Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (Книга първа: Степта)

1.

Когато започвах своето сказание, радвах се, че ще се върна в степта. Защото щях да разкажа за степните дни и за степните нощи, за степното слънце и за степния вятър — а то значеше да си припомня и да погледна степта с очите на Аспарух, на Слав и на Терес — ще рече, всъщност с моите очи. И каквото стана досега, стана в степта. Но ето, моите сенки напущат степта и аз я изоставям и трябва да разказвам за градове, планини и лесове. А какво разказах за степта? Нищо не разказах.

Видях ли поне веднъж степта есен и степта зиме? Разказах ли за топлите есенни дни, когато въздухът е толкова прозрачен и чист, че всичко идва до очите на човека — всяка трева и всяка паяжинка. А хората и конете не се уморяват, сякаш не дишат въздух, ами пият хладно бяло вино.

И разказах ли за светлите нощи, когато след час-два се наспиваш, сякаш си спал цяла нощ, та лежиш по гръб и пиеш ледения въздух, а едрите звезди се спускат над степта?

Разказах ли ако не за самата зима, то поне за първата снежна буря? Тя най-напред иде като дрямка и вятърът те унася и те гали. И ти лягаш да спиш в тревата като уморено дете. А се събуждаш смазан от снега, който те зарива, и когато се изправиш, снегът залепва като гипс върху лицето, сякаш иска да снеме отпечатък за смъртна маска. И ти обезумял бъркаш с пръсти в очите си, за да пробиеш дупка и да видиш отново света. Но нищо не виждаш — само вихър и бял мрак. И ти ровиш с вкочанени пръсти снега и изравяш заспалите си другари — с бели лица, по които снегът вече не се топи. А после бурята спира и степта се превръща в бял лист, върху който са написани всички тайни на живота и смъртта — със следите на жертвите и на палачите.

Но може би не бива да тъгувам за степта, защото — все едно — тя не може да се опише, и все едно е дали ще разказвам за нея три нощи или три години.

И за друго ми е мъчно — че не разказах за момчето Марал-Аспарух, което трябва да си отиде, за да дойде в моите сънища мъжът Аспарух. Не разказах как Марал се появи в степта, мъничък като цвете, та всеки, който искаше да говори с него, трябваше да се наведе надолу, като че ли със смирение. Само майка Акага говореше с детето, без да навежда глава, защото очите й стояха наравно с очите на Аспарух. Докато дойде денят, когато хората трябваше да вдигнат глави, за да говорят с него. За този Марал-Аспарух от расата на малките човечета трябваше да разкажа, защото в ония негови детски години се случиха неща, които той забрави, ала те сложиха отпечатък и белег върху душата му за цял живот.

Да, забравих да кажа, че когато беше още съвсем мъничък, Аспарух, не, още Марал — научи, че хората умират, и с ужас усети студения мрак на гробовете, в които лягат мъртвите. И му казаха, че само сълзите на майката могат да проникнат в гроба, да размият черната пръст и да пробият път на слънчевите лъчи, та мъртвецът отново да види слънцето. И дори майката да е стара, когато плаче над мъртъв син, то от гръдта й отново капе мляко върху гроба и мъртвецът отново се превръща в дете. А той — Аспарух, нямаше майка и нямаше кой да плаче над него, ако умре. И от деня, когато научи за това, Аспарух се откъсна от децата, с които играеше, и се привърза към конете, които не знаеха за смъртта.

Не успях да разкажа и за дните, в които Аспарух ловеше орли, защото баба Акага му даде мъжко име, преди да е сторил нещо достойно за мъж, и той поиска да покаже, че е мъж. А само истински мъже ловят степни орли, тъй като орлите носят смъртта под ноктите си и одрасканият от орлови нокти ловец умира като от отровна стрела.

Аспарух издълба яма на могила, покри я със съчки и треви, та сложи върху съчките убита сайга. И се скри в ямата. И орелът разсече със свистене въздуха и тънката Аспарухова ръка хвана змийската кожа на силния орлов крак. И подир ужаса на първата борба с орела — подир въртопа от пера, нокти, клюнове и подир възела от насилие, страх и стръв, когато Аспарух не виждаше и не чуваше нищо, а сляпо се бореше като със себе си, — след като си пое дъх, Аспарух видя, че орелът е мъртъв.

Но Аспарух хвана втори орел и вдигна шатра върху плитка вода. И влезе в шатрата, за да не може орелът да кацне никъде другаде, а само върху Аспаруховата ръка. И след като се блъска дълго в кожите на шатрата, орелът кацна върху ръката на Аспарух. И трябваше да се крачи непрестанно из водата, за да се замае орелът, а то излезе, че се замая Аспарух. Защото на третия ден, след две безсънни нощи, Аспарух започна да заспива прав, както заспиваше в седлото. А щом отвореше очи, виждаше втренчения поглед на жълтите орлови очи, сякаш орелът се мъчеше да го опитоми.

И тогава Аспарух се облегна на шатрата и се опита да слее душата си с душата на орела, за да го разбере и да погледне света с орловите очи. Защото Аспарух успяваше да влезе в тялото на кон — и когато сякаш му израстваше грива и стъпалата му се втвърдяваха като копита, той се сливаше с душата на коня. И Аспарух усети, че душата му се доближава и допира до душата на орела. Двете души бяха води на два извора, разделени от тънка ципа като мехур на риба. И тази тънка преграда се разкъса, и душата на орела като ледена вода заля Аспаруховата душа. Така орловата душа помете като порой душата на Аспарух — и Аспарух разбра, че се задушава и се дави. И сякаш полетя над ледена пустиня — и в пустинята, и над нея нямаше нищо — единствено блясък на лед и самота. Да, имаше алчност, имаше стръв и гордост, но Аспарух усети, че го задушава дивата самота на орела. И Аспарух затвори очи, за да пресече потока, който искреше и се изливаше от орловите очи, та пипнешком — без дори да диша — успя да намери завесата на входа. Чу плясъка на орловите крила и тържествуващия крясък на орела, който се издигна в небето. Не отвори очи да проследи полета му, а излезе от плитката вода и се просна в тревата. И докато спеше без съновидения, душата му зарасна и се напълни отново със светлина и полусенки. Но в Аспаруховата памет остана белег на порязано от блясъка на ледената самота.

И тъй ми се иска да разказвам за детето Аспарух и за степите, в които израсна, защото ги обичам, но в моите сънища вече шуми тържището на Фанагория.

2.

Имаше едно момче без баща и без майка. Откърми го в пазвата си най-силната жена от болгарите и то израсна в сянката на нейната ръка. После тя направляваше всяка негова крачка, дори когато то не знаеше това — и така, докато момчето придоби мъжко име. Тогава се разбра, че то е син на най-силния мъж от болгарите — и от което и да е племе да беше този мъж, това племе щеше да се гордее с него. И силният мъж го прибра до гърдите си и не го остави да направи крачка встрани от него.

Тъй Аспарух израсна цяла глава по-високо от обикновения човешки ръст; и не беше направил крачка, без да е под ръката или на Акага, или на Кубрат. А сега Аспарух остана сам — и Акага беше далеч на север в степите, и Кубрат беше далеч на изток в планината. Какво можеше да направи това момче — мъж, макар да беше на двадесет и една години, щом беше винаги свикнало да усеща силна ръка до себе си? То щеше да търси друга силна ръка.

Така мислеше жрецът на Тангра, като гледаше как Аспарух броди из пустия дворец във Фанагория. И търпеливо чакаше Аспарух да дойде при него.

А откак беше дошъл във Фанагория — ето вече седем дни, Аспарух не беше излязъл от двореца. И този дворец през лятото пустееше, макар каменните му стаи да бяха хладни, защото Фанагория беше построена сред блата и мочурища, та лете — и нощем, и денем — над града летяха черни облаци комари. По прозорците на двореца, които бяха обковани с най-тънка индийска мрежа, комарите се лепяха като сажди и вътре в стаите ставаше тъмно. И градът плуваше в дима на кравешки тор, на благоуханни дърва и на какви ли не щеш благовония, с каквито хората се мъчеха да пропъдят и да омаломощят комарите, та сякаш принасяха жертви на жесток и кръвожаден бог. А беше този бог по-дребен от муха и толкова нежен, че можеше да го смажеш с едно докосване. И този бог наказваше фанагорийците да си бият плесници цяло лято.

А от завесите по прозорците и лекия дим, който се носеше из двореца, вътре беше полутъмно и сиво, тъй както Аспарух виждаше степта.

Аспарух сядаше в някоя от трите стаи, в които Кубрат живееше, ако зиме идваше във Фанагория, та гледаше оръжията, кожите и губерите, с които Кубрат беше покрил каменните стени. А на седмия ден Аспарух започна да пипа сабите, да милва кожите и да обръща губерите, за да види как са извезани. И като дръпна голям губер, видя изправено до стената високо бронзово огледало. И огледалото беше прашно.

Тогава Аспарух видя, че в огледалото се отразява Кубрат. И както навремето в спомена за същото огледало Кубрат намери изображението на Аспарух, сега Аспарух намери изображението на Кубрат. И прахът беше като годините, които щяха да изминат, за да се превърне синът в бащата. И през праха лицето на младия Аспарух се виждаше само като петно и очертание. Така Аспарух видя, че очертанията на лицето му — и на плещите му, и на увисналите му ръце, и на нозете му, между които проблясваше светлина — повтарят очертанията на Кубрат. И Аспарух усети, че се слива с Кубрат — и една част от него се отдели и отиде някъде надалеч, за да страда и да умира. И той посегна да изтрие това изображение, но дланта му изчисти бронза и той видя очите си.

И жрецът дочака Аспарух да дойде при него и да му каже:

— Татко, нека слезем в града.

А жрецът, макар сърцето му да ликуваше, сухо и сякаш с неохота каза:

— Да отидем.

И те излязоха от двореца. А дворецът се вдигаше в най-високата част на града, но това всъщност не беше никакъв връх, ами като че ли насипана могила, защото най-високото място на целия полуостров Фанагория, който разделяше полусладките води на Меотида от полусолените води на Черно море, това най-високо място нямаше и двеста крачки височина. Фанагорийският хълм беше обграден от крепостна стена и на него белееха развалините от храмовете на Аполон Лечителя и на Артемида Агротера — което ще рече Богатата на земя. Но фанагорийците най обичаха храма на Афродита Апатура — което ще рече Измамницата. И мраморните храмове приличаха на черепи, увенчани в зелени венци, защото бяха изоставени и пусти, макар болните още да ходеха в Аполоновия храм, а бездетните и продажните жени да кадяха и да колеха гълъби в храма на Афродита.

Крепостните стени на горния град бяха стегнати с дялани камъни и се виждаше къде над старите и мухлясали, и почернели камъни се вдига новият Кубратов градеж. Ако пък човек се качеше на високата кула на двореца, тогава зъберите на крепостта се виждаха наоколо като белите бордове на голям кораб, а край него се ширеше долният град със зелените вълни на смокините, чинарите и лозите и с белите гребени на каменните къщи. И както морякът може да сложи в ред кораба си, но не е властен над вълните, които го носят, така и Кубрат можеше да гради и да стегне крепостта, но долният град, който я обграждаше, беше във властта на занаятчиите и на търговците.

И като слизаха към пристанището, Аспарух и жрецът като че ли вървяха през предградията на някакъв много голям град, та човек все очакваше да стигне до средата на града — до площадите и високите сгради, а тази среда все не идеше. Имаше и каменни сгради, стари и нови, но всичко като че ли беше отразено, видяно другаде и пренесено, или достроявано и престроявано, и то построено набързо, та дори разкривено. А някъде видяното другаде беше останало недовидяно и недоразбрано, та се смесваха отражения на разни страни и на разни времена. И като вървяха през тесните улички, заградени от двете страни със зидове като стени на канал — пък и улиците приличаха на канали, защото в средата им течеше поток от нечистотии, Аспарух и жрецът чуваха да се приближава към тях шумът на големи вълни и големи тълпи, сякаш разярено море връхлиташе с вълна след вълна брега, а полудели тълпи след тълпи с викове се хвърляха във вълните.

И като минаха втори порутени крепостни стени, Аспарух и жрецът видяха фанагорийското тържище. И зад него — морското пристанище на Фанагория, покрито със стотици и хиляди мачти. И зад пристанището — синьо море. И зад морето — насрещния бряг на протока, брега на полуостров Крим, където белееше сянката на града Пантикапея, който се спускаше на стъпала към морето. А над града, над пристанището и над протока се виеха чайки и грачеха.

И Аспарух си спомни защо намрази Фанагория още когато Кубрат го доведе за пръв път в нея. Татко Кубрате, Кубрате…

Това беше през дните, когато в устията на Дон и Кубан идваха пълчища невиждани рибища да хвърлят хайвера си. Кубрат и Аспарух бяха застанали край някой от безбройните протоци, на които се разделяше великата река Кубан, за да влее водите си в Меотида. И под тях не течеше вода, а вреше казан с рибешки гърбове, които се триеха и отвратително скриптяха. Защото това бяха странни риби, без гръбнаци и без кости, ами с кестени израстъци по гърбовете, с остри муцуни и опулени очи. А идеха тези риби от незнайни морета и незнайни векове. И тинята се вдигаше от дъното, и рибите вряха като в каша и подаваха остри носове от водата, да вдъхват въздух като удавници. И опашки, и плавници биеха тъмната каша. А хората стояха на брега или влизаха до колене в топлия кафяв чай, наречен вода, и мушкаха като обезумели рибите с копия, със сърпове, със саби, или ги удряха с тежки дървени чукове и ги закачаха с месарски куки. И всеки беше измъкнал каквото намери вкъщи с острие или с тежест, сякаш бяха обрани дори оръдията от мъчилището в кулата. Хората бяха бесни от кръв и като че ли от омраза; и сякаш рибите бяха нашественици, които нахлуваха в тяхната земя. И протокът беше преграден с мрежа, на която висяха железни куки, а рибите се набождаха на куките и се мятаха. И някои се откачаха разпрани, та се опитваха да се върнат назад, за да умрат в дълбокото, но пълчищата, които идваха, ги вдигаха и носеха над водата. Тъй рибите на куките люлееха цялата мрежа и ту я вдигаха над водата, ту я потапяха. И тогава над мрежата пълзяха като змии или огромни червеи сините невиждани риби — нагоре, нагоре по реката, към чистата вода, към раждането и към смъртта. И хората лягаха с цяло тяло върху огромните риби, измъкнати на брега, и рибите се мятаха в обятията им. А хората бъркаха с кървави ръце в разпраните им утроби, та измъкваха шепи хайвер — жълт и светъл като шепи топази или черен като диаманти.

Аспарух завинаги запомни този мирис на рибя кръв, на слуз и на дим, върху който опушваха рибите. И не забрави обезумелите очи на хората, опръскани от кръв и с кървави ръце. И Аспарух си спомни този първи ден сега — когато застана на брега на фанагорийското тържище. Тук идеха същите тълпи — не риби и все пак риби, тълпи хора от незнайни страни и морета, влачени от същата страст и стръв. И му се струваше, че те имат същите обезумели от алчност лица като рибарите, та са готови всеки миг да грабнат оръжия и да почнат да се избиват.

И в края на тържището се вдигаше същата миризма като край протока на Кубан, защото тук започваше рибното тържище. И тези риби, които Аспарух беше видял да се давят и да пълзят през кафявата и червена вода, сега лежаха в качета — тези белуги и есетри с прозрачно — червени меса — или висяха опушени и осолени с позлатена кожа по въжетата. А хайверът блестеше в качета, червеният и черният хайвер. Същата риба и същият хайвер се продаваше на десеторна цена по тържищата на Константинопол и в стотици други градове и се наричаше болгарска риба. А държаха рибарите на края на тържището, защото рибата вонеше.

И като закриха с длани носовете си, Аспарух и жрецът пресякоха рибното тържище.

А тържищата се деляха и според стоките, които се продаваха и купуваха, и според търговците на различните страни. И някои тържища бяха построени от камък и печен кирпич, други бяха дървени, трети предлагаха своите стоки направо върху земята. И по улиците на тържището бавно вървяха един след друг тройки конни стражи, които разбутваха тълпата с гърдите на конете си. Иначе всеки трябваше да слезе от коня си на границата на тържището, да го завърже за една от халките върху каменните стълбове и да влезе пеша като в храм.

Аспарух и жрецът също вървяха пеша и се блъскаха, и ги блъскаха. И воден от жреца, който търсеше нещо, Аспарух бродеше между стените, масите и хората. И си спомни отново за майка Акага, която му показа за пръв път пъстротата на света, и закопня да види лицето на Акага. А на тържището имаше търговци и хора от всички народи, които в оня първи пролетен ден срещна Аспарух, и още толкова хора от други народи.

И търговците от всеки народ търгуваха със стоките на своята страна, като някои търговци имаха стоки от народи, които нямаха пряк път до Фанагория. Но търговците от три народа търгуваха, кажи-речи, с всичко и държаха силата на тържището в свои ръце. Това бяха болгарите, ромеите и евреите. Болгарите имаха сила не само защото Фанагория беше болгарски град, а защото всички пътища от изток и от север нямаше как да заобиколят Фанагория. И покрай всички пътища стояха Кубратови стражи. Знае се, че не е важно по кои поляни и хълмове пасе трева кравата, ами е важно в кой обор влиза и кой слага ръце на вимето й. И на вимето на дойната фанагорийска крава слагаха ръце болгарите. А ромеите бяха силни, защото зад гърба им зееше ненаситното гърло и огромният търбух на Константинопол — най-голямото тържище на света. И тъй като само два-три пръста от млякото се изпиваше в самата Фанагория — пък ведрото беше дълбоко две педи, повече от половината мляко течеше прясно и подквасено към Константинопол. Ами евреите — откъде вземаха сила евреите? Те нямаха зад гърба си свой град, нито дори своя родина. От това, че търговията беше техен дом и живот, както хората от някои народи живеят и умират в лодките си, по течението на реките, без да стъпят на брега. Търговията беше еврейската лодка и евреите добре надуваха бузи, за да опънат платната й. Да, доста ведра фанагорийско мляко се подквасваха с еврейски квас.

И във Фанагория всичко се продаваше, и всичко се купуваше, и се говореше на всички езици, и вървяха всички пари. И всеки можеше да размени монетите си върху трапезите на менялите, които седяха из тържището. И който не говореше, можеше да се разбере със знаци, а който нямаше пари, можеше, ако е жена — да продаде любов, ако е мъж — да продаде меча си. И най-отчаяните се продаваха сами на тържището за роби.

Но ако обезумелите пълчища риби се блъскаха само няколко дни през годината в устието на Дон и Кубан, то тези тълпи връхлитаха тържището на Фанагория през всеки ден на годината. И на двете пристанища, едното морско и другото речно, ден и нощ се товареха и разтоварваха кораби и лодки, а болгарската стража броеше вързопи, разтваряше вързопи и бъчви, събличаше голи търговци и вземаше справедлива дан за хана на всички болгари. И слагаше на вързопите оловни знаци, пък на търговците даваше пергаменти.

А наред с търговците имаше жреци от всички вери, които ловяха из тълпата човешки души. И се разминаваха ромейски поп в черно расо с даоиски монах в жълта шапка и дреха от птичи пера, арабски ходжа с чалма и будист с бръснат череп, еврейски равин с брада и молитвена шапчица и болгарски жрец в бяла кожена дреха.

И отстрани на тържището се виждаха християнски храм, арабска джамия, еврейска синагога и светилища на разни други богове. Но нямаше храм на Тангра. Единственият храм на Тангра беше горе, в крепостта, до двореца, ограден с два реда колони, а вътре със светилище, което имаше слепи стени и само една двойна врата. И жрецът видя, че Аспарух гледа храмовете, които ограждаха тържището, та каза:

— Човешка глупост и тщеславие е да се строят големи храмове на бога. Защото никога човекът не може да построи храм като този, който самият бог строи за своя прослава и за свой дом. Нима могат човешки ръце да вдигнат връх като Кан — Тангра, в който обитава Тангра? Нима можем да изградим тази могила, висока десетки хиляди стъпки, цялата от бял мрамор, а където свършва мраморът, се вдигат стени от бели ледове? Нима можем да запалим кадилници, които да димят, както снежните вихри около Кан — Тангра, когато се вдигат нагоре към бялото му чело? А когато видиш Светилището на Големия конник, ти ще разбереш, че човешка ръка не може да изгради такъв храм на своя бог, ако бог сам не го изгради.

Когато жрецът спомена за Светилището на Големия конник, пред Аспарух се върна призрачното отражение на Кубрат в прашното огледало. И сърцето го заболя, та замалко не се преви напред като старец. И като сложи ръка на сърцето си, ето — дланта му легна върху пергамента с плача на Гилгамеш.

И жрецът, който незабелязано следеше лицето на Аспарух, неочаквано го запита:

— За какво мислиш?

Аспарух помисли, а след това посочи с поглед хората наоколо и каза:

— Погледни, те се разминават — все едно, че не се виждат. Очите им са в стоките. Гледат се — все едно, че всеки живее в различен свят и различно време, и макар да се блъскат, те не могат да се докоснат. Никой не иска да знае за другия. Виж оня човек, който се е проснал на земята и лови въздух с устата си. Никой не се навежда над него дори да го попита. И аз няма да отида при него.

И като поспря, сякаш си припомняше нещо, Аспарух добави и каза:

— А в степта всеки пътник е като божи пратеник. Виждаш го отдалеч и чакаш да го посрещнеш. Дори да е враг, ти пак го посрещаш. А тук се разминаваш, тук не го виждаш. Той ти е безразличен. Татко, това са мъртъвци и се разминават техните призраци.

И Аспарух още каза:

— Погледни входа към оная уличка. Покрита е с рогозки и пред входа е спусната мрежа, за да не влизат птици. Тук хората не дават дори на птиците да летят.

А жрецът отговори:

— Това е улицата на златарите и мрежите са против гарваните и враните, които крадат лъскави камъни.

И наистина из тържището — по покриви, колове и въжета — бяха накацали или тежко летяха сити гарвани. Но не се чуваше да грачат, защото човешката врява беше по-силна от граченето. А най-много гарвани имаше накацали на рогозките и мрежите върху улицата на златарите, където в полумрака светеха изумруди и сапфири от Египет, гранати от Родопите, бисери от Персийския залив, ахати от Либия, хризолит от остров Забергет в Червено море, опали от Индия и кехлибар от славянското море. И както гарваните, ята дрипави хора се трупаха пред мрежата към златарската улица, пред която пазеха силни мъже с тъпи и равнодушни лица. Тези хора виждаха сини, зелени, червени и жълти приглушени блясъци — и какво виждаха гарваните, знае само Тангра, а пък Аспарух виждаше сиви искри, защото светът още не му връщаше своите багри.

Жрецът каза на Аспарух:

— Ела.

И те си пробиха път до тържището за оръжие. А там, върху рогозки, дъски и килими, ниско на земята или върху грубо сковани маси, искряха на слънцето желязото, медта, бронзът, среброто и златото на всички оръжия, които човек беше измислил, за да убива други хора. И това оръжие гореше с бял, син и жълт огън, но със студени пламъци. И не изгаряше, сякаш беше омагьосано.

Жрецът каза:

— Погледни тези три кинжала, ала нека арменецът не те види.

И Аспарух спря за миг поглед върху три кинжала, положени върху бяла кърпа пред коленете на брадат арменец. Сините остриета хвърляха върху бялата кърпа синьо сияние, а дръжките, обковани целите в кървави гранати, хвърляха върху кърпата червено сияние. Ала Аспарух виждаше само сиви отблясъци като върху лъснато желязо.

Жрецът отново каза:

— Ела.

И заведе Аспарух оттатък улицата при продавач на печена риба, който печеше рибата върху жар на желязна решетка и пържеше тънки хлебчета върху железен барабан, под който гореше огън. Жрецът купи две риби, увити в хлебчета, и подаде едната на Аспарух. И му каза:

— Яж и гледай.

И му посочи оттатък улицата масата на арменеца, който продаваше трите кинжала. Между кинжалите и Аспарух непрекъснато минаваха хора и все пак от време на време за жреца грейваше синьо-червеното сияние на оръжията, а за Аспарух светваше сивият блясък. И Аспарух гледаше, но не можеше да яде, защото мирисът на рибата му напомни онова безумно побоище на рибните пълчища в устието на Кубан.

А към арменеца приближи евреинът Исак, син на Яков. И макар да се разбра, че е видял Аспарух, евреинът и с трепване на веждите не показа, че го е познал. И евреинът спря пред арменеца, и гласовете не се чуваха, удавени във врявата, но се разбра, че попита за цената на кинжалите. И отсега нататък не се чу дума от целия разговор, но движенията и на евреина, и на арменеца бяха толкова красноречиви, че нямаше защо да се чуват думи.

Когато чу цената, евреинът вдигна ръце нагоре и се ужаси, сякаш видял беше да убиват баща му. И арменецът дръпна някакъв човек от тълпата и пъхна в ръцете му един от кинжалите, и почна да му обяснява, като размахваше ръце, какво съкровище е пред очите му. А човекът се опита да си тръгне, но арменецът отново го дръпна, сякаш на него щеше да продава кинжалите. И отчаяно, и разпалено размахваше два кинжала в двете си ръце, та хората наоколо помислиха, че някои ей сега ще се колят, та се струпаха наоколо. Така Аспарух и жрецът нищо не можеха да видят, но над малката тълпа от време на време или излитаха размаханите ръкави от широката дреха на евреина, или грейваше синьо-червеното сияние на кинжал. А тълпата се пръсна и като се олюляваше и бършеше потта от челото си, евреинът дойде при жреца и Аспарух. Но пак се направи, че не ги познава и си купи риба и хляб. И каза на жреца с пълна уста и с половин глас:

— Поиска петстотин и се съгласи да ги продаде за петдесет.

А жрецът попита:

— Колко струват?

Евреинът отговори:

— Тридесет.

И си тръгна, като се опита да се усмихне на Аспарух, но не успя, защото устата му беше пълна. И жрецът каза:

— Ела.

И двамата с Аспарух се спряха пред арменеца. А кинжалите отново спокойно лежаха на бялата кърпа. Като видя жреца и бегло погледна Аспарух, арменецът се изпъна и на лицето му се появиха строгост и раболепие — едновременно. И жрецът попита арменеца:

— Колко струват трите кинжала?

Арменецът отговори на болгарски:

— Петдесет ромейски златици с образа на Ираклий, защото сте от нашата земя.

И жрецът криво се усмихна, като чу „наша земя“ от устата на арменеца. И като вдигна един кинжал, подаде го на Аспарух. Но Аспарух не можа да го поеме, защото държеше хляба с рибата. Хвърли ги, а две псета се сбиха в краката му. И арменецът му подаде с усмивка за прошка бялата кърпа, за да избърше ръцете си. Изсипаните от кърпата два кинжала тихо иззвъняха. И като пое подадения кинжал, Аспарух се сепна, защото острието беше топло, нагрято от слънцето, а всеки е свикнал да усеща студено желязо. И без да ще, Аспарух почна да се любува на кинжала и позна, че това е работа на кавказки майстор. А жрецът се любуваше на Аспарух. И жрецът си каза: „Аспарух е като този кинжал. Хвала на Акага, че е изковала такова острие. И дори скъпоценната дръжка, която направи Кубрат, не похаби острието.“

Аспарух каза:

— Хубав е.

И дори попита арменеца:

— Колко струва?

Арменецът поклати глава и взе кинжала от ръцете му. И каза:

— Не се продават отделно. Само трите заедно.

И жрецът каза:

— Давам ти петнадесет златици с пълно тегло за единия кинжал.

Арменецът каза:

— Те са били на трима братя и бащата ме закле да ги продам заедно.

И не се разбра измисли ли това за тримата братя, или говореше истината. Тогава жрецът хвана Аспарух за лакътя и го поведе към продавача на риба. Аспарух се учуди, че жрецът говори за цена. И каза на жреца:

— Да си вървим.

А жрецът му каза:

— Почакай.

И Аспарух се загледа в стареца, който ходеше по въже, опънато върху две колони, останали от кой знае кое време. И старецът с прът в ръце се люлееше над остриетата на сабите, копията и секирите и когато разлюляната сянка покриваше някой търговец, едни го ругаеха, а други му подхвърляха монети, които старецът ловеше във въздуха. Пък някои нарочно хвърляха монетите настрани, за да залитне, ако се опита да ги хване. И някакъв зеленобрад лангобард протегна назъбено копие и на шега почна да реже въжето.

И се чу чаткане на копита. Аспарух помисли, че идва стражата, но като сне поглед от въжеиграча, видя, че идват четирима конници кутригури. А се познаваха отдалеч, че са кутригури, защото яздеха врани коне и носеха черни дрехи. Дори кожата, която обръбваше острите им шапки, беше от черен собол. Облечени бяха в своите кожени дрехи, които не сменяха ни лете, ни зиме, ни в жега, ни в мраз. Наистина затракаха и копитата на стражеви коне, но стражата отдръпна конете си, за да пропусне кутригурите, макар през тържището да не се яздеше на кон.

А четиримата кутригури приближиха и единият яздеше напред, и тримата един до друг зад него. Аспарух видя, че са баща и трима синове, защото безбрадите им лица си приличаха, само лицето на бащата беше по-сухо и по-тъмно. А синовете бяха като близнаци — и конете им бяха като близнаци. Бащата яздеше със скръстени на гърдите ръце и поводите бяха затъкнати в пояса му, синовете държаха ръцете си отпуснати на бедрата. Ездачите седяха като залепени на седлата и гледаха напред, някъде над главите на тълпата, а конете танцуваха под тях, къртеха искри от копитата си и ронеха фъшкии върху плочите на улицата. И врявата позатихна, и хората мълчаливо се отдръпнаха, та средата на улицата опустя.

И бащата спря коня си пред арменеца с кинжалите, а зад него спряха тримата му синове. Бащата погледна кинжалите, синовете гледаха пред себе си. И бащата се обърна, та даде знак на един от синовете си. Тоя мина напред, до масата, и като откачи някакъв вързоп от седлото, наведе се и го сложи на кърпата, до кинжалите. Не го хвърли, а го положи като дете пеленаче и разряза с нож вървите, които опасваха пелените. И върху масата на арменеца до синьо-червеното сияние се разпуснаха като огромни цветя и засияха с черно кестеняво и сиво сияние соболеви кожи.

Арменецът се втренчи в кожите и се наведе над тях, а лицето му се обагри от разноцветните отражения на метала, камъните и кожите. И като че ли в сърцето му се смениха толкова чувства, колкото багри светеха върху кърпата. После арменецът вдигна очи и погледна безизразното лице на кутригура. И като откачи сабя с едната ръка, с другата ръка напъха соболевите кожи под дрехата си до гърдите. Сложи сабята до кинжалите, грижливо ги загърна в бялата кърпа и ги подаде на бащата. А конникът кимна на сина си, който даде кожите, и оня пое вързопа. Тогава за пръв път бащата отвори уста и тихо каза само една дума. И синът измъкна от вързопа сабята, та я върна на арменеца.

И все така бавно, върху танцуващите коне, кутригурите продължиха нататък, към края на тържището.

Аспарух каза:

— Татко, ти ли направи това?

Жрецът каза:

— Да, аз видях кинжалите, аз пратих евреина и аз казах на кутригура със синовете за трите кинжала. Повече нищо не съм казал никому — нито какво да говори, нито как да постъпи.

Аспарух попита:

— Защо го направи?

Жрецът отговори:

— Исках да видиш как се определя истинската цена. Исках да видиш как конникът дава, колкото струва, и получава каквото иска. И как търговецът, който се дърпа и се дърли с всекиго, прекланя глава пред истинския конник и му взема истинската цена.

И жрецът с Аспарух напуснаха тържището.

3.

На другия ден евреинът дойде в двореца и макар Севар да не го пускаше при Аспарух, евреинът със своята настойчивост го принуди да го пусне. Но Севар тръгна по петите му. И те намериха Аспарух върху най-горната площадка на най-високата кула, която се издигаше над двореца и крепостта. Оттам Аспарух гледаше града, морето и далечните хълмове, защото от кулата се виждаше в четирите световни посоки, докъдето стига човешки поглед. А освен това горе духаше свеж вятър и отвяваше комарите. И Аспарух най-напред искаше да отпъди евреина, после се досети, че ще остане отново сам на върха на кулата, та му каза:

— Говори.

А евреинът погледна накриво към Севар. Но Аспарух каза:

— И той ще остане.

Защото в тия дни на самотия и мъка Аспарух се сближи със Севар. И евреинът каза:

— Господарю, нося ти вести, които непременно трябва да стигнат до ушите на великия хан.

Аспарух въздъхна и каза:

— Говори.

И евреинът му каза:

— Господарю, наоколо се твори безумие, и макар да съм видял много безумия през живота си, това надминава всичко. Защото Фанагория е станала свърталище на арабските търговци и съгледвачи. Арабите купуват всички кораби, до които се доберат, и купуват всичко за корабите, което се прави във Фанагория — платна, въжа, смола, котви, железни гвоздеи, гребла и какво ли не още. Арабите купуват всичкия коноп, който докарват славяните, и са заръчали още, и всичкото грубо платно, което докарват индуси и китайци. И купуват грубите ладии, с които славяните свалят по реките своите товари, а плащат, сякаш купуват обкована с мед галера. Купуват и всички здрави роби мъже, които стават за гребци на галера. А от Египет не идва дори лакът платно, защото арабите не го пускат на тържищата. И това не е всичко. Разбрах, че арабите правят тъй във всички пристанища на Черно море — в Херсонес, насреща, и в градовете Одесос и Месемврия. И това не са никакви търговци, защото плащат с неброени пари и не се пазарят. И разбрах, че всичко купено — и корабите, и за корабите, всичко отива в арабската войска, която утре ще тръгне да обсажда Константинопол по море. Ромеите са луди да продават корабите си, платната си и въжата си на своите врагове, които утре ще ги поробят. Това е все едно да продаваш въжето, с което ще те обесят. Всички са луди, луди са, господарю.

И евреинът вдигна ръце нагоре, за да призове небето за свидетел, а може би и за помощ. Аспарух, който го слушаше с половин ухо, защото сърцето го болеше, каза на евреина:

— Кои сме ние да учим ромеите как да живеят и какво да правят?

Евреинът поклати глава и каза:

— Не е така, господарю. Ако великият господар, ханът, е решил да помага на ромеите, трябва да запрети да се продават кораби и стока за корабите в най-голямото тържище и най-големите работилници край вътрешното море. А мисля, че великият хан ще подкрепи ромеите, както ги подкрепяше при Ираклий — нека не намери мир в гроба, и не само от любов, ами защото е по-добре арабите да са по-далеч и е по-добре човек да има за съседи ромеи, не и араби. И освен това — арабите дават злато на тюркутите да тръгнат срещу болгарите, защото тогава болгарите няма да нападнат славяните, та славяните ще притиснат ромеите от север.

И чак сега думите на евреина стигнаха до ума на Аспарух, та той се учуди и каза:

— Човече, откъде знаеш тези вести?

А евреинът скромно наведе очи и каза:

— Навсякъде имам очи и уши, господарю. И плащам щедро.

Тогава Севар не се сдържа и се обади, като каза:

— Господарю, той е научил тези вести от жените, които продават телата си край пристанището, защото нощем не спи в ложето, ами спи в техните нозе.

А хората от свитата на Аспарух бяха казали на Севар, че виждат евреина в улиците с фенери, които светеха цяла нощ. И тези улици сега се виждаха от кулата да тръгват като спици на колело от главината на пристанището. И се виждаха сламени, дървени и каменни покриви на къщи, а повече се виждаха зелените шатри на вековните смоковници. И над тях грееше ярко слънце, но тези къщи и покриви бяха свърталища на мрака и домове на насилието. И вечер, в полумрака, пред тях седяха разкрачени жени от сто различни народа, а между бедрата на всяка жена грееше с червена жар меден мангал. Мангалите не угасваха и в най-голямата жега на летните нощи не само защото пъдеха комарите, а защото щом мъж избереше жената, тя влизаше в бърлогата си и хвърляше шепа благоухание върху жарта. И докато жената вътре изкарваше хляба си, от жарта се вдигаше благоуханен дим, угоден на Афродита. И другите жени наоколо го вдъхваха и завиждаха.

А се изливаха тези полутъмни улици — по които нощем се носеха престорени и непресторени стенания и по които нощем не яздеше конната стража, изливаха се тези улици в светлата река на крайбрежния път, опасал целия залив на Фанагория. И когато корабите идеха през нощта, виждаха насреща си като зиналите уста на змейове вратите на кръчми — казваха, че били девет десетици. И като змейове кръчмите гълтаха с одимените си врати подивели от морето мъже. Гълтаха и хиляди бъчви вино, труповете на хиляди бикове, овни, сърни, патици, риби, гълтаха коли с плодове, снопове треви за подправка, дърва, грозде — и смилаха всичко, та го изхвърляха през задните си проходи. Някои от пияните мъже тръгваха по ручеите на улиците с мангалите, други мъже змейовете избълваха към морето, а някои оставаха да наторяват с мършата си фанагорийската земя. Из тези кръчми и край тези мангали хората на Аспарух бяха видели да се мотае и да влиза, и да излиза синът на Израил.

Но евреинът отново вдигна ръце към небето и с възмущение рече:

— Аз ли да спя с тези жени? Аз ли да легна с тях, господарю? Аз съм като техен баща и като тяхна утеха. Трябва с тъга да ти призная, че отдавна съм се отказал да спя с жени.

А Севар му каза:

— Тогава защо мангалите на жените, при които влизаш, изгарят всичкото благовоние, та дори въглените им угасват? Да не четеш своите еврейски молитви при момичетата?

И евреинът се ядоса и каза на Севар:

— А как научавам тези безценни вести, голобради мъдрецо? Да не мислиш, че като отида при тюркутския пратеник и го попитам: „Кажи ми дават ли злато арабите на твоя каган?“ — той ще ми каже? А когато се размекне в обятията на някоя персийка, която е учила занаята си в храма на Астарта, заедно с хилядите мръсотии, които ще повърне хищната тюркутска уста, ще се търкулне и някой бисер. Ти виждал ли си как във вонята на купища мъртви миди, които се разлагат, рибарите ровят и търсят бисери? Цели нощи седя край тези клети жени и те си почиват с мене, и аз слушам тъжните им глупави разкази за живота им. И заедно с тези безкрайни и все едни и същи думи за измама, алчност и глупост, понякога устата им изтървават някой бисер. А ти ме укоряваш за мъките, които търпя.

Но Севар не се трогна и му каза:

— А защо държиш оная млада еврейка в странноприемницата, в която живееш? Не ти ли омръзна да слушаш все един и същ разказ за живота й?

Евреинът се смути, но каза:

— Ах, оная ли… С ужас разбрах, че е дъщеря на мой приятел. И търся кораб с надеждни хора, за да я върна в Испания, защото Испания е далеч.

Сега и Аспарух се усмихна за пръв път от много дни, защото се виждаше как храбро и нагло лъже евреинът, но лъжеше с такава радост и удоволствие, че човек прощаваше лъжата му и се развеселяваше. И евреинът също се усмихна и се видя колко умен човек е той и как се прави на глупав. И евреинът каза:

— Не само аз не излизам от улицата с мангалите. Оттам не излиза и тюркутът Истеми, син на Песах. И все така се случва, че харесваме едни и същи жени.

И евреинът се натъжи и каза:

— Жалко само, че нито пратеникът на славяните Слав, нито пратеникът на ромеите Скира идват на нашата улица. И византиеца го разбирам, защото при него живее най-красивата жена във Фанагория — тракийката Земела.

И Севар се отдръпна и пребледня, но Аспарух и евреинът не забелязаха, че името на Земела го порази, защото и двамата гледаха към Фанагория. И евреинът каза:

— Ах, уви — чувам шум на много племена, които бучат, както бучи морето. И чувам смута на народите, които напират, както напират големи води. Не съм го казал аз, господарю, казал го е пророк Исая, глава седемнадесета, ред дванадесети. А числото на главата е нещастно, но числото на реда е щастливо. И аз чувам този смут на народите, но дали го чуват и другите?

Аспарух му каза:

— Успокой се — ще кажа да донесат до ушите на хана твоите думи.

И като си спомни за баща си, Аспарух помръкна и попита:

— Евреино, как беше името ти?

И евреинът не се засегна, че са забравили името му, и с достойнство каза:

— Името ми е Исак, син на Яков. В нашия свещен закон Яков е син на Исак и не мога да разбера защо моите прадеди са объркали реда на имената. Може би в това се крие коренът на моите беди.

Аспарух попита:

— Защо баща ми те прати при мене?

Евреинът отговори:

— Той искаше да ти разправя някои от моите пътувания, защото, когато му ги разказах, той се учуди.

И Аспарух усети като топъл лъх грижата на баща си и като че ли усети, че Кубрат е на кулата. И тихо каза:

— Исак, щом си ходил толкова, че си могъл да учудиш хана на болгарите, кажи ми, чу ли нещо за страната на безсмъртните?

А евреинът също така тихо му отговори:

— Няма такава страна, господарю. Иначе отдавна щяха да я намерят хилядите императори, царе и ханове, та нямаше да се удивляваме на техните гробници и да ги разграбваме.

Аспарух каза:

— Чел съм в индуски и китайски книги за тази страна.

Евреинът каза:

— И аз съм чел. И дори вярвах, че има страна на хора с дупка на гърдите, които могат да се пренасят на кол, и мислех, че има хора птици, хора костенурки и хора риби. А излезе, че има само хора глупци. Ходих с кервани по тези земи, където според книгите трябваше да живеят тези чудновати хора. И какво — там живееха хора като тебе и мене.

Аспарух помълча и попита:

— А няма ли поне страна, в която хората живеят много дълго?

Евреинът отговори:

— Има. Веднъж, когато бягах от смъртта, попаднах в една долина на Кавказ. Там живееха хора на двеста години. Повярвах им, защото един беше излизал от долината в дните на Атила и дори беше донесъл хунска сабя от онова време. Иначе никой не излизаше от долината.

Аспарух се обърна с цяло тяло към евреина и го хвана за раменете. И го попита:

— Разбра ли тайната на тези хора? Пита ли ги какво ядат и пият?

Евреинът най-напред се стресна и се учуди на разпалените Аспарухови думи, после се вгледа в очите му и разбра, че момчето чака отговора му с нетърпение и трепет и че това не е момчешко любопитство. Тогава евреинът се превърна в стар баща, който говори със сина си, и гласът му стана друг, и осанката му друга. Скръбно и мъдро той каза на Аспарух:

— Сине, тези хора нямаха тайни. Те ядяха и пиеха като нас и тяхното дълголетие не може да ни научи на нищо, нито пък може да ни ползва.

Аспарух сне ръцете си от раменете на евреина и с недоверие попита:

— Защо не остана при тях?

Евреинът отговори:

— Ще ти кажа. Преди стотина, не — само преди петдесет години съобщили на последния император от династията Суй, известния Ян Гуан, че в горите на свещената планина забелязали елен с рога, когато всички елени били хвърлили рогата си. А някъде било писано, че безсмъртните елени не сменят рогата си. Тогава императорът заповядал да хванат елена жив. И го хванали с големи мъки, въпреки че ако е бил безсмъртен, нямало защо да се страхуват, че могат да го убият. И какво видели? Еленът наистина не сменял рогата си, ала не защото бил безсмъртен, а защото бил скопен. Когато се борил със свой съперник, оня като с нож отрязал мъжките му части. И еленът си стоял с вечни рога, защото новите рога растат заедно с мъжката сила всяка пролет и новите рога трябват на елените, за да се бодат с тях и да се борят за кошутите. Ако бях останал в долината, щях да съм като скопен. Щях да ям мляко и да гледам вечните снегове. И щях да имам вечни рога. А пък аз искам, господарю, да ми чупят рогата и да ми растат нови, да бода другите и те да ме бодат. И от време на време, е — въпреки че съм се отказал — да се качвам на някоя кошута…

И евреинът протегна ръка към Фанагория, но сочеше не града, а зелените градини около него, в които се виждаха редовете на лозите и тук-таме белееха покривите на крайградските къщи. И каза:

— А ти мислиш ли, че е по-зле от Кавказ тук да си купя една къщичка с едно старо лозе? И лете да слушам щурците и жабите, а зиме вятъра и вълците? И от време на време да ходя в улицата на момичетата, за да слушам техните тъжни и глупави разкази. Не, не и не! Сто пъти — не!

Евреинът яростно размаха ръце около себе си, за да прокуди сладкото изкушение, сякаш пъдеше стършел с тройно жило. И каза:

— Не и не! Искам да вървя, докато мога, и да умра с отворени очи.

И Аспарух го гледаше и слушаше. Видя, че евреинът е стар човек с увиснала кожа и увехнали пръсти, и почувства, че силата му изтича, а той храбро се бори със старостта. И неочаквано евреинът заприлича на Кубрат, та се сля с Кубрат. И Аспарух помисли за баща си не като за издялан от дърво безсмъртен идол, а като за стар човек, който се нуждае от помощ и подкрепа. И Аспарух каза:

— Добре, нека няма страна на безсмъртните и страна на хилядолетниците. Но няма ли треви, води и камъни, които дават сила на човека да се бори с времето?

Евреинът впери поглед в лицето на Аспарух и му рече:

— Това вече беше питане на зрял мъж. Да, има такива средства — някои по-слаби, други по-силни. Има билки и води, камъни и кал, но има един корен, който крие в себе си силата на живота. Само че много трудно се намира и е много, много скъп.

И евреинът със съжаление заклати глава.

Аспарух попита:

— Може ли да се намери този корен във Фанагория?

Евреинът попита:

— Защо ти е билка, камък или вода против старостта и немощта? Защо ти е коренът на живота?

И Аспарух замълча, защото разбираше, че вестта за немощта на хан Кубрат ще затъмни всички вести на евреина и ще обърне Фанагория с краката нагоре. Но го спаси Севар, който беше забравил враждата и недоверието си към евреина, та с широко отворени уши слушаше думите му. И Севар каза:

— Нашият господар е отгледан от една мъдра жена, която е много стара и се нарича Акага. И той навярно иска да й помогне.

И евреинът рече:

— Във Фанагория може да се намери всичко — стига да имаш злато.

Аспарух каза:

— Ще имаш злато. Много злато. Почакай ме в двореца, ще се върна.

Аспарух слезе от кулата, а след него слезе и евреинът, защото беше видял в двора на двореца един малинов храст с току-що узрели малини.

И като запретна полите на дрехата си, евреинът клекна пред ниското малиново храстче, отрупано с червени малини. Видя камък встрани, придърпа го и седна пред храста, сякаш щеше да дои крава. И подложи едната си длан под кичура плодове, а с другата ръка почна да бере зрелите малини. Ако някоя се отронеше, тя падаше в отворената му длан. Така евреинът обра целия храст и на земята не падна нито една малина.

4.

Аспарух каза на евреина да чака, защото нямаше злато. И никога не беше имал. И досега не му беше дотрябвало злато. Той имаше любовта на баща си — ще рече, имаше всичко, което ханът можеше да даде. Аспарух не искаше почти нищо, и каквото имаше, получаваше го даром. Но злато не носеше със себе си, а щом потрябваше, плащаха други хора. И сега той се видя с празни длани. Имаше коне, но не искаше да ги продава, а нямаше и време. Ако тук бяха братята му, щеше да поиска злато от тях, ала те бяха с войската. Оставаше жрецът.

И Аспарух отиде при жреца да му поиска злато, много злато. А жрецът се смая и попита защо му е злато. И Аспарух му каза за корена на живота. Тогава жрецът му каза:

— Ти мислиш ли, че в нашите храмове и в храма на Големия конник няма всички билки и корени, които ражда земята? И мислиш ли, че ние нямаме всички ръкописи, в които пише всичко, което знаят хората за живота, старостта и смъртта? Работата е, че хората малко знаят. И смъртта на човека не може да се отложи с билки и корени, защото се управлява от звездите и планетите, а тях не можеш да опияниш с билки, та да се залюлеят и да сменят местата си на небето.

И Аспарух каза:

— Не ти говоря за смъртта, а за немощта. И ти самият хиляди пъти си ми казвал, и аз съм прочел, че в тревите и в животните е заключена сила, която вреди или помага на хората.

А жрецът не знаеше, че Аспарух беше видял отражението на Кубрат в огледалото, та беше разбрал, че той ще стане Кубрат и че той е Кубрат. И жрецът не знаеше, че Аспарух беше видял баща си като безпомощен старец, комуто трябва да се подаде ръка, за да пристъпи. Жрецът видя само, че Аспарух е упорит, и помисли, че един бъдещ жрец на Конника трябва да почувства мощта си. И освен това, ако евреинът намереше корена на живота, това нямаше да е на загуба, защото коренът се намираше много трудно. И жрецът каза:

— Добре, ще имаш златото. Много злато. Но ако искат прекалено много, помни как се дава и взема истинската цена.

И когато Аспарух стремително се обърна и се приготви да хукне, жрецът го спря и му каза:

— Стой! Да не тръгнеш по тържището да питаш за корена на живота? Хората не са глупави. Като съберат в едно две прости неща — че Кубрат го няма и никой не знае къде е и че синът му търси лек срещу безсилие и старост, не е далеч мисълта, че безсилният е ханът на болгарите Кубрат. Няма да ходиш по тържището. А за да не те излъже евреинът — въпреки че не ми се вижда луд човек, и знае, че аз ще разбера цената — прати с него Севар.

5.

Така Севар тръгна след евреина, когото едва търпеше, да търсят заедно корена на живота. И те двамата се дърпаха и дърлеха по цял ден, за голяма радост, но понякога и за яд на евреина, който се чудеше как простото оногурче, израснало в пустата степ, бе могло така да подостри езика си. И често, за да отмъсти на Севар, влизаше в бърлогата на някоя от жените с мангалите, уж че трябвало да разпита за корена. И завесата се спускаше зад него, а Севар клечеше на улицата, гледаше как димът се вие над мангала и запушваше ушите си, за да не слуша примамките и хулите на жените.

И винаги по здрач — в часовете между деня и нощта или между нощта и деня, когато евреинът спеше — Севар идваше при Аспарух да му разказва как върви диренето на корена на живота.

И Севар казваше:

— Най-напред отидохме при индусите, защото дядо Исак не искаше да ходи направо при китайците. А индусите продават тъкан памук, ала толкова тънко платно, че пропъхват женска дреха през пръстен. Имаше още вълнени покривала — много меки, златни украшения, съдини от глина, мед, сребро и злато. Имаше и златен прах и камъни самоцвети.

И Севар затваряше очи, за да си припомни какво продаваха индусите и какво беше видял. А под клепките му индуските продавници горяха с разните си багри. И той просто казваше „съдина от мед“, а виждаше съдината, направена незнайно за какво, стройна като жена, да свети с емайла си и да омайва с плетениците на везмото си. И Севар се унасяше в дрямка, защото се изморяваше с евреина много повече, отколкото се изморяваше на седлото. Но не знаеше, че този пъстър свят, който се изливаше през очите му в момчешкото му сърце, пие силите му. И Аспарух го чакаше да продължи да говори, и като го видеше, че дреме и леко се олюлява, както е седнал със скръстени нозе, побутваше го, за да го събуди. И Севар продължаваше да говори, без да разбере, че е дрямал. И Севар казваше:

— После евреинът предпазливо заговорваше за нещо друго и аз не разбирах нито думица, ала индусите се споглеждаха и гледаха мене, и вадеха паници и торбички с разни подправки. Ах, как миришеше! И какъв вкус имаха — лютиво, кисело, солено и още не знам какво. И веднага се усеща, че това иде от далечна земя. Даваха ни амбра, искаха да ни продадат и хашиш, който опиянявал, но евреинът дръпна ръката ми, та каза, че хашишът взема, а не дава. После извадиха връзки билки, брани в планина, два пъти по-висока от Кавказ, но аз не вярвам. И дядо Исак нищо не купи.

И Севар отново задрямваше, а в ноздрите му и на езика му се връщаха странните благоухания и сладостта на далечните земи. Тогава Аспарух отново го будеше и Севар казваше:

— После отидохме при арабите. Те предлагаха много благоухания…

И Севар вдигаше поглед към небето, защото стояха на кулата, и като затваряше очи, за да си спомни, казваше:

— Там имаше смирна, алое, ревен, касий. Имаше и сушено грозде от оазиса Таиф… И фурми… И златен пясък… Имаше хубаво оръжие и добре обработена кожа. Но нашите кожи са по-добри.

И Аспарух нетърпеливо го прекъсваше. И казваше:

— А нямаха ли лекове за немощ?

Севар казваше:

— Когато евреинът пак заговори с нисък глас и взе да се оглежда, арабите извадиха едно стъкло с вода — казаха, че е вода от свещения извор Зъм Зъм или Зем Зем, не помня добре. Пък и не е важно, защото Исак не го купи.

И Севар вече не казваше „дядо Исак“, а само Исак. И каза по-нататък:

— Тогава отидохме при търговците от Согдиана. Знаеш ли, Исак говореше и техния език. Те ни показаха стъклени съдове — толкова прозрачни, че през тях се вижда като през въздух. Показаха ни и масла от най-различни цветя и треви, някои от които се ядат, други се миришат, а трети се мажат. Продават още желязо на буци и някакви зелени камъни. И като разбраха, че търся лек за баба си, согдианците се трогнаха — казаха ми разни добри думи и ми подариха един фенер, толкова лек, че сякаш е изплетен от жици. Но Исак ми го взе…

И сега вече Севар заспиваше, и Аспарух не успяваше да го събуди. А когато се събудеше, Севар скачаше като ужилен и тичаше да не изтърве Исак, който спеше по-малко, защото беше по-стар. И като се върнеше по здрач — привечер или предутрин, Севар казваше:

— Днес бяхме при персийците. Те имат мед, масло от рози, вкаменени буци от сок на захарна тръстика — като буци каменна сол, само че сладка. Имат още индиго, което боядисва синьо, памук като индусите, но по-лош, и едър ориз. Даваха ни и килим, с изображения на невиждани цветя и зверове по килима. Даваха ни и глина, която се лепи по тялото и сваля космите на жените, та ставали гладки като виме на кобила. Това ми каза Исак и за първи път купи от тази глина. А когато заприказва тихо и се заоглежда, персите ни заведоха в една изба и ни показаха бъчви с различни вина. И казаха — ето, това е лекарството за вечната младост. Евреинът купи и вино…

И пак се повтаряше задрямването и събуждането, но сега от Севар лъхаше на ширазко вино. И Аспарух търпеливо чакаше Севар да се върне от света на сънищата в света на търговците, който също приличаше на сън. И Севар се събуждаше, душеше ръкава на кожената си дреха, сякаш като куче търсеше спомени с носа си, и казваше:

— Ах, да, един сирийски търговец ми капна капчица от едно масло. Господарю, на какво мирише?

След това тикаше ръкава си в носа на Аспарух. И Аспарух душеше, но не можеше да каже на какво мирише. Не се сърдеше, защото истината беше, че Севар разтушаваше Аспарух със своите разкази. И Аспарух го караше да говори нататък. И Севар казваше:

— Отидохме и при славяните. Те имат, както знаеш, чудесни кожи, сякаш не са били на гърба на звяр. Продават и зърно, мед, восък, коноп и лен. Носеха и зъби от северни зверове, бели като слонова кост, а също така мас от бобър, от която расте коса. Исак си купи.

Аспарух го прекъсваше и питаше:

— Ти откъде знаеш какво е слонова кост?

А Севар се засмиваше и казваше:

— О, та ние бяхме и при търговците от Етиопия. Те носеха слонова кост, лъвски кожи и злато. И когато Исак заговори за старост и немощ, зъбите им лъснаха като слонова кост и те му предложиха да си купи една черна къдрава робиня, царска дъщеря, която да го топли и да дъха в устата му. Само че робинята се продава на друго тържище.

Тогава Аспарух се ядосваше и като викваше, казваше на Севар:

— Горко ми, вие само се разкарвате по тържищата, а ти ми дрънкаш глупости! Докато обиколите евреите, търговците от Кавказ, а те са сто народа, докато говорите с ромеите, а после с хората от страните на залеза, аз мисля, че ще падне сняг. Ами нашите болгарски търговци?

Севар се изплашваше и казваше:

— Не, господарю, няма да ходим при всички тези търговци. Търговците от Кавказ имат дори свои улици, ходихме на улици с арменци от градовете Валаршапат и Двин, както и при грузинците от Мцхета и Тбилиси. Те не знаят нищо. И Исак казва, че ако евреите имат такъв корен, вече са го препродали с печалба, ако ли пък го имат ромеите, ще го занесат за продан в Константинопол, на самия император. Така че няма защо да питаме евреи и ромеи. Търговците на залеза дори не се броят… А нашите болгари са последни.

И като замълча, Севар каза най-голямата си вест, макар че я пазеше накрая и му се искаше още да говори за чудесата, които беше видял. А Севар каза:

— Господарю, утре сме при китайците.

И Аспарух го чака цял ден, а Севар се домъкна на сутринта като пребит и каза:

— Бяхме при китайците. Те най-напред ни извадиха коприна за дрехи — и рисувана, после ни даваха медни и бронзови съдове. Показаха ни и фарфор, който звънеше като тънък лед, също така и книги, бели като сняг. Имаше и писана книга с разни неприлични изображения, всички еднакви, защото ги отпечатвали с голям дървен печат. Но те имат и стоките на много народи, които минават през Китай. Исак купи сапунен прах от треви, които растели по соленищата на северните степи. Купи и скъпа пръст, размесена с благовония, която се пени на вода…

И Аспарух му каза:

— Говори за корена.

Севар каза:

— Когато евреинът зашепна и се заоглежда, китайците му предложиха рог от носорог, стрит на прах, който възвръща силата на мъжа и подлудява жената. Исак не го взе. Предложиха му тангутски ревен и някаква друга билка. И той не ги взе.

Аспарух каза:

— Корена.

Севар каза:

— За корена ще ти разкаже сам Исак.

И като легна на една страна, заспа.

Аспарух слезе по стълбите, та излезе от двореца и видя Исак. А Исак лъхтеше по нанагорнището към двореца и влачеше след себе си един упорит бик. Исак кълнеше бика, като казваше:

— Да те посветят на покойник!

А беше чул с тия думи Севар да кълне коня си, което ще рече все едно да го прокълне да умре, защото посветения на покойник кон го колят на гроба. И като видя Аспарух, евреинът му предаде повода на бика, за да избърше потта си. И Аспарух попита:

— Какъв е този бик?

Евреинът отговори:

— Това е бик, роден в дните на вълчия повелител Тутир. Когато такъв бик се принесе в жертва за болен, то болният веднага оздравява.

Аспарух попита:

— Кой е Тутир и кому ще принесеш бика в жертва? И откъде знаеш кога е роден бикът?

Евреинът каза:

— Бика ми го продадоха аланите, а те не лъжат, когато става дума за божествените работи. Пък и разликата в цената е нищожна. Тутир е божество на нартите, а жертвата ще я направя на Аполон Лечителя, ей в оня порутен храм насреща, защото е глупаво да не използваме, че се намираме край такъв храм, макар и в развалини.

Аспарух попита:

— Намери ли корена?

Евреинът сложи пръст на устните си. И като влязоха в двореца, изкачиха се на кулата, където стоеше Севар. И евреинът извади от пазвата си две сребърни чаши. И каза:

— В тези чаши са били сложени свити в пестници ръцете на една египетска царица. Три хиляди години пръстите й са били свити в ей тези две сребърни чаши.

Аспарух нетърпеливо каза:

— Кажи ми за корена.

Евреинът каза:

— Щом намерим корена, как ще познаем дали е истински? Ако в една от тези чаши налееш лек, който връща живот, тя ще посинее, ако в другата чаша налееш отрова, то чашата ще позеленее. Аз намерих силна отрова.

Аспарух каза:

— Моля ти се, кажи за корена.

Евреинът каза:

— Същият човек, който има корена, той ми продаде отровата. Да видим дали не лъже.

Той подаде на Аспарух каменна съдинка, запушена добре с каменна запушалка. И му каза:

— Когато ти дам знак, капни от тази съдинка.

И като запретна ръкава си, той храбро се резна в сгъвката на лакътя с остър нож. И кръвта потече надолу по бялата му ръка със сини жили, та бързо стигна до китката му. След това евреинът каза:

— Сега капни от шишето върху вадичката кръв, ала ниско долу — до китката.

И Аспарух капна от шишенцето черна течност върху червената кръв. Тогава кръвта почерня там, където се смесиха отрова и кръв. И въпреки че кръвта течеше надолу и капеше по плочите, черната сянка на отровата тръгна нагоре по червената струя на кръвта. И кръвта почерняваше, а евреинът и Аспарух гледаха като омагьосани. И евреинът виждаше червена кръв и черна кръв, пък Аспарух виждаше само черно и сиво, защото още не виждаше багрите. Но преди черната сянка да стигне до раничката, от която извираше кръвта, евреинът с другия си ръкав избърса отровата. И потече чиста червена кръв. Аспарух дълбоко въздъхна, а евреинът притисна лакътя си и каза:

— Ето там има паяжина. Дай ми я.

И наистина между зъберите имаше паяжина, но тя беше черна от комари. И евреинът каза:

— Трябва да държа ръката си, докато спре кръвта, та не можем да опитаме дали едната чаша ще позеленее.

И като погледна чашите, оставени на плочите, ужаси се и каза:

— Но коя е лявата, коя е дясната чаша?

После се успокои и каза:

— Ще познаем по отровата.

Тук ще кажа, преди да съм забравил, че евреинът опита чашите и пи от едната. И го хвана такъв коремобол и го тресяха такива болки, че Севар му даде конска кръв и сурово месо, за да го изкара, та да се прочисти. След това чашите някъде изчезнаха.

Сега евреинът каза:

— Китайците имат двама старейшини. Единият е висок и сух, другият е нисък и дебел. Мисля, че високият е манджурец. Приличат си, както камбанарията прилича на черквата. Високият само говори високо като камбана, ниският мълчи, но в него е олтарът и божата благодат. Високият е кух като камбана, но всички чуват гласа му. Малкият е пълен с ум и злато, но мълчи. Не зная защо и как, обаче камбанарията знае тайните на олтара. И с умело почукване по камбаната, повече с ласкателство, отколкото със злато, аз изтръгнах песента, която исках да чуя. Ниският китаец има корена на живота. Отидох при него, казах му, че съм дочул нещо и му предложих да купя корена. Той ми се усмихна и ми каза: „Господарю, ако аз имах корена, нима щях да съм стар и съсипан от годините? Аз самичък щях да го изпия.“ Но аз пуснах Севар да го следи и същата нощ той тайно излезе от хранилището на стоките си, та отиде при жената, която топли грейките му през зимата. А излезе от жената веднага, по-бързо, отколкото и най-бързият мъж може да остане при една жена. Казвам ти — той скри при нея корена.

И евреинът легна до Севар и след като се зави с полата на дрехата си, заспа. И двамата със Севар спяха.

Тогава Аспарух погледна и видя, че слънцето изгрява от изток, над хълмистата земя на Фанагория. И лъчите му докоснаха безбройните блата, езера и протоци, които заливала земята, и те почервеняха. А над водите, над града и над развалините на храмовете се носеха светлите сенки на червени облаци. Ето — облаците и водите станаха червени и Аспарух разтърка очите си. И разбра, че отново вижда багри.

И както беше в ръка с каменния съсъд с отровата, Аспарух слезе и се похвали на жреца. Жрецът нищо не каза.

След това целия ден евреинът се пазари с китаеца, но не се разбраха. А през нощта злосторници нападнаха къщата на жената, която топлеше китаеца, та я ограбиха. И кой знае защо я развалиха камък по камък — навярно са търсили скрити пари. Човек не пострада, но къщата изчезна — все едно, че я отнесе вятърът.

Да, Фанагория и водите на реките и моретата около Фанагория бяха пълни с пирати и грабители, които се криеха в безбройните сладки и солени заливи и блата. Имаше грабители, защото имаше какво да се граби.

Но имаше и безпощадна стража. И още на сутринта фанагорийската стража хвана злосторниците, които след изтезания признаха всичко. И още същата вечер крадците бяха избити. Двама от тях, които бяха болгари, двамина палачи ги хванаха за нозете и ги вдигнаха, та опряха теметата им в земята, а трети палач с удари на длан в кръста пречупи гръбнаците им. Другите трима, които бяха гърци, обезглавиха и заковаха черепите им с едри гвоздеи на гредата на бесилката, за да не ги отмъкнат гарваните. И след кратко време край труповете нямаше никой, защото във Фанагория се убиваше често. Не, имаше кучета и неколцина китайци. И дори един китаец се наведе над болгарина, който още трепереше, защото с пречупен гръбнак не се умира лесно, и го попита нещо, но видя в зениците на умиращия само безкрайна мъка.

Така тайната за изчезването на корена на живота се загуби, пък изчезна и самият корен. Но след тази нощ евреинът не смееше да напусне двореца, защото се страхуваше да не го убият.

6.

И Аспарух отиде при жреца и му каза:

— Дай ми да видя корена на живота.

А жрецът го заведе в своята стая, която имаше голи каменни стени и само рогозка от тръстиката чи, просната върху каменните плочи. И на рогозката имаше сандъче от дърво, обковано с мед, сякаш в него се пазеше злато. Жрецът и Аспарух коленичиха пред сандъчето и жрецът вдигна капачето.

Върху червена коприна лежеше по гръб бяло-жълто човече и се виждаха разтворените му нозе и ръце — и пръстите на нозете и ръцете. Виждаше се и главицата му, с дребни власинки — коренчета като коса. И жрецът затвори капака.

И в мига, в който капакът се затвори, изведнъж Аспарух разбра, че коренът няма да помогне на Кубрат. Преди коренът беше чудо — нещо, което и го имаше, и го нямаше, сега се превърна в жълтеникаво парче дърво. И цялото това възбудено и радостно очакване, което беше крепило Аспарух, изведнъж изчезна.

Аспарух се изправи и глухо каза:

— Ще занеса корена на баща си.

Изправи се и жрецът и каза:

— Тръгвам още днес и аз ще занеса това сандъче на великия хан. А коренът е добър.

Аспарух каза:

— Ще дойда с тебе.

Жрецът поклати глава и каза:

— Ти не можеш да влезеш в храма на Големия конник, нито дори да стъпиш на пътеката към него.

И Аспарух попита:

— Татко, кога ще стана жрец?

А жрецът отговори:

— Най-напред трябва три години да преминеш през изпитанията. Ала ти ще ги преминеш, зная го, и не може да съм се излъгал.

Аспарух каза:

— Още утре искам да тръгна по пътя на изпитанията.

Жрецът каза:

— Рано е. Почакай. Не само тялото, но и душата трябва да е спокойна и да бъде посветена само на Тангра.

Аспарух го загледа в очите и жрецът трябваше да сведе очи. Защото Аспарух разбра, че жрецът мисли за Кубрат. И разбра, че жрецът мисли за смъртта на Кубрат, когато Аспарух щеше да бъде свободен. Така чак сега Аспарух разбра какво беше чакал жрецът тези дълги години. Но Аспарух само каза:

— Жрецо, кажи на баща ми, че го чакам. Кажи му още, че всяка нощ, когато остана сам, казвам ония думи и протягам ръката си в мрака. Той знае думите. И усещам, че неговите пръсти ме докосват.

Жрецът му каза:

— До среща, сине.

Аспарух отговори:

— До среща, жрецо.

И отиде в своята стая, та се загледа навън през прозореца. Половината прозорец беше закрит с тънка индийска мрежа, а другата половина беше открита. И Фанагория, морето и насрещният бряг се виждаха през мрежата замъглени като видение, а през открития прозорец светеха като измити. Но изведнъж върху двете Фанагории — мъгливата и чистата — потече сребърен дъжд. А то беше, защото Аспарух заплака.

И като плачеше, мислеше си, че ще развърже възела, който стягаше сърцето му. Но не му олекна.

7.

Ала на другата сутрин след тръгването на жреца при Аспарух дойде човек от хората на Ак Йола. И не каза нищо, и мълчеше като предводителя си, сякаш всички дулусци покрай Ак Йола бяха станали като глухонеми. Но човекът донесе дървена палка като ония, които търговците носят по време на пътуванията си, та записват с руни върху тях откъде минават и какво продават. На палката беше издълбана повеля на Кубрат към Аспарух. Да тръгне през планината, все едно, че отива при братовчеда си Алп Илитвер, оттатък планината. Но няма да стигне до Алп Илитвер, защото по пътя ще го срещне Ак Йола и ще му каже накъде да тръгне.

И Аспарух веднага повели да оседлаят конете и се приготви да тръгне. И дори беше на седлото, когато го видя евреинът и се търкулна по стъпалата, та хвана стремето на Аспарух. И му каза:

— Господарю, нима ме оставяш на фанагорийците? Тук няма живот за мене, господарю, защото дори моите сънародници юдеи са станали в този нов Вавилон чисти фанагорийци. А фанагориецът не принадлежи ни никой народ, господарю. И напразно болгарите мислите, че градът е ваш, докато тук всички народности се месят и разтопяват — и развалят. Фанагориецът няма свой език, защото тук се говори някакъв език, в който има слова от десет езика. И фанагориецът няма вяра, защото всички вери се срещат във Фанагория. А кой може да вярва в бога, като вижда храмовете на десет богове да се издигат един до друг и жреците от десет вери да му разправят небивалици, като всеки противоречи на другите? Фанагорийците мислят, че щом са видели нещо от света, могат да бъдат недоволни от всичко. Те говорят за вчера, когато тук царувал Митридат, и говорят за утре, когато щели да надминат Константинопол. А днес само седят, ядат, пият и не работят. Господарю, не мога да живея сред хора, които нямат народност, език и вяра. Вземи ме със себе си. Пък и такава беше волята на великия хан Кубрат.

И евреинът гледаше Аспарух в очите. Аспарух знаеше какво мисли, ала не го казва. А евреинът мислеше, че Аспарух го прати да търси корена на живота и после го изостави, което ще рече, че коренът е намерен. Той — евреинът, трябваше да остане като изкупление в зъбите на китайската глутница. И евреинът тихо запита:

— Господарю, каза ли някому за корена?

Аспарух въздъхна и му каза:

— Да, казах. Качи се на мулето си!

И Севар хем беше недоволен, хем скритом се радваше, че Исак тръгва с тях.

8.

И малкият отряд, воден от Аспарух, вървеше към Кавказките планини. Аспарух бързаше, но призракът на планината бавно идваше насреща му, като се наливаше с плът, докато синьо-белите прозрачни сияния се превърнаха в тъмнозелени гори и светлозелени поляни. И зад тях се вдигаха мълчаливо нови зидове от планини и човек не можеше да повярва, че ще ги достигне и те също от облаци ще се превърнат в каменна плът — а му се струваше, че ако е птица, ще прелети през тях като през дъга.

И конете протегнаха шии и ездачите се изхлузиха назад в седлата, защото пътят се наклони и тръгна нагоре.

Тъй почна пътят на Аспарух и хората му през планината. И като се качваха нагоре, те сякаш се връщаха назад във времето. Защото долу с ниски уморени пламъци гореше лятото, нагоре сивееха пролетни брези, по които едва се разгаряха лъскавите зелени искри на новата шума, и още по-нагоре лежеше пепелта на изгорелите миналогодишни треви, смазани от зимата. И най-високо горе сияеха прозрачните клади на снеговете.

Пътеката се притискаше до скалата — и отляво се издигаше отвесна скала, и отдясно падаше отвесна скала, а в дъното на пропастта ревеше река. Водите слизаха и по скалите отляво, та шумяха през пътеката, сякаш течеше мляко, тъй като водата се пенеше. И като подложи дланта си под бялата конска опашка на водопада, Аспарух напълни шепата си с вода и видя, че водата е прозрачна като въздух и чертите на ръката му се изрязват, защото беше вдлъбнал дланта си. И той видя колко много и чудновати резки има по ръката му и се зачуди, че не се е досетил да погледне дланта на баща си. И дали майка Акага беше видяла Кубратовата ръка? А като си спомни ръцете на Кубрат, сърцето на Аспарух се сви и той усети, че дланта му замръзва от ледената вода. И отпи от водата, та замръзнаха и зъбите му.

Но Аспарух не можеше да бърза към баща си, защото каменната пътека беше тясна и по нея блестяха като кръгли подкови следите на конете, защото векове наред конете бяха стъпвали по едни и същи следи. И водата изпълваше със светлина тези печати на човешката храброст и упоритост и на мълчаливата покорност на конете, а ниското слънце ги пълнеше с червено вино. И следите вървяха по-близо до пропастта — не до скалите вляво, защото конете знаеха, че носят товари и хора. Аспарух често трябваше да слага дланта си отстрани на дясното око на Алтъй, за да не гледа конят мъглата, която се надигаше като звяр от бездънната мокра пропаст. А понякога облаци се носеха и над хората, и под хората.

Но мулето на евреина храбро крачеше по пътеката за голям яд и досада на Севар, който очакваше, че евреинът ще се уплаши от пропастта.

И върху скалите оттатък пропастта, които облаците разтопяваха, като птици през облаци летяха диви кози. А когато стадо кози прелетя през пътеката, Аспарух улучи козел, който тежеше колкото петима мъже, та беше по-едър от мулето на евреина. И само рогата му бяха тежки колкото десетгодишно дете. И рогата бяха толкова твърди и остри, че с такива рога аланите оряха дребните си каменни нивички. И копитата на козела бяха по края твърди, а в средата меки като лапи на пантера.

Нощуваха в планинско село с къщи сакли, залепени върху скалите като гнезда на планински ястреби. И покривите бяха покрити с плочи, та селото се сливаше и преливаше в скалите. И от вратата на една сакла се стъпваше върху плочестия покрив на долната сакла, така че покривът ставаше двор, та аулът слизаше към долината като каменна стълба. А от другата страна на пропастта се виждаха малки каменни къщички — и те бяха изградени по време на последната черна чума. И болните си ги строили и са лягали в тях да умрат, за да отърват живите от грижи за гробове и погребения. И върху хлебчетата, които планинците даваха на Аспарух и хората му, имаше клеймо като върху корема на кон — да се знае кой род е пекъл хляба.

И другата нощ вятърът ги завари в планината, но намериха лежище на диви кози под надвесена скала, постлано с много тор. И като постлаха кожите си върху тора, спаха като в шатри, защото торът беше топъл.

На третия ден преди залез планинските склонове се отдръпнаха вляво и вдясно, а реката спря да реве, та запя. И пред очите на хората се ширна зелена планинска долина. И сърцата се отпуснаха.

Тогава далече вдясно, върху сива скала, на светлото небе се очерта тъмна кула. По нея бяха накацали черни птици, които се виждаха отдолу колкото гарвани, но когато забелязаха върволицата конници, две птици се вдигнаха и се спуснаха към конниците — и се видя, че са огромни орли. И бледите им сенки — защото слънцето още светеше — меко и безшумно галеха конниците. Но конете запръхтяха, хората се скупчиха и върволицата изведнъж окъся, сякаш се сви от страх.

А беше това една дакма — кула на мълчанието, гробище на огнепоклонниците алани, защото те смятаха мъртвото тяло за нечисто и не му даваха да се докосне и смеси нито с една от основите на света — ни с вода, ни с огън, ни със земя, за да не ги оскверни. Затова аланите оставяха мъртвите тела в кулата да ги разкъсат хищните птици.

И евреинът смушка мулето си, та се изравни с Аспарух. И ръката му легна върху стремето на Алтъй, а главата му се наклони и тъй като седеше по-ниско, почти докосна Аспаруховото коляно. Когато Аспарух погледна надолу към него, видя, че лицето на евреина е бледо и очите му са затворени. И устните му мърдаха, като че ли шепне нещо.

И евреинът каза:

— Позволи ми да се подържа за стремето ти.

Аспарух попита:

— Зле ли ти е?

А Севар мрачно изрече:

— Умира от страх.

И Севар беше измъкнал муската от пазвата си, та я стискаше в шепа, притисната до гърдите, като че ли държеше сърцето си.

Аспарух погледна напред и назад и видя, че всички лица са извърнати встрани, за да не виждат кулата, и надолу — да не виждат орлите.

И евреинът каза:

— Аз съм бил в такава кула.

И Севар му каза:

— Лъжеш. А може и да не лъжеш… Там се събират бесовете на своите сборища да ръфат трупове. А ти си стар дявол.

И за пръв път евреинът нищо не му отвърна, а сякаш не го и чу. И главата на евреина се люлееше до Аспаруховото коляно, и той стоеше със затворени очи, сякаш плуваше в пороя на спомена.

И евреинът каза:

— Лежах като труп между труповете. Там, в такава кула. Това се случи край столицата на персите — Ктезифон. Проклетият император Ираклий избиваше евреите и аз платих на нечистите стражи да ме наредят между труповете. До вечерта орлите се мъчеха да разкъсат волската кожа, с която бях покрит. Добре, че бяха сити — тогава имаше много мъртъвци. А през нощта избягах…

Аспарух попита:

— Какво има там?

Евреинът отговори:

— Кулата е куха като кладенец, иззидан в небето. Стените са дебели и горната площадка е наклонена навътре, към кладенеца. Там има три кръга ниши за мъртвите — за мъжете, жените и децата. После костите се хвърлят в кухото сърце на кулата. А наоколо има зъбери — да кацат орлите. И мъртъвците лежат по гръб, с нозе към ямата, сякаш са облегнати на стената.

И Севар каза:

— Лъжеш.

Но го каза без злоба и без недоверие.

В това време главата на малкия керван изви край голяма скала и се разнесоха сподавени викове. И първите конници спряха. Аспарух тръгна напред и заобиколи скалата, следван от евреина и Севар.

Зад скалата отново се разкриваше долината със зелените склонове. И наляво все още склоновете бяха задени от слънцето, а надясно падаше сянката на скалист зъбер. И тъкмо на пътя достигаше и лягаше очертанието на кулата. А там, високо вдясно, всички накацали орли изведнъж се вдигнаха на облак над кулата и кулата сякаш започна да дими.

Покрити от сянката на кулата, десетина мъже стояха срещу болгарските конници. А бяха те черни като сенки в дългите си овчи наметала и с черните калпаци — и камъните на пътеката бяха светли. И черни ремъци обвиваха стъпалата на белите им ботуши, да не се плъзгат по скалите. Лицата им — ощавени от дъжд и от вятър — тъмнееха от бради и от мрачни мисли, а очите им червенееха от яркото слънце на високите пасища, та с червени очи те опипваха конниците, като че ли търсеха някого. Това бяха алани.

И конниците полека-лека се разляха в редица пред скалата, спрени от мълчаливите мъже. И до Аспарух се наредиха десетимата болгарски конници и евреинът беше до него.

А над главите на конниците кръжеше облак от черни орли, преплиташе пръстени и струеше като въртоп от черен дим. Или като облак от сажди, завъртян от невидим вихър. И за пръв път орлите почнаха да грачат.

Тогава пред редицата на черните алани излезе млад мъж и хвана повода на мулето, върху което седеше евреинът. И започна един странен разговор между глухонеми, защото народите на Кавказ говорят сто езика и наречия, та се разбират помежду си с език от движения и знаци, като че ли са оглушали от грохота на лавините, от рева на реките и воя на ветровете. И трябва да се каже, че и на този език можеш да кажеш всичко, стига добре да го знаеш.

Но и да не го знаеш добре, ще разбереш, ако искат да те колят и някой потърка ръба на отворената си длан по гърлото, сякаш те коли. И евреинът знаеше добре езика на знаците, и Аспарух го знаеше, защото жрецът го беше научил отдавна да се разбира с кавказците. И евреинът направи само няколко знака, с които призна, че е евреин и търговец, а младият алан му даде знак да слезе от мулето и да дойде с него, за да умре. И посочи кулата, където щеше да остави тялото на евреина. И с бързи, едва проследими движения на ръцете и с движения на тялото, раменете и лицето — сякаш омагьосваше евреина и го лишаваше от воля и сила — аланът разказа на своя ням език:

— Преди десет години дойде нашият старейшина и доведе на баща ми богат търговец евреин. Този човек търсеше подслон, та искаше да бъде гост и побратим на баща ми. И баща ми вдигна на търговеца шатра, даде му два коня, седем овце, място и зърно, колкото оня си поиска. После евреинът си отиде. И навсякъде, където е бил по нашите земи, той е показвал кърпата на баща ми и е казвал, че е наш побратим. Когато се върна, търговецът остави три коня и десет овце, а на шията на майка ми окачи огърлица. Евреинът дойде и втори път — и взе пет коня и двадесет овце. И не ги върна. Чухме, че живее във Фанагория и всеки ден благодари на своя бог, че го е отървал от нашите планини.

Тогава баща ми спря първия еврейски керван и си върна конете и овцете — нито стиска вълна, нито косъм повече взе. После баща ми отиде във Фанагория и отседна в дома на евреина. И не се върна.

По законите на тази планина първия евреин търговец, когото срещна, трябва да го убия и да хвърля тялото му в Кулата на мълчанието като отплата за баща ми.

Тъй аланът разказа своята няма история и прочете своята няма присъда. И като застана странно неподвижен след бързите си неуловими движения, зачака евреинът да слезе от мулето.

А евреинът огледа лицето на Аспарух и на мъжете с него. И всички отвърнаха очи от евреина, както преди малко отвръщаха очи от Кулата на мъртвите. И които бяха обърнати към него, нямаха погледи — като прозорци със спуснати капаци. Евреинът беше съвсем самотен сред редицата на десетмината мъже. И знаеше защо е самотен — защото беше осъден. А знаеше защо е осъден, тъй като петдесет години месеше с нозе калните пътища на грешната човешка земя.

После евреинът погледна нагоре, където ятото на орлите — разбърквано и носено от невидимия вихър — изведнъж започна да сипе върху конниците пера и нечистотии. И над петната от остатъците на орлите се вдигаше тежко зловоние. Някои от конниците се опитаха да минат напред, но черната стена на аланите не мръдна и те спряха. И конниците покриха глави с щитовете си.

Севар глухо каза:

— Хайде побързай, мръква.

И евреинът през зъби изрече:

— Къде бързате? Какво ви чака? Ох — и аз бих дошъл с вас…

И той погледна Аспарух с големи светли очи, пълни не толкова със страх, колкото с диво опиянение. И дали не можеше да схване каква гостенка му е дошла, или отдавна беше готов да я посрещне? И евреинът едва каза:

— Нищо ли не може да се стори?

Аспарух мълчаливо сведе глава. А лицето му беше в сянка, защото беше закрил глава с щита си.

И аланът като магьосник отново разказа със странни движения на ръцете си и каза без глас:

— Светът е голям, а хората много. Управлява ги законът на доверието. Слез от мулето.

Евреинът се смъкна от седлото и се облегна на мулето. Пръстите му се заровиха в рядката грива. И той каза на алана:

— Почакай.

Най-напред евреинът измъкна от пазвата си тънка торба и я протегна към Аспарух. И Аспарух седеше на коня безучастен, сякаш не беше там или сънуваше. Евреинът каза:

— Не е злато. Книги са. Занеси ги на синагогата във Фанагория. Чу ли? Чу ли! Вярвам ти.

И Аспарух мълчеше. Евреинът положи торбата на коленете му. После извади и протегна торбичката си със злато на Севар и му каза:

— Дръж и млъкни.

И той сваляше пръстените си един след друг, та ги подаваше на Аспаруховите конници, като минаваше от конник на конник. После почна да сваля дрехите си — шапката си, наметалото, ризата, ботушите — и ги даваше на болгарите. Започна да се движи наляво, върна се, та премина пред алана, отиде надясно и пак се върна — като махало, което се залюлява за сетен път. Накрая коленете му се подгъваха, сякаш беше изминал дълъг път.

И евреинът спря пред палача си и застана гол, както майка го е родила, сложил ръцете си под корема. Брадата му се ветрееше върху мършавите гърди и той зъзнеше. Имаше бяло старческо тяло с дълги кости, мишците вече бяха отделени от костите, а сините вени се преплитаха върху увехналата му кожа, сякаш стеблата на изсъхнал бръшлян увиваха статуя.

Аспарух седеше като изваяние на коня си. И конят Алтъй сякаш усещаше, че господарят му е вкаменен, та също стоеше като изваяние.

И над Аспарух за трети път падна вцепенението, което не му даваше да мръдне дори пръста си. И душата му беше пълна с ужас и отвращение и той чуваше как върху щита му пляскат мокрите изпражнения на орлите. И не искаше да повярва, и викаше нямо, както аланът говореше нямо:

„Не, не, не!“, защото тази рядка, вонлива кал беше човешка плът, минала през клюновете на орлите. И плътта беше от хора, които бяха гледали вчера или в деня преди вчера същата вълшебна долина, над която сега слънцето залязваше. И Аспарух видя, че между белите устни на евреина стърчи нежното стебло на тревица, и си спомни, че евреинът го държеше още когато му разказваше за кулата. Сега стеблото трепкаше и замираше, и пак трепваше, и Аспарух разбра, че то чува и предава биенето на човешкото сърце.

И аланът сложи ръка на рамото на евреина. И евреинът не го гледаше, защото гледаше кулата. И каза:

— Мислех, че още не се е излюпило яйцето на моя орел… А той вече лети. Лети. Лети.

И слънцето залезе. И сянката на кулата се сля със здрачината на поляната, та лъхна хладен вятър и отвя зловонието на орлите. Отвя и самите орли, които като черен поток потекоха към кулата.

Тогава Аспарух сякаш се стресна. И като се събуди, погледна след птиците. А кулата още светеше на слънцето — с черни железни отблясъци, защото светеха вградените в стените й късове обсидиан.

Аспарух слезе от коня си, свали ръката на алана от рамото на евреина и сложи юздата на коня Алтъй в дланта на алана. И в другата си ръка Аспарух държеше торбата на евреина. И Аспарух каза:

— Вземи коня и ми остави този човек.

Аланът го гледаше, без още да разбира. Аспарух му каза на езика на аланите:

— Не давам срещу паметта на баща ти злато, нито земя, нито роби. Давам ти коня си.

И аланът видя коня. Той мина край голия евреин и допря длани до топлата мускулеста гръд на Алтъй. После прокара нокти през русата му грива. Допря пръсти до ноздрите му. Плъзгането на ръката му се превърна в стискане; той жадно мачкаше гъвкавата плът на гърдите, той се притискаше към коня с лице, с гърди, с колене. И като коленичи, прокара събраните си длани по тънките нозе, сякаш доеше или изцеждаше от тях мляко или кръв. И брадата му мърдаше върху мършавото лице, защото аланът стискаше зъби. И в очите му имаше страст и ожесточение.

А другарите му полека пристъпиха напред и окръжиха коня. Един намери смелост да го докосне, после втори. И те почнаха да милват жребеца.

И златното тяло на Алтъй фосфорно засвети, оградено от аланите, черни като орли. А светеше и тялото на евреина, светеше и бялата му брада. И евреинът зъзнеше с присвити колене и длани между бедрата. И зъбите му тракаха. И той каза с ръце и тяло на немия език на планинците:

— Не мога да повярвам, че струвам такъв кон. Такъв кон е достоен за шахиншаха, за кагана на хазарите, за ромейския василевс. Ако твоят баща излезе от гроба, той ще се гордее с тебе.

И смешно, и страшно беше да се гледа как голият евреин се пъчи, за да покаже кой е шахиншах, кой е хазарин, кой император. И как като дете уж язди кон и как се криви, та се надига от гроба си като мъртвец, и се гордее със своя син.

Аланът се изправи. Обиколи Алтъй, като откъсна с гърди ръцете на другарите си, притиснати към златното тяло. И спря пред Аспарух. И го попита с глас на алански:

— Защо даваш коня?

Аспарух отговори:

— Този кон вече не е мой.

И за пръв път аланът спусна ръка към ножа си, втъкнат в пояса му. И промълви, като каза:

— Ти ми даваш…

Аспарух каза:

— Конят е мой. Бащата на коня беше на баща ми, майка му беше на майчиния ми род. Ала му било писано да послужи като откуп за живот.

Тогава аланът се метна на седлото. Той препусна напред през сивата вечер, а зад него затичаха другарите му. И копитата на Алтъй зачаткаха върху камъните, а стъпките на хората не се чуваха. И вятърът над долината носеше печалното безумно цвилене на Алтъй.

Евреинът протегна ръка и взе от ръката на Аспарух плоската кожена торба. После огледа мълчаливите конници. Едната му длан все още стоеше между бедрата. Той дълбоко въздъхна и каза на Аспарух:

— Сега трябва да дадеш на новородения пелена, защото дори възкръсналите от гроба имат саван, а пък аз съм гол. Да поискам обратно имуществото си, няма да е правилно. Не, няма да е правилно. А ти, княже, няма да съжаляваш за коня си — кълна се в живота на Яхве.

И Севар хвърли върху плещите на евреина вълнената си гуня. А евреинът му каза:

— Няма да ти искам златото си — не се страхувай. Само при първата странноприемница ще ми дадеш една златица — само една, за да я изпием заедно.

И Севар го прокле. И като гледаше нататък, накъдето изчезна Алтъй, Севар започна да плаче. И през сълзи каза:

— Да не бях те срещал. Ох — нещо ми казваше, че това беше лоша среща.

А вятърът и мракът сякаш бяха чакали да заглъхне отчаяното цвилене на Алтъй, за да се спуснат от ледниците и да връхлетят конниците от долината. И хората се свиха в наметки и кожи; и вятърът отвя от долината като златен прах последния светлик и топлик, та изведнъж падна студена нощ.

И по върховете ледниците засияха, сякаш някой запали бял огън в прозрачното сърце на леда. И отблясък от ледовете падна върху Кулата на мълчанието, като че светлината искаше да остане още миг при мъртвите.

И Аспарух усети, че зъзне.