Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (Книга първа: Степта)

1.

И така — започвам да разказвам сказанието за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес. Говоря, а не записвам, защото ослепях.

Половин век измина от деня, когато признах, че съм само локва, просната в нозете на хората, и че съм само парче гладка вода, като по чудо утаено след пороя на необикновени и странни събития. Ала в това огледало се бяха отразявали лицата на силни и красиви люде — и разбрах, че трябва да разкажа за тях.

И по онова време бях вече стар, а тези изминали петдесет години бяха най-щастливите през живота ми. Така щастлива и сигурна се усеща трудната жена, която знае, че мъж, баща, братя, че целият й род бди над нея — не над нея, а над плода в утробата й. И не мислех за смъртта, и не мислех за опасностите. А пребродих земите от Кавказ до Сицилия, но колкото и страшни неща да срещнах и да преживях, никога не помислих, че идва краят ми. Защото бях уверен, че съдбата ме пази — мене, последния свидетел, за да разкажа правдата на днешните хора, които идеха след нас. И не искам да го призная, но съм отлагал година след година първия ден на своя труд, защото бях уверен, че докато не кажа „свърших“, ще бъда неприкосновен.

Тогава ослепях и разбрах, че никога повече няма да видя слънцето, и разбрах, че съдбата ме предупреждава сурово и строго, въпреки че не ме наказва със смърт. Трябваше да започна своята работа. Трябваше да се отделя от света и да се превърна само в глас, който си спомня. Не можех повече да отлагам.

И отворих сърцето си, и пуснах в него сенките на мъртвите. Чувал съм, че жреците слагали паници с кръв, когато викали мъртвите, за да могат да се напият и да добият сили да се задържат в нашия тленен свят. Аз давах кръвта на сърцето си и тя стигаше за много мъртъвци. И всяка нощ те идеха при мене — безплътни и тихи — и продължаваха безмълвните си разговори. И си казваха неща, които не бяха изрекли приживе, защото не бяха намерили време или дързост, та върху много събития и съдби падна нова смътна светлина като от далечна звезда. И самотен лъч пронизваше прозрачните гърди на призраците, та видях какво крият в сърцата си. Ако бях започнал да записвам това сказание преди години, когато вярвах само на очите си и на ушите си, а още не бях чул разговорите на сенките — щях да напиша съвсем друга история. Тъй всяка нощ палех малък огън и призраците се събираха край мене в нашия малък дом, изграден от неясната светлина на пламъка. И сенките не крачеха, а се плъзгаха една към друга, и като че ли с дъха си можех да ги насоча и срещна едни с други, както децата с духане тласкат едно към друго малките корабчета, издялани от меката кора на бял бор. Питах ги и те отговаряха, молех ги да се срещнат и те разговаряха. И мракът беше пълен с топлината на огъня и шепота на недомлъвките.

Докато една нощ ги сънувах, наредени в дълга върволица, един зад друг, първият човек лице срещу лице с мене, всички мълчаливи и с празни ръце. Чакаха нещо — не можах да разбера дали вода, или оръжие. И ме гледаха. И редицата тръгна към мене. И както в други нощи, поисках да ги отклоня, за да ги насоча според желанието си, но те ме притиснаха, та идеха все по-близо и по-близо. И започнах да се задушавам. Искаха нещо, не можех да ги отблъсна. И се събудих.

Тъй свърши сладкото време на бленуването и дойде горчивото време на осъществяването. И отворих уста, за да разкажа. Тъй свършиха щастливите нощи между сенките, когато знаеш, че онази топлина в ъгъла, че онова присъствие, което не може да се определи, но аз го усещам — това е княз Слав, и аз зная, че там, в ъгъла, стои княз Слав. И не е важно дали е облечен в кожух или в ленена риза, дали е усмихнат, или е разгневен, дали брадата му е бяла, или косата му е руса. Само знам, че това е княз Слав и той излъчва топлина като главня, посипана с пепел. Не виждаш светлина, ала знаеш, че под пепелта тлее жарава. А сега трябва да изведа княз Слав от нашия малък дом, изграден от пламъците на нашия общ огън, трябва да го извикам пред себе си, както майката вика детето си, преди да го изпрати навън от шатрата, трябва да облека княза с дрехи, трябва да видя дали е вчесан, дали е приготвен — и чак тогава да го изведа на светлината, за да го покажа на хората. А в дългите нощи на разговори със сенките не се грижех къде, кога и как става нашата среща. Но сега трябва да хвърля върху княз Слав светлината на един ден или отблясъка на един истински огън, трябва да закрепя княза към река или дърво, да се помъча да си спомня или да измисля как е изглеждал през този ден, дали беше рус, или беше побелял — защото познавах княза цели петдесет години. И трябва да разкажа за тази рекичка и това дърво, за да ги видят и хората.

Понякога, когато поискам да заспя — защото понякога и аз трябва да спя истинския, човешки сън — когато искам да заспя, започвам да си припомням реките, които съм виждал, или дърветата, под които съм преспивал, или планините, по които съм се катерил. И цели нощи мога да си спомням само реки. Ах, колко хубави бяха топлите реки на моето детство, в които виждах потопени моите сребърни младежки ръце. Ръце до китките във водата, които бавно приближават към сянката на рибата, застинала между разлюлените зелени пипала на водораслите. Топлите реки на моето детство, с малките хълмчета едър пясък, насипани край белите камъни — там, където едрият рак се беше вмъкнал и чакаше моята ръка, която бавно лазеше към него. А гърдите ми бяха потопени в реката и моето сърце тупаше току под огледалото на водата — и съвсем малки вълни бръчкаха сребърната вода. И аз си спомням реки, достойни за обич, спомням си реки за страх и реки за давене, и реките — межда с враговете ми. Реки, реки, реки — бистри, мътни, пресъхнали…

А сега трябва да избера само една река и да накарам княз Слав да нагази в нея с коня си. И си мисля, че сенките, с които разговарям, приличат на сенките на рибите в топлите реки на моето детство — тези риби, които в летните дни се плъзгаха по дъното, които в звездните нощи проблясваха като сребърен дъжд над черните огледала на вировете, които плуваха под прозрачния лед, а пък аз вървях над тях като насън — моите крака, обути в ботуши, и под тях сенки на риби. И трябва да извадя тези риби, тези призраци, които летят, които се плъзгат във водата, да ги сграбча с пръстите си, да ги измъкна над вълните, да ги видя на педя пред очите си — вече не призраци, а риби, с техните перки, с техните люспи, с техните ужасени очи. Трябва да ги сграбча, за да мога да ги подам на хората. И не смея да помисля какво хората ще направят с тях.

И така — започвам да разказвам… Стоя като върху носа на лодка, която стремително се носи през пещерно море, и хвърлям думите си срещу мрака. И ето — сега стоя в своя вечен мрак и говоря. Понякога не зная какво говоря, понякога не помня какво съм казал. Или мъчително търся дума след дума, или думите се изливат от мене като кръв от рана, без да мога да ги спра, с всеки удар на сърцето.

Говоря и денем, и нощем. Мисля си, че съм само мех, пълен с вино, и виното трябва да изтече от меха капка по капка и да падне върху устните на тези, които са вдигнали нагоре лицата си и очакват всяка капка, сякаш умират от жажда. И не мога да излея виното изведнъж. И не мога да говоря бързо, защото хората, които ме слушат, трябва да записват моите думи. И денем, и нощем се грижа виното, с което причестявам хората пред мене, да не носи привкус от меха, който го пази. Защото и най-добрият мех, и най-добре обработената кожа все пак с нещо напомня, че някога е била кожа на живо същество. Защото колкото и да се мъча в моите думи да не се примеси и най-слабият привкус на болките ми, на отчаянието ми, на моята немощ, все пак ми се струва, че понякога не съм само глас на свидетел, а ставам и съдник на мъртвите. Но не бива. Тогава се радвам, че перата, които записват моите слова, не предават глухата дрезгавина на моя глас, немощната старческа кашлица, горчивото задъхване. Не преживявам, не страдам, аз съм само огледало, което е отразило далечната светлина на миналите дни. А повърхността на огледалото не се вълнува.

Хора, слушайте и запомняйте.

2.

Това се случи в годината на Змея според летоброенето на болгарите, и от началото на това летоброене бяха изтекли 5436 години. А от сътворението на света бяха изтекли 6150 години и преди 668 години се бе родил Христос. По това време леточислението на мохамеданите едва набираше летата на зрял мъж.

И много певци казват — това се случи в дните на еди-кой си цар, ала няма да кажа така, защото сметките по всичко човешко винаги са криви. Защото ако кажа — то беше в дните на ромейския император Констанс Втория, както си мислехме всички тогава, то ще излезе лъжа, тъй като дните на император Констанс вече се бяха свършили и той беше отишъл при бащите си — убит в Сиракуза, само че ние не знаехме за това. И ако кажа — то беше в дните на хазарския каган Тарду, син на Блучан, пак няма да е истина, защото Тарду беше само сянка на престола, а хазарите водеше Иви Шегун хан, предводителят на тюркутите. И не може да се изброят всички царе, кагани и шахове, които живееха по това време и наричаха земите си на своите имена, пък днес са ги забравили дори мъдреците.

А над света грееше ден като всички и грееше същото слънце, което грее и над твоята глава, когато в твоето „днес“ ти слушаш моите слова от устата на певец или ги четеш върху книга. Само че тогава беше друго „днес“, нашето „днес“, ала слънцето беше същото. И то беше двадесет и седмият ден от четвъртия месец — славяни и траки дават имена на месеците, а болгарите ги наричат само с числа — в първата седмица след новолуние, когато луната расте. И то бяха дни на пролетния хански лов и на пролетното преглеждане на конниците.

В този ден дойдоха в стана на хан Кубрат пратениците на три велики племена — пратеници на славяни, на ромеи и на хазари.

И се случи така, че пратениците на славяните и ромеите, а бяха те княз Слав и патрицият Алексис Скира — пътуваха заедно през степта.

3.

И като видя в степта висока могила, княз Слав препусна напред и белият му тракийски жребец изкачи склона на могилата. А на върха на могилата отдалеч се виждаше конник, но когато князът стигна върха — ето, конникът беше изчезнал и на върха стоеше каменен истукан.

И този каменен истукан имаше ръста на едър мъж. Личеше, че е много стар. И слънцето, вятърът и дъждът бяха избелили древния камък, та той белееше като кост, и дори беше по-бял, но във вдлъбнатините и резките камъкът тъмнееше като изгорял въглен, посипан с пепел. И отдалеч истуканът приличаше на изправена забулена жена, защото времето беше изронило чертите му, ала отблизо се виждаше, че това е мъж воин, дори се виждаха плитките на косата му, мечът му и чашата, която притискаше с прегънати ръце до гърдите си. А лицето на истукана гледаше към изгрева, та сутрин първо посрещаше първите лъчи и почервеняваше, сякаш от земята се вдигаше кръв до устните му. И чертите на това лице вече не се различаваха добре, та не се разбираше, а само се отгатваше къде са били устните, къде веждите на каменния воин. И лицето не ставаше по-грозно — напротив — живите не можеха да откъснат очи от него. И всеки търсеше в истукана повече от това, което виждаше, и тогава се досещаше, че не времето, а незнайният ваятел беше оставил лицето недовършено, защото човек се отвръща от завършеното.

Когато славянинът се изкачи на върха на могилата, в гърдите на истукана се беше впила сива птица и забиваше клюн в камъка, както Зевсовият орел се впива в плътта на Прометей и кълве черния му дроб. И славянинът скочи от седлото и прекрачи със свито сърце да я прогони, а птицата отлетя безшумно като сянка. И славянинът видя, че чашата в ръката на истукана беше вдлъбната и пълна с бистра вода от дъждовете, та небесната птица беше пила вода от гърдите на истукана.

Тогава славянинът вдигна поглед и видя очите на каменния воин. А бялото чело беше запазило тъмните орбити, които зееха върху изроненото лице, та не се виждаха дъната на орбитите. И на славянина се стори, че някой гледа през него — живия, и над него, с широко отворени очи — гледа нататък към изгрева, подир някого, когото е изпратил, за някого, който щеше да дойде.

И славянинът се обърна натам, накъдето гледаше каменният призрак. И видя степта.

Пред славянина се простираше до краищата на видимия свят безкрайна равна степ. А степта тънеше в утринна роса и блясъците на росата я обгръщаха в светлозелено сияние, та степта изглеждаше разтопена и мъглива като видение. И далеч напред светеха петната на плитки езера, останали след оттеглилите се пролетни води, и тези петна се сливаха на кръгозора в синьо-зелено сребърно море. И на славянина се стори, че кръгозорът се извива в плавна черта, като че ли степта покриваше огромно кълбо и това кълбо се носеше в небето. Усети, че се смалява, а небето се вдига над него. И грижите му, и тревогите му, лутанията му станаха дребни и нищожни. Усети се пречистен и самотен. И славянинът вдъхна дълбоко мириса на бавния степен вятър, преминал над безкрайните простори, изпълнени с трева, вода и слънце.

И като млада птица, която се учи да лети и за пръв път напуска гнездото, душата на славянина се отдели от него и се вдигна нагоре. Но колкото и високо да се вдигаше, видя само степ. И душата му страхливо изви, върна се при него и се вкопчи в гнездото си, и не искаше да лети над степта.

Тогава славянинът затвори очи, отвърна се и тръгна през върха на могилата. И като извървя със свито сърце няколко крачки през тревата, отвори очи. И отново пред очите му се простираше степта.

И в степта пред краката му лежаха три плитки червени кръга с черни ръбове — като огромните гърла на три кръгли котела, пълни с кръв или с огън, заровени до самите гърла в земята. И трите червени кръга димяха като гърла на вулкани, пълни с течна лава, и сякаш само ръбовете насипи, които ги отделяха от зелената степ, спираха червената багра да не се разлее в степта.

И ниско над кръговете кръжаха черни облаци като черен дим, въртян от невидими вихри.

А трите кръга се допираха един до друг като листата на червено цвете и в средата им белееше друго по-малко колело с червено-жълти тичинки. И тези кръгове бяха тъй точни и правилни, сякаш не бяха сътворени от човешка ръка, а ги беше създала онази ръка, която е изваяла диска на слънцето, извивката на дъгата и овала на яйцето. А не бяха тези кръгове видения, защото ниското слънце открояваше насипите с дълги черни сенки.

Ала как прозрачната и мъглива степ, в която всичко се преливаше и разтопяваше, как тя беше родила тези съвършени замръзнали кръгове, тъй ясно и чисто очертани върху безбрежната зеленина? Ала кой би могъл да каже как пернатата, бухната птица ражда съвършения овал на яйцето?

И трите кръга бяха огромни, всеки колкото голямо поселище, и за да се мине околовръст по насипа, трябваше да се направят три хиляди крачки, а за да се мине напреки — хиляда. Но славянинът не премери кръговете с крачки, премери ги с поглед — и сърцето му отново се сви.

Това бяха гнездата на болгарската конница. Всеки от трите кръга беше стан на един от тумените — ще рече, на десет хиляди саби — а колелото в средата беше станът на хан Кубрат и на ханските телопазители — тиуните. И черните ръбове на заровените в земята котли бяха насипи, всеки извит насип, увенчан с хиляда коли, а пред колите зееха ровове, дълбоки десет и широки двадесет стъпки. И червената багра, която заливаше становете, беше месото на десетки хиляди избити сайгаци, нарязано на тънки ивици, което се сушеше на слънце — окачено на ремъци и метнато по шатрите — или се одимяваше на стотиците огньове. А черните облаци бяха гарвани и орли лешояди, които кръжаха над становете.

И дузина орли се спуснаха от висинето към славянина и закръжиха над главата му. Славянинът вдигна глава и ги видя като черни кръстове — чернееха предните ръбове на крилата им и телата им. Големите махови пера на крилата им и перата на опашките бяха сиви, а на небето се виждаха прозрачни, пронизани от светлина, сякаш по костите на орела беше опъната ципа като на прилеп. И шиите на орлите бяха прибрани, та телата им като че ли направо се превръщаха в криви клюнове. И орлите бавно се плъзгаха над славянина, та чертаеха странни кръгове, сякаш искаха да го омагьосат.

Тогава княз Слав измъкна лъка си от кожения калъф и сложи стрела на тетивата. Той пусна стрела срещу най-близкия орел, без да се прицелва — само за да излее гнева си и страха си в това изпъване и отпускане на тетивата, защото от сто стрели една улучва орел в небето. Но стрелата блесна и срещна тяло; и един черен кръст се пречупи, та залитна. И с отчаян крясък орелът почна да се плъзга към земята.

Но не я достигна. Върху му връхлетяха другите орли — и от черното мъхнато кълбо се посипаха пера. И когато орлите се разлетяха и черният възел се разплете — в средата нямаше нищо. А на могилата бавно слязоха, сякаш кацаха, черни и сиви пера.

И славянинът се наведе, та вдигна едно перо. И убоде с върха му дланта си, а върху дланта му блесна капка кръв и на върха на перото блесна капка кръв — като че ли славянинът искаше да пише нещо с перото. И болката на пронизаната длан го стресна и отрезви.

Не, не беше степта видение и призрак, не бяха видения сенките на орлите в небето. Степта беше трева, която можеше да се преброди, а орлите бяха плът, която можеше да се прониже.

И като не погледна повече към червените димящи кръгове на становете, славянинът отиде при белия си жребец.

4.

И както сенките на орлите се превърнаха в шепа пера, тъй на другия ден призрачното видение на огнените кръгове се превърна в грамади пръст, кожи на шатри и нанизи сушено месо.

Славянинът, ромеецът и тюркутът — защото пратеник на хазарите беше тюркут — тримата пратеници вървяха пеша един до друг между насипите на два лагера, за да достигнат до шатрата на хан Кубрат. И черните ръбове на котлите, които на славянина се виждаха плитки от могилата, сега се издигаха като брегове на дълбока река. А колите върху тях не се виждаха, защото откъм рововете върху колите бяха изпънати мокри кожи, които трептяха, изпънати като барабани.

И насипите бавно се приближаваха, като че ли искаха да се съберат и да препречат пътя на пратениците. После двата насипа бавно се отдръпнаха встрани — и пред пратениците се вдигна насипът на Кубратовия стан. И по дървен мост те пресякоха рова, та влязоха в стана. А огромната шатра на хана беше вдигната върху ниска могила, затова пратениците трябваше бавно да се изкачват, за да я достигнат.

И от двете страни на пътя бяха наредени с лице към пратениците две редици конници — от всяка страна по една стотна, кон до кон и конник до конник. И всички конници носеха сребърни ризници, сребърни шлемове и сребърни щитове. И всички коне бяха бели, и върху всеки кон бе метната сребърна броня, а копитата на конете сребрееха и гривите бяха посипани със сребърен прах. Зад редиците конници димяха огньове с бял дим и жреци с бели дрехи бавно размахваха бели кожи, та пъдеха дима върху конниците. И димът на струи бавно се плъзгаше и се промъкваше между нозете на конете, край шиите и главите им, та се люлееше около копията на конниците, а после двата потока от димни струи се срещаха на пътя пред пратениците и се преплитаха, и се вдигаха нагоре. А конниците и конете стояха като вкаменени. Дори триъгълните знамена от бяла коприна висяха по копията като излети от сребро. И лицата на конниците бяха еднакви, като че ли върху всички лица бе окачена една и съща маска от тъмно дърво — с тесни цепки за очите, с черта вместо устни и с изпъкнали скули.

И тюркутът тихо каза:

— Погледнете, те нямат белези по лицата си.

И тюркутът видя пред себе си мършавите изпосечени лица на своите тюркутски полкове, оцелели след дълги битки. И видя окъсаните им плащове и ощърбените им саби. А тези Кубратови воини бяха като лъскави монети, които не са излизали на пазара. И ромеецът тихо каза:

— Погледнете — дори конете не мръдват. Навярно не е леко да се научи един кон да не отметне глава и да не дрънне с юзда. Наистина димът пъди мухите, ала…

И ромеецът видя пред себе си императорската конница, онези бляскави многоцветни тагми. И всеки кон танцуваше под ездача. И завидя на хан Кубрат за конниците му, защото ромеецът беше конник.

А славянинът нищо не каза. Ала той видя своите пешаци славяни — разпилени да тичат с развени коси и дрехи срещу тези неподвижни и мрачни конници, както пенеста вълна иде срещу скала. И не пожела да види мига, в който вълната ще удари скалата.

5.

И тримата пратеници застанаха пред червената завеса на ханската шатра. Стояха един до друг — славянинът отляво, тюркутът отдясно, ромеецът по средата. А слънцето грееше право в очите им, но чертите на лицата им пак се разливаха от мъглата на дима, който идеше от огньовете, накладени от двете страни на входа. И двамина жреци — един отляво, един отдясно — хвърляха сух пелин и някакви билки, та в огньовете лумваше жълт пламък и се вдигаше бял дим. И други двамина жреци — един отляво, един отдясно, като размахваха рогозки, пъдеха дима към пратениците.

И сега, както беше застанал в очакване пред червената завеса, обгърнат от белия дим, всеки от пратениците остана сам със себе си, та лицето му изрази вътрешната му същност. И чертите на лицата се избистриха като вода на езеро, което досега се е вълнувало, та се видя най-после цветът на дъното.

Славянинът стоеше целият златен, изваян от десет, от сто оттенъка злато — бяло — златна коса, жълто — златна брада и червено-златни устни.

Ромеецът беше целият сребърен, излят от седем пъти претопявано и пречиствано сребро — бяло — сребърна коса, сиво — сребърна брада и черно–сребърни очи.

Тюркутът беше целият от кована мед. Още когато набоде брадата му, шаманите одраха кожата на лицето му, за да не поникне нито косъм, който да се заплете в ремъците на шлема. И лицето на тюркута грапаво червенееше като изчукано от мед. И личеше всяка вдлъбнатина на чука, с който го бяха ковали. И устните му бяха черно-червени и напукани, само огледалата на очите му бяха червено–гладки като две петна на кървави езера сред червена вулканична пустиня.

И дори дрехите, които пратениците бяха избрали — а всъщност не ги бяха избрали, защото това беше облеклото на техните народи — тези дрехи показваха душите на пратениците и на техните народи.

Славянинът носеше широки бели дрехи от лен, обръбени с червено везмо. Бялата риза падаше свободно върху широките му плещи и някъде плътно прилягаше върху могъщата мъжка плът, а другаде трепкаше от вятъра. Само на китките ризата се стесняваше. И наметалото свободно се ветрееше на плещите му и дори горните краища на ботушите му широко зееха, та не прилепваха на глезените. И всичко върху славянина беше родено върху земята, расло на корен и гряно от слънцето, придобито с пот, а не с кръв — всичко бе от лен, коноп и памук. Само ботушите му бяха от вълнена плъст, от овча козина, но овцата беше стригана, а не убита.

И всичко върху тюркута тясно прилепваше върху тялото му, и всичко беше от кожа, и всичко беше дошло след убийство. Ризата прилепваше към тялото му като собствената му кожа, но беше от кожа на сайга и сайгата беше убита, за да го облече. Кафтанът му, дълъг до коленете, беше пристегнат с ремъци тясно до гърдите му, наляво, а беше той от кон — убит, за да го наметне. Коланът го стягаше така, че пръст не можеше да се провре между ремъка и тялото, а беше коланът от кожа на тур — убит, за да носи меча му. И тесните му ботуши, очертали плътта на нозете му, бяха от убит елен. Тюркутът беше убивал и други бяха убивали заради него, за да се облече, та той беше облечен в убийства. Само едно нещо се ветрееше по него и то бяха черните, русите и сивите човешки коси, закачени на пояса му — косите на враговете, избити от него.

А дрехите на ромееца идваха от десет страни и народи, както силата и властта на ромейската империя. Посребреният шлем с гребен беше римски, бронята и наколенниците бяха древноелински, широкият колан с пулове и с халки за меча му и други дребни вещи беше болгарски — така се и наричаше в списъка на ромейското воинско снаряжение — болгарски колан. Долната му дреха беше персийска, от китайска коприна, изтъкана с широки цветя, а горната му дреха — отворена на гърдите и пристегната с широк колан, идеше от аварите, макар да имаше гръцкото име скарамангион. И така ромеецът беше взел отвсякъде това, което му се нравеше, и това, което е най-добро, и то стоеше добре на сухото му тяло. И където искаше, ромеецът го носеше прилепнало до тялото, и където искаше, оставяше дрехата да се ветрее.

И тези трима души се различаваха дори в дишането си.

Славянинът не дишаше, та лицето му беше напрегнато като на човек, чиято глава е натопена във вода и той със сетни сили се сдържа да не поеме дъх. Защото той не искаше да вдъхне белия горчив дим.

Ромеецът дишаше плитко и едва забележимо кашляше, само устните му трепкаха.

А тюркутът внезапно се наведе към десния огън, загреба с шепи от дима и почна да мие с него лицето си. Когато се изправи и дълбоко въздъхна, от устата му и от ноздрите му изскочиха струи дим, като че ли беше меден змей.

И от двете страни на завесата стояха като мраморни изваяния двама бели конници. Те едновременно наведоха копията си, та вдигнаха краищата на завесата, защото не биваше да докосват с ръка свещената ханска шатра. И на прага стоеше изправен жрецът от тайното светилище на Големия конник, целият в снежнобяла кожа. Десницата му беше притисната до гърдите, в гънките на дрехата, а левицата с отворена длан беше протегната към пратениците.

Жрецът каза:

— Великият хан на всички болгари — Кубрат, син на Денгизих, син на Заберган, син на Горда, син на Бушан, син на Ирник, син на Атила — очаква пратениците на ромеите, славяните и хазарите. Преклонете глави в нозете на хана.

И жрецът се обърна, та се скри зад втората червена завеса, която разделяше на две шатрата. Пратениците прекрачиха в преддверието. И славянинът, и ромеецът дълбоко въздъхнаха, пък тюркутът сви устни.

А широкото преддверие беше покрито с жълта коприна, та го изпълваше златна светлина. И ромеецът, като се потопи в светлата златна вода, стана целият жълт и не свой. А червените отблясъци по тюркута угаснаха и лицето му светна като портокал. Само славянинът стана още по-златен.

Тогава се отдръпна встрани втората завеса и пратениците застанаха лице срещу лице с престола на повелителя на Велика Болгария. А средата на шатрата, където стоеше престолът, бе приповдигната с едно стъпало и обградена от людете на хана. И там покривът беше от червена коприна, та червено сияние падаше върху хората пред пратениците. А червеното е баграта на кръвта и на живота — и с охра се мажат белите лица на мъртъвците, за да останат живи и под земята.

Престолът беше стар и дървен, с девет кожени възглавници — три сиви от вълча кожа, три черни от кожа на черен барс и три жълто-червени от кожа на тигър. И престолът беше празен.

Тогава зареваха рогове, защото червената завеса зад престола се надигна, та излезе Кубрат, хан на всички болгари. И като отиде с три бързи крачки до престола, отпусна се в него. А когато зареваха роговете, хората вляво и дясно от престола коленичиха и приведоха глави. Ханът вдигна ръка да се изправят. И шатрата се изпълни с пукане на кости, сякаш цяла стотна чупеше съчки и клони за огън. Тъй пукаха костите на Кубратовите хора, защото повечето бяха стари и много стари.

А най-стар беше Кубрат, който седеше на престола.

Облечен беше ханът в бяла кожена дреха до колене, с червени ботуши и тесни бели гащи. И ръкавите на кожената риза се запрятаха до лактите и разкриваха мургавите му ръце, легнали върху дървените облегалки на престола. И пръстите му обхващаха гривите на издяланите от дърво лъвски глави, а опаловите очи на лъвовете светеха между дългите пръсти. Смуглата гладка кожа, без нито един косъм, приличаше по цвят и по години на старото гладко дърво на престола. И от дългото търкане жилите на дървото бяха излъскани по облегалката, а вените по ханската ръка се извиваха по вдървената плът.

И лицето на хан Кубрат сякаш беше издялано от старо потъмняло дърво, ала преди толкова много години, че слънцето, вятърът и дъждът заличиха следите от длетото на ваятеля. И сега лицето беше гладко, главата плешива и чертите застинали в неизменна маска. И дори най-близките му не леко прочитаха по това лице мислите и чувствата на хана, а дори най-старите не си спомняха ханът да е имал друго лице.

И върху лицето на Кубрат светеха само тъмните му очи. Той нямаше нито злато, нито самоцвети — нито по шията, нито по китките. Мечът лежеше върху коленете му. А този меч беше много стар и със стара история, Кубрат само смени кожената му ножница с ножница от желязо. И стана това така, защото някога един оръженосец подби гърба на ханския кон, та Кубрат удари оръженосеца с ножницата си. Ала мечът беше в ножницата и острието разсече ножницата, та преряза ръката на оръженосеца. Оттогава мечът и гневът на Кубрат лежаха в железни ножници и не се помнеше да е ударил в гнева си друг човек.

И никой не би познал по дрехите и по оръжието, че този човек беше хан на всички болгари. Само който знаеше, щеше да разбере, че той държи в ръцете си пълната власт и над душите, и над телата на болгарите, и затова върху дрехата му, на ръкавите над лактите, имаше две кожени превръзки с изрязани трилистни детелини. И знаците на лявата ръка говореха, че Кубрат е човек на мисълта, а знаците на дясната ръка говореха, че той е човек на делото.

И всички мъже от лявата страна на хана имаха превръзки с детелини на лявата ръка — те бяха хората на мисълта. А другите мъже, от дясната страна на хана, носеха детелина на десниците си — и това бяха хората на делото. И във време на мир почетна беше лявата страна на хана, защото само в мир се мисли разумно и човешки, а по време на война почетна ставаше дясната страна, защото войната е безумие. И така се водеше от незапомнени времена.

А в този ден от лявата страна на хан Кубрат стоеше изправен жрецът от храма на Големия конник. И до него стоеше колобър боилът. След колобъра идеха четиримата съветници, всеки за една от световните посоки. Съветникът за страната на изгрева, китаецът, носеше сива дреха, какъвто беше цветът на конете, които яздеха конниците от лявото крило на ханската войска. И съветникът за полудневната страна, персиецът, носеше червена дреха, какъвто беше цветът на конете от средата на войската. И съветникът от страната на залеза, лангобардът, носеше пъстра дреха, като цвета на конете от дясното крило на войската. А съветникът на полунощната страна, славянинът, носеше черна дреха, каквито са конете, оставени в засада и запас от хана. До съветниците стояха неколцина певци, летописци и писари в ръце със своите оръжия. И някои от тези оръжия се надуваха, други имаха струни, трети се удряха, а писарите, разбира се, държаха пергаменти, пера и мастило. И един носеше голям меден светилник, като че ли посред бял ден ханът щеше да го повика да му свети.

И още — от лявата страна стоеше изправен Аспарух. Да, от лявата страна, най-близо до сърцето на хана, стоеше най-младият му син.

А от дясната страна, с превръзки върху десниците, стояха изправени другите двама синове на Кубрат — канартикинът Баян — наследникът на ханския престол, и братът му Котраг. До тях стоеше кавханът със запалена факла в ръка. И до кавхана стояха деветимата тументаркани — болгари, всеки от които водеше тумен, ще рече — десет хиляди саби. А трима тументаркани бяха от оногурите, трима от кутригурите и трима от утигурите. И стояха до тях още трима тументаркани, които водеха съюзните конници, а бяха те един хун, един алан и един ефталит.

И в нозете на хана лежаха гепард и леопард.

Ако лицето на хан Кубрат беше издялано от старо твърдо дърво, то жрецът на Големия конник беше гладък и студен като изваяние от излъскан камък. И ако лицето на Кубрат изглеждаше изваяно веднъж завинаги и вече не се променяше, то каменното лице на жреца бе създавано от времето — бавно, с милиони докосвания, както босите стъпала на богомолците изтриват прага на храма. Но времето беше спряло да се бори с това лице, сякаш беше признало, че жрецът е достигнал до съвършенство.

А двамата братя Баян и Котраг като че ли бяха изковани от желязо — и двамата с черни коси, с тъмна корава плът на конници, с железни шлемове в прегънати леви ръце. И тук-таме побелялата коса на Баян проблясваше като желязо, изтъркано и светнало от употреба, а в косата на Котраг се нажежаваха рижави блясъци, като че го полазваше ръжда.

Ала кой би могъл да каже от какво беше изваяно Аспаруховото лице?

Защото лицата на всички мъже в червеното сияние на шатрата бяха докоснати от времето, а то не милва, пък дори и да милва, има орлови нокти на пръстите си. И най-млад беше Котраг, който имаше четиридесет и пет години. Затова светлината разчиташе надписите, които времето беше изписало върху мъжките лица, и като потъваше и се губеше в белезите от рани и остри бръчки, оставяше нови белези от сенки. Върху всички лица имаше светлини, но върху всички лица имаше и сенки.

А лицето на Аспарух светеше. И не само защото Аспарух имаше половината години на брата си Котраг. Защото светлината се плъзгаше по това лице, защото светлината го милваше. Тя не хвърляше сенки и не очертаваше граници, тя го извайваше, както вае зряла ябълка и гръд на птица. Нищо не спираше светлината да се плъзне по това лице и да се загуби назад. Тя не търсеше и не прочиташе нищо върху него. Тя не се блъсваше в него — само го докосваше, както носът на добрата лодка не пени водата. Затова всички лица тъмнееха, а лицето на Аспарух светеше.

И трябва да добавя още, че в ония дни Кубрат държеше главата си отметната назад, та брадичката му стърчеше и той гледаше изпод полуспуснати клепки. Или свеждаше глава и тогава мереше хората изпод вежди. И не държеше главата си изправена като всички хора. Хранените му люде казваха: „Държи главата си сведена като на бик, като великия си вуйчо Моходу Хеу, Черния богатир, Урагана, който никога не се изправяше, а скачаше от място и срещу враг, и срещу приятел. Да, Кубрат все повече заприличва на Моходу и той като огън ще изгори сухо и сурово.“ А Моходу Хеу беше умрял преди, кажи-речи, четиридесет години, та колцина го помнеха, за да говорят тия думи? И Кубрат държеше така главата си, защото от някое време нетърпими болки сковаваха врата му, та намаляваха, ако отметнеше глава. Ала когато отметнеше глава, тогава пък го заболяваше дясното рамо и полека-лека изтръпваше и онемяваше дясната му ръка. Затова Кубрат ту отмяташе, ту свеждаше главата си, за да укротява и да редува болежките си. И никому не казваше, дори на жреца. Пък хората тълкуваха посвоему всяко негово движение и търсеха знамение в мъките на стария хан.

А днес ханът по-често свеждаше глава и гледаше изпод вежди, защото както друг път го боляха костите преди смяна на луната и времето, така тия дни го болеше сърцето — откак научи, че идва пратеник на тюркутите. Ромеецът много не спираше погледа му, славянинът съвсем оставаше настрани от очите му, но идването на тюркута беше знак, че времето над степта ще се промени. Да, свършваха дългите щастливи дни на мир, в които Кубрат се радваше на отново намерения свой син Аспарух, свършваха спокойните вечери след лов край огъня, сред песните на певците и разказите на жреците. И навярно идваха дни на война, а ханът искаше да се радва на дружбата на сина си. Защото само това му оставаше и само това го радваше.

И всичко, до което се допираше хан Кубрат, той като че ли допираше с изтръпналата си десница, та не го усещаше. Но щом докоснеше Аспарух, топлината стигаше до сърцето му. И всичко, което гледаше Кубрат, сякаш му се привиждаше в мъгла и не го вълнуваше, само лицето на Аспарух светваше ясно и ярко пред очите му, сякаш го гледаше с ония орлови очи, които имаше на Аспаруховите години.

Ах, колко слова трябват на човека да опише нещо, което очите му обхващат за един миг!

6.

А когато заечаха роговете, тримата пратеници коленичиха и дълбоко преклониха глави, та не видяха влизането на хана, чуха само стъпките му. После чуха гласа на Кубрат, който каза на гръцки:

— Стани и говори пръв, ромеецо.

И Скира се изправи и видя, че ханът го гледа с вирната глава изпод спуснати клепачи. И Скира каза:

— Велики хане, повелителят на ромеите, моят господар Констанс Втори, во Христе вечен цар и самодържец на всички ромеи, те приветства и ти пожелава хиляда години живот. Позволи ми да донеса пред очите ти даровете, които императорът ти изпраща всяка пролет, защото те обича като брат и цени твоята дружба повече от злато.

А някакъв човек, застанал в края на лявата редица, поиска да вдигне глас, за да преведе гръцките слова на Скира на болгарски език. Но Кубрат едва повдигна дланта си от облегалката на престола и мъжът млъкна. Кубрат говореше гръцки като грък, защото беше живял в Константинопол, а пък ако тументарканите не разбираха Скира, то си беше тяхна работа.

И в жълтото сияние на шатрата влязоха седем жени, които се плъзгаха като сенки, защото бяха наметнати с копринени наметала до земята, пък ходеха със заучени ситни стъпки. И се чуваше тих звън на злато, защото жените носеха златни верижки от глезен до глезен, като знак, че мъж не е разтварял бедрата им. Скира се отдръпна и жените една след друга гъвкаво се приведоха, та оставиха всяка от тях върху килима на шатрата сандъчето, което носеше. И всяка отваряше сандъчето, та вътре блясваха скъпоценности, и всяка отмяташе було и срещу хана светваха девичите очи, по-бляскави от самоцветите. И Скира каза:

— Тези девици сам императорът избра за тебе от седем народа на ромейската империя.

А в ромейската империя — ако не днешната, то във вчерашната империя — живееха не седем, ами седем пъти по седем народа и затова жените бяха различни — с черни, кестеняви и руси коси, с коси, посипани със сребро и дори боядисани синьо; с черни, сини, зелени и пъстри очи; светлокожи, смугли или тъмно — мургави. Но всички бяха млади и красиви.

И Скира каза:

— Нека великият хан позволи неговите робини да се изкачат до нозете му, за да види отблизо ромейските дарове.

А ханът отвърна:

— Старостта вижда отдалеч, Алексис Скира.

Скира се усмихна и му каза:

— Велики хане, чудех се дали ще те позная, защото много години минаха от срещата ни, ала ти си останал същият.

А Кубрат сведе ниско напред глава, за да пропъди болката в десницата си, и погледна изпод вежди ромееца. И каза:

— Като чух, че идва един Скира, спомних си, че имаше патриций с това име при битката при Ниневия. Ала ми се струва, че той умря. И не може ти да си този Скира, тъй като оттогава минаха много години, а ти си млад човек.

И Кубрат се обърна към жреца и каза:

— Колко години минаха от битката при Ниневия?

Жрецът отговори:

— Тридесет и девет, велики хане.

Кубрат отново отметна глава и загледа изпод полуспуснати клепки. И тихо каза:

— Сякаш не е било…

А цялата свита — и хората откъм лявата ръка, и хората откъм дясната ръка, като чуха този глас на хана, изведнъж се отпуснаха и дори тихо зашумяха. Защото щом ханът заговореше с този тих задушевен глас, то значеше, че сърцето му е отворено и гневът му спи. И Скира каза:

— Аз съм към шестдесет лета, велики хане, и все пак те помня от битката при Ниневия. А този Скира, който умря от раните си, беше мой баща. Аз стоях до император Ираклий — мир на праха му — и държах в ръка светилник, докато вие двамата движехте черните и белите камъчета за битката.

А някои от тументарканите си позволиха да вдигнат длани, за да скрият усмивките си, защото макар император Ираклий отдавна да беше мъртъв, то още из Кавказ и по степта се носеше славата му на развратител и мъжеложец. Пък Скира навярно щеше още да си спомня за отминалите години, ако ханът не му беше казал със своя обикновен глас:

— Добре, Алексис Скира, ще говорим за минали битки на трапезата.

И като вирна глава, Кубрат рече на славянина:

— Говори сега ти, славянино!

А княз Слав се изправи с олекнала глава и празно сърце, защото имаше възторжена душа, която избухваше като пламък — и в униние угасваше като пламък понякога от най-слабия полъх на вятъра. И като видя изрязаното като от старо дърво лице на хана, славянинът си каза, че всякакви думи ще се плъзнат край ушите на този истукан и че няма път към сърцето му. А не се знае дали има и сърце. Да, Кубрат му се видя като бяло-черния истукан, измит от дъждовете върху могилата в степта. И славянинът усети колко мъдър е този човек насреща му, а мъдър значи отчаян. И собствените му дарове се сториха на славянина срамни и дори дръзки наред с даровете на ромееца. И съжали, че е бъхтал този дълъг път през степта, и поиска да си бъде у дома, в зелената сянка на пролетните гори.

А докато князът мислеше тъй, гласът на княза изричаше на езика на гърците:

— Велики хане на всички болгари, осем славянски племена на юг от Дунава ме изпратиха да ти донеса поклон и даровете на нашата земя.

Хан Кубрат попита:

— От кои славяни си? На юг от Дунава живеят много племена.

Князът отговори:

— Моята родина е земята между Дунав и горите, наречени от ромеите Хемус, а от нас Стара планина.

И за пръв път по лицето на хан Кубрат се плъзна усмивка. Устните му се свиха, сякаш той се пазеше да не се засмее, но очите му светнаха изпод клепачите. Той се обърна към Скира и му каза:

— Алексис Скира, реката Дунав не беше ли северна граница на ромейската империя?

А Скира с открита усмивка отговори:

— Така е, велики хане.

Кубрат запита вече без усмивка:

— И ти, пратеникът на ромейския император, стоиш до пратеника на едно племе, което нарича ромейската земя своя родина?

Скира отговори:

— Велики хане, това само показва добротата и мъдростта на моя император.

И Кубрат повтори:

— Добротата и мъдростта. Дано.

А князът каза:

— Позволи ми да внесат даровете ми.

И Кубрат едва кимна, защото болката скова врата му. Тогава в шатрата влязоха четирима великани. Единият носеше делва с мед, в която можеше да се удави човек, другият носеше бъчва с вино, която би опила цяла стотна, третият носеше вързоп с кожи, които биха облекли тази стотна, а четвъртият носеше вързоп ленено платно, толкова дълго, че би могло да стигне за саван на тази стотна. А княз Слав изведнъж заприлича на малко момче, застанало между големите си братя.

И хан Кубрат каза:

— Славянски княже, спри твоите мъже да ги погледам. Тези хора братя ли са?

Княз Слав му отвърна:

— Дори са от различни племена. Събрахме ги, за да донесат даровете.

Кубрат каза:

— Трябва да са от един баща, който е обичал да скита. Но горко и хвала на утробите, които са ги раждали. Продай ми ги!

Княз Слав поклати глава и каза:

— Те са свободни хора.

Кубрат попита княза:

— Как ги събра?

И князът отговори:

— Всеки от тях пренесе коня си на сто крачки.

А тументарканите и певците отново зашумяха. А Кубрат попита:

— Какви са тези коне, които носят такива мъже?

Князът отвърна:

— Конете са на траките, велики хане.

А хан Кубрат каза:

— Приемам даровете ти. Вземете ги и ги отнесете встрани.

И по четирима здрави мъже заградиха делвата, бъчвата и вързопите, за да ги отдръпнат. Тогава мястото между хана и пратениците отново стана празно и напред пристъпи пратеникът на хазарите. А в шатрата стана тихо, защото оживлението сред хората на хана изведнъж се смири. И навън навярно облак покри слънцето, защото в шатрата притъмня и като че ли захладя. И лицата на хората, и дрехите върнаха от цветовете си, когато червеното сияние угасна. А пламъкът на факлата в ръката на кавхана, който изглеждаше бледожълт, стана изведнъж червен. И факлата запращя. И Кубрат отново сведе глава, та загледа тюркута изпод вежди.

И хората на Кубрат — и от лявата, и от дясната страна, загледаха изпод вежди тюркута, защото срещата с ромееца и славянина беше като забава пред това, което беше писано да стане. И ако почнеха да се изреждат сметките за уреждане между тюркути и болгари, нямаше да стигнат кожите на табуни коне.

А тъй като славянинът знаеше, че няма да разбере нито думите на тюркута, нито думите на болгарите, той отвори по-широко очите си, та се вгледа в хората от дясната страна и от лявата страна на хан Кубрат.

Хората от дясната страна си приличаха като монети, сечени в една монетарница. Не че бяха еднакви — не, дори не бяха от едно само племе и дори не от една само раса. Защото имаше и смугли болгари, и светли готи, и жълти хуни. Но ако видиш римски монети от една монетарница, дори да са различни образите върху тях, дори да са от мед, сребро или злато, няма ли да кажеш — тези монети са сечени в един град, в една монетарница?

Приличаха си и хората от лявата страна, които пък бяха толкова различни, като че ли бяха нарочно събирани от четирите краища на света. И между тях имаше двама негри. И не можеше китаецът — като рисуван със сив туш на бяла коприна — да не се различава от персиеца с червената къносана брада и с пурпурната дреха — като рисуван с червена охра върху стена на пещера, като бизон, рисуван от пещерни хора. Ето — китаецът се отличаваше от персиеца повече, отколкото негърът се отличаваше от болгарина. Ами лангобардът със зелената коса и зелената брада? И все пак всички хора на лявата ръка си приличаха като синове на един баща от различни майки — може би по израза на лицата, може би по излъчването на погледите, може би по нещо неуловимо или неназовимо, но си приличаха.

Да, хората около Кубрат си приличаха като камъни с различна багра и коравина, ала дълго търкаляни от една и съща река, докато водите бяха загладили ръбовете им с една и съща извивка. Или човекът върху престола дълго беше вървял край брега на река, та беше успял да отбере камъни, които му се нравят, защото са загладени с една и съща извивка?

И славянинът си призна, че беше очаквал да срещне мъже от едно племе — болгарите, различни като славяните, но синове на едно племе. А сега разбра, че се изправя на междата с цял един свят, и усети, че границите на този свят се губят назад в мъгливи кръгозори и неизброими години, и в него племена и хора бяха се месили и врели заедно като кокали в едно гърне върху един огън.

И като притвори очи, славянинът видя с вътрешния си поглед славянските князе и старейшини, които го бяха изпратили — всички в широките си дрехи от лен и коноп, и те му се видяха като синове на един баща и на една майка, макар да бяха хора толкова различни по възраст и нрав. И като пъхна длан в пазвата си и стисна наниза със знаците на осемте славянски племена, чийто пратеник беше, той усети дребните излети знаци тъй еднакви, като семена от един и същи плод — макар един знак да беше дребна глава на бик, друг крила на орел, трети зъби на вълк…

И като притвори очи, то ушите на славянина се отвориха, та той чу гласовете на тюркута и на болгарите. И без да разбира езика им, славянинът почувства стаената мощ и страст в тези гласове, та се заслуша в тях.

А тюркутът изрече:

— Аз съм Истеми, син на Песах, тументаркан на великия каган на хазарите, който ме изпрати да ти кажа важна вест.

А говореше езика на тюркутите. Тогава хан Кубрат обърна лице към Аспарух и каза:

— Сине, попитай го защо не говори на езика на хазарите!

И Аспарух изрече на тюркутски думите на баща си. И Кубрат слушаше любимия глас на сина си. А Истеми отвърна:

— Тюркут съм.

А Кубрат накара Аспарух и Аспарух каза:

— Свършиха ли се хазарите, които ние разбираме, защото говорят нашия език, та изпратиха тебе, чужденеца?

И когато говореше на Аспарух, в гласа на хан Кубрат се чу далечен звън на желязо, защото гневът му се събуждаше.

А тюркутът отвърна:

— Аз съм дясната ръка на Иви Шегун хан, ябгукаган на хазарите.

И ябгукаган ще рече вторият човек след кагана.

Кубрат запита чрез устата на Аспарух.

— Не беше ли този Иви Шегун хан каган на западните тюркути? И не го ли прогониха Танците, а каганатът остана в ръцете на Хелу Шаболо хан от рода Дулу? Ние чухме, че се е обесил след бягството си.

А хан Кубрат беше от рода Дулу. И тюркутът навярно щеше да пребледнее, ако може да побледнее одран човек, но успя да се сдържи и само каза:

— Чуй вестта, която ти нося.

А Кубрат не вдигна ръка и не кимна, само се приготви да слуша. И в шатрата влезе стар човек с дълга до земята дреха. И когото и в шатрата да попитаха, той щеше да отговори, че този човек е евреин. Той беше мършав и вече прегърбен, а космите по лицето му растяха зле, на кичури — под носа, по страните му и по врата, та трудно можеше да се каже, че евреинът е брадат. И очите му бяха бистри и умни. Евреинът се поклони няколко пъти на Кубрат бързо и припряно и коленичи, а личеше, че би паднал и по очи, но се страхуваше повече от тюркута, отколкото от хана. И той държеше в ръцете си сандъче. И тюркутът отвори сандъчето, както беше в ръцете на евреина, та измъкна свитък. И като се изпъчи, заговори, все едно че чак сега отваряше уста:

— Хане на болгарите, моят господар, великият каган на хазарите, повелителят на двадесет и седем народа и обладателят на двадесет и седем жени, изпрати мене, тументаркана Истеми, син на Песах, за да ти кажа, че нашите жреци откриха книгата, в която е записано завещанието на нашия общ праотец Аугар…

Истеми протегна към хана ръката си, в която държеше свитъка, като изрече:

— Ти ще прочетеш в този свитък, че нашият общ прадядо Аугар признава за свои седем синове, от чиито чресла са произлезли народите на тюркутите, хазарите, хуните, болгарите, аварите, маджарите и уарите. И в този свитък нашият праотец пише, че на каквато и земя един от тези народи да пасе стадата си, то тази земя е обща за всички синове…

Никой не повтаряше на болгарски словата на тюркута, защото самият хан и хората му говореха езика на тюркутите, пък който не го говореше, разбираше го, защото тюркутският приличаше на езика на болгарите.

И така — десет години тюркутската конница като тъмен облак висеше оттатък източния граничен окоп и най-после от облака се чу гръм. И приличаше, че ще ливне дъжд и ще се вдигне буря, но и не се разбираше още дали ще има дъжд и буря. Защото тюркутът говореше за някакъв общ праотец и за някакви завети. Ще рече, зъбеше се, но не хапеше. Ще рече, трябваше да се изчака, за да се разбере откъде духа вятърът и дали този вятър ще довее облака над болгарските степи, или дъждът ще се излее върху чужди глави.

Но на канартикина Баян му стигаше дръзкият глас на тюркута, за да пристъпи напред и да изтръгне свитъка от ръката му. И да му рече:

— А не пише ли твоят дядо Аугар, че са общи конете ни, шатрите ни, жените ни?

И тюркутът оголи черни зъби. И се чу приглушено дрънкане на оръжия, защото хората от дясната страна се размърдаха. И гепардът, и леопардът лениво се изправиха.

Но се изправи и хан Кубрат, слезе от стъпалата на престола и спокойно пое свитъка от ръката на сина си. Защото щом имаше някой да гори от гняв като огън, то ханът трябваше да бъде хладен като лед. И Кубрат каза:

— Благодаря на твоя господар за скъпия свитък.

И като се обърна към пратениците, а после към своите хора, рече още:

— Каня всички на трапезата си.

И тръгна към завесата зад престола, като държеше в една ръка свитъка, а с другата ръка се облягаше на Аспаруховото рамо. И след него тръгнаха гепардът и леопардът.

7.

А болгарите посочиха на пратениците къде да вдигнат шатрите си — край една ниска могила на десет хиляди крачки от становете на тумените.

Тогава славянинът и ромеецът се изкачиха на могилата. И отново славянинът видя степта. И отново душата му залитна като пиян човек, който протяга ръка за опора, но погледът на славянина не намери нищо, на което да се опре: до края на кръгозора се простираше степ.

И славянинът се стресна от гласа на ромееца, защото го беше забравил, та се отърси от омаята си.

А ромеецът каза:

— Гледай, това е степта.

И славянинът се извърна от него, защото не искаше да вижда човешко лице, и се загледа на север. А на север се ширеше същата синьо-зелена степ. И княз Слав каза:

— Ето, нататък е старата родина на моето племе. Защото степта все пак свършва и почват лесовете. Майката на моята майка беше донесла със себе си спомените за степта. И вечер, край огнището, когато виеше снежният вятър, сто пъти съм слушал за степта. На езика на старата ми майка степта означаваше смърт и ужас. От нея пълзяха врагът, пожарът, насилието. От нея идваха запалените стрехи, ударите със сабя, въжето на шията. А отвлечените от степта потъваха в нея като в море, за да не се върнат никога. И сто пъти като дете съм виждал степта в сънищата си, та съм се стряскал и съм плакал.

Ромеецът каза:

— Сега виждаш степта наяве.

Славянинът поклати глава и рече:

— Сънувах степта като каменна пустиня. А тази степ е безкрайна поляна.

Ромеецът се усмихна и каза:

— Ти виждаш степта зелена и мислиш, че си видял степта. Обърни се.

И когато двамата се обърнаха, славянинът се обърна със свито сърце, защото изведнъж си спомни как от могилата с истукана видя червените кръгове на болгарските станове. И ето — степта зад гърба им беше червена, но цялата, защото по нея цъфтяха безброй макове. А цветовете на маковете пред тях не се виждаха, тъй като всички бяха обърнати към слънцето.

И ромеецът каза:

— Маковете гледат слънцето. Грейнели те слънце в лицето, степта е зелена, свети ли в гърба ти — тя е червена. Тогава — каква е душата на степта? Зелена или червена? Не, никога нито ти — славянинът, нито аз — ромеецът, няма да разберем степта. Гледай — тя е като море. И ние сме пътници, застанали на брега на морето.

Славянинът каза:

— И в степта живеят хора.

Ромеецът отново се усмихна и каза:

— И в морето живеят риби. А в степта живеят коне и конници. Пустиня или поляна, за нас степта е чужда като море.

Славянинът дълбоко вдъхна вятъра и притвори очи, сякаш се вслушваше в далечен глас. И каза:

— Този сладкият мирис е на комунигата. Усещам горчивия мирис на пелин. Тези листа в краката ни са пирей, там синее метличина, сухите стръкове са от коило, то се вее по пасищата на траките. А това е нашенският морав бодил. Виж — тревите на степта са като нашите.

Ромеецът каза:

— Напразно ти търсиш нещо родно в степта. Повтарям ти, за нас тя е море, а не земя.

Славянинът се наведе, заби пръсти в рохката влажна пръст и се изправи с пълни шепи. И дълбоко вдъхна мириса на пръстта. След това каза на ромееца:

— Хубава черна земя. Като нашата.

Ромеецът заговори търпеливо като на дете:

— Не търси. Ти се страхуваш от степта.

А славянинът упорито повтори:

— Хубава земя, дива и неопитомена. Трябва да се намери някой да я разоре, да я напои с пот и да я нарече своя земя. И да си построи дом и да е готов да умре на прага му. Сега това е ничия земя.

Ромеецът каза:

— Всяка земя е ничия — като жената. Тя лежи с лице към небето и ражда деца на този, който я обладава.

А славянинът му отвърна:

— Всяка жена може да бъде майка, ромеецо. И тогава тя има синове.

Ромеецът попита:

— Чия е земята на ромеите? На нея живеят двадесет и пет народа. Ние я притежаваме със сила и тя ни дава плодовете си.

А славянинът полека изтръска ръцете си от чуждата земя, но под ноктите му и на пръстите му остана черна влага. И той бавно изрече:

— Не може да живее племе или народ, който гледа на земята като на продажна жена.

Ромеецът изрече:

— Нашата империя живее вече петстотин години.

Славянинът поклати глава и каза:

— Какво са петстотин години за една земя?

А ромеецът се засмя и като искаше да прекрати спора им, като на шега рече:

— Аз съм на шестдесет години и само тези години броя. Това е човешкият срок и за него мисля.

Така стояха те един срещу друг — русият славянин и побелелият ромеец, единият в разцвета на мъжествеността си, другият пред старостта. Ех, красив беше славянинът — със златна коса до рамене, със смело лице, та жените разплискваха делвите си, когато го срещнеха на пътеката. И девиците, без дори сами да знаят, даваха на славянина таен знак за любовта си. А жените, в годините, когато не се колебаят, нощем му отваряха портите си.

Ромеецът беше подредил чертите на лицето си по своя воля, сякаш години беше стоял пред огледало, та беше търкал страните си, докато станат стегнати и мършави, а брадичката — ъглеста и волева. Бръчките на челото му като че бяха начертани от изкусна ръка и устните му бяха стиснати, колкото трябва, и погледът остро светеше, колкото трябва. А искаше ромеецът да прилича на хората, чиито лица бяха отпечатани върху сребърните монети на древния Рим. И дори плътта си беше успял да докара на плътност и блясък като излята от потъмняло сребро. И за да бъде лицето му гладко като монета, бръснеше се по два пъти на ден.

Тъй стояха един срещу друг тези двама мъже, спътници по прищявка на случая, но врагове по волята на съдбата, защото единият беше славянин, а другият ромеец, и те не можеха да направят нищо срещу волята й, пък и не искаха.

И те не разбираха какво толкова се случи, та изведнъж така ги раздалечи, защото им се струваше, че говорят почти нехайно и казват обикновени думи, каквито се произнасят без чет и без мярка между спътници.

А те бяха изрекли, без дори да го забележат, първите редове от песента на земята. И сега тази песен трептеше неясна и нежна като мириса на мокра пръст, който идеше от изкаляните пръсти на славянина. И щеше да дойде време, когато песента на земята щеше да зареве като пролетен поток, та да залее и отвлече царства и народи.

И двамата мъже се обърнаха, за да слязат от могилата.

Славянинът повели да вдигнат шатрата му на самия връх на могилата. А ромеецът вдигна шатра на южния склон, за да се запази от северните ветрове. И тюркутът се настани в самата степ.

8.

След това жрецът каза на Кубрат, че евреинът, който носеше свитъка със завещанието на Аугар, искал Кубрат да го види. А показал на жреца скъп пръстен и казал, че това е пръстен на барсалката, първата жена на хазарския каган, сестра на Кубратовата първа жена.

Хан Кубрат седеше със скръстени нозе върху овча кожа на земята, а четец тихо редеше на гръцки някакви летописи. В краката на хана спеше гепард, а в плитка кошница, увесена на главния стълб на шатрата, спеше любимият му сокол. И соколът беше целият бял.

Когато евреинът се промъкна през завесата, гепардът бавно се изправи на дългите си нозе, протегна се и отиде, та поиска да подуши пръстите на ръцете му. И хан Кубрат повика назад гепарда, а евреинът падна на колене и понечи да извади от пазвата си нещо скрито. Кубрат го спря с ръка и каза на четеца:

— Върви си!

И той тихо излезе, а Кубрат, като видя, че евреинът трепери, каза му:

— Страхуваш ли се?

А евреинът помилва голия си череп, по който растяха редки кичури коса, все така на островчета, както растеше брадата по лицето му. И каза:

— Не искам косата на главата ми да украси юздите на тюркута.

Ала одраната кожа от главата на евреина едва ли би украсила юзда или плащ, защото по нея растяха всичко стотина косъма. А тюркутите имаха обичай да одират кожата от главите на враговете си заедно с косата, да я мачкат с ръце, докато омекне и тогава тя или украсяваше юздите на конете им, или закачаха скалповете на поясите си, та бършеха с тях пръстите си след ядене.

Когато чу непознатия глас, соколът се събуди, вдигна се на крака и разроши перата на тила си. И като плесна с криле, излетя и кацна някъде встрани. И соколът продрано изкрещя. Тогава Кубрат стана, та взе дървена чаша и я поднесе на птицата. Ала соколът не пи, само почна да рови с клюн водата и да я плиска, сякаш на дъното на чашата имаше зърно, а соколът не смогваше да го клъвне. Кубрат каза:

— Птицата иска да се къпе.

И Кубрат се скри зад завесата и се върна с голям глинен кратер, от тия, в които гърците смесват вино и вода. И като го постави на земята, соколът се спусна от ръката с ръкавицата и влезе в кратера. И почна да се къпе и да пляска с криле. И като изплиска с вода гепарда, оня с достойнство стана, изръмжа и отиде, та легна до входа, зад гърба на евреина. И евреинът почна да се озърта.

А Кубрат премести мангала с тлеещи въглени и вдигна мокрия сокол от кратера. Положи го на коленете си и започна да го реши с костен гребен с широки зъби. И каза на евреина:

— Говори сега какво иска барсалката.

Евреинът разказа:

— Хазарската царица ми заповяда да кажа следното. Един ден каганът на тюркутите, който уж е гост на хазарите, показал на кагана на хазарите, ще рече — на своя господар, някакъв елен и му казал, че е кон. Хазаринът попитал своите придворни не е ли това елен. Те отговорили — кон е. И каганът на хазарите почнал да се съмнява, че е побъркан.

Кубрат каза:

— Това е стара приказка.

Евреинът възрази:

— Не е приказка, това се е случило. Или, с други думи, това ще рече, че каганът на хазарите е пленник на кагана на тюркутите. А тюркутът го държи, защото хазаринът е свещен за всички хазари. И хазарската царица искаше да каже, че каквото стане, ще го направи само тюркутът.

Кубрат замислено изрече:

— Ако е вярно, това е добра вест. А сега кажи, ти виждал ли си кагана на хазарите?

Евреинът отвърна:

— Тюркутът показва кагана на хазарите веднъж в годината, качен на колесница, обсипан целият със златен прах като златен истукан. Вози се и мълчи. И колкото един идол може да измени съдбата на хазарите, толкова може да я измени и каганът.

А Кубрат взе паница с масло и започна с перо да маже перата на сокола. И соколът стана малък и слаб, с прилепнала перушина, и евреинът позна, че е много стар. И Кубрат се отдръпна, огледа сокола и каза:

— Този сокол е много стар, купила го е още майка ми. Казваше, че го докарали славяните, уловили го край Северното море. И го докарали в голямо парче лед, в което имало издълбана дупка. Там, в ледената клетка, спял соколът. И сега зимно време обича да спи в снега. Не дава никому да го докосне, само на мене и на сина ми Аспарух. Страхувам се, че му е време да умре.

А евреинът каза:

— Не се страхувай, господарю, аз знам, че в Индия един бял сокол е живял сто шестдесет и две години.

Кубрат отново седна и каза:

— Кажи ми, защо каганът на тюркутите Иви хан прие юдейството?

Евреинът каза:

— Защото нашата вяра е пълна с божествена мъдрост и всеки, който я разбере, не може да не преклони чело пред нашия бог.

Кубрат попита:

— И още?

Евреинът добави:

— И още — защото чрез юдейството тюркутите се отделят и от Мохамед, и от Христос, та показват, че са сила отделна и независима и няма да се подчинят нито на арабите, нито на ромеите.

Кубрат попита:

— И още?

Евреинът добави:

— И още, защото юдейството казва, че сме богоизбран народ и Бог ще ни даде власт над другите народи. Защото нашият Бог е казал — ще ти дам власт над други народи и други народи ще изкореня, а тебе ще насадя…

Кубрат каза:

— Ала тюркутите не са евреи.

Евреинът каза:

— Така те стават юдеи и върху тях се простира Божията благословия. Ала недей прехвърля, велики господарю, греховете и злодействата на тюркутите върху юдейството. Юдеи или не, тюркутите трябва да тръгнат срещу някой от съседите си, защото не могат да направят нищо друго. Та помисли, господарю, от десет години четиридесет хиляди войници дъвчат даром своите залъци.

Евреинът вдигна глава, впери поглед в сокола и почна да мърда устни. Той пресмяташе нещо и се виждаше, че обича да смята, защото сякаш предъвкваше нещо много вкусно. И върху лицето му се изписа изумление, сякаш чак сега е разбрал нещо удивително и любопитно. И като се ужаси, той каза:

— Не може да бъде… Не може да бъде… Излиза, че четиридесет хиляди души тюркути изяждат на ден петстотин коня! За една година през коремите на тази войска минават сто и петдесет хиляди коня. А за десет години те са изяли един и половина милиона коня!

Кубрат попита:

— Кой даде тия коне?

— Даваха хазарите, тайно даваха и китайците, които победиха тюркутите, но искат да ги махнат по-далеч от главата си, защото китайците се готвят за война с арабите. Но сега китайците вече не дават и казват: „Вървете на запад, там имат коне.“ Китайците искат да изпратят тюркутите срещу тебе, велики хане. Ако ти победиш тюркутите, те ще изчезнат. Ако тюркутите — прости ми, че изричам тези слова, ако тюркутите победят, те ще са толкова слаби, че няма да се броят за врагове.

Кубрат слушаше със затворени очи.

И евреинът млъкна, защото му се стори, че ханът задряма. И се уплаши и прокле словоохотливостта си, която го подведе да говори глупости пред великия хан на болгарите. А Кубрат отвори очи и дори му се усмихна, защото се досети, че откак влезе евреинът, забрави за болките в плешката и ръката си. И му каза:

— Не се страхувай. Ако не говореше ти, щеше да чете четецът, защото нощем почти не спя. Кажи от какво те е страх? От смъртта ли?

Евреинът каза:

— От всичко, господарю. И не се срамувам от страха си. Помисли си кой се страхува — само умният. Глупакът шуми сред тълпата и не знае дори, че живее. А страхът изведнъж те прави човек. Сещаш се, че съществуваш и можеш да изчезнеш. Целият живот на човека е бягане от страха. Съединяваш се с жена, за да не си сам. Пиеш с приятели, да не си сам. Търгуваш, пазариш се, разтопяваш се в тълпата, за да не мислиш. Защото ако останеш сам, почваш да мислиш. И тогава идва страхът. А с него истината и знанието. Дали е помислял някога за своята същност тюркутът Истеми? Никога. И той не се страхува.

Кубрат замислено гледаше евреина. И го попита:

— Колко ти плащаше каганът на тюркутите, когато му четеше свещените юдейски книги?

Евреинът отговори:

— Златица на ден, господарю. Не мога да отрека, той беше щедър господар.

Тогава Кубрат се обърна, наведе се и вдигна капака на сандък, сложен до кожената стена на шатрата. И като бръкна в сандъка, чу се звън на метал. Кубрат каза на евреина:

— Подложи двете си шепи.

И ханът изсипа от своите две шепи златните монети в зиналите длани на евреина. Но колкото и да се мъчеше евреинът да събере в шепите си всичкото злато, доста монети паднаха на земята, защото Кубрат имаше големи ръце — по-големи от ръцете на евреина. И гепардът стана и почна да души златните капки по земята, а евреинът, след като изля златото в бездънните джобове на дрехите си, наведе се и безстрашно събра монетите пред муцуната на звяра. Но пръстите му трепереха.

И като замълча, Кубрат каза:

— Аз имам син — третият ми син, наречен Аспарух.

Евреинът каза:

— Видях го. Когато видя такива хора, само тогава ми е мъчно, че нямам син.

Кубрат каза:

— Иди при сина ми и кажи, че аз те пращам. И в сгодно време му разкажи за страните и хората, които си срещал. Ала не му чети юдейските книги.

И като плесна три пъти с длани, Кубрат разбуди сокола, който разроши перата на тила си и изграка, а завесата на палатката се вдигна и на входа застанаха двама мълчаливи мъже със сребърни шлемове и с непроницаеми лица на хора от рода Дулу.

Когато евреинът си отиде, Кубрат остана изправен, опрял длан в главния стълб на шатрата си. И гледаше празната постеля на сина си Аспарух, когото чакаше да се прибере. И сърцето на хана заплака, и той прокле в сърцето си и тюркутите, и хазарите, и ромеите, които не го оставяха на мира. И той на глас изрече:

— Сине мой, сине мой, защо не ни оставиха още спокойни дни? Нима исках много от боговете, сине мой, сине мой…