Шахматните фигури

Мълвата се разнесе и в деня на надпреварата освен дузината постоянни членове на мотоциклетния клуб край моста се събраха още десетина-петнайсет други младежи. Някой бе донесъл спрей с боя и част от тях се забавляваха да украсяват бетонните парапети със своите имена. Роди и Стрингс бяха възбудени и напрегнати, мълчаливо съсредоточени върху предстоящото състезание. Щяхме без проблем да ги различаваме един от друг – Роди бе със своята синя веспа, докато цветът на машината на Стрингс бе яркожълт.

Уистлър и аз заехме позиция на втория завой. Скинс дежуреше при взривената скала, а Рамбо – при пролома. Мейрид и още едно момиче бяха на първия завой. Тя пазеше странно мълчание по въпроса за имената, затова предполагах, че харесва повече „Кууран“, но не смее да си го каже.

Чухме откъм моста вика, даващ сигнал за старт, а после и рева на форсираните двигатели, но видяхме моторите чак когато се показаха иззад завоя. Стрингс водеше, приведен ниско над ръкохватките, изцяло фокусиран върху пътя пред себе си. Роди го следваше само на няколко метра, лавиращ отчаяно, за да избегне камъчетата и праха, хвърляни от задното колело на съперника му.

Щом ни подминаха, те ускориха по правата отсечка, прелетяха покрай Рамбо и се изгубиха от погледите ни. На връщане Роди имаше минимална преднина. Гумите им приплъзваха и поднасяха, когато едновременно смениха предавките, за да вземат виража. Двамата с Уистлър се метнахме на собствените си мотори и дадохме газ подир тях, следвани на неголямо разстояние от Скинс и Рамбо. Още преди да стигнем моста, чух­ме бурни възгласи. Мейрид вече беше там и всички се тълпяха развълнувано около мястото на финала.

– Какво стана? – попита Уистлър, щом спряхме до тях.

– Равен резултат – извика някой.

– Финишираха рамо до рамо – поясни друг. – Изключено бе да се определи победител.

– Чудесно – казах. – Сега, след като законите на честта са спазени, защо просто не хвърлим ези и тура?

– Лично аз нямам нищо против.

Стрингс избърса потта от прашното си лице, слезе от мотора и го подпря на стойката.

– Не! – отсече твърдо Роди, все още яхнал своята веспа. – Гласовете наоколо стихнаха. – Ще го направим отново, но този път един след друг. И ще засичаме време. Само така можем да разберем кой е по-добър.

Едно момиче на име Долина започна да рови в розовата плетена чанта, преметната през рамото ѝ.

– Аз имам хронометър. Ползваме го за спринтовите бягания в клуба по лека атлетика.

– Е, значи всичко е тип-топ – рече доволно Роди и погледна към Стрингс за потвърждение.

– Разбира се – сви рамене другият.

– Ще хвърляме жребий кой да стартира първи. – Роди извади монета от десет пенса и я подхвърли във въздуха. – Тура! – извика и цялата компания се скупчи да види какво ще се падне. Беше тура и той се ухили. – Аз потеглям пръв.

Рамбо отпраши с мотора си към крайната точка, за да начертае линията, която всеки от състезателите трябваше да пресече, преди да обърне, и да следи, че действително ще го сторят. Долина застана с хронометъра в края на парапета, а Роди изманеврира така, че предната му гума да застане точно на границата между моста и началото на пътя.

Оставихме достатъчно време на Рамбо да стигне до взривената скала, а после започна обратно броене от три към едно, на което всички пригласяха. Роди даде газ и стартира, а Долина натисна бутона на хронометъра.

От начина, по който държеше тялото си, личеше колко е напрегнат и целеустремен. Задното му колело вдигаше облак от прах и занасяше встрани, докато форсираше до максимум нагоре по склона до първия завой. После се изгуби от погледите ни, а звукът от мотора постепенно заглъхна, скрит от хълма.

Стрингс седеше на парапета, сключил ръце пред себе си като в молитва, и не обелваше нито дума. Останалите се мотаехме наоколо и правехме догадки за изхода на надпреварата, но полугласно, сякаш се бояхме да не нарушим концентрацията му. Направи ми впечатление колко силно бе вътрешното напрежение, изписано върху лицето му. Струваше ми се, че по някаква причина се вживява много повече, отколкото трябва. В крайна сметка, какво значение имаше едно име?

Скоро чухме бръмченето отново. Беше минало много малко време, едва към три минути и половина. После Роди се появи иззад завоя с пълна газ, почти докосвайки пътя с коляно. Трябваха му още трийсетина секунди да стигне до нас. Ние се залепихме към парапетите, а той пресече линията на финала, натисна спирачките и спря с ефектно завъртане в далечния край на моста.

Лицето му бе зачервено, очите му сияеха. Знаеше, че е постигнал добър резултат.

– Е? – обърна се към Долина.

– Три минути и петдесет и седем секунди – обяви тя.

Роди изгледа триумфиращо своя съперник, но ако Стрингс хранеше някаква неувереност в себе си, то изобщо не го показваше. Изправи се хладнокръвно, свали мотора от стойката и го запали. Всички се струпаха около стартовата линия, а аз дори се качих върху парапета, за да виждам по-добре.

Обратното броене започна.

Стрингс форсира и освободи съединителя. Задното колело се завъртя, пищейки като тревожен гларус, а после зацепи и ни обсипа с камъчета и прахоляк. Забелязах как в изражението на Роди бавно, но сигурно се прокрадва тревога. Неколцина от нас погледнаха часовниците си, щом моторът изчезна зад първия завой. Напрежението витаеше наоколо като призрак.

Три и половина минути изминаха, но от звука на 125-кубиковата машина нямаше и помен. Четири минути.

– Нещо не е наред – отбелязах аз, докато всеобщото напрежение бавно прерастваше в страх.

– По дяволите, сигурно е паднал – каза Роди. – Карал е по-бързо, отколкото трябва.

Но аз нямах намерение да чакам, за да узная. Метнах се на своя мотопед и потеглих по бабунестите коловози на Пътя заникъде. Зад мен един подир друг поеха и останалите, водени от Уистлър. Едва след като подминах втория завой, видях Рамбо да снове около ръба на пропастта. Жълтият мотор на Стрингс лежеше отстрани в тревата. Предното му колело бе извито нагоре и още се въртеше, а по изринатите чимове торф си личеше мястото, където е излетял встрани от трасето. Три овце се отдалечаваха в тръс нагоре по пътя. Уист­лър и аз стигнахме Рамбо преди останалите. Очите му бяха разширени от паника.

– Тъкмо се канех да се връщам, когато чух трясъка. Навярно проклетите овце са претичали пред него. Изглежда, че е хвръкнал право в пропастта.

– Мамка му – промърморих едва.

Уистлър вече се спускаше безразсъдно по урвата, размахвайки ръце като вятърна мелница. Накрая скочи на най-ниския възможен перваз и се закрепи върху него. Завтекох се подире му и отново зърнах всевъзможните отпадъци от сутринта, осеяли стърчащите под нас скали. Дъното на бездната не се виждаше оттук, а от Стрингс нямаше и следа.

Постепенно всички се събраха край пътя, а Роди дотича запъхтяно при нас.

– Къде е той? – попита, пребледнял от тревога.

– Още не знаем – отвърна Уистлър.

– О, боже!

Роди незабавно се прехвърли през ръба.

– Човече, не ставай глупак! – опита се да го спре Уистлър. – Няма как да слезеш долу. А дори да успееш, никога няма да се върнеш обратно.

Но Роди не искаше и да чуе. Стиснал зъби, започна да се спуска, търсейки опора с широко разперени ръце и крака. Гърлото на пропастта вече почти го скриваше от нас, когато извърна лице нагоре и извика:

– Не го виждам!

Гласът му отекна в скалите, а после той със сподавен стон се откъсна и падна.

– По дяволите! – Уистлър понечи да тръгне след него, но аз го сграбчих за ръката.

– Трябва да повикаме помощ. – Хвърлих безнадежден взор нагоре по урвата, където се бяха насъбрали останалите, и за свое удивление зърнах Стрингс да си проправя път между тях. Беше разрошен и целият покрит с черна торфена кал, а от охлузеното му чело се стичаше кръв. Сред всеобщото потресено мълчание той погледна към Уистлър, а после към мен.

– Ти пък откъде се взе? – му викнах.

Той само поклати замаяно глава.

– Не знам какво стана. Проклетите овце се втурнаха пред мен. Свестих се в канавката, а сега гледам, че всички сте се струпали тук.

– Мислехме, че си паднал в пропастта!

– И толкова ли не ви дойде наум да проверите в шибаната канавка? – Той вдигна отчаяно ръце и отново ги спусна покрай тялото си. – Къде е Роди?

– Тръгна да те търси и падна! – изрева Уистлър, който явно не изпитваше особена симпатия към Стрингс. После се обърна към мен. – Провери дали някой там горе няма въже в багажника. – И също започна да слиза, търсейки опора за ръцете и краката си.

Докато се катерех обратно към пътя, се чудех върху обрата в отношението на Роди. Само допреди четвърт час той бе твърдо решен да победи и унижи Стрингс в глупавото състезание за определяне на името на групата. А сега бе рискувал живота си и може би дори го бе изгубил, за да го спаси.

Три от момчетата имаха въжета за теглене, но нито едно не беше достатъчно дълго. За всеобща изненада Мейрид се оказа тази, която умееше да връзва морски възли. Всъщност нямаше нищо за чудене, понеже баща ѝ беше рибар, но все пак скоростта и умението, с които съедини въжетата, бяха поразителни.

Стрингс само стоеше отстрани и наблюдаваше ставащото. Никой в този момент не се интересуваше дали се е наранил при падането, или не. Цялото внимание бе съсредоточено върху Роди.

Заедно с още няколко момчета внимателно се спуснах до скалния корниз, но Уистлър не се забелязваше никъде. Извиках с всички сили името му и за мое огромно облекчение, гласът му се разнесе някъде от долу.

– Намерихте ли въже?

– Да.

– Спуснете го тогава, но първо се уверете, че е доб­ре закрепено горе.

Единственият начин да го закрепя бе като го увия около собствената си талия, докато останалите го уловиха здраво пред мен, като в състезание по теглене. Запънах пети в торфа, в почти легнало положение, и хвърлих края му надолу.

След минута-две усетихме подръпване, а после сякаш натегнаха няколко чувала цимент, изпробвайки силите ни до краен предел. Извиках за помощ, молейки се само възлите на Мейрид да издържат. Дотичаха още неколцина души, включително и момичета и всички задърпахме отчаяно, докато накрая огромната фигура на Уистлър не се подаде през ръба. Отпуснатото тяло на Роди бе преметнато през едното му рамо.

Веднага щом стъпи на твърда земя, той пусна въжето и го положи върху тревата. Роди нададе агонизиращ писък. Десният му крак бе извит под ужасен, неестествен ъгъл. Уистлър, зачервен като рак и плувнал в пот от усилието, ненужно отбеляза:

– Счупил си е крака.

Роди, който дишаше на пресекулки, отвори стиснатите си от болка клепачи и ни огледа. Стрингс се бе привел над него с тревожно, омазано в кръв лице. Върху устните на Роди се появи усмивка, повече наподобяваща гримаса.

– Е, значи името си остава „Амран“.