Сибирски тайни

СРЯДА

Юрий Коротков с наслада изпружи крака и се намести на удобната седалка в бизнес класа.

— Колко е просторничко — доволно отбеляза той и огледа пълния с пътници салон на самолета. — Никога не съм пътешествал в такива условия. А ти?

Настя кимна, без да повдигне глава — събуваше маратонките, за да нахлузи дебелите чорапи, които авиокомпанията даваше заедно с пътническия комплект.

— Случвало ми се е — каза тя, когато приключи манипулациите по преобуването, — но не често. Благодарение на Стасов. В случаите, когато клиентът е изисквал моето присъствие някъде извън Москва, той винаги уговаряше райдър2. Модерна думичка, вече я употребяват не само за звездите на шоубизнеса.

— А сега — благодарение на братлето ти. Явно не му се свидят парите за начинанията му — позасмя се Коротков. — Хайде, разказвай, сподели информация.

Настя отвори папката, която извади от чантата си, и докато траеше полетът, преразказа на Юрий какво бе научила през своя ден за подготовка.

— Значи, във Вербицк нямаме на кого много-много да разчитаме — констатира Коротков. — Банката на Сашка, по-точно нейният филиал, началникът на управлението на вътрешните работи и някакъв стар опиянчен оперативен работник — ето го целия резерв на щаба на главнокомандващия. Разбира се, от банката ще ни помогнат с битовите въпроси и с информация за бизнеса в града, а началникът на милицията ще ни следи изкъсо и с нищо няма да ни е от помощ, това е ясно. Виж, старият оперативен работник е ценен кадър, важното е да не изпадне в запой. Но само той не стига… Друго си е да имахме поне едно човече от икономическата полиция и един спец по организираната престъпност, който познава разпределението на силите в местния криминалитет. Е, добре де, каквото — такова.

— Ако потрябва, ще потърсим, чичо Назар обеща да поразпита в съседните области.

Самолетът кацна сред плътна дъждовна пелена.

— Имаш ли чадър? — угрижено попита Коротков.

— В багажа ми е.

— Дявол да го вземе! И моят е там. Ако вместо ръкав, дадат автобус, ще подгизнем… Само това липсваше — да настинем и да се разболеем!

— Ами хайде да пуснем другите напред и да слезем последни — предложи Настя. — Ще изчакаме всички да слязат по стълбичката и тогава — бегом надолу. Така ще стане по-бързо, отколкото да се влачим в тълпата, тя винаги те бави — има и възрастни хора, и пътници с деца или с големи багажи.

Но стюардесите помолиха пътниците от бизнес класа да напуснат самолета първи, което Настя, естествено, абсолютно бе забравила: макар да имаше опит, той не беше голям. Долу пред стълбичката бяха спрели два автобуса и микробус с надпис VIP. Пред него чакаше момиче с чадър и табела, на която под логото на ВИП залата се мъдреха имената на Коротков и Каменская.

— Я виж ти — радостно възкликна Юра, — това е за нас. Ей, братчето ти е голяма работа!

Ала дори за няколкото секунди, които бяха нужни, за да слязат по стълбичката и да стигнат до микробуса, те се намокриха до кости под плющящите студени дъждовни струи.

— Шофьорът ви чака във ВИП залата — сладко изчурулика служителката от летището, — дайте, моля, багажните си квитанции.

— Какво, и багажа ли ще ни донесат? — шепнешком се обърна Коротков към Настя.

— Нямай и капчица съмнение — позасмя се тя.

Докато донесат багажа, те успяха да изпият във ВИП залата по чашка кафе и да се запознаят с шофьора, симпатичен добродушен човек на име Володя. Съобщи им, че е изпратен от банка АПК, че колата е взета под наем и ще бъде денонощно на тяхно разположение. Пък той, Володя, ще ги закара където пожелаят, защото е израснал в този град, дълги години е бил таксиметров шофьор и знае тук всяка улица и сграда. А управителят на филиала на банка АПК ги очаква в офиса и е готов да изпълнява всякакви техни молби и желания, които са по възможностите му.

С една дума, началото никак не беше лошо…

Александър Каменски бе наясно, че да се опитва да спори със сестра си, е безнадеждна работа, затова беше запазил места точно в онзи хотел, който бе намерила Настя, а не в друг, предпочетен от него. Разбира се, за себе си би избрал малък, но скъп елитен хотел с апартаменти някъде из зелената зона, в покрайнините. Но Настя го помоли да резервира стаи в най-големия хотел в центъра на Вербицк.

— Не искам да бием на очи — обясни тя на брат си. — Изобщо не е нужно целият персонал да знае кога сме излезли, кога сме се прибрали и кой ни е посещавал. Това ще ни пречи. Колкото повече клиенти има в хотела, толкова по-лесно е да се изгубиш сред тях. И освен това, в големия хотел има много служители, а хората са най-важното в нашата работа. Колкото повече са, толкова се увеличават и шансовете ни да попаднем на сигурни източници.

Александър беше резервирал най-хубавите апартаменти, просторни, двустайни. Намираха се един до друг, на шестия етаж, чак в дъното на дълъг заплетен коридор — архитектурата на хотела се оказа доста сложна. Нещо повече, между двата апартамента откриха врата, която се отключвала, когато пристигал някой по-специален гост, пожелал да има две спални. Тогава помещенията се обединявали.

— Да ви отключа ли вратата? — учтиво попита пиколото, което ги бе придружило с багажа.

— Защо… — учудено сви рамене Коротков.

Ала Настя Каменская го прекъсна:

— Отключете я, моля.

По лицето на пиколото плъзна нечиста усмивчица, сиреч, ясно, пристигнала е двойка командировани, дамата смята да се възползва от предоставената свобода, а нейният спътник явно дори не е помислял за такава перспектива. На глас, естествено, не продума нищо, само отключи и предложи на гостите да огледат апартаментите и да се убедят, че всичко е наред. Хавлиите и чехлите са налице, лампите светят до една, минибарът е пълен, водата тече, прозорците се отварят… След което с достойнство се оттегли.

— За какво ти е вратата? — недоумяващо попита Коротков, когато останаха сами.

— Знам ли — безгрижно махна с ръка Настя. — Всичко е възможно… Човек никога не знае къде и кога ще го сполети неприятна изненада. А така ще си бъдем подръка.

— Говориш, сякаш още работим на „Петровка“ и сме дошли тук да разкриваме някакво кошмарно убийство.

— Ами аз наистина почти нямам представа за какво дойдохме тук и какви ще ги вършим. Затова, за всеки случай… Добре, да се преоблечем в сухи дрехи и да вървим в управлението на полицията, да се представим на местното ръководство.

— А в банката?

— Там после, нищо няма да им стане, ако ни почакат, все пак за тях сме хора на големия шеф. А за началника на управлението на вътрешните работи сме никои, така че той няма да ни чака, а вече наближава седем.

— Как така седем? — ахна Коротков. — Нали тръгнахме рано сутринта…

— Тук е плюс три часа, забрави ли? Още в самолета ни го казаха и аз вече си преместих стрелките на часовника. А ти сладко хъркаше, когато кацахме, и не си чул.

— Пфу! — изпъшка ядосано Юра. — Тогава имаш право, да бързаме към полицията. Макар че и така не е сигурно, че ще заварим началника.

Думите на Настя се оказаха пророчески: началникът на управлението на вътрешните работи полковник Баев съвсем бе забравил, че снощи му се бяха обадили от Москва. Вероятно шефът от висините, който му е позвънил, нямаше никакъв авторитет в неговите очи. А може би полковникът си имаше маса други проблеми, та не бе имал и намерение да помни вестта за някакви командировани милиционери от запаса. Или пък, както много началници правят, се преструваше, че е забравил, та гостите да не си внушат вредни илюзии за собствената си значимост. Дежурният в приемната — стегнат сержант с полицейска униформа, която му стоеше много добре, докладва по телефона, че са дошли господата Коротков и Каменская от Москва, и по израза на лицето му пролича, че от слушалката до него е стигнало нещо като „Кои са тия? Не съм ги викал!“.

— Обадили са ви се снощи — предпазливо напомни сержантът.

Вероятно полковникът все пак си спомни, защото само след минута Настя и Коротков прекрачиха прага на кабинета му. Началникът на управлението на вътрешните работи, натежал човек с болнав вид, ги изгледа недоволно и същевременно напрегнато.

— Слушам ви. С какво мога да помогна?

— Благодарим, Игор Валеревич, нищо не ни трябва — подзе Коротков. — И ние сме бивши офицери от милицията, работили сме в криминалния отдел на „Петровка“, и двамата сме полковници от запаса, до полицията не стигнахме. И разбираме, че никой началник на полицейско управление няма да е очарован, ако в града му се появят бивши оперативни работници и започнат нещо да душат и да събират информация. Та вие сте професионалист, значи, ще научите за това най-много след два дни. Ето защо искахме просто да се представим, да обясним целта на посещението си и да отговорим на вашите въпроси, доколкото възникнат такива.

Вече в края на предварително подготвената фраза Юра едва сдържа усмивката си — той бе усвоил израза „доколкото у вас възникнат“ съвсем наскоро, бе се влюбил в него от все сърце и сега го употребяваше при всеки подходящ случай. И макар че Настя на няколко пъти, докато пътуваха към управлението, го моли да не се прави на важен и да не дразни местните лъвове, все пак не се сдържа. Предварително бяха решили, че ще говори Коротков, а Настя ще си мълчи. И даже бяха отрепетирали встъпителната реч в самолета.

— Може ли да видя документите ви?

Те мълчаливо сложиха на бюрото пред началника паспортите и пенсионните си удостоверения. Баев внимателно ги огледа и им ги върна.

— Та с каква, значи, цел пристигнахте в нашия град?

— Банка АПК би искала да закупи парцел за строителство на голяма почивна база за служителите в сибирските филиали. Разбира се, част от почивките ще се реализират чрез търговския отдел за всички желаещи, така че жителите на Вербицк и кой да е друг град също ще имат възможност да отдъхват там. Възложено ни е да проучим дали в околностите на града има подходящи парцели, кои са собствениците им, каква е цената и изобщо съществува ли възможност да бъдат закупени. Освен това трябва да си изясним въпроса с работната сила, тоест с трудовите ресурси, с транспортните комуникации, с цялата инфраструктура. Е, и нали разбирате, никак не е маловажна и криминалната ситуация в града. Банката не би искала да се озове посред каквито и да било войни между групировки. Ето защо, ако правовият статус на парцелите, които ни се видят подходящи, буди съмнения, банката ще се откаже от намерението си да строи в района на Вербицк и ще потърси възможности за организирането на базата на друго място.

— Под правов статус на парцел вие разбирате…

Баев очаквателно погледна Коротков. Сякаш изобщо не забелязваше Настя, която стоеше мълчаливо.

— Именно, Игор Валеревич. И тясно правовата страна, отразена в официални документи, и оперативната информация, засягаща наличието на интереси от страна на престъпни групировки. Ако ви помолим за помощ, то ще е само по тази част. Мисля, че при вас ще се намерят служители, които разполагат с информация и могат да ни просветят, макар и най-общо.

— И това е всичко, така ли? — недоверчиво попита полковникът.

— Това е — твърдо отговори Коротков. — А, не, излъгах ви, не е всичко. Имаме и молба от наш бивш колега да намерим негов стар приятел и да му предадем овеществени поздрави.

С тези думи той посочи торбичката с твърде изразителни форми, която държеше в ръцете си. Съдържанието й недвусмислено звънна.

— Този стар приятел при нас ли работи?

— Да. Майор Егоров, бивш началник на отдел „Убийства“.

Очите на полковник Баев едва забележимо се присвиха.

— Бивш, бивш… Знам го този. И подаръкът, както разбирам, е тематичен. Сами ли ще го търсите, или ви трябва помощ?

— Та нали сме детективи! — широко се усмихна Коротков. — Макар и бивши.

И се сепна, почувствал едва забележимото побутване с лакът.

— Трябва ни, другарю полковник — бързо се намеси Настя. — Не познаваме никого тук. И дори не знаем кое къде се намира. Ще ви бъдем благодарни, ако някой ни съдейства в издирването на майор Егоров.

Когато Баев погледна Настя, очите му бяха напрегнати, а погледът — тежък. Полковникът вдигна слушалката, обади се в дежурната част, попита къде е Егоров. Оказа се, че майорът е в кабинета си.

— Отдел „Убийства“ е в лявото крило, на втория етаж, там ще го намерите. Ако възникнат проблеми или въпроси — насреща съм.

— Благодарим, Игор Валеревич. Всичко хубаво.

Сержантът в приемната подробно им обясни как да минат през вътрешните преходи до лявото крило и в кои точно кабинети на втория етаж работят служителите от отдел „Убийства“. Стана ясно, че любовта към сложната архитектура е била присъща и на хората, строили сградата на управлението. Впрочем вероятно проектите и на нея, и на хотела, бяха дело на един и същ автор.

— И какво беше това? — ядосано попита Коротков, когато напуснаха приемната и поеха из коридорите. — Нали се бяхме разбрали да говоря само аз, а ти да се правиш на тъп статист, за да не дразниш женомразците.

— Юра, не се ядосвай — миролюбиво отговори Настя. — Бяхме се разбрали по никакъв начин да не се издаваме, че сме се готвили за това посещение. И да се преструваме, че сме точните хора, ала не твърде умни и ловки. Именно затова бяхме решили да съобщим на Баев, че трябва да намерим Егоров и да му предадем подарък. Та после никой да не се чуди откъде се знаем с него. Нали имаме телефона на Егоров, можехме просто да му звъннем. Но в рамките на легендата, че сме професионалисти, но недотам добри, трябваше да потърсим помощ за намирането му, а не да говорим на Баев какви печени детективи сме. Така цялото управление ще е наясно, че сме го търсили като обикновени външни хора. Нека Баев спи спокойно, след като се е уверил, че отдавна вече не сме детективи и сме изгубили всичките си навици, ако изобщо сме ги имали някога.

— Ами хайде поне сега да се обадим на този Егоров, може вече да не е в кабинета си, да е излязъл някъде. Или изобщо да си е тръгнал, докато ние го търсим из коридорите.

— Не — твърдо заяви Настя, — не бива. Ами ако не е сам в кабинета и някой чуе как разговаря с нас, преди официално да сме се запознали? На кой началник ще хареса негов подчинен без знанието на ръководството да общува с някакви съмнителни хора от столицата? Само ще причиним неприятности на човека. А така — всичко е официално, с благословията на Баев.

Отминаха кабинета с табелка, според която тук се намираше началникът на отдел „Убийства“. А от останалите врати завариха отворена само една. Точно зад нея намериха бившия шеф, а днес старши оперативен работник от отдела по разкриване на убийства — Виктор Егоров. Той беше висок, сбръчкан и измъчено мършав, каквито честичко изглеждат любителите на чашката. Възрастта му, ако се вярва на чичо Назар, далеч не беше пенсионна, но майорът изглеждаше като старец. Беше се отпуснал на стола, в пълна самота, и звукът на бързо затвореното чекмедже на бюрото не оставяше и най-малки съмнения какви са били заниманията му на работното място.

— От чичо Назар, значи? — равнодушно каза той. — Аха, ами влизайте де.

Съдържанието на торбичката с подаръка го задоволи, очите му лъснаха, той веднага заключи отвътре кабинета, извади чаши и предложи „да ударят по едно за запознанството“. Настя отказа и изрази пълна готовност да вдигне наздравица с чаша чай, а Коротков трябваше да се пожертва, защото нямаше начин да откаже.

— Стигнали сте до полковници, значи — с пиянска завист проточи Егоров. — То се знае, там при вас, в столицата, нещата са къде по-лесни, сума ти народ служи в полицията, за всички има място, на шефовете не им се свиди да раздават чинове. Когато бях млад, генералите в милицията в цялата страна на пръсти се брояха, а сега само в Москва с лопата да ги ринеш. За мен вече надежда няма, така и ще се пенсионирам като майор. Сигурно вече са ви подшушнали, че ме изгониха от длъжността началник-отдел и като голяма услуга ме оставиха старши оперативен работник в моя отдел. Народът се разбяга, никой не иска да работи, всички само за пари ламтят. То кой ли сега се интересува от разкриване на убийства. Та какъв интерес да има, като ей на, обрали го, а той дори не подава жалба, защото за него щетите са нищо и никакви, а аз, между другото, с такава сума бих могъл няколко години да живея като бял човек.

— Богати жертви на обир имате — забеляза Настя. — Ами вие откъде научихте, че са го окрали, след като не е подал жалба? Да не би някой да си е признал?

— Хайде де! — тросна се Егоров. — Сибиряците, да знаете, са хора нагли, сами никога не се предават, докато съвсем не ги притиснеш до стената, че и там ще отричат до последно. Ами ето, погледнете в ъгъла — ей тоя куфар е бил задигнат от някакъв клошар на гарата. Отмъкнал го от зазяпал се пътник, завлякъл го в дупката си, ама не е могъл да го отвори, с кодирана ключалка е. Види се, не е имал подръка инструменти, та отложил проблема за другия ден и седнал да попиянства с другарче по чашка. Пийнали, побъбрили, после добавили някакъв отровен спирт и на неговото другарче му изхвръкнали чивиите. Издал той присъдата на бойния си другар, сцепил му черепа, много се разстроил и веднага заспал. И там го пипнали, на самото място. И му прибрали куфара. Убиецът изтрезня, призна си греха, а за куфара — нищо не може да каже. Аверът, видите ли, му се похвалил, че ей го, забогатял с тоя куфар, трябвало само да се отвори, ама внимателно, без драскотини, че после да може да се продаде. А от кого го задигнал и кога — нищо не знае. Все очаквахме обраният да се появи, ама го няма — и толкоз.

— И отдавна ли го няма? — полюбопитства Настя.

— Ами вече три седмици.

— А вие отворихте ли куфара?

— Естествено! Та как иначе? Само че вътре нямаше никакви документи. И изобщо нито един предмет, по който може да се установи самоличността на собственика. Само дрехи, бельо, тоалетни принадлежности, с една дума, стандартният комплект на мъж в командировка.

— Може ли и аз да погледна?

— Ами гледай, не ми се свиди, я! И така си стои тук в кабинета, все не намираме време да го занесем в склада за веществени доказателства.

Настя отиде при оставения в ъгъла куфар и веднага забеляза логото на известна по цял свят марка. Тя имаше приблизителна представа колко може да струва такова куфарче. Значи, собственикът далеч не беше беден. Но къде се е изгубил? Защо не е заявил за кражбата? Щом самият куфар и цялото му съдържание не представлява за него никаква ценност, значи, съвсем, ама съвсем не е от сиромасите…

— Може да не е вече между живите? — предположи тя. — Затова не е подал жалба.

— Търсихме го. — Егоров допи чашата и си наля още. — Преровихме до един труповете в моргата, не само неидентифицираните. Буквално всички опитахме да съчетаем с този куфар. Никой не подхожда.

— А в съседните градове? Може потърпевшият да не е местен жител.

— И до тях пращахме запитвания, нищо не изровихме. Не, представи си само: ако се продаде този куфар и всичко в него, нормален човек като мен може да живее добре, без да работи, а за някои такива пари са нищо, нула… Къде е справедливостта, питам?

— Никъде — въздъхна Настя. — Справедливост изобщо няма, особено в Москва. Може ли да отворя куфара? Просто ми е любопитно.

— Ами отваряй де, спирам ли те. Само да не задигнеш нещо — хитро се подсмихна Егоров. — То вярно, че всичко там е мъжко, не ти е потрябвало. Чопнеш ли нещо — имай предвид, че всичко е огледано и включено в описа, а описът е в моя сейф, така че ще науча.

Докато Коротков умело поддържаше разговора за липсата на добро, разум и справедливост в поднебесния свят, Настя постави куфара легнал на пода и дръпна ципа. Дрехи дънки, панталони, джемпъри, ризи, тениски, чорапи, гащета. Два чифта обувки четирийсет и втори номер в бежови платнени торбички. Домашни пантофи в отделна торбичка. Шал, плетена шапка. Несесер от естествена кожа с мъжки тоалетни принадлежности. Портфейл, абсолютно празен. И други нужни, полезни, но нищо неговорещи предмети.

— Портфейлът е празен — забеляза тя на глас. — Имало ли е нещо в него? Изобщо е странно, че този човек го е носел в куфара. Обикновено той се слага заедно с документите или в чантичка, или в джоб. Но не и в куфар.

Егоров обидено се навъси.

— Да не намекваш, че като сме насред тайгата, всички сме апаши? Празен беше, хем от самото начало. Тогава си помислих, че той, изглежда, е пътувал с този портфейл, после си е купил нов, преместил е парите в него и си го е прибрал в джоба, а за стария му е дожаляло, затова го е пъхнал в куфара.

— Извинявай, Витя, не исках да те обидя. Просто си го помислих на глас. Слушай, а какви са тия приказки за убити еколози? Чу се дори в Москва.

— Абе пълна идиотщина! — с досада смънка Егоров. — Човек ще си рече, че в Москва нямате неразкрити убийства.

— Имаме, разбира се — засмя се Коротков. — Никъде няма справедливост, а виж, с неразкрити убийства е пълно навсякъде. Та какво казваш за еколозите?

— Ти пък защо се интересуваш? — с подозрение попита майорът. — Нали уж си дошъл от името на банка, а не за проверка от главното управление.

— Ами точно защото съм от банка! Нали трябва да строим почивна база, а каква ти база в район с лоша екологична обстановка? То при вас само по документи всичко е чистичко, ама щом убиват еколози, значи, са изровили нещо! Логично е, нали?

— Абе я ми се махай с твоята логика! — ядоса се Егоров. Е, имахме труп, на самотник някакъв, не общувал с никого, нищо съществено не се узна за него. Лежа си в моргата няколко месеца, никой не се притесняваше, делото отдавна отиде в архива като неразкрито, че и без туй сме затънали до гуша в работа, а не ни достигат грамотни хора. После цъфна още един такъв мъртвец, жена, приличаше на обир с убийство, не беше намерена чантата й. И него не можахме да разкрием. И не щеш ли, преди месец-два изплува информацията, че тези два трупа, докато били живи, се интересували от екологични проблеми и в свободното от основната си работа време се подвизавали в някаква лаборатория. Къде е тая лаборатория, какво представлява — никой не знае. Вдигна се шум, пресата гръмна, взеха да обвиняват кмета… Та тогава нашият началник Баев също взе да се нервира, защото на шефското място го доведе сегашният ни кмет, а ако не го изберат отново, и Баев ще изхвърчи. С една дума, шефът ни стисна за гушите и всички се втурнахме като луди да вадим делата от архива. И тъкмо тогава пресата ни подхвърли поредното подаръче: преди година време затрили още един еколог любител и убийството му останало неразкрито. Проверихме — вярно, имало е такъв труп. Излизат общо трима. Само че, не щеш ли, тия дни идва в дежурната някаква лелка и носи писмо, което било пуснато по погрешка в нейната кутия. Адресирано до убития неотдавна тип, за когото изобщо всички бяхме забравили, защото напоследък никой не се занимаваше с друго, освен с тия еколози. А от писмото излиза, че и той провеждал някакви изследвания в тази загадъчна лаборатория. И че уж били изровили такива неща, та някой щял да отиде на съд.

— Лоша работа — проточи Коротков. — Четири убийства. И все на еколози. А и тъкмо пред избори.

— Да де! Нали това приказвам! Хич не ми дреме кого ще изберат за кмет: и при Баев, и при всеки друг началник за мен вече път няма. Чак да ме изгонят — едва ли, кой ще работи, ама кариерата ми и без това отдавна свърши. Така че не си и давам много зор с тези убийства, който иска да се докара пред началството, да си скъсва задника, нали трябва да се издигат, а на мен ми е все тая. Аз кротичко си върша рутинната работа, оформям битови убийства, ловя разни душегубци, дето трепят хора заради един джиесем или портфейл. За това все още ме бива.

Той горчиво се усмихна и отново посегна към бутилката.

Коротков стана и започна да облича якето си.

— Благодаря ти за гостоприемството, Витя — каза сърдечно. — Разбирам, че имаш здрави оперативни позиции в града, та ще те потърсим, ако потрябва. Нали нямаш нищо против?

— Потърсете ме — кимна майор Егоров. — Приятелите на чичо Назар са и мои приятели. Ей, Настя, знаеш ли, че чичо Назар ми е говорил за теб. Само мислех, че си по-стара.

— Я стига — засмя се тя, — аз вече съм дърта баба, пенсионерка. С десетина години съм по-голяма от теб.

— Айде бе! — искрено се изуми Виктор. — А пък изглеждаш… Ей, какво значи да живееш в Москва, а!

— Витя — сниши глас Коротков, — Москва няма нищо общо тук. Просто тя не пие. Нито капчица. Затова изглежда добре. Не е като нас с теб. Ама може ли един истински полицай да не пие? Ей това е то. Така че ние с теб сме заложници на призванието си, а Настюха е… Така де, едно допълнение към нас.

Виктор също стана и бързо разтреби бюрото, оставяйки го в напълно прилично състояние.

— И аз ще тръгвам, няма какво повече да кисна тук.

— Да те закараме? — предложи Настя.

— А, не, аз пешачката, наблизо съм.

Тримата излязоха от сградата на управлението и на външната врата се сбогуваха. Сега вече можеха да отидат в банката.

Полковник Баев стоеше до прозореца в служебния си кабинет, пушеше и гледаше как на входа московските гости се сбогуват с дъртото пиянде Витка Егоров. Загаси цигарата и взе от бюрото мобилния телефон.

— Петя, трябва да се видим — проговори приглушено. — Ти къде си сега? Вкъщи ли? Добре, ще дойда.

След половин час колата на началника на управлението на вътрешните работи влизаше в двора на симпатична къща в края на града. Домакинът — един от най-заможните хора във Вербицк, Пьотър Сергеевич Ворожец, мършав и изобщо някак хилав, го чакаше на алеята пред сградата и си играеше с два лабрадора — едра породиста женска и малко на около половин година.

Баев отклони поканата за вечеря и домакинът го въведе в кабинета си. Разказът за московчаните не отне много време.

— Съмнителни хора са тия, ох, неясни са… — заключи полковникът. — Разиграха си партията като по ноти, мъжът приказваше, жената мълчеше — уж няма нищо общо и изобщо са я взели тук като любовница. Окото й обаче остро, цялата изопната като струна и щом мъжът мъничко пообърка — начаса улови момента и го поправи. Не ми харесват.

— Абе я стига и ти! — безгрижно се засмя Пьотър Сергеевич. — От какво те е страх? Какво те плаши тази банка АПК? Знам я, съвсем прилична банка.

— Измама е всичко това, Петя! Банката е само прикритие, нима не разбираш? Това са или хора от главното управление с фалшиви пенсионни тапии, или дори от ФСБ. И всичко е заради тези еколози, дявол да ги вземе… Стигнало е до Москва. Сега вече не можем се измъкна.

— Мислиш ли? — озадачено потърка челото си с пръсти Пьотър Сергеевич. — Ами пита ли Ананев?

Ананев беше началник на управлението на ФСБ във Вербицк и полковник Баев поддържаше с него неутрални, но напълно дружески отношения.

— Ха, онзи пък точно ще ми каже, чакай ти. Но подхванах приказката, опипах почвата, той отрича категорично. Което трябваше да се очаква де… Петя, нуждая се от помощта ти.

— Разбира се — с готовност отговори Ворожец. — Няма проблеми. Какво трябва да направя?

— Покани тези московчани да поживеят при теб три-четири дни, поогледай ги, ослушай се какво си говорят, обърни внимание как се държат. Спечели доверието им, подай им каквато трябва информация. С една дума, разбра ме, не ни е за пръв път. Аз трябва да знам със сигурност защо се довлякоха тук и за какво смятат да душат.

— Ти да не откачи?! От къде на къде ще каня хора, които изобщо не ме познават? Ами че те ще ме пратят по дяволите веднага и ще бъдат прави. И аз на тяхно място бих отказал.

— Ами ти, Петенка, ги покани така, че да не откажат — хитро го подхвана полковникът. — Та ти умееш, не се съмнявам. Не разбираш ли, че изборите тропат на вратата? Забрави ли как може да свърши всичко, ако не преизберат Костя? Ами че ние с теб трябва живота си да дадем, за да не допуснем това! Не само кметът е заинтересован — и за нас с теб е не по-малко важно, отколкото за него.

— Не по-малко, викаш? — Очите на бизнесмена се присвиха злобно. — А защо тогава само ти си дошъл да ме молиш за услуга? Къде е нашият любим приятел Костенка? Страх го е да не се оцапа ли?

— Е, престани де. — Баев заговори меко, като мъдър дядо на неразумен внук. — Като малко дете си, така де… Нали прекрасно разбираш, че преди избори Костя не може открито да посещава представители на бизнеса, това е неправилно. С него още вчера си говорихме за московчаните и самият той ме помоли да потърся теб, но аз реших първо да дочакам тези гости, за да ги поогледам. Ето, видях ги и стигнах до извода, че не можем да минем без твоята помощ. Костя те моли. И аз те моля. Вярно, той можеше да ти позвъни, ала темата е опасна, не бива да се обсъжда по телефона. Ако наистина са от ФСБ, не е изключено да подслушват и мен, и кмета.

Беше му неприятно да се унижава и да моли, но не виждаше друг изход. Вярно, можеше да разбере Петка, нали бяха приятели от детинство, от училищните години бяха неразделни, винаги се поддържаха и спасяваха в трудни моменти. Но животът на Петка не се подреди така благополучно, по-точно — благоприлично, като неговия и живота на Костик. Е, по благополучие той отдавна изпревари приятелите си, това е ясно. Петя Ворожец от младини се свърза с лоши хора, през деветдесетте дори полежа в затвора, не много дълго, но все пак… И бизнеса си изгради с мръсни пари.

И до ден днешен нарушаваше закона, в това полковник Баев не се съмняваше. Но го нарушаваше на едро и умно, а не кокошкарски и до самозабрава. Когато зае длъжността началник на Вербицкото управление на вътрешните работи, Баев постъпи честно, предупреди Пьотър: ако се издъниш, няма да мога да те прикрия, така че внимавай, после да не ми се сърдиш.

Виж, на Костя обаче не му достигнаха дали душевни сили, дали мъдрост, за да си поговори открито със своя приятел. Той просто официално се дистанцира от Пьотър, макар че продължаваше да общува с Ворожец, ходеше му на гости, постоянно му се обаждаше и в тесен кръг по всякакъв начин му демонстрираше приятелството си. Ала на празничните приеми в кметството, на които канеха деловия елит на града, никой не виждаше Пьотър Ворожец, собственика на Вербицкия химкомбинат и на голям брой по-дребни предприятия. Хем целият град знаеше за старото другарство на бизнесмена и кмета. Така в определени кръгове плъзнаха смътни слухове… Естествено, всичко това не допадаше на Петка. Обидно му беше.

Но какво значение имат такива по детински глупави обиди, когато трима зрели мъже са обвързани с една цел?

Ах, колко е лошо всичко това…

— Добре де, не се притеснявай. — Хилавият Ворожец покровителствено потупа по рамото масивния Баев. — Ще направя каквото трябва, ще проуча тия твои московчани, ще ги разложа на молекули и атоми. Прав си, Игорьоха, не бива да се джафкаме и да си дърпаме парцалките и куклите, една цел свързва и трима ни. Ще го направя. Нали разбирам, оня Генка Лаевич, рошавият мизерник, му шушука, настройва го срещу мен. Успокой Костик: никакви обиди. Той трябва да спечели изборите. И нашата задача с теб е да му помогнем. Димка скоро има рожден ден, ще се повеселим, както обикновено, ще пийнем, всичко ще е както преди. Ще се съберем, нали?

Той погледна полковника въпросително.

— Непременно. Димка е нещо свято.

Пьотър Сергеевич отвори бара и докосна с пръсти бутилка уиски.

— Е, какво, по мъничко, а?

Баев отрицателно завъртя глава и стана от фотьойла.

— Ще вървя. Уморен съм. Утре ме чака тежък ден.

— Както искаш. Хайде, ще те изпратя.

Пътят от къщата на Ворожец до улицата, където живееше полковникът, минаваше покрай черквата. И както винаги през последните месеци, при вида на увенчаните с кръстове осветени кубета Баев усети болка в сърцето.

Да влезе… Да се покае… Не. Не може.

След тежката вечеря в хотелския ресторант Настя Каменская се проклинаше, задето се бе поддала на провокацията на Коротков, който я придума непременно да опита прочутите сибирски пелмени с месо и горски гъби. Донесоха огромна порция, щеше да й стигне и една трета от нея, но за съжаление, пелмените се оказаха толкова вкусни, че когато Настя се сепна, вече бе късно да се тръшка и трудно — да диша. Не помогна нито билковият чай след това, нито дори препоръчаната пак от всезнаещия Коротков глътка водка. Чудесните сибирски пелмени по никакъв начин не желаеха да се смелят и да оставят Настя на мира.

Посещението в банката не се проточи, управителят си записа всички техни молби, обади се някъде и се договори още на другия ден да ги приемат в кадастралната служба, за да им покажат карта с всички достъпни парцели. Обещаха му да ги приемат и във Вербицкенерго и да отговорят на всички техни въпроси, както и във Вербицкводоканал и в службата по природни ресурси.

Настя и Коротков се разбраха да излязат в десет сутринта, като преди това в девет се срещнат и закусят. Настя нави будилника за 8 часа и с наслада взе душ, дълго стоя под горещата вода, но с учудване забеляза, че кой знае защо, не може да се стопли. Постоянно я побиваха тръпки. Недоволно отбеляза, че хавлиената кърпа е съвсем нова и затова още не попива водата както трябва. Виж, халатът се оказа точно, по вкуса й: дълъг и с два номера по-голям от необходимото. В такъв халат е удобно да се загърнеш уютно и както и да седнеш, краката ти не се подават навън и не изстиват. Още няколко минути Настя кръстосва просторния апартамент, после отвори прозореца и се пъхна под одеялото, мечтаейки за сладък сън. Да, ама не.

Прозорците на хотелския ресторант и на апартамента й бяха едни над други. А в ресторанта се вихреше сватба. Голяма, щедра, весела. Сватба с размах. Музиката и гласовете на професионалните изпълнители от сцената се сменяха с нестройно, но пък гръмовно хорово пеене, взривовете смях — с взривовете на пиротехника. Настя се сепваше, въртеше се в леглото, завиваше се презглава, но така и не можа да заспи. Стана, затвори прозореца. Всичко поутихна, но след известно време разбра, че й е задушно. Отново отвори прозореца.

След час и половина напразни опити да подремне, тя стана, уви се в халата и на пръсти отиде до вратата, която водеше към апартамента на Коротков. Открехна я и като се стараеше да не издава излишни звуци, се ослуша. Откъм спалнята се носеше юнашко хъркане. Юрка спеше като заклан, макар че ресторантската шумотевица стигаше мощно и дотук. „Ех, природата е надарила някои хора с умението да спят във всякаква обстановка — помисли си със завист тя, — а мен е ощетила.“

Вторият опит да заспи също приключи с пълен провал. Настя стана, запали лампата и седна пред лаптопа, който си бе донесла. „Вероятно не шумът ми пречи да спя, а мислите“ — разсъждаваше отнесено, въвеждайки в търсачката името „Лари Сорено“ — логото точно на тази марка се кипреше на загадъчния куфар и почти на всички предмети в него. За фирмата „Лари Сорено“ Настя знаеше само едно: продукцията й се слави с безумните си цени. Виж, наглед — нищо особено, не бие на очи, не е изискана, с една дума — съвсем обикновена. А може би тя нищо не разбира? Вкус ли няма? Или изобщо не е наясно със скъпите вещи? Впрочем откъде ли да има такива познания… Ала все пак й се щеше да разбере какво толкова особено има в тези изделия и защо при цялата си външна невзрачност струват луди пари.

Официалният сайт беше на италиански, защото фирмата беше от Милано, но това ни най-малко не смути Настя Каменская: тя знаеше доста добре този език още от малка. Сложи си очилата за четене и потъна в изучаване историята на семейния бизнес на Сорено, чието начало било поставено още в края на деветнайсети век. Тайната на скъпотията й се изясни много скоро: основателят на марката Лари Сорено залагал на устойчивостта и бавното износване на продуктите си. Започнал с пътнически куфари и сандъци и всичко това дълги години запазвало добрия си вид благодарение на изобретенията на брат му, който бил химик. Постепенно асортиментът се разширявал, внукът на основателя произвеждал вече не само сандъци и куфари, но и чанти, портмонета, несесери и портфейли. В началото на шейсетте години на двайсетото столетие поредният Сорено се захванал с производство на дрехи, ала това си било чиста глезотия: не успял да ги направи дълговечни, така че тази част от бизнеса, макар да се запазила до наше време, не получила особено развитие. За сметка на това сега имаше извънредно широк избор от чанти и портфейли с всякакви възможни и невъзможни размери и предназначение: портмонета, несесери, колани, папки, калъфи за най-различни джаджи, естествено, и куфари — от най-малки до наистина огромни. А девиз на марката бе станала фразата: „Можете да използвате нашите стоки дълги години и да ги подарите на правнуците си, те ще бъдат като чисто нови“.

След като се запозна с историята на фирмата, Настя прегледа каталога от миналия сезон. Цените просто я смазаха. Абе какви пари е трябвало да се изръсиш, за да напълниш цял куфар със средни размери с толкова безумно скъпи предмети! Просто много интересно… Виктор Егоров спомена, че ако се продаде всичко, човек може няколко години да живее нашироко. Нима е истина? Или той го изтърси просто така, за ефект?

Тя извади от комплекта за писане на бюрото чиста хартия и се приготви да записва стойностите. За куфара, същия като онзи в кабинета на Егоров, бе посочена цена в евро, а в рубли числото се получаваше смайващо. Пък и ако човек го купеше в Русия, щеше да излезе значително по-скъпо. В каталога за колекцията от 2013-а не намери нищо повече. Настя се прехвърли към каталога от предишната, 2012 година, и се опита колкото можеше по-точно да си спомни какви предмети бе видяла в куфара, после премина към 2011-а, после към 2010-а… Взе да се оформя някаква система, разбира се, не много ясна. Всичко, което успя да си спомни и идентифицира по каталозите, принадлежеше към колекции от различни години. А най-ранен се оказа ключодържателят — Настя го намери в каталога от 1992 година. По всичко личеше, че през 1994-а е бил купен въпросният портфейл, който бил намерен в куфара абсолютно празен. „Минали са двайсет години — помисли си тя, — а той изглежда, като че идва направо от магазина, нито петънце, нито нещо протрито, нито драскотинка!“ Малкият несесер с грижливо подреден комплект конци и игли беше от 1996-а, а по-големият, в който, тя си спомни, имаше самобръсначка, флакони с пяна, шампоан, душ гел и сапунерка, бе произведен през 1998-а. Коланът — през 2003-а, дънките — през 2008-а, шапката и шалът — през 2009-а…

Когато описа съдържанието на куфара в хронологичен ред, тя обърна внимание, че от година на година стойността на покупките неотклонно е нараствала. Човекът е ставал все по-богат и е можел да си позволява все по-скъпи вещи. Но при това не е сменял старите с нови. Защо всъщност да ги сменя? Те са в прекрасно състояние и ако се вярва на девиза на фирмата, ще послужат и на правнуците му. От друга страна, заможните хора имат свои странности и Настя Каменская прекрасно знаеше колко много от тях купуват вещи не защото старите са се изхабили, а понеже са от „новата колекция“. Да носиш чанта, обувки или палто от миналогодишната, в определени кръгове се смята за неприлично. Настя винаги бе смятала подобен подход за връх на идиотизма, ала той съществуваше и човек трябваше да се съобразява с това.

Но човекът, на когото принадлежеше откраднатият куфар, явно не беше от споменатия кръг. Той просто обичаше предметите на Лари Сорено и редовно си ги бе купувал, отчитайки собствените си доходи. Спечелил — купил. Спечелил повече — купил по-скъпо. Един и същ несесер бе използвал почти две десетилетия, колана — десет, дънките „Сорено Мен“ бе носил поне пет лета… Интересно, а какво е купувал през други години? Със сигурност калъфа за паспорта, чантата за лаптопа, калъфа за очила, папката обложка за айпада, портфейла, калъфа за ключове, визитника за кредитни карти… Тези неща липсваха в куфара. Но със сигурност са били в чантата, която собственикът е носел в ръка. Компютърът, джаджите, парите, документите, ключовете и очилата — винаги в чантата, та да са до теб.

Докато беше слушала разсъжденията на майор Егоров, загледана в куфара, Настя си бе представяла един полукриминален тип, внезапно сдобил се със страшно много пари и решил да се екипира за пътуване в най-скъпия магазин. Отишъл и купил всичко наведнъж. И се почувствал царски. Пипнал е толкова пари, че дори тези колосални харчове са изглеждали като капка в морето, ето защо, когато са му задигнали куфара, не се е загрижил да подава жалба в полицията. Най-ценното и трудно възстановимо — документите, ключовете, портфейлът и кредитните карти — не е било изгубено. А всичко останало е щял да си купи отново. Освен това може да се е опасявал, че полицаите напълно обосновано ще започнат да се интересуват: откъде се е сдобил с толкова пари? Може би е фигура, добре позната на полицията, така че е било глупаво и неблагоразумно да им демонстрира своето внезапно и необяснимо благосъстояние.

Още тогава, в кабинета на Егоров, Настя искаше да попита дали във Вербицк, или изобщо в областта, напоследък е имало голяма кражба, обир или финансова афера. Искаше — и не попита. Стана й неудобно. Щеше да излезе, че само тя е толкова умна, че е дошла чак от Москва да дава акъл на местната полиция. Егоров определено сам се е сетил за всичко това и хиляди пъти е проверил за подобни неща.

А сега се радваше, че премълча. Защото собственикът на куфара изглеждаше в представите й вече съвсем друг. Спокоен, разумен човек, който не следва фанатично модата, не се върти в елитарни кръгове, а и да ги посещава, абсолютно и категорично плюе на приетите там правила. Много самобитен. Човек, който обича и цени постигнатото, кариерата си, а и грижливо пази спомена за всеки етап, за всяко стъпало.

Но защо тогава не се е обърнал към полицията с жалба за кражбата? Ако тези вещи са му толкова скъпи, ако всяка от тях бележи определен момент от финансовите му постижения, от неговата кариера, защо не се е обадил и до ден днешен?

И този празен портфейл… И той смущава. Ако не е склонен да сменя старите, запазени вещи с нови, защо си е купил нов, след като старият е в отлично състояние? Впрочем този факт може да има простичко и очевидно обяснение: някой близък и скъп човек, например майка или жена, му е подарил нов портфейл и от уважение е трябвало да използва подаръка. Добре, да речем, че е така. Ала това означава, че подаръкът е получен по време на командировка. Например, ако тя е продължителна и е застъпила рождения му ден, съпругата или приятелката му го е посетила за една нощ, за да му честити и поднесе подаръка. А може би собственикът на куфара е завъртял бурна любов тук, във Вербицк, ако е дошъл от другаде, или пък в друг град, ако е от Вербицк, и така се е сдобил с подаръка от новата любима. С една дума, празният портфейл в куфара се обяснява лесно. Виж, липсата на жалба за кражбата — трудно.

Отговорът й се стори очевиден: собственикът на вещите наистина вече не е между живите. И фактът, че не е бил открит сред умрелите и загиналите, нищо не говори. Търсили са го само в съдебномедицинската морга, а той може да е умрял в коя да е болница във Вербицк. Видял е, че са му отмъкнали куфара, и го е присвило сърцето или го е ударил инсулт направо там, на гарата, паднал е, дошла е „Бърза помощ“, откарала го е в болницата, а човекът е починал, без да дойде в съзнание. И не е успял да каже на никого за кражбата. Все пак трябва да попита Егоров — някак внимателно, та да не е обидно — проверявали ли са моргите на градските болници.

Само че защо? Какво я интересуват този куфар и неговият собственик? Тя е дошла да търси парцел за строителство. Е, и в качеството на професионално развлечение може би, ако извади голям късмет, ще й разрешат мъничко да почовърка в случая с убитите еколози. А кражбата на куфара и как някакъв клошар убил другаря си по чашка — тези неща нямат никакво отношение. Тя просто се разнообразява с илюзия за работа, за да убие времето, докато утихне гръмката сватба, чийто край сякаш няма да настъпи никога.

Натъжи се. Толкова обичаше работата си! Това, с което е принудена да се занимава сега, в частната детективска агенция на Владислав Стасов, й харесва къде-къде по-малко. Разбира се, тя се справя добросъвестно с новите задачи, понякога дори влага и душа, а друг път, макар и рядко, дори й е интересно, само че… Не е същото. Нищо не е същото.

Настя кихна и бръкна в чантата си за пакетчето хартиени носни кърпички. Докато ги търсеше, кихна още два пъти. Щом откъсна очи от компютъра, мозъкът й си върна способността да контролира тялото и резултатите от това тутакси издадоха три факта, кой от кой по-неприятни: все още потреперваше от студ, носът й беше запушен и нещо я дразнеше гърлото. „Ха така — помисли си ядно. — Само настинка ми липсва сега! И кога успях да я пипна? Може и да съм подгизнала от дъжда между самолета и буса? Ами, глупости! Да не ми е за пръв път да се намокря? Вярно, след това дълго стоях с влажни дрехи и докато пиехме кафе, май бях точно под климатика… Колко нелепо! Каква глупачка съм само!“

Толкова се ядоса на себе си, че от очите й неволно бликнаха сълзи. Чудесно! Точно туй ли трябваше сега — да ревне! И без това носът й е запушен, а пък ако се разреве, съвсем няма да може да диша. И изобщо някаква лелка на пенсионна възраст плаче в хотелска стая в чужд далечен град… Евтина мелодрама! Настя ядно завъртя глава и реши все пак да си легне. Сватбата май се поразотиваше, силните звуци поутихваха… Има надежда, че ще успее да дремне поне за три часа, а на сутринта ще стане бодра и весела. Ще купи от аптеката някакъв спрей за носа, а гърлото ще си мине само, то не пречи на живота.

Зави се хубаво с одеялото, сложи върху ухото си втората възглавница. Пред очите й продължаваха да се редят картинки от каталозите на Сорено — безброй портфейли, чанти, куфари, портмонета, калъфи…