Сентръл Парк

23 Действаш или умираш

Тежък и агресивен дъжд барабанеше по прозорците.

Мълниите отекваха почти непрестанно. На равни интервали светкавици разкъсваха тъмните облаци и мощно осветяваха линията на хоризонта от борове.

Полуостровът, на чийто край се намираше болницата „Себаго Котидж“ беше с дължина около петнайсет километра, образуваше посред езерото широк залив, залесен с иглолистни гори.

Габриел караше съсредоточено с много висока скорост. Пътят беше задръстен от паднали клони и отломки, което го правеше опасен. Вятърът се вихреше, виеше в дърветата, прегъваше ги почти до земята, тресеше колата, сякаш за да забави придвижването й по асфалта.

От време на време Алис поглеждаше телефона си. Връзката се оказа крайно нестабилна. В зависимост от местата, покрай които минаваха, понякога се появяваше сигнал, както имаше и дълги мъртви зони, без никакъв достъп.

Тя се опита да не трепери. Трябваше да печели време. Беше в безопасност, докато Габриел не подозираше, че е открила самоличността му. Без оръжие, по този пустинен път, не можеше да стори нищо, но щом стигнеха до болницата, щеше да действа веднага.

Там има много хора, движение, охранителни камери… Този път Вон няма да избяга…

Омразата вземаше връх над страха.

Беше нетърпимо да седиш до убиеца на сина си. Да знаеш, че тялото му е на няколко сантиметра от теб. Непоносимо й изглеждаше, че се е почувствала близка с него, че му е разказала част от личната си история, че се е впрегнала в лъжите му, че се е заблудила дотолкова.

Алис пое дълбоко въздух. Опита се да разсъждава, да намери отговор на въпросите, които не й даваха мира: каква беше тази игра? Какъв план имаше Вон? Защо не я беше убил, след като тя беше в ръцете му от часове?

Шелбито взе един остър завой преди да спре внезапно. Мълнията беше връхлетяла върху голям бял бор, малко встрани от пътя. Трябваше да обуздаят възможния пожар, но дървото още пушеше, превито и разчленено на две.

Отломки от кора, парчета от ствола и овъглени клони лежаха на шосето и блокираха движението.

— Лош късмет! — възкликна Габриел.

Той се засили и пробва да си пробие път, но огромен клон се изпречи насреща им. Шелбито едва не полетя в урвата и гумите заораха в калта.

— Ще се опитам да разчистя отпред — рече Габриел и задейства ръчната спирачка.

Излезе и затвори вратата, като остави моторът да работи.

Прекалено е хубаво, за да е истина!

Естествено тя можеше да избяга, но не това чувство беше водещо. Имаше нужда да разбере какво става. И да стигне до края.

Алис погледна телефона: сигналът беше слаб, но го имаше. Кого да предупреди? Номер 911 ли? Трябваше да разкаже прекалено дълга история. Баща си? Сеймур? Вече не знаеше дали може да им има доверие. Някои от колегите й от полицията? Да, това беше добра идея. Кастели? Савиньон? Напъна се да си спомни техните номера, но не успя, тъй като беше свикнала да ги вади от телефонния указател.

Затвори очи, за да се концентрира: единственият номер, за който се сети беше на Оливие Клюши, шестия в тяхната група. Все пак беше по-добре от нищо. Набра веднага този номер, като държеше апарата на височината на седалката. От пътя Габриел хвърляше погледи към колата, но дъждовната завеса беше достатъчно дебела, за да защити Алис от вниманието му. Тя включи високоговорителя. Едно иззвъняване. Две. Три. Последва гласовата поща.

Нямаше късмет.

Затвори без да оставя съобщение, но се сети друго. Бръкна в чантата, оставена в краката й и намери ножа, който открадна в кафенето на Бауъри. Острието не беше предназначено да разрязва стекове, но върхът беше достатъчно остър, за да може да се използва. Тя го скри в десния си ръкав точно когато Габриел се върна в колата.

— Освободих пътя, можем да потегляме! — рече той доволно.

Ярко осветена, дървената къщурка на пропусквателния пункт се виждаше отдалече. Сиянието от лампите фосфоресцираше в нощта, сякаш летяща чиния беше кацнала посред боровинковите поля на Нова Англия. Шелбито премина рампата, която водеше към поста, но когато стигнаха пред кабината, Алис и Габриел установиха, че тя беше празна.

Габриел спря пред металическата бариера и свали стъклото на прозореца.

— Хей! Ало! Има ли някой? — извика той, за да преодолее буботенето на бурята.

Излезе от колата и тръгна към помещението. Вратата беше оставена отворена и се тресеше от вятъра. Той промуши глава в отвора и реши да влезе. Нямаше пазачи. Разгледа стената с мониторите на охранителните камери, но електронното табло се подхранваше от безкрайна поредица от бутони и щепсели. Той задейства онзи, който вдигаше бариерата и се върна при Алис в автомобила.

— Това отсъствие на пазачи не е добър знак — каза Габриел и отново подкара колата. — Вероятно вътре се е случило нещо.

Мъжът увеличи скоростта и запали нова цигара. Ръцете му леко трепереха. Шелбито се понесе по алея, заобиколена от борове и излезе на широк, застлан с чакъл площад, който служеше за паркинг на болницата.

Издигнато на брега на езерото, зданието беше колкото оригинално, толкова и впечатляващо. Под поройния дъжд се открояваше на фона на тъмните облаци фасадата му с готически прозорци. Централната сграда от жълточервени тухли беше запазила старинния си вид, но от двете й страни се издигаха две огромни модерни кули с прозрачни, леко синкави туловища и с геометрични покриви с пречупени ъгли. Внушителен стъклен мост свързваше трите структури, хармонично висящо съоръжение между постройките от миналото и от бъдещето. Пред основния вход, фиксирано върху алуминиева поставка, електронно табло с течни кристали даваше информация в реално време.

Шелбито намали ход. Алис плъзна надолу ножа, който беше скрила в ръкава си и стисна с все сила дръжката му. Сега или никога.

Усещаше биенето на сърцето си. Прилив на адреналин я накара да потръпне. В главата й се бореха противоречиви усещания. Страх, агресия и най-вече болка. Не, нямаше да се задоволи да арестува Вон. Щеше да го убие. Единственото радикално решение, за да освободи света от това дяволско изчадие. Единственото възможно изкупление, за да отмъсти за смъртта на Пол и на сина си. Бучка затисна гърлото й. Сълзи, които не можеше да сдържи, потекоха по страните й.

Сега или никога.

Вложи цялата си сила и удари Габриел с ножа, като заби острието в гръдната област. Усети, че мускулът на рамото му се къса. Изненадан, той изви от болка и пусна волана. Колата излезе от чакъления път и се блъсна в стената. От удара гумата се спука и Шелбито спря. Алис използва объркването, за да грабне глока, който Габриел беше мушнал в колана си.

— Не мърдай! — извика Алис и насочи оръжието срещу него.

Тя изскочи от колата, провери затвора на пистолета, вдигна предпазителя и сключи ръце около дръжката — изпъна ги, готова да стреля.

— Излез от колата!

Габриел се наведе, за да се предпази, но остана в шелбито. Дъждът валеше толкова силно, че Алис не успя да види какво той се готви да направи.

— Излез веднага! — повтори тя. — Да ти виждам ръцете!

Най-после вратата се отвори бавно и Габриел извади крака си навън. Беше извадил ножа от рамото си и кръвта се стичаше по пуловера му.

— Свърши се, Вон.

Въпреки дъжда и тъмнината очите на Габриел, ясни и блестящи, пробиваха мрачината.

Алис усети някаква празнота в корема си. През всичките тези години тя беше желала само това: да убие Вон със собствените си ръце.

Но нямаше как да го ликвидира, преди да получи отговори на всички въпроси.

Усети, че телефонът й вибрира в джоба на горната дреха. Без да изпуска Вон от очи, тя извади апарата. Номерът на шестия от групата се изписа на екрана.

— Крюши? — обърна се към него тя.

— Звъняла сте ми, шефке? — обади се сънлив глас. — Знаете ли колко е часът?

— Имам нужда от теб, Оливие. Знаеш ли къде е Сеймур?

— Нямам идея. От една седмица съм на почивка в Бретан при роднини на съпругата ми.

— Какви ги разправяш? Нали вчера се срещнахме в полицията.

— Шефке… Отлично знаете, че това не е възможно.

— Защо?

— Шефке, нали…

— Защо? — ядоса се Алис.

Настъпи мълчание, после с тъжен глас Крюши рече:

— Защото от три месеца сте в болнични. От три месеца не сте стъпвали в полицията.

Отговорът я порази. Алис изпусна телефона на размекнатата земя.

Какви ги разправя?

През пелената на дъжда, зад Вон, погледът й се залепи за приемното табло на болницата.

Имаше грешка в написаното. Беше вторник, 8 октомври. Не 15. Тя избърса дъждовните капки, които се стичаха по лицето й. Ушите й бучаха. Червеният пламък на ракета, известяваща бедствие, избухна в съзнанието й като сигнал за тревога. От самото начало преследваше не само Вон, но и по-прикрит и по-ожесточен противник: самата себе си.

След това изникнаха множество случайности, които се подредиха като откъси от филм, монтирани един до друг.

Първо си спомни за младежа от заложната къща в китайския квартал, който въртеше копчето на часовника на Пол. „Сверявам датата и часа“ обясни той и смени числото осем с петнайсет.

После се появи онази първа страница от вестника, който намериха пред вратата на къщата на Калеб Дюн. И тя сочеше 15 октомври. Както електронната поща на Франк Марешал. Все детайли, на които не беше обърнала внимание…

Как беше възможно?

Изведнъж разбра. Дупката в паметта й не беше от една нощ, както й се стори в началото. Тя датираше поне от седмица.

По лицето на Алис сълзите от тъга и гняв се смесиха с дъжда. Тя продължи да държи оръжието, насочено към Вон, но цялото й тяло трепереше, обзето от треска. Залитна, помъчи се да не се строполи, стискаше с все сила дръжката на пистолета.

Отново седефената завеса с отражения с цветовете на дъгата изникна в съзнанието й но този път ръката й беше достатъчно дълга, за да улови един от ъглите. Най-после завесата се разтвори и даде възможност на спомените да изникнат на повърхността. Счупените парчета на паметта й си дойдоха по местата.

Изведнъж светкавици разкъсаха мрачините. Алис обърна глава за част от секундата. Този миг невнимание беше фатален. Габриел се хвърли върху нея и силно я блъсна към капака на шелбито. Алис стреля, но куршумът не улучи целта.

Противникът тежеше отгоре й с цялото си туловище; обездвижи я с лявата си ръка. Нова светкавица блесна и освети хоризонта. Алис вдигна очи и забеляза спринцовката, която мъжът държеше в дланта си. Зрението й се размъти. Вкус на желязо проникна в устата й. Видя как иглата сякаш на забавен ход се стоварва върху й, забива се в една от вените на врата й, и тя не можеше да стори каквото и да било, за да я избегне.

Габриел натисна дръжката и преля в нея течността. Серумът изгори тялото на младата жена като електрически заряд. Болката я сряза, отблокира брутално запоената решетка на паметта й. Тя изпита усещането, че цялата й същност гореше и граната, готова да избухне беше заместила сърцето й.

Бяла светлина я заслепи.

Това, което видя, я ужаси.

След това изгуби съзнание.

Атмосфера на терор тегне над столицата.

Преди седмица атентат окървави Париж. Камикадзе с колан експлозиви се взриви в автобус на улица „Сен Лазар“. Равносметката е ужасяваща: осем загинали, единайсет ранени.

Същия ден раница, съдържаща пълна с пирони газова бутилка, беше намерена по линия 4 на спирката Монпарнас-Биенвеню. За щастие сапьорите успяват да обезвредят устройството преди то да се активира. Но оттогава цари паника.

Споменът за атентатите от 1995 г. е жив повече от всякога. Не минава ден без евакуация на сгради. Завръщането на тероризма е основна тема в пресата и е първа новина в телевизионните предавания. Антитерористичната бригада на полицията действа под особено напрежение и осъществява доста арести в ислямските среди, в анархистичното движение и в крайната левица.

На пръв поглед техните разследвания не се отнасят до мен. Но Антоан дьо Фуко, заместник-командирът на антитерористичната бригада ме моли да участвам в разпита на един от заподозрените, чийто срок за арест е продължаван на три пъти и скоро трябва да бъде пуснат на свобода. През 70-те години на XX век, в началото на кариерата си, Фуко няколко години работил с баща ми, преди пътищата им да се разделят. Също така, той беше един от най-добрите ми преподаватели в полицейската школа. Има чудесно мнение за мен и дори ми приписва качества, които не притежавам.

— Нуждаем се от теб, Алис.

— Какво искате да направя?

— Повече от три дни се опитваме да принудим този тип да говори. Той не продумва нищо. Ти може би ще успееш.

— Защо? Понеже съм жена ли?

— Не, защото знаеш как да го сториш.

Нормално е подобно предложение да ме развълнува. Но не усещам прилив на адреналин и съм доста учудена. Изпитвам само тегнеща умора и желание да се прибера вкъщи. От сутринта ме измъчва жестока мигрена. Навън е тежка лятна вечер. Въздухът е горещ, Париж се задушава под замърсяването на околната среда, денят е угнетяващ. В сградата на полицията е горещо като в пещ. Няма климатици, няма въздух. Чувствам как потта се стича по блузата ми. Готова съм да убия за студена Кока Кола лайт, но автоматът за напитки не работи.

— Слушай, щом твоите хора не са успели, не виждам какво мога да помогна.

— Хайде — настоява Фуко, — виждал съм те как действаш.

— Ще ви изгубя времето. Не познавам досието му, не…

— Ще ти кажем всичко необходимо. Тайландие се съгласи. Появяваш се и го принуждаваш да снесе някое и друго име. След това аз поемам щафетата.

Колебая се, но имам ли избор?

Настаняваме се в стая под покрива, в която се въртят два вентилатора. В продължение на цял час двама офицери от антитерористичната бригада ме запознават с данните за заподозрения. Мъжът, някой си Брахим Рахмани, наречен „търговеца на пушкала“ или „сапьора“, отдавна е под наблюдение. Подозират го, че е предоставил експлозивите на групата, която взриви автобуса на улица „Сен Лазар“. При обиск в дома му са намерени малки количества експлозиви С4, създадения в Черна гора експлозив РЕР 500, пластични взривни устройства, телефони, превърнати в детонатори, както и истински арсенал: оръжия от всички калибри, металически пръти, противокуршумни жилетки. След три дни арест заподозреният не е признал абсолютно нищо, а анализът на твърдия диск на компютъра му, както и на електронните връзки през последните месеци, е недостатъчен да докаже участието му, дори индиректно, в атентатите.

Вълнуващ случай, но много сложен. Заради горещината ми е трудно да се концентрирам. Двамата ми колеги говорят бързо, разказват ми куп детайли, които едва запомням. Независимо че паметта ми обикновено е съвършена, от страх да не забравя нещо, взимам тефтер и си записвам.

Когато свършват, ме съпровождат до коридора на долния етаж, където се намира залата за разпити. Фуко, Тайландие, каймакът на полицейското общество е тук; наблюдават зад непрозрачно от едната страна стъкло, жадни да ме видят в действие. Сега вече и аз изпитвам силно желание да се появя на арената.

Отварям вратата и влизам в залата.

Топло е като в сауна, на границата на човешката издръжливост. Закопчан с белезници за стол, Рахмани седи зад дървена маса, малко по-голяма от училищен чин. Поти се с наведена глава. Едва забелязва присъствието ми.

Завивам ръкавите на блузата си и изтривам капките пот, които се стичат по лицето ми. Нося пластмасова бутилка с вода, за да установя контакт. Изведнъж вместо да я подам на заподозрения, отварям шишето и отпивам дълга глътка.

Отначало водата ми действа добре, после внезапно усещам, че губя присъствие на духа. Затварям клепачи, зашеметена се опирам на стената, за да дойда в съзнание.

Когато отварям очи не мога въобще да се ориентирам. В главата ми има голяма празнина, бяло пространство. И ужасяващ страх: че съм телепортирана на непознато място.

Усещам, че залитам и сядам на стола, срещу мъжа, а след това го питам:

— Но кой сте вие? И какво правя аз тук?

Осемнайсет часът. Париж. Краят на хубав есенен ден.

Слънцето, което се прибира зад хоризонта, нежно гали столицата, отразява се в прозорците на сградите, във водите на реката, в стъклата на автомобилите и разпръсква светлина по авенютата. Сияйна вълна, която ослепява и отнася всичко, движейки се.

Край парка „Андре Ситроен“, колата ми се измъква от задръстванията и тръгва по бетонната рампа, която води до стъклен плавателен съд, разположен близо до Сена. Фасадата на европейската болница „Мари Кюри“ прилича на носовата част на футуристичен кораб, намерил пристан на юг от 15 район. Болницата заема заобления ъгъл на кръстовището, а край него се стеле огледало от дървета на Юда и масиви от глогини, засадени от двата края на площада.

Паркинг. Лабиринт от бетон. Плъзгащи се врати, които се отварят към голям централен вътрешен двор. Асансьори. Чакални.

Имам среща с професор Еварист Клузо, директор на Националния институт за паметта, който заема последния етаж на сградата.

Клузо е един от френските специалисти по болестта на Алцхаймер. Срещнах го преди три години, по време на разследването, което моята група водеше за смъртта на неговия брат близнак, Жан-Батист, завеждащ сърдечно-съдовото отделение в същата болница. Двамата братя хранеха един към друг такава омраза, че щом научил, че е засегнат от рак на панкреаса, Жан-Батист решил да се самоубие, създавайки впечатление за убийство, всички улики за което водеха към брат му. По онова време случаят вдигна голям шум. Еварист дори беше за кратко задържан, преди ние да открием истината. След освобождението му, той каза на Сеймур, че сме го спасили от ада и ще ни бъде вечно признателен. Това не бяха хвърлени на вятъра думи: когато преди седмица го потърсих, за да се срещнем, той веднага освободи място в графика си.

След краха по време на разпита на терориста много бързо си възвърнах съзнанието и паметта. Отсъствието ми продължи не повече от три минути, но то се случи пред очите на всички. Тайландие ме принуди да изляза в отпуск, след това осуети завръщането ми като поиска изричен доклад за оздравяването ми от трудовия лекар. Бях принудена да се подложа на преглед и отново да потърся консултация с психиатър. Противно на волята си получих дълъг отпуск по болест.

Случилото се не беше изненада за никого: от години Тайландие не криеше желанието си да ме махне от полицията. След като не успя заради случая „Вон“, този епизод удобно й поднасяше възможността за реванш. Но нямах намерение да оставя нещата така. Оплаках се в синдиката, поисках съвет от адвокат, специалист по трудово право, и сама посетих различни лекари, за да получа от тях необходимите документи, че съм съвършено здрава.

Не бях особено разтревожена. Имах хъс и желание да се боря и да си върна поста. Наистина се появи кратката загуба на паметта и както на всички хора ми се случваше да забравям, но отдавах това на стреса, на умората, на изтощението, на жегата…

Същото ми казаха и докторите, при които ходих. С изключение на един от тях, който посочи риска от неврологично заболяване и ме помоли да се прегледам на скенер.

Предпочитайки атаката пред защитата, реших да поема инициативата и по собствен почин да се консултирам със светило по въпроса. Почуках на вратата на Клузо, който ми предписа какви ли не прегледи и анализи. Миналата седмица останах цял ден в проклетата болница, правиха ми лумбална пункция, подложиха ме на магнитен резонанс, на позитронно-емисионна томография, направиха ми пълна кръвна картина и проведоха различни тестове за паметта. Клузо насрочи за днес нова среща, за да ми съобщи резултатите.

Изпълнена съм с надежда и нетърпение да се върна на работа. Дори тази вечер предвидих да отпразнувам събитието с трите си приятелки от факултета: Карин, Малика и Самиа. Ще идем да пием коктейли по „Шан-з-Елизе“ и…

— Професорът ще ви приеме.

Секретарката ме въвежда в кабинета, от който се вижда Сена. Зад бюрото — особена мебел, измайсторена от гладко и блестящо като огледало самолетно крило, — Еварист Клузо пише нещо на лаптопа си. На пръв поглед неврологът не изглежда привлекателен: чорлава глава, бледа кожа, разстроено лице, неоформена брада. Създава впечатление, че цяла нощ е играл на покер и е поглъщал чаши малцово уиски. Под престилката се вижда недозакопчана риза „Виши“, нахлузил е и виненочервен пуловер с неравномерни шарки, който сякаш е плетен от напълно превъртяла баба.

Въпреки неугледния си вид, Клузо вдъхва доверие и славата му не е случайна: през последните години е участвал в установяването на новите диагностични критерии за болестта на Алцхаймер и Националният институт за паметта е една от най-значимите структури в издирването и лечението на пациенти, страдащи от заболяването. Когато медиите говорят за Алцхаймер в репортажи или в новините, обикновено търсят първо него.

— Добър вечер, госпожице Шефер, седнете, моля.

За няколко минути слънцето залязва. Полумрак обгръща кабинета. Клузо сваля роговите си очила и ми хвърля поглед на бухал, преди да светне стара библиотечна лампа от месинг и опалин. Той натиска клавиш на лаптопа си и запалва плосък екран, фиксиран на стената. Отгатвам, че резултатите от моите изследвания се появяват на светлинното табло.

— Ще бъда откровен с вас, Алис, анализът на биомаркерите ви е тревожен.

Оставам мълчалива. Той става и обяснява:

— Това са изображенията на мозъка ви, направени при магнитния резонанс. По-точно изображенията на хипокампуса, зона, която изпълнява основна роля за паметта и пространствената локализация.

С показалка сочи една част от екрана.

— В тази част откриваме лека атрофия. На вашата възраст това не е нормално.

Неврологът ме оставя да смеля информацията и показва нова снимка.

— Миналата седмица минахте и през друга проверка: томосцинтиграфия чрез въвеждане на позитрони. Инжектирахме в тялото ви индикатор, съдържащ радиоактивен атом, способен да се насочи към мозъка ви и да установи евентуални редукции на глуцидния метаболизъм.

Не разбирам нито дума. Той се опитва да ме улесни.

— Позитронно-емисионната томография позволява да се визуализира активността на различни зони от нашия мозък и…

Прекъсвам го:

— Добре, какъв е резултатът?

Той въздиша.

— Може да се констатира начало на увреждане тук и там.

Приближава се до таблото и посочва един сегмент от медицинското изображение.

— Виждате ли тези червени петна? Те представляват амилоидни плаки, които се наслояват върху вашите неврони.

— Амилоидни плаки ли?

— Натрупвания на протеини, които предизвикват някои невродегенеративни болести.

Думите атакуват и блъскат като с чук съзнанието ми, но все пак искам да ги чуя.

Клузо вади друг документ: страници, изпълнена с цифри.

— Тази проблематична концентрация на амилоидни протеини се потвърждава от анализа на гръбначно-мозъчната течност, изтеглена при лумбалната пункция.

Тя също доказва присъствието на патогенни протеини Тау, което означава, че страдате от преждевременна форма на болестта на Алцхаймер.

В кабинета настъпва мълчание. Смаяна съм, неспособна да размишлявам.

— Но това е невъзможно. Аз съм… само на трийсет и осем години.

— Много рядко се среща, но се случва.

— Не, заблуждавате се.

Отказвам да приема диагнозата. Знам, че не съществува ефикасно лечение за болестта: няма чудотворна молекула, няма ваксини.

— Разбирам шока ви, Алис. За момента ви съветвам да не реагирате припряно. Отделете си време да размислите. Все още нищо не ви принуждава да променяте начина си на живот…

— Не съм болна!

— Трудно е да се възприеме подобна вест, Алис — отговаря Клюзо много меко. — Но вие сте млада и в началото на заболяването. Днес се тестват нови молекули. Досега поради липсата на ефикасни начини за диагностициране, ние установявахме заболяването много късно. Но всичко започва да се променя и…

Не желая повече да го слушам. Ставам внезапно и напускам кабинета, без да се обръщам.

Хол. Асансьори, които отвеждат във вътрешния двор. Лабиринт от бетон. Паркинг. Бръмчене на мотори.

Свалям всички стъкла на прозорците. Карам с разрошена коса, радиото дъни до дупка. Звучи китарата на Джони Уинтър73 и се лее знаменитото му парче „По-далече по пътя“.

Чувствам се добре. Жива. Няма да умирам. Животът е пред мен.

Увеличавам скоростта, изпреварвам, натискам клаксона. Кей Гренел, Кей Бранли, Кей д’Орсе. Не съм болна. Паметта ми е желязна. Винаги са ми го казвали в училище, по време на следването, при разследванията. Не забравям никое лице, забелязвам всички детайли, способна съм да рецитирам почти наизуст десетки страници, подготвени от отговорника по процедурите. Спомням си всичко. Абсолютно всичко!

Мозъкът ми кипи, смила информацията, работи на пълни обороти. Започвам да повтарям онова, което ми минава през главата:

Спомням си всичко.

Спомням си всичко.

Спомням си всичко.

Спомням си всичко.

Спомням си всичко.

Поемам по моста на инвалидите, нося се по авеню „Франклин Рузвелт“ и тръгвам по рампата, която слиза в подземния паркинг. Пеш стигам до момичетата, които ме чакат при големия магазин за автомобили „Фиат“ на Ронд Пойнт на „Шан-з-Елизе“.

— Здравей, Алис!

Те са насядали на терасата на кафене и похапват снаксове. Присъединявам се към тях и поръчвам чаша шампанско, която изпивам почти на една глътка. Обсъждаме света, шегуваме се, разменяме последните клюки, споделяме проблемите си с мъже, говорим за дрехи, за работа. Поръчваме коктейли и пием за приятелството ни. След това потегляме, посещаваме различни заведения: „Лунна светлина“, „Тринайсетият етаж“, „Лондондери“. Танцувам, оставям мъжете да се приближат до мен, да ме побутват, да ме докосват. Не съм болна. Възбудена съм.

Не искам да умирам. Не искам да посървам. Няма да бъда разшита жена. Няма да увяхна като рано откъснато цвете. Пия: бакарди мохито, шампанско, Бомбай тоник… Няма да свърша с изпразнен мозък и мътни очи, ругаейки санитарките и нагъвайки компот.

Всичко около мен се върти. Подпийнала съм, весело ми е. Пияна съм от свобода. Времето тече. Наближава полунощ. Целувам момичетата и поемам към подземния паркинг. Трети етаж надолу. Осветление като в моргата. Миризма на урина. Токчетата ми почукват по бетона. Изпитвам погнуса, прилошава ми. Залитам. За няколко секунди нетрезвото ми състояние ме довежда до страшна тъга. Чувствам се потисната, скапана. Имам бучка в гърлото и всичко лошо излиза на повърхността: представата за мозъка ми, атакуван от сенилни плаки, страхът от тежко корабокрушение. Уморена неонова светлина примигва и цвърчи като щурец. Изваждам ключодържателя си, задействам автоматичното отваряне на колата и се стоварвам зад волана. Сълзите напират в очите ми. Чувам шум… Има някой на задната седалка! Обръщам се рязко. Някакво лице изплува от сенките.

— До дяволите, Сеймур, изплаши ме!

— Добър вечер, Алис.

— Какво правиш тук?

— Чаках да останеш сама. Клузо ми се обади и съм обезпокоен за теб.

— Ами медицинската тайна, да му се не види!

— Нямаше нужда да ми казва нищо: от три месеца ние с баща ти очакваме този момент.

Светвам плафониерата, за да го огледам по-добре. И неговите очи са пълни със сълзи, но той ги изтрива с ръкава си повишава глас:

— Ти ще вземеш решение, Алис, но мисля, че трябва да се действа бързо. Точно на това ме научи в работата: не оставяй нищо важно за утре, хващай бика на рогата и не го пускай. Затова си най-доброто ченге: не се щадиш, първа тръгваш на бой и винаги си крачка пред останалите.

Подсмърчам.

— Никой не може да се озове на крачка пред Алцхаймер.

В огледалото за обратно виждане забелязвам, че той отваря картонена папка. Изважда билет за самолет и брошура, на корицата на която е снимано голямо и високо здание, издигнато на брега на езеро.

— Майка ми ми разказа за това заведение в Мейн — болницата „Себаго Котидж“.

— Майка ти защо е там?

— Както знаеш, тя страда от Паркинсон. Преди две години ужасно трепереше и животът й беше ад. Един ден нейният лекар й предложи ново лечение: имплантираха й два фини електрода в мозъка, свързани с пулт за стимулация, разположен под ключицата. Нещо като пейсмейкър.

— Ти вече ми разказа всичко това, Сеймур, и сам призна, че електрическите импулси не успяват да спрат развитието на болестта.

— Може би, но те премахнаха най-неприятните симптоми и днес тя се чувства много по-добре.

— Алцхаймер няма нищо общо с Паркинсон.

— Зная — казва той и ми подава брошурата, — но виж болницата: там използват дълбоко церебрална стимулация, за да се борят срещу симптомите на Алцхаймер. Първите им резултати са окуражаващи. Не беше лесно, но намерих свободно място и те включих в тяхната програма. Платих всичко, но трябва да заминеш още утре. Запазих ти самолетен билет за Бостън.

Поклащам глава в знак на отрицание.

— Запази си парите, Сеймур. Всичко това е вятър и мъгла. Ще пукна, ясно ли е?

— Имаш на разположение цяла нощ, за да размислиш — настоява той. — Дотогава ще те заведа вкъщи. Не си в състояние да караш.

Прекалено слаба, за да му попреча, се прехвърлям на съседната седалка и му отстъпвам мястото зад волана.

Седемнайсет минути са минали след полунощ, когато охранителната камера на паркинга ни записва как напускаме мястото.

24 Глава нула

Квартал „Трайбека“

4:50 сутринта

Три часа преди първата среща между Алис и Габриел

Телефонът в стая 308 в хотел „Гринуич“ звънна шест пъти, преди някой да се обади.

— Ало… — чу се надебелял глас — явно на човек, измъкнат от дълбок сън.

— Тук е рецепцията, господин Кийн. Много съжалявам, че ви безпокоя, но ви търсят: някой си Томас Крейг иска да говори с вас…

— Посред нощ? Но колко е часът, Боже мой?

— Скоро ще стане пет, господине. Той ми каза, че работата е много спешна.

— Окей, свържете ме.

Габриел се облегна на възглавницата, после седна в края на леглото. Стаята бе потънала в мрак, но светлината, която проникваше от машинката за радиосъбуждане, позволяваше човек да добие представа за царящото безредие. По макета лежаха малки шишенца алкохол и дрехи, хвърлени направо на пода. Заспалата жена до него не се беше събудила. Необходими му бяха малко секунди, за да си спомни името й: Елена Сабатини, негова колежка от Флорида, която срещна предишната вечер във фоайето на хотела. След няколко мартинита, успя да я склони да се качи в стаята му и двамата се опознаха по-отблизо, като пресушиха мини-бара.

Габриел потърка клепачите си и въздъхна. Откакто съпругата му го беше напуснала, той ненавиждаше мъжа, в който се беше превърнал: блуждаеща душа, призрак, пропадащ все повече и повече. Нищо не е по-трагично от това да срещнеш индивид, който е стигнал дъното, изгубил се е в лабиринта на живота: фразата на Мартин Лутър Кинг внезапно му дойде наум. Тя му подхождаше като ръкавица.

— Габриел? Ало, Габриел! — провикваше се гласът от другия край на линията.

Със слушалка, прилепена до ухото, Кийн стана от леглото и затвори плъзгащата се врата, която разделяше стаята от малкия съседен салон.

— Здравей, Томас.

— Опитах се да позвъня на домашния ти телефон в Астория, след това на джиесема, но не ми отговори.

— Вероятно батерията е изтощена. Как ме намери?

— Спомних си, че през тази седмица се провежда Конгресът на Американската асоциация по психиатрия. Обадих се в секретариата и те ми съобщиха, че си запазил стая в „Гринуич“.

— Какво искаш?

— Май си получил много аплодисменти след доклада, който изнесе вчера за психиатричното измерение на болестта на Алцхаймер…

— Остави настрана комплиментите, ако обичаш!

— Прав си, да вървим направо към целта: интересува ме мнението ти за една пациентка.

— В пет часа сутринта? Томас, искам да ти припомня, че вече нищо не ни свързва!

— Жалко, бяхме добър екип. Чудесно сътрудничество между психиатър и невролог.

— Да, но всичко свърши: продадох ти моя дял от клиниката.

— Това беше най-голямата глупост…

Габриел се нервира.

— Няма да водим отново този спор! Знаеш добре какви бяха съображенията ми!

— Да, да се преместиш в Лондон, за да можеш да възпитаваш сина си. И какво спечели? Съдебна забрана, която те принуди да се върнеш в Съединените щати.

Габриел усети как очите му го заболяват. Разтърка слепоочията си, а приятелят му се върна към темата, заради която го търсеше.

— Съгласен ли си да погледнеш досието? Много те моля… Преждевременен Алцхаймер. Случаят ще те развълнува! Изпращам ти го по имейла и ще те потърся отново след двайсет минути.

— И дума да не става. Лягам си. Не ме търси повече — рече той твърдо и затвори.

Остъкленият прозорец като в огледало му разкри образа на изморен мъж, небръснат и угнетен. На мокета, до крака на канапето, намери смартфона си — с изтощена батерия — и го включи да се зарежда. Отиде в банята, прекара десет минути под душа, за да се измъкне от летаргията. По халат се върна в салона. Приготви си двойно еспресо на кафемашината и го изпи, гледайки как водите на река Хъдзън блестят от заревото на деня. Направи още едно кафе и включи лаптопа си. Както предполагаше, имейлът от Томас го чакаше…

Колко е вироглав този тип!

Неврологът му беше изпратил досието на пациентката. Крейг знаеше, че Габриел ще го прегледа от любопитство и не се лъжеше.

Габриел отвори файла на PDF и прехвърли първите страници по диагонал. Необикновеният профил на пациентката привлече вниманието му: Алис Шефер, трийсет и осем годишна французойка с хармонични черти и открито лице; къдрава коса, която непокорно се измъкваше от кока. Той отдели няколко секунди на снимката и очите им се срещнаха. Светли ириси, едновременно интензивен и стеснителен поглед, тайнствен вид, неразгадаем. Въздъхна. Тази гадна болест пакостеше на все по-млади хора.

Габриел прехвърли досието до края. Първо се появиха десетки страници резултати от прегледи и от изследвания на мозъка — магнитен резонанс, позитронно-емисионна томография, лумбална пункция, — които водеха до категорична диагноза, направена от професор Еварист Клузо. Независимо, че никога не се беше срещал с него, Габриел познаваше репутацията на френския невролог. Светило в занаята.

Втората част от досието започваше с формуляр за приемането на Алис Шефер в болницата „Себаго Котидж“, специализираната клиника за смущения в паметта, която той основа с Томас и двама съдружници. Център за лечение на болестта на Алцхаймер. Младата жена беше приета преди шест дни, на 9 октомври, за да бъде лекувана с дълбочинна церебрална стимулация, „специалитета“ на клиниката. На 11 й беше имплантиран невростимулаторът, който предизвикваше постоянна електрическа стимулация от няколко волта, а пациентите го наричаха „церебрален пейсмейкър“. След това нямаше нищо.

Странно.

Според протокола, имплантацията на три електрода трябваше да бъде извършена на следващия ден. Без нея пейсмейкърът беше ненужен. Габриел изпи последната глътка кафе, когато смартфонът му звънна на бюрото.

— Прочете ли досието? — попита Томас.

— Сега чета. Какво всъщност очакваш от мен?

— Помощ, тъй като съм в безизходица. Алис Шефер вчера избяга от клиниката.

— Избяга ли?

— Тя е ченге, умее ги тези работи. Напуснала стаята си, без да предупреди никого. Успяла да заблуди медицинските сестри и дори ранила Калеб Дюн, който се мъчел да я задържи.

— Дюн? Пазачът ли?

— Да, този глупак измъкнал оръжието си. Борил се с жената и опитал да й сложи белезници, но тя го надвила. Видимо е стреляла без да иска, но е отнесла пистолета му и белезниците.

— Тежко ли е ранен?

— Не, куршумът е заседнал в меката част на бедрото. Той е хоспитализиран при нас и е готов да не съобщава нищо на ченгетата, ако получи 100 000 долара.

— Искаш да ми кажеш, че една от твоите болни е ранила пазач и ти не смяташ да предупреждаваш полицията? Безразсъден си, приятелю, и ще свършиш зад решетките!

— Да потърсим ченгетата означава да включим в играта съда и журналистите. Възможно е да ни отнемат акредитациите и да се наложи да затворим клиниката. Няма да се откажа от творението на живота си заради този тъп пазач. Затова имам нужда от теб, Габриел: искам да я върнеш.

— Защо аз? И как предлагаш да го направя?

— Проведох разследване. Алис Шефер е в Ню Йорк, ти също си в града. Тя е отишла с такси в Портланд в 9 часа вечерта. Оттам е взела влака, а след това и автобус до Манхатън. Пристигнала е на автогарата в 5:20 ч. тази сутрин.

— След като знаеш къде се намира, защо не дойдеш да си я прибереш?

— Не мога да напусна болницата в тази криза. Моята асистентка Агата пътува със самолет. Ще бъде в Манхатън след два часа, но предпочитам ти да свършиш работата. Страхотно умееш да успокояваш хората. Имаш талант, владееш емпатията, като актьор си!

— Добре, спести си комплиментите. Откъде си сигурен, че тя е в Ню Йорк?

— Благодарение на чипа, който имплантираме в подметката на пациент, успях да я открия. Тя е посред Сентръл Парк, в най-дивата му част, наречена „Рембъл“. Не е помръднала от половин час. Следователно или е мъртва, или спи, или е захвърлила обувките си. Бога ми, Габриел! Завърти се натам, моля те като приятел. Трябва да я намерим преди полицията!

Кийн се отдаде на размисъл няколко секунди.

— Габриел? Още ли си на линия? — обезпокои се Томас.

— Кажи ми нещо повече за нея. Видях, че преди четири дни си й имплантирал подкожен генератор.

— Да — потвърди Крейг. — Последен модел: напълно миниатюризиран, малко по-голям от симкарта. Ще видиш, впечатляващо е.

— Защо не си пристъпил към втората част на интервенцията и не си поставил електродите?

— Защото на следващия ден тя побесня. Отричаше всички факти от действителността. Ако прибавиш и амнезията…

— Тоест?

— Шефер страда от антероградна амнезия82, свързана с отричането на болестното й състояние. Съзнанието й пренебрегва всички факти, случили се след откриването на Алцхаймер.

— Не трупа нови спомени, така ли?

— Не, след една вечер с обилно пиене, точно след като Клузо й съобщил диагнозата. Всяка сутрин, когато се събуди, паметта й сякаш се ражда отново. Тя не знае, че е болна и вярва, че предишната вечер е празнувала по „Шан-з-Елизе“. Забравила е и че от три месеца е в отпуск по болест.

Габриел обобщи.

— Известно ни е, че отричането на очевидното и изчезването на паметта са част от характеристиките на болестта…

— Само че тази млада жена въобще не изглежда като болна. Интелектуално е напълно съхранена и притежава твърд характер.

Габриел въздъхна дълбоко. Никой друг не умееше като Крейг да възбужда любопитството му. И очевидно случаят с тази французойка беше загадка.

— Добре, съгласен съм, ще отида да видя дали ще я намеря.

— Благодаря ти, стари приятелю! Спасяваш ме! — възкликна Томас.

— Но не ти обещавам нищо! — уточни Кийн.

— Ще успееш, не се съмнявам! Ще ти изпратя точните координати на джиесема. Обади ми се, щом научиш нещо ново.

Габриел затвори телефона с неприятното чувство, че се е подвел. Откакто се върна в Ню Йорк, той създаде в Астория собствена медицинска структура, специализирана в спешните психиатрични намеси по домовете. Изпрати есемес на секретарката си, за да я помоли да извика заместника му, който да осигури протичането на работата сутринта.

След това бързо облече дрехите си от предната вечер — тъмни джинси, светлосиня риза, черно сако, светлобежов тренчкот и кецове „Конвърс“, — а после отвори вратата на гардероба, където беше оставил медицинската си чанта. В кожен несесер прибра спринцовка, пълна с мощно упоително средство. В края на краищата девойката беше въоръжена, следователно потенциално опасна. Сложи всичко в дипломатическото си куфарче и напусна стаята.

Когато стигна до рецепцията, помоли портиера да му извика такси и междувременно си даде сметка, че е оставил в стаята обслужващото електронно устройство, което управляваше сигурността на куфарчето. Ако се отдалечеше на повече от двайсет и пет метра от рецептора, алармата и електрическият заряд трябваше да се включат автоматично.

Тъй като таксито му пристигна, реши да не се качва отново в стаята, за да не губи време и повери куфарчето на съхранение в хотела.

В замяна, служителят му даде малък картонен правоъгълник, талон, на който беше изписан номер 127.

Красиво съчетани, двете букви Г и Х представляваха дискретно лого.

25 Малко преди

Манхатън

7:15 сутринта

Четирийсет и пет минути преди първата среща между Алис и Габриел

Приятна джазова музика се разнасяше в купето на таксито.

На Габриел бяха необходими само няколко секунди, за да разпознае култовия запис: Бил Евънс84 изпълняваше „Всичко е за теб“ от Коул Портър85, запис на живо от клуба „Вилидж Вангард“ през 1961 г. Макар да не можеше да свири на какъвто и да било инструмент, психиатърът обожаваше джаза и обикаляше концертните зали, любопитен за всеки непознат звук и жаден отново да изпита чувствата, които като студент беше открил, благодарение на тази музика в клубовете на Чикаго.

Заради строителни работи по „Харисън“ таксито дълго си пробива път, за да стигне до „Хъдзън Стрийт“. На задната седалка Габриел продължаваше да чете досието на Алис Шефер от екрана на джиесема си. Подготвена от психолог от клиниката, последната част от документа представляваше подробна биографична бележка с откъси от френски всекидневници и седмичници, които бяха представени в превод. Всички текстове споменаваха серийния убиец Ерик Вон, който тероризирал френската столица през 2011 година. Афера, за която Габриел никога не беше чувал да се говори. Големината на екрана на смартфона и поклащанията на колата не улесняваха четенето. Проследявайки първите отзиви в пресата, Габриел си помисли, че става дума за разследване, над което Алис е работила и изпита чувството, че се намира в един от онези трилъри, които обичаше да поглъща, когато пътуваше във влак или в самолет.

След това попадна на четири страници от „Пари Мач“, където се говореше за драмата на Алис: младата полицайка беше преследвала убиеца, но също се нареждаше сред неговите жертви. Побиха го студени тръпки: Вон почти я беше изкормил, беше убил бебето й с няколко удара с нож и я беше оставил да умира в локва кръв. Нещастието не идва само: съпругът й беше катастрофирал с колата, когато бързал към нея в болницата.

Изпаднал в шок, на Габриел му се догади. В един момент му се стори, че ще повърне двете чаши кафе. Докато колата летеше по Осмо Авеню, той остана няколко минути неподвижен, с нос, залепен за прозореца. Как е възможно съдбата да се е нахвърлила толкова жестоко върху тази жена? Откъде беше дошъл и Алцхаймер, при положение, че нямаше трийсет и осем години?

Започна да се зазорява и първите слънчеви лъчи си пробиха път през гората от небостъргачи. Таксито мина по „Сентръл Парк Уест“ и остави Габриел на пресечката на 72 улица, точно при западния вход на парка.

Психиатърът подаде банкнота на шофьора и затвори вратата. Въздухът беше свеж, а небето чисто и безоблачно, предвещаваше хубав есенен ден. Той се огледа наоколо. Движението започваше да се оживява. По авенюто, количките за гевречета бретцели и за хотдог вече бяха заели местата си. Срещу сградата „Дакота“ уличен продавач подреждаше на тротоара афиши, фланелки и сувенири с лика на Джон Ленън.

Габриел влезе в парка, където цареше спокойна атмосфера. Отмина триъгълната градина на „Строубери Филдс“ и слезе по пътя, който се простираше покрай водната каскада до гранитния свод на фонтана „Чери Хил“. Светлината беше красива, въздухът — свеж и сух, а мястото изглеждаше крайно оживено: хора тичаха, караха скейтбордове, колелета; разхождащи се с кучета се движеха сякаш в хармонизиран танц.

Габриел чу телефона в джоба на дрехата си. Есемес от Томас съдържаше точните координати на Алис Шефер. Според последните вести, младата жена все още се намираше от другата страна на моста, който пресичаше езерото.

Габриел се ориентира лесно: зад гърба му се очертаваха силуетите на кулите близнаци на Сан Ремо; по-далеч, пред него — терасата и фонтанът „Бетесда“; после наляво — чугуненият „Боу Бридж“, украсен с деликатни арабески. Той мина по дългия мост над езерото и навлезе в „Рамбъл“.

Психиатърът никога не беше стъпвал в най-дивата част на Сентръл Парк. Малко по малко отделните дръвчета и храстите отстъпиха място на истинска гора: брястове, дъбове, килим от мъх и изсъхнали листа, високи скали. Напредваше като зорко следеше координатите в телефона си, за да не се изгуби. Трудно му беше да повярва, че вековен лес расте само на няколко метра от най-посещаваната зона. Колкото по-гъста ставаше растителността, толкова намаляваше градският шум и почти изчезваше. Скоро чуваше само песните на птиците и шумоленето на листата.

Габриел изпусна топъл дъх в дланите си, за да ги загрее и отново погледна екрана. Мислеше си, че се е изгубил, когато се озова насред дива поляна.

Беше място извън времето, предпазвано от всичко под позлатената арка на короната на гигантски бряст. Светлината изглеждаше като нереална, сякаш пеперуди с прозрачни криле се рееха в небесата. Подгонени от лек вятър, жълти листа летяха във въздуха. Аромат на влажна земя и на разлагащи се растения се носеше в атмосферата.

В центъра на поляната, легнала на пейка, спеше жена.

Габриел внимателно се приближи. Това наистина беше Алис Шефер, свита на кълбо, облечена с кожено яке и с джинси. Изцапани със засъхнала кръв, ръкавите на блузата й се подаваха от якето. Габриел се разтревожи, помисли си, че е ранена. Но след като разгледа дрехата се досети, че кръвта е от Калеб Дюн, пазача в клиниката. Наведе се и почти докосна косите на младата французойка, заслуша се в дишането й и известно време съзерцава хилядите нюанси на отражението на русите й коси, крехкото и полупрозрачно лице, сухите бледорозови устни, от които излизаше топъл дъх.

Неочаквано вълнение го обзе и някакъв плам обхвана цялото му същество. Крехкостта и самотата на тази жена, които се излъчваха от изоставеното тяло, отекнаха в него като болезнено ехо. Бяха необходими само две секунди и един поглед, за да проехтят трите удара на съдбата и, обзет от ирационална сила, той да разбере, че ще стори всичко, за да помогне на Алис Шефер.

Времето беше кратко. Възможно най-деликатно претърси джобовете на якето на младата жена, намери портфейла й, белезници и оръжието на Калеб Дюн. Остави пистолета на мястото му, но взе белезниците и портфейла. Разгледа съдържанието му, откри полицейската карта на Шефер, снимка на рус къдрокос мъж и една ехография.

Ами сега?

Мозъкът му работеше трескаво. В съзнанието му се подреждаше сложен сценарий. Интрига, която се завърза от само себе си в таксито, докато слушаше джазовия пианист по радиото, четеше статиите за серийния убиец Вон и мислеше какво му е разказал Томас за антероградната амнезия на Алис и за отричането на болестта й.

Всяка сутрин, когато се събужда, паметта й странно се възражда. Тя не знае, че е болна и мисли, че предната вечер е празнувала на „Шан-з-Елизе“.

На свой ред той изпразни джобовете си, за да прецени с какво разполага: портфейл, джиесем, химикалка, швейцарско джобно ножче, талона за куфарчето, което остави на съхранение в хотела.

Трябваше да импровизира с всичко това. Времето щеше да му стигне. Елементите на пъзела се подреждаха в главата му с учудваща скорост. Сякаш изпаднал в просветление, за няколко секунди съобрази какъв план трябваше да следва.

Откри в телефона си номера на хотел „Гринуич“ и с химикалката го прекопира върху ръката на Алис, като се молеше тя да не се събуди.

След това за няколко секунди напусна поляната. На петдесетина метра на север откри малко езерце, над което минаваше дървен мост, а наоколо се издигаха късостволести плачещи дървета.

Ако се съди по многобройните хранилки, закачени по клоните, мястото — спокойно и тихо по това време — беше нещо като наблюдателен пункт, построен от орнитолозите в парка.

Габриел се зае с тренчкота си и разши подплатата, така че успя да отдели дълга и фина ивица, която приличаше на превръзка. Свали сакото, вдигна ръкава на ризата и с швейцарското джобно ножче издълба от вътрешната част на ръката си поредица от шест цифри — 141 197, — отговаряща на комбинацията на двете ключалки от куфарчето. Гримасничеше от болка, когато острието се забиваше в кожата му и нараняваше епидермиса. Ако сега се появеше горски пазач, трудно можеше да му обясни какви ги върши.

Зави окървавената си ръка с превръзката. Свали ръкава на ризата си, облече сакото и прибра в тренчкота своя портфейл, портфейла на Алис, швейцарското ножче, часовника си и химикалката.

След това реши да се обади на Томас.

— Кажи ми, че си я намерил и че е жива! — примоли се приятелят му.

— Да, спи на пейка в гористата зона на парка.

— Опита ли се да я събудиш?

— Все още не, но трябва да го сторя, преди някой да се е появил.

— Взе ли пистолета на Дюн?

— Засега не.

— Какво чакаш?

— Слушай, ще се опитам да я доведа в клиниката, но нежно, както аз си зная, следвайки своите правила.

— Твоя воля — съгласи се Крейг.

Габриел присви очи и почеса главата си.

— Според теб кого ще потърси тя, когато се събуди?

— Вероятно приятеля си и колега Сеймур Ломбар. Той й препоръча нашата клиника и плати за лечението.

— Трябва да го предупредиш. Каквито и да му ги плещи тя, помоли го да не говори нищо за болестта й. Кажи му да печели време и да следва инструкциите, които ще му даваме.

— Сигурен ли си в това, което правиш?

— В нищо не съм сигурен, но ако не си доволен, ела и я отведи.

На другия край на линията Крейг отговори с дълбока въздишка.

— И още: Агата пристигнала ли е в Ню Йорк?

— Обади ми се преди две минути. Кацнала е на летище „Кенеди“.

— Кажи й незабавно да дойде в Сентръл Парк. Северно от „Рамбъл“ ще намери малко езеро, заобиколено с азалии. Близо до дървен мост има дървета с хранилки за птиците. В най-голямата от тях ще оставя всичките си вещи, както и личните неща на Шефер. Помоли Агата да ги прибере, преди някой друг да ги е намерил. Кажи й също така да бъде готова да ми помогне ако й се обадя.

— Веднага ще я предупредя — успокои го Томас Крейг. — Кога ще се свържем отново?

— Когато ми бъде възможно. Безсмислено е да се опитваш да ме търсиш по джиесема, трябва да се освободя от него.

— Добре, късмет, приятелю.

— Последен въпрос: Алис Шефер има ли си приятел?

— Не, доколкото знам.

— А този тип, Сеймур?

— Струва ми се, че е гей. Защо питаш?

— Просто така.

Габриел затвори джиесема и го пъхна в тренчкота си, след това внимателно остави дрехата в най-голямата хранилка, която намери.

Върна се на поляната и установи с облекчение, че Алис не беше помръднала.

Дойде време за последните детайли. Извади от джоба си талона за дипломатическото куфарче и го сложи в джинсите на Алис. След това се наведе над китката на младата жена и много деликатно смени датата на часовника й, така че сега той показваше цяла седмица по-рано: 8 октомври вместо 15.

Накрая привърза едната метална гривна на белезниците към дясната китка на Алис и щракна другата около лявата си ръка.

Сега вече бяха неразделни. Оковани заедно за добро или лошо.

Хвърли ключа колкото се може по-надалече в храстите.

След това на свой ред легна на пейката, затвори очи и леко се подпря на рамото на младата жена.

Тежестта на мъжкото тяло сякаш събуди Алис.

Беше осем часът сутринта.

Приключението можеше да започне.

26 Огледалата

Отварям очи.

Разпознавам стаята: бяла, неорганична, извън времето. Под от вулканичен камък, чисти стени, гардероб и малко дървено бюро. Вътрешни широки капаци на прозорците разпръскват мека светлина. Декорация, която повече напомня за хотелски комфорт, отколкото за аскетизма на болнична стая.

Отлично зная къде се намирам: стая 6, болница „Себаго Котидж“, близо до Портланд, в щата Мейн. Зная и защо съм тук.

Надигам се върху възглавницата. Имам чувството, че около мен се простира ничия земя, представлявам нещо като мъртва звезда, отдавна изгаснала, но все още пръскаща светлина. Малко по малко възвръщам пълния си разум. Тялото ми почива, съзнанието ми се е освободило от тежко бреме, сякаш след дълго кошмарно пътуване, по време на което е прекосило чертозите на Мрака, на Съмненията и на Съня, сражавало се е с Цербер и е победило Фуриите, преди да се измъкне на повърхността.

Ставам, правя няколко крачки боса и отварям прозореца. Леденият въздух, който нахлува в стаята, ме освежава. Панорамата пред очите ми спира дъха. Заобиколено от борова гора със стръмни склонове, езерото Себаго разплисква кобалтовите си води в продължение на километри. Истинско бижу от лазурит сред иглолистния лес. Огромна скала във формата на замък е надвиснала над брега.

— Здравейте, госпожице Шефер.

Изненадана, рязко се обръщам. Не съм забелязала седналата в един ъгъл на стаята медицинска сестра от азиатски произход, която ме наблюдава мълчаливо.

— Надявам се, че се чувствате добре. Доктор Кийн ви чака край езерото.

— Доктор Кийн ли?

— Той ме помоли да ви съобщя за него щом се събудите.

Тя се приближава до прозореца и сочи нещо на хоризонта. Присвивам очи и виждам Габриел, който е отворил капака на шелбито. Отдалеч ми маха с ръка, сякаш ме кани да се присъединя към него. В гардероба откривам куфара, който носех със себе си. Нахлузвам джинси, бродиран пуловер, яке, обувам чифт тежки обувки и излизам през вратата.

Движа се, хипнотизирана от безкрайната синева на повърхността на езерото.

Сега всичко в главата ми е ясно. Спомените са силни, подредени в класьора на паметта ми. Първо обезпокоителната диагноза на Клузо, откритието на Сеймур за съществуването на болницата „Себаго Котидж“, усилията от негова страна да бъда приета в заведението, заминаването ми за Съединените щати, първите ми дни в клиниката, имплантирането на церебрален пейсмейкър, последвано от обхваналата ме паника, категоричното ми отричане, че съм болна, бягството ми от болницата, схватката ми с пазача, отиването ми в Ню Йорк и последвалото ми озоваване на пейката в Сентръл Парк.

След това дойде ред на неочакваната среща с този странен тип Габриел Кийн. Игри на съдбата, по време на които се възродиха най-угнетяващите ме страхове: призракът на Ерик Вон, загубата на бебето, травмата от смъртта на Пол, съмненията за лоялността на баща ми и на Сеймур. И все така, отказът ми да приема реалното си здравословно състояние, дотам, та живеех с убеждението, че съм се събудила сутринта на 8 октомври, докато всъщност беше седмица по-късно.

— Здравейте, Алис, надявам се, че спахте добре — посреща ме Кийн и затваря капака на колата.

Той носи панталон с широки джобове, голям колан, кадифена жилетка. Брадясал е, косите му са разрошени, а очите — с черни кръгове, но блестят. Следите от смазка, като индиански рисунки по лицето му, още повече го карат да прилича на автомобилен монтьор. Само на лекар не прилича.

Тъй като аз мълча, той се опитва да завърже разговор.

— Съжалявам за упоителната инжекция. Това беше единственият начин да ви отпратя в ласките на Морфей.

Взема пъхнатата зад ухото си цигара и я пали със стара бензинова запалка. Вече знам, че този мъж не е Вон. Но кой е той всъщност? Сякаш е прочел мислите ми, подава ръката си, която е цялата в смазка.

— Габриел Кийн, психиатър — представя се той официално.

Отказвам да отвърна на поздрава му.

— Джазмен, фокусник, специален агент на ФБР, психиатър… Вие сте крал на лъжите.

Той се усмихва измъчено.

— Разбирам, че сте ми ядосана, Алис. Извинете ме, че ви мамих, но този път се заклевам, че не лъжа.

Както често се случва, усещам, че ченгето в мен надделява и го затрупвам с въпроси. Научавам, че бившият му съдружник и директор на болницата Томас Крейг го помолил да ме намери в Ню Йорк и да ме доведе тук.

— Но защо се представихте за джаз пианист? Откъде измислихте Дъблин? Защо бяха необходими белезниците, талонът за куфарчето и надписът на ръката ми? За какво беше целият този цирк?

Той жадно всмуква дима от цигарата.

— Част от сценарий, измислен набързо.

— Сценарий ли?

— Постановка на своеобразна ролева психоаналитична игра, ако предпочитате.

Срещайки недоверчивия ми поглед, Габриел разбира, че трябва да продължи с разкритията.

— Налагаше се да престанете да отричате заболяването си. Да се сблъскате с химерите си, за да се освободите от тях. Това е работата ми — да реконструирам хората, да се опитвам да възвръщам подредбата в съзнанието им.

— И измислихте този „сценарий“ просто така?

— Пробвах да се вмъкна във вашата логика, във вашия начин на мислене. Това е най-ефикасният метод за установяване на контакт. Импровизирах, като се ръководех от онова, което ми разказвахте и от решенията, които вземахте.

Поклащам глава.

— Не, нещата не се връзват, не е възможно.

Той ме поглежда прямо.

— И защо?

В мислите ми предишният ден преминава на забавен ход. Колкото повече образи се трупат, толкова се увеличават и въпросите.

— Кървящите цифри на ръката ви?

— Гравирах ги сам с швейцарско джобно ножче.

Не мога да повярвам в това, което чувам.

— Талонът от хотел „Гринуич“?

— Там прекарах нощта след конгреса.

— А дипломатическото куфарче?

— То е мое. Алармата и електрическата искра се включват автоматично, щом куфарчето се отдалечи на повече от двайсет и пет метра от радио-телекомандата.

— Чипът в обувката?

— Всички пациенти в клиниката носят подобен индикатор. Това е формалност, която се практикува в американските болници спрямо пациенти, страдащи от смущения на паметта.

— Но вие също носехте подобен бръмбар.

Ясно виждам сцената отново: пред вехтошарницата Габриел хвърля кеца си в кошче за боклук.

— Казах ви, че съм намерил, но вие не сте го виждали и ми повярвахте, без да проверите.

Той заобикаля колата, отваря багажника и вади оттам крик, след това — гаечен ключ кръстачка за смяна на спуканата гума на шелбито. Оставам смаяна, че толкова лесно съм се подвела.

— А цялата тази история с Вон?

— Търсех начин да ви накарам да напуснете Ню Йорк — обяснява той и се навежда, за да демонтира спуканата гума. — Прочетох в досието какво ви е причинил този Вон. Знаех, че ако ви пусна по следите му, мога да ви заведа навсякъде.

Усещам в мен да напира гневът. Способна съм да се нахвърля отгоре му и да го спукам от бой, но първо искам да бъда сигурна, че съм разбрала добре.

— Отпечатъците върху спринцовката естествено са ваши? Вон е мъртъв…

— Да, щом баща ви твърди, че той се намира три метра под земята, нямаме никакви основания да оспорваме версията му. Разбира се, ще запазя тайната. Обикновено не съм привърженик на самозащитата, но в подобен случай кой би могъл да го обвинява?

— А Сеймур?

— Крейг му се обади и го помоли да ни сътрудничи. По-късно аз на свой ред го потърсих и пожелах да ви предостави фалшиви следи, така че да се ориентирате към връщане в болницата.

— Кога? Ние непрекъснато бяхме заедно.

Той ме гледа и клати глава, присвил устни.

— Не непрекъснато, Алис: в Китайския квартал изчаках да излезете от помещението, за да помоля мъжа в заложната къща да ми разреши да се обадя по телефона. По-късно пред градинката в Дяволската кухня в Манхатън, останахте в колата и си мислехте, че търся приятеля си Кени от телефонна кабина.

На гарата, докато купувах билети, една възхитителна бабка ми позволи да използвам нейния телефон. В Астория, докато се къпехте, имах достатъчно време, за да използвам телефона в бара с наргилетата. Най-накрая, докато пътувахме, ви оставих в продължение на десетина минути с Барби под претекст, че трябва да си купя цигари.

— И през това време сте разговаряли със Сеймур?

— Той ми помогна да изглеждам убедителен в ролята на агент на ФБР. Трябва да призная, че се справи много по-добре, отколкото очаквах. Историята с трупа в захарната фабрика, където той никога не е стъпвал, беше негова идея.

— Мръсник!

— Той много ви обича, знаете това. Не всеки има късмета да случи на такъв приятел.

Поставя внимателно крика под колата и успява да я повдигне с няколко сантиметра. Като го гледам да се превива от болка, си спомням, че вчера вечерта му нанесох удар с нож, който несъмнено е предизвикал дълбоко разкъсване на мускула. Но не съм в настроение да се извинявам.

— А баща ми?

— О, той предизвика безпокойството ми. Не бяхме сигурни, че големият Ален Шефер ще се включи в играта. За щастие Сеймур успя да му отмъкне телефона.

Получавам удари като боксьор, прикован в единия край на ринга. Но искам да зная. Всичко да зная.

— Апартаментът в Астория? Вашият приятел Кени Форест?

— Кени не съществува. Измислих историята с музиканта, тъй като обожавам джаз. Колкото до апартамента — той е мой. Впрочем, дължите ми бутилка вино „Ла Таш“ 1999. Бях запазил еликсира от Романе-Конти за специален случай.

Струва му се, че хуморът му ще смекчи гнева ми. Всъщност ме провокира и изкарва извън нерви.

— Знаете къде да си я пъхнете тази бутилка! А защо собственичката на сградата госпожа Шаух не ви позна?

— Просто защото й се обадих от гарата и я помолих за дискретност.

Той развива болтовете и изважда спуканата гума, след което продължава да обяснява:

— Асистентката на Крейг, Агата, беше минала малко преди това, за да прибере всичко, което може да ме издаде: снимки, досиета, фактури… Много ме боли рамото… Може ли да ми подадете резервната гума?

— Направо се скрийте някъде. Разкажете ми за хижата в гората.

Габриел прави крачка встрани, проверява превръзката. Усилието е разкървавило раната, но той стиска зъби и грабва резервната гума.

— Хижата е наистина на Калеб Дюн. Аз помолих Агата да закачи на вратата трите снимки, които намерих в портфейла ви.

— Предполагам, че и шелбито е ваше?

— Спечелих го на покер, когато живеех в Чикаго — казва психиатърът като се изправя и избърсва ръцете си.

Непоносимо ми е да го слушам. Чувствам се принизена, унижена. Водейки ме за носа, Габриел ми отнема последното, което ми оставаше: убеждението, че още съм добро ченге.

— Признавам, че имах късмет — изтъква той. — На два пъти за малко да ме разкриете. Първо, когато настояхте да отидем заедно в лабораторията за изследване на кръвта и оставихме пробата.

Не съм сигурна, че го разбирам добре. Оставям го да продължи.

— Познавам Елиан, клиниката работи с нейната лаборатория отдавна. Нямах време да я предупредя, но тя не ме нарече „доктор“ пред вас!

Не се и опитвам да оценя иронията, скрита в анекдота.

— А вторият път?

— Вашият колега, Марешал. Там наистина се разминахме на два пръста от катастрофата. Първо, отдъхнах си, че той не знае за отстраняването ви от работа. След това, когато изпълни поръчката ви за охранителните камери, се задоволи да потърси изображение с регистрационния ви номер. Ако беше споменал в имейла си, че снимките са от преди една седмица, щеше да ме закопае!

Вдигам глава. Луда ярост се надига в мен и не мога да я контролирам. Буен поток от желание за съпротива и неприемане на несправедливостта обзема тялото ми. Навеждам се и грабвам гаечния ключ кръстачка. Ставам, насочвам се към Габриел и с все сила го удрям в корема.

27 Бели сенки

Нанасям втори удар с гаечния ключ кръстачка и Габриел рухва в прахоляка, сгънат на две, останал без дъх.

— Вие наистина сте мръсник на мръсниците!

Той се държи за корема. Аз продължавам да изливам гнева си.

— Всичко, което ми разказахте на сина си, за смъртта на сестрата на жена ви, ужасно е да измисляте подобни лъжи!

Опитва се да стане, скръства ръце и ги поставя пред гърдите си, за да избегне нов удар.

— Истина е, Алис! Тази част от историята е автентична! — кълне се той. — Само че не бях ченге, а психиатър доброволец в сдружение, което подпомагаше проститутките.

Пускам на земята железния инструмент и го оставям да се изправи.

— Съпругата ми наистина замина за Лондон и отведе сина ни — обяснява той и се опитва да диша дълбоко. — За да бъда близо до него, напуснах клиниката.

Въпреки признанието, продължавам да вилнея.

— Маскарадът ви е бил много забавен, нали? Но какво причинихте на мен?

Хвърлям се към него и го удрям с юмруци където намеря по тялото. Стена на глас:

— Какво ми причинихте?

Той хваща юмруците ми в големите си ръце.

— Сега се успокойте! — заповядва строго. — Сторихме всичко необходимо, за да ви помогнем.

Полъхва вятър. Треперя. Обсебена от разследването, почти съм оставила болестта на втори план.

Не мога да повярвам, че ще изтлея. Тази сутрин мислите ми са ясни и режат като бръснач. Стъклата на шелбито ми разкриват приятна картина: все още млада и стройна жена с правилни черти и с развени на вятъра коси. За съжаление, вече съм наясно с лъжливия и ефимерен характер на привидността. Зная, че сенилните плаки смразяват невроните ми и обездвижват мозъка ми. Зная, че времето ми е преброено.

— Трябва да се съгласите да проведем втората част от операцията — настоява Габриел.

— Вашата джаджа е безполезна. Тя е за будалите. Всички са наясно, че срещу Алцхаймер не може да се постигне нищо.

Той започва да говори по-нежно.

— Това твърдение е едновременно вярно и невярно. Чуйте, не зная какво са ви разправяли за тази операция. Затова пък нямам съмнения, че нашата клиника е специализирана в дълбоката електрическа стимулация на веригата на паметта и че тази процедура дава великолепни резултати.

Слушам го. Опитва се да бъде дидактичен.

— Благодарение на изключително фини електроди изпращаме електрически ток няколко волта в някои стратегически зони на мозъка: форникса и енториналния кортекс88. Тази стимулация произвежда микротрусове, които оказват ефект върху хипокампуса. Все още не познаваме напълно всички механизми на действие, но идеята е да се подобри активността на невроните.

— Това лечение обаче не лекува болестта.

— При много болни се наблюдава скромно, но показателно подобрение на епизодичната и на пространствената памет.

— Скромно ли? Гениално…

— Алис, опитвам се да ви кажа, че все още имаме прекалено малко опит. Истината е, че нашето не е точна наука. При някои оперирани пациенти изгубените спомени се събуждат, симптомите отстъпват или се стабилизират, но има и такива, при които не се случва нищо и за съжаление продължават да потъват в болестта.

— Виждате ли…

— Това, което виждам е, че нищо не е напълно сигурно и че симптомите могат да се развият бързо и да доведат до светкавична смърт, но могат и да се окажат в застой. При млади хора, когато болестта е открита в ранен стадий, има значителни възможности да бъде удържана. Такъв е и вашият случай, Алис.

Повтарям като на себе си:

— Да бъде удържана болестта.

— Да се спре развитието на заболяването, означава да се спечели време — натъртва той. — Научните открития напредват с всеки изминал ден. Сигурно е, че ще успеят.

— Да, след трийсет години.

— Може след трийсет години, може и утре. Вижте какво стана със СПИН. В началото на 80-те години на XX в. да бъдеш обявен за серопозитивен беше равностойно на смъртно наказание. След това се появиха зидовудинът и тритерапиите. Хората живеят по три десетилетия с болестта.

Навеждам глава и казвам уморено:

— Нямам сили. Затова изпаднах в паника след първата операция. Исках да се върна във Франция, да видя за последен път баща си и…

Той се доближава до мен и се втренчва в очите ми.

— И какво? Да си теглите куршума?

Отбягвам погледа му.

— Нещо такова, да.

— Смятах ви за по-смела.

— Кой сте вие да ми говорите за смелост?

Приближава се още. Челата ни почти се допират, приличаме на двама боксьори преди първия рунд.

— Оплаквайки нещастието си, не си давате сметка каква късметлийка сте. Имате приятел, който финансира лечението и впрегна всичките си връзки, за да ви включи в програмата на клиниката. Сигурно не знаете, но има огромна листа на чакащите за подобна медицинска намеса.

— Ами аз ще освободя едно място.

— Ясно е, че наистина не заслужавате грижите.

В момента, когато най-малко очаквам, виждам, че очите му заблестяват. Чета в тях гняв, мъка, бунт.

— Млада сте, умеете да се борите, вие сте най-решителната и най-упоритата жена, която съм срещал в живота си. Ако има някой, който може да се опре на болестта, то това сте вие! Можете да бъдете пример за останалите болни и…

— Не желая да бъда никакъв пример, Кийн! Никога няма да спечеля тази битка, стига сте дърдорили.

Той се възмущава.

— Значи свивате платната? Толкова е лесно действително! Искате да сложите край? Давайте! Чантата ви все още е на седалката и оръжието е вътре!

С твърда крачка Габриел се отдалечава в посока към болницата.

Той ме провокира. Дразни ме. Изморена съм. Не знае, че не бива да ми показва този път. Аз отдавна вървя по ръба на бездната. Отварям вратата на мустанга и вземам чантата.

Отварям я. Глокът е там, както и телефонът, чиято батерия е почти изтощена. Машинално пускам джиесема в джоба си, след това проверявам пълнителя на пистолета и го прибирам в колана си.

Слънцето се е изкачило високо в небето.

Гледам надалеч и замижавам, ослепена от сребърните отражения, които танцуват по езерото. Без да обръщам никакво внимание на Габриел се отдалечавам от колата и тръгвам по пристана.

Спокойното могъщество на пейзажа излъчва ведрина и хармония. Отблизо водата е прозрачна, почти тюркоазена.

Накрая все пак се обръщам. Габриел е далечен силует по алеята. Много е далеч, за да се опита да стори нещо.

Изваждам Глока и дишам дълбоко.

Опустошена съм, стопена, смазана. Намирам се накрая на безкрайно падане в бездната, което започна преди години.

Затварям очи. В главата ми се подреждат фрагменти от история, чийто край вече ми е ясен. Не съм ли била убедена дълбоко в себе си, че животът ми ще свърши именно така?

Сама, но свободна.

Както винаги съм се опитвала да живея.

28 Сърце за двама

Слагам студеното дуло на оръжието в устата си.

Трябва да запазя самообладание. Да не се превърна в жената с мъртвата памет. В безпомощна нещастница, затворена завинаги в болничната стая.

Предстои ми да реша по какъв път ще поеме съществуването ми.

Да бъда категорична и ясна.

Никой не може да ми отнеме това.

Последната ми свобода.

Със затворени очи, виждам в съзнанието си да дефилират мигове от щастливите дни с Пол. Хиляди кадри, които вятърът отвява и отнася в атмосферата, отваряйки проход към небесата.

Изведнъж го забелязвам как държи ръката на баща си. Детето, на което не бяхме избрали име и което никога няма да бъде кръстено. Детето, което не познавам, но чието лице съм си представяла хиляди пъти.

Те са тук, и двамата, в доброжелателните мрачини.

Двамата мъже на живота ми.

Усещам как сълзите се стичат по страните ми. Не отварям очи, дулото е в устата ми, пръстът е на спусъка. Още миг и ще отида при тях.

Тогава детето пуска ръката на Пол и прави няколко крачки към мен… Колко е красиво… Вече не е бебе. Малко момченце е. С риза на карета и подвит панталон. На колко е години? На три, може би четири? Оставам хипнотизирана от чистотата на погледа му, от невинността на изражението му, от обещанията и предизвикателствата, които прочитам в очите му.

— Мамо, страх ме е, ела с мен, моля те.

Гласът му ме вика. Подава ми ръка.

Мен също ме е страх.

Въздействието е невероятно. Разридавам се. Знам, че детето не е действително. Само проекция на съзнанието ми е.

— Ела, моля те! Мамо…

Идвам…

Пръстът ми е на спусъка. Някаква пропаст зейва в мен. Усещам напрежение в цялото си тяло, сякаш фаталната пукнатина, която нося в себе си от детството, се разширява.

Това е историята на тъжно и самотно момиче, което никъде и никога не е намерило мястото си. Човек бомба, която е готова да експлодира. Тенджера под налягане, а в нея отдавна ври озлобление, незадоволеност, желание да бъдеш другаде.

Натисни спусъка. Стреляй. Болката и мъката незабавно ще изчезнат. Направи го сега. Имаш смелостта, прозорливостта, слабостта… Избрала си точния момент.

Нещо започва да трепери откъм бедрото ми.

Джиесемът вибрира в джоба.

Опитвам се да ги задържа, но Пол и детето изчезват. Гневът отстъпва пред тъгата. Отварям очи, изваждам пистолета от устата си и включвам телефона. Чувам гласа на Габриел.

— Не правете това, Алис.

Обръщам се. Той е на петдесетина метра зад мен, приближава.

— Казахме си всичко, Габриел.

— Не е така.

Вия от безнадеждност:

— Оставете ме на мира! Боите се за кариерата си, нали? Пациентка, която иска да си пръсне мозъка в хубавата ви клиника, това ще предизвика суматоха, нали?

— Вие не сте ми пациентка, Алис.

Идвам на себе си.

— Как така?

— Отлично знаете. Лекарят няма право да се влюбва в пациентите си.

— Последният ви опит е патетичен, Кийн!

— А защо си мислите, че поех всичките рискове? — заявява той и пристъпва една крачка напред. — Изпитах нещо към вас още когато ви видях да лежите на пейката.

— Ставате смешен.

— Не играя роля, Алис.

— Ние не се познаваме.

— Струва ми се, че не е така. По-скоро вече знаем всичко един за друг.

Отблъсквам го.

— Вие, фустогонецът, да сте влюбен в мен? „По едно момиче във всяко пристанище“: да не мислите, че не си спомням девиза ви?

— Лъжа, за да придам плътност на героя си — джазмен!

— Готов сте да чукате всичко, което мърда!

— Намирам ви за умопомрачително хубава, Алис. Обичам лошия ви характер, това, че винаги имате готов отговор. Никога не съм се чувствал толкова добре с друга.

Гледам го, без да мога да произнеса нито дума. Откровеността в думите му ме изумява. Истина е, че е рискувал кожата си заради мен. Вчера вечерта дори бях на крачка от, това да го застрелям.

Той настоява.

— Бих желал да направя хиляди неща с теб: да ти говоря за книгите, които обичам, да ти покажа квартала, където пораснах, да ти приготвя специалната си рецепта за макарони със сирене и трюфели, да…

Сълзите отново замрежват погледа ми. Думите на Габриел ме обгръщат с нежността си и изпитвам желание да се отдам на това усещане. Спомням си първия път, когато видях лицето му на пейката в Сентръл Парк. Виждам го отново в магазина за играчки, обвит в мантията, да прави фокуси, за да забавлява децата.

Но въпреки всичко го прекъсвам:

— Тази жена, която твърдите, че обичате, Габриел… Отлично знаете, че след няколко месеца тя ще изчезне. Няма да ви разпознава. Ще се обръща към вас с „господине“ и ще трябва да я затворите в болнична стая.

— Възможно е и това, но не е сигурно. Готов съм да поема риска.

Изпускам телефона, точно в момента, когато батерията му бере душа.

Габриел е на по-малко от десет метра пред мен.

— Ако някой реши да влезе в битката, то това си ти, нали разбираш?

Сега вече е само на няколко сантиметра.

— Но нищо не зависи от мен.

— Ще се борим двамата, Алис. Вярвам, че сме отличен екип?

— Страх ме е! Много ме е страх…

Вихрушка вдига прах и разклаща позлатените иглички на боровете. Студът изгаря пръстите ми.

— Знам колко ще бъде трудно, но ще има…

Ще има…

Ще има ясни утрини, а също и облачни.

Ще има дни на съмнение, дни на страх, празни и сиви часове в чакалните с мирис на болница.

Ще има леки, пролетни, младежки мигове, когато болестта ще изглежда забравена.

Сякаш никога не е съществувала.

След това животът ще продължи.

И ти ще се закачиш за него.

Ще ги има гласът на Ела Фицджералд, китарата на Джим Хол90, мелодията на Ник Дрейк91, завърнала се от миналото.

Ще има разходки по брега на морето, миризма на окосена трева, цвят на безкрайно небе.

Ще има дни на риболов при отлив.

Шалове, които ни предпазват от вятъра.

Пясъчни замъци, които устояват на гневните вълни.

И каноли92 с лимон, излапани набързо по улиците на Норт Енд.

Ще има къща на сенчеста улица. Чугунени осветителни стълбове. Рижава котка, скоклива, голямо добродушно куче.

Ще има зимна утрин, когато ще закъснея за работа.

Ще прескачам през три стъпала по стълбището. Ще те целуна набързо, ще грабна ключовете си.

Вратата, павираната алея, моторът бръмчи.

И на първия червен светофар ще открия, че вместо ключодържател съм взел биберон.

Ще има…

Пот, кръв, първият вик на бебе.

Размяна на погледи.

Договор за вечността.

Биберони на всеки четири часа, струпани пакети с памперси, дъжд по прозорците, слънце в сърцето ти.

Ще има…

Специална масичка за повиване, коритце, ушни възпаления, менажерия от плюшени играчки, пеещи люлки.

Усмивки, разходки в парка, първи стъпки, детско колелце по алеята.

Преди сън, истории за принцове, които побеждават дракони.

Рождени дни и нови учебни години. Карнавали, магнитни фигурки на животинчета, закачени по хладилника.

Боеве със снежни топки, фокуси, филии с конфитюр за закуска.

И времето ще тече.

Ще има други престои в болницата, други прегледи, други тревоги, други лекарства.

Всеки път ти ще излизаш от битката със страх в корема, със свито сърце, без по-добро оръжие от желанието ти да живееш още.

Всеки път ще си казваш, че каквото и да ти се случи сега, всички тези моменти, изтръгнати от безнадеждността, са си стрували да бъдат изживени.

И че никой никога не може да ти ги отнеме.