Шовинист

Керът поразтъпка нозе и се огледа.

— Ето, аз стоях тука. А принцът се намираше… в онази посока.

Ангуа покорно прекоси площада. Няколко души се извърнаха, за да изгледат изумено Керът.

— Чудесно… спри… не, една крачка по-на… стой… обърни се малко по-наляво… моето ляво… отстъпи малко назад… сега вдигни ръце…

Той се приближи към нея и проследи посоката на погледа й.

— Стреляли са от Университета?

— Изглежда като да е стреляно от библиотеката — поясни Ангуа. — Но магьосник не би го направил, как мислиш? Те гледат да се държат настрана от такива неща.

— Но пък не е трудно да се влезе при тях, — дори когато вратите са заключени — каза Керът. — Нека се опитаме да проникнем неофициално, става ли?

— Добре. Керът?

— Да?

— Фалшивите мустаци… не ти отиват, знаеш ли. И носът ти е прекалено розов.

— Правят ли ме незабележим?

— Не. И освен това тая шапка… На твое място бих свалила шапката. Не че й има нещо — бързо добави тя. — Но да излизаш с кафяво бомбе по улиците… не е в твоя стил. Не ти отива.

— Именно! Ако беше в моя стил, хората щяха да ме познаят веднага!

— Керът, така приличаш на кретен.

— А иначе приличам ли ти на кретен?

— Не, не…

— А-ха! — Керът порови в джоба на огромното си кафяво палто. — Купих си тая книга за маскировките от магазина за забавления на улица федър, виж я. Интересно, Ноби също беше там, пазаруваше си нещо. Питах го какво и той ми отговори, че е дошло времето да се предприемат крайни мерки. Какво е искал да каже според теб?

— Нямам си идея.

— Просто е удивително какви стоки продават в тоя магазин. Фалшива коса, фалшиви носове, изкуствени бради, дори фалшиви… — Той се поколеба и започна да се изчервява. — Дори фалшиви… нали се сещаш, нагръдници. За дамите. Но убий ме, не мога да си представя защо някой би искал да си ги подправя…

„Сигурно не би могъл“ — каза си Ангуа. Тя пое много тъничката книжка от ръцете му и я прелисти. След това въздъхна.

— Керът, тези маскировки са измислени, за да украсяваш с тях картофени куклички.

— Така ли?

— Виж, на всичките рисунки има показани картофчета!

— А аз помислих, че това е само за илюстрация.

— Керът, заглавието е „Чичко-картофчо“9.

Иззад черните си мустаци Керът изглеждаше разстроен и озадачен.

— Но защо ще му трябва на някого да маскира картофи?

Междувременно стигнаха до алеята край оградата на Университета, която беше известна под неофициалното наименование „Студентският вход“ от толкова много векове насам, че дори бяха поставили табелка с името в единия й край. Двама студенти се разминаха с тях.

Неофициалният вход към Университета беше известен само на студентите. Това, което повечето студенти пропускат е, че и старшите преподаватели някога са били студенти и също им се е искало да се помотаят из града след официалното заключване на вратите. Този факт естествено влечеше след себе си значително объркване и полунощна дипломация в района на алеята.

Керът и Ангуа търпеливо изчакаха още няколко студенти да прескочат оградата, последвани пъргаво от Декана.

— Добър вечер, сър — учтиво поздрави Керът.

— Добър вечер, Картофчо — отговори Деканът и потъна в нощта.

— Е, убеди ли се?

— Да, но не ме нарече Керът. Принципът е спазен.

Те се приземиха на академичната морава и се насочиха към библиотеката.

— Ще е затворена по това време — каза Ангуа.

— Не забравяй, че ние имаме вътрешен човек там — отговори Керът и почука.

Вратата се отвори един сантиметър:

— Уук?

Керът повдигна учтиво ужасната си малка кръгла шапка.

— Добър вечер, сър, чудех се дали не можем да влезем за малко. Полицейска задача.

— Уук иик уук?

— Амиии…

— Какво казва той? — попита Ангуа.

— Ако толкова искаш да знаеш, каза „Мили боже, ходещ картоф“.

Библиотекарят подуши Ангуа с подозрение. Той поначало не харесваше миризмата на върколаците. Но ги покани с жест да влязат. Остави ги да чакат, а той отиде до бюрото си, като се опираше на кокалчетата на юмруците си, разтършува се в най-горното чекмедже и измъкна оттам значка „Полицай с особено назначение“, закачена на канап. Овеси значката някъде около мястото, където най-общо се предполагаше, че би се намирала шията му, ако имаше такава, и застина в поза, която е най-близкото съответствие на „мирно“ при орангутаните. Което не е сериозно постижение, трябва да признаем. Основната част от маймуната схваща бързо замисъла, но крайниците го възприемат далеч по-бавно.

— Уук уук!

— Това да не беше „Как бих могъл да ви бъда полезен, капитан Луковица?“ — осведоми се Ангуа.

— Трябва да огледаме петия етаж — частта откъм площада — с повей на хладина в гласа обясни Керът.

— Уук ууук — уук.

— Той казва, че там имало само стари складове — преведе Керът.

— А последното „Уук“ за какво беше? — попита Ангуа.

— „Господин Кошмарна Шапка“, — отговори Керът.

— Но пък още не е разбрал кой си, нали? — успокои го Ангуа.

Петият етаж представляваше коридор край стаи със застоял въздух, из които се носеше печалната миризма на вехти, непотърсени книги. Те лежаха струпани не върху лавици, а в широки сандъци, опасани с канапи. Много от тях изглеждаха опърпани, с липсващи корици. Съдейки по останките, повечето бяха стари учебници, към които дори най-запаленият библиофил не би проявил интерес.

Керът вдигна от пода „Окултен буквар“ на Удилий. Няколко страници се изплъзнаха и полетяха към земята. Ангуа ги събра.

— „Глава Петнайста, Елементарна Некромания“ — прочете на глас тя. — „Първи урок: Правилното използване на лопатата…“

Тя остави листовете и подуши въздуха. Присъствието на Библиотекаря изпълваше ноздрите й като слон кибритена кутия, но…

— Тук е имало някой. През последните няколко дни. Бихте ли ни оставили за малко сами, сър? Когато става дума за аромати, вие сте някак си прекалено… прям.

— Уук?

Библиотекарят кимна на Керът, сви рамене към Ангуа и нехайно напусна стаята.

— Не мърдай, Керът — помоли Ангуа. — Остани където си. Не раздвижвай въздуха…

Тя предпазливо пристъпи напред. Ушите й казваха, че Библиотекарят е в коридора, защото чуваше проскърцването на дъсчения под под стъпките му. Носът й твърдеше, че той още е в стаята. Леко позамазан, разбира се, но…

— Трябва да се преобразя — реши тя. — Не мога да уловя истинската картина по този начин. Всичко е прекалено странно.

Керът покорно затвори очи. Тя му забраняваще да наблюдава преобразяването й от човек във вълк заради неприятните форми, които тялото й приемаше по пътя. Горе в Юбервалд хората минаваха от едната форма в другата естествено, както обикновените хора сменят едно палто с друго, но дори и там се смяташе за проява на добро възпитание, ако това се прави зад някой храст.

Когато отново отвори очите си, Керът видя как Ангуа дебнешком се промъква напред, цялото й същество концентрирано във върха на носа й.

Обонятелното присъствие на Библиотекаря имаше плътни очертания, то приличаше на пурпурна размазана струя там, където се беше движил, но имаше почти твърда форма, където беше стоял на място. Дланите, лицето, устните… след няколко часа щяха да бъдат просто в центъра на размиващ се облак, но сега тя можеше да ги подуши по местата им.

Тук не би трябвало да става течение. Нямаше дори и мухи, които да бръмчат в мъртвия въздух и да развалят мирисните следи.

Тя се насочи към прозореца. Чувстваше зрението си като мъгливо присъствие някъде в задните дялове на мозъка… виждаще стаята като проста черно-бяла скица, върху която мирисните дири рисуваха своите великолепни картини.

Към прозореца… До прозореца…

Да! Тук е стоял човек и ако се съди по миризмата, не е помръдвал доста време. Миризмата се носеше във въздуха на ръба на нейните обонятелни възможности. Завихрените, развълнувани следи показваха, че прозорецът е бил отворен и след това затворен и… нямаше ли някакво тънко, почти недоловимо усещане, че човекът, който и да беше, е държал оръжие в ръце?

Тя вдигна нагоре нос в желанието си да проследи оригиналната форма на предметите по следите, които висяха в застоялия въздух като мъртъв дим…

Когато приключи, Ангуа се върна до купчинката с дрехите си и се покашля деликатно, докато напъхваше крака в ботушите си.

— Тук е имало човек. Стоял е до прозореца. С дълга коса, изсушена, вони на скъп шампоан. Той е човекът, който е заковал обратно по местата им дъските, след като Ози е влязъл в Барбикан.

— Сигурна ли си?

— Моят нос някога грешил ли е?

— Извинявай. Карай нататък.

— С набито телосложение е, дори пълен за ръста си. Не се мие често, но когато го прави, използва сапун „Острието на вятъра“, от евтината марка. Но шампоанът му е скъп, което е странно. Почти нови ботуши. И зелено палто.

— Ти да не можеш да подушваш цветовете?

— Не. Подуших багрилото. Доставят го от Сто Лат, ако не се лъжа. И… струва ми се, че е стрелял оттук с лък. Със скъп лък. Долових намек за коприна във въздуха, а от нея се правят само най-издръжливите тетиви. А такава тетива не се слага на евтин лък.

Керът се приближи до прозореца.

— Имал е добър изглед.

Той погледна към пода. След това огледа перваза и близките лавици за книги.

— Колко време е прекарал тук?

— Два или три часа, мисля.

— Не се е разхождал много-много наоколо.

— Не.

— Или пък пушил, или плюл. Просто е стоял и е чакал. Професионално. Господин Ваймс беше прав.

— Далеч по-професионално от Ози, във всеки случай — съгласи се Ангуа.

— Зелено палто… — проточи Керът. — Зелено палто, зелено палто…

— О-о… и лош пърхут — допълни Ангуа, щом се изправи.

— Снежния склон?! — извика Керът.

— Какво?

— Наистина ли подуши пърхут?

— O, да, по целия под…

— Затова го наричат Снежния склон. Казва се Дейсивил Слопс, мъжът с турбо-гребена. Но за него чух, че се преместил в Сто Лат…

Двамата произнесоха в синхрон:

— …откъдето идва багрилото…

— Той добър стрелец ли е? — попита Ангуа.

— Изключителен. Много е добър и в убиването на хора, които дори не познава.

— Да не е от Гилдията на убийците?

— O, не. Той просто убива хора заради парите. Няма никакъв стил. Дори не може да чете и да пише. — Керът се почеса по главата, унесен в мили спомени: — Дори не обича да разглежда сложни картинки. Хванахме го миналата година, но той изненадващо разроши коси и избяга, докато ние изровим Ноби. Така, така… Чудя се къде ли може да е отседнал?

— Не ме карай да го проследявам по улиците долу. Хиляди хора са преминали досега върху следата.

— O, няма да е необходимо. Ще намерим някой, който знае. Има си хора в този град, които виждат всичко.

— ГОСПОДИН СЛОПС?

Снежния склон предпазливо попипа гърлото си, или по-скоро — гърлото на своя дух. Човешката душа изглежда запазва формата на оригиналното тяло известно време след смъртта. Навикът е втора природа.

— Кой, по дяволите, направи това?

— НЕ Е НЯКОЙ, КОГОТО ПОЗНАВАШ — отговори Смърт.

— Определено не е! Аз не познавам много хора, които са ми отсичали главата!

Тялото му се беше стоварило върху масата. Няколко флакона медицински шампоан се бяха разлели и сега смесваха цветове с другите, по-интимни течности, които се стичаха от трупа.

— А за това тук дадох почти четири долара — продължи той.

Но последното му оплакване изглеждаше някак не на място. Смъртта е нещо, което се случва на другите. Този друг тука на масата в случая беше самият той. Тоест… онзи там, на масата. А не този, който стои надвесен над собствения си труп. Приживе Снежния склон дори не можеше да напише „метафизичен“ без грешки, а ето че сега започваше да гледа на живота по странен начин. От другата му страна, като начало.

— Четири долара — повтори той. — А дори нямах време да го пробвам.

— НЯМАШЕ ДА ПОМОГНЕ. — Смърт го потупа по избледняващото рамо. — НО АКО МОГА ДА ТИ ПРЕДЛОЖА ДА ПОГЛЕДНЕШ НА НЕЩАТА ОТКЪМ СВЕТЛАТА ИМ СТРАНА — СПОМНИ СИ, ЧЕ ПОВЕЧЕ НИКОГА НЯМА ДА ТИ ПОТРЯБВА.

— Никога повече пърхут? — каза Снежния склон, вече почти прозрачен и бързо избледняващ.

— НИКОГА. МОЖЕШ ДА МИ ВЯРВАШ.

Командир Ваймс тичаше по смрачаващите се улици, като се опиташе в движение да затегне катарамите на ризницата си.

— Добре, докладвай какво се случи.

— Казват, че някакъв клачианец е убил човек, сър. На Скандалната алея се е събрала голяма тълпа и работата хич не върви на добре. Аз бях дежурна на бюро, но реших, че ще искате да ви уведомя, сър.

— Правилно.

— И освен това не мога никъде да намеря капитан Керът.

Невидим писец задращи тънка следа от разяждащо мастило по Главната присъствена книга в мозъка на Ваймс.

— O, богове… тогава кой е дежурният офицер?

— Сержант Детритус, сър.

На джуджето му се стори, че внезапно се е заковало мирно, въпреки че продължаваше да тича. Командир Ваймс бързо се превърна в смаляващо се неясно петно в далечината.

Със спокойното, безстрастно изражение, присъщо на онези, които методично изпълняват служебните си задължения, сержант Детритус грабна един човек от тълпата и го използва, за да удря с него други. Когато успя да разчисти достатъчно обширна площ около себе си и сътвори купчина от стенещи бивши размирници, той прескочи телата, изправи се и сви ръце на фуния около устата си.

— Слушайте ме, вий, човеци!

Трол, който вика с цяло гърло, лесно може да заглуши виелица. Когато реши, че е привлякъл вниманието към себе си, Детритус измъкна изпод нагръдника си един свитък и го размаха над главата си.

— Туй тука е Законът за Бунтовете. Знаете ли к’во означава туй? Значи, че кат ви го прочета и вий не се разпр… разпръс… разотидете, Стражът може да използва смъртоносна сила, чатнахте ли?

— А ти току-що какво използва, а? — простена някой изпод краката му.

— Ти само оказа доброволно съдействие на полицията — отговори Детритус и премести тежестта върху другия си крак.

После разгъна свитъка. Въпреки че тук-там в пресечките още се чуваше боричкане и от съседната улица се носеха викове, кръгът от тишина около трола се разширяваше. Надушването на добрата възможност да се позабавляват беше нещо като генетична заложба сред анкх-морпоркските жители.

Детритус вдигна документа на една ръка разстояние пред очите си. След това го доближи на три пръста от лицето си. Завъртя го няколко пъти. Устните му мърдаха мъчително. Накрая се наведе и показа свитъка на полицай Визит.

— Каква е таз дума?

— „Тъй като“, сержант.

— Знам го туй!

Тролът се изпъчи отново.

— „Тъй като… е…“ — Мънистени зрънца от тролския еквивалент на пот започнаха да кондензират върху челото на Детритус. — „Тъй като е… об-щопр-и-ето…“

— Общоприето — прошепна полицай Визит.

— Знам го и туй. — Детритус се вторачи още веднъж в текста, след което се предаде. — Няма да стоите така прави да ме слушате тука цял ден, я! — Изрева той. — Туй тука е Законът за Бунтовете и всички требе да го прочетете! Ей, ти, пусни го по редицата!

— И какво ще стане, ако не го прочетем? — извика глас от тълпата.

— Требе да го прочетете. Тъй е по закон.

— И след това какво ще стане?

— После ще ви застрелям.

— Ама така не може! — възропта друг глас. — Първо трябва да викаш: „Стой! Въоръжена полиция!“

— И тъй бива — съгласи се Детритус. Размърда рамо, за да свали арбалета удобно под мишницата си. Беше обсаден арбалет, предназначен да се монтира върху платформа. Стрелата му беше шест стъпки дълга. — По-трудно се уцелва тичаща мишена.

Той освободи предпазителя…

— Някой да е свършил вече с четенето?

— Сержант!

Ваймс разблъска тълпата по пътя си. И това вече беше просто тълпа, а не метеж. Анкх-морпоркци винаги са били добри слушатели.

Шлемът на Детритус издрънча, когато тролът отдаде чест.

— Сержант, наистина ли възнамеряваше хладнокръвно да застреляш тези хора?

— Не, сър. Смятах още докато им е топла кръвта, сър.

— Така ли? Е, дай ми една минута да поговоря с тях.

Ваймс се обърна към най-близкия мъж. Той държеше горяща цепеница в едната ръка и дълга тояга — в другата. Пулеше се с нервното предизвикателство на човек, който тъкмо е почувствал земята да се разлюлява под краката му.

Ваймс придърпа ръката с горящата цепеница и припали пурата си.

— Какво става тука, друже?

— Клачианците са застреляли човек, господин Ваймс! Това си е непредизвикана с нищо агресия!

— Тъй ли?

— Убити са хора!

— И кои хора, по-точно, са били убити?

— Ами… там ми казаха… всеки знае, че клачианците са убивали хора! — Стъпките на мисълта му най-сетне напипаха сигурна земя. — Те за какво се мислят, да нахлуват така в нашата страна…

— Достатъчно — прекъсна го Ваймс, отстъпи крачка назад и повиши глас. — Познавам доста от вас. И знам, че всички имате домове, в които ви чакат. Виждате ли това? — той измъкна от джоба си полицейския жезъл. — На него е написано, че аз съм назначен, за да пазя мира. Така че след десет секунди възнамерявам да отида някъде другаде, за да си потърся мир, който да пазя, а Детритус ще остане тука. И само мога да се надявам, че няма да направи нещо, с което да опетни униформата. Или поне да не я лекьоса прекалено много.

Иронията не беше сред силните черти на присъстващите, но по-интелигентните от тях успяха да разпознаят изражението на Ваймс. То казваше, че човекът е стиснал нишката на търпението между зъбите си и виси на нея.

Тълпата оредя и се разкъса по краищата, докато хората енергично крачеха към страничните пресечки, като захвърляха по пътя си самоделните оръжия и се появяваха от другия край на улицата с достойната, умислена походка на почтени граждани.

— Дотук добре, но какво стана? — попита Ваймс трола.

— Чухме, че онуй момче е застреляло някакъв човек. Тъкмо стигнахме магазина и отвсякъде заприиждаха хора, викаха и…

— То порази човека тъй, както Худрун порази разгулниците от Ур — обясни полицай Визит10.

— Поразил? — повтори Ваймс объркано. — Убил ли е някого?

— Не и тъй, че човекът да не се оправи, сър — отговори Детритус. — Улучил го е в ръката. Приятелите му го доведоха в Стражата, за да подаде оплакване. Той е пекар от нощната смяна. Каза, че закъснял за работа, втурнал се тичешком да вземе нещо за хапване и в следващата минута лежал прострян на пода.

Ваймс пресече улицата и натисна дръжката на вратата. Тя поддаде леко, след което се опря на нещо, което изглежда беше барикада от мебели. Столове бяха натрупани и пред прозореца.

— Колко хора се бяха събрали тука, полицай?

— Голяма тълпа, сър.

„Срещу четирима души от другата страна на вратата. Семейството на Гориф“. Бравата поддаде още малко и Ваймс се усети, че се навежда, още преди да е чул натягането на арбалета.

Внезапно прозвуча звън на тетива. Арбалетът по-скоро изплю, отколкото изстреля стрелата. Тя се завъртя диво като тирбушон, прелетя през улицата и удари странично стената отсреща.

— Вижте сега… — Ваймс се приведе още малко, но повиши глас. — Който и да е бил улучен с това нещо, е било по случайност. Тук е Стражата. Отворете вратата. В противен случай Детритус ще я отвори. А когато той отваря врата, тя си остава отворена. Разбирате какво имам предвид, нали?

Никакъв отговор.

— Добре тогава. Детритус, приближи се, моля те…

Отвътре се разнесе тиха караница, последвана от тътренето на отместващи се мебели. Ваймс опита вратата. Тя се люшна навътре.

Семейството се беше събрало в най-отдалечения край на стаята. Ваймс почувства напрежението на осем очи, вторачени в него. В атмосферата се носеха объркване и уплаха, подправени с миризмата на изгоряла храна.

Господин Гориф държеше предпазливо арбалета, а изражението на лицето на сина му каза на Ваймс много от нещата, които искаше да узнае.

— Добре — започна той. — Сега всички ме слушайте. Няма да арестувам никого. Това ми изглежда като едно от нещата, които биха накарали Негово превъзходителство да ми трие сол на главата. Но е по-добре да прекарате нощта в полицията. Не мога да отделя хора, които да пазят тука. Разбирате ли? Бих могъл да ви арестувам. Но аз само ви моля.

Господин Гориф прочисти гърло.

— Човекът, когото застрелях… — започна той и остави и въпроса, и лъжата да увиснат във въздуха. Ваймс се насили да не поглежда към момчето.

— Не е пострадал зле.

— Той… се втурна вътре — обясни господин Гориф. — А след снощната история…

— Вие си помислихте, че пак ви нападат, и грабнахте арбалета?

— Да! — наежи се момчето, преди баща му да си отвори устата.

Последва кратък спор на клачиански.

— Трябва ли да напуснем къщата?

— За ваше добро е. Ще се опитаме да намерим някой да я наглежда. Сега си съберете нещата и вървете със сержанта. И ми дайте тоя арбалет.

Гориф му го връчи с въздишка на облекчение. Беше типичен „Съботна вечер, специален“, толкова лошо сглобен и така капризен, че единственото безопасно място, докато стреляш, беше директно зад него, а дори и тогава човек поемаше известен риск. И никой не беше предупредил собственика му, че мястото под тезгяха във влажен, задимен магазин и непрекъснатия дъжд от мазнина отгоре му не са най-подходящите условия за съхранение. Тетивата беше провиснала. Вероятно единственият надежден начин този арбалет да нарани човек би бил да го фрасне по главата с него.

Ваймс почака Детритус да изведе семейството и огледа за последен път помещението. Не беше голямо. В кухнята зад магазинчето нещо лютиво беше извряло до сухо в котленцето си. Като си опари пръстите, успя да дръпне котлето от огъня и после, смътно припомняйки си какво правеше майка му в такъв случай, го накисна в умивалника.

След това барикадира прозорците колкото можа и излезе, като заключи вратата зад себе си. Дискретно закачената над вратата метална плочка на Гилдията на крадците съобщаваше на света, че господин Гориф съвестно е платил годишната си такса11. Но на света имаше достатъчно не толкова официални опасности, затова Ваймс измъкна от джоба си парче тебешир и написа на вратата:

След това размисли и се подписа:

Във въображението на хората с по-слаб граждански дух върховенството на закона не тежеше толкова, колкото ужасът от появата на Детритус.

Законът за Бунтовете! Кой, по дяволите, го е изкопал това писание? Вероятно Керът, разбира се. Законът не се прилагаше откак Ваймс се помнеше — което не беше изненада, ако човек знае какво всъщност е написано в него. Дори Ветинари би се поколебал да го използва. Сега не беше нищо повече от голо заглавие. Бог да благослови неграмотните…

Ваймс тъкмо отстъпи крачка назад, за да се полюбува на творението си, и видя заревото над къщите покрай Парковата Алея, почти веднага след това чу чаткането на подковани със стомана ботуши.

— Здравей, Дребнодупе — каза, без да се обръща. — Сега пък какво се е случило? Само не ми казвай, че някой е подпалил клачианското посолство.

— Слушам, сър! — отговори джуджето. Тя застана мирно по средата на улицата, като го гледаше притеснено.

— Е?

— Ами… вие нали казахте да не ви казвам…

Прималял, Ваймс си припомни, че потомствените умения на джуджетата в металолеенето са поръсени само с щипка ирония.

— Клачианското посолство наистина ли гори?

— Да, сър!

Госпожа Спент открехна със скърцане вратата.

— Да?

— Аз съм приятел на… — Керът се поколеба. Чудеше се дали Фред се е представил с истинското си име. — На… големия дебел човек, костюмът не му е по мярка…

— Оня, дето разхожда насам-натам сексуалния маниак ли?

— Моля?

— Един кльощав дребен мухльо, облечен като клоун.

— Казаха, че давате стая под наем — отчаяно опита Керът.

— Те я наеха — отговори госпожа Спент и се опита да затвори вратата.

— Те казаха, че бих могъл да я използвам…

— Никакво пренаемане не позволявам!

— Казаха, че трябва да ви платя два долара!

Натискът върху вратата понамаля.

— Отгоре на туй, дето те го плащат ли?

— Разбира се.

Тя изгледа Керът отгоре до долу и подсмръкна.

— К’во бачкаш?

— Извинете?

— Ти си ченге, нали?

— Ами… — Керът се поколеба, след което повиши глас. — Не, не съм полицай. Ха-ха, вие си мислите, че съм полицай, така ли? Да не би да ви приличам на полицай?

— Да, приличаш ми. Ти си капитан Керът. Виждала съм те да обикаляш града. Но, тъй или иначе, и ченгетата трябва да спят нейде, нали.

Горе на покрива Ангуа подбели очи.

— Никакви жини, никакву готвене, никаква музика, никакви животни — изреди госпожа Спент, когато го водеше нагоре по скърцащите стълби.

Ангуа изчака в мрака, докато чу прозореца да се отваря.

— Отиде си — прошепна Керът.

— По керемидите отвън има стъкълца, точно както докладва Фред — сподели Ангуа.

Вътре тя затвори очи и си пое дълбоко дъх. Първо се налагаше да изключи миризмата на Керът — нетърпелива пот, сапун, остатъчен мирис на грес за арбалети…

…и Фред Колън, целия вир-вода с намек за бира, странната помада за свежа кожа на Ноби, и миризмата на стъпки, тела, дрехи, грес, нокти…

Окото на обонянието й можеше да види хората в стаята час след като са я напуснали по замразената във времето обонятелна диря, която оставяха. Но след денонощие миризмите започваха да се пресичат и оплитат една в друга. Трябваше да ги взима поотделно, една по една, да отдели познатите частици и каквото останеше…

— Толкова са се объркали!

— Добре, добре — успокои я Керът.

— Тук е имало най-малко трима души! Единият е Ози… Миризмата му е по-силна около леглото… и…

Тя разтвори широко очи и се втренчи в пода.

— Някъде тук!

— Кое? Какво?

Ангуа приклекна, почти долепила нос о дъските на пода.

— Мога да го подуша, но не мога да го видя!

Пред лицето й се появи нож. Керът приклекна и прокара острието в цепнатината между две от дъските. Нещо като кафява тресчица отхвръкна настрана. Явно беше тъпкано и въргаляно насам-натам от множество нозе, но дори и така Керът можеше да усети аромата на карамфилче.

— Смяташ ли, че Ози честичко си е правил ябълков пай? — прошепна той.

— „Никакву готвене“, забрави ли? — ухили му се Ангуа.

— Значи някой друг…

Керът изчовърка още прах и мръсотия. В тях нещо блесна.

— Фред каза, че стъклата са се посипали отвън, нали така?

— Да.

— Добре, но какво ще стане, ако предположим, че някой не е успял да събере всички стъкълца, когато го е счупил?

— За човек, който мрази лъжата, ти си ужасно подозрителен, знаеш ли?

— Просто логика. Отвън пред прозореца има посипани стъкла, но това означава просто, че има стъкла, посипани пред прозореца. Командир Ваймс винаги повтаря, че няма такова нещо като улика. Въпросът е как ти сам виждаш нещата.

— Мислиш, че някой е разбил прозореца, влязъл е и след това внимателно е пренесъл всички стъкълца навън?

— Възможно е.

— Керът? Защо шепнем?

— „Никакви жини“, забрави ли?

— И никакви домашни животни. Не гледай така — прибави тя, щом зърна лицето му. — Проява на лош вкус е само когато някой друг го казва. На мен ми е позволено.

Керът изстърга още няколко парченца стъкло от пода. Ангуа надникна под леглото и измъкна омачканите списания.

— Мили боже, наистина ли хората четат подобни неща? — възкликна тя, докато прелистваше „Лъкове и амуниции“. — „Тестовете на Огнеметния Рефлекс Номер 7: Много Повече Лък“… „Възпаление на ходилото — ние ви представяме десетте най-добри мехлема срещу гъбички!“… и какво е това списание?… „Волнонаемник“?

— Непрекъснато се водят разни дребни войни тук и там — обясни Керът, докато издърпваше кутията с парите.

— Но само погледни размера на тази секира!… „Вземи им акъла, вземи «Разчистващата пътя» на «Бърли и Силен-в-ръката» и ги скъси с една глава!“ Явно е вярно това, дето го разправят за мъжете, които си падат по големи оръжия…

— А то е?… — подкани Керът, докато отваряше капака на кутията с парите.

Ангуа го изгледа внимателно. Както винаги, Керът излъчваше невинност като едно малко слънчице. Но той би трябвало… Те всички знаят… Той непременно…

— Те… хмм… обикновено са доста малки — отговори тя.

— O, да, вярно е. — Керът ровеше из клачианските монети. — Вземи например джуджетата. Нищо не ги прави толкова щастливи колкото брадва, по-дълга от самите тях. И Ноби също си пада по големи оръжия, а той си е фактически с размерите на джудже.

— Хмм…

Ангуа беше уверена, че познава Керът по-добре от всеки друг. Сигурна беше, че той наистина държи на нея. Просто рядко го казваше, защото очевидно допускаше, че тя го знае. Беше познавала и други мъже преди него, въпреки че превръщането във вълк за определена част от месеца се считаше за един от онези дребни дефекти, които обикновено отблъскват мъжете. И докато не попадна на Керът, винаги всичко свършваше по един и същ начин. Беше чувала изразите, които мъжете обикновено произнасят в разгорещените моменти и веднага след това забравят. Но когато Керът казваше нещо, ставаше ясно, че всичко вече е установено и договорено помежду ви. Той искрено се изненадваше, че тя е забравила какво й е казвал миналия път и дори й цитираше датата и времето на разговора им.

И все пак през повечето време имаше усещането, че по-голямата част от Керът е скрита много надълбоко и наднича оттам. Никой не можеше да бъде толкова простоват, никой не можеше да бъде толкова изобретателно тъп, без да бъде при това ужасно интелигентен. Същото като да бъдеш актьор. Само много добрият актьор е достатъчно добър, за да изиграе слаб актьор.

— Доста самотен човек е нашият Ноби — отсъди Керът.

— Амии-даа…

— Но съм сигурен, че рано или късно ще си намери подходящ спътник в живота — добави оптимистично той.

„Най-вероятно на дъното на бутилката“ — вметна наум Ангуа. Спомняше си добре разговора с Ноби. Беше ужасно като си го помисли човек, но имаше нещо, което я караше да потреперва при мисълта, че Ноби ще бъде допуснат до океана на живота, дори само до плиткия му край.

— Знаеш ли, тези монети изглеждат странно…

— Как така? — попита Ангуа, благодарна за смяната на темата.

— Защо ще му плащат в клачиански уоли? Той не би могъл да ги изхарчи тук, а и сарафите няма да му дадат добра цена за тях. — Керът подхвърли и хвана във въздуха една монета. — Когато тръгвахме, господин Ваймс ми каза: „И да ми донесеш чувала с фурми и камилата, дето е скрита под възглавницата.“ Мисля, че го разбирам.

— Пясък по пода. Това не е ли очевидна улика? Можеш веднага да познаеш, че са били клачианци, защото са имали пясък по сандалите си!

— Ами карамфилчето… — Керът побутна с пръст малката скилидчица. — Не е често срещан навик дори и сред клачианците. Това не е прекалено очевидна улика, нали?

— Мирише прясно. Бих казала, че човекът е бил тука снощи.

— След смъртта на Ози?

— Именно.

— И защо?

— Откъде да знам? И що за име е 71-часовия Ахмед?

Керът сви рамене.

— Не знам. Но според мен господин Ваймс мисли, че някой в Анкх-Морпорк иска ние да вярваме, че клачианците са платили за убийството на принца. Това звучи… гадно, но логично. Но не мога да разбера защо един истински клачианец би се забъркал в това…

Погледите им се срещнаха.

— Политика? — произнесоха едновременно двамата.

— За достатъчно пари много хора биха направили какво ли не — добави Ангуа.

Внезапно откъм вратата се разнесе свирепо думкане.

— Довел ли си някого вътре? — провикна се госпожа Спент.

— Бързо вън през прозореца! — просъска Керът.

— Защо да не остана и просто да й разкъсам гърлото? — каза Ангуа. — Добре де, добре, само се пошегувах, спокойно!

И изчезна зад перваза на прозореца.

Анкх-Морпорк от много години нямаше пожарна команда. Гражданите понякога разсъждават дразнещо праволинейно и на човек не му е нужно много време, за да види очевидните недостатъци в това да плаща на група хора за броя на пожарите, които им се налага да гасят. Анкх-морпоркци наистина започнаха особено много да се стискат за парите си след Нафтения Вторник.

Оттогава те свикнаха да се уповават на разумния егоизъм. Хората, живеещи близо до горящата къща, правеха всичко по силите си да я угасят бързо, защото се страхуваха буквално да не се подпали и тяхната черга.

Но тълпата около горящото посолство зяпаше с отсъстващия поглед на хора, които знаят, че зрелището се предава от някоя далечна планета.

Те се отдръпнаха по инстинкт, когато Ваймс си запроправя път към празното пространство пред вратите на посолството. Пламъците вече облизваха прозорците на първия етаж и на потрепващата светлина отвътре можеха да се видят бягащи силуети.

Той се обърна към тълпата:

— Хайде, де! Какво ви става! Правете веднага верига за ведрата!

— Това си е тяхното скапано посолство! — отговори един глас.

— Ъхъ. Клачианска земя, нъл’тъй!

— Не можем да стъпваме на клачианска територия.

— Това си е чисто нахлуване, тъй си е.

— Пък и не ни пускат! — обобщи малко момченце с ведро в ръце.

Ваймс прецени вратите на посолството. Пред тях стояха двама пазачи. Обърканите им погледи се местеха от огъня зад тях към тълпата отпред и обратно. Мъжете очевидно бяха силно изнервени, но, което е по-лошото, бяха изнервени и стискаха дълги мечове в ръце.

Ваймс се насочи към тях, като се опитваше да се усмихва и държеше значката си високо вдигната пред себе си. На значката имаше изобразен щит. Твърде мъничък.

— Командир Ваймс, Анкх-морпоркска Градска стража, — произнесе той с глас, който се надяваше да е прозвучал приятелски и успокоително. Единият страж го отпъди с ръка:

— Хразкарай се!

— Аха… — каза Ваймс.

Внимателно огледа паветата около портата и след това стража. Някъде из пламъците някой изпищя.

— Хей, ти! Ела тук! Виждаш ли това? — извика той на пазача, докато му сочеше плочника. Човекът пристъпи плахо напред. — Това е анкх-морпоркска територия под краката ти, приятелю. Ти си застанал на нея и си позволяваш да възпрепятстваш изпълнението на моя… — той заби юмрук колкото се може по-силно в корема на стража — …служебен дълг!

Вторият се нахвърли върху него. Ваймс го посрещна с коляно в слабините. Нещо неприятно изпука. Вероятно беше глезенът на Ваймс.

Проклинайки и с леко накуцване, той се втурна в посолството и сграбчи първия изпречил се на пътя му човек за робата:

— Има ли останали хора вътре? Има ли хора в сградата?

Човекът изгледа Ваймс паникьосано. Купчината листове, които беше понесъл нанякъде, се разпиля по пода.

Някой го сграбчи за рамото:

— Можете ли да се катерите, господин Ваймс?

— Кой, по…

Непознатият се обърна към свилия се от страх чиновник и силно го удари през лицето:

— Спасител на хартиени отпадъци!

Тюрбанът се размота от темето на мъжа, когато той залитна и падна назад.

— Насам!

Фигурата се гмурна в кълбетата дим. Ваймс забърза след него, докато не стигнаха до стена с прикован към нея улук.

— Как така успяхте?…

— Нагоре! Нагоре!

Ваймс постави крак в събраните на столче длани на непознатия, успя да закрепи другия си крак на ръба на конзолата и се изтегли нагоре.

— Бързо!

Ваймс полуизкачи, полуизпълзя по улука. Малки фойерверки от болка избухваха по краката му. Най-после достигна парапета на втория етаж и се прехвърли през него. Непознатият се появи веднага след него, сякаш беше пролазил нагоре по стената.

Ивица бял плат закриваше долната половина от лицето му. Той напъха второ парче плат в ръцете на Ваймс.

— Покрий си носа и устата! Заради дима!

На покрива всичко вреше. Един комин точно до Ваймс изригна ревящ език пламъци.

Привидението подхвърли останалата част от недоразмотания тюрбан в ръцете му и извика:

— Ти дръж този край, аз ще хвана другия — и се вряза отново в дима.

— Но защ…

Ваймс усещаше жегата през подметките на ботушите си. Пристъпи към ръба на покрива и чу виковете отдолу.

Когато се надвеси над корниза, успя да види прозореца на етажа под него. Някой беше строшил прозореца и махаше с ръка за помощ отвътре.

В двора на посолството настъпи допълнителен смут. Сред мелето от тела Ваймс видя внушителната фигура на полицай Дорфл, големът на Стражата. Той беше направен от глина и определено беше устойчив на огън. Но проблемът на Дорфл бяха стълбищата. Твърде малко от тях можеха да устоят на тежестта му.

Ръката престана да маха от прозореца.

Можете ли да летите, господин Ваймс?

Той погледна към бълващия огън комин. Погледна и навития тюрбан в ръцете си.

По-голямата част от мозъка на Сам Ваймс се беше изключила, въпреки че областите, отговорни за пробождащата болка в краката му, функционираха със смущаваща ефективност. Но някои мисли все още пробягваха из главата му и му доставяха следните прозрения:

…този плат изглежда здрав…

Погледна отново към комина. Стабилен комин. Прозорецът беше шест стъпки по-надолу. Ваймс започна да действа автоматично.

Така, чисто теоретически, ако човек усуче единия край на дълго парче плат около бълващия огън комин по този начин, издърпа края му насам през парапета ето така и се отблъсне от стената така, когато се залюлее обратно, краката му ще успеят да пробият каквото е останало от прозореца на долния етаж… ето така…