Сентръл Парк

8 Паметта на болката

Сирената изви още няколко пъти, после спря също толкова внезапно, колкото беше започнала.

Паднала на асфалта, Алис се опитваше да дойде на себе си. Ушите й бучаха. Зрението й беше замъглено, сякаш някой беше разгънал воал пред очите й. Все още зашеметена, тя различи някаква сянка, която се навеждаше над нея.

— Станете!

Габриел й помогна да се надигне и я придружи до колата. Той я настани на седалката до шофьорската и се върна да вземе куфарчето, захвърлено върху тротоара.

— Бързо.

Той запали и полетя. Завъртя волана надясно, после наляво и се озоваха на „Уест Сайд Хайуей“, най-западното авеню на града, което се точеше покрай реката.

— По дяволите, засекли са ни! — развика се Алис, измъквайки се от мъглата, в която я беше потопил електрическият удар.

Беше бяла като платно, гадеше й се и имаше сърцебиене. Краката й трепереха от слабост и стоманен рефлукс изгаряше гърдите й.

— Какво се случи с вас?

— Куфарчето беше капан, нали видяхте! — отговори тя отчаяно. — Някой е знаел, че сме отишли в хотела, включил е от разстояние алармата и е пуснал тока.

— Ставате параноичка…

— Щях да видя как бихте се чувствали, ако вас ви беше ударил токът, Кийн! Трудно се бяга, когато някой следи всичките ви движения.

— Но чие е това куфарче?

— Не знам.

Колата летеше на север. Слънцето огряваше хоризонта. Виждаха се фериботите и яхтите, които се носеха по река Хъдзън, небостъргачите на Джърси Сити, металическите портици на старите пристанища.

Габриел излезе от колоната, за да изпревари един ван. Когато обърна глава към Алис, установи че младата жена държеше ножа, който открадна в кафенето и раздираше подплатата на коженото си яке.

— Спрете, да не сте полудяла!

Тя се уповаваше на инстинкта си и дори не си даде труд да му отговори. Все така обзета от бяс, си свали ботите и с помощта на ножа, успя да махне първото токче.

— Алис, на какво си играете, по дяволите?

— Ето какво търсих! — отговори тя и триумфално му показа миниатюрна кутийка, която извади от втората си подметка.

— Микрофон ли е това?

— Не, миниатюрен джипиес. По този начин са ни засекли. И съм готова да се обзаложа, че в хастара на сакото си или в обувките си имате същото устройство. Някой ни следи в реално време, Кийн. И двамата трябва да се преоблечем. Още сега!

— Съгласен съм — капитулира той и я погледна тревожно. Алис отвори прозореца, хвърли джипиеса и се зае да оглежда дипломатическото куфарче. Беше кожено, с двойна ключалка с код. Нарочно или не, електрифицирането на дръжката беше дезактивирано. Тя се опита да го отвори, но то остана блокирано от системата за защита.

— Обратното би ме учудило — рече Габриел.

— По-късно ще намерим начин да разбием ключалката. Дотогава да намерим закътано място, за да си купим нови дрехи.

Алис си разтри слепоочията. Мигрената й се връщаше: очите й сякаш горяха. Бръкна в жабката, откъдето извади стари слънчеви очила, които беше открила малко по-рано. Сложи ги. Бяха с тъмночервени рамки с преливащи стъкла. Архитектурното разнообразие на тази част на града я хипнотизираше и зашеметяваше. В далечината, като гигантска отворена книга, поставена на колове, разпозна синкавия силует на хотел „Стандарт“, който се издигаше над бившата железопътна линия за превоз на товари. Сега на това място беше живописния парк „Хай Лайн“. Геометричните линии на модерните здания от стъкло и алуминий и очертанията на малките жилищни сгради от кафяви тухли на стария Ню Йорк, които все още оцеляваха, се сблъскваха хаотично.

Като седефен айсберг полупрозрачно чудовище с неправилни форми се изпречваше на хоризонта и разпръскваше над пейзажа нереална светлина.

Известно време те се лутаха между „Мийтпакинг Дистрикт“ и „Челси“, докато откриха магазинче на 27-а улица, което повече разчиташе на американското униформено облекло, отколкото на дрехите втора употреба. По цялата дължина, единственото помещение представляваше весела бъркотия, сред която военните доспехи си деляха мястото с преоценени парцалки.

— Побързайте, Кийн — нареди Алис, след като влезе в магазина. — Не сме тук, за да избираме, разбрано?

Те се разтърсиха сред дрехите и обувките: военни и туристически кубинки; платнени горнища, пилотски якета, дебели суичъри, камуфлажни канадки, войнишки колани, куфии23…

Алис бързо намери черен пуловер с обърната яка, удобна фланелка, джинси, нов чифт боти и светлосиво брезентово палто.

Габриел изглеждаше много нерешителен.

— Хайде, избирайте! — подкани го тя. — Ето, вземете това и това — рече и му подаде панталон цвят каки и избеляла памучна риза.

— Нито са ми по ръста, нито са ми в стила!

— Не сме събота вечер и няма да сваляте мацета, Кийн — сряза го тя и разкопча блузата си, за да се съблече.

Джазменът допълни тоалета си с чифт кубинки и три-четвърти палто с агнешка яка. Алис грабна една платнена торбеста чанта с две кожени дръжки и стар кобур за под мишницата, за да носи глока си незабелязано. Тъй като нямаше пробна кабина, те се преоблякоха на няколко метра един от друг. Габриел не се въздържа да хвърли кос поглед към Алис.

— Не се възползвайте, за да си плакнете очите, мръсен перверзнико! — скара му се тя и прикри корема си с ленен пуловер.

Тъй като младата жена усети задявката, Габриел направи опечалена физиономия и се обърна, сякаш хванат в нарушение. Видяното обаче го вледени: по тялото на Алис той забеляза впечатляващ белег, който започваше от венериния хълм и достигаше до пъпа й.

— Ще ви дам всичко за 170 долара — обяви собственикът на магазина, гологлав и набит великан, с разрошена брада, тип Зи Зи Топ.

Докато Габриел си обуваше обувките, Алис излезе на улицата и хвърли в контейнер всичките им дрехи. Запази само парче от блузата си, напоено с кръв.

Следа, която може да се окаже много ценна — реши тя и пъхна парчето във войнишката си чанта.

Забеляза супермаркет от другата страна на тротоара. Премина пътя и влезе в магазина на самообслужване. Намери мокри кърпички, за да се почисти, „Убопрофен“ за главоболието й и малка бутилка минерална вода. Когато се приближи до касата, някаква идея се появи в главата й. Върна се, преброди щандовете и откри малко пространство с телефонни апарати и аксесоари. Разгледа различните продукти на телефонен оператор, който предлагаше модели без абонамент. Избра най-обикновен апарат за 14,99 долара, купи и предплатена карта за сто и двайсет минути разговор, която можеше да бъде използвана през следващите деветдесет дни.

Когато излезе с покупките си, беше изненадана от силен вятър. Въпреки греещото слънце, яростна вихрушка метеше улицата, вдигаше мъртвите листа и предизвикваше облаци прах. Тя закри с ръка лицето си, за да се предпази. Облегнат на капака на колата, Габриел я наблюдаваше.

— Чакате ли някого? — запита го тя.

Той размаха една от старите си обувки пред очите й.

— Права сте: имаше бръмбар в подметката ми.

Като баскетболист, хвърли кеца в едно кошче за боклук. Той падна право в отвора.

— Попадение за три точки — възгордя се мъжът.

— Нямат ли край детинщините ви? Можем ли да вървим?

Малко смутен, той вдигна яката на палтото си и сви рамене като хлапак, на когото са се скарали.

Алис седна зад волана и постави опакования пакет от супера, както и платнената си чанта на задната седалка, до дипломатическото куфарче.

— Трябва да намерим начин да отворим куфарчето.

— Аз ще го сторя — решително рече Габриел и закопча колана си.

За да се отдалечат колкото се може повече от старите си дрехи, натъпкани с подслушвателни устройства, те продължиха няколко километра на север, пресякоха известния с престъпността район Дяволската кухня и стигнаха чак до 48-а улица. Спряха в задънена уличка, която гледаше към обществената градинка, където група деца беряха кестени под надзора на учителката си.

Кварталът беше спокоен. Нямаше туристи, нито движение. Дотолкова, та беше трудно да се повярва, че се намираха в Ню Йорк. Паркираха под пожълтелите листа на клен. Преминавайки през клоните, оранжевите слънчеви лъчи подсилваха усещането за спокойствие.

— Каква ви е идеята за куфарчето? — попита Алис, след като удари спирачката.

— Ще счупим двете ключалки с ножа, който откраднахте. Не изглеждат много солидни.

— Голям мечтател сте — въздъхна тя.

— Може би сте измислили нещо по-добро?

— Не, но вашата идея няма да свърши работа.

— Ще видим! — каза той предизвикателно и се обърна, за да вземе куфарчето от задната седалка.

Тя му даде ножа и като съмняващ се зрител гледаше как той се опитва да вкара острието между челюстите на ключалката. Всичко се оказа напразно. След известно време, Габриел изгуби търпение, ядоса се и пробва да се справи с проблема силово, но ножът се приплъзна и леко одраска дланта му.

— Ох!

— Господи, концентрирайте се малко — нервира се Алис.

Габриел капитулира. Стана сериозен. Видимо нещо го измъчваше.

— Какъв ви е проблемът? — атакува го тя.

— Вие сте.

— Аз ли?

— Преди малко, във вехтошарския магазин, видях белега на корема ви… Какво ви се е случило, кажете?

Изведнъж лицето на Алис потъмня. Тя отвори уста, за да отговори, но обзета от дълбоко отвращение, обърна глава и разтърка клепачите си, въздишайки. Този тип щеше само да й създава проблеми. Отгатна това още в първата секунда…

Когато отново отвори очи, устната й трепереше. Болката се събуди. Спомените прииждаха.

— Кой ви стори това, Алис? — настоя той.

Габриел усети, че се е озовал на минирана територия. Опита се да защити любопитството си.

— Как искате да се измъкнем от тази каша, ако си нямаме доверие?

Алис отпи глътка минерална вода. Нежеланието да се конфронтира с миналото си се стопи.

— Всичко започна през ноември 2010 г. — поде тя. — С убийството на млада учителка, която се наричаше Клара Матюрен…

Париж

21 ноември 2011 г.

Метро „Солферино“, 7 район

Задъхана, изкачвам мъчително стълбите на станцията. Когато стигам горе, усещам че вали. Отварям чадъра си срещу вятъра, за да предотвратя възможността да се обърне. Бременна съм в седмия месец и половина, имам среща в клиниката с Роз-Май, акушерката, която трябва да ме придружава при раждането.

Месец ноември е дълъг мрачен и дъждовен тунел. Този ранен следобед не прави изключение. Забързвам се. Белите фасади на улица „Белшас“ светят под пороя.

Краката ми са подути, гърбът ми е смазан от умора, имам болки при движение. Трудно преживявам наддаването на килограми, което съпровожда бременността. Толкова съм надебеляла, че се налага Пол да ми завързва обувките! Панталоните стягат долната част на корема ми, осъдена съм да нося само рокли. Нощите ми са къси и всеки път, когато искам да стана от леглото, съм принудена да се завъртя на една страна, за да допра нозете си до земята. Най-лошото е, че от няколко дни отново ми се гади и неочаквано ме връхлита умора.

За щастие, разстоянието между изхода на метрото и улица „Лас Казес“ е само двеста метра. За по-малко от пет минути стигам до клиниката. Отварям вратата, обаждам се в приемната и под неодобрителните погледи на другите пациенти си взимам кафе от машината в чакалнята.

Чувствам се изтощена. Коремът ми подскача, сякаш големи мехури се пукат, сякаш отвътре напират малки вълни. Това много забавлява Пол, когато се случва у дома.

Що се отнася до мен, нещата са по-сложни. Бременността е невероятно, магическо състояние, но не успявам да се отпусна. Възбудата ми винаги е придружена от глухо безпокойство, лошо предчувствие и болезнени въпроси: не знам дали ще бъда добра майка, страхувам се за здравето на бебето си, боя се, че няма да се справя…

От една седмица — поне на теория — съм в отпуск по майчинство. Пол изпълни своята част от работата, като подготви стаята за бебето и сложи специалната седалка в колата ми. Аз бях предвидила да свърша много неща — да купя първите дрешки, детска количка, коритце, тоалетни продукти, — но безкрайно отлагах тези проекти за по-късно.

Истината е, че не спрях да работя по разследването. Моето разследване: на четирите удушени в западната част на Париж жени. Групата ми беше натоварена с разкриването на първото убийство, но се провалихме. Оттогава случаят стана много важен и ни се изплъзна. Бях отстранена, но не можех да забравя замръзналите в ужас лица. През цялото време мислех за тях. Натрапчивата идея вреди на бременността ми и ми пречи да се съсредоточа върху утрешния ден. През паметта ми преминават все едни и същи образи, въртят се едни и същи хипотези, губя се в догадки, непрекъснато следвам нишката на събитията.

Нишката…

Да намеря невидимата нишка, която свързва Клара Матюрен, Натали Русел, Мод Морел и Виржини Андре. Макар все още никой да не я е открил, тя непременно съществува. Между тези четири жени има нещо общо, което до момента се изплъзва на всички разследващи.

Дори на мен.

Най-вече на мен.

Зная, че не мога да забележа нещо очевидно и тази увереност ми вгорчава живота. Ако не го спрем, мъжът ще продължи да убива. Веднъж, два пъти, десет пъти… Той е предпазлив, невидим, неуловим. Не оставя следа, нито отпечатък, нито ДНК. Никой не може да обясни защо четирите жертви са му отворили вратата, без да се боят, в доста късен вечерен час. Не разполагаме с нищо, освен със смътни свидетелски показания за индивид с черна каска и скутер на три колела, каквито има хиляди в района на Париж.

Ново кафе от машината. Става течение, студено е. Ръцете ми обгръщат чашката, търсят малко топлинка. Погледът ми блуждае, за хиляден път връщам в мислите си филма на събитията и си повтарям като мантра навръзването на фактите.

Четири жертви: четири жени, които живеят сами. Три неомъжени и една разведена майка. Един и същи географски периметър. Един и същи начин на действие.

Отдавна вестниците са нарекли престъпника „убиецът, крадец на телефони“. Полицаите също мислеха в началото, че той прибира джиесемите на жертвите си, за да премахне компрометиращи го следи: разговори, филми, снимки… Но тази хипотеза се провали. Наистина смартфоните на втората, а и на третата жертва дълго време останаха неоткрити. Но противно на твърденията на пресата, това не се отнасяше нито за първата, нито за последната жертва. И ако апаратът на стюардесата никога не е бил засечен, този на медицинската сестра просто е бил забравен в такси.

Гледам собствения си телефон. Свалила съм от компютрите на четирите жертви стотици снимки. Снимки от ежедневието им.

Разглеждам ги и винаги се връщам към Клара Матюрен. Първата жертва, учителката: тази, която като че ли чувствам най-близка. Една от позите особено ме трогва: традиционна снимка на класа, направена през октомври 2010 г., в двора на училището. Всички момиченца и момченца от последното ниво на детската градина в училище „Жолио Кюри“ са се събрали около учителката си. Снимката е пълна с живот. Муцунките на хлапетата ме впечатляват. Някои от тях са много сериозни, докато други се правят на клоуни: лудо се смеят, бъркат си в носа, правят ушички… Сред тях Клара Матюрен се усмихва широко. Тя е красива жена, която изглежда дискретна, с къси руси коси. Носи светлобежов шлифер, а под него елегантен костюм с панталон и квадратен копринен шал „Бърбъри“, като прочутата марка се разпознава ясно. Облекло, което несъмнено обича, тъй като я виждаме с него и на други снимки: на сватбата на нейна приятелка през май 2010 г. в Бретан, при пребиваване в Лондон през август същата година и дори на последната снимка, направена няколко часа преди смъртта й от охранителната камера на улица „Фезандери“. Преминавам от поза на поза, за да открия навсякъде облеклото фетиш: шлифера, костюма и шала „Бърбъри“. Когато се спирам по-дълго на последната фотография, един детайл за първи път ми прави впечатление: шалът е друг. С три пръста увеличавам образа на екрана, за да се уверя. Охранителната камера дава лоша картина, но съм сигурна, че парчето плат е различно.

В деня на смъртта си Клара не е носила любимия си шал.

Усещам леко разтрисане.

Дали става дума за детайл без значение?

Мозъкът ми работи на пълни обороти, опитва се да опрости нещата. Защо Клара Матюрен е сменила шала си през този ден? Може би го е заела на някоя приятелка? Може би го е дала на химическо чистене? Може би го е изгубила?

Може би го е изгубила…

Мод Морел, втората жертва, също беше изгубила нещо: телефона си, който в крайна сметка бе открит в такси. А джиесема на Натали Русел — неизменно вярвахме, че е откраднат, — дали също не го е изгубила?

Изгубен.

Два телефона, един шал…

А Виржини Андре? Какво беше изгубила.

Живота си.

Какво още? Преставам да се занимавам със снимките и избирам номера на Сеймур.

— Здравей, аз съм. Що се отнася до смъртта на Виржини Андре, знаеш ли някъде при разследването да става дума за предмет, който тя да е изгубила наскоро?

— Алис, ти си в отпуск, по дяволите! Занимавай се с очакването на бебето!

Правя се, че не чувам упреците.

— Спомняш ли си или не?

— Не, не знам, Алис. Вече не разследваме този случай.

— Можеш ли да намериш номера на бившия й мъж? Изпрати ми го. Аз самата ще го попитам.

— Добре — въздъхва той.

— Благодаря ти, човече.

Три минути след като затварям, получавам есемес от Сеймур. Звъня на Жан-Марк Андре веднага и оставям съобщение, като го моля да се свърже с мен колкото е възможно по-бързо.

— Госпожо Шефер! Пак сте дошла пеша — укорява ме Роз-Мей и се блещи насреща ми.

Тя е от остров Реюнион24, едра жена със силен креолски акцент, която всеки път, когато идвам при нея, ме мъмри като малко детенце.

— Не е така! — казвам и я следвам в една от залите на третия етаж, където води курс по подготовка за раждането.

Моли ме да легна, преглежда ме внимателно, уверява се, че шийката на матката е добре затворена и че няма риск от преждевременно раждане. С удоволствие установява, че бебето се е обърнало и вече не е в седнала поза.

— Главата му е разположена добре надолу и гърбът му е вдясно. Тази поза е идеалната! Дори е започнало по малко да се смъква.

Разполага електродите върху корема ми и започва мониторинга, който регистрира сърдечния ритъм на бебето и маточните контракции.

Чувам как тупа сърцето на сина ми.

Развълнувана съм, очите ми се просълзяват, но в същото време безумен страх стяга гърдите ми. После Роз-Мей ми обяснява какво трябва да правя, когато започна да усещам контракциите; това ще стане вероятно след четири или пет седмици.

— Ако са на всеки десет минути, вземете „Спасфон“ и изчакайте половин час. Премине ли болката, значи тревогата е била фалшива. Ако обаче продължи…

Чувам телефона си, който е в джоба на спортното яке, закачено наблизо. Прекъсвам акушерката, ставам и грабвам джиесема.

— Жан-Марк Андре — обявява гласът в апарата. — Като си прегледах гласовата поща, видях…

— Благодаря, че ми се обадихте, господине. Аз съм капитан Шефер, един от офицерите от полицията, натоварени с разследването на убийството на бившата ви съпруга. Спомняте ли си в дните преди смъртта й тя да е загубила нещо?

— Какво да е загубила?

— Не знам точно. Дреха? Бижу? Портфейл?

— Каква връзка има това с убийството й?

— Може би никаква, но трябва да се проследят всички хипотези. Нищо ли не ви говори история с изгубен предмет?

Той размисля известно време, после казва:

— Да, всъщност…

Спира на средата на изречението. Усещам, че гласът му с обхванат от вълнение, но той се взима в ръце и обяснява:

— Това е една от причините да се скараме последния път, когато тя ми даде сина ми. Разсърдих й се, че е изгубила плюшеното мече на Гаспар, играчка, без която той не можеше да заспи. Виржини твърдеше, че мечето е изчезнало в парка „Монсо“. Каза ми нещо за Бюрото за намерени вещи, но…

Бюрото за намерени вещи…

Усещам как сърцето ми се блъска в гърдите. Чист адреналин.

— Почакайте, господин Андре, искам да съм сигурна, че добре съм ви разбрала: Виржини е ходила в Бюрото за изгубени вещи или е смятала да отиде?

— Каза ми, че вече е ходила и е попълнила формуляр, за да я предупредят, ако открият мечето.

Не мога да повярвам на ушите си.

— Благодаря. Ще ви се обадя, щом науча нещо ново. Измъквам електродите, ставам и се обличам бързо.

— Съжалявам, Роз-Мей, но съм принудена да си тръгна.

— Не. Не говорите сериозно, госпожо Шефер. Във вашето състояние не можете…

Вече съм затворила вратата и се намирам в асансьора. Викам такси по телефона. Чакам в хола и потропвам нервно с крак. Това е моето разследване.

Гордостта ми взема надмощие. Мисля за десетките ченгета, които са проверявали как са прекарвали времето си всички жертви и може би са пропуснали да забележат нещо особено важно.

Нещо, което аз току-що открих…

Улица „Морийон“ 36,

15 район,

точно зад парка „Жорж Брасенс“

Таксито ме оставя пред Бюрото за изгубени вещи: красива сграда от 20-те години на XX век от розови тухли и бял камък. Независимо че Бюрото е подчинено на Префектурата на полицията в Париж, то е административна структура, в която не работят и никога не са стъпвали тук ченгета.

Показвам картата си на пропуска и моля да бъда приета от някой началник. Докато чакам, се оглеждам наоколо. Зад гишетата, десетина служителки посрещат с безразличие хората, които решават да оставят открит на обществено място предмет, както и дошлите да си приберат намереното или да попадат молба за търсене.

— Стефан Далмасо, приятно ми е.

Вдигам глава. Гъсти мустаци, увиснали бузи, кръгли пластмасови очила: началникът на улица „Морийон“ изглежда симпатичен и говори със силен марсилски акцент.

— Алис Шефер, от криминалната бригада.

— Чудесно. Скоро ли ще бъде щастливото събитие? — пита той и гледа към корема ми.

— След месец и половина, може и по-рано.

— Детето прави човека по-благороден! — изрича той и ме кани да го последвам в кабинета му.

Попадам в просторна стая, подредена като малък музей, където са изложени най-впечатляващите предмети, попаднали в Бюрото: Орден на Почетния легион, протеза на крак, човешки череп, парче метал от Световния търговски център в Ню Йорк, урна с праха на котка, сабя на якудза25 и дори… сватбена рокля.

— Един шофьор на такси я донесе преди няколко години. Возел двойка, която току-що си разменила пръстените. Младоженците се скарали и се разделили, докато пътували в таксито — обяснява Стефан Далмасо.

— Вие ръководите истинска пещера на Али Баба…

— Най-често ни носят портфейли, очила, ключове, телефони и чадъри.

— Впечатляващо — казвам и си поглеждам часовника.

— Моите анекдоти с лопата да ги ринете, но предполагам, че бързате — отгатва той и ме кани да седна. — Е? Каква е причината за посещението ви?

— Работя над случай с убийства. Искам да разбера дали някоя си Виржини Андре е идвала при вас в последно време.

— За да иска какво?

— За да разбере дали не сте открили плюшеното мече на сина й, изгубено в парка „Монсо“.

Седнал на фотьойла с колелца, Далмасо се приближава до бюрото си и пуска компютъра.

— Казвате, Виржини Андре? — пита и суче мустак.

Потвърждавам с кимане. Той записва името на компютъра.

— Не, съжалявам, не сме получавали молба от това лице през последния месец.

— Може би е сигнализирала онлайн или по телефона.

— Щях да я намеря. Всички молби задължително присъстват в нашата база данни. Служителите ни попълват формулярите по електронен път.

— Странно, съпругът й твърди, че е подала молба при вас. Можете ли да проверите за три други лица, ако обичате?

Пиша имената им на настолния тефтер и го обръщам към Далмасо.

Той разчита почерка ми и проверява търсените личности: Клара Матюрен, Натали Русел, Мод Морел.

— Не, и за трите няма нищо.

Усещам огромно разочарование. Необходими са ми няколко секунди, за да осъзная грешката си.

— Добре, толкова по-зле. Благодаря ви за помощта.

Когато ставам, за да си тръгна, усещам леки тласъци и слагам ръка на корема си. Бебето мърда много силно. То напира, сякаш иска да излезе.

— Добре ли сте? — проявява тревога Далмасо. — Искате ли да ви поръчам такси?

— С удоволствие — казвам и сядам отново.

— Клодет! — вика той секретарката си. — Намерете кола за госпожа Шефер.

Строга и сърдита на вид, дребна жена с ужасна рижа прическа се появява в кабинета две минути по-късно и носи чаша с гореща течност.

— Таксито ще е тук всеки момент — заявява тя. — Искате ли малко чай със захар?

Приемам напитката и постепенно се съвземам. Без да разбера защо, женицата ме гледа лошо. Появил се внезапно, един въпрос изведнъж се налага в съзнанието ми.

— Господин Далмасо, забравих да ви попитам: някой от служителите ви притежава ли скутер на три колела?

— Не ми е известно. Това е по-скоро мъжка играчка, нали? А както сама видяхте, повечето от работещите тук са жени.

— Ерик идва с подобно возило — прекъсва ни секретарката.

Гледам Далмасо в очите.

— Кой е Ерик?

— Ерик Вон не е редовен служител. Той работи при нас по време на отпуските, в пиковите периоди или когато болестта на някой от персонала се проточи.

— Тук ли е днес?

— Не, но навярно ще го повикаме за Коледа.

През прозореца на кабинета виждам таксито, което ме чака на дъжда.

— Имате ли адреса му?

— Ще го намерим — уверява ме той и се обръща към секретарката.

Този нов елемент разпалва жарта в мен. Не искам да губя време. Записвам в бележника на Далмасо телефонния си номер и имейла си.

— Моля ви, потърсете периодите, през които Вон е работил за вас през последните две години и ми ги изпратете на електронната поща.

Грабвам листчето с адреса, което ми подава Клодет, затварям вратата след себе си и се вмъквам в колата.

Вътре в таксито мирише на пот. Радиото дъни до дупка и апаратът вече отчита 10 евро. Давам адреса на шофьора — жилищна сграда на улица „Паран дьо Розан“ в 16 район — и строго му нареждам да намали звука на радиото. Той го увеличава, та се налага да му показвам картата си.

Трескава съм, треперя, обземат ме топли вълни.

Трябва да се успокоя. Разигравам мислено сценарий, построен върху неправдоподобни хипотези, но имам желание да повярвам в тях. Ерик Вон, служител в Бюрото за намерени вещи, използва поста си, за да набелязва следващите жертви. Клара Матюрен, Натали Русел, Мод Морел и Виржини Андре, и четирите са се сблъскали с него, но той не е вкарал молбите им в компютъра на Бюрото. Затова имената им не фигурират там. Успял е да спечели доверието им, да ги накара да говорят, измъкнал е максимум сведения: знае адресите им, както и че живеят сами. След първата среща той изчаква да минат няколко дни, после отива при жертвата си и заявява, че й носи намерения предмет. За тяхно нещастие, четирите жени възприемат като нещо нормално да го пуснат да влезе в домовете им. Човек никога не подозира добрия вестоносец. Изпитват облекчение, че им връща любимия шал, джиесема или плюшеното мече на детето. Отварят вратата, макар че минава 21 часът.

Не, бълнувам. Каква е вероятността това да е истина? Едно на хиляда? Все пак…

Придвижваме се бързо. След като се изкачваме по булевард „Виктор Юго“, колата минава пред болницата „Жорж Помпиду“ и пресича Сена недалече от вратата „Сен Клу“.

Не действай сама…

Знам великолепно, че криминалното разследване не е индивидуална дейност. То е сложна и много специфична процедура, плод на дълга екипна работа. Затова изпитвам силно желание да повикам Сеймур и да му разкажа какво съм открила. Колебая се, след това решавам да почакам и да получа датите, когато Ерик Вон е работил за Бюрото за намерени вещи.

Телефонът ми звъни. Проверявам пощенската кутия. Далмасо ми е изпратил дневното разписание на Вон на Ексел. Кликвам на екрана, но файлът отказва да се отвори.

По дяволите…

— Пристигнахме.

Любезен като тъмничар, шофьорът ме стоварва насред уличка с един изход, потулена между улица „Боало“ и авеню „Моцарт“. Дъждът става все по-силен. Водата се стича във врата ми. Усещам тежестта на бебето, много ниско долу, така че дори ми е трудно да вървя.

Заобиколи.

Сред прилепени една до друга градски къщи и малки кооперации откривам сивеещ блок, който носи номера, даден ми от секретарката. Типична за 70-те години на XX век конструкция: бетонно чудовище, което обезобразява улицата.

Намирам името „Вон“ на таблото и натискам звънеца.

Няма отговор.

На улицата, на мястото, предназначено за мотоциклети, стоят един стар чапи ямаха и скутер с три колела.

Продължавам да звъня и продънвам всички бутони, докато един от живеещите в сградата ми отваря вратата.

Поглеждам на листчето и виждам на кой етаж живее Вон, след това тръгвам по стълбата, без да бързам. Започвам да усещам ритници в корема. Тревожни ритници.

Знам, че извършвам страхотна глупост, но нещо ме кара да продължа. Моето разследване. Не паля осветлението. Изкачвам стъпалата в мрак.

Шести етаж.

Врата на Вон е открехната.

Изваждам пистолета от чантата си и се поздравявам мислено, че съм проявила интуиция и съм го взела със себе си. Стискам дръжката с две ръце.

Усещам че потта се смесва с дъжда, който се стича по гърба ми.

Провиквам се:

— Ерик Вон? Полиция. Влизам.

Блъскам вратата, а пистолетът е здраво закрепен в дланите ми. Напредвам по коридора. Натискам ключа, но електричеството е изключено. Навън дъждът барабани по покрива.

Апартаментът е полупразен. Няма светлина, почти липсват мебели, няколко кашона са оставени на пода в салона. Видимо птичката е отлетяла.

Страхът ми отслабва. Дясната ми ръка пуска пистолета и грабва телефона. Докато набирам номера на Сеймур, усещам нечие присъствие зад себе си. Хвърлям телефона и се обръщам, виждам мъж, чието лице е закрито под каска за мотор.

Отварям уста, за да изкрещя, но преди да издам звук, усещам, че острието на нож се забива в плътта ми.

Острието, което убива сина ми.

Вон нанася удари в корема ми отново и отново.

Краката ми отмаляват и се строполявам на пода.

Чувствам, че той започва да сваля чорапите ми. След това се унасям, понесена от поток омраза и кръв. Последната ми мисъл е за баща ми. По-точно за изречението, което беше татуирал на ръката си:

Най-голямата хитрост на дявола е да ви убеди, че не съществува.26

9 Парк „Ривърсайд“

Дяволската кухня, Ню Йорк

В наши дни

11:15 ч.

Алис беше свършила да разказва преди една минута. Все още в шок, Габриел мълчеше. Търсеше думи да я утеши, но тъй като се боеше да не каже нещо неуместно, предпочете да не говори.

С насълзени очи младата жена гледаше рояците жълти листа, понесени от вятъра. Грохотът на града й се струваше далечен. Почти можеше да се чуе песента на птиците или бълбукането на фонтана, намиращ се в центъра на градинката. Да съживи миналото пред този непознат мъж беше болезнено, но и действаше катарзисно. Като сеанс при психоаналитик. Изведнъж, появила се от никъде, идеята за нещо очевидно я разтърси.

— Знам как да го отворя! — извика тя и спътникът й подскочи.

Грабна коженото куфарче и го постави на коленете си.

— Две ключалки, подсигурени с двоен трицифрен код — констатира тя.

Наведе се, за да повдигне маншета на ризата му, докато се появи гравираната поредица от цифри:

— Ще се обзаложим ли?

Тя провери комбинацията, след това натисна двете ключалки едновременно. Чу се звучно щракване и куфарчето се отвори.

Празно.

Поне на пръв поглед. Алис намери преграда, затворена с цип. Дръпна го и стигна до двойно дъно, където откри малка бежовожълта чантичка от кожа на алигатор.

Най-после.

С треперещи ръце, успя да се справи с несесера. В специална кутийка, под ластична панделка, откри голяма медицинска спринцовка с игла, с предпазен похлупак накрая.

— Какво е пък това? — попита Габриел.

Без да вади спринцовката от кутията, Алис я разгледа по-отблизо. Вътре в нея имаше светлосиня течност, която блестеше на слънцето.

Лекарство? Или наркотик? Двайсет милиметра неизвестен серум…

Объркана, затвори ципа на преградата. Ако се намираше в Париж, щеше да даде за анализ субстанцията, но тук това не беше възможно.

— За да разберем как действа, трябва да имаме смелостта да си я инжектираме… — отбеляза Габриел.

— Безразсъдството да си я инжектираме — опъна му се Алис.

Той оправи палтото си и сложи ръка пред очите си, за да се скрие от слънцето.

— Има обществен телефон в дъното на улицата — каза той и го показа с пръст. — Ще се опитам да се свържа с приятеля си саксофонист в Токио.

— Окей, ще ви чакам в колата.

Алис проследи с поглед как Габриел се отдалечава до телефонната кабина. Отново усети обезкуражителното чувство, че мозъкът й работи на празен ход, подложен на бомбардировка от въпроси без отговор.

Защо те двамата с Габриел нямаха никакъв спомен за случилото се през последната нощ? По какъв начин се бяха озовали в Сентръл Парк? Чия беше кръвта по блузата й? Откъде се беше сдобила с този пистолет? Защо в пълнителя липсваше един куршум? Кой беше написал на ръката й телефонния номер на хотела? Кой беше разрязал с нож ръката на Габриел? Защо по това куфарче течеше електричество? Какво имаше в спринцовката?

Пороят от въпроси я зашемети.

Алиса в страната на безумието…

Искаше й се да потърси Сеймур, за да разбере дали беше намерил нещо върху охранителните камери в паркинга и на парижките летища, но знаеше, че нейният приятел има нужда от доста повече време, за да стигне до някакви разкрития. Докато чакаше, трябваше сама да поеме инициативата. Да прави това, което умееше най-добре: да разследва.

Да разследва с подръчните й средства.

Патрулна кола се появи на кръстовището и бавно тръгна по улицата. Алис сведе очи и се помоли да не ги засекат. Форд краунът мина покрай нея, без да спре. Предупреждение, което тя не погледна с лека ръка. Беше изминал повече от час, откакто открадна хондата. Собственичката сигурно вече е успяла да се оплаче за кражбата и е дала описанието й на ченгетата, както и номера на колата. Прекалено рисковано беше да остават в нея.

След като взе решение, Алис си събра вещите — задигнатия в кафенето нож, купения телефон, кутията „Убопрофен“, несесера със спринцовката, парчето от блузата, напоено с кръв — и бутна всичко в мешката. Сложи си кобура под мишницата, напъха Глока вътре, след това излезе от колата и остави ключовете на седалката.

Да разследва с подръчни средства.

Какво щеше да направи, ако се намираше в Париж? Първо щеше да потърси следи от пръсти по спринцовката и да ги вкара в Автоматизирания справочник за отпечатъци.

Но какво можеше да стори тук? Докато пресичаше тротоара, за да стигне до Габриел, една необикновена идея се роди в главата й.

— Успях да се свържа с Кени — обяви той, широко усмихнат. — Ако ни е необходимо, приятелят ми е съгласен да ни предостави апартамента си в Астория, в квартала Куинс. Не е много близо, но все пак е нещо.

— Хайде, Кийн, да вървим! Достатъчно време изгубихме. Надявам се, че обичате да се движите пеша, тъй като изоставяме колата.

— А къде отиваме?

Тя се усмихна.

— На място, което трябва да ви хареса, тъй като сте запазили детската си душа.

— Няма ли да ми кажете нещо повече?

— Коледа наближава, Габриел. Ще ви заведа да си купим играчки.

10 Отпечатъци

Алис и Габриел се промушваха сред туристите в преддверието на петдесететажния небостъргач Дженерал Мотърс Билдинг, на ъгъла на Пето авеню и 59-а улица.

Облечени като оловни войници, двамата портиери на магазина за играчки „ФАО Шварц“27 посрещаха широко усмихнати посетителите на тази стара нюйоркска институция.

В най-големия магазин за играчки в Манхатън тълпата вече беше значителна. Почти напълно предназначен за плюшени зверчета, партерът представляваше нещо като шапито на цирк с животни в естествена големина: ревящ лъв, тигър, който прескача пламтящ кръг, слон, на чийто гръб са се качили маймуни с униформи на лакеи. По-нататък беше отделено пространство, което възпроизвеждаше интериора на детско отделение в болница. Облечени като медицински сестри, продавачки носеха на ръце бузести кукли, които страшно приличаха на истински бебета.

— Ще ми кажете ли най-после какво търсим тук? — рече Габриел.

Алис не му отговори и се качи на ескалатора. Докато младата жена преминаваше през етажа с бързи крачки, джазменът с любопитство разглеждаше всичко и се радваше на децата. Хлапетата подскачаха по клавишите на огромно пиано, оставено на пода, други молеха родителите си да ги снимат редом с героите от „Междузвездни войни“, измайсторени от кубчета „Лего“ и високи по два метра. Трети оживено следяха куклен театър от типа на „Мъпет Шоу“.

Следвайки плътно Алис, Габриел надничаше по щандовете, сякаш се връщаше в детството си: динозаври, пъзели „Равенсбургер“ от пет хиляди части, конструктори „Плеймобил“ малки металически коли, електрически влакчета, писти за автомобилчета.

Истински рай за малчуганите.

На щандовете за карнавални облекла той пробва фалшиви мустаци а ла актьора Граучо Макс, нагизди се с шапката на Индиана Джоунс и последва Алис в отделението за наука и образование. Напълно концентрирана, полицайката търпеливо разглеждаше кутиите с игрите: микроскопи, телескопи, куфарчета за химици, пластмасови скелети с отделни органи, които да се монтират на подходящите места и какво ли още не.

— Ако намерите камшик…

Тя повдигна глава и съзря смешните му одежди с изумление.

— Няма ли да престанете да се правите на палячо, Кийн?

— Как мога да ви помогна?

— Откажете се — попари ентусиазма му тя.

Обиден, той се отдалечи, но след няколко мига се върна.

— Готов съм да се обзаложа, че това е, което търсите — рече и й показа картонена кутия, илюстрирана със снимка от популярна телевизионна поредица.

Отначало тя погледна разсеяно играчката, която той й подаде — Ти също си експерт, ръководство за работата на научната полиция, 29,99 долара, — след това вдигна капака, за да види съдържанието: жълт свитък, показващ местопрестъплението, лупа, детективска карта, лейкопласт, гипс за следи от стъпки, специални торбички за вземане на проби, черна пудра и магнитна четка за отпечатъци от пръсти.

— Точно това ни трябва — призна тя учудена.

За да плати покупката, Алис се нареди на дълга опашка на първия етаж. Едва когато слезе с асансьора на партера, намери Габриел. Той беше заменил шапката на Индиана Джоунс с цилиндъра на фокусника Мандрейк. Обгърнат в черна пелерина, печелеше симпатиите на публика от хлапета на не повече от шест години. Алис го наблюдава няколко минути смутена, но и очарована от този странен мъж. Умело и с очевидно удоволствие, той вадеше от шапката си какви ли не плюшени животинчета: зайчета, кълвачи, котета, таралежи, тигър бебе…

Благосклонният й поглед бързо се втвърди. Присъствието на деца все още беше трудно поносимо за нея, подсещаше я, че никога няма да подаде биберона на собствения си син, че никога няма да го заведе на училище, на футбол или на джудо, никога няма да го научи да се защитава или да се бие с някого.

Тя няколко пъти премигна, за да спре сълзите, които напираха в очите й и се приближи към Габриел.

— Престанете да играете клоунада, Кийн! — нареди му и го дръпна за ръката. — Трябва да ви припомня, че полицията е по петите ни.

С широк жест „фокусникът“ свали плаща си и върна цилиндъра на щанда.

— Мандрейк ви поздравява! — поклони се той, изпратен от смеховете и аплодисментите на хлапетата.

Разположен на „Медисън авеню“ зад катедралата „Свети Патрик“, „Перголезе Кафе“ беше един от най-старите ресторанти в Манхатън. С масите по поръчка от „Формика“ и седалките от зелена кожа, той сякаш беше продукт на 60-те години на XX век. Макар на външен вид да не беше нищо особено, заведението привличаше многобройни клиенти, любители на хрупкави салати, вкусни хамбургери, яйца „Бенедикт“28 и пастърма със сос от трюфели.

Старият собственик Паоло Манкузо сервира лично поръчката, която направиха младата жена с френски акцент и спътникът й: два хотдога със салата от раци, две пликчета с домашно пържени картофи и две бутилки бира „Будвайзер“.

Щом им донесоха храната, Габриел се нахвърли на нея и изгълта пълна шепа пържени картофи: хрупкави и добре посолени.

Седнала срещу него Алис се задоволи с няколко залъка от своя сандвич преди да разтреби масата. Тя постави мешката и я отвори, за да извади кутийката, намерена в куфарчето. С книжна салфетка, внимателно освободи спринцовката от кожената ивица и се захвана за работа.

След като разкъса амбалажа на кутията с инструменти на научната полиция, тя подготви пудрата, четката и една торбичка.

— Осъзнавате ли, че това са просто играчки? — отбеляза джазменът.

— Ще са напълно достатъчни.

Алис си избърса ръцете с мокра кърпичка и провери качеството на всеки от компонентите. Черната пудра, която се състоеше от въглерод и фини железни частици щеше да бъде от полза. Тя потопи края на четката в малкото шишенце с пудрата и намаза спринцовката. Пудрата се залепи за аминокиселините, оставени от порите на кожата, която е била в контакт с повърхността на предмета и постепенно откри няколко ясни отпечатъци. Алис почука по медицинския уред с нокът, за да свали остатъците от пудрата. Разгледа всяка от следите, които видимо бяха пресни. Една от тях особено се открояваше: почти пълен отпечатък на показалец или на среден пръст.

— Откъснете ми парче скоч — помоли тя.

Габриел грабна рулото.

— Такава големина ли?

— Малко по-дълго. И внимавайте да не изцапате лепкавата страна!

Тя взе лейкопласта и покри отпечатъка, като внимаваше да не позволява да прониква въздух. След това отлепи скоча, грабна рекламната поставка, на която беше сложена чашата й с бира, обърна я и допря ивицата върху чистата картонена повърхност. Силно натисна с палец, за да се отбележи следата.

Когато измъкна лейкопласта, върху бялата страна на поставката за бира се открои ясен и черен отпечатък. Алис присви очи, за да разгледа добре преплитанията на браздите. Линиите и надсложените върху тях издължени части образуваха един и същи нетипичен мотив: отпечатъци във формата на дъгов свод, прекъснати от малък белег, приличащ на кръст.

Тя показа резултата на Габриел и доволна пъхна поставката в найлонова торбичка.

— Съгласен съм, че това е много красиво — рече той, — но за какво ще ни послужи? Трябва да сканираме отпечатъка и да го вкараме в база данни, нали?

Алис хапна няколко картофчета и изрече мислите си гласно:

— Апартаментът на приятеля ви в Куинс…

— Вероятно там ще намерим компютър и връзка с интернет.

— Интернет може би. Но дали разполага с такава джаджа, вероятно има портативен компютър, който е взел със себе си в Токио. Така че не разчитайте особено…

Разочарованието се изписа на лицето на младата жена.

— Как ще стигнем дотам? Такси, метро, влак…

Габриел вдигна поглед.

На стената над масата, сред многобройните снимки на знаменитости, увековечили се в компанията на собственика, забеляза стар план на града, прикрепен с габърчета върху коркова поставка.

— Намираме се близо до Централна гара — рече той и посочи с пръст на картата.

Централна гара. Алис помнеше тази огромна гара, която Сеймур й показа при едно от посещенията им в Ню Йорк. Колегата й я заведе да похапнат стриди и норвежки омари в „Ойстер Бар“, прочутия ресторант за морски дарове, който бе разположен в голяма сводеста зала в подземния етаж. Припомняйки си за това посещение, неочаквана идея се появи в главата й. Тя погледна плана. Габриел беше прав: Централна гара беше през две жилищни карета от ресторанта.

— Да вървим! — решително рече тя и стана.

— Още сега ли? Няма ли да похапнем десерт? Видяхте ли кексчетата им?

— Вбесявате ме, Кийн.

Влязоха в гарата през входа, разположен на ъгъла на „Парк Авеню“ и 42-а улица и се озоваха в огромно помещение, където бяха разположени гишетата и автоматите за билети.

В центъра, над информацията, се намираше прочутият часовник, под който от сто години си определяха срещи влюбените.

Макар че не беше тук, за да се прави на туристка, Алис не можа да се въздържи и бе възхитена от гледката.

Няма съмнение, че не може да се сравни със Северната гара или със Сен Лазар — помисли си младата жена и вдигна глава. Нежна и успокояваща есенна светлина преминаваше през големите витражи, оцветяващи помещението в жълти и кафеникави тонове.

Под огромния свод, на почти четиридесет метра височина, изписаните на тавана хиляди звезди създаваха впечатлението, че човек е попаднал в незабравима нощ. Оттук Кари Грант бягаше към Чикаго във филма „Север-северозапад“ на режисьора Алфред Хичкок, тук Робърт де Ниро срещна Мерил Стрийп в „Да се влюбиш“ на Улу Грозбард.

— Последвайте ме — нареди тя достатъчно високо, за да надвика шума наоколо.

Алис се смеси с тълпата, за да се изкачи по стъпалата, които водеха до балкона и до главния терминал. Оттук, от първия етаж, се разкриваше панорама към цялата гара, която отвисоко изглеждаше още по-огромна.

В този величествен кадър, почти под открито небе, голяма компютърна фирма беше разположила един от магазините си. Алис се промъкна между рафтовете от светло дърво, върху които бяха разположени водещите продукти на фирмата: телефони, уокмени, компютри, таблети. Макар и подсигурени срещу кражба, повечето продукти бяха на свободен достъп. Клиентите — предимно туристи — си проверяваха пощата, сърфираха в интернет или слушаха музика от високотехнологични каски.

Трябваше да се действа бързо: навсякъде имаше полицаи и агенти по сигурността. Алис внимаваше да не бъде заловена от десетките продавачи, облечени с червени фланелки, които шетаха из магазина, и се приближи до една от масите за демонстрации.

Подаде чантата си на Габриел.

— Извадете ми бирената подложка — нареди тя.

Докато той изпълняваше поръчката, Алис се добра до лаптоп „Макбук Про“, какъвто притежаваше в дома си. С едно натискане на клавиш активира програма, която задействаше разположената горе, в центъра на устройството камера, след това взе подложката, подадена й от Габриел. Застана пред екрана и направи няколко снимки на отпечатъка. Благодарение на програмата за ретуширане регулира контраста и светлината, за да получи възможно най-добрата фотография, след това влезе в пощата си.

— Ще отидете ли да купите билети? — предложи тя.

Изчака Габриел да се отдалечи към автоматите за билети и започна да пише писмо на Сеймур. Пръстите й бързо се движеха по клавиатурата.

11 Малкият Египет

Есенната светлина щедро къпеше пространството на гарата.

Алис и Габриел напуснаха слънчевия площад, за да се смесят с клиентите на пазара, разположен под металическите структури на надземното метро. Двойката се качи на влака от Централна гара до „Лексингтън Авеню“, след това взе местната мотриса до булевард „Астория“. Пътуването продължи двайсетина минути, но смяната на пейзажа беше пълна. Малки традиционни тухлени постройки се появиха вместо небостъргачите от стъкло и стомана, докато енергията и трескавият живот в Манхатън отстъпиха пред свежестта на почти провинциалното битие.

Въздухът беше наситен с изящни миризми на зехтин, на стрит чесън и на свежа мента. Щандовете преливаха от калмари и от печени октоподи, от мусака, от сувлаки, от баклави, от лозови листа и от кифлички със сирене фета. Апетитни специалитети, които не оставяха никакво съмнение: „Астория“ беше историческият гръцки квартал на Ню Йорк.

— Поне знаете ли точния адрес? — попита Алис, като видя, че Габриел се двоуми в каква посока да поемат.

— Идвал съм тук само един или два пъти — защити се джазменът. — Спомням си, че прозорците на апартамента гледаха към „Стейнуей Стрийт“30.

— Име на улица, точно като за музикант — оживи се Алис.

Разпитаха един старец, който приготвяше телешки шишчета върху дафинови листа и ги печеше на мангал.

Следвайки указанията му, преминаха по дълга артерия, оградена с дървета и опрени една до друга къщи, които напомняха за някои квартали на Лондон. След това тръгнаха по оживена търговска улица. В космополитна атмосфера хармонично съжителстваха гръцки таверни, деликатесни вегетариански ресторантчета, сергии за кебап, японски барчета за суши и корейски бакалии. Истински гастрономически врящ котел, концентриран около няколко карета къщи.

Когато стигнаха до „Стейнуей Стрийт“, границите отново се бяха преместили. Този път от другата страна на Средиземноморието, и по-точно към Северна Африка.

— От няколко години хората наричат квартала Малкия Египет или Малкото Мароко — уточни Габриел.

Действително, с повечко въображение, човек лесно можеше да се чувства телепортиран сред арабския свят, посред някои сук31 в Кайро или в Маракеш. Пленителна миризма на мед и на таджин32 се носеше по цялата улица, а в тази част на квартала баровете за пушене на наргиле бяха много повече от гръцките таверни. Преминаха покрай джамия в златни тонове, покрай месарница за халал33, покрай книжарница за религиозна литература. В разговорите арабският и английският се смесваха почти естествено.

— Мисля, че е тук — каза Габриел, когато се озоваха пред браунстон34 със светла фасада и вертикално повдигаеми прозорци, която бе разположена над дюкянчето на един бръснар.

Достъпът до сградата не беше защитен от електронно устройство. Нямаше асансьор. Те бързо се качиха по стълбите, спряха на третия етаж, за да вземат ключовете от собственичката на къщата госпожа Шаух, предупредена по телефона от Кени.

— Изглежда шикозно, нали? — рече Габриел, след като влезе в жилището.

Ергенският апартамент на Кени представляваше просторен мезонет, укрепен от метални греди. Алис на свой ред проникна вътре, разгледа тухлените стени, високия таван, бетонния под и изпита възторг пред големия прозорец, който предлагаше хипнотизираща гледка към Хъдзън.

Известно време тя се отдаде на съзерцание на реката, после хвърли чантата си върху голяма маса от масивен дъб, заобиколена от пейка от излъскан метал и два различни фотьойла.

— Мъртва съм — изплака и се строполи на един от столовете.

— Знаете ли какво? Ще ви приготвя банята! — предложи Габриел.

— Моля? Не, не си правете труда. Имаме други задачи…

Глух за протеста й, джазменът вече изчезна на другия етаж.

Алис въздъхна и остана дълго неподвижна, заровена във възглавниците. Умората изведнъж я налегна. Трябваха й няколко минути, за да се отърси от стреса и от физическите усилия, изразходвани след невероятното й събуждане в парка. Когато се почувства по-добре, тя стана и започна да търси чайник из долапите в кухнята. Сложи вода да кипне и докато чакаше, се върна в салона, машинално разгледа заглавията на книгите в библиотеката (Хари Крюз35, Хънтър Томпсън36, Треванян37), списанията, оставени върху ниската масичка, абстрактните и минималистични картини, закачени на стената.

Светло и просторно, помещението се къпеше в минерални тонове, разпиляващи хиляди нюанси на сивото и бежовото. Очертаваше се добър компромис между индустриалния стил и шведската дървения. Близостта на реката, аскетичната и стилна декорация, нежната светлина допринасяха да се създаде защитната атмосфера на пашкул.

Тя потърси с очи компютър или телефон.

Не намери нищо.

В някаква купичка откри ключ за кола, закачен на ключодържател, украсен с бягащ посребрен кон.

Мустанг ли? — запита се и грабна ключа.

Като се върна в кухнята, зърна в едно чекмедже японски зелен чай, смесен със зърна изпечен ориз. Приготви си чаша. Напитката беше оригинална — свежият аромат на зеления чай контрастираше с миризмата на лешник и на ориз, — но не можеше да се пие. Тя хвърли съдържанието на чайника в мивката, след това отвори стъклената врата на шкафа за вино, който се намираше до хладилника. Видимо, техният домакин беше любител на добрите бутилки. Освен четири шишета калифорнийско пино ноар, той колекционираше прочути френски вина. Благодарение на баща си, Алис имаше добри познания по енология. Тя забеляза „Шато-Марго 2000“ „Шевал блан 2006“, „Монроз 2005“… Щеше да отвори каберне-совиньона от Сен Естеф, когато зърна бутилка бургундско „Ла Таш“ от района Романе-Конти. Безценна бутилка, от каквато не беше вкусвала никога. Отхвърли всички рационални причини, за да не опита амброзията, отвори шишето и си сипа голяма чаша, която разгледа внимателно на светлината, преди да я доближи до устата си. Хубав тъмночервен цвят, силна миризма с оттенък на рози, от алени и шоколадови гроздови зърна.

Имам нужда от това, повече отколкото от чаша чай!

Тя изпи глътка бургундско и щедро оцени плодовите нюанси. Виното погали небцето й и затопли корема й. Изпразни чашата и без да се бави си сипа отново.

— Ако решите да си направите труда, банята ви е готова — обяви тържествено Габриел от мецанина.

— Да ви сипя ли една чаша?

— Какво? Отворила сте бутилка? — обезпокои се той и бързо се спусна по спираловидната стълба.

Погледна скъпоценната течност и се разгневи.

— Нямате съвест, госпожо Сан Жен38? Знаете ли колко струва това вино?

— О, стига, Кийн, запазете за себе си педагогическите уроци!

— Странен начин сте избрала, за да се отблагодарите на приятеля ми за неговото гостоприемство! — не се предаде той.

— Казах ви, спрете се! Ще платя тъпото вино!

— С какво? С полицейската си заплата ли?

— Разбира се! Впрочем знаете ли дали вашият приятел има кола?

— Кени разполага с една стара бракма, да. Мисля, че я е спечелил на покер.

— Известно ли ви е къде се намира тя?

— Не.

Обзет от внезапно прозрение, Габриел премина през стаята и се наведе през един от прозорците, който гледаше към двор, покрит с чакъл. Десетки коли бяха паркирани около бетонирано островче сред двора. Той присви очи, за да прецени различните модели.

— Може би е тази — рече и посочи бяло спортно шелби, украсено с две сини ивици.

— Е, добре, отидете да проверите — отпрати го тя и му хвърли ключовете.

Той се възпротиви:

— Стига сте ми давали заповеди! Не съм един от подчинените ви!

— Побързайте, Кийн, наистина имаме нужда от автомобил.

— А вие се изкъпете, драга, наистина имате нужда да се отпуснете.

Тя повиши тон:

— Никога вече не ме наричайте др…

Не успя да завърши изречението: Кийн излезе и затвори вратата след себе си.

На горния етаж банята се намираше редом с модерна спалня, почти както в хубав хотел. Алис седна на леглото и отвори платнената чанта. Извади кутията с телефона и махна опаковката. Откри джиесем, зареждащо устройство, слушалки хендс фрий, както и упътване за употреба. Намери и карта със серийния номер на апарата.

Тя включи телефона. На екрана се появи иконка, определяща кредит от десет минути. Натисна копчето за повикване, набра предписания й номер; гласова поща, която я прикани да вкара серийния номер на джиесема.

Справи се със задачата си. Металическият глас на телефонния секретар й нареди да въведе кода на зоната, в която смяташе да използва телефона. Като си припомни думите на Габриел, тя набра 212, кода на Ню Йорк. Почти незабавно й изпратиха на есемес телефонен номер. След като апаратът беше активиран, й оставаше само да впише номера на предплатената карта, което веднага й осигури сто и двайсет минути връзка.

Тя използва кредита си, като се обади на Сеймур, но попадна на телефонния му секретар.

— Щом можеш, ми звънни на този номер, Сеймур. Наистина имам нужда от помощ. Побързай, моля те.

След това Алис отиде в банята, разделена от спалнята с тънка стъклена преграда. Помещението беше декорирано в стил ретро, който напомняше за 50-те години на XX век: под с мозайка от черни и бели плочки, чугунена вана на медени крачета, старинна мивка, керамични кранчета за топла и студена вода, дървени шкафчета, украсени с релефни орнаменти.

Кийн си беше удържал на думата: под огромен облак от пяна я чакаше топла баня, парфюмирана с лавандула.

Колко странен тип…

Алис се съблече пред голямо подвижно огледало с рамка от ковано желязо и се потопи във водата. Топлината раздвижи кръвообращението й и събуди порите на кожата. Мускулите й се отпуснаха, болките при движение затихнаха. Младата жена дишаше с пълни гърди. Имаше приятното чувство, че е понесена от пареща и благотворна вълна, така че за няколко секунди напълно се отдаде на сладострастното отпускане.

След това спря да диша и потопи главата си под водата.

Алкохолът, който премина в кръвта й, и температурата на банята предизвикваха у нея сънливост и леност. Противоречиви мисли се блъскаха в съзнанието й. Загубата на паметта я тормозеше. За пореден път, Алис се опита да възстанови събитията от предишната вечер. Отново се появи черната дупка, която поглъщаше спомените й. В началото частите от пъзела се нареждаха лесно: баровете, коктейлите, приятелките, паркингът на авеню „Франклин Рузвелт“. После отиването й до колата. Синкавото изкуствено осветление в подземието. Тя се чувства скапана, залита. Вижда ясно как отваря вратата на малкото ауди и сяда зад волана… До нея има някой! Сега й идва наум. Едно лице, което внезапно изплува от сянката. Мъж. Пробва да различи чертите му, но те изчезват в седефената мъгла.

Изведнъж потокът от спомени я повлича назад във времето, понесен от река, чийто извор е в центъра на болката.

Спомням си.

Или по-скоро — представям си.

21 ноември 2011 г.

Дъждовен късен следобед в медицинския кабинет на съпруга ми. Поредният преглед е прекъснат от телефонно обаждане:

„Доктор Пол Малори? Търся ви от гръдната хирургия на болницата «Отел Дийо». Докараха съпругата ви при нас. Състоянието й е тежко и…“

Изпаднал в паника, Пол грабва палтото си, обяснява накратко на секретарката си и бързо напуска кабинета. Отправя се към старата си кола алфа ромео джулиета, спряна както всеки ден наполовина на тротоара пред сградата на Агенцията за недвижими имоти. Съобщението за глоба, което той всекидневно получава за неправилно паркиране, е подгизнало от дъжда. Запалва автомобила, обикаля площада и тръгва по улица „Бак“.

Вече пада мрак. Този мръсен есенен ден ви кара да намразите Париж, обхванат от метастази ад, замърсен, свръхнаселен, потънал в кал и тъга. Булевард „Сен Жермен“, колите се движат бавно. Пол избърсва с ръкав изпаренията, които се натрупват по предното стъкло на алфа ромеото.

Алис, бебето… Кажете ми, че това не е вярно.

Откакто е научил, че ще става баща, не може да си намери място от гордост. Непрекъснато мисли за бъдещето: бибероните, разходките в Люксембургската градина, пясъчните замъци по плажа, първия учебен ден, футболните мачове неделя сутрин… поредица от мигове, които преминават през съзнанието му.

Той се опитва да отхвърли гибелните мисли и да запази спокойствие, но чувството е много силно и тялото му се разтърсва от ридания. Гневът се смесва с болката. Плаче като дете. Спрян от червен светофар, гневно удря с юмрук волана. В главата му все още звучат думите на лекаря, който описва ужасяващата действителност: „Няма да скрия от вас, че нещата са сериозни, докторе: нападение с остро оръжие, удари с нож в корема…“

Светва зеленото. Той потегля веднага и извива рязко волана, за да изпревари колоната от автобуси. Пита се как това е могло да се случи. Защо съпругата му, с която обядваха в кафене на улица „Гюисард“, е намерена намушкана с нож в гнусен апартамент в западната част на Париж, след като тя трябваше да прекара следобеда с акушерка, за да се подготви за раждането?

Образите отново преминават през главата му: Алис потънала в локва кръв, екипът на Бърза помощ, който идва спешно, дежурният в колата лекар, който прави първите констатации: „Нестабилен пациент, увеличено систолично налягане, пулс 100 удара в минута, помътнели еклери на очите. Ще извършим интубация39 и ще включим венозен катетър.“

Пол е пуснал фаровете, изпреварва две таксита и се готви да завие наляво. Само че булевард „Сен Мишел“ е блокиран от ченгета заради някаква манифестация. Той стиска челюсти с все сила.

По дяволите, не може да е вярно!

Смъква прозореца на колата, за да говори с полицаите, опитва се да си прокара път, но се сблъсква с неотзивчивостта им и потегля нервно, като не забравя да ги напсува.

Гневният клаксон на някакъв автобус го посреща на булевард „Сен Жермен“ по който той завива, без да даде мигач.

Трябва да се успокои. Да мобилизира цялата си енергия, за да спаси жена си. Да намери лекар, способен да твори чудеса. Мислено се пита дали познава някой колега в „Отел Дийо“.

Може би Пралаворио? Не, той работи в „Биша“. Журден? Ще го намери в института „Кошен“, а той притежава огромен списък с големи светила. Трябва непременно да му се обади.

Търси телефона си в палтото, оставено на задната седалка, но апаратът остава неоткриваем.

Старата алфа ромео попада в тесния коридор на улица „Бернардинки“ и поема край Архиепископския дворец, по „моста на влюбените“ покрит по обичая с хиляди катинари, които светят в тъмното.

Пол присвива очи, запалва плафониерата и накрая открива джиесема, който е паднал на пода. Държейки с една ръка волана, се навежда, за да го вдигне. Когато се изправя е осветен от фар и забелязва ужасен, че някакъв мотор се насочва към него, независимо че мостът е с еднопосочно движение. Много е късно, за да удари спирачките. Пол завива рязко, за да избегне катастрофата. Алфа Ромеото залита надясно, качва се на тротоара, блъска се в електрическия стълб с все сила и след това се забива в металическата ограда на моста.

Пол е вече мъртъв, когато колата пада в Сена.

Спомням си,

че в този ден —

на 21 октомври 2011 г. —

от надменност, от суета, от заслепление

убих бебето си

и убих своя съпруг.

12 Фрий джаз40

Затоплена и отнесена от водата, на Алис й беше необходимо много време, за да чуе телефонния звън. Младата жена рязко се измъкна от замайването. Загърна се в голяма кърпа и отиде до джиесема.

— Шефер — обади се тя.

— Алис? Аз съм.

— Сеймур, най-после!

— Добре ли си?

— Да, но имам нужда от информацията ти, за да продължа напред. Намерили нещо?

— Получих отпечатъка. Добра работа. Мисля, че ще постигнем резултат. Натоварих Савиньон. Той ще го въведе в електронната картотека. Ще имаме отговор след половин час.

— Окей. Ще ми кажеш ли други новини? Какво стана с охранителните камери на паркинга?

— Отидох до „Франклин Рузвелт“ и прегледах записите, но нищо съществено не се вижда. Колата ти влиза в помещението в 20:12 и излиза в 0:17.

— Успя ли да ме видиш?

— Не, трудно е да се различи фигура…

Лош късмет!

— Сама ли съм, когато излизам? Аз ли карам?

— Не може да се каже със сигурност. Камерата показва каросерията, но кабината е потънала в полумрак.

— По дяволите, не може да бъде вярно! Опита ли се да изчистиш изображението?

— Разбира се, но не се вижда нищо. Трябва веднага да те предупредя, че не постигнах успех и на летищата. Без явно престъпление или съдебна поръчка не е възможно да се стигне до техните база данни и записи от камери. Щеше да е по-лесно, ако предупредим Тайландие…

— В никакъв случай. Разпита ли приятелките ми?

— Да, и трите. Много си пила, Алис. Те са се разтревожили за теб. Малика и Карин са предложили да те изпратят, но ти не си искала да чуеш нищо…

— Кажи ми, че все пак си научил нещо, Сеймур…

— Да, запазих най-доброто за края. Сама ли си?

— Да, защо?

— Заради приятелчето ти, Габриел Кийн. Кастели провери всичко за него. Няма следи — никъде — от джазов пианист с такова име.

— Не съм казала, че той е Рей Чарлз или Мишел Льогран. Ако има посветена публика, изглежда нормално да…

— Слушай, познаваш Кастели. Той е най-добрият криминалист при нас. Каквото и да имаше, щеше да го открие, известно ти е. Но няма нищо. Нищичко! Съществуват десетки мъже Габриел Кийн, но не и музикант с такова име, нито в интернет, нито сред джазмените аматьори. И седни, тъй като това не е най-интересното…

Сеймур не довърши, сякаш за да подсили ефекта.

Давай, дявол да го вземе!

— Ти ми рече, че по негово твърдение е свирил на сцената на клуба „Браун Шугър“ в Дъблин вчера вечерта? — попита Сеймур.

— Така ми каза.

— Не е вярно. Кастели се свърза със собственика на заведението: вчера в „Браун Шугър“ вечерта е била посветена на салса, мамбо и ча-ча. Единствените, качили се на сцената, са били музикантите от голям кубински оркестър, пристигнал същата сутрин от Хавана.

Изумена, Алис трудно възприе информацията. Тя търсеше в съзнанието си обяснения, за да защити Габриел: може би той използваше сценичен псевдоним? Може би беше част от група? Може би…

— Не знам кой е този тип — поде отново Сеймур. — Ще продължа да търся, но докато открием истинската му идентичност, пази се от него.

Тя затвори и няколко секунди остана неподвижна. Не, хипотезите й се проваляха. Беше се оплела като истинска дебютантка. Не прояви необходимото подозрение, а Кийн я е лъгал от самото начало на познанството им.

Но защо?

Облече се стремително и събра нещата си в чантата. Сега усети страхът да я обладава. С тръпнещо сърце, слезе по стълбите, с пистолет в ръка.

— Кийн? — извика и мина през стаята.

Придвижи се внимателно до кухнята, стискайки дръжката на оръжието. Нищо, апартаментът беше празен.

На масата, до бутилката вино, откри бележка, надраскана на гърба на пощенски плик:

13 Барът с наргилетата

Алис се спусна бегом на улицата. Прибра пистолета в кобура и прехвърли чантата през рамо. Свежият вятър разнасяше миризми на подправки, кайсия и на захар. Тя забеляза шелбито, паркирано пред бара: каросерия е кремав цвят, излъскани хромирани части, спортни сини ивици, агресивни линии. Заспал тигър, готов да изръмжи.

Младата жена пресече улицата и отвори вратата на „Нефертити“.

Заведението представляваше пикантно поднесена смесица от арабски и ориенталски мотиви, подсилени от електрическа декорация: из помещението бяха разхвърляни ниски маси, големи фотьойли, възглавници със златни шевици, но имаше и претъпкана с книги библиотека, раздрънкано пиано, стар тезгях от цинк и от патиниран дъб, игра със стрелички, пренесена от някой английски бар…

Атмосферата беше приятна. Ранен есенен следобед, спокоен и слънчев. Студенти антиконформисти, замръзнали пред екраните на лаптопите си, съжителстваха мирно със стари египтяни и мароканци от квартала, които пребиваваха в свой свят, пушейки наргилетата. Подсладените миризми, които се носеха от дима, се смесваха с аромата на ментовия чай и допринасяха за хармоничната и подкупваща тръпка на обонянието.

Седнал на маса, Габриел беше подхванал партия шах с дългокос грък, облечен с невероятно нелепо жълто поло от ликра и морава грейка без ръкави.

— Кийн, трябва да поговорим.

Младият играч на шах вдигна глава и се оплака пискливо:

— Госпожо, нали виждате, че ние тук се сражаваме…

— Ей, хлапак, изчезвай! — разпореди се тя и изхвърли шахматните фигури от дъската.

Преди момчето да успее да реагира, Алис го хвана за грейката и го повдигна от стола. Гърчето се изплаши. Побърза да събере фигурите от пода и се отдалечи безмълвно.

— Май че банята не ви е успокоила — отбеляза Габриел. — Може би някой ориенталски сладкиш ще свърши по-добра работа. Чувал съм, че бухтите им с мед и сухи плодове са превъзходни. Освен ако не предпочитате ориз с мляко? Или чаша чай?

Тя спокойно се настани срещу него, твърдо решена да разбере козовете му.

— Знаете ли какво ще ми достави наистина удоволствие, Кийн?

Той сви рамене и се усмихна.

— Кажете. Ако ми е по възможностите…

— Като говорим за възможности, виждате ли пианото до бара?

Той се обърна и сянка на безпокойство се плъзна по лицето му.

— Ще бъда много щастлива, ако ми изсвирите нещо — поде Алис. — В края на краищата, не всеки ден ми се случва да пия чай с джазов пианист!

— Не мисля, че идеята е добра. Ще досадим на клиентите и…

— Хайде, не говорете глупости, напротив, ще бъдат много доволни. Всеки обича да слуша музика, докато си пуши наргилето.

Габриел отново се възпротиви.

— Пианото вероятно не е акордирано.

— Това са подробности. Хайде, Кийн, изсвирете ми нещо познато: „Мъртвите листа“43, „Блу Монк“44, „Април в Париж“45… Или още по-добре, музиката от филма „Алиса в страната на чудесата“. „Специално посвещение“ — не можете да ми го откажете.

Притеснен, той се сгъна на стола си.

— Чуйте ме, мисля че…

— Аз пък мисля, че вие сте джазов пианист, колкото аз съм медицинска сестра!

Габриел си потърка клепачите и въздъхна примирено. Изглеждаше облекчен, когато престана да отрича очевидното.

— Права сте, излъгах ви — призна той, — но само за това.

— И защо да ви вярвам, Кийн? Може би „Кийн“ не е истинското ви име?

— Всичко останало е вярно, Алис! Наричам се Габриел Кийн, бях в Дъблин вчера вечерта и се събудих тази сутрин, прикован към вас, без да знам, кой ме е довел тук.

— Но защо ми разказахте подобни врели-некипели?

Той отново въздъхна, осъзнавайки, че следващите минути няма да бъдат леки за него.

— Защото съм същия като вас, Алис.

Тя свъси вежди.

— Като мен ли?

— И аз съм ченге.

Настана продължително мълчание.

— Какъв сте? — запита Алис след няколко секунди.

— Специален агент на ФБР от регионалното управление в Бостън.

— Подигравате ли се с мен? — избухна тя.

— Съвсем не. Наистина вчера вечерта бях в Дъблин, в бар „Темпъл“, който се намираше срещу моя хотел. Отбих се да изпия няколко чаши, за да се отпусна след работния ден.

— И какво правехте в Ирландия?

— Отидох дотам, за да се срещна с един от колегите ми от Националната полицейска служба.

— По каква причина?

— Заради международно сътрудничество по повод едно разследване.

— Какво разследване?

Габриел отпи глътка чай, като че ли за да забави потока въпроси и да си спечели време.

— За поредица от престъпления — рече най-после.

— За сериен убиец ли говорим? — настоя Алис, гонейки го до дупка.

— Може би — склони той и обърна глава настрани.

Телефонът на младата жена звънна в джоба на дрехата й.

Тя погледна екрана, на който се изписа номерът на Сеймур. Поколеба се. Заслушана в разкритията на Кийн, не искаше да поема риска да прекъсва твърденията му.

— Трябва да отговорите — констатира Габриел.

— Какво ви влиза в работата?

— Обажда се приятелят ви, полицай, нали? Не сте ли любопитна да разберете чий са отпечатъците върху спринцовката?

Тя се подчини.

— Ало.

— Аз съм, Алис — отговори Сеймур с измъчена нотка в гласа.

— Провери ли отпечатъка в картотеката?

— Къде го намери, Алис?

— На една спринцовка. По-късно ще ти обясня. Успя ли, да или не?

— Да, има резултат, но попаднахме на най-лошото.

— Защо?

— Имаме неопровержими доказателства, че отпечатъкът принадлежи на…

— На кого, дявол да го вземе?

— На Ерик Вон… — отговори той колебливо.

— Ерик Вон ли?

Информацията изненада жестоко Алис, подейства й като силно кроше.

— Да, човекът, който се опита да те убие и…

— Знам кой е Ерик Вон, мамка му!

Тя затвори очи, зави й се свят, но някаква вътрешна сила й попречи да се предаде.

— Не е възможно, Сеймур — рече със спокоен глас.

От другата страна на линията се чу въздишка.

— Знам, че ти е трудно да повярваш, но десет пъти проверихме резултата. Има повече от трийсет съвпадения. Сега вече ще бъда принуден да предупредя Тайландие.

— Моля те, остави ми още няколко часа.

— Невъзможно, Алис. Всичко, което се отнася до Вон е като ходене по тънък лед. Ти вече веднъж ни вкара в безумието с тази история.

— Не е много деликатно да ми го напомняш.

Тя погледна стария рекламен часовник „Пепси-кола“ зад бара.

13:15 ч. нюйоркско време.

— В Париж е 19:15, нали? Изчакай ме до полунощ.

Мълчание.

— Моля те!

— Не е разумно…

— И се опитай да научиш още нещо за отпечатъка. Убедена съм, че не е на Вон.

Отново въздишка.

— А аз съм сигурен, че Вон е в Ню Йорк. Че те търси и е решил да те убие.

14 Двама души

Фини многоцветни частици прах танцуваха на светлината.

Открехнатите дървени капаци на прозорците филтрираха слънчевите лъчи. Барът с наргилетата бръмчеше оживено. Силни аромати на портокали, на фурми и на лешници се носеха из големия салон, в който рехава клиентела лениво пушеше или похапваше сладкиши с мед.

Алис и Габриел седяха мълчаливи. Някакъв младеж се приближи до масата им, за да сервира отново ментов чай. Правеше го по марокански, като сипваше с чайника от много високо, за да се оформят мехурчета на повърхността на чашата.

Сложил лакти на масата, Габриел скръсти ръцете си под брадичката. Лицето му беше сериозно. Време беше за обяснения.

— Отпечатъкът върху спринцовката принадлежи на Ерик Вон, нали не се лъжа?

— Откъде знаете името му?

— Него преследвах в Ирландия.

Алис насочи поглед към мъжа и вече не го изпусна от очи.

— Защо в Ирландия?

— Това е дълга история. Преди десет дни бюрото на ФРБ в Бостън беше сигнализирано от полицията в щата Мейн за нетипично убийство, извършено в град Къмбърланд. Изпратиха мен на местопрестъплението, заедно със съекипника ми, специален агент Томас Крейг.

— Коя беше жертвата? — попита полицайката.

— Елизабет Харди, трийсет и една годишна, медицинска сестра в болницата „Себаго Котидж“. Намерена бе убита в дома си, удушена…

— … с найлонов чорап — отгатна Алис.

Кийн потвърди с кимане.

Сърцето на Алис подскочи, обаче тя се опита да сдържи чувствата си. Може би почеркът беше също като на Вон, но подобен начин на действие не означава непременно един и същи престъпник.

— След убийството — продължи Кийн — безуспешно направихме консултация в базата данни от програмата за задържане на престъпници „Викап“. Не би трябвало да ви го казвам, но нашите хакери могат да проникват в базата данни на европейските полицейски управления „Виклас“, германската система за съпоставяне на насилствени престъпления, френската „Салвае“…

— Надявам се, че се шегувате?

— Не се преструвайте на шокирана, на война като на война — рече той. — С една дума, така попаднах на поредицата убийства и нападения, извършени от Ерик Вон в Париж от ноември 2010 до ноември 2011 г.

— И потърсихте връзката?

— Поисках среща с вашата началничка, ръководителката на Криминалната бригада.

— Матилд Тайландие ли?

— Трябваше да се видя с нея миналата седмица в Париж, но преди това отидох в Ирландия. Справката, която направих в международната база данни, ме осведоми за друго убийство, извършено осем месеца по-рано в Дъблин.

— Подобна жертва, подобен почерк?

— Мери Маккарти, на двайсет и четири години, студентка в трети курс в „Тринити Колидж“. Намерена удушена в университетската си стая с чорап.

— Мислите, че го е извършил Вон?

— Не е ли очевидно?

— Не.

— Следите на Вон се губят в Париж, след като ви е нападнал. Оттогава е призрак. Френската полиция не напредна нито сантиметър с разследването.

— И какво?

— Ще ви кажа. Вон е убиец хамелеон, способен да си сменя самоличността, когато се чувства застрашен. Мисля, че отдавна е напуснал Париж, спрял е за малко в Ирландия и сега се намира в Съединените Щати.

— И твърдите всичко това, защото има две убийства, извършени почти по еднакъв начин?

— По напълно еднакъв начин — коригира я Кийн.

— Хайде де, Вон не е единственият престъпник, който удушава жертвите си с найлонов чорап!

— Не изглупявайте, Шефер: Вон е умъртвил всяка от тези жени с бельото на предишната жертва. Това е характерно за неговия почерк! Добре знаете!

— А вашата жертва от Бостън, с какво е била удушена?

— С чорапогащник в розово и бяло. Точно същият, какъвто е носила ирландската студентка в деня на смъртта си!

— Много бързо се палите. Вашият убиец в Ирландия и в Съединените щати е обикновен имитатор. Подставено лице, съучастник, един вид почитател, който възпроизвежда престъпленията му педантично.

— Копие под индиго, така ли? Гледаме всяка вечер подобни телевизионните поредици, но за петнайсет години в занаята, никога не съм срещал такъв. Те не съществуват в действителността.

— Разбира се, че съществуват! Нюйоркският Зодиак47, случаят „Ханзе“48.

Той вдигна ръка, за да я прекъсне.

— Случаи от преди трийсет години, които намираме в учебниците по криминология…

Алис не се предаде.

— Мислех, че ФБР е малко по-предпазливо. Вие с наведена глава попадате в капаните, които ви поставят?

Габриел се изнерви.

— Чуйте, исках да ви предпазя, Алис, но щом настоявате за неоспоримо доказателство, ще ви го предоставя.

— Какво е то?

— Знаете ли какви чорапи носеше младата ирландка?

— Кажете.

— Дантелени чорапи за бременна жена, с мотиви на синьозелени серпантини. Точно с такива вие сте била преди две години, когато Вон се е опитал да ви убие.

Настъпи мълчание. Това разкритие я накара да замръзне. Полицията не беше оповестявала този детайл пред пресата. Как един имитатор щеше да знае марката и вида на нейните чорапи?

Тя разтри слепоочията си.

— Добре, окей, приемам. Каква е вашата теза?

— Мисля, че Вон ни събира, за да ни предизвика. И обстоятелството, че намерихме негов отпечатък, потвърждава анализа ми. Преди всичко, вие: френското ченге, което го познава най-добре, тъй като го е преследвало страстно. Вие, чието неродено дете е убил. Вие, с гнева и омразата си към него. След това идва моят ред: агент на ФБР, който води разследването и намира следите му в САЩ. Две ченгета срещу него. Две ченгета, твърдо решени да го заловят, но две ченгета със своите слабости и демони, които от позицията на ловец изведнъж стават в плячка.

Алис възприе тази възможност със смесица от ужас и вълнение. В подобна перспектива имаше нещо силно потискащо.

— Независимо дали Вон стои зад тези убийства, непременно той има последовател или момче за всичко — заяви тя. — Вчера вечер вие сте бил в Дъблин, а аз в Париж. По един или друг начин е трябвало да ни качи на самолет, а този тип не е вездесъщ.

— Съгласен съм.

Алис взе главата си в ръце. Случаят придобиваше неочакван обрат, който от няколко часа изваждаше на повърхността травмите и страданията, срещу които тя се бореше от години.

— Едно нещо ме терзае, Кийн: защо чакахте толкова много, за да ми разкриете кой сте всъщност?

— Защото трябваше да науча нещо повече за вас, за участието ви в историята и за мотивите ви. Най-вече имах интерес да събера колкото е възможно повече информация, та Бюрото да не ми отнеме разследването. И освен това ужасно мразя да бъда съжаляван, а в този случай се хванах на въдицата като…

— Но защо измислихте да се представите за джазмен?

— Дойде ми внезапно. Винаги съм обичал джаза и Кени, най-добрият ми приятел, наистина е саксофонист.

— Какво предлагате да правим сега?

— Първо, да минем през съдебномедицинската хематологична лаборатория в горен Ист Сайт, за да оставим там кървавото парче от блузата ви. ФБР работи често с тази структура. Те вземат ужасно скъпо, но разполагат със съвършени екипи и материали. Благодарение на тях ще получим генетичен профил до два часа.

— Добра идея. А после?

— Ще се върнем в Бостън с кола, ще отидем във ФБР и ще разкажем всичко, като ще ги помолим да не ми отнемат разследването.

Тя погледна Габриел и установи, че физиономията му се е променила, откакто се разкри. Приятното излъчване на джазмена отстъпи пред сериозността на полицая. Дълбок поглед, остри черти, лице, застинало в безпокойство. Сякаш се запознаваха отново.

— Ще ви последвам — прие тя. — Но при едно условие: когато пристигнем в Бостън, искам да ме включите в разследването.

— Не отговарям за тези неща, известно ви е.

— Официално или не, ще бъдем екип: ще споделяте с мен информацията си и аз своята с вас. В противен случай пътищата ни се разделят тук и кажете сбогом на парчето от блузата. Приемате или отказвате?

Габриел извади цигара от намерения в хондата пакет. Запали я и дръпна няколко пъти нервно, за да размисли.

Алис го следеше с поглед. Сега тя го възприе като един от себеподобните си: ченге мономаниак, готово на всичко, за да не изгуби едно разследване. Ченге, което трябваше да прекарва голяма част от нощите си, като се опитва да проникне в мисленето на престъпниците, за да разгадае мотивите им. Ченге, за когото арестуването на убийци беше свято дело.

Той извади ключовете на шелбито и ги остави на масата.

— Съгласен съм, да вървим — рече и смачка цигарата в пепелника.

15 Para bellum

Куб на Рубик, висок двайсет метра, разположен от източната страна на Пето Авеню.

Притисната между сградите на болницата „Маунт Синай“ и Музея за историята на Ню Йорк, съдебномедицинската хематологична лаборатория заемаше последния етаж на ултрамодерно здание, чиято кристална фасада — построена от многоцветни квадратни стъклени плоскости — напомняше знаменитата геометрична триизмерна играчка.

За по-малко от четвърт час Габриел и Алис стигнаха до границата на горен Уест Сайд и испанския Харлем. За късмет, пристигнаха точно по обяд и много паркинг места бяха свободни. Спряха шелбито в една от уличките край огромната постройка, включваща болницата и кампуса на медицинския университет.

— Ще ме почакате ли в колата?

— Да не ми се подигравате? И дума да не става: идвам с вас.

— Добре — въздъхна Габриел. — Но ще ме оставите да говоря. Аз водя разследването, ясно ли ви е?

— Ясно, шефе — присмя му се тя и отвори вратата.

Той излезе на свой ред.

— И няма да си губим времето, съгласна ли сте? — рече и погледна колко е часът на един от апаратите за таксуване.

Алис кимна мълчаливо и го последва в хола, а после и в асансьора. По това време на деня етажът на лабораторията беше почти празен. Зад приемното гише една служителка привършваше салата от пресни зеленчуци, сервирана в пластмасова чинийка.

Габриел се представи и поиска да види Елиан Пелетие, заместник-директорката на лабораторията.

— Французойка ли е? — попита учудено Алис, след като чу името.

— Не, от Квебек. И ви предупреждавам, че е малко особена — сподели той с нея и повдигна клепачи.

— Какво ще рече това?

— Не искам да потискам изненадата ви.

Елиан Пелетие се появи незабавно в другия край на коридора:

— Габи, мили мой, да не си дошъл да ми представиш годеницата си? — развика се тя отдалече.

Беше набита и ниска жена със сиви, късо подстригани коси. Носеше квадратни очила и бяла престилка, под която се виждаше широка черна туника. Кръгло и нежно, лицето й наподобяваше матрьошка.

— Щастлива съм, че най-после се задомяваш — прегърна го тя.

Той обаче не се включи в играта й.

— Елиан, представям ти капитан Шефер от Криминалната бригада в Париж.

— Здравей, красавице! — рече тя и се усмихна на Алис. — Дяволските французи, обичам ги!

Последваха я в кабинета й.

— Имаме малко време, Елиан. Можеш ли да направиш ДНК анализ на това петно кръв? Нашите лаборатории са претрупани.

Алис извади от чантата парчето плат от блузата си и го подаде на канадката.

— Ще възложа задачата на един от нашите биолози — обеща тя и взе найлоновото пликче. — Какво точно търсиш?

— Използваем отпечатък. Можеш ли да действаш бързо?

— Шест часа добре ли е? — предложи тя и си оправи очилата.

— Подиграваш ли ни се?

— Мога да използвам миниатюрни сонди и по този начин да съкратя времето за получаване на ДНК, но това ще ти струва много скъпо…

— Действай колкото е възможно по-бързо. Щом получиш резултатите, изпрати ги на Томас Крейг, заедно с фактурата. Ще му се обадя, за да го предупредя. Ще ми позволиш ли да звънна по телефона ти?

— Чувствай се у дома си, Габи. Веднага започвам работа.

Тя излезе и ги остави сами в кабинета.

— Кой е номерът на вашия джиесем? Ако не възразявате, ще го дам на Томас, за да може лесно да се свърже с нас.

Алис се съгласи и му написа новите си координати върху едно летящо листче, което взе от бюрото.

Докато Габриел викаше партньора си, тя излезе в коридора. Включи телефона си, избра номера на баща си, но попадна на гласовата му поща.

„Ален Шефер. В момента не съм на разположение. Оставете съобщение след сигнала“ — прозвуча грубиянски глас.

— Татко, Алис съм. Обади ми се, щом можеш. Важно е. Много важно.

Тя затвори. Размисли няколко секунди, след това отново реши да потърси Сеймур.

— Пак съм аз.

— Тревожа се за теб. Говори ли с Кийн?

— Да, той твърди, че е специален агент на ФБР от бюрото в Бостън.

— Шегуваш ли се? Този тип те води за носа, Алис!

— Можеш да се опиташ да провериш, но мисля, че този път казва истината. Разследва престъпление, което много напомня за извършеното от Ерик Вон.

— Ще се обадя на Шарман, мъжът от Вашингтон, който много помогна за случая „Петреус“.

— Благодаря, Сеймур. Още ли си в службата? Искам да те помоля и за нещо друго.

Парижкото ченге не се сдържа и въздъхна.

— Алис, само това правя от сутринта!

— Искам да се качиш на колата си и…

— Сега ли? Невъзможно. Имам работа до 23 часа!

Тя не обърна внимание на протестите му.

— Тръгни по магистралата на изток до Метц, после продължи до Саргемин50.

— Алис, това са най-малко 350 километра!

Тя продължи, без да го изслушва:

— Има изоставена стара захарна фабрика, между Саргемин и Саарбург. Не знам точно къде се намира, но помоли Кастели да я открие: едва ли съществуват много подобни в района.

— Казах ти, че не мога, Алис!

— Вземи със себе си факла, големи клещи и луминисцентни лампи. Обади ми се, когато пристигнеш. Искам да провериш нещо.

— Това са осем часа път отиване и връщане!

— Нямаше да настоявам, ако не беше важно. Направи го в името на приятелството ни! — помоли го тя. — Само на теб мога да имам доверие!

На другия край, Сеймур усети, че приятелката му е изпаднала в страшно бедствие и капитулира.

— Кажи ми поне какво да очаквам да намеря — въздъхна той.

— Труп, предполагам.

Път.

Скорост.

Пейзажът се сменя.

Моторът V8 бръмчи.

По радиото звучи вечният глас на Отис Рединг.

Огромен оборотометър, поставен в центъра на старото бордно табло.

И изпаренията на амбър и мед от косите на Алис.

Напуснаха Манхатън в 14 часа, пътуваха почти два часа, преминаха голяма част от Кънектикът: първо по междущатското шосе 95, след това по 91, което се изкачваше на север. Движението беше не особено интензивно, магистралата — слънчева, заобиколена ту от ели, ту от гинко, от брястове и от бели дъбове.

Заети с мислите си, те почти не разговаряха по пътя. Габриел си представи за момент, че е младеж от шейсетте години на XX век, горд с мустанга си, който води гаджето си да види последния филм на Стив Маккуин, слуша музиката на Рой Орбисън51 и на Евърли Брадърс52 и се бои да не получи призовка, която да го изпрати във Виетнам.

Той обърна глава към Алис. Със студено и отнесено изражение, тя беше потънала в размисъл, но държеше в ръка джиесема си и очакваше обаждане. С брезентовата си дреха, с ясното си лице, с издължените си скули и с обтегнатите назад коси тя излъчваше дива, почти войнствена красота. Беше очевидно: Алис Шефер отиваше на война. Но зад строгостта на чертите й на пресекулки се долавяше съществуването на друга жена, по-нежна и по-миролюбива.

Той се запита каква ли е била тя преди. Преди трагедията. Усмихната, спокойна, щастлива? Би ли могъл да се влюби в подобна жена, ако я беше срещнал по улиците на Париж? Щеше ли да я спре? Да я погледне? Мислено си представи сцената, изпитваше удоволствие това бълнуване да продължи дълго.

По радиото английската пънкгрупа „Клаш“, ирландската рокгрупа „Ю Ту“ и рапърът Еминем замениха Отис Рединг. Омаята се разпръсна. Сбогом на 60-те години и на романтичните отклонения. Завръщане към реалността.

Габриел премигна и свали козирката, за да се предпази от светлината.

Отново погледна в огледалцето, за да се порадва на Алис, която оправяше кока си.

— Трябва да гледате пътя си, Кийн.

— Искам да ми обясните нещо…

Не довърши изречението. Тя засече погледа му в огледалото.

— Как така сте сигурна, че отпечатъците върху спринцовката не са от Вон?

Тя ядосано присви рамене.

— Казах ви, че само предполагам. Не съм убедена.

— Не се подигравайте с мен: след като всички следи водят натам, вие нито за миг не повярвахте, че Ерик Вон се намира в Съединените щати. Разпитвал съм в продължение на хиляди часове различни хора. Усещам, когато някой ме лъже, а вие правите точно това в момента.

Тя вяло се възпротиви.

— Нищо не ви позволява да…

— Напомням ви, че съм единственият полицай, на когото е възложено да разследва този случай! — прекъсна я той и повиши глас. — Бях почтен с вас, споделих цялата си информация, макар нищо да не ме принуждаваше.

Тя въздъхна. Той продължи:

— Помолихте ме да работим в екип и да убедя началниците си да ви включат в разследването. Отлично, приемам, независимо че това може да повлияе на решителността на действията ми. Но, щом сме партньори, да си казваме всичко, окей?

Тя кимна. Обичаше да се говори по такъв начин.

— Та отново ви задавам въпроса, Алис: защо сте сигурна, че отпечатъците върху спринцовката не са на Вон?

Тя потърка слепоочието си и въздъхна дълбоко, преди да отговори:

— Защото Вон е мъртъв, Кийн. Вон е мъртъв отдавна.

Спомням си.

5 декември 2011 г.

Болезнено бледата светлина в болничната стая.

Зимното слънце, което залязва и се опитва да проникне през щорите.

Отблъскващата миризма на антисептиците и на храната в подносите.

Искам да умра.

Три седмици са изминали, откакто Ерик Вон ме нападна и откакто Пол умря. Просната съм на леглото, със затворени очи, чувствам се като отнесена. Вливат ми антибиотици през ръката. Въпреки лекарствата против болки, най-лекото движение реже като с нож долната част на корема ми. Въпреки медикаментите, които премахват тревожността и антидепресантите, всяка мисъл ми къса сърцето.

Когато линейката на Бърза помощ ме откара в болницата, вече бях изгубила много кръв. Направиха ми ехография на корема, за да установят смъртта на бебето и да проверят всички увреждания. Ударите с ножа бяха перфорирали преградата на матката, бяха прерязали една артерия, провокираха храносмилателни смущения и достигаха до тънкото черво.

Никога не съм се нуждаела повече от Пол до себе си, отколкото в тези моменти. Жизнена необходимост да чувствам присъствието му, да изплачем болката си заедно, слети, и да го моля за прошка, прошка, прошка…

Съобщиха ми, че е мъртъв точно преди да ме отведат в операционната. Точно преди да отворят корема ми, за да извадят убитото бебе. Тогава последните връзки, които ме свързваха с живота, бяха прекъснати. Започнах да вия от ярост и болка, удрях лекарите, които се опитваха да ме успокоят. След това ме хвана упойката.

По-късно, след операцията, някакъв гаден доктор ми каза, че в известен смисъл „съм извадила късмет“. В края на бременността плодът е заемал толкова място в утробата ми, че е избутал всичките ми органи назад. Така че бебето ми е поело ударите, които щяха да бъдат фатални за мен. Моето бебе ми е спасило живота.

Тази идея ми е непоносима.

Закърпили са всичките ми вътрешни наранявания, махнали са част от червото. Дори казаха, че са успели да запазят матката ми за евентуална бъдеща бременност.

Като че ли след всичко случило се можеше някой ден да се появи друга любов, друга бременност, друго бебе.

Майка ми грабва влака, за да дойде да ме види, но стои само двайсет минути. Брат ми оставя съобщение на гласовата поща. Сестра ми се задоволява с есемес. За щастие Сеймур идва по два пъти дневно и прави всичко възможно, за да ме успокои. Момчетата от полицията също ме навестяват, но в мълчанието им отгатвам колко са разочаровани и ядосани: не само че се опитах да свърша тяхната работа, но провалих едно от най-важните разследвания, които сме провеждали през последните години.

От леглото си забелязвам тези погледи, които не могат да ме излъжат и в които прозират горчивината и упрекът. Знам, че всички си мислят: заради нея Ерик Вон все още е на свобода.

И че колкото и ужасно да е това, което се случи с мен, в крайна сметка не мога да обвиня никого освен себе си.

Подвластна съм на медикаментозните реакции на хапчетата, които ми предписва медицинският персонал. Да държат упоен мозъка ми, да направят сърцето ми безчувствено, са единствените възможности, за да ми попречат да си прережа вените или да скоча през прозореца.

Въпреки замъгленото си съзнание чувам скърцането на вратата, която се отваря и на прага застава масивната фигура на баща ми. Обръщам глава и го гледам как бавно напредва към леглото ми. Ален Шефер в цялото си великолепие, прошарени коси, изострени черти, брада на три дни. Носи вечната си униформа на ченге — три четвърти кожено палто с топъл хастар, а под него пуловер поло, протрити джинси, обувки с четвъртити бомбета. На китката му виждам стар стоманен „Ролекс Дайтона“ — същия като този на Жан-Пол Белмондо във филма „Страх над града“, — подарен му от майка ми една година преди да се родя.

— Държиш ли се, шампионке? — пита той и премества стол, за да седне до мен.

Шампионка. Обръщение, което ме връща в детството. Не ме е наричал така от поне двайсет и пет години. Появява се спомен: като хлапе ме придружаваше на тенис турнирите през уикендите. Вярно е, че печелихме заедно купи и трофеи, аз — на корта, а той на трибуните. Винаги умееше да каже подходящата дума в подходящия момент. Успокоителен поглед и точна преценка. Любов към победата, независимо на каква цена.

Баща ми идва да ме види всеки ден. Най-често — вечер; остава при мен, докато заспя. Само той ме разбира малко от малко и не ме съди. Единствен ме защитава, тъй като вероятно на мое място би действал по същия начин: зависим от адреналина, също би поел всички рискове, би тръгнал сам, с оръжие в ръка и с изправено чело.

— Минах да видя майка ти в хотела — казва ми и отваря кожена чанта. — Тя ми повери нещо, за което я молех отдавна.

Вади от чантата си подвързан овехтял албум и ми го подава. Правя усилие, за да се повдигна, светвам лампата над леглото си и обръщам страниците, отделени с прозрачна хартия.

Албумът е от 1975, годината на моето раждане. Върху картонените страници снимките са закрепени с лепенки, а под тях има обяснения с мастило, които са се запазили.

Първите фотографии са от пролетта на 1975. Откривам на тях майка си бременна в шестия месец. Бях забравила колко приличам на нея. Бях забравила и колко са се обичали родителите ми в началото. Разгръщам албума и в пожълтелите фотоси оживява цяла една епоха. Припомням си малкото студио, където те живееха тогава, на улица „Деламбр“ в Монпарнас. Предизвикващите халюцинации оранжеви тапети в салона, където е разположен яйцевиден фотьойл; квадратните етажерки, на които са наредени плочите 33 оборота на Боб Дилън, на Джими Хендрикс и на Жорж Брасенс, бакелитовият телефон, постерът на отбора „Сен Етиен“ от златните му години.

На всяка от снимките баща ми и майка ми са широко усмихнати и видимо предвкусват щастието, че скоро ще бъдат родители. Запазили са всичко, всеки спомен за голямото събитие: анализа на кръвта преди раждането ми, първата ехография, идеите за това как да се казвам, записани на стенен бележник със спирала: Ема или Алис за момиче, Жулиен или Александър за момче.

Обръщам нова страница и вълнението задавя гърлото ми. Денят на раждането ми. Едно кърмаче, което плаче в ръцете на баща си. Под снимката откривам почерка на майка си:

На следващата страница откривам гривната, която са ми закачили в родилното, както и друга снимка, направена няколко часа по-късно. Този път „малката Алис“ спи спокойно в люлката си, заобиколена от своите родители, които имат черни кръгове под очите, но погледите им блестят. И пак — почеркът на майка ми:

Горчиви сълзи се ронят по бузите ми, тъй като се докосвам до емоции, които никога няма да изпитам.

— Защо ми показваш всичко това, по дяволите? — казвам и хвърлям албума на леглото.

Установявам, че този път очите на баща ми се овлажняват.

— Когато майка ти роди, аз те изкъпах за първи път и ти подадох първия биберон — доверява ми той. — Това беше най-вълнуващият момент в живота ми. През този ден, щом те взех в обятията си, ти обещах нещо.

Той спира за миг, тъй като гласът му пресеква от вълнение.

— Какво си ми обещал? — питам.

— Че докато съм жив, няма да позволя никому да ти стори зло. Ще те защитавам каквото и да се случи и каквито и да са последствията.

Преглъщам.

— Нали виждаш, че човек не трябва да обещава такива неща, защото не може да ги изпълни.

Той въздиша и разтърква слепоочията си, за да избърше сълзите, които не е в състояние да спре, след това вади от чантата картонена папка.

— Направих, каквото можах. Направих, каквото трябваше да сторя — обяснява ми той и ми подава папката.

Преди да я отворя, го поглеждам въпросително. Тогава той обявява:

— Намерих го, Алис.

— За кого говориш?

— Намерих Ерик Вон.

Оставам зяпнала. Слисана. Мозъкът ми отказва да възприеме това, което чувам. Моля го да повтори.

— Намерих Ерик Вон. Той вече никому няма да причини зло. Ледена вълна ме парализира. Няколко секунди се гледаме мълчаливо.

— Не е възможно! Откакто се е развихрил, половината ченгета на Франция са по петите му. Какво чудо стори, та го откри?

— Няма значение, важното е, че успях.

Изнервям се.

— Но ти си снет от длъжност, вече не си полицай. Нямаш екип, нямаш…

— Запазих контактите си — обяснява, без да ме изпуска от поглед. — Момчета, които ми дължат услуги. Хора, които познават други хора, и които на свой ред познават трети. Знаеш как стават тези работи.

— Не знам.

— Винаги съм имал осведомители сред шофьорите на таксита. Един от тях качил Ерик Вон близо до вратата „Сен Клу“ същата вечер, когато те нападна. Изхвърлил MP3 плеъра си, щом разбрал, че е идентифициран.

Усещам, че сърцето ми се готви да експлодира в гърдите. Баща ми продължава:

— Таксито го отвело в департамента Сен Сен Дени, в Олнесу-Боа, в невзрачен хотел близо до площад „Генерал Льоклерк“.

Той грабва папката от ръцете ми, за да извади няколко снимки, подобни на тези, които полицаите правят по време на преследване.

— Когато всички си мислеха, че е заминал в чужбина, този гад се криеше на по-малко от двайсет минути път от Париж. Остана няколко дни под измислено име, с нередовна карта за самоличност. Ограничаваше движението си, но за да напусне страната, трябваше да се снабди с фалшив паспорт. Последният ден, към 23 часа, излезе да подиша чист въздух. Беше сам, промъкваше се покрай стените, с наведена глава и с каскет, нахлупен над челото. Там го хванах.

— Как, насред улицата ли?

— Нощем мястото е пусто. Два удара с железен лост във врата и в главата. Беше вече мъртъв, когато го натоварих в багажника на рейндж ровъра.

Опитвам се отново да преглътна, но сякаш имам бучка в гърлото. Хващам се за металическата рамка на леглото си.

— И… какво стори с трупа?

— Карах дълго през нощта към Лорен. Бях открил съвършеното местенце, където да се отърва от чудовището: стара изоставена захарна фабрика между Саарбург и Саргемин.

Подава ми други фотографии, които напомнят декор на филм на ужасите, разположен сред пустошта. Зад оградата — няколко изоставени сгради. Разбити прозорци. Комини от червени тухли, които всеки момент могат да се срутят. Гигантски метални корита, потънали наполовина в земята. Раздрънкани лентови транспортьори. Неподвижни вагонетки, оставени на релсите, обрасли с плевели. Ръждясали багери.

Той посочва с пръст една снимка.

— Зад складовата зона има три каменни кладенеца, построени един до друг, които водят към подземен резервоар. Тялото на Вон потъна в средния. Никой никога няма да го намери там.

Показва ми последен фотос. Бордюр на кладенец, опасан с тежка решетка.

— Отмъщението е наше — заявява баща ми и стиска ръката ми в рамото. — Сега историята постепенно ще се забрави. Първо, защото няма да има повече убийства. Второ, тъй като Вон има семейство в Ирландия и в Съединените щати, всички ще мислят, че е заминал в чужбина, дори че може да се е самоубил.

Издържам погледа му, без да мигна. Вцепенена съм, неспособна съм да промълвя нито дума, връхлитат ме силни противоречиви чувства.

След първата вълна на облекчение идва ред на глуха ярост. Стискам юмруци, докато ноктите ми се забиват в плътта. Цялото ми тяло трепери. Сълзите прииждат и чувствам как огън залива страните ми.

Защо баща ми ме лиши от отмъщението, от моето отмъщение?

След смъртта на съпруга ми и на бебето да хвана и да убия Ерик Вон беше единствената причина, поради която все още се крепях жива.

За съжаление вече нищо не ми остава.