Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (Книга първа: Степта)

1.

Чух да си шепнат в мрака — навярно бяха от ония, които записват думите ми. И гласът беше на млад човек. А човекът каза: „Той е толкова стар, че не знае летата си.“ Не се обадих, дори не се усмихнах. Аз ли не знам летата си! Нали жреците нямаше да ме пуснат да прекрача прага на храма, ако не знаеха, че съм роден в щастливо мигновение. Зная не деня, а мига на своето рождение, зная кога моето съзвездие е пресичало кръгозора, защото преди слънцето да се издигне на дванадесета част от своя път, спират да се раждат високи мъже със сини очи и почват да се раждат ниски мъже и с черни очи. И добрият жрец ще ти каже: „Ти може би си роден в този ден, но не си роден на изгрева, а на пладне, защото само на пладне в този ден се раждат мъже като тебе.“

Не броя своите години. Но винаги броя годините, които са изминали от онова далечно „днес“, деня първи на моето сказание, до деня, в който сега говоря. И си мисля, че римляните късо са скроили своя човешки век. Защото те всеки сто и десет години празнували игри, които наричали секуларни — ще рече, вековни. А ги празнували на сто и десет години, защото един човек трябвало да празнува само едни игри. Те мислили, че игрите са зрелище, което нито един от живите не е видял и нито един от живите няма да види отново. Или те мислили, че сто и десет години са пределният срок, и който човек се радва на светлината. Да, но ако оня пролетен лов и празник, когато тумените на Кубрат се събираха за ханския лов, сметнем за секуларни игри — а римляните са празнували и те по същото време напролет деня на пастира, когато е основан Рим, ако онова лудо колело на тумените около могилата сметнем за секуларни игри, то идната пролет трябва да ги празнуваме отново.

А пък аз бях в колелото на тумените и още помня тропота на копитата.

Колко ли трябва да говоря, за да ти разкажа какъв път извървяхме за тези сто и десет години!

Но слушай — казвам ти и те предупреждавам, водя те по пътя, по който преди сто години тръгнаха хан Аспарух, княз Слав и жрецът Терес, сам обаче не зная — чу ли, сам не зная — къде този път свършва. Сам аз вървя още по него, а с мене вървят и хората, които чакат думите ми в мрака. Но вървиш ли и ти по него, ти, който ме слушаш? Колко века минаха, откак казах своите слова? Да можеше да ми разкажеш докъде стигна този път през времето…

Да, моето сказание е път, но е и река. И аз се връщам към изворите на реката, но не зная дали тя стигна и се сля с морето.

2.

А когато Аспарух и хората му останаха да нощуват в поредното аланско гнездо, ето — на сутринта Севар беше изчезнал със златото на евреина и със Севар още двамина от десетката му. И колкото и тъжен да беше Аспарух, натъжи се още повече, защото беше обикнал Севар. А евреинът се прегърби, та изведнъж се видя колко стар човек е той. И целия ден, докато яздеха по планинските пътеки, никой не продума дори една дума.

На следващата нощ легнаха да спят всички, събрани в една студена колиба. И Аспарух се събуди, защото някой го докосна по рамото. И като отвори очи, видя в мрака сияйните очи на Ак Йола. Как беше успял да стъпи между телата на заспалите воини, без да ги събуди — Аспарух така и не разбра. Но Ак Йола като дух беше проникнал през отворената врата, та беше стигнал до Аспарух, който спеше в дъното на колибата. А когато Аспарух се изправи от кръста нагоре, всички се събудиха. И Ак Йола каза в мрака:

— Синът на хана тръгва с мене. Чакайте го.

А навън, макар да беше среднощ, беше светло, сякаш се съмваше. Защото светеха белите планини, издялани от прозрачен лед. И Аспарух видя неколцина жреци в бели дрехи, застанали до бели коне.

И Аспарух тръгна с Ак Йола и жреците нагоре в планината. Когато съмна, видя коня, който яздеше. А беше конят бяло-сив и биеше на зелено, и Аспарух не беше срещал коне с такава боя. После се досети, че такъв цвят има старият лед.

Пътят вървеше все нагоре и нагоре. И камъните по бродовете на потоците бяха като захвърлени случайно сред водите. И камъните, които подпираха пътеката по сипеите, като че ли бяха се сринали случайно от сипеите. Ако жреците не водеха Аспарух, той никога не би се оправил в планината. И пътят все се изкачваше нагоре, докато петната сняг се сляха в бяла пелена, която обгърна планината, а огнищата мъгла се превърнаха в бели облаци.

Тогава сред облаците засвети стена от лед. То беше замръзнал водопад, но той като че ли беше се оковал в един миг, като омагьосан, та беше запазил целия устрем на гигантските струи, които изригваха от ръба на плосък връх и падаха надолу от шеметна висота. Не можеше и не биваше така да замръзне вода — не се виждаше нито висулка, нито увиснала ледена капка. Тук ледът се извиваше напред и се хвърляше надолу, като че ли беше се вкаменил в мига на скока си. И ледените струи се преплитаха като тела на могъщи змии. Аспарух почувства, че планината не по-зле от степта може да накара човек да се смали и да признае, че е дребен и нищожен.

И Ак Йола каза на Аспарух:

— Сине на хана, остави да завържат очите ти. Те завързват и моите очи.

След това жреците завързаха очите на Аспарух, но завързаха и китките му върху предния лък на седлото, а краката му под корема на коня, за да не се смъкне от коня. И Аспарух усети, че се качват, но слизат, и усещаше коня като част от себе си, та усещаше, дори сякаш виждаше как бяло-розовите кости на коня се движат и наместват вътре в тялото му, между червените мишци, които се свиват и напрягат. После развързаха ръцете на Аспарух и нозете му, ала оставиха превръзката на очите му и го качиха на носилка. И той не разбра колко време е пътувал през мрака, олюляван като в опиянение. Но стана по-топло и той чу шум на вода, който го придружи през целия път. А беше това ту поток, който тече край скала, ту капчук, който дълбае скала. И въздухът се промени. В началото Аспарух дишаше ухание на тор и мокро сено, после вдъхна мирис на земя и мокър камък. А от мрака идеха и други странни миризми и Аспарух си спомни прошепнатите разкази, че жреците превеждат непосветените гости през облаци от опияняващи благоухания, които могат да накарат човек да мисли, че е полудял. И Аспарух разбра, че това странно пътуване през мрака не само скрива пътя към сърцето на планината, но и подготвя душата на човека за странни чувства и странни видения.

3.

Аспарух отвори очи и помисли, че сънува. Нечии ръце му бяха помогнали да се изправи и някой беше дръпнал превръзката от лицето му. И той разбра, че стои в Светилището на Големия конник.

А това беше пещера. И срещу Аспарух се издигаше бяла каменна стена, наклонена над него, и за да види върха й, трябваше да вдигне глава. И върху стената беше издълбан образът на Големия конник, десет пъти по-едър от обикновения човешки ръст, а нозете на коня газеха пламъците на вечен огън — бяло-жълто-синя преграда от светлина, която извираше от напукания каменен под, както тревите извират от степта. Гореше диханието на земята, запалено някога от някого, защото иначе незнайният ваятел не би могъл да издълбае сред пламъците нозете и копитата на коня. А пронизаният лъв се гърчеше сред самите пламъци. И левият преден крак на коня беше вдигнат, и главата на коня беше обърната към Аспарух с едва уловимата и все пак търсена прилика с човешко лице — на човек с широки скули. А широки скули имаше и конникът, също загледан в Аспарух, но чертите на лицето му се разтопяваха в камъка, та Аспаруховите очи мъчително търсеха да различат по-добре чертите на лицето му и не можеха. Светлината идеше отдолу и сенките пълнеха с мрак очите на конника и чашата в ръката му. А върху челото на коня светеше златен диск, който събираше светлина, и човек не би могъл дълго да гледа образа на конника, защото сияйният диск би го заслепил.

Да, това беше той, Великият праотец — Големият конник, първият човек, възседнал коня, дар от боговете. Не бог, но вече и не човек, който някога беше имал човешко име, а после беше отишъл при Тангра и сега се наричаше само Конникът.

И Аспарух откъсна поглед от Конника, та извърна глава надясно.

А изправени пред стена от мрак, в която някъде далеч се провиждаха белите сенки на пещерни стълбове, там стояха един до друг тримата пратеници.

Най-напред и най-накрая беше славянинът — все така златен. До него беше ромеецът — все така сребърен. Най-близко стоеше тюркутът — целият излят от мед. Пратениците си бяха същите.

И Аспарух извърна глава наляво. А до него стояха двамата му братя — Баян и Котраг, и двамата като че ли изковани от желязо. И братята му бяха останали същите.

И всички гледаха като омагьосани нещо пред себе си, ниско в краката си. Чак тогава и Аспарух сведе поглед, та видя съкровището.

В нозете на Големия конник лежеше златно съкровище. Нисък пръстен от бели пламъци го отделяше от хората, а далечният му край се разтопяваше и преливаше в пламъците, запалени в нозете на Конника. И тъй като човек не можеше да обхване с един поглед и наведнъж струпаните съкровища — а и нямаше сили да спре поглед върху една вещ, за да не изтърве цялото съкровище, то златното сияние го заливаше целия и го давеше.

И разсипани златни монети трепкаха в блясъци, изравнени от времето като докоснато от вятър езеро, в което тънеха оръжия, накити, съдове. И златна колесница тънеше, полегнала настрана, като че ли изоставена след безплодни усилия да се измъкне от златното блато. И шлем беше пълен със златни монети като с жълта вода. И глава на статуя потъваше до устните, като че ли се давеше. И меч стърчеше, забит в монетите до половината на острието, сякаш някой се беше опитал да измери дълбочината на златото или дори да го преброди — но беше останал само мечът му.

Аспарух помисли, че това златно съкровище няма дъно. То стигаше до повърхността на земята след дълъг път през земните недра, както пламъците на земното дихание; то беше тесен кратер на вулкан, където златната лава беше застинала, но някъде дълбоко тя плискаше като вода и огън.

А златото сякаш не тежеше. И огънят го отделяше от света на живите хора и блясъците го омекотяваха, та съкровището едва-едва сивееше от прах, защото може би беше само видение.

И Аспарух разбра, че съкровището го опиянява не защото беше злато, а защото беше невероятно. В тази пещера, чиито очертания тънеха в мрака, в нозете на конника без лице, пред това съкровище — можеше да се случи всичко. И да се каже всичко.

И чак сега Аспарух чу, че запаленото дихание на земята бучи под нозете му, че то пронизва камъка и прави всичко да трепти едва доловимо — но достатъчно, за да почувства човек, че нищо около него не е твърдо и непоклатимо, че в пещерата живее сила, за която гранитът и златото са леки и нетрайни, както есенните листа за вятъра.

Тогава иззад скалата на Конника безшумно изплуваха белите сенки на хан Кубрат и жреца на Тангра, та спряха пред онемелите, омагьосани мъже.

И жрецът стоеше неподвижен — както винаги гладък, студен и твърд като изваяние от излъскан мрамор. И жрецът беше останал същият.

А до жреца стоеше Кубрат. Ден и нощ беше копнял Аспарух да види баща си, ден и нощ беше викал облика му в спомените си; и го беше видял в тези спомени — и в нощта на „малката смърт“, и в горчивите дни след раздялата. Но пред Аспарух застана друг Кубрат. Единствен Кубрат не беше същият.

Кубрат като че ли беше само сгъстен облак. Косата му и брадата му се разтопяваха в сиянието на пламъците и през бледата прозрачна кожа светеха сините вени, и бялата му дреха очертаваше само раменете и хълбоците му, сякаш скриваше не плът, а пустота. Но сега бавните му крачки и бавното вдигане на ръката му се виждаха вече не неуверени и немощни, защото така би трябвало да върви и да вдига ръка един призрак.

И Аспарух затвори очи, за да види отново баща си, какъвто го помнеше. Ала и под клепките му Кубрат остана такъв, какъвто го видя в нозете на Великия конник — бяло–светла сянка на предишния хан.

И Аспарух със затворени очи чу гласа на баща си — първия глас, който прозвуча в Светилището на Конника. А Кубрат каза:

— Пристъпете и запомнете.

Аспарух отвори очи. Тримата пратеници и тримата братя пристъпиха напред, а върху лицата им засия златното отражение от жаравата на съкровището.

И Кубрат каза:

— Всички сте чували за съкровището на Големия конник. Мнозина мислят, че то е сказание и притча. Сега виждате, че съкровището съществува.

И гласът на хан Кубрат не беше същият.

Тогава заговори жрецът:

— Велики хане, ти доведе тези хора. И ти знаеш закона. Само ханове и жреци могат да видят свещеното съкровище. А щом го видят непосветени, сиянието му трябва да се отрази в мъртвите им зеници.

Тюркутът каза:

— Това не е само храм на болгарите, а на всички конни народи. Аз съм конник.

Ромеецът каза:

— Не съм молил да ми показвате храма си.

И славянинът каза:

— Аз съм гост. Откога убивате гостите?

А тримата братя болгари мълчаха, защото пред тях стоеше баща им и те можеха да проговорят само ако той им повели.

Кубрат отговори на жреца:

— Тези трима пратеници са свидетели. А свидетелите трябва да живеят, за да разказват. Пратеници на хазарите, ромеите и славяните — видяхте ли?

Тримата пратеници сведоха глави в знак на съгласие. Кубрат вдигна ръка и от мрака — който беше отстъпил няколко крачки от пламъците, но дебнеше отвсякъде — излязоха трима жреци, та отведоха тримата пратеници. А когато в нозете на Големия конник останаха хан Кубрат, жрецът и тримата братя, жрецът отново проговори и попита:

— А твоите синове?

Кубрат каза:

— Двамината мои синове ще излязат оттук ханове, а третият ми син ще излезе жрец.

Жрецът каза:

— Ти си още жив, хане, а искаш болгарите да имат още двамина ханове.

Кубрат каза:

— Жив ли съм още? Болгарите са на кръстопът и не искам, ако Тангра ме повика, синовете ми да губят време и сили да ходят по светилищата, за да осветят ханството си. Баяне, ти ще поведеш оногурите и утигурите. Котраг, ти ще водиш кутригурите. Велик хан ще бъдеш ти, Баян, канартикин — ти, Котраг.

А в един глас двамината братя казаха:

— Татко и господарю, искаме да вървим след тебе.

Кубрат каза:

— Мълчете. Казах — ако Тангра ме повика. И друг път приживе ханове са посочвали и освещавали свои наследници. Жрецо, разкажи на бъдещите ханове и на бъдещия жрец за веруюто и проклятието на Конника, както на мене ми го разказа твоят предшественик и както други жреци са разказали на бащите ни.

И жрецът прекрачи през пръстена ниски пламъци, които ограждаха съкровището, та нагази в златното езеро на монетите. А те хрущяха под краката му като черупки на миди край морски бряг. И жрецът застана пред втория огън в нозете на каменния образ и протегна ръце нагоре. Ако беше висок колкото конника, жрецът би могъл да докосне рамото на изваянието, защото скалата се надвесваше над съкровището като похлупак на огромна разтворена раковина. Жрецът изрече:

— Конници, слушате и запомняйте. Когато бог създал човека, той го оставил да човърка земята и с пот да добива всекидневната си храна. А човекът горко заплакал и завидял на птиците, които имат крила. Тогава бог дал на човека коня. Така малцина от хората, благословени от бога, станали конници. И те прелитали от единия до другия край на земята — и убивали, и палили, и яли хляб, който не са жънали, и спали в градове, които не са градили. Оттогава — никой не знае откога — вождовете на конните народи донасят късове от своята плячка тук, в нозете на Големия конник. От векове.

И хан Кубрат бавно и предпазливо също прекрачи през огнения пръстен. И докато жрецът говореше, ханът с усилие се наведе, та изрови из съкровището зарината златна купа. А купата беше обкован в злато череп. И от него паднаха като разтопени капки няколко златни монети. Ханът избърса с ръка златния череп, та златното огледало светна и заля лицето на хана с жълта багра. И ханът извика:

— Дар от Атила, вожд на хуните!

И когато жрецът замълча, ханът бавно се наведе още много пъти, та изтръгваше от златното блато полупотънали дарове на незнайни народи. Извади кръст, чаша, меч. И викаше, сякаш заклинаше, имената на мъртвите конни народи, хвърлили някога тези дарове в нозете на Големия конник. А сякаш някакъв призрак се ровеше в съкровището, за да намери спомен, оставен от самия него преди векове. Кубрат викаше:

— Дар от кушани. От уари. Ефталити. Сали. Абдели. Сармати. Бургунди. Акацири. Маскути. Хуни.

И Кубрат хвърли меча в краката на жреца, но звън не се чу, защото го удави шуртенето на вечния огън. И Кубрат извика:

— Жрецо, кажи на младите ханове къде са конните народи, оставили тези дарове? Кажи кой помни имената им? Къде е царството на Атила? Не говори за богове, а за хора!

И на Аспарух се стори, че чува да тътне отдалеч, като идваща буря, старият глас на баща му, от който се криеха трудните жени — от страх децата им да не видят преди време белия свят. И като че ли призракът на Кубрат се наливаше с жълтата кръв на съкровището.

А жрецът заговори все така бавно и спокойно — и неговите размерени слова бяха осъждане, та дори подигравка наред с вълнението на стария хан. И жрецът каза:

— Когато бог видял, че конниците заливат земята, той ги прокълнал — да бъдат като слънце, ала и като слънце да залязват. Той запалил в сърцата на конниците неутолима жажда към далечината, към непознатото, към края на обетованата земя. Зовът на далечината — това е веруюто и проклятието на конника. Затова конните народи имат една съдба — да яздят напред, докато се стопят в далечината, където ги чака брегът на последното море — океан.

Кубрат му отвърна със своя предишен глас на вожд, свикнал да повелява, а не да се съгласява. И каза:

— Твоите конници не са оставили памет след себе си, защото са рушили, а не са градили. Защото са искали война, а не мир.

Жрецът каза:

— Конниците са вълни. Те идват и си отиват. Нима вълната гради?

Кубрат отговори:

— Този олтар е бряг на тези вълни и бряг на твоя океан. Тук е пустинният златен пясък, на който твоите вълни са изхвърляли остатъците от хиляди крушения. Чу ли — хиляди крушения, жрецо.

Жрецът каза:

— Нима животът не е непрестанна езда срещу смъртта? Как искаш да посрещнеш смъртта — като пълзиш по земята след ралото, или като яздиш с меч в ръката?

Кубрат изрече:

— Искам вечност не за себе си, а за своя народ.

И жрецът изрече:

— Народите са мимолетни като хората. Те са сухи листа, развени от прищевките на боговете.

След това Кубрат замълча. И като прекрачи през ниския огън, бавно отиде встрани, към подножието на скалата, където лежаха три пълни кожени меха. А никой не ги беше и забелязал. И ханът седна на единия мех, та сложи лакти върху колената си, а брадата си върху дланите. И сега, когато върху него не играеше жълто-червеното сияние на златото, хан Кубрат отново стана бял като облак.

И огънят съскаше, и скалата глухо тътнеше, и от мрака върху лицата на тримата синове лъхаше ту топъл дъх от пламъци, ту студено дихание от мрака — сякаш там някой се беше спотаил и чакаше отговора на хана.

Хан Кубрат каза:

— Баяне, ела и вземи този мех.

А големият син прекрачи и се наведе над меха. Изви се като лък, изпращяха ризницата му, костите му, мишците му — но мехът не мръдна.

Кубрат повели:

— Помогнете му!

И двамата по-млади синове пристъпиха. Аспарух хвана изпънатата затоплена кожа и усети, че тя е налята с метал. И тримата братя заедно мръднаха кожения мех към пламъците.

Кубрат каза:

— Баяне, отвори меха.

И Баян развърза стегнатата с ремък шия на меха, та пъхна в гърлото ръката си. И като отвори извадената си шепа, в нея лежаха десетина изкорубени медни монети — потъмнели, та почернели. И някои бяха зеленясали, а някои бяха слепени една с друга. А редом със сиянието на живото злато тези медни монети приличаха на шепа угаснали въглени.

И Кубрат запита:

— Колко си взел?

Баян преброи и каза:

— Дванадесет.

Кубрат изрече:

— Ти държиш в дланта си дванадесет болгарски шатри. В твоята ръка са огнищата — с дима и пламъците, голите дечурлига край пламъците, гордия конник и конете му. Всяка нова болгарска шатра дава по една медна монета, за да се знае колко семейства брои нашето племе. Ако преброиш монетите в трите торби, ти ще знаеш колко шатри брои болгарското племе. Така ли е, жрецо?

А жрецът все още стоеше в огнения пръстен, в нозете на Каменния конник. И отговори:

— Така е.

Кубрат рече:

— Синове мои, три седмици не съм отворил уста, за да приема храна — нито чиста, нито нечиста. На седмия ден спря да ме мъчи тялото — забравих, че имам ръце и нозе, станах безплътен. На четиринадесетия ден спря да ме мъчи духът — и аз забравих честолюбие, жажда за власт и почит. На двадесет и първия ден забравих, че съм човек, и се усетих слят с тревите, камъните и небето. Днес е двадесет и вторият ден. Никога до днес умът ми не е бил по-бистър. Слушайте и запомняйте. Когато станах хан, тези монети се събираха в една торба. А бях хан четиридесет години — и почти всички прекарах в мир. И мирът роди другите две торби. Други десетки хиляди монети, стотици хиляди хора. Заради тези нови две торби, пълни с медни монети, чужденците нарекоха земята ни Велика Болгария. Заради тези три торби медни монети, а не заради златото са дошли пратениците на три народа — на хазари, ромеи и славяни. Гледайте двете съкровища и избирайте. Златото значи война — ще рече, бедствие. А нещастието възвишава десните. Медните монети са родени от мира, а мир ще рече радост. И радостното дело възвишава левите. Синове мои, изберете лявата страна. Казвам ви с устата на мъдреца: „Нека да се направи така, че хората отново да връзват възли. Нека да се направи съседните царства взаимно да се гледат и взаимно да си слушат пеенето на петлите и лаенето на кучетата. И нека хората не се скитат от едно на друго място до края на дните си.“ Аз казах…

И жрецът се поклони — може би с почит, а може би с присмех, та изрече, стъпил върху студената клада на златното съкровище:

— Велики хане, боговете са те наградили да се слееш с всемирната душа. Ала ти трябва да се върнеш в тленното си тяло, защото трябва да действаш. Бездействието е мъдрост за мислителя, но е безумие за владетеля. Ти говориш с притчи, а навън чакат пратеници на три народа. Те искат отговор.

А Кубрат плъзна длани нагоре и покри лицето си. И остана така, закрил уста, очи и уши — ням, сляп и глух. И като стоя така — малко ли, много ли, не можеше да се каже, защото времето другояче течеше в Светилището, Кубрат глухо изрече изпод дланите си:

— Баяне, хвърли шепата монети в огъня.

И Баян метна монетите във вечния огън — надалеч, над съкровището, във високите пламъци под нозете на Големия конник. И докато летяха, монетите бяха черни, а когато паднаха в огъня, светнаха за миг като искри. И изчезнаха.

Кубрат не гледаше, но сякаш виждаше всичко в мрака под дланите си. И каза:

— Баяне, ти ще хвърлиш болгарските конници срещу хазарите — и те ще блеснат като огнени искри. Ти ще подпалиш степта, но искрите ще угаснат. И този мех с човешки души ще остане празен в ръцете ти. Жрецо, ромеите ще ти разменят тези медни монети срещу злато. Но помни — пленената славянка ще роди славянско дете. И твоето злато ще остане безплодно и мъртво като съкровището, тъпкано от краката ти. И мехът в ръцете ти ще бъде празен. Не се обръщам към тебе, сине Котраг, защото ти си Баян. А ти, сине Аспарух, ти си аз. Доведете пратениците.

И отново пред съкровището застанаха тюркутът, ромеецът и славянинът. И отново медният тюркут и сребърният ромеец станаха златни, а славянинът не се промени. Но и тримата гледаха със същите втренчени погледи съкровището, сякаш искаха да се уверят, че първия път не са сънували и че то наистина съществува.

А Кубрат смъкна длани от лицето си. И чертите му бяха изгладени и спокойни, сякаш ги беше изваял с невидими докосвания на пръстите. Кубрат каза:

— Пратенико на хазарите, кажи на своя каган, че си видял златни дарове на конни народи, които са изчезнали, та дори имената им са забравени. Кажи му още, че те са загинали, защото — помни, че който вади меч, от меч умира.

Тримата мълчаливи жреци изведоха Истеми, син на Песах.

Кубрат каза:

— Ромеецо, кажи на своя император, че си видял толкова злато, колкото никога не е имало в ромейската хазна. Кажи му още, че болгарската конница не се купува със злато.

Жреците изведоха Алексис Скира. Пред огнения пръстен на съкровището остана само славянинът. Кубрат каза:

— Славянино, кажи на своя народ, че може спокойно да оре земята си. Болгарската конница няма да мине Дунава.

Единствен славянинът отвори уста да заговори на хана. И той му каза:

— Велики хане, ние искаме да орем земята си, но ромеите са хищни и алчни съседи. И ние искаме мир, но те искат война.

Кубрат замълча, после изрече:

— Кажи на своите братя каквото аз ще кажа на своите синове. Някога го е изрекъл един мъдрец: „Аз не смея да нападам, но съм длъжен да се защитавам.“

Изведоха и княз Слав. В пещерата останаха Кубрат, жрецът и тримата Кубратови синове. И жрецът отиде, та застана изправен до Кубрат.

Много думи бяха казани, но всъщност ответ не се даде. И макар ханът и жрецът да стояха един до друг, все едно, че бяха в двата края на пещерата. А навярно имаше ответ. Сигурно имаше ответ. Ханът и жрецът не можеха да не го знаят. С техните уста говореха поколения мъдри люде, които бяха търсили изход из обърканите развалини на човешкото битие. И тримата братя с мъчително нетърпение се взираха в лицата на хана и на жреца и чакаха да проговорят.

Но Кубрат и жрецът мълчаха. И не казаха повече нито дума.

4.

И докато беше в Светилището, Аспарух само гледаше и слушаше, ала не избираше между думите на баща си и думите на жреца. Той — Аспарух, беше дошъл да срещне баща си и го видя — само че среща ли беше това? И дори — баща му ли беше това? Аспарух не остана насаме с баща си нито за миг, не се докосна до него, не размени една дума. Много се струпа на Аспарух, за да намери сили да търси правдата в думите на баща си и на жреца; и дори нямаше сили да се замисли, че тези думи решават съдбата на племето му, и неговата — Аспаруховата съдба. И всичко се струваше на Аспарух като насън, и му се струваше, че сънува.

Но истинският сън бягаше от него. А го затвориха в каменна килия, издълбана в стената — и тя приличаше на каменна гробница. Ала навярно до мъртвите в саркофазите идват гласовете от света над главите им, а в килията в сърцето на скалата беше толкова тихо, че цяла нощ Аспарух ходеше из килията — три крачки напред, три назад, за да чува стъпките си. И когато се измори и спря, чу тишината. И чу през каменната бездна да пълзи някакъв звук — и му се стори, че чува мисълта на планината. А мислеше планината толкова бавно и търпеливо, че цялата първа нощ повтаряше един-единствен звук, едно дълго и безкрайно „Ааа“.

И на следващия ден Аспарух не видя баща си, а чакаше нощта, макар да се страхуваше да остане сам. И през втората нощ на Аспарух се стори, че планината шепне: „Сссс…“ И тогава се намери и се видя вън от пещерата под звездното небе. А не помнеше как се е измъкнал от каменната килия. Защото му се стори, че планината го вика — всяка нощ с един звук от името му — и ако останеше години наред, щеше да чуе какво иска да му каже. Но нима той нямаше да стои години наред в Светилището като жрец на Конника?

А над нощните върхове светеше сияние и Аспарух си спомни приказката за чудната долина сред планините, където царуваха вечната светлина и вечното добро. И нощите бяха студени, та дъхът му секваше от студ. Аспарух чу пръхтенето на коне и ги намери под навеса. И като свали сено от яслите им, накара един кон да легне и се сви до него. И Аспарух започна неудържимо да трепери, за да се стопли. И заспа.

Видя се, че отново стои в Светилището на Конника, и усети, че скалата под краката му трепери, сякаш реве подземен порой. И сънуваше — но ясно, като наяве, и усещаше — че под краката му се надига тътен и се издига по нозете му до гърдите му. И скалата, и огънят, и самият той — Аспарух, всичко тръпнеше от този непрестанен подземен тътен и като че ли всеки миг пороят щеше да пръсне скалата и да залее и помете всичко. И в тези броени мигове, които оставаха до разтварянето на земята и победния рев на пороя, Аспарух трябваше да избере нещо и да отговори на някаква загадка.

И Аспарух изведнъж разбра, че надвисналата скала с Конника е разтворената каменна челюст на огромна паст, в острите пещерни стълбове, които растяха от пода, и острите висулки, които слизаха от скалата, това бяха бели зъби на челюсти. И зъбите се сплитаха, преди да се сключат. И срещу Аспарух се стрелкаше огненият език на тази каменна паст. Той трябваше да отговори, преди челюстите да се сключат.

Аспарух стоеше между тези каменни челюсти с вдигната нагоре глава и срещаше погледа на Големия конник. А тъмните орбити на Конника зееха тъкмо над главата на Аспарух и сянката на Конника висеше и се надвесваше над Аспарух. И Аспарух събираше всичките свои сили и трепереше от напрежение като скалата от подземния порой. И Аспарух изпращеше своята мисъл като остър лъч срещу Конника, сякаш искаше да го освети и да проникне в зениците му, макар върху Конника да играеше светлината на вечния огън.

И Аспарух знаеше, че Конникът е самият бог Тангра. Стори му се, че говори с Конника, ала без глас, сякаш говори със себе си: „Ти си Тангра. И в Тангра се събира всичко, и всичко живо е в Тангра. Към каквото и да вдигне копие, Тангра го вдига срещу самия себе си. Защото извън него няма нищо. И като пронизва лъва, Тангра убива част от себе си, убива своя двойник, в който се е въплътил. Коя част от себе си убива Тангра?“

И тогава, в съня на Аспарух, сред огнения пръстен около съкровището бавно се въплътиха сенките на Кубрат и на жреца. Но челата им като че ли се сливаха в един общ облак, а лицата им бяха две. Те като че ли бяха въплъщение на едно и също същество. И на Аспарух се стори, че в облака се очертават и нозе на човек, и копита на кон. И това бяха копита на много коне, като че ли това човеконого и конекопитно същество беше събрало в себе си цяло племе на конници. А лицата на Кубрат и на жреца бяха обърнати към Аспарух и той отново чу думите им, които прозвучаха в Светилището.

И Аспарух отново вдигна глава към лицето на Конника. Но сега то беше съвсем човешко лице — и това беше или лицето на Кубрат, или лицето на жреца. Аспарух се взираше и не можеше да разбере кой седи в седлото — баща му или жрецът. И му се стори, че това е лицето на жреца. Но чу думите му, които оня беше казал — сега ги каза отново: „Какво искаш да бъдеш — сърна или лъв? Сърната оцелява, защото ражда повече плът, отколкото лъвът може да изяде. Лъвът оцелява, защото има зъби и нокти.“ И Аспарух сведе поглед към лъва и видя, че и лъвът има човешко лице. А лицето на лъва приличаше на лицето на жреца. Тогава — нима Кубрат беше в седлото с копието в ръка? Къде оставаше тогава проклятието на Конника?

И двойната сянка на Кубрат и жреца се плъзна през пламъците към Аспарух и се сля с него. Той усети, че мълния го разсича на две. И го раздели на две половини някаква черта, която светеше. И го болеше, сякаш вода се мъчеше да гаси пламък. И лявата половина, в която остана сърцето му — а той имаше само едно сърце, защото усещаше болката му, едната половина беше Кубрат. И този Кубрат — Аспарух копнееше и плачеше да живее вечно и молеше за живот на племето си. Ала като диреше с поглед брод през смъртта, виждаше само пустота. А другата половина, дясната — а в десницата студенееше меч — този жрец — Аспарух, признаваше, че всичко родено от утроба е смъртно и никой не може да избяга от тази горчива и жестока правда. И тази половина се бореше с отчаянието и примирението. А Кубрат и жрецът се бореха да завладеят цялата душа на Аспарух.

И този разкъсан и отчаян Аспарух усети, че скалата под нозете му се разпуква, и усети, че пороят се качва по нозете му. И като се откъсна от скалата, Аспарух протегна ръце и успя да се изкачи на коня на Големия конник, зад каменния гръб на Конника. И докато пороят ревеше и се качваше, Аспарух видя конника, проснат под копитата, и лъва на коня. Видя и конника — Кубрат, и лъва — жрец. И като разтвори уста в ням вик, стори му се, че успя да събере в едно лице чертите на конника и лъва, и чертите на Кубрат и на жреца.

Но пороят го заля и повлече. И челюстите се сключиха.

И Аспарух се събуди.

5.

Накарах да ми прочетат всичко, което разказах за дните подир срещата в Светилището на Големия конник. Прочете го жена, а имаше хубав и дълбок глас. И като свърши, казах:

— Хубаво е.

После добавих и казах:

— Изстържете всичко написано върху пергаментите и се пригответе да пишете отново.

И чух как остриетата стържат върху пергамента. А мразех този звук и сякаш стържеха костите ми. И остриетата изстъргаха и превърнаха в черни стърготини — като шепа сажди — думите, с които разказвах за бездънната пукнатина в пещерата — горе при вечния лед, където Аспарух видя изсъхналите мумии на стотици жреци на Големия конник. И върху мумиите при входа падаше светлина, а мумиите назад се губеха в мрака, сякаш идеха от недрата на планината. И върху някои мъртви лица блестеше прозрачната маска на леда; и мумиите се сливаха с ледената стена на пещерата, сякаш бавно се срастваха с леда. А върху други лица капеше пещерна вода и те бяха покрити с бялата кора на варовика, сякаш бавно се превръщаха в бели изваяния от камък и в стълбове, които подпираха свода на пещерата.

И там, върху изстърганото, пишеше и вече не пише за каменната дъга, прилична на отломка от гигантско колело, издълбано в скалите и леда. И долният край на дъгата се губеше в мъглата, а горният край сечеше нощното небе. И няма да чуете, а то ще рече — няма вече да видите лицата на жреците, които следяха от тази дъга пътя на звездите и половин век не бяха обърнали назад лица към земята.

И няма да научите за пазача на свещените реликви на болгарите, който се вдигна като оживяла мумия от дупката в скалата и говореше с Акага — сякаш тя стоеше пред него.

Да, писците изстъргаха пергаментите и така е по-добре, защото има поговорка, която казва: „Ако истината прилича на лъжа, по-добре не говори.“

И така — в дните след срещата в Светилището на Големия конник, жрецът показа на Аспарух третото съкровище на конниците. Първото беше златото, което пазеше спомена за мъртвите, второто беше медта, която отброяваше душите на живите, третото съкровище беше от камък.

И Аспарух с жреца се изкачиха високо горе, сред вечните ледове — а пътят беше два дни все нагоре — и стигнаха в огромна пещера, пълна с ослепително сияние, защото светлината влизаше през процепи, закрити от пластове прозрачен лед. И там — върху каменни стълбове, пречупени обелиски, плочи, олтари или върху прости камъни, там бяха издълбани с руни спомените на безбройни поколения конници. Спомени и за строежи, и за надгробни ридания, и за велики мъже. Имаше и гранични знаци на изчезнали империи, и списъци на оръжие, превърнато в ръжда, и списъци на мъртъвци, превърнати в прах. А жрецът прочете на Аспарух първите два надписа, защото руните бяха много стари и малцина можеха да ги четат. Това бяха първите вести за срещата на хората орачи с хората конници.

Най-напред пишеха орачите, които са живели при изгрева на слънцето. Те казваха: „При северното море живеят богатири с човешки тела и с конски нозе, покрити с дълга козина. Това са хората коне. Те с бичове шибат сами себе си по нозете и се носят по степта с бързината на вятъра. И викат — га-га-га — като дивите гъски в есенното небе…“

А после жрецът прочете сказанието на хората, които живеят на другия край на земята, при залеза на слънцето. И те пишеха: „Тогава богинята на облаците Нефела роди от титана Иксион дете чудо, чудато създание: не човек, не кон, не дърво; не титан, не бог, не звяр; а и това, и другото, и третото. То беше и кон, и човек, и дърво. Бе отломък и от бог, и от титан, и от звяр. То беше и смъртно, беше и безсмъртно. Нарекоха това чудище Кентавър.“

И жрецът остави Аспарух в каменно — ледената пещера, пълна с ослепително сияние. Остави му мех с мляко и пита мед. А млякото стана на лед и медът стана на камък; и Аспарух се вледени и вкамени от мраза на пещерата и от ледения дъх на вековете, който идеше от древните надписи. И той четеше — денем на слънцето, нощем на факла — и почти ослепя, защото лъчите идеха отвсякъде, отразени от бляскавия лед, който обковаваше пода, стените и свода на пещерата. А ослепително блестяха и надписите, защото вдлъбнатините на руните бяха пълни с лед; и ледът се вдигаше над камъка, та руните сякаш бяха изписани с блясък. А надписите говореха за величие и болка, за слава и горест и Аспарух четеше за велики подвизи на хора, за които не беше дори и чувал.

И Аспарух запомни една черна плоча, върху която имаше издълбано човешко сърце. Някога вдлъбнатината в плочата се изпълнила с вода и водата бе станала лед. Сега ледът се издуваше, та изпъкваше над плочата, като че ли сърцето беше издялано от скъпоценен камък, пронизан от светлина.

После жрецът се върна и показа на Аспарух черната дупка — устата на тъмния проход към сърцето на земята, където чакаха мумиите на мъртвите жреци. И каза на Аспарух: „Един ден ти ще оставиш моето тяло ей тук, до входа.“

А проходът беше пълен и нямаше място за повече мъртъвци, защото мъртвите жреци излизаха вече навън, в светлината.

И жрецът заведе Аспарух да види свещените реликви на болгарите. А живата мумия на пазача наричаше Аспарух само: „Внуче на Акага.“

Аспарух видя трите проскубани вълчи кожи — едната бяла, от енисейски вълк, втората черна, от тибетски вълк, и третата сива, от степен вълк.

В бялата кожа лежеше колчан с десет пречупени стрели, които бяха свещените знаци на оногурите. Защото „оно“ бележи десет, и „гури“ бележи стрели, но „оно“ означава и „много“, и „голямо“, и „велико“. А „гури“ означава и „стрелци“, и „мъже“, и „братя“. Така всъщност оногури може да се прочете като „десетте стрели“, но то означава и „големите братя“. Названията утигури и кутригури също означават числа на колена, но всъщност се четат „малките братя“ и „най-малките братя“. И названията на племената са многозначни, тъй както е многозначно всичко на този свят, защото в една златна купа можеш да пиеш кумис, можеш да счупиш с нея главата на врага си, а можеш да справиш в нея и нуждата си.

А десетте древни стрели бяха събрани в един колчан преди повече от тридесет века в нощта, в която десет колена на оногурите решили да се обединят. И стрелите бяха пречупени, защото първият вожд на оногурите — не казвам името му, тъй като след него трябва да изредя имената на баща му и дедите му и всеки ще скочи от могилата си и ще викне: „Кажи за мене, кажи за мене!“ — този първи вожд дал на всеки старейшина колчан с десет стрели и го накарал да ги пречупи. И след като никой не успял, той счупил стрелите една след друга. После тази легенда разказваха за Кубрат, но то не е вярно, стрелите ги пречупил първият оногурски вожд.

А утигурите имаха в сивата вълча кожа шепа черни въглени — от първите свещени огньове, край които се събрал съветът на утигурските родове и решил да избере общ вожд.

А в черната вълча кожа лежаха свещените знаци на кутригурите — стрела, секира, стиска суха трева и палешник. Легендата разказва, че когато дошли на Кавказ, кутригурите имали само три свещени вещи, подарени от Тангра — без ралото. Според жреците на Конника ралото било свещена реликва на скитите и кутригурите го взели от тях. Но кутригурите не даваха дума да се издума за ралото, колкото и да се гневяха жреците на Коня. И се наричаха трите племена „големи“, „малки“ и „най-малки“, защото оногурите се редяха в общия строй на бойната конница в средата, а другите две племена се редяха отляво и отдясно. И оногурската световна посока беше юг, а югът е главната световна посока на болгарите. Тъй, когато гледаш на юг, оногурите са към пладне и утигурите са към изгрева, а кутригурите към залеза.

Освен свещените знаци на племената всеки род имаше свещен знак — и оногурите брояха сто и два рода и към тях двайсет и седем рода хуни; и утигурите брояха осемдесет и един рода и към тях трийсет рода с кавказки корен; а кутригурите бяха най-многобройни, та имаха сто четиридесет и четири рода и четиридесет и осем рода от разни конни племена — авари, угри, забендер, тарниах и котзагир.

Тук бяха и свещените знаци на болгарските племена барсали и савири, но тези знаци щяха да потънат в прах и забвение, защото конниците приемаха кръста.

И в новата си родина по степите край Черно море трите главни болгарски племена се построиха в своя дядовски боен ред, та болгарският народ легна като сянка на орел върху степта — тялото на орела край Волга и Дон с клюн на юг, а това бяха оногурите; лявото крило на орела, извито край Кубан с махови пера по Кавказ — това бяха утигурите; дясното крило край Днепър и Днестър с разпилени пера край Тиса и дори По — това бяха кутригурите.

Но тук трябва да се каже, че утигурите и кутригурите скоро забравиха родната кръв, та почнаха да се бият помежду си и поред да се съюзяват с ромеите. И техните вождове поискаха да се обличат не в кожа, а в коприна; и ромеите им даваха ежегодна дан хиляди стъпки копринени тъкани. Така конниците продадоха кръвта си и кръвта на своите синове срещу изпражненията на копринената буба.

Но като се биеха, те си оставаха братя и говореха на един език, макар да имаха разни вождове. И най-важното — в мир си вземаха, а във война грабеха жени от другото племе. Така утигурските шатри бяха пълни с кутригурски жени и кутригурските шатри с утигурки. И като се замисли човек, вижда, че тези жени събраха племената. Защото когато се връщаха от бран, мъжете носеха главите или косите на убитите врагове и се хвалеха — а се случваше да донесат главите на брата или на родственика на жена си. Тогава свършваха белите дни за конника. И се случваше жените да замерят победилите вождове с умрели котки и да мажат шатрите им с нечистотии. А вождовете мълчаха и отвръщаха глава на другата страна, защото, ако вдигнеха ръка срещу жена, щяха след миг да умрат, набучени като таралежи със стрели, и труповете им щяха да ги ръфат кучетата. Тъй воините на двете племена тръгваха на поход едни срещу други като конекрадци — тихо и посред нощ. И дори да победяха, връщаха се като победени. И Акага, макар да беше оногурка, подстрекаваше жените от двете племена да кълнат войната между братята.

И дойде денят, в който двамата вождове — утигурът Ругиля, син на Спаргезун, и кутригурът Химналон, син на Тарвел, застанаха един срещу друг, съблечени до пояса, със саби в ръка. И почнаха да секат главите си — отгоре, по коравото теме. А не се биеха, ами се сечаха за памет, в знак за братство, за да им напомнят белезите от последния бой за сключения вечен мир между двете племена. И ако вдигнат глас един срещу друг, едновременно да вдигнат ръка и да пипнат ръбовете на раните си. Посякоха се добре и кожата от главите им падна на дрипи върху очите, а кръвта потече до свещените бойни пояси, както беше уговорено. И жреците зашиха кожите на главите им накриво, да останат белези и ръбове като гребени на петли, та по-добре да си спомнят кога утигур и кутригур са заставали за последен път един срещу друг.

И Аспарух видя, че пергаментовата кожа върху черепа на стария пазач на свещените знаци носи белези от удари на сабя. И си помисли, че това може да са спомените от клетвата на двете племена. Защото често престарели старейшини от знатни родове изчезваха, като оставяха синове и стада, а се говореше, че отиват да умрат като жреци в планините, по-близо до Тангра.

И преди да тръгнат надолу към долините, където бушуваше лятото, жрецът и Аспарух застанаха на ръба на пропастта, в която се извиваше каменната дъга на счупеното колело. А както казах, с него жреците мереха пътя на звездите. И ледените върхове светеха в нощта, и в пропастта се кълбеше мъгла.

Жрецът каза:

— Синко, доведох те в светилището на конниците, за да усетиш дъха на Времето. Затова ти говоря пред тази дъга, която измерва хода на Времето. Искам да усетиш колко нищожни и дребни сме пред непобедимото Време и колко човешки съдби и надежди са погълнати от морето на Времето. Ти видя даровете на мъртвите народи, видя техните надписи, видя мъртвите жреци. Исках да разбереш, че ние трябва да се подчиним на Времето, което създава всичко, дава му да узрее и го убива. Затова — слушай Времето и не се бунтувай срещу него, защото е безполезно. Всяко нещо на времето си, всяко нещо с времето си и всяко нещо до времени. Слушай Времето и се подчинявай.

И жрецът още каза:

— Ние сме жреци на Тангра, но на дело сме жреци на Времето. И Времето може да се мери с число, а числото е сянка и отражение на нещата. Но Времето е също така самото съществуване, неуловимото естествено течение на живота — и на хората, и на вещите — и на всичко в света. Ние, жреците на Тангра, познаваме законите на Времето — число, което се определя от въртенето на небесните тела. И това познание дава на болгарите сила, която плаши враговете ни. И много пъти болгарите са печелили битки в деня, в който слънцето се затъмнява — както е било предсказано от жреците. Това е голямо познание. И все пак — то е нисше познание. По-важно е да помниш другото.

И като помълча, жрецът каза:

— Времето учи нашия народ на строгост и точност. Другите народи пресмятат войските си с десетки, стотни и хиляди. Ние, болгарите, пишем на камък, че ичиргу боилът трябва да има 882 ризници — не хиляда, а бери багаинът 84 ризници — не сто. Тази строгост и точност, на които се прекланя нашето племе, те пазят племето четиридесет века. Бъди строг и точен като Времето.

Жрецът още каза:

— И Времето ни учи на неумолимост. Само две неща още от древни времена са придобили истинско единство, което значи сила. Небето е придобило единство — затова е чисто. Земята е придобила единство — затова е спокойна. Но Времето е научило небето и земята, че за да бъдат силни, не могат да бъдат човеколюбиви. Те се отнасят към всички неща — и към хората — като към жертвени кучета. Ако искаш да бъдеш силен, трябва да бъдеш неумолим като Времето.

Аспарух мълчеше. Да, Аспарух видя Времето. То имаше неповторимия бял блясък на прозрачен лед. И то беше студено, студено, студено.

Аспарух замръзна. Душата му стана като черната вода на онова езеро под леда, в което цяла зима се къпеше момчето Марал-Аспарух. И както слънчевите лъчи отскачаха от леда на езерото, та водата цяла зима оставаше черна като катран, тъй и всяка светлина и всеки глас на околния свят отскачаха от Аспаруховите зеници и уши, та душата му оставаше черна и спокойна. И той не знаеше кога ще дойде — и дори не чакаше — денят на пролетното равноденствие, когато ледът щеше да пропусне лъчите, за да може езерото отново да просветлее.

И затова нито каменните надписи, нито изсъхналите мъртъвци, нито думите на жреца развълнуваха черната вода на Аспаруховата душа. И той си спомни думите на Акага, казани тогава, в оня пак пълен с блясък ден на първата среща с Кубрат. Акага беше казала: „Не се страхувай, те ще се върнат при тебе, когато останеш сам и потънеш в размисъл. Ако не се върнат днес, ще се върнат утре или след година…“

Да, синко Аспарух, те щяха да се върнат.

6.

Кубрат и жрецът на Големия конник останаха в Светилището; и жрецът върна Аспарух — вече с отворени очи — по обратния път към каменната колиба, където беше оставил хората си. И нито веднъж Аспарух не успя да остане насаме с баща си, но жрецът му каза, че те ще се върнат в Жълтото градище и там ще се срещнат с Кубрат. Така Аспарух само остави кичур от косата си във вечния огън, за да обещае на Тангра, че му посвещава живота си. Не тръгна обаче веднага по пътя на жреческите изпитания.

И Аспарух завари Севар ранен, проснат без памет върху мокра от пот и кръв кожа. И завари до него седнал евреина Исак да се надвесва над Севар като майка над дете. А носът на Севар се изостряше като на пътник към оня свят и евреинът изглеждаше по-мъртвешки слаб и от Севар. Войниците разказаха на Аспарух, че преди четвърт луна Севар се довлякъл ранен и трескав до колибата — без златото и без двамината си другари. Оттогава евреинът не мръднал от възглавето му и нито спял, нито ядял. Аспарух каза на евреина:

— Поне хапни, така ти ще умреш преди него. Аз ще стоя до Севар.

И евреинът вдигна глава и от възпалените му червени очи течаха сълзи, та капеха от увисналия му нос. И ако не беше страшен, щеше да е жалък. Евреинът каза:

— Ще държиш ли ръката му? И ще викаш ли цялото време наум: „Не си отивай! Не си отивай!“ Обещаваш ли с цялата сила на душата си да не му дадеш да си отиде?

Аспарух обеща и каза:

— Обещавам.

И войниците донесоха на евреина гърне с гореща каша. А той ядеше и плачеше — и сълзите му капеха в кашата, та с пълни уста и през сълзи той каза:

— Винаги съм пресмятал всичко. И зная, че всяка хубава вещ струва десет или двадесет такива лоши вещи. Ти можеш да купиш добър меч, ако продадеш десет или двадесет лоши меча. Ако искаш да имаш хубава къща, тя струва десет по-лоши къщи. Ала с хората? Може ли да оцениш един добър мъж с десет, дори със сто други мъже? Колко струва Севар? Струват ли хиляда души колкото него?

И той плачеше и гълташе горещата каша; и се пареше, но ядеше, за да има сили да бди над Севар. И Аспарух държеше горещата ръка на Севар. Но Севар щеше да умре, ако не се беше върнал Алтъй.

В колибата влязоха трима алани — и може би между тях да беше онзи, комуто Аспарух даде Алтъй, но тримата си приличаха като братя — с еднакви черни бради и с еднакви дрехи. Единият от аланите каза:

— Страннико, ела при коня си.

Аспарух възседна кон и препусна след тримата алани, които тичаха по пътеката. И отдалеч видя жълтото петно на конски труп, проснато на пътеката, а около трупа стояха прави десетина алани в черни наметала. Тогава Аспарух слезе от коня, защото не искаше да приближи Алтъй, възседнал друг кон. Срам го беше от Алтъй.

А конят дишаше и тръпнеше. И дъхът вдигаше ребрата му на скелет, но ако не знаеше, че това е Алтъй, Аспарух не би го познал. Конят призрак на Ак Йола би изглеждал до Алтъй охранен като нерез. Нищо не беше останало от Алтъй — нито лебедовата извивка на шията, нито гладкият гръб, нито дори цветът му. Сега Алтъй беше кално — сив, а струпеи разяждаха кожата му.

И Аспарух спря изправен до проснатия кон и дори върхът на ботуша му притисна в калта на пътеката кичур от побелялата грива. А после Аспарух коленичи, пълен с разкаяние и мъка, та тихо каза:

— Алтъй, Алтъй.

И конят отвори гурелясали мътни очи и погледна Аспарух. Погледът му идеше някъде отдалеч, сякаш конят сънуваше и мислеше, че гласът му се прочува. А после в замъглените зеници светна искра и конят трепна с нозе, с тяло, с глава и като че ли се опита да стане. И аланите наоколо тихо и с удивление възкликнаха.

Аспарух се изправи и каза:

— Дайте ми мех с вода или мляко.

И всички алани погледнаха един висок побелял човек, като очакваха думите му.

А този човек беше от ония, за който се казва в аланските песни: „Ще ви пратим на помощ цяла войска или един човек, който струва цяла войска.“ И макар болгарите и аланите от незапомнени времена да живееха в мир, истинските планински алани не слизаха в степта, а прекарваха живота си в планината. Не презираха конниците в степта, но планината им даваше усамотение и волност. Защото мирът между двете племена идваше от ума, а не от сърцето. Аланите пастири не можеха да не свалят през суровата зима своите овчи стада в подножието на планината и в степта — и така съдбата им беше в ръцете на болгарите. Болгарите пък не можеха да минат планината към Каспия и целия Изток, освен през прохода, наречен Алански врата. И тъй двата народа живееха в мир. Но беше чудно как алански вожд като този беше слязъл от върховете на планината.

И човекът каза:

— Слязох от върха на планината да видя мъжа, заради когото кон като този е готов да умре. Връщам се доволен — човек като тебе заслужава кон като този.

А това беше голямо нещо — планинец да каже такива слова за конник.

Тогава аланите протегнаха на Аспарух десет меха. Докато Аспарух положи главата на Алтъй на коленете си и докато даде на коня да пие, аланите му разказаха историята на Алтъй и на Севар.

Откак влязъл в аланското село, Алтъй не взел нито стрък трева, нито зърно овес в устата си. В началото аланите се трупали да видят най-хубавия кон в планината, после се трупали да видят най-верния кон в планината, който умирал от любов към господаря си. Тогава дошъл Севар и се опитал да откупи коня, а после да го отвлече, но аланите убили двамината му другари и Севар изчезнал в някаква пропаст. И като не се намерил човек да накара коня Алтъй да кусне поне едно зърно, аланите решили да върнат коня на Аспарух. Но Алтъй паднал от изтощение.

До вечерта Алтъй се изправи и на другия ден стигна до каменната колиба, в която умираше Севар. И като видя, че Аспарух се отделя от него, за да влезе в колибата — трябва да кажа, че Аспарух спа цяла нощ притиснат до Алтъй, като видя, че губи Аспарух от очите си, Алтъй жаловито изцвили.

И Севар чу в треската и унеса си гласа на Алтъй. И се върна от оня свят.

Тъй оживяха Алтъй и Севар — и двамата болни от любов.

7.

Три лодки тръгнаха надолу към Фанагория по реката Куфис, която е Кубан. В първата седеше княз Слав, във втората Алексис Скира, а в третата Аспарух. А между лодките имаше по три дни път, защото княз Слав бързаше да се върне вкъщи, Алексис Скира се забави, защото се опитваше да се срещне с хан Кубрат или жреца, или най-сетне с тюркута Истеми, и Аспарух изостана, защото водеше болния Севар.

И княз Слав се върна пръв във Фанагория и разказа на Терес за храма на Големия конник. А Терес не питаше за съкровищата, но измъчи княза да му разправя за изображението на Конника. И се разбра, че князът не си спомня добре какъв беше Конника — не помнеше кой крак на коня е вдигнат и дали главата на ездача е покрита, или гола. Помнеше, че Конника държи чаша, помнеше, че има лъв, но друго не помнеше. А Терес го питаше дали е имало дърво и змия, дали нозете на Конника са в стремена, или висят свободно надолу. И Терес донесе отнякъде сребърна съдина, на която имаше изобразен конник — наистина като Големия конник, но в ръката си вместо чаша конникът държеше косата на пленник, когото влачеше след коня си. И князът толкова се обърка, че накрая взе да се пита дали наистина е видял Конника. А Терес само повтаряше и казваше:

— Това е нашият, Троянският конник. И какво прави в тия пещери? Дали пък наистина от Кавказ не са се разселили всички народи след потопа, както пише в Свещената книга на евреите?

И тъй като нямаше сгоден кораб, който да отива към Одесос, за да ги върне в Подунавието, Слав и Терес отидоха на лов за глигани в блатата около Фанагория. А то не беше лов, ами жива мъка. Ако всеки от двамата би отишъл сам, щеше веднага да се върне. Но всеки от двамата го беше срам от другия и въпреки разума си и двамата останаха. И те газеха до пояс, а понякога и до шия в рядката кал, и мажеха лицата си с тиня, за да пъдят комарите, които висяха над тях като черен дим над лош огън. Накрая от камъшите насреща им излезе и тръгна глиган — тъкмо когато бяха затънали до рамене в блатото. Глиганът идеше като делфин в мътно море — само калната му зурла и черният му гръб стърчаха над рядката кал, та я цепеха като че ли беше олио. И тогава князът разбра защо делфинът се нарича морска свиня. А още над калта стърчаха и два клика — черни като рога, всеки дълъг една мъжка педя. И князът протегна напред копието си и то влезе в черната плът и опря на кокал, ала глиганът все дърпаше напред. Князът се подхлъзна и глиганът го подмете под себе си, та князът потъна и се изгуби в калта. А Терес мъчително бавно като насън пристъпяше напред и вдигна секирата, но нямаше сила да удари, защото калта го държеше и смучеше. И глиганът ровеше в калта да подеме княза. Тогава Терес усети, че стъпва на нещо твърдо — това беше тялото на княза, та се измъкна още една стъпка и замахна със секирата. И острието се заби в черепа на глигана, и глиганът се замята, а Терес не можа да измъкне секирата. И докато глиганът се биеше в калта и я багреше с мръсноалена боя, Терес с ръце и нозе диреше княза. Измъкна го и го влачи — дълго ли, кратко ли, не би могъл да каже, докато стъпи на твърда земя. А като го опипа, разбра, че по княза няма нито рана, нито счупено, но беше в несвяст и полузадушен.

И Терес изми княза като бебе кърмаче, а после го потопи в един от калните извори, които клокочеха сред блатата. И князът се събуди сред смрад на гнилоч и на сяра, та помисли, че вече е в преизподнята, защото беше чувал, че там мирише на сяра. И Терес отново го изми, и князът сам се миеше, но не можаха да махнат мириса на сяра.

Когато се върнаха във Фанагория, в къщата, която хората на Кубрат бяха определили за славянския пратеник, Терес изведнъж се досети, че не беше залъгал домашния дух на тази къща. Когато дойдоха, къщата беше изоставена, а се знае, че домашният дух влиза в първия човек, който прекрачи прага. И славянинът пръв влезе — Терес добре си спомняше. А колко просто беше да пуснат черен петел първата нощ в изоставената къща, та духът да влезе в него, и на сутринта да заколят петела. И после можеха да завъдят свой дух, като принесат своя жертва. Да, само Терес беше виновен за ловната несполука на княза. Затова Терес като майка бдеше над натъртения княз, който охкаше, щом се обърнеше в постелята. Но и да не беше виновен, Терес пак щеше да се грижи за княза, защото го обичаше. И даде на княза да пие от сълзите, с които лозите плачат при пролетното зарязване и които жреците събират в свещени съдини, защото това е прозрачната кръв на Дионисий.

А белият жребец избяга от княза, когато го внасяха в къщата, уплаши го мирисът на гнило.

И тъй — князът лежеше ни болен, ни здрав във Фанагория и чакаше кораб за Подунавието.

Втори се върна във Фанагория Алексис Скира. И пътят по реката Куфис беше тежък за него, защото се връщаше победен. Не успя да види никого — Кубрат и жрецът седяха в Светилището, а тюркутът Истеми беше тръгнал през планината за Каспия, за да се върне направо в Итил. И Скира не знаеше как ще се изправи срещу императора и как ще се оправдава. А не знаеше, че императорът беше вече убит в Сиракуза. И Скира диреше някоя дума на Кубрат, някакъв намек, който би могъл да раздуе и да превърне в надежда, за да не излезе поражението му така горчиво. Но както муха не може да влезе в цяло яйце, така и мисълта на Скира не можа да намери пукнатина в Кубратовите думи. Да, болгарите нямаше да тръгнат срещу славяните и на всичкото отгоре славянският княз разбра за какво е дошъл Скира. Но то и без това си беше ясно.

Само една утеха намираше Скира след тъжните размисли — спомена за Земела и предвкусването на новата среща с нея. И Скира често си мислеше какво ли прави Земела във Фанагория без него. Пазеха я неговите хора, но има ли граница на царство и жена за опазване?

Когато Скира се прибра в своята фанагорийска къща, случи се, че Земела беше излязла — в носилка, разбира се, придружена от ромейски конник. И докато я чакаше, Скира претърси цялата къща, за да види дали Земела не е оставила следи от изневяра. И на първия ден Скира не намери нищо, и на втория не намери, но изпращаше всеки ден Земела сама да обикаля града, за да остане той в къщата. И на третия ден Скира намери — колкото и остроумно да беше скрито — златното огърлие на княз Слав. А като видя огърлието, Скира се досети, че то беше на княза.

И Земела отвори вратата и видя Скира, седнал пред ниската масичка пред полупразен кратер с вино. И чашата пред Скира беше празна. А върху коляното на Скира беше преметнато като мъртва жълта змия златното огърлие. Земела спря до вратата. Скира бавно се изправи и огърлието се плъзна да пада, но Скира успя да го хване. И то висеше като бич в ръката му, когато той тръгна срещу Земела. А Земела видя в очите му желание да убие. И Скира вдигна ръце с разперени пръсти към гърлото на Земела.

Тогава Земела хвана Скира за палците, както я бяха научили едни отчаяни жени от пристанищните кръчми в някакъв град — кой беше този град, къде беше, Земела помнеше само, че беше пристанище. А онези жени знаеха да се борят с пияните и озверени моряци. И Скира се превърна на дете в ръцете на Земела. Тя го доведе до вратата на къщата, блъсна го назад и като тръшна вратата, побягна по улицата.

Трети във Фанагория стигна Аспарух. И едва беше пристигнал в двореца и настани Севар и евреина, когато му казаха, че го търси някаква жена. Това беше необичайно, защото във Фанагория жените не ходеха сами по улиците, освен тези, които нямаха какво да губят. Но Аспарух влезе в една от малките зали, където слугите бяха пуснали Земела.

И Аспарух веднага позна Земела, макар тя да беше облечена в скъпа дреха и лицето й да беше гладко и бяло като изрязано украшение от слонова кост. Нямаше ги скъсаната робска дреха, нито следите от прах и от кръв по лицето. Но очите бяха същите.

А Земела едва позна Аспарух. Стори й се, че човекът насреща е като замръзнал. Тъй замръзва човек, който дълго е седял в студена стая и бавно е замръзвал. Лицето на Аспарух сивееше, очите му гаснеха, устните му се вдървяваха. Да, като измръзнал стоеше Аспарух срещу Земела, а беше толкова горещо, че се виждаше как топлият въздух трепти пред замрежените прозорци, та люлее призрачното видение на бяло-зелената Фанагория.

И Земела каза:

— Княже, позна ли ме?

Аспарух каза:

— Познах те. Какво искаш?

Земела каза:

— Остави ме при себе си. Дай ми само хляб и подслон и ще правя каквото искаш.

Аспарух каза:

— Аз съм жрец. Край мене не може да има жени.

Земела каза:

— Ти даде за мене коня си.

Аспарух каза:

— Той се върна при мене.

Земела каза:

— Толкова по-добре.

Аспарух поклати глава и каза:

— Не е по-добре. Когато самоският тиранин Поликрат хвърлил безценния си пръстен в морето — дар на боговете — на другия ден намерили пръстена в корема на уловена риба. Тъй всички разбрали, че боговете отхвърлят Поликратовата жертва. И всички се отвърнали от Поликрат. Щом конят ми се върна при мене, макар да го дадох дар, значи боговете не приеха жертвата ми.

Земела каза:

— Какво да правя?

Аспарух каза:

— Върви си.

А той виждаше скъпата дреха на Земела, гладкото й лице и гордо вдигнатата глава. Така Земела не успя да събуди и да изтръгне Аспарух от просъницата, в която живееше. И не успя да го накара дори да се замисли и да разбере защо Земела е сама и защо търси закрила от него. А стана това не само по вина на печалния Аспарух, но и защото Земела не поиска да се моли и да разказва. И тя мислеше, че има още една надежда да получи на друго място подслон и подкрепа.

8.

Земела отиде при княз Слав, но я посрещна жрецът Терес. И Терес от утринта беше чел свещеното писание на евреите, а когато Земела отиде при него, денят вече преваляше и се спускаха вечерните сенки.

Терес намери свещените еврейски книги, написани на езика на траките беси. И смешно, и тъжно беше, че бесите бяха избрани от всички тракийски племена да служат на тракийските богове и бесите пазеха най-скритите и най-велики тракийски светилища, а се случи така, че те първи започнаха да приемат Христовата ерес и на техния език беше преведено Христовото учение. Терес диреше тази книга отдавна, но я намери чак тук, на брега на Черно море, както варварите наричаха Понта. Защото както на брега на морето не само спират корабите, но и се събират дъските от корабокрушенията и труповете на удавниците, тъй и на този бряг се събираха не само всички богове и всички вери, но и се събираха останките от крушенията на много човешки измами и надежди. Тук, на ръба на морето и степта, стигаха и се сблъскваха, и се месеха Мохамед и Христос, Йехова и Буда, Дионисий и Перун, Тангра и Заратустра. Но и тук догаряха последните свещени клади на огнепоклонниците и гниеха дървените изображения на готския бог Ирмин с петела на главата. А намерените от Терес свитъци бяха от книгите на римския папа Мартин Петия, който беше умрял в изгнание само преди няколко години, само на няколко разкрача от Фанагория.

И Терес не четеше новите завети на божия син Христос, а за кой ли път препрочиташе воплите на еврейските пророци, които плачеха над съсипаното юдейско царство. И Терес се чудеше какви слова на болка и на омраза бяха намерили тези хора. Повтаряше думите им и някои ги знаеше като песен. „Дъще вавилонска, блазе на онзи, който ще ти въздаде за всичко, що си сторила нам! Блазе на онзи, който хване и разбие о камък малките ти деца!“ И Терес усещаше благородна завист, че той не е изрекъл тези думи срещу ромеите, които съсипаха олтарите на тракийските богове.

Терес бродеше като насън из тези жалби и проклятия, изречени преди хиляда, та и преди две хиляди години, а сякаш бяха казани вчера — когато Земела отвори вратата на двора, обграден от високи стени. И като влезе, отметна булото пред лицето си. И Терес беше виждал Земела да се мярка из шатрата на Скира; и дочу нещо коя е и каква е, но не я беше виждал отблизо. И нищо не знаеше за срещата й с княз Слав.

И Земела беше виждала Терес отдалеч и по облеклото беше познала, че е тракиец. Сега, като видя Терес — с тесните тракийски гащи и бялата риза, през която минаваше тракийската шевица като гребен на крепостна стена със зъбери — сега Земела усети, че за пръв път от много време сърцето й се отпуска. А когато видя тракийският му щит — пелта, извит като сърпа на млада луна, и като видя разперените крила на орела върху щита, на Земела се стори, че се връща вкъщи.

И Земела се усмихна на Терес.

А Терес най-напред се стресна, защото го събудиха от страшните сънища край разрушените и поруганите олтари, но после красотата на жената го удари в гърдите като чело на бик и спря дъха му. И той пожела жената и сърцето му се ожесточи. А зъбите му се стегнаха и коравата брада върху лицето му се размърда, като че ли той дъвчеше желязо.

И Терес попита:

— Кого дириш?

Заговори на гръцки, сякаш не знаеше или беше забравил, че жената е тракийка. Или искаше да й покаже, че не я признава за тракийка — в тази копринена дреха и с това було върху лицето? Земела все още се усмихваше и каза на тракийски:

— Диря славянския княз.

Терес помълча и все така дъвчеше желязото — като кон, който гризе юздечката, преди да хвърли ездача. Искаше да отпрати жената, но намери сили да каже:

— Князът е болен и не може да става от постелята си.

И Земела изведнъж видя, че вечерните сенки са изпълнили двора и че само лицето на високия Терес събира последната отмаляла светлина на слънцето. Светеше и стената на двукатната къща в дъното на градината и зад тази стена трябваше да бъде славянинът — последната надежда на тракийката. А над къщата и градината грачеха чайки. И Земела усети, че отмалява и угасва като последното слънчево сияние, и усети да охладнява и олеква като човек, който лежи в топла вода и кръвта му изтича. И слънчевите лъчи бледнееха и хладнееха като кръвта на слънцето, която се стопяваше във вечерта.

Тогава Земела се облегна на зида. И Терес още повече я хареса и повече се ожесточи. И каза:

— Върви там, откъдето си дошла.

А Земела стоеше с наведена глава и нямаше сили да отговори. И Терес тихо изрече:

— Махай се.

Земела вдигна към него огромните си очи, пълни с такава мъка, та като че ли беше пияна, и попита:

— Защо ме пъдиш?

И Терес каза през зъби, като се задушаваше:

— Защото, докато ромеите впрягат твоите сестри тракийки в ралата си и орат с тях вместо с кобили, тебе същите ромеи те яздят с копринени юзди и със златни шпори. Защото, докато твоите сестри плачат, та пеят пред труповете на мъртвите ни мъже, ти пееш на нашите палачи нашите тракийски песни.

И последната светлина се стопи върху лицето на Терес. Не се надигна и не го заля сянка, а светлината угасна. Земела се откъсна от топлия зид и се изправи. А беше бяла като човек, чиято кръв е изтекла, дори устните й белееха. И тя тихо каза на Терес:

— Чакай, чакай… Къде беше ти, когато нашите палачи хвърлиха на врата ми примка и ме повлякоха като агне? Защо не ме защити? Къде беше ти, когато ме продадоха на персийски търговци сред тържището на Солун, както се продава агне?

Терес повтори:

— Махай се…

А Земела изля върху Терес своята мъка и своето отчаяние. И му каза:

— Къде беше ти, тракиецо, когато ме заведоха в храма на Ищар, скрит в планините? И ме украсиха като жертвено животно, и почнах да слизам надолу по стълбата — от светлината на небето към мрака на земните недра. И на първата врата свалиха от главата ми короната на светлината и ме накараха да попитам: „Как смеете?“, макар в сърцето ми да нямаше възмущение и гордост, а само ужас. А питах, за да могат да ми кажат: „Смири се, богиньо, пред закона на подземното царство.“ И на втората врата свалиха златния обръч над очите ми, наречен „прелестта на челото“. И пак ме накараха да попитам, и пак ми казаха същите слова. А на третата порта свалиха от гърдите ми огърлицата, наречена „верига за мъжете“. На четвъртата порта свалиха покривалото на гърдите ми, наречено „към мене, мъже, към мене“. И на петата порта изтриха от лицето ми белилата и червилата — от маската, наречена „ела, ела“. На шестата порта съблякоха дрехата ми и останах гола. А на седмата порта скъсаха веригата, която съединяваше глезените ми…

И докато Земела говореше, на Терес се струваше, че тя слиза по някаква стълба към него — Терес, и на всяко стъпало сваля по едно украшение или по една дреха от себе ся. И накрая застана гола пред него — съблечена за пръв път през живота си. И сиянието на бялото й тяло го ослепи, та той сведе поглед, за да не го издадат очите му. Не виждаше нищо, а от сиянието идваха горчивите, пълни с плач думи на Земела. Тя каза:

— И долу, в полумрака, видях голата каменна статуя на грозен бог, седнал на олтара. И ме накараха да седна в скута на страшния каменен бог. И първото нещо, което усетих от любовта, беше камък в утробата ми. И първата кръв, проляна за любовта, потече не по моите бедра, а по камък, лъскав от благовония и нечистотии… А после ме затвориха в клетка с бронзова решетка и пуснаха в подземието пияни мъже. И те се трупаха около клетката и я тресяха, и се мъчеха да разтворят пръчките на клетката. И най-силният разтвори клетката и влезе при мене…

Земела млъкна. Мълчеше и Терес. И Земела тихо добави и каза:

— Къде беше ти тогава — ти, тракиецо?

Терес вдигна очи и протегна ръка. И дрезгаво рече:

— Ела с мене.

А жената не се учуди — само се отдръпна и отчаянието в очите й се смени с презрение. И тя попита:

— Вече не ме ли пъдиш?

И Терес повтори думите си — и усети, че се вкаменява и палците на нозете му се извиха и се впиха в земята. Той каза:

— Ела с мене.

А жената каза:

— Не.

И като наведе глава, отвърна се и си отиде. А вратата бавно се затвори зад нея.

Да, тъй се срещнаха за пръв път Терес и Земела. А княз Слав видя през прозореца на къщата срещата им. И мъчително следеше лицата им, но след като залезе слънцето, виждаше само очертанията на телата им и движенията на ръцете им. А думите едва чуваше, пък и да чуваше, нищо нямаше да разбере, защото те говореха с езика на траките. И с проникновението на човек, който обича, княз Слав разбра, че Терес покани Земела да се любят — и видя, че Земела си отиде.

И князът гледаше, и мразеше тялото си, от което се вдигаше тази смрад на преизподня. А не намираше смелост да наметне върху плещите си дреха и да слезе при двамата, защото на всичко отгоре лицето му беше синьо, сякаш го бяха пребили от бой.

Когато вратата се затвори зад Земела, тогава княз Слав се просна по гръб в ложето си.

И си призна, че и обича, и не обича, че и мрази, и не мрази. В сърцето му израснаха едно до друго цвете перуника и морав бодил. Виждаше ги как се вплитат, дори виждаше как бодливите листа на бодила и тръните му се впиват и преплитат със стеблото и листата на перуниката. И ги пробождат, и меката плът на перуниката се гъне, та отстъпва на правите твърди бодли. А двата цвята светеха един до друг — синьо — моравата перуника и моравосиният бодил. Князът знаеше, че не може да ги отдели едно от друго, че ако рече да скубе коравия бодил, ще разкъса нежната перуника. И не можеше да разкопае и да полее само перуниката, защото виждаше оплетените корени в черната земя и знаеше, че и бодилът ще поеме влага, та ще израсне — и той по-високо. Перуниката беше копнежът по тракийката, бодилът беше мъжката ревност на славянина към това, което тя беше преживяла, и това, което преживяваше.

И князът знаеше, че като излезе от тази къща, ще мине край къщата на Скира.

А Скира не очакваше, че Земела ще се върне. И в безсилен бяс той мечтаеше какво би сторил с нея, ако тя отново падне в ръцете му. И сам тръпнеше и се плашеше от извратеността и жестокостта на мислите си.

Но когато Земела се върна и Скира видя лицето й — дали беше лице на човек, който влиза в гроба, или се връща от гроба, Скира нищо не направи и дори нищо не каза.

9.

След няколко дни княз Слав се оправи и рано сутринта отиде на пристанището. Но още по-рано мина край къщата, където живееше Скира със Земела, и разбра, че ромеецът е заминал. И Фанагория изведнъж опротивя на княза. А на пристанището князът намери болгарски кораб, който на другата сутрин с вятъра откъм сушата щеше да опъне платна към Одесос, та можеше да ги вземе и да ги свали на брега на Подунавието. Княз Слав се върна при Терес и тъй като всички вързопи бяха стегнати, оставаше им само да чакат един ден и една нощ.

Но на пладне дойде вестта, че ромейският император Констанс е убит в Сиракуза. И градът Фанагория закипя — и най-вече тържището, та всички забравиха за комарите, защото вестта за смъртта на императора обърка всички търговци — и най-вече ромейските. И ромеите не знаеха дали веднага да продават стоката си и да се връщат в Константинопол, или да изчакат нови вести. А дойде нов кораб и се разбра, че пристанището на Константинопол и всички черноморски пристани са затворени.

След като научиха вестите, Слав и Терес се върнаха и легнаха по гръб в тъмната стая със затворени капаци. И чакаха да спадне дневната жега. А бяха разтревожени — най-напред — защото корабът можеше да не тръгне, и после — защото смъртта на един император може да означава много. Но може и нищо да не означава. И все пак по-добре е в такива дни на очакване човек да си бъде у дома.

И Терес каза на княза:

— Княже, Аспарух е във Фанагория.

Князът каза:

— Откъде знаеш?

Терес каза:

— Знам. И тук не са нито Кубрат, нито жрецът на Конника.

Слав се разсъни и попита:

— Какво искаш?

Терес каза:

— Ти трябва да се срещнеш с Аспарух.

Князът въздъхна, понеже понякога Терес го уморяваше, и попита:

— Защо?

Терес отговори:

— Сега императорът е мъртъв и това променя много неща…

Но славянинът усети, че Терес не казва всичко, което има наум. И попита:

— И още?

И Терес каза:

— Защото Аспарух свети.

Княз Слав нищо не каза, тъй като знаеше, че Терес ще продължи да говори. И Терес каза:

— Някои хора светят, но малцина го виждат. Светят челата им, очите им, пръстите на ръцете им. Някои светят цели. Светят лечителите, някои жреци, някои воини.

Князът попита:

— Ти виждаш ли ги?

И дори не се усъмни в думите на Терес, защото тайните сили на хората бяха нещо неоспоримо, и самият Слав се беше докосвал до тях. Ала не можеше да ги вика и направлява, беше прекалено земен човек. Терес помълча и каза:

— Да, виждам ги. Аспарух свети, ти също светиш. Свети и хан Кубрат. И жрецът на Конника свети, ала невинаги.

Слав попита:

— Какво виждаш? Да не е като ореола, който християните рисуват в своите храмове около главата на своите светии?

Терес отговори:

— Прилича, ала не е същото. Прилича на пламък и ако протегна ръка, понякога усещам пламъка, преди да докосна човека — сякаш пипам прозрачна гореща ципа. И между хора, които светят, понякога се прехвърлят светли нишки. Между Аспарух и Кубрат има светли нишки, а когато са близко, сиянията им се сливат. Ти трябва да се срещнеш с Аспарух.

10.

Княз Слав и Аспарух се срещнаха на брега на морето. А тук дълга пясъчна коса навлизаше във водата, та когато човек застанеше с лице към насрещния бряг, струваше му се, че е на носа на кораб. И отдясно морето беше мътно като река, защото оттам идеха сладките води на Меотида, а отляво водата беше чиста и зелена, защото това бяха вълните на Черно море. И водите идеха на струи, сякаш се срещаха хиляди ръце и пръсти. И се виждаше как струите се преплитат и разплитат, но от брега не се виждаше никоя вода да отстъпва или да напредва. Едва видими вълни, като на езеро, плискаха върху пясъка и се връщаха назад. Над водите летяха и грачеха чайки. Миришеше на сол и на пелин.

И те застанаха един срещу друг на пясъка — болгаринът и славянинът, единият висок и тънък, в белите си тесни кожени дрехи, другият също висок, но широкоплещест, та ръстът му не личеше, облечен в лен, коноп и памук. Вееше лек вятър и от време на време ветрееше черните коси на Аспарух и русите коси на Слав. Славянинът пръв заговори и попита:

— Защо поиска да се срещнем на брега на морето?

Аспарух отговори:

— Морето ми напомня за степта.

И князът видя, че лицето на Аспарух е затворено и кожата изпъната върху скулите, и не можеше да разбере какво светене може да види Терес. Тогава князът прокле Терес за упоритостта му и се ядоса на себе си, че го послуша, защото още като видя Аспарух, и усети, че от тази среща нищо няма да излезе. Аспарух чакаше, загледан в морето, та князът още повече се ядоса. И каза:

— Ромейският император е убит в Сиракуза.

Аспарух отговори:

— Зная.

Слав каза:

— Ромеите са объркани, а и повечето от войската им е обърната срещу арабите. Сега е времето да се нахлуе в Тракия.

Аспарух каза:

— Ромейските войски, които бяха в Сиракуза, вече се връщат с корабите си. Ромеите имат нов император и той изоставя запада и обръща очи към изгрева.

Слав каза:

— Дори да е така, мене ми трябва един тумен конница, за да разбуня Тракия. Само преди десет години ромеите накараха славянските племена в Тракия да им плащат данъци. Нашите славяни ще се справят с крепостите, ала ми трябва конница, която да ме прикрива и да ми каже, ако иде ромейска сила от Константинопол. Не мога да сляза в равнината без конница, а моите конници са малцина.

Аспарух се обърна с лице към Слав и попита:

— Какво искаш?

Слав каза:

— Само един тумен конници. Десет хиляди саби. И ти ела да ги водиш.

Аспарух каза:

— Моят баща ти отговори вече.

Слав каза:

— Ако ти кажеш на баща си, той ще ти даде десет хиляди саби.

Аспарух въздъхна и търпеливо обясни на княза, като му каза:

— Това ще рече война с ромеите.

Слав каза:

— Нима някой се страхува от ромеите?

Аспарух попита:

— Ще ми дадеш ли воини, които да се бият срещу хазарите и тюркутите? Ние ще ги настаним в крепостите по Дон.

Слав, дори без да се замисли, отговори:

— Не мога, моите славяни няма да дойдат да се бият на другия край на степта.

Аспарух попита:

— Можеш ли да ни дадеш злато, което да дадем на хазарите и тюркутите, за да купим мир?

Слав каза:

— Дори да имах злато, не бих го дал на враговете си. Ако искат да го вземат, нека дойдат и ме победят. Нима хазарите и тюркутите са ме победили?

Аспарух невесело се усмихна и попита:

— Тогава?

И княз Слав видя, че това, което искаше, приличаше на молба, а той не се беше молил. И той се беше опитал да убеди Аспарух, без сам да е убеден, че е възможно болгарите да пратят войски срещу ромеите. И още веднъж прокле Терес и като не се сдържа, рече на Аспарух:

— Някога славяните пленили хан от степта. Като тебе. И му казали: „Ще те пуснем, ала искаме да не бъдеш наш враг.“ А ханът им отвърнал: „Вие ядете хляб, ние ядем месо. Тангра е създал орачите и конниците, както е създал овцата и вълка. Вие сте овци, ние сме вълци. Как може вълкът да не бъде враг на овцата?“

Аспарух попита:

— И какво сторили твоите прадеди?

Слав отвърна:

— Убили го.

И Аспарух ясно усети, че сянката на жреца на Конника стои зад него, и му се стори, че чува гласа му. А жрецът каза: „Чу ли? Твоят враг говори с моите думи. Дори славяните са стигнали до правдата, която твоят баща Кубрат отрича.“ И неволно Аспарух се обърна, но зад гърба му нямаше никой. И славянинът се извърна, защото помисли, че Аспарух е чул стъпки или плясък на весла. А морето се ширеше пусто и спокойно и само чайки летяха над него.

Аспарух погледна Слав в очите и му каза:

— Твоите прадеди са постъпили мъдро. Ти си мъж и говориш като мъж. Ако ти беше от степта, и ние двамата бяхме в степта, навярно щяхме да спим под един плащ и да яздим един кон. Но ти си славянин орач, аз съм болгарин конник. Какво можем да сторим против това?

И Слав видя и чу, че Аспарух му говори от сърце и в гласа му няма присмех, а дори горчивина. И Слав потърси думи, но не намери и само каза:

— Помисли.

Аспарух поклати глава и като посочи назад с ръка, към сушата, каза на Слав:

— Някога тук са владеели римляните. Те отглеждали хора, които после изпращали на арената — като този пясък под краката ни — да се бият и да се убиват за зрелище и забава. Наричали тези мъже гладиатори. И тези гладиатори живеели заедно, спали под един покрив, но никога не се сприятелявали. Защото можели да се срещнат на пясъка и тогава единият от тях трябвало да умре. Сбогом, княже.

И Аспарух измъкна изпод дрехата си свирка, която висеше на тънък ремък върху шията му, и остро свирна. Из тръстиките, които почваха някъде зад гърба на двамата мъже, изскочи ладия и се плъзна към края на пясъка. В нея със силни удари на веслата гребяха двама болгари.

Докато ладията дойде, докато Аспарух нагази в плитката вода и се прехвърли през борда, нито той, нито Слав промълвиха дума. И лодката се плъзна назад, и Аспарух не се обърна към Слав.

Слав остана на брега, загледан в пясъка. А стъпките на Аспарух се губеха във водата. И Слав изчака, докато две-три вълни се събраха, та вдигнаха по-висока вълна и като намокриха нозете му, заличиха следите от Аспаруховите стъпки. Чак сега Слав бавно тръгна назад към града.

11.

Но не беше съдено на княз Слав да тръгне към Подунавието на другия ден след срещата с Аспарух. Защото при него дойде славянинът Чръноглав, съветникът на хан Кубрат. И Чръноглав му каза:

— Княже Славе, княз Пребънд, князът на подунавските северяни, дойде при своите братя северяни при реките Десна и Сейна. Що мислиш да правиш?

А този княз Пребънд беше съсед на княз Слав и едва се съгласи да даде своя знак на Слав, че приема да се вика хан Кубрат в Подунавието срещу ромеите. И винаги княз Пребънд беше искал да извика на помощ източните и северните славяни, но тези славяни нямаха конница.

И княз Слав помисли и каза:

— Ще ти отговоря утре преди изгрева.

А през нощта князът току-речи до видело разговаря с Терес, но не решиха какво да правят. И на сутринта се разбра, че техният кораб няма да тръгне, и тъй съдбата реши вместо тях. Тогава княз Слав отиде при Чръноглав и му каза:

— Ще намеря княз Пребънд, за да му кажа какво съм решил. И да видим какво да правим двамата.

Чръноглав попита:

— А ти какво свърши?

И княз Слав не знаеше дали да му каже за Светилището на Големия конник, защото не разбра дали го повикаха като свидетел, за да говори навсякъде какво е видял, или трябваше да каже за съкровището само на подунавските князе, та да му повярват, че болгарите няма да тръгнат срещу тях. И княз Слав само рече:

— Видях хан Кубрат и той каза, че болгарите няма да тръгнат срещу нас.

Чръноглав повече не го пита нищо, а му даде стока и меден знак, че може да ходи по болгарските земи и да излиза през насипа.

Княз Слав попита Терес ще дойде ли с него при северяните. И Терес реши да дойде до граничния насип и там да чака княза.

А над Фанагория падна мъгла и заваля дъжд. Духаше и вятър откъм морето, като че ли морето вреше и вятърът навяваше парата и дима върху града. Комарите се отвяха или измокриха, та градът си отдъхна. И поклонниците на Аполон Лечителя казваха, че техният бог се е смилил над града, а продажните жени казваха, че ги е спасила Афродита Измамницата, тъй като те най-дълго седят голи и най-много страдат от комарите.

И поеха Слав и Терес нагоре срещу течението на река Днепър в голяма славянска ладия с шестнадесет весла — осем отляво и осем отдясно. И на всяко гребло имаше гребец, а четиримата мечкоподобни славяни гребяха всеки с две гребла. И нито една ладия не ги застигна; и насрещните ладии поспираха, за да видят как мъже гребат с две гребла едновременно. А надолу по Днепър слизаха ладия след ладия, сякаш реката беше улица в градище, защото Днепър събираше ладиите от три посоки — от запад откъм Балтика през Припет, от север откъм Холмгород през Волхов и езерата, и от изток през Десна и Сейм. И ако хората не си подвикваха, то конете в ладиите цвилеха и се приветстваха, а белият жребец на Рез с вдигната глава оглеждаше реката, сякаш той водеше ладията. И на единадесетия ден стигнаха праговете на реката. Там за пръв път влязоха ладиите и за пръв път болгарска стража разтвори вързопите им.

Но истински ги разровиха и огледаха в последната болгарска крепост, която стоеше на границата със славяните. И докато стражата оглеждаше вързоп след вързоп, князът се покачи на насипа, който опасвал, както му казаха, цялата земя на Кубратова Болгария. И като искаше да види славянските земи оттатък, князът видя отново степ и никакво поселище. А насипът беше висок двадесет стъпки и пред него имаше свободна ивица равна земя, наречена берма, по която можеше да се ходи. И пред бермата се ширеше ров повече от двадесет крачки, а дълбок десетина. Върху насипа бяха побити колове в две редици, две крачки между редиците. И в тези крачки земя между коловете растяха диви тръни, не бодли — храсти като дървета. И някому може да се стори лесно да мине такава преграда — какво пък толкова, някакви тръни, но клоните така се бяха вплели и оплели, че не човек, ами мишка не можеше да се промъкне. Само птици прелитаха над насипа, а хората и стадата — защото стражата пускаше стада оттатък, в степта — те минаваха през тесни врати с дървени кули от двете страни.

Когато княз Слав се върна, срещна го тарканът на граничната стража, който стоеше изправен пред отрупаните вързопи. И гледаше княза с такива очи, че не се разбираше дали ще каже: „Върви“, или ще каже: „Вържи го.“ А стражите имаха такива очи, защото по болгарския закон, ако стражите пропуснеха човек без знак през насипа, убиваха ги. Ако минеше един човек, убиваха един страж, ако минеха трима души, убиваха трима стражи. Кажи, как няма да пазиш?

А тарканът рече:

— Върви.

Веригата над реката се откачи и ладията на славянина мина. И на брега остана Терес с белия жребец.

Щом болгарската крепост се изтърколи назад — зад кръгозора, който се превърташе след лодката, сякаш залезе бяла дневна месечина, тогава княз Слав повели да приближат лодката до брега. И като протегна ръката си, загреба шепа трева и пръст от ниския бряг. Погледна отворената си длан и видя лист от живовляк, парче от лободово листо и връв стебло на повет. А същите треви растяха и оттатък насипа.

12.

Тогава най-сетне славянинът слезе от ладията и навлезе под сенките на дърветата. И още не искаше и не биваше да отпуска душата си — като щастлив мъж, който се е върнал от дълга бран и е срещнал любимата си жена, но около тях има други хора. И като каза на хората си да стануват край гората, сам князът пое на лов.

Както поклонникът, изминал хиляди поприща по суша и по вода, през снегове и пустини най-после достига храма на своя бог и тръгва между колоните на храма, така и славянинът тръгна между стъблата на огромните ели. А това беше светъл лес, та наклонени водопади светлина падаха между дърветата и пронизваха синия въздух. И насреща се вдигаха леки облаци пара, като парата в чашата на водопад. И светлите слънчеви струни трептяха с птича песен. В степта княз Слав се усещаше като човек, който е прерязал вените на китките си и стои сред степта като потопен в светло езеро. И кръвта му изтича, и той усеща, че се стопява в безкрайния простор, във вятъра и слънцето. А тук раната му се затвори и през очите му, през ноздрите му, през ушите му — дори през нозете, които докосваха земята, и през дланите, които докосваха дърветата, отвсякъде в славянина нахлуваха силата и покоят на великия лес. И душата на славянина се препълни и той повече не можеше да спре поглед на отделно дърво и на отделен цвят. Тъй душата му преля и стана като пълен извор, и стана гладка като езеро, та в нея се отразяваше цялата гора. И славянинът не усещаше, че върви, защото стъпалата му, колената му, бедрата му правеха каквото трябва, а той сякаш беше спрял, за да не разлее гладкото огледало на препълнената си душа.

И гората сама вървеше, не — плуваше край него, като че я носеше бавна река. А водите на реката, която влачеше светлия лес, преминаха край славянина и изтекоха, та почна да тече реката на тъмния лес. И се смесиха дървета с вечна зеленина — червеният лес, с дървета с широка шума — или черния лес. И около славянина стана хладно и тъмно, и папратите се вдигнаха нагоре, а мъхът по клоните увисна надолу. И влагата се разля върху пътеката. Най-напред върху земята се отпечатваха остри копита на лосове, елени и глигани, а се виждаха и следи от мечки, със забити в калта нокти, сякаш човек беше забил пръсти в земята. После пътеката се изглади и мътно засвети, и по нея оставаха само следите на славянина.

После и пътеката изчезна. И дърветата казаха на слънцето — не докосвай корените ни. И още — ще светиш там, където те пуснем. И не го пускаха да влезе в долния свят под клоните си. И славянинът вървеше, а насреща му течеше мрачният лес. Оголените корени се простираха пред славянина и той ги прескачаше, както се прескачат нозете на заспалите воини, когато се прибираш последен в стана. И между корените дебнеха мокри лигави гъби като огромни бели жаби. Птичата песен секна и спряха да се мяркат белите опашки на сърните, които като духове летяха между дърветата.

И славянинът каза на реката, която влачеше леса — „стига“. Спря и чу пред себе си шуртене на вода. И продължи да върви, та видя рижава вода, която се цедеше между дървета. И като коленичи, видя, че дъното е покрито с листа, наредени едно върху друго като люспи на червено-кафява риба. Потопи устни във водата и пи, и му се стори, че пие настойка от сто билки. Той познаваше вкуса на много води, защото всяка вода има свой вкус, но вода като тази не беше запивал. И като вдигна глава, славянинът видя светлина далече в гората.

И славянинът стигна до светлината, където дърветата се разстъпваха, но слънцето не беше властно и над тази открита плът на леса, защото това беше блато. И то беше обрасло с тъмен мъх и тъмни треви, от които лъчите не отскачаха, а попиваха някъде надолу. Но далеч напред се виждаха петна вода, черни като парчета обсидиан — онова бляскаво и твърдо стъкло, което търговците носят от Кавказ и от което правят черни мъниста. Славянинът не се уплаши от блатото, защото се усещаше лек, та безплътен, и знаеше, че не може да потъне. И като отсече дълъг прът, той тръгна през блатото. А земята — не беше това земя, ами люлка, изплетена от мъх, корени и треви — тази люлка се гънеше и люлееше под нозете му и следите от стъпките му се пълнеха с вода. И главата му се замая, сякаш го люлееше люлка или лодка, и той заби пръта в мрежата пред нозете си. Прътът проби тънкия пласт земя и потъна надолу. И не стигна дъно.

Тогава славянинът се уплаши, но не се засрами от страха си и се върна назад. А преди да се върне, обърна се и видя, че черна остра перка преряза черното огледало на чистата вода, а после видя да се подава остра глава с остри зъби. И вече не вървеше назад, а бягаше. Когато спря на брега, чу сърцето си да бие в ушите и гърлото си.

И чу вятъра. Не, вятър не чу и не усети и потта хладенееше по лицето и по тялото му, без да усети дори и най-слабия полъх. Славянинът чу гората. А той можеше, ако го оставят със завързани очи в нощна гора, да каже по гласа й каква гора се вдига около него. Защото никога не би сбъркал песента на елата, когато пее цялото дърво, с говора на дъба, когато се чува гласът на всяко листо. Никога не би сбъркал тъжния и трепетен звън на трепетликата с тихото свирене на брезовата шума. Но когато този омагьосан лес зашумя, славянинът чу едновременно шепот и вик, звън и грохот, чу младежки крясък наред със старческо мърморене. Чу гласове, които звучаха на стъпка от него, и гласове, които идеха като че ли от глъбините на векове. И чу гракането на гарван, но гарванът грачеше „квуа, квуа, квуа“, сякаш квакаше дърта жаба. И дори му се стори, че чува далечен лай на куче. Но над главата му прелетя тежка птица и крилата й лаеха „ауа, ауа, ауа“, като че лаеше куче.

И славянинът тръгна назад към стана. И гледаше слънцето да бъде откъм дясното му рамо, но това не беше лесно, защото нито слънцето се виждаше, нито пък можеше да се държи път в една посока. И князът разбра, че ще нощува в гората, та зачака да се мръкне. Но все не мръкваше. И князът се досети, че тук, на север, дните са дълги. И на залез той видя светлина между дърветата, която му се стори, че е сребърна вода. Помисли, че излиза на брега на езеро.

Но ето — пред него беше степта и от край до край тя беше облечена от сребърното рухо на коилото. И на кръгозора сребърните вълни на степта се сливаха със сребърни облаци. А слънцето беше толкова ниско, че се виждаха плавните извивки на степта и се виждаше как тя се гъне и загръща земята със сребърна козина. И князът за пръв път се наведе, та остави нежните пера на коилото да помилват лицето му. И си спомни за Земела.

И като тръгна покрай окрайнината на гората, славянинът се върна след залез в стана си и каза:

— Не можах да ударя нищо.

И легна, без нещо да хапне. И спа, и сънува гората.

13.

И тръгна княз Слав през тези безкрайни лесове в земята на северяните да дири княз Пребънд. И плуваше по широки и по тесни реки; или лодката му я влачеха от река до река по влекове, намазани с мас. И вървеше по пътеки, засипани с тор от коне, или вървеше съвсем без пътека. Много хора срещна княз Слав и много неща научи, докато настигне княз Пребънд. А гостуваше княз Пребънд на прочут старейшина от северяните. И княз Слав го намери.

Княз Пребънд и старейшината Яроволк бяха отишли на пчелина. Там отиде да ги срещне княз Слав. Но още отдалеч усети уханието на липи и носът му се запуши, та подпухна, и гърлото му се затвори, та не можеше да преглъща, сякаш беше преял. Кой знае защо сладката липа не обичаше княз Слав, а той я обичаше, пък не можеше да седи край нея, когато цъфти. Добре, че липата цъфтеше само от новолуние до пълнолуние или от пълна луна до нова луна — ще рече само четиринадесет дни. Но беше толкова велико дърво, че целият месец се наричаше Липец.

И княз Слав излезе на поляната и се спря. Ливадата беше окосена, за да не могат пчелите да берат мед от други цветя, а само от липов цвят. Целият друг край на поляната като че ли беше бряг на разпенено море и огромни пенести зелени вълни се вдигаха нагоре — вълна след вълна — и се канеха да се сринат на окосената поляна. Вдигаше се и се пенеше като морски прибой цъфналата липова шума. И липите бяха високи петдесет, та и сто стъпки, а бяха може би стогодишни, може би сто и петдесет, с огромни сиви стволове. И на тридесет стъпки от земята стволовете бяха гладки, защото клоните бяха изсечени, за да не могат да се катерят мечки. По стеблата стърчаха набити железни остриета с върховете нагоре, та която мечка можеше да се изкатери до пчелника, когато се хлъзгаше надолу, разпорваше се на остриетата. А пчелата живееше в мекото и податливо сърце на липата, издълбано от човешка ръка. Тъй пчелите излитаха едва на няколко крачки и вече се връщаха натежали от прашец и нектар. И като че ли самото дърво живееше с облака пчели, отделяше ги от себе си и пак ги прибираше в себе си — и те издуваха жълтата му корона със сияен облак от живи искри. А вътре в сърцето на дървото капеше и се утаяваше светлият мед. И цялата липова гора — и въздухът, и земята дори — бучеше със странната дълбока песен на пчели, които работят.

Княз Слав видя, че по огромна липа се изкачва човек, като се лови и се издига с една ръка по набитите остриета, като че ли беше направен не от плът и кости, а от облак — като пчелите. И на кръста му дори нямаше широк ремък, с който пчеларите бортници се прикрепяха за стеблото. А между зъбите си държеше светилник, от който димеше някаква билка, и когато дишаше, пушекът се люлееше, сякаш дишаше с огън. И князът видя как човекът се изкачи до пчелника, опуши пчелите и като бръкна в липата, извади медена пита. И също тъй леко заслиза към земята. Песента на пчелите изтъня, вдигна се нагоре и се развълнува; и облакът пчели около липата изтъня и се изду — после пчелите и облакът се прибраха в руслото си.

А мъжът с медената пита тръгна през поляната към княз Слав. И медената пита светеше в ръката му, и мед капеше по поляната, сякаш мъжът носеше в ръката си парче разтопено слънце. Княз Слав разбра, че мъжът го е видял отдавна, та е свалил мед да го посрещне.

И широко усмихнат, старейшината Яроволк каза на княза:

— Добре дошъл, княже.

Княз Слав му каза:

— Добре посрещнал, ала не ми подавай мед, защото ако хапна, после няма да мога да дишам. А не искам да върна ръката ти.

И Яроволк се наведе напред, за да не се покапе с меда, и вдигна питата до устата си, та отхапа голям залък. И медът капеше светъл и без багра — като вода. И Яроволк каза:

— И моят втори син е такъв — казват, че ние с майка му сме спали под липа, ала не е вярно. Ела, княз Пребънд те чака.

А княз Пребънд въртеше дръжката на медоцедачката, която беше сложена на липов пън. И от бъчвата, в която се слагат питите, течеше като бяло вино рядък мед, та пълнеше делва след делва. Двамина високи руси момци помагаха на стария княз. Но колкото и тънко да пипаха, пак мед светеше и лепнеше навсякъде — по бъчвата, по делвите, по плочите, и по косите и ръцете на младите мъже. И медът не личеше в косите им, защото бяха бяло — руси като липов мед, а изглеждаше, че като ли имат в косите си роса, и росата лови слънцето. И те се поклониха дълбоко на княз Слав. Наоколо летяха пчели, ала не с бавния тежък летеж на работна пчела, а бързо и ядовито, та гласът им беше друг. Иначе бръмчаха като отпусната дебела струна, а сега пискаха като тънки струни, изпънати до скъсване. И пчелите се лепяха по меда, а две-три пчели се бяха заплели в бялата брада на княз Пребънд, но той не спираше да върти лъскавата дръжка на медоцедачката и не махаше пчелите. И те сърдито бръмчаха, заплетени в космите на брадата му. И князът не спря да върти, когато пред него застана княз Слав. Княз Пребънд само рече:

— Добре намерил, съседе.

Княз Слав му отговори:

— Добре заварил, съседе.

И както въртеше дръжката — без усилие и без мъка, княз Пребънд присмехулно каза:

— Май се връщаш с празни ръце.

И княз Слав отговори:

— Да, връщам се с празни ръце.

Княз Пребънд му рече:

— Тогава си свършил работата, за която те пратихме. Дай ми назад моя княжески белег.

И спря да върти, и протегна ръка, та избърса дланите си в мокра кърпа. Княз Слав бръкна в пазвата си, за да извади наниза с излетите белези на подунавските славянски князе. Шепата му се напълни със златни знаци, сякаш държеше шепа пчели. Не, не бяха пчели, а оси, защото бяха жълто излети от злато. И князът вдигна наниза, та знаците увиснаха един под друг и се залюляха. А княз Пребънд се взря, ала беше стар и гледаше добре само надалеч и не видя своя знак. Но княз Слав го видя и го хвана. И нанизът увисна от двете страни на дланта му. Княз Слав прехапа нишката от двете страни на белега, та го подаде на княз Пребънд. И старият княз го погледна с протегната ръка — и като присви очи, позна го и каза:

— Да, този е моят.

А Яроволк рече:

— Дай ми го да го видя.

И като избърса ръцете си от медената пита, пое го и го разгледа, но отблизо, макар да беше навярно на петдесет лета. Яроволк рече:

— Нашият е, вълчата глава на северите.

И не рече „северяните“, рече „северите“, но то беше все едно.

А този знак беше чудноват и мъчен за разгадаване. И приличаше малко на звезда с различна дължина на лъчите. Два дълги лъча бяха разтворените челюсти на вълка, а два къси — ушите, и петият широк лъч беше вълчият врат. Яроволк рече, като държеше златния белег в отворената си длан:

— Слънце и вълк в едно. Небето и земята заедно. Защото нашият небесен пращур е Ярило ясното слънчице, а земният ни прабаща е вълкът. Затова нашата небесна слънчева половина ни тегли към песни, пирове и мирна работа, а земната ни вълча половина ни влече на крамоли, битки и бран. Ох, аз ли не знам какво е да си разделен на две — и двете да са едно, и да не могат едно без друго! Нали самото мое име събира в едно двете ми половини?

И чак сега княз Слав се досети, че наистина в името на стопанина се събират слънцето и вълкът, защото слънцето се наричаше Ярило. И се досети също, че небесни и земни пращури на болгарите конници бяха също слънцето и вълкът, но нищо не каза. А Яроволк се засмя и каза:

— И наистина не можех нито без пиршества и песни, нито без крамоли и бран. Не можех да живея нито без гъдулка, нито без меч. Добре, че Перун е разпределил желанията ни според годините ни. Когато бях млад и отидех някъде, излизаха и ме посрещаха. И ми казваха: „Ако искаш пир и веселба, да ти пратим сестра си. Ако искаш крамоли и бран, да ти пратим брата си.“ И като бях млад, казвах: „Пратете ми брата си.“ Защото умирах да си премеря с някого силите. А сега, като ме питат, отговарям: „Я ми пратете сестра си.“

И Яроволк отново се засмя. Но се смееше като човек, който знае, че не е загубил силата си, а само е поумнял. Защото ако беше заслабнал, щеше да си мълчи. И Яроволк каза:

— Дай ми да видя другите знаци.

И дълго ги въртя в ръцете си, та отгатваше зверовете, които знаците изобразяваха. И Яроволк рече:

— Ето — това е глава на зубър, бича глава. Това е орел. Това е мечка. Това е елен.

Но някои знаци не позна. И попита княз Слав:

— Кой е твоят белег?

Князът му показа бичата глава с двата прави рога. И Яроволк, като гледаше княз Слав, рече:

— Не приличаш да си от вятичите — те са чернобради, имат кръв и от Мордва, и от Меря, и от Мурома. Не си и от кривичите — те са бели като старци. Такива руси мъже имат радимичите, нашите съседи от север. Ами да не си лях?

И княз Слав трябваше да признае и да каже:

— Да ти кажа правдата, не зная от кои да кажа, че съм. Баща ми е от древляните, майка ми е от уличите. От нашите подунавски племена само северяните знаят откъде са и пазят името си. Другите родове са секли гори и са отсядали по речните долини, по реките, които берат извори от планината Маториеви гори или Стара планина, та вливат водите си в Дунава. И според долината и реката са станали племена и се нарекли по името на реката. Ние сме поломци — по река Лом. Има етърци по река Етър и витяни — по река Вит. Дори оттатък планината тимочани и моравяни се наричат по реки, които се вливат по Дунава. Повечето родови задруги, то се знае, помнят и знаят, че са поляни, словени, тиверци, драговичи, кривичи — ала само северяните имат чиста племенна кръв. И реките между Стара планина и Дунава са седем, и ние сме седем племена. Северяните са отделно.

А Яроволк прегърна княз Пребънд през раменете и рече:

— Кажи, както ни гледаш — няма ли веднага да кажеш, че сме северяни?

И наистина — двамата мъже си приличаха като братя, само брадата на старейшината Яроволк беше светлоруса, та в нея не личаха белите косми, а брадата и косата на княз Пребънд бяха снежнобели. Но иначе и двамата имаха едри кости, широки рамене и широки китки, и дебели сини вени, които усукваха ръцете им като лозови пръчки. Лицата и на двамата не почерняваха от слънцето, а почервеняваха и ставаха като току-що излят бронз. А очите им бяха тъмносини.

Княз Пребънд тихо каза:

— Когато моят прадядо е забил мечи череп върху кол на оградата и е напуснал родовото градище, ей онези липи са били като стрък шибой.

Стареят Яроволк каза:

— Ние сме дялани от липово дърво.

Ала това не беше вярно, защото липовото дърво е меко и лесно може да откъртиш от липата клон, дори дебел колкото мъжка ръка. А тези хора, и да ги сечеш с брадва, трудно щеше да отдялаш от тях дори треска.

И Яроволк каза:

— Тръгвам напред да кажа на жените да приготвят. Вие вървете след мен.

И се плъзна в гората като сянка, а двамината подунавски князе тръгнаха бавно след него. Княз Слав каза:

— Хан Кубрат отказа да даде конници. Ала степта ще дойде при нас — само че като враг. Старият хан каза, че няма да дойде, но той скоро ще умре и в същия ден с него ще умрат намеренията му. Степта иде, княже Пребънд.

И княз Пребънд му каза:

— Ти приказваш така, защото искаш в мир да те изберем за ратен княз. Няма да ме накараш в мир да призная някого по-горе от себе си. Славяните в мир живеят всеки за себе си.

А княз Слав каза:

— Кажи, че искаш, и аз пръв ще вдигна ръка — тебе да изберем за ратен княз. Не е главното кой ще е — трябва да бъде един.

И княз Пребънд каза:

— Ето — затова не те харесвам. Мек си, много говориш. Какъв мъж си ти, като си готов веднага да ми отстъпиш първенството?

Княз Слав каза:

— Степта идва.

И се спря, огледа се и като се наведе, успя да откърти парче пръст от пътеката. Показа на княз Пребънд парчето, което лежеше на дланта му, и рече:

— Погледни тази пръст, тъпкана от човешки нозе. Това е глина. Виж — кърти се на буци. Земята е опечена, твърда е, не диша. Когато завали, водата на локви се събира върху тази пръст — и пръстта става кал. Такава земя е ромейската — вкоравена, без въздух. Тя не пуска до себе си нищо ново; в нея всеки човек е притиснат от другите и не диша спокойно. Когато върху такава земя падне ново семе, то загива.

После княз Слав се наведе и взе шепа пръст от дъното на вадата до пътеката, където при дъжд течеше поток. Показа пълната си шепа на княз Пребънд и му каза:

— Това е суха песъчлива земя. Гледай — сипе се на прах. Духне ли — отвява се като плява. Това сме ние, славяните. Песъчинки, всяка за себе си. И ние още не ставаме за посев — семената ще ги отвее вятърът.

И княз Слав махна с ръка, та пръсна пясъка наоколо си, сякаш сееше. И се чу как пясъкът прошумоля по листата на дърветата и по стеблата на тревите.

А накрая Слав прекрачи в гората и загреба шепа черна пръст от корените на дърветата. И като се върна при Пребънд, показа му пръстта и рече:

— Ето, това е чернозем. Притиснеш ли го с ръка — виж, разпада се на дребни бучки, търкаля се в дланта ми като лешници. И не цапа ръцете ми. Това е зряла земя. Такива трябва да станем ние, славяните, за да отгледаме семена. С мярка съединени, с мярка отделени. Не печени грънци, не и пясък, а земя на зърна — да запазим волята на вечето, на събраните мъже, но да свържем отделните племена.

Княз Пребънд замислено гледаше пълната шепа на Слав. И му каза:

— Да, ти държиш в ръката си земята, която е отгледала славяните. За да ме намериш, ти си минал през нея. Слушай, княже, тук има мъже, пред които ми идва да се поклоня до земята — за пръв път през живота ми. Тук има жени, пред които бих паднал на колене — за пръв път през живота ми. Да, искам такава земя, искам такива хора.

Княз Слав каза:

— Тук е люлката на славяните. Но славянското племе не може вечно да живее в люлка. Ние, славяните на юг от Дунава, стигнахме Пелопонес и Атина, ляхите и волиняните срещнаха германците, кривичите и словените опряха морето на Балтика. Антите пресякоха степта и слязоха на Черно море. Ние не можем да се върнем назад. Нашият свят, който се е плавил и преливал от преселения и пожари, сега полека-лека почва да изстива, да се вкоравява и да приема своите очертания. И сега се вижда, че ние сме застанали на пътя на степта. Зад нас на запад са италийци и германци, но ние стоим между тях и степта. Не ни остава нищо друго, освен да спрем потока на степта.

Княз Пребънд му каза:

— С каква цена, княже Славе? И на каква цена? Нима ти искаш да станем като ромеите? Нима ти искаш да превърнем нашите горди люде, които на кръвта връщат с кръв, в жалки селяни, които се влачат в твоите нозе, в нозете на княза? Ти искаш да сме силни? Ние и сега сме силни. Искаш да сме по-силни? Добре. Но тази сила може да бъде платена само с насилие. Ти искаш да събереш голяма дружина, като казваш, че без дружина няма да има войска.

Княз Слав му рече:

— Степта идва.

Княз Пребънд рече:

— Дружината ще тръгне по градищата да яде, да пие и да насилва. Иначе няма да е дружина. Ти може да си добър човек, дружината е винаги зла. Затова ние ще се бием по дядовски, по родове — син до баща, брат до брата. Така всеки е готов да умре за другия.

Княз Слав каза:

— Ти не си видял болгарската конница. Там всеки конник е като брат на хиляда души.

Княз Пребънд каза:

— Ти искаш да заплатиш спасението ни — и спасението на разни там италийци и германци, като превърнеш своята земя в гробище на своите дядовски закони и своята волност.

Княз Слав каза:

— Погледни тази пръст. Нима тя не е гробище? Нима тя не е родена от телата и смъртта на неизброими поколения дървета, треви, зверове и хора? Но тя е и дом, и гробище, и люлка.

И Слав се наведе, та грижливо посипа шепата пръст върху земята. И като се изправи, каза:

— Нещо ще умре, нещо ще остане. Аз знам, че степта идва. Ако дойде и премине връз нас, няма да остане нищо.

Княз Пребънд тръгна по пътеката, но се спря, та изрече, като гледаше напред, а не към княза:

— Ако дойде, пръв ще я посрещна с меч в ръка. Не мисли, че съм сляп — и аз виждам, че времето гази старите закони. Но се моля да не дочакам деня, в който то ще стъпи върху моето племе. Зная, че не мога да се боря с Времето, но не искам да приближа новия закон дори с един ден.

И княз Слав каза:

— Степта идва.

А Пребънд тръгна по пътеката, без да дочака Слав.

14.

Когато княз Слав влезе в поселището на старея Яроволк, стори му се, че се връща у дома си. Защото видя същите почернели покриви от ръжена слама и същите хижи — полузаровени в земята, пръснати една до друга край бавната река. И както край Дунава и тук хижите се рояха и се опираха една до друга, защото родовете растяха. И от прародителското гнездо към новите израстъци водеха подземни ходове, та хижите бяха съединени и разклонени като корени на дърво. Зад хижите зеленееха нивите, извоювани от гората. И в нивите се свеждаха жени, и по-рядко мъже, които се изправяха и поздравяваха старейшината и гостите му.

А зад нивите почваше еловият лес, изправен като стена, която връщаше гласовете. И долните клони на крайните дървета се спускаха до земята и се сплитаха с тревите — като зелена стена, където и най-малката цепнатина е запълнена с мъх.

И през долината течеше реката и се виждаше, че е бистра на светлото, а под сенките на дърветата водата й потъмняваше. И на голия мокър бряг насреща имаше полепнали жълти листа, сякаш бяха светли следи от златни елени. А по-добре се виждаше в тъмната вода, където блясъкът не слепеше очите. И там се виждаше как плуват едри стройни риби. Дори рибите идваха на плиткото, като да погледнат хората, а когато върху им паднеше сянка на човек, с едно извъртане на опашката се стрелваха в дълбокото, като вдигаха лек облак от дъното — сякаш бягаха, а не плуваха.

Нозете на княз Слав крачеха по единствения път, който вървеше край къщите и край реката, а мисълта му вървеше под елите, по сиво-кафявия губер от изпадали елови иглици. И челото му се къпеше в света на светлината и пред очите му прелитаха пеперуди, а мисълта му летеше безшумно като бухал през здрачния свят на гората. И княз Слав беше щастлив.

А старейшината Яроволк живееше в старото градище, откъдето беше тръгнало да се разселва цялото поселище. Там две реки събираха бавните си води, та бяха издълбали малък полуостров. И стръмните брегове бяха продължени с греди, почернели от години, от мъх и от плесен. А върху гредите се издигаше дървена кула, над която летяха гълъби.

И старейшината Яроволк влезе през дървената порта на градището заедно с двамата князе. И първи го посрещнаха децата. Те тичаха насреща му — двадесетина деца, че и повече — от седем години надолу, и се заловиха за ръцете му или обгърнаха с ръце нозете му. И едно дете каза:

— Дядо, попитай ме — какво искаш?

Яроволк рече:

— Какво искаш, Добрица?

Детето рече:

— Искам медена пита.

А второ дете каза:

— Дядо, попитай ме какво съм уловил?

И Яроволк попита:

— Какво си уловил, Хвилибуде?

А детето отговори:

— Уловил съм пеперуда.

И я показа на дядо си. А Яроволк, който никак не приличаше на дядо, приклекна, та сложи торбата си на колене. И извади от торбата две медени пити, увити в много листа от лобода. И като разгъна питите, взе да ги чупи и да раздава парчетата на децата.

Князът гледаше градището. И до десетината хижи се издигаше домът за жените, където тъчаха, предяха и шиеха, и както му е редно — половината дом беше затворен с арати и прозорци, а половината беше открит трем, с покрив, подпрян от дялани и рязани стълбове. И на трема седяха събрани дузина жени — и половината имаха открити коси, които светеха във влажната сянка на трема, защото славяните покриват косата на жената, след като се омъжи. И князът ги хареса всичките — и младите с нежните кръгли лица, и трудните жени с издути кореми и големи очи, и стопанките с омекнали вече уста и с бръчки на челото. А ръцете му жадуваха да докоснат женска ръка.

До трема на жените се вдигаше домът на мъртвите, изграден като домовете на живите, само вдигнат върху четири дебели стебла, та под пода му вееше вятър. И покривът му беше от борови греди, а не със слама. И нямаше врати и прозорци. Вътре в полумрака лежаха делвите с праха на мъртвите бащи, майки и деца, които бяха вървели по облепената с плочи пътека, а сега гледаха от своя вечен дом как живите вървят по същата пътека. А в пролуките между плочите на пътеката имаше жълти ивици от прашеца на липите, та всяка плоча светеше, обградена от жълти ръбове.

И князът отиде пред дома на мъртвите, свали кожената си шапка и като сведе глава, помоли се за душите на всички, които си бяха отишли, за да отворят място на тези, които идеха след тях. И както беше със затворени очи, стори му се, че гората и градището бавно се стопяват в зелена вода. И водата го вдигна, но не го понесе, само отдели нозете му от земята, както и домът на мъртвите беше привдигнат над земята. И човешката глъчка, и жуженето на пчелите, и удрянето на чук върху наковалня потънаха в зелената вода и сякаш идеха някъде отдалеч. А когато отвори очи, княз Слав видя да се люлее пред очите му цвят на шипка. И той откъсна вейка и се убоде. Върху земята капна ясна капка кръв. И той се зарадва, защото кръвта беше истинска жертва пред мъртвите. И закрепи клончето шипка между две зеленясали греди. После се върна при другите и видя, че Яроволк, изправен сред децата, гледа към него с топли очи.

А откъм ковачницата дойдоха трима мъже с изпотени тела, черни като от лъскав обсидиан — черни като водата на горското езеро, до която княз Слав не успя да достигне. И те преплетоха пръсти за поздрав с княза; и дланите му почерняха, а върху черното изби червената капка на кръвта, която все течеше от раничката на шипката. И князът усещаше необяснимо щастие. А княз Пребънд беше мрачен.

Старейшината Яроволк каза:

— Нека не влизаме още в общия дом. Старейшината на холмгородските търговци, Радагаст, син на Ардагаст, като научи, че двамина подунавски князе ми гостуват, поиска да ви срещне. Чакам го да дойде по пладне.

Княз Пребънд се учуди и каза:

— Как? Старейшината е научил в Холмгород, че аз съм тук, и е успял да дойде от Холмгород до тебе?

А Холмгород беше далече, далече през неизбродими лесове и пътят дотам вървеше по реките, но беше дълъг и труден. Яроволк се засмя и каза:

— Не, но Радагаст гостуваше на полянския княз в Киев и там е научил.

А Пребънд попита:

— Откъде ти пък знаеш що ще стори Радагаст и че ще дойде тъкмо днес по пладне?

Яроволк каза на двамината князе:

— Елате с мене.

И те тримата се изкачиха на дървената вишка, която не беше нищо друго, освен гълъбарник. И безброй гълъби се въртяха около тях, когато се качваха по скриптящата стълба, а когато стъпиха на площадката, гълъбите накацаха най-напред по раменете и главата на Яроволк, пък после и по раменете на двамината князе. А на площадката имаше едно босоного хлапе, което се поклони смутено на князете и се свря в един ъгъл, да не им се пречи. И лъкът, който държеше, беше по-висок от него и не можеше да се свие, та стърчеше над него.

И Яроволк каза, като милваше гълъб в ръцете си:

— Ето моите и на другите старейшини крилати гонци. С медно пръстенче върху крачето на гълъба се закрепя парченце брезова кора, а на брезовата кора се пише писмо.

И той посочи десетина клетки, наредени около площадката. А гълъбарникът, клетките и площадката бяха украсени с везано дърво като къщички от приказка. И във всяка клетка имаше гълъби, които ходеха неспокойно нагоре-надолу, гледаха през пръчките, та искаха да полетят. Яроволк каза:

— Ето — това е клетката с гълъбите на радимичите. Тези гълъби са смоленски, тези волински, тези са от поляните, тези от вятичите. Вижте, дори клетките са различни. Ето, полянските са от върба. А моите клетки и моите гълъби са пръснати навред по славянските гори. Ако искаш, да пратим три гълъба до Холмгород и да пишем, че старейшината Радагаст е дошъл при старейшината Яроволк. Ако някой го търси, да прати мои гълъби.

А княз Пребънд попита:

— С какво писмо пишеш?

А Яроволк отговори:

— Не си ли виждал нашите, рошките знаци?

И княз Пребънд замълча. А после попита:

— Защо пращаш три гълъба?

Яроволк му посочи небето. И каза:

— Погледни ги.

А в небето плуваха три орела и единият жаловито крещеше. И орлите лежаха в небето с разперени крила или ги сбираха и се гмуркаха надолу, но пак разперваха крила, сякаш се къпеха в небето. И орелът, който крещеше, слизаше ниско и се плъзгаше над нивите край гората. А в синьото небе се виждаше черен, и пред гората се виждаше сребърносив. И ако човек за миг само го изтървеше от поглед, когато летеше над нивите, намираше го отново в небето, да се къпе в топлия дъх на гората, който се вдигаше нагоре към слънцето.

И Яроволк каза:

— Много са ястребите и соколите над нашите гори. Дори се иска щастие от три гълъба един да се върне в своето гнездо.

А Пребънд рече:

— Ала се връщат, нали?

Яроволк рече:

— Всички. Освен изядените. А този сополивко хем пази гълъбите с лък в ръка, хем тръби с рог, ако види нещо над селото. В гората, все едно, нищо не може да види.

И наистина — гората се простираше наоколо като зелено море. Какво ставаше във водите на това море, под покрива на най-горните слънчеви клони, това знаеха само горските божества. От гората излизаха едните катерички, които се мятаха като къси гъвкави змии в окрайнината на човешката поляна. А нивите и хижите на поселището бяха като остров сред морето на гората.

Яроволк рече на хлапето:

— Я надуй рога, да видя дали можеш.

И хлапето се измъкна иззад клетките, където се беше сгушило, и подире си изтътри огромен рог, висок колкото него, може би от гигантски вол, а може би от незнайно животно. И като сложи широкия край на рога върху дърветата на площадката, хлапето взе да надува другия край.

Има свирки, които запяват, щом ги докоснеш. Дори има такива, дето свирят, преди да ги надуеш. Но този славянски рог не беше такъв. Най-напред се надуха бузите на хлапето, а после то цялото сякаш се наду. И нищо. Сякаш дъхът на детето се стопяваше в рога.

Тогава Яроволк се ядоса и грабна рога, но дори и в неговите големи ръце рогът изглеждаше огромен. И Яроволк се наду, та почервеня. И се усещаше как дъхът му се сгъстява вътре в рога или се лута като из пещера. А после излезе.

И мощният тръбен звук се разнесе под небето. И не се лееше, а се къртеше, сякаш се срутваха скали. Излизаше неохотно от рога като рев на бик, който бавно се разярява. Преди това се сгъстяваше и напираше — после излизаше.

Княз Слав видя как из трема се изсипаха като рояк пъстри птици жените и като сложиха длани на челата си, загледаха се нагоре. И ковачите излязоха пред ковачниците. И от всеки дом излезе я старец, я старица, я жена с гръдно дете. Дори в кошарата, преградена в единия ъгъл на градището, върху черната отъпкана пръст се белна крава с малко теле, досега пладнувала под навеса. Само от дома на мъртвите не се показа никой.

А гълъбите тревожно се разлетяха и на площадката не остана кацнал гълъб.

Яроволк тежко отпусна рога на дървения под, пое си дъх и задъхано рече:

— Ето — така се тръби.

И хлапето го гледаше със светнали от обожание очи.

15.

А когато старейшината на холмгородските търговци Радагаст, син на Ардагаст, най-после пристигна, тогава в общия дом се събраха само четиримата мъже — Яроволк, Радагаст и двамината князе. И най-напред жените влизаха и излизаха, та носеха дивеч, риба, гъби, солени треви и плодове, сирене и мляко, топли питки и тънки тиганици. А Яроволк вадеше от един зимник, покрит с капак, все нови и нови мехове с вино или делви с медовина, в които бяха накиснати горски плодове.

Приличаше този Радагаст, син на Ардагаст, едновременно и на Чръноглав, съветника на Кубрат, и на Шаргакаг, другия му съветник. Ако застанеха един до друг Чръноглав и Шаргакаг, никой не би се досетил да ги нарече братя. Но ако помежду им седнеше Радагаст, всеки би казал — братя са. Защото Радагаст щеше да ги съедини, защото Радагаст беше наполовина Чръноглав и наполовина Шаргакаг. Имаше брадата и очите на Чръноглав и корема с чугунената плът на Шаргакаг. А беше Радагаст наполовина воин и наполовина търговец. Като воин беше стигал с ятото славянски ладии — всяка ладия от едно дърво, със сто воини — чак до Крит, когато преди четиридесет години славяните разграбиха острова. А преди двадесет години с друго ято славянски ладии стигна до италианското пристанище Апулия. Докъде беше стигал като търговец, знаеше само той. Сега водеше холмгородското тържище, което беше голяма работа, защото там се събираха нишките от паяжината на пътищата от целия Север.

А Яроволк даде знак и жените се поклониха, та изчезнаха. И затвориха вратата след себе си. В горницата на общия дом стана по-тъмно, притъмня и в душата на княз Слав, който се беше радвал на женската хубост. И пак се усещаше у дома, защото жените имаха същите бели везани пазви, същите сукмани и същите пъстри престилки, под които пъхаха ръцете си, когато чакаха край трапезата.

Тогава старейшината Яроволк се изправи, та отиде към дървената стена на горницата и другите трима го проследиха с поглед. И като вдигна ръце, помислиха, че ще откачи някое от оръжията, що висяха по гредите. А освен оръжия, по стената имаше челюсти на невиждани глигани със зъби, кажи-речи, две педи, имаше и озъбена глава на щука, която би могла да изяде вол, и разни вещи като брони, дрехи и кой знае какво, кой знае кога пленено в битки от северяните. Имаше дори един сребърен сокол — от ония, които върху прът са водили римските легиони. А Яроволк отвори тайна вратичка, невидима в гредореда, та измъкна гърне. И като го сложи на масата, каза:

— Това е мед. От него можеш да ядеш и ти, княже Славе, защото е само от бял бор. Всеки единадесет години се ражда чудноват мед с чудновати свойства. Ако си болен — оздравяваш. Ако си пиян — изтрезняваш, ако си трезвен — опияняваш се. Този мед е събиран още когато бях млад. Опитайте.

А медът беше твърде тъмен и нито рядък, нито замръзнал, ами като омекнал сняг, преди да се стопи. И медът не сладнеше. И като кусна от меда, тогава най-после Радагаст проговори и каза:

— Княже Славе, получих вести от Чръноглав, съветника на Кубрат. Той твърде похвално говори за тебе и мисли, че сега болгарите няма да тръгнат към Дунава — нито като приятели, нито като врагове, защото се страхуват от тюркутите.

А княз Пребънд, като чу за похвалните думи към Слав, вдигна купа с медовина и закри с дъното на купата лицето си. Защото лицето му беше потъмняло.

Умният Радагаст продължи да говори и каза:

— Още по за похвала е твоята мисъл, княже Пребънд, да доведеш северянските воини на помощ на северяните до Дунава. Ала сега северяните няма да тръгнат. Добре са тук сред горите. Няма глад, няма мор, търговията върви. Тъй мисли и тъй каза князът на северяните.

А Пребънд остави купата на масата и едва не я строши, защото беше от печена глина. И каза:

— Ще рече, и двамата с княз Слав сме за хвалене, а и двамата не сме свършили нищо.

Радагаст му рече:

— Не е така. Защото днес не е утре, но днес се мисли за утре. Тук ние сме се оправили; през славянските земи вървят торни пътища — където няма летни, има зимни. И добри пътища имаме към юг, а това са реките Волга, Дон и Днепър. А нашите реки и влековете между тия три велики реки — от Днепър през Десна и Ока във Волга, и от Ока през езерата в Дон, тях ние сме оправили и навсякъде има лодки, дървосекачи, коне и волове. Ала и трите реки през гората текат с чиста вода, а надолу по тях сякаш тече земно масло. И се знае, че земното масло лесно пламва. Защото Волга, Дон и Днепър текат през степта. Пламне ли степта, ще пламнат реките — и край на пътищата. Това е. Сега сме добре, макар по Волга да не плуват, защото тюркутите са като гладни дървеници в изоставена къща — смучат кръв и за гладните си дни. Но все едно, дори да слезеш по Волга, пак към Константинопол трябва да минеш през Болгария. Днес болгарите вземат разумно — едно от десет. И ромеите вземат едно от десет. Като сметнеш отиването и връщането — и данта, и даровете, вземат ти половината и пак има сметка. Но… степта ще пламне. Тогава ще изгорят и пътищата.

И Радагаст също вдигна купата с медовината. Не пиянееше, само очите и лицето му светеха.

А княз Пребънд му каза:

— Радагасте, хората не живеят само от размяната — и дори не от размяната, а от това, което изкарат със свои ръце.

И Радагаст му каза:

— Добре, че каза размяна, а не каза търговия. Че размяната не е само търговия, ами е среща и учене на ум. Не живее човек без човека, княже Пребънд, нито племе без племето. А срещата е и запознанство, и радост, и любов, ако щеш. А за среща трябват пътища. Затова — слушай.

И Радагаст се наведе напред, та събра четирите глави, сякаш някой щеше да ги подслушва. Но какво ли не прави медовината. И тихо каза:

— Изпращаме тежък керван по нов път. Пеши керван — на човешки и конски нозе — през славянски земи, тук-таме през планините на траките, направо на юг, до вашия Дунав. Вече са минали наши хора по този път, но още не го познаваме добре. Пък и лесно минава някакъв дребен търговец — дребна алчност буди. А големият керван може да вдигне и княз с войска насреща си. От Дунава до Маториевите гори, през проходите, керванът е ваш — на подунавци. Ние ще изпратим с кервана петстотин души воини — всеки с два коня — и тези петстотин души ще останат при тебе, княже Пребънд.

А княз Пребънд, без дори да се замисли, рече:

— Не ми трябват тези петстотин мъже с мечове. Не ми трябват и конете им — при мене няма степи за препускане. Аз дойдох да търся двадесет хиляди северски меча, за да премина планините и да навляза в ромейска земя. Не ща петстотин хрантутници, дето ще тръгнат из поселищата и ще насилват жените и дъщерите ни. Не ги ща.

И княз Слав рече:

— Добре, нека останат при мене. Аз ще ги храня.

И старейшината Радагаст рече:

— Ако някой от воините умре, вирата ще я платим ние, холмгородските търговци.

И Пребънд се изправи и като протегна жилеста ръка към княз Слав, рече му в лицето:

— Видя ли, това искаш ти. Искаш дружина, с която да наложиш волята си на нас, другите подунавски князе. Ама няма да я бъде.

И княз Слав не му отвърна, а наведе глава, защото се засрами пред стопанина и пред другия гост. Яроволк каза:

— Княже Пребънде, седни. Зная болката ти — и мене ме боли. И тази болка не се дави в медовина. Но правдата е, че степта може да плисне върху нас. По-добре срещнете я заедно.

Пребънд седна и каза:

— Като дойде, ще се съберем.

Яроволк поклати глава и каза:

— Късно ще е, за зимата се готвят през лятото. Страшно е да се говори, да не се вика злото, но правдата е, че тогава ще видиш да идват при тебе северски воини. Защото когато степта надолу се затвори, ние няма да можем да изядем всичкия мед, дето го вадим и цедим. И няма да можем да легнем върху всички кожи, които одерем. И няма да смелим всичкото зърно, което ожънем. Тогава всички мъже няма да вадят мед, да бият зверове и да орат. И ще опустеят реките и влековете и свободните мъжки ръце вместо рало ще хванат меч. Тогава ще видиш северци да идват при тебе, а може и аз да дойда, но не вярвам много да ми се зарадваш. Защото искам да слушам как бръмчат пчелите, а не как бръмчат стрелите. Искам делвата с моята пепел да лежи в ей оня дом на мъртвите, посред моето градище. Но… гълъбите казват друго. Степта дими — и ще пламне.

Пребънд каза:

— Нека гори. По-добре — ще ни оставят на мира. Нека се избият помежду си, проклети да са.

И той пак пи. А след него пи и Радагаст. И каза:

— Дано. Но дори само да се бият помежду си, пак Волга, Дон и Днепър ще се затворят. Ще рече — трябва нов път. Да пием за новия път и нека толкова пъти минем по него и толкова хора и коне да минат по него, та фъшкиите на нашите коне да го затрупат до колене.

И Радагаст пак вдигна купата. И ще не ще, и Пребънд трябваше да вдигне купата и да пие за новия път, а заедно с него и за петстотинте мъже северяни, и за хилядата коня, които щяха да отидат при княз Слав.

16.

Когато носът на ладията застърга върху желязната верига, която преграждаше реката, княз Слав видя на брега Терес и до него белия жребец. И когато славянинът слезе на брега, Терес само рече:

— Върна ли се?

А жребецът цвилеше радостно и търкаше муцуната си в рамото на княза. И князът извади от кожената торбичка на пояса си кръгли вкоравени меденки, които му бяха пекли жените от Яроволковото градище, та взе да храни жребеца от длан. И Терес нищо не рече, макар иначе да не даваше на княза да храни жребеца.

И князът разказа на Терес какво е видял и чул. Кратко го разказа, защото — все едно, князът разбираше, че каквито е преживял, не може да се разкаже. А Терес му каза:

— И аз видях нещо и ще ти го покажа.

И тарканът на крепостта позволи на Терес и княза на другия ден да излязат от вратата на крепостта, оттатък — на славянска земя. Цял ден яздиха Терес и князът, преди да видят черна сянка на гора. И стигнаха до неголяма река; и от другата страна на реката се вдигаше гора, а от тая страна се простираше степ. Терес каза:

— Гледай.

Върху степта се виждаха зелени кръгли петна, като че ли бяха зелени главни от изгорял огън. И тези тъмнозелени петна лежаха ниско върху земята. Но имаше и зелени клади — кръгли и остри, високи до пояса на мъж, толкова правилни, сякаш бяха въртени на грънчарско колело. И в тези зелени купчини не се виждаше нищо, тъй гъсти бяха клоните им, сякаш ги намяташе зелен губер. И като скочи от седлото, Терес накара и Слав да слезе от коня. И му каза:

— Пипни тези купчини.

И княз Слав пипна с ръка и се учуди колко гъсти и силни са клоните на храста. После видя, че това не е храст, ами са десетки или стотици малки елички, които растяха толкова близко една до друга и така сплитаха клони и стебла, че човек можеше да седне на зелената клада или да се облегне на нея. И върху ниските петна зеленина елхичките бяха разни на ръст, а в заострените купчини една или три — пет ели се издигаха в средата и край тях в кръгове слизаха другите елхички, докато крайният кръг стане по-нисък от трева. И Терес каза:

— Ела.

И като се качиха на конете, препуснаха към едно високо дърво. А като приближиха, княз Слав видя, че това не е едно, а пет-седем дървета. Ала трябваше да слезе от коня и да се завре под зелената шатра на клоните, за да види, че дървото има пет-седем стебла. Защото, като го гледаше отвън, виждаше му се едно дърво — тъй хубаво дърветата бяха подредили клоните си. И пет — седемте дървета бяха почти равни на ръст.

А Терес пак каза:

— Ела.

И го заведе при друго дърво, още по-високо и силно. Но князът разбра, че това дърво има само едно стебло. И князът мълчеше, като разбираше, че Терес не го е довел дотук да му показва дърветата.

И Терес каза:

— Ето, най-напред хиляди семена запалват едно зелено огнище в степта. И остават стотина и от тях само няколко се издигат в средата, та става елов храст. После от този храст се издигат няколко посестрими ели, та се подпират една друга и така устояват на зимния вятър. И накрая остава само една ела, достатъчно силна, за да се бори сама с вятъра. А защо загиват другите около нея — тя ли ги убива, те ли си отиват, защото вече не трябват, това и не разбрах.

И Терес добави, та каза:

— Слушай, княже, тия зелени клади сте вие, славяните. Вие сте изтъкани от родове — трудно вдигате вождове, много сте и се крепите един други. Това е и хубаво, и лошо. А болгарите са ония дървета с няколкото стебла — при тях племената вече са се събрали и се крепят едно друго. Траките, това сме ние, самотните ели. Тракиецът само това прави — да вика: „Аз“… „Аз“…! Ако знаеше нашата вяра, щеше още по-добре да ме разбереш. Цялата ни вяра учи как един човек — отделният човек — остава вечно един и вечно безсмъртен. Не зная дали има друг народ, който се страхува толкова, че отделната душа ще изчезне, та толкова като траките да се грижи за безсмъртието на душата. И това е и добро, и лошо.

И Терес добави още и каза:

— Това видях и това си мислих, когато те нямаше, княже Славе. И не зная къде е правдата — при вас, при болгарите или при нас, траките.

А княз Слав се подсмихна и каза:

— Жрецо Терес, благодаря ти, че ме доведе. Аз пък видях как гората ще завладее степта. Видях как лесът ще мине реката и ще насели степта. Кажи ми, знаеш ли кои племена и народи са минали през тази степ?

И Терес се замисли и му каза:

— Преди да тръгна, дълго се рових в пергаменти и плочи, защото човек трябва да знае къде отива и при кого отива. Слушай. Най-напред в степта са били кимерийците. Или скитите. Никой не знае дали скитите са дошли отнякъде, или тази степ ги е откърмила. И тъй — първи са кимерийците.

Княз Слав сви малкия пръст от лявата си ръка. И Терес каза:

— Мога да ти разказвам за скитите, докато слънцето залезе, и цяла нощ, докато слънцето изгрее отново. Но само ще ти кажа, че след скитите идват сарматите и масагетите. Сарматите са били четири племена — язиги, роксолани, сираки и аорси.

Княз Слав сви още два пръста на лявата си ръка — за сарматите и за масагетите. И Терес каза:

— Всички тези племена идват от изгрев-слънце. Тогава от запад идват нашите траки — племето гети. Свий един пръст.

И Слав сви палеца на лявата си ръка и затвори ръката си в пестник. И Терес каза:

— Щях да забравя аланите.

Княз Слав сви първия пръст от десницата. И Терес каза:

— От запад идват и готите.

Княз Слав сви втори пръст от десницата. И Терес каза:

— Споменавам ти племената на бастарните и певкините.

Княз Слав сви едновременно два пръста на десницата. И Терес каза:

— Тогава идват хуните и помитат цялата степ.

Княз Слав затвори в пестник и десницата. Сега и двете му ръце бяха свити в постници. И Терес каза:

— Къде ще броиш болгарите, с техните племена оногури, кутригури и утигури? А почвам да си припомням и много други племена.

Княз Слав разпери пръстите и на двете си ръце и рече:

— Стига.

И Терес му каза:

— Ти, княже, не мисли, че племената са вървели като пожари, които са изпепелявали степта. Много древни племена и до днес живеят, макар и не в силата си — като аланите, готите и хуните. А и другите са дали кръвта си на степта. Пък и какво ли знаем за степта, като, кажи-речи, всичко го знаем от елините, а те са гледали отдолу, от брега на Черно море, и дотук, където сме ние с тебе, дори не е стигал погледът им.

А князът и жрецът говореха, слезли от конете. И над тях бавно падаше вечерта. Княз Слав каза:

— И докато тук, в степта, са идвали и отминавали десетки племена, ей там оттатък, в леса, винаги е живял моят народ, северяните. Воювал е, търгувал е, смесвал е кръвта си с тези племена, стигал е дори до морето — и винаги ей зад тази река, ей под ония дървета, винаги са живели северяни.

Той се качи на седлото. И Терес също възседна коня си, без да каже дума. И двамата тръгнаха през смълчаната вечерна степ.

А княз Слав си мислеше, че там, на север, денят още гори над градището на Яроволк, защото на север летният ден е дълъг. Но в градището вече се връщат пчеларите от пчелина, ловците от лов, рибарите от езерото, орачите от нивите. И на праговете ги посрещат млади, зрели и стари жени. Да, тук в степта са идвали и са отминавали племена, а в градището жените са ходили с непокрити коси, покривали са ги с кърпи и са раждали, после се сгърбвали и делвата с пепелта им се е нареждала до пепелта на майките и бабите в дома на мъртвите. Но преди да станат пепел, жените са горели и огънят е минавал от майка на дъщеря, запалвал е борина и преди тя да догори, запалвал е нова борина. И всеки месец Липец жълтият прашец от липовия цвят е пълнел пролуките между плочите на пътеката и плочите са светели, оградени от златни ръбове. И така — от началото на вековете.

Тогава славянинът препусна коня си през степта. За пръв път не се страхуваше от степта и нейният простор не го караше да се усети дребен и нищожен. И той поиска да се потопи в степта.

А вечерта падаше и пожълтялата трева — защото отминаваше средата на лятото, тревата белееше в здрача. И зелените огнища на елите тъмнееха като отрупани клади, готови да пламнат и да осветят степта. И зад реката тъмнееше лесът.

17.

Докато княз Слав ходеше по славянските гори, Аспарух стоеше с баща си Кубрат в Жълтото градище. Аспарух се върна на север, срещна Кубрат — и баща и син нищо не си казаха, сякаш всичко беше изприказвано. Но вече не се разделяха.

Макар че силите му не се връщаха и макар че понякога забравяше пътя към ложето си, та тръгваше към стълбището, хан Кубрат водеше болгарските племена мъдро и твърдо. И когато думите му стигаха до хората, не се разбираше, че зад тях седи една ръка, която не би могла да вдигне меч — защото думите бяха пълни с мъдрост и твърдост.

Когато дойде вестта, че в Сиракуза е убит ромейският император Констанс Втория, мнозина от хранените люде на Кубрат дойдоха в градището, без ханът да ги повика. И Кубрат най-напред каза:

— Преживях още един ромейски император. След Маврикия, Фока, Ираклия и Константина, сега изпратих и Констанс.

И хан Кубрат заповяда и прати хора по всички посоки на света — само на север, към славяните, не прати човек. И заповяда да предадат на неговите хора орли в клетки, а орлиците стояха затворени в клетки в Жълтото градище. Ако пратеникът имаше какво да каже на хана, пущаше орела с писмо на шията — и орелът се връщаше през гори и пустини при орлицата си.

Към изгрев-слънце тръгна Котраг — да каже на тюркутите, че като е научил за желанието на хазарския каган да види хана на болгарите през идната пролет, хан Кубрат така е зажаднял за среща с него, та мисли още тази есен, когато тумените се съберат за есенните вълчи празници — ще рече, в първата луна на деветия месец, да събере не три, ами дванадесет тумена конници и да дойде да види кагана край Волга. Ако каганът на хазарите има работа, то нека прати за утеха на Кубрат първородния свой син, а да го придружат първородният син на кагана на тюркутите и третият му любим син. И заедно с тях да дойдат първите синове на по-първите хазарски и тюркутски родове. Синовете на каганите ще бъдат добре дошли в шатрата на Кубрат и ще седнат до стотината синове от други народи, които са дошли да се учат при двора на Кубрат на доблест и мъдрост. И за да бъдат бащите кагани съвсем спокойни, то Кубрат ще отдели за техните синове вярна свита, а именно хиляда саби ефталити.

И всички, които чуха и научиха Кубратовата заръка, засмяха се, защото като че ли видяха пред себе си ефталита Готфар, син на Фалдун, как хищно разтяга устни и как блясват дребните му остри зъби. А всички ефталити ги заболяваха зъби, когато чуеха името „тюркут“. Сто години бяха минали, откак тюркутите разсипаха земята на ефталитите, а оцелелите ефталити още помнеха деня на това невиждано разорение. И наистина ефталитите добре щяха да пазят тюркутските таркани.

И Кубрат каза три пъти на Котраг:

— Запомни, нека тюркутът ми изпрати третия свой син.

А като говореше така, мислеше Кубрат за Аспарух.

И Кубрат изпрати с Котраг сто и петдесет камили със скъпи дарове, а избраха само тангутски мъжки камили, издръжливи и свирепи. И Кубрат каза на сина си да подарява заедно с даровете и камилите. А на кагана на хазарите да даде петдесет камили и на първата му жена барсалка десет камили. И на всеки стотник от свитата на барсалката да даде по една камила. Защото барсалите и савирите признаваха първенството на хазарите, но хазарският каган трябваше да има за своя първа жена барсалка, и тази жена имаше свой дворец и свой двор на отделен остров сред Волга. И най-важното — имаше свои телохранители, около три хиляди саби, избрани измежду най-доблестните барсали и савири, които не позволяваха да я обиждат.

Така нареди Кубрат на Котраг и Котраг пръв тръгна към Итил.

Пак на изток Кубрат изпрати Ван Фу — при Алп Илитвер, хана на барсалите и савирите, братов син на Кубратовата майка и брат на хазарската царица. Китаецът носеше на Алп Илитвер писмото, с което преди сто години кутригурският хан Сандилх беше отговорил на ромейските подстрекателства да нападне и разори утигурите. А Сандилх пишеше: „Незаконно и неприлично е да изтребя моите единоплеменници, които не само говорят един език като нас, но и живеят като нас, носят еднакви одежди и са наши родственици, макар да са подвластни на други вождове.“ Тъй беше отговорил Сандилх и тъй трябваше да отговори Алп Илитвер на тюркутите, ако ония почнат да говорят за поход срещу Кубрат. А се знаеше, че тюркутите ще говорят, защото савири и барсали бяха техни полусъюзници, полувасали.

И пътем Ван Фу трябваше да се срещне с аланските и други князе и царе, та да им предаде поздрав от техните синове — гости и заложници при двора на Кубрат, и да им каже, че тюркутите се готвят да тръгнат срещу Кавказ.

На запад тръгна Агелмунд — към Панония, при Кубратовия братов син Кубер, който водеше кутригурите, аварски съюзници. И Агелмунд уж се връщаше при родните си лангобарди. Той трябваше да каже на Кубер да си отваря очите, да не би аварите да тръгнат в гръб на Кубрат, ако оня се счепка с тюркутите. И Агелмунд трябваше да подари на Кубер десет ловни орела, а три орела бяха в клетка, и само за три дни щяха да прелетят едномесечния път от Панония до река Дон.

На юг, в Константинопол, Кубрат изпрати Шаргакаг, персиеца, който трябваше да предложи на ромеите поход срещу арабите — истинските врагове на ромеите. Такъв поход, разбира се, беше сън, който не ще се сбъдне, защото сега ромеите едва имаха сили да защитават Константинопол, но Шаргакаг щеше да разбере какво искат и какво могат ромеите. А за да покаже на новия ромейски император, че болгарите са истински негови приятели, Шаргакаг щеше да каже, че Кубрат е повелил индийският и китайският памук да се купуват от болгарите още на брега на Каспия, а славянският коноп и славянските дървени греди да се купуват още на Днепър и Дон, за да не стигнат до ръцете на арабите.

Само на север при славяните, както се каза, Кубрат никого не изпрати, тъй че Чръноглав остана при него, защото славяните нито мислеха да тръгват нанякъде, нито мислеха да подкрепят, когото и да било.

А Баян оставаше при тумените — и трите тумена, събрани на пролетния сбор, нямаше да се пръснат по шатрите си. И Баян трябваше да преброи свещените бойни коне, и ризниците, и шлемовете, а и да накара ковачите на оръжие да работят колкото сили имат.

Тъй разпореди Кубрат; и като го слушаха, хранените му люде се радваха, защото виждаха, че това е предишният Кубрат.

Но Кубрат говореше седнал и отпрати верните си хора, без да стане от престола. Ако станеше, всички щяха да се спогледат. А един хан е въплъщение и душа на своето племе — и ако ханът е немощен, то и племето почва да крее.

18.

И тръгнаха над степта ден след ден — всеки приличен на другия, като че ли се повтаряше един и същи ден.

А никой не научи, че болгарите имат вече трима ханове, нито пък някой твърдо знаеше колко е болен хан Кубрат и дали е вече съвсем здрав. Защото ханът се затвори в Жълтото градище, а това значеше, че е обърнал лице към тюркутите и хазарите, та или ги чака да дойдат, или се кани сам да тръгне срещу тях.

И по небето летяха бели облаци, и по степта се носеха сенки. И със сенките на облаците летяха или бавно се плъзгаха по степта стада коне, овце, крави или стада сайги, турове, онагри. А след стадата вървяха шатрите на конниците. Но в стражевите кули изправиха високи стълбове и по стълбовете закачиха железни клетки, пълни с тръстика, залята със смола. И ако се запалеха клетките, огънят щеше да се види на цял ден път. И край сигналните ями трупаха купчини вълчи изпражнения, които се хвърлят във вълчия огън — знакът за боен поход. А върху лицата на всеки конник в степта заиграха слънчеви зайчета, които отскачаха от острието на сабята му. Защото всеки конник всеки ден лъскаше сабята си. А по болгарския закон намереше ли се петно ръжда по сабята в деня преди похода, то конникът се убиваше.

И двадесет хунски рода минаха източния граничен окоп и пуснаха стадата си в ничията земя между земите на болгарите и хазарите, между реките Дон и Волга, а иначе над тези земи летяха само орли и по тях бродеха глутници вълци. И за да бъдат хунските коне с лъскав косъм и железни нозе, отмериха се на хуните и се дадоха хиляда коли овес, ръж и пшеница, а на стотниците и десетниците се дадоха плетени ризници. И само децата пасяха стадата, а мъжете хуни лежаха без шатри в степта, със саби под главата. И телата им усещаха топлината на знойната лятна земя и очите им следяха бавния ход на звездите по безкрайното небе.

Тъй огромното колело на времето се превърташе над степта. И денем пътят на слънцето очертаваше извивката на невидимата дъга на колелото, а нощем я очертаваше звездният хоровод.

За хан Кубрат и за сина му Аспарух колелото на Времето спря да се върти. Или се въртеше толкова бързо, та не се забелязваше ходът му — както не се забелязва камъкът в прашката, която боецът върти над главата си. Но камък в прашката има и ще дойде мигът, в който този камък ще излети.

Ден и нощ Аспарух беше край баща си. Денем следеше всеки поглед на баща си, а нощем не спеше и слушаше дишането му. Всичко се повтаряше, нищо ново не се случваше, но бащата и синът знаеха, че нещо трябва да се случи. И го чакаха. И Кубрат бавно се плъзгаше между каменните стени на стаята, скрити от зверските кожи. И по цели дни през прозореца гледаше река Дон и степта зад нея. Понякога дори яздеше, но караше коня си само ходом и главата му беше наведена надолу, и погледът му не обикаляше кръгозора.

Когато се върна в Жълтото градище, Аспарух сломи печата на Ван Фу върху вратата на книгохранилището и като влезе, взе да търси свитъците с песента за Гилгамеш. Не ги намери — само намери друг препис на плача на Гилгамеш. Намери и дълги свитъци със светото писание на християните, написано с гръцко писмо. И видя върху пергамента приписки, а позна ръката на баща си. Спомни си упоритата мълва, че хан Кубрат е приел Христовото кръщение, когато е бил в Константинопол. И чудно нещо — баща му беше писал край редовете, пълни с ридания и оплаквания, а не с разкази за богове и чудеса. Но нито плачът на светото писание, нито риданията в свитъците на индуси, перси и елини стигнаха до сърцето на Аспарух. Защото това бяха само слова. И Аспарух не се учуди, че книгите на древните са пълни с толкова мъка и отчаяние. Той закрепи отново печата на вратата и спря да чете за чуждата мъка.

И Аспарух не мислеше нито за Светилището на Конника, нито за трите съкровища на конниците. Както семена падат в земята и се скриват, та никой не ги вижда и дори съвсем ги забравя, тъй споменът за Светилището се спотаи в душата на Аспарух. Но само глупак чака семена да поникнат на другия ден. Тези семена чакаха деня да покълнат и да избуят, и не се знаеше какво ще изникне от семената и дали няма да изникнат едно в друго цвете и бурен, както в сърцето на славянина. А сега спомените спяха като семена под земята и под снега.

Защото една нощ Аспарух сънува, че е дошла зима и над степта вали сняг. Безшумно и безспирно снегът падаше и покриваше цялата степ, та погълна всеки звук и скри всеки цвят. И Аспарух вървеше самотен през снежната степ, а снегът беше мек и пухкав. Мечът му се откачи и снегът го погълна. Поясът му се откачи и снегът го погълна. И Аспарух знаеше, че ако се отпусне и седне в снега, все тъй безшумно и равнодушно снегът ще го покрие и ще остане само бялата безкрайна степ. Или не валеше сняг, а валеше пепел?

Когато се събуди, на Аспарух се стори, че продължава да живее и да върви през тази бяла, глуха и безкрайна пустиня.

И Аспарух не забелязваше, че крачи с все по-къси и сякаш колебливи крачки. Не усещаше, че преди да се качи на седлото, два-три пъти се повдига на стремето. Той сещаше умора и се движеше в просъница, но приемаше тази умора и немощ като баща си Кубрат — сякаш беше неизбежна и пратена от боговете.

19.

Аспарух не беше виждал как змия гълта жаба. Не беше виждал, че макар наполовина да стърчи от змийските челюсти, жабата дори не рита, а само жално пищи. Или дори и не пищи.

Но жрецът беше видял много и сега виждаше всичко. И той видя как Аспарух бавно се превръща в Кубрат — и понякога му се струваше, че косата на Аспарух белее.

И жрецът отиде при Кубрат. След пладне беше, грееше ниско слънце и поток лъчи нахлуваше като слънчев вятър през отворения прозорец. На жреца се стори, че този невидим вятър притиска козината върху зверските кожи, та я кара да ляга като степна трева под вятър. И му се стори, че светлината мете и лъска плочите по каменния под и дори обветря Кубратовото лице, сякаш Кубрат имаше коси, които се вееха и дърпаха назад. А беше светло — до болка в очите, и багрите бледнееха, посипани със светъл прах. И жрецът видя, че Кубрат носеше черна превръзка върху очите си, сякаш се страхуваше да не ослепее.

Жрецът седна срещу Кубрат — и двамата седяха с лице срещу слънцето. И жрецът също притвори очи.

Тогава Кубрат каза:

— Накарах Аспарух да ми каже какво вижда навън в степта. И знаеш ли — той ми каза, че над степта вали сняг и цялата степ е бяла. Наистина, слънцето гори така през ясен зимен ден, когато снегът връща светлината.

А жрецът въздъхна и каза:

— Кубрате, посадих степно цвете в гърне. Когато укрепна, откъртих от него вейка, поставих я в извор и вейката пусна корени. Посадих и второто цвете в гърне. Така двете цветя от един корен растяха едно до друго.

Кубрат попита, вдигнал лице към слънцето, сякаш гледаше под черната превръзка:

— Къде е Аспарух? Знаеш ли?

Жрецът каза:

— Спрях да поливам цветята. И земята се напука, стеблата клюмнаха и цветята тръгнаха да умират. Тогава полях с изворна вода само едното цвете. То живна, изправи се и се отърси от смъртната дрямка. А знаеш ли какво стана с второто цвете?

Кубрат каза:

— Другото цвете се изправи, макар да не беше взело ни капка вода. И макар пръстта в неговото гърне да бе останала все суха и напукана, цветето оживя. Когато бях дете, жреците ми показваха такива цветя, защото искаха да ми покажат, че невидими нишки свързват живите същества под небето на Тангра.

Жрецът каза:

— Ти си едното цвете, другото е Аспарух. Ти убиваш сина си.

Кубрат замълча. После бавно смъкна превръзката на очите си и погледна жреца. А очите му бяха светли и прозрачни от слънчевия вятър. И Кубрат каза:

— Ще ме разбереш ли? Ти нямаш син.

Жрецът каза:

— Твоето отчаяние залива и дави Аспарух.

Кубрат повтори и каза:

— Ще ме разбереш ли?

Жрецът стана, протегна два пъти единствената си ръка и затвори двата капака на прозореца. Но между дъските светнаха издайнически пукнатини и нарязаха със светли черти двамата старци. Жрецът седна и каза:

— Чуй ме. Имало едно момче без баща и без майка. Откърмила го една силна и умна жена. И то вървяло след нея. После дойде баща му — а той беше силен и умен мъж. И детето тръгна след него. Тъй това дете порасна, а не беше извървяло нито крачка, без да върви след чужд гръб. И… живял и друг мъж, който обикнал момчето. И този мъж дочакал ден, в който бащата усетил, че силите го напускат, а втората майка била далече в степта. И мъжът чакал момчето най-после да дойде при него, защото било свикнало да върви след някого…

И жрецът млъкна. А Кубрат гледаше лицето му, нацепено от пукнатините на слънчевите нишки, които пронизваха дъските на капаците. Тези нишки се стичаха по каменното лице на жреца като нишки на паяжина. И Кубрат стана, та бавно, сякаш извършваше свещенодействие, успя да спусне кожената завеса пред прозореца. И все пак отнякъде се промъкваше разпиляна светлина и тя бавно извая двамата мъже, потънали в полумрака, като в дълбока вода. И в полумрака жрецът изрече:

— Този мъж съм аз. Но аз разбрах, че Аспарух няма да дойде при мене — защото заедно с тебе се унася в смъртната дрямка.

Кубрат каза:

— Зная го. Зная, че чакаш Аспарух. Виждам, че страда. Защо ми говориш тези думи?

Жрецът каза:

— Искам да ме разбереш, че за мене Аспарух е скъп, колкото за други хора е скъп единственият техен син. Искам да разбереш, че това, което ти казвам, тежи върху мене толкова, колкото и върху тебе. Кубрате, ти трябва да откъснеш Аспарух от себе си и да го пратиш някъде далеч — ако може, накрай света. Само така ти ще го спасиш.

И Кубрат дълго мълча, а в стаята ставаше все по-светло, защото очите на хората свикнаха със здрача. И жрецът видя, че Кубрат има своето предишно лице, преди да го докосне „малката смърт“. И гласът му беше предишният, когато каза:

— Не, жрецо, не ти тежи колкото на мен. Аз те разбирам, ала ти няма да ме разбереш.

А жрецът каза и в гласа му имаше молба:

— Спаси го. Забрави за себе си.

Кубрат каза:

— Нима е грях един баща да иска синът му да склопи очите му?

Жрецът каза:

— Ти няма да умреш, Кубрате. Повтарял съм ти — и пак ще ти повторя — твоята звезда казва, че ти ще умреш тогава, когато поискаш смъртта си. Странно е, не мога да разчета докрай писмената на звездите, ала съм питал други жреци и те ми казаха същите думи. Смърт от своя ръка — като Ак Йола. Ала… Ак Йола иска да умре. Ти… искаш ли да умреш, Кубрате?

Кубрат твърдо каза:

— Не.

И като помълча, добави и каза:

— Искам да видя Аспарух мъж.

И Кубрат и жрецът останаха да седят един срещу друг — Кубрат с двете си длани върху коленете, а жрецът, приведен напред, сложил единствената си ръка върху кръстосаните си колена, отпуснал глава върху дланта си. И двамата гледаха надолу, в мрака, като орисници, дошли да решат съдбата на някого, чиято сянка и двамата виждаха пред себе си.

Кубрат попита:

— Жрецо, колко станаха годините ти?

Жрецът отговори:

— Седемдесет.

И пак замълча. Кубрат мислеше колко хубаво е да си на седемдесет години, макар някои да наричат тези години старост. А колко години живееха мъжете от неговия — Кубратовия род? Кубрат не знаеше. Защото всички умираха в битка. Само той, Кубрат, май че щеше да умре от позорна старост. А жрецът мислеше, че мъжете от рода му — които бяха умрели жреци — всички бяха живели повече от век. Жрецът каза:

— Никоя птица не може да се научи да лети, ако не се откъсне от гнездото си.

Кубрат каза:

— Ти казваш, че ще умра, когато поискам. Но ти не предсказа, че „малката смърт“ ще дойде при мене.

Жрецът каза:

— Нямаше смърт. Звездите не сочеха смърт.

Кубрат каза:

— Ала аз съм полумъртъв.

И пак замълчаха, а кой знае откъде проникналата светлина очертаваше приведените им гърбове. Но не приличаха вече на орисници, ами бяха двама самотни старци. И Кубрат каза:

— Ей там, в ъгъла, седи голям мех с билки. Прати ми го Акага. Трябва да пия всеки ден по една стиска сушени билки. Както гледам меха, голям е — би трябвало да стигне най-малко за цяла година. А бабата е скъперница. Ох, колко страшно е стисната. Всичките й ножове са като сърпове, защото в средата са изтрити от рязане. Тя не хвърля дори скъсан ремък. Щом е пратила цял мех билки, мислила е, че ще го изпия. Иначе щеше да прати две шепи. А тя знае кога ще умра. Тя знае кога ще умре всеки от нас…

И не говореше Кубрат с печал, ами с ярост. И гласът му ставаше все по-висок и все по-гневен, сякаш се задушаваше от бяс. И като се изправи, с бързо движение — сякаш беше предишният Кубрат — дръпна завесата. С два удара на дланта си отхвърли дървените капаци на прозорците, сякаш ги издъни. И в стаята победно нахлу потокът на слънчевия вятър. Кубрат се олюля, сякаш слънцето го блъсна в гърдите, но се облегна на ръба на прозореца и остана прав — с отворени очи и отворена уста. А слънцето го заливаше. И ослепен от слънцето, Кубрат изрече:

— Извикай Ак Йола.

20.

Жрецът отиде да намери Ак Йола и го изпрати при Кубрат. И Ак Йола дойде при Кубрат и си отиде. А жрецът се върна при Кубрат, та седна отново насреща му. И седяха така един срещу друг, без да си говорят, докато слънцето залезе, докато изгря луна и докато луната се извъртя, та ги погледна през прозореца. И Кубрат каза:

— Жрецо, усещам се като риба в мътна река. Не зная накъде да плувам, за да стигна до чиста вода.

И жрецът каза:

— Ти мътиш водата, та където и да идеш, ще плуваш в мътна вода. Защото си скръбен, а още като малък научих една песен: „Скръбта като речна вода слиза надолу в низината, като трева в степта навсякъде избуява скръбта… И сред морето, в широките простори, скръбта като дреха покрива всичко живо…“ Нито надолу по реката, нито към изворите й ще намериш бистра вода, ако сърцето ти е потопено в скръб.

Кубрат каза:

— Кажи ми — какво става с мъртвите? Не ми говори като жрец, защото и аз съм жрец. Кажи ми го като човек, който е вече на седемдесет лета.

Жрецът помълча и каза:

— Някога царският син Начикетас срещнал бога на смъртта Яма и оня му дал право да поиска нещо. И Начикетас попитал бога на смъртта: „Съмнение възниква след смъртта на човека — едни говорят: «Него го има», други — «Него го няма». Нека узная истината, научен от тебе, това да е твоят дар.“ И богът Яма казал: „Дори боговете до ден-днешен се съмняват, защото не е лесно да се разпознае тази тънка разлика. Избери си друг дар, Начикетас, не ме обременявай, освободи ме от тази тежест…“

И Кубрат нищо не каза и нищо не попита. Но той чуваше тропот на копита, които се отдалечават — и знаеше, че всяка крачка на този кон отнася Аспарух и отдалечава от него Аспарух. И сърцето на Кубрат плачеше и казваше: „Синко, синко, синко!“ А жрецът чуваше тропота на същия кон. И жрецът още каза:

— А сега ще ти кажа не чужда мъдрост, ще ти кажа своята правда. Навярно са я казвали и други хора, но до своята правда стигнах самичък и много платих за нея. Ние, хората, скърбим, защото мислим, че всичко е неповторимо и няма да се върне. А то не е вярно. Всичко се повтаря — и то не веднъж, а хиляди пъти. Хората виждат мътна вода и като не виждат дъно, помислят, че е бездънна. А дъно има, само че е много дълбоко. Кубрате, бой се от есента, защото след нея иде зима, а не се страхувай от зимата, защото след нея идва пролет. След зимата на човека идва смъртта и новото му раждане. И всичко се повтаря до окончанието на вековете. Аз, жрецът на Конника, отново ще се срещна с всичките си врагове, с които съм кръстосал пътя си. И в моя повторен живот някой може да ме победи, а може и да не стана жрец. Но аз ще се възродя отново и пак ще срещна същия си враг. Виждаш ли оная могила?

И жрецът протегна дългата си суха ръка към сянката на далечна могила, оттатък Дон. А върху могилата блещукаше стражеви огън. И жрецът каза:

— Защо хората вдигат могили? За да могат мъртвите да видят хилядите и хилядите двубои, които век след век ще се повтарят в степта. И колкото по-висока е могилата, толкова по-добро място има мъртвецът, за да види безкрайните битки в подножието на могилата си. И ти, Кубрате, пак ще оживяваш, и пак ще се биеш, и пак ще влизаш в могилата…

Кубрат вече не слушаше жреца, а гледаше луната. И тя щеше да извърви пътя си по небето, и да залезе, и отново да изгрее. А луната приличаше на човека — и щеше да се роди отново, и да расте, и след това да намалява. До окончанието на вековете. Но луната беше далече-далече, тя беше бледна, бледна и студена, студена.

21.

А в тази нощ Аспарух след лов спеше под луната. И над него се надвеси Ак Йола. И нито Аспарух го усети, нито конете изцвилиха. Ак Йола гледаше Аспаруховото лице и очите му сияеха. И на Ак Йола се стори, че спи малко дете. А на Аспарух се стори, че над него духа топъл вятър — както навремето, щом над него се надвесваше майка му. Тогава Аспарух се събуди и видя над себе си сияйните очи на Ак Йола. И още несъбуден, помисли, че Ак Йола напомня Акага и колко странно беше това, че за жена напомня най-силният воин в степта, срещу когото не би намерил сили да се изправи никой, а дори и трима наведнъж навярно биха претърпели поражение.

И Ак Йола каза на Аспарух:

— Синко, ставай и да тръгваме.

А още съненият Аспарух попита, но вече опипваше около себе си, за да се обуе и препаше:

— Къде?

А Ак Йола отговори:

— Към Фанагория, а оттам ти ще тръгнеш с ханския кораб към Константинопол.

Аспарух се събуди и попита:

— Защо?

Ак Йола отговори:

— Да занесеш на новия ромейски император нашите дарове.

Аспарух попита:

— Нали там е Шаргакаг?

Ак Йола отговори:

— Така повели ханът.

Аспарух вече се беше изправил и дооправяше пояса си. И той каза на Ак Йола:

— Да вървим при баща ми, хана.

Но Ак Йола, който беше коленичил до спящия Аспарух, също се изправи и като поклати глава, каза:

— Тръгваме направо към Фанагория. Такава е повелята на хана.

И Ак Йола протегна напред дланта си с тънки пръсти като лапа на птица; и в нея лежеше прорязаното надве сребърно-златно яйце на ханския знак. Аспарух добре знаеше какво пише на него: „Той е все едно, че съм аз. Слушай и се подчинявай.“ И Аспарух усети, че се сблъсква като с мека, но непреодолима стена. И не помисли, че насреща му стои човешка воля, която, макар и твърда, може да се победи, а помисли, че това е волята на съдбата. И тъй като вече две луни беше живял с предчувствието, че ще се случи нещо страшно и непоправимо и след като чакаше това предчувствие да се сбъдне, той — Аспарух, беше се приготвил за удар. Приличаше на човек, който предварително се е напил с билки против болка и затова болките пристигат до него притъпени и далечни. И ето — ударът дойде и Аспарух го прие. Но той все пак попита, преди дори да помисли:

— Нима няма да видя баща си?

Ак Йола каза:

— Ще го видиш, когато се върнеш.

И като усещаше в лунната нощ погледа на Аспарух, макар да виждаше само тъмните ями на орбитите му, Ак Йола каза:

— Синко, ти ще видиш баща си. Казвам ти го аз — Ак Йола. И жрецът го каза.

А като чу за жреца, Аспарух попита:

— Не бива ли да видя жреца?

И Ак Йола каза:

— Той остана при Кубрат и не можа да дойде.

А жрецът се беше уплашил и не посмя да застане пред Аспарух, за да се прости с него.

И Ак Йола каза:

— Жрецът ми заръча да ти кажа — слушай и запомняй: „Мекото побеждава твърдото. И в света няма нищо по-меко и по-нежно от водата и от жената. А те са непобедими. Удари водата — и тя ще се събере над дланта ти. И ако влезеш в жената, пронизваш я — но ще се срещнеш с нея твърд, а ще си отидеш победен.“ И жрецът ми заръча още да ти кажа: „Сине Аспарух, ти си щастлив, че не те е размекнала дори майчина милувка. Пази се от жените.“

Аспарух стоеше с наведена глава. И нищо не каза — само се обърна и тръгна към коня си. На Ак Йола се стори, че Аспарух няколко пъти отвори и затвори клепки, като че ли в окото му беше попаднала прашинка.

22.

Те яздиха цяла нощ и Ак Йола и Аспарух можеха да яздят още през целия ден, защото Ак Йола като че ли не познаваше умората, а пък мъката на Аспарух беше по-силна от всяка умора. Но с тях яздеха и други хора, затова спряха да починат и да оставят конете да се отъркалят.

Ак Йола каза на Аспарух:

— Можеш ли да отгатнеш тайната на коня ми Азман? Защо никой кон в степта не може да го стигне?

Аспарух си помисли, че Ак Йола иска да го разсее и като знае колко Аспарух обича конете, иска да му покаже своя кон призрак. Но Аспарух не усещаше благодарност.

И Ак Йола накара своята кобила да тича в тръс около малкия стан. А дулусците на Ак Йола и хората от свитата на Аспарух гледаха и мълчаха. Но мълчеше и Аспарух. Той веднага видя, че конят на Ак Йола има по-дълга крачка от обикновен кон — как обаче я прави, не разбра. И Аспарух каза на Ак Йола:

— Моля те, нека конят ти се отдалечи, да го видя отдалеч.

И като присви очи, Аспарух с премрежен поглед гледаше коня, за да го превърне в сянка. А мършавият кон се носеше леко като призрак в кръг около лагера. И Аспарух каза:

— Гръбнакът е. Конят има не конски гръбнак, а гръбнак, гъвкав като на гепард. Конят се извива и може да изтегли задните си нозе по-напред, за да се отхвърли по-далеч. И предните си нозе протяга по-напред. На другите коне копитата на задните нозе стигат до средата на туловището, а на тоя кон стигат дори до гърдите. А как е станало така, не проумявам.

И Ак Йола просия целият и каза:

— Наистина си отгледан от коне. Майката на моя кон беше на един киргизки вожд. Подари ми я, защото умираше. И тогава ми каза тайната й. Когато се роди тази кобила, почнах да извивам гръбнака й, ден след ден, и да я уча да прави неща, които не правят коне, а котки. И ето — виж, няма кон да я стигне.

И с подсвиркване Ак Йола извика кобилата си, а тя дойде при него и сложи глава на рамото му. Ак Йола попита:

— Искаш ли да яздиш коня ми?

Аспарух не беше видял, нито чул Ак Йола да е позволил на друг човек дори да се докосне до коня. И си помисли каква ли гордост и радост би изпитал преди няколко месеца, ако Ак Йола тогава беше казал тези думи. А сега му беше безразлично — и той искаше да се уедини и да прочете отново плача на Гилгамеш. И пергаментът с плача пареше на гърдите му. Но той каза:

— Искам.

Ак Йола каза:

— Качи се на коня ми и върви при майка си Акага. После слез направо на юг. Аз ще сляза с хората по Дон, с ладии. Ще те чакам на един преход до устието на Дон, при гората на изгорелите от гръм дъбове.

И Аспарух не можеше да проговори. А беше мислил цяла нощ, че единственият човек, при когото може да отиде сега и да изплаче мъката си — а може би и да получи лек за нея, това е майка Акага.

Ак Йола каза още:

— Родът Акага е край реката на Бялата онагра.

И даде на Аспарух, освен своя кон, още две бели кобили, дъщери на Азман. И едната се казваше Серах, а другата се казваше Такучи. Те не можеха да летят като майка си, но навярно нямаше много коне, които биха могли да ги стигнат. А майка им Азман беше вече стара, нямаше защо да се гледат зъбите й, защото още като я погледне човек, виждаше как челюстите й се изострят и събират като човка на птица. А така става с челюстите на кон след двадесетата му година. Преди да се разделят, Ак Йола отведе Аспарух настрани и му каза:

— Ако искаш да разбереш как птицата лети над степта, помилвай коня ми между ушите и му кажи: „Индра“.

И те се разделиха.

23.

Когато Аспарух наближи рекичката на Бялата онагра — и дори му се стори, че вижда в далечината тъмната ивица на върбите и на тополите край водата, той видя вдясно върху стражевата могила трима конници. Те бяха обърнали главите на конете си и лицата си към Аспарух, та той ги виждаше, очертани като стълбове на синьото небе. И тъй като стояха далеч, не се различаваха коне и ездачи, а сякаш на могилата се изправяха трима великани. Аспарух обърна към тях коня си.

И Аспарух се изкачи по склона на могилата и спря коня си пред тримата конници. Те бяха оногури върху алени коне и в косите си имаха оплетени по три паунови пера, които им даваха право да се докосват до олтари. А бяха и много красиви мъже, та Аспарух разбра, че са от хората на майка Акага. Те го изчакаха да спре пред тях и тогава мъжът в средата вдигна и двете си разтворени длани срещу Аспарух, за да го приветства. И мъжът каза:

— Братко, нероден от майка ми, нашата майка Акага каза да ти кажем, че ти трябва да започнеш своята песен.

И Аспарух усети болка в сърцето си и попита:

— Братко, не каза ли още нещо майка Акага?

Мъжът каза:

— Каза още да прибавяш всяка година по един ред на песента си.

Аспарух попита:

— Не каза ли още нещо майка Акага?

Мъжът отговори.

— Нищо.

Аспарух попита:

— Братко, къде е майка Акага?

Мъжът отговори:

— Майка Акага се е усамотила, за да говори с духовете на мъртвите. Никой не може да отиде при нея. Нито дори ти.

А майка Акага понякога се скриваше някъде в степта — край река, в гора или при скали, та от новолуние до новолуние не вкусваше храна и чакаше видения. И наоколо в широк пръстен пазеха хората от рода Акага.

Аспарух наведе глава, та обърна коня си. И майка Акага отказваше да го види и така трябваше да бъде. Тъй с наведена глава Аспарух яздеше цял ден и като легна в тревата — ето, не можа да заспи цяла нощ.

А на сутринта слезе от седлото и започна да тича. Не тичаше край кобилата на Ак Йола, защото не можеше да влезе в крачките й, тичаше край Такучи. Искаше да се измори до смърт, докато рухне на земята.

И Аспарух тичаше през степта, заловен с лявата си ръка за кожата върху гърба на коня. Тичаше равномерно, с вълча стъпка; и докато се държеше с лявата ръка, оставяше тежестта на тялото му да падне върху десния крак. А умората започна да свива най-напред мишците му под кръста и отпред на бедрата, сякаш някой неумолимо стягаше с широк пояс корема му. След това гърдите му се разшириха и Аспарух започна дълбоко да вдъхва и с охкане да изтласква дъха от устата си. И сърцето му се изкачи в гърлото, после в главата му и пред очите му стана светло. А степта се разтопи в блясъци пред него. И като мислеше, че се задушава, та искаше да се отпусне и да остави коня да го влачи като труп, Аспарух видя, че степта се избистри и усети, че дъхът му се връща и сърцето му бие равномерно. Само десният му крак се схващаше, та Аспарух, без да спира коня, се преметна от другата му страна и започна да тича, хванат за коня с дясната ръка и с тежест върху левия крак.

А разширените му огромни гърди вдъхваха три пъти повече ухания на степта и разширените му зеници поглъщаха три пъти повече светлина; и топлият вятър се увиваше около влажното му тяло и около измъченото му лице. И Аспарух си спомни, че когато беше юноша и почнеше да мечтае, той тичаше срещу вятъра, за да го опияни песента на вятъра и песента на собствената му кръв. Досега усещаше само болката от отказа на майка Акага да го види, сега си спомни, че тя иска от него той да започне своята песен.

И Аспарух тичаше и говореше с майка Акага. Казваше й:

„Майко, майко… ти мислиш, че забравям. Помня приказката. За силния мъж, който загубил сина си. За това как се затворил в шатрата си. И поискал да умре. И никого не искал да види. Дошли при него и му казали — не е изпята песен за сина ти. Тогава мъжът почнал да реди песен. И като я наредил, изпял я и почнал да живее. Майко, майко, ти искаш да пея. Ти искаш да си спомням. Ти искаш да забравя. Не мога, майко, не мога…“

И Аспарух затвори очи, за да спре да се къпе в потока на слънцето. А под клепките си видя лицето на Акага с трите слънца върху лицето й, видя бръчките й като лъчи около слънцата на очите и бръчките около слънцето на усмивката й. Акага нищо не му казваше — само се усмихваше с обич, молба и болка.

Аспарух спря да тича. И цялото му тяло пламна, защото вятърът утихна, а лицето му пламна от срам, че бе помислил да не послуша своята майка. Да, той трябваше да започне песента си — тъй искаше Акага. И не биваше да тича, защото такава песен не трябва да се реди в опиянение, а всяко слово трябва да се опитва с разум и зъби — дали е от истинско злато.

24.

И Аспарух пусна конете, та седна с кръстосани крака в тревата, сред степта. А не виждаше, кажи-речи, нищо, защото тревата беше висока, но знаеше какво се простира около него — все такава равна, спокойна степ.

Изведнъж Аспарух усети, че степта го залива. Не я видя цялата — и никой не би могъл да я види, но усети: степ, степ, степ към изгрева, до Волга и зад Волга, до Урал и зад Урал, край Тян-Шан, чак до пустинята Гоби. Месеци път — степ. И пак степ, степ, степ към залеза, през Днепър до Дунава, край Дунава до Алпите. Степ на север до лесовете, степ на юг до морето. И в средата на степта — едно момче, потънало до шия в тревата.

Тогава Аспарух се опита да избяга от степта и се просна по очи на земята. И видя гъстите тънки и жилави стебла на коилото да се забиват в земята. И си спомни думите на майка Акага, че корените на коилото не умират и че коилото в степта е на хиляда години. Да, горест и насмешка имаше в гласа на Аспарух, когато той изрече с уста, долепена до тънките стебла: „Мимолетен е като тревата, която сутрин цъфти, а вечер конете я стъпкват.“ Не тази трева, а хората бяха мимолетни гости на степта и това същото коило беше цъфтяло, когато по степта са бродили и скити, и сармати, и хуни.

И Аспарух се изправи, за да не мисли за земята и за корените на вечната трева. И отново видя наоколо да сияе сиво-синкавото коило, сякаш беше стъпил в средата на езеро. Вечното коило, мъдрото коило, което милостиво пускаше до корените си корените на други треви — наистина нетрайни и мимолетни, та напролет приличаше на сребърна дреха с втъкани червени рубини на макове, лете жълтееше от топазите на смила и грееше с аметистовите блясъци на ниски зрели вишни, а наесен, когато изпратеше своите гости, покриваше степта с чисти сребърни води.

А въздухът беше неподвижен като пред буря. Но коилото живееше и по светлата степ минаваха тръпки и сенки, както жарава без пламъци тръпне, та играе — ту по-ярка, ту по-тъмна. И както човек, загледан в жаравата, усеща, че го омагьосва тази игра на светлини и сенки, тъй и човек, загледан в тръпките на коилото, усеща, че се люлее и се унася.

Тъй тръпнещата степ омагьоса и залюля Аспарух и той зачака да дойдат при него думите на неговата песен.

И първите думи сами дойдоха на устата му. Аспарух изрече:

И Аспарух седеше кръстом сред тревата и диреше думите. Я като че заспиваше, но дори и с отворени очи виждаше други дни и друга степ. Аспарух каза:

И Аспарух отново стана Марал. И той пак стои сред степта, но е на върха на могила. И пак чува зад гърба си тихия тропот на коне. Но това са много коне, това е ято коне на майка Акага.

И Марал внимателно нарежда като лъчи на звезда осем късо отрязани дървета. Запалва средата на звездата, където дърветата се срещат и допират. И се вдига тесен ярък пламък, над който Марал окачва котлето с месото на сайгата. А после взема малкия тъпан — дървена гривна с опъната кожа, и бавно почва да го върти в топлия лъх над огъня. Кожата на тъпана се нагрява и се изпъва, тя притаено тътни, когато Марал я докосва с кокалчетата на средните си пръсти.

И Марал застава с лице към конете, които са обърнали глави към него, щом са чули притаеното пеене на тъпана. Очите на конете тайнствено светят, ушите им предат, дългите гриви се развяват, а дългите опашки се влачат по тревата. Най-отпред стои огромният ален жребец, изпъкналите мишци по гърдите му трепкат.

Марал се изправя пред конете, после леко прикляква с разтворени колене. Протяга напред двете си ръце, в които държи малкия тъпан. И като удря тихичко по тъпана, Марал още по-тихо запява. И се олюлява, и се мести от крак на крак, и започва бавно да играе танца на орела. Тъй играят победителите на пролетния бяг, така ще победи и той — Марал, и всички ще играят с него.

А конете почват да пристъпват от крак на крак и да се олюляват. Безброй утрини ги е учил Марал да играят танца на орела, плакал е, молел се е. И сега конете танцуват с него, извиват прекрасните си шии, тупат по ударите на тъпана със стройните си нозе. И цялото ято коне плавно се люлее като червена гора под поривите на топъл летен вятър — не, люлее се като огромни червени цветя — и конете са леки като птици; и това е като магия, че тези огромни тела са станали безплътни и сякаш ги люлее вятърът.

А Марал се обръща и бавно обикаля в кръг върха на могилата и цялото ято коне танцува и го следва.

После Марал сяда край пепелта на огъня и гледа степта.

Под нозете му сиво зеленее степта, а над главата му синьо зеленее небето. И по зелената степ текат червените облаци на стада от коне, забулени от мъглата на праха, а по синьото небе плуват три бели облака с червени ръбове от ранно слънце. И не хвърлят тези облаци сенки над степта, ами събират сиянието на слънцето и го отразяват върху степта — като сребърни огледала с червена обковка. Над степта сякаш светят три луни и през степта текат три сребърни лунни пътеки. Но сиянието на облаците не стига земята, а се отразява в светлата пара и в тънкия прах над стадата, та було от светлина замята степта.

И Марал знае, че там зад чертата на мъгливия кръгозор пасе стадо онагри. Вижда като пред себе си портокаловите копринени кожи, белите кореми, тънките нозе с черни копита. Поглежда в бездънните очи на водача на стадото. Нито едно живо същество в степта няма очи като онаграта. Окото на онаграта е като огледало, то отразява степта. И всички знаят, че то има вълшебна сила. И онаграта гледа Марал, вижда всичко в него, но Марал не може да проникне в душата на онаграта. Изведнъж жребецът вдига глава и кобилите му вдигат глава. И препускат, та онагрите летят като птици. Няма по-бързи нозе от нозете на онаграта в цялата степ. Никой не може да настигне онаграта. И Марал вижда, че водачът на стадото е целият бял. Това е бялата онагра — мечтата на всеки конник. И Марал пуска край стадото девет червени оногурски кобили. Тогава водачът на онагрите се отделя от своите портокалови жени и подгонва червените кобили. А те в ужас летят пред белия жребец, защото онагрите са могъщи мъже. И онаграта настига най-хубавата кобила; и те се любят с пронизително цвилене и с ровене на копита върху зелената степ. А напролет Марал ще държи в ръце бяло жребче. Марал ще го отгледа като дете. Марал ще го храни с варено месо и варен овес. И след три години Марал ще спечели голямото пролетно надбягване. И ще изиграе своя танц на орела пред майка Акага и пред тълпите горди оногури — а след него ще танцува белият син на онаграта и кобилата.

Но ако не успее да подмами бялата онагра, Марал ще хване белия жребец, който води подивелите коне в степите оттатък насипа, край славянските гори. И пак никой няма да говори, че Марал няма баща, няма майка, няма нито един кон.

И все още унесен в бляновете си, Марал слиза към реката. Там, на високия бряг, на припека, царуват костенурките. Там най-напред се стопява снегът и в първия пролетен ден Марал винаги идва до реката, спотаява се и чака. И всяка година дочаква чудото — земята оживява. Земята се раздвижва, кърти се на кръгли парчета — и късовете земя се надигат и неумолимо тръгват, като сипят бучки пръст, гнили съчки и сухи листа. Това са невидимите костенурки, които се събуждат от зимен сън и поемат на среща с пролетта — понесли на черупките си самата земя, както се разказва в преданията за първите дни на света.

Сега там, на високия бряг, тревата вече е прегоряла. Марал ще запали тревата — вятърът духа към реката — и от сухите треви бавно ще изпълзят едри костенурки. Те ще крачат все така търпеливо, сякаш дори огънят не може да ги накара да бързат. Марал ще ги излови, ще ги обърне по гръб и ще ги остави да се пречистят в плетените кошове. А после ще занесе цял кош костенурки на майка Акага.

Кога беше се случило това? Беше ли се случило? Имаше ли някога момче Марал? И той прибави още един ред към своята песен. И каза:

И тогава Аспарух си спомни нощта на биенето на кумиса и заклинанието на Акага, която му даде мъжко име. Спомни си и бляскавото утро на голия лед, светлината в леденото езеро, идването на Алтъй, срещата с Кубрат. И словата сами идваха на устата му. Аспарух започна и каза:

И като каза думите:

Аспарух изведнъж скочи на крака и заскърца със зъби.

— Защо казах „беше“? Кубрат „е“ мой баща! Баща ми е жив!

И Аспарух с безпощадна яснота разбра, че когато неговият живот — животът на Аспарух, един ден превали и отмине, а животът му щеше да превали, той щеше да отмине — че когато Аспарух изпее последната дума от своята песен, тогава Кубрат ще бъде мъртъв. И Аспарух сякаш чу последните думи на своята песен — неясни и далечни, чу ги да се стопяват в далечината като тропот на кон. Да, тогава той ще трябва да изпее: „Кубрат беше мой баща.“ Защото Кубрат не може да не е мъртъв. Трябва да бъде мъртъв.

И Аспарух се метна на Азман, та препусна през степта. А слънцето залезе и дойде черна нощ; и после се показа късна луна, а небето отново посветля и дойде нов ден. Но Аспарух не слезе от коня и не знаеше дали е заспивал, или е будувал. Но дори и в просъница той редеше един след друг редовете на своята песен.

И докато слънцето се стопяваше и цялата степ го изпращаше, а после тъжно притихна, Аспарух успя да изрече:

А когато над степта падна черна нощ и Аспарух продължи да язди, той намери сили и каза в мрака:

А на небето се появи ощърбеният сърп на умиращата луна — обърнала рога надясно, загърбила бъдещето — ще рече, луна преди новолуние. И над степта като че ли посветля, но то беше сива и призрачна светлина, дори по-страшна от пълния мрак. И Аспарух тихо каза:

И на изток посветля, и дойде новият ден. Синьото небе се ширна над степта. А цялата степ се събуди и тревите славеха слънцето и птиците се вдигнаха в небето. Но мракът на нощта остана в Аспаруховата душа и Аспарух каза:

Тогава Аспарух стисна с колене коня си и препусна. Не, не беше това неговият кон, а конят на Ак Йола — конят, наречен Азман — Над всички. И Аспарух чу тропота на копитата не само в ушите си — чу ги с петите си, с мишците на бедрата си, с костите на гърба си. Така тропотът се качи до главата му и го удари в главата като младо вино. Да, в светло вино се превърна мъката на Аспарух и кръвта му се превърна в младо вино. И го обхвана опиянение, което го понесе като порой. И Аспарух се наведе и като погали коня между ушите, прошепна му:

— Индра…

И тропотът на копитата се промени, както се променя ритъмът на жречески тъпан, когато духовете обсебят жреца и пяна се появи на устата му. Дали копитата биеха по-бавно, или биеха по-бързо? По-бавно беше, защото конят прелиташе на всеки скок два пъти повече, отколкото може да прелети обикновен кон. Не, но по-бързо беше, защото вятърът писна в ушите на Аспарух, сякаш се надигаше буря. И тревите цветята, небосклоните — цялата степ идеше срещу Аспарух като понесена от вятъра и замъглена, като че ли летяха ивици зелена мъгла. А другите два коня изостанаха с отчаяно цвилене, сякаш спряха на място.

И Аспарух заплака. Вопиеше с широко отворена уста, ревеше като ранен звяр и стенеше като майка, която рови пръсти пресния гроб на детето си. И ридаеше като слепец, който току-що е загубил очите си. Плачът го оглуши, плачът го удави — Аспарух крещеше и надви тропота на копитата, пищенето на вятъра, писъка на сърцето. И ръцете му трескаво се впиваха в шията на коня, а устните му хапеха острата грива и устата му се пълнеше с остри косми. И тялото му се гърчеше, като че в него се забиваха стрели. Да, Аспарух плачеше така, сякаш плачът му беше ръка, с която се мъчеше да изтръгне забита в сърцето му стрела.

А конят летеше. Но степта идеше срещу Аспарух все една и съща, като че ли конят замръзна сред степта. И небосклоните бавно се отдръпваха пред коня и пред Аспарух — все така равни и далечни.

Тъй Аспарух летеше с плач към идните дни, когато трябваше да изпее нови слова на своята песен.

25.

И мене ме хвана болестта на Аспарух.

Наистина — защо? Защо е всичкият ми труд? Защо е трудът на всеки човек под слънцето?

Затова седем дни нищо не говорих. Стоях и слушах дишането на хората, които чакаха думите ми. А сърцето ми беше празно.

Защо?

Добре — ще запазя паметта за мъртвите. Но те са мъртви! Мъртви! Кубрат, Аспарух, Слав, Терес. Всички. Мъртви са всички коне, които тичаха в ония дни през степта, мъртви са всички орли, които летяха в небето.

И аз седя пред пещерата и се грея на есенното слънце. Лицето ми гори в лъчите на слънцето, които не виждам, но усещам с лицето си, с дланите си, с гърдите си. А краката ми мръзнат и тръпнат до колене, защото те попиват хлада на земята, която е изстинала през дългата нощ. И гърбът ми мръзне. Но не от сянката, а защото зад мене е входът на пещера. Оттам иде хлад. Усещам мрака с гърба си.

Живеем пред входа на пещера. Цял живот. Винаги. И не знаем какво има в пещерата. Оттам иде хлад, движат се сенки. Знаем, че не можем да влезем навътре и да разберем какво има там. И който влезе — не се връща. Затова се мъчим да забравим. Залъгваме се с война, с любов, с ненавист. Играем пред входа на пещерата.

Не искам повече да играя. Стар съм, уморен съм. Защо ми трябваше да обръщам поглед към тъмното? Защо ми трябваше да размислям какво усети Аспарух, когато смъртта го докосна? Защо трябваше да запея неговата песен?

И аз не исках повече да говоря, и стоях пред пещерата, за да ме огрява слънцето. Това беше всичко, което можех да направя. Но знаех, че пещерата зее зад гърба ми.

Тогава чух стъпки. Вървеше един човек, придружен от много хора. И само неговите нозе стъпваха твърдо, без да опипват пътеката, и само неговите шпори звъняха отсечено и отчетливо. А стъпките на другите като че ли дебнеха и шпорите им звъняха приглушено, та притаено. Така върви много голям господар между слугите си, но така върви и жертвата между палачите си. Защото човекът, осъден на смърт, няма защо да гледа къде стъпва, а палачите, макар наглед да имат власт над него, всъщност се страхуват от смъртта и от тайнството, което той носи със себе си.

И човекът спря пред мене и сянката му падна върху лицето ми. Усетих хлад по устните, сякаш пиех изворна вода. Исках да му кажа да не закрива слънцето и си спомних, че Диоген вече го е казвал на Александър. А човекът се отдръпна. И някой отвори уста и произнесе само „Ти“, но млъкна — и през лицето ми прелетя мигновена сянка като сянка на орел — човекът с твърдите стъпки беше вдигнал повелително ръка.

Човекът каза:

— Ти ли си написал тези слова?

Разбрах, че говори той — и от посоката на гласа, и от силата на гласа му — твърд беше като стъпките и звънък като шпорите.

Напред излезе — само една крачка, само едно прозвъняване на шпорите — друг мъж. И запя, та каза:

— Тогава дойдоха при крал Гримуалд хиляда мъже от рода Вокил, водени от Алцек, син на Авар Едноръкия, и това бяха мъже — само кожа, кости и плът, изплетена от ремъци. Така бяха изсъхнали от езда, битки и бдения, че ако одеряха кожите и на хилядата, пак нямаше да се изгребе от тях дори една лъжица тлъстина, та с нея да се храни фитилът на един светилник дори за една нощ…

Не, не аз бях казвал тези думи — изпял ги беше Агелмунд, съветникът на Кубрат. И Агелмунд беше мъртъв. Исках да се обадя още след първите думи, но бях уморен и чаках мъжът да млъкне.

Трябва да призная, че сърцето ми се сви, защото мъжът не пееше песен от моето сказание. А съм мечтал и съм сънувал, че ги пее такъв глас — на млад мъж, почти юноша, глас, в който грее топлината на женствеността, а тя носи хубавото и нежното у човека, и глас, в който звъни мъжественост, а тя покорява и закриля.

Но тогава мъжът отвори уста, та започна песента, която Алцек изпял пред крал Гримуалд. И мъжът почна да пее песента на Ак Йола. Не беше това песен на Алцек. Пееше Ак Йола. И когато човекът изпя песента, започна да нарежда слова от моето сказание — песни, които аз бях изрекъл.

И в този есенен ден, пред зиналата пещера, аз усетих как се смесват и преливат думите на Агелмунд, на Ак Йола и моите думи, и разбрах как истинските думи на мъртви хора и за отшумели години се превръщат в легенда.

И мъжът млъкна. Мълчах и аз и чаках мъжът да запее отново. Но чух гласа на човека, който стоеше право пред мене. И той каза:

— Ти знаеш ли кой съм?

Отвърнах му — и това бяха първите думи, които казах през този ден:

— Ти си Кормисош, хан на болгарите и словените.

А над смълчаните мъже се разнесе шепот, пълен с удивление и дори уплаха, че аз — слепият, бях узнал човека пред мене. Шепотът стихна — и през лицето ми отново прелетя сянката на повелително вдигнатата ръка. И ханът каза:

— Аз съм от рода Вокил. И Алцек, син на Авар Едноръкия, беше мой прадядо.

Аз му казах:

— Аспарух беше от рода Дулу.

И нов шепот чух — този път като че ли пълен със закана. Но гласът на хана като че ли се оправдаваше, когато ми каза:

— Аз съм хан и ръката ми е винаги отворена за хората, които срещам, и всекиму давам по нещо и няма човек, който да се е разделил с мене, без да е получил нещо. Когато идвах към тебе, мислех си колко съм беден — защото на тебе не можех нищо да дам. Сега виждам и зная, че мога да ти подаря нещо — повестта на своята съдба. Не защото съм хан, а защото съм един от десетте хиляди конници болгари, които си пробиха път през арабските войски при битката край град Болгар — оня, на Каспия, който някои араби наричат Беленджер. Приеми този мой дар.

Казах му:

— Говори.

И ханът разказа:

— Преди пет години Мерван ибн Мохамед, братов син на халифа Хишам, мина Дербент. С него вървеше сто и петдесет хилядна войска — не само араби, но и сбирщина от грабители на десетки кавказки царе и князе. Същият този Мерван след седем години стана арабски халиф и след още седем беше убит. Него, същият, грузинците нарекоха „кру“ — глухия, защото беше неумолим и безпощаден. Мерван разби в няколко сражения конниците на савирите и барсалите болгари, защото безумците хазари не ни изпратиха обещаната помощ, а се радваха на безсилието ни. Тогава се събраха тридесет хиляди болгарски коли край брега на Каспия и ние извихме три обръча от коли и насипи пред брега на морето, както навремето Баян, син на Кубрат, вдигна стан на брега на Дон срещу хазарите и тюркутите. И както преди петдесет години тюркутската вълна преля през нашите насипи, така и сега арабите пробиха обръча от коли около средния стан. Тогава жените почнаха да викат: „Помнете Баян, сина на Кубрат! Нима вие сте по-слаби от оногурите?“ И болгарските конници почнаха да избиват жените си, децата си и конете си, а труповете да хвърлят в Каспия, за да не паднат в ръцете на арабите.

И гласът на хана стана дрезгав, та той млъкна. И ми се стори, че някой му подава мех, навярно с кумис, защото ми се стори, че чух бълбукане. Но ханът само прочисти гърло и продължи да говори. И каза:

— Аз бях на двадесет години и вече бях улучен от три стрели, та кръвта ми изтичаше и мислех, че сънувам. В този мой сън баща ми Муган, внук на Алцек, син на Авар, препусна край окървавените пясъци, които пиеха кръвта, без дори да почервенеят, и почна да вика: „Защо искате да умрете от своя ръка? По-добре да умрем в битка.“ И най-напред се събраха около него мъжете от рода Вокил, после още мъже и се събра един тумен, но без стотни и хилядни, една глутница конници, всеки метнал пред себе си на седлото жена си или сина си — а някои с жени и синове, възседнали конете зад ездачите, преплели ръце около кръстовете им. Тогава баща ми Муган, син на Авар, вдигна лице към небето и почна да вие като вълк. Ти знаеш този вой на първия вълк Пихампар, баща на всички болгари, който вледенява кръвта на страхливците, а кръвта на дръзките кара да закипи. И заедно с него почнаха да вият повече от десет хиляди конници, и почнаха да милват озъбените муцуни на жребците с кървавите си длани, с кръвта на враговете си, със собствената си кръв, с кръвта на децата си. И жребците побесняха като черни тибетски вълци и почнаха да вият с мъжете. И баща ми вдигна сабя и викна: „Убивай!“ И нашата конница разсече редовете на арабите, както сабята на ловеца разсича тлъстия врат на тур върху есенното пасище. И Мерван побягна на юг, а ние побягнахме на север.

И ханът пак млъкна, а сега чух, че пие от мех. И моите устни бяха пресъхнали. Ханът отново заговори, но гласът му едва се чуваше. И той каза:

— Аз не се биех — само сънувах с отворени очи и се държах за гривата на коня. И полека-лека почнах да изоставам, а с мене остана и баща ми. Арабите ни настигнаха и пред очите ми първият арабски конник прободе баща ми със сабя в гърдите. А баща ми се отдръпна и сабята се изтръгна от ръката на арабина. И арабинът стоеше пред баща ми, та дори склони глава, покорен пред смъртта. И баща ми вдигна сабя с отмалялата си ръка, за да го съсече. И обърна глава към мене… Очите му бяха тъмни и пълни със смъртна мъка и любов. И вместо да разсече врага, баща ми прободе със сабята си бута на моя кон. А конят ми полудя и полетя срещу арабите, та прескачаше трупове на хора и на коне като планинска коза. И ме отнесе до болгарската конница и чак тогава паднах от седлото. Никой нищо не ме питаше, но срещах само студени очи, защото заради мене загина Муган, внук на Алцек, синът на Авар. Трябваше да го заместя. Трябваше един ден да гледат мене, както гледаха баща ми. Направих го… ала не беше леко…

И гласът на хана стана глух като пукната камбана. Той ме попита:

— Искаш ли да пиеш?

Не му отвърнах — мълчах. Във вечния мрак под зениците ми полека-лека се очерта сянката на Аспарух — като че ли осветена от далечен огън. Странно — дойде като момче, висок и тънък, с изваяно слабо лице и стиснати устни. И той сякаш слушаше думите на новия хан.

И заклокочи мехът, ханът се приведе и до устните ми се докосна ръб на рог. Не исках да пия, вдигнах ръка да отблъсна рога, но хванах ръката на хана — корава ръка, като издялана и тя от рог на бивол. И ханът държа рога до устните ми, докато отпих глътка — кумисът беше лек и студен като есенния въздух, после се изправи и пи от същия рог.

И каза:

— Безумците хазари, които не ни пратиха помощ, сега бягаха на север край брега на Итил, наречен още Волга, начело с кагана си. Те загубиха столицата си, стадата си и честта си. И ние, оцелелите болгари, отстъпвахме с хазарите. Болгарите събраха един тумен, десет хиляди саби, и всеки ден връхлитаха върху арабите. Наричаха ни „бесните“. Така глутницата се върти около огромно стадо диви бикове и ги хапе по нозете и отделя ту един, ту друг бик, за да го разкъса в степта. Кълна ти се, че всеки втори арабин умираше от болгарска стрела и болгарска сабя, макар хазарите да бяха пет пъти повече от нас. И ние отстъпвахме, докато от север слезе конницата на белите болгари, от северния Болгар, насаден от Котраг, сина на Кубрат. Това бяха бойци еднакви като синове на една майка и на един баща, еднакво облечени в кожа и желязо, настръхнали от блясъци на очи и на копия. Арабите обърнаха конете на юг. А ние вървяхме подире им и убивахме, докато стигнахме границите на старите си земи. Какво щяхме да правим там? Тогава дръпнахме юздите, та извихме главите на конете надясно и край брега на Черно море дойдохме в Дунавска Болгария. Бяхме десет хиляди мъже, всеки убил враг, а мнозина убили собствените си деца в битката край каспийския Болгар. Ти казваш, че от хиляда мъже от рода Вокил не можела да се събере тлъстина за един светилник. От нас, от кожите на десет хиляди мъже, не би могъл да огребеш лъжица мас.

Аз му казах:

— Болгарите на Аспарух ви посрещнаха като братя. И вие им бяхте братя… Но вие бяхте и гости.

Той разбра укора ми. И сянката на Аспарух пристъпи крачка напред, сега виждах по-добре лицето му. И той очакваше думите на новия хан.

Кормисош дълбоко пое дъх и каза:

— Аспарух беше мъртъв, Тервел беше мъртъв. Хан след хан от рода Дулу се качваха на ханското седло и никой не се задържа на коня на властта. Едни се опитаха да вървят след коня — и той ги изрита. Други вървяха отпред — и властта ги стъпка. Старите болгарски родове се бяха пръснали по новата земя, а моите войници бяха събрани в един пестник. Аз бях най-силен и аз се качих на седлото.

Казах му:

— От седло се взема власт, но от седло не се гради зид.

Ханът каза:

— Аз, Кормисош, син на Муган, внук на Алцек, син на Авар, не се ожених насила за Аспаруховия престол, но дадох богата зестра. Аз доведох не само десет хиляди саби. В ръцете на тези мъже има хиляда зидарски длета, които ваят камъка като глина, хиляда игли, които шият кожа, по-нежна от ноздрите на неяздена кобила, сто железарски чука, които мачкат желязото като восък, стотина жреци, стотина златари, стотина знахари…

Мълчах. Тогава ханът тихо добави:

— Аз доведох девет хиляди мъже без жени, защото с нас дойдоха само хиляда болгарки.

И още много неща ми каза хан Кормисош, които бавно разсеяха тъгата ми и ме изпълниха с ликуване. А слънцето слезе ниско и вече не грееше лицето ми. Но аз знаех, че ниските му лъчи проникват дълбоко в пещерата зад гърба ми, та прогонват мрака. И ми се стори, че виждам с онзи поглед, който не минава през човешките зеници, стори ми се, че виждам сияние на кръгозора. И то беше сиянието на морето, в което щеше да се влее моята река — сказание и до което море щеше да стигне пътят, за който разказвах. Морето не видях, но видях сиянието му.

Тогава вдигнах глава и Кормисош може би помисли, че се опитвам да видя лицето му със слепите си зеници. Но аз гледах лицето на Аспаруховата сянка. То беше спокойно и твърдо като изсечено от светъл камък. И видях, че в тъмните му очи светят далечни звезди. И лицето бавно се стопи, та светеха само звездите. Аспарух си отиваше — беше чул каквото му трябва — и ме оставяше самотен във вечния мрак.

Ала думите на Кормисош светеха в мрака. И когато той замълча, казах му:

— Накарай твоя певец още веднъж да изпее песента на Алцек.

Така казах — песента на Алцек. А тя беше песента на Ак Йола. И аз се заслушах в гласа на мъжа, който пееше песен от моето сказание.

Ак Йола, Ак Йола, прости ми, че твоята песен сега я пее Алцек. Не се сърди и ти, Агелмунде, че съм взел твоята песен. Когато хората запеят моето сказание, всеки ще узнае правдата. Пък и толкова ли е важно кой пръв е изпял една песен, стига да я пеят след него?

Ето, слушам твоята песен, Ак Йола. И мога да кажа: „Това е и моя песен.“ И аз като тебе искам да си отида, и аз искам да срещна мъртвите си братя.

Но ти, Ак Йола, ти си разчупил оковите на горестите и надеждите, ти си свободен и чист като ледения връх на Кан — Тангра. А в моята снежна пустиня цъфти една сетна мечта.

Мечтая някога да кажа: „Свърших.“ Тогава да дойде един млад мъж, с дълбок и звучен глас — и да запее, а пък аз да слушам. Да изговори всичко от началото до края — и да говори на моя роден език. Да не се сменят гласове, да не се сменят езици, да не се сменя песенната стъпка на моето сказание.

Искам моята песен да прозвучи като тропота на един-единствен бял кон, който тича през зелената степ. Когато чуя докрай този тропот — до края, до края, — докато заглъхне в далечината, тогава ще кажа на този, който толкова години ме очаква в мрака — зная, че ме чака, безмълвен и търпелив като хората, които ме слушат, тогава ще кажа на този, който ме очаква, за да ме отведе по пътя на дългия сетен поход, тогава чак ще му кажа: „Готов съм. Води ме.“

Сега само казвам: „Чакай.“