Сентръл Парк

16 Дирята на убиеца

Километрите се нижеха.

Потънал в мислите си, пушейки цигара след цигара, Габриел караше, следейки внимателно пътя.

Сигнализационна табела съобщаваше: Най-близката отбивка — Харфорд, след нея незабавно идваше ред на друга: Бостън — 105 мили. При поддържане на тази скорост щяха да бъдат в бюрото на ФБР след по-малко от два часа.

Прилепила чело до прозореца, Алис се опитваше да подреди мислите си. В светлината на последните разкрития тя претегляше информациите, прегрупираше елементите и данните във въображаеми досиета, които след това поместваше в различни отделения на мозъка си.

Едно я измъчваше. Думите на Сеймур за охранителните камери на паркинга: камерата показва каросерията, но кабината е потънала в полумрак.

Тя умираше от желание сама да види какво е снимано.

Отново я облада стремежа да контролира всичко.

Да провери всички детайли.

Но как да го стори? Да се обади пак на Сеймур? Безполезно е. Той я предупреди: отидох до „Франклин Рузвелт“ и прегледах записите, но нищо съществено не се вижда. Сеймур беше видял филма, но нямаше как да го изземе без съдебна поръчка. Беше ходил на паркинга и горещо се беше молил на охранителя да се запознае със записа на място.

Мислено, Алис възпроизведе мрежата си от връзки. Грабна телефона и набра номера на комисар Марешал, който ръководеше регионалната поддирекция на транспортната полиция.

— Здравей, Франк, обажда се Шефер.

— Алис? Къде си? Изписа се някакъв дълъг номер.

— В Ню Йорк.

— Криминалната полиция ли ти плати пътуването?

— Дълга история, ще ти обясня…

— Разбрах всичко. Разследваш сам-сама. Никога няма да се промениш!

— Вярно е, няма, и затова те търся.

— Алис, 10 часът вечерта е! Аз съм си вкъщи? Какво искаш от мен?

— Записаното от една охранителна камера. Паркинг „Винчи“ на авеню „Франк Рузвелт“. Искам да науча всичко, което можеш да откриеш за едно седефено сиво ауди.

— Веднага ще те прекъсна, това е частен паркинг!

Той помълча и продължи:

— И какво да сторя?

— Онова, което най-добре умееш. Познаваш типовете в паркинга „Винчи“: ще се пазариш, ще заплашваш, ще ги ласкаеш. Имаш ли лист, за да запишеш номера на колата?

— Не знам…

— Помниш ли, когато гепих хлапето ти, докато работих в Бригадата за борба с наркотиците? Ти беше много доволен, че го измъкнах от пандиза. Да ти напомня ли колко дрога имаше в него?

— По дяволите, оттогава минаха десет години, Шефер! Да не искаш да съм ти задължен до гроб?

— Мисля, че е редно. Благодарността е доживотна: така е като човек има деца, нали? Добре, ще си запишеш ли номера?

Марешал въздъхна примирено.

— Щом получиш филма, изпрати ми го на личния имейл, окей? И не се бави: трябва да го имам още тази вечер.

Доволна от постигнатото, Алис затвори телефона и отговори на въпросителния поглед на Габриел, като му разказа разговора си. Агентът на ФБР поиска да запали нова цигара, но пакетът вече беше празен.

— Все така ли няма вести от баща ви?

Алис поклати глава. Габриел настоя:

— Той държи ключа от загадката. Ако ви е казал истината и наистина е убил Вон, грешим за самоличността на престъпника.

— Нямаше да се сетя…

Габриел смачка пакета цигари в пепелника.

— Не мога да си обясня какъв интерес може да е имал да ви лъже?

Алис сви рамене.

— Може би е искал да ми помогне да обърна страницата след нещастието.

Той се усъмни.

— И да измисли цялата история ли?

— Очевидно не сте наясно с характера на баща ми.

— Естествено, че не.

Тя се загледа през прозореца в предпазните стени на магистралата, които се плъзгаха покрай тях с умопомрачителна скорост, създавайки коридор от стомана и бетон.

— И той си има недостатъците — обясни тя. — Тъй като ме познава добре, е очаквал, че ще бъда готова на всичко, за да отмъстя и да убия Вон със собствените си ръце. Не е невъзможно да се е опитал да ме предпази от подобна глупост.

— Все пак не бихте ли пробвали пак да се свържете с него?

— Няма смисъл; ако беше получил съобщението ми, щеше да се обади.

— Хайде, последно позвъняване и ви оставям на спокойствие — рече той усмихнато.

Ядосана, Алис включи телефона на високоговорител и отново набра номера.

— Странно е, че не отговаря, нали?

— Баща ми не е човек, който поглежда екрана на джиесема си всеки пет минути. И освен това, откакто го отстраниха от работа, се е запалил по спелеологията. По това време, заедно с приятелите си от Клуба на бившите полицаи, вероятно са се завряли в някоя пещера в Изер или в Пиренеите.

— Нямаме късмет — промърмори Габриел.

Алис току-що беше затворила телефона, когато той звънна отново. Тя бързо се обади и попита на френски:

— Татко?

— Well, I’m afraid not I’m Thomas Krieg. Gabriel gave me wyur Number. May I…54

Тя включи високоговорителя и предаде телефона на Кийн. Изненадан, Габриел взе слушалката.

— Томас?

— Здравей, Габ. Елиан Пелитие ми предостави резултатите от ДНК анализа на кръвта, намерена върху блузата. Вкарах данните в Кодикс55 и познай какво? Имаме победител!

Двете ченгета размениха погледи. Усетиха едновременно как сърцата им се разтуптяха в гърдите.

Алис показа на Габриел една табела край пътя.

— Томас, има отбивка на магистралата след два километра. Ще спрем там и ще те потърсим.

Заведението „Грил 91“ беше дълга правоъгълна сграда, поовехтяла, с просторни помещения и изключителна височина на таваните, каквато можеше да се види през 70-те години на XX век. Независимо че прозорците не гледаха към Тихия океан (а към паркинга на отбивката от междущатско шосе 91), геометричната форма на ресторантчето и неговата осветеност напомняха повече за големите калифорнийски вили, отколкото за острите покриви на съборетините в Нова Англия.

Украсен с рекламата „Далеч от обикновеното“, стенният часовник (с цвят на прочута мексиканска бира) показваше 16:12. Прекрасното есенно слънце огряваше почти празната зала. Зад бара, сервитьорка блуждаеше в облаците, слушалки саксофона на Стан Гец56.

Алис и Габриел се настаниха в дъното на салона, възможно най-далече от касата и от тезгяха. Поставиха джиесема по средата на масата, сложиха го на високоговорител и слушаха сериозния и топъл глас на Томас Крейг, който представяше пред тях неочакван портрет.

— Кръвта върху блузата принадлежи на някой си Калеб Дюн, четиридесет и една годишен, включен в „Кодикс“ за сравнително маловажни престъпления; арестуван преди осем години в Калифорния за трафик на наркотици и за оказана съпротива срещу органите на реда. Лежал е шест месеца в затвора „Салинас Вали“, след това е улегнал, отишъл е на Изток, където е намерил работа. Досега се е държал прилично.

Алис си взимаше бележки на салфетка. Габриел попита:

— Какво работи?

— Нощен пазач е в дом за стари хора в Конкорд, в Ню Хампшър.

— Наемат ли бивши затворници в подобни домове? — учуди се Габриел.

— Всеки има право на нов шанс, нали?

Алис свали предпазителя на рекламната химикалка, която й даде сервитьорката.

— Имате ли адреса на жилището му?

— Да — отговори Крейг. — Някаква барака в Линкълн, в района на Белите планини. Какво искаш да направим, Габриел?

— Нищо особено засега. Продължи да копаеш. Ще говорим отново. Ще бъдем в Бостън след два часа.

— Все пак трябва да ми разкриеш нещо повече. Началникът смята, че си в Ирландия…

— Не му казвай нищо. Скоро ще му дам обяснение. Всъщност имаш ли снимка на Дюн?

— Изпращам ти я по имейла.

— Невъзможно, телефонът ми е праисторически.

Габриел погледна към менюто на масата, на което фигурираха координатите на ресторанта.

— Чакам я по факс.

— Факс ли? Джаджата, която използвахме преди интернет?

— Да, представяш ли си. Намирам се в „Грил91“, заведение на 91 шосе, на равнището на Хартфорд. Ето ти номера му. Изпрати снимката и добави адреса на старческия дом, както и на колибата на Дюн.

Габриел продиктува координатите и затвори. Двете ченгета се спогледаха мълчаливо. Разследването им беше в задънена улица. Много възможности. Много въпроси. Прекалено малко полицаи, за да разплетат елементите, между които нямаше очевидна връзка. Габриел наруши мълчанието:

— Не успяхме да напреднем, за Бога! Какво търси кръвта на този нощен пазач върху блузата ви?

— Мислите ли, че съм стреляла по него?

— Не бива да изключваме подобно нещо. Казахте, че липсва куршум в пълнителя на Глока.

Алис го погледна свирепо.

— Така ли? А какъв може да ми е мотивът? За първи път чувам за този тип!

Той вдигна ръце, за да успокои положението.

— Окей, права сте. Не зная.

Изпука с пръсти, преди да вземе решение.

— Отивам да купя цигари. Има супермаркет в бензиностанцията. Искате ли да ви взема нещо?

Тя отказа с кимане и го проследи как се отдалечава.

Отново Алис усети изгаряне в стомаха, което пое нагоре към хранопровода й. Стана и отиде до бара, за да предупреди сервитьорката, че ще постъпи факс, предназначен за тях.

— Добре ли се чувствате, госпожо?

— Да, да. Гастритът ме присвива. Ще мине.

— О, майка ми страда от същото! Искате ли да ви приготвя коктейл с папая? Много е ефикасен!

Беше малка руса Барби, която леко фъфлеше. С костюма си на мажоретка приличаше на героинята на Оливия Нютън Джон от филма „Брилянтин“ или на участничка в епизод на „Клуб Веселие“.

— Съгласна съм за сока от папая, много благодаря — каза тя и седна на табуретка. — Случайно да разполагате с карта на района?

— Клиентите понякога ги забравят по масите. Ще ида да проверя дали няма някоя в кабинета.

— Много любезно от ваша страна.

След по-малко от две минути Барби се върна с карта на Нова Англия. Алис я разгъна на бара. Беше добра стара „Мишелин“ от времето преди джипиеса, преди появата на смартфоните и на интернет — преди тази лудешка епоха, когато хората абдикираха, за да се превърнат в роби на технологиите.

— Може ли да пиша отгоре й?

— Да, тя е ваша: подарък от заведението. И ето ви коктейла.

Алис й благодари с усмивка. Харесваше това момиче: мило, обикновено, привлекателно. На каква възраст беше: осемнайсет, най-много деветнайсет? Алис беше на трийсет и осем. Двайсет лета повече. Извода изникна неизбежно: можеше да й бъде майка. Констатация, която напоследък се появяваше все по-често, когато тя се срещаше с младежи. Намираше се в странното положение да се чувства на ничия земя: усещането, че продължава да е на двайсет в мислите си, а да се движи в два пъти по-старо тяло.

Гадно е времето, което минава. Единственият господар на тези, които нямат господар… както напомня една арабска пословица.

Тя прогони мислите си и се съсредоточи върху картата. За да се ориентира, винаги имаше необходимост да визуализира нещата. Използва химикалката и обгради различни места. Първо Ню Йорк, откъдето тръгнаха преди два часа, и Бостън, където се намираше бюрото на ФБР. Сега бяха спрели в Хартфорд, точно на средата на пътя между двата града. Нов щрих: Крейг им каза, че Дюн работи в старчески дом в Конкорд. Намираше се много по на север, в Ню Хампшър, най-малко на 250 километра. Крейг също така уточни, че Дюн живее в Линкълн. Беше й необходима почти минута, за да открие обекта на картата. Пущинак, затулен между две планини.

— Знаеш ли го? — попита тя новата си приятелка.

— Да, има ски шанца наблизо: Лун Маунтин. Ходили сме там с моя приятел.

— Как е обстановката?

— По-скоро неприятна, особено през зимата. И никак не е близо.

Полицайката кимна. В залата беше толкова топло, че тя свали пуловера си и остана по фланелка.

С пакет цигари в ръка, Габриел се върна в ресторанта и се присъедини към Алис на съседната табуретка.

— Какво да ви поднеса, господине?

— Нямате ли еспресо?

— Не, съжалявам.

— Тогава може би „Перие“?

— Също не разполагаме.

Алис се ядоса.

— Постарай се, Кийн. Не бъди толкова придирчив.

— Окей, направете ми обикновено кафе.

Докато младата сервитьорка изпълняваше поръчката, Габриел я огледа от главата до петите, като без стеснение обърна особено внимание на най-възбуждащата част от тялото й.

— Не се притеснявайте! — избухна Алис.

Той вдигна очи към небето. Тя продължи:

— И вие сте мъж като всички други — въздъхна.

— Никога не съм твърдял обратното — рече той, извади цигара от пакета и я мушна зад ухото си.

Алис си беше приготвила реплика, но не й стигна времето да я изкаже.

— Струва ми се, че вашият факс току-що пристигна — обяви Барби и изчезна за няколко секунди в кабинета.

Когато се върна при тях, носеше два отпечатани листа, които си беше направила труда да закопчае един за друг.

Ченгетата откриха заедно съдебната фотография на Калеб Дюн.

— Каква е разликата между това и нищо… — промълви Алис разочаровано.

Антропометричната фотография, черно-бяла, неясна, не ги впечатли. Дюн изглеждаше като всеки друг: брюнет, среден на ръст, лице без отличителни черти. Господин Никой. Безлична фигура.

— Наистина е трудно да го запомниш — призна Габриел. — Може да бъде всеки.

Полицаят надмогна разочарованието си. Той обърна страницата и откри адресите, които Томас Крейг беше прибавил ръкописно: на старческия дом и на обиталището на Дюн.

— Не ви ли се струва странна тази история със старческия дом, който използва за пазач бивш затворник?

Алис не отговори. Очите й останаха приковани в снимката, сякаш се опитваше да проникне в „мистерията Дюн“.

Габриел отпи глътка от кафето си и направи гримаса на отвращение.

— Ще ми дадете ли телефона си? Трябва да видя нещо.

Той избра номера на телефонни справки, за да се свърже със старческия дом „Свети Йосиф“, където работеше Дюн. Представи се на рецепционистката — „специален агент Кийн, ФБР“ — и поиска да разговаря с директора на заведението. Както стана обичайно за тях, Габриел включи високоговорителя, за да може и Алис да слуша разговора.

— Юлиус Мейсън. Имам честта да ръководя този дом. Какво мога да сторя за вас?

Габриел се позова на рутинно разследване, за да поиска информация за Дюн.

— Надявам се, че нищо лошо не се е случило с Калеб? — обезпокои се Мейсън.

— Вчера вечерта той беше ли на смяна?

Директорът очевидно зина от учудване.

— Но Калеб Дюн не работи при нас от почти две години!

— Така ли? Не знаех.

Габриел се опита да запази присъствие на духа. Алис не успя да се сдържи и се усмихна: дори ФБР не беше в състояние да подава най-актуалната информация. Бавенето и административните спънки не бяха запазена марка на Франция. Притеснен, Габриел строго продължи да разпитва:

— Знаехте ли, че Дюн е имал съдебно досие, когато сте го наели?

— Съдебно досие ли? Хайде де, продал е няколко грама хашиш и е казал в очите на ченгето, което го е заловило, какво мисли за него. Голяма работа! Не е заслужавал да иде в затвора!

— Това е вашето мнение.

— Да, и нямам скрупули да го споделя с вас.

Алис отново се усмихна. Мъжът не беше лесен за разпит.

— Докато работеше за вас, Дюн никога ли не се е държал странно или неприемливо? Нищо ли не ви се е сторило учудващо?

— Не, напротив, Калеб беше много сериозен, много изпълнителен. Персоналът и живеещите тук не пестяха похвалите си за него.

— Защо в такъв случай се разделихте?

Мейсън въздъхна.

— Административният съвет поиска съкращение на щата. За да икономисаме няколко долара, трябваше да наемем външна охранителна фирма. По-евтино излиза, но е много по-неудобно.

— Знаете ли дали той отново си е намерил работа?

— Разбира се, и то много бързо. Аз самият го препоръчах в една болница в Мейн, където търсеха сериозен нощен пазач.

— Как се казва тази болница?

— За да продължите да попълвате проклетите си досиета и да притеснявате честните граждани ли?

— Господин Мейсън, моля ви се…

— Болницата „Себаго Котидж“, в Къмбърланд.

Полицаите размениха смаяни погледи. Телата им се разтресоха. Болницата „Себаго Котидж“ беше мястото, където работеше Елизабет Харди, намерената убита преди десет дни медицинска сестра.

Ченгета от главата до петите.

Ченгета до върха на ноктите.

Ченгета до мозъка на костите си.

Не се наложи да разсъждават дълго, за да постигнат съгласие. Не биваше да си губят времето в Бостън. Щяха да се справят само двамата, като самотни воини: ще карат на север до Линкълн и сами ще разпитат Калеб Дюн.

— Разминах се с този тип в разследването си — призна Габриел. — Елизабет Харди беше убита в дома си, в къщата си, близо до град Огъста. Тя беше изключила алармата, което ни наведе на мисълта, че е познавала нападателя си. Разпитах много хора от близкото й обкръжение. Приятели, колеги. Лично ходих в „Себаго Котидж“, но името на този пазач не се появи сред заподозрените. Сигурен съм, че не е бил близък с Харди.

— За колко време можем да стигнем дотам?

Той внимателно погледна картата, проследи с пръст разстоянието до Линкълн.

— Бих казал четири часа. Или дори по-малко, ако не спазваме всички ограничения на скоростта.

— Толкова дълго ли е?

— До Брадфорд можем да се движим по магистралата, но след това се налага да минем през планините. Колата се движи добре, но не е първа младост: индикаторът за бензина ме смущава и хвърлих поглед на резервната гума: не я бива. Преди да продължим, трябва да се отбием при автомонтьор.

Барби, която не беше изпуснала и дума от разговора им, извика:

— Братовчед ми е автомонтьор! Мога да го повикам, ако желаете?

Габриел повдигна вежди.

— Къде да го намерим?

— В Грийнфилд — осведоми ги тя и посочи малкото градче на картата.

Той погледна плана. Беше на по-малко от час път.

— Ще може ли да се оправи със стар мустанг?

— Най-лесното ще е да разберем това от самия него — намеси се Алис. — Позвънете му!

Полицаят се съгласи и Барби грабна телефона си.

Докато Алис му смигаше съучастнически, нова изгаряща вълна премина по хранопровода й. Беше невероятно силна. Сякаш стомана раздираше лигавицата на стомаха й.

Когато почувства металически вкус в устата си, тя стана от табуретката и полетя към тоалетната.

Давам кралството си за две хапчета „Нексиум“!

Повдигаше й се; Алис се наведе над тоалетната чиния. Хранопроводът й гореше, тя си разтриваше стомаха, за да се опита да успокои паренето. Защо болката беше толкова остра? От стрес ли? От възбуда от разследването? От умора?

Продължи масажа цяла минута, след това стана и си изми ръцете на мивката. Не пожела да види отражението си в огледалото: не искаше да срещне подутите очи и изострените от изтощение черти. Плисна студена вода на лицето си и за миг затвори клепачи. Защо се беше събудила тази сутрин с блуза, изцапана с кръвта на Калеб Дюн? И кой беше всъщност този мъж? Последовател на Вон, който използваше същия начин на действие, за да удуши медицинската сестра?

Или беше самият Вон?

Не, за момента тя отказваше да повярва в тази евентуалност. Баща й имаше всичките кусури на света, но тя не можеше да приеме, че е измислил подобна лъжа. Прекалено гаден номер. Крайно опасен. Рисков. Във Франция от две години най-добрите ченгета гонеха Вон неотстъпно, но и безрезултатно.

Именно това е доказателството, че серийният убиец е мъртъв — опита се тя да убеди самата себе си.

Както Сеймур скоро щеше да потвърди, трупът му гниеше на дъното на кладенец в зловеща и изоставена сграда — една дупка в източната част на Франция…

Водата се стичаше по гърдите й.

Тя грабна две хартиени салфетки и избърса врата и бюста си. Изпита срам и наведе очи.

И тогава го забеляза.

Странно тяло, имплантирано под кожата й, четири или пет сантиметра под ключицата. Алис подръпна здраво кожата, за да извади предмета.

Беше имплант с формата на голяма симкарта: правоъгълник с размер един или два квадратни сантиметра, чиито заоблени краища ясно се виждаха, когато тя опъваше епидермиса си.

Сърцето й се сви и затупка с все сила.

Кой по дяволите ми е сложил това под кожата? — разтревожи се тя.

Инстинктивно започна да търси следи от скорошна операция. Пред огледалото свали фланелката си, проучи и опипа всяка част от тялото си: раменете, гръдния кош, мишниците.

Никаква следа от хирургическа намеса. Никакъв белег. От челото й потече пот. Сред въпросите, които бомбардираха съзнанието й, два се открояваха особено.

Откога носеше това нещо?

И най-вече: Какъв беше ефектът от него?

17 Хитрините на дявола

Шелбито напусна магистралата, зави на едно кръстовище и пое в посока на първия изход към града.

На границата на Масачусетс и Ню Хемпшър, Грийнфилд беше градче, неподвластно на времето. В продължение на два километра по „Мейн Стрийт“ бяха разположени кметството, пощата, съдът и голяма бяла църква със стърчаща камбанария. Тук се намираха също обществената библиотека, старото кино, над което грееха стотици крушки за украшение; кафенета, ресторанти и малки традиционни търговски обекти. Върху всяка сграда се вееше американското знаме. Звездният флаг гордо се полюшваше от вятъра посред следобедното слънце.

— Спрете тук — помоли Алис и оправи кобура си.

— Тук ли? Но Барби ни каза, че сервизът на братовчед й е на изхода на града.

— Трябва да свърша нещо, Кийн.

Той въздъхна.

— Мислех, че сме сложили край на малките тайнички…

— Няма да се чудя какво да правя, докато ремонтират колата! Ще вляза в кафене с интернет. Трябва да проверя нещо.

— Какво? — заинтересува се той.

— Ще прегледам стари статии от вестниците за Вон. Ще ви обясня…

Колата спря на червен светофар. Габриел извади пакета цигари.

— Няма кафене с интернет в това градче.

— Ще намеря, Кийн.

Той помисли малко.

— Окей, ще спра ей там, но вие ще оставите пистолета в колата.

Тази перспектива не очарова особено младата жена, но тя нямаше време да води преговори. Светна зелено. Отвори жабката и пъхна там Глока, заедно с кобура.

— Ще ви открия в сервиза — рече тя и тръшна вратата.

Пресече улицата, мина на отсрещния тротоар и продължи до кметството. Пред зданието намери план на града, разгърнат на дървено табло. Тя разгледа картата и зърна онова, което търсеше: адреса на медицински център, разположен на „Секънд Стрийт“.

Хубавото в малките градчета е, че цялата инфраструктура се намира в сравнително тесен периметър. Алис трябваше да върви няколкостотин метра, за да стигне пред прясно боядисана сграда с модерна фасада. Вълниста постройка, металически синя на цвят, която се различаваше от класическата архитектура на града.

Премина през автоматично плъзгащите се врати и влезе в хола, където я очакваха много информационни табла. След като ги разгледа, установи че медицинският център предлагаше богата гама от консултации: общи прегледи, специалисти, лаборатории за анализи, ехографски изследвания…

Алис се запъти към приемната и заяви, че се нуждае от гръдна рентгенова снимка. Попитаха я дали си е запазила час, има ли направление и какъв е номерът на социалната й осигуровка. Тъй като тя не притежаваше нищо подобно, избълва първата измислица, която й дойде на ум — представи се за френска туристка, която страда от сърдечна недостатъчност и се нуждае от рутинен рентгенов преглед. Секретарката я прие скептично, след това провери разписанието на лекарите и й предложи час за следващия ден.

— Много е спешно — настоя Алис. — Искам да видя рентгенолога, за да му обясня своя случай. Естествено, ще платя каквото струва.

— Ще пробвам — рече секретарката и вдигна телефона.

Тя разговаря в продължение на две минути със своя колежка и затвори, за да съобщи:

— Свързах се със секретарката на доктор Митчъл. Ще ви приеме между двама редовни пациенти. Може ли да видя личната ви карта?

— За съжаление, оставих ръчната си чанта в колата. Но съпругът ми ще дойде и тогава…

— Добре, качете се. Чакалнята за рентгена е на четвъртия етаж.

Тя натисна някакъв бутон, за да отвори плексигласова врата, която предоставяше достъп към заведението.

Асансьор. Ново приемно гише. Коридор. Чакалня.

Помещението беше боядисано в светли и нежни цветове. Бели стени, ПВЦ дограма, букови пейки и платнени фотьойли. Стара дама, превита под бремето на годините, чакаше спокойно и разглеждаше някакво списание. Пред нея млад мъж, заел по-голямата част от канапето, едър като гардероб, с гипсиран крак и подпухнало око, се занимаваше с таблета си.

Алис седна до него и завърза разговор:

— Автомобилна катастрофа ли?

— Американски футбол — отговори студентът и откъсна поглед от екрана. — Момчетата от Олбани ме подредиха в събота вечер.

Хубаво лице, ослепителна усмивка, кристален поглед, леко суетен. Вероятно кара момичетата да примират по него. И някои момчета.

— Таблетът ти е свързан с интернет, нали?

— Разбира се.

Алис подкара направо.

— Искаш ли да спечелиш лесно петдесет долара?

Той повдигна вежди.

— Кажете как, да видим.

Тя извади банкнота от джоба си.

— Ще ми го дадеш за пет минути и ще прибереш доларите. Никак не е трудно…

— Съгласен съм за сто долара.

— Я чупката!

— Добре де, не се ядосвайте! — капитулира той и й подаде джаджата.

Полицайката пое таблета и последователно се свърза със сайтовете на вестниците „Либерасион“, „Монд“ и „Фигаро“. Колкото и странно да изглеждаше, Алис не познаваше лицето на Вон. Когато я нападна, убиецът беше с каска. Този последен образ тя запази завинаги в съзнанието си. Черна каска на хищник с остри линии и здрави ръбове; тъмна козирка с металически отблясъци, въздухосмукател и аеродинамичен подбрадник, подобни на ужасяваща усмивка.

По-късно, докато траеше терапията й, Алис се съгласи с психиатъра, който следеше състоянието й, че не е необходимо непрекъснато да забива нож в жива плът, разгръщайки статиите от вестниците, посветени на случая. Но лекарката не знаеше, че по онова време Алис беше сигурна в смъртта на Вон.

Днес вече не беше така.

Тя продължи да търси и намери няколко снимки на убиеца, публикувани в пресата седмици след приключването на случая. Десетки различни фотографии, на които Ерик Вон се виждаше сравнително ясно. Трийсет и пет годишен мъж, брюнет, по-скоро приветлив на вид, но трудно отличим.

Най-трудно беше да се нарисува правдоподобен портрет на Вон от различните фотографии. Алис се сети за актьорите хамелеони, които тя понякога бъркаше от една роля в друга, от филм във филм, тъй като бяха способни да се преобразяват: Хю Джакман, Крисчън Бейл, Кевин Спейси, Джон Кюсак…

Тя извади от джоба си факса със снимката на Калеб Дюн и я сравни с образите от вестниците. Дали Вон и Дюн бяха едно и също лице? Подобна възможност не изглеждаше очевидна, но не биваше да се изключва.

Алис знаеше, че в наши дни благодарение на пластичната хирургия възможностите да бъде променяно едно лице бяха безбройни. Някои от колегите й наскоро се бяха сблъсквали с престъпници, прибягвали до тези техники за физическа метаморфоза: ринопластика58, радиочестотен лифтинг за опъване овала на лицето, отопластика за коригиране на ушните деформации, инжектиране на хиалуронова киселина за повдигане на скулите, зъбна хирургия, за да получи човек нова усмивка…

Докато връщаше таблета на собственика му, чу че телефонът й се обади в джоба.

Сеймур.

Мъжът, който можеше да сложи край на кошмара.

— Стигнали на мястото? — попита тя без предисловие.

— Не още, едва отминах Саргемин, излизането от Париж беше ад, а на Кастели му беше необходимо време, за да намери старата захарна фабрика.

— Къде е?

— Мястото е известно като прохода без изход Кастелсхайм. Вкарах адреса в джипиеса, но не излезе нищо: системата за геолокализация не го е срещала. Не се притеснявай, ще го намеря. Проблемът е в този гаден дъжд. Излива се така, че не се вижда нищо на три метра.

Алис чу силния шум от чистачките и гласа по радиото в колата: „Мачовете от Първа лига, по РТЛ!“

— Търся те за друго — подхвана Сеймур. — Наложи се да осведомя Савиньон и Кастели. Не бива да ги карам да работят извънредно, без да им кажа истината. Ще прекарат цяла нощ в службата, за да прехвърлят всички варианти, които може да ни бъдат полезни.

— Благодари им от мое име.

— Савиньон ми се обади по повод серийния номер на пистолета „Глок 22“, който ми даде тази сутрин.

Тя преглътна. Тази история напълно се беше заличила от съзнанието й.

— Да, този, който намерих в якето си. И какво?

— Веднага проверих списъка на откраднатите оръжия, но той не фигурираше там. Затова пък, когато заговорих за Вон на Савиньон, той незабавно вдяна. Преди две години, след нападението над теб, когато обискирали апартамента на убиеца, намерили огнестрелно оръжие.

— И?

— Савиньон провери документите от процедурата: става дума за глок 22 и серийният номер е същият.

— Чакай, не е възможно. Този пистолет е запечатан и…

— Савиньон прекара цял час в залата за запечатани вещи. Пистолетът е неоткриваем.

По дяволите…

Кошмарът продължаваше.

— Трябва да ми кажеш истината, Алис: ти ли взе пистолета?

— Сеймур! Как можеш да си го помислиш?

— Защото наистина се забъркахме в страшна каша.

— Не за първи път имаме проблеми с пазенето на иззетите вещи! Спомняш ли си, онзи пазач преди една година, който разпродаваше оръжията и наркотиците? Може би той има пръст и в това…

— Не ми се вярва.

— И дори да бях откраднала пистолета, как бих го пренесла на американска земя, как бих преминала охранителните и емиграционните постове?

Тя чу, че колегата й въздъхна.

— Много ми се иска да ти вярвам, Алис, но трябва да извадим нещата на светло.

Полицайката усети, че не й казва всичко.

— Има ли нещо друго?

— Да, и няма да ти хареса. Отнася се за колата ти.

— Намери ли я?

— Да, на паркинга за неправилно спрени автомобили в Шарлети. Савиньон е установил: агентите от Префектурата са я пренесли там тази нощ от остров „Сите“ в Париж.

— Къде е била точно?

Сеймур пое дълбоко въздух.

— Открили са колата ти в 4 часа сутринта, насред „Моста на влюбените“. Точно, където катастрофира Пол.

Шокирана, младата жена изпусна телефона.

В този момент вратата на чакалнята се отвори и един гигант с бяла престилка подаде глава през прага.

— Госпожа Алис Шефер? — обърна се той към нея на висок глас.

18 Ъперкът

Доктор Оливър Митчъл беше едър мъж с бръснат череп и с гъсти вежди, които образуваха два триъгълника и се събираха над носа му. Въпреки внушителната му фигура и необикновеното окосмяване, той приличаше на едва напуснал университета студент: кръгло и озарено от детинска усмивка лице, джинси и стари маратонки, фланелка на пънкгрупата „Рамоунс“, показваща се от престилката му.

— Не разбрах много добре тази история за сърдечната недостатъчност — рече той и я прикани в рентгеновия кабинет.

Алис реши да играе открито.

— Беше лъжа, за да се добера до вас.

— Така ли! Оригинално… и успешно. Французойка сте, нали? — отгатна той, след като беше чул произношението й.

— Аз съм капитан от Криминалната бригада в Париж.

Лицето му светна.

— Наистина ли? Ке дез Орфевр 36? Като Жул Мегре?

Алис се облещи. Разговорът тръгваше в неочаквана посока: по какво чудо героят на Жорж Сименон се появяваше при среща с рентгенолог, фен на пънк-рока, в медицинския център в Грийнфилд, Масачусетс?

— Жена ми готви докторат по френска литература в Харвард — обясни лекарят. — В паметта й Париж сякаш е излязъл от романите на Сименон.

— Това обяснява всичко.

— Бяхме там миналата година. О, Ке дез Орфевр, площад „Дофин“, патицата в собствен сос и задушени чеснови картофи в ресторант „Каво дьо Пале“…

Ощипете ме, сънувам!

Алис реши да извлече полза от положението.

— Ако жена ви пожелае, мога да ви бъда полезна да посетите Ке дез Орфевр при следващото си пътуване до Париж.

— Много мило от ваша страна, тя…

— Но сега непременно трябва да ми помогнете — рече тя, свали си палтото, пуловера и фланелката.

По сутиен се приближи до рентгенолога, за да му покаже импланта под кожата си.

— Какво е това? — запита той и сбърчи гъстите си вежди.

— И аз искам да разбера.

Той разтри ръцете си с антибактериален разтвор и прегледа горната част на гръдта на Алис, като извади, натискайки кожата, правоъгълника със заоблени ръбове.

— Боли ли ви?

— Почти не.

— Прилича на миниатюрен пейсмейкър60. Имате ли сърдечни проблеми?

— Не. Дори не знам кой ми е имплантирал това и откога го нося.

Без да е учуден от положението, лекарят посочи рентгеновия апарат в лявата част на кабинета.

— Ще снимаме гръдния кош, за да видим нещата по-ясно.

Алис се съгласи и изпълни инструкциите на мъжа: съблече се гола до кръста и застана права срещу плочата.

— Приближете се още малко. Поемете въздух дълбоко, спрете да дишате. Така.

За по-малко от две минути прегледът бе извършен.

— Дишайте нормално. За да сме сигурни, ще направим и снимка в профил.

Той повтори операцията, после покани Алис да го последва в друг кабинет. Митчъл седна зад видеомонитор, светна екрана, регулира контраста и се загледа.

— Дълго ли ще трае? — попита тя.

— Не, веднага ще имаме резултат.

Голяма кубична и компактна машина се задейства и подаде двете изображения. Митчъл взе рентгеновите снимки и ги постави върху негативоскопа61, като увеличи светлината.

— Никога не съм виждал нещо подобно! — подсвирна той и посочи правоъгълно бяло петно.

— Чип ли е? — опита се да налучка Алис.

— Не разбирам точно предназначението му — рече рентгенологът и почеса черепа си.

— Мисля, че става дума за радиопроследяващ чип — каза полицайката, — подобен на тези, които използват за животните. Миналата година служебно присъствах на конференция по тази тема: твърди се, че в Латинска Америка някои богаташи са си имплантирали подобни чипове, за да ги намерят бързо, ако бъдат отвлечени.

— Армията също все по-често постъпва така с изпратените на фронта — продължи мисълта й лекарят, без да изпуска от поглед рентгеновите снимки. — Чипът предава всичко, което е от значение за здравето им. В случай на злополука може да се стигне до медицинското им досие само като се извади то от компютъра. Това е процедура, която се банализира, но този тип чипове са много малки: не по-големи от оризово зърно. Вашият е значително по-голям.

— Какво представлява тогава?

Рентгенологът се напрегна, за да включи в услуга всичките си познания.

— В последните години в медицинските списания бяха публикувани много статии за изследвания, свързани с поставянето на електронни чипове, способни автоматично да отделят равни дози лекарства, необходими за определени болести. Така се постъпва например при лечението на остеопорозата, но вашият случай не е такъв, тъй като имплантът трябва да е на равнището на кръста и да изглежда много по-внушителен.

— Тогава? — започна да губи търпение Алис.

— Поддържам идеята си за мини пейсмейкър.

— Казах ви, че нямам сърдечни проблеми! — ядоса се тя.

Лекарят отново се загледа в екрана, увеличи изображението в зоната, пусна принтера и закачи новата снимка на негативоскопа.

— Формата на вашия имплант не е академична, но съм почти сигурен, че е от титан! — заяви той.

Алис приближи лице до снимката.

— Добре, да приемем, че става дума за пейсмейкър. Имам колега, който носи такъв, той всеки седем години трябва да се явява за смяна на батерията.

— Да, това е операция, която се прави на шест до десет години. По-голямата част от пейсмейкърите са снабдени с литиеви батерии.

Алис посочи снимката.

— Как се побират батериите в толкова малко пространство?

Замислен, рентгенологът изрази една хипотеза.

— Вашият най-вероятно няма батерии.

— Как функционира тогава?

— Може би благодарение на система за самозахранване: пиезоелектрически сензор, който преобразява движенията на гръдния ви кош в електричество. Това е част от извършваните напоследък изследвания за миниатюризиране на сърдечните стимулатори.

Митчъл взе пластмасова линийка, прилепи я към негативоскопа и отбеляза една точка от снимката.

— Виждате ли този леко заоблен край, който прилича на нарез?

Алис кимна утвърдително.

— Мисля, че е конектор, който служи за свързване на пейсмейкъра със сърцето ви посредством сонда.

— А къде е сондата? — попита полицайката.

— Няма я, това е най-странното.

— Следователно с какво е свързан апаратът?

— С нищо — призна лекарят. — При тази конфигурация не е в състояние да изпраща електрически импулси.

Алис неуверено попита:

— Можете ли да ми го махнете?

— Навярно един от моите колеги е способен да го стори, но трябва да ви се направят операция и допълнителни изследвания.

Мисълта на Алис препускаше със сто километра в час.

— Последно: проверих и не открих никакъв белег по гърдите, врата и под мишниците си. Как са могли да ми имплантират това без да оставят следа?

Митчъл прехапа устни.

— Може да го носите отдавна.

— Невъзможно. Щях да забележа — прекъсна го тя.

— Или пък ви е имплантирано от друго място.

Под смаяния поглед на рентгенолога Алис си разкопча колана, свали ботите си и изхлузи панталона. Прегледа внимателно глезените, краката, коленете си… Когато в горната част на лявото бедро откри прозрачна превръзка, сърцето й заби лудо. Тя махна лепенката и под нея се появи лек срез.

— Оттук са ви го имплантирали — отгатна лекарят и се приближи до белега. — Имплантът е толкова малък, че спокойно са го промушили нагоре с катетър.

Смутена, Алис се облече отново. Това разследване беше не само смущаващо и ужасяващо сюрреалистично, но и ставаше направо налудничаво.

— За да обобщим: нося пейсмейкър без батерия, без сонда и следователно не стимулира органите ми — рече тя.

— Напълно неразбираемо — измънка Митчъл.

— Но за какво служи в такъв случай?

— Точно това се питам и аз — призна рентгенологът.

19 Сред живите

Бавно падаше мрак.

Слънцето изпращаше последните си лъчи като изкусен майстор на светлината. От преливащите им оттенъци гората сякаш гореше. На първи план се извиваше вихрушка от ярките пламъци на кленовете, на ясените и на брезите, блестяха златните отражения на листвениците, галеха взора меките цветове на липите. После идваше ред на златистокафявият оттенък на буковете, черната кръв на шмака и на червените американски дъбове, тъмночервеното искрене на офиките. Още по-далеч зелената стена на боровете, а над нея минералната и ръбеста маса на скалите.

В Грийнфилд Габриел напълни резервоара с бензин, провери маслото и намери нова резервна гума. Алис отиде при него в сервиза и му разказа последната информация от Сеймур за произхода на пистолета и за своето ауди, намерено на Моста на влюбените. Инстинктивно се въздържа да го осведоми за чуждото тяло под кожата си. Предпочиташе да получи повече яснота по въпроса, преди да му говори неща, които ще му се сторят небивалици.

Отново поеха на път, но при Братълборо автоцистерна, пълна с гориво се беше обърнала на шосето. Бензинът се беше разлял навсякъде, така че пожарникарите и полицията по принуда затвориха междущатски път 91 и определиха охранителен периметър, за да предотвратят риска от пожар.

Принудено да напусне магистралата и да поеме по второстепенни пътища, шелбито намали скорост. Ако отначало двамата полицаи ругаеха този обрат на съдбата, постепенно се отпуснаха, покорени от спокойствието на местата, през които минаваха. Слушаха местна радиостанция с хубава музика: „Американски пай“ на Дон Маклийн; „Само днес“ на Джордж Харисън; „Златното сърце“ на Нийл Йънг… На една отсечка край пътя дори си купиха от местен производител сайдер и понички с канела.

В продължение на час сякаш забравиха за разследването.

Пейзажът беше привлекателен, прорязан от пътеки, от покрити мостове, от панорамни гледки и от планински потоци. В по-голямата си част хълмист, релефът на места се изравняваше в продължение на няколко километра. Тогава шосето заприличваше на селски път, покрай който се редяха живописни селища, старовремски ферми и широки пасища, по които се разхождаха млечни крави.

Дълго време Алис се унасяше от бръмченето на колата. Декорът й напомняше за летуванията в Нормандия, когато беше по-млада. Времето беше спряло хода си. Всеки път когато преминаваха през селце имаха усещането, че се връщат сто години назад. Сякаш се движеха по пощенска картичка от Нова Англия, илюстрирана със стари земеделски хангари, мандри с високи покриви и обилна растителност.

Очарованието изчезна внезапно, когато Алис отвори жабката, за да прибере кобура си. През първите години в полицията тя се подиграваше на колегите си, които носеха оръжие дори когато не бяха на работа. Но с течение на времето стана същата като тях: изпитваше нужда да усеща тежестта на патлака до гърдите си, за да е напълно спокойна, за да е в пълна хармония със себе си.

Пистолетът беше там, където го беше оставила, потънал в кожения калъф, но редом с него имаше детска играчка: метална количка с бяла каросерия, украсена със сини ивици. Точно копие на мустанга шелби, в който се возеха.

— Какво е това?

Габриел погледна играчката.

— Вероятно джаджа, която е доставяла удоволствие на Кени.

— Нямаше я тук преди малко.

Габриел сви рамене.

— Вероятно не сте видели добре.

— Сигурна съм, че жабката беше празна, когато оставих там оръжието си — подчерта младата жена.

— Има ли някакво значение? — ядоса се той.

— Мисля, че решихме да споделяме всичко.

Кийн въздъхна.

— Окей, братовчедът на Барби ми я даде. Впрочем много симпатичен тип. Той колекционира играчки марка „Хот уилс“. Притежава най-малко триста. Забавно, нали?

— Забавно… — повтори тя, без да го изпуска от очи.

Той раздразнено повиши тон.

— И какво? Момчето искаше да ме зарадва като ми подари количката. Взех я, за да не го обидя, точка. Проява на елементарно възпитание. Не е необходимо цяла вечер да обсъждаме тази дреболия!

Алис избухна.

— Престанете да ме правите на идиотка! Искате да ме накарате да повярвам, че сте станал толкова симпатичен на майстора, че ви е подарил количка от колекцията си? И как така цената все още стои на опаковката!

Изнервен, Габриел я погледна злобно, преди да запали цигарата, която висеше зад ухото му. Дръпна няколко пъти и купето се изпълни с дъх на никотин. Подразнена от дима, Алис свали стъклото на прозореца. Тя не изпускаше от очи партньора си — взираше се в тъмните му ириси, следеше деформираните му от гнева черти и се надяваше да открие истината, да разплете тайната.

Изведнъж очевидното блесна.

— Имате син — промълви тя, сякаш си говореше сама.

Той замръзна. Настъпи мълчание. Тя настоя:

— За него купихте играчката, нали?

Той обърна главата си към нея. Тъмният му поглед блестеше като петрол. Алис разбра, че поема по минно поле.

— Вярно е — призна полицаят и дръпна от цигарата, — имам малко момченце. Исках просто да му направя подарък. Забранено ли е?

Алис се засрами и почувства не на място; не беше убедена, че иска да продължи този разговор. Въпреки това попита мило:

— Как се казва?

Габриел наду звука на радиото и наведе глава. Не беше предвидил нежеланата намеса в личния си живот.

— Мисля, че имаме да решаваме други проблеми, Шефер. Лицето му стана тъжно. Няколко пъти премига и накрая каза:

— Казва се Тео. На шест години е.

По интонацията Алис разбра, че темата е изключително болезнена.

Развълнувана, тя намали звука на радиото и опита да отвърне с нещо успокоително:

— Количката е красива — и посочи шелбито. — Ще му достави удоволствие.

Кийн грубо изтръгна играчката от ръцете й и я запокити през прозореца.

— Постъпих глупаво. И без това въобще не го виждам.

— Габриел, не!

Тя сграбчи волана и го принуди да спре. Раздразнен, той внезапно наби спирачки, отвори вратата и излезе.

Алис наблюдаваше как се отдалечава в огледалото за обратно виждане. Сега се намираха на тесен панорамен път, който се извиваше към долината. Тя видя как Габриел сяда на скалата, която висеше над бездната като театрален балкон под открито небе. Той допуши цигарата си и запали нова. Алис излезе от колата, прибра играчката и се приближи до Габриел.

— Съжалявам — каза тя и седна до него на скалата.

— Не стойте тук, опасно е.

— Ако е опасно за мен, значи е опасно и за вас.

Тя се наведе напред и се загледа в езерото долу. Палитрата на есенните цветове се отразяваше във водата.

— Защо не го виждате по-често?

Той направи уклончив жест.

— Живее в Лондон с майка си. Дълга история.

Тя му поиска цигара, която вятърът й пречеше да запали. Мъжът й подаде своята и в момента, когато Алис най-малко очакваше, сподели мъката си.

— Невинаги съм работил във ФБР. Преди да се явя на конкурса за приемане в Бюрото бях полицай на терен в Чикаго.

Присви очи и остави спомените да изскочат на повърхността.

— В този град съм роден и там срещнах жена си: израснахме и двамата в украинския квартал, убежището на имигрантите от Източна Европа. По-скоро спокойно местенце, разположено североизточно от Луп.

— Работили сте в отдела за убийства?

— Да, но в южните квартали, където се намират най-горещите точки на града: районът Енгълуд, както и Ню Сити…

Той всмука силно от цигарата и продължи:

— Мръсни кътчета, гангренясали от гангстерски банди, изоставени на страха и на безнадеждността, където полицията не може да стори почти нищо. Цели територии под конзола на дребни бандити, които се смятат за наследници на Белязания и упражняват терор с леки картечници.

Недалечното минало се връщаше в спомените му. Минало, което искаше да държи далече от себе си — но въпреки всичко то изникваше отново и отново.

— Нямате ли усещането, че ние, полицаите, работим за мъртвите? Именно те са истинските ни клиенти. На тях трябва да даваме сметка. Те изпълват с кошмари нощите ни, докато не намерим убийците им. Точно в това ме упрекваше най-често жена ми: „Хората, с които прекарваш най-много време са мъртви. Ти никога не си сред живите.“ Всъщност имаше право…

Алис прекъсна Габриел преди края на монолога му:

— Не е вярно! Напротив: ние работим за техните семейства — за хората, които са ги обичали. За да им позволим да се отдадат на скръбта си, за да въздадем правосъдие, да сторим така, че убийците да не продължават да вършат зло!

Той я погледна неуверено и продължи разказа си.

— Един ден реших наистина да подпомогна живите. В Енгълуд бях всекидневно в контакт с членовете на асоциация от медиатори. Разнородни хора, повечето социални работници и бивши рецидивисти от квартала, които бяха обединили силите си, за да сторят това, което представителите на закона не успявахме: да намерят кусурите на механизмите, да предотвратят конфликтите, да успокояват напрежението. И най-вече да спасяват тези, които все още не са окончателно погубени.

— Най-младите ли?

— Всички, които не бяха напълно подвластни на наркотиците. Понякога доброволците действаха на ръба на закона. Много пъти съм им помагал да измъкват млади проститутки от квартала като съм им предоставял фалшиви документи, малко пари, конфискувани при задържане на дилърите, влаков билет за Изток, адрес за живеене, обещание за работа…

Също както Пол… — помисли си неволно Алис.

Гората се отразяваше в очите на Габриел и придаваше на погледа му обезпокоителна интензивност.

— Убеден, че върша добро, не прецених срещу какво се изправям. Бях решил да не обръщам внимание на предупрежденията и заплахите, които получавах. А трябваше, тъй като сутеньорите и бароните на дрогата не се шегуват, когато някой се докосва до работните им инструменти.

Той продължи разказа си, като често го прекъсваше и замълчаваше за кратко.

— През януари 2009 г. малката сестра на жена ми предвиждаше да замине през уикенда на ски с приятелки, за да отпразнува рождения си ден. Тя ни помоли да й дадем джипа и ние се съгласихме. Още се виждам как й махам от верандата за сбогом. „Пази се, Йохана! Не се пускай по непозволени писти!“ Тази вечер тя носеше шапка с помпон. Бузите й розовееха от студа. Беше на осемнайсет години. Пълна с живот. Настани се зад волана на джипа, завъртя ключа. И… колата експлодира пред очите ни. Гадовете от Енгълуд не бяха се поколебали да минират автомобила ми…

Габриел запали нова цигара с угарката от предишната и продължи:

— Веднага след погребението на сестра си жена ми напусна дома ни заедно с нашия син. Настани се в Лондон, където живее част от семейството й. След това всичко се разви много бързо: тя поиска развод, а аз бях сразен от питбулите, които нае да я защитават. Обвиниха ме, че съм насилник, че съм алкохолик, че посещавам проститутки. Служиха си с фалшиви показания и с есемеси, извадени от конкретния контекст. Не можах да се противопоставя и й дадоха изключителните права над Тео.

Той дръпна за последен път от цигарата и я смачка в скалата.

— Имах право да виждам сина си само два пъти годишно. Тогава един ден превъртях. Отидох в Англия при жена си, опитах се да я убедя, но тя отказа. Адвокатите й се развихриха и измъкнаха от съда ограничителна заповед, която вече не ми позволява да се срещам с Тео.

Отчаяние се появи в погледа му. Падаше мрак. Задуха вятър и стана студено. Алис развълнувана постави ръка на лакътя му, но внезапният звън на телефон развали момента.

Размениха погледи, осъзнавайки, че полуоткрехнатата врата към тайната градина беше на път да се затвори.

— Да, Сеймур? — включи високоговорителя.

— Намерих захарната фабрика. Там съм. По дяволите, мястото е напълно изолирано. Вероятно тук са снимали „Злите мъртви“!

— Опиши ми какво виждаш.

— Прилича на преддверието на ада.

— Не се превземай толкова.

— И освен това, вали като из ведро, а аз съм без чадър.

— Не ми пука, Сеймур! Носиш ли факлата, големите клещи и луминисцентната лампа?

— Да, всичко е в торбата ми.

Заради високоговорителя буботещият глас на полицая се носеше от телефона, резонираше в долината и се блъскаше в планинските склонове.

— Както ми каза Кастели фабриката е изоставена преди повече от трийсет години. Намирам се в основното помещение. То е почти срутено. Всичко е в ръжда, а храсталаците са по-високи от човешки ръст.

Алис затвори очи, за да си припомни точно вътрешността на мястото, както го беше описал баща й.

— Добре. Излез отзад и потърси складова база. Сграда, която прилича на силоз.

Минаха няколко секунди преди Сеймур да проговори отново.

— Окей, виждам нещо като висок и тесен резервоар, обрасъл в бръшлян. Прилича на пишка на зелен великан!

Алис не се засмя на шегата.

— Обиколи кулата, докато намериш три каменни кладенеца.

Ново очакване.

— Ето, виждам ги. Покрити са с решетки.

Алис усети, че сърцето й започва да блъска в гърдите.

— Започни от средния. Можеш ли да махнеш решетката?

— Почакай да включа телефона на хендс фрий… Така, решетката не е заварена. Затова пък отдолу има железен вентилационен отвор.

— По силите ли ти е да го повдигнеш?

— По дяволите, тежи цял тон. Отвори се…

Младата жена пое дълбоко въздух.

— Какво виждаш вътре?

— Нищо…

Тя се ядоса:

— Насочи факлата, дявол да го вземе!

— Точно това правя, Алис. Няма нищо, казвам ти!

— Запали луминисцентна лампа!

Тя чу мърморене в другия край на линията.

— Как действат тези джаджи…

Ядосана, Алис повиши глас:

— Вземи осветителното тяло, сгъни го на две, разтърси го, за да се включи, и го хвърли в дъното на дупката.

Изминаха още няколко секунди, след което Сеймур заяви:

— Кладенецът е празен и напълно пресъхнал.

По дяволите, не може да е вярно.

— Какво очакваше да намеря? — продължи Сеймур.

Алис се хвана за главата.

— Трупът на Вон.

— Ти си полудяла!

— Погледни в другите два кладенеца!

— Решетките им са заварени. Никой не ги е отварял от Памтивека.

— Разбий решетката с клещите!

— Не, Алис, нищо няма да разбивам. До гуша ми дойде от безумията ти. Връщам се в Париж.

Безсилна, посред гората, на повече от шест хиляди километра от старата захарна фабрика, Алис стисна гневно юмруци. Сеймур грешеше. Имаше труп в кладенеца. Тя беше сигурна.

Готвеше се да затвори телефона, когато от другия край на линията се чу хриптене и дъжд от ругатни едва не спука тъпанчетата й.

— Сеймур? — изплаши се тя.

Мълчание. Размени тревожен поглед с Габриел, който макар да не разбираше всичко, което си говореха двамата французи, усещаше, че напрежението расте.

— Сеймур, какво стана? — извика тя.

Последва дълга пауза, по време на която чуха металическо проскърцване. След това Сеймур най-после проговори:

— Гадост! Имаш право… намерих труп.

Алис затвори очи и си отдъхна.

— Но не е в кладенеца — продължи полицаят.

Не е в кладенеца ли?

— Има труп в кабината на стар багер.

Смъртно бледа, Алис промълви почти без дъх:

— Вон ли е?

— Не, млада жена! Завързана е здраво. Чакай… задушена е с чорапи, майка му стара! С чорапи!

Алис се опита да запази хладнокръвието си.

— Разложен ли е трупът?

— В мрака и сред този потоп, който се изсипва, ми е трудно да видя… Според мен е била убита най-много преди няколко дни.

Объркване се изписа на лицето на Габриел.

— Можете ли да ми обясните какво става?

Алис стегнато му описа положението на английски. От устните на федералния агент се изплъзна един въпрос:

— Ask him what color the tights are. According to the eyewitnesses, on the day of her murder Elizabeth Hardy was wearing PINK tights.62

— Какъв е цветът на чорапите й, Сеймур? — рече Алис.

— Невъзможно е да ти отговоря, много е тъмно… Трябва да те оставя, Алис, отивам да говоря с местната полиция.

— Почакай, Сеймур. Цветът на чорапите, моля те! — нададе вопъл тя.

— Червени, или по-скоро… розови — каза той, преди да затвори.

Алис и Габриел се спогледаха вкаменени.

Кошмарът продължаваше.

20 В къщата

Синя луна грееше в небето въпреки облаците.

Настъпи полярен студ.

В купето на шелбито отоплението не беше особено силно. Алис разтърка ръцете си, за да ги стопли и ги мушна в ръкавите на пуловера си. Беше запалила плафониерата и държеше пътната карта разгъната на коленете си. Наведен напред и стиснал мрачно волана, Габриел караше. След обаждането на Сеймур пътуваха повече от три часа, като се придвижваха все по-високо на север. След толкова дълъг пробег липсата на комфорт в шелбито беше болезнена: ниски седалки, праисторически амортисьори, дефектно отопление.

Изцяло концентриран над изненадите на пътя, Габриел взе много остър завой и забави ход, за да успее колата да продължи по стръмния път между дефилетата на Белите планини. От километри не бяха срещали друго превозно средство. Мястото беше пустинно.

Около тях природата се налагаше с цялото си величие. Гората беше мрачна, заплашителна, без нюанси. Палитрата на есенните цветове отстъпи пред еднообразна багра — сенчеста и невероятно тъмна.

Край лъкатушещия път понякога се откриваше потъналата в мъгла долина, както и терасовидна каскада, чиито водни маси образуваха сребристи площадки в скалата.

С тъмни кръгове от умора и безсъние под очите, Алис мислено си повтаряше до втръсване наученото от Сеймур: Вон не само не беше мъртъв, но и продължаваше пъкленото си дело. Преди десет дни беше убил медицинска сестра тук в Нова Англия, а малко по-късно се беше върнал във Франция, за да нанесе пореден удар и да скрие трупа в старата захарна фабрика.

Вон не действаше сам. Алис беше сигурна. Срещата й с Габриел не изглеждаше случайна. Вон ги беше събрал двамата, за да ги провокира и да ги подложи на изпитание. Обаче тази зловеща постановка не можеше да бъде творение на самотен човек. Що се отнася до логистика — без съучастник нямаше как да нареди такъв пъзел.

Алис разтри клепачите си. Вече нямаше ясни идеи, мозъкът й действаше на забавен ход.

Измъчваше я труден въпрос: защо баща й я беше излъгал, че Вон е мъртъв?

Тя раздвижи раменете си и изчисти изпаренията, които се натрупваха върху стъклото на колата. Злокобният пейзаж я угнетяваше. Много се страхуваше и само присъствието на Габриел й помагаше да не се поддаде на паниката.

Минаха още петнайсетина километра преди да стигнат дървен бордюр, от който започваше пътека в гората.

— Тук е! — възкликна Алис и вдигна очи от картата.

Колата зави вляво и тръгна по горския друм, заобиколен от борове. След стотина метра проходът стана по-тесен, сякаш дърветата се изпречваха, за да отблъснат двамата натрапници. Пътниците потънаха в растителния тунел. Игличките драскаха каросерията на мустанга, клоните се блъскаха в стъклата, земята ставаше все по-нестабилна. Иглолистната гора направо ги поглъщаше.

Появило се от нищото, пред колата изскочи нещо тъмно и голямо. Алис извика, Габриел натисна с все сила спирачката и завъртя волана, за да избегне преградата. Шелбито се поднесе към дънера на един бор, който счупи огледалото за обратно виждане и направи на пух и прах едно от задните стъкла; плафониерата угасна.

Тишина. Страх. Последва дълъг рев.

Лос… — помисли си Алис, докато гледаше как се отдалечава силуетът на голямото животно с разперени като ветрило рога.

— Нищо счупено? — реши да провери Габриел.

— Добре съм — отвърна Алис. — А вие?

— Ще оживея — успокои я той и запали колата.

Преминаха петстотин метра, докато излязоха на поляна, сред която се издигаше ферма.

Спряха шелбито близо до сградата и загасиха фаровете. Лунната светлина беше достатъчна, за да могат да виждат дома. Беше правоъгълна конструкция, покрита с дървени плоскости и завършваща с двуостър покрив от кедър. Две тавански прозорчета сякаш подозрително ги наблюдаваха. Капаците на прозорците не бяха затворени, а вътре цареше пълен мрак.

— Няма никого — констатира Габриел.

— Или някой се опитва да ни накара да мислим така — рече Алис.

Тя затвори войнишката си торба и я подаде на Габриел.

— Вземете я — нареди му, докато вадеше пистолета от жабката. Пъхна го в кобура, провери затвора, вдигна предпазителя и сложи пръст на спусъка.

— Да не смятате да тръгнете направо? — попита Габриел.

— Виждате ли друго решение?

— Може да попаднем под обстрел!

— Ако Вон искаше да ни убие, щеше да го е сторил отдавна.

Измъкнаха се на студа и поеха към къщата. От устните им излизаше горещ дъх, рисуваше сребърни спирали, които се стапяха в нощта.

Спряха пред обикновена пощенска кутия, боядисана, но олющена.

— Поне не сме сбъркали мястото — каза Габриел и отвори кутията.

Беше празна. Някой наскоро беше прибрал пощата. Продължиха до верандата, където намериха вестник.

— Днешен „Ю Ес Ей Тудей“ — съобщи Габриел, след като махна найлоновата му опаковка.

Остави екземпляра върху стар люлеещ се стол.

— Следователно Дюн още не се е върнал — съобрази Алис и погледна вестника.

Габриел застана пред входа и се поколеба.

— От юридическа гледна точка няма никаква разумна причина да сме тук. Дюн официално не е заподозрян в нищо. Нямаме съдебно нареждане, нямаме…

— И тогава? — прояви нетърпение Алис.

— Ще се опитаме да влезем в къщата, без да разбиваме вратата…

Полицайката прибра оръжието си и клекна пред портата.

— Дайте ми чантата.

Тя бръкна в торбата и извади голям мукавен плик, сгънат на две, който съдържаше рентгеновите снимки на гръдния й кош.

— Къде намерихте това? — запита Габриел, като видя медицинските изображения.

— Ще ви обясня по-късно, Кийн. Готова съм да се обзаложа, че вратата просто е затворена. В този край едва ли се боят особено от крадци.

Алис прокара твърдия лист между вратата и рамката и натисна няколко пъти. Не успя.

— Оставете, Шефер, не сме във филм: заключено е.

Но тя прояви настоятелност, вдигна плика с рентгеновите снимки и разтърси вратата, като леко я оттласкваше нагоре, докато езичето на бравата се превъртя и освободи достъпа.

Тя погледна тържествуващо Габриел и отново хвана глока си. След това двамата полицаи влязоха във фермата.

Първото, което им се наби на очи беше, че къщата е отоплена. Следователно Дюн е излязъл и е имал намерение да се върне бързо.

Габриел запали осветлението. Интериорът беше прост: нещо като голяма ловджийска колиба с под от стари тухли, стени с жилести дъски и печка с дърва. Салонът се състоеше от изтъркано ъглово канапе и от огромна каменна камина, над която стърчеше главата на сръндак. Четири оръжия висяха на пирамидата за пушки.

— Чифтета за отстрелване на гугутки или на яребици — обясни Габриел. — Нищо друго.

Единствените следи от модерност: флагчета на бостънския бейзболен отбор „Ред Сокс“, нов модел телевизор, конзола за електронни игри, лаптоп и малък принтер, поставен на дървена маса. Минаха през кухнята. Същата обстановка: леко овехтели стени, чугунена готварска печка, стари медни тенджери.

Качиха се на първия етаж и откриха коридор, който водеше към три малки строго мебелирани и почти празни стаи.

След като се върнаха долу, отвориха гардеробите и чекмеджетата, надникнаха по етажерките, обърнаха възглавниците и платнената покривка на канапето. Трудно беше да се повярва, че подобна къщичка може да бъде убежище на сериен убиец.

— Странно е, че няма никакви лични снимки — отбеляза Габриел.

Алис седна пред лаптопа и го пусна. Нямаше парола. Нямаше снимки, нямаше и изтрита история на посетените уеб сайтове, нямаше поща. Истински празна обвивка.

Алис започна да анализира. Реши, че Дюн изпраща имейлите си, минавайки през сайта на интернет доставчика си. Влезе в него — беше единственият сайт, отбелязан сред предпочитаните, — но намери само месечни фактури, спам и реклами.

Габриел продължи да оглежда и в един кухненски шкаф откри найлоново парче и изолирбанд, които остави настрана, за да покрие счупеното стъкло на шелбито. Забеляза голям вертикално повдигащ се прозорец, който гледаше към задната част на гората. Отвори го от любопитство и стана течение, което хлопна отворената до този момент входна врата. Алис повдигна глава и побледня.

С един скок стана от стола, приближи се до входа и се вцепени. От вътрешната част на вратата бяха окачени на големи пирони три снимки, които тя винаги пазеше в портфейла си.

Първо, портрет на широко усмихнатия Пол, направен на Амалфитанското крайбрежие в ботаническата градина на град Равело. След това — една от нейните ехографии. Тази от петия месец на бременността.

Алис затвори очи. За секунда като на лента изникнаха всички чувства, които изпита като видя бебето си на екрана през този ден. Всичко можеше да се различи: деликатната форма на лицето, овалът на очите, мъничките ноздри, ръчичките, изваяните пръстчета. Тя сякаш чуваше хипнотизиращия шум от сърдечния ритъм: папам, папам, папам…

Отвори очи за последното изображение: беше трикольорната й полицейска карта. Тя също беше прикована към вратата, скъсана на две.

Папам, папам, папам… Шумът от собственото й блъскащо в гърдите сърце се смесваше със спомена за сърдечния ритъм на сина й. Изведнъж стаята се завъртя около нея. Помете я топла вълна, обхвана я неустоимо желание да повърне. Едва успя да усети, че някой я подкрепя, когато изгуби съзнание.

Гръмотевици огласяха небето, стъклата на прозорците се тресяха. Светкавици озаряваха помещението. Алис бързо се съвзе, но беше бледа като призрак. Габриел беше категоричен.

— Нищо няма да постигнем, като чакаме в тази барака. Трябва да намерим Калеб Дюн. Нищо не ни гарантира, че той ще мине от тук.

Алис и Габриел седяха в салона от двете страни на дървената маса, на която бяха разстлали пътната карта на района, федералният агент продължи да разсъждава.

— Или Дюн и Вон са едно и също лице, или Дюн ще ни отведе при Вон. По някакъв начин този мъж държи в ръцете си важна част от истината.

Алис се съгласи. Тя затвори очи, за да се концентрира по-добре. ДНК анализът беше показал, че кръвта по блузата й беше на Дюн. Следователно Дюн е бил ранен наскоро. През последната нощ или преди зазоряване. И раната му вероятно е достатъчно сериозна, за да не се завърне вкъщи. Къде се намираше сега? Вероятно в скривалище. Или пък в болница.

Сякаш четеше мислите й, Габриел рече:

— А ако Дюн се лекува в болницата, където работи?

— Обадете се и ще разберем — подсказа му тя и включи лаптопа.

Влезе в интернет и намери координатите на болницата „Себаго Котидж“.

Записа адреса, телефонния номер и се опита да открие мястото на картата.

— Ето тук е — каза и посочи брега на езеро, с очертанията на електрическа крушка. Само на 60 километра.

Габриел пробва да я отрезви:

— Докато стигнем ни чакат най-малко два часа път.

— Да потърсим ръководството на болницата и да питаме дали са подслонили Дюн.

Той поклати глава.

— Няма да ни отговорят по телефона. Дори е възможно да го подплашат.

— Тогава тръгваме на сляпо, така ли?

— Може би не. Имам идея. Дайте ми телефона.

Габриел избра номера на болницата, попадна на телефонната централа, но вместо да търси някой от ръководството, помоли да го свържат с охраната.

— Тук охраната, слушам — чу се вял глас, чието апатично звучене никак не отиваше на охранител.

— Добър вечер, приятел съм на Калеб Дюн. Каза ми, че мога да го намеря на този номер. Ще ми позволите ли да говоря с него?

— Ще бъде трудно, приятелю. Както изглежда, Калеб е бил прострелян. Тук е, но се намира от другата страна на бариерата, ако разбирате какво имам предвид…

— Дюн е при вас? В болницата „Себаго Котидж“?

— Във всеки случай така ми каза шефката.

— Шефката ли?

— Катрин Колер, помощник-директор на болницата.

— Знае ли се кой е стрелял по него?

— Нямам представа. Тук не обичат много някой да задава въпроси.

Габриел благодари на нощния пазач и затвори телефона.

— Да тръгваме — каза Алис. — Този път ще го хванем. Щеше да затвори лаптопа, когато внезапно се отказа.

— Само минутка.

Възползва се от достъпа до интернет, за да си провери имейлите. Бяха изминали повече от пет часа, откакто говори с Франк Марешал, комисарят от Регионалната дирекция на транспортната полиция. Може би беше намерил изображението на колата върху охранителните камери на паркинга на улица „Франклин Рузвелт“. Всъщност тя не вярваше особено, че Марешал ще реагира бързо.

Но се лъжеше: очакваше я имейл.

Следваха четири снимки, пуснати като прикачени файлове.

Алис уголеми изображението.

20:12: две снимки показваха влизането на аудито в паркинга. Качеството на образа не бе толкова лошо, колкото твърдеше Сеймур. През предното стъкло Алис отлично различи лицето си и се убеди, че е сама. 0:17: две други снимки представяха излизането на аудито. Този път Алис имаше компания и не караше тя. Изглеждаше рухнала, почти в безсъзнание на седалката до шофьора. Мъж държеше волана. На първата фотография лицето му не се виждаше, но на втората той бе вдигнал глава.

Алис увеличи докрай образа и изпълни целия екран със снимката.

Кръвта й застина във вените.

Нямаше съмнение.

Мъжът зад волана на аудито беше Сеймур.

21 Седефеният воал

Шелбито се гмурна в мрачините.

Бурята се стовари върху планината с опустошителна сила. Вятърът клатеше колата, дъждът блъскаше по стъклата и по найлоновото покритие, предизвикваше адски шум.

Стигнаха върха на възвишението преди половин час и започнаха дълго слизане към долината. С много завои, пътят непрекъснато лъкатушеше и беше станал хлъзгав.

Алис държеше в ръце снимката от паркинга, на която се различаваше лицето на Сеймур. Тя многократно се опита да се свърже с „приятеля“ си, но всеки път отговаряше гласовата поща. Наведе очи към фотоса и продължи да го разглежда на бледата светлина от телефона си.

Седеше до Сеймур в собственото си ауди. Изглеждаше изтормозена и опиянена от алкохола, но не напълно изгубила съзнание.

Как беше възможно да не се сеща за подобен епизод от предишната нощ? Опита се да се вмъкне в този дял на паметта си, но все един и същи седефен воал й осуетяваше достъпа до спомените. С много голямо усилие, часовниковият механизъм на мозъка й изведнъж сякаш проработи. Сърцето на Алис се разтуптя. Да, спомените бяха тук! Вплетени в сложните меандри на подсъзнанието й. Истината изглеждаше близо. Алис се въртеше около нея, но когато пробва да я открие, тя се отдалечи, отлетя и се разтвори в леденото купе на колата.

Истински танталови мъки.

Изведнъж тъмночервено петно просветна в мрака. Алис обърна глава: бензиномерът показваше, че е на изчерпване.

— До дяволите — изруга Габриел. — Може да не се доберем до болницата. Тази хала трябва да изпива по повече от двайсет литра на сто километра!

— Колко още ще успеем да продължим?

— Най-много петдесет километра.

Алис освети пътната карта с джиесема си.

— Според плана край шосето има магазин с бензиностанция. Смятате ли, че ще издържим дотам?

Габриел присви очи, за да си представи къде е магазина.

— Ще е трудно, но ще пробваме.

Вятърът се опитваше да проникне в шелбито. Дъждът продължаваше да се сипе, заплашвайки да удави колата. С вперени в пътя очи Габриел взе думата:

— Вашият Сеймур нито за миг не го…

Алис въздъхна, обзета от изтощение.

— Вие не го познавате.

— Винаги ми се е струвал съмнителен, това е.

— А според мен вашите критики са съмнителни. Нека изчакаме да чуем неговата версия преди да го съдим.

— Не виждам какво може да промени неговата версия! — ядоса се полицаят. — Той ви лъже от самото начало. Той ни лъже, мътните го взели! Може би цялата информация, които ни снесе от сутринта, е невярна!

Алис възприе подобна вероятност с безпокойство. Габриел потърси цигара в джоба на ризата си и я запали, без да изпуска пътя от поглед.

— С баща ви е същата работата!

— Достатъчно! Оставете баща ми на мира.

Той избълва няколко кълбета дим, които се разпиляха из колата.

— Само констатирам, че сте заобиколена от хора, които ви манипулират и ви излагат на опасност.

След като стигнаха долината, започнаха да срещат автомобили. Един камион се размина с тях и ги освети с фаровете си.

— И освен всичко друго: намирате им извинения! — продължи Габриел.

Отчаяна, Алис се защити храбро.

— Без Сеймур и без баща ми не бих била сега тук, разбирате ли? Как смятате, че успях да продължа да живея, след като един луд ме изкорми, уби детето ми и ме остави в локва кръв?

Габриел се опита да се защити, но Алис повиши тон, за да не му позволи да говори:

— След смъртта на Пол бях смачкана и само те ме подкрепиха! Но сте прекалено глупав, за да разберете това!

Габриел млъкна и продължи замислен да пуши. Алис въздъхна и обърна глава към прозореца. Дъждът барабанеше по стъклото. Спомените нахлуха в главата й.

Спомням си.

Спомням си, че бях сигурна: най-после всичко ще се свърши.

Не си представях друг изход: щом се върна у дома, ще взема служебното си оръжие и ще си тегля куршума.

Изстрел, който ще ми попречи да потъна още по-дълбоко в ада.

Прикована към болничното легло, мислено си представях сценария много пъти: щракването на пълнителя, студения метал в устата ми, насоченото нагоре дуло, което ми пръска мозъка.

Този образ се повтаряше непрекъснато, преди да заспя. Пръстът ми на спусъка. Главата ми, която експлодира. Свободата.

Животът ми обаче не тръгна натам.

— Ще живееш при нас — каза баща ми, когато ме взимаше от болницата. Ококорих се.

— Как така „с нас“?

— С мен и с приятелчето ти от службата.

Без да ме предупреждава, докато се съвземах баща ми беше наел голяма къща с градина на улица „Монтсури“. Бивше ателие на художник, потънало в зеленина. Селска идилия насред 14 район.

Беше се възползвал от момент на любовно разочарование на Сеймур, за да го убеди да се нанесе в къщата. Знаех, че колегата ми се възстановяваше от сложна връзка: по причини, свързани с работата му, неговият дългогодишен спътник — балетист и хореограф от Парижката опера, — напусна столицата и отиде в Съединените щати, а любовта им не издържа на раздялата.

В продължение на почти две години ние тримата живеехме заедно. Невероятното ни съвместно съществуване устоя на изпитанията на времето. Противно на очакванията, баща ми и Сеймур отхвърлиха предразсъдъците си и станаха най-добрите приятели на света и всеки от тях изпитваше възхищение от другия. Сеймур беше като прехласнат от легендарното ченге, какъвто е бил Ален Шефер: нюха му, голямата му уста, хумора му, способността му да налага своята гледна точка и да рита срещу ръжена. Колкото до баща ми — той призна, че е прибързал с изводите за младия ми колега, но вече уважава странностите му: богат денди хомосексуалист, фрашкан с култура, но нахъсан да се бие и обръща чаши с двайсетгодишно уиски.

Най-вече двамата мъже се обединяваха от дивата си воля да ме защитават от мен самата. През седмиците след завръщането ми баща ми ме заведе на почивка в Италия и в Португалия. В началото на пролетта Сеймур си взе отпуск, за да посетим заедно Лос Анджелес и Сан Франциско. Това разнообразяване, съчетано с топла семейна атмосфера, ми позволи да премина през периода, без да се срутя.

Щом се откри възможност, отново започнах да работя макар че през първите шест месеца не стъпих на терен. Сеймур зае мястото ми начело на „групата Шефер“ и аз се задоволих с ролята на отговорник по процедурите65. В продължение на една година бях подложена на „психологическо изследване“, извършвано от психиатърка от трудова медицина, специалист по лечение на посттравматични шокове.

В полицията положението ми не беше леко. След провала с разследването за Ерик Вон, Тайландие ме следеше неотклонно. При други обстоятелства щеше да ме изхвърли безпощадно, но медиите вдигнаха много шум около моята история.

Списание „Пари Мач“ посвети четири страници на драмата; превърна неуспеха ми в романтичен разказ, в който ми беше отредена положителна роля: парижката Клариса Стърлинг66, поела всички рискове, за да залови обществен враг номер едно. Дори Министерството на вътрешните работи ми връчи Почетния медал за проявена храброст и себеотрицание. Медийна подкрепа и награди, които караха колегите ми да скърцат гневно със зъби; поне не посмяха да ме спрат да продължа да работя.

Има изпитания, които човек успява да преживее, но от които все пак никога не се съвзема напълно. Една част от мен беше разкъсана, убита, разрушена. Миналото продължаваше да ме измъчва, но имах късмета да бъда заобиколена от хора, които не ми позволиха да се предам.

Пол беше мъртъв, бебето ми беше мъртво. Вече не беше възможно да обичам отново. Дълбоко в себе си бях убедена, че историята не е завършила и че животът ще ми предложи още нещо.

Тогава започнах пак да живея. Разнообразно съществуване, намирах радост в малките неща: разходка в гората под слънчево небе, един час тичане по плажа, хубава приказка с татко, луд смях със Сеймур, чаша бургундско вино на терасата, първите пролетни пъпки по дърветата, редовните излизания със старите ми приятелки от университета, увлекателния криминален роман на Уилки Колинс, намерен при един букинист…

През септември 2012 г. отново застанах начело на групата си. Интересът ми към работата и страстта ми към разследването не бяха изчезнали и в продължение на година „групата Шефер“ извади късмет: бързо завършихме всички разследвания, които ни повериха. Златният отбор се върна.

Колелото на живота се върти бързо. Преди три месеца — в началото на лятото на 2013 г. — пак спечелих доверието на полицията. Повярвах в себе си, възстанових уважението на хората си и повторно станахме едно цяло.

Осъзнах, че животът все още има какво да ми даде.

Не си представях, че ще е под формата на поредното изпитание.

22 Вон

Студеният въздух нахлуваше отвсякъде. Изолирбандът поддаде на пристъпите на вихрушката, освободи найлоновото закритие и в задната част на шелбито се появи зееща дупка. Дъждът се изливаше с кофи и наводни пода и седалките на спортната кола.

— Почти стигнахме! — извика Алис, за да заглуши тътена на бурята.

Пътната карта, която държеше на колената си, се беше намокрила и лежеше смачкана в ръцете й.

Карайки бавно, внимателно минаха през едно кръстовище, където светофарите бяха повредени от бурята; след това почти веднага видяха с облекчение сградата на големия търговски обект да свети в мрака.

Спряха срещу двете колонки за бензин, намиращи се пред магазина. Габриел няколко пъти наду клаксона, за да съобщи за присъствието им. Защитен от дебела горна дреха и чадър, стар беззъб работник в бензиностанцията притича и се наведе над прозореца на автомобила.

— Виржил, на вашите услуги, любезни гости.

— Напълнете догоре, ако обичате.

— Разбира се. Също така, трябва да се извърши поправка на задното ви стъкло.

— В състояние ли сте да ни помогнете? — попита Габриел. — Навярно най-добре ще е отново да закрепим платното с лепенки.

— Ще видя какво може да се направи — обеща Виржил. — Докато чакате, влезте да се стоплите.

Те излязоха от колата и изтичаха да се приютят под навеса на магазина. Подгизнали от дъжда, отвориха вратата и се озоваха в голяма шумна зала, преливаща от движение. Мястото беше разделено на две части. Надясно традиционна бакалия с дървен паркет и стари етажерки, където се предлагаха какви ли не ръчно изработени продукти: конфитюри, кленов сироп, мед, брауни68, индианки, чийзкейк с тиква, протеинови десертчета… От другата страна помещението беше заето от гигантски бар, зад който приятна матрона сервираше омлети, яйца с бекон, картофени кюфтенца и големи чаши домашно приготвена бира.

Семейната атмосфера се създаваше от редовните посетители, спокойни зад пълните халби. Навсякъде по стените стари афиши от 50-те години напомняха за велики рок концерти. Ресторантчето беше дотолкова извън времето, че човек наистина се чувстваше сякаш Чък Бери69, Бил Хейли и групата му „Кометс“70 или Бъди Холи71 ще пеят тук следващия уикенд.

Алис и Габриел се настаниха един срещу друг в дъното на залата на две кръгли табуретки от червена кожа; беше там където барът се извиваше под формата на буквата L.

— Какво да ви сервирам, гълъбчета? — попита собственичката и им поднесе две пластмасови менюта.

Те не бяха особено гладни, но разбраха, че не може да останат, без да си поръчат нещо.

Докато избираха, тя напълни две чаши вода и им поднесе метална поставка с книжни салфетки.

— Мокри сте до кости, деца! Направо ме е страх да не се разболеете!

Двете ченгета й благодариха. Габриел си поръча клуб-сандвич, а Алис супа от миди.

Докато чакаха храната почистиха лицата и вратовете си и се сресаха.

— Бон апети! — рече стопанката на заведението, поднасяйки сандвича, нарязан на триъгълни парчета и супата, налята в хлебче.

Като по магия в големите й ръце се появиха две чаши уиски.

— Заведението черпи, за да се стоплите: отличния запас на стария Виржил.

— С огромно удоволствие! — ентусиазира се Кийн и опита глътка от ръжената напитка.

Той захапа сандвича си и изчака да се окаже извън обсега на недискретните уши, за да се обърне към Алис:

— Намираме се на петнайсет километра от болницата. Шефер, необходимо е да се посъветваме.

Алис гребна лъжица от супата.

— Съгласна съм.

— Говоря сериозно, Алис. Знам, че Вон ви е накарал да страдате, вас и вашето семейство…

— Майстор сте на евфемизмите.

— Но нека да бъде ясно; ние не провеждаме наказателна операция, разбирате ли? Влизаме в болницата, залавяме мъжа и го отвеждаме в Бостън, където ще го разпитват законно.

Алис обърна погледа си. На свой ред тя натопи устни в уискито. Направена от ферментирала ръж, напитката имаше аромат на кайсии, праскови и карамфил.

— Съгласна ли сте? — настоя Габриел.

Алис отговори уклончиво.

— Всеки си поема отговорността.

Габриел не се хвана в капана и повиши глас:

— Каквото и да става, аз ще следвам моята: давате ми пистолета си или не тръгваме оттук.

— Вървете по дяволите!

— Да не се пазарим, Алис.

Тя се поколеба, но разбра, че Габриел няма да отстъпи. Извади глока от кобура и му го подаде под масата.

— Така е по-добре — рече й той и пъхна оръжието в широкия си колан.

Тя повдигна рамене и допи чашата си с уиски. Както всеки път, когато консумираше алкохол, почти физически усети преминаването на напитката в кръвта си. Първите чаши й доставяха истинско удоволствие. Адреналинова бомба, която предизвикваше изключително напрежение. Странното усещане, че почти губи контрол.

Очите й шареха, минаваха от един човек към друг, докато се фиксираха върху чашата с уиски на Габриел. Погледът й замръзна, хипнотизиран от светлинните вариации, които напираха на повърхността на напитката. Нюанси в златно, в медено, в бронз и в амбра. Светът се въртеше около нея. Сега тя изпитваше същото чувство, което я обхвана преди малко в колата: еуфоричната убеденост, че никога не е била по-близо до истината. Почувства убеждението, че е стигнала до някакъв изход и може да разкъса завесата на незнанието.

Погледът й потъна под повърхността на алкохола. Скована и заплесната, тя не беше в състояние да отклони очи от чашата на спътника си. Изведнъж дланите й настръхнаха и бучка се появи в гърлото й. В миг осъзна, че гледаше не чашата с уиски, а ръката на Габриел. И по-точно, пръстът, който равномерно и нервно потропваше по стъклото. Видяното беше толкова ясно, сякаш тя наблюдаваше света през лупа. Ръката на Габриел: превитите стави на пръстите му, бръчиците по тях, почти невидимото присъствие (при всяко докосване до чашата) на малкия белег във формата на кръст на десния му показалец. Нараняване вероятно още от детството — човек затваря без да внимава първото си джобно ножче и следата от порязването остава за цял живот.

Внезапно чорлавата глава на Виржил се появи в единия край на масата.

— Успях да измайсторя нещо за прозореца. Елате да видите дали ви харесва.

Габриел стана.

— Останете на топло, ще се върна да ви извикам, когато бъда сигурен, че можем да тръгнем.

С горящи страни, Алис гледаше как Габриел се отдалечава. Усети лудото биене на сърцето в гърдите си, невъзможната да се опише възбуда на цялото си същество. Главата й се въртеше. Сякаш се давеше. Трябваше веднага да разбере.

— Е, девойко? Да ви сервирам ли още нещо?

Алис поръча ново уиски и го изпи наведнъж. Струваше й се, че алкохолът успяваше да избистри идеите й. Ако ли не, поне й вдъхваше кураж.

Да действа или да умре!

Тя отвори чантата и извади кутията за вземане на отпечатъци. С книжна салфетка вдигна чашата от която бе пил Габриел и приложи същата процедура, която беше извършила преди това със спринцовката: покри с черна пудра с магнетичната четка, взе отпечатък от показалеца, наложи лейкопласт и залепи отпечатъка върху бирената поставка до следата от собственика на спринцовката. Жестовете й бяха прецизни, механични. Нямаше време за никакви грешки.

Алис приближи картонената поставка до лицето си, за да сравни двата отпечатъка, когато камбанката на вратата прозвъня.

Обърна се и видя Габриел, който идваше към нея.

— Можем да вървим — обади се той отдалече, като говореше достатъчно високо, за да надвика шума в заведението.

Тя плувна в пот. Габриел вървеше напред, широко усмихнат.

— Този Виржил е свършил много добра работа. Колата отново е непромокаема!

Тя реши да играе рисковано — всичко или нищо.

— Идете да запалите мотора. Плащам и идвам в купето — рече му и се надяваше той да поеме обратно.

— Не е необходимо, аз…

Зад бара собственичката размаха мощната си ръка.

— Хей, хубавецо, да ти предложа ли последно питие? Глътка джин, дестилиран лично от Виржил. С вкус на мед и хвойна. Ще ми кажеш мнението си!

Габриел се почувства неудобно, видимо изненадан и смутен от тази фамилиарност.

— Благодаря, не мога. Трябва да тръгваме.

Алис се възползва от тези секунди колебание, за да прибере нещата си в чантата. След това извади три банкноти по десет долара от джоба си и ги остави на бара.

— Потегляме ли? — обърна се към нея Габриел.

Възможно най-безучастно тя го последва до вратата. Навън дъждът продължаваше да плющи.

— Чакайте ме под навеса, ще отида да взема колата. Докато Габриел тичаше към шелбито, Алис обърна гръб на паркинга и извади подложката за бира от чантата си. Сравни отпечатъците на светлината, която идваше откъм магазина. Бяха идентични поне на вид. И в двата случая присъстваше мотива под формата на дъга, прекъснат от малкия белег, подобен на кръст…

В този момент тя разбра, че Габриел я е лъгал от самото начало.

Когато вдигна очи, видя, че колата е спряла до нея. Габриел отвори вратата. Полицайката седна вътре и закопча колана си.

— Наред ли е всичко? Гледате някак странно…

— Няма нищо — отговори тя и внезапно осъзна, че глокът и е у него и вече не разполага с оръжие.

Вратата на автомобила се затвори. Трепереща, Алис обърна глава към прозореца, по който дъждът безмилостно барабанеше.

Когато колата полетя напред в мрака, на младата жена бяха необходими няколко секунди, за да осъзнае очевидното: Габриел и Вон бяха един и същи човек.