Шахматните фигури

Лятното слънце бавно и неумолимо се придвижваше към екватора, оставяйки булото на мрака да загръща Хебридите малко по-рано с всяка изминала вечер. Онези дълги, светли нощи, когато на моменти можеха да се видят изгревът и залезът едновременно, си бяха отишли. Сега краят на деня официално настъпваше в 20:45, но макар вече да минаваше девет и половина, в небето още имаше светлина. То бе необичайно ясно, дори и над планините, чиито тъмни силуети се очертаваха на юг. Вятърът също бе стихнал до почти свръхестествен покой. Фин не бе заварил Уистлър в дома му, затова се налагаше да спази уговорката и да отвърне на предизвикателството, отправено му предната вечер.

Щом превали Ардройл, в тъмните хълмове пред него се появиха бледи ивици – белези, оставени върху ландшафта от кариерите за чакъл в подножията им. Първите лунни лъчи огряваха в сребристо пътя, виещ се над дестилерията на река Джарг по посока на Мангурщах. На входа на самата дестилерия, първата и единствена на острова в разстояние на близо сто и седемдесет години, стояха като на пост две гигантски червени шахматни фигури, издялани от дърво. Река Джарг, което на келтски щеше да рече Червената река, според легендата бе добила името си след кървава битка между местни кланове, която обагрила водите ѝ в червено. Имението Ред Ривър бе кръстено на нея.

Последната от предишните дестилерии на остров Луис била закрита през 1844 г., когато сър Джеймс Матисън, привърженик на сухия режим и сам заклет въздържател, купил острова. Иронията, навярно убягнала на островитяните по онова време, се състоеше във фак­та, че огромното състояние, позволило му да извърши покупката, бе дошло от продажба на опиум на китайците. Фин, който бе запознат с историята, се усмихна леко при мисълта, докато разхвърляните постройки на съоръжението, с техните зелени и червени тенекиени покриви, преминаваха пред погледа му.

Но усмивката изчезна от лицето му, щом си спомни защо е тук. Уистлър успешно му бе убягвал през целия ден и сега той пътуваше към Лох Тахавал за една среща, която предпочиташе да не се състои.

След около километър свърна от асфалтираното шосе и пое с почти пешеходна скорост по изритите коловози, пресичащи широките, осеяни с камъни долини. Луната вече се бе издигнала високо и се отразяваше ярко във всяко от малките поточета, браздящи този първобитен пейзаж.

Скоро обаче пътят заобиколи черните води на Лох Рунаскил, навлезе между мрачните масиви на върховете Маяласвал и Тахавал и потъна в дълбока сянка. Изкачването продължи още няколкостотин метра, докато накрая пред погледа му не се разкри долината, с далечната, проблясваща повърхност на Лох Томнавей, и смътните светлинки на хижата Кракавал Лодж върху северния му бряг.

Тук зави на изток и пое, хвърляйки изпод гумите си чимове пръст и чакъл, по едва забележимата пътека, водеща стръмно нагоре към Лох Тахавал. Езерото бе скътано сред отвесни сипеи, извисяващи се от всички страни, а потокът, почти пресъхнал, едва ромолеше по каменното си легло надолу, през серия от малки водопади, към Лох Рунаскил.

В самото начало на потока още стоеше старият дървен мост, опрян върху каменни колони на двата бряга. Само откъм страната на езерото имаше паянтов парапет. Отстрани бе подравнен участък земя, където риболовците да оставят автомобилите си. Джипът на Минто бе спрян досами водата и Фин паркира успоредно с него. Можеше да чуе как неговият охлаждащ се двигател още припуква в тъмното, което означаваше, че е дошъл наскоро. Но от него самия нямаше и следа. Нито от Джон Ангъс Уистлър Макаскил. Затова пък имаше гъсти рояци от хапещи мушици, които начаса го обкръжиха. Оставаше само да се надява, че репелентът, с който обилно бе намазал лицето, ръцете и врата си, ще му осигури някаква защита.

Мястото тук бе високо и на запад се откриваше гледка към долината между върховете Маяласвал и Кракавал. Някъде отвъд нея бе морето, което не се виждаше. Затова пък се виждаха черните облаци, трупащи се заплашително на хоризонта. И проблясъците на далечни мълнии. Полъхваше хлад, предвещаващ буря – така дългоочакваната промяна във времето. На изток небето бе още чисто и в него висеше пълната луна, обещана от Уистлър. Оставаше му само да се надява, че всичко ще приключи бързо и той ще си бъде у дома, в леглото, преди пороят да се е разразил.

Цопване като от камъче, хвърлено във водата, привлече вниманието му и върху гладката повърхност на езерото се появиха кръгове. Навярно риба, скочила да улови някое насекомо. Никакъв друг звук. Никакъв признак на живот.

Фин се изкачи върху дървения мост и огледа околността. Вятърът продължаваше да се усилва, а облаците, авангардът на бурята, настъпваха все по-близо. Той погледна зад себе си по протежение на потока, който преди години една не бе отнел живота му, и усети как температурата спада. Мушиците бяха изчезнали, а луната се показваше и изчезваше все по-начесто, като в причудливо, сребристо светлинно шоу.

Щом се обърна обратно към езерото, забеляза някакво движение. Мимолетна сянка, мярнала се на фона на каменистия сипей.

– Минто! – извика в тъмното, а вятърът начаса отнесе думата от устата му.

Единственият отговор бе смях, който му бе твърде добре познат. И щом небесното светило се подаде отново, видя Уистлър да стои на брега и да го гледа над водата. После той вдигна дясната си ръка. От нея висеше огромна дива сьомга, уловена през хрилете от яките му, дебели пръсти.

– Можем просто да се приберем у дома, Фин. Да я опечем във фолио върху жаравата. Да пийнем по чашка и да си припомним старите времена. Какво ще кажеш?

Фин едва не се изкуши от предложението.

– Хайде стига, Уистлър. Двамата с теб трябва да поговорим сериозно.

– Затова ли си довел оня бияч? За да говорим сериозно? Много ме разочарова. Имах по-високо мнение за теб.

Едва тогава Фин осъзна, че нещата безнадеждно са се объркали.

В същия миг луната се скри зад поредния облак и фигурата на приятеля му бе погълната от тъмнината. Откъм джипа на Минто се разнесе силно тропане. Той скочи от моста, завтече се нататък и отвори вратата на багажника. Бившият десантчик лежеше вътре, целият омотан в собственото си буксирно въже като пиле, готово за грила. Устата му бе запушена с мазен парцал. Той бе успял да се преобърне по гръб, така че оповести за себе си, ритайки с подметки по ламарините.

– Господи!

Фин се пресегна и започна да го развързва. Щом извади парцала, в първите няколко секунди Минто можеше само да диша тежко, с пенеща се слюнка около устата.

– Ще го убия – изхриптя накрая. – Ще пречукам това копеле!

– Как се докара дотук, по дяволите?

– Той ме издебна и ми скочи, ето как!

Фин едва не се изсмя.

– Скочил ти е, значи?

– Проклетникът е як като бик.

– Мислех, че можеш да се справиш с него, Минто. Че трябва само да внимаваш да не го нараниш.

Другият го изгледа навъсено. Гордостта му бе силно накърнена, задето бе позволил да го надвият и над­хитрят.

– Така е. Стига да имах някакъв шанс. – Той седна и примигна от болка, улавяйки се за дясното рамо. – Май ми е извадил шибаната става.

– Значи няма да ми бъдеш от особена полза, докато не се оправиш – рече Фин, който седеше с кръстосани крака върху пода на багажника.

– Никога няма да го хванеш сам, приятел – бе ядният отговор. – Не и кльощав дребосък като теб.

Фин изпълзя навън през задната броня и скочи на земята.

– Най-добре си върви у дома.

После остана да наблюдава как Минто с мъка сяда на шофьорското място и пали мотора. Джипът запод­скача по коловозите към долното езеро и скоро фаровете му се скриха зад завоя.

Тогава усети първите капки дъжд върху лицето си.

Сега оставаха само двамата с Уистлър.

Той се обърна и огледа Лох Тахавал. Водите се дип­леха от надигащия се вятър, а лунната светлина хвърляше бягащи отблясъци по повърхността. Сянката на приятеля му помръдна край брега, а неговият смях долетя до ушите му.

– Хайде, Фин. Хвани ме, ако можеш.

За Уистлър всичко бе забава, която дори не вземаше на сериозно. И все пак, опълчвайки се на Джейми по този начин, той предизвикваше съдбата. Ако изгубеше дома си, имаше голяма вероятност да изгуби и делото за попечителство над дъщеря си. А изгубеше ли и двете, един господ знаеше какво щеше да стане с него.

В течение на близо минута Фин обмисляше дали просто да не се качи в колата и да се прибере. Каква полза имаше да играе тази игра? И все пак това щеше да означава да обърне гръб на човека, който му бе спасил живота. Уистлър никога не би постъпил така с него. Трябваше поне да опита да вникне в проблемите му.

– Спри, почакай! – извика, но гласът му бе погълнат от нощта. Силуетът на другия се мярна за миг на фона на небето и после започна да се плъзга по сипея към долната долина.

Фин въздъхна и след кратко колебание отвори багажника си, откъдето извади непромокаемо яке и малка раница. Навлече якето, метна раницата на гръб и здраво стисна в дясната си ръка гумираната дръжка на телескопична щека за ходене.

Да става каквото ще, мина му през ума.