Шовинист

Каруцата проскърцваше по мократа улица. Напредваше мъчително бавно, защото нито едно от колелета й не беше със същия размер като останалите — тя се тресеше, клатушкаше и накланяше на едната и после на другата страна и очевидно полагаше огромни усилия, за да не се разпадне на части, особено щом превозваше смет. Собственикът й като че беше направен също от отпадъци.

Беше, общо взето, с човешки ръст, но превит почти на две и покрит с косми или с мръсни черги, или много вероятно — със сплъстена смесица от двете, която беше толкова степана и кална, че дребни растенийца бяха пуснали корен отгоре. Ако нещото слезеше от каруцата и приклекнеше на земята, би се получила много добра имитация на отдавна изоставена купчина оборски тор. Когато пристъпваше по земята, джвакаше.

Един крак се заби между спиците на каруцата и я спря.

— Добър вечер, Дрисльо — поздрави Керът.

Купчината също спря. Част от нея се повдигна нагоре като чергило.

— Чупката — чу се глух глас изпод сламеника.

— Е, хайде сега, Дрисльо, нека си помагаме, става ли? Ти на мен, аз на теб.

— Я с’ р’зк’р’й ’тт’ка.

— Добре тогава, ти ще ми кажеш нещата, които искам да знам — предложи Керът, — а аз няма да претърсвам каруцата ти.

— Мразя гнолове — вметна Ангуа, — вонят отвратително.

— Е, това не е съвсем честно. Улиците щяха да са къде-къде по-мръсни без теб и твоите хора, нали, Дрисльо? — каза Керът, все още със спокоен и приветлив глас. — Събираш това-онова, понякога може би го халосваш в близката стена, докато спре да шава…

— Ст’р’ем с’ — отвърна гнолът. Изотдолу се разнесе бълбукащ звук, който можеше да бъде и кикот.

— Та аз дочух отнякъде, че ти ще ми кажеш къде ходи Снежния склон тия дни.

— Н’щ’чко н’ зн’м.

— Прекрасно.

Керът хвана тризъба градинска вила и заобиколи прокапващата каруца изотзад.

— Н’щ’чко н’ зн’м з’… — продължи гнолът припряно.

— Да?

Греблото замръзна във въздуха.

— Н’щ’чко н’ зн’м з’ к’щ’т н’ Алеят’ н’ Отм’кн’т’т’ М’н’т’и.

— Оная, дето има табела „Дава се под наем“ ли?

— д’.

— Много добре. Благодаря ти, че изпълни дълга си на добър гражданин. Между другото, случайно минахме край една умряла чайка. Намира се на Улицата на пивоварите. Ако побързаш, можеш и да изпревариш навалицата.

— Бл’г’д’ръ т’ — изгъгна гнолът.

Каруцата закриволичи напред. Полицаите я наблюдаваха как стърже и скрибуца, докато не се скри зад завоя на улицата.

— Те са всъщност добри по сърце — отбеляза Керът. — Мисля, че много може да се каже за духа на толерантност, който цари в този град по това, че дори и гноловете го наричат свой дом.

— Преобърна ми се стомахът — отговори Ангуа, когато двамата продължиха по пътя си. — Този имаше трева по гърба си!

— Гоподин Ваймс каза, че ние сме задължени да направим нещо за тях.

— Целият е едно голямо сърце, тоя човек!

— С огнепръскачка, каза.

— Няма да свърши работа. Прекалено са мочурливи. Някой някога интересувал ли се е с какво се хранят?

— По-добре е да гледаме на тях като на… чистачи. Със сигурност боклуците и умрелите животни по улиците намаляха, откак дойдоха гноловете.

— Да, но виждал ли си някога гнол да държи метла и лопата?

— Това е то разслоението на обществото. Всичкия боклук се стоварва върху главите на хората отдолу и така, докато се намери някой навит да го изяде. Така казва господин Ваймс.

— Да.

Повървяха още малко смълчани и Ангуа подхвърли:

— Доста се заслушваш в думите на господин Ваймс, нали?…

— Той е чудесен офицер и пример за всички нас.

— И никога не ти е хрумвало да си потърсиш работа в Куирм или някъде другаде, нали? Другите градове дават мило и драго да наемат анкх-морпоркски полицай.

— Какво, да напусна Анкх-Морпорк?

Тонът на гласа му беше достатъчно красноречив.

— Не… явно не — тъжно се примири Ангуа.

— Както и да е, не знам какво би правил господин Ваймс без мен да тичам насам-натам по цял ден.

— И това е гледна точка, разбира се — съгласи се Ангуа.

Алеята на отмъкнатите монети не беше далеч. Там беше гетото на онези, които лорд Ръждьо вероятно би нарекъл „предприемчиви занаятчии“. Хора, които бяха достатъчно ниско в социалната стълбица, за да са биячи и бройкаджии, но и прекалено нагоре, за да бъдат самите те бити и бройкани лесно. Търговци на пясък и тапицери, главно. Хора, които нямаха много, но се гордееха дори и с това. Човек можеше да забележи дребните знаци. Лъскави табелки с номерцата на къщите, като за начало. Покрай стените на къщите, които фактически представляваха една непрекъсната редица след векове зидане и зазиждане, се бяха оформили границите между имотите — точно по средата и нито комарски крак встрани. Според Керът тук живееха хората, които инстинктивно са разбрали, че цивилизацията е основана на споделеното уважение към частната собственост; Ангуа смяташе, че са стиснати дребни копеленца, които биха ти продали и часовете от денонощието, ако можеха.

Керът закрачи безшумно по алеята, като подмина сладкарския магазин на ъгъла. Грубо дървено стълбище водеше към горния етаж. Той посочи безмълвно нишата под стълбите.

Тя беше почти запълнена с бутилки.

— Голям пияница ли е той? — промърмори Ангуа.

Керът завъртя глава. Тя се наведе, за да прочете етикетите, но носът й вече отговаряше на въпроса. „Хомеопатичният Шампоан На Диблър“. „Билков Екстракт На Мер И Стингбат — Съдържа Билки! Изплакнете И Полейте С Тоника За Глава — С Още Повече Билки В Него!…“

Имаше и още много…

„Билки — каза си Ангуа. — Набутай стиска бурени в буркана и ето ти готов билков екстракт…“

Керът още оглеждаше стълбището, когато тя отпусна ръка на рамото му. Долавяше още една миризма. Миризма, която пробождаше като копие останалите аромати. Миризма, към която носът на един върколак е генетично настроен.

Той кимна и внимателно приближи входа. През процепа под вратата се беше разляло тъмно петно.

Керът измъкна меча си и отвори с ритник вратата.

Снежния склон не се бе отнасял нехайно към недостатъка си. Флакончета във всички възможни форми и цветове заемаха свободните повърхности на стаята — живо свидетелство както на алхимическото изкуство, така и на човешкия оптимизъм.

Засъхналата пяна от последния му експеримент все още си стоеше в легена на масата, а тялото лежеше на пода с пешкир около врата. Полицаите се втренчиха в тялото. Снежния склон се беше изкъпал, измил се и след това си беше отишъл.

— Може да се каже, че не дава признаци на живот — отбеляза Керът.

Ангуа се задави. После сграбчи отворения шампоан и вдиша дълбоко. Нездравият лъх на мариновани билки изгори синусите й, но всичко беше по-добро от острата, омагьосваща миризма на прясна кръв.

— Чудя се къде ли е изобщо главата му? — каза Керът делово. — Я-я, къде чак се е търкулнала… Каква е тая отвратителна миризма?

— Това! — Ангуа размаха шампоана. — Четири долара бутилката. Срамота!

Пое още веднъж дълбоко миризмата на билковото говно, само и само да заглуши повика на вълка.

— Не изглежда сякаш са отмъкнали нещо — забеляза Керът. — Освен ако не са пипали много тънко. Какво ти е?

— Не питай!

Тя успя някак да отвори прозореца и всмука огромна доза от сравнително по-чистия въздух навън, докато Керът претърсваше джобовете на трупа.

— Хмм… можеш ли да подушиш дали наоколо мирише на карамфилче? — попита той.

— Керът! Моля те! По целия под е разплискана кръв! Имаш ли си изобщо представа? Извини ме…

Тя се втурна по стълбите. Алеята навън се отличаваше с дъх, който всяка улица притежава и върху която с годините се наслагва обгръщащата миризма на големия град. Но от нея поне на човек не започваше да му никне козина и да му се удължават кучешките зъби. Шампоан ли? Тя би могла да спести на Снежния склон куп пари само с едно прецизно ухапване. Тогава на него щеше да му стане ясно какво значи да имаш лоша коса…

Керът дойде след няколко минути, като грижливо заключи вратата след себе си.

— По-добре ли си?

— Малко…

— Има още нещо — промълви той замислено. — Изглежда е оставил бележка, преди да умре. Но всичко е изключително странно. — Размаха евтино подобие на бележник. — Ще го огледаме много внимателно. — Поклати глава. — Горкият…

— Той беше убиец!

— Да, така е, но… какъв ужасен начин да умреш.

— Обезглавяването ли? Мигновено, с много остър меч, ако съдим по следите? Аз мога да се сетя за доста по-неприятни начини.

— Да, но все си мисля, че ако човекът е имал по-добра коса или ако е открил подходящия шампоан по-рано, сигурно би водил съвсем друг живот…

— Да де, но поне няма да се тревожи за пърхута си.

— Това беше безвкусна забележка.

— Извинявай, но знаеш, че кръвта ме кара да се чувствам напрегната.

— Твоята коса винаги изглежда невероятна. — Керът промени темата с, както си помисли Ангуа, необичайна тактичност. — Не знам какво използваш, но е грехота, че той никога не се е сетил за същото.

— Съмнявам се, че е попадал в правилния магазин. На флаконите, които обикновено си купувам, пише „За Лъскава Козина“… Какво има?

— Мирише ли ти на дим?

— Керът, трябва да минат поне пет минути, преди да съм в състояние да помириша каквото и да е друго…

Но той се втренчи над главата й в червеното зарево.

Ваймс се закашля. И още веднъж. Плахо отвори сълзящите си очи с убедителното очакване да види белите си дробове пред себе си.

— Чаша вода, господин Ваймс?

Взря се през сълзи в движещия се силует на Фред Колън.

— Благодаря ти, Фред. Каква е тази ужасна миризма на изгоряло?

— Идва от вас, сър.

Ваймс беше приседнал на ниска ограда извън руините на посолството. Повявяше хладен ветрец. Той се чувстваше като недопечено говеждо. От него се излъчваше горещина.

— Припаднахте за малко, сър — съобщи услужливо сержант Колън. — Но всички ви видяха как влетяхте в оня прозорец, сър! И изхвърлихте оттам жената, за да може Детритус да я подхване! Това ще бъде перо в шапката ви и няма грешка, сър! Басирам се, че ония чаршафосаните… клачианците, тоест, ще ви присъдят Ордена на Камилата или нещо подобно за тазвечершната работа, сър!

Колън се ухили, пращящ от гордост, при това видение.

— Перо в шапката… — промърмори на себе си Ваймс.

Той свали шлема си и с голямо количество изтощена наслада установи, че всяко от перата по него е изгоряло без остатък. Примига замислено.

— А какво стана с другия мъж, Фред? Той излезе ли?

— Какъв мъж?

— Там имаше…

Ваймс отново примига. Различни части от тялото му, усетили, че за известно време той не беше отговарял на обажданията им, сега звъняха да се оплакват.

Там наистина имаше… някакъв човек? Ваймс се приземи върху някакво легло, където една жена се вкопчи в него, той строши каквото беше останало от прозореца, видя големите, широки и най-важното, мощни ръце на Детритус отдолу и я изхвърли толкова учтиво, колкото обстоятелствата позволяваха. След това човекът от покрива се появи отново иззад димната завеса, носейки друго тяло през раменете си, изкрещя нещо и го повика с ръка и…

…след това подът поддаде…

— Вътре имаше… още двама души — каза той и се закашля отново.

— Те не са излезли през предната врата, във всеки случай.

— А аз как излязох?

— O, Дорфл потушаваше огъня долу, сър. Много полезно нещо са тия керамични полицаи. Вие се приземихте право връз него, така че той спря, естествено, да върши това и ви измъкна. Ще има ръкостискания и тържествени речи утре сутринта, сър!

В момента не се очакваха такива, отбеляза Ваймс. Наоколо все още имаше доста хора, които пренасяха бохчи, гасяха по-малките огньове, караха се помежду си… но голяма празнота зееше на мястото, където би трябвало да се вмести Поздравяването-На-Героя-На-Деня.

— O, не се безпокойте, сър, всички са доста заети след събитие като това тука, — сякаш разчете мислите му Колън.

— Мисля си, че сега имам нужда от студена вана — осведоми Ваймс света като цяло. — И след това ще поспя. Сибил има някои чудесни помади срещу изгаряния… А, здравейте вие двамата.

— Видяхме пожара — започна Керът в движение.

— Всичко наред ли е?

— Господин Ваймс е героят на деня! — подхвана сержант Колън развълнувано. — Влезе без да му мисли в сградата и спаси всичко живо вътре, в най-добрите традиции на Стражата!

— Фред? — отпаднало го повика Ваймс.

— Да, сър?

— В най-добрите традиции на Стражата е да пуши кротичко цигара някъде на завет в три сутринта. Нека да не се увличаме толкова, какво ще кажеш?

Колън изглеждаше прекършен.

— Ами… — промълви той.

Ваймс се изправи с олюляване и потупа по рамото своя верен сержант.

— Добре, де, добре — традиция си е — отстъпи накрая той. — Следващия път можеш да се пробваш ти, Фред. А сега — той се закрепи по-стабилно на крака — отивам в Двора да напиша доклада си.

— Сър, но вие целият сте покрит с пепел и едва стоите прав! — възкликна Керът. — Трябва да си идете в къщи!

— O, не. Ще попрехвърля малко канцеларска работа. Някой да знае колко е часът?

— Зън-зън-зън! — разнесе се жизнерадостен глас откъм джоба му.

— Проклятие! — извика Ваймс, но беше късно.

— Часът е — каза гласчето с такава писклива приятелска интонация, сякаш молеше да му извият врата — около… девет и нещо.

— Девет и нещо ли?

— Да! Девет и нещо. Точно около девет и нещо.

Ваймс се облещи.

— Точно около девет и нещо?

Измъкна малката кутийка от джоба си и отвори капачето. Демончето го изгледа сърдито отвътре.

— Вчера вие казахте, че ако, цитирам, Не Спра Тая Работа С Осем Часа, Петдесет И Шест Минути И Шест Секунди, Ще Видя На Чука Чукалото. И когато аз обясних, господин Въведи-Името-Си-Тука, че това девалидизира моята гаранция, вие ми казахте да си взема гаранцията и да си я…

— А аз си мислех, че вече сте го загубил това нещо — отбеляза Керът.

— Ха! — възкликна Дезорганизаторът. — Така ли си мислехте! Аз не наричам мушването на предмет в джоба на панталоните, тъкмо когато те заминават за пералнята „загубване“!

— Стана случайно — измърмори Ваймс.

— О! О! Ами дето ме хвърлихте в хранилката на драконите — и това ли беше случайно?

Демончето помърмори още малко само на себе си, след което продължи:

— Както и да е, искате ли да знаете какви са ангажиментите ви за вечерта?

Ваймс погледна към тлеещите останки от посолството.

— Давай!

— Няма такива — отговори намусено демонът. — Не сте ме уведомил за нито един свой ангажимент.

— Видя ли? Ето това ме изкарва от кожата ми! Защо аз трябва да те уведомявам? Защо ти не ми съобщаваш „Около осем: да разпръсна бунта пред «Домашна гозба» и да спра Детритус да не изпозастреля народа“, а?

— Защото не сте ме уведомил, че трябва да ви уведомявам за това!

— Ами аз откъде да знам, че трябва да те уведомя! Така действа истинският живот! Как мога да ти кажа да ме предупреждаваш за неща, които никой не знае, че ще се случат? Ако беше наистина толкова добър, щеше да вършиш поне това!

— Ами то си го пише в Упътването — отговори гадничко демончето. — Хей, всички вие, чувате ли! Той си води бележки по Упътването ми!

— Добре де, естествено е да си водя бележки…

— Той всъщност подло си крие бележника в Упътването, за да не научи жена му, че така и не се е научил да ме използва — допълни демонът.

— Ами аз какво да кажа тогава за моето упътване? — сопна му се Ваймс. — Прави ми впечатление, че ти даже и не си се опитвал да се научиш как да използваш мен.

Демончето се поколеба:

— Човеците имат ли си приложено упътване? — объркано попита то. — Би било прекрасна идея!

— Вярно — съгласи се Ангуа под нос.

— Би могло вътре да пише такива неща: „Глава Първа: Никакво Зън-зън-зън и подобни простотии в шест сутринта“! — Ваймс диво изгледа кутийката. — И „Отстраняване на дефекти: собственикът ми непрекъснато се опитва да ме изхвърли в клозета — какво не правя както трябва?“ И…

Керът учтиво го потупа по рамото:

— Трябва да приключваме смяната, сър. Бяха напрегнати няколко дни напоследък.

Ваймс се почеса по челото.

— Бих казал, че мога да си позволя една почивчица. Хайде, нищо повече няма тука за гледане. Давай да се прибираме.

— Стори ми се, че вие казахте, че няма да си отивате… — започна Керът, но умът на Ваймс го надпревари.

— Имах предвид в Двора, разбира се — поправи се той. — У дома ще си ходя след това.

Кълбо светлина се полюшваше из библиотеката на лейди Рамкин, като се носеше покрай лавиците с огромни, подвързани с кожа книги.

Сибил знаеше, че много от тях никога не са били отваряни. Най-различни нейни предци просто ги бяха поръчвали на книговезите и след това ги бяха забутвали по рафтовете, защото библиотеката е нещо, което един благородник следва да притежава по подразбиране — като конюшнята, крилото, където е настанена прислугата, и ужасяващите пейзажни недоразумения, сътворявани в двора на имението от Скапания Тъпанар Джонсън, въпреки че що се отнася до последното, нейният прадядо беше застрелял злосторника, преди да нанесе сериозни поражения.

Тя вдигна лампата по-високо.

Поколения от рода Рамкин гледаха намусено към нея иззад носовете си от рамките по стените, през потъмнелия лак на вековете. Портретите бяха другото нещо, което благородниците по навик колекционираха.

Повечето портрети бяха на мъже. Неизменно бяха покачени на гърба на расов кон и опаковани в блестяща броня. И всеки един от тях неизбежно беше проливал кръвта си срещу заклетите врагове на Анкх-Морпорк.

В по-скорошни времена това беше доста трудна задача, в резултат на което на дядо й например му се беше наложило да поведе експедиция чак до Хоуондаленд, само и само да намери някакви заклети врагове. Преди него разбира се, нещата са били много по-лесни. Волнонаемниците на Рамкин бяха воювали с враговете на Анкх-Морпорк по цялото протежение на равнините Сто, като нанасяха сериозни поражения, доста често дори и на войниците от вражеските армии12.

Сред позиралите пред четката на художника имаше и няколко жени. Никоя от тях не носеше въоръжение, по-тежко от, да речем, ръкавици или малък домашен дракон. Тяхното занимание през годините основно е било да пренавиват бинтове за съпрузите си, да чакат завръщането им от бойното поле, както на лейди Рамкин й харесваше да мисли — с решителност, сила на духа и преди всичко с надежда те да се приберат вкъщи на колкото се може по-малко парчета.

Работата беше в това, че те никога не се бяха замисляли по тези въпроси. Щом имаше война — тръгваха. Ако нямаше война — устройваха си такава. В речника им дори нямаше думи като „дълг“. Всичко това беше заложено на генетично равнище у тях.

Тя въздъхна. Животът беше толкова по-труден в днешно време. А лейди Сибил принадлежеше към класата, която не беше навикнала да се сблъсква с трудности. Не и такива, които не могат да бъдат разрешени с повикване на прислугата. Преди петстотин години един от нейните предци беше отсякъл в бой главата на клачианец и я беше донесъл у дома набучена на копие и никой не си спомняше с лошо за него, като се изключеха, разбира се, клачианците, които, ако го хванеха, щяха да набият на кол неговата глава. Това беше пряко отношение към проблемите. Ти воюваш с тях, те воюват с тебе, всеки си знае правилата, а ако случайно ти отсекат главата в суматохата, изобщо няма да ти пука за последствията. Оттам насетне.

В днешно време нещата несъмнено бяха по-цивилизовани. Но просто станаха… по-сложни.

И логично много от тези антични съпрузи не се бяха прибирали по домовете си с месеци и години време и за тях съпругите и семействата им бяха нещо като конюшните, библиотеката или Експлодиращата пагода на Джонсън. Просто уреждаха този детайл от живота си и повече не мислеха за него. Сам поне се прибираше всеки ден у дома.

Да де, почти всеки ден. Всяка нощ, със сигурност.

Тъй де… през част от повечето нощи.

Най-малкото успяваха да се хранят заедно.

Понякога.

Добре де, поне започваха да вечерят заедно.

Поне можеше да е сигурна, че той никога не е прекалено далеч от дома, просто е някъде, където се опитва да свърши прекалено много работа или да тича прекалено бързо след някого, или да избяга от хората, които искаха да го убият.

В края на краищата, реши лейди Сибил, тя беше една щастлива съпруга.

Ваймс се загледа в Керът, който стърчеше пред бюрото му.

— Значи какво ново ни носи всичката тая информация? Човекът, за когото знаем, че не е уцелил принца, е мъртъв. Човекът, който вероятно го е уцелил… също е мъртъв. Някой се е опитал адски нескопосано да ни подмами да си мислим, че клачианците са платили на Ози. Хубаво, мога да си представя защо някой ще го прави. Фред го нарича политика. Наели са Снежния склон да свърши истинската работа, той е помогнал на Ози, който иначе не би могъл да си уцели задника с две ръце, след което Стражата разкрива, че Ози е получил пари от клачианците и това е още една причина за война с тях. А Снежния просто си го е отнесъл. Някой му е излекувал пърхута завинаги.

— След като е написал нещо в бележника си, сър — прекъсна го Керът.

— А-а… да.

Ваймс погледна бележника, който полицаите бяха иззели от квартирата. Груб тефтер, направен от слепени късове отпадъчна хартия, от тези, дето книговезите ги продават евтино. Той го подуши.

— Мирише на сапун по ръбовете.

— Това е бил новият му шампоан — поясни Керът. — Използвал го е за първи път.

— Откъде знаеш?

— Проверихме всички флакони в стаята.

— Хмм. Това тука прилича на прясна кръв. Виждаш ли, точно където листовете са подшити…

— Неговата кръв, сър — каза Ангуа.

Ваймс кимна. Никой не спореше с Ангуа по въпросите за кръвта.

— Но от друга страна никоя от страниците не е окървавена… Което е странно. Мърлява работа е това обезглавяването. Много пръска наоколо. Така че горната страница…

— …е била откъсната, сър — довърши Керът ухилен и кимна. — Но това не е най-странното, сър. Вижте дали ще можете да се досетите, сър!

Ваймс му хвърли един поглед и приближи лампата.

— Виждам бледи следи от писано на най-горната страница… Не мога да разчета какво…

— И ние не можахме, сър. Знаем, че е писал с молив. Имаше молив на масата.

— Прекалено бледи следи. Ръбове като Снежния обикновено пишат, сякаш изчукват камъни. — Ваймс прелисти бележника. — Някой я е откъснал… не само страницата, на която е било писаното, но и няколко страници надолу.

— Умно, нали, сър? Всеки знае…

— …че можеш да прочетеш бележката по следите върху долната страница — довърши Ваймс и подхвърли тефтера на бюрото. — Хмм. Тук е имало някакво съобщение очевидно…

— Възможно ли е да е изнудвал човека, който е стоял зад цялата работа? — предположи Ангуа.

— Това не би било в неговия стил. Не, аз си мислех, че…

На вратата се почуха и влезе Фред Колън.

— Донесох ви кафе. И освен това долу дойде да ви види група чаршаф… тоест — група клачианци, сър. Може би ще ви дадат медал някакъв и ще ви ломотят на техния си език. А ако не сте вечерял, господин Гориф готви ярешко с ориз и чуждоземски сос.

— Мисля, че е по-добре да видим какво искат — реши Ваймс. — Но аз дори нямах време да се измия…

— Доказателството за вашата героична целеустременост — насърчи го Колън.

— Ох, хубаво.

На половината път надолу по стълбите Ваймс го обхвана безпокойство. Никога не му се беше случвало да налети на група граждани, желаещи да му връчват медал, така че определено чувстваше липсата на опит в това отношение. Но пък и клачианците, скупчили се плътно до бюрото на сержанта, нямаха вид на комитет по приветствията.

Очевидно беше, че са клачианци. Всички носеха причудливи дрехи и имаха повечко слънчеви бани, отколкото обичайно можеха да се хванат в Анкх-Морпорк. Едно неприятно чувство пропълзя по гърба на Ваймс — че Клач е всъщност много голямо място, в което целият му град заедно с равнините Сто би се загубил и където има място за всякакви хора, включително и за юнака с червения фес, който просто трепереше от негодувание.

— Вие ли сте човекът Ваймс? — настойчиво попита той.

— Ами-и, аз съм Командир Ваймс…

— Настоявам да освободите семейството на Гориф! И няма да приемем никакви увъртания!

Ваймс примига:

— Да ги освободя ли?

— Вие ги държите под ключ! И сте конфискувал магазина им!

Ваймс задържа погледа си за момент върху говорещия, след това го прехвърли към сержант Детритус.

— Къде заведохте семейството, сержант?

Детритус отдаде чест:

— В килиите, сър!

— Аха-а! — извика човекът с феса. — Признавате си, значи!

— Извинете ме, но кои сте вие? — попита Ваймс, като разтърка уморено очи.

— Не съм длъжен да ви отговарям и вие нищо няма да изкопчите от мене! — изпъчи се човекът.

— Ах, благодаря, че ме предупредихте — кисело каза Ваймс, — не обичам да полагам напразни усилия.

— О-о, добър вечер, господин Вазир. — Керът изникна зад Ваймс. — Получихте ли бележката ми за книгата?

Настъпи една от онези безмълвни паузи, в които всеки пренастройва изражението на лицето си. Ваймс каза:

— Какво?

— Господин Вазир продава книги на Широката улица — обясни Керът. — Само че аз го бях помолил за някои книги на клачиански, разбирате ли, и една от тези, дето ми беше дал, се казваше „Парфюмените нивя или Градината на насладите“. Аз харесах заглавието, защото както знаете клачианците са измислили градините, и се надявах да вникна в културата им. В душевността на клачианците, нали разбирате. Само че тя… ами-и… тъй де, не беше за градинарство… ъ-ъ-ъ…

Той започна да се изчервява.

— Да, да, разбира се, върнете ми я, когато желаете — предложи бързо господин Вазир, който изглеждаше някак притеснен.

— Просто си помислих, че вие трябва да знаете, в случай че не знаете… в случай че я продадете… така де, книгата би могла да шокира някои по-чувствителни читатели, знаете — такава книга…

— Да, добре…

— Полицай Ангуа толкова се шокира, че не спря да се смее — продължи Керът.

— Ще ви върна парите на мига — обеща Вазир. Изражението му отново се вкамени. Той погледна към Ваймс. — Книгите не са важни в момента! Ние настояваме да освободите нашия сънародник още сега!

— Детритус, защо, по дяволите, си ги затворил в килиите? — отпаднало попита Ваймс.

— Че къде да ги настаня, сър? Не са заключени и им дадох чисти одеала.

— Ето ви и обяснението — те са наши гости — каза Ваймс.

— В килиите! — Вазир се наслаждаваше на думата.

— Те са свободни да ходят където намерят за добре.

— Сигурен съм, че вече са. — Вазир съумя да подскаже, че само неговото появяване е предотвратило одобрена от официалните власти кървава баня. — И можете да бъдете сигурен, че Патрицият ще научи за това!

— Той бездруго научава всичко. Но ако напуснат сградата, кой ще ги защити?

— Ние! Техните братя и сънародници!

— Как?

Вазир почти застана мирно.

— Със силата на нашите юмруци, ако трябва.

— А, добре. Значи тогава ще имаме две тълпи за разгонване…

— Зън-зън-зън!

— Проклятие! — Ваймс се плесна по джоба. — Не желая да знам дали имам някакви срещи за днес!

— Но имате среща в единайсет вечерта. В Залата на плъховете, в Двореца — съобщи Дезорганизаторът.

— Не ставай глупак!

— Твоя си работа…

— И си затваряй устата!

— Само се опитвам да помогна.

— Млъквай! — Ваймс отново се обърна към клачианския книжар. — Господин Вазир, ако Гориф желае да си тръгне с вас, ние няма да го задържим…

— А-ха! Само се опитайте!

Ваймс си помисли, че не вижда защо и клачианците да не бъдат дребни надути досадници. Но не се почувства добре от тази мисъл, като човек, който стъпва по ръба на много дълбока урва…

— Сержант Колън?

— Да, сър?

— Оправи нещата, моля те!

— Да, сър!

— Дипломатично.

— Слушам, сър! — Колън се почеса по носа. — И това ли е политика, сър?

— Просто… доведи семейството на Гориф и те могат… — Ваймс махна с ръка. — Могат да правят каквото намерят за добре.

Той им обърна гръб и изкачи стълбите към кабинета си.

— Все някой трябва да защити правата на моите хора! — извика след него Вазир.

Ваймс спря на средата. Дъските изскърцаха за момент под тежестта му. След това продължи нагоре и неколцина полицаи започнаха отново да дишат.

Затвори вратата на кабинета зад себе си.

Политика! Седна и се разрови безцелно из бумагите по бюрото. Толкова по-лесно беше човек да мисли за престъпления. Само му дай хубаво старомодно престъпление…

Опита да се изключи от външния свят.

Някой беше обезглавил Снежния склон. Това беше факт. Нямаше как да е инцидент по време на бръсненето или да го отдадат на прекалено силния шампоан, който е използвал.

А Снежния беше направил опит да застреля принца.

Също и Ози, но той само се е мислил за наемен убиец. Всички останали го имаха за странен тип, будещ интерес колкото локва мокра кал.

Прекрасна идея, от друга страна. Да наемеш истински убиец-професионалист, а след това да хванеш някой — Ваймс се ухили зло — който да опере пешкира. И ако Ози не беше приел идеята за падението толкова буквално, дребният нещастник и досега щеше да си вярва, че той е убиецът.

А Стражата трябваше да повярва, че всичко това е клачиански заговор.

Пясък по сандалите им… Да им се не види! Те какво — за глупак ли го взимаха? Защо ли не накара Фред да събере пясъка? Проклет да е, ако не издири този, който го е разсипал там! И ще го накара да го изяде! На някого му се искаше Ваймс да предследва клачианците.

Ами мъжът от горящия покрив? Той как се вписваше в картинката? Ваймс започна да си припомня — човекът беше загърнат в роба, лицето му не се виждаше. Гласът му звучеше така, сякаш не само бе свикнал да издава заповеди — Ваймс също беше свикнал да издава заповеди, — но и да му се подчиняват, докато членовете на Стражата възприемаха заповедите по-скоро като предложения.

Но някои неща не пасваха. Имаше „улики“, които направо можеха да подлудят човек. Като проклетия бележник. Това пък беше най-странното нещо досега. Някой изключително внимателно беше откъснал няколко страници с това, което Снежния беше написал върху тях. Някой достатъчно схватлив, за да се сети за бледите отпечатъци, които оставя моливът върху следващите страници. Е, защо тогава просто не беше свил целия тефтер?

Всичко беше толкова усукано. Но някъде със сигурност имаше едно само фактче, което би опростило нещата, би придало на всичко това смисъл…

Ваймс запрати молива си на земята и отвори със замах вратата, като почти я изтръгна от пантите й.

— Какъв, по дяволите, е тоя шум? — изрева той.

Сержант Колън вече беше преполовил стълбите нагоре:

— Господин Гориф и господин Вазир вдигнаха малко гюрултия, сър. Някой бил опожарил нечия страна преди двеста години, така го преведе Керът.

— Какво, пак ли?

— Туй са те, клачианците, сър. Но във всеки случай господин Вазир си тръгна оттука с подут нос.

— Вазир е родом от Смейл, разбирате ли — намеси се Керът. — А господин Гориф е от Ел-Хариб. Двете страни спряха да воюват само преди десетина години. Религиозни различия.

— Какво, свършиха им се амунициите ли? — попита Ваймс.

— Свършили са им се камъните, сър. Амунициите са се изчерпали още през миналия век.

Ваймс поклати глава.

— Това направо ще ме довърши!… Хората се избиват едни други само защото боговете им нещо са се посдърпали помежду си…

— О-о, но те се кланят на един и същ бог, сър. Очевидно спорът е бил заради някаква дума в техните свещени книги, сър. Ел-харибианците настояват, че тя се превежда като „бог“, а тези от Смейл — като „човек“.

— Но как можеш да объркаш двете думи?

— Ами разликата е само една мъничка точица в правописа, сър, доколкото разбирам. И някои настояват, че всъщност е наплюто от муха.

— Значи те воюват с векове, само защото някаква муха е наплюла неподходящо място?

— Можеше и да е по-зле — увери го Керът. — Ако беше попаднала мъничко по-наляво, тогава думата щеше да се превърне в „ликьор“.

Ваймс отново поклати глава. Керът ги разбираше тези работи. А аз знам как да си поръчам виндалу. Пък и то се оказа, че на клачиански думата означавала „вкиснали-хрущяли-за-надменни-чуждоземски-идиоти“.

— Иска ми се да знаехме повече за Клач…

Сержант Колън се почеса заговорнически по носа.

— За да познаваме врага си ли, сър?

— О-о, аз врага добре го познавам — заяви Ваймс. — Исках просто да науча повече за клачианците.

— Командир Ваймс?

Стражите се огледаха. Ваймс присви очи.

— Ти си от хората на Ръждьо, така ли?

Младият мъж отдаде чест.

— Казвам се лейтенант Хорнет, сър. — Той се поколеба. — Хъм-м… Негова светлост ме изпрати да ви попитам дали вие и вашите старши офицери бихте били така добри да отидете в двореца в удобно за вас време.

— Тъй ли? Това ли бяха наистина думите му?

Лейтенантът реши, че откровеността е единствената възможна политика.

— Всъщност, сър, той каза: „Доведи Ваймс и лентяите му тука на секундата!“

— O, тъй ли било?

— Зън-зън-зън! — изпищя ликуващо тъничък глас откъм джоба му. — Часът е точно единайсет вечерта!

Портата се отвори, преди Ноби да почука.

— Да, това съм аз! — сопна му се жената.

Ноби все още стоеше със замръзнала протегната ръка.

— Ъ-ъ-х… вие ли сте госпожа Кейк?

— Да, но го правя само срещу заплащане.

Ръката на Ноби не помръдна.

— А… ама вие можете ли да предсказвате бъдещето?

Те останаха вторачени един в друг за секунда. После госпожа Кейк се тупна няколко пъти с юмрук по ухото и примигна.

— Пусто да опустее! Пак съм си забравила включени екстрасензорните възприятия. — Погледът й се разфокусира, докато си повтаряше мислено разговора. — Мисля че оправихме работата. — Тя огледа Ноби и подсмръкна. — По-добре влизай. Внимавай къде стъпваш, че килимът току-що съм го изпрала. И мога да ти отделя само десет минутки, щото варя зеле оттатък.

Въведе ефрейтор Нобс в тясната си гостна, почти изцяло заета от голяма кръгла маса със зелена покривка на нея. В средата на масата имаше кристално кълбо, недобре скрито под розова плетена кукличка с пола-кринолин.

Госпожа Кейк махна на Ноби да седне. Той се подчини. Миризмата на зеле се носеше из стаята.

— Един познат в кръчмата ми каза за вас — смотолеви той. — Била сте медиум.

— Ще ми кажеш ли все пак какъв ти е проблема? — прекъсна го тя и го огледа. За да затвърди усещането, че говори по лични наблюдения, а не по предсказания, добави: — Тоест, за кой от проблемите си би искал да научиш повече?

Ноби се покашля:

— Ами-и… той е малко… знаете… интимен въпрос. Сърдечни проблеми, такива работи.

— Замесена ли е жена? — внимателно произнесе госпожа Кейк.

— Ъ-ъ… надявам се. Какво друго виждате?

Госпожа Кейк видимо си отдъхна.

— Просто исках да науча дали ще срещна някое момиче — продължи Ноби.

— Разбирам. — Тя сякаш сви рамене с лице. Не беше нейна работа да учи хората за какво да пилеят парите си. — Хубаво. Имаме бъдеще за десет пенса. Това е каквото се вижда. И имаме десетдоларово бъдеще. Това е, което ще получиш.

— Десет долара ли? Че това е повече от седмичната ми заплата! По-добре ми гадайте за десет пенса.

— Мъдро решение. Дай лапа.

— Длан — поправи я Ноби.

— И аз това казах.

Госпожа Кейк разучи протегнатата ръка на Ноби, без да я докосва.

— Кога ще започнеш да стенеш, да подбелваш очи и други такива работи? — попита Ноби, който се стараеше да получи максималното за своите десет пенса.

— Няма да се наложи — отвърна тя, без и да го поглежда. — Тези неща са… — Приближи още лице и остро изгледа Ноби. — Ти да не си играеш с тая ръка?

— Моля?

Госпожа Кейк смъкна кринолинената кукла от кристалното кълбо и се вторачи в глъбините му. След малко поклати глава.

— Не зная, сигурна бях… А, това ли било! — Тя прочисти гърло и заговори по-разбрано. — Господин Нобс, виждам ви заобиколен от мургави девойки на някакво горещо място. Смеят се и разговарят с вас… всъщност една от тях тъкмо ви предложи питие…

— И никоя не ме навиква или нещо подобно? — попита Ноби омаян.

— Не ми изглежда да е така. — Госпожа Кейк също беше доста изненадана. — Изглеждат ми направо щастливи.

— Виждате ли някакво… привличане между нас?

— Кои са те?

— Знам ли. Очаквах вие да ги познаете, щом вие ги виждате.

Въпреки доста загрубелия си с годините характер, тя не можеше да не почувства накъде бият въпросите на Ноби, и намекна:

— Някои от девойките… сякаш са готови за венчило, но…

— А, добре — отговори Ноби, без да промени изражението на лицето си.

— Ако не разбра какво точно ти казвам…

— Да де. Венчило. Разбира се. Да.

Госпожа Кейк се предаде. Ноби й отброи десетте пенса.

— И ще стане скоро, така ли? — попита той.

— O, разбира се. Не мога да виждам надалече в бъдещето само за десет пенса.

— Щастливи девойки… — повтори на себе си Ноби. — Венчило. Определено си струва да се помисли върху това.

След като той си замина, госпожа Кейк се върна при кристалното кълбо и навъртя предсказанията за десет долара просто от любопитство и за удоволствие, след което се смя на видяното до края на следобеда.

Ваймс беше само наполовина изненадан, когато вратите на Залата на плъховете се разтвориха и там, начело на масата, беше седнал лорд Ръждьо. Патрицият го нямаше.

Той беше само наполовина изненадан. Което ще рече — отгоре изплува мисълта: „Странно, а аз смятах, че този човек не можеш да го поместиш оттука и със стенобитно оръдие…“ Но по-дълбоко — в мрачните нива на съзнанието му, където слънчевата светлина проникваше рядко, си помисли: „Естествено. В такива времена точно хора като Ръждьо изплуват на повърхността. Все едно да разръчкаш блато с пръчка. Изскачат големите мехури и се разнася воня.“ Въпреки това отдаде чест и каза:

— Виждам, че Лорд Ветинари е заминал на почивка.

— Ваймс, лорд Ветинари тази вечер сдаде поста си. Временно, разбира се. Само докато трае извънредното положение.

— Тъй ли?

— Да. И трябва да отбележа, че той очакваше известна критичност от ваша страна по повод това му решение, затова ме помоли да ви предам това писмо. Можете сам да се уверите, че е подпечатано с личния му печат.

Ваймс погледна плика. Наистина носеше официалния печат на Патриция, но…

Той срещна погледа на лорда и всяко подозрение отпадна. Ръждьо не би могъл да хитрува по този начин. Хора като него имаха собствен нравствен кодекс и някои неща просто бяха под достойнството им. Те можеха да притежават цяла улица, където хората по къщите да живеят скупчени като хлебарки, а хлебарките да живеят като царе и не виждаха нищо нередно в това, но лорд Ръждьо по-вероятно би умрял, преди да изпадне дотам, че да фалшифицира държавния печат.

— Разбирам, сър. Викали сте ме?

— Командир Ваймс, налага се да заловите клачианския представител в града ни и да го тикнете в затвора.

— По какво обвинение, сър?

— Ние сме в навечерието на война с Клач. Наистина ли не разбирате?

— Не, сър.

— Говорим за шпионаж. Дори за саботажи от тяхна страна. И ако трябва да бъда откровен с вас… в града ще бъде обявено военно положение.

— Да, сър? И какво представлява това положение? — попита Ваймс, като гледаше право напред.

— Разбирате много добре!

— Това от оня тип положение ли е, сър, дето се вика „Стой!“ преди да стреляш, или от другия?

— Аха. Разбирам. — Ръждьо се изправи и се наклони напред над масата. — Харесва ти да… остроумничиш пред лорд Ветинари и по някаква причина той проявява снизхождение към това. От друга страна обаче, аз ги познавам твоя тип хора.

— Моя тип ли?

— Така, като аз виждам нещата, улиците са пълни с престъпници. Нелицензирани просяци, нарушители на обществения ред… но вие изглежда си затваряте очите за всичко това. Мислите си, че имате по-възвишени идеали. Но от вас не се изисква да имате идеали, командир Ваймс. Вие сте ловец на крадци и нищо повече… Надсмивате ли ми се, Ваймс?

— Просто се опитвах да не си затворя очите.

— Вие изглежда смятате, че законът е като някакъв светъл лъч в небето, който не се поддава на контрол. И грешите. Законът е това, което ние кажем, че ще бъде. Няма да прибавям „Разбрахте ли?“, защото добре зная, че разбирате и нямам намерение да споря с вас. Отдалеч познавам второразредната фуражка.

— Второразредна фуражка ли? — безпомощно попита Ваймс.

— Командир Ваймс — продължи лордът, — щеше ми се да избегна това, но последните дни разкриха удивителна поредица от осъдителни ваши грешки. Принц Куфурах беше прострелян, а вие бяхте безпомощен да предотвратите нещастието или поне да заловите криминално провинилия се. Тълпите продължават да сноват насам-натам необезпокоявани из града, дори научих, че един от вашите сержанти е обявил, че ще застреля невинен човек в главата. До знанието ни беше доведено и че своеволно сте арестувал невинен бизнесмен със семейството му и сте ги заключил в килиите без каквото и да е основание.

Ваймс чу как Колън тежко си пое дъх. Но това сякаш ставаше някъде много далеч. Той можеше да почувства как цялата реалност се разпада покрай него, само съзнанието му остана да се рее, пляскайки с криле към розовото небе, където нищо нямаше особено значение.

— Трябва да възразя, сър. Той беше задържан по обвинението, че продължително време е бил клачианец. Не искате ли да постъпя по същия начин и с останалите?

— И ако това не ви стига — продължи Ръждьо, — казано ни беше нещо, на което при други обстоятелства трудно бих повярвал, дори когато става дума за непоследователен в действията си човек като вас. По-рано тази вечер вие сте нападнал двама клачиански стражи, които с нищо не са ви провокирали. Стъпил сте незаконно на клачианска територия, нахлул сте в женски покои, отвлякъл сте двама клачианци от леглата им, наредил сте унищожаване на клачианско имущество и… като цяло, държал сте се много унизително.

Какъв смисъл имаше да спори, питаше се Ваймс.

— Двама клачианци ли, сър?

— Изглежда принц Куфурах е бил отвлечен, Ваймс. Трудно ми е да повярвам, че дори вие сте способен на подобно нещо, но клачианците явно ви подозират. Видян сте да влизате незаконно в техен имот. Очевидно сте измъкнал безпомощна жена от леглото й. Имате ли какво да отговорите на тези обвинения?

— Имаше пожар, сър.

Лейтенант Хорнет пристъпи напред и зашепна нещо. Лорд Ръждьо омекна малко.

— Добре. Много хубаво. Появиха се някои смекчаващи вината обстоятелства, Ваймс, но от политическа гледна точка вие сте взел възможно най-неправилното решение. Не мога да си представя какво може да се е случило с принца, но честно казано на вас май ви доставя удоволствие да влошавате нещата още повече.

„Можете ли да се катерите, господин Ваймс?“

Не пророни и дума. Другият човек беше преметнал нещо обемисто през раменете си…

— Отстранен сте от длъжност, командир Ваймс. Стражата преминава под прякото командване на този съвет. Това разбрахте ли го? — Ръждьо се обърна към Керът: — Капитан Керът, много от нас са чували… добри отзиви за вас и съгласно възложения ми пост аз ви назначавам за изпълняващ длъжността командир на Градската стража…

Ваймс затвори очи. Керът прилежно отдаде чест.

— Не! Сър!

Ваймс зяпна.

— Така ли? — Ръждьо втренчи за секунда поглед в Керът и леко сви рамене. — Добре тогава… лоялността е хубаво качество. Сержант Колън?

— Сър!

— При така създалите се обстоятелства и тъй като сте най-опитният подофицер, а освен това сте бил на военна служба и все пак имате някакъв военен опит — вие ще поемете командването на Стражата, докато трае… извънредното положение.

— Не, сър!

— Това беше заповед, сержант.

По челото на Колън избиха капки пот.

— Не, сър!

— Сержант!

— Ако искате, можете да си я заврете вашата заповед в задника, сър! — извика Колън отчаяно.

И още веднъж Ваймс зърна млечно-белия поглед на Ръждьо. Лордът не изглеждаше изненадан. Знаеше, че един прост сержант не би посмял да му отправи такова нагло предизвикателство и просто изключи Колън от непосредствената си Вселена.

Погледът му за кратко се спря върху Детритус.

„Не знае как да разговаря с тролове“ — сети се Ваймс. И още веднъж се впечатли по същия мрачен начин от способността на Ръждьо да решава проблемите. Той ги забравяше.

— Кой е старшият ефрейтор на Стражата, сър Самюъл?

— Трябва да е ефрейтор Нобс.

Комитетът се спогледа. Избухна стихия от полугласни препирни, в която думите „…нагъл дребен врабец…“ бяха неколкократно повторени. Накрая Ръждьо се изправи отново.

— Следващият по старшинство?

— Нека да помисля… следващ е ефрейтор Силен-в-ръката — отговори Ваймс. На душата му беше неочаквано леко.

— Може би той ще се окаже човек, който разбира от заповеди.

— Той е джудже, идиот такъв!

И едно мускулче не помръдна върху лицето на лорда. Значката на Ваймс лекичко звънна, когато той внимателно я положи на масата.

— Нямам намерение да търпя повече това — меко каза той.

— О-о, значи предпочиташ да бъдеш цивилен?

— Полицаите са си цивилни, породист плъх такъв!

Умът на Ръждьо отхвърли звуците, които ушите му нямаше как да са чули.

— Оставете и ключовете от оръжейницата, сър Самюъл. — Връзката издрънча върху масата. — Още някой ще прави ли безсмислени жестове?

Сержант Колън измъкна почернялата си значка от джоба и беше леко разочарован, че тя не издрънча силно, когато се удари в масата. Затова пък отскочи и счупи чаша с вода.

— Мойта значка ми е гравирана на ръката — изтътна Детритус. — Който му стиска, нек’ дойде да ми я вземе.

Керът остави своята много внимателно. Ръждьо повдигна вежди:

— И вие ли, капитане?

— Да, сър.

— Аз си мислех, че поне вие…

Той спря и раздразнено погледна към вратата, която шумно се разтвори и група дворцови стражи влетяха, следвани по петите от клачианци.

Съветът скочи на крака.

Клачианецът в центъра на групата беше познат по лице на Ваймс. Бе го мяркал по официални събирания и ако изключим факта, че беше клачианец, би го определил като печен хитряга.

— Кой е тоя? — прошепна на Керът.

— Принц Калиф. Втори по важност след посланика им.

— Те всичките ли са принцове?

Мъжът прекоси половината път до масата, хвърли бегъл поглед към Ваймс, без да покаже, че го е познал, и се поклони на Ръждьо.

— Принц Калиф — започна лордът, — не беше ми съобщено предварително за вашето посещение, но при все това…

— Нося ви пресни новини, милорд.

Частица от гипсираното съзнание на Ваймс отчете разликата в гласовете. Куфурах бе научил езика от улицата, докато този тук си бе наемал учители.

— В такива времена коя новина не е прясна?

— Имало е развитие на събитията на новата земя. Случили са се злощастни инциденти. Там, както и тук, в Анкх-Морпорк. — Той хвърли още един поглед на Ваймс. — Въпреки че сведенията ни за последните са малко… объркани. Лорд Ръждьо, трябва да ви кажа, че на практика сме в състояние на война.

— На практика ли? — повтори Ваймс.

— Страхувам се, че събитията ни тласкат напред — изрече Калиф. — Ситуацията е деликатна.

„Те знаят, че ще им се наложи да се бият — помисли Ваймс. — Това сега е просто като началото на танц, когато човек обикаля и оглежда партньора си…“

— Налага се да заявя, че имате на разположение дванадесет часа, за да изтеглите всички свои граждани от Лешп — каза Калиф. — Ако това бъде направено, нещата ще се изгладят лесно. Засега.

— Нашият отговор е, че вие разполагате с дванадесет часа да напуснете Лешп — натърти Ръждьо. — Ако не го направите, ние ще предприемем… стъпки…

Калиф направи лек поклон.

— Разбираме се добре. Официалният документ ще ви бъде връчен в най-близко бъдеще и не се съмнявам, че и ние ще получим такъв от вас.

— Естествено.

— Ама чакайте, не можете просто така… — започна Ваймс.

— Сър Самюъл, вие вече не сте Командир на Стражата и нямате място на тези преговори — остро го прекъсна Ръждьо и се обърна отново към принца. — Злощастно стечение на обстоятелствата е, че нещата стигнаха дотук — произнесе сковано.

— Наистина. Но идва време, когато само думите не са достатъчни.

— Трябва да се съглася с вас. Идва време, когато трябва да изпитаме силата си.

Ваймс в очарован потрес местеше поглед от едното към другото лице.

— Ние, разбира се, ще ви оставим време да напуснете посолството си. Доколкото то изобщо съществува…

— Колко мило. Ние ще отвърнем на любезността ви по същия начин.

Калиф направи лек поклон. Ръждьо също.

— В края на краищата фактът, че държавите ни са във война, не е причина да забравяме старите приятелства.

— Какво?! Естествено, че е причина, по дяволите! — възкликна Ваймс. — Не мога да повярвам! Просто си седите тука и… мили боже, къде отиде дипломацията?

— Войната, Ваймс, е продължение на дипломацията с други средства — произнесе лорд Ръждьо. — Както щяхте да знаете, ако бяхте истински джентълмен.

— И вие, клачианците, сте същите! — продължи разпалено Ваймс. — Сигурно е от онова позеленялото телешко, дето Дженкинс ви го продава. Хванали сте „луда крава“ и сте се побъркали. Не може да…

— Сър Самюъл, вие сте, както отегчително често ни припомняте, цивилен — прекъсна го Ръждьо. — И като такъв нямате работа тука.

Ваймс не си направи труда да козирува, а се обърна и напусна залата. Останалите от малкия му отряд го последваха мълчаливо към Двора на Псевдополис.

— Казах му, че може да си я завре в задника — промълви сержант Колън, докато пресичаха Медния мост.

— Така е — каза Ваймс вдървено. — Браво.

— Право в лицето. „Да си я завреш в задника“. Ей тъй.

От тона на Колън не ставаше ясно дали се гордее с постъпката си или е ужасен от нея.

— Страхувам се, че формално лорд Ръждьо е прав, сър — вметна Керът.

— Тъй ли?

— Да, господин Ваймс. Безопасността на града е от първостепенно значение и при състояние на война гражданските сили минават на военно подчинение.

— Ха!

— И аз му казах — изстена Фред Колън. — „В задника“, му казах.

— Заместникът на посланика не спомена нищо за принц Куфурах — сети се Керът. — Това е странно.

— Прибирам се вкъщи — сподели Ваймс.

— Почти стигнахме, сър.

— Наистина вкъщи. Имам нужда да се наспя.

— Да, сър. Какво да кажа на момчетата, сър?

— Кажи им каквото намериш за добре.

— Погледнах го в очите и му казах… казах му „можете да си я заврете…“ — продължаваше да ломоти унесено Колън.

— Сър, искате ли да го хванем тоя Ръждьо по-късничко с момчетата? — попита Детритус. — Няма проблеми. Все ще го намерим виновен в нещо.

— Не!

На Ваймс така му олекна на душата, че скоро би трябвало да се върже, за да се задържи на земята. Той остави дружинката пред вратите на Двора и позволи тялото му да го понесе към дома, покрай удивения поглед на съпругата му, нагоре по стълбите към спалнята, където се хвърли в леглото и заспа, още преди да се е стоварил върху постелята.