Сибирски тайни

НЕДЕЛЯ

На сутринта Коротков, пременен в костюм вместо вчерашните дънки, придаде на лицето си израз на делова съсредоточеност и се качи в колата при Володя. Личеше си, че е тръгнал да „решава въпроси“. А Настя, облечена по-простичко, като за разходка, излезе от хотела половин час след Юрий, измина две пресечки и свърна в една, на която още вчера Егоров бе оставил колата за нея. В хотела, разбира се, ги наблюдаваха, това беше ясно, но извън пределите му — едва ли. Външното наблюдение е скъпа работа, ако се извършва от професионалисти. А ако бяха аматьори — с Коротков щяха да ги забележат още първия ден.

Настя седна зад волана на вехтата кола и се зарадва: всичко бе познато и разбираемо, защото беше градила шофьорските си навици преди много години в коли от същото това поколение. Добре си спомняше пътя до психо неврологичния интернат и го измина уверено, без да наднича в картата на всеки кръстопът.

Медицинската сестра, с която бе разговаряла при първото си посещение, я нямаше, днес не била дежурна. Ала щом Дмитрий Голиков бе живял в интерната дълги години, със сигурност всички сестри бяха виждали неговата кутийка със съкровища, и то неведнъж. Една сестра на средна възраст, приличаща на бухнала кифла, веднага разбра за какво я питат.

— Помня я, разбира се — закима тя. — Защо, какво се е случило?

Настя извади снимката, показа я на жената.

— Ау, ами че това е нашият Дима — заахка сестрата. — Колко е младичък! Ама на колко години е тук?

— На осемнайсет.

— И този го помня. — Тя посочи с пръст Ворожец, който на снимката стоеше в центъра на групата, прегърнал с едната ръка Голиков, а с другата — момичето, което вероятно беше Юля. — Само че по-стар, естествено. Той дойде при нашия Дима тъкмо в моята смяна. Дълго ме разпитва как е той, що е, как се чувства, какво говори. После отиде в стаята му, поседя малко при него. Излезе много разстроен! Нищо, вика, не помни Димка, не ме и познава.

— Само веднъж ли дойде? — попита Настя.

— Когато съм била на смяна — веднъж, сигурна съм. Но нали ние работим денонощие и три почиваме. Може другите момичета да са го виждали.

Добре де, ако Егоров пожелае, ще дойде и ще си поговори с медицинските сестри от всяка смяна. Сега и бездруго няма време за нищо.

Настя помоли сестрата да огледа по-внимателно момичето от снимката.

— Обърнете внимание на шнолите. Приличат ли на онази, която си пазеше Голиков?

Сестрата дълго се взира, ту отдалечаваше ръката си със снимката, ту я доближаваше до очите си. После не издържа и сконфузено усмихната, извади от джоба си очила.

— Все не мога да свикна — въздъхна тя. — Имам чувството, че очилата за четене са признак на старост. Нали казват: старческо далекогледство. Ужасна дума — старческо! Особено за нас, жените.

Тя вдигна очи към Настя.

— А вие използвате ли очила?

— Разбира се — засмя се Настя, — отдавна. Постоянно ги нося със себе си.

Отвори чантата и показа калъфчето на медицинската сестра. Тя отново въздъхна — дали с разбиране, дали пък с облекчение — и пак заразглежда снимката.

— Май че беше същата — каза неуверено. — Дима пазеше една черна, пластмасова, с голямо червено цвете. А тук не е ясно какъв е цветът…

— Но като цяло прилича, така ли?

— Прилича. Много даже. Защо, какво се е случило? — повтори тя въпроса си, на който така и не бе получила отговор.

Затова пък получи плик, след което престана да проявява любопитство. Но накрая все пак добави:

— Ще трябва да съобщя на дежурния лекар за нашия разговор. Правилата ни тук са строги, ще знаете.

— Разбира се — усмихна се Настя, — съобщете му. Аз нямам никакви тайни.

Изглежда, вчерашните съображения намериха своето потвърждение. Дмитрий Голиков бе пазил шнолата на Юля, приятелката на неговия приятел. Е, и какво от това? Юля е била красавица, в нея може и четиримата да са били влюбени. Не, тук има още нещо… Нещо, което досега не бе хрумвало на Настя.

— И слава богу, че повече не е идвала! — заяви свадливо немлада жена с изтормозен вид, захабени ръце и дълбоки бръчки. — От Юлка й без това нищо нямаше да излезе, а къде да я денем с бебе и без мъж? Я колко гърла сме, едва свързваме двата края. Хем как да я изгониш, сестра е все пак. Щеше да ни увисне на шията, да ни подхвърли детето и да си развява полите.

— Сигурна ли сте за детето? — попита Егоров. Вече четирийсет минути слушаше злобните, пълни с омраза думи на по-голямата сестра на Юлия Улянцева, която наистина се оказа лесно да намери. — Бременна ли беше, когато замина?

— А, едва ли — тросна се жената. — Юлка много си въобразяваше, искаше да става артистка, а ако беше бременна, нямаше да замине. Вечно на нея се падаше най-доброто, нали беше по-малка. Когато се роди, аз бях почти на двайсет, че и останалите ни братя и сестри бяха поотраснали, така че родителите ни насочиха цялото си внимание към Юлка. Тя беше и красавицата, и умницата, и талантливата, и я очакваше голямо бъдеще. Всички ние, разбираш ли, сме нямали никакво бъдеще, освен да размахваме метлата, да товарим въглища и да копаем зеленчука, а тя била имала!

— Тогава защо споменахте нещо за дете? — не се предаваше Виктор. — След като замина, съобщи ли ви, че е родила?

— Да бе, ще ни съобщи, как ли пък не! За нея сме боклуци. След като се омете в Москва — край, дотук беше. Нито писмо, нито да звънне по телефона, нито е идвала. Поне родителите ни да беше навестила, кучката недна, докато още бяха живи. От мен да го знаеш: каква артистка е тя, дяволите я взели? Станала е проститутка, ей в това не се и съмнявам, за такива като Юлка пътят е един. А като се въргаляш с кого ли не в леглото, и бременността не е далече. Само че кой глупак ще се ожени за уличница? Значи, ще остане сама с детенце и без развратната си работа. И къде ще се дене? Само при нас, естествено, на нашия врат ще се метне. Та нали е принцеса, кучката с кучка, няма да си цапа ръцете с нормална работа. Е, щом не се върна, значи, разминало й се е без детенце. Може и да си е намерила някого. А може и да е умряла вече.

Егоров не долови и най-малко съжаление в гласа на по-голямата сестра на Юлия Улянцева. Дали още не бе забравила обидата, или пък в това семейство изобщо не беше прието да обичаш роднините си и да им помагаш? А може би единствената им грижа беше те самите да оцелеят…

— А Костя спомняте ли си?

— Ха, кой Костя? — злобно примижа жената. — Един рижав такъв, дето живееше през две къщи от нас ли?

— Не, Костя Смелков, с когото Юля е въртяла любов.

Името не й направи никакво впечатление. Дали не знаеше, че това е сегашният кмет на града, дали не се сети веднага…

— То с тая уличница кой ли не въртеше любов! Половината град й е бъркал под полата. Как пък да не им помня и имената! То не съм и знаела, тогава вече имах семейство, три деца, с мъжа ми се трепехме, колкото можехме, да нахраним и облечем всичките. Щото онези времена не бяха като сегашните, най-много на бройка и половина можеше да се работи, колко да спечелиш от това. Така че и двамата бачкахме по на две места, че и гледахме да изкарваме нещо допълнително, бял свят не виждахме. А ти ме питаш за Юлкините гаджета! Хич не ми беше до тях.

— Тогава последен въпрос: кога замина Юля?

— Е, откъде да помня? — разпери ръце жената. — Толкова години минаха… Но тате тогава много псуваше, а мама му викаше, че Юлка е вече пълнолетна, има право сама да решава къде ще живее и за каква ще учи. Значи, била е навършила осемнайсет. Може и деветнайсет. Или двайсет. Не се сещам. Отдавна беше.

Този разговор натъжи Егоров. Беше останал без семейство и още не можеше да преодолее тази болка. Дори не беше сигурен, че иска друго, ново семейство. Бяха му нужни хората, които вече ги нямаше, и той не искаше да ги замени с други. А може би беше хубаво, дето сега нямаше семейство? Нима щеше да е по-добре, ако то се бе оказало като това на Улянцеви, в което на всеки негов член се гледаше като на потенциално бреме и ако от него нямаше осезаема полза, по-добре изобщо да го нямаше? Не, беше невъзможно дори да си представи, че неговите син и дъщеря биха могли да пораснат и да се превърнат в ей такива Улянцеви, които мразят своите стари и немощни, нуждаещи се от помощ и грижи родители. Децата му нямаше да станат такива! Или щяха?

Отново му се дощя да пие, прииска му се мъчително, непреодолимо. Но кой знае защо, беше му неудобно от московчаните. „Утре — реши Виктор. — Ще изтърпя до утре. Щом заминат, ще му отпусна края. Пък да става каквото ще.“

Той отново стоеше в храма, в най-закътания ъгъл, и се стараеше да събере мислите си. Това не беше онзи храм в центъра на Вербицк, в който се бе отбил преди дни, а друг, край който мина по път към къщата на Пьотър. Този беше голям и помпозен и никой не се интересуваше от притулилия се до стената в тъмния ъгъл едър мъж с безлично сиво яке.

„Защо убих онази птица…“ Защо, защо беше всичко? Светът е пълен със зло и мръсотия, политиката е измамна, икономиката е уродлива, любовта е преходна. Няма на какво да се опреш. Има само едно, в което можеш да вярваш и на което можеш да разчиташ в целия този мрак: истинското мъжко приятелство. Баев вярваше в него. Надяваше се на него. Там търсеше опора и подкрепа. И оправдание за всичко, което правеше. Не може да подведе Костик. Няма как да подведе Петя. Тримата са едно цяло още от най-ранно детство. Каквото и да се случи, както и да се извърти животът, те никога няма да предадат другия.

Първата крачка направи Костик, отричайки се публично от Пьотър, с чиито пари проведе първата си предизборна кампания. На пресконференцията, която даде като новоизбран кмет, Смелков искрено благодари на всички, които го бяха подкрепили, бяха вярвали в него и подпомогнали финансово. Назова ги поименно. Всички освен Ворожец, чийто принос беше най-голям. Костик престана да кани Петя на публични мероприятия, на които се събираше целият предприемачески и бизнеселит. Нито веднъж не го спомена по име, когато разказваше за работата си при строителството на фермата. Да, продължаваше отблизо да общува с Пьотър, но го правеше скришом, сякаш се срамуваше.

Петя му прости. Ала обидата понякога проличаваше, Баев забелязваше това, но знаеше, че Пьотър е разумен и делови човек и прекрасно разбира, че така наистина е по-добре за имиджа на кмета. А и Костик никога не отказваше реална помощ на Ворожец. Но кой знае кое беше по-важно за Петка: да получава помощ при организирането на бизнеса или да заема официалната позиция на лице, близко до ръководството. Незнайно защо Баев винаги, още от дете, беше сигурен, че за приятеля му Петя най-важното са парите, че те са на първо място. Трябваха му, за да изхрани себе си и впиянчената си майка, която работеше като чистачка и моментално изпиваше аванса, щом го получеше, и заплатата — също. Затова на никого от приятелите и през ум не минаваше не само да презират Петя, а дори просто да го упрекват, че печели незнайно от какво. Пък и бащата на Игор Баев, участъковият милиционер, веднъж го съжали: „Горкото момче. Та има ли то друг изход? Мога да прибера майка му в лечебно трудов профилакториум без проблеми, но после какво? Петка няма баща, няма роднини, значи, ще го пратят в детски дом. Така поне расте до майка си“.

Само пари се въртят в главата на Пьотър. Така мислеше Игор Баев. Мислеше го довчера. Снощи, след разговора с Каменская, изведнъж проумя, че Петя отчаяно се е борел за позицията на лидер. Не за пари. А да бъде главен. Да бъде човек, от когото другите търсят съвет, когото слушат, с когото се съобразяват. Да бъде такъв, какъвто беше за тях, хлапетата, после момчурляците, после юношите. А Костя го отстрани. Измести го.

И когато изникна проблем, Петя без жал и без колебание заби нож в гърба на приятеля си. Още снощи Игор Валеревич задейства всичките си връзки и информационни канали, за да провери казаното от Каменская. Днес към обяд получи отговорите. Не всички и не съвсем пълни, но съдържащи достатъчно сведения, за да се убеди: тя не беше го подвела. Петка наистина бе направил всичко това. Беше плюл и на приятелството с Костя, и на приятелството с Баев, чието пребиваване на тази длъжност зависеше пряко от избора на нов кмет. Петя Ворожец беше пречил на Костя дори в Перов, на ниво областна администрация: кметът простодушно и недалновидно споделяше с приятелите си своите планове за интриги, а Петка незабавно бе предупреждавал когото трябва, та Смелков да не успее. И всеки път Костик се бе разстройвал и учудвал, че добре премислената според него комбинация незнайно защо се бе провалила. Ако знаеше…

Ако засеем в една и съща почва няколко семена, дори да се грижим поравно за кълновете, порасналите растения пак няма да бъдат еднакви. Нещо повече, може да се окажат абсолютно различни. С хората става същото. И няма значение, че хлапетата са израсли на съседни улици, посещавали са едно и също училище, играли са на едни и същи игри и са учили по едни и същи учебници. Няма значение, че са ходили заедно на кино, пушили са цигари от един пакет, пиели са водка от сутрин до вечер и са извършили един и същ грях. Минали са трийсет и пет години и при всеки от тях това общо и еднакво е израснало по различен начин. У Костик Смелков — в лекотата и увереността, че всичко му е позволено. У Петка Ворожец — в цинизма и безчувствеността. У него, Игор Баев — в тежка, потискаща вина. Вина, която той се е опитвал да пропъди от себе си, да я задуши, оправдавайки се с приятелството, с онова истинско мъжко приятелство, което е невъзможно да бъде предадено.

Но внезапно се оказа, че приятелство няма. А и да има, то лесно може да бъде опустошено. И между Баев и неговата огромна Вина вече не са останали прегради. Никакви идеи за истинско приятелство вече няма да го защитят. Огромната и страшна Вина ще го доближи плътно и ще го погълне. Ще го убие.

Той излезе от храма, няколко секунди постоя на външното стълбище и пое към колата, която бе оставил зад оградата.

— Пьотър Сергеевич ви очаква в кабинета — с делова приветливост каза помощничката на Ворожец и отвори вратата пред него.

Той прекрасно знаеше къде на втория етаж се намира кабинетът на Пьотър, но Ина, както е редно, го изпрати до прага.

— Ще ви трябва ли нещо, Пьотър Сергеевич? — попита тя.

— Кажи на Надя да донесе чай. Е, и нещо към чая. Ще вечеряме по-късно. Нали ще останеш за вечеря, Игорьок?

Баев не отговори, престори се, че не е чул. Пьотър с доволен вид се отпусна на стола си.

— Е, какво, началник, какви са новините?

— Никакви — глухо отговори Баев.

— Значи, случило се е нещо? — По лицето на Ворожец моментално се изписа угриженост и готовност да се притече на помощ. — Проблеми ли?

— Ти какви ги вършиш, Петка? — едва чуто промълви полковникът.

— За какво говориш? Какво съм сторил?

— За Шулмин говоря. За убитите еколози, за лабораторията. За „Прометей“. Ти какво, мислеше, че няма да науча ли? За какъв ме смяташ? За момче за всичко ли?

Известно време Ворожец замислено гледа Баев, после едва забележимо се позасмя.

— Значи, знаеш… Ами добре. И какво сега?

— Как можа? — повиши глас Баев. — Та ти така погубваш Костя, осигуряваш победа на Горчевски. Защо, Петя? Нима само защото Костя те отдалечи от себе си и публично не те призна за близък приятел? Нима заради тази дреболия?

— Аз, Игорьок, искам да живея. Живота си спасявам. Щом знаеш толкова много, значи, си наясно и какви хора стоят зад „Прометей“.

Оказва се, че Каменская не беше сбъркала и за това… Или е знаела със сигурност? Впрочем какво ли значение има! Важното е, че е истина.

— Петя, ти идиот ли си? Забрави ли защо Костя толкова се трепе за южния вариант на магистралата и за запазването на фермата? Забрави ли, че там заровихме четири трупа? По труп на всеки от нас. Нали това беше твоя идея: след Юлка да докажем, че никой от нас няма да предаде Костик, а за да стане така, всички трябва да пречукаме по един човек и да го скрием в същия изкоп. Всичко забрави, така ли, Петенка?

Ворожец направи успокояващ жест с ръка и полковникът разбра, че неволно е повишил глас. Зад вратата се чуха стъпки, влезе готвачката Надя с поднос, бързо сервира чая и излезе. Пьотър наля на себе си и на Баев, но не отпи. Изчака да утихнат стъпките по стълбището и тихо продума:

— Не викай, Игорьок. Не съм идиот. И повярвай, разрушаването на фермата, при което ще бъдат открити всички основи, не заплашва никого от нас. Почакай, не ме прекъсвай. Нищо не съм забравил: и че скелетите са там, и дрехите, и личните вещи. Ще се вдигне скандал, голяма дандания ще бъде. Но това няма да засегне нито теб, нито Костик. Няма да засегне дори мен.

— Какво намекваш? — навъси се Баев. — Как си го представяш, че ще стане?

Ворожец се извърна с въртящия се стол, свали от рафта няколко папки и отвори скрития зад тях сейф. Извади отвътре малка картонена кутийка, отвори я и я подаде на Игор Валеревич.

— Какво е туй? — недоумяващо попита той.

— Това, Игорьоха, е нашата защита. Имали сме невероятен късмет. Димка е вземал от всеки труп по нещо за спомен. Прибирал го е тайно от нас, докато не сме го виждали. Още тогава той не е бил в ред с главата, просто не сме го забелязали, нали бяхме толкова млади. Той е пазел тази кутийка вкъщи, а когато след излежаването на присъдата го пратиха в психо интерната, я е взел със себе си. И оттогава не се е разделял с нея. Всички в интерната са я виждали. И лесно ще потвърдят, че това са вещи на Димка. А така ще може всички трупове да бъдат приписани на него. Никой дори не би се усъмнил, защото на Димка вече се води едно доказано убийство с изнасилване, има и диагноза. А самия Димка го няма. Дори да ликвидират фермата, да съборят сградите и съоръженията, да открият основите, дори ако втората шнола на Юлка още не е изгнила за трийсет и пет години и я намерят там, аз тутакси ще си спомня, че точно такава шнола се намира сред вещите, принадлежали на моя покоен приятел от детинство. Навестявал съм го в интерната, погребал съм го и съм прибрал вещите му, част от тях съм си оставил за спомен. Всичко може да се потвърди. Нито ти, нито аз, нито Костик сме знаели, че той е извършил четири убийства. И никой — чуваш ли, Игорьоха! — никой и никога не би доказал обратното. Така че магистралата от северната страна не е заплаха за нас. Виж, магистралата откъм южната е опасна лично за мен. Още не съм готов да умра, разбираш, нали. Знам какво ще кажеш сега… — Ворожец горчиво се усмихна. — Ще ме укориш, че моята борба за северна магистрала ще струва кметския стол на Костик, а на теб — длъжността началник на управлението на вътрешните работи. Да, съгласен съм, и политическата кариера на Костик, и твоята служебна кариера ще пострадат. Но при всяко положение ще останете живи и някак ще уредите живота си. А лично за мен собственият ми живот е по-скъп от вашите кариери. Не се сърди. — Той изразително разпери ръце. — Казах всичко. Сега съм готов да чуя какъв боклук съм и колко си разочарован от мен. Само че дай по-бързичко. И да вървим да вечеряме.

„Всеки от нас може да предаде…“ Именно тези думи произнесе преди трийсет и пет години Петка Ворожец. Произнесе ги три дни след като измъченият от ревност, смазан, пиян Костя Смелков уби Юлка, която го заряза, заявявайки, че до него, вечно наквасения бачкатор от строежа, тя няма бъдеще. И ще гради живота си отделно, в столицата, в театралния институт. Уби я и я хвърли в изкопа, подготвен за основите на една от сградите на бъдещата ферма.

Всички те тогава изобщо не бяха на себе си, пиеха от сутрин до вечер. И приеха думите на Петка като ръководство за действие, без да му мислят много. Никой не искаше да изглежда мухльо. И никой не щеше да го заподозрат в предателство на „истинското мъжко приятелство“.

Наляха бетона в изкопа, построиха фермата. И никой никога не би научил за скритите трупове, ако не бе възникнала опасност фермата да бъде ликвидирана и сградите — съборени. Всички сили на кмета и началника на полицейското управление бяха хвърлени, за да не се допусне строителството на магистрала в северния район. Ако намерят останките, първата работа ще е да търсят и разследват хората, които в онзи момент са работили на строежа. Ще си спомнят за Дима Голиков. Ами ако се окаже, че той е разкрил пред някого тяхната зловеща тайна? Вярно, Димка е откачен, кой ще му повярва? Но пак си е страшно: ами ако човекът, на когото той е разказал, е запомнил всичко, макар и да не му е повярвал? Ето, онзи дядка от фермата, професорът, нали е ходил при Димка в интерната… За какво е ходил? С какво толкова му е харесал Димка? Какво е разказвал той, какви тайни е споделял с този професор, докато са излежавали заедно присъдите си? Ами ветеринарят Чураков, който беше близък с Тарасевич и прекарваше с него много време? Боже мой, колко усилия бяха хвърлени! И колко грехове взеха на душата си…

А довчера Смелков и Баев бяха сигурни, че в тази борба не са двама. Трима са. С тях е Пьотър Ворожец.

„Всеки от нас може да предаде…“

— Димка умря преди две години — тихо продума Баев. — Ти го погреба. Взел си и вещите му. Значи, през цялото това време си знаел, че няма никаква опасност? Още тогава ли измисли всичко това?

— Ами аз изобщо съм си умно момче. Изненадан ли си?

— Знаел си — продължи Баев. — И спокойно си наблюдавал как с Костя не сме на себе си от страх, че всичко ще се разкрие. Харесваше ти да гледаш как треперим, така ли? Искаше да бъдеш главен. Искаше да бъдеш над нас, по-силен от нас. Ами добре, успя. Само че не просто си ни гледал сеира, а и не ме спираше, когато предприемах какво ли не. А аз направих много неща, за да разбера дали Димка не се е изтървал пред професора, с когото е излежавал присъдата, за нашата ферма. Занимавах се с тоя ветеринар, с ръкописите на професора… Вие с Костик стояхте настрана, целите в бяло, само аз затъвах до ушите в мръсотия.

— Не забравяй за мадамата от телевизията — цинично се усмихна Ворожец. — Нали и нея я очисти твоето момче, дето си го взе за ей такива специални поръчки. Ала не мога да ти го отрека: твоите хора добре следяха всичко, което ставаше около Костя. За всяко телевизионно предаване или статия си отваряха очите на четири — кой какъв материал събира и в коя посока рови. Тая мадама, Милюкова, я разчетоха за пет секунди, още щом отиде при дъртата Федюнина. Помня я тази Федюнина, вечно си вреше носа навсякъде, душеше кой какво прави, знаеше всичко за всички. Така че браво на твоето момче, добре се справи. Дай му парична награда от мое име. Макар че напразно се постара. Но ти си прав, Игорьошка, приятно ми беше да наблюдавам как вие с Костик си тровите нервите и се трепете, за да запазите кметското му място и да не допуснете ликвидирането на фермата. Костик започна да се срамува открито да дружи с мен. А ти ме предупреди, че ако стане гаф, няма да ме прикриваш, няма да ми протегнеш ръка за помощ. И на какво разчитахте, скъпи ми приятели от детинство? Мислехте, че аз съм Майка Тереза, че всичко ще простя и разбера? Аз обаче не разбрах. И не простих. Беше ми приятно да гледам как треперите. Едни такива важни, светски мъже, на високи длъжности, титулувани, почитани от главата до петите, а ви е страх, чак се тресете от шубе и напрежение… Е, казах ли ти достатъчно, та най-сетне да плюеш на идеалите на приятелството и да ме наречеш боклук? Или искаш още?

Баев притвори очи, за да не се излее болката. Какво може да добави Петка? Каква друга мръсотия е направил? Догадката отекна като още един пристъп на тъпа болка някъде в него.

— Аз ще добавя — едва мърдайки устни, продума Игор Валеревич. — Прикриваше Лорик, та когато потрябва, всичко да изплува и да удари Костя. Пазеше този коз до момента на изборите. Та да си сигурен.

Говореше далеч не това, което искаше. Не това, за което се бе сетил. Но нямаше сили да го изрече на глас. Дали да премълчи? Сякаш това ще представлява някакво спасение! Неизреченото знание за факта няма да отмени самия факт.

Баев стана. Нямаше какво повече да прави тук. Ворожец не се помръдна, за да изпрати госта, само го гледаше насмешливо и очаквателно.

— Значи, няма да останеш за вечеря? Убийците днес били много горди, не сядали на една маса с боклуци, а? Не им били по ранга?

Полковникът, който бе направил няколко крачки към вратата, се извърна.

— И ти си убиец, Петка. Недей да скромничиш. Нали ти си убил Димка?… Разбира се, че ти. Страхувал си се, че той все нещо си спомня и може да го каже на някого. А когато си видял тая жалка кутийка, веднага си разбрал, че дори Димка и да е издал нещо, с кутийката винаги можеш да си прикриеш задника. Ама все пак е по-добре виновният да бъде вече мъртъв. Какво му даде? Препарат за сърце? Така че аз, Петка, наистина съм убиец, ала и ти не си по цвете.

Ето на, все пак го каза. Но не му олекна. Тежка безизходност го притисна. Същата, както тогава, когато задряма в кабинета на отец Николай и сънува онзи странен сън. Защо уби птицата? Няма отговор…

— Нали ти казах, че съм съобразителен — ухили се Пьотър Сергеевич. — Но и теб си те бива. Върви, зарадвай Костик, че може вече да не се бои от ликвидирането на фермата. С него сигурно няма да се гнусиш да пийнеш и хапнеш на една маса.

Той протегна ръка към телефона на бюрото и с едно движение избра нужния номер.

— Ина, изпратете Игор Валеревич, той си тръгва.

Пет-шест минути след като началникът на управлението на вътрешните работи излезе, Пьотър Сергеевич Ворожец слезе в трапезарията да вечеря. Покани Ина да му прави компания, но помощничката не пожела да яде и остана да пие чай, седнала на отсрещния край на масата.

— Как е климатикът в кабинета? — попита тя. — Всичко наред ли е? Майсторът каза, че не би трябвало да има проблеми, почистил всичко, сменил филтъра, налял течност.

— Нормално работи. Между другото, май не го изключих.

Ина веднага стана.

— Ще го изключа, не се безпокойте.

Тя се качи в кабинета, намери на бюрото дистанционното и изключи климатика, който наистина работеше. Вдигна скрития на пода зад дивана мобилен телефон, който бе получила предната вечер от Коротков, погледна индикатора на батерията, на който трептеше тънка червена ивичка, натисна копчето „край“ и го прибра в джоба си. Добре че началникът на полицейското управление не дойде прекалено късно. Тя успя да включи и остави телефона предварително, когато шефът я предупреди, че очаква Баев. Батерията едва бе стигнала. Ако полковникът се беше забавил и с половин час, можеше и да се изтощи.