Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (Книга първа: Степта)

1.

Не ослепявам за пръв път, две години от своята младост прекарах, потопен в мрака. И оттогава застана пред очите ми тоя черен пръстен, както Зевс дал на Прометей пръстен с халка от звеното на веригата, с която бил прикован, а на пръстена оставил парченце от скалата — за да запази клетвата си, че Прометей ще остане вечно прикован на скала. В оня безкрайно далечен ден — който сякаш не е бил — видях кръгове искри, когато сабята на тюркута падна върху шлема ми. И ослепях. Тогава жреците на Тангра ме спуснаха в зидана яма сред двора на храма и завързаха черна превръзка на очите ми. А върху ямата захлупиха каменен похлупак, който се вдигаше веднъж през нощта. И в тази яма, и в мрака прекарах две години от живота си. И може да съм прогледнал на втория ден — не зная, под превръзката не проникваше нито лъч светлина.

А родът ми замина на север със стадата, но край храма остана майка ми. И нощем, когато жреците вдигнеха похлупака, хващах ръката на майка си. Тя плачеше. Но плачеше нечуто, защото майката на болгарски воин не бива да плаче. И в късна есен, когато стадата се върнеха на юг, край ямата заставаха братята ми и вдъхвах мириса на скреж и пелин, който те носеха с кожусите си.

След няколко седмици — а може би след няколко месеца, когато спрях да ридая, някакъв жрец започна нощем да ми чете редове от страшни книги. И трябваше да ги запомня, та да ги кажа на другата вечер. И подир време усетих, че когато повтарям чудните слова на мъдреците, край ямата ми дишат хора и слушат. По-сетне жрецът ми повели от време на време да изливам болката си с плач и виене, като на умряло — и си мисля, че той ми е позволил да излея душата си, за да се спася от лудост. И когато плачех, хората дишаха над мене, край ямата. А веднъж до мене се изля вряща смола — познах мириса й. И дали жреците не ме сочеха като грешник, който се разкайва, или като клетник, когото наказват? Не зная.

И накрая на втората година отново излязох на белия свят. И залитах, и пеех, пиян от светлина. И забравих дните, прекарани в ямата — или те бяха вечни нощи, но думите от свещените книги на болгарите останаха като клеймо в моята памет.

Когато реших да разкажа за великото начало, почнах да търся и намерих някои от тези книги. И говорих с жреци и с прости воини. А когато нямаше вече живи, тръгнах да събирам гласовете на мъртвите — ръкописи върху кожи на мъртви твари, върху папирус, хартия, вълна и глина — летописи на династията Тан, предания на лангобарди, песни на диви бедуини, легенди на славяни и траки. Четях и преписвах хиляди редове и виждах, че всъщност всичко разказва за моето време и моите хора, защото само глупакът мисли, че облакът се събира около неговия връх, а умният знае, че облаците понякога идват от морето и преминават половината свят, за да излеят влагата си върху нашите глави. Записвах чуждата мъдрост с тайните черти и резки на скрития език на жреците, с който те се разбират от призрачните висини на Хималаите до мокрите скали на Ирландия.

Но — ослепях. Пред очите ми се завъртяха два огнени кръга като празничните колелета, които китайците пускат на своите празници. И след това черният пръстен, който от младини нося в погледа си, разтвори устата си и ме погълна. Колко странно е това, че мракът на слепотата идва при човека със сияние!

И сега аз — слепецът, седя върху каменния саркофаг, пълен с мои ръкописи, които никой не може да разчете. Понякога заравям ръцете си в това безполезно съкровище. И ми се струва, че по пръстите ми протича тръпка и топлина, като че ли се грея на умиращ огън.

И така — мислех, че ще напиша история с точни дни и слова на очевидци, а сега трябва да изпея спомените си, които почват да се превръщат в легенда.

2.

А сега ще разкажа нещо, с което мислех да започна своето сказание. И ако някои певци искат, то могат да започнат да разказват в началото за първата среща на Кубрат и сина му Аспарух, която се случи седем години преди идването на пратениците — ще рече, в годината на Коня по болгарското летоброене.

Аспарух влизаше в своята четиринадесета година, когато за пръв път срещна баща си хан Кубрат. И стана това в деня на пролетното равноденствие, когато великото време изравнява блюдата на своите везни — и се въздига блюдото на светлината, за да падне блюдото на мрака.

А тази зима старците говореха, че Тангра е изсипал върху зимовищата на оногурите всички снегове и ледове, определени за следващите седем години. Ала най-сетне духна и три дни духаше топъл вятър, грейна и ярко слънце. Лицата на хората почерняха и очите им засветиха. Преспите се закръглиха, натежаха и омекнаха като плът на дебела жена. А по върховете на могилите, където снегът беше изметен от ветровете, дори зачерняха изсъхналите пелинаци — като че слънцето беше напалило широки огнища.

Когато Аспарух си легна, чу равномерното тежко тупане на капки — топеше се голямата пряспа пред входа на шатрата. И капките звъняха в ухото му, опряно върху проснатото на земята овче руно — звънът идеше отдолу, а не от въздуха, сякаш нещо скрито и тайно се вършеше дълбоко в земята. Тъй невидимите капки се ронеха в самото сърце на пряспата и Аспарух заспа, като виждаше в съня си снежна пещера, пълна със синя светлина. А посред нощ го стресна дълбоко въздъхване — пряспата се слегна и звънът секна. Над шатрата се посипа като че ли пясък — росеше ситен сух сняг. После заваля дъжд или едър мокър сняг, но не се чуваше шуртене на вода.

Когато се събуди, още в просъница и със затворени очи, Аспарух пипнешком се измъкна от шатрата. А спеше той до самия вход, където в семейството е ложето на най-младата жена и в бойната шатра е мястото на най-младия войник. Другите коняри още спяха, с нозе, събрани около угасналия огън — и телата им се протягаха като спици на колело към кръглата кожена стена на шатрата.

Аспарух отвори очи чак когато се изправи навън пред шатрата. Но веднага ги затвори — прониза го блясъкът на бялото небе и снежната степ. Слънцето още не беше изгряло, а небето и степта сияеха като нажежени — небето с нетърпима матова светлина и степта с ослепителни светкавици. И прозрачна ледена ризница искреше върху снега и сковаваше целия видим свят в един-единствен скъпоценен камък. Прозрачна ледена черта, дебела човешки палец, разделяше земята от небето. И каквото живо същество останеше над чертата, то имаше само въздух и не можеше да стигне земята, а каквото живо същество останеше отдолу, не можеше да си пробие път до въздуха и слънцето. Това беше блестящата черупка на кръвожадния враг на конете — голият лед, който дояждаше стадата като враже нашествие. И откак Аспарух помнеше, голият лед беше отминавал зимните пасища на оногурите, но някъде дълбоко в паметта си, като детски спомен или като кошмар, носеше видението на безкрайна бяла степ, осеяна с тъмни петна — трупове на коне.

И Аспарух беше още дете, та отвори уста да закрещи, сякаш можеше да разчупи стъкленото безмълвие на вледенената степ. Но Аспарух беше вече и воин, та само дълбоко въздъхна и положи длан върху коравия, гладък гръб на пряспата. И пръстите му се плъзнаха върху леда, та той задраска с нокти, после вдигна ръка и удари пряспата. Ледът дори не изкънтя.

И със спуснати клепки, като прецеждаше блясък през миглите си, Аспарух тръгна към табуна. А излъсканите му ботуши се плъзгаха по заледената пътека, та два пъти светът се изтегляше изпод краката му като дръпната постелка и Аспарух политаше разперен върху гладкия лед. Но дори ударът на тялото му не можеше да пробие бронята на преспите. Той сякаш се удряше в лъскав камък.

Кобилите стояха скупчени една до друга, потопени в прозрачната мъгла на собственото си дихание. И жребчетата не се виждаха. А никой коняр не би могъл да познае табуна си и никой ездач коня си — нямаше врани, алести и златисти кобили, нямаше черни гриви и руси опашки, нежен скреж беше превърнал всички коне в бели призраци. И главите висяха тежко към снега, и няколко коня бяха положили глави върху гривите и хълбоците на своите съседи, за да поемат от топлината им.

Когато Аспарух стигна до бялата стена на табуна, изцвили кобила и пронизителният еднозвучен глас се понесе над степта, без да се засилва и без да отслабва, без да се вдига нагоре и без да пада надолу, равен и равномерен, като че ли се плъзгаше по равната блестяща черта, която разделяше матовобялото небе от искрящо — бялата степ.

Цвилеше старата кобила, водач на табуна, която беше скрита за Аспаруховите очи и сама не можеше да го види, но беше познала стъпките му, защото конете опипваха света най-напред с ушите си. И конярите вземаха чужди шпори, за да примамят със звъна им чужд кон. И Аспарух заобиколи, за да стигне майката на стадото, та застана безмълвно пред нея.

Аспарух обичаше конете, той умееше да се преселва в техните гърди, сърца, нозе. Но сега той не искаше да залее стадото със своята обич, не искаше да помилва всяка грива, всеки гръб, всеки корем. Конете щяха да усетят тревогата и мъката му. И той зъзнеше самотен на леда, високо тънко момче, нещастно със своето човешко знание за бъдещето, което носеше страдания, а може би и смърт. Конете още можеха да останат спокойни — не трябваше да се водят на водопой, защото на зимното пасище те поемаха достатъчно сняг заедно с изровените треви. Но какво щяха да правят те, когато разберат какво е голият лед? Или те знаеха? Ако това беше лятно конско ято с жребец и кобили, може би Аспарух би изплакал на господаря на ятото — могъщия жребец — своята болка и тревога. А това бяха само кобили, макар и търпеливи, силни и умни, но все пак женски същества, и с тях бяха жребчетата, тъй тънконоги, крехки и безпомощни.

Като се подхлъзваше върху леда, Аспарух бавно обиколи табуна, както беше виждал хиляди пъти да го правят властните жребци. И се спираше, и страстно шепнеше, като криеше сълзите си:

— Чакайте! Чакайте! Чакайте…

И го казваше с детския си глас, защото тази зима Аспарух сменяше гласа си и говореше ту като дете, ту като мъж.

После Аспарух отдели три кобили, разтърка ги с наметалото си и блестящите тела хвърлиха първия цветен отблясък върху заледения сняг — и трите бяха алести, с прочутия червен оттенък на конете на оногурите. И Аспарух възседна една от кобилите — без юзда и седло, та я подкара към искрящата река на недокоснатия лед. И вдигна кобилата на задни нозе и я отпусна върху заледения сняг. А копитата изкънтяха и се хлъзнаха, но тежестта на тялото разчупи леда на звънтящи късове. Тогава Аспарух скръсти крака на гърба на коня, хвана се за гривата и прошепна насърчителни слова в ушите му. После спусна ръка по трепкащите гърди и като вдигна ръка, видя, че по дланите му има кръв. Но кобилата тръгна напред към тъмната ивица тръстики, като чупеше леда с копита и гърди, следвана от другите две кобили. И на половината път Аспарух чу, че втората кобила се опитва да го изпревари, и спря коня си. Като вдигаше високо предните си нозе, сякаш прескачаше препятствие, а после падаше върху леда, втората кобила мина напред, за да пробива пъртина вместо своята другарка. И преди тръстиките го задмина третата кобила, та Аспарух остана последен в малката редица. Старите коняри казваха, че седемдесет и седем кобили могат да се сменят по седем пъти на ден, без да сбъркат реда си, щом пробиват пъртина в снега.

Когато копитата на конете закънтяха по леда на езерото, Аспарух се смъкна от коня. А езерният лед беше непрозрачен, издраскан от вятъра, с тъмносиви петна и жилки като мраморна плоча. И край самия бряг преди преспите стърчаха изсъхнали кичури пелин и изпочупено коило. Кобилите тръгнаха към тревата, а Аспарух потърси с поглед дупката в леда, в която се къпеше всяка сутрин. Той тръгна край брега и тръстиките скриха конете.

И Аспарух се изправи сам срещу сивото ослепяло огледало на езерото, срещу скованата бяла степ, срещу мътното небе. Усети, че се смразява, но не от студа, който те кара да трепериш, защото треперенето е борба, желание да се стоплиш, а усети студ, който бавно сковава ръцете, лицето, волята. Усети и страх. Защото всичко наоколо беше мъртво. Той беше срещал много пъти смъртта на познати хора, познаваше мига, в който като че ли нищо не се е променило, в който кожата е топла и очите са отворени, а ти вече не можеш да се свържеш с човека пред тебе, той не отговаря на виковете ти, не усеща прегръдката ти. И винаги, винаги Аспарух беше успявал да се свърже с езерото и степта, винаги беше долавял лъчението, лъха и движението на водите, соковете и светлините. Сега езерото беше заключено, вцепенено, равнодушно. И мразът, и страхът пролазиха от стъпалата му, враснали в леда, нагоре по глезените му, плъзнаха се по китките му, под ръкава, и надолу по врата му, под яката на дрехата. И мразът стигна до сърцето му. Аспарух отвори очи, та бялата светлина го ослепи до болка. И той залитна към черния отвор, който пробиваше леда и откриваше водата. Знаеше какво ще види, виждаше го всеки ден — черна като катран вода, зинала като бездна. Но все пак това беше вода, тя се движеше, тя не беше скована и вцепенена.

Аспарух се подхлъзна, падна и надвеси лице над отвора.

А отворът беше пълен със светлина. От езерото извираше светлина, водата грееше, върху пясъка на дъното беше метната златна мрежа с широки брънки, които се люлееха. Там, където се кръстосваха жълтите нишки на мрежата, светлееха едри възли. И всичко играеше — вода, мрежа, светлина. А през нощта нов лед беше покрил отвора, но това беше лед, прозрачен като въздух, под него бавно се плъзгаха риби, дълги човешка длан. И се виждаха бледорозовите петна по гърбовете им, та дори люспите по опашките, и се виждаше как бавно се отварят и затварят хрилете им.

Аспарух вдигна глава. Слънцето, скрито зад плътните бели облаци, не се виждаше, дори светло петно не бележеше мястото му, но небето сияеше. Цяла зима ледът беше връщал лъчите, както стрелата се плъзва и отскача от щита, ако не иде точно насреща му, но днес светлината беше пронизала леда и озаряваше езерото, като че дъното беше покрито със златен пясък.

И Аспарух грижливо изпочупи новия прозрачен лед, изравни ръбовете на отвора, та се съблече. И като спусна бавно нозе в ледената светла вода, после плъзна тяло в отвора и се опита да достигне дъното. Водата го отблъсваше, вдигаше го нагоре, качваше се на лениви, сребърни пръстени по гърдите му. И дишането му секна, като че ли не от студа, а от острото усещане за лекота и щастие. Сега, когато очите му бяха наравно с леда, той виждаше степта някак изотдолу, за първи път, като ново същество, изплувало от недрата на езерото. После видя като за първи път и тялото си — много слабо, бяло, потъмняло до китките и по стъпалата, и се опита да прогони нагоре сребърните мехурчета въздух, които беше свалил във водата, скрити между космите под мишниците му и на слабините. И видя тялото си да порозовява, сякаш го огря червена светлина.

Изведнъж Аспарух си спомни, че наесен баба му Акага разказа приказка за черната и златната река. Как вещицата и девойката стигнали до черната река и вещицата заспала, след като казала на девойката — събуди ме, когато реката потече златна. И после баба му каза на него, на Аспарух — сине, когато водата стане златна, налей ми златна вода в меха си. И Аспарух беше помислил, че Акага отново отива в страната на сънищата, където никой не можеше да я последва.

И той се измъкна на леда, като раздра кожата си, но не усети болка. Намери малкия мех, който носеше привързан на пояса си, и го напълни с озарената слънчева вода от езерото.

Когато клокоченето на водата затихна, Аспарух чу нов шум, който го накара да си спомни, че стои гол и самотен в дланта на снежната степ. И шумът идваше като че ли изпод земята — в него имаше чукане, задъхване, пърхане, сякаш мъртвец се задушаваше в гроб. Аспарух скочи, готов да хукне гол към конете, но разбра, че шумът идва от крайбрежната пряспа. И все още гол, той пристъпи напред.

Под стъкления похлупак на леда се мятаха тъмни петна. Аспарух се наведе — и видя раззинати човки и светнали мъниста на очи. А надолу очертанията на птиците се губеха, защото крилата трепкаха и месеха пера и сняг. Тук-таме ледът беше млечен от ударите на човките, тук-таме върху леда имаше розови петна, сякаш бяха пръснати парченца диня. Яребиците бяха нощували в пряспата и като не можеха да разчупят леда, вече се задушаваха. И те навярно бяха се отпуснали, примирени със съдбата си, но бяха видели през леда Аспаруховата сянка.

И Аспарух безпомощно заудря с разтреперани пестници гладкия лед. После се втурна, измъкна ножа изпод дрехите си и го заби в леда. Вдигна се цяла плоча лед — като похлупак на саркофаг. И с писукане, пърхане и нестроен плясък яребиците се вдигнаха към небето — и внезапно настъпи тишина, защото те се спуснаха плавно надолу, без шум на крила. И в мекия сняг под леда остана да лежи бяла яребица. Аспарух вдигна вкочаненото тяло, притисна го до гърдите си и усети, че и тялото му е студено като яребицата.

Когато Аспарух се връщаше назад към табуна, притиснал яребицата към голите си гърди под ризата, пресрещна го конник: майка Акага го викаше в шатрата си.

3.

На деня на Голямата деветка, който е деветият ден на деветата луна — ще рече, в късна есен по болгарското летоброене, родовете от деветото коляно на оногурите се събираха в голям аул на брега на плиткото езеро. И където и да се пръснеха от пролетта и през лятото, по определените от съвета на старейшините реки и пасища, оногурите се събираха за зимни аули. А край езерото имаше обширни пасища с пелин и коило и напролет тревите бяха отровно зелени и толкова горчиви, че дори оногурските коне не искаха да ги пасат, но наесен тревите посивяваха и посребряваха, та дочакваха зимата, и до пролетта конете ги ровеха изпод снега и запазваха теглото си и лъскавината на косъма си. В този зимен аул се събираха пет хиляди шатри и шатрата на майка Акага беше в сърцето на аула.

И преди Аспарух да навлезе между шатрите, насреща му дойдоха трима конници от мъжкото братство на Черните ловци, които днес охраняваха аула. Аспарух се отстрани от пътя им, а те минаха край него — все едно, че не го виждат, и продължиха по отъпканата пътека, която обикаляше целия аул, вече насипана със сива пепел. На лицата на ездачите имаше черни кожени маски с тесни процепи за очите, които ловците слагаха, когато преследват дивеча, за да не ги удря отхвърленият сняг в лицето, или ги слагаха в слънчеви снежни дни, за да не ги слепи слънцето. И копитата на конете тракаха по леда в нестроен, чудноват тропот, защото само предните им нозе бяха подковани. А след тримата стражи притичваха три псета — и техните нокти потракваха, макар и тихо, по леда. И те се сториха на Аспарух — както гледаше от седлото — черни като гарвани. Но Аспарух знаеше, че отвътре на ушите им, по коремите и по стъпалата им расте жълта козина, сякаш най-напред кучетата са били жълти, а после върху тях е валял черен дъжд или някой е плиснал върху им черна багра. Черни бяха тибетските вълци, прабащи на тези псета, а прамайките им бяха сиво-жълтите вълци от степта. И псетата не обърнаха очи към Аспарух.

Не обръщаха глави към него и жените, които шетаха около шатрите на аула, не защото не го познаваха, а защото той имаше вече мъжко име и би трябвало да се брои за мъж, макар да нямаше дори мъх над устните. Но Аспарух скритом ги поглеждаше, както много пъти ги беше гледал изпод лакътя си, легнал край шатрата на Акага. Защото обичаше да гледа оногурските жени как работят, ходят или се привеждат, винаги с плавни и верни движения, сякаш ръцете им се плъзгаха, та милваха и най-обикновените неща, сякаш танцуваха някакъв бавен танц. А сребърните гривни и огърлици издайнически проблясваха по китките и около шиите им, откъдето започваха скритите за очите топли женски тела. И Аспарух си спомни, че неговата майка беше най-красива от всички и в нейните движения имаше винаги укротен порив — и може би тя рано си беше отишла, за да остане вечно млада и красива. Аспарух обичаше да гледа как жените гънат кръстовете си, понесли на плещите или на главите си делвите с вода, в която денем пренасяха златото на отразеното слънце и вечер среброто на луната, а звездите носеха в очите си. И днес жените в дългите тесни гащи, с кожените дрехи до коляно, препасани с везани колани, с високите шапки, обръбени с топли кожи, продължаваха своя вечен труд, който не се променяше, колчем ги срещнеше Аспарух, сякаш в живота им се повтаряше един безкраен ден. Някои чистеха кожи, опънати на пръти върху стените на шатрите. Най-хубаво се чисти и най омеква замръзналата кожа, но това е и най-тежкият труд, защото ръцете замръзват и стават твърди като костта на гребалка. Други разгъваха портокаловите кожи на онагри и тъмните кожи на турове, загърнати с мозъка и черния дроб на самото животно, за да погълнат кожите соковете на живота и да останат топли, та гладки на пипане като коприна. Трети кърмеха скритом децата си, навели за миг на почивка и обич главите си с дългите плитки, с лица, огрени от блясъка на заледения сняг. И всички жени се правеха, че не ги тревожи голият лед, но често обръщаха присвити очи към степта, където горяха белите огньове на преспите, та хвърляха искри до небето. И Аспарух чу — и не му се искаше да вярва на ушите си — как жена задавено хлипа в шатрата.

И в тази странна утрин горяха огньовете и вряха котлите в свещените шатри на двете мъжки братства — на Черните ловци и на Вълците, защото се виждаше тъмният дим над високите шатри, а входовете бълваха облаци бяла пара. Там, вътре, жреците хвърляха във водата нагорещени камъни. И се чуваха бавни песни, и в кълбата пара се мяркаха голи мъже, които се търкаха със сняг. И всички изглеждаха юноши, изплетени от ремъци, тъй като ездата държи всички сухи и жилави, та степта не получава за тор тежки и угоени мъжки тела. А воините се пречистваха за деня на пролетното равноденствие.

4.

Аспарух слезе от коня на площада пред шатрата на своята баба Акага и мълчалив страж веднага отведе коня му.

Така се казваше тя, майката на деветото коляно на оногурите — само Акага. И не се казваше чия дъщеря е, нито кой е баща й, нито коя е майка й. Защото би трябвало само да се повтаря — Акага, дъщеря на Акага, дъщеря на Акага и така назад до началото на вековете. Защото майка и водач на рода Акага от деветото коляно на оногурите винаги ставаше най-старата жена от рода Акага.

А легендата разказва, че родът Акага е пуснал корени в степта преди хиляда години. Имало тогава на южния бряг на морето, край реката Термодонт, град на жените, където жените били воини, а мъжете скитали отвъд стените като зверове. Но старите елини победили в битка жените, та ги пленили и натоварили на три големи кораба. А жените избили своите поробители и на корабите останали само жени. И като нямало ни една жена, която да може да води платна, южният вятър изхвърлил корабите на северния бряг на морето; и там ги чакали конници скити. И жените се примирили, та взели скити за мъже, а за да не се забрави коренът им, един скитски род винаги останал воден от жена. И тя била първата Акага — пък някои казват, че първата Акага била царица в града край реката Термодонт. После в тези степи дошли болгарите и смесили кръвта си с кръвта на скитите, но и те оставили свое коляно, водено от Акага. Никога не се знаеше коя ще бъде Акага, тъй като обикновено майките на рода живееха много дълго и понякога погребваха някои от дъщерите си. И когато умираха, най-старата от дъщерите им — а понякога това беше тяхна внучка — вземаше името Акага и се преселваше в шатрата с дванадесет кожени крила и с дванадесет пръта.

Пред тази шатра стоеше изправен сега Аспарух, пред площада, посипан със ситен пясък. А всяка сутрин Акага изравняваше пясъка и никой не смееше да го докосне, докато слънцето не легне на кръгозора преди залез. Тогава следите от стъпките на хората, които бяха идвали през деня при Акага — с молба, с болка или с дар — тогава сянката на легналото слънце изпълваше с черно вино тези следи, които се преплитаха върху пясъка. И Акага излизаше пред шатрата си и гадаеше по стъпките кой с какво сърце и с каква мисъл е дошъл при нея. А от лявата страна на входа на шатрата имаше петно сива пепел, което Акага мокреше във ветровити дни, за да не го развее вятърът. И на това петно всяка заран тя чертаеше някакъв свой знак, като да предричаше дали денят ще е щастлив, или нещастен.

А наричаха шатрата на Акага дванадесеткрила и тя като че ли наистина беше съшита от дванадесет гигантски крила, защото кожените стени между два пръта бяха широки в основата си и се стесняваха на върха, където се събираха, за да изпратят вечния дим на вечния огън, който гореше в шатрата. Но в тази искряща утрин над върха на шатрата не се люлееше перо дим.

И шатрата изглеждаше мъртва. Дори в най-тихите дни меките кожени стени на шатрата — от кожи, обработени по-нежно и от най-скъпото платно, тези кожи винаги дишаха и потръпваха дори само от топлия дъх на вечния огън. А сега шатрата беше скована от леденото огледало, та приличаше на пирамида, изсечена от един-единствен леден кристал. И ледът не се виждаше — само по шатрата се стичаше, струеше и искреше светлина, както по златна купа не се забелязват бистрите водни капки, а сякаш слизат петна светлина. И както по златната купа под прозрачните, та чак невидими капки оживяват чертите на зверовете, издълбани по златните стени, така и по скованите жълти стени на шатрата под стъклената дреха проблясваха очертанията на зверовете, изписани на всяко от дванадесетте крила — по един звяр за всяка година от дванадесетгодишния болгарски кръг на времето — за колкото години Юпитер обикаля веднъж около Слънцето. Върху кожената завеса на входа изображението на могъща бича глава като че ли се готвеше с едно мятане на сведените къси рога да разчупи стъклената ризница, която го разтопяваше с блясъка си.

Пред тази мълчалива вълшебна шатра Аспарух усети, че го пронизва хлад и тревога, сякаш още стоеше гол на брега на бялото езеро. Но в този миг яребицата за пръв път трепна върху гърдите му и той събра смелост, та стъпи върху пясъка на площада. Пясъкът беше твърд като камък и всяка песъчинка беше обкована в прозрачна ледена черупка. И Аспарух си помисли, че днес неговата баба Акага няма да може да гадае по стъпките на своите гости.

Аспарух стигна до шатрата, приклекна пред входа и зачака. Никой не можеше да влезе при Акага, ако тя не го повика. И видя, че върху сивото петно пепел беше изписано слънце.

Тогава Аспарух чу кискането на Акага. Чувал го беше хиляди пъти, но не свикваше. То беше тихо, едва чуто, в него нямаше присмех или злорадство. То беше като скърцането на прастара врата, която се открехва пред тъмно подземие. Акага се подсмиваше с доброта и задоволство, сякаш знаеше някаква тайна, която обезсилва и превръща просто в нищо всички усилия и всички стремежи на хората. И тя не се сърдеше и не се подсмиваше на човешката глупост и на пустото гонене на вятъра — тя се радваше на хорските постъпки, както майката се радва на невинните детски лудории. Защото нищо лошо няма в това децата да си поиграят, но освен детските игри имаше нещо голямо и важно — и това голямо и важно нещо го знаеше само Акага.

И когато кискането затихна, Аспарух чу гласа на Акага, която каза:

— Ела, сине.

5.

И Аспарух разтвори с лявата си ръка кожената завеса на шатрата — с дясната притискаше яребицата до гърдите си — та пристъпи. А след блясъка на деня не виждаше нищо и за пръв път, откакто помнеше, в средата на шатрата не гореше огън. Тъй стоеше Аспарух в тъмнината и не изпитваше боязън или смут, защото той обичаше Акага.

И от дъното на шатрата, някъде откъм земята, дойде глас, който каза:

— Пусни слънцето.

И Аспарух напипа ремъка, който висеше до входа. Кожената ръка, която затваряше отвора на върха на конусовидната шатра, бавно се издигна и шатрата се напълни със светлина — синьо-зелена и прозрачна като суроватката на пресечено мляко.

А гласът каза:

— Улови вятъра.

И Аспарух дръпна друг ремък. И кожената ръка се завъртя, та опипа вятъра, посрещна го, пое го и го изпрати в шатрата. Аспарух усети студена милувка върху челото и устните си.

Баба му клечеше тъкмо срещу входа. И над нея светеше единственият отвор върху кожената стена на кръглата шатра, голям колкото волско око. През него в ясни нощи трябваше да наднича светлината на твърдата звезда — единствената звезда, която не се движи по небето, а стои неподвижна като калпак на забит в небето сребърен гвоздей. По тази звезда се нагласяха прътите на шатрата, така че всеки дял отговаряше на един месец от годината. И сребърната светлина, която се сипеше от свода на шатрата, измете мрака върху свещените руни и чудноватите рисунки по кожените стени. И върху пода светнаха като разноцветни огньове червени, сини, зелени, жълти петна — това бяха кожените мехове, залети от ярки бои, в които баба му държеше билки, дрехи и сушени плодове. А тъкмо под отвора се разля кръгла, мека локва — и то беше сивата пепел на изгасналия огън. На ръба на пепелта лежеше черно измършавяло коте, тук-таме с бели косми, като че ли побеляло от патила. И гледаше това старче коте към Аспарух с големи, сълзливи и тъжни очи. А зад Акага светеше дивото око на черен петел, вързан за крака. Пък очите на жълтия синигер, който мълчаливо сновеше в клетка от издълбана жълта тиква, светваха и гаснеха като светулки. Акага рече:

— Дай ми златната вода.

И гласът идеше като от земята, защото лицето на баба му беше почти до пода. Тя беше седнала, стъпалата й бяха допрени едно до друго, а коленете й се разтваряха широко встрани. Някога тя беше имала висок ръст, но сега бяха останали само дълги полуизвити кости, та черната кожа на плаща й — тя цялата беше облечена в черни дрехи — кожата на плаща й сякаш беше наметната, за да скрие от хорските погледи фосфорната белота на изчистен от плътта човешки скелет. А лицето лежеше долу, почти върху събраните ходила, защото гърбът се извиваше в невероятна дъга и тя трябваше да отмята глава назад с чудовищно усилие, за да не гледа непрестанно към земята. Костите на плещите й докосваха пода, ръцете й до лактите бяха разтворени настрани, а от лактите надолу лежаха протегнати напред, сякаш тя непрестанно се отблъскваше от земята. Някаква незнайна сила беше сгърчила Акага в невероятен възел, като телата на индийските вълшебници, които на пристанището на Фанагория показваха на смаяните тълпи чудесата на човешкото тяло и човешката воля. И Аспарух я помнеше винаги сгърчена в този странен възел, и той не знаеше дали тя страда, защото тя никога не се оплакваше. Той дори не знаеше дали това е болест, или тя сама не се е извила в това нечовешко усилие да търси нещо, което другите хора не могат. Тя беше Акага. Когато Аспарух беше малък, той мислеше, че всички Акаги са били такива изкълчени, чудновати баби.

А лявата ръка на Акага се изви от лакътя настрани и между пръстите й светна издута стъклена съдина. И Аспарух коленичи, та внимателно преля езерна вода в широкото гърло на съдината. Като че ли беше очаквал сиянието на озарената вода да освети лицето му, но от меха се лееше обикновена, сива вода.

И Акага каза:

— С тази вода и това стъкло ще запаля новия огън.

Тя наведе надолу лице, за да си почине от усилието да отмята главата си към гърба, та гласът й стана глух, като че ли идваше изпод земята. И каза:

— Тази нощ легнах в пепелта на огнището. А пепелта беше още топла. И една след друга горе преминаваха звезди. Когато петелът пропя, горе над шатрата застана твоята звезда. Оногурите изплашиха ли се от голия лед?

Аспарух отвърна:

— Жените скритом плачат в шатрите.

Акага отново изви напред глава и допря до устните си бяла свирка от орлова кост. Преди още да заглъхне пронизителният писък на свирката, завесата на входа се разтвори. Аспарух не се обърна, защото знаеше, че там стои един от телохранителите на Акага. Сега ярка бяла светлина падна върху лицето на Акага. И на лицето й хлътнаха три ями, обиколени от бръчки, които се събираха в средата и се раздалечаваха като лъчи на звезда. В дъната на двете по-малки ями светеха очите й, третата яма беше беззъбата й уста. Акага каза:

— Нека глашатаите извикат на четирите краища на стана, че когато слънцето се издигне, ще духне белият вятър и ледът ще изчезне.

Завесата падна, лицето на Акага отново потъмня. И Акага каза:

— Искаш да ме питаш откъде зная, че ледът ще се стопи. Върху кожата между третия и четвъртия прът на шатрата е изписана съдбата на месеца на пролетното равноденствие. Седем пъти за сто години на този ден е идвал голият лед и седем пъти се е стопил по пладне. Времето е вече старо и уморено, то е живяло прекалено дълго и не обича да търси нови пътеки, а върви по старите отъпкани пъртини.

И Аспарух погледна опушената кожа, върху която личаха странни знаци. А някои от руните той познаваше, ала не можеше да прочете нито дума. Откъм отвора се откъсна тежка капка, просветна като зелена метална муха и тупна в пепелта. И котето полека повдигна глава нагоре, но не се премести. Черният петел само изпляска с криле и изкукурига.

Акага каза:

— Днес ти ще яхнеш най-добрия жребец на рода Акага, за да победиш в пролетното надпреварване. Дай ми яребицата.

Аспарух бръкна под кожената си риза и полека постави пред дланите на баба си сивата птица. А яребицата лежеше с протегната върху пода шия, крилата й бяха полуразтворени и тя се опираше на тях, но не успяваше да се изправи. Акага каза:

— Прилича на мене.

И тя пъхна длан под птицата, та леко я издигна над пода. И чак сега Аспарух разбра какво изрече баба му — тя го признаваше за най-добрия ездач от рода Акага. Тогава Аспарух дочу тънкия писък на преизпъната струна и усети, че олеква, повдигнат от светлата вълна на вцепенението, което го заливаше в странните мигове на живота му, та го ослепяваше и оглушаваше.

И Акага каза:

— Не бързай да бягаш. Има още много да се чудиш, докато този ден си отиде.

Аспарух протегна ръка и усети как горещите сухи пръсти на Акага се впиха в дланта му. И Акага се привдигна, но лицето й остана ниско, почти до земята. Аспарух й подаде двете патерици — дълги колкото педя, на които Акага се подпираше, макар да й беше по-лесно да се обляга на кокалчетата на ръцете си. И тя се затътри към завесата на входа, като се гърчеше, извиваше и преплиташе ръцете и краката си. А тялото й играеше някаква нелепа жестока игра, в която се мятаха и разминаваха плещите й, коленете й, бедрата й, наглед съвсем безполезно и напразно, но Акага вървеше напред. И като изви гръбнак, черното коте се протегна и тръгна след нея.

И Аспарух повдигна кожената завеса на входа.

А на ръба на коравия пясък, върху отъпкания заледен сняг, стоеше златен жребец. Държаха го двамина мъже оногури с обикновени облекла на воини, но с три паунови пера на островърхите кожени шапки, които сочеха, че мъжете могат да се докосват до свещени жертви и олтари, а също така да говорят с мъртвите. И такъв беше този кон, че трябваше да го пазят полувоини, полужреци.

Това беше Алтъй — Златния, конят на коляното и на рода Акага, за когото се пееха песни, но който малцина бяха успели да видят. Пасяха го по скрити, незнайни поляни, пазеха го от уроки и от стрели, избираха кобилите, които щеше да покрие, както се избира жена за хан. И Алтъй нямаше свое ято кобили, нито се смесваше с табуните. Затова той беше единствен и самотен и само златните кончета, които тичаха по степта — негови синове и дъщери, караха обикновените оногури да вярват, че конят съществува, а не е легенда.

Тогава Аспарух пристъпи по заледения пясък и застана на три крачки от коня.

И Алтъй беше наистина златен. Златен беше косъмът му, като златен водопад гривата му падаше до коленете, а опашката му се вдигаше като водоскок нагоре и падаше, та метеше снега. Ако жена би имала златните коси, които се виеха на челото му като златни вихри, такава жена би катурнала цели царства. В небето нямаше слънце, но отгоре върху коня валеше разсеяна светлина, а отдолу го осветяваше блесналият сняг. И конят не хвърляше сянка — той гореше като замръзнал пламък и трептеше като пламък.

Аспарух стоеше безмълвен. И Акага изсвири два пъти с орловата свирка. Иззад шатрата излязоха четирима високи и красиви мъже, които държаха носилка — между два здрави излъскани пръта провисваше кожено гнездо. И двамина мъже внимателно повдигнаха Акага, та я положиха в гнездото, а тя намести незнайно как пречупените си нозе и ръце, така че лицето й опря в гърба на гнездото. И когато четиримата мъже вдигнаха носилката на раменете си, лицето на Акага застана срещу лицето на Аспарух. Акага заговори:

— Преди седем години пристигна обгорено гарваново крило и вест от братята ни савири и барсали. Алп Илитвер искаше конници от Кубрат, за да затръшне пред арабите вратата на Дербент, която затваря пътя между Кавказ и Каспия. Когато нашите оногури възседнаха свещените бойни коне, ти беше на седем години. И плачеше, и искаше да тръгнеш с конниците.

Аспарух каза:

— Помня, майко.

И той слушаше търпеливо, защото знаеше, че мисълта на баба му обикаля много извори, преди да се наведе и да загребе рог с вода, та да му даде да пие. Пък Акага започна да се киска, сякаш си спомни нещо весело и чудновато. И каза:

— Кубрат тръгна на война, а ти остана при полите ми… И боговете дадоха на Кубрат победа, и Кубрат сам-самичък уби, със своите си ръце, вожда на арабите, наречен Абд ар Рахман. Алп Илитвер държи тялото му потопено в бистър алански пчелен мед, та мъртвият арабин гледа през меда като муха в кехлибар… Ала в улисията на битката нашите загубили тялото на Рахман и го намерили по коня му. А конят стоял над трупа на господаря си и бил златен като нашия Алтъй. Най-прочутите мъже на оногурите, та и сам хан Кубрат, гледали не мъртвия арабски вожд, а живия кон. Бил този кон син на петата кобила на пророка Мохамед, от коляното Маанеги. Но конят останал пред вратите, през които внесли господаря му, плачел и не искал да докосне ни трева, ни зърно. Най-напред паднал от глад на колене, после легнал настрани и се приготвил да мре. Тогава някъде отдалеч изцвилила кобила и жребецът наострил уши. А кобилата била разпасана и в гласа й имало молба и надежда. Когато докарали кобилата, жребецът се изправил. И жребецът се извил над кобилата като лък, и от върха на ушите до опашката се извил като лък, преди тетивата да се скъса, та пуснал своята последна стрела. И умрял. Тогава хвърлили жребие на кое болгарско коляно да се падне оплодената кобила. Най-напред хвърлили между трите племена — оногурите, кутригурите и утигурите. И костите посочили нас — оногурите. Хвърлили втори път на кое коляно между оногурите да се даде кобилата. И костите посочили нашето коляно — Акага. И когато хвърлили трети път кой род да пази новите коне — паднал се родът Акага. Тъй че този кон е три пъти наш — на племето, на коляното и на рода. Кобилата роди ето този жребец… Нагледа ли се? Какво видя?

Но Аспарух не каза какво вижда в златния кон. А то беше нещо важно, то беше душата и нравът на коня. Защото златният жребец беше като златна струна, а златото точи тънка струна и дава светъл звук, ала лесно се къса. И този кон беше неспокоен и плашлив. Той щеше да се привърже като куче към ездача си, но можеше да го хвърли от седлото, ако ненадейно изскочи заек пред копитата му. Сега, в края на зимата, жребецът би трябвало да бъде обрасъл с гъста зимна козина, а той блестеше копринен като наесен, защото го бяха гледали на топло и под завивка. И трябваше да е измършавял, а той беше гладък, защото го зобяха със зърно и пояха с камилско мляко.

И този жребец не беше бранил своето ято кобили от чужди жребци, не беше белязал с тор, кръв и с всичко, което тече от конското тяло, границите на своето царство. И не беше ровил яростно земята с копита и не беше се въртял в кръг около стадото си, та не беше тласкал със сведена глава като бик своите кобили към чуждите стада, за да слее две стада и да повелява на два пъти повече поданици.

Аспарух беше срещал стотици жребци и винаги беше намирал път към сърцата им — с ласка или бич, с приятелство или борба. И понякога между Аспарух и жребеца водач се протягаше светла нишка, та сякаш ги обхващаше един общ облак на дружба и разбиране. Тогава Аспарух можеше да шепне на ухото на жребеца своите желания — и конските ята летяха натам, накъдето сочеше ръката му. И понякога жребците го срещаха като враг, та животно и човек се дебнеха кой кого ще надвие. А този златен жребец не се беше борил нито с друг жребец, нито със звяр, нито с човек. Сърцето му беше празно и сигурно би могло да се напълни с любов. Но Аспарух не усещаше към него обич, а съжаление.

Аспарух пристъпи напред и протегна ръка. Движението на ръката му беше бавно и повелително. И жребецът го следеше с див поглед, но в гладкия блясък на окото личаха пукнатините на уплахата. И Аспарух сложи ръка на могъщата излята шия, та заговори на жребеца — но не болгарски, а на стария език на иранците, на който го беше учила Акага. И Аспарух каза:

— Искам да съм твой брат, много си хубав. Искам през ръката ми да протече към тебе топлина и вярност. Ала не мога. Какво да ни свърже? Аз съм беден коняр, ти си царски син.

Тогава конят отпусна нервната си, изваяна като от злато глава върху окъсаното рамо на момчето. И Аспарух прошепна:

— И ти виждаш сенки… И ти се плашиш, и ти се дърпаш. Не се страхувай, аз съм твой приятел.

И Акага отново се закиска. Аспарух се пазеше от жреците коняри, затова говореше на отдавна мъртвия език, а беше забравил, че баба му го слуша и разбира.

Акага каза:

— Възседни го.

И мъжете оногури, покрай Акага свикнали на чудеса, не можаха да сдържат възклицанията си, когато видяха върху коня, достоен за хан, да кацва момчето Аспарух — толкова бедно, че гащите му можеха да стоят прави, защото имаха поне сто твърди кръпки.

6.

Тъй Аспарух, възседнал Алтъй, а до него Акага, носена от четиримата снажни оногури, излязоха от стана и тръгнаха по светналата заледена степ. Пред тях някъде трябва да беше езерото. И земята около езерото беше хлътнала, та правеше широка и плитка долина — толкова плитка, че само при залез-слънце дългите сенки на невидимо по-високите склонове я пълнеха с мрак, преди вечерта да залее цялата степ. А при изгрев сянката в долината се смаляваше толкова бързо, колкото бързо попива ведро вода, плиснато върху пясък. И хубаво беше да се гледа как сянката се прибира към полегатия склон и мъничко се задържа в ръба на долината, извита като огромна вежда над блесналото око на езерото.

И Аспарух видя, че над долината и замръзналото езеро виси сив облак. Акага му каза:

— Търпи и ще разбереш.

А когато застанаха на ръба на долината, Аспарух видя, че като по чудо брегът на езерото се е превърнал в огромен лагер. И докъдето поглед стига, през блясъка на вледенената степ се провиждаха неподвижни разноцветни петна на шатри и в белите пламъци на отблясъците се движеха хора, коне и камили. Но само се провиждаха и окото не можеше изтънко да ги различи, защото всички лежаха в трептенето на отразеното небе и в дима от огньовете — като че ли бяха на дъното на бистра река, върху която грее слънце. Само една шатра, вдигната върху могилата с каменния истукан, червенееше срещу бялото небе като остров сред езеро от светлина. И далеч наляво трепкаше — измамливо като отражение върху облак — тъмният насип на крепостта на третия тумен от крилото на оногурите, който като че ли висеше между степта и небето.

Акага каза:

— Доведох тези хора, за да ти покажа широкия свят, събран в една долина. Върви напред.

И Аспарух подкара жребеца, без дори да се чуди, защото мислеше, че баба му, стига да поиска, наистина би могла да извика, незнайно откъде, тези хора и тези коне. Но колкото и да беше замаян, Аспарух разбра, че тя ги е довела за него, за последното конярче от рода Акага, което зъзнеше голо, докато чакаше да изсъхне единствената му окърпена риза.

И Аспарух неволно запита с детския си глас:

— Защо за мен?

Акага му каза:

— Спри коня си!

И като измъкна отнякъде парче въглен, тя издигна нагоре дългата си ръка и без да отделя лице от ръба на носилката, начерта нещо на челото на Аспарух. И той усети по движението на въглена, че на челото му кацна черна пеперуда, та запита баба си:

— Нали пеперуда се чертае вечер за щастливо съновидение?

Акага му отвърна:

— Кой знае що е сън и що става наяве? Върви напред.

И Аспарух тръгна напред. А пред лагера оголен кръг от степта беше насипан с пепел и върху това сиво петно тъпчеха и танцуваха най-красивите коне, които Аспарух беше виждал в живота си. И ристалището беше оградено с червен ремък, окачен на жълти колци, забити в леда. И пепелта убиваше блясъка на леда, та конете можеха да се видят с целия им блясък.

А конете бяха четири, може би пет дузини; и всеки от тях беше обграден от хора, като вожд от своята свита. И конете усещаха, че днес властват над хората, та стъпваха наперено и отмятаха надменно глави, пълни с нетърпение и високомерие. Това бяха конете, които трябваше да се надпреварват в първия бяг в деня на пролетното равноденствие. Тук имаше червени оногурски коне, черни коне на кутригурите, сиви коне на утигурите; дълговрати и дългокраки ахалтекински жребци; дребни арабски кобили от коляното Кохейлан и едри арабски жребци от коляното Хадбан; и дълбокогърди карабаирски коне и едри аварски жребци, отгледани да носят тежки конници; и тюркутски кобили, рошави със своята зимна козина; и хуски китайски жребци. Някои от конете бяха наметнати с кожа и коприна, едни бяха оседлани, други нямаха дори и юзди. Само по двама души държаха всеки кон, но около всеки кон бдяха по десетина души — да не се приближи чужд човек с лошо око или с билка, или с отровен трън, за да навреди на любимия кон.

А зад червения ремък се трупаше неизброима тълпа. Най-много бяха, разбира се, оногурите, но имаше хора с такива облекла и с такива цветове на кожата, че Аспарух се отказа да ги гледа поотделно, а остави пъстрото гъмжило да се отразява в очите му, без да спира никъде погледа си. И до самия ремък върху сивото ристалище се струпваха по-големи и по-малки купища кожи, седла, оръжия, накити, като че ли търговци се канеха да продават стоките си. Това бяха залозите за обзалаганията. Всеки кон имаше своя куп и колкото по-голям беше купът, толкова повече надежди носеше върху седлото си избраният кон. И Аспарух виждаше, без да съобразява и разбира, как някакви странни хора сваляха от гърбовете си шуби и копринени наметала, мятаха ги върху куповете; и други хора нещо записваха и нещо пресмятаха. И между тази пъстродреха, разноезична тълпа тичаха, провираха се и деряха гърла оногурските хлапета, всяко с кратунка или паница, в която плискаше багра, разтворена във вода. И хлапетата — целите оплескани с боята от своята паница, а и с боите на своите другарчета — топяха пръсти в багрите и ръсеха де кого срещнат сред ругатни, смехове, молби и оплаквания. И червената багра на огъня носеше радост, и бялата багра на водата даваше чистота, и жълтият цвят на слънцето награждаваше със справедливост, а синята боя на небето даряваше вечност. Но всеки се пазеше от черната багра на земята, която покрива всички багри — и червената радост, и бялата невинност, и жълтата правдивост, и дори синята вечност. И никой не можеше да се откупи с протегната ръка, в която имаше шепа монети или шепа смокини, или здрава тояга. Тъй пратениците на пролетта изливаха новите багри върху хората, конете и снега. Но някои мъже не само не се отдръпваха, ами подлагаха лицата си на багрените пръски — и се смееха, и дори търсеха хлапе с багра, която още не се стичаше от очите им — защото мъдрите знаят, а които не са мъдри, поне са чували, че шареното е силно, че колкото по се смесват багрите, по-богат е човешкият живот.

Никога Аспарух не беше напускал степите, в които се движеха конните стада на оногурите, а след тях и оногурските шатри. Никога той не беше влизал в град — ако не се брои крепостта на третия оногурски тумен, но там имаше само една каменна сграда, а конниците и сред каменните крепостни зидове живееха в своите бойни шатри. И Аспарух не знаеше, че баба му Акага го отпраща из стана, когато се очакват търговци, та да не срещне чужденци. Той живееше само в степта, но не знаеше, че Акага го огражда с най-добрите оногурски воини, хора без упрек и порок, които тя строго разпитваше за дните на своя внук. Затова чистата Аспарухова душа бързо се изпълни със звуци, багри и непознати благовония, та той почти ослепя и оглуша.

А хората видяха златния кон и почнаха да се бутат и да зяпат, изумени колкото от красотата на коня, толкова и от окъсаното хлапе на голия му гръб. И оногурите го познаха и се питаха:

— Не е ли това Алтън, златният жребец на оногурите? И не е ли това Аспарух, син без баща, внук на майка Акага?

И опиянени от врявата и нетърпението, хората се притискаха към Аспарух и коня, някои го докосваха, други, по-храбри, посегнаха към юздите. Тогава оногурите мълчаливо разбутаха тълпата и се наредиха с наведени глави в две редици, като сториха път на майка Акага. А тя премина на носилката, без да ги погледне, като говореше на Аспарух:

— Тези чужденци са пратеници на разни народи, а други са търговци от всички страни, дошли да поднесат своите дарове на Кубрат, великия хан на всички болгари.

7.

После Аспарух и Акага се измъкнаха от тълпата край ристалището и тръгнаха през лагера на чужденците. И Аспарух не можеше да види целия лагер, та погледът му се стесни като лъч и той гледаше като през тесните прорези на оногурските черни маски. Той не видя целия камилски керван, воден от свирепа тангутска камила — жълта на сиви петна. Видя само, че под корема на първата камила се люлееше с глух звън меден звънец, и потрепера, като разбра, че езикът на звънеца е пречупена на две човешка бедрена кост, която биеше медта със сухата си става — сякаш мъртвият клетник не беше се находил като жив, та костите му се люлееха по пътищата на степта.

Акага говореше:

— Гледай и запомняй тези хора — от гънките на чудните им дрехи още не са се изсипали песъчинките на далечни земи и още не са изветрели уханията на странни треви. Ето там спрели за разговор синовете на три велики народа — ромеец, арабин и китаец. Оня висок бледен човек в коравата като дъска дреха — това е ромеец. Пази се от ромеите — макар сега те да са в мир с болгарите. Ако пъхнеш двете си длани в устата, ти ще имаш в устата си десет пръста. Така ромеецът има в устата си десет езика. Богът на ромееца се казва Христос — говорила съм ти за него, разпнатия, който казвал, че всички хора са братя. Срещу ромееца е арабинът — оня сухият, мургавият, в бялата дреха. Преди тридесет години никой не беше чувал за арабите, сега те имат царство, по-голямо от ромейското. Пази се от арабите, защото техният халиф е казал — ние, мюсюлманите, ще ядем покорените народи, докато сме живи, а когато ние умрем, нашите деца ще ядат техните деца, докато те са живи. Богът на арабина се казва Аллах — той пък брои за свой враг всеки, който не му се подчини. Третият човек — оня ниският, жълтият, това е китаецът. Такива са те — мълчат и слушат, кланят се и се усмихват. Не вярвай и на китайците. Китай има шестстотин тридесет и четири военни окръга и всеки окръг дава хиляда войници. Какво ще правят толкова войници, ако не влязат в земите на съседите си? А ние, болгарите, хиляда години сме били съседи на китайците…

— А човекът, встрани от тримата, оня, дето се прави, че не чува, пък чува всяка дума, оня прегърбеният, дето не е гърбав, пък се преструва — той не може да е от друг народ, освен от еврейския. Трудно ми е да ти кажа къде е родината му, защото евреи има навсякъде. Чудното е, че богът на ромеите и на още сто народа бил евреин, а самите евреи не го признават за бог.

— Ето ония, загърнати до ушите, които се топлят на огъня, всички са индуси, само двама са от хората на лъвовете, те живеят на голям остров до Индия. Пламъците на огъня са един от техните богове, нарича се Агни, а освен него имат кой знае колко богове — с много ръце, хоботи и с крокодилски глави. Или крокодилите бяха богове на египтяните? А огънят е единственият бог на онзи висок снажен мъж, с къдравата брада, боядисана цялата червена. Това не е багра от оногурски деца, той сам си я боядисва с къна. Това е персиец — преди двадесет години светът трепереше пред Персия, а сега я владеят арабите… Слушаш ли, или заспа?

Аспарух се стресна и каза:

— Слушам, майко.

И Аспарух не виждаше, че както бяха различни хората, толкова бяха различни и шатрите им — бели, черни, червени шатри — едноцветни, пъстри или на ивици — от кожа, вълна и платно. Той гледаше само огньовете, които горяха пред шатрите — а блясъкът на небесната и на отразената светлина беше така ярък, че сякаш невидима сила пояждаше черните пръчки, защото прозрачните пламъци не се и забелязваха.

Акага говореше:

— Гледай и слушай — там са събрани народите от планината Кавказ. Толкова са много, че за да ги изброиш, трябва да потопиш краката си в студена вода, а главата си да вържеш с мокра кърпа, за да не се пръсне. Майка ми казваше, че са сто и два народа, но мисля, че са повече, а и те не кротуват на едно място, ами шават, гризат се, тъпчат се — като бръмбари в кратунка. Някога, когато потопът залял земята, хора от разни народи се спасили по върховете на Кавказ, и понеже планината не е степ, където всичко се лее и се смесва, а в една долина може да влезеш през един проход само в един месец в годината, там всеки народ има свой език и се големее колкото за цяло царство. Ето ония — гъвкавите като тръстики, с навирените от гордост бради — това са алани. Някога степта от край до край е била аланска, сега аулите им в планината са така нагъсто, че като пропее един петел, чуват го в десет села и след миг кукурига цяла Алания. Така им се пада, щом се кланят на меч, забит в земята, а светилищата им са обградени от еленови рога.

Пък черноокият хевсурец до него се кланя на прелетните птици — ще рече, на душите на прадедите си. Той е от грузинците.

До хевсуреца спорят арменци — ония с големите, мъжествените носове. Ако не спореха помежду си, щяха да завладеят света. Земите им са едни камъни — на такава земя могат да оцелеят само хора упорити, твърдоглави, проклети, които ваят камъка като глина. Те са и добри войници.

А до тях — тези с чудноватите разкривени лица и сламените коси, тези, дето те гледат, сякаш не те виждат. Това са ефталити, останки от велик народ, който сънува само миналото си. Женят се десет ефталитски жени за десет мъже ефталити — и всяко дете има десет майки и десет бащи. Те са приели за свой бог Буда — един индус, а пък се знае, че Буда никога не е говорил за бога, само за хората.

И Аспарух за пръв път поспря коня си, когато видя, че на ръба на лагера, на границата с бялата степ, странник търкаля колело, цялото обкичено с пера. А десетина души от десетина народа бяха коленичили върху леда и пускаха стрели към колелото. Някои стрели се забиваха в спиците, някои преминаваха през колелото и се плъзгаха по леда. После стрелците се надвесиха над замрялото колело и гледаха забитите стрели, а някои вадеха от кесиите си монети и ги даваха на двама засмени стрелци. И детето Аспарух се загледа в чудната игра, но така и не разбра кой печели — който улучи колелото или който прокара стрела между спиците. Баба Акага видя погледа му и се усмихна, но смях не се чу. И каза на Аспарух:

— А сега гледай тези, с лица бели като черепи, пък очите им са сини, сякаш през орбитите на черепите се вижда ясно небе. Едните са нашенски готи — живеят на юг, край нашето море, другите са лангобарди. Ще разбереш що за хора са, щом основателят на тяхното царство Албоин накарал жена си Розамунда да пие от черепа на баща си и тя го заклала с помощта на оръженосеца му, а после дала на оръженосеца чаша с отрова, но той се досетил и я принудил да допие чашата. Тъй всички измрели. До тях има други търговци от племената на франките. Но кои са царствата им, не мога да различа, пък и те съвсем твърдо не го знаят.

Ето най-после и славяни — ония, русите, гръмогласните, в мечите кожуси, които имат бради като старци, а се смеят като деца. Ти си чувал за славяните, защото конете ни стигат до северните лесове, където започват техните земи. Говорила съм с много славяни — и с пленници, и с роби, и с търговци, но все не мога да разбера как могат да живеят в мрака на горите, където не се вижда ни изгрев, ни залез, вместо да излязат на слънчевата степ. Тези славяни са от племената вятичи, радимичи и северяни, а всички славяни се делят на племена, повече дори от народите в Кавказ.

Високите руси мъже с тях, облечени в гладки кожи, не са славяни. Това са варяги, които живеят толкова на север, че там слънцето половин година лежи замръзнало в ледовете, затова те имат мрачни лица, а и боговете им са мрачни, та луди, и все се канят да погинат. Боговете на славяните приличат на индийските богове, трябва някога бащите и майките им да са лежали под една завивка.

А ето ги и нашите степняци, на края на общия стан, по-близо до широкото, та да могат мигом да възседнат конете си. Степта е приютила всички — и ония синеоки авари с коси до раменете, които славяните наричат обри — а на славянския език „обър“ значи „великан“. Ония пък са тюркути — ей го оня, с червеното лице, а е червен, защото като дете са го драли да не му расте брада. Ето чернооките хазари, с които имаме общ корен и разбираме езика си. Смешното е, че това не са истински авари, истинските са далеч на изток, до Китай, а тия преди сто години се нарекли на тяхно име и са забравили кои са били. Още по-смешно е, че тюркутите се смятат повелители на два каганата, а сега имат само ездачи и коне, без шатри, защото шатрите с жените и децата им останаха в ръцете на китайците. И тюркутите уж са гости на хазарите, пък гостите са по-силни от хазаите си. А най-смешното е, че хазарите, с които имаме общ език, всъщност станаха най-опасните ни врагове…

Ето угри и уйгури, тибетци и нушиби, ето…

Тогава Акага спря да говори, защото забеляза, че душата на Аспарух е препълнена, та той вече не вижда и не чува. И тя му рече:

— Запомни ли?

Аспарух въздъхна и отвърна:

— Нито дори една десета част.

И Акага му рече:

— Не се страхувай, всеки човек и всяка дума ще се върнат при тебе, когато останеш сам и потънеш в размисъл. Ако не се върнат днес, ще се върнат утре или след година. Ти си като ловец, попаднал сред ято птици. И ловецът стреля, събира и окачва на пояса си, та няма време да спре, да оскубе дори една птица, за да я опече, та да се подкрепи. Но когато се върне вкъщи, той непременно ще седне и една след друга ще опита всички птици.

И още му рече:

— Показах ти всички тези хора и народи, събрани наедно, за да разбереш — ти още не разбираш, но ще усетиш — колко пъстър и обширен е светът. И още — да разбереш как правдата на един народ се среща чело с чело — като овни, когато се бият — с правдата на друг народ и как разните правди се срещат, смесват и обезсилват. И всеки два народа поотделно приличат на грънчаря и орача, от които единият се моли да пече слънце, за да изсъхнат грънците му, а другият плаче за дъжд, който да напои нивите му. Едни смятат, че косата им трябва да пада надолу като грива на кон, други вдигат косите си като рога на бикове, трети бръснат главите си. Кои са правите?

Аспарух повтори и каза:

— Наистина кои са правите?

И Акага въздъхна и каза:

— Това трябва да намериш ти, не мога да ти помогна. Но ако беше отишъл при всеки народ едно след друго, та беше стоял и живял при него, винаги щеше да ти се стори, че неговият бог е прав. А така ти видя, че ако се съберат боговете на всички народи, те ще бъдат повече от търговците в тази степ. И всеки ще продава своята стока — безсмъртие, блаженство или забрава. Всеки… според стоката си.

Тогава Аспарух се осмели и рече на Акага:

— Майко, защо ми показваш всичко това? Или искаш като крава да преживям спомените за този ден и да ги връщам в устата си, и да ги дъвча, когато пазя конете на оногурите?

Акага му отвърна:

— Направих каквото трябва. Показах ти каквото ти трябва.

Аспарух се помоли и каза:

— Майко, кое е първо и кое второ? Не ме оставяй в сметение сред тези народи и богове, чиито имена дори не мога да запомня. Ти не ми каза къде сред тях ще намеря Тангра. Ти ми каза, че съм стрелец, превит под тежестта на убитите птици, но аз стоя в пустиня и нямам огън, край който да седна със своята плячка. Дай ми пламък да осветя този пъстър свят, в който ме докара, за да намеря пътя си.

И Акага помисли, преди да заговори. А най-напред запита себе си и си каза: „Велики Тангра, кой научи това дете да говори с тези слова? Нима аз го заразих с прокълнатата кръв на певците, които гледат сенките на облаците? Дано се обади и кръвта на баща му, защото не е леко да си певец.“

А после каза на Аспарух:

— Запомни тогава две първи неща. Едното е, че всеки народ от степта е твой съсед, защото степта свързва хората и ги сближава, и народ с коне, който ти се струва, че е накрай света, може за една луна да прегази шатрите ти. А съседите ти си длъжен да познаваш като себе си. Другото нещо е, че трябва да посрещаш всеки чужденец като малко дете и да го оставиш да израсте пред очите ти. Не казвай предварително — този е арабин, затова е лош, или такъв, или онакъв, а го остави да си спечели твоята приязън или твоята вражда.

И Аспарух печално промълви:

— Кога ще отида при съседите си и кога ще посрещам чужденци? Защо ми говориш тези думи, майко Акага?

Акага каза:

— Ще видиш!

А докато говореха — ето, Акага и Аспарух най-после излязоха от гъмжилото и пред тях се ширна девствената белота на недокосната ледена степ. И за първи път белият склон на единственото възвишение спря човешките погледи. Като снежна крепост се издигаше могилата, а на върха й червенееше огромна шатра. Наниз от конници, облечени в сребърни ризници, възседнали бели коне, с бели пера по шлемовете и по челата на конете, бял наниз конници ограждаше подножието на могилата. Срещу Аспарух те стояха лице в лице, в краищата на могилата той ги виждаше отстрани, защото конниците обхващаха могилата като пръстен, та ако могилата беше слънце, то копията на конниците, опрени в сребърните стремена, бяха като лъчи на това слънце. И снежната степ блестеше, заледените склонове на могилата горяха с бяло сияние, сребърните ризници се топяха в бялата светлина, белите коне изглеждаха безплътни като призраци. И Аспарух не можеше да проумее как са се събрали на едно място толкова неповторими, приказни, невероятни конници.

Само веднъж той беше видял такъв конник — един-единствен конник.

Есен беше и цъфтеше коилото — тази странна сребърна трева, която прилича на щраусови пера, толкова нежна и толкова лека, че дъхът на жребчетата я огъва и вълнува. И цялата степ край езерото, до кръгозора, димеше от коило. И небето беше бяло, с ниски облаци, само някъде в далечината зееше отвор, през който стълб мъглива светлина подпираше земята. А по бялото море на коилото минаваха тръпки на неуловимо дихание, повече отблясъци, отколкото движение. Светът приличаше на разтворена гигантска раковина — похлупакът беше седефеното небе, а долната страна — седефената коилова степ. И там, където се съединяваха небето и степта, блестеше влажна паяжина светлина като между белите зъби на девойка.

И в тази седефена раковина бавно заблещука сребърен бисер. То беше конник с бяла ризница, на бял кон. Конят тънеше до колене в езерото на коилото, перата върху шлема и върху челото на коня трептяха като китки коило. А сребърните пулове върху всеки ремък на ездача и сребърните пулове върху сбруята на жребеца сливаха човек и кон в сребърно видение. Тогава стълбът светлина от дъното на небето се премести — и се изля върху белия кон. И Аспарух трябваше да притвори очи. И докато конникът безшумно се плъзгаше върху сребърното огледало на коилото, светлината три пъти потъмнява и три пъти пламва — и три пъти Аспарух отвори и затвори очи. А сребърният конник преплува край него, без дори да обърне глава, като че ли Аспарух живееше в друго време и на друго място и конникът, дори да искаше, не би могъл да го забележи.

Сега срещу Аспарух стояха — не близо, но се виждаха съвсем ясно — сто сребърни призрака на ездачи и коне.

И Акага каза:

— Ще се изкачиш на могилата до червената шатра и ще отидеш при хан Кубрат.

Чак сега Аспарух се приведе над Акага, за да види очите й. Той си спомни, че тя му беше разказвала приказка — как най-малкият син стои пред вълшебната планина, пазена от дракони, и старата вълшебница му показва тайния вход.

Акага вдигна нагоре сухата си ръка, без да отделя лице от ръба на носилката. Вдигаше отворената си длан бавно, като я въртеше и я люлееше, като че ли се вдигаше глава на събудена змия. А в дланта й светеше нещо като старинна монета — от края сребърно, в средата златно, сякаш беше прорязано на две сварено яйце.

Акага каза:

— Вземи знака и кажи какво пише.

Аспарух пое чудната монета и се вторачи в надписа й. И монетата неизтърпимо светеше, та той спусна клепачи. А върху златното й сърце имаше надраскани руни. И Аспарух колебливо зачете:

— Аз — съм… той… два пъти слушай…

Акага се закиска и каза:

— Аз съм той — това ще рече — всеки да се подчинява на него, все едно, че се подчинява на мене. Ако някой го срещне, все едно, че мене среща. А два пъти слушай — ще рече — единия път слушай, втория път — подчинявай се. Върви, сине! Когато приближиш конниците, насреща ти ще излезе ездач с плащ от тигрова кожа. На всички плещи има вълчи плащове, този е с кожа на тигър. И очите му са като на тигър — всички тези мъже са от рода Дулу, а те имат тигрови очи. Покажи му този знак. Върви и не се обръщай!

Акага затвори очи и този път не ги отвори. И Аспарух потрепера, когато видя светлината на очите й да угасва върху жълтото й лице, сгърчено от бръчките.

Акага уморено повтори със затворени очи и каза:

— Върви…

И Аспарух подкара коня си през блясъка на заледената степ към бялата омагьосана стена на могилата.

8.

Една-единствена могила хвърляше сянка сред равната степ на оногурските зимовища — могилата с Каменния истукан. Тя беше насипана повече в ширина, отколкото във височина още по волята на своите незнайни строители, а слънцето, вятърът и дъждът отсякоха върха й, та се ширваше кръгъл площад. Нощем — и лете, и зиме, върху могилата гореше огън, който се виждаше надалеч в степта; денем — и лете, и зиме, върху могилата стоеше конник, който при изгрев, по пладне и на залез караше коня си да играе някакъв непонятен танц — изправяше го на задни нозе, та го въртеше в кръг наляво и надясно. Тъй конникът говореше на своя език на другите съгледвачи в степта — дали стадата коне и стадата дивеч пасат спокойно, вижда ли се керван или конен отряд и колко саби брои отрядът. И всички виждаха конника изрязан на небето, защото никой не можеше да го погледне от високо. А лете и зиме — и денем, и нощем — на върха на могилата стоеше Каменният истукан и се взираше към заник слънце със своите слепи орбити — след някого, когото беше изпратил, за някого, който трябваше да дойде.

Сега на могилата жълтееше и червенееше копринената шатра на хан Кубрат, син на Денгизих, син на Заберган, син на Горда, син на Бушан, син на Ирник, син на Атила — повелител на всички болгари. И когато слънцето изгря — то не се видя кога слънцето изскочи на небето, но вледенената степ изведнъж заблестя с ослепителна нетърпима светлина, а роговете зареваха, жреците хвърлиха в огньовете пред входа на шатрата сух пелин, та лумнаха жълти пламъци. И двамата стражи вдигнаха с върховете на копията си жълтата завеса. И хан Кубрат излезе от шатрата.

От лявата страна на шатрата до самия ръб на площадката стояха хранените люде на лявата ръка — колобър боилът, неколцина жреци, неколцина писари. От дясната страна се тълпяха около двадесетина души на дясната ръка — двамата синове Баян и Котраг, кавханът и тументарканите. Всички гледаха лицето и ръцете на хана. Ако беше гневен, те щяха да си зашепнат любезно и доверително един към друг, забравили ежбите си, сплотени от общата опасност да попаднат на пътя на ханския гняв. Ако ханът беше весел, всеки щеше мълчаливо да се отдръпне и дори да стане враждебен към другите, с надежда, че ще може да каже на хана отдавна таена мисъл или да му поиска отдавна лелеяна милост.

Напразно се взираха хранените хора на хана в Кубратовото лице, за да отгатнат настроението му. Хан Кубрат гледаше пред себе си към светналата заледена степ.

Денят на пролетното равноденствие е ден на победата на светлината, която е небе. И затова й се принася в жертва червен кон. Ала на същия ден се жертва и черен петел — курбан за мрака, който е земя. И това е мъдро, защото, колкото и да е чудно, денят на новия живот е ден на смъртта и на мъртвите — и дори го наричат Черньов ден, тъй като тогава душите се отърсват от вкочанението и вцепенението на зимния сън и се трупат като ята прилепи и ята лястовици пред входовете на подземните пещери, като чакат слънцето да срути ледените планини, преградили пътя към земята на живите. Казват, че са виждали духовете на мъртвите, събрани около блюдата с жертвена кръв като слепи кученца около кучката, да лочат живителната влага, за да съберат сили да се вдигнат и да полетят. И докато петелът си е съвсем ясно рожба на подземните богове и се връща при тях, то жертвата на коня всъщност е хитрост човешка, тъй като конят е подарен на човека от земните сили, но има слънчева плът и за пръв път го възсяда небесен бог. Така чрез жертвата на коня хората омилостивяват едновременно и подземните, и небесните богове. Затова в деня на пролетното равноденствие не само се пролива кръвта на кон, но живите коне се надбягват, за да покажат, че зимата и мракът не са ги надвили. Всички коне са на почит на първия ден на пролетта — и враните, и сивите, и пъстрите, и белите, и всички конни народи празнуват на този ден, — но това си е празник на алестите коне и затова е най-голям празник на оногурите, които в общия боен ред на болгарите нареждат своята конница откъм полудневната страна и трябва да яздят червени коне.

И още в деня на зимното слънцестоене, преди три луни, Акага изпрати на Кубрат вест: „Ела да принесеш жертвата на пролетното равноденствие пред шатрите на моето коляно.“ А Кубрат не й отвърна, макар Акага да беше може би единственото същество, пред което той като че ли изпитваше нещо като страх. Не беше страх — тя го тревожеше. Кубрат знаеше, че Акага не изпитва ни капка почит към него, защото е хан; знаеше, че тя ще го цени и обича все толкова, ако той се провали, та стане коняр в неин табун или дори роб; знаеше, че тя мери хората на свои собствени теглилки. И всички пред нея са като голи, и то дори не изправени, ами легнали по гръб, а тя минава край тях, та им дава своя цена — кой знае според какво, може би и според дължината на ноктите им. И от дузина години, от цял Юпитеров кръг, не беше ходил Кубрат при коляното на Акага — не, от повече години. И не искаше да я среща. За него Акага беше като пратеник от някакъв друг свят, където всички бяха като нея, където живееха все такива приведени до земята, сгърчени, странни същества. Дори веднъж, след битка, когато лежеше ранен между труповете, Кубрат видя да се щукат в мрака около него такива черни, прегърбени сенки — и повече не искаше да усеща присъствието на този друг свят, откъдето идеше Акага.

Но Акага повторно прати гонци; и този път беше надраскала със своя ръка свещените руни върху опечена глинена плоча. Кубрат й отговори, че ще ходи другаде. Тогава дойдоха третите гонци, а сега Акага пишеше: „За трети път те каня, не смей да ми отказваш. Ела.“

Кубрат дойде. Защо?

И към Кубрат пристъпи жрецът на храма на Големия конник. Човек не можеше да приближи, без да бъде повикан, но Кубрат обърна към жреца лицето си.

Никой от хранените хора на Кубрат не само не се надяваше да се изправи като равен пред хана, но дори да го мразеше, не смееше да пожелае смъртта му. Толкова дълго Кубрат властваше над степта, че изглеждаше вечен. Той изглеждаше неприкосновен. Беше неразбираем. Той се сражаваше наред с Ираклий срещу Персия — Ираклий беше мъртъв, Персия изчезна. Той се би наред с Моходу Хеу срещу тюркутите — Моходу Хеу загина, тюркутските каганати се сринаха. Той отиде, та се вдигна срещу аварския каган Баян — и Баян умря, а силата на аварите секна. Той победи арабите на Абд ар Рахман — и Абд ар Рахман умря, и арабите се върнаха. А Кубрат беше жив, дори не се променяше. И нито един от хората му не беше достатъчно стар, за да си спомни младия Кубрат. И само жрецът на храма на Големия конник можеше да се изправи пред Кубрат почти като равен.

Двамина жреци поставиха пред краката на Кубрат тежък вързоп и се оттеглиха. А вързопът беше загърнат в добре обработена кожа и вървите бяха равни, та тънки, изплетени от кокосови влакна. Така пренасяха стоките си търговците от страната на лъвовете — Цейлон. И жрецът побутна кожения вързоп с обута в мек ботуш нога, та успя да го преобърне. Побутна го като с ръка, внимателно и едновременно гнусливо, сякаш беше труп на враг, легнал по корем, а жрецът го обръщаше по гръб, за да види лицето му.

И жрецът каза:

— Върху вързопа няма знака на тюркутския каган.

И Кубрат разбра — вързопът беше извървял великия керванен път от края на света до земите на болгарите, без до него да успеят да се докоснат ръцете на тюркутите. Вързопът беше като плод на дърво, посадено отдавна, който най-после беше узрял и се беше търкулнал в нозете на Кубрат.

Свършило се бе. Сбъднало се бе.

Тогава Кубрат видя пред себе си лицето на Моходу Хеу — Черния богатир, когото ромеите наричаха само Оркан, Урагана, който тръгна начело на един-единствен тумен конница към далечната Китайска стена, за да разсече възела, който стягаше гърлото на болгарите. А в тези дни — само преди тридесет години — от Днепър до Китайската стена лежеше върху вратовете на конните народи и върху Великия керванен път драконовата лапа на тюркутските каганати, толкова силни и обширни, че не можеше да ги води само една глава, та имаха като змейовете две глави — източния и западния каган. Болгарите бяха васали на далечния източен каганат и тримата синове на Моходу Хеу бяха заложници при кагана Тун Шеху. И Моходу Хеу прелетя степите от Черно море и Китай по-бързо от конниците на кагана, които носеха вестта за бунта на болгарите. А имаше Моходу Хеу любима игра: избираше ветровита нощ — той познаваше по плаща си силата на вятъра — и препускваше с факла в ръка. Вятърът го удряше в гърба и пламъкът на факлата, натопена в черната кръв на вечния огън от Каспия, тоя пламък в началото се стремеше напред и изпреварваше Моходу Хеу. И в нощта се чуваше само бесният тропот на копита и се червенееше езикът на пламъка. Но идваше мигът, когато Моходу Хеу най-напред настигаше вятъра и пламъкът се изправяше нагоре, а после изпреварваше вятъра и победеният огън се обръщаше назад, та в мрака се късаха пламъци, които летяха след невидимия кон. Тогава се разнасяше тържествуващият смях на Моходу Хеу, като крясъка на орел, който отнася в небето плячката си. А самият конник не се виждаше в мрака.

Този Моходу Хеу тръгна срещу тюркутите и до дясното му стреме яздеше Кубрат, сестрин син на Моходу. Тръгнаха десет хиляди, стигнаха две хиляди конници. Не че ги избиваха врагове, ами уморените изоставаха назад, като пламъците на факлата — откъснати от ветровете на степта, от реките, от планинските проходи. И в степта духаше черният суховей, та конниците яздеха през черна мъгла, в която висеше червено разкалено слънце. И виеха като вълци, за да не се изгубят в жълто-черния дневен мрак. И препускаха.

А върху изпотените лица на конниците лягаше черна маска от вкоравен прах. И тогава за пръв път Кубрат видя истинската усмивка на Моходу Хеу. Тогава Моходу Хеу се усмихна на Кубрат и черната маска се пукна от усмивката и се строши, и се посипа — и Кубрат видя в полумрака най-напред блясъка на зъбите, и после истинското лице на Моходу, освободено от маската. Защото иначе Моходу се усмихваше с неподвижно лице и студени очи — само с дръпване на устните и с блясък на зъбите. И Кубрат разбра, че онова преди не е било усмивка, ами озъбване на звяр, сякаш Моходу беше казвал — ето, усмихвам се. А сега се усмихна на Кубрат.

Когато вождовете на племената Дулу — от които протичаше кръвта на Моходу, пък и на самия Кубрат, когато събраните вождове видяха Моходу Хеу да иде насреща им, разлюлян като пияница от езда и безсъние — най-старият вожд каза: „Невъзможно е да виждам това, което виждам. Но съм уверен, че съм жив и виждам с очите си. Нима това е Моходу Хеу? Невъзможно е. Тогава какво да мисля? Това е необяснимо. Затова е по-добре изобщо да не мисля.“

Защото орлите вестоносци все пак летяха по-бързо от Моходу Хеу, та Дулу знаеха деня, в който болгарите са тръгнали към изгрева. И дори да не беше убил кагана Тун Шеху, само с този конен преход от Дон до Джунгария Моходу Хеу щеше да остане в песните на всички народи, които възсядат коне. А Моходу Хеу се обърна към Кубрат и се усмихна; и Кубрат видя блясъка на зъбите му в просъница, защото всичко наоколо беше като насън — от седмици Кубрат спеше само на седлото. И за втори път това беше истинската усмивка на Моходу Хеу.

А след две години Кубрат, който се върна в степите край Черно море, отново видя усмивката на Моходу Хеу — третия път се озъбваше мъртвата глава на Моходу, донесена в торба от конски косъм и хвърлена в краката на Кубрат от тюркутски пратеник. И през ушите на мъртвата глава беше прекаран черен ремък, край склопените очи и изсъхналите устни имаше зелена плесен като по медна монета, лежала дълго в земя, но зъбите на Моходу Хеу светеха като седеф.

Той можеше да тържествува. Източният тюркутски каганат загина, вързопите със стоки останаха само с един тюркутски знак, а болгарите бяха свободни. Сега китайците сринаха и западния тюркутски каганат — и китайски конници танци придружаваха керваните до брега на Каспия, където ги чакаха болгарски кораби.

И тъй — тюркутските каганати, победители на ефталити, перси, китайци — сякаш не са били. Моходу Хеу, тогавашният Кубрат, походът до Джунгария сякаш не са били. Сякаш не е било.

Нещо се беше свършило. Някакъв кръг се затвори. И откак се беше родил, Кубрат беше най-напред мечтал, а после беше очаквал този миг. Но свършването не го зарадва, той би предпочел сега да се качва на коня си, за да тръгва в своя път по кръга.

А някога сляп жрец го научи — преди безброй години — на тайната да се радва на живота. На умението да не забравя, че е жив. Защото ние забравяме, че живеем, и тогава ставаме като животните. Всички сме потопени в морето на живота. И вълните ни носят, заливат ни, галят ни — и само най-мъдрите могат да повдигнат главата си над водата. Но какво може да се види от височината на една глава? А жрецът научи Кубрат да излиза от тялото си и от морето, та да измъква душата си на брега — наистина за кратък миг, за един дъх, защото колко може риба да живее на брега — и от този бряг, където времето е спряло, Кубрат да погледне морето на живота, което плискаше в краката му. И Кубрат виждаше собственото си тяло там, долу, потопено в живота, и си казваше: „Аз живея, животът е мой! Радвам се, че живея!“ И отново се хвърляше сред вълните, в истинския живот, защото онова там, на брега, не беше живот — на брега нямаше звуци и багри. И зеленият мрак на морето се затваряше над главата му и Кубрат почваше да живее. В най-тежките и решителни мигове на живота си, но и в най-радостните и спокойни мигове Кубрат умееше да се спре, да излезе на брега и да погледне отстрани себе си и живота.

А годините минаваха и дойдоха дни, когато Кубрат можеше да излиза на брега, но трудно се връщаше сред вълните.

И сега той гледаше блесналата степ, виждаше хората и конете по нея, виждаше огньовете и шатрите, а усещаше, че не може да слезе при тях, да се слее с тях. Сякаш нарочно беше застанал на могила, за да бъде всичко в краката му. Животът течеше и плискаше в краката му, вълните гъмжаха от живинки, а Кубрат не можеше да се хвърли и да се гмурне във вълните.

Ето — вляво и вдясно са хранените му хора. Кубрат ясно си представя, той вече преживява срещите, чува думите, вижда погледите, знае какво иска всеки от тях. Но знае също така, че сърцето му ще бие все така равно и нищо няма да го развълнува.

Ето — там долу синеят шатрите на първата му жена, барсалката Чичек. Той ще бъде на обяд при нея. Тя ще иска да отиде при нея и през нощта, той дори може би ще отиде. Но тя няма да го развълнува. Не го дразни нейното тщеславие — дала е на хората от своята свита бели коне като конете на неговия личен тумен. Нека — тя е сестра на Алп Илитвер, хан на савирите и барсалите, нейна сестра е първата жена на хазарския каган.

Ето — вдясно са шатрите на свитата му. Кубрат вижда робите славяни, вижда дори как светят сребърните обръчи, оковали вратовете им. Те ще му покажат белите му ловни соколи. И Кубрат вече среща робите араби, които му говорят за любимите коне. И към Кубрат идват черните роби, които водят опитомените ловни гепарди. Кубрат си представя, че милва конска грива, соколови пера, топла козина — и знае, че няма да се развълнува.

А Кубрат не се изплаши от знанието, че стои на брега и не може да се върне в морето на живота. Той знаеше — и без предупреждението на слепия жрец, че никой безнаказано не може да стои без дъх на брега на съзерцанието. И като умен човек, комуто са запушили с длан носа и устата, та не може да диша, Кубрат се мъчеше да не се изплаши, да не се замята в тревога, а търсеше с поглед и мисъл някой или нещо, което да го нарани, да стигне до сърцето му, да го стресне и да го накара да си поеме дъх. И Кубрат знаеше, че миговете са броени, че той може да остане завинаги на брега на живота, където няма песен и няма багра, където няма болка, но няма и радост.

Тогава Кубрат вдигна глава и видя едно момче, застанало на ръба на площада. А до момчето стоеше златен кон.

9.

И всички — и хората на лявата ръка, и хората на дясната ръка, и дори великият жрец — отправиха погледи нататък, накъдето гледаше ханът. Удивиха се, като видяха момчето и коня, защото там склонът на могилата беше стръмен, та те като че ли изникнаха из земята. И всички помислиха, че някакво конярче води нов кон на хана.

Но жрецът пръв обърна глава и се сепна, като видя лицето на хан Кубрат. Ханът имаше бялото вкаменено лице на човек, който е видял призрак.

А хан Кубрат се смрази, защото видя самия себе си, такъв, какъвто беше преди шестдесет години. Момчето Кубрат беше възкръснало. Никой не помнеше момчето Кубрат — може би само мъдрата Акага — всички други бяха мъртви, и приятелите, и враговете на момчето Кубрат. Но той самият се помнеше и носеше в спомените си очертанията на своето собствено тяло и на своето собствено лице.

Като че ли не е било.

Някога, преди шестдесет години, когато вдигнеше завесата на майчината си шатра — а майка му беше сестра на Моходу Хеу, момчето Кубрат се виждаше отразено в огромно сребърно огледало, изправено тъкмо срещу входа. Огледалото го отразяваше целия — от петите до косата, обгърнат от сребърното сияние на светлината, която струеше през входа откъм гърба му. От дванадесетата до седемнадесетата му година очертанията на тялото му не се измениха. И се помнеше — сякаш стотици пъти се повтаряше едно и също вдигане на завесата и в огледалото изникваше един и същи човек. Високо и тънко беше момчето, много високо и много тънко, с дълги нозе и ръце и с дълъг врат. Сиянието на светлината като че ли разтопяваше очертанието му и стесняваше черния силует, та Кубрат изглеждаше още по-висок и по-тънък. Светлината струеше и между колената му, защото нозете му леко се изкривяваха, светлина струеше и между гърдите и ръцете му, защото плещите му бяха много широки, а кръстът тесен, та ръцете висяха надолу, без да се опират в тялото. Светлината идваше откъм гърба на Кубрат и лицето му беше тъмно, но върнатата от огледалото светлина хвърляше призрачно отражение, и той помнеше лицето си — с големите продълговати очи, с голямата уста, с правите черни вежди. И нещо странно имаше в това лице — нещо, което Кубрат търсеше в лицата на другите, но се срамуваше да си признае, че го среща само в лицата на млади жени — светлината се плъзгаше по онова лице, светлината го милваше.

Но имаше и нещо друго, нещо съдбоносно важно, което отпечата този образ в паметта на Кубрат, та той го придружаваше през годините. Защото това не беше само спомен, то беше и ясновидство.

Когато за пръв път Кубрат се видя отразен в огледалото — беше болен и челото му гореше — той изведнъж си спомни, че вече е виждал тези очертания и това лице. Тогава момчето реши, че ги е сънувало, и реши, че това е пророчество. Той беше сънувал себе си още когато беше толкова малък, че очите му стигаха на височината на майчиното му ложе и това ложе му се струваше обширна поляна, по която могат да препускат коне. И юношата Кубрат реши, че човеку е дадено да сънува бъдещето си, та цели шестдесет години — цял кръг на Слънцето, Юпитер и Луната — за Кубрат неговият спомен беше доказателство, че човек може да прекрачва през междата на годините.

Затова, когато видя момчето, Кубрат усети, че се вледенява.

Преди тридесет години в далечната Джунгария някакъв отряд на вражите племена Нушиби, вечни врагове на Дулу, хвана Кубрат. А беше толкова студено, че когато човек плюеше, чуваше как замръзналата слюнка траква върху леда. И нушибите съблякоха Кубрат гол край една вледенена река и започнаха да го поливат с речна вода. Те лееха водата бавно и тя се разливаше като прозрачна дреха върху Кубрат. И пред очите му течеше сякаш разтопено сребро, та изгаряше плещите и тялото му, а от страшната болка в главата му светна и го ослепи бяла светкавица. Той се мъчеше само да държи отворени очите си, защото водата се вледеняваше и сковаваше клепките му, пък той искаше да умре с отворени очи. И пред очите му се ширеше степта, обляна от светлина, та се вливаше като река в главата му и в душата му. Дали от болка, или отворените му очи вече бяха обковани от тънко стъкло лед, но Кубрат виждаше степта странно разлята, мъглива като мираж. И бързо дойде мигът, когато той не можеше да повдига гърдите си, оковани от леда, и устните му поемаха бързо-бързо само капки въздух. А болката в сърцето му стана такава, че сърцето му най-напред се сви като просено зърно, после изведнъж се изду, изпълни тялото му и преля в степта, та целият видим свят се превърна в Кубратово сърце. И това сърце бавно се издуваше и свиваше, а заедно с него бавно се издуваше и свиваше степта, небето, кръгозорът, като че ли бяха направени от нещо като въздух.

Тогава Кубрат видя как в това огромно сърце бавно влезе Моходу Хеу. Да, Моходу Хеу яздеше през степта, която беше сърцето на Кубрат, и идеше бавно, бавно, като насън, а конят му летеше на скокове, защото снегът беше дълбок и конят се изправяше на задни крака и се хвърляше напред, сякаш с всеки скок прескачаше препятствия. И над главата на Моходу летяха черни като гарвани парчета сняг, вдигнати от копитата на коня. И на гърба на Моходу Хеу се вееше черното му наметало, сякаш той яздеше крилат кон. А Моходу Хеу се беше изправил на колене върху седлото, приведен напред, сякаш искаше да полети преди коня. И всяко движение беше странно, невероятно бавно, като непоносимото свиване на Кубратовото сърце, та конят сякаш прескачаше не дълбокия сняг, а цели години.

Като в сън призракът на Моходу Хеу плавно се спусна от коня, като в сън голите му пестници заудряха голите вкаменени гърди на Кубрат. И ледът се пръскаше със звън като разчупена чаша. А когато Кубрат пое дъх, върху него се срина сребърният водопад на отключените и размразени багри и звуци, та Кубрат рухна на колене като пречупена статуя. И видя на височината на очите си как пълната с блестящ бял сняг шепа на Моходу Хеу — сякаш Моходу Хеу държеше шепа бисери — премина върху червеното острие на сабята му и бисерите се превърнаха в шепа рубини. А острието светна на слънцето. Тогава Кубрат вдигна очи и видя надвесено над себе си лицето на Моходу Хеу, пресечено от наниза на зъбите му, блестящи като острието на сабята.

А след три дни Моходу Хеу поля с вода и остави сред степта голата ледена статуя на кагана Тун Шеху, и с него сто статуи на военачалници от племената нушиби, всички оковани от прозрачната броня на леда. Направи го, защото Тун Шеху изкла болгарските заложници и с тях тримата синове на Моходу Хеу.

Така Кубрат стана наследник на Моходу, защото беше син на сестра му, а болгарите признаваха на жените равно право на власт върху престола.

Но в ония дни Кубрат не мислеше, че е престолонаследник, защото месеци наред се будеше, облян в студена пот, и му се струваше, че е в леденото тяло на Тун Шеху и гледа пред себе си бялата степ — защото Кубрат беше сигурен, че времето замръзва с последното свиване на сърцето и се превръща в едно безкрайно бяло мигновение. И се будеше — докато разбра, че неукротимият Алп Илитвер, сегашният повелител на савирите и барсалите, тогава двадесетгодишен безумец, отчупил статуята на Тун Шеху като ледена шушулка и я закарал в Кавказ, та я потопил в каменно корито с алански мед, който не замръзва. И Тун Шеху все още лежи и гледа през жълтия мед — и казват, че болгарските жреци викат с духа му дъждове и вятър, но това бяха навярно само бури с град и гръмотевици, а не напоителен валеж, защото Тун Шеху беше жесток и опак човек.

И така — хан Кубрат се вледени, щом видя Аспарух и го помисли за възкръсналия юноша Кубрат. Хан Кубрат се превърна в ледено изваяние, както край реката в далечната Джунгария в ония далечни години. И усети същата непоносима болка в сърцето си. И отново сърцето му се сви, а после се изду, та степта и небето, и целият видим свят се превърнаха в негово сърце.

Тогава в Кубратовото сърце бавно се плъзна призракът на младия Кубрат и тръгна срещу вледенения хан. А след Аспарух послушно плуваше конят на мъртвия Абд ар Рахман. И Аспарух — който също като че ли живееше насън — вдигна ръката си, а в дланта му лежеше сребърно-златното прорязано яйце. И Кубрат прочете през ледената завеса, обковала зениците му:

„Аз съм ти. Слушай и се подчинявай.“

И жрецът стоеше неподвижен и напрегнат като хищник, готов да скочи. Той също не дишаше и повтаряше вцепенението на стария хан, но беше готов да протегне единствената си ръка, ако ханът залитне, или да удари момчето, което порази хана. А хан Кубрат, щом прочете надписа върху монетата, чак сега дълбоко въздъхна. Издигна десницата си, та сложи длан върху гърлото на Аспарух — палецът от едната страна, показалецът от другата страна, върху жилите, които бавно тупаха на мургавия дълъг врат. И другата си ръка ханът вдигна, та сграби с нея своето собствено гърло. И хората помислиха, че ханът иска едновременно да удуши и момчето, и себе си.

А Кубрат слушаше с пръсти тупането на Аспаруховото сърце. И слушаше биенето на собственото си сърце. И биеха двете сърца удар в удар като далечния тътен от стъпките на двама души, които вървят крак в крак. И двете ръце изпращаха в гърдите на Кубрат кръвта като че ли на едно-единствено сърце. А сърцата на мъжете от рода Дулу — сърцата на Кубрат и синовете му — биеха два пъти по-бавно от сърцата на обикновените хора. И жреците смятаха това за добър знак, защото хора с бавни сърца се уморяват по-трудно и живеят по-дълго, тъй като се знае, че всекиму са отредени броени удари на сърцето.

И Кубрат отпусна ръцете си. Не беше станало чудо — и все пак станалото беше чудо — срещу Кубрат стоеше неговият син, дошъл незнайно откъде, скрит досега незнайно къде. И Кубрат разбра защо Акага три пъти го извика в зимовищата на оногурите.

Кубрат каза:

— Коя е майка ти?

Аспарух все още плуваше в златните води на пролетното езеро. Той като че ли се носеше без тегло и крачеше във вода, а нозете му с усилие достигаха земята, както с мъка се стъпва върху езерно дъно. И Аспарух не се учудваше, той дори не мислеше.

Аспарух отговори със своя мъжки глас — и се изненада, че гласът му така лесно излиза от пресъхналото и сковано гърло:

— Майка ми отдавна е покойница.

Кубрат попита:

— Помниш ли майка си?

Аспарух се замисли и каза:

— Не…

Но той я помнеше. Тя беше млада и красива и никога не го милваше. Когато мислеше, че Аспарух е заспал, тя се свеждаше над него и той усещаше, че като луда го прегръща в мислите си. И над него като че духаше топъл вятър.

Кубрат затвори очи. И той си припомни, че преди петнадесет години беше идвал при Акага, но не си спомняше дали в шатрата му бяха довели жена. Навярно са довели. Сигурно е, че са довели. Кубрат се опита да си припомни още нещо — и под спуснатите му клепки нахлуха спомените за хиляди еднакви нощи, като че ли вдигаше една след друга завесите на нощни шатри. И отнякъде го лъхаше топъл дъх, а отнякъде го посрещаше стенание и плач, сякаш отваряше врата на мъчилище, в което той беше палачът.

И Кубрат отвори очи, та попита:

— Как се наричаш?

Момчето каза:

— Аспарух.

Тогава жрецът пристъпи напред — той се осмели да пресече чертата, която свързваше тези двама души, защото вярваше в себе си и в дружбата на Кубрат. И жрецът запита Аспарух:

— Кой ти даде това име?

А жрецът говореше не на болгарски, ами на езика на мъртвите конни народи, които някога бяха издигнали тази могила и бяха изваяли този каменен истукан. Защото името на момчето беше име на мъж от тези древни племена.

И Аспарух му отговори на същия език на мъртвите:

— Така ме нарече моята баба Акага.

И жрецът запита:

— А знаеш ли какво казва името ти?

Момчето сведе поглед и каза:

— Аспарух ще рече „Конеславен“.

И жрецът повели:

— Дай ми ръцете си!

И жрецът пое ръцете на Аспарух в единствената си ръка и опипа китките му. А държеше очите си затворени и пръстите му пипаха точно и плътно като пръсти на слепец. После жрецът коленичи пред Аспарух и грижливо прокара пръсти от нозете до челото му, сякаш търсеше нещо скрито под дрехите, та дори и под кожата му. И като се изправи, жрецът рече:

— Кубрате, хане на всички болгари, това момче има костите на вашия род. Всяка кост и всяка жила.

И жрецът вдигна дясната ръка на Аспарух пред очите на Кубрат и каза:

— Гледай, дори последната става на показалеца му е изкривена като твоя показалец.

И жрецът твърдо гледаше Кубрат в очите. А Кубрат чакаше. И жрецът се забави, но не се поколеба да изрече:

— Казвам ти — това дете е твой син.

А Кубрат вдигна нагоре разтворени ръце, отметна глава и започна да се смее. И щастливият му глас кънтеше в сребърната утрин. А отдясно и отляво дойдоха хранените му хора, съединиха се, та от две крила се превърнаха в един кръг.

И Кубрат викаше:

— Пратете глашатаи през степта, конници с рогове и барабани! Нека викат — напред към слънчевия изгрев, надясно към полудневната страна, назад към слънчевия залез, наляво към полунощната страна. Хан Кубрат кани всички на ешмедеме! Който може да ходи, нека дойде на своите си крака, който лежи, нека го донесат с постелката му! Нека кърмачките домъкнат люлките на пеленачетата си и нека бременните седнат на почетните места, за да могат и децата в утробите им да видят моя празник. Нека всички запомнят, за да разправят на хората, които идват след нас, как хан Кубрат срещна своя изгубен син Аспарух.

И Кубрат се отдръпна, та гледаше Аспарух. И виждаше себе си. Реката на времето потече обратно — то беше невъзможно, но беше вярно — и Кубрат се връщаше в своето юношеско тяло и душата му запяваше, защото го чакаха дни на растеж и зреене. Заедно с Аспарух той щеше отново да усети как гърдите му се разширяват и плещите наедряват, щеше да си пусне брада и да я чака да побелее. Заедно с Аспарух той щеше да преживее нови щастливи дни, щастливи години, докато Аспарух се превърне в Кубрат. Защото Аспарух не можеше да не стане Кубрат, старият хан помнеше всяка своя черта, отразена от сребърното китайско огледало, и Аспарух повтаряше като огледало тези черти.

Тогава пред очите на Кубрат светна нова истина, като че ли падна светкавица, та затъмни блесналата степ. И падна втора, и трета мълния, всяка по-нетърпимо светла, докато му се стори, че ослепява.

Най-напред Кубрат си спомни — а той го знаеше още навремето, че образът на съня се различаваше от неговото собствено отражение в огледалото, защото плещите и устните на образа бяха по-широки. И сега Кубрат видя, че плещите и брадичката на Аспарух бяха по-широки, отколкото неговите собствени плещи и устните му.

После Кубрат като че ли се докосна до тайната, която носеха тези образи, очертани от сребърно сияние — образът от съня, образът на младия Кубрат в огледалото и образът на Аспарух пред снежната степ. Нима… навремето Кубрат беше сънувал Аспарух? Не себе си?

И накрая за трети път в този ден при Кубрат се върна мъртвият Моходу Хеу. И Кубрат разбра — навремето, когато беше висок колкото ложето на майка си, той — Кубрат, не беше сънувал себе си, не беше сънувал Аспарух, а беше видял в огледалото отразения Моходу Хеу. И не беше това съновидение, нито ясновидство. Когато той — Кубрат, беше на три-четири години, Моходу Хеу е бил на четиринадесет години и огледалото е отразило неговото юношеско лице. А племенникът Кубрат беше повторил образа на вуйчото Моходу Хеу.

И Кубрат разбра — сега Аспарух, негов син, повтаря не само чертите на баща си, но и чертите на неистовия Моходу Хеу.

10.

А трябва да се върна още една година назад, в година Дилом — ще рече Змия. И самият Аспарух беше роден в Дилом Твирем, когато слънцето е било в съзвездието Дилом — Змия, на гръцки Дева, а луната в делението Твирем — девето. Така звезда на Аспарух беше Спика, която е първа звезда на съзвездието Дева, а около тази звезда като около златен гвоздей се въртят кръговете на болгарското време и на нея е окачено болгарското летоброене.

И ето как Аспарух получи името, с което го знаят всички и с което ще го знаят. Защото като дете той беше наречен Марал, което ще рече Елен. Болгарите, както и много други племена, менят имената на момчетата, когато станат мъже или когато извършат подвиг. А пък Аспарух получи името си, преди да стане мъж и без да мръдне дори ръката си — и всъщност за това, че не мръдна дори ръката си. И стана това в годината, преди Аспарух да срещне баща си Кубрат.

Имаше в племето на оногурите два могъщи рода. Единият се казваше Кувияр, другият Чакарар. А Кувияр бяха в деветото коляно на оногурите, където беше и родът Акага, пък Чакарар бяха в седмото коляно. И момък от рода Чакарар отвлече девойка от рода Кувияр и я позна. А девойката преди него не познаваше мъж. И като спа с девойката, момъкът я намрази, а сърцето на девойката се прилепи към момъка. И той я пусна да си върви в шатрата на баща си, в рода Кувияр. И всички мъже от рода Кувияр се заклеха да отмъстят за сестра си, макар, разбира се, тя да не можеше да бъде сестра на осемдесет души войници. Но в рода всички са братя и сестри и както конете и шатрите са общи, така е обща и честта. То се знае, че конете и шатрите вече не са общи, а силните вземат своето, но честта още беше обща. И степта щеше да се окървави от враждата между двата рода, както се е окървавяла от памтивека. А момъкът даваше двойно вено за девойката, но не я искаше в шатрата си.

Тогава Акага извика брата на момъка и го накара да вземе момичето. И човекът се съгласи, а беше той по-силен и по-добър от своя брат насилник. И старейшината на рода Чакарар реши да направи угощение, на което да покани силните мъже на двата рода да се помирят. Старейшината покани и Акага, ако и да не се канеха жени на тези угощения, но Акага не се броеше ни за жена, ни за мъж. А когато няма мъж от един поканен род, то може да го замести всяко мъжко дете, дори едвам да е проходило. Жена не може да отиде, както вече се каза. И Акага взе Аспарух — който още не се наричаше Аспарух, а Марал — за да се обляга на рамото му, макар да имаше сто души мъже в рода си, които носеха оръжие.

И Акага тръгна да приготви кумис за угощението. А беше късна пролет, тревите стигаха до пояса на човека и се подвиваха под коремите на конете, та отскачаха между задните им крака и рошеха опашките им. И конете се оправиха след зимата и кожите им лъснаха, сякаш току-що бяха къпани. И жените дояха всяка млечна кобила по четири-пет пъти на ден, та имаше доволно много кобилешко мляко.

Акага прати да извикат Марал предния ден и при залез-слънце Марал застана пред шатрата й с дванадесетте крила. И Акага излезе, превита на две, с двете къси патерици. И като хвана ръката на Марал, изкатери се по него, докато се изправи. Така лицето й стигна почти до лицето на Марал, ала беше изкривено от напрежение. И Акага дишаше тежко. Тя се усмихна на Марал и бръчките край устата и край очите й грейнаха като лъчите на три слънца. И тя каза на Марал:

— Ела да търсим дърва за кумиса. И вземи двата меха.

И тя се пусна по Марал както куче, което се е изправило и е сложило предните си крака на раменете на човек и отново застава на четири лапи.

Марал преметна през рамо двата свързани меха с кобилешко мляко. И Акага, отметнала назад глава, закрета през тревите към реката. А хората, които гледаха откъм стана на рода, виждаха само Марал, защото тревите бяха високи. И докато Акага с Марал измина пътя от шатрата си до реката, слънцето залезе. А този път конник би могъл да прокопити, преди друг конник да опъне лъка си, и пешак би го пробягал, без да си поеме дъх.

И ручеят ромолеше между тревите, та ловеше блясъците на първите звезди. В сянката на върбите и дивите вишни ручеят не се виждаше, само се чуваше ромоленето му. Акага седна да си почине и накара Марал да потопи двата меха в студените води на ручея. А когато истински се стъмни, Акага каза на Марал:

— Ето, виж, там тлее една съчка. Върви и ми я донеси.

И наистина до дънерите на върбите едва-едва тлееше студената светлина на гнила съчка. Марал отиде и я донесе.

Акага помириса съчката и каза:

— Добра е.

И я върна на Марал.

И дълго се лутаха край потока Акага и Марал, за да събират гнили светещи съчки и клонки, докато Марал напълни обятията си и трябваше да ги притиска до гърдите си, за да не ги изтърве в тъмнината. А те всички бяха влажни — тези студени бледни главни — и влагата проникна до сърцето на Марал, като че ли прегръщаше змии и гущери. И тази хладна влага беше първата горчива капка, която капна в чашата на още детската му душа.

Тогава Акага го накара да струпа клада от светещите съчки и да накладе огън, там, на брега на ручея. И падна роса, и стана хладно, и съчките бяха мокри, та момчето мъчно успя да разпали огън. И огънят гореше със странен бавен пламък и вдигаше гъст бял дим. Акага посегна с голямата си шепа, та гребна дим и го поднесе до носа си. И каза:

— Добър е.

И прати Марал да донесе от шатрата й чебура, в който бие кумиса. Кратък беше пътят до шатрата, но станът беше заспал, някъде край реката бухаше нощна птица, а кучетата познаваха Марал и дори не се разлаяха. Марал намери чебура и се върна. И докато отиваше и се връщаше, и слушаше злокобното бухане на птицата, сърцето на Марал се сви не от страх, а от лошо предчувствие. И втора горчива капка капна в чашата на детската му душа.

А тези чебури се правеха от бреза и според ръста на жената, която бие кумиса. Приличаха на широка тръба, запушена от едната страна. И чебурите на оногурите бяха дълги, защото оногурските жени бяха високи, а хунските чебури бяха къси, защото жените на хуните са дребни. И чебурът, направен за Акага, беше къс и се разширяваше в гърлото.

И Акага накара Марал да опуши кухия чебур на гъстия бял дим на гнилите дърва, та момчето дълго въртя чебура над огъня. После Акага наведе нос над отвора на чебура, помириса го и каза:

— Добре е.

И накара Марал да изкопае дупка в земята, а брегът на ручея лесно се копаеше, и момчето дълбаеше с ножа си и изгребваше с шепите си мократа пръст. И пръстта миришеше на гнило. А бабата му показа как да посади чебура в дупката, така че отворът едва се подаваше над земята. И му каза:

— Налей сега млякото.

И Марал изля изстуденото мляко в чебура. А бабата изля в него няколко глътки стар прокиснал кумис, който носеше в малко мехче в пояса си. И като хвана буталото, Акага се наведе над чебура. Бялото мляко също улови светлината на звездите, та светна в тревата, а когато Акага се наведе, едва забележимо бяло сияние избели лицето й. Акага каза:

— Хвърли дърва в огъня.

Марал хвърли съчки и суха трева в огъня и най-после пламъкът се вдигна и освети ручея, брега и бабата. И светлината опря в листата на надвесените върби, та момчето и бабата сякаш бяха затворени в светъл мехур.

И Акага тихо запя, потопи буталото в млякото, та почна да бие кумиса. Пееше в ритъма на ударите на буталото, което глухо кънтеше в брезовите стени на чебура. А млякото мляскаше и бучеше, сякаш играеше с песента на бабата. И пееше Акага на някакъв непознат език — нито на болгарски, нито на езика на мъртвите древни народи от степта, на който беше научила Марал. И навярно не беше това песен, а заклинание. Пееше тихо, със сетни сили, като се задъхваше и от време на време казваше по едно число на болгарски. А като изрече: „Седем“, отпусна се и рухна в тревата като вързоп дрипи. И Марал видя, че на лицето й блесна пот, та се уплаши, защото никога не беше виждал баба си така изтощена. И тя му рече с пресеклив глас:

— Ела и чуй сърцето ми.

Марал падна на колене и прилепи ухо до сухите й гърди. И чу да бие сърцето й — глухо, но силно, като че ли някой удряше в камък дълбоко под земята. Акага промълви:

— Брой ударите и ми кажи на кой удар сърцето ми прескача.

Марал се вслуша и каза:

— На седмия удар.

Акага се засмя и каза:

— Добре е.

И отново хвана буталото, примъкна се до чебура и се наведе над него. Марал видя, че млякото се е вдигнало и се пени. И чу тихо шумолене, като че млякото вреше.

А бабата отново започна да бие кумиса — сега по-бавно, като въртеше ту в една, ту в друга посока буталото. И вече не пееше, ами броеше ту на болгарски, ту на ирански, защото беше смъртно уморена, та смесваше езиците. И като преброи до двеста, отново се дръпна и рухна в тревата. И задъхано рече:

— На кой удар прескача?

Марал коленичи, чу и отвърна:

— На четвъртия.

Акага се засмя и каза:

— Зле е.

И като дишаше тежко, изрече:

— Това е грях, ала друго не можем да сторим. Ти трябва да биеш последните седемдесет и седем удара. Вземи буталото.

Тогава Марал взе буталото. Но беше вече изплашен от тази борба на немощната Акага с белия кумис и ушите му бучаха от задъханото дишане, от странните заклинания и от глухото шумолене на кумиса. И Акага се промъкна до момчето, клекна, както само тя умееше, с разтворени широко колене, и зашепна на ухото на Марал:

— Ще ти кажа тайната, ала ти ще мълчиш. Буталото трябва да играе с чебура, както мъжът влиза в жената.

И тя сложи горещата си огромна длан върху двете ръце на момчето, които стискаха буталото. И Акага почна да тласка ръцете му и с тях буталото, и запя отново някаква провлачена песен, пълна с въздишки, писъци и охкания. И момчето люлееше махалото насам-натам и нагоре-надолу и усещаше, че то прави някакви кръгове и въртележки, сякаш чертаеше числа или букви. А млякото бучеше, пенеше се и набъбваше.

И тогава не горчива капка, а горчива река плисна в гърдите на момчето. И то усети, че го залива нещо тъмно, неясно и мокро. Както беше коленичило, стиснало между коленете си облото бутало, с тяло, разклатено от странната песен на баба му, с тази гореща ръка, която го насочваше, накъдето си иска, момчето изведнъж и за първи път се докосна до любовта между мъжа и жената. А беше виждал Марал, който на другия ден щеше да стане Аспарух, беше виждал любовта на жребците и кобилите, на птиците и на пеперудите. Но това се вършеше посред бял ден, сгряно от слънце, та беше светло и ясно. А тази човешка любов гореше в мрака с някаква тлееща светлина, като съчките за огъня, мяташе се в някакъв странен танц, неясен като бълнуването на Акага, та оставяше в гърдите му мокрота и хлад като пяната на кумиса, що бучеше и мокреше пръстите на момчето.

И Марал чу гласа на баба си:

— Стига.

И бабата извади отнякъде някакъв рог и му каза:

— Опитай кумиса.

А беше гласът й студен и строг. И Марал гребна кумис и посегна да пие. Но чу отново гласа на Акага:

— Докосни рога до челото си.

Марал докосна челото си с мокрия ръб на рога. И пак потрепера, защото рогът беше объл и гладък като буталото. И пи. А бабата запита:

— Щипе ли езика ти като вино?

Марал отговори:

— Не съм пил вино.

Акага попита:

— Не се ли усеща — все едно, че си ял пресни бадеми?

Марал отговори:

— Да.

Акага попита:

— Разлива ли се в гърдите ти хлад и топлина?

Марал отговори:

— Да.

Акага попита:

— Стигна ли топлината до пръстите на краката ти?

Марал отговори:

— Да.

Тогава Акага каза:

— Добър е.

А Марал не беше усетил нищо. И до сутринта не спа, защото тази нощ три пъти горчилка капна в душата му.

11.

А на другата вечер Акага и Марал отидоха в стана на рода Чакарар. И старейшината на рода се намръщи, но нищо не каза, когато видя Марал, макар да беше повикал на трапезата си само прочути мъже от двата рода. Ала така бе поискала Акага, а тя можеше да поиска каквото си ще. И най-почтените от гостите си старейшината беше поканил чрез своите синове, а имената на останалите беше извикал на площадката пред шатрата си. И мъжете, чиито имена беше извикал първи, не скриваха гордостта си.

Както предната вечер, когато тръгнаха да бият кумиса, и тази вечер слънцето залязваше. И Марал, застанал до баба си, видя да водят на заколение жребчето, определено за угощението. И се случи така, че той знаеше това жребче — беше играл с него в степта. И това жребче беше хубаво и обично като всички жребчета — още с дълги тънки крачка, стройно и рижаво като елен. И беше то пълно с трепетно любопитство. И като видя Марал, както подскачаше между мъжете, които го водеха, то се опита да притича към момчето. И се стъписа учудено, когато ремъкът на шията му го спря. А недалече в степта се разнесе пронизителното жаловито цвилене на кобилата майка. И това беше кобила първескиня, и жребчето беше първо, от тези, които пробиват утроба.

После старейшината се нахвърли с нож в ръка срещу жребчето. Повали го за броени мигове с глава на изток, според обичая, и го закла. А Марал знаеше, че е гордост за мъжа и ловеца колкото може по-бързо да убие, одере и насече дивеча, но като гледаше как бързо старейшината реже още трептящата плът на жребчето, на Марал се стори, че в човека има стръв и нетърпение като у гладен звяр, който се впива в плячката си и бърза да насити глада си. И Марал поиска да избяга, но не биваше да се отделя от Акага. И той гледаше как човекът сече жребчето.

А когато старейшината се изправи с окървавени ръце, чуха се викове на възхищение, защото наистина той успя да приготви месото, преди други мъже да запалят огъня. После старейшината донесе сърцето на жребчето в плоска паница и Акага го разряза. И всички видяха, че сърцето е пълно с кръв, което беше добър знак. Защото празно сърце значеше празна утроба на новата жена и празна шатра на воина. И отново се разнесе треперливото цвилене на кобилата майка.

А на Марал се стори, че сърцето на жребчето още трепка. Тогава четвърта горчива капка капна в детската душа на Марал и той едва не заплака. Но не видя, че Акага следи лицето му със своите зорки очи, оградени като черни слънца от лъчите на бръчките.

След това двамина мъже вдигнаха белия дроб на жребчето и единият почна да го надува, за да провери дали не е пукнат. А дробът се наду като червено-бяла топка. И тогава мъжете търпеливо почнаха да наливат в белия дроб кобилешко мляко, смесено с кумис. Наливаха го капка по капка и спираха, и меко гладеха с ръка дроба, за да го накарат да се изпъне. И бавно бледочервеният дроб стана бял като излъскана стомана, и когато дланите на мъжете го галеха, дробът нетърпимо скриптеше.

И на Марал му се струваше, че полудява от това скриптене; и зъбите го боляха не от стискане, а от този страшен звук.

И единият от мъжете каза:

— Млякото в дроба на жребчето е мляко от майка му.

И пета горчива капка се отрони в чашата на детската Маралова душа. А цвиленето на кобилата се чу отдалеч, защото я отвеждаха в степта.

И мъжете хвърлиха белия дроб, който сега наистина беше бял, в котел с вряща вода. Цялото останало месо на жребчето хвърлиха в друг котел заедно с костите, жилите и вътрешностите. И хвърлиха в котела нажежени от огъня камъни, за да заври по-бързо водата. А край такъв котел може да се пирува цяла вечер и се казва: „Целият пир е в един котел.“ Защото от същия котел излизат ястия след ястия. Най-напред възвират и се измъкват от котела бъбреците, червата и черният дроб, пък и останалите вътрешности, та се ядат първи върху дървени блюда. В това време е готово месото и може да почне главното ядене. Накрая се пие чорбата, останала в котела. И се смята, че пиршеството е сполучливо, ако в чорбата не плува дори оченце тлъстина. Ала откъде по това сухо жребче щеше да се намери тлъстина?

И ето — над котела започна да се вдига пара, та разговорите за коне, пасища и лов замряха. Тогава мъжете и Акага влязоха в шатрата на родоначалника на рода Чакарар. А той имаше голяма кръгла шатра, седем-осем крачки широка, цялата от кожите на черни турове. Върху шатрата с червена охра бяха изписани две мечки, които се борят, и се разказваше, че някога питомни мечки пазели входа на тази шатра.

А в средата на шатрата, около огнището, бяха постлани снежнобели кожи от сайгаци и край стените имаше кожени възглавници и мехове, пълни с благоуханна трева. И върху възглавниците лежаха кожи от барсове, вълци и лисици заедно със скъпи кожи на незнайни зверове, донесени от славянските гори. А на трапезата, върху кожите от сайгаците, имаше черни делви, пълни с кумис. И около гърлата на делвите имаше закачени рогове със сребърна обковка и дървени чаши с изкусна резба. И роговете, и дървените чаши бяха много стари, излъскани и изхапани от устата на много хора, които бяха пили с тях. А на трапезата жълтееха връзки от корени на горчиви треви и делви, пълни с гъста вода, бяла от солта. В тези делви се топят късовете месо. И още имаше върху плоски блюда разчупени медени пити, разменени със славяните.

Но не беше това обикновена трапеза, а обред на помирение, затова мъжете строго мълчаха и бавно се отпускаха върху меките кожи, та скръстваха нозе. На почетното място срещу входа седна Акага, до нея седна жрецът на рода, който иначе щеше да води всичко, но наред с Акага се свиваше като бито псе. Стопанинът показваше всекиму мястото му. И всеки седна там, където беше заслужил с делата си и с мъдростта си. А Марал седна до входа, където винаги е мястото на най-младия на трапезата.

Мъжете мълчаха и навярно си мислеха какво губят и какво печелят от това помирение, защото щяха да станат от трапезата братя. На такива трапези винаги се кани и Тангра, а той добре помни кой е ял месото на стопанина. И дори кръвен враг или чужденец да е поканен на такава трапеза, изправя се той от нея като брат на стопанина.

И Акага изля първите капки кумис в огъня за Тангра и за вълците, които са родени от огъня и от пепелта. А после хвърли в пламъците шепа семена, та в шатрата замириса на дим, на степ и на простор. И старейшината разнесе поред всекиму рог или чаша кумис и всеки докосна рога или чашата си до челото си, и пи, и плисна няколко капки на земята. И жрецът запя някаква свещена песен, но виеше така, че тръпки да те побият. На тези песни се казва „вълчи“, защото който умее да ги изпее, когато пее нощем в степта, изпява само първите думи, а после млъква и казва: „Нека моите братя вълци довършат песента ми.“ И наистина вълците почват да вият, а човекът мълчи. Но около този стан нямаше вълци, затова виеше жрецът.

Най-после внесоха сварените вътрешни части на жребчето върху широко дървено блюдо. Те димяха като жертвено месо върху огън, а баба Акага ги късаше с ръце и раздаваше всекиму според мястото. И сам старейшината разнасяше блюдата, защото на оногурските трапези, дори в шатрата на хана, не се позволява да прислужват домашни роби, а на трапези като тази — дори и на жените на старейшините.

И Марал гледаше как върху блюдата димят и трепкат като живи сварените вътрешни части на жребчето. И тогава седмата, последна горчива капка преля чашата на детската му душа. Защото — колко побира душата на едно момче на тринадесет години, и то кръгло сираче?

И ето — старейшината застана пред Марал и протегна към него дървеното блюдо, върху което димеше парче месо. А момчето седеше като вцепенено и гледаше пред себе си. Но не мръдваше. То виждаше всичко, чуваше всичко, знаеше, че трябва да поеме блюдото, и не можеше да вдигне ръка.

Колко пъти през живота на Аспарух щеше да идва при него това странно вцепенение, когато ушите му писваха, очите му се втренчваха и сърцето му спираше, та той не можеше да си поеме дъх? А чуваше и виждаше като насън и като насън не можеше да мръдне ни ръка, ни глава, ни устните си дори. И се превръщаше в каменно изваяние. И винаги ставаше това, когато трябваше да направи нещо важно, и знаеше, че трябва да го направи. А не можеше да го направи.

И полека-лека в шатрата стана тихо, и жрецът млъкна, и отзвуча шумът на раздвижените челюсти. Всички погледи се впериха в Марал. А той седеше със скръстени крака, отпуснал ръце върху коленете си. И лицето му беше бяло. И старейшината стоеше коленичил при него и протягаше напред блюдото с месо.

Нямаше по-голяма обида от тази — да откажеш на такава трапеза подаденото блюдо. Това беше отказ от помирението, кръвна обида на стопанина, която можеше да се измие само с кръв. Ала каква чест беше за старейшината да изпие кръвта на едно дете?

Тогава на другия край на трапезата се изправи Акага. Да, изправи се, не от кръста нагоре, а на крака. И главата й опря в кожите на шатрата. И всички насядали мъже объркаха глави и я гледаха от долу на горе, изтръпнали и смаяни, защото никой не беше виждал Акага изправена. Сега видяха, че тя е била висока и снажна жена. Сякаш от черна сбръчкана мумия се изправи черната сянка на мъртвеца и призракът вдигна ръка, та я простря над трапезата, чак до средата. Защото ръката на Акага беше дълга и сиянието на светилниците осветяваше дланта й отдолу, огромна и с разперени пръсти. Сянката на ръката сграби върха на шатрата.

И проеча гласът на Акага — глас, който никой не беше чувал, защото мъжете познаваха Акага съдницата, но не познаваха или бяха забравили Акага воителката. Тази Акага и този глас, който беше тласкал оногурските конници седем пъти срещу насипите на последната аварска крепост. И най-старите си спомниха този глас и този размах на ръката, който хвърляше оногурите в битката, сякаш ръката на сеяч хвърляше семена в степта.

И Акага извика, не — изкрещя, не — изграка, и в гласа й се чуваше плач и тържество:

— Чаках го! Чаках го — това мигновение. Защото ти не си Марал — Елен, а ти си Аспа — Кон, и твоето свещено животно е конят. И от коня протича твоята кръв. Чаках този миг, когато ще отблъснеш кръвта и плътта на коня, защото той е твой баща и брат, и ще кажеш: „Не мога!“ Защото не бива да пиеш кръвта и да ядеш плътта на брата си. И нека от този миг нататък името ти бъде не Марал — Елен, а да се наричаш Аспарух — Славата на конете, Конеславния. Нека хилядите коне, които са разорали тази степ, ти дадат силата си, и нека хилядите конници, които са седели на гърбовете им, да ти дадат своята слава. Това казах аз, Акага, и Тангра говори чрез моите уста.

И мъжете оногури, които седяха около трапезата, замръзнаха, сякаш от Акага духаше леден вятър като от ледена планина. И бавно всички отново извърнаха очи от Акага, та погледнаха новия Аспарух. Гледаха го с възхищение и с ужас, защото върху му падна благословията на Тангра. И никой не помисли, че той не заслужава тази благословия, защото любовта на боговете е също така странна и върви по свои пътища, както любовта на хората. И благоволението на бога пада не върху достойния, а върху любимия. Колкото за това, че боговете говорят през устата на Акага, никому и не дойде наум да се усъмни.

Тогава Акага видя, че е направила каквото иска. И се смали, та се стопи — като снежен човек, подронен от слънцето, който изведнъж рухва и се превръща в купчина черен сняг. И тя се стопи край трапезата, та пак стана старата Акага.

Но стореното беше сторено и от тази вечер всички наричаха внука на майка Акага не Марал, ами Аспарух. И дори повечето не знаеха, че на езика на мъртвите конни народи това име ще рече Конеславния.