Шпионинът на краля

Дванайсета глава

Джон Балиол, крал на Шотландия по Божия милост и с разрешението на Едуард Английски, имаше чувството, че дори стените на замъка Стърлинг блестят от пот в лятната жега. Ята мухи, излюпени във вонящите купчини фъшкии на двора, влизаха през един отворен прозорец и кръжаха над масата, обсипана с останки от храна и локвички вино. На Балиол му беше горещо в дебелата златиста роба — по-горещо от когато и да било в живота му. Тялото му беше обляно в пот, малка мръсна струйка се стичаше изпод един от оръфаните му ръкави. Опитваше се да не обръща внимание на бърборенето на шотландските епископи и големци, докато гледаше с отвращение към остатъците от месо, сух хляб и големи локви бордо.

Те блестяха като кръв, а русокосият Балиол гледаше уплашено като заек и се чудеше дали виното не е предупреждение, поличба за нещо, което предстоеше да се случи. Все пак, той заговорничеше срещу сюзерена си Едуард I и макар да се боеше от всичко и от всички, английският крал го плашеше най-много. Бог знае кога този ужасен човек щеше да тръгне на север и гъстият прах изпод дългите му обози щеше да се вдигне над пътищата на Шотландия, разровени от копитата на бойните коне, предупреждавайки всички шотландци, че Едуард Английски, унищожителят на тяхното кралство, пристига.

Английската войска беше красива и същевременно ужасяваща гледка, истинска подвижна гора от смърт, но от постоянно повтарящите се свои кошмари Джон Балиол знаеше, че най-страшното в нея е високата фигура на Едуард, пристегната в черна броня, която лети върху черния жребец със златно покривало, с развяна от вятъра побеляла коса. Чудеше се дали разлятото вино предсказва, че когато Едуард разбере за заговора, отново ще завладее Шотландия и армията му ще унищожи кралството от Туид чак до планините на север. Балиол въздъхна и се размърда върху твърдия стол. Стомахът му се бунтуваше и къркореше, от време на време го пронизваше силна болка и той отново съжали за непълноценността си, която така бе подринала здравето му, че дори в залата за съвети не можеше да контролира тялото си.

Балиол беше искал да стане крал, но сега, когато бе получил короната, осъзнаваше каква ужасна отговорност е това. Цяла Шотландия беше пълна с воюващи фракции; бароните от равнините презираха вождовете от планините; лордът на островите със своите здрави и бързи галери винаги беше готов да започне война срещу всички останали. Как би могъл да установи дълготраен мир? Преди години законният крал на Шотландия Александър III беше загинал при загадъчни обстоятелства, без да остави наследник от мъжки пол.

Докато шотландските благородници се бяха карали кой да наследи трона, Едуард I ги бе дебнал като котка да се изтощят един друг, преди да се намеси, тържествено отсъждайки, че най-голямо право върху него има Балиол. Щом той прие короната, английският крал му наложи изключително тежки условия, които на практика го правеха негов васал. Разбира се, Балиол беше възразил, но Едуард се бе връщал на няколко пъти на север, за да му напомни задълженията. Шотландският крал знаеше, че не разполага с достатъчно сила, за да се противопостави нито на него, нито на собствените си барони и се гърчеше от срам, спомняйки си униженията, на които беше подложен — английски търговци го бяха призовали пред английския съд, за да отговаря като най-обикновен слуга за своите решения и действия.

Разбира се, знатните шотландски благородници начело с родовете Брус и Комин се бяха забавлявали от това положение, присмиваха му се зад гърба и го наричаха марионетка на Едуард, но Балиол нямаше избор, освен да се подчини, вътрешно кипейки от гняв.

Но сега положението се беше променило — спасението се бе появило от най-неочаквано място. Филип Френски беше завзел Гаскония, подчертавайки злобно, че английският крал е негов васал. Имаше и още нещо — Филип не само беше сключил съюз с Фландрия и с норвежкия крал Ерик, но и настояваше Шотландия да участва в големия заговор на Франция срещу Едуард I. Отначало Балиол му беше отказал, уплашен какво може да направи английският крал, но французинът го беше уверил, че Англия ще има проблеми в Южен Уелс и Гаскония, а ще бъде сполетяна и от по-неприятни събития, тъй като имал шпионин в съвета на Едуард — човек, който се ползвал с пълното му доверие и съобщавал на французите всичко, което той мисли, решава или планира да направи. Филип IV твърдеше, че този предател е средството, което ще му позволи да отслаби силите на английския крал, също както беше направил Филип Август преди повече от сто години с крал Джон, преди да го изгони от Нормандия.

Затова Балиол бързо беше свикал съвета си в Стърлинг и го беше изненадал с намерението си да отхвърли властта на Едуард, да влезе в съюз с Франция и Норвегия и да го затвърди посредством брака си с Жана дьо Валоа, братовчедка на Филип IV. Отначало бароните и епископите бяха ужасени, но после се зарадваха, че кралят им за пръв път от началото на управлението си действа като владетел. Часове наред обсъждаха най-добрия начин да изпълнят замисъла му, а Балиол мрачно ги наблюдаваше, наслаждавайки се за пръв път на властта, която му носеше короната. Въпреки това страхът от Едуард все още го държеше в прегръдките си. Той погледна епископите и благородниците, които се надпреварваха да го съветват. Вълци, помисли си, сурови мъже, които със сигурност щяха да го разкъсат, ако се провали и този път.

Най-накрая уморен от бъркотията и врявата в залата, Балиол вдигна чашата си и удари с нея по масата. Повтори го по-силно и изкрещя, че иска тишина и ред. Съветниците му постепенно прекратиха обсъжданията помежду си и погледнаха към него.

— Милорди — каза той, осъзнавайки, че имитира гласа и маниерите на Едуард, — трябва да вземем решение. Знаем, че английският крал е отслабен от предателя в съвета си и срещу него ще се изправи силен съюз, начело с нашия приятел Филип Френски. Решаваме ли да се откажем от клетвата си пред Едуард и да се съюзим с французите? Това ли искате?

Силен хор от гласове, които викаха „Да!“ и одобрителен рев посрещна думите му. Балиол се усмихна, кимна и уморено се отпусна на стола, без да обръща внимание на разговорите около масата, които продължиха. Нито той, нито съветниците му забелязаха младежа, който се измъкна от залата, слезе на двора и се измъкна през голямата порта, която водеше в града.

Робърт Огилви, правник от шотландския съд, всъщност беше предател. Беше дочул новини, за които английският пратеник в Стърлинг щеше да му плати добре — освен плановете на шотландците той беше разбрал и кой е предателят в съвета на Едуард. Всъщност мухльото Балиол беше разкрил кой е, но съветниците му бяха или твърде пияни, или твърде недосетливи, за да се усетят. Освен Огилви, който мечтаеше за власт и богатство, а тази тайна щеше да му ги донесе.

Той тръгна по тясната, осеяна с конски фъшкии уличка, която вонеше на бунище в лятната жега. Видя парцалив просяк да отпъжда с една ръка джавкащо псе и видът му го изпълни със самодоволство. Той беше млад, способен, а скоро щеше да стане и богат. Продължи през пазара, без да обръща внимание на виковете на амбулантните търговци, които възхваляваха безвкусните си стоки и боклуците, които обичайно продаваха и влезе в хладната полутъмна кръчма, осветена само от слънчевите лъчи, които се процеждаха през два грубо издялани прозореца. В нея го чакаше англичанинът, на когото щеше да предаде сведенията.

„Всъщност“, помисли си шотландецът, „не е англичанин, а уелсец“. Беше пристигнал тук привидно по работа, свързана с Едуард Английски и беше останал с надеждата да събере каквито може сведения. Докато пресичаше помещението, Огилви се усмихна — новините, които носеше, щяха да изтрият самодоволната усмивка от лицето на надутия уелсец.

Гороноди Ап Рийс се зарадва да го види. Беше изпратен от Едуард Английски да шпионира и това младо шотландско петле щеше да му свърши хубава работа. Поръча от най-хубавото вино и след като прислужницата го поднесе, щедро започна да пълни чашата на шотландеца, докато едва отпиваше от своята. Внимателно изслуша бърборенето му, отделяйки зърното от плявата, клюките от истината, фактите от пикантериите, към които Огилви изглежда имаше слабост. Усещаше, че правникът има да му казва нещо важно и знаеше, че с достатъчно търпение и вино, и това ще стане. Най-накрая шотландецът, зачервен от пиене, отпи голяма глътка и удари с чашата по масата.

— Имам интересни новини — обяви той на висок глас, — но ще ти струват доста.

Ап Рийс кимна и шотландецът заизрежда стряскащите си разкрития. Ап Рийс го слушаше, прикривайки вълнението си и щом Огилви свърши, свали от кръста си голяма кожена кесия и я хвърли на масата.

— Заслужи си я, шотландецо! — каза той. — Напълно си я заслужи.

И без повече да се бави, стана и тихо се измъкна от кръчмата. Огилви, който вече беше доста пиян, внимателно вдигна кесията, скри я под робата си, допи остатъка от виното и стана да си ходи.

Двама мъже, които седяха в отсрещния ъгъл, бяха наблюдавали сцената и след като шотландецът излезе със залитане, нарушиха мълчанието си.

— Мислиш ли, че Огилви му е казал?

— Разбира се! — отвърна вторият. — Затова получи кесията.

— Какво ще правим сега? Другият сви рамене.

— Пратеникът на Едуард вече е в течение. Ами Огилви?

Първият мъж мрачно се усмихна.

— Той си свърши работата. Намери го довечера и му прережи гърлото!