Сибирски тайни

СЪБОТА

Разбудена от телефонен звън, Анастасия Каменская откри, че лежи на дивана с един обут в пантоф крак, а другият е бос. До нея, на малката масичка, мъждукаше със заспалия си екран неизключеният лаптоп. Коротков сладко похъркваше във фотьойла, отметнал глава на облегалката. Егоров не се виждаше наоколо.

Тя реши да остави осмислянето на позициите за после и затърси телефона, който звънеше. Намери го на бюрото. Беше Лаевич.

— Къде ви е по-удобно да работите с анкетите? У вас или при нас? Ние имаме програма, която позволява да се сканират отговорите, и…

— Няма нужда — прекъсна го Настя. — Аз сама, така съм свикнала. Вие обработихте ли своята част?

— Разбира се! — В гласа на ръководителя на предизборния щаб прозвуча удовлетворение. — Резултатите от рейтинга на Константин Кирилович са просто прекрасни! Още днес ще ги пуснем в пресата.

Да, не личи, че е будувал цяла нощ. Това е то, предимството на възрастта. Виж, тя се чувстваше ужасно: главата й тежеше, нещо противно подскачаше пред очите й, сърцето блъскаше, сякаш току-що бе пробягала цял маратон.

— Ама вие въведохте в компютъра и обработихте цялата анкета от край до край, така ли?

— Разбира се. И вашата част е обработена. Остава ви само да анализирате свободните отговори, ако има такива. Мога да ви изпратя всички таблици.

— Трябват ми самите анкети — твърдо настоя Настя. — Както и таблиците. За да не върша излишна работа.

— Разбира се, ще ви ги изпратя. — Сега в гласа на Лаевич прозвуча съмнение. — Но не проумявам за какво са ви, след като всяка анкета е сканирана и резултатите са обработени от програмата. Защо не са ви достатъчни таблиците?

— Вижте, направете това, за което ви моля.

— Добре. Кога смятате, че ще получите резултата?

— Зависи — позасмя се Настя. — Надявам се, до довечера. Може и по-рано, ако имам късмет.

Макар че още от вчера беше сигурна в резултатите, Настя реши да направи всичко според правилата. Трябва да има аргументи, за да убеди другите. И Лаевич. А ако се наложи — и самия кмет, и началника на управлението на вътрешните работи. Безсънната нощ, която тя прекара заедно с Коротков, Егоров, длъжника на Егоров и хората, на които Юрка се обади в Москва, даде плодове. Сега можеха да не се съмняват как са действали активните блогъри. Впрочем напълно възможно беше това да е бил само един човек, но много вещ и способен. Та той или те бяха използвали чужди айпи адреси, от които са водили бурна кореспонденция, а истинските стопани на адресите не са имали и представа за това…

Вече призори Настя със сетни сили се беше заела внимателно и сериозно да анализира текстовете, пуснати в интернет, и не можеше да не признае, че те са били съставени на строго научна основа. Теорията гласи: един слух се разпространява толкова по-бързо, колкото по-висока е неговата значимост за човека и колкото повече е неопределеността. При това на скоростта на разпространяването му влияят и други два фактора: степента на доверие у хората на официалните новини и наличието или липсата на доказателства за достоверност. Тук най-важното е да спазиш правилната пропорция — слухът се разпространява широко, ако липсват доказателства за неговата достоверност, но при това слушателят го възприема като правдива информация и същевременно не вярва на официалните новини.

Настя намери в интернет формулата на Олпорт-Постман „интензивността е функция от значимостта и неопределеността“, която бе изучавала още през 1998 година, по време на финансовата криза и нарастващите панически настроения. После бързо прегледа линковете, прочете интересуващите я откъси от изследването на руски учени от 2009-а, където към вече известната формула се прибавяха няколко нови фактора. И така стигна до заключението, че неуловимият блогър се бе подготвил много добре и бе изпълнил стопроцентово своята задача. Всеки абзац, всеки пасаж в неговите съобщения строго съответстваше на резултатите от научните изследвания, а подронването на доверието към официалната информация се осъществяваше изящно и убедително.

Всички грешат — журналистите и репортерите не са изключение, и не е нужно голямо усилие всекидневно да намираш някаква неточност във вестниците и в електронните медии или в публичните изяви на длъжностните лица. Достатъчно е само да я опровергаеш с доказателства, та от грешката или недоглеждането да си изградиш опит как преднамерено да измамиш населението. Дори към избора на сайтовете, на които се е водила най-активната дейност, този човек бе подхождал от научна гледна точка, насаждайки слухове отначало сред най-тревожните хора. Нивото на тревожността на участниците в дискусиите и просто на посетителите бе определял според тематиката на сайтовете и групите в социалните мрежи и по съдържанието на публикуваните коментари. Тревожният човек, както гласи все същата теория за слуховете, е по-склонен да ги разпространява.

Вторият съществен резултат от нощното бдение беше разкриването на старата и стабилна връзка на Пьотър Сергеевич Ворожец с акционерното дружество „Прометей НЕО Груп“. То представляваше крупен холдинг, в чийто състав влизаха производствената компания „Прометей НЕО Завод за бои и лакове“ с три предприятия в Новосибирск, Елц и Самара, търговската фирма „Прометей НЕО Сейлс Хаус“, маркетинговата фирма „Прометей НЕО Маркетинг“, както и управляващата верига от магазини „Прометей НЕО Мениджмънт“.

При това тази връзка далеч не беше делова. Ворожец произвеждаше торове за селското стопанство и нямаше никакво отношение към производството на бои и лакове, не бе купувал нищо от „Прометей“ и нищо не бе им продавал. Затова пък имаше непосредствено отношение към някои директори на холдинга, които в близкото минало са били добре известни на онези служители на правоохранителните органи, които се бореха с организираната престъпност. Очевидно Пьотър Сергеевич нежно и трепетно обичаше своето криминално минало, защото не само бе поддържал постоянен контакт с някои отдавна познати директори на „Прометей“, с които навремето бе членувал в престъпна групировка, но и бе взел на работа в своя химкомбинат няколко души от старите познати. Какво пък, похвално. Не изоставяй своите. Щом човек иска да сложи край на престъпния си живот и да работи честно, защо да не му предоставиш такава възможност?

Всичко изглеждаше съвсем невинно, чисто и бяло. И щеше да продължава да изглежда. Ако не беше един дребен и почти незабележим факт: засечените от оперативните работници и тяхната агентура контакти на Ворожец с хора от ръководството на „Прометей“ са се случвали рядко, приблизително два пъти годишно, и винаги на територията на Вербицк. Директорите са идвали на лов, организиран от Пьотър Сергеевич. През декември са ловували диви прасета, през април — глухари. Този ритъм е бил поддържан и течение на последните седем години. Самият Пьотър Сергеевич рядко е ходел в Москва и при кратките си посещения не е влизал във връзка с „Прометей“, а решавал проблеми те си и се връщал в Сибир. Външно се създавало напълно достоверното впечатление, че приятелството на Ворожец с хората от холдинга се изразявало само в лова, съпътстващите го трапези и задължителната баня. Тази година обаче спокойният ритъм бил нарушен: две седмици след априлския лов Ворожец отлетял за Новосибирск, където прекарал само два дни, и точно през това време в Новосибирския завод за бои и лакове от Москва пристигнали трима директори, приятели на вербицкия бизнесмен.

Е, ще си каже човек, какво толкова… Срещнали са се стари приятели, хапнали, пийнали, спомнили си старите подвизи и поменали онези, които вече били напуснали тази грешна земя.

Така де, какво толкова? Може би. Само че след още една седмица умният и добре подготвен блогър е провел своята първа атака срещу умовете на жителите на Вербицк. След още една седмица са реагирали журналистите и се е появила първата статия в местната преса.

Настя си спомняше, че през нощта щеше да провери още нещо, но тогава гърбът страшно я заболя и тя пренесе лаптопа на малката масичка, за да поседи на дивана… И бе потънала в сън, от който я изтръгна позвъняването на Лаевич.

Ето сега бе дошъл моментът да огледа и да осмисли бойното поле. Осем и десет е, Коротков спи… Тя се промъкна на пръсти в съседната стая и намери Егоров, проснат на леглото в спалнята, върху кувертюрата. За разлика от нея и Коротков, майорът все пак бе успял поне да се събуе, да съблече сакото и сега лежеше по дънки и тениска. „Гледай ти, как ни е покосила умората — с учудване си помисли Настя. — Уж и тримата сме свикнали с безсънни нощи и денонощна работа. Впрочем Виктор може да не е спал и предишните нощи, но ние с Юрка… Нима е истина, че човек се уморява много повече и по-бързо, когато в мозъка му ври и кипи? Бях чела, че от умствено напрежение настъпва обща умора, но смятах, че това са празни приказки. Излиза, че не са…“

Трябва да събуди и да нахрани мъжете. И все пак да провери онова нещо, което пропусна на разсъмване, защото сънят я беше повалил. Освен това трябва точно в девет да се обади на Баев и да го помоли да й остави като помощник Егоров и за днес. Няма да е трудно това да стане, като се има предвид, че Лаевич ще прати анкетите. Ръчната им обработка е прекрасен предлог да поиска помощник. Остава да се надява, че полковникът не е силен по въпросите на програмното обезпечаване на социологическите изследвания.

Всъщност днес е събота, почивен ден за началника на управлението, така че може би е рано да му звъни в девет сутринта… Впрочем нали ще се обади в приемната, където ще й отговори дежурен офицер, тя и без това не може да се свърже с Баев пряко. Ще предадат на полковника, че Каменская го е търсила, и той ще й отговори, когато може. А и Виктор спомена, че в събота Игор Валеревич винаги е в службата, а често и в неделя…

Настя разтърси глава, постара се да подреди мислите си. Бързо хлътна в банята, взе душ, преоблече се и събуди Коротков и Егоров.

— Ставайте, момчета! — бодро подвикна тя. — Измийте се, избръснете се и се стройте за закуска. Витя, ти — в моята баня, на рафта има чиста кърпа.

Мъжете с пъшкане и приглушени стонове изправиха тела във вертикално положение и поеха към баните. Докато се миеха и бръснеха, Настя провери датите на последните изяви на гениалния блогър. Както и бе очаквала, през юли той вече бе замлъкнал. И в края на юни — също. Последните му съобщения бяха от 23 юни. Какво пък, оставаше да уточни още една подробност. По принцип май и така си спомняше отговора, но в такава ситуация предположението не върши работа, а тя вече не разчиташе на паметта си уверено, както на младини.

Изчака, докато Егоров излезе с мокра коса и започна да прибира в чантата си „пътния комплект на оперативния работник“ — малък несесер с четка за зъби, тубичка паста, миниатюрна сапунерка и самобръсначка. После предпазливо го попита:

— Витя, спомняш ли си кога точно, на коя дата, бе убит бездомникът?

Въпросът беше толкова неочакван, че той дори не схвана отведнъж за какъв бездомник го пита Каменская.

— Точно не мога да кажа, но някъде след двайсети юни. Ти да не си спомни пак за куфара?

— На двайсет и трети? Или на двайсет и четвърти?

— Ами да, някъде там. Защо, какво се е случило? За какво ти е този бездомник?

— Можеш ли да научиш със сигурност? — не мирясваше Настя. — Важно е, наистина.

Егоров я изгледа сякаш със съжаление.

— Спри се бе, московчанке, мира нямам от теб… Добре де, почакай, сега ще се обадя в дежурната част, да уточнят от дневника. Ама не ме гледай така! — подвикна Виктор, като забеляза напрегнатото й лице. — Днес друг дежури до десет сутринта, не е Демченко, не бой се.

След две минути Настя получи отговора, който бе очаквала: убийството на бездомника се бе случило през нощта на 23-и срещу 24-и юни. Значи, куфарът „Лари Сорено“ е бил откраднат на 23 юни. Именно в деня, след който блогърът е престанал да действа в мрежите.

— Витя — облекчено се усмихна тя, — това е той.

— Кой? Бездомникът ли?

— Блогърът. За последен път е разпространил информация в интернет и е заминал. А на гарата са отмъкнали куфара му. Само че не е могъл да се оплаче в полицията, защото в никакъв случай не е трябвало да издава присъствието си в града. Със сигурност не е живеел в хотел, а някъде в частна квартира, избрал е по-обикновени хазяи, дето не искат паспорти. И не им е казал истинското си име. А може да е имал и фалшив паспорт. Заминал е и е зачакал. Когато Ксюша от архива е научила от брат си за куфара, нашият блогър е започнал да търси кого да изпрати тук. И е намерил Загребелни. Подготвил го е колкото е могъл, накарал го е да наизусти списъка на вещите в куфара, дори сигурно му е показвал картинки. Но едно не е могъл да направи: да осигури следи от пръстите на Загребелни по нещата в куфара. Може дори изобщо да не се е сетил за това. А и да се е сетил, решил е да рискува, нали шансовете някой да се усъмни и да провери са били незначителни.

Егоров я погледна озадачено и се отпусна в един фотьойл.

— Ух — изпухтя той, — чак главата ми пламна… Слушай, получава се много логично. Точ в точ. Само че звучи прекалено неправдоподобно.

— И защо? Нали цяла нощ проверявахме, всичко пасва. Реално всички айпи адреси са регистрирани на имената на хора, които едва ли са активни в мрежата. Твоето момче ни донесе цялата информация: един от тях вече от половин година не е в града и не се знае кога ще се върне, оженил се е за момиче от Кемерово, друга изобщо е в болница с извънредно тежки травми след катастрофа, а всички останали са все такива. И по дати всичко пасва. Ворожец се е сблъскал с проблем, помолил е приятелите си от „Прометей“ да се видят спешно, срещнали са се в Новосибирск, обсъдили са всичко и те са изпратили на Петя ей този таен гений. Какво те смущава?

— Кого какво трябва да смущава тук? — Коротков, свеж и румен, сякаш бе спал в удобна постеля поне седем-осем часа, нахлу в стаята на Настя. — За какво говорите?

— Хайде на закуска — подкани го да побърза Настя, — ще ти разкажем всичко в ресторанта. Времето е скъпо, Юрик, днес трябва да ухажвате мацки.

— Мацки? — още повече се оживи Коротков. — Млади ли? А как ще си ги…

— Както си ги разпределите — позасмя се Настя. — Аз не участвам в процеса на ухажването. Сега ще ми донесат анкетите, така че двамата все някак ще си разпределите три дами.

Слязоха в ресторанта. Когато минаваха покрай рецепцията, Настя предупреди, че трябва да донесат пакет за нея и тя ще си го вземе на връщане. Момичето огледа с подозрение Егоров, но премълча. В ресторанта Коротков помоли да запишат закуската за гостенина им на неговата сметка. Егоров здравата бе огладнял и поръча толкова храна, че едва сместиха на масата всички чинии.

Сведенията, събрани през безсънната нощ от колегата му, не вдъхнаха надежди: Смелков имал малко роднини. Родителите му починали отдавна, имал две лели по бащина линия: едната живеела в Магадан, другата — в Калининград. Родният му брат с цялото си семейство отдавна заминал за Чехия и там направил бизнес. Виж, по-малката сестра на Константин Кирилович живеела тук, във Вербицк, била в развод. Имала син, който в момента бил в казармата.

— Взели са го войник, когато Смелков е бил вече кмет отбеляза Коротков. — И кметът не е предприел нищо. Явно не е в много добри отношения със сестра си. Това вдъхва надежда.

— Да, така е — потвърди Настя. — Самотна жена, без съпруг, не общува с брат си, синът й — в казармата. Такива жени винаги имат много спомени за щастливата си младост и безброй стари снимки.

Егоров за минути се справи с палачинките и пристъпи към оризовата каша.

— И какво ще й кажеш? — попита той недоверчиво. — Как ще я накараш да ти покаже тези снимки, без после да го изпее на братчето си? Какво като не е отървал сина й от служба. Това не е чак толкова важно. Оттогава може сто пъти да са се сдобрили и сега чудесно да си общуват.

— Имаш право — отново се съгласи Настя. — Ето защо нито аз, нито вие ще я обсаждате. Ще пратим при нея Лорик.

— Кой е пък този? — изфъфли Виктор с пълна уста.

— Дъщерята на Смелков. Момичето има една малка, но много неприятна тайна. Мисля, че е готова на какво ли не, за да не я научат мама и тате. Но за нея трябва да изберем правилен подход и да й поговорим по подходящ начин. Кой от вас се наема?

— Аз съм пас. — Егоров отмести по-далеч празната чиния, сякаш подчерта, че точно така отхвърля предложението да уговори дъщерята на кмета. — Не ставам за такава работа.

Настя насочи засмените си очи към Коротков.

— Тогава ти, Юраша. Няма кой друг.

— А какви са другите варианти? — попита Юрий. — Трябва да имам избор.

— Зоя Григоревна Деревянко, директорката на животновъдната ферма, и Ксюша, която работи в архива.

Тя погледна часовника си. Девет без пет. След няколко минути можеше да се обади на началника на управлението и да го помоли да командирова като неин помощник майор Егоров за още един ден.

— Момчета, решавайте по-бързо, трябва да знам какво да лъжа Баев. Лъжите ми пряко зависят от избора на Виктор — във фермата ли ще отиде, или в архива.

— Почакай — спря я Егоров. — Каква е тайната на дъщерята на Смелков?

— Живее с наркоман и наркодилър. Имаш ли идеи?

— Не, нямам свои хора в наркоконтрола. Имах, но всички ме изоставиха. Ако ти, Юра, смяташ да работиш по стария проверен метод, наречен „лично издирване“, ще загубиш маса време. А и да се справиш, ще бъде чак късно вечерта. Искам да кажа, че ще се наложи аз да отида и във фермата, и в архива. Само че трябва да извикат Ксюха и службата, инак архивът е затворен в събота.

— Добре — кимна Настя. — Така ще съобщим и на твоето ръководство. Нека всички знаят и никой на нищо да не се учудва. Най-добрата лъжа е непълната истина.

„Каква прекрасна професия имам — мислеше си тя, докато чакаше да я свържат с полковник Баев. — Професия, изцяло изградена върху лъжи. Защото, ако казваш на всички истината, никога не би могъл да разкриеш и едно престъпление. Когато говорят за професионалната деформация у детективите, хората обикновено имат предвид, че сме свикнали да виждаме хорска мъка, трупове, да общуваме с бандити. На никого и през ум не минава, че тази професионална деформация се състои в нещо съвсем друго. Ние просто отвикваме да казваме истината. Дори когато искрено искаме да я изречем, пак лъжем.“

За щастие Баев се оказа в кабинета си. Настя изпя на началника на управлението една доста стройно съчинена балада: нужна й е помощ при ръчната обработка на анкетите, а с цел получаване на точната интерпретация на получения резултат трябва да се зададат няколко въпроса на директорката на животновъдната ферма. Освен това има нужда да види някои архивни материали за престъпления и правонарушения в северния район на града през последните пет години. Ала тъй като не е служител на вербицката полиция, никой няма да я пусне в архива, ето защо би искала да възложи и това на майор Егоров. Да, и би било добре архивът все пак да бъде отворен въпреки съботния ден.

— И кога ще стане известно дали вашето начинание е дало плодове? — сухо попита Игор Валеревич.

— Надявам се, довечера. А в краен случай — утре сутрин та. Ще работя цяла нощ, ако трябва — пламенно го увери Настя.

Баев помълча, помисли малко.

— Добре, ще наредя на началника на криминалната полиция майор Егоров днес да работи с вас. Архивът ще бъде отворен, ще извикат служителката. Но искам да знаете, че имам сериозни съмнения.

Ясно. Имал съмнения… Затова пък Настя Каменская вече нямаше. Владееше я само настървението на човек, който дълбоко е затънал в играта и не признава никакви правила. Както и някакъв ужасен, сковаващ страх, че може да сгреши и да не успее да си вдигне чукалата, преди земята да пламне под краката й.

Изпратиха Коротков „на терен“ с напътствието да се отбие в някой магазин и да си купи суитшърт с качулка — любимата униформа на наркоманите и наркодилърите.

— Ама не ми подхожда на възрастта да ходя с „кенгуру“ бе — опъваше се Юра.

— Е, тъкмо под качулката ще скриеш годините си — окуражи го Егоров. — Знаеш адреса на момичето, дадох ти адресите на сборищата на този контингент, ако нещо не ти е ясно — обаждай се, аз съм насреща. Както вече казах, в наркоконтрола нямам свои хора, но в автомобилната инспекция — колкото щеш. Така че тръгвай да се облечеш, а аз през това време ще опитам да науча къде е в момента колата на кметската щерка. Едва ли ще те чака вкъщи.

— Внимавай, Витя — уплаши се Настя, — като съобщиш номера, веднага ще се сетят, че се интересуваш от дъщерята на кмета. Със сигурност всеки служител познава автомобила й. Не искаме такива гафове.

Егоров я погледна насмешливо.

— Много се плашиш, московчанке. Не бой се, все още ме бива за някои работи.

— Пък и аз не съм забравил всичко, за което ме биваше — намигна Коротков. — Да проверим какво може старата гвардия.

Настя се зае с анкетите, а Егоров, за да не й пречи, отиде в стаята на Коротков и затвори плътно вратата след себе си.

Тя не беше много наясно какво трябва да прави и как, защото за пръв път в живота си се захващаше с нещо такова, но реши да заложи на логиката и интуицията си. Математическата част беше ясна, но всичко останало… Време за мислене обаче нямаше. Добре че всички нужни програми се намираха в компютъра й.

Изскърца вратата, в стаята тихичко влезе Виктор.

— Готово — съобщи той, кой знае защо, шепнешком. — Ето го адресчето. Сигурно там е и гаджето й. Вече го казах на Юрка. Свързах се с Деревянко, тя сега ще отиде във ферма та. И без това се канела, защото трябвало да решат с главния зоотехник някакъв спешен проблем. Искаш ли помощ от мен, или да поемам за фермата?

— Чакай, има още една задача. Вземи моя айпад и намери всичко, което успееш, за бонбоните „Брезова горичка“.

— Това пък за какво ти е?

От изумление Виктор веднага забрави, че допреди малко се стараеше да говори тихо, за да не пречи на работния процес.

— Ще опитаме чрез бонбончето да стигнем до блогъра. Не току-така е пазел обвивката в портфейла си. Явно му е скъп спомен за нещо.

— Гледай ти… — поклати глава Егоров. — Не бях и чувал за такива. Какво представляват тези бонбони? Вкусни ли са поне?

— Нямам представа, и аз не съм ги виждала.

Виктор не се справяше с търсенето на информация толкова ловко и бързо, колкото тя, пък и бавният интернет доста спъваше работата. Ала все пак след около час майорът получи прекрасен резултат. Бонбоните „Брезова горичка“ се произвеждали в Тверската фабрика за захарни изделия в началото на деветдесетте, от 1996 година производството им било прекратено поради смяна на собственика на предприятието и препрофилиране.

— И кой е новият собственик? — попита Настя, като същевременно бързо щракаше с мишката.

— Някой си Шулмин, Едуард Артемевич.

— Имаме ли нещо за него?

— Да го търся ли? — попита Егоров.

— Не, гледай го — озъби се Настя. — Търси го, разбира се.

Егоров обидено засумтя зад гърба й, но Настя вече не му обръщаше внимание. Най-сетне бе разбрала какво да прави и как, та от този момент вече беше невъзможно нито да привлечеш вниманието й, нито да прекъснеш мисълта й.

След още някое време чу гласа на Виктор:

— Умрял е. През две хиляди и трета година.

— Млад? Стар?

— Пише, че на шейсет и две години.

— С какво се е занимавал?

— Тук е обяснено, че бил изтъкнат партиен и съветски деятел от осемдесета до деветдесет и първа година включително, заемал е някакви високи длъжности в Калинин. После е купил на търг местната фабрика за захарни изделия, а през деветдесет и шеста я е продал и се е ориентирал към строителния бизнес. Няма нищо повече.

Това трябваше да се очаква. Информацията за събитията преди началото на ерата на интернет винаги беше малко. Но пък от наученото от Егоров можеше и да се извлече нещичко… Ах, защо човек има само две ръце и една глава!

Затова пък двуръкият и едноглав човек има роднини и приятели. А те имат компютри, които работят много по-бързо от нейния айпад, включен в безжичната мрежа. И това вдъхва оптимизъм. Програмата започна да пресмята резултатите от анкетирането и Настя грабна телефона. Племенникът й, синът на брат й Александър, наистина беше калпазанин, но пък разполагаше с превъзходен компютър и високоскоростен интернет, а самият той беше изключително напреднал юзър… Настя благоразумно не довърши мисълта си, за да не стигне до думата „хакер“. Единственото, за което забрави да помисли, беше тричасовата разлика във времето. Във Вербицк беше около обяд, а в Москва Саньок, който обикновено висеше пред компютъра до късни доби, сигурно още не беше се събудил. Особено сега, през ваканцията, когато не беше нужно да ходи на лекции.

По гласа на Александър-младши се разбра, че леля му го е откъснала от сладки сънища.

— Спешно ли е? — вяло попита той през една прозявка.

— Много е спешно, Санечка. И е много важно за мен. Ще помогнеш ли?

— Къде да търся?

— Ами където искаш — безгрижно разреши Настя. — Трябва ми резултат, и то колкото може по-бързо. Моят лаптоп е зает, а айпадът е страшно бавен. Всяка минута е от значение.

— Кажи името още веднъж — помоли племенникът.

— „Брезова горичка“. Тверската фабрика за захарни изделия.

— Добре — обеща той. — Сега се включвам.

Но Настя не долови ентусиазъм в гласа му, така че не можеше да е сигурна, че молбата й ще бъде изпълнена.

Изведнъж върху нея се стовари огромна умора. Дори й се стори, че няма да успее да довърши започнатото. Просто силите й секваха.

— Върви във фермата, Витя — тихо каза тя. — Щом свършиш, обади се, може да има някаква нова информация. Без нея и без това няма какво да правиш в архива.

Виктор започна да се обува, гледайки загрижено Настя.

— Ама ти какво така изведнъж се скапа, московчанке? Ей сега беше толкова делова и изведнъж като че ти изпуснаха въздуха. Да не се случи нещо? Или нещо те заболя?

Тя направи усилие да се усмихне.

— Всичко е наред. Просто съм уморена. Тръгвай.

Лаптопът издаде мелодично прозвъняване: програмата бе завършила работата. Настя подскочи към екрана, погледна получения резултат.

— Точно така, Витя. Не е имало и няма никаква лаборатория. Всичко е пълен фалш от началото до края. Не можеш измами народа.

— Но нали всички бяха сигурни… — слисано избъбри Егоров. — А и ти самата казваше, че рейтингите на Смелков са паднали заради това, значи, населението беше повярвало. А сега твърдиш, че никой не вярва. Как е възможно?

— Фокусът е в правилното поставяне на въпроса. И то в онези рамчици, за които говорих вчера. Разпространява се информация за някакво неблагополучие, после усилено се заговаря, че властите не предприемат нищо. Постепенно акцентите се изместват, за самото неблагополучие всеки път се изрича само една фраза, затова пък за бездействието на ръководителите на града и на управлението на вътрешните работи се пишат цели абзаци. И не се жалят краските, че те демонстрират пълна безпомощност. А в главите на хората се стабилизира връзката „кметът бездейства — ръководството на града е слабо — такова не ни трябва“. И толкоз. Никой вече не си спомня нито за лабораторията, нито за убитите уж еколози, затова пък всички са на мнение, че трябва да изберат друг кмет. А при вчерашното анкетиране хората бяха помолени да помислят именно за лабораторията и къде може да се намира. Бяха им предоставени всички налични сведения. Ти сам виждаш резултата. Лабораторията се намира „никъде“. Колективният разум винаги дава правилно решение — дори ако индивидите почти нищо не знаят и не са наясно с проблема.

Виктор умислено поклати глава и промърмори:

— Гледай ти… Добре, аз тръгвам. Ще ти се обадя после.

Когато остана сама, Настя Каменская се замисли как правилно да разпредели времето си. С анкетите свърши, може да използва лаптопа за търсене на информация. Докато Саньок се занимава с бонбоните, добре ще е да намери нещо за собственика на фабриката за захарни изделия Едуард Артемевич Шулмин. Нека племенникът й шета из статистическите и икономическите сайтове, а тя ще си опита късмета на други места.

Изтъкнат ръководител, партиен и съветски деятел, после директор на фабрика, Шулмин със сигурност не е избегнал вниманието на журналистите, вземали са му интервюта, само че тя трябва да ги намери. Може да започне от сайта на Съюза на журналистите, в който вероятно има линкове към регионалните му дружества. Настя знаеше от опит, че много от репортерите, които имат свои страници, създават в тях архив от публикациите си, където човек може да прочете всичко, написано от автора. Докато в информационните сайтове обикновено липсваха стари публикации, отпреди интернет, в журналистическите архиви те бяха налице.

Предположението й се оправда и само след няколко минути Настя четеше статии, поместени в архивите от журналисти, чиято възраст показваше, че са работили от средата на осемдесетте до средата на деветдесетте години. Някои материали отхвърляше веднага: само по заглавието личеше, че Шулмин едва ли ще е споменат там. Други преглеждаше по диагонал, търсейки името, трети прочиташе от първата до последната дума. Още не беше завършила прегледа на публикациите, когато се обади племенникът й.

— Твоите бонбони не се произвеждат от деветдесет и шеста година — заяви той.

— В течение съм. Това ли е всичко, което намери? — ядно попита Настя.

Струваше ли си да губи толкова време, за да получи от Саньок същите сведения, които и без това знаеше!

— Не, бръкнах и на още едно място… Абе с една дума, и през деветдесет и втора, и през деветдесет и трета тази твоя „Горичка“ почти не се е купувала, обемът на стокооборота е бил само десет процента от обема на производството. През деветдесет и четвърта са били произведени същото количество бонбони и всички са се разпродали. През деветдесет и пета обемът на производство е нараснал с петдесет процеп та и отново всичко е било продадено. През деветдесет и шеста в магазините са били доставени два пъти повече бонбони, отколкото през предишната. После производството е било прекратено.

— А преди деветдесет и втора как е било?

— Не открих нищо. Попитах някои хора, казват, че цяла та статистика, останала от съветската власт, се съхранявала в други архиви. Но мога да потърся още, ако много се налага. Да ти пратя ли линка, откъдето изрових всичко това?

— Давай. Сега, Санечка, още една молба. Погледни в местните тверски сайтове дали някой не споменава нещо за тези бонбони? Например, че е имало масово натравяне или нещо подобно.

— Е, вече прекаляваш, Настя! — възмути се Александър-младши. — Кой сега ще си спомня за бонбони, които е ял преди двайсет години!

— Санечка, естествено, че никой няма да говори за бонбоните, ако не е повдиган въпрос за тях — меко каза Настя. — Никой не отговаря на въпрос, който не е бил зададен. Помогни ми, приятелче. В ужасен цайтнот съм и лаптопът ми е зает.

— Добре — недоволно изсумтя племенникът. — Само че не зависи от мен кога ще отговорят.

— Опитай все пак. — Тя погледна часовника, пресметна нещо. — Имаш още един час. Представи си, че извадим късмет?

Тя четеше ли, четеше и в един момент й се стори, че вече знае всичко за промишлеността в Твер през деветдесетте години и как е вървяла обявената от Горбачов перестройка през втората половина на осемдесетте. От постоянно сменящите се шрифтове и фонове я заболяха очите…

И изведнъж намери каквото търсеше. Голямо интервю от 1994 година с Едуард Шулмин. Много въпроси за семейството, как Едуард Артемевич прекарва свободното си време, какви увлечения има, какво чете, какви са му хобитата… Обича ли сладко и похапват ли в семейството му продукцията на неговата фабрика. Нямаше нито дума за бонбоните „Брезова горичка“. Затова пък имаше три снимки: Шулмин седи на диван с котарак в скута, Шулмин за риба, Шулмин с жена си Елена и сина си Евгений. Снимки с добра резолюция, но за всеки случай Настя ги увеличи. Дълго ги оглежда. После влезе в любимите си бележки и отново дълго търси и разглежда нещо.

И накрая се отпусна на облегалката на стола. Ето, откри го.

Шулмин беше с вратовръзка „Лари Сорено“ от колекцията от 1993 година. Синът му — красив двайсетинагодишен младеж със сериозна физиономия и умни очи, носеше дънки и риза, чиито горни копчета бяха разкопчани и добре се виждаше шалчето. Също „Лари Сорено“, само че от колекцията от 1992 година. Едва ли сам си го бе купил, най-вероятно го бе взел от баща си за снимката.

„Такъв си бил, значи, северен еленко — насмешливо си помисли тя. — Гениалният блогър и разпространител на целенасочени слухове. Собственикът на куфара, наследил от родното си татенце любовта към определена марка. Евгений Едуардович Шулмин.“

Разбира се, в интернет не намери и дума за Евгений Едуардович Шулмин. И този факт само потвърди догадките й.

Когато мина точно един час от обаждането й в Москва, тя отново вдигна слушалката.

— Засега се обади само една лелка — съобщи Саньок. — Активният народ обикновено влиза в нета вечер и нощем, а денем са повечето пенсионери.

— Ами на мен тъкмо те ми трябват. Младежта и представа няма за тези бонбони.

— Аха… С една дума, тази лелка е написала, че в начало то на деветдесетте производителите на храни станали съвсем нагли и пълнели щандовете на магазините е какви ли не ужасии, опасни за здравето. Много химия, консерванти и разни вредни добавки. Тъй като преди това дефицитът ма хранителни продукти бил просто страшен и в магазините нямало абсолютно нищо, народът започнал безразборно да граби всичко, което се продавало. А бонбоните „Брезова горичка“ били чист продукт, без вредни примеси, ето защо било невъзможно да се купят в Русия. Отивали за износ в Европа, защото там отдавна се грижели за здравословното хранене, а нашите хора ги тровели буквално с боклуци. Когато народът схванал това, до един престанали да купуват бонбони от другите фабрики, искали само „Горичка“, търсели я под дърво и камък, редели се на опашки, когато я доставели някъде.

— Благодаря, Саньочек — искрено възкликна Настя. — Ти си истински приятел. Длъжница съм ти. Какво да ти донеса оттук?

— Та ти къде си? — учуди се момчето. — Не си ли в Москва?

— В Сибир съм, в Перовска област. Искай каквото ти хрумне.

— В Сибир, значи… — замисли се Саньок. — А, да, сетих се, старите ми казаха, че си заминала. Защо не донесеш кедрови ядки? Обичам ги, но при нас рядко се намират пресни, все са някакви с вкус на сапун. Ама белени, нали така?

— Добре — засмя се Настя, — ще ти донеса.

Тя изключи компютъра, внимателно подреди купчинката анкети, отвори широко прозореца и с удоволствие вдъхна дълбоко. Рано сте започнали творческия си път, Евгений Едуардович, още на двайсет години сте измислили и талантливо сте осъществили акцията по формиране на общественото мнение в нужното ви русло. В онези години още нямаше интернет и тогава методите ви вероятно са били по-примитивни. Лично сте стояли по опашки и сте разговаряли с гражданите, внушавали сте им колко екологично опасни са продуктите на другите производители, а единствено здравословни и полезни са бонбоните от фабриката за захарни изделия, принадлежаща на баща ви? Или сте наемали помощници? Ала при всяко положение текстовете на тези „послания“ сте измисляли лично. И така сте успели да създадете добра основа, върху която сте изградили бъдещата си професия. Набирали сте опит, ставали сте все по-добър, получили сте репутация и сте я стабилизирали. А после са ви предавали от ръка на ръка, вероятно и досега прескачате от една предизборна кампания в друга. Ето защо продължавате да живеете в Твер, бившия Калинин. Все ви е едно къде, защото в родния си град прекарвате съвсем малко време, постоянно пътувате из цялата страна и организирате неща, от които има нужда. На едно място промотирате стока, на друго — структура, на трето — човек. Или обратното — дискредитирате. С една дума, каквото е нужно, го правите. И доходите ви растат от година на година. Прекрасно се маскирате, никъде не оставяте следи, никой не ви познава, освен хората, които се нуждаят от вас. Пък и те най-вероятно не са в течение как се казвате и не са виждали лицето ви. Действате като опитен наемен убиец, който грижливо крие от околните е какво се занимава, а от възложителите — самоличността си. За всички останали вие сте просто Евгений Шулмин, научен работник или журналист, симпатяга, красив мъж. Мисля, че в романтичните отношения преуспявате, защото сте сантиментален, пазите символа на своя първи успех — обвивката от „Брезова горичка“. Жените обикновено харесват такива мъже. Виж ти лош късмет, да ви задигнат куфарчето! И още по-лош — пътят ви да се пресече с нашия — моя и на майор Егоров.

Ето сега вече можеше да се срещне с Баев.

— Игор Валеревич е в общината — отговориха й в приемната.

Охо, във Вербицк и общинските чиновници ли работят в събота? Впрочем разбираемо е — наближават избори.

Естествено, Настя нямаше номера на мобилния телефон на Баев. И беше безполезно да го иска.

— Предайте му, моля, че съм готова да дам отговора.

Баев се обади след десетина минути.

— Сега съм в общината, ще бъда в кабинета си след около четирийсет минути, елате — кратко изкомандва той.

„Ще имаш да вземаш — подсмихна се наум Настя. — На мен нищо не ми трябва от теб, вече получих всичко, проясних си екологичната ситуация в северния район. Останало то ти е нужно на теб и на приятелчето ти, кмета.“

— Бих предпочела среща на неутрална територия.

— Какво не ви харесва в моя кабинет?

— Това, че е вашият кабинет. — Тя наблегна на „вашия“. — И че оттам можете да си позволите да ме изгоните всеки момент, ако не ви хареса онова, което ще ви кажа. А аз никак не обичам да ме гонят. Обичам да си тръгвам сама.

— Така било, значи — проточи полковникът. — Доколко е сериозно положението?

— От сериозно по-сериозно.

— Добре, посочете мястото.

— Хотел „Сибир“, барът на четвъртия етаж. Не на първия, а на четвъртия. На първия винаги има много народ, а на четвъртия няма никого до вечерта.

— Ще дойда до половин час.

Сега есемес на Егоров: „Евгений Едуардович Шулмин, около 40 г. „красив““. За всеки случай Настя направи скрийншот на страницата със снимката и го изпрати на Виктор. Да се оправят с Ксюша от архива.

Половин час е някакво идиотско време — нито да поспиш, нито да хапнеш спокойно, нито да се разходиш с удоволствие. Можеш само тъпо да седиш с притворени очи и да се опитваш да си починеш. И същевременно да се подготвиш за предстоящия разговор с Баев. А разговорът няма да е лесен, със сигурност.

Коротков с доста усилия намери сградата, пред която стоеше колата на Лариса Смелкова, и потърси удобна за продължително наблюдение позиция. В магазина, в който се отби, за да си купи „кенгуру“, имаше само зимни варианти от полар, така че въпреки хладното време му беше много горещо. Той изобщо не беше зиморничав и обикновено ходеше леко облечен.

Преди да започне наблюдението, бързо обиколи околността и прецени по какви маршрути може да се движи Лариса, ако любимият й я помоли да му донесе доза. Възможно беше и сам да тръгне, но все пак вероятността да изпрати Лариса беше по-голяма: самият наркодилър може като нищо да попадне на полицейска хайка, а прилично изглеждащо момиче, при това дъщеря на кмета, никой няма да закачи. Дори през ум няма да им мине да я задържат и обискират. Ще каже, че случайно е минавала наблизо. Впрочем Пьотър Сергеевич доверил на Настя, че този тип и продавал наркотици, значи, стоката му я носят или той я получава отнякъде. Но защо да рискува и да се навира в очите на полицията, щом може да изпрати Лорик за дрогата?

Хитро се е уредил тоя момък! Правилно девойче си е избрал. Дотолкова влюбено, че можеш да го използваш като застраховка. Засега той експлоатира само искрените чувства на Лариса, а когато разбере, че привързаността й започва да отслабва, просто ще зариби момичето, тогава тя вече няма как да му избяга. Нима самият Ворожец не разбира това? Защо я прикрива и й помага да мами родителите си, като знае как ще свърши всичко? Или е толкова сигурен, че Лорик никога няма да го излъже и той ще може веднага да разпознае лошите признаци и да вземе мерки?

Впрочем Коротков можеше и да си прави сметките без кръчмаря… Ако момъкът си има достатъчно стока в момента и не му трябва доза, няма да изпрати Лорик навън. Тогава Юра ще трябва да чака до среднощ, че и до утре сутринта, момичето да излезе.

Дали да размърда този наркоман… Предварително свършената по „метода на личното проучване“ работа на територията и сред съответния контингент бе донесла някакви плодове: сега Коротков знаеше не само номера на сградата, в която живееше любовникът на Лариса, но и името на човека, който уж го е пратил, та онзи да отвори и да му продаде доза. Оставаше да изчака да се появи някой купувач, за да научи номера на апартамента.

Коротков бръкна в портфейла си, преброи парите, поклати глава и тръгна към намиращия се наблизо филиал на някаква банка с надеждата там да има банкомат. Имаше. Юрий изтегли пари от картата, като току поглеждаше през прозореца, за да не изпусне Лариса, после се върна на изходната си позиция.

След около половин час се появи купувач. Коротков ги разпознаваше от пръв поглед. Момчето влезе във входа, а Юрий го последва, като се движеше тихо и предпазливо. Апартаментът беше на третия етаж. Но кой именно от четирите? Нищо, където е дошъл един купувач, ще дойде и втори. Качи се на четвъртия етаж, седна на стълбите и зачака.

Не след дълго за поредната си доза дойде момиче на шестнайсетина години, бледо, та чак синкаво, с тъмни кръгове под хлътналите очи. Юрий с тревожна тъга се сети за Анютка: след още десетина години момичето ще навлезе в опасната възраст. Как да я опази? Досега никой не е измислил рецепта за такива случаи…

Затова пък вече знаеше номера на апартамента. Оказа се, че това момче продава доста активно! Излиза, че или държи вкъщи големи партиди, или пък стоката всеки момент ще свърши. Коротков изчака още двайсетина минути, слезе до апартамента и позвъни.

— Давид ме праща — издума кратко, когато приглушен глас отвътре попита: „Кой е?“.

Вратата се открехна, ала верижката я държеше здраво. На стълбищната площадка беше възтъмно, но Коротков за всеки случай плътно бе нахлупил качулката. Ако не се виждаха лицето и посивелите коси, спокойно можеше да мине за младеж. Любовникът на Лариса имаше ангелско лице, но това беше изтощен и наплашен ангел. Да, такъв човек май не би тръгнал сам нанякъде, ако има възможност да прати другиго.

— Покажи кинтите — поиска ангелът.

— А ти покажи стоката — глухо отвърна Коротков. — Вземам всичко, трябва ми много. Давид каза, че имаш. Е, имаш ли или не? Ако нямаш, ще отида при Беззъбата, тъкмо вчера се е снабдила.

Фразата бе съставена от откъслечната информация, с която Коротков бе успял да се сдобие, така че не беше напълно сигурен, че всичко в нея е правилно. Но както се казва, който не рискува…

— Имам двайсетина — рече ангелът. — Вземаш ли ги?

— И нямаш повече, така ли? Трябват ми поне трийсет.

— Това имам. Оставам на нула. Давай кинтите.

— Донеси стоката — позасмя се Коротков. — Ще преброим колко имаш. И не забравяй отстъпката за покупка на едро.

— Хайде де — озъби се повехналият ангел, — за пръв път те виждам, отстъпка се дава само на редовни купувачи.

И затвори, а Коротков остана на стълбищната площадка. Приближи плътно, притисна ухо до вратата. В апартамента определено зазвуча женски глас. След минута-две ангелът отново се показа, държеше в ръка малко пакетче.

— Двайсет и една — съобщи той. — Давай. Без отстъпки.

Юрий отброи парите, подаде му ги и взе пакета. На слизане от третия етаж пъхна наркотиците зад един радиатор. Иначе току-виж го пипнали с „крупни размери“ в джоба! Иди че доказвай после!

Върна се на своя наблюдателен пост, където можеха да го забележат само при плътно приближаване. Ето, сега имаше много повече шансове Лариса да излезе.

Така и стана. Не мина и четвърт час и момичето тръгна към паркираната отпред кола. Ако Юрий не я чакаше, а просто случайно я бе срещнал някъде, по никакъв начин не би познал дъщерята на кмета, която бе видял в театъра, с нейната сложна прическа и вечерна рокля. Тази мацка беше облечена със съдрани дънки и дълъг безформен пуловер с дълбоко деколте.

Коротков направи светкавична маневра и успя да отвори задната врата в момента, когато Лариса свали блокировката. Намърда се в малкото автомобилче с такава бързина и ловкост, че момичето дори не реагира веднага на появяването на непознат човек зад гърба му.

— Кой сте вие?! — възкликна тя ужасено. — Какво искате?

— Само да си поговорим — колкото можа по-спокойно и меко отговори Коротков. — Не се страхувай от мен, с пръст няма да те пипна.

— Абе ти знаеш ли коя съм?! Сега ще повикам полиция! Или ще закрещя. Вън от колата, идиот такъв!

— Викай — кротко се съгласи Коротков. — Да дойде полиция, а после и твоите родители ще научат защо си тук и кой живее в този блок. Ако сега сляза от колата, на връщане ще те спрат и претърсят. Сещаш ли се какъв ще бъде резултатът?

Лариса извърна към него бледото си лице, в очите й се четеше смут.

— Кой сте вие? — попита съвсем тихо, със запъване. — Какво искате?

Коротков въздъхна.

— Драга ми Лариса Константиновна, знаете ли главното правило на преговорите, каквито и да са те?

— Какво общо имат…

— Не прекъсвайте по-възрастните, това не е възпитано. Та значи, ако искате преговорите да минат успешно, трябва първо да убедите събеседника, че в резултат на сделката той ще получи определена изгода. Вашата изгода е баща ви да не спечели изборите. Докато е кмет, към персоната ви ще бъде приковано повишено внимание. А родителите ви постоянно ще настояват да уредите личния си живот. И през следващите четири години ли смятате да им показвате Олег? Между другото, къде е той? Не знаете ли? Или планирате всеки път да им водите нов фалшив кавалер? Ако уважаемият Константин Кирилович отново заеме кметското кресло, вие с вашето чудно наркоманче бял ден няма да видите. Ще се чудите как да се криете и лъжете. Защото, в случай че победи, баща ви ще се сдобие с много повече недоброжелатели отсега, а загубилите ще се мъчат да му подлеят вода… И едва ли приятелчетата ви ще могат да ви прикриват със същия успех. Ако обаче баща ви изгуби изборите, ще ви оставят на мира. Това интересно ли ви е?

— Какво искате? — повтори Лариса.

— Много малко. И за разлика от вашето другарче, не искам нищо престъпно и дори просто опасно. Скоро срещали ли сте се с леля си Валерия Кириловна?

— Аз… — Лариса се запъна и се извърна на седалката, за да вижда събеседника си.

Но пак успяваше да различи само общите очертания на фигурата му.

— А какво общо има леля Лера? Сто години не съм ходила у тях.

— Лошо, Лариса Константиновна — бащински я смъмри Юрий. — Роднините трябва да се навестяват. Е, вече се уверихте, че не съм ужасен злодей, разбойник или насилник. Аз съм просто човек, който знае за вас достатъчно много и който също има свой интерес. Хайде да се преместим поне на две пресечки оттук, да спрем и да си поговорим спокойно.

Лариса послушно запали двигателя. Ръцете й се тресяха.

Когато получи съобщението от Каменская, Виктор Егоров вече се движеше от покрайнините на града към центъра. Разговорът със Зоя Григоревна Деревянко не донесе никакви изненади: да, известно време след смъртта на ветеринарния лекар Чураков дошъл някакъв млад мъж, но улучил лош момент. Било късна есен, точно тогава убивали животните за кожи и започвал етапът на подготвянето им за чифтосване. Трябвало да се осигури пълноценно хранене, а с фуража имали затруднения, качеството било отвратително, с една дума, главата на Зоя Григоревна била претоварена с проблеми и безброй организационни въпроси. Тя дори не си спомни как се представил този младеж, освен че събирал материали за книга, посветена на стогодишнината на професор Тарасевич. Директорката веднага му казала, че всички материали са при главния зоотехник, самата тя не ги била чела, само ги прегледала по диагонал. Не, в папките нямало нищо освен научнопрактически материали. Нито дневници, нито мемоари, а младежът се интересувал именно от тях.

— И той отиде ли при зоотехника?

— Отиде — кимна Деревянко. — Аз го заведох. Само че на нашия Николаич не му беше до приказки, нали ви казвам: в тежък период бяхме. Оставих ги, а гостът се разделил с него след десетина минути, после ми звъннаха от портала и попитаха да го пускат или не.

— Може ли да поговоря с този ваш Николаич? — попита Егоров.

— Ами поговорете си — усмихна се директорката. — Сега ще го извикаме.

Главният зоотехник на фермата — Василий Николаевич, повтори дума по дума всичко, което бе разказала Зоя Григоревна. Не обърнал внимание на името на посетителя, запомнил само, че непознатият се представил като служител на Института по животновъдство и ценни кожи, но това вече бяха чули от вдовицата на ветеринарния лекар. Не, в предадените от Чураков папки, освен научни материали, нямало никакви писма, дневници, мемоари. Той казал именно това на посетителя.

— Значи, този човек не прояви интерес към научните материали? — замислено уточни Егоров.

— Ни най-малък. Честно да си призная, бях сигурен, че е от Перов, от онази ферма, нали и те имат същите проблеми с фуража, като всички. Мислех, че искат да се сдобият с нашето ноу-хау. Дори по едно време се страхувах, че след появяването на онзи гостенин ще довтасат някакви бандити, ще опитат със сила да ни накарат да споделим тайните си. Но нищо, никой не дойде.

От Каменская още нямаше сигнал и Виктор реши да прескочи до улица „Хабаровская“, където някога живял професор Тарасевич. Беше съвсем наблизо — естествено, едва ли Аркадий Игнатевич на тази преклонна възраст би могъл ежедневно да ходи във фермата, ако е живеел далече.

Татяна Чуракова бе нарекла дома на новия собственик „палат“ и Виктор се подготви да види наистина помпозна сграда, едва ли не с колони и бронзови лъвове пред входа. Но всичко се оказа много по-просто: скромна тухлена двуетажна къща с твърде проста конфигурация. Дворът не беше голям, нито пък кой знае колко подреден, камо ли с естетически оформени алеи и храсти. Пък и не изглеждаше тези хора да са много заможни: в отдалечения край на двора, зад къщата, се виждаха обгорелите останки на някаква постройка. Там вероятно е била бараката, която е изгоряла, а стопаните не са намерили време да разчистят мястото. Ако бяха наистина заможни, отдавна щяха да са извикали работници да оправят съборетината.

Затова пък на двора имаше детска площадка с люлка, катерушка, шведска стена и малък пясъчник. В пясъчника си играеха две момченца и както личеше от еднаквите им дрешки, бяха близнаци. На люлката летеше нагоре-надолу момиченце на пет-шест годинки, а на шведската стена се упражняваше дванайсет-тринайсетгодишно момче. Наблизо на тясна пейка седеше възрастна дама, която внимателно наблюдаваше децата.

— Извинете, моля — извика Егоров през оградата, — вие ли сте стопанката?

Дамата откъсна очи от дечурлигата и погледна към него.

— Трябва ли ви нещо?

— Аз съм от полицията, искам да задам няколко въпроса за предишния собственик на това място.

— Влезте тогава — приветливо махна с ръка дамата. — Трябва да наглеждам внуците, не мога да ги оставя. Вратата не е заключена.

Оказа се, че внуци на приятната дама са само момчето на шведската стена и момиченцето на люлката, а близнаците в пясъчника са й правнуци, деца на най-голямата й внучка.

— Живеем всички заедно, в една къща — поясни тя. — Децата със семействата си и аз. Заедно е някак по-лесно да решаваме разни проблеми, пък и мога да наглеждам малките. Имам три деца, всички работят, с бавачки можеш да се разориш. Та ето, събрахме кой колкото имаше и построихме къщата. Вярно, не е дворец, но има място за всички. А вие какво искахте да научите за предишния стопанин? Защото ние не го познавахме лично, купихме мястото вече след смъртта му.

— Може би са останали някакви вещи от професора? Дрехи, книги, документи…

— Ах, за това ли питате! — широко се усмихна дамата. — Разбира се, имаше такива неща. Парцелът се продаваше заедно с къщата, макар че то каква ли къща беше… Само името й беше такова. Чудя се как ли е можело да се живее в нея. Така че, преди да я съборим, прегледахме вещите на предишния собственик. Вярно, дрехите бяха много износени, дадохме ги на църквата, те два пъти годишно организират благотворителни акции за бедните, за бездомните. Подарихме и съдовете. Мебелите се разпадаха само като ги пипнеш, беше ги проял дървояд. Но книгите и документите сърце не ми даде да изхвърля, била съм учителка по руски език и литература, така че отношението ми към печатното и ръкописното слово, пък и изобщо към словото… Е, може да си представите.

Егоров напрегнато кимна. Нима всичко ще се окаже толкова просто? Ето сега тази мила жена ще каже: да вървим, ще ви дам всичко, запазено е. Нима наистина стават чудеса на този свят, пълен с мръсотия, лъжа и подлост?

Ала чудеса все пак не стават. За съжаление. Книгите и многобройните ръкописи на покойния професор били прибрани в дървената барака, която миналата година изгоряла.

— Момчетата от махалата са си играли, предполагам — въздъхна стопанката на къщата. — Защото нашата ограда е съвсем нисичка, за каквато ни стигнаха парите — такава поставихме, от крадци няма да ни опази, но поне малките да не бягат. Пък и не ни е страх от апаши, няма какво толкова да ни вземат. А махленските момчета сигурно са влизали нощем в барачката, пушели са и са пиели, е, като всички на тая възраст. И са хвърлили незагасена цигара.

Значи, не е било писано.

— А кога стана пожарът? — зададе дежурен въпрос Егоров, колкото да попита нещо, да изчака отговора и да поседи още малко на това уютно радостно място.

— Ами няма и година, миналата есен. И знаете ли кое е най-обидно? Нелепото стечение на обстоятелства. Миналата есен ни дойде на гости една моя стара приятелка. И се случи така, че прекара цял ден сама вкъщи, децата и голямата внучка бяха на работа, внуците — на училище и в детската градина, а аз бях отишла с близнаците в поликлиниката. Когато се върнах, приятелката ми разказа, че дошъл някакъв много симпатичен младеж, интересувал се от книжата на предишния стопанин. А тя му обяснила, че всички книжа са налице, както и книгите, и огромната научна библиотека, всичко е подредено в бараката. Той я помолил да му ги покаже, но приятелката ми е боязлива, има страх от чужди хора, та не рискувала да пусне външен човек. Обяснила му, че е гостенка тук, и го посъветвала да дойде друг път, когато стопаните са си вкъщи. А на следващата нощ бараката изгоря. Тогава си помислих: колко жалко, че не го е пуснала и не му е дала книжата на професора! Може би щяха да са от полза на някого, все пак е научно наследство. А така — всичко беше погубено безвъзвратно.

Та значи, случват се чудеса все пак, а? Нима упоритата московчанка е права в догадките си и професор Тарасевич наистина е знаел нещо много нужно на хората, които са търсели неговите ръкописи по история на производството на ценни кожи? Кой знае защо, никакви тайни на храненето на животните не са интересували когото и да било, макар че тук личи пряка икономическа изгода. А виж, незавършената книга по история, от която никой няма такава полза, живо е интересувала някого.

По пътя към управлението на вътрешните работи Виктор получи съобщение от Каменская, спря пред един павилион, купи си хотдог с кетчуп, върна се в колата и хапна, без да бърза. Сега му предстои посещение в архива на управлението и разговор с Ксюша Демченко. В никакъв случай не бива нито да я уплаши, нито да я притесни. Инак, ако московчанката е изчислила всичко правилно, кавалерът на Ксюша, подлудил цял Вербицк със слуховете за убити еколози и тайна лаборатория, моментално ще научи всичко. И един господ знае какви мерки ще предприеме. Виктор си спомни, че преди десетина минути бе чул сигнал от телефона: бе дошло още едно съобщение, но в онзи момент той носеше в едната ръка хотдога, а в другата — кетчупа, и беше неудобно да бръкне в джоба си. Сега извади телефона и бавно разгледа изпратената от Каменская снимка с обясненията: „Нашето приятелче с мама и тате преди 20 години“. Присви очи, вгледа се по-внимателно. Бенка вдясно от брадичката. Става.

Егоров слезе от колата, изхвърли в едно кошче картонените чинийки и използваните салфетки и пое към службата си. Какво беше казала московчанката на полковника? Престъпленията и правонарушенията в северната част на покрайнините през последните пет години? Добре де.

В помещението на архива, освен бюрото на самата Демченко, имаше още едно, на което бе разрешено да разглеждат дела хора, които не бяха служители на управлението. За „своите“ допускаха само да се подписват в дневника, а после да отнасят материалите в кабинетите си и да ги оставят в сейфовете, но външните, донесли съответния документ, трябваше да работят тук. И то под строгия надзор на старши лейтенант Ксения Демченко.

Днес зад бюрото „за гости“ седеше една стара позната на Егоров — адвокатката по граждански дела Екатерина Семьоновна, която се бе специализирала в областта на семейното право. Честичко й се налагаше да се рови в архивни материали, за да докаже в съда, че човекът и по-рано не се е държал безупречно, особено що се отнася до издръжка или родителски права.

С уморен и недоволен тон Егоров съобщи на Ксюша — симпатична, но незнайно защо без никакво обаяние млада жена, какви дела му трябват.

— И как ще ти ги търся? — моментално се озъби тя. — При мен делата се водят по номера, а не по територия. Не стига, че заради теб ме вдигнаха за работа в събота, ами и не знаеш какво точно искаш.

— Ти ми намери картоните за първичен отчет от Николаевския и Октябърския районен отдел, а аз ще ги прегледам ръчно и ще си запиша нужните номера. После ти ще ми ги намериш по номерата.

— Виж ти — възхити се Ксюша, — алкохолик си, но пипето ти сече.

Тя стана от бюрото и тръгна към съответните стелажи. На Егоров му стана неприятно. Дотам, че чак потръпна от яд. Щеше ли тази сополанка да разговаря така със старши по звание, ако на негово място сега стоеше някой друг? Всички пият. Но понижиха само него… Виктор обаче веднага се сети как от грубостта на Ксюша може да измъкне нещо полезно.

— Грубиянка си, Демченко — изрече на висок глас, опитвайки да привлече вниманието на Екатерина Семьоновна, за да я въвлече в разговора.

Адвокатката вдигна глава и се усмихна на стария си приятел.

— Здравей, Витя. Аз пък, виждаш ли, се възползвах от случая да поработя, срещнах Ксюша на улицата и тя ми каза, че й наредили да отвори архива. От вторник влизам в тежък процес, трябва добре да се подготвя, та виж каква възможност ми се отвори…

— Привет, Катерина. Ето, разбираш ли сега защо никой не иска да се вземе с нашата Ксюха? Мене, старо, заслужило ченге, да ме наплюе пред хора! А аз може да изпитвам интерес към нея. Може да искам да се оженя за нея! Та що не? Аз съм ерген, на добра възраст, имам двустайно апартаментче в центъра на града. Мигар не ставам? Ама тя с тия свои нападки е способна да убие всякакви чувства. Така ли е, Ксения? — Той още повече повиши глас, та отдалечилата се Демченко да го чуе. — Не ме нагрубявай! Ще загубиш перспективен кандидат!

— Ха, притрябвал си ми! — презрително се сопна Ксюша.

Егоров демонстративно вдъхна, сякаш подуши въздуха.

— На какво толкова хубаво ми мирише? — попита. — Катерина, на твоя парфюм ли?

— Аз не използвам парфюми — отговори адвокатката и продължи да си записва нещо от делото. — Имам алергия.

— Я, нима е на Ксюха? — натъртено и все така на висок глас се изненада Егоров. — Ксюш, чуваш ли ме?

— Чувам те. Какво искаш? Защо не ми помогнеш, тук е пълно с такива картони! От кои формуляри? От първия вид ли? Или и от втория?

— И от първия, и от втория, и от третия ми дай.

Егоров приближи до нея, помогна й да свалят търсените картони и огледа Ксюша от главата до петите, изигра възхищение.

— Парфюмът ти е страхотен. По-рано май имаше друг, а? Другояче миришеше, ама и прическата ти отива.

— Ти да не ме сваляш бе? Хич не се и старай напразно — тросна се сърдито Ксения.

— А, не, майтап си правя — примирително отговори Егоров. — Не се сърди. Работата ни е кучешка, та затова и хуморът ни е хамалски. Знам, знам, че в сравнение с твоя човек нямам никакви шансове. А и никой в нашата кантора няма.

Ксения се спря като закована. Сякаш всеки неин мускул моментално се превърна в топка от стомана.

— Какво намекваш? — попита с леден глас.

— Абе видях те аз тая пролет, вече към лятото, с такъв красавец, че направо се шашнах.

— С какъв красавец? — Гласът на жената от леден се превръщаше в метален.

— Ами един висок такъв, с кестенява коса, лицето му като от корица на модно списание. Да, имаше и бенка, ей тук. — Егоров посочи на своето лице мястото, където уж видял бенката на кавалера й.

— Припознал си се — хладно изрече старши лейтенант Демченко. — Не съм била аз. Нямам такива познати.

— Ааа… Е, може и така да е — тутакси се съгласи Егоров.

— И аз тогава не бях твърде сигурен, щото и ти не приличаше много на себе си. Нали тук те виждаме само с униформата, а дрехите много променят външния вид. Така че наистина може да съм се припознал. Казвай къде да се подпиша, ще ида в моя кабинет. След час ще се върна със списъка на делата. Нали няма да ходиш никъде?

— Работното ми време е до осемнайсет часа — отсече Ксения със смразяващ тон. — Нареждане на ръководството.

„Господи, момиче, че кой ще се ожени за теб с тоя твой характер! — натъжи се Егоров на път към кабинета си. — Уж хубавка, уж стройна… Никакво чувство за хумор, злобата извира от нея.“

Стовари архивните материали на бюрото си, размени по някоя дума с двамата оперативни работници, които играеха шах на съседното бюро, оплака се от общата несправедливост на живота и след като се убеди, че никой не го гледа, написа на Каменская съобщение: „Тя е“.

В бара на четвъртия етаж беше полутъмно и безлюдно, до една маса в ъгъла седеше единственият клиент, който пиеше чай и четеше нещо от мобилно устройство. Настя избра място по свой вкус, поиска кафе и бутилка негазирана вода. Беше дошла малко по-рано, за да опита да се настрои за разговора и да се съсредоточи.

От тонколоната тихо се лееше гласът на Хулио Иглесиас, който изпълняваше популярната песен „If You Go Away“. Стара песен, написана в средата на миналия век. Настя си спомняше как като малка, когато учеше френски, много пъти я бе слушала в изпълнение на автора й — певеца и композитора Жак Брел. Дори тогава, още дете, тя бе съумяла да долови колко болка и отчаяние звучат в гласа на певеца. Вярно, Иглесиас е прекрасен певец, но никога не може да я изпее като Брел. „Ne me quitte pas…“ „Не ме напускай…“ Иглесиас пееше френската песен на английски и Настя неволно започна да сравнява преводния текст с оригинала. Раз ликата личеше дори в заглавието: „Не ме напускай“ при Брел и „Ако ме напуснеш“ в превода. „Ако ме напуснеш, на света няма да остане нищо, в което може да се вярва…“

Сега ще дойде Баев и Настя ще трябва да му каже много неприятни неща. Винаги е трудно да приемеш мисълта, че те е предал човек, на когото си вярвал. Полковникът със сигурност свято е вярвал на своя приятел Ворожец. Знаел е, че той не е чист като светена вода пред закона, но е бил убеден, че Петя не би могъл да предаде дългогодишното им приятелство. Дали ще го заболи, когато изслуша Настя? Ще й повярва ли? Дали ще й бъде благодарен, или обратното — ще я намрази като вестител, донесъл лоша вест? По-скоро второто… Игор Валеревич не прилича много на човек, на когото е присъщо да изпитва благодарност. Ако Настя го е преценила правилно, главното в отношението му към хората е недоверието. Значи, полковникът изначално е готов да възприема всички като лоши, убеден е, че всеки може да го измами. Всеки. Само не и старите верни приятели — Смелков и Ворожец. На тях той се доверява безпрекословно.

Впрочем може би не чак толкова безпрекословно? Тя определено бе забелязала как се променяха погледът и гласът на Баев, когато бе споменавала, че Пьотър Сергеевич е готов да помогне за смекчаването на финансовите условия при покупката на парцела от северната страна. Тази информация явно беше нова за началника на управлението на вътрешните работи. Нова и неочаквана. Така че вероятно той подсъзнателно бе готов за това, което Настя смяташе да му каже. Но все пак…

„Да можех да стана сянка на твоята сянка, за да остана близо до теб…“ — отчаяният вик на безпомощност. Тя отново си спомни гласа на Брел, неговите интонации, и за един-единствен миг мъчително, едва ли не до сълзи й дожаля за полковника. Пред очите й се мярна образът на огромно рунтаво бездомно куче, заведено в гората и изоставено там. То стъписано се оглежда наоколо и чака стопанина си, още не разбира, че са го оставили тук завинаги и човека, когото е смятало за свой приятел, повече няма да го има. А го е възприемало за верен другар, на когото е можело да разчита. За приятел, който не е способен да го предаде.

„Способен е — с печална злост си помисли Настя, отърсвайки от себе си ненужната и толкова неуместна за момента натрапчива мисъл. — Човекът е коварен, способен е на всичко. За разлика от животното.“

Баев закъсняваше, но тя не се ядосваше. Нека той има още няколко минути спокойствие, а тя — още малко време да се овладее и да пропъди незнайно откъде появилото се съчувствие. Невъзможно е да помогнеш на всички. Както и няма как всички да съжалиш. И не е правилно да изпитваш вина за греховете, извършени от другите. Когато беше значително по-млада, тя винаги трудно се справяше при разговорите с роднини и близки на жертвата, сякаш именно тя, служителката в криминалния отдел Анастасия Каменская, беше виновна за убийството. Ала изпитваше още по-остро чувство на вина, щом трябваше да обяснява на тези близки защо са ликвидирали човека и че той самият далеч не е бил ангел. Да разказва неприятни, понякога оскърбителни за близките, а друг път абсолютно непоносими неща. И всеки път си мислеше: „Аз съм виновна, че сега те трябва да изслушват горчивата истина. Те не са я знаели. А ние я научихме. Ако не я бяхме търсили, хората нямаше да ги боли толкова. Аз си слагам грях на душата“. С годините дойдоха мъдростта и умението да не се измъчва поне там, където нямаше нейна собствена вина. Но колко нервни клетки бяха убити в такива ситуации, колко невидими за никого сълзи бяха пролети. Да, ако имаше възможност, сега би казала на младичката лейтенант Каменская: „Не поемай отговорността за чуждата болка. Ти не си я предизвикала“.

— Слушам ви.

Тя трепна и вдигна очи. Пред нея седеше полковник Баев. Как бе успял да дойде и да седне абсолютно безшумно?

Какво пък, Игор Валеревич иска веднага да минат на въпроса, да прескочат церемонията на поздравите. Добре, тъй да бъде. Няма да губим време.

— Да започнем с добрата новина — лъчезарно се усмихна Настя. — Можете да се успокоите, а и кмета да зарадвате. Няма никаква лаборатория. Няма и убийства на еколози. Вербицката ферма за норки е абсолютно безопасна и екологичната обстановка в северния район не е по-лоша от обичайното.

Физиономията на Баев остана безстрастна, само очите му едва забележимо се разшириха. Да, трябва да му се признае: този човек прекрасно се владее и много бързо възприема и оценява информацията. „Само не го жали — изкомандва си Настя, щом усети, че отново я обзема симпатия към началника на полицията. — В никакъв случай не го съжалявай.“

— В резултат на вашия експеримент ли изяснихте това? — сдържано попита той.

— Да, но не единствено. Изяснихме го по друг начин, а резултатите от експеримента само потвърдиха догадките ни.

— Аз трябва да знам как сте го изяснили, за да разбера мога ли да съм сигурен във вашите изводи — строго каза Баев.

Е, тя беше очаквала подобна реакция. Нищо, могат да прескочат този етап и да преминат към главното.

— Ако настоявате, ще ви разкажа. Но не сега. Ще отнеме много време, а нито вие, нито аз имаме толкова. И така, идва редът на лошата новина. Вие ще имате всички възможности да я проверите, тогава ще престанете да се съмнявате в нашите изводи.

Отново едва забележимо движение на очите, но нито един мускул на лицето на полковника не трепна. Настя понечи да продължи, ала в този момент при тях дойде сервитьорът. Баев поиска двойно еспресо и петдесет грама коняк. Наложи се да помълчат, докато им донесат поръчката.

— Игор Валеревич, правилно ли разбрах, че Пьотър Сергеевич е получил картбланш за всякаква делова активност? Права ли съм да смятам, че никой не проверява и не контролира неговата дейност в сферата на бизнеса?

— Да допуснем. Пьотър Сергеевич е личен приятел на кмета, никой не го закача. По-нататък?

— По-нататък следва още един въпрос: знаете ли, че само на вас и на Константин Кирилович той се обажда по телефона лично? Е, и на помощничката си Ина, разбира се. Всички останали контакти се осъществяват чрез нея. Поне така твърди самата Ина.

— В течение съм. По-нататък?

— С една дума, стилът на поведение на вашия приятел ви е добре известен — кимна Настя. — Бихте ли се учудили, ако научите, че той контактува със служител в комбината без посредничеството на Ина? Без да го вика чрез нея, както прави с директора на същия комбинат? Нещо повече, този служител може да дойде в дома на Пьотър Сергеевич късно вечер без предупреждение. Ще коментирате ли някак това? От къде на къде такива преференции?

— За кого става дума?

— За някой си Рожков, началник на охраната на химкомбината.

Отново настъпи мълчание, полковникът няколко секунди обмисля чутото.

— Вие имате ли отговор? — попита той най-сетне.

— Имам. Но е само предположение. Не мога да го проверя, нямам такива възможности. А вие имате. Ето защо, ако пожелаете, ще проверите всичко. И тогава вече няма да се съмнявате в нашите изводи.

— Слушам ви.

Да, не може да се каже, че полковник Баев е многословен и бъбрив!

— Ще изложа само фактите, така ще стане по-бързо. Вие сам ще си направите изводите. Може да не се съгласите с мен. Но при всяко положение ще имате възможност да проверите всичко. Пьотър Сергеевич е имал твърде бурно минало, за вас това не е нещо ново. Трийсет години в престъпни структури не са дребна работа. Той има колосален кръг от стари познати в съответните сфери. Но поддържа тесни контакти само с онези, които владеят холдинга „Прометей НЕО Груп“. Това също е химическо производство, но със съвършено различен профил. Ворожец се занимава с минерални торове от апатити, а „Прометей“ — с лакове и бои. С една дума, нищо общо. В продължение на много време Пьотър Сергеевич се е виждал с хората от „Прометей“ само два пъти годишно, те са идвали тук на лов. И изведнъж сега, две седмици след пролетния лов — извънредна среща. А след още една седмица във Вербицк се е появил човек, който е ненадминат майстор на формирането на обществено мнение. Спомняте ли си скъпия куфар, чийто собственик така и не се обади?

— Това са измислици — отговори началникът на полицейското управление без капчица колебание в гласа.

— Това са факти — спокойно възрази Настя. — Засега излагам само фактите. Всеки от тях може да бъде проверен. Известно ми е името на човека, който е пуснал и умело е поддържал в града слуховете за тайна лаборатория и за убийства на еколози. Слуховете, които самият той чрез изкусни манипулации е превърнал отначало в мнение, а после в убеждение. В измамно, погрешно убеждение. Естествено, не би се справил с тази задача сам. Той чудесно знае какво и как трябва да се прави, има двайсетгодишен опит, но му е нужна първична информация, върху която може да изгради своята конструкция.

— И кой според вас му е помагал?

— Сергей Демченко от дежурната част на вашето управление и неговата братовчедка Ксения Демченко от архива. А името на спеца по манипулациите е Евгений Едуардович Шулмин, роден в град Калинин, регистриран най-вероятно пак там, в Твер, или в областта. Можете да проверите и това. Вашият приятел Пьотър Сергеевич, кой знае защо, много държи федералната магистрала да мине именно от северната страна. Готов е да ни помогне да купим парцел край Горното езеро. А и нещо повече, без заобикалки попита дали брат ми, банкерът Каменски, има възможности да повлияе на правителствено ниво при вземането на решение за проекта на магистралата. Неговата заинтересованост от северния вариант е абсолютно очевидна. Точно както е очевидна заинтересоваността на вашия кмет магистралата да мине откъм южната страна. Впрочем господин Ворожец и не отрича своя интерес, поне пред нас. Дотам му е нужен северният вариант, че е помолил за помощ приятелите си от „Прометей“ и не му се е досвидяло да плати за невероятно скъп специалист. Уникален майстор и съответно извънредно високоплатен.

— Доколкото ми е известно, Пьотър Сергеевич няма делови интереси в северния район. За какво му е да действа за северен вариант на магистралата? Вие грешите от начало до край — уверено каза Баев и отпи глътка от кафето. — А началникът на охраната на химкомбината никак не се вписва във вашата схема.

Настя помълча. Фактите свършиха. Е, почти… Дойде ред на догадките и предположенията, а това беше много нестабилна почва.

— Игор Валеревич — подзе предпазливо, — за поведението на Пьотър Сергеевич съществуват две обяснения. По-точно, обяснението е едно, но формулирано с различни думи. Може да се каже: „Нужна ми е магистрала на север“. А може и: „Не ми е нужна магистрала на юг“. Схващате ли разликата? Възможно е причината изобщо да не е в делови интереси на север, а в остро нежелание магистралата да мине от южната страна. И това не е просто „Не искам“. Това е страх, Игор Валеревич. Страх за живота.

— И какво толкова има там, на юг? — позволи си да се усмихне едва доловимо Баев. — Страховити дракони? Или оживели мамути? Имате развинтена фантазия, Анастасия Павловна.

— И така да е — съгласи се тя. — Знаете ли, моите началници обикновено не ми вярваха. Тъй че вие не казахте нищо ново. Аз съм просто човек, може и да греша. Но съгласете се, ако винаги излизаше, че не съм права, нямаше да ме държат на тази работа. Просто щяха да сметнат, че съм непригодна за криминални разследвания, и да ме прогонят някъде да се ровя в книжа. Аз обаче стигнах до чин полковник, стажът ми е трийсет години. Та ето, помолих приятели от Москва да изяснят всичко възможно за този кратък срок за холдинга „Прометей НЕО Груп“ и неговите ръководители. И се разкри една любопитна подробност: холдингът се занимава с производство на бои и лакове, само че групата директори има страничен бизнес — производство на електронна и лазерна техника. Естествено, чрез дъщерни фирми, непряко.

— Това престъпление ли е? — Устните на полковника се изкривиха в презрителна усмивка.

— Ни най-малко — засмя се Настя. — Но за подобно производство са необходими редки метали. А те са крайно оскъдни, пазарът не е наситен. Това също са факти, за които цялата информация я има в интернет, може да се намери за пет минути. Което аз всъщност и направих. Сега ще ви съобщя още един лесно проверим факт, а после ще премина към догадките. Известно ли ви е, че поне петима души, които работят в комбината на Ворожец, са хора от „Прометей“? Директорът, главният инженер, началникът на охраната, началникът на един от цеховете и началникът на един участък в този цех. Всички те са били приети на работа едновременно преди седем години. Точно когато са започнали редовните посещения на директорите на холдинга във Вербицк на лов.

— Какво необичайно има в това? Хората са се срещнали, договорили са се за съвместна дейност, вероятно е ставало дума и за някакви услуги, които „Прометей“ е можел да окаже на нашия комбинат. А в замяна са помолили Пьотър да назначи на добри длъжности няколко души, на които „Прометей“ е искал да помогне. Честа практика. Не виждам в това нищо особено.

— Ами то и аз не бих видяла, Игор Валеревич — с въздишка призна Настя. — Само че дяволът ме подтикна да се обадя на познати химици за консултация. Все пак аз съм юрист, нищо не разбирам от химия и от съответното производство, така че никога не бих си позволила без помощта на специалисти да правя изводи дали има нещо общо между торовете и боите. И ето, увериха ме, че няма нищо общо. Затова пък се оказа, че между торовете и производството на електронна и лазерна техника има. Моите приятели химици си спомниха за един човек, който разработил метод за извличане на редки метали от фосфогипс. Разбирате ли, редките метали са наречени така именно защото са малко и се получават трудно. Съществува цяла държавна програма за научни изследвания, насочени към решаването на този проблем. И ето че се намерил талантлив химик, който измислил как за целта да се използва фосфогипсът. Само че той не пожелал да получава за откритието си жалките грошове, които нашата държава плаща на учените. Поискал много пари и съгласете се, трудно е да го упрекнем.

— А какво означава фосфогипс?

— Това са отпадъчни материали, които се получават при производството на торове от апатити. Тоест именно онези отпадъчни материали, които са в огромно количество в комбината на вашия приятел Пьотър Сергеевич. Разбира се, за целта са нужни сложно и скъпо оборудване и реактиви. Така че най-вероятно, както предположиха моите познати учени, във вашия комбинат се получава концентрат, съдържащ редки метали, изпраща се в „Прометей“, в един от заводите, например в Новосибирск, най-близко е, а там вече довършват процеса. Лошото е, Игор Валеревич, че при отделянето на концентрата също се образуват отпадъчни материали и по химически състав те никак не приличат на онези, които се образуват при производството на торове. Това също са факти и вие можете да проверите и тях. Тук няма нито дума измислица. А сега ще ви задам един въпрос. Може ли?

— Слушам ви.

— Близо до вашия град има полигон за утилизиране на токсични отпадъци. Знаете ли кой го ръководи?

— Разбира се. По-нататък?

— Този човек има ли някакво лично отношение към Пьотър Сергеевич?

— Да допуснем.

— А то какво е — лошо или хубаво?

— Между Пьотър Сергеевич и собственика на полигона се породи неразрешим конфликт, да го наречем така. — Сега Баев вече развеселено се усмихваше. — Започна се от бизнеса, а се свърши с Галина, вие се познавате с нея. Но Галина беше просто последната точка, основният конфликт възникна именно в деловата сфера.

— И кой на кого се разсърди?

— Собственикът на полигона мрази Пьотър. Покрай него и Галина, защото тя се свърза с Пьотър. Искате да кажете, че в такава ситуация Пьотър просто не може да си позволи да рискува, закарвайки на полигона отпадъчните материали, които по химически състав се различават от заявените в лиценза?

— Да, точно това искам да кажа.

Настя отмести празната чашка и наля във висока чаша вода от бутилката.

— Ако не съществуваше конфликтът, той можеше лесно да се разбере с полигона — обясни тя. — Днес в нашата страна, за съжаление, срещу пари можеш да се договориш за какво ли не и с кого ли не. Ала това тук е въпрос на принцип. Срещнали са се два остри камъка. Сигурна съм, че всички отпадъчни материали, които се докарват на полигона, се утилизират без каквито и да било проверки, с изключение на тези от химкомбината. Пьотър Сергеевич прекрасно знае това, ето защо е принуден да проявява пределна предпазливост.

— И какво следва?

— Той изхвърля отпадъчните материали в тайгата. От южната страна. А те са токсични, почвата се заразява. Ако решат оттам да строят магистралата, непременно ще вземат проби от почвата. Ще открият токсичността, ще започнат да търсят, ще извикат съответните служби. И рано или късно ще намерят тайното бунище. Ще направят анализ на отпадъчните материали и ще дадат еднозначен отговор кое е производството, при което те са се образували. Мисля, че вие прекрасно разбирате какво ще последва. Химкомбинатът ще бъде подложен на тотална проверка. През всичките тези години никой не го е проверявал, не са и помисляли да пращат контролиращи органи при Ворожец, всички са били наясно, че той е приятел на кмета, а и ваш приятел. Ала това, тъй да се каже, е местен колорит. Магистралата ще се строи от областта и федерацията, а за тях Пьотър Сергеевич не е свещена крава. Цялата тази ситуация ще се разкрие, Пьотър Сергеевич ще плати огромни глоби, но не мисля, че той се бои много от тях. Не му и дреме за каквито и да било глоби, няма да обеднее. Обаче това, че в резултат на проверките ще се сложи край на далаверата с редките метали, е наистина опасно. Той до смърт се страхува от своите приятели от „Прометей“, защото при тях е производството. Те са брънка от веригата. И Ворожец е брънка, която, ако се скъса, веригата увисва и престава да изпълнява функциите си. А той е дал гаранции, че всичко ще действа по ноти и безпроблемно. Срещу тези гаранции хората от „Прометей“ са вложили много пари в оборудване и реактиви и са поставили свои хора на важни места: директор, главен инженер, охрана, цех, в който се намира оборудването. Ако възникнат проблеми, няма да му го простят. А нравите в тези среди са жестоки, аз ли да ви го обяснявам, прекрасно го знаете. Ето защо Пьотър Сергеевич яростно се противи на идеята за строителство от южната страна. Ето защо е заинтересован от северния вариант на магистралата. И затова е наел специалист, който е направил всичко възможно, за да настрои населението на града „за“ северния вариант и „против“ кмета, който е заинтересован от южния. Пьотър Сергеевич панически се страхува за собствения си живот. На всяка цена му е нужно на изборите да победи Горчевски, който има финансови интереси именно в северния вариант.

Тя изпи на един дъх чашата вода. Това беше. Сега е ред на Баев.

— Говорите пълни измислици — невъзмутимо отбеляза полковникът. — Чувате ли се какви ги плещите? За какво са всичките тези затруднения, след като отпадъците могат просто да се махнат от сегашното си място и да се прехвърлят на друго? На място, където определено няма да мине нито южна, нито северна магистрала. И край на главоболията. Съжалявам, че загубих толкова време за срещата с вас.

Той отпи малка глътка коняк, намръщи се и отмести чашата.

— Кафето тук е прилично, конякът обаче не струва. Ето ви моя съвет: ако избирате място за среща с някого другиго, не го канете тук. Всичко хубаво, Анастасия Павловна.

Той леко и безшумно се надигна от мястото си.

— Един момент — спря го Настя. — Аз нямам повече факти, които бихте могли да проверите лично. Ето имам една догадка, която лесно може да се превърне в доказан факт. Отделете ми още две минути и приключваме.

Баев се извърна, погледна я внимателно, но не седна.

— Слушам ви.

— Вашият приятел Пьотър Сергеевич по принцип не прави нищо сам, е, почти нищо… Това е неговата позиция и той не я крие. Нима смятате, че лично е сядал зад волана на камиона и е откарвал отпадъците в тайгата? Не, за всякакви задачи той си има хора, на които плаща. Не ви ли е хрумвало, че той просто не знае къде точно са изхвърлени отпадъците? Тайгата е огромна, аз ли да ви обяснявам.

— Но нали човекът, който ги е откарвал, знае — сви рамене полковникът. — Не виждам проблем.

— Само че той е загинал — съобщи Настя почти весело. — Забравихте ли това? Помощникът на Пьотър Сергеевич, най-близкото му доверено лице, е загинал. Между другото, заедно с шофьора на някакъв камион. Та ето защо си мисля: дали целият проблем не е именно там? Разбира се, Пьотър Сергеевич би преместил отпадъците на друго място, стига да знаеше къде са те сега. Но той не знае. И няма кого да попита. Вижте, много е удобно да си живееш, без да се натоварваш с каквото и да било и да възлагаш всичко на сигурни хора, като просто им плащаш. Но в това си има и подводни камъни. Разбира се, накарал е някого да търси, не се съмнявам. Подозирам, че това е именно началникът на охраната, на когото във връзка с извънредната важност на задачата е разрешено да се явява при шефа без покана и без предупреждение. Признавам ви честно: това, което казах, е само догадка. Но ако проверите кои са тези загинали помощник и шофьор на камион, откъде са се взели, кога са били назначени на работа и кой ги е препоръчал, напълно е възможно моята догадка да се превърне в доказан факт. Е, сега наистина свърших. Още ли смятате, че пропиляхте времето си напразно?

Известно време Баев я гледа мълчаливо, после протегна ръка към чашата с недопития коняк, отпи голяма глътка.

— Ще обмисля вашата информация — каза сухо. — Всичко хубаво.

Настя гледаше гърба му, докато той вървеше към изхода. Спокойна походка, прави широки рамене, на пръв поглед — никакво напрежение в цялата фигура. Когато минаваше през вратата, рамото му закачи рамката. И едва това убеди Настя, че началникът на управлението на вътрешните работи й е повярвал.

Виктор Егоров спеше дълбоко на дивана в стаята на Коротков. Самият Коротков се обади по телефона и каза, че е свършил всичко и сега ще намери кола, за да се върне в хотела. А Настя се отдаде на любимото си занимание: зарови се в интернет в търсене на информация. Хрумна й съвършено безумна идея! Пълна измишльотина, както би се изразил полковник Баев, но защо да не провери, щом има време и компютър? Тя добре си спомняше какво именно я бе заинтересувало, когато в един от първите дни от пребиваването им във Вербицк четеше интервютата и предизборните програмни речи на кмета Смелков. Тогава й хареса изобилието от сведения по история на лова в Сибир и описанието на традиционно важната роля на животновъдството за ценни кожи. Тъкмо историческите сведения бяха най-интересни на Настя Каменская, защото в тях имаше факти, които дотогава не знаеше, а тя много обичаше да научава нови неща.

Сега обаче, щом намираше в речите на кмета подобна информация, веднага проверяваше източника, от който можеше да е взета. Резултатът се оказа твърде любопитен: част от фактите тя намери в публикуваните в интернет стари статии и учебници на професор Тарасевич, а друга част не намери изобщо. Значи, ето в чии ръце се е озовал незавършеният ръкопис на професора! Никакви момчетии не са влизали в бараката на новите стопани на мястото, влезли са хората, които много са искали да притежават книжата на Аркадий Игнатевич, взели са папките, а бараката са запалили, така че никой да не забележи изчезването им. Но защо? За какво е било всичко това? Само заради предизборните речи ли? Просто е смешно… Не, тези хора определено са търсили нещо друго, а материалите по история са използвали сполучливо, щом тъй и тъй са им попаднали. Но какво точно са дирили? Ясно е, не книгата, а дневниците, писмата и другите лични записки. Какво може да е имало в тях, че да си е струвало толкова да си усложняват живота?

Тя отиде на пръсти до Егоров, вслуша се в дишането му, оправи смъкналото се на пода одеяло и се върна в стаята си, затваряйки плътно вратата. Набра номера на Коротков.

— На какъв етап си, Юраша?

— Тъкмо слизам от колата — отговори той с уморен, но доволен глас. — След три минути съм при теб.

— Влез направо в моята стая — помоли Настя. — В твоята спи Егоров.

Коротков нахълта с грейнало лице, но когато Настя се опита по навик да го целуне по бузата, рязко отскочи:

— Аска, аз воня, не се доближавай до мен. Цял ден се потих с това идиотско „кенгуру“. Ще ме пуснеш ли в твоята баня?

— Разбира се, върви — засмя се тя. — Само ми кажи една дума: какво? Не те попитах по телефона, знам ли с кого си там…

— Ето, дръж! Жалките плодове от моите титанични усилия!

Той извади от джоба си и сложи на бюрото две черно-бели любителски снимки, на всяка — четирима младежи и едно момиче. Младите Смелков, Ворожец и Баев тя позна веднага. Четвъртият очевидно беше въпросният Дмитрий Голиков. Ами момичето? Вероятно беше Юля, с която ходел младият Костя Смелков и за която разказваше Ана Макаровна Федюнина. Много красиво момиче е била тази Юля… На черно-бялата снимка беше трудно да се определи точно какъв е бил цветът на дългата й гъста коса, но тя явно не е била нито блондинка, нито брюнетка. По-скоро с тъмночервена или кестенява коса, чиито тежки вълни бяха прихванати от двете страни с еднакви шноли с цветчета.

Голиков — Юля — шнола… Такава една странна връзка. Връзка, в която се съдържа някаква тайна и заради опазването й са убили любознателната и предприемчива Камила Милюкова. Какво толкова може да е било? Добре, да речем, че Дима Голиков е бил безмълвно и несподелено влюбен в момичето на своя приятел и изобщо не се е надявал на взаимност. И какво? Пълни глупости! Кое й гарантира, че това е същата шнола, която е притежавал Голиков и която заедно с всички вещи на своя починал приятел е прибрал Пьотър Сергеевич Ворожец? Малко ли са на тоя свят шнолите с разни цветчета… Разбира се, това може да се провери и уточни, но пак няма точен отговор на въпроса.

Да можеше да научат фамилното име на тази Юля, да я намерят и да я попитат каква е била тази история… Но за това е нужно време. И ресурси. А те нямат нито едното, нито другото. Настя и Коротков завършиха своята работа, могат да се върнат в Москва още утре. Егоров нека довърши всичко останало, разбира се, стига да поиска. Ако не се уплаши. И ако му дадат такава възможност.

Тя се почувства като предател. Ако не се беше намесила, ако не бе предложила сама да поговори със съседите на Милюкова и свидетелите, нищо нямаше да изплува. И Витя щеше да си работи спокойно, без притеснения. Сега излиза, че Настя го е въвлякла незнайно в какво и се кани бързо да се измъкне в Москва, оставяйки Виктор на произвола на съдбата, да го разкъсват онези, които в действителност опитват да скрият истинския убиец на Милюкова. „Не можеш да помогнеш на всички — каза си. — Не можеш да отговаряш за всичко.“

Но в главата й вече се бе настанила някаква неудобна мисъл — като насекомо, което нахално се щура из гънките. Настя се вслуша в себе си: не, неудобството не е свързано с чувството на вина пред Егоров. А и тя не е виновна, Виктор е голямо момче и сам решава как да действа, никой не го принуждава да търси истината. Той спокойно може да изпълнява само това, което очакват от него. Нещо друго… Тя прибягна до един стар проверен метод: опита да си спомни последователно какво точно и с какви думи си бе помислила, преди проклетото насекомо да се оживи и разтича из мозъка й. Да научи фамилното име на Юля, да я намери, да я попита… Обаче са нужни ресурс и време, които те с Коротков нямат…

Насекомото впи зъби в обвивката на една гънка и болезнено я ухапа: главната редакторка Милюкова не е имала нито ресурс, нито време. И все пак са я убили. Значи, представлявала е реална заплаха. Защо ли? Ами защото да се научи името на тази Юля, е било от лесно по-лесно, би могла да го направи дори Милюкова за минимално време. И заинтересованите от запазването на тайната чудесно са знаели това.

Ще трябва да събуди Егоров… Жалко, толкова сладко спи. А когато спи, не го измъчва желанието да пие. Хубаво ще е да подремне по-дълго.

— Гладен ли си? — попита тя, когато Коротков излезе от банята с нейната хавлия.

— Ох, не, цял ден се тъпках от мъка с някакви боклуци — ту с чипс, ту с бисквити, ту със сухарчета, — за да не откача от безкрайното чакане. Имаш ли нещо против, че взех хавлията ти? Защото всичките ми дрехи са пропити с пот, а ако отида в моята стая за чисти, ще събудя Витка.

— И без това ще трябва да го събудим — въздъхна Настя и с две думи сподели с Юра съображенията си.

— Логично е — съгласи се той. — Но защо да бързаме? Нека си поспи човекът, с теб утре си хващаме самолета, а той спокойно ще си върши работата.

— Утре няма да летим.

— Защо?

— Защото ще го отложим за вдругиден. А утре ще извършим още едно лошо нещо. По-точно, ще го подхванем още сега. Днес ще го започнеш ти, утре ще се включим ние с Виктор, после всички ще го довършим и едва тогава ще си заминем — усмихна се Настя.

Коротков изслуша плана й и жално разпери ръце.

— Ако брат ти намисли да купува земя и някъде другаде…

— Така де, ти света ще обърнеш, но няма да се съгласиш отново да сме заедно — завърши тя. — Разбрах. А сега вземи телефона и прави каквото ще те помоля. Юра, детективът е състояние на ума и душата, това е доживотна присъда. Невъзможно е да престанеш да бъдеш оперативен работник, когато се пенсионираш. Това не ни оставя на мира чак до смъртта. Приеми го като даденост и не се съпротивлявай.

— От теб няма отърваване… — промърмори той, вдигна захвърленото на пода „кенгуру“ и зашари по джобовете за телефона. — Но даваш ли ми честна дума, че вдругиден си летим за Москва?

— Кълна се! Искаш ли още сега да резервирам билетите?

— Да, искам! — предизвикателно тръсна глава той. — Хайде, резервирай, да видя. А още по-добре ги плати, така ще съм по-спокоен. И избери сутрешен полет. Колкото по-бързо се махнем оттук, толкова по-добре за всички.

Той изпрати съобщение на Ина, помощничката на Ворожец. После застана зад гърба на Настя и придирчиво се загледа в процедурата за купуване на самолетните билети.

— Защо в единайсет и петдесет? — забеляза свадливо. — И в пет сутринта имаше полет, току-що го видях.

— Е, де, Юра, вземи се в ръце! — възмути се Настя. — Ако полетът е в пет, в колко ще трябва да станем? Прекрасно ще си отлетим по обед.

Той помълча известно време, после попита:

— А бива ли да правим всичко това, а, Аска? Може Баев вече да е при Ворожец? И всичко, което си захванала, да е напразно?

Тя отрицателно завъртя глава и започна да въвежда в полето цифрите от номера на кредитната си карта.

— Баев просто никому не вярва. И няма да отиде при Ворожец, докато лично не провери поне нещичко от чутото от мен. А за това е нужно време. Вярно, че няма да отлага дълго изясняването на отношенията, но непременно ще направи минимална проверка. Нито един здравомислещ човек няма да подложи на риск старо приятелство заради нещо, което му е наприказвала някаква почти непозната жена. Мисля, че до утре вечер времето тъкмо ще му стигне.

— Ами ако не му стигне? Ако утре не се случи нищо? Ще поискаш отново да смениш билетите и ще чакаш полковникът да узрее ли?

— Юраша, нали ти обещах: вдругиден летим. Ако другото не се случи, значи, не е било писано. Ще оставим на Егоров да го довърши. Това вече не засяга нас. Готово, билетите са платени. Върви да събудиш Витя и се обличай. Офисът на телекомуникационната компания е зад ъгъла, видях го.

— Ама защо аз? — опита да се възмути Коротков. — И без това цял ден съм бил накрак.

— Защото Витя не си носи паспорта, а само служебното удостоверение. Срещу удостоверение никой няма да му даде номер. Вярно, може да се разбере с хората там, като използва служебното си положение, но защо да се издава? Представи си, че Баев го провери? Защото той със сигурност ще започне да проверява телефона на Ворожец и Витя може просто да му попадне на мушката. Някой ще вземе да изтърси, че нали, вашият офицер взе нов номер. А на никого и през ум няма да мине да проверява теб.

— Като те слуша човек, излиза, че Баев е просто гигант на мисълта — тросна се недоволно Юра.

— Ами гигант си е — усмихна се Настя. — Нали знаеш моя принцип: битката е загубена още в момента, когато допуснеш мисълта, че противникът е по-глупав от теб. Хайде, Юрочка, изчезвай, докато не са затворили офиса.

Съгласуваха всичко с Егоров и го изпратиха да се прибира вкъщи. Решиха да чакат обаждането на Ина в ресторанта: вредната храна, с която цял ден се бе тъпкал Коротков, все пак се бе изгубила някъде и към десет часа вечерта и той, и Настя се почувстваха ужасно гладни. Днес не извикаха шофьора Володя. А когато обсъждаха въпроса с транспорта. Егоров предложи да им остави своята кола.

— Щом не сте сигурни в шофьора, не го закачайте днес — посъветва ги Виктор. — И утре го оставете. Ти, московчанке, можеш да покараш моята таратайка, ако не те дразни.

— Ами ти? — загрижи се Настя.

— Не обиждай — измърмори Виктор. — Аз съм роден в тоя град и целия си живот съм прекарал в него. Та една кола ли няма да намеря от кого да заема?

Коротков се съгласи по принцип с идеята, но внесе поправки:

— Не е хубаво два дни поред да не викаме шофьора. Щом не пътуваме никъде и не решаваме въпроси, защо се мотаем тук? Защо не се прибираме в Москва? Нали ти го каза: не бива да будим излишни подозрения. Да речем, днес сме чакали някакво решение или съгласуване, но утре трябва да решаваме въпроси, така че вдругиден всичко да ни е тип-топ и спокойно да си заминем. Ето, така ще бъде правилно.

— И къде ще отидеш ти утре? — поинтересува се Настя. — Нали не си забравил, че е неделя? Какви въпросчета смяташ да решаваш, когато хората са в почивка?

— Ще измисля нещо, цяла нощ е пред мен — безгрижно отговори Коротков. — На тоя свят има не само чиновници, но и бизнесмени, които се трудят и в неделите.

Изпратиха Виктор и сега седяха в хотелския ресторант, който работеше до един през нощта, и чакаха. Вечерята бе изядена, чаят — изпит, а помощничката на Ворожец още не се обаждаше.

Телефонът иззвъня в дванайсет без четвърт.

— Случило ли се е нещо, Юрий Викторович? Помощ ли ви трябва? — попита Ина.

— Удобно ли ви е да говорите?

— Да, напълно. Нали ясно изложихте молбата си да ви се обадя, когато Пьотър Сергеевич ме освободи. Аз съм в колата, вече влязох в града. Ако искате, мога да дойда където кажете.

— Трябва да поговоря с вас. Но така, че за това да знаят колкото може по-малко хора. Така че по-добре аз да дойда където кажете. Само не у вас, неудобно е…

— Моля ви се, защо да е неудобно? Съпругът ми…

— Ина — меко я прекъсна Коротков, — и аз съм съпруг. И то не за пръв път. И със сигурност знам, че дори на най-сговорчивия мъж няма да хареса след полунощ да му дойде на гости някакъв непознат. Далече ли живеете от хотел „Сибир“?

— През нощта мога да стигна дотам за десетина минути.

— Кажете ми адреса, ще ви чакам пред дома ви. Надявам се да не ви бавя много.

— Добре.

Коротков си записа адреса и потупа джобовете си, проверявайки на място ли са ключовете от колата на Егоров и двата мобилни телефона.

— Е, готов съм, Аска, благослови ме. Да се надяваме, че помощничката на Ворожец е разбрана. Не мога да понасям собствената ти безопасност да зависи от някакви жени! Отначало тази Лорик, сега пък Ина… — промърмори той.

— Нали каза, че си сигурен в Лариса — смръщи се Настя.

— Разбира се, хем се постарах да се държа правилно, та да я наплаша точно колкото трябва. Мисля, че в близките три-четири дни няма да продума на никого. Виж, по-нататък, когато обмисли всичко и се успокои, не мога да гарантирам.

— По-нататък няма значение за нас, нали вече ще си бъдем у дома. Успех, Юраша. Ще те чакам в стаята.

Коротков тръгна, а Настя извика сервитьорката, подписа сметката и се качи в стаята си. Трябваше да се заеме с нещо, да мисли за друго, та очакването да не е толкова мъчително. Сега, след като изпрати Юра с уж добре обмислен и изграден план на разговора с Ина, започна да се съмнява и притеснява. Правилно ли съставиха системата от аргументи? И двамата изхождаха от това, което за няколко дни успяха да разберат за характера на тази жена, но то беше съвсем малко. Та нима няколко дни повърхностно познанство бяха достатъчни?

Ако можеше нещо да се поправи в плана, трябваше да действа бързо, докато Коротков още не се е срещнал с Ина. А може би трябваше да отиде самата Настя? Защо реши, че е по-добре именно Коротков да разговаря с помощничката на Пьотър Сергеевич? Защото думите на мъжа обикновено се възприемат по-сериозно. И защото Коротков притежава онова обаяние на силния зрял мъж, което кара хората, особено жените, да му вярват безпрекословно. Не, по-добре е, че отиде той, а не Настя.

Ала все пак не беше правилно, дето решиха да не използват диктофон. Диктофонът си е много по-сигурна работа. Само че не се знае кога ще се състои срещата на Баев с Ворожец. А и дали Ина после ще може да предаде записа. След разговора с началника на полицейското управление Пьотър Сергеевич може да прояви огромна мнителност и предпазливост и всички придвижвания и контакти на помощничката да бъдат поставени под жесток контрол. Освен това срещата им може изобщо да не се състои утре. Не, с телефона, разбира се, е по-рисковано, но пък е осигурено своевременното постъпване на информацията.

Тя затрепери зиморничаво. Винаги ставаше така, когато бе много притеснена. Най-важното, което трябваше да направи Коротков, беше да пробие стената на честността и предаността. Ина работи за Ворожец, служи му вярно. Много е трудно да накараш човек да направи нещо във вреда на този, който му дава работа и му плаща куп пари. Цялата надежда се крепи само на острия ум на Ина, на умението й да вижда перспективата и на желанието й да се върне в основната си професия. С Коротков заложиха точно на тези три качества. Ами ако грешаха? Ами ако Ина изобщо не беше такава?

Главният им аргумент беше, че Пьотър Сергеевич със своите неразумни действия се бе поставил в ситуация, която можеше да завърши само по три начина: или да го убият хората от „Прометей“, или Баев и Смелков напълно да му спрат кислорода, ако не му простят предателството, или той да си плюе на петите… Други варианти нямаше. И при всеки от тях Ина не би могла да работи при него и да получава солидната си заплата. Така че нямаше смисъл да се вкопчва в мястото си. Ако пък ситуацията се развиеше по най-лошия сценарий и работата стигнеше до война с „Прометей“, помощничката като нищо можеше да стане жертва заедно с шефа си.

Не, няма как да измисли нещо по-умно и правилно. Значи, остава само тъпо да чака. Ох, колко мразеше това Настя Каменская! Тя отвори вратата към стаята на Коротков и закръстосва пространството по маршрут от нощното шкафче в нейната спалня до същото шкафче в спалнята на Юра. Получаваха се по двайсет крачки във всяка посока. Това упражнение я поуспокои за пет минути, после нервното треперене се усили. Тя грабна ключ картата, телефона и цигарите, изскочи от апартамента в коридора, стигна до асансьора и слезе долу. Префуча покрай входа на ресторанта, откъдето долитаха глъч и силна музика, и се отправи към бара, макар да знаеше, че там също е многолюдно и шумно. Ала тъкмо това й трябваше. Всичките й сили щяха да отидат да тушира раздразнението си, защото тя не понасяше силни звуци. Затова пък това щеше да отвлече мислите й и да я поразтуши.

Всички маси се оказаха заети, Настя намери свободен стол до бара и поиска някакъв безалкохолен коктейл. Барманът й препоръча нещо, наречено „Снежинка“, и бързо приготви напитката, която не се оказа много вкусна, но пък освежаваща.

— Може ли да ви почерпя? — чу тя зад гърба си непознат глас.

Рязко се извърна и видя мъж на около трийсет и пет години, симпатичен, но доста пийнал.

— Ау, извинете — стъписано промърмори той, щом забеляза лицето на Настя.

Тя от сърце се разсмя. Именно за такива ситуации казват: отзад — пионерка, отпред — пенсионерка.

Мъжът помисли известно време, после май реши, че ситуацията не е много красива и трябва да се реваншира. Момичето, което седеше вдясно от Настя, допуши цигарата си и си тръгна, тогава новоизпеченият кавалер веднага се тръшна на освободеното място.

— Много се извинявам — подзе той, — не исках да ви обидя… Нали не се обидихте?

— Никак даже — усмихна се Настя с надеждата, че с това инцидентът може да се смята за приключен.

Но очевидно кавалерът беше на малко по-различно мнение.

— Нищо не исках да кажа… Вие сте много симпатична жена… — продължи той. — Дори може да се каже, че сте красива… Е, какво като не сте млада… Ама наистина ли не се обидихте?

— Не се обидих — повтори Настя бавно и отчетливо. — Всичко е наред.

— Хайде тогава да пийнем… като знак, че сте ми простили! — зарадва се мъжът.

— Аз не пия. Успокойте се, моля, не се сърдя.

Тя понечи да прояви непреклонност и да каже нещо рязко, ако той не я остави на мира, ала изведнъж си помисли, че и безсмисленото пререкание с нетрезвен мъж също е начин да избяга от мислите си.

— Но нали пиете нещо… Хайде на „ти“, а? Да пием брудершафт, тогава ще бъда сигурен, че не си се обидила.

Той издишаше алкохолни пари и Настя положи доста усилия да не се намръщи от миризмата. Внезапно се развесели.

— Ами хайде! — съгласи се тя. — Само че за мен нещо безалкохолно.

— Да не си нещо болна? — със съчувствие попита кавалерът.

— Аха. Нали виждаш: стара съм вече. Един милион болести, пия лекарства с шепи.

— Направи на дамата… — Мъжът понечи да поръча на бармана и се запъна.

Беше очевидно, че никога в живота си не се бе интересувал от безалкохолни напитки и не знае никакви имена на коктейли.

— „Снежинка“ — подсказа му Настя.

— Да! Забъркай на дамата „Снежинка“ — зарадва се мъжът. — А на мен уиски с кола.

Барманът се усмихна някак странно, неодобрително погледна Настя, но след минута сложи на бара две чаши: едната — висока и тясна — с коктейла, другата — по-ниска и по-широка — с уиски, разредено с пепси.

— Е, наздраве!

Кавалерът протегна напред своята свита в лакътя ръка с чашата. „За пиене — ще пийна — помисли си Настя, — още повече че наистина съм жадна. Виж, после ще трябва да се целуваме… Дано не умра от алкохолните пари.“

Спаси я Коротков. По-точно телефонът, който излъчи сигнал, че е получено съобщение. Настя бързо допи питието си, ловко се измъкна от пиянската прегръдка и извади телефона.

— Извинявай, спешно е.

Мъжът опита да се обиди, но тя вече бе забравила за него, впила очи в екрана, на който светеха чудесните думи: „Наред е. Идвам“.