Шовинист

За девет часа на следващата сутрин беше насрочен парадът на Тежковъоръжените пехотинци на лорд Вентури. Маршируваха по Бродуей. Стражите излязоха да позяпат. Друго не им оставаше да правят.

— Онзи там не е ли икономът на господин Ваймс? — възкликна Ангуа и посочи скованата фигура на Уиликинс, който маршируваше в челната редица на строя.

— Да-а, а барабанчикът отпред е момчето, дето им помагаше в кухнята — прибави Ноби.

— Ти си… военен, нали, Фред? — промълви Керът, когато колоната отмина.

— Да, сър. От Първа тежковъоръжена пехота на дука на Ърл. „Скубачите на фазани“, така ни наричаха.

— Моля? — не разбра Ангуа.

— Такъв беше прякорът на поделението ни. О-о, стара традиция, от векове насам. Войниците на дука на Ърл бивакували край някакво имение и минали покрай гнезда на фазани, и, нали се сещате, тоя живот под открито небе и всичкото… както и да е, затова носим перо от фазан на шлема. По традиция, нали така!

Физиономията на Фред бавно се разтапяше в мекото изражение на човек, който е бил халосан по главата, докато се е разхождал по Алеята на Спомените.

— Дори си имахме и маршова песен — додаде той. — да знаете — беше много трудна за пеене. Ъъ-х, извинете, госпохице?…

— O, няма нищо, сержант — каза Ангуа. — Аз често си избухвам в смях без причина.

Фред Колън отново зарея мечтателен поглед в небитието.

— И разбира се, преди това бях в Среднотежката пехота на дука на Куирм. Много подвизи извършихме.

— Сигурен съм, че е било така — съгласи се Керът докато циничното съзнание на Ангуа се забавляваше с мисълта на какво точно разстояние от огневата линия е бил в момента на извършването на подвизите Фред. — Твоята бляскава военна кариера очевидно ти е оставила много и скъпи спомени.

— А и момичетата си падат по униформени мъже — добави Фред Колън, като с това явно искаше да намекне, че често възмъжаващите хлапаци имат нужда от подкрепата на воинските одежди. — Пък и… хм-м…

— Да, сержант?

Колън го изгледа с неудобство, сякаш купчината пране на отминалите спомени внезапно се беше оплела в простора на изтеклото време.

— Беше някак… по-лесно, сър. Тоест, отколкото да си ченге. Искам да кажа — ето, ти си войник, нали така, а ония отсреща — те са врагът. Събирате се на някоя голяма ливада, строявате се в квадрати, след туй оня напудреният с перата по шлема издава заповедите, вие се престроявате във форма на огромна стрела и…

— Господи, хората наистина ли вършат подобни неща? Мислех си, че ги рисуват само за яснота по тактическите планове!

— Да, сър, но той, старият дук, вършеше всичко по книга… както и да е, всичко в края на краищата се свеждаше до това да си пазиш гърба и да гледаш да халосаш някой тип с погрешната униформа пред себе си. Докато… — лицето на Фред Колън се сгърчи в мъчителна гримаса, — когато си ченге, госпожице Ангуа, просто не можеш да отличиш добрите от лошите, само като гледаш по картата — това е факт, изпитал съм го.

— Но… нали има и военни закони?

— Да, де… но когато връз главата ти вали като из ведро, затънал си до гъ… тоест до кръста в умрели коне и кал и се намери някой, който да ти издаде заповед, това не е най-доброто време да се консултираш с наличната литература по въпроса. Пък и в повечето правила се обяснява само кога е позволено да те застрелят.

— O, сигурен съм, че не е само това, сержант.

— Тъй да е, сър — отстъпи дипломатично Колън.

— Сигурен съм например, че пише доста неща за това как не трябва да се убиват противникови войници, след като вече са се предали.

— О-о, да-а-а, има го и това, капитане! Но не пише, че не може да ги поотупаме преди това. За да ни запомнят завинаги.

— Не говориш за изтезания, нали? — ужаси се Ангуа.

— O, не, госпожице. Но… — Алеята на Спомените на Колън се превърна в лош път през мрачна клисура. — …но когато най-добрия ти приятел тъкмо са го уцелили със стрела в окото, мъже пищят и коне цвилят наоколо, ти си изплашен като зад… ти си извънредно силно изплашен и в този момент край тебе премине враг… по една или друга причина на тебе ти се приисква да започнеш да го млатиш… нещо такова. Ами… представете си… ако след двайсет години в мразовите дни кракът продължава да го прищраква, той ще си спомни какви ги е вършил на младини, това е всичко.

Той порови из джоба си и измъкна оттам малка книжка.

— Принадлежала е на пра-прадядо ми. Участвал е в битката срещу Псевдополис и моят пра-пра-прадядо му е дал този молитвеник за войници, защото в такива моменти човек има нужда от всички молитви, за които може да се сети, вярвайте ми. Прапрадядо ми го е мушнал в джоба на жакета си, щото не е можел да си купи ризница, и на следващия ден, по време на битката — ву-у-у-п! — една стрела долетяла от незнайно къде, забила се право в книжката, пробила всички листове и спряла чак на последния, вижте. Ето я дупката.

— Истинско чудо — отбеляза Керът.

— Да, чудо ще да е било, сигурно — скръбно се съгласи сержантът, като въртеше в ръцете си омачканото томче. — Жалко само, че не е спряла останалите седемнайсет стрели.

Барабанът заглъхна в далечината. Полицаите избягваха да срещат погледите си. Властен глас произнесе:

— А ти защо не си в униформа, млади момко?

Ноби се обърна. Гласът принадлежеше на възрастна дама с одежди, които определено напомняха на пуйка, и изражение на върховен съдия.

— Аз ли? Аз си имам униформа.

Ноби като посочи очукания си шлем.

— Истинска униформа — сопна се жената и му връчи бяло перо. — Какво ще направиш ти, когато клачианците започнат да ни похищават в собствените ни легла?

Тя изгледа унищожително останалата част от Стражата и изфуча нататък. Ангуа забеляза още няколко като нея да обикалят групичките зяпачи. Тук и там нещо се белееше.

— Аз бих допуснал в такъв случай, че клачианците са ужасно смели хора — сподели Керът. — Опасявам се, Ноби, че бялото перо е за да се засрамиш, че още не си се записал доброволец.

— А, хубаво тогава — отговори Ноби, за когото срамът не беше срамна работа. — Какво да направя с него?

— Това ми припомня… казах ли ви какво му отговорих на лорд Ръждьо? — нервно попита Колън.

— Седемнайсет пъти — отговори Ангуа, вторачила се в дамите с перата. Тя добави сякаш на себе си: — „Върни се с щита си или върху него“.

— Чудя се дали да не помоля онази госпожа за още няколко пера? — промълви Ноби.

— Това пък какво беше? — сепна се Керът.

— Изглеждат като да са от истински гъски. Ако събера достатъчно…

— Не, чудя се какво каза Ангуа…

— Моля? О… просто фраза, с която жените изпращат съпрузите си на бойното поле. „Върни се със щита си или върху него.“

— Върху щита ли? — изуми се Ноби. — Нещо като носилка, дето я носят четирима роби…

— Нещо като да си умрял — уточни Ангуа. — Ще рече: „Върни се победител или изобщо не се връщай“.

— Добре де, аз винаги се прибирам с щита си — каза Ноби. — Никакъв проблем не виждам в тая работа.

— Ноби — въздъхна Колън, — ти се прибираш не само със своя щит, но и с няколко чужди, с торба трофейни зъби и с петнайсет чифта ботуши, още топли. С каруца.

— Е, да, де-е… Няма смисъл да водиш война, ако ще си на губещата страна, — каза Ноби, докато затъкваше перото в шлема си.

— Ноби, ти винаги си бил на страната на победителите, защото се криеш из храсталаците, надничаш да разбереш на кого ще му провърви и смъкваш вярната униформа от първия попаднал ти труп. Чувах даже, че генералите следят коя униформа си навлякъл, за да знаят накъде върви битката.

— Много войници са служили в няколко различни поделения — защити се Ноби.

— Вярно. Но не и по време на една и съща битка — отговори сержант Колън.

Те се върнаха в дома на Стражата. По-голямата част от смяната си беше взела почивен ден. В края на краищата кой издаваше заповедите сега? Какво трябваше да правят днес? Единствените останали бяха тези, които никога не се чувстваха свободни от задълженията си, и новите попълнения, които все още имаха ентусиазъм да работят доброволно.

— Сигурен съм, че господин Ваймс ще измисли нещо — заяви Керът. — Виж, аз ще отида да придружа семейството на Гориф до магазина им. Господин Гориф каза, че иска да си съберат нещата и да заминат. Много клачианци си заминават. Не можем да ги виним.

Със сънища, разлитащи се като мехурчета въздух из вода, Ваймс изплува от унеса.

Напоследък той ценеше миговете точно преди събуждане. По това време се раждаха решенията на проблемите му. Струваше му се, че части от мозъка са работили нощна смяна върху проблемите от предишния ден, за да му връчат отговорите веднага щом отвори очи.

Този път в главата му нахлуха само спомените. Той потръпна. Изплува още един спомен. Ваймс изстена. Звукът от полицейската му значка, подхвърлена на масата, продължаваше да отеква в главата му. Той изруга на глас.

Измъкна се изпод завивките и опипом затършува по нощната масичка.

— Зън-зън-зън!

— O, не… Добре де, колко е часът?

— Един на обяд! Здравей, Въведи-Си-Тука-Името!

Ваймс изгледа със замъглен поглед Дезорганизатора. Един ден, и той го чувстваше, задължително би се опитал да разбере упътването на проклетото нещо. В противен случай щеше да го хвърли от някоя висока скала13.

— Какво… — започна той и отново простена. Плющящият звук от размотаващия се тюрбан нахлу в мислите му.

— Сам? — Сибил ритна с крак вратата и влезе в спалнята с чаша в ръка.

— Да, мила?

— Как се чувстваш?

— Имам синини и върху синините… — Друг спомен изпълзя от пропастта на чувството му за вина. — O, мили боже, наистина ли го нарекох „породист плъх“?…

— Да — потвърди съпругата му. — Фред Колън намина оттук сутринта и ми разказа всичко за вчерашната ви среща. Много добро описание, трябва да призная. Спомням си, че излизах някога с Рони Ръждьо. Студенокръвен е като риба.

Нов спомен избухна като възпламенен лампов газ в главата на Ваймс.

— А Фред разправи ли ти какво каза на лорд Ръждьо да направи със значката му?

— Да. Три пъти. Изглежда, че му се е набило в главата. Както и да е, доколкото познавам Рони, на него ще му е необходим чук за целта.

Ваймс отдавна се бе примирил с факта, че явно цялата аристокрация се познаваха един друг и си говореха на малко име.

— Фред каза ли ти нещо друго? — боязливо попита той.

— Да. За магазина, за пожара и всичко останало. Гордея се с теб, Сам. — Тя го дари с целувка.

— И какво ще правя сега?

— На първо време можеш да си изпиеш чая и да се избръснеш.

— Трябва да отида в Участъка и да…

— Първо ще се избръснеш! В легена има топла вода.

Когато Сибил излезе, той се надигна мъчително от леглото и се завлече до банята. Там наистина го чакаше леген с топла вода върху мраморна масичка.

Огледа лицето си в огледалото. За нещастие, беше неговото. Може би, ако преди това се избръсне?… И след това ще може да измие местата, които останат…

Фрагменти от отминалата нощ непрекъснато изскачаха в съзнанието му. Постъпи лошо с клачианските стражи, но понякога човек просто няма време за дискусии…

И не трябваше да прави това със значката. Днес вече не беше като в добрите стари дни — сега имаше отговорности. Трябваше да остане и да се опита да направи нещата поне малко…

Не. Безполезно е.

Успя да размаже сапунената пяна по лицето си. Закон за Бунтовете! Мили боже… Той спря замислено с бръснач в ръка. Ръждьо го следеше с млечнобелия си поглед от дъното на съзнанието му. Копеле! Хора като него вярват, ама наистина си вярват, че Стражата трябва да бъде нещо като овчарско куче, което да подгонва стадото в правилната посока, да захапва леко отклонилите се овце по краката, да лае, когато я питат и никога, ама никога да не хапе овчаря…

O, да. Ваймс с костите си чувстваше кой е врагът сега. Само че… Няма значка, няма Стража, няма работа…

Друг позакъснял спомен долетя в главата му.

Сапунът още се стичаше по врата и дрехите му, когато той измъкна запечатания плик на Ветинари от джоба си и го разпечата с един замах на бръснача.

Вътре имаше бял лист хартия. Той обърна листа от другата страна, но и там нямаше нищо. Объркан погледна надписа върху плика.

„Сър Самюъл Ваймс, Рицар.“

„Колко мило от негова страна да ми го напомни“, помисли си Ваймс. Какъв беше смисълът на писмо без смисъл? Друг можеше припряно да пъхне погрешния лист хартия в плика, но Ветинари не беше такъв човек. Каква беше целта да прати бележка, която му напомня, че е рицар? За бога, той помнеше този объркващ факт изключително добре…

Ново късче спомени избухна безшумно в мозъка му. Какво беше казал Ветинари? Че всеки благородник… Ваймс занемя. Но той беше благородник, нали? И то официално.

Не извика диво. И не изхвърча от стаята. Приключи бавно с бръсненето, изми се и облече чисто бельо, всичко това много спокойно.

На долния етаж Сибил му готвеше нещо за късна закуска. Тя не беше особено добър готвач. На Ваймс този факт определено му допадаше, защото той пък не беше много добър в яденето. След цял живот хапване на крак стомахът му не гледаше правилно на света. Това, за което жадуваше, бяха дребни хрускави кафяви парченца, на външен вид като кучешка храна, и вярната Сибил всеки път държеше тигана малко по-дълго от необходимото върху дракончето.

Тя внимателно го наблюдаваше, докато Ваймс дъвчеше препърженото си яйце, вторачен в някаква невидима картина пред себе си. Изражението й беше като на човек, който държи осигурителното въже, докато следи стъпките на въжеиграча.

След известно време, докато се опитваше да разреже кремвирша си с хрущене, Ваймс попита:

— Имаме ли в къщи някакви книги за рицарството, мила?

— Имаме стотици, Сам.

— А има ли такава, която да казва… за какво е изобщо цялата тази работа? Пише ли какво трябва да правиш, ако си рицар, например? За отговорностите на рицаря и така нататък?

— Това го пише в повечето от тях, струва ми се.

— Добре тогава. Аз ще отида малко да почета.

Ваймс нападна бекона с вилицата си. Той се натроши удовлетворително.

По-късно се премести в библиотеката. Двайсет минути след това се появи отново, за да потърси молив и хартия.

След още десет минути лейди Сибил му занесе чаша кафе. Той се беше сврял зад купчина книги, очевидно погълнат от „Животът на Кавалера“. Тя се измъкна на пръсти от стаята и се отдаде на собственото си проучване, което целеше да допълни записките по развъждане на блатни дракони.

Беше изминал повече от час, когато чу съпруга си да излиза в коридора.

Той мърмореше нещо неясно под нос. Гледаше с отсъстващия поглед на човек, който е така обсебен от някаква Велика Мисъл, че организмът му се е изключил и всички по-маловажни процеси са спрели да текат. Освен това отново беше почнал да излъчва около себе си онова силово поле от разярена невинност, която за лейди Сибил представляваше основна част от неговата характерна Ваймс-ност.

— Ще излизаш ли някъде, Сам?

— Да. Ще отида само да разритам няколко задника, скъпа.

— O, хубаво. Само се облечи по-топло.

Семейството на Гориф се влачеше безмълвно край Керът.

— Извинявам се за магазина ви, господин Гориф.

Гориф понамести багажа на рамото си:

— Можем винаги да отворим нов магазин.

— Ще го държим под око за всеки случай — обеща Керът. — И когато всичко свърши, ще можете пак да се приберете.

— Благодаря.

Синът каза нещо на клачиански. Настъпи кратка семейна караница.

— Ценя силата на чувствата ти, — зачерви се Керът, — но ми се струва, че езикът ти беше малко прекалено цветист.

— Синът ми се извинява — автоматично се намеси Гориф. — Той е забравил, че вие говорите клач…

— Не, не съм забравил! Защо трябва да бягаме оттук? — извика момчето. — Ние живеем тук! Никога не съм и виждал Клач!

— Чудесно, значи ще има какво ново да научиш — утеши го Керът. — Чувал съм, че там има прекрасни…

— Я не се прави на идиот! — извика Джанил. Той се отърси от бащината си хватка и се изправи пред Керът. — Не ми пука! Не искам и да виждам изгрева на луната над Слънчевите планини! Това си го виждам и оттук! Аз съм роден тук!

— Виж, понякога наистина се налага да слушаш родителите си…

— И защо? Татко ден и нощ се бъхти и за какво — за да го изритат от родния ми град! Какво му е хубавото на това? Трябваше да останем тук и да защитим това, което ни принадлежи!

— Да, но не е редно гражданите да раздават сами справедливост…

— И защо пък не?

— Защото това е наша работа…

— Защо не си я вършите тогава!

Отново между баща и син избухна препирня на родния им език.

— Той казва, че трябва да ти се извиня — намуси се Джанил. — Извинявай.

— И ти извинявай — отговори Керът.

Господин Гориф отчаяно сви рамене по онзи многозначителен начин, с който възрастните обясняват ситуации, в които са забъркани подрастващите им деца.

— Ще се върнете, сигурен съм — каза Керът.

— Ще видим.

Те продължиха към кейовете, всеки потънал в собственото си мълчание. Там ги очакваше кораб с клачиански флаг. Пред рампата му се редяха хора. Заминаваха с толкова багаж, колкото можеха да носят в двете си ръце. Полицаите внезапно се оказаха под прицела на множество неприязнени безмълвни погледи.

— Ръждьо да не гони клачианците от домовете им? — попита Ангуа.

— Не, но ние можем да усетим накъде духа вятърът — меко отговори Гориф.

Керът подуши въздуха:

— Духа откъм Клач.

— За теб — може би.

Зад тях изплющя камшик и те отстъпиха, за да дадат път на колесницата, която изтрополя по кея. Вятърът отметна за миг завеската на прозореца. Керът зърна лице с черна брада и проблясващи златни зъби, преди коприната да го закрие.

— Това не беше ли той?

Ангуа приглушено изръмжа. Затвори очи, както правеше винаги, когато оставяше носа си да я води…

— Карамфилче — промърмори сякаш на себе си и сграбчи Керът за лакътя. — Не се втурвай след него! На кораба има много въоръжени мъже! Знаеш ли какво ще си помислят, ако видят срещу тях да тича войник?

— Аз не съм войник!

— Колко време смяташ, че ще отделят, за да разсъждават върху разликата?

Колесницата разбута мелето от хора на дока. Тълпата се затвори след нея.

— Виж, там разтоварват сандъци… Не мога да видя добре… — Керът примижа. — Струва ми се, че биха ме разбрали, ако ги помоля…

71-часовия Ахмед се появи на палубата и изгледа оттам стражите. Зъбите му заискриха за миг, когато се ухили насреща им. Пресегна се зад рамото си и измъкна ятагана от ножницата.

— Не мога да го оставя да си тръгне. Той е заподозрян. Виж, даже ни се присмива!

— Той има дипломатически имунитет — напомни Ангуа. — И много въоръжени мъже около себе си.

— Силата ми е за десетима, защото помислите ми са чисти — изрече Керът.

— Тъй ли? Хубаво тогава, но те са поне единайсет на борда.

71-часовия Ахмед подхвърли ятагана си във въздуха. Оръжието се завъртя няколко пъти, като цепеше въздуха със звучно хряс-хряс и в мига, преди да падне във водата, Ахмед светкавично протегна ръка и го сграбчи за ръкохватката.

— И господин Ваймс може така — процеди Керът през зъби. — Тоя ни се подиграва…

— Ще бъдеш труп, ако стъпиш на палубата — обади се иззад гърба му Гориф. — Познавам го.

— Така ли? Откъде?

— Той е най-страховитият човек в цял Клач. Това е 71-часовия Ахмед!

— Да, но защо е…

— Не сте ли чували за него? На всичкото отгоре е д’рег! — Госпожа Гориф подръпна ръкава на мъжа си.

— Д’рег ли? — озадачи се Ангуа.

— Д’регите са войнствено пустинно племе — обясни Керът. — С много свиреп нрав. Но честолюбиви. Казват, че ако имаш д’рег за приятел, това е за цял живот.

— А ако не ти е проятел?

— А-а, това трае не повече от пет секунди. — Той измъкна меча си. — Както и да е. Не можем да му позволим…

— Казах прекалено много. Трябва да вървим вече — обади се Гориф.

Семейството нарами бохчите си.

— Гледай, може би ще намерим друг начин да се справим с него.

Ангуа посочи каретата. От нея тъкмо извеждаха две кльощави, дългокосмести и изключително грациозни кучета. Те опъваха каишките си към кораба.

— Клачиански ловни хрътки — обясни тя. — Доколкото разбирам, клачианските благородници много си падат по тях.

— Приличат ми малко на… — започна Керът, след което в мозъка му нещо просветна. — Не, няма да ти позволя да ходиш сама там. Нещо непременно ще се обърка.

— Имам доста по-големи шансове от теб, повярвай ми — бързо го прекъсна Ангуа. — При всички случаи няма как да вдигнат котва преди прилива.

— Прекалено е опасно!

— Е, да, все пак се предполага, че там са враговете ни.

— За тебе ще е опасно.

— Защо? Не съм чувала в Клач да има върколаци, най-вероятно няма да знаят какво да правят с мен.

Тя разкопча тънката кожена каишка, на която носеше значката си, и я подаде на Керът.

— Не се тревожи. В най-лошия случай ще скоча през борда.

— В реката?

— Дори река като Анкх не може да погуби един върколак. — Ангуа хвърли колеблив поглед към шупналата вода. — Надявам се.

Сержант Колън и ефрейтор Нобс бяха на патрул. Не бяха съвсем сигурни защо по-точно патрулират и какво се очаква да направят, ако видят да се извършва някъде престъпление, въпреки че дългогодишната практика им позволяваше да виждат минималното възможно количество престъпления по пътя си. Но те бяха хора на навика. И понеже бяха полицаи — патрулираха. Не влагаха някакъв особен смисъл. Патрулираха така — заради самата идея. На Ноби не му помагаше особено и фактът, че мъкнеше в ръце огромна дебела книга с кожена подвързия.

— Войната ще оправи това място, казвам ти — произнесе сержант Колън след известно време. — Ще направи хората по-твърди. Всичко трябва да си иде по местата. Че виж сега на какво сме заприличали.

— Не е като едно време, нали, сержант.

— Наистина не е като едно време, Ноби.

— Хората си имаха вяра един на друг в ония времена, нали, сержант?

— Хората си вярваха един на друг, Ноби.

— Да, сержант. Знам. И не си заключваха вратите като сега.

— Вярно е, Ноби. И винаги бяха готови да помогнат. Ходеха си един на друг по домовете.

— Т’вярно, сержант! — произнесе с чувство Ноби. — Помня, че на нашата улица никой не си залостваше вратата на къщата.

— И аз това искам да кажа. Това ми беше мисълта.

— Така беше, щото копелетата се изхитряха да откраднат даже и ключалките.

Колън обмисли този факт.

— Да, но поне се крадяха само помежду си. Не е като да са крали от чужди хора.

— Да.

Походиха още малко, всеки унесен в своите собствени мисли.

— Сержант?

— Да, Ноби?

— Къде е Венчилия?

— Венчилия ли?

— Предположих, че е име на някаква страна. Горещо място, струва ми се?

— Ах, Венчилия ли… — Колън отчаяно импровизираше. — Да. Точно тъй. Това е едно от онези клачиански места със засуканите имена. С много пясък. И планини. Защо питаш?

— А-а, така, без причина.

— Ноби?

— Да, сержант?

— Защо си помъкнал тази огромна книга?

— Ха, просто хитра идея, сержант. Чух какво разправяше за книжката на прадядо ти и взех тази, в случай че попаднем на сбиване по пътя си. Това е „Книгата на Ом“. Пет пръста е дебела.

— Доста е големичка за джобно издание, Ноби, не мислиш ли? Ако трябва да бъда искрен, доста е голяма и за каруца.

— Мислех си, че мога да притъкмя някакви презрамки или нещо, за да я нося по-лесно. Дори и обсаден арбалет не би могъл да пробие по-навътре от четвърта глава.

Познатото проскърцване ги накара да погледнат нагоре.

Една клачианска глава се полюшваше на бриза.

— Да изпием по едно? — предложи Колън. — Големия Анджи вари бира като за цяр.

— По-добре да не влизаме, сержант. Господин Ваймс е в особено настроение днес.

Колън въздъхна:

— Прав си.

Ноби хвърли още веднъж поглед към главата. Беше дървена. През вековете беше боядисвана и пребоядисвана вече незнайно колко пъти.

— Клачианската глава. Дядо ми казваше, че неговият дядо си спомнял времето, когато там все още е висяла истинската глава — каза Колън. — Разбира се, вече се била спаружила като орех.

— Малко… гадничко е да овесиш на човека главата, за да си рекламираш кръчмата.

— Не, Ноби. Това са спомените от войната. Като се прибере човей от бойното поле със сувенир, той го набучва на кол и отваря кръчма. „Клачианска глава“. Да знаят друг път да не правят тъй.

— Аз лично съм си имал достатъчно неприятности, само задето крадях обувки.

— По-сурови времена са били някогашните.

— Ти някога срещал ли си Клачианец? — попита Ноби, докато крачеха по тихата улица. — От ония, дивите.

— Не, обаче… знаеш ли какво? На тях им е позволено да имат по три жени! Това си е живо престъпление!

— Да-а, а пък аз тука си нямам ни една — въздъхна Ноби.

— И ядат особени манджи. Къри, яхнии и други такива.

Ноби поразсъждава по това:

— Като… нас, когато сме нощна смяна.

— Е-е, да-а-а… но те не ги приготвят както трябва…

— Искаш да кажеш, че не ги правят да приличат на ушна кал с грах и стафиди, както готвеше майка ти ли?

— Да! Можеш да се ровиш колкото ти душа иска из клачианско къри и няма да намериш и парченце варено цвекло вътре.

— Чувал съм, че ядат и очните ябълки на овцете — додаде Ноби, международният гастроном.

— И аз това исках да кажа.

— Нямат никакви нормални неща за ядене като овнешки чревца или пък кървавица.

— Ами-и, вярно.

Колън усети, че разговорът му се изплъзва някак си и премина в настъпление.

— Виж, Ноби, каквото и да си говорим, в края на краищата те не са с правилен цвят на кожата и това е положението.

— Да бе, Фред, и как само го забеляза! — възкликна Ноби с толкова лъчезарен глас, че Колън почти му повярва.

— Ами, то е очевидно.

— Ъ-ъ… ами какъв според тебе е верният цвят? — попита Ноби.

— Бял, разбира се!

— А не червен като тухла? Щото ти…

— Ти какво, поднасяш ли ме, ефрейтор Нобс?

— Разбира се, че не, сержант. Така че… аз какъв цвят съм?

Това накара сержант Колън да се замисли дълбоко. На различни места по тялото на ефрейтор Нобс можеха да се намерят цветове, подходящи за всеки възможен климатичен пояс на Диска, както и няколко, които можеха да се открият само в специализираната медицинска литература.

— Бялото е… бялото е по-скоро, нали разбираш… състояние на духа. То е като… като да изкараш един почтен работен ден и да получиш разумно заплащане за труда си, нещо такова. И да се къпеш редовно.

— А не да се шляеш насам-натам ли?

— Точно.

— Или… като да… като да работиш по цял ден и по цяла нощ, както прави Гориф?

— Ноби…

— И човек не може да види децата му един път да са с мръсни дрехи на ули…

— Ноби, на тебе явно просто ти доставя удоволствие да ме ядосваш. Знаеш, че сме по-добри от клачианците. Иначе какъв е смисълът на всичко? Но както и да е, щом ще ходим на война с тях, могат и в затвора да те вкарат за предателство, ако някой те чуе да говориш такива работи.

— Ти смяташ ли да ходиш да се биеш с тях?

Фред Колън се почеса по бузата.

— Ами-и-и, аз съм човек с богат военен опит, предполагам, че ще се наложи…

— И какво точно смяташ да правиш? Да се запишеш доброволец и да отидеш на фронта ли?

— Ами-и-и… на мене силата ми е в обучението, май ще е по-добре да си остана тука и да подготвям новите попълнения.

— Значи в тила.

— Всеки трябва да изпълнява своята част от гражданския дълг, Ноби. А то, ако го оставеха на мене да решавам, щях да изхвърча като стрела и да дам на Джони Клачианеца да опита вкуса на студената стомана.

— Значи техните остри като бръснач ятагани не те притесняват, така ли?

— Бих им се изсмял с презрение, Ноби.

— Но ако има клачианска атака тука, тогава ти ще се окажеш на фронта, а фронтът ще ни бъде в тила.

— Е, аз ще се опитам някак си да стоя по средата или…

— По средата на фронта…

— Господа?

Те се огледаха и установиха, че от известно време са били следени от среден на ръст човек с необичайна коса. Не можеше да се каже, че е плешив. Всъщност си имаше доста коса, даже дълга, къдрава и спускаща се по раменете му, а пък брадата му можеше спокойно да приюти по-дребна кокошка. Но темето му се подаваше над падащите отвсякъде коси като странна интрузивна скала. Той им се усмихна приятелски.

— Дали аз, по някакво щастливо стечение на обстоятелствата, не разговарям с героичните сержант Колън и… — Погледът на мъжа се закова в Ноби. Изражения на удивление, ужас, интерес и съжаление пробягаха по иначе слънчевото му лице като влачени от бурен вятър облаци. — …и с ефрейтор Нобс? — успя да довърши той.

— Това сме ние, гражданино — твърдо отговори Колън.

— Ах, добре тогава. Изрично ми беше казано да ви намеря. Наистина е удивително, не мислите ли? Никой не беше успял да се промъкне в хангара на лодката през цялото това време. Доволен съм, че успях да проектирам доста хитроумна ключалка. Трябваше да подменя всичките кожени съединения, да ги смажа хубаво… Ах, извинете ме, моля ви, като че изпреварих и собствените си мисли този път. Сега-а-а, да видим… имах да ви предавам лично съобщение… какво ли беше?… Нещо свързано с ръце… — Той порови в голямата ленена торба, която беше пуснал до краката си, измъкна оттам дълга метална тръба и я подаде на Ноби. — Извинявам се за което… — Извади по-малка тръбичка, която връчи на Колън. — Толкова много неща трябваше да свърша в последния момент, че не ми остана време да го сглобя накрая, а и честно казано, материалите не бяха от най-подходящите…

Колън огледа своята тръба. Беше заострена в единия край.

— Това е сигнална ракета. Виж, пише „Експлозия от пъстри конфети и звездички“…

— Да, наистина искрено ви се извинявам. — Мъжът извади сложно устройство от метални и дървени части от чантата си. — Бихте ли ми подали тръбата, ефрейтор? — Той прикачи и завинти устройството към единия край на голямата тръба. — Благодаря ви… да, опасявам се, че без струг и без моя стенд просто ми се наложи да го сглобя от каквото се валяше наоколо… Мога ли да получа обратно ракетата, моля? Мерси…

— Не летят добре, ако не ги засилиш с тояга — отбеляза Ноби.

— O, в действителност летят доста по-добре — отговори човекът. — Само че не са достатъчно точни. — Той закрепи голямата тръба на рамо и погледна през малката градуирана решетчица. — Сега всичко изглежда да е наред.

— И не летят надалече — продължи Ноби. — Само се издигат и после се пръскат.

— Това е едно често срещано неправилно схващане — каза Леонардо да Куирм, като се извърна с лице към тях.

Колън можеше да види връхчето на ракетата през дупката на тръбата и внезапно му се привидя експлозията от звездички.

— Сега, очевидно вие двамата трябва да тръгнете насам по улицата и да ме придружите — рече им Леонардо. — Наистина ужасно съжалявам, но негово превъзходителство ми обясни надълго и нашироко как нуждите на обществото като цяло можели понякога да взимат връх над правата на отделния индивид. O, спомних си! Трябваше да кажа „горе ръцете“!

Масата в Залата на плъховете беше застлана с пясък.

Лорд Ръждьо изпитваше усещане, близко до истинското удоволствие. С малки дървени кубчета бяха отбелязани градовете и селцата, а палмички, донесени от близкия цветарски магазин, сочеха оазисите. И въпреки че самата дума „оазис“ му беше малко неясна, лордът огледа произведението си и видя, че то беше добро. Особено след като се предполагаше да изобразява картата на Клач, а всеки знаеше, че там е изключително песъчливо място. Изглеждаше удовлетворително от… от екзистенциална гледна точка, например, въпреки че пясъкът не беше докаран от Клач, а от купчината зад грънчарницата на тролът Тебеширчо и затова съдържаше някои случайно попаднали фасове, следи от котешки изпражнения и други органични субстанции, нехарактерни за истинските пустини. Поне не в толкова големи количества.

— Тук ще е добро място да стоварим десанта — посочи той с бастунчето си.

Адютантът му се опита да помогне.

— Това е заливът Ел Кинти. Най-близката до нас точка от Клач, сър.

— Именно! Можем да го достигнем за нула време.

— Много добре, сър — каза лейтенант Хорнет, — но… не смятате ли, че врагът може и да ни очаква там? Не е ли прекалено очевидно място за стоварване на десант?

— Не е толкова очевидно за опитния военен стратег, господине! Те няма как да ни очакват там, именно защото мястото е прекалено очевидно, разбирате ли?

— Искате да кажете, сър… ако те си мислят, че само пълен идиот би могъл да акостира там?…

— Правилно! А те знаят, че ние не сме пълни идиоти, господине, следователно това би било последното място, на което биха ни очаквали да пристигнем, разбирате ли? Те ще ни очакват някъде, да речем — той забучи бастунчето си в пясъка, — тук.

Хорнет погледна по-отблизо. На отсрещната страна на улицата някой започна гръмовно да бие барабан.

— O, Еритор ли имате предвид? Доколкото знам, сър, там има защитено от вятъра заливче за акостиране и за два дни поход можем да се озовем в сърцето на империята им.

— Именно!

— Докато ако акостираме на Ел Кинти, ще трябва най-малко три дни да се влачим из пясъчните дюни, за да стигнем до Гебра, който е град-крепост…

— Именно. Широки неограничавани пространства! Там е, където ще можем да се упражняваме в изкуството на водене на война. — Лорд Ръждьо извиси глас над думкането на барабана. — Така са устроени нещата, млади човече. Една решителна битка. От едната страна сме ние, от другата — клачианците. ТАКА СА УСТРОЕНИ НЕЩА… — Той захвърли гневно бастунчето си. — Кой, по дяволите, вдига този ужасен шум?

Адютантът се приближи към прозореца.

— Някой пак набира доброволци, сър.

— Но ние всичките сме се събрали тука!

Адютантът се поколеба, както обикновено става с приносителите на лоши вести в присъствието на раздразнителни военачалници.

— Ваймс е там, сър…

— Какво? Ваймс набира доброволци за Стражата?

— Всъщност… не, сър. За фронта. Ъ-ъ, на флага му е изписано „Бързоходците на Сър Самюъл Ваймс“, милорд…

— Арогантността на този човек не познава граници. Върви и… Не, аз ще отида!

Насред улицата вече се беше събрала тълпа. В центъра й се извисяваше грамадата на полицай Дорфл, а ключовото качество за един голем е, че когато блъска барабан, не се намират много желаещи да го помолят да престане. Освен може би лорд Ръждьо, който го доближи с широка крачка и с един замах изтръгна палките от ръцете му.

— Наса-а-а-а-м! В „Бързоходците на Ваймс“ има всякакви видове същества! — викаше сержант Детритус, който не виждаше събитията, разиграващи се зад гърба му. — Научавате занаят! Научавате се на самоуваж… уваж… уважение! И чудна униформа ви се дава плюс всичките ботуши, които можете да подносите — глей к’во ми пише на знамето!

— Какво означава този шум? — извика Ръждьо, като захвърли самоделното знаме на земята. — Ваймс няма право да върши всичко това!

Една фигура се отлепи от стената, откъдето досега само наблюдаваше шоуто.

— Знаеш ли, по-скоро ми се струва, че имам право — каза Ваймс. Той подаде на лорд Ръждьо лист хартия. — Всичко е написано тука, милорд. С референции и цитати от най-големите авторитети, в случай че все още имате някакво съмнение.

— Цитати — за какво?

— За правата на рицарите, милорд. По-скоро — за отговорностите на рицарите, колкото и смешно да звучи това. Повечето се оказаха пълни глупости като например обикаляне на града, възседнал един от онези огромни коне, със завески отстрани на седлото и други такива, но едно от задълженията е, че във времена на нужда рицарят е задължен да сбере и издържа — ще ми се смеете, като чуете това — полк от въоръжени мъже! Никой не беше по-изненадан от мене, когато го прочетох, вярвайте ми! Изглежда, че нямам друг избор освен да събера момците. Разбира се, по-голямата част от Стражата вече се записаха доброволци, знаете как стават тия работи — дисциплинирани момчета са, горят да поемат своя дял от отбраната на града и с това ми спестиха сума ти главоболия. Освен Ноби Нобс, който каза, че ще почака до четвъртък, за да събере достатъчно бяла перушина и да си напълни матрака.

Изражението на Ръждьо можеше да маринова пържола.

— Това са глупости — каза накрая той. — И ти, Ваймс, със сигурност не си рицар. Само кралят може да ръкополага…

— Доста от лордовете в града са ръкоположени от Патрициите — отвърна Ваймс. — Като вашия приятел лорд Дауни, да речем. Та какво казвахте?

— Щом настояваш да продължиш с игричките си… Преди да стане рицар, човек трябва да прекара една безсънна нощ в бдение над оръжието си…

— На практика аз съм бдял над оръжието си всяка нощ… колко години станаха вече? Ако човек не си държи оръжието под око в Анкх-Морпорк, до сутринта често се оказва без него.

— В молитви — остро додаде Ръждьо.

— Именно — подчерта Ваймс. — Няма нощ, през която да не съм си мислил „О, боже, надявам се да се отърва жив“.

— …и трябва да е доказал себе си на бойното поле. Срещу други обучени мъже. Не срещу уличните паразити и главорези.

Ваймс започна да разкопчава ремъка на шлема си.

— Хубаво, сега не е най-подходящия момент, милорд, но ако някой подържи за малко пелерината ви, бих ви отделил пет минутки…

В погледа на Ваймс лордът съзря огнените отблясъци на горящи бойни кораби.

— Знам какво си намислил и не възнамерявам да играя по свирката ти. — Той отстъпи крачка назад. — Във всеки случай ти нямаш сериозна бойна подготовка за боравене с оръжие.

— Вярно е. Сега ме хванахте натясно, признавам си. Никой не ме е учил на фехтовка. Имах късмет. — Ваймс се наведе по-близо и понижи глас, за да не бъде чут от тълпата. — Видиш ли, знам какво означава „боравене с оръжието“, Роналд. От векове не е имало истинска война. Така че сега това означава рицарите да се развяват насам-натам с натруфените си жакети и да размахват мечове с топчета по върховете, за да не пострада случайно някой. Но долу в „Сенките“ никой не е и чувал за „боравене с оръжие“. Няма да ти различат рапира от шпага. Но това, в което са особено добри, е счупена бутилка в едната ръка и верига с шипове в другата. Когато ги срещнеш, Рони, веднага усещаш, че няма да те поканят джентълменски в клуба на по едно питие след дуела, защото те искат да те видят мъртъв. Искат да те убият, Рон, усещаш ли разликата? И докато размахваш прекрасния си лъскав меч, те вече ще са изгравирали името и адреса си върху корема ти. Там е мястото, където аз съм се тренирал в „боравене с оръжие“. Е, не само с оръжие, но и с юмруци, и колене, и зъби, и лакти.

— Вие, сър, не сте благородник — заяви лорд Ръждьо.

— Знаех си, че в мене има нещо, което наистина уважавам!

— Не разбираш ли, че не можеш да набираш… джуджета и тролове за анкх-морпоркски доброволци?

— Казано е „въоръжени войници“, а джуджетата си вървят ведно с бойните секири. Даже има файда. Между другото, ако някога ги видите как се бият, ще ме разберете.

— Ваймс!…

— За вас съм сър Самюъл, милорд.

Ръждьо изглежда обмисли за момент ситуацията.

— Много добре. Тогава ти и твоите… доброволци минавате под мое командване…

— Странно, но — не! — изстреля Ваймс. — „Под командването на Краля или на надлежно избран негов представител“, се казва в „Рицарството — закони и приложение“ на Скавоне. Разбира се, нямаме надлежно избран представител, откак някакво абсолютно копеле отсякло главата на последния крал. O, различни типове са управлявали града през това време, но съгласно традицията на рицарството…

Ръждьо отново престана да мисли. Изглеждаше като косач, който току-що е установил, че поверената му трева е организирала работнически профсъюз. Определено личеше как в себе си той е уверен, че това, което вижда, всъщност не се случва. Защото такива неща просто не се случват. А факт, който противоречи на очевидното, спокойно може да бъде пренебрегнат. Както и да е, може би все пак се налагаше да предприеме някакви действия, за да приключи с въпроса.

— Според мен скоро ще откриеш, че юридически твоята позиция… — започна той и облещи очи, когато Ваймс си позволи развеселено да го прекъсне.

— O, може и да има някой и друг проблем в началото, съгласен съм. Но ако попитате господин Въртел, той би ви казал, че „това е един много любопитен казус“, което на езика на адвокатите означава, както знаете „за хиляда долара на ден плюс разноските, а делото ще се точи с месеци“. Така че аз ще ви оставя да работите по въпроса, ако желаете. Имам толкоз неща за вършене. Скиците за новите униформи вече трябва да са пристигнали в офиса ми, а знаете колко е важно човек да изглежда добре на бойното поле.

Ръждьо изгледа мълчаливо Ваймс и се оттегли. Детритус застана мирно пред командира си. Шлемът му звънна, когато тролът отдаде чест.

— И к’во пра’им сега, сър?

— Сега се прибираме. Всички момчета ли се записаха?

— Да, сър!

— Нали им каза, че не е задължително?

— Да, сър! Казах им „Не е задължително, но просто трябва“, сър.

— Детритус, аз исках доброволци.

— Да, сър. Те доброволно се записаха, сър, кълна се!

Ваймс въздъхна и тръгна към офиса. Най-вероятно нямаше да имат проблеми. Всичко звучеше достатъчно юридически, а от това, което знаеше за Ръждьо, беше сигурен, че човекът ще спазва буквата на закона. Хора като него го правеха — по един особен, смразяващ начин. Още повече, че трийсетината полицаи просто не се вписваха в генералната схема на събитията. Ръждьо можеше да забрави за тях.

„Веднага щом се замъти война — помисли Ваймс — и те се завръщат. Обръщат нагоре с главата гражданския ред, защото правилата били такива. Хора като Ръждьо застават на гребена на вълната. Аристократи като него мързелуват с години, докато изведнъж не се сетят да измъкнат старите ризници и брони и да свалят меча от поставката му над камината в хола. Мислят, че ще има война, и единственото, за което могат да разсъждават е, че тя може да бъде спечелена или загубена…“

Някой със сигурност стоеше зад всичко това. Някой желаеше да има война. Някой беше платил да бъдат убити Ози и Снежко. Някой искаше принцът да умре. Това беше важно. Вече не беше война, а престъпление.

После се усети, че разсъждава дали атаката над магазинчето на Гориф е била организирана от същите хора и дали те са подпалили посолството на Клач.

И едва по-късно осъзна защо всъщност мисли върху всичко това.

Защото му се искаше зад цялата работа да има някаква конспирация. Много по-лесно беше човек да си представи група мъже, събрали се в някаква задимена стая, побъркани от властта и привилегиите, с които разполагат, да правят цинични заговори, докато си пият брендито. Човек би трябвало да се придържа към подобни образи, защото ако не го прави, би се наложило да се изправи очи в очи с факта, че лошите неща се случват, защото обикновени хора, които иначе решат кучето и четат на децата си приказки за лека нощ, са способни да излязат след това и да причиняват ужасни неща на други обикновени хора. Толкова по-лесно беше да хвърлиш вината върху Тях. Но някак разстройваща беше мисълта, че Те — това сме Ние. Ако бяха просто Те, тогава никой не можеше да бъде винен за нищо. Защото Аз съм един от Нашите. Твърдо. Аз определено никога не съм мислил за себе си като за един от Тях. Никой никога не се смята за един от Тях. Ние винаги сме били от Нашите. А Те са лошите, които причиняват злините.

Някъде по това време, в един предишен живот, Ваймс щеше да отпушва бутилката и нямаше да се тормози какво точно е съдържанието й, стига вътре да има достатъчно от него.

— Уук?

— O, здравей. С какво мога да ти бъда пол… А, да, бях те помолил за книга за Клач… Това ли е всичко?

Библиотекарят смутено протягаше омачкана книжка в зеленикава подвързия. Ваймс очакваше да види нещо по-внушително, но въпреки това я взе. Струваше си човек да обръща внимание на всяка книга, донесена от орангутана. Той напасваше човека към книгата. На Ваймс му се струваше, че това е придобит талант, също както опитният търговец може да прецени теглото на стоката на око, На корицата на книжката с много избледнели златни букви бяха изписани думите „VENI VIDI VICI: Животът на войника“ от генерал А. Тактикус.