Шахматните фигури

На другата сутрин Уистлър и аз извървяхме предложения маршрут. Денят отново бе слънчев, но безветрен и мушиците ни връхлитаха на гъсти рояци, така че постоянно размахвахме ръце и се шляпахме по лицата и вратовете като чифт побъркани марионетки.

Пътят се виеше през полето по посока на скалите, а повърхността му бе доста неравна – плътно трамбован чакъл, обрасъл с мъх и трева. Отляво теренът постепенно се спускаше към брега, прорязан от канавки там, където бе копан торф. В един момент подплашихме стадо пасящи овце, чиито руна бяха маркирани с ярки зелени и лилави петна.

– Аз няма да ходя в университета – рече неочаквано Уистлър, докато те се разпръсваха с тропот пред нас.

– Моля? – изгледах го удивено.

– Не ми се зубри, и толкова – сви рамене той.

– За бога, човече, та ти изобщо няма нужда да зуб­риш. Аз съм онзи, който лее кървава пот, за да си взема изпитите. Ти ги минаваш, без дори да разтвориш учебника.

– И къде е предизвикателството тогава?

Още не можех да повярвам на ушите си.

– И какво смяташ да правиш?

– Да си остана тук – зарея поглед той по посока на плажа.

– Да не си полудял? Не познавам човек, който да не иска да се махне от острова. Знаеш ли колко хора биха си дали дясната ръка, за да имат половината от твоя мозък и шансове за университета?

– Тяхна си работа. Аз искам да остана.

Съзнанието ми препускаше в търсене на доводи, които да го разубедят от глупавото решение.

– Ами бандата?

– Какво за нея?

– Всички знаят, че „Солас“ отива в Глазгоу.

– Е, и?

– Няма как да свириш с тях, ако те са там, а ти – тук.

– Е, и?

– Майтап ли си правиш?

Уистлър бавно се извърна и ме изгледа с големите си тъмни очи.

– Защо да си правя майтап?

– Защото си блестящ флейтист. Музиката е твоят живот.

Той поклати глава.

– Умея да свиря прилично, вярно, но каква полза? И музиката не е моят живот. Никога не е била. При това бандата си е на Роди и Стрингс.

Знаех, че навие ли си нещо на пръста, е безсмислено да се спори с него, затова премълчах. Пътят направи първия голям завой, а вятърът, влажен и носещ мирис на риба, се усили и прогони мушиците. Над главите ни се виеха и пищяха буревестници, а долу във водата се виждаха корморани. Зад нас бе Гари Бийч, а отвъд него – извивката на Трай Вор, или буквално Големия плаж. Върху голия, лишен от растителност нос бяха накацали огрените от слънцето къщи на село Толостаг.

Пътят се спускаше, за да се издигне отново към следващия завой. Той бе по-остър от предния и по-близо до скалите, далеч под които се простираше измамно ласкавият лазур на морето. По небосвода се носеха високи, озарени от утринната светлина облаци, сякаш нарисувани с акварел от четката на припрян художник.

Малко по-нататък отляво имаше тесен затревен участък, а после – почти вертикален пролом, толкова дълбок, че ако погледнеш в него, не можеше да видиш дъното.

– Това е адски опасно – рекох, пристъпвайки толкова близо до ръба, колкото ми позволяваше благоразумието. – Някой трябва да стои тук и да предупреждава момчетата.

Планът ни бе да разположим постове от по двама души на завоите и в крайната точка на трасето, за да е сигурно, че никой не мами.

Уистлър слезе от пътя и заобиколи пролома в скалите откъм южната му страна, за да го огледа по-добре

– Внимавай – викнах след него.

Тревистият перваз отстрани бе стръмен и се губеше надолу в бездната.

– Ела да погледнеш – махна ми с ръка той.

Доближих предпазливо, докато не видях онова, което искаше да ми покаже. Тонове боклуци, без съмнение хвърляни тук през годините от достойните жители на Толостаг. Ръждиви метални отломки, детски колички, рамки от велосипеди, щайги за риба, мрежи, оградна тел. Морето подяждаше купчината откъм долната ѝ страна, но голяма част от боклуците бяха заседнали по средата, закачени за острите издатини.

Водата на дъното бе необичайно спокойна, изумруденозелена и прозрачна като кристал. Виждаха се скалите под повърхността, увеличени и потрепващи от течението. Дори от височината, на която се намирахме, можеха да се чуят засмукващите и въздишащи звуци, усилени от акустичния ефект, сякаш вътре имаше живо същество.

– Да, определено трябва да отбележим това като опасно място – рече Уистлър, щом се изкатерихме обратно на пътя. Той продължаваше покрай брега до една голяма канара, която строителите навремето са били принудени да взривят. Част от нея, четири-пет метра висока, още стоеше отстрани, излагайки на показ всичките си геоложки пластове – ивици в различни оттенъци на кафяво и червено, преминаващи по повърхността ѝ като дневник, започващ от самото начало на света. Наоколо се въргаляха отломки, оставени от експлозията преди повече от деветдесет години. Тази порта заникъде бе мястото, където състезателите трябваше да обърнат. Застанахме насред нея, загледани обратно към виещия се път и тънещите в рядка мъгла планини, до болка познати на поколения островитяни.

– Знаеш ли какво? – казах. – Това е пълна лудост. Защо просто не проведете тайно гласуване? Онзи, който събере повече гласове, печели.

– Роди никога няма да се съгласи – поклати глава Уистлър. – Ще го е страх да не загуби.