Шовинист

Ноби и сержант Колън ситнеха по алеята.

— Знам кой е този! — просъска Фред. — Това е Леонардо да Куирм, убеден съм! Същият, дето изчезна преди пет години!

— Значи се казва Леонардо и е родом от Куирм — обобщи Ноби. — И какво от това?

— Той е всепризнат гений!

— Той е психар!

— Да, де, но хората казват, че границата между гения и идиота е много тънка…

— Той я е прескочил, както виждам.

Зад гърба им се разнесе развълнуван глас:

— O, боже, така не бива!… Не мога да отрека, че точността е абсолютно неприемлива на по-голямо разстояние. Бихте ли спрели за момент, господа?

Те се обърнаха. Леонардо вече разглобяваше стрелящата си тръба.

— Ако подържите това само за момент, ефрейтор… и, сержант, ще бъдете ли така добър да изправите тази част… Някакъв вид перка ще свърши работа, сигурен съм, че имах подходящо парченце дърво…

Леонардо започна да отупва джобовете си един по един.

Полицаите в един момент осъзнаха, че човекът, който ги плени, се беше поспрял, за да поправи дизайна на оръжието си и им го беше подал, докато се бърка за отвертка. Подобно нещо определено не се случваше всеки ден.

Ноби безмълвно пое ракетата от ръцете на Колън и я напъха в тръбата.

— За какво е това чуканче тука, господине?

— O, това е спусъкът — отговори Леонардо. — Който, както можете да забележите, се удря в кремъка и…

— О-о, добре.

Последва кратък изблик на пламъци и всичко се обгърна от черен лютив пушек.

— O, боже! — възкликна Леонардо.

Стражите се обърнаха бавно, като хора, които се страхуват от предстоящата им гледка. Ракетата беше прелетяла цялата алея и беше влязла през прозореца на крайната къща.

— А, да!… Трябва да поставя надпис „С този край напред“ върху изстрелващото устройство. Смятам, че ще е важна предохранителна мярка в новия дизайн, — отбеляза Леонардо. — Значи… къде съм си мушнал бележника със записките?…

— Мисля, че ще е по-добре да се омитаме. — Колън отстъпваше припряно. — Много бързо.

В къщата беше избухнал облак от конфети и звезди за забава на мало и голямо, но не и на трола, който тъкмо отваряше входната врата.

— Така ли? — вметна Леонардо. — Ако това, от което имаме нужда, е по-висока скорост, аз съм проектирал една много интересна схема за двуколесно…

По негласно споразумение стражниците го подхванаха под мишниците, вдигнаха го от земята и се втурнаха да бягат.

— O, боже! — възкликна Леонардо, понесен с гърба напред към края на алеята.

Стражниците се шмугнаха в една пресечка, след това пъргаво и със завиден професионализъм претичаха следващите няколко. Накрая облегнаха Леонардо на близката стена и предпазливо надникнаха да видят какво се случва в отсрещния край на алеята.

— Чисто е — докладва Ноби. — Тръгнаха в обратна посока.

— Добре — каза Колън. — Докъде бяхме стигнали? Вие може и да сте гений, господин Да Куирм, но що се отнася до заплашване на хората със сила, сте също толкова полезен, колкото надуваема дъска за мятане на стрелички.

— Изглежда малко преиграх — съгласи се Леонардо. — Но ви умолявам да тръгнете с мен. Бях останал с впечатлението, че воини като вас биха се подчинили само на силата на оръжието…

— Да де, ние сме воини — поласка се сержант Колън. — Но…

— Ей, да ти се намира още някоя от онез ракетки?

Ноби с мъка нарамваше тръбата. В очите му трепкаше особеният блясък на дребничкия човек, докопал се до много, много голямо оръжие.

— Може и да ми се намират някъде — отговори Леонардо. Блясъкът в неговите очи беше този на природно невинния човек, който се опитва да лукавства. — Защо не дойдете с мен да проверите сами? Разбирате ли, наредено ми беше да ви намеря на всяка цена.

— Подкупваш ли ме? — каза Ноби. — Това звучи… приятно.

Той присви око зад окуляра на тръбата и започна да издава свистящи звуци като от изстрелващи се снаряди.

— Кой ти нареди да ни намериш? — попита Колън.

— Лорд Ветинари.

— Патрицият има нужда от нас?

— Да. Той каза, че притежавате някои специални качества, които ви правят незаменими.

— В палата ли трябва да отидем? Чух, че го били изгонили оттам.

— O, не. Всъщност, хм-м… чака ни на, хм-мм… доковете…

— Специални качества, значи?

— Ей, сержант… — започна Ноби.

— Не сега, Ноби — важно го спря Колън. — Време е и ние да получим признание, разбираш ли. Опитните офицери — те са гръбнакът на въоръжените сили.

— Кой е гръбнак?

— Говоря за нас. Мъжете със специалните качества.

Ноби кимна, но с видима неохота. В много отношения той имаше далеч по-просветлен поглед върху света от старшия си офицер и тези „специални качества“ неясно го смущаваха. Да бъдеш избран за някаква мисия заради своите „специални качества“ беше равносилно да станеш доброволец. И в края на краищата какво им беше толкова специалното на „специалните качества“? Медузите имаха специални качества.

— Под прикритие ли ще работим? — поинтересува се Колън.

Леонардо примига.

— Виж сега… да-а, можем да приемем, че има определен елемент на „под“ в задачата ни. Да, наистина.

— Сержант…

— Стой мирен, ефрейтор! — Колън дръпна Ноби към себе си. — Под прикритие означава, че няма да те намушкат или застрелят — прошепна му. — А кое е най-важното нещо, което професионалният войник не иска да го сполети?

— Да бъде намушкан или застрелян — отговори автоматично Ноби.

— Точно! Така че — водете ни, господин Куирм! Дългът ни зове!

— Добре казано! Кажете ми, сержант, вие от моряшко семейство ли сте?

Колън отдаде чест.

— Не, сър! Щастливо женен съм, сър!

— Питам порил ли сте океанските вълни?

Колън го изгледа хитро.

— А-а, няма да се хвана на такъв трик, сър. Вълните не се орат. Всеки знае, че воловете ще се удавят.

Леонардо замълча, колкото да пренастрои мозъчните си вълни на „Радио Колън“.

— Плавал ли сте някога през живота си по море в лодка или кораб?

— Аз ли, сър? Само не и аз, сър. Не мога да понасям вида на вълните, когато се издигат и се спускат, сър.

— А, така ли? — отдъхна си Леонардо. — Слава богу, това няма да е проблем при нашето пътуване.

Хубаво, да започнем отначало…

Само да навържем фактите и всичко ще си дойде на мястото…

Светът ни гледа. На някого му се искаше Стражата да заключи, че заговорът за убийството е бил инспириран от Клач. Но на кого?

Някой беше обезглавил Снежко Мърляча на място и го беше оставил по-бездиханен от шест коша онзиденшна риба.

Образът на дългия извит ятаган на 71-часовия Ахмед изплува в съзнанието му. Така че…

…да допуснем, че Ахмед е слуга или телохранител на принц Куфурах и случайно е открил…

Не, няма как да е станало така. Кой му е казал?

Е, може би той сам е открил някак и това би означавало, че е научил и кой е платил на човека…

Ваймс се облегна на стола си. Историята все още беше загадка за него, но знаеше, че ще я разреши. Непременно. Ще съпостави фактите, ще ги анализира, ще ги огледа от всеки възможен ъгъл с непредубедено съзнание и ще разбере как именно лорд Ръждьо е организирал всичкото това.

Второразредна фуражка! Не можеше да приеме спокойно това оскърбление, не и от човек, който римуваше „рима“ с „удари ма“.

Погледът му се спря на старинната книжка. Генерал Тактикус? Всяко хлапе беше чувало за него. Анкх-Морпорк бе управлявал огромна империя и благодарение именно на генерала голямата част от нея се бе разпростирала из Клач. С изключение на факта, че никой не му беше благодарен за това, колкото и да е странно. Ваймс така и не разбра защо, но градът изглежда се срамуваше от действията на своя генерал.

Обяснението, естествено, би могло да се крие във факта, че към края на кариерата си той се е изправил срещу самия Анкх-Морпорк. В далечния град Генуа в един момент се свършили гражданите от знатно потекло. Благородниците били така унесени да се женят само помежду си, че последната им издънка се състояла предимно от зъби. Тогава те изпратили до Анкх-Морпорк писмена молба за помощ.

Подобни неща се случват доста често в историята, с изненада установи Ваймс. Малките царства в Сто Лат непрекъснато си прехвърляха едно на друго излишните особи от благородно потекло. И кралят изпратил Тактикус в Генуа от чиста злобичка. Търпението му се изчерпило. Не е лесно да ръководиш сериозна империя, когато непрестанно получаваш омацани с кръв писма с приблизително следното съдържание: „Уважаеми Сир, смирено ви уведомявам, че покорихме Бетрек, Смейл и Ушистан. Моля пратете 20 000 анкх-морпоркски долара с обратна разписка.“ Човекът просто не знаел кога да се спре. Така че набързо го ръкоположили за дук и го изпратили за Генуа, където първата му работа била да определи коя е най-голямата военна заплаха за града и след като я открил, да обяви война на Анкх-Морпорк.

Но какво друго са могли да очакват? Тактикус само изпълнявал воинския си дълг. Той им носил след победните си походи купища плячка, водил пленници, и — което е почти уникално качество сред анкх-морпоркските военачалници — връщал се с почти всичките си войници живи и здрави. Ваймс подозираше, че този последен факт историята най-вече не одобрява. Подразбираше се, че не е играл по правилата.

„Veni, Vidi, Vici“. Говореше се, че тези три думи Тактикус е произнесъл, когато е покорил… какво? Псевдополис, най-вероятно. Или Ал-Кхали? Или Куирм? Може би Сто Лат? Това се е случвало в добрите стари времена, когато човек е нападал нечий чужд град от принципни съображения. След което се е оттеглял и е нападал отново, ако градът е започвал да се съвзема. В онези времена никой не се е притеснявал дали светът наблюдава. Хората са искали светът да гледа и да се учи. „Veni, Vidi, Vici“. Дойдох, видях, победих.

Като коментар винаги му се беше струвало някак прекалено изгладено. Не звучеше като да ти е дошло на ума в бъркотията на войната. Изглеждаше, сякаш доста е поработено по него. Тактикус сигурно е прекарал много дълги вечери в палатката си, търсейки из речника си кратки думи, които да започват с „В“ и пробвайки как звучат… Veni, vermini, vomini — дойдох, натрясках се, издрайфах се? Vizi, veneri, vamoozi — посетих, прихванах срамна болест, чупих се? Вероятно е било истинско облекчение за човека да открие три кратички подходящи думи. Вероятно даже първо си ги е приготвил, а след това е тръгнал да види има ли нещо за завладяване наоколо.

Отвори книжката наслуки.

„Винаги е полезно да се изправиш срешу противник, който е готов да загине за родината си. Това означава, че и двамата имате едно и също нещо наум“.

— Ха!

— Зън-зън-з…

Ръката на Ваймс шумно захлопна книгата.

— Да? Какво има?

— Три часът и нула пет минути следобед. Разговор с ефрейтор Дребнодупе по повод изчезналия сержант Колън — обидено отговори демончето.

— Никога не съм уговарял… Кой ти каза… Имам среща, за която не съм и чувал ли?

— Именно.

— А ти как научи?

— Вие ми наредихте да научавам такива работи. Снощи.

— Искаш да кажеш, че можеш да ме предупреждаваш за срещи, за които самият аз не знам?

— Срещите съществуват sine qua14 — обясни демочето. — Те се съхраняват, така да се каже, във фазовото пространство на срещите.

— Какво, по дяволите, означава всичко това?

— Гледай сега — търпеливо започна демончето. — Можеш на теория да имаш среща по всяко време, нали? Следователно, всяка среща съществува потенциално…

— Къде?

— Всяка конкретна среща има своя уникална дължина на вълната. Аз просто подбирам онези от тях, които най-вероятно се вписват в матрицата на събитията.

— Това последното току-що си го измисли. Ако беше прав, значи всеки момент…

На вратата се почука. Беше учтиво, питащо почукване.

Ваймс не свали поглед от самодоволно хилещия се демон.

— Ти ли си, ефрейтор Дребнодупе?

— Да, сър. Сержант Колън ни е изпратил съобщение с гълъб. Мислех, че може би ще искате да го видите, сър.

— Влез!

Тя сложи мъничко рулце фина хартия върху бюрото му. Той прочете:

Хартията се набръчка по краищата и след миг изчезна в облаче от киселинни изпарения. Ваймс се втренчи в купчинката пепел.

— Сър, предполагам, че можем да го считаме за проява на деликатност, дето не взривиха и гълъба — отбеляза Веселка.

— Къде, по дяволите, са тръгнали тези хора? Както и да е, нямам време да тичам подир тях. Благодаря ти.

Джуджето отдаде чест и излезе от стаята.

— Случайно съвпадение — заяви Ваймс.

— Добре тогава — каза демончето. — Зън-зън-зън! Три и петнайсет следобед, спешна среща с капитан Керът.

Тя беше цилиндър, заострен в двата края. Задницата беше изключително сложна — вретеното преминаваше в серия от намаляващи пръстени, които се застъпваха един други и завършваха с голяма рибешка опашка. Кожа, промазана с мас, проблясваше между металните пръстени.

От другия стърчеше спирално извит шип, подобен на рога на еднорог.

Цялото нещо беше монтирано върху грубо скован колесник, който пък стоеше върху две железни релси, потъващи в черната вода в дъното на склада.

— Прилича ми на гигантска риба — отбеляза Колън. — Тенекиена.

— С рог — подсмръкна Ноби.

— Това никога няма да заплува — предрече Колън. — Виждам какво точно си объркал. Всеки знае, че желязото потъва.

— Не е съвсем вярно — отвърна дипломатично Леонардо. — Във всеки случай, тази лодка е направена, за да потъва.

— Какво?

— Най-големи главоболия си имах с ходовата част — обясни Леонардо, докато изкачваше подвижната рампа. — Мислех да слагам весла или някакви лопати, дори ми хрумна да монтирам турбина и след това си казах: делфините — там е ключът! Те се движат изключително бързо, като не полагат почти никакви усилия при това. Е, в морето — тук, в устието на реката, идва, разбира се, само лопатоносият делфин. Свръзките бяха сложни, но пък каква скорост развива само! Въртенето на педалите може да ви се стори малко изморително отначало, но понеже сме тримата, лесно ще се справим. Просто е удивително какво може да се конструира, като се имитират творенията на природата. Ще ми се експериментът ми за летателна… Чакайте, къде тръгнахте?…

Трудно беше да се отгатне кое именно творение на природата стражите се опитваха да имитират, но явно беше такова, което често се блъскаше в затворени врати.

Те спряха да се боричкат на изхода и се върнаха в помещението.

— А, сержант — Лорд Ветинари се появи насреща им. — И ефрейтор Нобс. Леонардо всичко ли ви обясни?

— Не можете да ни карате да вършим това, сър! Би било същинско самоубийство! — каза Колън.

Патрицият сключи длани пред устните си, сякаш се молеше, и го изгледа замислено.

— Не. Не, струва ми се, че грешите. — Сякаш току-що беше стигнал до това заключение посредством решаването на поредица от сложни метафизически загадки. — По-скоро бих казал, че влизането в това нещо би било доблестно дело, което ще бъде възнаградено. Дръзнал бих дори да допусна, че отказът ще е самоубийствен. Но уважавам гледната ви точка.

Лорд Ветинари не беше як човек и дори напоследък се подпираше при ходене на абаносово бастунче. Никой не помнеше да е държал оръжие, но бегъл пристъп на прозрение увери Колън, че това не е успокоителна мисъл. Говореше се, че Патрицият е възпитаник на Гилдията на убийците, но никой не знаеше с какви оръжия са го учили да борави там. Изучавал различни езици… И когато се изправеше пред теб, беше изключително трудно да устоиш на погледа му.

Сержант Колън отдаде чест — винаги полезен жест в напрегната обстановка като сегашната — и изрева:

— Ефрейтор Нобс, защо още не си в… металното потъващо рибесто нещо?

— Сержант?

— Айде да те видя как се качваш по стълбичката, момко… Хоп хоп хоп…

Ноби се покатери нагоре и изчезна. Колън отново отдаде чест. Човек можеше да отгатне колко е притеснен сержантът по качеството на жеста. С последния можеше да се нареже хляб.

— Готови за отплуване, сър — изрева той.

— Много добре, сержант. Вие демонстрирате именно тези изключителни качества, от които имах нужда…

— Ей, сержант — разнесе се металически глас откъм корема на рибата. — Тука е пълно с вериги и зъбни колела. За к’во ли служи всичкото туй?

Големият винт отпред се завъртя със скърцане.

Леонардо се подаде иззад рибата.

— Мисля, че всички можем да се качваме вече. Запалих свещ, която ще прегори въжето, а то ще освободи тежестите, които придържат колесника.

— Ъ-ъ… ами как се нарича това нещо? — попита Колън, докато следваше Патриция нагоре по стълбичката.

— Ами, тъй като се потапя в морските дълбини, аз винаги съм го наричал Устройство-За-БезопасноСлизане-Под-Водата, — отговори Леонардо зад гърба му15. — Но по-често мисля за него просто като за „Лодката“.

Той се протегна и затвори люка.

След още няколко мига всеки случаен слушател би чул механичните шумове на резета, пъхнати по местата им.

Свещта прегори въжето и то освободи тежестите, които придържаха колесника. Отначало бавно, после по-устремно лодката се плъзна надолу по релсите и потъна в тъмните води, които след секунда две се сключиха над нея с глухо „блоп“.

Никой не обърна внимание на Ангуа, когато тя изприпка нагоре по трапа в кораба. Важното е, мислеше си тя, да изглеждаш, сякаш си у дома си. Никой не би се занимавал с едро куче, което май знае накъде е тръгнало.

Хората се суетяха на палубата по характерния за не-мореплавателите начин — неуверени какво трябва да правят и кога да не го вършат. Някои от най-хладнокръвните вече си бяха заградили миниатюрни лагерчета, обозначавайки с бохчи и вързопи малки късчета частна собственост. Напомняха на Ангуа улуците, боядисани в два цвята от двете страни, и разграфените дворове на Улицата на отмъкнатите монети. Просто друг начин да се издълбае бразда в пясъка. Това е Мое, онова е Ваше. Престъпи Моето и ще си получиш Заслуженото.

От двете стани на вратата към каютите бяха застанали стражи. Не им беше наредено да спират кучета.

Миризмите водеха надолу по стълбите. Подушваше други кучета и силен аромат на карамфилче.

Вратата в края на тясно коридорче стоеше открехната. Тя я побутна с нос и погледна вътре.

Кучетата се излежаваха върху килимче на едната страна на просторна каюта. Други кучета вероятно биха я залаяли, но тези само извърнаха изящните си глави към нея и я изгледаха иззад дългите си носове.

Тясното легло зад кучетата беше наполовина закрито с копринена завеса. 71-часовия Ахмед се беше надвесил над него, но се обърна веднага. Озърна се към двете кучета и я изгледа озадачено. След което, за нейна изненада, седна на пода пред нея.

— А ти чия си? — попита на перфектен морпоркски.

Ангуа размаха опашка. В леглото лежеше някой, тя можеше да го подуши без проблем. Челюсти, способни да прегризат гърло, позволяват да се чувстваш спокоен в повечето ситуации.

Ахмед я погали по главата. Твърде малко хора са правили подобно нещо с върколак, без след това да молят други хора да им нарязват хапките, но Ангуа бе свикнала да се владее.

Той се изправи, отиде до вратата и Ангуа го чу да нарежда нещо някому. Върна се в стаята и й се усмихна.

— Отивам, връщам се… — Отвори малък бюфет и извади отвътре кучешки нашийник, украсен със скъпоценни камъни. — Трябва ти нашийник. O, ето и храна — добави той, когато слугата внесе няколко купички върху поднос.

Постави чинията пред Ангуа. Другите кучета се размърдаха, но Ахмед им се сопна кратко и те седнаха обратно по местата си.

Кучешката храна беше… кучешка. В Анкх-Морпорк тя беше онова, което човек не би си позволил да смели на кренвирши, а почти няма нещо, което човек с достатъчно голяма месомелачка не би напъхал в кренвирш.

Малката централна човешка част в нея се разбунтува, но върколакът потръпна от удоволствие пред гледката на мазния лъщящ кокал и хрускавите пръжки…

В сребърна чиния.

Тя се огледа. Ахмед я следеше внимателно.

Разбира се, кралските кучета трябваше да бъдат гледани като крале, с всичките тия диаманти по нашийниците… Можеше и да не означава, че той знае…

— Не си ли гладна? Погледът ти казва, че си.

Нещо щракна около врата й, докато тя се извърташе, за да захапе. Челюстите й се сключиха около омазнена дреха, но нищо не беше по-важно в този миг от болката.

— Негово височество винаги избира най-красивите нашийници за своите кучета — обясни 71-часовия Ахмед през вълните от червена мъгла, които я заливаха. — Рубини, изумруди… и диаманти, госпожице Ангуа. — Лицето му се доближи на сантиметри от нейното. — В сребърен обков.

Ваймс се опитваше да се съсредоточи над писанията на Тактикус. Но две неща го разсейваха. Ухилената физиономия на 71-часовия Ахмед, която надничаше иззад всеки ред на книгата, и собственият му часовник, подпрян върху Дезорганизатора. Той беше направен с истинска пружинка, зъбчати колелца и бурмички и беше къде-къде по-надежден. И никога не трябваше да излиза в почивка по обедно време. И тиктакаше успокоително. И не изпадаше в истерия, ако Ваймс забравеше за някоя от срещите си. Той си го обичаше…

Секундната стрелка тъкмо завършваше обиколката си по циферблата в своя път към края на минутата, когато някой заизкачва стъпалата към кабинета.

— Влез, капитане — каза Ваймс.

От кутийката на Дезорганизатора се разнесе кикот.

Лицето на Керът беше по-розово от обичайното.

— Нещо се е случило с Ангуа — установи Ваймс.

Цветът се отцеди от лицето на Керът.

— Откъде знаете?

Ваймс захлупи здраво капачето връз физиономията на хилещия се демон.

— Наречи го интуиция. Но познах, нали?

— Да, сър! Тя се качи на борда на един клачиански кораб, който отплава преди малко! А тя не слезе от него!

— Какво, по дяволите, е търсела на клачиански кораб?

— Преследвахме Ахмед! Имахме чувството, че тайно пренася някого. Някакъв ранен човек, сър!

— Той отплава ли? Но всички дипломати все още са…

Ваймс се спря. Ако човек не познаваше Керът, щеше да си помисли, че има нещо прекалено нередно в цялата ситуация. Повечето хора, свидетели на това как чуждестранен кораб отвлича приятелката им, биха се гмурнали в реката или поне биха претичали пъргаво по кората й, биха се метнали на борда и биха се разправили с намиращите се там на общо основание. Във време като сегашното това би била, разбира се, тъпа постъпка. Разумният подход би бил да преговаряш с хората, но…

Керът наистина вярваше, че личните му проблеми не са толкова важни, колкото общите. Естествено, Ваймс също смяташе така. Оставаше само да се надява, че когато проблемният момент го връхлети, той ще съумее да реагира правилно. Но имаше нещо изключително плашещо в това да живееш до човек, който не само вярва в подобни максими, но и действа в съгласие с тях. Изнервящо колкото и срещата с някой наистина беден монах.

Керът явно се съобразяваше с факта, че ако някой е пленил Ангуа, не тя ще се нуждае от спасяване. Но…

Дано боговете знаеха какво би станало, ако сега напуснат града. Всички се побъркаха заради войната. Големи неща имаше да се случват. Във времена като сегашното, всяка клетка в тялото му казваше, че Командирът на Стражата има Отговорности…

Той забарабани с пръсти по бюрото. Във времена като сегашното беше жизненоважно да вземе правилното решение. Нали затова му плащаха. Отговорностите му…

Той е длъжен да остане тук и да даде най-доброто от себе си.

Но… друмовете на историята са застлани с костите на достойни мъже, подчинявали се на лоши заповеди с надеждата това да омекоти изхода от кризата. Да, разбира се, имало е хиляди по-лоши неща, които тези достойни мъже са можели да направят, но повечето трагедии започват точно от момента, в който са тръгвали да следват лоши заповеди.

Погледът му се плъзна от Керът върху Дезорганизатора и оттам — върху полюшващите се камари документи върху писалището.

Да върви всичко по дяволите! Той е ловец на крадци! Винаги е бил ловец на крадци! Защо да се лъжем?

— Проклет да съм, ако Ахмед стъпи отново в Клач! — каза, докато се изправяше. — Корабът им беше ли бърз?

— Да, но изглеждаше претоварен.

— Значи може и да ги заловим, преди да са избягали надалече.

И както крачеше припряно, той изпита само за миг странното усещане, че е не един, а двама души. Това се случи, защото за частица от секундата, той фактически беше двама души. И двамата се наричаха Самюъл Ваймс.

От гледната точка на историята изборът е просто вид пътепоказател. Крачолите на Времето се бяха разтворили и Ваймс вече летеше надолу в единия от тях.

А нейде някакъв друг Ваймс, който беше направил другия избор, пропадаше в различно бъдеще.

И двамата се стрелнаха обратно в кабинета си, за да приберат Дезорганизатора. В резултат на най-оскърбителната смахната случайност и доста уникално като събитие във физическия свят, в една пролука между две секунди, всеки от тях грабна другия Дезорганизатор.

Понякога лавината се срутва от една-единствена снежинка. Понякога на дребното камъче му е съдено да научи какво би се случило, ако се е изтърколило в някоя друга посока.

Магьосниците на Анкх-Морпорк бяха непреклонни по въпроса за книгопечатането. „Тук няма да стане“ — обичаха да казват те. Представете си, че някой отпечата книга с магии, след това разглоби матриците и използва буквичките за нещо друго — да речем, за готварска книга? Металът има памет. Заклинанията не са просто думи. Те имат други измерения на съществуване. Няма да има повече суфлета, един вид. И от друга страна, някой ще вземе да отпечата хиляди от проклетите неща и някои от тях като нищо могат да попаднат в ръцете на неподходящи люде.

Гилдията на гравьорите също беше против книгопечатането. Има нещо чисто, казваха те, в гравираната страница. Тя е цяла и неопетнена. Членовете на гилдията можеха да извършват изключително фина работа на доста разумни цени. Да се позволи на необразовани хора да набиват буквички в редове демонстрираше неуважение към словото и нищо добро не ги чакаше.

Единственият опит да се отвори печатница в Анкх-Морпорк беше завършил с мистериозен пожар и смъртта в резултат на самоубийство на злощастния печатар. Всички знаеха, че е самоубийство, защото той беше оставил предсмъртно писмо. Фактът, че писмото беше ювелирно изписано върху главичката на карфица, нямаше отношение към случая.

И Патрицият беше срещу книгопечатането, защото смяташе, че ако хората знаят прекалено много, това само би им пречило на живота.

Така че народът се уповаваше на клюките от уста на уста — система, която работеше изключително гладко, защото устите на хората бяха доста нагъсто из града. Много от тях се намираха току под носовете на членовете на Гилдията на просяците16, които гражданите считаха за относително надежден източник на информация. Някои просяци работеха и под прикритие.

Лорд Ръждьо стоеше, замислено втренчен в Ронливия Майкъл, Клюкар II разряд.

— И какво се случи после?

Ронливия Майкъл се почеса по опакото на китката. Наскоро беше повишен с още един разряд, защото успя да прихване обезобразяваща, но безопасна кожна болест.

— Господин Керът остана вътре към две минути, м’лорд. След туй всички изхвърчаха навън, нъл тъй, и после…

— Кои бяха тези „те“? — попита Ръждьо. Прииска му се и той да се чеше по ръката.

— Бяха Керът и Ваймс, и джуджето, и едно зомби, и всичките бяха там, м’лорд. Втурнаха се към доковете, м’лорд и Ваймс видя капитан Дженкинс и му каза…

— А-а, капитан Дженкинс! Днес е твоят щастлив ден!

Капитанът вдигна поглед от въжето, което навиваше. Никой не обича да му казват, че днес е щастливият му ден. Такива думи не вещаят нищо добро. Когато някой ти каже, че днес е щастливият ти ден, значи нещо много неприятно е на път да ти се случи.

— Тъй ли?

— Да, защото ти се отваря една несравнима възможност да внесеш своя достоен принос към военните действия!

— Отваря ли ми се?

— И също така да демонстрирате своя патриотизъм — додаде Керът.

— Да?

— Налага се да вземем назаем корабчето ти — обясни Ваймс.

— Оди се пери!

— Предпочитам да вярвам, че това беше някакъв пиперливо-моряшки начин да се каже „Да, разбира се!“ — отбеляза Ваймс. — Капитан Керът?

— Сър?

— Идете двамата с Детритус и погледнете какво има зад онези фалшиви дървени прегради в трюма.

— Слушам, сър!

— Никакви фалшиви прегради нямам в трюма си — сопна се Дженкинс. — И освен това познавам закона, вие нямате право…

Някъде изотдолу се донесе трясък на отковани дъски.

— Ако това не бяха фалшиви отделения, значи Керът току-що ти е пробил дупка в корпуса — меко предположи Ваймс, като гледаше капитана в очите.

— Ъ-ъх…

— Аз също познавам закона. — Ваймс измъкна меча си и го издигна над главата си. — Виждаш ли това? Това е военният закон. Той е като меч. С остър връх. И той сочи в момента към тебе. Намери ли нещо там долу, Керът?

Керът подаде глава над ръба на трюма. Държеше арбалет.

— Мога да се закълна — каза Ваймс, — че това е „Кобра“ Мк 3 на „Бърли и Силен-в-ръката“. Модернизираната версия — убива хората, но не разрушава сградите.

— Долу има сандъци и сандъци, пълни с арбалети — поясни Керът.

— Т’ва е незаконно… — започна Дженкинс отмаляло, но гласът му звучеше като от бъчва, чието дъно внезапно е започнало главоломно да пропада отвъд нашия свят.

— Знаеш ли какво, струва ми се, че имаше някакъв закон срещу хората, които продават оръжие на враговете по време на война — сподели Ваймс. — Разбира се, като нищо може и да няма. Ще ти кажа какво ще направим тогава — ще отидем сега заедно на площад Сатор. По това време там е пълно с народ, всички са много ентусиазирани от войната, насърчават нашите момчета… Защо да не отидем да им кажем? Ти искаше да се вслушам в гласа на народа. Странно нещо, не мислиш ли… срещаш хора по пътя си, те ти изглеждат сериозни и почтени, имат акъл в главите… докато не се съберат заедно в тълпа и тогава чуваш народния глас. Да ти ръмжи насреща.

— Това е законът на тълпата!

— O, не, със сигурност не е. Аз бих го нарекъл демократично правораздаване.

— Един човек — един камък — поясни Детритус.

Дженкинс изглеждаше като човек, който очаква светът всеки момент да се стовари върху него. Погледна към Ваймс и след това към Керът и не видя в очите им спасение.

— Разбира се, няма защо да се страхуваш от нас — продължи Ваймс. — Но може да се спънеш по стълбището, което води към килиите ни на подземния етаж.

— Вие нямате стълбище към килиите!

— Все ще уредим нещо.

— Моля ви, господин Дженкинс.

Керът влезе в ролята на доброто ченге.

— Аз не носех… оръжията… на клачианците — с мъка произнесе Дженкинс, сякаш четеше всяка дума от някакъв вътрешен манускрипт. — Аз… всъщност… исках да ги… даря… на…

— Да? Да?

— …нашите… славни… бойци — успя да завърши Дженкинс.

— Много добре! — похвали го Керът.

— И ще се чувстваш щастлив, ако?… — подсказа му Ваймс.

— И ще бъда щастлив да отдам корабчето си в полза на града — каза Дженкинс, като обилно се потеше.

— Ето един истински патриот — одобри Ваймс.

Дженкинс се сгърчи.

— Кой ме издаде, че имам фалшиви отделения в трюма? — настоя да знае. — Или само ме изпитвахте?

— Именно — отговори Ваймс.

— Аха! Знаех си, че само ме изпитвате!

— Патриот, че и образован на всичкото отгоре, — обобщи Ваймс. — Сега, как ще го накараш това нещо да плава много бързо?

Лорд Ръждьо барабанеше с пръсти по масата.

— За какво му е притрябвал кораб?

— Н’нам, м’лорд. — Ронливия Майкъл се чешеше по главата.

— По дяволите! Някой друг видя ли го като отплава?

— Наоколо нямаше много хора, м’лорд.

— Това е някаква утеха все пак.

— Само аз и Дъртия Гнусен Рон, и Патока, и Слепия Хю, и Ринго Веждата, и „Нема-Начин“ Хосе, и Сидни Опакия, и онова копеленце Смрадльо, и Свиркащия Дик и още няколко, м’лорд.

Ръждьо потъна назад в креслото и прокара нещастно бледа ръка по лицето си. Нощта в Анкх-Морпорк имаше хиляда очи, също толкова имаше и денят, също така имаше петстотин усти и деветстотин деветдесет и девет уши17.

— Значи Клачианците вече са научили… Поделение на анкх-морпоркското войнство се е качило на кораб на път за Клач. Нападателна сила.

— O, едва ли бихме могли да ги наречем… — започна лейтенант Хорнет.

— Клачианците ще ги нарекат така. Между другото, тролът Детритус е с тях.

Хорнет се навъси. Детритус представляваше нападателна сила сам по себе си.

— Какви кораби имаме под наше командване в момента? — попита Ръждьо.

— Вече са повече от двайсет, ако броим „Неразрушимият“, „Мързеливко“ и… — лейтенант Хорнет се вгледа в листа пред себе си — …„Грдостта на Анкх-Морпорк“, сър.

— „Грдостта“?

— Боя се, че да, сър.

— Значи бихме могли да натоварим повече от хиляда мъже и двеста коня.

— Защо не оставим Ваймс да си ходи сам? — попита лорд Селачии. — Нека клачианците се разправят с него и прав му път.

— И да им позволим победа над анкх-морпоркско военно поделение? Те ще погледнат по този начин на нещата. Проклет да е този Ваймс! Той ни притиска да действаме. Но въпреки всичко може да е за добро. Ще трябва да нападнем.

— Напълно ли сме подготвени за това, сър? — попита лейтенант Хорнет с онази специална модулация в гласа, която казваше „Не сме напълно подготвени, сър“.

— Най-добре би било да сме. Славата ни очаква, господа. Ако мога да си послужа с думите на генерал Тактикус, давайте да сграбчим историята за скротума. Разбира се, той не е бил от особено благородно потекло.

Бялата слънчева светлина изрязваше черни сенки по стените и пода в палата на принц Кадрам. Той също си имаше карта на Клач, направена от парченца цветна мозайка на пода на голямата зала. Принцът я гледаше замислено.

— Само един кораб ли идва?

Генерал Ашал, главният му съветник, кимна. И добави:

— Нашите съгледвачи не могат да са сигурни от толкова голямо разстояние, но смятат, че един от хората на кораба е Ваймс. Спомняте ли си това име, сир?

— А-а, полезният Командир Ваймс. — Принцът се усмихна.

— Именно. И откакто първият кораб отплава, около доковете на Анкх-Морпорк цари невероятно оживление. Може би трябва да предположим, че първият кораб идва с разузнавателна цел.

— Мислех, че разполагаме с повече от седмица.

— Наистина е объркващо. Те не може да са се подготвили, сир. Явно се е случило.

Кадрам въздъхна.

— Ех, добре, нека да тръгнем тогава по пътя, който съдбата ни сочи. Къде ще ни атакуват?

— В Гебра, сир. Сигурен съм.

— И ти смяташ, че ще нападнат нашият най-добре укрепен град? Убеден съм, че грешиш. Само идиот би направил подобно нещо.

— Опознал съм лорд Ръждьо донякъде, сир. Помнете, че той не очаква да се бием, така че размерът на нашите сили изобщо не го безпокои. — Генералът се усмихна с чиста, кротка усмивка. — А да атакуват нас означава да жънат поражение след поражение. Останалите крайбрежни страни ще гледат. Ще си взимат бележки.

— Тогава и ние ще направим промяна в плана. Анкх-Морпорк може да почака.

— Мъдър ход, сир. Както винаги.

— Някакви новини около бедния ми брат?

— Уви, не, сир.

— Нашите агенти трябва да търсят по-внимателно. Светът ни гледа, Ашал.

— Точно така, сир.

— Сержант?

— Да, Ноби?

— Обясни ми пак това за специалните качества.

— Млъквай и върти педалите, Ноби.

— Слушам, сержант.

В Лодката беше сумрачно. Самотна свещичка се полюшваше върху конзолата над сведената глава на Леонардо да Куирм. Той избираше посоката с два лоста. Навсякъде около Ноби проскърцваха скрипци и подрънкваха вериги. Сякаш бяха във вътрешността на шевна машина. Влажна шевна машина. Изпаренията се кондензираха по тавана и капеха върху главите им в отмерен ритъм.

Въртяха педалите от десетина минути. Леонардо почти неспирно ломотеше възбудено. Ноби остана с впечатлението, че ученият не подбира много-много темите си. Той бърбореше за всичко.

Имаха си резервоари с въздух. На Ноби му се нравеше идеята, че можеш да сплескаш въздуха, докато стане съвсем мъничък, и да го напъхаш в простенващите, скърцащи мехове, обковани със стомана, които ученият беше закрепил по стените. Това, което ставаше с въздуха после, обаче му дойде в повечко.

— Мехурчета! — каза Леонардо. — Отново като при делфините! Делфините фактически не плуват във водата, те летят през облаци въздушни мехурчета. Което е много по-лесно, разбира се. Аз добавих и малко сапун, понеже изглежда подобрява плъзгането.

— Той си мисли, че делфините могат да летят, сержант — прошепна Ноби.

— Просто продължавай да въртиш педалите.

Сержант Колън рискува да се озърне. Лорд Ветинари седеше върху преобърната щайга посред звънтящите вериги и зъбни колела, положил няколко от скиците на Леонардо върху коленете си.

— Продължавай, сержант — подкани Патрицият.

— Да, сър.

Лодката се движеше бързо и те се бяха отдалечили доста от града. Блудкава светлина се процеждаше през малките стъклени прозорчета.

— Господин Леонардо? — обади се Ноби.

— Да?

— Къде отиваме?

— Негово превъзходителство желае да посети Лешп.

— Да, знаех си, че ще е нещо подобно. Помислих си: „Къде изобщо не ми се ходи?“ И отговорът просто се пръкна в главата ми. Само си мисля, че тъй и тъй няма да стигнем, защото след пет минути коленете ми ще се откачат…

— O, но за бога, няма да се наложи да въртите педалите през цялото време — увери го Леонардо. — Според вас за какво е свределът на носа?

— Свределът ли? Аз си мислех, че е за пробиване на дупки в дъното на неприятелските кораби…

— Какво? — Леонард се завъртя ужасен на седалката си. — Да потапяме кораби? Да потапяме кораби? С хората на тях?

— Ами-и-и… да…

— Ефрейтор Нобс, струва ми се, че вие сте един много зле ориентиран млад… мъж — задавено произнесе Леонардо. — Да използвам Лодката за потапяне на кораби? Това би било чудовищно! Във всеки случай на никой моряк не би му хрумнало да върши подобно позорно дело!

— Извинете…

— Свределът, ако мога да поясня, е за да ни прикрепи към преминаващи кораби по същия начин, по който римората, рибката-свредел, се закача за кожата на акулите. Няколко оборота са напълно достатъчни, за да се закрепим здраво.

— Значи… това не може да пробие обшивката на кораба, така ли?

— Само ако попадне в ръцете на някой изключително небрежен и безотговорен човек!

И океанските вълни трудно се порят, но върху кората, която река Анкх хващаше в долното си течение, лятос прорастваха дребни храстчета. „Милка“ напредваше трудно, като оставяше зад себе си бразда.

— Не можеш ли да караш по-бързо? — попита Ваймс.

— Мога, разбира се — гадно се ухили Дженкинс. — Къде искаш да побия допълнителна мачта?

— Другият кораб е вече само точица в далечината — каза Керът. — Защо не ги настигаме?

— Оня кораб е по-голям и има много повече платна — обясни Дженкинс. — И освен това клачианците правят корабите си така, че плават по-бързо. А пък ние имаме цял трюм, пълен с…

Той млъкна, но беше твърде късно.

— Капитан Керът? — изрече Ваймс.

— Сър?

— Изхвърли всичко зад борда.

— Не и арбалетите! Те струват над сто долара парче…

Дженкинс спря. Изражението на Ваймс му говореше много ясно, че на борда има голямо количество неща, които само чакат да бъдат изхвърлени, и е по-добре той да не бъде едно от тях.

— Иди да опънеш още няколко въжета, господин Дженкинс.

Той проследи капитана, който тромаво се запъти към мачтата. След няколко секунди се чу първият плясък. Ваймс видя дървен сандък, който се полюшна за няколко мига над вълните и потъна. Почувства внезапен прилив на щастие. Ловец на крадци, така го беше нарекъл Ръждьо. Като обида, а всъщност не беше. Кражбата е престъпление, независимо дали плячката е злато, невинност, земя или живот. А ловецът на крадци… преследва…

Последваха още няколко силни плясъка. Ваймс почувства, как корабът се устреми напред.

…преследва крадците. Защото преследването е по-лесно от залавянето. Веднъх хванеш ли крадеца, всичко става ужасно сложно и объркано, но гонитбата си беше чиста и свободна. Много по-приятно от търсенето на улики и взирането в записки из мърляви бележничета. „Той бяга, аз го гоня.“ Просто и ясно.

Териерът на Ветинари, тъй ли?

— Зън-зън-зън! — изрече джобът му.

— Само не искам нещо от рода на „пет следобед, плаваш по море“, моля те!

— Ъ-ъ… не — отговори Дезорганизаторът. — Пише „Жесток скандал с лорд Ръждьо“, Въведи-Името-Си-Тука.

— Нали уж щеше да ми казваш какво имам да правя?

Ваймс отвори кутийката.

— Ами-и-и… аз казвам какво би трябвало да правиш. — Демончето изглеждаше доста угрижено. — Просто не разбирам… явно нещо ужасно се е объркало…

Ангуа спря с опитите да претрие нашийника о дъските. Нямаше полза, пък и среброто се притискаше в кожата й, изгаряше я и смразяваше едновременно.

С изключение на това — а за един върколак сребърният нашийник не е дреболия — всички се отнасяха добре с нея. Донесоха й паница с храна — дървена паница, и тя остави своята вълча страна да се наяде до насита, докато човешката й страна бърчеше нос и стискаше очи. Имаше купа с вода, почти прясна по анкх-морпоркските стандарти. Поне можеше да види дъното на съда.

Беше толкова трудно да мисли във вълчето тяло. Все едно се опитваш да отключиш врата пиян. Не че е невъзможно, но трябва да се съсредоточиш на всяка стъпка по пътя.

Разнесе се странен звук и тя наостри уши.

Нещо потупа веднъж-дваж по кораба. Ангуа се надяваше да са налетели на риф. Това би означавало… земя, може би… с малко късмет би доплувала до брега…

Нещо звънна. Бе забравила за веригата. Едва ли беше необходима. Със сребърния нашийник се чувстваше безпомощна като котенце.

Новият звук беше наистина необичаен — сякаш нещо се забиваше в кораба. Остър метален връх се показа през стената досами носа й и нарасна до цял инч дължина.

Някой заговори. Звучеше сякаш отдалеч и изкривено от преградите, може би само ушите на върколак биха го чули, но думите наистина се случваха някъде под лапите й.

— …можете да спрете да въртите педалите, ефрейтор Нобс.

— Тъкмо му бях хванал цаката. Има ли нещо за хапване?

— Има още малко от чесновите саламчета. И сирене. Или студен боб.

— Затворени сме в тая консерва без свеж въздух, а се налага да ядем сирене? Дори няма да коментирам боба!

— Наистина съжалявам, господа. Нещата бяха доста притеснени към края и в бързината взех само трайна храна.

— Тука взе да става малко… претъпкано, ако ме разбирате какво искам да ви кажа.

— Веднага щом се стъмни, ще изплуваме на повърхността за малко чист въздух.

— Само да се отървем от тоя въздух тука. Това е всичко, което искам…

Ангуа сбърчи вежди в усилието си да осмисли чутото. Колкото и да бяха приглушени гласовете, тя можеше да разпознае интонацията. Неясното усещане, което си проби път през пелената на животинския интелект беше: приятели.

Миниатюрният център на нейното „аз“, който не можеше да бъде преобразен, хладно си помисли: „Олеле, скоро ще започна да ближа ръце…“

Тя отново легна на пода с ухо до металния свредел.

— …немислими неща, млади човече. Ето че пак започвате! Да се потапят кораби? Не мога да си представя кой би допуснал подобно нещо!

Имена. Някои от тези гласове имаха… имена.

Ставаше все по-трудно да се мисли. Среброто вършеше своята зловеща работа. Но ако сега спре да си почине, може би изобщо ще забрави как да започне отново.

Тя се загледа в металното връхче. То имаше остри ръбове.

Нищожната човешка частица беснееше във вълчия мозък, докато го накара да проумее какво трябва да свърши.