Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (Книга първа: Степта)

1.

И говоря, и говоря — говоря денем, говоря нощем — и зная, че винаги има кой да ме слуша. Хората, които слушат моите думи, никога не се обаждат. Те търпеливо чакат в часовете, когато сключвам уста — от умора, от мъка, от отчаяние. Те стоят там в мрака и никога не отварят устата си.

А веднъж поисках да чуя какво съм казал за хан Кубрат — защото забравям дали вече съм казал нещо, или съм искал да го кажа. И тогава чух глас на момиче, което изговаряше словата на стареца Кубрат — той поне в спомените ми винаги е старец. Това беше и странно, и страшно. Кубрат ли беше казал това? Аз ли бях казал това? Думите звучаха тъй непривично из девичите устни, че ставаха и странни, и страшни.

Друг път поисках да чуя какво е казал жрецът на Тангра. Още чувам неговия глас. Тогава заговори дете — жрецът на Тангра говореше жестоки и точни слова с гласа на едно дете. Но мислите бяха на жреца. И той говореше на езика на траките — с думи от чужд език, с друг напев. Но това бяха мислите на жреца.

Никога не питам кой ме слуша — дали са двама души, или са десетима. Не мога да избирам, не мога да чакам. Но зная, че жреците запазват моите думи и винаги от мрака идва една ръка, за да ми помогне да се изправя, и винаги от мрака една ръка ми подава блюдото със сварено жито и рога с кумис.

Докато ослепях, като всички хора очаквах зората, защото с нея идваше и светлината. Сега очаквам нощта, защото само в сънищата си виждам отново светлина. И в сънищата отново проглеждам — млад съм, силен съм. И не само аз съм млад и силен, млади и силни са хората, които са отдавна мъртви и живеят само в моите спомени.

Но днес, когато словата на моето сказание се слеят с душите на днешните хора, мъртвите ще станат безсмъртни, защото мнозина ще ги носят в своите сънища. И ти ще ги видиш в твоите сънища.

2.

Княз Слав се върна от степта, където беше посрещнал слънцето. Прекарал беше дълга нощ без съновидения, макар вечерта да се помоли на Перун да му прати пророчески сън, та да знае какво да стори. Но изглежда, че неговите богове не идваха така далеч в степта. А Терес го нямаше, губеше се из тържището, където слушаше разговорите на хората.

Слънцето беше изгряло, ала върху тревите още тежеше едра сива роса. И на двадесетина крачки пред шатрата на княза седяха навързани двадесетина пленници, пазени от един-единствен болгарски конник. И китките на пленниците — всъщност вече роби — бяха завързани пред гърдите им, а от ръце на ръце минаваше въже, завързано за седлото на конника. Веднага се виждаше, че пленниците са ромеи. Не бяха воини — единият мъж и едната жена носеха богати одежди, а другите бяха роби и щяха да минат от господар на господар. Не бяха пленени отдавна, защото дрехите им пазеха цветовете си, а след дни и нощи път всички дрехи на робите стават сиви от прах и корави от пот и сълзи. И раните на пленниците още кървяха и по лицата им имаше следи от удари, а след дни и нощи път лицата на робите се превръщат в неподвижни маски от вдървен прах и нечистотии. Навярно ги водеха на тържището за роби.

А княз Слав обиколи с безразличен поглед очертанията на сломените люде не защото беше коравосърдечен човек, но защото не може воинът час по час да сваля бронята от сърцето си, та да се оставя да го наранят неправдите и злините на този жесток свят. И повече задържа поглед върху лицето на конника, който седеше замръзнал на седлото с безучастно и спокойно лице на млад човек, свикнал да търпи лишения и да се подчинява.

Тогава една от пленничките вдигна лице, а това беше тракийката Земела. И княз Слав видя очите й.

Питал съм много хора да ми разкажат за красотата на Земела — докато имаше живи да я помнят — и никой нищо не ми е казвал, или само изричаха: „Хубава беше.“ Ала ако настоявах повече, всички казваха: „Помним очите й.“

А имаше Земела две лица според това дали спускаше напред косата си, или я вдигаше. И косата й тъмнееше като вълни на море от черна смола. Когато паднеше напред и заградеше лицето й от две страни, тогава се виждаше тъмната Земела. И лицето на Земела ставаше тясно, та очите се дръпваха встрани и наедряваха, а устата й като че ли ставаше по-широка и пресичаше със светла черта лицето й от единия смолист водопад на косата й до другия водопад. И цялото й лице падаше в сянка, и очите й потъмняваха, а тъй като краищата на веждите, та и краищата на устните се губеха в косата, човек усещаше нещо недовършено и усещаше мъчително желание да отметне косата на жената и да я разкрие докрай.

А когато Земела вдигнеше нагоре косата си, събрана на тила й, тогава се виждаха тънките очертания на цялото й лице. Тогава мракът на косата й със сенките върху лицето й се вдигаше и се виждаше светлата Земела. Но пак човек виждаше най-напред очите й, защото те светеха със синьо-зелено сияние. Тъй свети ясно небе и синьо езеро, които са намерили истината и не търсят нищо повече. И очите й сияеха, раздалечени върху широкото лице, но пак изглеждаха близки, защото бяха огромни.

Този ден, когато княз Слав видя за пръв път лицето на Земела, тя бе вдигнала нагоре косите си. И сенките на изпъкналите скули изглеждаха прекалено дълбоки, и устните върху отслабналото й лице по-едри, а шията прекалено тънка. И върху мургавата й кожа слизаха бразди от пот и прах, а може би и от удари, ала те не докосваха и дори увеличаваха красотата й, както петната от лишеи и следите на дъжда и вятъра само увеличават до болка красотата на мраморна статуя, захвърлена в изоставена градина.

И гледаше Земела княз Слав, както би гледала кон или дърво. И славянинът разбра, че тази жена е видяла всичко. И не вярва в нищо, и не иска нищо.

Княз Слав неволно пристъпи напред, но се овладя. И като се откъсна с мъка от зеления поглед на Земела, тръгна към шатрата на Скира, която се издигаше на няколко крачки. И над тази шатра висеше хоругва, а какво имаше изписано на хоругвата — светец или друг образ, не се виждаше, защото в степта беше тихо и тежката тъкан се свличаше по червения прът.

Когато княз Слав мина край двамината стражи и вдигна завесата, видя, че Скира бавно разтрива с палците на двете си ръце долната си челюст. И пред него на масичката имаше зелено гърненце с благоуханна мас.

Княз Слав каза:

— Навън има пленници ромеи.

А Скира спокойно отговори и гласът му излезе прегракнал и променен, защото разтриваше врата си под челюстта — от гръкляна до ушите, с двата палеца едновременно. И каза:

— Видях ги. Седят там от изгрева. Докарали са ги нарочно да ги видя.

И князът попита:

— Защо?

А Скира започна да трие челото си от средата към слепите очи. И отговори със своя си глас:

— Нашите алчни гърци са минали през протока, наречен Скитски Босфор, на другия бряг, който болгарите смятат за своя земя. И гърците заградили там имения. Болгарите дълго търпяха и дори писаха на императора. Сега са нападнали и разрушили гръцките имения, а хората пленили. И ги водят да ги видя като укор, че ние, ромеите, не спазваме договора си.

Князът рече:

— Ти трябва да им помогнеш.

И Скира запита:

— Защо?

Князът отговори:

— Те са ромеи като тебе.

А Скира взе, та внимателно положи и затвори капачето на зеленото гърненце с благоуханната мас. И каза:

— Ако трябваше да откупувам всички роби ромеи, които се продават по робските тържища, то в императорската хазна трябва да има купища злато колкото египетските пирамиди.

А княз Слав се обърна, та излезе и отиде направо при болгарина конник. И дори не обърна глава да погледне Земела, но си мислеше, че тя го гледа. И князът на гръцки каза на конника:

— Продай ми тези хора.

Конникът мълчеше и спокойно го гледаше в лицето, сякаш не само не го беше разбрал, а дори не го беше чул — все едно, че княза го нямаше. И княз Слав глухо повтори:

— Продай ми тези хора.

И с рязко движение дръпна златната огърлица от плетени звена, която висеше на гърдите му. А огърлицата лесно се скъса, сякаш беше от тесто, защото златото беше много меко. И князът сложи жълтата верига върху коляното на конника, облечено в изтъркана кожа. И каза:

— Купувам ги.

Конникът не се помръдна и все така безразлично гледаше през княза. А тежката златна верига се плъзна и като се закачи на стремето, увисна като жълта змия надолу. И светна на слънцето. Князът се усети безпомощен, като че ли говореше не на човек, а на каменно или дървено изваяние.

И княз Слав се обърна, та срещна светлите спокойни очи на тракийката. Те светеха отдолу, като че ли от земята, защото жената беше коленичила и седнала назад върху петите си. Тя не вярваше, че князът може да стори нещо, и не очакваше нищо от него.

А князът се наведе, извади ножа си и преряза общото въже, което свързваше редицата пленници със седлото на конника. И отново се обърна, когато чу резкия вик — като крясък на граблива птица. Конникът идеше срещу него, без да пипа сабята си, като искаше да го блъсне с гърдите на коня. Но князът прекрачи встрани, хвана ездача за ботуша и с едно дръпване го свали от седлото. Още преди да се изправи, болгаринът беше полуизвадил сабята си. А князът само премести ножа в лявата ръка, вдигна десницата си и с пестник като чук удари болгарина в темето, покрито с кожена шапка. И болгаринът рухна на колене, после се просна по очи и шапката му се търкулна в тревата. Конят му пристъпи и като почна да го души, разроши косите на тила му.

Тогава княз Слав отново взе ножа си с десницата и като се наведе, започна от края на редицата да реже въжетата и ремъците на пленниците. И видя, че очите на Земела, която беше в средата на редицата, изведнъж угаснаха, защото тя погледна в земята. И пленниците мълчаха, защото не знаеха дали да се радват, смаяни от това, което се случи пред очите им. И никой дори не се изправи.

А над главата на княз Слав тихо свирна примката на аркан и мина като сянка на лястовица пред очите му. И като падна върху него, притисна двете му ръце към тялото. И втора сянка прелетя, та го стегна през плещите. Князът рязко се извърна и усука около себе си въжетата, оплетени от конски косми. И видя, че единият конник отива наляво, а другият надясно — дори не конниците се раздалечаваха, ами обучените коне правеха каквото трябва. И двете въжета се опънаха, та звъннаха като струни и се впиха в тялото на княза. И конете спряха. И трети аркан се изви, та хвана за миг слънцето в черна примка, а после падна и сграби врата на княза.

След това се чуха яростни викове, които повече приличаха на рев на мечки. И се видя, че покрай шатрите тежко тичат четиримата огромни славяни. И тримата болгарски конници откачиха лъковете си от седлата.

А на входа на византийската шатра излезе Скира и тъй като шатрата беше нависоко, той от високо гледаше какво става в краката му и дори не се опита да се намеси.

Но зад гърба на княза се чу ясен и спокоен глас, който на болгарски повели:

— Спрете!

И конниците отпуснаха лъкове. А князът извика:

— Стойте!

И четиримата славяни спряха с отпуснати огромни ръце. Князът извърна глава и видя, че зад редицата пленници е приближил Аспарух, възседнал златния си кон. Аспарух притисна коня с колена и Алтъй с един скок от място премина над главите на седналите хора. Тъй Аспарух на кон застана пред славянина. И го гледаше от горе на долу, когато му каза:

— Какво искаше да направиш, след като освободиш тези пленници? Да избягаш? Знаеш ли пътищата на тази земя? Или изворите й? До залез-слънце ти щеше да си също роб или мъртвец. Ти сбърка.

Славянинът помълча и отговори.

— Аз купих тези хора.

И Аспарух се обърна към болгарския конник, когото славянинът свали с пестника си. Болгаринът бавно се надигна, сложи шапката си и като се хвана за стремето на коня, изправи се. Аспарух го попита нещо на болгарски и замаяният войник само поклати глава за отговор. И Аспарух каза на княз Слав:

— Този човек дори не може да ти продаде робите. Той може само да избере за себе си двама души от плячката и да прави с тях каквото си ще. Останалите хора са на рода и на хана.

А вързаният славянин упорито рече:

— Тогава съм купил двама души.

И чак сега Аспарух видя очите на тракийката, която го гледаше с равнодушен поглед. Видя и красотата й. И като се усмихна, рече на княза.

— Сега те разбирам. Ето обяснението за твоето лекомислие.

А княз Слав каза:

— Дори не прерязах вървите й.

И Аспарух отново се усмихна и му рече:

— Дали щеше да бързаш толкова, ако трябваше да освободиш една старица?

И славянинът усети, че гневът се надига у него и го заслепява. Този конник го дразнеше. Той беше видял гладкото му безизразно лице още в шатрата на хан Кубрат. А сега го разгневи спокойствието на Аспарух, самообладанието и хладнокръвието, с които говореше. Разгневи го дори това, че беше на кон и гледаше от високо. Защото според княза не биваше един мъж да се владее чак толкова, сякаш нищо не го засяга. И не биваше един мъж да има толкова гладко, безбрадо като излято от тъмен бронз лице, което не отразява нито вълнение, нито дори любопитство. И славянинът каза:

— Ти си въоръжен, аз съм вързан. Ако мечът ми беше в ръката ми, ти нямаше да изречеш тези думи.

Аспарух отвърна:

— Аз не мога да обнажа меч срещу тебе, защото тази превръзка завързва десницата ми. Нашите жреци не бива да се бият.

А славянинът ядовито изрече:

— Навярно е лесно да си жрец.

Но Аспарух не го чу, защото гледаше очите на тракийката. И той като княза видя отчаяние, безнадеждност и примирение в погледа й. Не — Аспарух видя нещо отвъд отчаянието и надеждата, сякаш тази жена предварително знаеше, че нищо не може да се направи, че нито князът, нито синът на хана ще направят нещо за нея. И тогава Аспарух поиска да й покаже, че може да направи нещо. И като се обърна към болгарина, облегнат на стремето, рече му:

— Кои двама пленници избираш?

А войникът бавно посочи тракийката Земела и една друга жена, вече не млада, но още хубава, чиито разкъсани скъпи дрехи показваха, че е била господарка. И лицето на Земела не отрази нищо, макар тя да разбра какво иска войникът. А лицето на господарката изрази изненада, отвращение, ала и любопитство, защото болгарският конник беше млад, тънък и посвоему красив. И възрастният ромеец пленник, вече с отрязани от славянина връзки, покри лицето си с длани. Аспарух попита:

— Продаваш ли твоите пленници за това злато, което виси на стремето? С него ти можеш да купиш десет жени.

А войникът само поклати глава за отказ. И Аспарух се обърна към княз Слав, та му каза:

— Славянино, войникът не иска да продаде робите си. И никой не може да му ги отнеме, дори великият хан, защото те са негов дял от плячката.

Аспарух скочи от седлото и с едно движение преряза трите аркана, които превързваха княза, защото през цялото време князът си стоеше вързан. А после отиде, та откачи златната огърлица от стремето и я подаде на княза, като му рече:

— Вземи я, нищо не може да се направи.

Войникът се наведе и почна да завързва краищата на въжето, което държеше пленниците за седлото на коня му и което славянинът беше прерязал. И Аспарух не искаше да погледне към Земела, но извърна против волята си глава и видя очите й. А Земела го гледаше все така спокойно и на Аспарух се стори, че очите й казват: „Знаех, че нищо не може да се направи. Знаех, че нищо няма да направиш.“

И без дори сам да очаква, Аспарух хвана ръката на войника и му каза:

— А разменяш ли твоите пленници с коня ми?

И болгарските конници шумно и дълбоко въздъхнаха, а войникът се изправи и се загледа в коня Алтъй. Не го докосна с ръка, само го помилва с поглед — от широките ноздри до краищата на златните косми на опашката, която докосваше тревите. И като насън войникът отиде до коня и с изтръпнали пръсти поиска да свали седлото. Но Аспарух му каза:

— Вземи и седлото.

И като хвана поводите на коня, войникът поиска да го отведе. Но конят отметна гордо глава. И се чу Аспаруховият глас:

— Алтъй, върви!

Войникът се отдалечи, като водеше коня, който извръщаше глава и цвилеше. Войникът не го възседна, не се допря до него, не се обръщаше да го види. И заплиташе стъпките си в тревата, та се препъваше.

А трябва да кажа, че Аспарух не обичаше коня си Алтъй. Защото конят беше влюбен в Аспарух, пък Аспарух не можеше да отвърне на любовта му. И жребецът всякак и всякога изразяваше своята обич и вярност, че и робство дори, и то така явно, че Аспарух се усещаше не на мястото си и се срамуваше за коня. И от себе си се срамуваше. Мислеше си, че така би могла да обича и да се привърже една кобила, но за жребец такава обич беше прекалена и ненужна. Защото дори цвиленето на Алтъй се променяше, щом чуваше звъна от Аспаруховите шпори, и навеждането на главата му беше друго, когато нежно я скланяше над Аспарух, и бягът му приличаше на танц, когато идеше срещу Аспарух. Жребецът ревнуваше другите Аспарухови коне, но не се бореше, а страдаше мълчаливо, ако го пренебрегнат. И Аспарух досега не можеше да се раздели с него, защото конят му беше подарен от Акага, но на Аспарух се стори, че Акага би разбрала размяната на кон като Алтъй срещу жена като Земела.

След това Аспарух отряза общото въже, за което беше завързана Земела, отряза го отляво и отдясно на китките, но самите й китки не освободи. И каза на гръцки:

— Стани!

И жената стана. Видя се, че е висока и по девичи стройна — и гръдта й се вдигаше висока като на девица или като на жена, родена да танцува. Ала се видя също, че не е вече девица и не е вече много млада. И Аспарух я хвана за рамото и като я обърна към княз Слав, рече:

— Подарявам ти тази жена.

И побутна Земела с върха на пръстите си към княз Слав. А князът разряза въжетата на китките й, като рече:

— Жено, свободна си. Славяните нямат роби.

И чак сега жената загуби за миг своето спокойствие, та безпомощно се озърна. А Скира, който беше видял и чул всичко, но не се намесваше, приближи и запита:

— Какво е твоето име?

Жената отговори, а имаше дрезгав и сипкав глас:

— Земела.

Скира каза:

— Това е името на тракийска богиня, майката на бога Дионисий.

Земела каза:

— Тракийка съм, от свещената планина Родопа.

И Скира й каза:

— Ела с мене. Ще те върна в Родопа.

Тракийката обърна лицето си най-напред към Аспарух и после към Слав, та огря най-напред единия, а после другия със зеленото сияние на погледа си. И двамата сведоха очи. Нито единият, нито другият можеха да я поискат. И на Аспарух дори на ум не му идеше да каже „Ела“ на жената, защото се готвеше за жрец, а Слав не можеше да каже „Ела“, защото я освободи и нямаше как да тръгне против благородството си.

Тогава Земела бавно пое към ромейската шатра, над която висеше хоругвата, увита около пръта си, и след нея вървеше Скира.

3.

А след няколко дни, когато на сутринта Аспарух излезе от шатрата си, най-напред видя коня си Алтъй и после видя до него войника, комуто го даде. И Алтъй вдигна глава, та нежно изцвили, а войникът мълчеше. И Аспарух попита:

— Какво искаш?

Войникът отвърна:

— Откак имам тоя кон, аз изчезнах. Никой не ме забелязва, дори родният ми баща, а всеки гледа коня. Мене не ме виждат, както не се вижда човек, застанал пред слънцето.

Аспарух рече:

— Кажи ми името си.

Войникът отговори.

— Името ми е Севар, син съм на Горда, а съм от рода Вокил.

Аспарух каза:

— Родът Вокил е от савирите.

Войникът каза:

— Мнозина от рода преминаха планината и сега живеят при оногурите. Сине на хана, вземи своя кон и ми върни моя.

И Аспарух се навъси, защото Алтъй се връщаше при него, а после се усмихна, защото баба му Акага все пак щеше да се разсърди, че е дал коня си. Усмихна се още затова, че войникът изглеждаше сърдит и нещастен като малко дете. И му каза:

— Севар, не зная къде е конят ти. Иди при моите коняри и си избери, който кон искаш.

Севар се обърна да си ходи и Аспарух викна след него:

— Вземи поне седлото — нали ми даде своето седло.

И Севар свали седлото от Алтъй, та го положи на главата си. И тръгна наведен и тъжен, сякаш от разкаяние бе посипал главата си с пепел. И Алтъй дойде, та тихо положи главата си на Аспаруховото рамо.

А след още няколко утрини Аспарух стана, и ето — Севар отново стоеше прав пред шатрата. Без кон и без седло. И Аспарух отново попита:

— Сега какво искаш?

Севар му каза:

— Сине на хана, не мога да живея без златния кон. Искам да съм край него, да изтривам потта му, да реша гривата му, да му давам овес от шепите си. Вземи ме за коняр.

И Аспарух въздъхна, като видя тази любов към Алтъй, която той самият не можеше да изпита. И каза:

— Не мога да те взема, ако не те пусне родът ти. И не зная дали твоето седло не трябва повече на рода ти, отколкото на мене.

Севар му каза:

— Така се случи, че моят род има повече мъжки седла, отколкото конски гърбове. Баща ми ще се радва, че ще яздя твой кон.

И Аспарух възседна Алтъй, та заедно със Севар отиде при рода му — да пита старейшината дали пуска Севар. А далеч зад Аспарух, колкото да не го губят от поглед, яздеха трима дулусци. Те знаеха, че Аспарух мрази да го пазят и следят, но се страхуваха от Ак Йола седем пъти повече, отколкото от Аспарух. А пък Ак Йола беше казал: „Ще вървите след Аспарух, както вълците пасат стадо сайги — отдалеч, но да се вижда дали някоя нога не куца и дали друга глутница не следи същото стадо.“

А още като видя къде са определили място за шатрите на Севаровия род — без дори да види протритите кожи на шатрите, Аспарух вече знаеше какъв е този род и колко коне има. Защото сирачето Марал добре знаеше съдбата на пришълците, които се прилепяха към големите болгарски родове, та с вярност, труд и дарове плащаха покровителството им. Наистина големият род Вокил беше като цяло племе, което пусна корен край Каспия, но след упорити борби с други могъщи родове пръсна семе чак до Сицилия. Вокиловци имаше и при лангобардите, и при аварите, и при оногурите. А родът на Севар — по-право семейството му — броеше само пет шатри.

И кой знае защо, Аспарух си припомни сияйния поглед на пленничката Земела — и се почуди как Севар бе имал дързостта да си представи, че тази жена, родена за шатрата на хан, ще брои залъците в тези окъсани шатри.

А сърцето на Аспарух се сви, като видя раболепие в очите и гърба на Севаровия баща, и още повече му домъчня, като видя, че Севар се срамува за баща си. Но не можеше Аспарух да слезе от коня, да се поклони на обеднелия вокиловец и да му рече: „Татко, защо ми се кланяш? Някога моята дреха имаше повече кръпки от твоята.“ Да, Аспарух още не беше събрал силата да казва каквото мисли. И само светло и смутено се усмихваше на вокиловеца.

Но най го заболя, когато донесоха димящото блюдо с дроб на жребче и Аспарух видя гордост в очите на Севар, че родът му може да посрещне госта си както подобава на истински конници. А трябваше да му каже, че не бива да яде месо на кон и трябваше да изтърпи предателския блясък на влага в Севаровите очи. Тогава — колкото можа — Аспарух разказа за оня далечен ден, в който получи името си. И разказа — колкото му стигна смелостта — за теглата и бедността на момчето Марал.

И като яздеха назад, на Аспарух се стори, че Севар държи стремето си по-близо до неговото стреме.

Тъй Севар тръгна да язди редом с Аспарух — и вървя до смърт с него.

4.

След това Скира поиска да се срещне с Аспарух, защото видя колко близо до сърцето на стария хан седи третият му син. А и още в Константинопол бе научил, че Аспарух е любимият син на хана. Ромеите знаеха да броят дребни медни оболи, когато събираха данъци, но и умееха да дават тежки жълти номизми с пълни шепи, когато плащаха подкупи и доноси. И ромейско злато лепнеше по пръстите на някои от Кубратовите хора.

Тогава Скира заизбира измежду даровете, които носеше с конски товари, та избра един златен шлем с къса конска грива, която падаше назад. И Скира обичаше да пипа скъпите дарове, приготвени за варварите — и сам ги беше избрал от императорската хазна. И шлемът беше не позлатен, ами целият златен, и Скира провери да няма някъде по него име или посвещение и да не би да се разбира по нещо, че шлемът е бил носен. Но шлемът беше нов.

А да се срещне Аспарух не беше нито трудно, нито лесно. Лесно беше, защото той имаше само три десетки свита и пред шатрата му не пазеха стражи. И все пак не беше лесно, защото Аспарух, кажи-речи, през целия ден беше с баща си, а нощем спеше в шатрата му. Но Кубрат от време на време спеше в шатрите на жените си и всяка нова луна по обичай трябваше да ходи при първата си жена, барсалката, която макар и вече стара, искаше да вижда хана в шатрата си. Тогава Аспарух се връщаше в своята шатра.

Скира предупреди — и му казаха, че Аспарух го чака. И ето — Скира вдигна кожената завеса на Аспаруховата шатра и влезе. А навън беше нощ и в средата на шатрата гореше огън, и вляво и вдясно върху пръта на шатрата висяха бронзови светилници. Пред огъня стоеше Аспарух и се усмихваше. А се усмихваше като човек, който се смущава, но не се срамува от смущението си, и като човек, който не знае какво да каже, но държи сърцето си отворено за чуждите слова.

Скира се поклони и каза:

— Поздрав, княже.

А дълго беше мислил върху първите си думи и как да се обърне към Аспарух. И Аспарух спря да се усмихва, и Скира видя, че Аспарух се е усмихвал не с устни, а с очи и с незнайно каква светлина, която огряваше лицето му. И Аспарух каза:

— Здрав ли си? Добре ли си? Получи ли всичко, което ти трябва? Добре ли са хората, които са с тебе, и добре ли са тия, които остави в твоята земя?

И Скира знаеше, че това са думи, които са казвани хиляди пъти, но видя, че Аспарух ги казва от сърце и наистина той, Скира, не е за Аспарух пратеник на императора, а жив човек, комуто Аспарух иска да помогне. Защото Аспарух беше свикнал да идват при него с молба и за помощ.

Скира подаде златния шлем на Аспарух и му каза:

— Княже, вземи, това е дар от императора… и от мене… Аз го избрах.

Аспарух пое шлема и като се отдръпна крачка встрани, за да се приближи до светилника, почна да разглежда шлема. А Скира гледаше Аспарух.

Скира обичаше хубавите мъже и затова сам избра хората от свитата си — не за да смае болгарите с мъжествеността на ромейските войници, а защото искаше да се радва на мъжка хубост около себе си. Но и най-хубавите мъже от свитата му щяха да приличат редом с Аспарух на питомна котка до млад барс. Скира гледаше как дългите гъвкави пръсти на Аспарух обгръщат и милват шлема и си помисли, че така той — Скира, би държал между ръцете си някоя глава на кърмаче. Видя как се протегна дългата силна ръка и поднесе вляво, вдясно, нагоре към потона и надолу към земята златния шлем, и навсякъде ръката задържаше шлема за миг и Аспарух го оглеждаше. И Скира разбра, че Аспарух търси място къде да остави шлема. А накрая Аспарух леко постави шлема върху рогата на дива коза, закрепени върху прът на шатрата. Всяко движение на Аспарух беше бързо и плавно, по-бързо и по-плавно, отколкото у другите хора, но Аспарух дори не знаеше това. И като погледна отстрани шлема, който отливаше жълти отблясъци до пламъка на светилника, Аспарух обърна лице към Скира, усмихна се и му каза:

— Тъжно е, но тук ще си остане твоят шлем. Ти не знаеше ли, че златен шлем може да носи само великият хан, а и той носи железен шлем?

И Скира помисли, че Аспарух не биваше да му казва, че подаръкът му е ненужен, но в гласа на Аспарух имаше огорчение, а не желание да обиди ромееца. И Скира каза:

— Княже, аз дойдох не само да донеса дарове на твоя баща и на тебе. Императорът ме изпрати да намеря военачалник на новата ромейска конница.

И Аспарух попита:

— Нима ромейската конница няма военачалници?

Скира наведе за миг очи и като ги вдигна, отговори:

— Аз съм определен за водач на новата императорска конница.

И Аспарух му се усмихна. Тогава Скира каза:

— Този човек, който ще дойде в Константинопол, няма да ми каже: „Алексис Скира, докато твоята длъжност беше бут, ти го ядеше, а когато остана само костта, ти ми я подхвърли.“ Не, сега аз съм водач на императорската конница от знатните и богатите, повечето от които стоят на конете като вързопи с вълна или с памук. Разбира се, има и друга конница, която умее да се бие, но тя още не е печелила нито една битка с арабите. Единствената конница, която победи арабите, беше вашата — болгарската конница. Затова императорът иска болгарски конник, който да създаде ей такава конница, като тая, която спи край твоята шатра.

Аспарух мислеше и мълчеше. Тогава Скира каза:

— Ти не знаеш какво ще рече да си ромейски военачалник. Твоят баща хан Кубрат е ромейски патриций. А Теодорих Велики, който наистина беше велик крал, слагаше върху паметниците името на ромейски император над своето собствено име и се гордееше със своята титла патриций. И обличаше своите готи в римски тоги. Да, голямо нещо е да си ромейски патриций…

И Скира замълча, а имаше защо — защото се готвеше да каже нещо важно. И той каза:

— Ти, Аспарух, ще бъдеш дясната ръка на императора. Ако приемеш да водиш новата конница, от тебе ще зависят победите над арабите и славяните. Ти ще бъдеш толкова богат и силен, че синовете на най-големите ромейски родове ще се отдръпват пред тебе, за да ти сторят път.

И Аспарух не се учуди, само рече:

— Скира, ти каза, че търсиш военачалник. Сега говориш за мене.

Скира каза:

— Ти си третият син на хана. Двама души са готови да заемат престола на баща ти и той може спокойно да царува. Аз мисля, че Кубрат ще те пусне в Константинопол, защото той добре познава този град.

Аспарух каза на Скира:

— Ти знаеш ли, че съм избран да стана жрец?

Скира каза:

— Мисля, че за вас, болгарите, ще бъде по-важно третият син на хана да бъде водач на ромейската конница, отколкото да стане жрец на Тангра.

Аспарух се загледа в Скира, въздъхна, сякаш се канеше да му обясни нещо, но се отказа, и погледът му почна да обикаля шатрата. И Скира се огледа след Аспарух. А шатрата беше обичайната шатра на оногурите — като купа сено със събрани горе пръти, но не вързани, ами оплетени в красиво направен здрав обръч. Самият Скира харесваше повече другите юрти, с изправените кръгли стени. И Аспаруховата шатра беше наредена като обичайната шатра на конник — с кожени чанти, мехове, оръжия, рогове и конско снаряжение по стените, с кожи на диви зверове, седла и ботуши — по земята. Само по страничните пръти като живи гледаха изкусно съхранените глави на барс, зубър и глиган и главата на див козел, която сега носеше златния шлем на рогата си. Но Скира не видя, че нищо в шатрата не беше направено от конска кожа.

И Аспарух вдигна от пода конско седло и го подаде на Скира, като му каза:

— Това е дар от мене и аз съм го правил с моите ръце.

А предният лък на седлото беше от желязно кавказко дърво, което потъва във вода и червей не го яде. И в дървото бяха изрязани два лъва, един срещу друг, които сплитаха лапите си. Скира си представи дългите пръсти на Аспарух да държат длето и да дълбаят желязното дърво. И Скира пое седлото и каза:

— Ти не ми отговори.

Аспарух каза:

— Още утре ще ти отговоря. Пиеш ли кумис?

И Скира каза:

— Дори го обичам.

Аспарух взе обратно седлото, сложи го на земята и каза на Скира:

— Седни.

А сам скръсти крака върху кожа и Скира се смая, като видя колко дълги и силни нозе има Аспарух. И Аспарух наля от мех два рога с кумис за себе си и за Скира. И като се усмихна отново с предишната си усмивка, в която имаше момчешко смущение, подаде единия рог на Скира и го попита.

— Ти знаеш ли защо баща ми е станал ромейски патриций?

И Скира взе рога, та отпи. А тъй като рог не може да се остави недопит, държеше го в ръцете си. И като гледаше в ниските пламъци на огнището, замислено изрече:

— Това беше в година 626-а, когато персите и аварите обсадиха Константинопол и патрициите вече говореха да преместват столицата в Картаген. Тогава император Ираклий остави Константинопол, дойде на Кавказ и събра войска от кавказките народи. Аз бях с баща си и с императора. Ние тръгнахме направо към столицата на персите. В средата на похода тюркутите и хазарите, които бяха четиридесет хиляди меча, изведнъж викнаха: „Хайде, тюркути и хазари, обърнете конете си. Когато змията глътне теле, тя ляга да го смели, а не се тътри по камънаците. Взехме толкова плячка, че няма да смогнем да я довлечем до своите шатри.“ Водеше ги Мохо шад, когото Моходу Хеу, Черния ураган, брат на твоята баба, уби след четири години. Тъй император Ираклий остана почти без конница. В похода дойдоха и десет хиляди болгари, които тогава признаваха властта на тюркутския каган, но винаги между тюркути и болгари като жарава тлееше вражда, пък вече се виждаха и пламъци.

А императорът дойде пред шатрата на хан Кубрат, който още не беше хан, и главата на императора не беше покрита. Императорът попита: „Курте, ти тръгваш ли си?“ И Кубрат мислеше да се връща, а му каза: „Не, оставам.“ Аз бях много млад и баща ми беше дясна ръка на императора. Толкова се уморявах, че всяка сутрин се събуждах на сто крачки от мястото, където заспивах. Влачеше ме конят ми, докато пасеше, защото връзвах юздата му за китката си, готов всеки миг да скоча на седлото. И като избивахме безпощадно всичко по пътя си, за да не влачим със себе си плячка и пленници, нашите войски продължиха пътя си към сърцето на Персия. И конниците на твоя баща не слизаха от конете, защото покриваха с мрежа от очи и саби целия път на ромейската войска. На първи декември 627 година ние видяхме развалините на Ниневия, старата столица на Персия. Тук ни настигна персийската войска, която тичаше подире ни. И на дванадесети декември ние се срещнахме с персите. Бог даде победа на император Ираклий… А моят баща умря и с него много други. Твоят баща хан Кубрат беше ранен, но не слезе от седлото…

И ромеецът изля на дланта си кумис и пръсна капките върху огъня — в памет на мъртвите. А сега, както беше потънал в спомени и не мислеше как изглежда, та не се младееше с изкуствена бодрост, видя се, че е стар, но още корав човек. И Скира продължи, и каза:

— След това ние тръгнахме към столицата на персите, град Ктезифон, а по пътя разрушихме царските дворци в Дастагерд. И до Ктезифон пред нас се изправи възродената персийска войска. И тук император Ираклий се изплаши, та обърна гръб на персите и побягна към Гандзак. А твоят баща и конницата му се въртяха след нас и ръфаха персийската войска, както най-силните бикове остават след стадата и с наведени рога пропъждат глутницата вълци, която ги преследва. И трябва да ти кажа, че щяхме да загинем, ако бог отново не показа, че е с Ираклий. А може би вашият бог Тангра беше с Кубрат, който още не беше хан. Защото дойде вестта, че нашият враг Хосрой Парвиз е убит от своите хора, а синът му Кавад поиска мир от император Ираклий. И тогава императорът провъзгласи хан Кубрат за римски патриций и сам окачи златната огърлица на врата му… Това е. А сега Персия вече я няма, няма го и Ираклий. А ние с Кубрат живеем…

И като допи рога си, Скира тежко се надигна и каза:

— Заседях се.

И Аспарух гъвкаво и без усилие се изправи. И Скира неочаквано каза:

— Княже, ела в Константинопол. Никога няма да съжалиш. Нашият град е най-хубавият град на света. Аз ще ти избера най-хубавия дворец и ще ти доведа в него най-красивите жени на ромеите. Недей отказва на императорската молба…

И Аспарух се изненада, и дори стресна, като чу какво говори и с какъв глас говори Скира. А усети, че ромеецът говори искрено и откровено, но имаше и нещо сякаш странно и немъжко в думите му и в гласа му. И Аспарух само каза:

— Трябва да стана жрец.

Тогава Скира изрече:

— Не ставай жрец. Остави на поклонниците на вашия Тангра, а и на християните и мохамеданите да мислят, че светът е създаден и върви според промисъла на боговете. Остави ги да вярват, че всяко нещо е на мястото си и че всеки човек има какво да свърши. Това е измама за страхливци, които не смеят да погледнат правдата в очите. Защото битието на света — това е игра. Светът възниква, бори се и загива по прищявката на случая. Не по мъдри закони, а според падането на зара. Сине на хана, хвърли и ти своя зар. Играй заедно с боговете.

И тъй като Аспарух мълчеше, още повече стреснат от страстта в словата и гласа на Скира, то Скира като че ли доби смелост и каза:

— Баща ти беше като цар в Константинопол, ти ще го надминеш. Когато тълпите се връщаха от хиподрума, те викаха името на баща ти: „Кубрат! Кубрат!“, защото никой не можеше да води колесницата като Кубрат и никой не можеше да плати конете му. И най-хубавите жени на Константинопол му отваряха нощем вратите на гинекея си…

И Скира млъкна, защото видя в очите на Аспарух вече не удивление, а като че ли жал. И сведе очи.

Да, той — Скира, не говореше с гласа на пратеника на великата ромейска империя. И като млъкна, Скира не можа да си обясни защо говори така. От него се отдели някакъв втори човек, когото Скира почти не познаваше, и този човек се молеше на едно момче. И останалата част на Скира, която се владееше, сякаш се вкамени и се изчерви от срам. Но изведнъж Скира разбра, че не презира и не мрази тая своя позорна част, която се молеше на Аспарух. Той я усети като свое дете, което се откъсва от баща си и прави пакости, а бащата стои на място, владее се, пълен е с горчивина, но пак обича детето. Какво имаше в Аспарух, та го накара да се моли, за да го види до себе си в Константинопол? И защо извиняваше позора си на императорски пратеник? Кое беше по-силно от достойнството му на ромей и на войник?

Аспарух се направи, че не е чул последните думи на Скира и неочаквано го запита:

— Тебе нрави ли ти се славянският княз?

Скира се усмихна и в усмивката му пролича горчивината, която още не беше се утаила след последните му глупави думи. И Скира каза:

— Един императорски пратеник не може да преценява хората като обикновен човек. Те не могат да му се нравят или да не му се нравят. Те са или врагове, или приятели — вредни или полезни.

Но Аспарух му каза:

— Не е така. Човек може да харесва и врага си — така казва баща ми. Когато първия ден ви срещнах двамата, помислих си колко различни хора сте и как случаят ви е събрал.

И той се наведе, взе подареното седло и го подаде на Скира. И Скира каза:

— Аз съм римлянин, а князът е славянин. И аз съм почти на шестдесет лета, а той е на тридесет и пет.

Аспарух каза:

— Не, не е това. Ти се гордееш с това, което си, но мислиш, че твоят баща е бил по-голям военачалник от тебе. И ти си чул, че твоят баща е хвалел дядо ти, който е бил още по-голям военачалник. И колкото се отива по-надалече в миналото, хората стават за тебе по-едри и по-достойни за хвалба. Това говориш ти. А славянинът е сигурен, че неговият син ще бъде по-добър от него и че внукът му ще бъде по-силен от сина му. Той вярва, че потомците му и всички славяни ще бъдат по-добри и по-силни утре — той е като дете, което се радва, че ще порасне.

И Скира застана като поразен със седлото в ръце, защото не очакваше младият Аспарух да е толкова проницателен, а досега само беше гледал колко е хубаво лицето му и колко е силно тялото му. И Скира беше принуден да се защити и да каже:

— Млади човече, всеки от изминалите дни, когато още не сме живели, прилича на гроздово зърно, пронизано от слънцето. И тия дни миналото ги е стъпкало, историята ги е стъпкала, та ги е превърнала във виното на спомените. И това вино опиянява всеки, който го вдигне до устните си. Не обичам да пия младото вино на предишната есен. И нима ти няма да признаеш, че старото вино е по-добро?

Аспарух поклати глава и каза:

— Ала старото вино вкисва, Алексис Скира — ако говорим с иносказания. Не зная къде е правдата — дали в тебе, или в славянина. Наистина, не мога да си представя по-добър хан от Кубрат, а той казва, че Моходу Хеу е бил по-силен от него. Но ако е вървяло все така, то преди хиляди години хората е трябвало да подпират с чело небето. А ти знаеш, че не е така. И ако сме ставали все по-слаби, сега нямаше да се виждаме върху земята. И аз не искам да е така. Ела пак, когато поискаш, моята шатра е отворена за теб.

И Скира излезе в нощта и погледна звездното небе. И си призна, че това седло ще бъде скъпо за него.

А като си легна, Земела вече спеше или се преструваше, че спи. И Скира си припомни дума по дума целия разговор с Аспарух, и се кореше, и се удивляваше на себе си. Но и твърде не се удивляваше. После, като слушаше дишането на Земела, спомни си за княз Слав и си спомни как неочаквано Аспарух заговори за княза. И преди да заспи, Скира започна да си повтаря наум: „Аспарух и Слав… Аспарух — Слав… Аспарух против Слав…“ Дали Аспарух не усещаше Слав като съперник? И защо? И дали Скира не можеше да спечели нещо от това?

5.

Кубрат, синовете му и хранените хански люде ядяха и пиеха, събрани в ханската шатра, но пиршеството не вървеше, тъй като Кубрат беше умислен. И най-близко до хана стояха от дясната му страна кавханът, а от лявата — колобър боилът, и тук му е мястото да кажа по две думи за всекиго от тях, защото не зная дали по-нататък погледът ми ще падне върху им.

Кавханът беше човекът, когото старейшините на всички родове избираха, за да има наред с наследствения хан, пратен от Тангра, и един съвладетел, избран от хората. Защото ханът можеше да е всякакъв — и такъв, и онакъв — тъй като изборът и пътищата на бога са неведоми, но поне избраникът на хората трябва да е с всичкия си ум. И този кавхан всяка сутрин трябваше да дойде бос пред хана и да му се поклони, а в ръката си да носи факла. И след като запали факлата, да застане от дясната страна на хана. Така се водеше по стародавен обичай, чийто смисъл отдавна беше загубен, та всеки го тълкуваше както му отърва. Имало е силни кавхани, та дори имената на хановете са се водели и запомняли по тях. Само че не беше голяма чест и голям труд да си кавхан на хан като Кубрат. И кавханът добре го знаеше, а иначе беше добър човек — добре се биеше в битка и добре пиеше на ешмедеме, но името му няма да кажа, защото няма за какво да го помним.

А колобър боилът водеше всички жреци в конницата, пък като се знае, че всяка стотна има жрец — който е и знахар — и като се знае, че в един тумен има сто стотни, то е лесно да се сметне, че в дванадесет тумена се събират хиляда и двеста жреци — ще рече цяла рибарска мрежа с хиляда и двеста възела и всеки възел има очи и уши. Но както звездата на кавхана чезнеше в сиянието на хан Кубрат, тъй и като кажеха „жрецът“, никой не си помисляше за колобър боила, а всички мислеха, че се споменава жрецът от светилището на Големия конник. А колко души са виждали това светилище? И дали изобщо са го виждали, тъй като — дали то изобщо съществува? И не е ли светилището само легенда? Наистина жрецът се губеше някъде по цели месеци, но не ходеше ли да гледа звездите от някой кавказки ледник? Това никой не знаеше или го знаеха само неколцина мъже, но те умееха да мълчат.

И Кубрат стоеше сам на отделна трапеза, и трапезата му беше вдигната стъпка над земята, защото самотата беше наградата и проклятието на ханската власт. До него лежаха само гепардът и леопардът. И двата опитомени звяра имаха пъстра на петна козина, ала гепардът имаше кръгла муцуна и черни очи, а леопардът беше с продълговата муцуна като на куче и очите му бяха сиво-жълти. И на шията на леопарда светеше златен обръч, а на обръча — златно изображение на мишка, защото се знае, че мишката е слабото място на леопарда и тя обезсилва злобата му. И раненият леопард се бои от мишки — затова го слагат на сал сред тиха вода и наоколо връзват котки. Но ако леопардът рани човек и мишка припикае ранения, то човекът ще умре.

И тъй — както ядяха и пиеха, ето влезе стременникът на хана. А той беше голям човек и сам имаше кой да държи стремето му. И той като повечето Кубратови люде беше вече стар. Стременникът каза на Кубрат:

— Като ядете и пиете, знаете ли приказката за госта и копието му?

А всички се почудиха и трябваше да се е случило нещо важно, та да се говори на хана, когато той е вдигнал рога с кумис. Но Кубрат обичаше този човек и му каза:

— Разкажи приказката.

Защото се досещаше, че човекът има нещо наум. И стременникът разказа:

— В един аул дошъл странник. Той бил без копие. Приели го, ала младоците се скарали с него и решили да го убият. А най-старият човек в аула казал: „Вървете намерете копието на странника, та после ще решаваме.“ Отишли и намерили копието, побито край аула. Опитали се да го изтръгнат, но никой не успял, тъй дълбоко било забито копието в земята. Върнали се и се побратимили със странника.

И Кубрат се досети, та се засмя и каза:

— Кой е забил копието си така дълбоко, че не можа да го изтръгнеш — славянинът, ромеецът или тюркутът?

А стременникът каза:

— Елате да видите какъв кон язди славянинът.

И всички станаха от трапезата, колкото и чудно да се стори на някой, който не познава болгарите и тяхната страст към коне.

А пред шатрата стоеше белият жребец от рода на цар Резовите коне. И поводите му държеше Терес, жрецът на Дионисий.

И хан Кубрат, синовете му и хората му стояха и мълчаха, както преди четиринадесет години стояха пред златния кон на Абд ар Рахман. И както преди години не гледаха мъртвия арабски пълководец, легнал пред коня, така сега не виждаха живия тракийски жрец, застанал до коня.

Тези мъже бяха яздили много коне, от много страни и породи, коне с чиста кръв, коне със смесена кръв. Най-прочутите болгарски жребци имаха родословие като някой хан, записано върху пергамент и камък. И ако родословието на хан Кубрат се казваше до седмо коляно, защото беше неприлично да се слиза по-нататък от Атила, а някога ще разкажа, че нямаше и как да се изрече името на Атиловия баща — то беше неприлично да не се изрече цялото родословие на Кубратовия кон.

И тези мъже не бяха виждали такъв кон.

Жребецът беше целият бял като лебед. Черно — копринени тъмнееха само ноздрите му, мъжествените му части и копитата му. А на челото му имаше алена звезда. И челото на жребеца беше широко и страните му тесни. Издути вени струяха като лъчи от бадемовите му очи и се спускаха към широките ноздри. И ноздрите трептяха, та сякаш раздуваха белия пламък, който се лееше от очите му. Дългата му шия беше като на лебед, изпъкналите гърди като на сокол, сухите нозе като на заек, гладкият гръб като на щука, тесните хълбоци като на елен. Не се разбираше едър ли е, дребен ли е, защото беше съразмерен като сътворен от богове.

И като стояха дълго безмълвни, Кубрат пръв се обади, та се обърна към жреца, който трябваше да знае всичко:

— Виждал ли си такъв кон?

Жрецът започна да избира словата си, сякаш ги опитваше на вкус.

— Велики хане, този кон е като хубава песен на чужд език. Харесвам я, но не разбирам словата й. Не мога да разбера откъде протича кръвта на жребеца. Всичко по него е стъкмено, сякаш е правен хиляда години — и шия, и нозе, и гърди. Но не съм виждал други такива коне.

Тогава Кубрат се обърна към сина си Аспарух и му каза:

— Сине, ти си отрасъл между коне. Кажи ми какъв е този кон?

И Аспарух пристъпи към жребеца, но не протегна ръка, а само го загали с поглед. И замислено изрече:

— Тялото му е източено като на персийските и нисийските коне. Бащите му трябва да са теглили колесници…

И Аспарух погледна Терес, защото очакваше конярят да каже дали правилно е отгатнал. Но Терес не разбираше болгарски, затова Аспарух повтори думите си на гръцки.

И Терес каза:

— Вярно е. Ала колесниците не са били персийски.

Аспарух каза на болгарски и после на гръцки:

— Копитата са широки и петата ниска. Трябва дедите му да са бягали по горещи пясъци като арабските и ахалтекинските коне.

Терес каза:

— Бащите му са бягали по нагорещени скали.

Аспарух говореше:

— Задните му нозе са леко извити като саби…

Терес каза:

— Това е, защото дедите му и от майчина, и от бащина страна са израснали в планина.

А жрецът, като видя, че Аспарух още дълго ще се мъчи да отгатва и само ще радва непознатия коняр, обърна се към хан Кубрат и му каза:

— Велики хане, днес е голям ден — пред очите ни стои жребец от непозната кръв.

И Аспарух се върна крачка назад и застана до баща си. А хан Кубрат попита Терес — и ханът беше все още сляп за силата на мъжа до коня:

— Кой е този кон?

Терес отвърна:

— Това е двеста и седемдесетият жребец на цар Рез.

Кубрат запита:

— Кой е цар Рез? И как може да има двеста и седемдесет такива жребци?

Терес каза:

— Рез е бил тракийски цар, който е живял преди две хиляди години. Той имал прочути бели жребци. Ние, траките, отглеждаме жребци от този род вече две хиляди години. И ако трябва да кажа кой е баща на този жребец, трябва да кажа: „Баща му беше двеста шестдесет и деветият жребец на цар Рез.“

А жрецът на Конника каза и гласът му беше по-висок от обикновено, защото се зарадва, че ако не позна какъв е жребецът, то поне знаеше кой бе цар Рез:

— Велики хане, ти си чувал оная гръцка история — много дългата песен от много големия певец — за обсадата на крепостта Троя. Този цар Рез дошъл с конете си на помощ на троянците.

Кубрат кимна, но не се разбра дали си спомни гръцката песен. И той каза на Терес:

— Кажи ми може ли да се заплати такъв жребец?

Терес отговори:

— Такъв кон само се подарява. И този кон вече е подарен на славянския княз Слав.

А жрецът каза:

— Ала такива коне се ограбват, защото ти не можеш да не знаеш, че жребците на цар Рез са откраднати от хитроумния Одисей.

Терес отвърна:

— За да откраднеш такъв кон, трябва да дойдеш в тракийските планини.

И Аспарух докосна баща си по лакътя и хан Кубрат му се усмихна. И Аспарух каза:

— Ако конят не може да остане в нашата степ, не може ли да остане кръвта му? Не си ли спомняте как е запазен родът на моя кон — от кръвта на Абд ар Рахмановия жребец?

И Кубрат се обърна към Терес и му каза:

— Чужденецо, нека твоят кон покрие една или десет наши кобили. Ти не можеш да скъпиш семето на такъв кон, който е дар от боговете. Защото добрите богове винаги са искали светът да бъде по-хубав, а такива коне са украшение на света.

И Терес се замисли. И чак сега хан Кубрат и хората му се загледаха в коняря, защото от него зависеше дали в степта щяха да ходят синовете на този бял жребец. И пак не го видяха — само жрецът срещна погледа на Тересовите очи и се стресна. И каза на Кубрат:

— Ние гледаме коня, а не гледаме коняря.

И Кубрат също се загледа в Терес.

А беше Терес също така красив и също така странен като жребеца. И както се виждаше, че конят е от стара и единствена раса, тъй се виждаше, че човекът е от старо и само за себе си племе, което не прилича на другите. Кожата на Терес беше смугла, косите черни, очите зелени. И както очертанията на коня сякаш бяха ваяни от боговете, така и лицето на тракиеца беше като че ли изваяно от велик ваятел. И в това лице имаше черти и от лъв, и от козел, и от орел. А ноздрите му бяха малко по-широки, отколкото трябва — и устните му, и веждите му по-дебели, и очите по-едри. Пък брадата му висеше на дребни колелца и косата му стърчеше на остри кичури като рога.

И жрецът се чудеше как тази обикновена дреха на обикновен коняр стои на такъв мъж като Терес така, сякаш се е родил в нея. А беше облечен Терес в дрехите на тракийски пастир — с тесни вълнени гащи, кожени ботуши, риза до коленете и вълнена наметка с качулка, тъкана на ивици от тъмна и светла вълна. И толкова плътна беше тази тъкан, че в нея можеше да се носи вода. Ала щеше да дойде време, когато жрецът щеше да види Терес, облечен в дрехи на жрец и в дрехи на воин — и Терес като че ли щеше да е роден жрец и войник. Малцина бяха останали траките, та не можеха да загубят кръв за пастир, жрец и войник, а ги бяха слели в един-единствен човек.

Терес долови погледа на жреца и му отвърна. И двата погледа се опряха като дланите на двама борци, които мерят силата си. Жрецът на Великия конник пръв отведе погледа си — не защото отстъпи, а защото не биваше тъй втренчено да се гледа човек, дошъл като гост. И жрецът прошепна на Кубрат:

— Ако жребецът е царски, този човек е цар… или жрец.

А Терес каза:

— Велики хане, нека бъде така, както ти каза. Доведете кобилата.

И Кубрат се обърна към Аспарух и му каза:

— Сине, отиди и намери кобила, ала такава, на която се знае родословието до девето коляно. Ти знаеш.

6.

След това сватбата на двеста и седемдесетия жребец от коляното на цар Резовите коне с кобилата Серах, която имаше девет имена на отци и праотци след своето име — тази сватба стана на могилата с Каменния истукан. А се избра тази могила, защото само така можеха да видят сватбата хилядите конници, търговци и всякакви други люде, които бяха събрани около Кубратовия стан. И те се събраха около могилата — отделно тумените на трите племена и отделно хората без оръжие. И съвсем настрана стояха жените, колкото ги имаше, защото и те искаха да гледат сватбата.

И най-напред изпратиха Кубратовата бяла кобила на върха на могилата. И всички я видяха очертана на синьото небе. После пуснаха жребеца Алтъй — златния кон на Аспарух, ала не за да я покрие, а за да разбере дали кобилата е готова да приеме жених. Такъв кон се нарича „клетникът“ и наистина е за жалене. А избраха Алтъй, защото беше нежен жребец и не хапеше, и не осакатяваше кобилите като някои бесни жребци.

И кобилата не само беше готова да приеме жребеца, ами сама зацвили и затича насреща му. И тъкмо Алтъй изви лък и се приготви да пусне стрела — и четирима здрави мъже го хванаха, а той ги влечеше по тревата. И конниците от тумена на оногурите викаха:

— Пуснете го, пуснете го.

А конниците от другите тумени свиреха с рогове и с уста. Тогава на върха на могилата — и той изписан на синьото небе — застана жребецът на Рез. Терес го пусна и коленичи при скутите на Истукана.

Тихо беше — само над степта се носеше пронизителното цвилене на измамения Алтъй. И не цвилеше той яростно, а жаловито, и сърцето на Аспарух се сви, защото така прилича да цвили кобила, но не жребец.

И кобилата приклекна под тежестта на жребеца и жените в подножието на могилата покриха лица, а мъжете мълчаха. И когато жребецът се отдели от кобилата, над степта се разнесе тържествуващ вик, сякаш тумените спечелиха битка.

А Кубрат, синовете му и хранените му хора се качиха на върха на могилата. И жрецът посочи на Кубрат плоча, вкопана в земята и обрасла с лишеи. На плочата имаше надпис на болгарски език, ала надписът беше полуизтрит. И като се наведе, Кубрат с мъка и труд прочете:

— Тук конят… Авсург, син на Аласа, син на Авсати… не мога да прочета другите имена, ала всички започват с буквата „А“… този кон скочи двадесет и четири лакътя, а на коня седеше конникът Бесах.

И Кубрат добави:

— След името на коня са сложили родословието му, а след името на човека — не.

И се намериха мъже, които бяха чували за легендарния кон Авсург, но никой не се досети кой беше Бесах.

Но защо дори подир името на коня Авсург имаше изредени девет негови бащи, а след името на Кубрат се спираше до Атила, та между Атила и Кубрат имаше само седем зачатия и седем рождения? Защото бащата на Атила беше вълк.

И легендата разказва, че един болгарски вожд искал да омъжи красивата си дъщеря за ромейския император — мисля, че беше Аркадий, а за да я запази чиста до сватбата, затворил я във висока кула. И с нея заключили опитомен вълк, да я пази. Но девойката понесла от вълка и родила Атила. Затова рисуват Атила с вълчи уши. Сам мога да кажа, че са ми разказвали и за други вълчи деца. На седмата година — ако не ги убият — по бедрата и по гърдите им израстват гъсти косми, и в устата им след млечните зъби израстват вълчи кликове. Такива хора са силни, със смугла кожа.

След това хвърлиха жребий на кой род се пада оплодената кобила. И като хвърлиха първи път между племената, падна се жребий на оногурите. И на втория път се падна коляното Акага. А на третото хвърляне конят отиде при рода Акага. И като си спомниха съдбата на Алтън, кутригурите и утигурите говореха, че има магия.

Ала самата Акага беше далеч със стадата на рода си. И Аспарух си спомни за нея и поиска да я види.

7.

И на другия ден хан Кубрат с хранените си люде и с пратениците отиде на същата могила, за да гледа обяздването на младите коне.

И Кубрат със своите си ръце свали седлото на коня си и като го положи на земята, седна върху него, в самото подножие на могилата. Само той седна, а всички останали се пръснаха, изправени, нагоре по склона на могилата, та чак до върха — сякаш бяха застанали по стъпалата на стълба. И зад Кубрат стоеше изправен Аспарух.

А пред тях се ширеше степта. И пред краката на хана тя беше натъпкана от хиляди копита, та се беше превърнала в сива корава земя. И кръгът земя беше обиколен с изранена степ, където лежаха кичури трева, изтръгнати с бучки пръст, като оскубана човешка коса.

Когато всички затихнаха, загледани в пустата степ, ханът изрече:

— Пуснете белия кон на Тангра.

И зад могилата излезе белият жребец, до чийто гръб не се докосва седло и върху който невидим язди бог Тангра. Докато жребецът беше на гъстата трева, стъпките му не се чуваха, но щом прекрачи на отъпканата пръст, по невидима повеля той препусна и развя дългата си грива и дългата си опашка. И премина пред хана, и тропотът на копитата изпълни степта.

А хан Кубрат стоеше със затворени очи и отметната назад глава. Чертите на лицето му се отпуснаха и когато отвори очи, погледът му беше избистрен и пречистен. И Кубрат каза:

— Това е първата песен, която човек чува, защото я чува още в утробата на майка си, като чува как бие майчиното сърце. Колко много прилича тропотът на копитата на биенето на сърцето! Дано Тангра ни даде да чуваме тропот на копита над главите си, когато легнем завинаги в земята.

Само Аспарух чу думите му, а Баян, който стоеше няколко стъпки по-назад и по-нагоре, слезе до баща си и попита:

— Татко, рече ли нещо?

А Кубрат поклати глава и му каза:

— Пуснете конете.

Тропотът от копитата на свещения бял кон заглъхна.

И проеча рог.

Тогава се разнесе неясен тътен, като че ли някъде много далеч се събираше градоносен облак. Славянинът и ромеецът дори вдигнаха очи към небето, но то беше синьо. А приближаваше грохотът на първия табун, който стоеше скрит зад могилата. И този грохот се усили, докато се превърна в буря.

Табунът изскочи отдясно и се втурна по тревистата степ оттатък изпотъпканата земя. Бяха черни кутригурски коне. А защото Кубрат гледаше табуна седнал и отстрани, той виждаше само една огромна черна змия, която плъзна през степта. И тази змия разряза някъде напред степта, та я отдели с черна черта от небето. Да, наистина само като черна черта се виждаха конете, защото летяха с протегнати напред глави, а краката им се протягаха успоредно със земята. И високата трева стигаше до коленете им. А беше валяло и не се вдигаше прах, та конете лъщяха от пот на слънцето като облени с катран. Появиха се и първите конници, които яздеха вътре в табуна и размахваха ръце, и отстрани се виждаше, че са възседнали тази черна змия. И най-напред дойде дивият мирис на отъпкана трева, който разшири ноздрите на хан Кубрат, а после дойде още по-дивият мирис на потни конски тела, който опиянява като тръпчив кумис.

Но хората, застанали зад хана, виждаха стадото от по-високо, та за тях стадото не беше черта, а черен поток, който се разлива по степта. И всички усетиха ушите си да бучат и да писват от непрестанния тътен и грохот, в който се смесваха тропот на копита, биене на стотици звънци, конско цвилене и човешки викове.

Когато черната ивица на стадото отдели степта от небето и зави наляво, за да опаше могилата с черен пояс, хан Кубрат затвори очи и каза на Аспарух:

— Сине, кажи ми какво виждаш?

Аспарух каза:

— Татко, стадото влече конярите, които не могат да спрат конете. А това са коне, събрани от различни ята, затова се ритат и хапят помежду си и търсят отчаяно своя табун. Отдясно и отляво изскачат две стотни от кутригурите, които преграждат пътя на стадото — навярно ги е страх конете да не връхлетят върху нас. Ето, конярите отделиха от стадото десетина жребци. Те ги подкарват към нас, виждам вече лилавите блясъци в очите на жребците.

Кубрат каза все още със затворени очи и с лице, обърнато нагоре, като че ли се грееше на слънцето:

— Лилави блясъци… хубаво.

Аспарух разказваше:

— Татко, първият жребец иде към тебе, оплетен от белите змии на арканите. Жребецът коленичи и цвили гневно и отчаяно.

Кубрат каза:

— Говори само какво виждаш, ушите ми са отворени. И повикай Алексис Скира.

Кубрат стоеше със затворени очи и като чу да приближава звънът на ромейските шпори, не отвори очи. А Скира видя, че Кубрат не гледа, та изненадано го запита:

— Велики хане, защо не гледаш своите стада и войници?

А Кубрат каза:

— Всеки ден, когато отворя очи, виждам света един и същ, какъвто го помня. Нищо ново не виждам. Осемдесет години гледам как хората се борят с конете. Затова искам да видя света през очите на Аспарух, дано той види нещо повече от мене. Говори, Скира.

Скира каза:

— Велики хане, ромейската империя обръща поглед, пълен с надежда, към тебе и конницата ти. Защото, докато ромейските войски бяха заети в битки с перси и араби на юг и на изток, а с лангобарди на запад и авари на север, по това време славянското племе нахлу в пределите на империята. Най-напред славяните грабеха и се връщаха, после построиха свои селища на ромейска земя. Признавам, че императорът не можа да се справи със славяните.

Кубрат каза:

— И той иска от мене, Кубрат, хана на болгарите, аз да се справя със славяните?

Скира въздъхна, за да покаже, че нищо не може да убегне от мъдростта на хана. И рече:

— Ти го каза, велики хане.

Кубрат запита:

— И ти искаш аз да ударя славяните, да изгоря селищата им и да избия хората им, както аварите унищожиха славяните анти?

Скира рече:

— Не, велики хане. Защото тези славяни са спасението на нашата империя.

И хан Кубрат за пръв път отвори очи и погледна Скира. А Скира кимна с глава, за да потвърди думите си, и продължи да говори:

— Славяните са новата кръв на Византия. Те са трудолюбиви и обичат земята. Освен това те живеят по родове, та данъкът се прибира не от отделния селяк, а от цялото село. Ти знаеш ли какво е да събираш данък от сто къщи? А в славянското село кметът отговаря за целия данък. Ти знаеш ли, хане, какво е да събираш войник по войник от сто къщи? А славяните тръгват по родове на война. Само… само че славяните са луди за свободата си. Ако другите народи пазят свободата си като очите си, то славяните я пазят все едно, че са еднооки.

И Скира млъкна, и Кубрат мълчеше. А когато проговори, каза на Аспарух:

— Сине, кажи ми какво виждаш?

Аспарух каза:

— Ездачът вече се метна на дивия жребец. За пръв път конят усеща юзда в устата си и човек на гърба си. Жребецът е яростен и бесен, човекът е смел и ловък. Жребецът се вдига на задни крака — той за пръв път усети шпори. Когато предните копита опират земята, конят изведнъж сваля глава между предните си крака, извива гръб като дъга и ритва със задните си крака — като муле. Ездачът едва се задържа, скача на земята, отново се качва на коня. Опъва с все сила юздите — ако успее да вдигне главата на коня, конят няма да може да рита и да се мята…

Кубрат каза:

— Скира, какво иска твоят император?

Скира отговори:

— Ти трябва да покориш славяните. Да разбиеш войските им и да превземеш крепостите им. Тогава ние ще преброим живите и ще ги купим от тебе като пленници или като роби с пълна цена — все едно, че ги продаваш на тържището в Константинопол. И ти ще се върнеш в степите, а ние ще пратим ромейски отряди в заетите крепости.

Кубрат попита:

— Сине, какво се случи?

Аспарух каза:

— Ездачът успя да извие нагоре главата на жребеца. Конят се опитва да го хапе, но човекът се прилепва до врата му. Победи човешката воля. Човекът слиза от коня и го повежда към тебе, татко.

Кубрат каза:

— Алексис Скира, значи ти искаш да ти обяздя славянското племе и да ти го доведа като този жребец? Не! Защото от гривата на жребеца не падна косъм, пък аз трябва да избия най-дръзките и най-смелите славяни. Ти искаш да ти доведа славяните скопени, да превърна славянския жребец в работен кон, а славянския бик в покорен вол. Разбрах те.

И ханът вдигна нагоре ръка, за да покаже, че разговорът завърши. Скира заднишком отстъпи, та се качи нагоре по склона и Кубрат отвори очи и погледна коня и ездача. А ездачът беше млад като Аспарух и ручеи пот течаха по лицето му, и зениците на очите му бяха разширени, сякаш беше пил татул. Кубрат огледа дрехите си и не видя по себе си нищо, което можеше да подари на ездача. И каза на Аспарух:

— Сине, дай му пояса си.

И Аспарух свали кожения си пояс, на който висяха торбичката с кремъка, огнивото и праханта, а до нея малкото криво ножче за върховете на стрелите и за лечение на раните и до него — големият нож в сребърна ножница. Аспарух понечи да откачи тежкия си нож, но Кубрат каза:

— Дай му и ножа си.

И ездачът, като пое скъпия пояс, метна се на коня, а оня веднага заигра и се замята под него, защото не беше още примирен. Но ездачът с тържествуващ вик препусна към стотната, която пазеше стадото. А към Кубрат тръгна втори кон, оплетен в аркани. Кубрат каза:

— Сине, извикай жреца.

И когато жрецът застана до него, Кубрат го попита:

— Ти как мислиш, дали случайно ромеецът и тюркутът пристигнаха в един и същи ден?

Жрецът отвърна:

— Колкото е случайно, че светкавицата и гърмът вървят заедно.

Кубрат каза:

— Сине, повикай отново Скира.

И каза на Скира, този път с отворени очи и с извърната глава, защото искаше да го гледа в лицето:

— Скира, как мога да тръгна срещу славяните, когато тюркутите стоят зад гърба ми?

И гласът му беше дрезгав и като че ли нещо го душеше, защото, като извърна глава, непоносима болка скова врата и дясното му рамо.

А Скира веднага отговори:

— Императорът не можеше да не види тази опасност и затова се съгласи да плати на тюркутите.

Кубрат запита:

— Ами ако каганът на тюркутите не се съгласи?

Скира каза:

— Тюркутите не могат да се карат едновременно с арабите и с нас — ромеите. А с арабите каганът никога няма да се разбере. И ние ще дадем на кагана шестдесет хиляди златици, два пъти парите, с които поддържахме крепостите на границата със същите тези тюркути.

Кубрат отново се загледа напред. Болката го отпусна — пред очите му светлееше. Той уморено каза:

— Вие дори сте преброили и парите… Както винаги твоят господар вижда надалеч и съвсем ясно.

А Скира добави:

— Докато ти се справиш със славяните, твоята земя е под златния покрив на ромейската хазна.

И Кубрат се изправи, за да избяга от болката си.

И докато Кубрат отиваше към коня си, Аспарух отиде при Скира и му каза:

— Ела с мене.

И го заведе при току-що укротения жребец. А младият ездач търкаше упорито потните хълбоци на коня и му шепнеше ласкави слова. Аспарух каза:

— Алексис Скира, ти искаш да правиш ромейска конница. Най-напред трябва да отгледаш двадесет хиляди такива коня, ако искаш да събереш един тумен. А този кон е роден тук, върху тревата на тази степ, тук е расъл и лете, и зиме. И никога не е подслонявал под навес главата си. Този жребец рови като елен корени под снега и може да тича цял ден с пет шепи овес. И тук, в тази степ, ще умре. И когато ти видиш скелета му, ще се учудиш и ще кажеш — каква дребна кост и какъв дребен кон. Защото всичко върху жребеца е плът, по-корава от ремък, и от трупа на онаграта можеш да свалиш шепа жълта мас, но ако свариш този жребец, в котела няма да плува дори петно мазнина, голямо колкото вашите златни монети. Алексис Скира, ти имаш ли двадесет хиляди такива коне?

А ромеецът помълча, свел глава, после внезапно я вдигна и очите му светнаха като оголени ножове. И той бавно изрече:

— А тюркутите нямат ли такива коне?

Сега замълча и Аспарух, като че ли стреснат, преди да отговори:

— Да, тюркутите имат такива коне.

8.

След това хан Кубрат и хората му спряха край една десетка млади воини, които стреляха с лък. Ханът остана на седлото и гледаше, а войниците стреляха — все едно, че са сами в степта.

Те бяха застанали разкрачени върху тревата, а на двеста крачки имаше изправени кожени чучела на човеци, пълни с конски косми. Пред войниците лежаха снопове стрели и тъкмо бяха напълнили тежките колчани от кожа на видра, преметнати през раменете им. И десетникът — закоравял като ремък, върху който се точат ками, пипаше дали колчаните са натъпкани и където намереше пролука, пъхваше по една стрела. И като застана до обърнатия черен котел на десетката, удари по котела с дръжката на копие, та викна:

— Стреляй!

И почна да бие котела с копието си, на всяка стрела по един удар. А биеше все по-бързо. И стрелите излитаха с писък и свиреха тъжно над степта, защото бяха от свирещите стрели на кутригурите. И ако първите стрели удряха в чучелата, а някъде към средата на колчаните стрелите започваха да се забиват в тревата пред чучелата, то повечето от последните стрели се забиваха на една плюнка от краката на стрелците. Защото десетникът биеше нестройно котела, а и стрелецът трябва не само да стреля, но и да се олюлее при всеки изстрел, все едно, че праща стрелата си с отмятане на тялото. Двамина от стрелците объркаха ритъма на стрелбата си, та когато прозвуча последният звън на котела и те отпуснаха ръце, в колчаните им стърчаха стрели. И десетникът отиде при тях и като измъкна стрелите от колчаните, мълчаливо ги шибна със стрелите през лицата. Всяка стрела — едно шибване. После стрелците тръгнаха да събират стрелите си, а искаха да вървят бавно и бавно да се навеждат, ала десетникът пляскаше яростно и нетърпеливо с ръце.

Кубрат нищо не казваше — само когато стрелците се отдалечиха, обърна се към Аспарух и каза:

— Сине, доведи славянина.

И белият тракийски жребец застана до Кубратовия жребец. И двата коня зацвилиха, а Кубрат с възхищение се наведе от коня си и потупа белия жребец по шията. И каза:

— Говори, славянино.

И княз Слав каза:

— Велики хане, осемте славянски племена между Дунава и Хемус ме изпратиха, за да ти припомня, че болгари и славяни три пъти заедно са обсаждали Константинопол.

Кубрат каза:

— Това е било преди сто години. А Константинопол все още си стои.

Слав каза:

— Ела с конницата си. Няма да обсаждаме Константинопол, а ще нахлуем в ромейските земи и ще разграбим градовете на юг от Хемус и по брега на морето. Ти ще дадеш тези три тумена конници, които сега си събрал, а ние ще ти дадем петдесет хиляди пешаци. Даваме ти всичката плячка — и златото, и пленниците.

Кубрат го попита:

— А за вас?

Князът отвърна:

— Ние искаме да сринем ромейските крепости и да се укрепим на земята си. Само за една година мирната земя ще даде повече злато, отколкото можем да ограбим.

А в това време стрелците отново се бяха наредили и пак зазвъняха удари върху котела, и пак тъжно засвириха кутригурските стрели. И хан Кубрат се загледа в стрелците. Когато отзвуча последният звън на котела, десетникът извика:

— А сега още по десет стрели, защото ви гледа самият хан Кубрат. Вземете от стрелите пред краката си.

И младите стрелци, които се люлееха като пияни, а отмалелите им ръце висяха като отсечени, отново вдигнаха лъкове. И който не е опъвал четиридесет пъти болгарски лък, докато си загуби дъха и пред очите му притъмнее и докато кръвта от пръстите му потече до лактите — той няма да разбере какво ще рече още десет стрели.

Хан Кубрат тихо и замислено рече:

— Славянски княже, ако тръгна срещу ромеите, кой ще пази гърба ми от тюркутите?

И погледна княза, а князът мълчеше. Кубрат отново помилва белия му жребец и обърна коня си.

Тогава Аспарух слезе от коня си и каза на Скира:

— Ела.

И го заведе, та застанаха пред един от стрелците. Той беше млад и лицето му беше бяло от умора, та дори устните му бяха бели. И Аспарух хвана лявата му ръка и я повдигна, та я показа на ромееца. Ръката беше кървава, издрана от перата на стрелите. Аспарух взе едно кожено ведро, в което плискаше мътно — бяла вода, защото водата беше солена, и каза на стрелеца:

— Потопи дланите си.

А войникът не можа да вдигне ръцете си, които висяха, увиснали и схванати, та потръпваха до раменете като току-що убити змии. Аспарух остави ведрото и подаде ръка на ромееца. И му каза:

— Хвани дланта ми и виж — това не е човешка плът, а рог на бивол. Такава прави човешката ръка тетивата на лъка. Когато станах на три години, дадоха ми лък, висок колкото мене, и ме качиха на кон. Всяка пролет лъкът се сменяше, защото растеше заедно с мене. И десетгодишен трябваше да сваля две патици от ятото с една стрела. А на петнадесет години трябваше да пронижа кошута с малкото й — от седлото, с една стрела. За да ми дадат боен кон, трябваше да измина от изгрев до изгрев толкова път, колкото вие, ромеите, измервате с триста хиляди крачки. И да сменя три коня. Ако единият кон умре, трябва да се язди след една година. И помни, ромеецо, че аз се приготвям за жрец, а не за войник.

Скира каза:

— Излиза, че човек е по-издръжлив от коня.

Аспарух му каза:

— Трябва. Десет пъти ти повторих думата „трябва“. Иначе човек не може да оцелее в степта. Ако ти, ромеецо, искаш да имаш десет хиляди добри войници, трябва да събереш тридесет хиляди тригодишни деца, защото от десет деца излизат трима добри конници. И след двадесет години може би ще имаш конници.

Скира поклати глава и каза:

— Нямам време. Не мога да чакам.

И след кратко мълчание добави:

— Ала тюркутите също имат такива конници.

И лицето на Аспарух отново потъмня.

9.

Тогава хан Кубрат и людете му отидоха, та застанаха край десетка, където един войник, стъпил на тревата пред опъната конска кожа, пазеше с щита си да не я ударят стрелите на другарите му. А щитовете на болгарите, както и на всички конници, бяха малки и кръгли. И така — един войник стоеше изправен пред изпъната зад него конска кожа, а хората от десетката му летяха върху конете си на петдесет крачки от него и стреляха с лъковете си. Но не биваше да стрелят двама души едновременно. А стреляха болгарите — все едно, че са стъпили на земята, стреляха над ушите на коня и над опашката му, под корема му или яхнали седлото с лице назад, захапали поводите в зъбите си. Сред тревите имаше скрити въжета и десетниците, които стояха настрани, изпъваха някое въже, та конят се препъваше, а ездачът прелиташе през врата му, премяташе се в тревата и като се изправяше, трябваше да пусне веднага стрелата си. И всеки конник имаше десет стрели. Забравих дали казах, че стрелите бяха без върхове. И стрелите на предишната десетка, която ги пущаше срещу чучелата, ония стрели сочеха нагоре, защото трябваше да летят далеч, та свиреха тъжно и пронизително, а тук стрелите летяха направо, та свиреха остро и тревожно.

Но войникът посрещаше с щита си всяка стрела и стрелите отскачаха от щита му и тракаха, и падаха в краката му. И пред войника имаше натрупана купчина стрели като тънки съчки, приготвени за огън.

Кубрат гледаше войника, а до него приближи пратеникът на хазарите, тюркутът Истеми, и му каза:

— Велики хане, това е забавление за деца. Ние, тюркутите, хвърляме стрели с бойни върхове. И ръката на този, който се брани, увисва от тежестта на стрелите, защото върховете се забиват в щита му.

Ханът тихо рече:

— Това е мярката. Оттук нататък хората се превръщат в зверове.

А тюркутът му възрази:

— Превръщат се във войници.

И канартикинът Баян, и братът му Котраг подкараха конете си към тюркута, защото оня не биваше да се приближава, без ханът да го повика. Но хан Кубрат вдигна ръка и им каза:

— Отдръпнете се — все едно, щях да го повикам.

И повели на тюркута:

— Сега говори каквото имаш да казваш, а не е за пред хорски уши.

Тюркутът на един дъх изрече:

— Хане на болгарите, моят господар, каганът, на другата година през месец писан, който е четвъртият месец през годината, ще излезе от столицата си Итил със своите князе, роби и стада, та ще тръгне да обикаля степта, докато се върне назад през месец кислеп, който е единадесетият месец, в дните на празника Ханук. Шест месеца ще обикаля земите си моят господар, а догодина иска да пусне конете си да пасат и по степите на твоята земя.

Дълго гледа хан Кубрат безсрамните червени очи на тюркута, докато го накара да сведе поглед. И го попита:

— А колко коне иска да вземе със себе си моят брат, каганът на хазарите?

Тюркутът отговори:

— Своите, на князете си и на пет тумена тюркутска конница, на всеки конник по два коня.

Кубрат замислено рече:

— Сто хиляди коня… Не зная дали пасищата на моите земи могат да издържат тежестта на толкова копита.

А тюркутът дълбоко си пое дъх и пак на един дъх изрече:

— И още моят господар, каганът, заръча да ти кажа, че в полята оттатък Итил се събраха стотици хиляди гарвани, та с тежестта си изпочупиха клоните на дърветата. Очите на всички гарвани са вперени в ръката на кагана. И накъдето я протегне — нататък ще полетят гарваните след войската му, пък и пред нея, защото знаят, че ще има купища мъртви врагове.

Кубрат каза:

— И купища трупове на мъртви тюркути.

А тюркутът повдигна рамене и каза:

— Все едно, някога трябва да се умре. И търбухът на гарвана е толкова добър гроб, колкото всяко място под слънцето. Ние, тюркутите, презираме старците, защото истинският мъж трябва да умре млад и на седлото.

Кубрат му каза:

— Аз съм стар, Истеми, син на Песах.

И тюркутът като че ли за първи път се стресна и изтръпна, като чу гласа на Кубрат, защото това не беше глас на старец. И Кубрат му каза:

— Нека Аспарух те заведе при табуните ми, а ти си избери сто коня. Подарявам ти ги. И не бързай да получиш отговора ми. Мъдрите решения зреят бавно.

И в това време стрела удари в лицето войника пред кожата, та той падна като посечен от сабя, а после започна да се мята в тревата. Мълчеше като риба и като риба, изхвърлена на брега, се мяташе в зелената трева. Двамина скочиха от конете си и го вдигнаха, а той се мяташе и в ръцете им. И друг конник слезе от седлото, та застана с щит пред кожата.

Тогава Аспарух се приведе от седлото и хвана за лакътя ромееца, който не гледаше към войника, а към хана и тюркута. Ромеецът не можеше да чуе нищо от думите им, но напрегнато следеше чертите на лицата им. И Скира се стресна. Аспарух му рече:

— Ела.

И двамата слязоха от седлата пред изпънатата и корава конска кожа и Аспарух докосна с длан кожата. И каза на Скира:

— Аз ще застана тук, без щит, а ти ще гледаш да улучиш кожата.

А Скира криво се усмихна и рече:

— Аз съм войник, сине на хана, и стрелям с лък вече четиридесет години. Сложи не кожа, а подкова, и аз ще я пробода със стрелата си.

Аспарух му каза:

— Не, ти улучи кожата.

Скира още нищо не разбираше, но кимна с глава. И Аспарух свали от своето седло лъка си, извади го от калъфа и го подаде на Скира. А беше това съставен лък, намотан с прозрачни жили на онагри, които са най-бързите животни в степта. Но Скира повъртя лъка в ръцете си и каза:

— Не мога да стрелям с такъв лък. Ще взема своя лък.

Защото знаеше, че такъв лък се измята в ръцете ти, ако не умееш и нямаш сили да го държиш, затова и се казва — „измята се като неверен лък“. И Скира взе своя лък и своя колчан със стрели от седлото. Извади стрела и поиска да пречупи острието й. Аспарух го спря и му каза:

— Не, ще стреляш срещу мене с остра стрела.

А в това време конниците с Кубрат и от десетката бяха спрели да яздят и се разделиха на две, та застанаха в две редици, които направиха улей към хан Кубрат. И в дъното на улея от конски глави, нозе и гърди седеше на коня си хан Кубрат и гледаше към сина си. И той не разбираше най-напред какво става, но жрецът се наведе над седлото и му каза нещо. А Скира бавно тръгна между двете редици конници, по правата ивица свободна земя, за да се отдалечи от Аспарух и конската кожа. И като спря пред хана, погледна го в лицето. Хан Кубрат сякаш искаше да каже нещо, но само въздъхна и кимна с глава. Ромеецът се обърна и вдигна лъка си. А стоеше тъкмо пред главата на ханския кон и над него се виждаше лицето на хана. И на другия край на улея, ограден от конници, стоеше изправен Аспарух — висок и строен, с бели кожени дрехи пред черната стена на конската кожа. И хан Кубрат ясно го виждаше, както виждаше оня образ, отразен в майчиното му огледало. И ръцете на Аспарух висяха надолу от широките плещи, та между ръцете и тялото му се провиждаше черна стена, и черно се виждаше между нозете му, защото стоеше леко разкрачен.

А железният връх на стрелата светна пред дъгата на лъка и после се отдръпна като глава на змия, която се готви да се хвърли напред. Защото Скира опъна лъка си, докато острието опря в дъгата.

И се чу кратко въздъхване от стотици уста, като че ли някой с права длан удари всеки конник в стомаха. Невидимо бързо прелетя блясъкът на стрелата пред главите на конете и никой не можа толкова бързо да измести погледа си, та да проследи пътя й. Също така невидимо бързо Аспарух вдигна ръката си, като че ловеше оса. И ето — стрелата трепкаше в ръката му, хваната по средата, със спряно острие на три пръста пред лявото му рамо. А хан Кубрат нищо не каза — само се прегърби в седлото. И войниците не говореха, само гледаха Аспарух. И Аспарух мина между двете редици, та подаде стрелата на Скира и му каза:

— А сега накарай тюркута да направи същото.

Тюркутът чу думите му, но като се поколеба, сведе поглед.

И Аспарух посочи хилядника Ак Йола, предводителя на дулусците телохранители, толкова мършав и върху толкова мършав кон, че седеше на коня като призрак върху скелет. А за Ак Йола ще разкажа по-сетне. И ако човек в този миг не видеше Ак Йола, нямаше да повярва, че върху това лице може да свети тая неуловима майчина усмивка, когато лицето му е обърнато към Аспарух. И Аспарух рече на Скира:

— Алексис Скира, това е Ак Йола, най-светлата сабя на дулусците. Виждаш ли оня белег върху лицето му, тъкмо под скулата? Ак Йола излязъл пред двете войски — болгарската и тюркутската — на двубой с Чъ Ю, което ще рече Червения злодей, мъж със сто скалпа на пояса. И двамата хвърлили най-напред един срещу друг по тридесет стрели, но всеки отразил вражите стрели с щита си. После връхлетели с копия един срещу друг и всеки улучил с копие щита на другия. И двете копия се пречупили, и двата щита, пробити, паднали на земята. Тогава двамината конници се раздалечили, за да извадят сабите си, а когато Чъ Ю се обърнал, в ръце държал отново лък и стрела. Нямал право да го стори, времето на стрелите било минало и стрелите били броени, та Чъ Ю щял да се покрие с вечен позор. Но Ак Йола трябвало да умре, защото Чъ Ю бил на двадесет крачки и Ак Йола нямал щит. Тогава Ак Йола се изправил в седлото, за да срещне смъртта. Чъ Ю пуснал стрела в гърлото му. Ак Йола само трепнал да се сниши, но не избягнал стрелата и тя го ударила в лицето. И се видяло как острието пробило главата му и кърваво отлетяло в степта, а половината стрела с перото останала да стърчи в устата на Ак Йола. И той се смъкнал от седлото, та се проснал по гръб, с лице към небето, а жребецът му свел глава над него. Чъ Ю слязъл от коня и се приближил със сабя в ръка, за да отреже главата му. Но Ак Йола скочил на крака и го заклал. Защото Ак Йола отворил уста и хванал със зъби стрелата, та я прехапал — и тя само пробила лицето му под скулата. Помни, Алексис Скира, че тюркутът се уплаши да улови бойна стрела с ръка, а пък Ак Йола лови стрели с устата си. И тюркутите може да имат коне като нас и лъкове като нас, но нямат мъже като Ак Йола.

И Скира нищо не каза.

10.

И пратениците зачакаха да ги повика хан Кубрат, за да им обяви волята си.

И не стига, че княз Слав цял ден се носеше като побъркан върху гърба на белия жребец, ами и нощем, когато затвореше очи, земята идеше насреща му и се изтегляше под него като зелена постелка. Да, степта течеше под него като зелена река и той висеше над вълните й като в люлка — толкова високо, колкото са човешките очи от земята, щом човек язди кон. Затова и ден, и нощ княз Слав се усещаше като замаян и главата му се въртеше, сякаш беше препил медовина.

Тогава князът излизаше от шатрата си и отиваше при Терес, който спеше винаги в краката на белия кон, повит с вълнения си плащ. И князът знаеше, че където белее жребецът, там ще намери Терес. Ако Терес лежеше на гръб, князът знаеше, че отдалеч ще види да светят очите му, отразили блясъка на звездите. Ако пък лежеше на хълбок, Терес щеше да се обърне, щом чуе стъпки, и пак очите му будно ще светят. И князът не разбираше кога спи Терес и дали изобщо някога заспива.

И Терес идваше в шатрата на княза, а белия жребец привързваше до входа — да пази като куче. И двамата тихо говореха понякога до зори.

Една вечер князът се върна червен от кръв — червен от косата чак до върха на пръстите си. А белият жребец беше светлоален и възбудено цвилеше, като душеше гърдите и нозете си. Терес и князът намериха езерце с чисти брегове и с пясъчно дъно, та князът се съблече и се окъпа. После Терес окъпа и жребеца. А кожата на княза беше бяла като на жребеца, само по лицето, шията и китките беше златно — изгоряла от слънцето, и косата му потъмня от водата. Когато князът и жребецът излязоха от езерцето, ето — в него водата беше мътно — червена.

И княз Слав каза на Терес, че бил на лов за сайгаци. После каза, че не било лов, а избиване и побоище.

Ако някой не знае, тези сайги — така се наричат самките, а мъжкарите се казват сайгаци — тези сайги имат глави като на овца с източена муцуна и с увиснал нос. А тела имат на сърни. И не са нито овце, нито сърни, нито антилопи, ами са роднина на козите. Тригодишен сайгак тежи колкото тридесетгодишен мъж. А в първите дни на петия месец от годината неизброими стада сайги се събират в окрайнините на славянските лесове — всяка година на едно и също място, и там раждат малките си. За една година тези стада от сайги дваж изминават огромния път от черноморските брегове до славянските гори, като пресичат степта от север на юг и от юг на север.

Всяка година пролетта бавно изтегля белия мъртвешки саван на зимата от проснатото тяло на степта. И снежният саван се отдръпва на север, та бавно открива не труп, а отвива възкресената степ. И полуживите стада, които са зимували край морето, тръгват току след белия ръб на отстъпващия сняг. Тръгват опитомените стада, тръгват дивите стада, тръгват животните, които пасат трева, и след тях животните, които се хранят с месо.

И тогава потичат червените реки на стадата от сайги и сайгаци. И на юг текат пролетните води на реките, бели от ледове, а на север текат червени реки от жива плът. Защото сайгите са много — повече, отколкото човек може да преброи, и казват, че в някои стада се събирали повече от милион чифта рога, а никой не може да каже колко на брой са стадата. И отделно текат реките на майките, подути от още неродените ярета, които вече ритат в утробите им. И отделно текат мъжкарите, с подути от мъжка сила торбички, та се качват дори един върху друг, нетърпеливи да дочакат кога женските утроби ще се изпразнят, за да приемат отново семето на новия плод.

И край тази река от плът — и над нея — се събираше всичко, което имаше клюн, зъби и нокти, за да празнува и то идването на пролетта. Дни на велико тържество на живота бяха тези пролетни дни и дни на големи празници на смъртта. Десетки хиляди орли висяха над сайгачите стада — и тогава се виждаше колко много родове орли живеят в степта. Орли, които разсичат като черни кръстове небето, защото имат прави крила. Орли с дръпнати назад крила и орли с издигнати нагоре крила. И орли с голи шии, черни, кафяви и сиви орли. И всички се хранеха с плът.

А гарваните летяха в безкрайни ята. Течаха и те като река, само че като черна река през зелената степ. И летяха в тънка струя, широка две-три стъпки, само на една стъпка над земята, та ако срещнеха човек, трябваше да се вдигнат нагоре, за да прелетят над главата му. И ако човек се отдръпнеше и застанеше край черния ручей, часове можеше да чака да се изтече гарвановото стадо, защото гарваните не бързаха, уверени, че смъртта вече е приготвила пиршеството им.

И след стадата на сайгите вървяха вълчи глутници, сякаш ги пасяха като овчарски кучета в степта. И валеше ли дъжд, вълците тичаха измити и чисти, а пресичаха ли стадата мъртва суха земя, вълците побеляваха като воденичари. И когато сваляха сайга и почнеха да я разкъсват, ако стадото се върнеше назад, то не бягаше, а само заобикаляше зверовете, впити в мършата. И стадото само се разстъпваше около вълците, а понякога се блъскаше в тях, като вода около скала. И сайгите не се бояха, сякаш се усещаха безсмъртни, защото отделното животно се губеше в стадото, а стадото беше безсмъртно. И докато тук вълците разкъсваха едрите сайгаци, оттатък реката сайгите раждаха — и наесен нови стада щяха да тръгнат на юг.

И така — княз Слав разказа как десет хиляди конници тръгнаха на лов за сайгаци. Най-напред стигнаха до соленища, които лъщяха след стадата като постлани с бляскав синкав мрамор, защото хилядите езици излъскваха солената земя. После тръгнаха по степ, току-що изпасана от стадата, сякаш беше окосена от прилежни косачи, та конете стъпваха като по халище. Накрая се появиха отъпкани пътечки като жълти вени върху зелената плът на степта. И някъде встрани се видяха легнали животни, едри колкото сърни и със златно — рижава багра на сърна.

Когато князът препусна към тях, една от сайгите тежко стана и като се отдалечи на стотина крачки, спря и се загледа в княза. А той видя върху ниската трева едно рижаво козле, което се мъчеше да се изправи на тънките си нозе. Като слезе от коня, князът го взе на ръце, а то беше цялото мокро от жълта слуз. И копитцата му бяха бледожълти, почти прозрачни — като мътно стъкло. И муцунката му беше тъжна, като на унил човек. И цялото беше розово, и ушите му бяха дълги и увиснали. Князът го положи на тревата и възседна коня си.

И като приближи отново редиците на конниците, които яздеха по трима през степта, князът видя, че войниците му се усмихват. После разбра, че новородените сайги и майките им са свещени. Болгарският закон запрещава да се убиват и да се ядат — и който ги убие, отнемат му оръжието и коня. Защото още когато проходи, болгарското дете трябва да разбере, че е брат на всичко живо, което расте в степта, все едно дали има корени, крила или нозе. А братът се уважава, та дори обожава. И човекът, който е порасналият брат на тревите и животните, също върви наравно с другите сред огромното шествие на живота, та носи като другите запаления огнец на своето собствено битие. Не духай огъня на чуждия живот, освен ако не умираш от студ. Не убивай, ако не трябва да ядеш. Пази живота, защото е светлина и без него степта ще стане тъмна. И в болгарските приказки, наред със силните мъже, които бяха спечелили слава с меча си, живееше споменът за тументаркана Алсиок, син на Кандак, който накарал десет хиляди конници да заобикалят половин ден някакъв овраг, защото на единствената пътека имало гнездо на свилено шаварче — птичка колкото врабче, а пък ако върху гнездото падне сянка на човек, птичката го изоставя. Но край оврага дебнели скрити тюркути и така Алсиок спасил тумена си.

И като се изкачиха на ниско и плоско възвишение, славянинът видя стадото. И главата му се замая. Това огромно стадо сайгаци съгледвачите следяха вече дни наред. Защото, както се каза, мъжкарите се отделяха от майките и се събираха в свои стада. И тези стада диреха, та избиваха болгарите.

В едва забележимата долина, която се вдлъбваше в степта, пасяха сто хиляди, а може би и двеста хиляди сайгаци. И над тях висяха в небето стотици орли. От възвишението князът виждаше цялото стадо, което постилаше степта с червен килим. И там, където сайгаците пасяха гръб до гръб, тъканта на килима сякаш беше стегнато вързана — възел до възел, а там, където сайгаците се разреждаха, нишките като да бяха поизтрити, та прозираше бледото зелено сияние на младата трева. И стадото се гънеше и разпущаше — сякаш го пасяха невидими пастири, и се люлееше и разливаше, сякаш беше огнено езеро. Да, червено езеро намяташе степта, а степта лежеше върху огромно кълбо. И това езеро преливаше оттатък видимата извивка на кълбото — и може би там се сриваше в бездна като червен водопад.

А князът видя напред в степта трупа на полуизяден сайгак и като препусна, пропъди от мършата двойка орли. И се наведе от седлото, та видя рогата на сайгака. Рогата се издигаха като лира върху оглозгания череп и се виждаше, че са полупрозрачни като копитцата на новороденото козле. И се знае, че прахът от тези рога връща силата на немощни мъже. И тъй като китайските търговци купуваха всяка година по сто хиляди чифта, князът се изплаши и го досмеша, като си помисли колко мъже не изплащат дълговете си към своите жени.

В това време някъде напред към небето се вдигна самотно перо дим. И се чуха резки повели по стотни и по десетки, та конниците започнаха да запретват десните си ръкави и да вадят саби, та остриетата засветиха на слънцето. А стадото се разливаше напред и не вървеше нито по-бързо, нито по-бавно.

Редицата от конници препусна през зелената степ към червеното стадо. И крайните сайгаци, като видяха и чуха конниците, започнаха да блъскат глави в сайгаците пред тях, но тъй като стадото пасеше гъсто, глава до глава, почнаха да скачат и да се катерят по гърбовете на по-предните сайгаци. А отляво, отдясно и отпред редиците на десет хиляди конници свиваха пръстен около стадото. И само отделни сайгаци се промушваха между конниците и политаха в степта. Чак тогава се виждаше как умее да бяга сайгакът, протегнал врат напред, с муцуна, която пори въздуха. И се виждаше как лети като червен пламък, който оставя блясъци във въздуха, та и най-добрият кон едва ли би го стигнал.

А конниците врязаха конете си сред стадото и почнаха да убиват. И князът смушка белия жребец, та той си проби път през рижавите тела. И князът се уплаши, че някой сайгак може да забие тънките си рога в корема на коня. Защото вляво и вдясно, и встрани, и отпред, и отзад — навсякъде се блъскаха гърбове и светли рога мушкаха въздуха, сякаш от вълните на алено море се вдигаха безброй извити змии. А после стадото успя да пробие някъде надясно и сайгаците потекоха вече като вълни на бавна река и повлякоха княза и коня му. И князът видя, че конниците се навеждат от седлата и забиват сабите си в сайгаците. И също извади меча си и почна да мушка гърбовете и вратовете встрани от коня си. А понякога острието влизаше меко и бързо под плътта, пък понякога удряше в кост и отскачаше. Щом се забиеше в тялото на сайгака, острието заиграваше в ръката на княза и той се уплаши, че някое животно може да изтръгне меча от ръката му. И той усещаше как се предава по желязото предсмъртното мятане и трепетът на ужасената плът, която страда и умира. И този предсмъртен трепет стигна до сърцето на славянина.

И кръв пръскаше отвсякъде и обливаше славянина. Ужасените сърца на пронизаните животни на тласъци хвърляха червени струи кръв върху нозете му и дори понякога до лицето му. Тези струи заливаха и жребеца, та животното като че ли побесня и започна да цвили. А може би някъде беше го ранил рог на сайгак.

И князът гледаше как червените вълни носят конниците и как конниците се навеждат наляво и надясно, за да забият остриетата на сабите си. Отстрани приличаха на гребци в едноместна ладия, които гребат ту надясно, ту наляво с единственото си весло. А някои от сайгаците се възкачваха върху други сайгаци, сякаш искаха преди смъртта си още веднъж да продължат своя сайгачи род. Тогава главата на възкачения сайгак идваше на височината на човешка глава и с неуловим замах конникът отсичаше сайгачата глава и тя отскачаше, и кръв бликваше в две струи нагоре. А князът си помисли, че сабята също така лесно би отсякла и глава на човек.

И реката от сайгаци усилваше течението си, та скоро разбърканото биене на копита се подреди и почна да се чува като че ли ритъмът на една и съща бърза песен. С трепетен тропот на копита стадото се понесе нанякъде.

И стадото отмина, та бурята от ревове, цвилене, блеене, врещене и тропот на десетки хиляди копита полека-лека затихна. И над степта остана да се носи някаква предсмъртна песен, защото зелената степ беше осеяна не само от мъртви, но и от ранени сайгаци, които се изправяха на предни нозе, търкаляха се и със сетни сили се мъчеха да тръгнат подир стадото, което се стопяваше някъде далеч в кръгозора.

Тогава князът погледна червените си ръце и усети, че брадата му е мокра от кръв. И видя кървавата пяна, която се свличаше по трепкащата кожа на жребеца. Усети и мириса на прясна кръв, от който не можеше да се отърве. И с погнуса и срам той подкара коня си през степта.

А зад него болгарите скачаха от седлата, полагаха убития сайгак с глава на изток и сръчно го одираха. И като насичаха трупа на части, изхвърляха вътрешностите, главите и копитата. Мятаха кожата на убития сайгак върху коня и в тази кожа завиваха месото на сайгака. И отново плътта влизаше в кожата, но това беше само вързоп месо. А рогата се носеха отделно, защото на края на целия лов, който траеше две седмици, тументарканите трябваше да преброят сто хиляди чифта рога.

Това разказа княз Слав на жреца Терес, който грижливо прегледа всяка жила и всеки косъм на жребеца. И жребецът отново беше бял. И като се оглеждаше в помътнелите му очи и му говореше галени думи, Терес каза на княза, че няколко дни няма да язди този кон, защото благодарение закрилата на Дионисий тялото на жребеца не е ранено, ала е ранена душата му.

11.

А през нощта след странното побоище князът разбра, че не може да спи. И пак излезе, та намери Терес. Двамата седнаха в шатрата и най-напред мълчаха, а после полека почнаха да си говорят. Говореха тихо и се ослушваха, защото се страхуваха от чужди уши, макар Терес да знаеше, че жребецът ще го предупреди, ако идва непознат човек.

И Терес видя, че на главния стълб на шатрата княз Слав е окачил болгарски камшик, болгарска сабя и болгарски лък. И като ги посочи, той каза на княза:

— Ти си събрал в шатрата си тялото, душата и ума на болгарина.

А князът не го разбра. Терес откачи камшика и като го показа на княза, попита го:

— Ти видя ли как се плете такъв бич и как се удря с него?

А князът наистина поиска да види как се плете болгарски бич. Поиска го, защото пред очите му с един удар на бича болгарите убиваха вълк. Вълците най обичаха да вървят след стадата на женските сайги. И от стадата се ронеха майките, та раждаха в степта. Вълците чакаха малкото да отвори очи — та да види белия свят — и го изяждаха. Такива вълци гонеха болгарските конници, защото смятаха сайгите за свое стадо, а стадото трябва да се брани. Конникът подгонваше глутницата и си избираше вълк. И конят сам знаеше какво трябва да прави. Вълкът полетяваше през зелената степ като сиво кълбо, носено от вятъра. И не се разбираше, че това кълбо го носят вълчи нозе — тъй равномерно и бързо летеше то над тревите. А зад вълка, като закачен за въже, летеше конникът, докато вълкът не загубеше сили и не паднеше на земята. Тогава конникът слизаше от седлото, та чакаше звярът да се изправи. И вълкът се хвърляше върху гърлото на човека. Тогава с един удар на бича си върху носа на вълка човекът трябваше да го убие. В средата на полета, както вълкът е откъснат от земята, бичът трябваше да падне върху главата му като черна светкавица.

И този бич се плетеше от кожа на тригодишна сайга, а кожата се киснеше седем дни в чебура, където се приготвя кумисът. И се биеше кожата с дървени чукове, докато човек изпее своята песен. Ако няма песен, брои хиляда и петстотин удара. И бичът се плете с плетка, наречена елха, защото ремъците лягат като иглите на елхата. А за дръжка на бича се търси скъпо дърво — или сантал, който не губи никога мириса си, та спасява от ухапване на скорпион, или желязно дърво от Кавказ, което потъва във вода. И трябва да се стиска дръжката на бича така, че от нея да капе сокът на дървото.

Затова князът каза на Терес:

— Да, видях как се плете бич и видях как се удря с него.

А Терес му каза:

— Не е ли тялото на конника като изплетено от ремъци? И като ремъка хиляди пъти са го били чуковете на жега, студ и глад. А не са ли движенията на конника така стремителни, както жилото на бича пресича въздуха, та свири като крило на сокол? Да, този бич е като тялото на болгарите.

И после Терес взема сабята и като я извади от кожената ножница, замислено прокара палец по острието. И попита княза:

— Ти, княже, видя ли как се прави тази сабя и как се удря с нея?

А князът поиска да види как се кове такава сабя и болгарите замълчаха, но после питаха някого и го заведоха при ковачите. Само му казаха, че тук се коват сабите на простите конници, най-много до десетниците, а истинските саби идват от Кавказ, където в планината ги коват в тайни аули, не се знае кой — болгари савири ли, алани ли, хевсури ли, или незнайни племена от нискорасли хора, черни като въглен, които са ковали саби още преди хиляди години. И конете се изкачват в планината с малки, ала тежки торби, пълни с желязо, а се връщат с торби, пълни с остриета. Защото в планината се кове само острието, дръжката се слага по-сетне. Пътищата ги знаят белязани хора и те разказват, че това не са пътеки, ами много древни пътища, подпрени със стени от камъни и с каменни мостове през реките. Разказват също, че оставят торбите с желязото на някаква скала — и, разбира се, торби със зърно, месо и друго за ядене, а на сутринта намират на същото място торби остриета. И някакъв персийски шах оставил торби със злато и сребро, но на другата сутрин намерил своите си торби, не остриетата на меч.

А князът видя болгарските ковачи, които ковяха саби в крепостта на един от тумените, далеч от човешки очи. Пък едва ли някой много се натискаше да ги види, защото се знае, че повече от ковачите са магьосници, щом свещеният огън им се оставя да му повеляват. И ковяха тези ковачи в ями край наковалнята, потънали до колене и по-нагоре в земята, по двама души край наковалня — сякаш краката им бяха корени, които черпеха земни сокове. А ковяха сабите с три цвята желязо. Твърдото отиваше за острието на сабята, мекото за цялата сабя, а най-твърдото желязо за подложка. И трите цвята се полагаха един върху друг и се биеха, и се нажежаваха, и се каляваха — както казаха на славянина — три пъти по девет пъти, ще рече двадесет и седем пъти. И водата за закаляване трябва да бъде в дървено корито, но какво трябва да бъде дървото, ковачите не казаха.

И Терес попита княза:

— А казаха ли ти къде се събира рудата и как се вари желязото?

И князът призна, че не са му казали. А Терес рече:

— Самият бог на ковачите не може да направи добър меч, ако желязото му не струва. А рудата болгарите търсят в блатата, където е пълно с нечисти същества, посредници между човека и злите богове. И дървата за топенето на рудата се търсят край блата или край заблатени реки, за да бъдат влажни и тежки. Само тогава рудата и дървото могат да си говорят, и то чрез пламъците, и само тогава рудата отдава желязото. Иначе рудата и дървото са неми и само пламъкът говори, но за да говори пламъкът, трябва да го накара вятърът. И мехът, с който се прави вятърът, трябва да е от коза, хранена с тайни треви. Всичко знаем ние, траките, княже на славяните, но останахме малко хора, които го знаят. А попита ли как се закалява сабята?

И князът повтори, че е видял да я закаляват в дървено корито с вода. И Терес поклати глава и каза:

— Най-добрите саби се закаляват с кръвта на живо същество и с кръвта на живи хора. И ако човекът умре, в сабята отива духът му. А видя ли как лъскат сабята?

И князът каза, че е видял. И добави, че тогава ковачът свил сабята на колело. Когато князът поискал да я купи, казали му, че биха му я подарили, но според поверието трябва да даде нещо срещу оръжието. И Терес го попита:

— А видя ли как върху острието избиха тези странни възли, сякаш е написано нещо? Ето виж — чертите приличат и на руни, и на възли, и на следи, сякаш по желязото е лазила желязна гъсеница.

И князът рече, че е видял и дори се радвал на това везмо. И му казали, че там се подават краищата на различните цветове желязо. Терес невесело се засмя и каза:

— Върху тази сабя е написана съдбата на този, който държи сабята. И съдбата на този, срещу когото ще се вдигне острието. Княже, никога да не се биеш с тази сабя.

И славянинът му каза:

— Ала аз и не мога да се бия с криво острие. Свикнал съм да се бия с прав меч.

А Терес също сви сабята, като че искаше да я счупи, и тя се изви на колело като змия, която захапва опашката си. И Терес каза:

— Не е ли душата на конника като сабя, изкована от три цвята желязо? Най-мекото желязо слуша песни и пее песни, по-твърдото издържа на скръб и беди, а какво може най-твърдото желязо, което е ръбът на острието, ние с тебе ще разберем, когато това острие започне да сече и да убива. Да, това е душата на конника — от три цвята е тя, но и трите цвята са от желязо.

И тогава Терес сне лъка от стълба, разгледа го и рече:

— Ти, княже, видя ли как се прави този лък и как се стреля с него?

Не, княз Слав не беше видял как се прави болгарски лък. Пък и ако трябваше да чака пред очите му да се роди лък от парчетата дърво, рогата, жилите и клейовете — то би дочакал есента. А казваха, че някои лъкове се правят дори до десет години. Терес държеше лък от ония, които се измятат, та когато тетивата не е обтегната, те се извиват на обратната страна. И ръкохватката на такъв лък се прави от дърво, а крилата му са от рога на бивол или дива коза. И пластинките рога се хващат и лепят за дървото с изсушените жили от врата или от джолана на бик. А клеят се вари от риба, от кости, от копита и от кой знае какво, та когато дървото, рогата и жилите се слепят, стават неразделни като едно цяло, което се гъне и пее, и мята дълга стрела на хиляда крачки.

И дори само да се види как с безкрайно търпение, знание и умение се лепи този лък, а и само да се разкаже как това се прави — пак човек би трябвало да има добра вечеря, много кумис и доволно време.

И княз Слав пое лъка от ръцете на Терес и поиска да го запъне. Не можа, защото лъкът се виеше в ръката му. И князът разбра, че го наричат „лък, който се измята“ не само защото обръща без тетива крилата си назад, а защото се мята в ръцете на неопитен стрелец. И като опря единия край в корема си, князът сви другия край и тъкмо да закачи примката на тетивата във вдлъбнатината, и лъкът отскочи от ръцете му. А Терес го взе, притисна единия край в бедрото си, закачи тетивата и като дръпна с пръст по нея, остави я да попее.

И тракиецът каза на славянина:

— Този лък е като ума на конника. Нашият лък е от цяло извито дърво, а този лък е стъкмен от дърво, рог, ремък, клей — докато стане едно цяло. Гъвкав е, но се измята. Стреля далеч, но за този, който умее. Такъв е и умът на конника — съставен от притчи, обичаи, прищевки, гордост, покорство и какво ли не още. По други пътища лети стрелата от ума на конника — и за мене, и за тебе тези пътища са понякога неразбираеми и неразгадаеми. Да, мъчно ние с тебе — тракиецът и славянинът, мъчно ще разберем какво мисли конникът.

И тракиецът и славянинът говориха, докато разсъмна.

12.

А на другата вечер Терес дойде в шатрата на княз Слав и му подаде сребърна монета. Голяма бе колкото стара гръцка тетрадрахма, а върху нея беше изсечен конник. И стъпалата на конника опираха в предните крака на коня, защото по времето на елините хората не са познавали стремето. Отстрани на конника лазеха разкривени гръцки букви, та с мъка се разчиташе името „Атей“. А като обърна монетата, княз Слав видя, че другата страна е изтрита. И попита:

— Терес, защо ми показваш тази тетрадрахма?

Терес му каза:

— Познаваш ли човека върху монетата?

Слав се замисли и рече:

— Пише, че е Атей, който подпирал небето на плещите си. Но защо е на кон? От кон ли ще подпира небето?

А Терес се усмихна и каза:

— Това е царят на скитските племена, наречен Атей, събрал всички скити на север от Черно море. Той е бил на деветдесет години, когато е излязъл на двубой с цар Филип Македонски, бащата на Александър Двурогия, когото някои наричат Велики.

А князът го попита:

— Защо ми показваш тази монета? Атей е живял тъкмо преди хиляда години.

Терес каза:

— Погледни облеклото на царя. Виж и сбруята на коня му. Облечен е като прост войник — с дълги тесни гащи и кожена шапка. И конят има само поводи. А от гробовете на неговите военачалници изравят купища злато, което те са кичели по себе си.

Терес сложи монетата на дланта си и я вдигна към княз Слав. А славянинът пое монетата и дълго я въртя на пламъка на светилника. Хубаво беше изсякъл непознатият ваятел този сребърен цар. Сега зелена плесен се събираше под корема на коня и около полуизтритите букви. И наистина се виждаше, че на коня седи обикновен войник.

Князът рече на Терес:

— Кажи ми каквото искаш да ми кажеш.

А Терес продължи да разказва:

— Цар Атей сам се е грижил за конете си. И вечерта преди двубоя, когато дошли да го повикат да чуе песните на пленени елински флейтисти, Атей решел конете си. И казал: „За мене най-хубавата песен е цвиленето на бойния ми кон.“

Славянинът каза:

— Значи не от вчера хората са се кланяли на конете си.

Терес продължи да говори:

— Скитите не са изчезнали, а се примесили с болгарите. Има цели скитски родове, които говорят болгарски, ала пазят своето облекло и своите обичаи. Пък и облеклото, и обичаите им не са чак толкова по-различни от болгарските — скитите също са конници.

А княз Слав наля в рога вино от меха, окачен на главния стълб, та подаде виното на Терес и му каза:

— Хайде, спомни си за какво си дошъл.

Терес плисна няколко капки вино по земята за сенките на мъртвите, после пи и каза:

— Преданието на Атей е мъртво за мене и за тебе, ала то живее в степта. И аз ти казвам, че хан Кубрат се мисли за новия Атей. И той обедини болгарите, и той носи прости кожени дрехи, и той обожава конете. Защо се мисли за Атей? Може би защото заклева съдбата да му даде деветдесет години здрава ръка като тази на Атей.

Княз Слав се замисли, наля си вино, пи и каза:

— Терес, ти знаеш много, но понякога сънуваш с отворени очи.

Терес поклати глава и му рече:

— Не, така е. Не сънувам.

И славянинът попита:

— Какво печелим или губим ние, ако Кубрат се мисли за Атей и желае да бъде като Атей?

Терес отговори:

— Ти трябва да говориш с открито сърце, когато говориш с хан Кубрат. Защото Атей е бил с отворено сърце. И думата, която ще ти каже и ще ти даде Кубрат, ще бъде дума от седем пъти претопено и пречистено сребро като среброто на тази монета. Дума с пълно тегло и пълна цена. И Кубрат ще плати това, което е казал. Като Атей. Княже, вярвай на Кубрат.

Княз Слав вдигна направо меха и като го натисна, виното се изля в извита струя в устата му. И като изтри устните си, княз Слав каза:

— Терес, ами ако хан Кубрат пусне тюркутите през земите си, за да минат Дунава?

Терес се замисли, дълго се взира в конника върху монетата и накрая каза:

— Не, княже. Този човек на коня няма да пусне никого през своята земя.

13.

Славянинът си легна рано и усети, че тъгата го надвива и притиска челото му в земята. Терес го нямаше, защото замина заедно със Скира и повечето болгарски стражи на лов в степта.

И както лежеше в шатрата си със затворени очи — най-напред по лице, а после легна по гръб, славянинът си каза:

— Аз не съм в степта, аз лежа сред гората.

И той бавно почна да изтрива стените на шатрата, които се издигаха в мрака около него. Мисълта му разяде кожените стени като молец и те се изтъркаха като губер, по който много е ходено, та станаха прозрачни като изтъкани от паяжина. Да, ако протегнеше ръка в мрака, славянинът знаеше, че пръстите му ще минат през стената. Тъй славянинът стопи и последната сянка от стена и усети, че лежи по гръб в голата степ и ако отвори очи, ще види звезди. Но той не отваряше очи.

Тогава славянинът почна да изгражда тъмна елова гора в мрака около себе си. И елите в началото бяха само сгъстен мрак и през тях можеше да се мине, а после мракът се втвърди и славянинът ясно видя очертанията на ели под клепките си. И го лъхна мирис на смола и елите зашумяха.

И славянинът усети, че се унася — и се изправи. А около него беше ден. Утро беше. Но кой знае защо той беше дете и отиваше да бере гъби.

И той полека-лека почва да се изкачва по тревистия склон, обрасъл с жълта папрат. Сред ниската трева светят гъби масловки и гъбите са кафяви, та лепкави. Той ги откъсва и вижда, че отдолу те са нежно — жълти, а под младите гъби виси като везмо неразкъсаното було, нежно като паяжината на зачената, но недовършена какавида. После поглежда ръцете си и вижда, че върховете на пръстите му са тъмно маслено — кафяви, сякаш е люпил пресни орехи. И той си мисли, че пръстите му ще останат тъмни ден-два и той ще ги показва на приятелите си, и те с почуда ще го питат:

„Нима в късна есен има пресни орехи?“ А есен е, той знае това, краят на листопад. Ала после, когато изкачва върха и поглежда смълчаните огнени гори, той вижда, че пръстите му са чисти. Тогава се показва слънцето — защото по небето се носят бяло-сиви облаци — и по поляната гъбите масловки започват да светят и да блестят, сякаш в тревата по склона са разхвърляни златни монети.

А той влиза в гората и когато слънцето отново се показва между облаците, цялата гора — и въздухът, и покритата с жълти листа земя — изведнъж се изпълва със светли петна.

Но той вече не върви сам през гората, с него има някой. И той — младият княз, който още не е никакъв княз, носи на рамото си дълга пръчка, с която е пробивал, вдигал от земята и захвърлял меките стари масловки. И те вървят с невидимия си приятел през гората и младият княз, кой знае защо, не се обръща да види човека, който върви след него. И тогава е знаел кой е тоя човек, и сега знае, но не може или не иска да си спомни.

И детето след него, неговият приятел, непрекъснато повтаря: „Мирише ми на гъби.“ И младият княз чува, че приятелят му току се отбива в гората и търси гъби, но нищо не намира. А младият княз се досеща и му подава върха на пръчката, ала гледа, кой знае защо, настрани. И другото дете души края на пръчката и се смее — тя мирише на гъби, и когато младият княз я носи на рамо, тя е тъкмо под носа на другото дете.

И те спират, та изсипват на поляната събраните гъби. И ги пипат с ръка, да видят дали не са омекнали. И някои гъби отстъпват, та се поддават като зряла женска плът, а други гъби са напрегнати, като налени със сила мъжки мишци. И младият княз, кой знае защо, не вдига очи да погледне другото дете.

И преди да заспи сред изградената от неговата мисъл елова гора, пред купа блеснали като злато масловки, князът бавно си припомни, че другото дете беше момиче.

И заспа.

14.

На заранта княз Слав излезе от шатрата си и му се стори, че е самичък в целия свят. И му се стори, че той наистина е стопил цялата степ с магията на своето бленуване. Защото шатрата върху могилата беше като платно на лодка, която висеше над бяло езеро от светла мъгла, покрила безкрайната степ. Мъглата поглъщаше всеки глас и всяко ухание, а мократа невидима земя сякаш не съществуваше, още неродена и несъбудена. И в небето нямаше ни прашинка, ни мушица, ни полъх от крило.

И славянинът отиде, та седна на тревистия ръб на могилата с нозе в езерото на мъглата. И росата проникна през ленената му дреха, а той охладня, сякаш да се изравни с тази студена и чиста утрин, та да се разтвори и той в мъглата. Като тревите, птиците и животните той чакаше изгрева на слънцето.

Тогава някъде пред него, из мъглата, излетя птица и се вдигна нагоре към сивото небе. Навярно беше чучулига, но не пееше. Тя се вдигна високо, високо, докато се стопи в небето, после падна надолу и се потопи в мъглата. Ала веднага излетя втора птица, за да пролети същата дъга като хвърлен към небето камък. И тя не пееше. Но когато третата птица излетя така високо, че славянинът почти я изгуби от погледа си, тя изведнъж пламна като разжарен въглен, от който са издухали пепелта. Високо над бяло-сивата пелена на степта заблестя първата искра на утрото. И птицата запя. И цялата степ пред славянина — встрани от него, зад гърба му — закипя от птичи гласове, както неподвижната вода върху огъня неочаквано посребрява от бликнали мехурчета и почва да ври и да клокочи.

И слънцето се показа, най-напред само огнен крайшник, после червен полукръг. Не се разбираше откъде изплува слънцето и каква права черта го закрива, защото кръгозорът беше еднакво сиво-розов и под слънцето, и над слънцето, та не личеше граница между небето и земята. А когато слънчевият кръг се измъкна от сивата бездна, полегатите лъчи легнаха върху бялата мъгла. И мъглата се стопи.

Ала славянинът не видя чудото на раждането на степта, защото очите му бяха затворени. Със затворени очи, обърнал лице към слънцето, той благодареше на своите богове, че му позволиха отново да види светлината. Той събираше жизнената сила, която изпълваше всеки мускул на нозете му и ръцете му, така както светлината изпълваше простора. Той бавно изцеждаше топлината на кръвта от всяка вена и от самото си сърце, за да я изпрати като нечут вик към студеното ярко слънце.

„Благодаря ти, че съм жив. Благодаря ти, че плувам в светлината ти. Бъди с мене в този нов ден, както и през всички дни, които ми остават…“

Така говореше в душата си славянинът, но усещаше, че безмълвният му вик се стопява в безкрайния простор, че топлината на тялото му чезне в огромното мокро поле, че в тази страшна степ той не може да се свърже със слънцето, а остава дребен и самотен на ръба на една надгробна могила. И против волята си той почна да чува птичите гласове и цвиленето на конете, та поиска да отвори очи, макар иначе в тези мигове на утринната благодарност той да умееше да оглушава и да ослепява, за да се откъсне от земята и да се съедини със слънцето.

Когато отвори очи, славянинът видя в краката си зелената степ и червените шатри на ромеите. Хладната мъгла беше изчезнала, но сякаш се беше утаила в сърцето на славянина.

И княз Слав слезе по склона на могилата, та тръгна към шатрите на ромеите. Той знаеше, че ще намери само тракийката, защото Скира и Терес още не бяха се върнали.

И княз Слав вдигна завесата на шатрата, без да повика, без дори да диша. Земела беше вече седнала облечена и решеше косата ся. Тя не се изправи, само обърна лице към славянина. А лицето й изглеждаше странно и непознато, стеснено от двете черни крила на косата й, които тежко падаха надолу, та очите светеха, разширени и огромни, и устата червенееше широка и плътна, защото пресичаше цялата продълговата светла ивица на лицето. В шатрата беше полутъмно, та синьо-зелените очи на тракийката се виждаха черни, тъй като зеницата ги изпълваше, а върху тях падаше сянката на черната коса. Тракийката гледаше както винаги — без да се разбира какво мисли и дори дали вижда.

Славянинът каза:

— Ела с мене. Ще ти дам моето златно огърлие.

Той дръпна с ръка огърлицата си и някакво меко жълто звено беззвучно се скъса. И той протегна дланта си, внезапно натежала от златото, а веригата преливаше от дланта му и тихо сияеше в полумрака.

А жената мълчеше. И мъжът каза:

— В Константинопол ти можеш да купиш с това злато свободата си.

Тракийката се изправи и с две ръце прибра назад косата си. Лицето й се промени, та стана обло и широко с бледите сенки под скулите и нежната шия. Земела стегна косата си с червената лента, която държеше в ръка, и откачи плаща си от стълба на шатрата. Слав тръгна към конете, без да се обръща и без да чува стъпките на Земела. Чак когато сложи ръка върху стремето на коня, чак тогава Слав извърна глава. И жената стоеше мълчаливо до него. Славянинът протегна ръце и ги сложи върху кръста на жената. И дланите му дълго потъваха в меката ленена тъкан, докато опряха в тялото на жената. И пръстите му бяха като пръсти на плувец, който се гмурка надолу в тъмна вода и дълго очаква да докосне дъното, защото Земела имаше тънък и гъвкав кръст на момиче, та пръстите на славянина почти се съединиха, когато я вдигна към седлото. А дрехата й се закачи някъде и се повдигна и славянинът за пръв път видя току до очите и устните си голата кожа на тракийката — едно тясно коляно, което би могъл да хване и обгърне с дланта си като ябълка. И отново Земела се разкри неочаквана и странна за Слав, защото от баграта на лицето й той очакваше, че ще светне седефена кожа, а коляното беше мургаво като обгорено от слънцето.

Тогава Слав усети да се надига у него желание да прегърне и да обладае тази жена.

И докато бавно яздеха в степта, той се бореше с желанието си, та не смееше да погледне жената, за да не я свали от седлото и да я познае върху тревата. А не искаше да се люби в откритата степ под всевиждащото слънце. И желанието беше като пантера, която се впиваше в него — предните лапи, забити в плещите му, зъбите, сключени върху гърлото му, а ноктите на задните крака раздираха корема му. И той виждаше жълтите немигащи очи на звяра и усещаше как задните лапи се свиват и се спускат надолу, за да го разкъсат. И с всяка тръпка човекът напрягаше цялата си воля, за да не се изтръгне зверско ръмжене от стиснатите му устни.

Славянинът яздеше към тъмната ивица на гора, която беше съзрял от могилата. А гората се надигаше като тъмен облак, та идеше насреща му и в нея имаше сянка и тайна. И жената също разбра къде трябва да слезе от седлото, та за пръв път конят й започна да изостава. А може би славянинът по-нетърпеливо подкарваше своя кон.

Когато стигнаха до гората толкова близко, че различаваха листата на дъбовете и сивите колони на стеблата им, отстрани на гората излетяха две птици. Едната птица беше бяла чапла, втората беше сокол. А соколът не беше сполучил да хване чаплата при първото си връхлитане и сега я преследваше.

Славянинът и тракийката спряха конете си.

И чаплата започна да се издига към небето в тесни и плавни кръгове — като бял дим над огън, и оставяше след себе си бели отблясъци от снежните си пера. Соколът не полетя след нея, а също започна да се върти и да се забива в небето като сив пушек, встрани от чаплата, сякаш не я забелязваше. И всяка птица се бореше да се издигне по-високо и по-високо. Но скоро чаплата видя, че соколът е по-високо от нея и се опита да свърне към гората. Тогава соколът спря да размахва криле и се стрелна върху чаплата. Настигна я, удари я с гърди и отлетя от нея. Белите крила на чаплата биеха въздуха бързо и неравномерно — тя като че ли губеше дъха си.

И шест пъти соколът връхлиташе върху чаплата и я подхвърляше с устрема си. И след всеки удар чаплата жаловито изкрещяваше и по-бързо биеше с криле. А на седмия път соколът се вдигна над чаплата, пресрещна я и увисна над нея. Не се разбираше какво го държи във въздуха — крилете му бяха вдървени и неподвижни, нозете му — зинали със сгърчени нокти. И соколът висеше в небето, сякаш беше без тегло, лек като пух от глухарче. После бавно и неумолимо започна да пада над бялата птица. А чаплата изведнъж се обърна по гръб във въздуха — с нозе, вдигнати нагоре, и с шия, изпъната срещу врага й, та запляска нестройно с криле. И на славянина се стори, че птицата е бяла жена, която след отчаяна борба пада по гръб, готова да приеме насилника. А соколът се стрелна между разтворените крака на чаплата, прибра криле и се впи в нея. И двете птици, слети в пернато валмо, почнаха да се въртят и да падат от небето, като ронеха пера и писъци. Докато удариха меката тревиста земя.

Тогава тракийката с кратък вик пришпори коня си към падналите птици. Преди да ги достигне, сивият сокол се отдели от земята и тихо, ниско над тревите, с бавни движения на крилете достигна гората и се стопи в сенките.

А на тревата по гръб лежеше чаплата — бяла, с разтворени широки крила, с разперена синкава опашка, с вкочанени, вдигнати към небето нозе. Шията и главата й висяха безсилно върху твърдата трева.

И славянинът скочи от коня си, като видя кръв върху вътрешната страна на лявото крило. И като се наведе, видя и червения отвор, който зееше между перата и ребрата на птицата. Човекът стисна пестниците си, сякаш се побоя от желанието си да вкара пръсти в кръглата рана с парче мрак в средата, за да види къде е проникнал соколът. И славянинът разбра, че соколът още в небето беше изтръгнал сърцето на бялата птица.

И Слав вдигна глава, та срещна очите на Земела, отново тъмни като в полумрака на шатрата, изпълнени от разширените й зеници. И пантерата на желанието му се откъсне от раменете му и се плъзна между тревите. Слав изведнъж олекна, усети непоносим срам и сърцето му се сви от болка, защото той се усети като мълчалив жесток сокол и жената пред него беше като беззащитната бяла чапла. А той беше човек и кой знае как и кога забрави, че е човек. Виновна беше степта.

И грижливо, като че сваляше болник, той помогна на Земела да слезе от коня. И постла наметалото си в сянката на крайните дъбове, макар, преди да му се искаше да навлезе в мрака на гората. И като откачи секирата си от седлото, каза на Земела:

— Почакай.

И той навлезе в гората. Познаваше и обичаше тези гори в равнината, където дъбовете растат далеч един от друг, но с легнали встрани дълги клони, които съединяват дърво с дърво. А под зеления свод растеше ниска мека трева, която постилаше равната земя, като че ли току-що окосена от грижлив стопанин. И в полумрака светеха сивите огромни дънери на дъбовете с напукана твърда кора.

Когато някъде далеч напред видя петно светлина, славянинът тръгна натам. А там преди години гръм беше пречупил и изпепелил огромен дъб. И сред новата поляна, като гранитен паметник стърчеше осакатеният дънер, а долу, край него, между оголените корени зеленееха мънички израстъци, дребни като цветенца. И листата им бяха на цветя с разтворени пет зелени пръста, сякаш около дънера имаше посадена градина, кръгла като венец. Или това наистина бяха цветя? Но славянинът знаеше, че — непостижимо за човешкия разум — след стотици години едно от тези цветя щеше да се превърне в могъщ дъб.

А хралупата беше овъглена и черна, но кората оставаше твърда и сива, набръчкана и разсечена като от неясни писмена. И като погледна слънцето, славянинът коленичи и разчисти със секирата си парче земя пред дънера. После грижовно започна да обелва кората, докато върху дънера засвети равен гладък кръг.

Тогава славянинът стана, разтвори нозе като пред сеч и стисна секирата. И погледът му се плъзна върху дънера, осветен от слънцето, та намери и прецени всеки чеп и всяка гънка. И като пое дъх, Слав вдигна секирата.

Първият и вторият удар паднаха един до друг водоравно върху гладкото твърдо дърво. Славянинът забиваше с все сили острието право в дънера, а после с бързо движение надолу отделяше треска, широка колкото острието. И върху дънера паднаха две сенки, събрани под резките стрехи на ударите.

Третият и четвъртият удар легнаха полегато върху дървото и белезите се събираха в горните си краища, а долу се раздалечаваха. И петият удар падна отново пряко върху дънера, та разкри мисълта и намерението на човека — върху дънера имаше вече триъгълна издатина, с по-дълги страни и по-къса основа.

Шестият и седмият удар бяха отново водоравни. И шестият удар разряза дънера до половината на острието, та човекът едва го изтръгна от твърдото дърво. А последният удар беше като първите — рязко начало, пряко върху дървото и после извъртане на острието, за да се очертае белег като стряха — право отрязана отгоре, полегата в долния край.

Само седем пъти замахна и удари славянинът, събрал цялата своя сила и острота на погледа си, а сърцето му беше замряло и мишците бяха вкаменени, защото вековният обичай позволяваше само седем пъти да се допре острието до избраното дърво.

И когато славянинът се отдръпна крачка назад, от дънера го гледаше човешко лице. Но не беше това лице съвсем човешко, защото това и не беше човек, а духът на безсмъртния дъб, извикан на бял свят от славянина. И първите два удара бяха очертали веждите, под които се събираха дълбоки сенки, защото слънцето светеше вече високо. И от тези сенки навярно гледаха невидими зорки очи. А трите средни удара изваяха широкия нос. Шестият и седмият удар отвориха твърдата уста, но устните бяха така тясно присвити, че се разбираше упоритият и мрачен нрав на горското божество, което беше свикнало да мълчи и да слуша. Да, дървото беше оживяло и това беше добър знак, защото, ако духът не иска да се въплъти, върху дънера остават само отделни, несвързани и безсилни черти и резки.

И славянинът падна на колене върху поляната и се опита да обгърне дънера с ръце, но дланите му останаха разтворени като върху леко изкорубена стена. Тогава човекът опря чело върху челото на горското божество.

И славянинът се молеше, без да отвори уста. „Велики дъбе! Дай ми мощта и държеливостта си. Помогни ми да се преборя с проклятието на степта. Защото върху тази безкрайна равна поляна се усещам като буболечка, която пълзи по голата божия длан. Усещам се дребен, загубен, самотен, като че ли всеки може да ме издуха. И главата ми се върти, все едно, че ден и нощ се въртя на някаква самодивска въртележка. И няма къде да се скрия, а отвсякъде ме гледат вражи очи. Велики дъбе! Мразя конете на конниците, мразя лова им. Мразя да убивам от седлото, понесен от коня си, мразя да летя като насън и всеки миг да очаквам да строша врата си. Така не виждам врага си, като че ли мушкам сенки. Помогни ми да се върна в родината си, под сенките на твоите братя дъбове във великите Маториеви гори. Нека още веднъж да се изправя лице в лице срещу мечка и да видя всеки зъб и всеки нокът на звяра. И да видя как гадинки пълзят в корените на козината му. Помогни ми, велики дъбе…“

Най-после славянинът спря да реди думи в молбата си. Той само усещаше, че челото му опира в гладката стена на оголения дънер и дланите му прегръщат грапавата кора, а коленете му се впиваха в твърдите корени, излезли от земята. И славянинът усещаше, че колената му, дланите и челото му се съединяват с напеченото от слънцето дърво и той полека се сраства с дървото. Само преди мигове сърцето му беше като стъклен съсъд, пълен с мътна вода, сега сърцето му, тялото му, кръвта му се избистриха и мътилката се утаи в коленете му, та попи в корените. И му се стори, че е прозрачен, а слънцето го пронизва.

И все така светъл и олекнал той се изправи, та погледна слънцето. И когато стигна края на поляната, обърна се и погледна още веднъж издяланото в дънера божество. То го гледаше с потъналите в сянка зеници. И в основата на дънера, между нежните зелени израстъци, ослепително блестеше острието на секирата, оставена в дар на горския дух.

Славянинът излезе от гората няколко десетки крачки встрани от тракийката. А тя седеше върху наметката му, коленичила, събрала нозе под себе си, загледана в степта. И небето бавно губеше синевата си, избелено от слънцето.

Славянинът отиде до тракийката, та й заговори, както беше изправен, а тя гледаше степта. И той й каза:

— Поисках те, защото ми напомняш за моята далечна родина. Тук всичко е равно и ясно. А твоите хълбоци се извиват като очертанията на моите меки, хълмисти планини. Косите ти са тъмни като мрака под дърветата. Очите ти са пълни с тайни. Тук всичко е гладко, а в тебе има извивка, зрелост, топлота. И ми се струва, че ако се съединя с тебе, ще прегърна родната си земя.

А жената тихо каза:

— Родена съм в планина, където черно-зелени борови гори обграждат светлите поляни. Там обикнах един мъж, а бях много млада. И ние бродехме през горите, и планината беше стръмна. И аз се спусках по пътеките от дърво на дърво, и за да не падна, прегръщах дърветата. А мъжът ме очакваше долу на пътеката и аз исках да прегърна него, но не смеех, и прегръщах дърветата. И като вдигнах дланите си, те миришеха на борова смола. Само този мирис помня от любовта си. И никого повече не съм обичала. Много мъже са ме любили, но аз никого не съм обичала. А сега, като вдигна дланите до лицето си, ръцете ми миришат на пелин.

И Земела вдигна, та притисна длани до лицето си и вдъхна дълбоко. А славянинът бавно свали ръцете на тракийката от лицето й, но видя, че очите й бяха затворени. И този ден той не видя повече нейните очи.

А славянинът гледаше, като че ли беше прокълнат да не съумее да затвори очи. И лицето на тракийката беше толкова красиво, та всички чувства, които носеха дланите му, бедрата му, слабините му, достигаха бледи и увехнали до сърцето му, защото потокът от красота, който нахлуваше през отворените му зеници, заливаше всичко с ослепително сияние. Той беше мечтал за тялото на тази жена, а сега не можеше истински да я почувства, защото красотата на лицето й го опияняваше. И той вярваше, че може да пъхне ръката си в огън и да не усети болка.

Но жената, която прегръщаше, вече не беше Земела. Тя дори не беше една-единствена жена.

Най-напред устните й подпухнаха и се подуха, ноздрите й се разшириха, а чертите на лицето й се напрегнаха, оплетени от набъбнали вени. И тя заприлича на жените, които живееха в земите на лъвовете.

Тогава устните й се изтъниха, клепките се стесниха и дръпнаха встрани, страните хлътнаха и лицето й прежълтя. Тя стана като жените, които живееха далеч при изгрева на слънцето.

После устните й се сгърчиха в горчива гънка, веждите й се смръщиха, а носът се изви като клюн на хищна птица. И чертите на лицето се изостриха и задишаха сила и твърдост. Тя стана жена от някаква древна и жестока раса, която славянинът не можеше да назове.

Тъй жена след жена идваха и си отиваха в прегръдките на славянина. И като в просъница, и като пиян и омаян с билки, той виждаше тези жени, даваше им от силата си, а те получаваха ласките му със затворени очи, като че ли върху им валеше слънце. А кои бяха тези жени? Майки и прабаби ли бяха те на Земела, или тя се беше прераждала в телата им, та всички живееха в нея и скритом използваха нейните гърди, за да дишат?

И славянинът зовеше, та заклинаше истинската Земела да дойде при него. Но нито за миг не видя истинското й лице. И когато не можеше да издържи сияйната красота на тези опиянени женски лица, славянинът заравяше устни в тревата, оплетена с косите на Земела, и забиваше пръсти в корените на цветята край тялото й. И му се струваше, че се бори да обладае и да се слее със самата топла и непобедима земя.

Тогава славянинът разбра, че истинската Земела няма да дойде. Но когато най-после успя да откъсне поглед от лицето й, та се отпусна на гръб край нея, той беше щастлив. Над него белееше небето и бавно се кълбяха тъмни облаци, а когато отметна глава, видя над себе си тъмните кълба на дъбовата шума. Той усещаше щастие, бе дори по-щастлив от миговете, когато прегръщаше жената. Преди беше като птица, която се вдига все по-високо и размахва криле, и загребва с криле въздуха, както плувец гребе водата. И всеки размах го приближаваше към слънцето, а в очите му сияеше ослепителна светлина и гърдите му се разширяваха, но крилата му отмаляваха и му се струваше, че сърцето му ще се пръсне. А след последния размах на крилете дойде блажена тишина и покой. И славянинът се плъзна като птица в светлия простор, той плуваше като орел с разтворени крила, носен от невидим вятър, от дъха на топлата земя. Той нямаше тяло и тегло, той беше изпълнен със светлина.

И славянинът извърна глава и погледна тракийката. Това беше Земела, но тя изглеждаше мъртва. Устните й бяха леко разтворени, та влажните й зъби проблясваха с блясъка на мъртви бисери. Клепките й бяха едва привдигнати, та проблясваше тънка ивица бяло око като неподвижната вода на омагьосано езеро между изсъхнали тръстики. А главата й се отпускаше назад и ръцете й лежаха върху тревата като крилата на убитата чапла.

Славянинът полека вдигна ръка и положи длан върху студената гръд на Земела. И затвори очи, за да усети ударите на сърцето. Далеч, далеч някъде под дланта му сърцето на Земела биеше. Тогава славянинът заспа, унесен от бавния ритъм на това човешко сърце.

Събуди се, когато го покри тежката сянка на дъбовете. Слънцето залязваше. Той опипа наметалото до себе си, а наметката беше влажна и студена. И като се изправи от кръста нагоре, славянинът видя, че в края на гората пасе само неговият кон. Тракийката нечуто си беше отишла.

И славянинът сложи ръка на гърлото си, за да потърси златната си огърлица. Нямаше я.