Сибирски тайни

ПОНЕДЕЛНИК

Сутринта в понеделник Коротков съобщи, че днес ще работят по различни графици.

— Аз ще обиколя разни чиновници, ти и без това не уважаваш тази работа, а на мен ми допада — каза той на закуска. — А ти се свържи с Егоров, помоли го да намери време за теб. Ето ти тук няколко имена, трябва да изясним какви са интересите им към нужните ни места.

С тези думи той сложи пред Настя откъснат от бележник лист. Закусваха сами, Пьотър Сергеевич рано бе тръгнал по своите задачи.

— Да вървим, ще те хвърля до хотела, оттам вече ще се придвижиш сама.

— Ами ако Егоров не намери време за мен?

— Значи, ще потърсиш информация по стария изпитан начин — позасмя се Коротков. — Аз ли да те уча.

Когато грабна чантата си от стаята, Настя се подвоуми дали да не вземе лаптопа. По принцип можеше прекрасно да търси информация и с помощта на айпада, не е голяма разликата. Но в отсъствието на гостите дали домакинът няма да се изкуши да провери компютъра им? Впрочем едва ли. Защитен е със сложна парола, абсолютно сигурно е, че сам Ворожец не може да я разбие, ще трябва да вика подкрепление, а нали с Коротков може да се върнат всеки момент и да сварят специалиста, както работи. Пьотър Сергеевич не би рискувал така. Ами Ина, неговата помощничка? Какво умее тя? Какво образование има? Настя нищо не знае за нея. Може би именно тя би се справила с паролата на компютъра. А и присъствието й в къщата няма да събуди подозрения.

„Не — твърдо си каза Настя Каменская, — покритото мляко котки не го лочат.“ Пъхна лаптопа в чантата и излезе.

Докато пътуваха към града, тя изпрати на Егоров съобщение, за да не тревожи оперативния работник със звънене, ако той е зает. Отговорът дойде доста бързо: „Обичаш ли разходки? Звънни“. Дали обича да се разхожда? Естествено, не. Анастасия Каменская обича да чете, уютно настанена на дивана, с подвити под себе си нозе. Освен това обича да работи.

Но тук, в този град, не те пишат правилата и всъщност на никого не е интересно по какво си пада и по какво — не, една бивша служителка на криминалната милиция. Ето защо тя се обади на майор Егоров и каза, че е готова да се види с него където и когато му е удобно.

— А, удобно ми е там, където има бира — мрачно и както й се стори, недоволно отговори Виктор. — Но е желателно по-близичко до улица „Мечников“, имам малко работа там.

Шофьорът Володя веднага коригира маршрута и само след половин час Настя седеше с Егоров на една тротоарна маса пред заведение, високопарно наречено „Песента на тайгата“. Вероятно името намекваше, че клиентите така добре ще си хапнат и пийнат, че ще запеят с цяло гърло хубави песни. Вярно, чистотата на масите беше съмнителна, а един поглед към ръцете на сервитьора, дошъл да вземе поръчката, й бе достатъчен, за да разбере: тук никой не се интересува от никакви санкции за лоша хигиена и не знае думата „санитарен контрол“. Настя поиска бутилка минерална вода, Егоров — безалкохолна бира.

— Правилно — одобрително възкликна Виктор, — тук не бива да се яде, ще патиш. А бирата им е прилична, цените също. Е, та какво те тревожи сега?

— Аз, Витя, имам и тревоги, и горести, и безпокойства — засмя се Настя. — От кое да започна изложението си?

— Ха, има ли значение?

— Тревогата ми, Витя, идва от задачата, която ми възложи моят шеф Юра Коротков. Горестта, струва ми се, може да се окаже важна за нашата работа, но Коротков не ми е възлагал това. А безпокойството не е голяма работа, банално любопитство. Нещо като тъга по професията.

— Тогава започни от тревогата — реши Виктор. — Да свършим с най-тягостното, после ще минем към приятното.

Настя му подаде листа от бележника на Коротков и обясни молбата си. Егоров бегло прегледа списъка и обеща да се свърже с колегите си от другите отдели, които разполагали с нужната информация.

— Сега кажи за безпокойството. За горестите ти ще поговорим после. Тъга по професията — това го разбирам.

Виктор я погледна със съчувствие и отпи голяма глътка бира.

— Ами за убийството на Милановская си мисля… Няма никакво отношение към нашия въпрос, но ужасно ме измъчва любопитството. Знаеш ли нещо?

Преди да отговори, майорът отпи още една голяма глътка, бавно избърса устните си с хартиена салфетка.

— Теб пък какво те интересува? Както казваше един мой познат, „обосновете въпроса си“.

— Нали ти казвам: просто ми е любопитно. Ако не можеш да отговориш — няма проблеми, ще го преживея.

— Мога. Само не знам трябва ли.

Настя сви рамене, постара се да потуши обидата, която веднага я обзе и започна да се разраства буквално за секунди. Ама за какви обиди става въпрос тук? Нима може да се разгласява информация за престъпление пред външен човек, пък бил той и бивш колега, дошъл при теб с препоръки от стар и уважаван познат? Не може. Това е непоклатимо правило. Интересен феномен: човек уважава правилата и се ядосва, когато някой не ги спазва, но спазят ли правилото по отношение на него, веднага се обижда.

— Добре де, не се цупи — засмя се Егоров, — я да видя ведро лице! Работя по случая с Милановская, така че знам всичко. Каквото мога — ще ти разкажа, а каквото не мога — не се сърди. Какво, учудваш се, че са ми възложили истински случай ли? Ами защото нямат избор, кой да работи, като всички без почивка се трепят по еколозите. Пък това е някаква си световнонеизвестна редакторка. Дадоха ми за помощник едно хлапе от района, съвсем зелено, било е дежурно и се случило първо при трупа на Милановская. Е, после наистина ни прикачиха и един тип от моя отдел, нещо като надзирател ни се пада, че нали нас не ни бива.

— Тоя тип разбира ли си от работата? — попита Настя. — Или е прост контрольор?

— Нормален е — кимна Виктор. — Добър професионалист. Вярно, като човек не е… Ето, виждаш ли, налага се да пия безалкохолно в работно време, че да не се издъня. Той е човек на шефа на управлението, така че може и да ме изпее.

„Ето на, обидо, напразно узряваш и наливаш сокове. Ще ти извия врата, докато не си се надигнала в цял ръст и не си успяла да отровиш душата ми“ — помисли си Настя укорително. Не, напълно ясно е, че трябва да направи нещо с тази нейна обидчивост, инак няма живот.

— Вчера ми споменаха, че според всички Милановская е била убита по поръчка на Горчевски — предпазливо поде тя.

— Кой ти каза?

— Всъщност ми го довери приятелката на Ворожец, но тя се позова на градската мълва. Говорело се, че Милановская изровила някаква информация за миналото на Горчевски и можела зле да го компрометира.

Егоров се усмихна кисело.

— Целият град говорел, значи? Виж ти. Нещо бързо се разприказваха. Впрочем нищо чудно, телевизионерите са разнесли слуховете, от тях са тръгнали. Не, Настя, това са глупости. Шестото чувство ми подсказва, че няма нищо подобно, празна работа. И ръководството смята така. На тях не им е изгодно да се джафкат с Горчевски преди изборите, нали разбираш. Ами ако той стане кмет? Ще им се привидят звезди посред бял ден. Всъщност Милановская е получила предложение в токшоуто да се говори в определена посока по повод на проекта за магистралата. И очевидно е отказала. С тази версия се занимава тъкмо Хохлов, нашият доморасъл контрольор. Мен и момчето от района не ни допускат до нея, забъркана е политика, тяхната верица, висши сфери, задействана е областта, ние трябва да си знаем гьола.

В гласа му прозвуча такава неприкрита горчивина, че на Настя й стана неудобно. Сякаш точно тя беше виновна, задето са решили от разработването на най-перспективната версия да бъде отстранен опитният, но компрометирал се служител.

— А ти с какво се занимаваш, щом не е с това? Има ли други версии?

— Има. Банално битово престъпление. Някой е нощувал у тази Милановская и на сутринта е излязъл с нея. И я е пречукал още във входа. Изглежда, нещо се е объркало през нощта. Във всеки случай вечерта преди убийството е имала гости. Или само един гост. И аз трябва да го намеря. Може тя да е казала нещо важно по случая. Убили са я или задето е отказала предложението за предаването, или по лични мотиви, ала това вече няма значение за мен. Защото трябва да намеря човека, който е бил при нея, непременно трябва да го открия. И това правя, търся го. Или е любовник, или влюбена в гаджето си приятелка, която се е нуждаела от терен.

Егоров разказа всичко, което бе научил за купените продукти, за неприпряната разходка на Милановская с кучето… И неговите заключения за двойка влюбени, които е нямало къде да се срещат и са използвали жилището на убитата, се видяха на Настя напълно правдоподобни.

— Между другото, Милановская се е нарекла така за по-шик, всъщност тя е Милюкова, не е и Мила, както са смятали всички, а Камила — добави Егоров. — Живеела е на проспект „Ермак“. Разпитахме хората там — и съседите, и кучкарите, с които е разговаряла, никой не знае нищо нито за любовник, нито за приятелка. Но на „Ермак“ тя се е преместила само преди две години, преди това е живяла тук, на „Мечников“. Затова реших да се разходя до старото й местожителство, да поразпитам хората. Може пък някой да помни нещо. Особено ако любовникът й е отдавнашен и грозно зарязан. Тогава Милюкова е престанала да общува с него още докато е живеела тук, а сега той я е намерил на новия адрес и си е разчистил сметките.

— Звучи логично — кимна Настя. — Искаш ли да ти помогна?

— Защо? — напрегна се Виктор.

— Без причина — усмихна се тя. — Приеми го като подмазване, почти безкористно. Дощя ми се да си припомня старата работа, че доста се застоях на пенсионерската ясла. И после, нали остават горестите.

— Ааа… Да бе, да, горестите. А и тревогата трябва да потушим някак. Почакай, ще звънна на един човек.

Егоров бързо поговори с някого, накрая доволно се засмя, фотографира с телефона списъка на Коротков, изпрати го някъде, извади от джоба си смачкана банкнота, пъхна я под металния салфетник и стана.

— Ами да вървим, щом си решила.

До блока, в който някога живяла Камила Теодоровна Милюкова, стигнаха за около минута и половина. Егоров намери в бележките си номера на апартамента и кода на домофона, който, както се разбра, предварително научил от тукашния участъков. Решиха да започнат от апартаментите на същата стълбищна площадка. После, както обикновено, продължиха по веригата: с мен не е разговаряла, но беше приятелка с… На мен не е казвала, но може да е споделила с… При мен не се е отбивала, но веднъж или два пъти я видях да звъни на вратата на номер…

— Витя, кучето на Милюкова старо или младо е? — попита Настя, докато се придвижваха от етаж на етаж по стълбище с доста очукани стъпала.

— Старо. Вярно, не съм спец по песовете, не мога да определя, но съседите на „Ермак“ казаха, че е дошла с него в новото жилище.

— Дали да не поразпитаме тукашните, които имат кучета? — предложи тя.

— Ще ги поразпитаме — съгласи се майорът, — ако ни останат сили. И време. Време аз имам колкото щеш, за теб обаче не знам.

— И аз имам. Моята задача за днес е да работя по списъка. Така че при всяко положение трябва да дочакам отговора от твоя човек.

— Значи, гледай сега, Настася: имаме две лелки от последния етаж, които непрекъснато се карали заради някакви глупости и една през друга тичали при Милюкова да я молят тя да „насоли хубаво негодницата по телевизора“. Имаме и списъка на бабите, който ми даде участъковият. Кого си избираш?

— При свадливите лелки ме е страх да ходя — засмя се Настя. — Ами ако ме набият, щом са толкова агресивни? Дай по-хубаво да ида при бабите, по-рано добре се справях с тях.

— Е, тогава дръж списъка. На първия ред са номерата на апартаментите, където живеят съвсем самотни бабички, по-нататък са онези, които са със семействата си.

Настя поклати глава: ех, защо, защо така бездарно и безжалостно пилеят кадрите? Виктор Егоров е истински професионалист — не стига, че предварително е взел от местния участъков всички необходими сведения, но не е забравил и че самотните бабички виждат и знаят много повече от онези, които живеят с деца и внуци. Тези умения идват само с опита, с годините, и младите оперативни работници обикновено ги нямат. Ето защо неопитните момчета си хабят силите, втурват се към всяко нещо, не умеят да изградят система от приоритетни направления и губят много повече време за работата, която опитни професионалисти изпълняват три пъти по-бързо. Възрастните жени, които са при семейството си, имат с какво да се занимават и без да наблюдават съседите и да ги обсъждат по пейките пред входа.

След около час и половина Настя и Егоров се срещнаха на детската площадка пред блока, в който някога живяла Камила Милюкова. Настя беше обиколила самотните бабички, естествено, не всички, а само онези, които бе заварила вкъщи. А Виктор след разговора с едната от свадливите лелки, тъй като другата била на работа, беше успял да хване трима местни, които разхождаха кучета. Двамата от тях не си спомниха Милюкова — взели си домашните любимци, след като Камила се преместила на проспект „Ермак“, ала третият се сети още щом съзря снимката на бившата си съседка. И потвърди, че я виждал с кучето й, биела на очи, как да не я забележи човек. Лично с него не била разговаряла, но инак била общителна, постоянно бъбрела с някого.

Настя извади повече късмет. Две доста старички съседки на Милюкова уверено заявиха, че тя „си имала гадже“, идвал с червена кола и оставал през нощта. Дори й го описаха поотделно. Не кой знае колко добре наистина, но приблизителната му възраст и цветът на косата съвпадаха. И червената кола. Можеше да се опита…

— И колко баби разпита? — мнително присви очи Виктор.

— Шест. В останалите апартаменти не ми отвориха.

— Шест? За час и половина? Бърза си като светкавица. Да не претупваш? Пада се по петнайсет минути на баба. Такова чудо не съм виждал през живота си — самотна бабка след петнайсет минути да пусне човек да си ходи, и то който й говори и задава въпроси. Щом те е пуснала, значи, изобщо не е искала да приказва с теб. А това на свой ред означава, че ти не умееш да я предразположиш и да я накараш да отговаря на въпроси. Тъкмо това е то, претупването. От мен да го знаеш, московчанке.

Настя беше готова да се подпише под всяка негова дума. Тя добре си спомняше първите години от работата си в криминалния отдел, как се бе измъчвала, разпитвайки възрастни свидетели. И колко бавно те си припомняха, и колко заплетено съобщаваха фактите, и как отклоняваха разговора в други посоки, как се отдаваха на спомени без никакво отношение към разследвания случай. Беше й жал да ги прекъсва и да ги кара да се връщат към това, което я интересуваше, защото те бяха отчайващо самотни и се вкопчваха във всеки възможен събеседник… Едва много по-късно тя успя да намери някои похвати, които позволяваха бързо и без да обижда свидетелите, да приключва разговора.

— Имам си хитри трикове — засмя се Настя. — Не вярваш ли? Ето, вземи, чуй.

Тя извади от чантата си диктофона, на който записваше всички проведени разговори.

— За теб го направих — отговори на немия, застинал върху лицето му въпрос. — За да имаш с какво да се отчетеш. Вярно, там е моят глас, затова не можеш да го дадеш на никого да го слуша, но по този запис ще можеш без проблеми да напишеш справката си. Вземи и сам се убеди, че разговарях честно с всичките шест баби. Без да претупвам.

Егоров се поколеба, после взе диктофона и поклати глава.

— Ей, страшна си, московчанке… Аз пък на, така и не се научих. Много неща умея, а това — не. Попадна ли в лапите на бабичоците, по никакъв начин не мога да се отърва за по-малко от четирийсет минути. Добре, ще го чуя вкъщи, може наистина да науча нещо полезно. Е, какво, да тръгваме за „Ермак“, да поразпитаме за гаджето с червената кола? Или вече не щеш да ми помагаш?

— То пък една помощ от мен — махна с ръка Настя, — само ти преча, мотая се в краката ти. Но трябва да дочакам отговора, да си изпълня задачата, така че не се сърди, ще продължа да се разхождам с теб.

— Хайде, недей да скромничиш, все някаква полза има от теб, а и двама е по-весело — закачливо намигна Виктор. — Дай пак да се отбием някъде, аз ще пийна още биричка, а ти вземи да хапнеш нещо — и поемаме за „Ермак“.

— Далече ли е?

— Доста. Почти в другия край на града. Ама не бой се, аз съм с колата. Сигурно там, в столицата, си свикнала да се разхождаш с лимузини, а моята кобилка е по-простичка, по-бедна, но нищо, ще ни закара криво-ляво.

Настя видя табела на заведение и пристъпи към вратата, но Егоров я дръпна за ръката.

— Не, не на това място, ще изберем нещо по-евтино.

Тя упорито спря.

— Витя, храната тук нормална ли е?

— Напълно. Само че цените не са по джоба ми.

— Нали няма да се обидиш, ако те почерпя? Моля те.

Той сви рамене.

— Отдаваш се на разкош, а, московчанке? Добре де, придума ме.

Заведението наистина се оказа учудващо добро и не можеше да се сравнява с онова, в което се срещнаха сутринта. Менюто беше скромно, но храната — прекрасна, а и обслужването бе бързо и любезно.

— Витя, а кога мога да започна да питам за горестите си? — плахо се заинтересува Настя, след като им взеха поръчката и донесоха бира за Егоров, сок за нея и панерче с хляб и масло с подправки.

Егоров бавно отпи от високата халба, намаза дебело една филия, отхапа и задъвка.

— Започвай — разреши й великодушно.

— Трупът на ветеринаря, който е работел във фермата…

Егоров едва не се задави. Явно бе очаквал въпрос за какво ли не, само не и за това.

— Мале мила, туй пък за какво ти е? Откъде ти хрумна за тоя ветеринар?

— Всъщност отникъде, ако е било убийство по битови причини. Само че си помислих: ами ако е свързано някак с убийствата на еколозите? Нали те са проучвали опасността от фермата. И като нищо може да са влезли в контакт с ветеринаря. Не знам как именно, но може там да са открили нещо и да излезе, че всичките тези престъпления са от един и същ инкубатор. Или вече сте го разкрили и по него всичко е ясно?

Виктор замислено дояде първата филия и се зае с втора, като и нея щедро намаза с масло.

— Хич даже не сме го разкрили, в архива е, спряно. И аз работих по този случай, но така, не съвсем пряко. Най-вече с него се занимаваха момчетата от територията, дори не нашите, от Вербицк, защото го намериха в гората, а това вече не е в града. Но се трудиха съвестно, уверявам те. Много се стараха. Разровиха контактите му до един, личните отношения, служебните, конфликтите, всичко осветлиха. И нищо не намериха. Имаше версия, че е била замесена Перовската ферма, ръководството й има свои интереси, но на това място бързо свиха сармите на момчетата: онази ферма има мощен чадър, там нещо хитруват с категоризирането на кожите, дори са включили в далаверата кожухарската фабрика… С една дума, въртят се мръсни пари. Бутнали са сухо на хора от областното ръководство и те са им организирали защита и подкрепа. Така че да се закачаш с Перовската ферма, си е малко опасно, ако не искаш да настроиш областните шефове срещу себе си. По тази версия почти не е работено. А виж, еколозите… Не знам, може и да има нещо такова. Само че ветеринарят беше убит преди повече от година, а шумът около еколозите се вдигна едва тази пролет и никой вече не си спомняше за него.

Той пристъпи към третата филия и май не смяташе да продължава разказа си. Настя търпеливо изчака той да дояде филията и да пийне бира.

— Как е бил убит?

— Пребит до смърт. Нито заклан, нито застрелян, нито отровен — нищо такова. Само травми, но тежки. Разкъсвания на черния дроб, на далака, на белите дробове. Виждал съм такива неща по трупове, пречукани от хулигани. Така че това се реши при спирането на делото: убийство, извършено от група неустановени лица от хулигански подбуди.

— Дълго ли е лежал в гората, преди да го намерят?

— Ами доста… Сега не мога да ти кажа точно колко, много време мина — пет дена ли бяха, седем ли… Нещо такова.

Завибрира телефонът на Егоров, оставен на масата. Настя тъкмо се зарадва, че звъни човекът, когото майорът бе помолил да отговори на въпросите на Коротков, но уви! Виктор погледна дисплея и се намръщи:

— Дежурните. Сигурно пак нещо е станало.

Той вдигна и докато слушаше, на лицето му се изписваше все по-странен израз.

— Ето ти изненадка — изпъшка Виктор и остави телефона на масата. — Спомняш ли си, ти се интересуваше от собственика на куфарчето? Имаш шанс да го видиш с очите си.

— Ама сериозно ли?!

— Аха — кимна той. — Появил се е. Отишъл в полицейския отдел на гарата. В момента на кражбата вече тичал към влака, който нямало да чака него, налагало се спешно да замине по някаква си страшно-ужасно-невероятно важна работа… Така че, щом я свършил, дошъл да подаде заявление за кражбата. Пратили го в нашата дежурна служба. Сега седял там и чакал да му върнат куфара. Трябва да разговаря със следовател, нали в протокола багажът е записан като иззет от място, където е намерен труп. А следователят, по-точно следователката, била на местопроизшествие и нямало да се връща в службата. Така че помолиха да отида аз, поне да му покажа куфара и да се убедим, че ще си го познае. Защото на гарата и ден не минава без кражба. Може на този човек да са задигнали някаква вехтория. Макар че по дати съвпада, поне така казва дежурният. Така че хайде, Настася, да хапнем набързо и право в родната кантора.

— Ами на проспект „Ермак“ няма ли да ходим?

— Ще видим. Ако се оправим бързо с куфара, ще отидем, тъкмо ще стане привечер и хората ще са се прибрали от работа.

Колата на Егоров наистина беше стара — „Форд ЛТД Краун Виктория“, кой знае от кои години, но много добре поддържана. Веднага си личеше, че собственикът се грижи прекрасно за бедната си кобилка, както я наричаше.

— Да, добра количка, само че сега ремонтите са голяма мъка. Вече не се произвеждат, още от деветдесет и втора, резервните части са проблем. Когато я купувах, беше на петнайсет години, та ми я дадоха за някакви дребни пари. Тогава обаче не се сетих, че щом са спрени от производство, части няма да се намират… Но не се притеснявай, ще литнем като с криле.

— А проблем ли ще е, ако и аз бъда с теб?

— Ама моля ти се! — театрално възкликна Виктор. — Кой кога се е интересувал какви хора водят оперативните работници в кабинетите си? Работата ни е такава, практически безконтролна, това й е прелестта. Ти ли не знаеш!

— На „Петровка“ не може току-така да се водят хора, става само с пропуск по заявка на служителя и с представяне на паспорт — обясни тя.

— Е, ние не сме столичани, обикновени хорица сме, казваш „с мен е“ и вкарваш когото си искаш.

В управлението млад охранен дежурен посочи на Егоров доста приятен мъж на около четирийсет години, който седеше на скамейката до стената.

— Стаята за разпити свободна ли е? — попита Егоров.

— Май да — отговори дежурният, — ключът е тук.

— Дай го.

Щом чу „стая за разпити“, мъжът се сепна, в очите му се мярна уплаха, ала се насили да се усмихне.

— Стая за инквизиции ли казахте?

Настя мълчаливо стоеше встрани и разглеждаше собственика на куфара. Осветлението в тази част на коридора не беше особено ярко, лицето не се виждаше добре в детайли, но като цяло се създаваше впечатление за човек с добри финансови възможности. Приблизително такъв си го беше представяла, когато бе изучавала номерата на дрехите и обувките от багажа му. Ръст около метър и седемдесет, нормално телосложение, нито слаб, нито дебел, а и възрастта също отговаряше на предположенията й.

Тя разбираше защо Егоров не иска да го заведе в кабинета си. Нали там беше куфарът. А според правилата трябва първо заявителят подробно да опише откраднатото и едва тогава то да му се даде. Вярно, майорът не приличаше много на полицай, който се старае да спазва тези правила, но сега ситуацията бе особена: бяха го допуснали до работа по сериозно престъпление, получил беше шанс да се реабилитира в очите на колегите и началството си и не биваше да се изложи и с най-дребния пропуск. Пък макар и с пропуск по съвсем друг случай. Но както се казва, ако искат да те удавят, ще го направят и в капка вода.

Въпросът на окрадения мъж остана без отговор. Егоров взе от дежурния ключа и направи знак на Настя да го последва. Тримата влязоха в стаята за разпити — малка, с две почти долепени едно до друго бюра и няколко стола. Виктор посочи на заявителя един от столовете. Всъщност на оперативните работници не се полагаха такива стаи за разпити, в истинския им вид ги имаше само в предварителните арести, но нали служителите на криминалните отдели седят в кабинетите си поне по двама, затова винаги се стараят да си заделят отделно помещение, в което да могат да поговорят очи в очи, без да им се пречи. Всички наричат по различен начин тези помещения, всеки според фантазията си.

— Поседете засега тук с нашата служителка, аз ще се върна бързо и ще се заемем с вашия въпрос.

Мъжът послушно седна и притеснено се заозърта. Настя стоеше, подпряна на стената, и го поглеждаше. Тук имаше достатъчно светлина, за да разгледа окрадения пътник с подробности.

Егоров наистина се върна бързо, в едната ръка държеше папка, в другата — ключ с номерче, който той незнайно защо подаде на Настя.

— На, дръж.

Тя погледна номерчето. Обикновена пластмасова пластинка с пъхнато вътре листче, на което бе написан номер на кабинет. Ясно. Егоров беше преместил куфара в друга стая, в случай че се наложи да отидат в кабинета му, преди да е дошло времето да покажат куфара.

— И тъй, да започваме — каза Виктор с делови вид и се настани зад бюрото. — Дайте си паспорта и обяснете какво ви се е случило.

Мъжът дръпна ципа на малката чантичка, преметната през рамото му, извади паспорта и го подаде на Егоров. Виктор бегло прегледа всички страници, записа си нещо на лист и даде паспорта на Настя.

Фамилия, име, бащино: Загребелни Андрей Александрович. Година на раждане — 1973. Роден в град Краснокаменск. Брак, сключен през 1999 година, разтрогнат през 2001 година. „Не е тежало дълго бремето“ — позасмя се наум Настя. Местожителство — Твер.

Тя внимателно прегледа всички страници на паспорта до края. Нещо я боцна отвътре, но какво — не разбра. Отново прелисти страниците. Не, май всичко беше наред. Изглежда, й се бе привидяло.

Такъв си бил, значи, господин Загребелни! Чанта „Лари Сорено“ от тазгодишната колекция, Настя я помнеше от картинката на сайта на фирмата. И коланът на дънките й бе познат. А и калъфчето на паспорта беше със същия дизайн като на чантата. Определено и дънките, и ризата, и небрежно наметнатият джемпър, и обувките бяха „Сорено“.

Междувременно потърпевшият бе завършил доста краткия си разказ как го обрали на гарата и колко бързал за влака. И сега Егоров слушаше как Андрей Александрович изброява съдържанието на куфара, като сверяваше казаното с описа, който бе донесъл от своя сейф. По удовлетворения му вид личеше, че всичко, което изброяваше мъжът, напълно съвпада със списъка, съставен при огледа на куфара. Да, Настя беше права, когато се опитваше задочно да обрисува портрета на този човек: той добре познаваше своите вещи, помнеше ги и ги ценеше.

Познаваше, помнеше, ценеше… Изведнъж тя разбра какво бе привлякло вниманието й в паспорта на Загребелни. Но преди да го каже, трябваше още да помисли, да прецени… В края на краищата никой не й бе дал думата. Само за отвличане на вниманието Витя я бе нарекъл служителка, но всъщност тя беше никоя.

Настя се премести по-близо, но така, че Загребелни да не я вижда, и сега го разглеждаше без стеснение, от упор. И с всяка секунда съмненията й нарастваха. Нещо не беше наред. Но всичко трябваше да се провери, не можеше ей така, от раз да не повярва на човек, заявил, че е бил ограбен.

Взе чантата си, извади телефона, бързо го показа на Егоров иззад гърба на Загребелни и излезе в коридора. Отдалечи се на няколко крачки от вратата и написа на майора съобщение: „Аз не му вярвам. Трябва да видя куфара“. След две минути пристигна отговорът: „Ключът е у теб. Заключи се отвътре. Побързай“.

Стаята, ключът от която беше в джоба на якето й, се оказа служебен кабинет като всички останали, с две бюра. Едното беше девствено чисто и по всичко личеше, че не принадлежи на никого. Второто също бе чисто и подредено, но с пълен комплект канцеларски материали. Явно работещият на него служител беше в отпуск. Многострадалният куфар стоеше самотен под перваза.

Настя се зарадва, че си носеше лаптопа. Разбира се, можеше да намери цялата необходима информация и с помощта на таблета, но нали в хотела бе изучавала фирмата „Лари Сорено“ именно от лаптопа и благоразумно си бе отбелязала няколко места. А те сега щяха да й бъдат много полезни, спестявайки й маса време. Защото в тази ситуация бързината беше от голямо значение: трябваше да събере сериозни аргументи за предположението си, докато Егоров тормозеше Загребелни с чисто формални въпроси, които би могъл и да не задава. Егоров ще го държи колкото може, но в края на краищата човек, печелещ толкова пари, не може да е пълен идиот и рано или късно ще усети, че оперативният работник просто печели време.

Сега най-важното беше да влезе в интернет. Надяваше се паролата да е забодена с кабарчета на най-видно място на стената. Поне в кабинета на Егоров, доколкото си спомняше от първото си посещение, беше точно така.

И наистина я намери. След три минути Настя Каменская се убеди, че първото й впечатление е било правилно: чантата на Загребелни, калъфчето на паспорта и коланът бяха от последната колекция и се продаваха в Русия едва от февруари-март на текущата 2014 година. А този факт никак не съответстваше на представата, която тя си бе създала преди няколко дни.

Провери още веднъж дали не е забравила да заключи отвътре вратата и отвори куфара. Да, в него всичко беше приблизително така, както си го спомняше. Ето го празния портфейл, който толкова бе разпалил въображението й и я бе накарал да измисля всевъзможни обяснения. Портфейлът беше купен някъде през 1994-1995 година. Не беше изключено някоя от версиите й да се окаже вярна. Ала можеше да излезе и нещо съвсем различно.

Тя внимателно огледа всички отделения. Бяха празни. Портфейлът беше дебел, многофункционален, имаше отделения за кредитни карти, за банкноти, за дребни — под затворен цип, пластмасово прозорче за лична идентификация, което мъжете в Русия обикновено използват за шофьорското удостоверение. Още едно отделение, затворено с цип. На опипване също й се стори празно, но трябваше да се провери. Настя дръпна ципа — наистина вътре нямаше нищо. Отвори още едно. И откри нещо странно, което никак не се връзваше с всичко останало.

Смачкана и внимателно огладена обвивка от бонбон. От надписа се разбираше, че бонбоните са се казвали „Брезова горичка“. Настя дори не беше чувала за такива.

Защо ще слагаш бонбонена обвивка в скъп портфейл? Защо ще я пазиш? Е, добре, може да се предположи, че Загребелни изобщо не я е пазил, а просто нехайно я е пъхнал в портфейла и я е забравил. Такива неща се случват много често. Но защо изобщо е трябвало да я сложи там? Колкото и да напрягаше фантазията си, Настя не намираше никакво лесно и правдоподобно обяснение. Може би на нея е записан телефонен номер? Или някаква парола? Или друго важно нещо? Тя доближи обвивката до очите си, огледа я отначало на светлината, после я проучи под коси лъчи. Нищо. Липсваше и най-дребна следа от нещо друго, освен от самия бонбон.

Изглежда, подозренията й все пак не са безпочвени. Тя отново взе телефона и набра съобщение: „Отпечатъци от вещите в куфара?“. Трябваше да чака отговор около пет минути, вероятно разговорът на Егоров с обрания мъж бе навлязъл в увлекателна фаза. Но отговорът я зарадва: „Има“. Настя бързо прехвърли кабелите, за да включи лаптопа си в поставения на отделна масичка принтер, разпечата няколко страници от каталозите на „Лари Сорено“ от различни години. После нахално порови из чекмеджетата на бюрото и из шкафовете, докато намери купчинка прозрачни джобове за документи. Сред канцеларските материали откри макаричка тиксо и ножица. Бавно и внимателно облепи горните фаланги на пръстите на двете си ръце, извади от принтера разпечатаните листове и ги пъхна в един джоб. Откъсна тиксото, като си помагаше със зъби. Написа още едно съобщение: „Потърпевшият е съмнителен. Да дойде утре. Аз идвам“.

Изключи лаптопа, пъхна го в чантата си, отключи вратата и угаси лампата. Сега най-важното беше Виктор да не я подведе.

Върна се в стаята за разпити навреме: разговорът явно вече залиняваше и Егоров се затрудняваше да се преструва, че всички негови въпроси са необходими и имат отношение към случая.

— Андрей Александрович, следователката, за съжаление, ще е тук чак утре — каза Настя приветливо и радушно, — а без нея не можем да получим вашия куфар от помещението за веществени доказателства. Нужно е специално постановление. — После му подаде джоба с разпечатките. — Ето, погледнете, моля, виждате ли на тези картинки някои от вашите вещи?

Загребелни започна да ги оглежда, а Егоров седеше равнодушен и спокоен, сякаш ни най-малко не се учуди от случващото се. „С пиене си е погубил здравето и външния вид — помисли си Настя, гледайки майора. — Но не и професионализма и самообладанието. Неслучайно казват: майсторлъкът не се губи от пиене.“

— Да — каза накрая мъжът, — ето я моята шапка, ето и шала. — Посочи с пръст една от картинките. — А това е точно моят куфар. — И посочи изображение на друга страница.

Така, именно тази шапка, този шал и този куфар… Впрочем Настя Каменская нито за секунда не се бе съмнявала, че той ще ги познае.

Загребелни остави джоба с разпечатките на бюрото пред майора.

— Подпишете ето тук и тук — посочи му Егоров местата, където трябва да сложи подписа си. — И елате утре… Сега ще проверя кога точно ще бъде тук следователката.

Той се обади някъде, каза, че се е явил потърпевшият по делото за кражбата на куфара, и попита кога човекът да дойде утре.

— Следователката ще може да се види с вас към края на работното време — обясни на Загребелни. — Имате ли къде да пренощувате?

— Да, не се тревожете — учтиво отговори Андрей Александрович, — веднага щом пристигнах, си резервирах стая в хотела. Знаех си аз, че за един ден няма да стане работата.

— Е, прекрасно — заключи Виктор. — Значи, утре, някъде към шест вечерта. Следователите ни работят в другото крило, там е следственият комитет. Сам няма да го намерите, елате пак тук, при дежурния, помолете да ме извикат и аз ще ви заведа. Всичко хубаво. Да вървим, ще ви изпратя до изхода.

— Ама аз няма да се изгубя!

— Такъв е редът — строго изрече майор Егоров. — При нас е лесно влизането, трудно е излизането… Ами ако сте заподозрян, който е решил да избяга? Трябва или да имате подписан пропуск, или пък лично…

На прага той се обърна към Настя:

— Постой тук, ей сега идвам.

Върна се след десетина минути, беше запъхтян.

— Хайде в моя кабинет, там сега няма никого, момчетата са се пръснали по задачи. Аз вече пренесох куфара.

Джобът с разпечатките остана на бюрото.

В кабинета си Егоров първо включи чайника, после събра чашките от кафето и ги занесе в тоалетната да ги мие. Настя се напрегна: сега ще й трият сол на главата. И майор Егоров, старши пълномощникът от отдел „Убийства“, разбира се, ще бъде прав. Тя не биваше да се намесва. Не трябваше да си вре носа, това не е нейна работа. Не е и нейният отдел, нито нейният град. Какво пък, ще се извини, ще се покае. Не й е за пръв път.

Когато чаят завря, Егоров сложи пред Настя чаша, седна зад бюрото си, облегна се на стола, кръстоса крака и я погледна взискателно.

— Чакам — каза ядосано. — Веднага ми обясни какво става. Още не съм върнал на дежурните ключа от стаята за разпити. Ако сметна за необходимо, ще се обадя на експертите, ще ги помоля да направят всичко бързо, те да си вземат материала. Е?

Настя пое дълбоко дъх и изрече:

— Витя, сигурна съм, че Загребелни е подставено лице. Той не е собственикът на този куфар.

— Абе аз вече разбрах, че си помислила така. И защо?

— Защото…

Тя се запъна, не знаеше откъде да започне. От странното усещане, което я споходи, когато държеше в ръцете си паспорта на ограбения мъж? От нейните наблюдения върху Загребелни? От изводите, до които стигна, когато до среднощ седя пред компютъра в стаята си? От странната находка — старата обвивка от бонбон „Брезова горичка“?

— Ти можеш ли да си представиш човек, който си купува такива скъпи вещи, да няма международен паспорт? — попита тя.

— А той няма ли?

— Няма. Отметките за издаване на международен паспорт се поставят на последната страница на руския. Специално погледнах: там е абсолютно чисто. А паспортът е стар, издаден е преди повече от десетилетие. Ако през всичките тези години той е излежавал присъда, паспортът щеше да е по-нов. Тоест той може и да е лежал някога, но явно не през последните десет-петнайсет години. И през цялото това време нито веднъж не е пътувал в чужбина. При такива финансови възможности! Вярва ли ти се?

— Да допуснем — сдържано кимна Егоров. — Туй ли е всичко? Или има и друго? Давай по-бързо, не протакай.

Настя внезапно се ядоса.

— Това е само началото — каза сухо. — Ти хубаво ли разгледа Загребелни? Обърна ли внимание на цвета на лицето му? На зъбите му? Витя, главата си залагам, че човек, който си позволява такива скъпи покупки, е абсурд да изглежда толкова зле.

— Може да е боледувал наскоро…

В гласа на Егоров вече не звучеше предишната агресия.

— Може. А видя ли снимката в паспорта? На нея той е на двайсет и осем години, пресметнах. Вероятно и на по-малко, ако снимката е направена, преди да издадат паспорта. Но определено не на повече. И на нея той изглежда също тъй неугледно, както сега в живота. Дори май още по-лошо. А как се движи, как пристъпва? Като абсолютно здрав човек — съответно на неговата възраст. Тоест можем изобщо да не говорим за продължително, проточило се с години заболяване. Обърна ли внимание как е подстриган?

— Как? — Сега Егоров задаваше въпроси с искрен интерес, от доскорошната злоба не бе останала и следа. — Според мен е подстриган нормално.

— Нормално — съгласи се Настя. — Но лошо. Видя ми се прясно подстриган, съвсем отскоро, може би дори вчера. Само че е бил при бръснар, когото и при голямо желание не можеш да наречеш добър.

— Ти да не си специалистка по тези работи? — недоверчиво се позасмя майорът.

— Представи си, напълно наясно съм. Откак съм с къса коса, се налага да ходя на фризьор през месец и половина. И все при един и същи, който познава косата ми и умее да я подстригва. През тези години видях и чух много по въпроса и сега насън да ме бутнеш, ще различа кое е работа на добър майстор и кое — на несръчен занаятчия. Е, човек, който двайсет години е толкова привързан към една и съща марка и купува безумно скъпа продукция точно от нея, човек, който разполага с луди пари, никога няма да се подстриже при първия срещнат бръснар. Той ще ходи в един и същ салон при един и същ специалист.

Виктор помисли няколко секунди, после отново кимна:

— Добре, да речем, че е така. А откъде знаеш за двайсетте години?

Настя му обясни набързо за проучванията си, направени под шумотевицата на сватбения гуляй в хотелския ресторант. Докато разказваше, очите на Егоров все повече се присвиваха.

— И за какво ти беше това?

Настя отново долови в гласа му подозрение и недоверие. Но този път реши да не обръща внимание. В края на краищата, ако беше на негово място, щеше да реагира точно така. Пак този закон за правилото, с което си съгласен, но се ядосваш, когато го прилагат спрямо теб…

— Просто така. Нали трябваше да правя нещо, защото не ме оставяха да спя. А после ми стана интересно. И ето сега последното. Като имаш предвид онова, което ти казах за характера на този мъж, обърни внимание на едно обстоятелство: чантата, калъфчето за паспорта и коланът му са от последната колекция от текущата година. Дънките, обувките, ризата и джемпърът — не знам, трябва да видя етикетите. Обаче часовникът му, Витя, е евтиния. Макар че неговият обожаван „Дари Сорено“ отдавна произвежда часовници, много красиви, но безумно скъпи. Защо не си е купил? В момента няма толкова пари ли? Куфарът е по-скъп, проверих. Е, защо тогава? От всички вещи в куфара можем да си направим абсолютно еднозначно извода, че с нарастването на благосъстоянието му човекът си купува все по-скъпи неща, при това без да сменя старите с нови. В този смисъл и калъфчето за паспорта трябва да е купил преди петнайсетина години, а чантата — в самото начало на двехилядната, ако не и по-рано. Към две и дванайсета вече е дорасъл до куфара, а той струва сума, която ме е страх да произнеса на глас. И ето че през същата година той купува този безумно скъп куфар, а през две и четиринайсета — не още по-скъп куфар например, а чанта и калъфче, които в сравнение с куфара струват копейки. Защо? С каква цел?

— Е, и с каква цел, смяташ?

— За да може, Витя, някой да го представи за собственик на този куфар. За човек, който постоянно купува вещи „Дари Сорено“ и когото са окрали на вашата гара. Купили са му чанта, калъфче за паспорта и колан — неща, които бият на очи и със сигурност ще бъдат забелязани в полицията. Неща, по които веднага ще определиш марката, защото Сорено е разработил за тези предмети уникален, неповторим дизайн. Вероятно са купили и дрехи, но аз проверих — визуално дрехите на „Сорено“ нямат отличителни знаци, така че е можело да не се охарчват и за тях. С часовника е същото, той няма особен, всеизвестен и добре разпознаваем дизайн. Не се наемам да съдя за обувките. Но и това, което вече изброих, е достатъчно, за да заподозрем, че си имаме работа с подставено лице.

— Сиреч, искаш да кажеш, че истинският собственик на куфара е мъртъв, а неговите вещи са били крайно необходими на някого? И понеже са скъпи, могат да се продадат изгодно дори за една трета от цената си. Или защото в тях има нещо, което е много нужно на някого?

— Е, за продажба бих се въздържала да твърдя. Ако някой иска да продаде вещи на убит човек, той или е алчен, или няма какво да яде. И в единия, и в другия случай не би се охарчвал за чанта, калъфче и колан. Те са все пак много скъпи, особено според средната заплата в Русия.

— Значи — замислено потропа с пръсти по бюрото майорът, — или в куфара има нещо важно и ние сме го пропуснали, или…

— Да — подзе Настя. — Или истинският собственик е жив и здрав, но поради някакви причини не може или не желае да излезе на светло. А иска да си върне куфара. За който знае със сигурност, че е намерен и е в полицията.

Тя премълча за бонбонената обвивка. Виктор и без това се съмнява в аргументите й, думите й за него са пълни щуротии, а ако сега разкаже и за някакви бонбони, ще й се надсмее и окончателно ще я вземе за фантазьорка и параноичка. Господи, колко често е чувала тези думи и от колеги, и от следователи…

Егоров въздъхна, потърка с пръсти носа си.

— Това са само предположения.

— Разбира се. Точно затова попитах за пръстовите отпечатъци по вещите в куфара. И затова донесох на Загребелни джоба със стерилно чисти листове. Е, какво, Витя? Ще се обадиш ли на експертите? Това е работа само за пет минути, такива изследвания правят дори не срещу пълна бутилка, а за едното „благодаря“. Но тогава до утре ще знаеш със сигурност дали Загребелни лъже, или не. Между другото, какво е правил той във Вербицк? Нали не е тукашен, доколкото разбрах.

— Каза, че е идвал в командировка, после се е върнал вкъщи, там имал спешна работа и по никакъв начин не можел да я отложи. Добре, придума ме, московчанке… Ай да му се не види! Ще ми докараш беля на главата. А сега никак не бива да се излагам, ама никак.

— Е, нали никой няма да научи — примирително се усмихна Настя. — Доколкото схванах, ти не позвъни на следователката пред Загребелни?

— Та да не съм идиот? — тросна се Виктор. — Изобщо никъде не съм се обаждал. Така, престорих се, че говоря с някого.

— Тоест следователката още не е в течение и утре вечер няма да очаква нашия лъжливец. Това е добре. Всичко ще бъде скрито-покрито. А в зависимост от отговора на експертите ти вече сам ще решиш кога да говориш с вашата госпожа следовател и какво да й кажеш. Къде се намират вашите криминалисти? Далече ли са?

— Тук са, във вътрешния двор, в една триетажна сграда.

Егоров погледна часовника си, тежко въздъхна и взе телефона.

След четвърт час в кабинета припряно влезе леко задъхана жена на възраст с очила и куфарче в ръка. Втори чифт очила се поклащаше на червено шнурче върху гърдите й.

— Какво ти трябва, Витюша? Семьонич ме изстреля, помоли спешно да дойда при теб.

Егоров бързо й обясни за какво става дума.

— Негласно дактилоскопиране — позасмя се експертката. — Отдавна не си ни молил за такива неща. Мислех, че и никога няма да го направиш. Къде са образците?

— В стаята за разпити, вземи си ги, не посмях да ги пипам, да не ти ги загрозя.

— А с какво ще сравняваме?

— Картонът е в папка при следователката, но тя засега не е в течение. Трябва да ги имате в базата данни, нали вие сте ги правили.

— Коя е следователката? Донникова ли?

— Да.

— Добро момиче, старателно. Напиши ми номера на делото на едно листче — помоли експертката.

Егоров надникна в папката и откъсна горното листче от кубчето квадратни жълти стикери. После записа номера на делото, по което следователката бе поискала дактилоскопична експертиза на следите, иззети от вещите в куфара, намерен на мястото на убийството.

— Кога ще стане? — попита той с надежда.

— Ами нали искаш по-бързичко — насмешливо отговори жената. — През последните години за нищо не си ме молил, не както преди, когато просто мира нямах от теб. Затова ще свърша работата моментално.

— Какво ще ти дължа?

— Купи ми бонбони, ама хубави.

Майорът излезе от кабинета заедно с експертката, като предварително прибра папката с материалите в сейфа. Когато се върна, лицето му беше съсредоточено и сериозно.

— А ти ми разправяш, че ще се разминем с благодаря — избъбри ядосано. — При нас срещу едно „благодаря“ вече отдавна нищо не се прави. Сега ще трябва да й купувам бонбони.

— Аз ще купя — с готовност отговори Настя.

— Ами естествено — изпъшка той. — Няма аз да плащам за идеите ти, я. Ей сега ми се обадиха, отговорът на въпросите ти е готов. Нали разбираш — не е в писмен вид. Трябва да отида да чуя и да запиша. И да занеса една бутилчица в знак на благодарност. Ще се проточи това. Така че ти върви да си вършиш работата, утре се обади, ще ти кажа къде ще се засечем.

— Значи, днес няма да отидем на проспект „Ермак“?

— Ама за кога тепърва да ходим! Ако сега не ида при моя човек, докато си е на мястото, утре върви, че го търси. А няма да се освободя бързо, нали разбираш.

Тя разбираше. Двама добри познати, оперативни работници, топъл кабинет, краят на работния ден и една бутилка — това е комплект, който иска време.

Чувстваше се ужасно виновна, сякаш неволно, от едната глупост или недомислие бе въвлякла този добър човек в опасна авантюра. Щеше й се да направи за него нещо полезно.

— А искаш ли аз сама да отида на „Ермак“, да поразпитам за любовника с червената кола? — предложи тя.

Егоров се втренчи в нея, крайно възмутен.

— Без мен?! Ти как си я представяш тая работа?

— Много просто — сви рамене Настя. — Двайсет и пет години съм се занимавала с това. И продължавам и до днес. Какво сложно има?

— Да не откачи, а! — Виктор с усилие се сдържа да не повиши глас. — Представи си, че ти поискат документите? Ами че утре цялото управление ще знае как някаква неизвестна мошеничка се представя за служителка на полицията и задава въпроси по случая с Милюкова. После има да бера ядове.

— Е, Витя — засмя се тя, — ти за каква ме вземаш? Да не съм дете! Никакви служителки на полицията, никакви въпроси по случая. Обикновено разузнавателно препитване, провела съм ги хиляди през живота си. Нали ме е учил чичо Назар, да не забрави? Не бой се, няма да те подведа. Дай ми номерата на сградата и на апартамента, по-нататък ще действам сама. Ако има нещо интересно, ще ти пратя есемес.

— Ох, московчанке — тежко въздъхна Егоров. — Кой дявол ме наказа с теб…

Коротков се зарадва, когато чу гласа на Настя по телефона.

— А ние тук с Пьотър и двама уважавани мъже си прекарваме много приятно — заговори той възбудено. — Пьотър ще прави шишчета в наша чест. Изпратих Володя в града, за да е по-близо до теб, сега е пред хотела, кажи откъде да те вземе. Всички те чакаме.

Само до шишчета й беше… Първо, Настя имаше още работа, а второ — просто не ги обичаше.

— Още не съм се освободила. Трябва да се повъртя из града поне около два часа, но кола ми е нужна.

— Изпълни ли моята задача?

— Още не. Нали ти казвам, налага се да почакам час-два — излъга тя. — И освен това ще прескоча до едно място.

Настя се обади на шофьора, разходи се по улицата, като разглеждаше витрините и табелите, а когато Володя пристигна, го помоли да я закара на проспект „Ермак“. Работата, с която й предстоеше да се заеме, беше ясна и проста, имаше голям опит с нея. Остави колата в една странична уличка, бавно отиде до блока, който й трябваше, и влезе през арката в двора. Там няколко възрастни дами разговаряха тихо, наглеждайки хлапета на детската площадка. Ала вместо жените си хареса двама души, които разхождаха кучета. И започна работа.

След около половин час излезе от двора, върна се при колата и позвъни на Егоров, макар да бе обещала да не го тормози с обаждания, а само да му прати есемес… Но тук работата беше една такава… Странна.

По гласа на Виктор личеше, че вече е на градус. Но изглежда, че бързо изтрезня, след като изслуша краткия отчет на Настя.

— Каква идиотщина… Ще мисля. Утре ми се обади, когато си в града, ще се видим.

И затвори.

Тя не разбра съвсем добре за какво иска майорът да се видят: дали за да й предаде информацията, която получава точно сега, или за да чуе подробен отчет за свършеното от нея на проспект „Ермак“. Но във всеки случай тя нямаше какво повече да прави в града и можеше да се прибира в уютната къща на Пьотър Сергеевич Ворожец.

Настя не пожела да похапне шишчета, та специално за нея нанизаха на два шиша зеленчуци — домати, патладжани и чушки, които тя опита без капка удоволствие. Изобщо не беше гладна. Сигурно още не беше оздравяла изцяло. Гърлото вече почти не я болеше, гласът й беше нормален, само от време на време, когато седеше неподвижно или лежеше, й се запушваше носът. Тъй че като цяло можеше да се каже, че докторицата от хотела бе удържала на думата си: два дни интензивно лечение — и Настя можеше да работи пълноценно. Но болестта още се намираше нейде в дълбините на организма й и периодично надигаше глава. Ту й се завиваше свят, ту сърцето й изведнъж затупкваше по-бързо и по-силно от обикновено, ту не можеше да си поеме дъх. А ето че и апетит няма…

И настроението й, честно казано, не беше на ниво. Кой знае защо, й беше ужасно неудобно от Егоров: не стига, че го натовари с молбата си, от чието изпълнение само тя и Коротков имаха полза, ами го набърка и в историята с куфара, с която лично тя нямаше и не можеше да има нищо общо. А за капак сега го стресна и с информацията си от проспект „Ермак“. Така че, ако започне да я проклина с най-тежки думи, старши оперативният работник ще бъде съвършено прав. Защо се бърка в хорските работи? Къде си вре носа? Това е чужд град, с чужди хора. И това са чужди работи.

Седяха сред вековните дървета в двора около къщата, в удобни градински кресла, а наблизо симпатичен младеж с кавказка външност се навърташе около скарата и постоянно носеше нови шишове на масата. Ставаше все по-хладно. Донесоха на Настя одеяло, с което тя веднага се загърна. Мъжете — Коротков, Ворожец и двама висши чиновници от администрацията на Вербицк — оживено разговаряха на теми, които бяха напълно безинтересни за Настя: инвестиции, финансиране, бюджет, данъци, социални пакети за държавните служители…

— Защо не похапвате? — грижовно попита Ворожец, щом забеляза недоядените зеленчуци в чинията пред Настя. — Не ви ли харесаха?

— Благодаря, нахраних се.

— А искате ли кашкавал на скара? Страшно вкусно става!

Кашкавал на скара… Защо не? Може да опита. Никога не беше вкусвала такова нещо. Поне няма да е така блудкаво като зеленчуците.

Ворожец веднага грабна телефона си.

— Ина, кажи на Надя да дойде при скарата.

Появи се мършавата мрачна готвачка Надя, поговориха си нещо с чернокосия мустакат младеж, върна се в къщата и пак дойде, понесла широка чиния с големи парчета кашкавал. „Театър на абсурда — помисли си Настя. — На нашия Петя явно му липсват най-прости организаторски способности. Веднага си личи, че никога не е ръководил дори и най-малък колектив. Какво по-лесно: пращаш в кухнята момчето, то изтичва и донася кашкавала. Две минути. Обаче не: трябва да се обади на помощничката, да й нареди да изпрати готвачката, тук да й кажат, че трябва да донесе кашкавал, готвачката да отиде, после да се върне… Маса излишни разкарвания и безсмислена загуба на време.“

Ястието обаче се оказа неочаквано вкусно. А виж, разговорът си оставаше все така скучен за нея.

Тя дояде кашкавала, тихичко стана и се прибра в къщата. Вратата към кабинета на помощничката беше открехната, Настя учтиво почука и надникна.

Ина седеше пред компютъра и бързо пишеше някакъв текст. Вдигна глава и се усмихна, щом видя Настя.

— Да, Анастасия Павловна?

— Заета ли сте? Да не ви попречих?

— Глупости! — решително отговори Ина, стана и отмести стола. — Случило ли се е нещо?

Настя поклати глава:

— Абсолютно нищо. Просто избягах от мъжкия купон, те обсъждат въпроси, от които нищо не разбирам. Ще ми се да изпия едно кафе на спокойствие, но не знам удобно ли е да отида в кухнята и да помоля Надя.

Ина отново се усмихна и Настя си помисли, че въпреки некрасивите черти на лицето й, усмивката й е много чаровна.

— Ами я аз да ви донеса, Анастасия Павловна. И за себе си ще взема.

— Съгласна съм — кимна Настя. — Но при условие, че няма да ме наричате по бащино име. Просто „Настя“ е напълно достатъчно.

Ина донесе кафетата и двете седнаха на меките фотьойли в хола.

— Удобно ли ви е в къщата на Пьотър Сергеевич? — попита помощничката. — Трябва ли ви нещо? Всичко наред ли е? Ако има проблем, кажете ми веднага, ще уредим да се оправи.

— Всичко е идеално — искрено я увери Настя. — Стаята е удобна, храната е превъзходна, домакинът е изключително приятен човек. Вярно, със своите особености.

Ина я погледна заинтересовано.

— Какво намеквате?

— А, нищо.

Настя отпи от кафето, което беше силничко за вкуса й.

— Кажете, Ина, не ви ли е трудно да работите с Пьотър Сергеевич?

— Да ми е трудно ли? — Помощничката сякаш беше искрено учудена. — Та защо?

— Ами понеже ви безпокои за всяка дреболия. И ви кара да изпълнявате ролята на негов телефон. Вече на няколко пъти пред мен ви помоли да съобщите нещо на Надя, макар че много по-просто би било той да й го каже направо. Дори с приятелката си се свързва само чрез вас, нито веднъж, откак сме тук, не е разговарял с нея. А инак постоянно чувам: „Ина, обади се на Галина и й кажи…“. На мен, честно да ви кажа, това ми изглежда малко странно. Или той по някакви причини не обича телефоните? Нали знаете, има една такава форма на невроза, когато човекът се бои, че телефонът излъчва някакви опасни за здравето вълни и е по-добре да го държи по-далече от себе си. А?

Ина я гледаше от упор, усмихваше се, но мълчеше.

— И този разговор с вас за лекаря също ме смая — продължи Настя. — Кажете му какво ме боли и решете проблема така, че да не ме боли. Да ви призная, за мен това е просто театър. Безспорно Пьотър Сергеевич е чудесен човек и гостоприемен домакин, а и всеки от нас има право на малки странности. И аз по никакъв начин нямам намерение да го обсъждам. Но същевременно разбирам, че вероятно е трудничко да работиш с такъв човек. Така че моят въпрос беше всъщност не за него, а за вас.

Сега вече Ина се разсмя съвсем открито, но тихичко, а нейните малки, силно гримирани очи излъчваха весело лукавство.

— Аз обожавам Пьотър Сергеевич — меко отговори тя. — Само да знаете колко приятни минути прекарвам вкъщи, докато разказвам за всяка странна постъпка на Ворожец! Имам чувството, че с мъжа ми дори някак се сближихме, откак Ворожец ме взе на работа — та той е неизчерпаем източник за нашите домашни шеги.

— И всичко това не ви дразни? Всичките тези „обади се на Галина“ и „кажи на Надя“? — не повярва Настя.

— Ооо, вие почти нищо не сте чули! За Пьотър Сергеевич аз съм ръце, крака и език. Само очите и ушите му са си негови. Е, и мозъкът, естествено. В мобилния му телефон са запаметени единствено три номера: на началника на полицията, на кмета и моят. Толкоз. На никого другиго и по никакъв повод той не се обажда сам.

— Но защо?

Ина я погледна замислено, сякаш преценяваше има ли смисъл да обяснява тези неща на гостенката.

— Разбирате ли, Настя, Пьотър Сергеевич е имал много сложно детство. Не знам дали ви е разказвал…

— За майка си, която е била алкохоличка ли? Разказа ми.

— Е, тогава подробностите няма да ви изненадат. От малък той е мъкнал всичко на раменете си. И майка си, и жилището, и себе си. Миел е, готвел е, перял е, а на всичко отгоре и е печелел. И толкова се е претоварил с работа, че когато станал достатъчно заможен, си казал: „Вече никога нищо няма да правя сам. Ще плащам всичко да се прави вместо мен и за мен. Вече пръста си няма да мръдна“. Ето такава е странността на моя работодател. Той може денонощно без прекъсване да седи над документите, лично да провери всяка цифра в отчет, всяка буква в договор, но за неща, които са свързани с неговия личен, битов живот, принципно нищо не би сторил. Не е мързелив, не, работяга е, но ето, такава особеност има… Може да се обади на началника на полицията или на кмета и да реши сложен проблем. И същевременно няма как да надвие себе си и да позвъни на майстор, за да поиска той да поправи някое кранче. За майстора съществувам аз. Изобщо не разговаря с персонала, с всички общува само чрез мен. Дори с директорите на своите предприятия. Естествено, решава деловите въпроси лично с тях, но сам за нищо на света не би определил среща и съгласувал ден и час. Например трябва му директорът на химкомбината. „Ина, извикай ми Парфьонов за седемнайсет часа.“ Аз се свързвам, научавам, че директорът на комбината заминава за областта в един следобед, тоест може да дойде при Ворожец предобед, за да не закъснее. Но по това време Пьотър Сергеевич е зает, планирал си е някакви други работи. Докладвам му. В отговор получавам: „Намери начин да оправиш това“. Как да го оправя? Да отменя сутрешните задачи? Да отменя пътуването на директора до областта? И така е почти всеки ден.

— И как излизате от това положение? — зачуди се Настя.

Ина сви рамене.

— Решавам проблемите, изчиствам ги. Научих се.

— Може ли да попитам какво е образованието ви?

— Може — позасмя се помощничката. — Преподавател по немски и френски. Сигурно се учудвате защо съм тук? Работех в най-добрия лицей в града. После там се смени ръководството, новият директор искаше да вземе на моето място любовницата си, уволниха ме. Вярно, под формата на съкращение, така че в трудовата ми книжка не е написано нищо неприятно, и на това благодаря. Известно време стоях без работа, докато на Ворожец му потрябва помощник и някой му предложил моята кандидатура. Взе ме временно, докато не си намери човек, какъвто иска. Вярно, условията са абсолютно заробващи, нямам почивни дни, но пък получавам среднощни обаждания с искане да се смени изгоряла крушка. Нищо не можеш да си планираш, работният ден започва в осем и свършва, когато шефът ме пусне, може да е и в десет часа вечерта, и в дванайсет, и в два през нощта. Но и това ме задоволява, понеже Ворожец плаща много щедро, после с мъжа ми ще живеем с тези пари доста дълго, докато си търся работа по специалността. Защото мъжът ми е счетоводител в държавно учреждение, заплатата му е просто смешна.

— А как се е справял Пьотър Сергеевич без вашата помощ по-рано? Доколкото разбирам, той е забогатял отдавна. Излиза, че съвсем наскоро е взел решението да не си помръдва пръста.

— Имал е друг помощник — кратко отговори Ина.

— И какво? Къде е той сега? Избягал е от шефа? Или Ворожец го е уволнил за несправяне с работата?

— Загинал е. В автомобилна катастрофа, заедно с шофьора.

„Така било, значи — помисли си Настя. — Отдавна си взел решение да не правиш нищо сам, ако може да го възложиш на някого. Претоварил си се като дете. Уморил си се. Няма да поправиш крана, макар че умееш. И дори майстор няма да повикаш, въпреки че можеш. А защо не разговаряш лично с персонала? Те не са хора от твоя ранг ли? Или и това е просто „работа“, която можеш да възложиш другиму? Такъв си бил, значи, Петя Ворожец… А като те гледа човек, не би си го помислил. На пръв поглед изглеждаш нормален. Приятен един, искрен, умен. Само че твоите странности те издават.“

— Не е ли унизително? — тихо попита Настя, внимателно загледана в помощничката на Ворожец. — Вие сте толкова умна жена, с такова образование, с нормален семеен живот — и сменяте изгорелите крушки на един откачил от купчините пари новобогаташ.

Ина се разсмя от сърце.

— Унизително ли? Ни най-малко! Ворожец ме държи като помощничка точно защото съм умна, сръчна, знам и умея много неща, и той вижда и цени всичко това. Но знаете ли кое е истински унизително? То е, когато теб, специалиста, получил образование и работил дълги години по специалността си, те смятат за пълен идиот, равен по интелект на дете от първа група в детската градина. Ето това е истински унизително. И ти се иска да виеш от ярост, изпитвайки усещане, че си живял нахалост.

Настя я погледна озадачено.

— Какво имате предвид? Някой ви смята за интелектуално непълноценна, така ли?

— Не мен — тъжно се усмихна Ина. — Съпруга ми. Е, и не само него. Изобщо всички счетоводители, които носят болнични листове за изплащане във Фонда за социално застраховане. На това място изобщо ходят само добре подготвени счетоводители, за да подават вече оформени документи за изплащане на болнични. Неопитни новаци там не може да има по определение. И ето, представете си: за тях там, във Фонда, по местната видеовръзка излъчват гениални стихове, придружени с картинки от мултипликационни филми. Не мога да възпроизведа цял стих, но ето няколко примера от това творчество. Според замисъла на велик поет един човек разговаря с пачка пари. Пачката обяснява на човека какво трябва да предприеме, за да я получи:

Още от втория ред Настя се запревива от смях.

— Господи, Ина, какво е това?

Помощничката мълчаливо чакаше гостенката да се насмее. Лицето й беше сериозно и дори малко печално.

— Разбирате ли, Настя, идеята вероятно е била добра. Е, поне в началото. Да се напише инструкция във весели стихове, за да се запомня по-лесно и да повдига настроението. Но това е хубаво за студенти, които учат счетоводна отчетност, на тях са им нужни мнемонични похвати, за да се подготвят за изпит. Нима е възможно обаче на някого да хрумне, че най-опитните счетоводители в предприятията, които редовно носят във Фонда правилно оформени болнични листове, не знаят всичко това? За какви изобщо ги вземат там? За стажанти ли? Тъкмо туй е унизителното. Но това е само една част от унижението.

— А другата?

— Идеята — както и да е, но нали имаме и въплъщението на тази идея, резултата от работата. Решили сте да създадете инструкция в стихове? Браво! Съчинявайте. Но нека това бъде поне прилично по форма. Обаче не. Защо е нужно? Защо да се напрягате, да съчетавате думите свързано и ритмично, да се грижите за рими, щом толкова ви се иска непременно да се изразявате в стихове? И така ще мине. Плебсът ще го преглътне. Та нали у нас е прието народът да се смята за тъп, който от нищичко не отбира и ще поеме всяка помия, с която го натъпчат.

— У нас — имате предвид във Вербицк ли? — уточни Настя.

— Ами! У нас, в Русия — много сериозно отговори Ина. — Нима в Москва не е така? Сигурна съм, че е същото. Нали въпросът не е само в претупването при творческата работа, а в отношението като цяло. Мамят ни право в очите и са уверени, че няма да се възмутим. Защото сме плебеи, тоест тъпанари. И ще преглътнем. И това е навсякъде.

Настя понечи да изрази пълното си съгласие, но внезапно си спомни снощния спектакъл. Едва ли за неговото създаване бяха поканили добре платен известен режисьор. Със сигурност сами бяха измислили всичко — и идеята, и сценария. И го изиграха блестящо, със сърце, с чувство за хумор. Не, не е права Ина. Вярно е, че хората са мамени открито и нагло, така е. Ала в творческата работа все пак не всички го карат през пръсти, знаейки, че „плебсът ще го преглътне“.

— Съгласна съм — кимна Ина, когато Настя сподели с нея впечатленията си от тържествената вечер в театъра. — Между другото, идеята за пародийния спектакъл принадлежи на Ворожец.

На лицето на Настя се изписа такова изумление, че Ина неволно се засмя.

— На какво се учудвате, Настя? Нашият Пьотър Сергеевич е много креативен. Не знаехте ли?

— Дори не можех да предположа — искрено отговори гостенката. — Открит и искрен — да, личи си, че е и без комплекси. Ала чак креативен… Смаяхте ме. Това изобщо не го очаквах.

Откъм входа на къщата зазвучаха мъжки гласове, най-високо от всички говореше един от поканените служители от градската администрация:

— … защото само обещаваш, Пьотър Сергеевич, само ни храниш и поиш, а аз чакам с нетърпение банята.

„Ами да — помисли си Настя, — разбира се, как без баня? Наядоха се, напиха се, тъкмо сега е моментът да се напарят. Всъщност трябваше да направят обратното: първо да се напарят, а чак после да наблегнат на месото и алкохола. Но те си имат свой ред. Само мен да не закачат.“

Естествено, веднага й предложиха да се присъедини, но след като чуха учтивия й отказ, не настояха повече.

— Поне поплувайте в басейна — взе да я придумва Ворожец. — През цялото време не сте се цопнали във водата.

— Нямам бански.

— Долу има всичко, Ина ще ви покаже. Специално за гости — бански костюми, плувки, джапанки всякакви номера, нови, направо от магазина, с етикетите.

Всъщност би могла да поплува… Но определено не сега, когато там ще се пличка весела компания от четирима преяли и препили гръмогласни мъже. Много по-разумно ще е сутринта да стане по-рано, когато в басейна няма да има никого. Утре е последният ден от пребиваването й в къщата на Ворожец, те от самото начало се разбраха, че ще дойдат в събота вечер и в сряда рано ще се върнат в хотела.

— Ина, обади се на Галина, след един час ще ни трябва масажист.

— Разбира се, Пьотър Сергеевич.

Макар и живяла петдесет и четири години, Анастасия Каменская така и не проумя как са устроени хората, които в началото на работната седмица могат посред нощ да нахълтат в банята, че и масажист да извикат. Което означава, че подхващат „охлабване“ сериозно и задълго. Дали те са такива големи началници, дето имат възможност просто да не се явят на работа, щом нямат настроение? Или умеят да се наспиват и възстановяват за някакви си два-три часа? Може пък и да знаят, че утре ще е тежък ден, но това не ги вълнува? Просто някак съумяват изобщо да не берат грижа как ще се чувстват утре. Вероятно, ако сега й се удадеше възможност да поговори със седемнайсетгодишната Настя Каменская, Анастасия Павловна би казала: „Хората са интересни, многообразни и неповторими. Не изпускай шанса да ги изучаваш. Не подминавай тези, които срещаш по пътя си. Постарай се да надникнеш във всекиго. Няма да намериш двама абсолютно еднакви. Всеки е уникален и е толкова интересно да ги разбереш“.

Настя се усмихна на мислите си. Е, слава богу, все нещо може да каже на онова младо момиче…

Възползвайки се от това, че Ина набра телефона на Галина, тя се качи на втория етаж и побутна вратата, която водеше към библиотеката „дискохранилище“. Ето го същия двутомник: черен фон, заглавие с червени букви и почти изтрита позлата върху името на автора. Захабено гръбче. Година на издаването — 1986. Още завчера, когато за пръв път взе в ръце единия от томовете, й се бе сторило, че от страниците наднича крайчец на листче за отбелязване на пасажи. Ако догадката й беше вярна…

Да, точно така. Именно на тази страница Скарлет О’Хара казва: „Вече никога няма да гладувам“. Ясно. Обещанието на Скарлет се бе превърнало в заклинание на Ворожец.

Но на колко години е бил той, когато е прочел „Отнесени от вихъра“? Най-малко на двайсет и пет. Може би и на повече. Странно. Човек с такава биография, свързан със сенчестия бизнес, едва ли изобщо чете, най-малко пък женски романи, пък били те и много хубави. Вероятно е станало случайно. Просто в ръцете му е попаднала нечия книга, а си е нямал друга работа… Впрочем има ли значение? Друго е важно: в тази книга той е намерил нещо, някакви думи, които са го блъснали в душата. Може би го е привлякъл образът на главната героиня, която с цената на всичко напредва към целта си. А може би точно изразът: „Аз вече никога няма да гладувам“. И Петя Ворожец е решил, че повече няма да прави нещо, което може да възложи на други.

В джоба й избръмча телефонът, беше получила съобщение. Сигурно беше от Льошка, тук вече беше полунощ, ала в Москва едва минаваше девет вечерта. Но се оказа, че съобщението е от Егоров. Тя постоя на площадката между стаите и поразмишлява как е правилно да постъпи: да отиде да си легне и утре да разговаря с Коротков или веднага да слезе до приземния етаж и да намери Юрка?

„По-добре сега“ — реши тя и заслиза по стълбите.

Басейнът беше празен, мъжете седяха в парната баня. На кръглата маса имаше бутилки, леки мезета, плодове, чисти прибори. Настя погледна със съжаление прозрачната синкава вода. Изглежда, и утре сутринта няма да може да поплува. Но може да дойде вечерта, ако Пьотър отново не покани гости. Тя приседна до масата и започна да си клъвва по зрънце от гроздето. След две минути се чу потрепване на токчета: Ина.

— Отказахте ли се? — попита тя. — Да ви покажа ли все пак къде са банските костюми и джапанките?

— А, не, благодаря. Трябва да извикам Юра буквално за две минути, за да се разберем в колко часа ще тръгваме утре. После ще си легна.

— Щастливка — въздъхна Ина с усмивка. — А на мен ми предстои да стоя тук, докато и последният гостенин не си тръгне.

— Защо точно тук? — учуди се Настя. — Нали си имате кабинет. Какво ще правите на това място? Ще гледате полуголи мъже ли?

— Ами ако на Пьотър Сергеевич му потрябва нещо? Той не взема телефона си в банята, така че няма да може да ми звънне и да ме повика, а и с обхвата в това помещение има проблеми, нали е без прозорци.

— Тежка ви е работата — съчувствено въздъхна Настя.

— Забавна е — възрази помощничката на Ворожец. — Не ме оставя да скучая. При такава заплата е просто грехота да се оплаквам.

Иззад вратата, която водеше към банята, някой пусна душа, после се дочу плискане и силни подвиквания: след като се бяха напарили, беше дошло време да отмият потта си и да скочат в студената вода. След минута-две се появи един от служителите в администрацията, след него — Коротков, и двамата по плувки и с хавлии в ръцете. Чиновникът веднага скочи в басейна и заплува с красив мощен бруст, а Коротков забеляза Настя и тръгна към масата, до която тя седеше с Ина. Помощничката веднага деликатно се отдалечи и като я сподири с поглед, Настя видя как тя се настани в отдалечения ъгъл на басейна на малко, облицовано с кафява изкуствена кожа кресло до някакво буйно разлистено растение в кашпа. Значи, ето къде било мястото й по време на здравословните забавления…

— Ако искаш да получиш информацията си, утре ще трябва да тръгнем по-рано — каза Настя. — Егоров може да се види с нас само сутринта, после цял ден ще е в разход.

Юра внимателно я погледна, взе от фруктиерата едра жълто-червена ябълка, захапа я и захрупа. Хвърли на един стол хавлията и седна срещу нея.

— Пак ли ме мотаеш? — измърмори. — Казвай какво се е случило.

Да, не може да измами Коротков. Трийсет години приятелство не са лукова глава. Тя се огледа наоколо: Ина беше далече, единият гост плуваше, а другият и домакинът още не бяха излезли от парната баня, тъй като душът не се чуваше и студената вода не се плискаше. Тя се постара да говори кратко, Юрка и така щеше да разбере всичко.

— С една дума, Виктор помоли да му помогнем. Разбира се, не сме длъжни, а и право нямаме, но нали той ни помага… И после, Юра, с тези парцели за застрояване всичко е толкова скучно!

— Е, да — кимна той, — на теб ти трябват вълнения, закъде е нашата Павловна без екшъни. Добре, помагай му, аз се справям чудесно и без теб.

— Не ме разбра — сниши глас Настя. — Ти трябва да помогнеш. Ти. Аз вече не бива.

— Ха, браво бе! А кой ще отиде в кметството и в кадастралната служба? Направил съм уговорките, за утре ми обещаха да ми извадят копия на нужните документи…

— Аз ще отида. Като ми кажеш къде, при кого и какви документи трябва да получа, всичко ще свърша.

Внезапно Коротков се ядоса.

— Слушай, в какво ме въвличаш? Ти изобщо схващаш ли на какво мирише това, ако ни пипнат? Или полковник Баев страшно много ти е харесал? Лично на мен — не. Не искам да си имам работа с него.

Да, полковникът… Срещата с Баев не е приятна перспектива. Мрачен, сърдит, недоверчив, тежък човек. Но задачата се състоеше тъкмо в това — да се избегне разговор с него във връзка с Витя Егоров. Впрочем дори такъв разговор да се проведе, той няма да е кротък, а цял скандал. Значи, трябва просто много да се постарае.

— Трябва да се постараеш, за да го избегнеш… — замислено изрече Настя. — Е, какво ще кажеш?

— Ще ти кажа аз на теб — тросна се Коротков. — Добре, закуска в седем, тръгваме в осем. Става ли?

— Обожавам те!

Настя скочи от мястото си и звучно целуна Коротков по темето. После се сети, че ги виждат и Ина, и плуващият в басейна служител от администрацията, но реши, че няма нищо страшно. Е, ще сметнат, че московските гости са любовници, ала какво от това? Те сигурно и без туй си го мислят.

От звуците, които най-сетне се дочуха откъм вратата на банята, се разбра, че всеки момент при басейна ще се появят домакинът и другият от гостите. И Настя реши, че ще е по-добре те да не я заварят тук. Отиде при Ина, каза й, че смятат да закусят в седем сутринта, изрази възхищението си, задето Пьотър Сергеевич може толкова дълго да се пари, и бързо се завтече да си ляга.

Но преди да заспи, изпрати две съобщения: едното — до шофьора Володя, другото — до Егоров.

Пиянското замайване го обзе бързо, още след първата чашка, ала след обаждането на Каменская в главата му започна да просветва. Майор Егоров се постара да съкрати толкова приятното пийване с колегата, като се позова на строгото внимание от страна на началството, което му доверило работа по сериозен случай. Сбогува се, благодари за получената информация и си тръгна. Живееше на петнайсетина минути пеша от сградата на градското управление на вътрешните работи. Преди да се види с колегата, благоразумно бе откарал колата до къщи, защото не без основание подозираше, че ще излезе от сградата в състояние, в което е по-добре човек да не сяда зад волана.

Когато влезе в апартамента, не запали лампата, а се съблече на тъмно, на мижавата светлина от прозорците: в центъра на града улиците бяха ярко осветени по всяко време на денонощието, пък и не само в центъра, за разлика отпреди. Щом кметът доведе новия началник на управлението, полковник Баев най-напред се захвана с въвеждане на ред и спокойствие по улиците. Навсякъде грейна хубаво осветление, а алкохолиците и наркоманите сякаш се изпариха. Патрулно-постовата и пътно-патрулната служба забележимо се оживиха, в тяхната работа дори пролича някакво подобие на старателност.

Виктор включи чайника в кухнята също без да пали лампата. Той изобщо не обичаше в жилището му да е светло. Откак само за ден изгуби цялото си семейство, не можеше да гледа тези стени и тези мебели, които сякаш равнодушно не забелязваха загубата и си оставаха същите като преди, когато бяха живи жена му и децата… Тогава той започна да пие много, а когато в един момент се стресна, разбра, че е пропил всичко спестено, дори е затънал в борчове. Вече и дума не можеше да става за ремонт, за пребоядисване на стените и купуване на нови мебели, просто нямаше пари. Не можеше и да смени този апартамент с друг: нали щеше да се наложи да вземе старите мебели, защото нямаше как да купи нови. Трябваше да се постарае поне да върне дълговете…

И Егоров реши просто да не вижда. Научи се да живее на тъмно, по светло гледаше да не стои вкъщи, а когато се наложеше — съкращаваше това време до необходимия минимум. Стоеше повече в службата. Вземаше дежурства, заместваше всички желаещи. Или пиеше. Веднъж месечно, когато получаваше заплатата, викаше една съседка и тя в негово отсъствие срещу петстотин рубли почистваше, миеше подовете и бършеше праха.

За сметка на това не се страхуваше да ослепее: в жилището си се ориентираше пипнешком не по-зле, отколкото на светло. Дори се научи да се бръсне, без да пали лампа в банята. Разбира се, ако не беше много пиян.

Запари силен чай, пусна в чашата няколко бучки захар, седна до масата и подпря с длан брадичката си.

Нещо не беше наред. По-точно, беше ясно какво именно не е наред, но все още не проумяваше защо. Защо се е получило така? Кой кого е измамил? Или кой кого криво е разбрал? Много е рисковано да се правят непредпазливи стъпки, когато не разбираш какво става всъщност.

Сега на карта е поставено всичко: той или ще изплува, или окончателно ще затъне. При втория вариант в най-добрия случай ще го уволнят, но в най-лошия може и под съд да го дадат — и тогава, вместо да заживее кротко като пенсионер, майор от запаса, ще отиде зад решетките. Изплува ли — ще може да се върне към работата, която познава и обича.

Защо изникнаха тези странни неща, за които му каза Каменская? Защото на него, на старши оперативния работник Егоров, отдавна бе поставен голям дебел кръст. Всички са били сигурни, че могат да предвидят действията му от „а“ до „я“, понеже какви толкова действия могат да се очакват от един пропил се служител, когото държат на работа само от съжаление и уважение към някогашните му заслуги? И на когото възлагат само най-простото — работа по пиянски битови убийства. Та нали никой не е можел да предвиди, че ще се появи тази московчанка с горещото желание някак си да му помогне в отговор на оказаната любезност…

И сега Виктор Егоров трябва да вземе решение: да остави ли всичко както си е, продължавайки да живее като пияница и зарязал всичко оперативен работник, когото колегите му презират, или да се възползва от появилата се възможност поне нещичко да промени? Разбира се, иска му се да промени нещата. Ако ще е за добро. И ще е много страшно, ако е за лошо.

Но друг шанс той няма да има. И тутакси коварният глас, който оживяваше при всяка възможност, започна да нашепва същото, което Виктор бе мислил и си бе казвал през всичките последни години: „А за какво са ти тези промени? Зле ли ти е да живееш така? Хич не е лошо, имаш дом, работа и заплата, а дето пиеш — голям праз. То кой не пие? Всички посръбват, ала какво от това. Оперативен работник да не попийва? Няма такова нещо! Имаш пълното право. Не си алкохолик, не си пияница, не си хулиган, нормален човек си, цялата страна е пълна с такива като теб. Ако трябва — ще зарежеш пиенето във всеки един момент. Просто досега не е било необходимо. Ала щом се наложи — не е проблем, за пет секунди ще го откажеш, нали така?“.

Гласът действаше приспивно, успокояваше и Виктор винаги се поддаваше. Беше толкова сладостно — да се остави да го придума.

Но изведнъж ясно проумя, че сега шансът му наистина е последен. Ако и този път позволи на гласа да го надвие, друга такава възможност повече никога няма да има.

И този куфар, дяволите да го вземат… Московчанката се набърка. Ако не беше се набъркала, Егоров сега нямаше да си има главоболия, Загребелни щеше да отиде при следователката Донникова и бързо да реши всичките си проблеми. И дори веднага щеше да си получи куфара, защото, строго казано, той не фигурира сред веществените доказателства в делото за убийство и не е нито оръдие на престъплението, нито обект на посегателство от страна на убиеца.

А ето че сега експертите бързо го изследваха и твърдят, че в куфара и по вещите няма нито една следичка, която би могъл да остави Загребелни. Когато бе възбудено делото за убийството на клошаря, следите от куфара бяха внимателно изследвани, въпреки че в момента на изземането той се оказа заключен. Знае ли човек, може крадецът все пак да е успял да го отвори, а после да го е затворил. Или крадецът, или неговият убиец. Тогава биха могли да не се трепят да доказват мотив: убил е, за да присвои откраднатото и да го продаде. Но не се получи: в куфара нямаше следи от клошаря, задържан за убийството и направил самопризнание.

Така че експертите имаха образци от куфара, оставаше само да ги сравнят с образците, оставени по джоба с разпечатките от човека, който бе заявил, че е притежателят на вещите. И резултатите от това сравнение се оказаха съвсем объркващи… Абе майната му, следователката да се оправя.

Чаят изстина, Егоров отпи няколко големи глътки и се намръщи: напитката, с която бе свикнал, му се стори неприятно сладка. С отработени точни движения изплакна чашата, постави я на сушилника за съдове и взе телефона. Беше късен час, неудобен за телефонно обаждане. Ще напише съобщение. И ще изпита съдбата. Ако е взел точното решение, още сега ще получи отговор. Ако ли не — значи, ще му отговорят чак утре, а тогава като нищо може вече да е късно да се вълнува.

Помисли още малко, набра кураж и натисна копчето „изпрати съобщението“.