Скрито-покрито

I

Картинната галерия на Ръдж Хол, в която се съхраняваше всичко, наречено от господин Молой „антики и прочие“, заемаше втория етаж на старинната сграда. Ала на Лестьр Кармоди, който в пет и половина сутринта подпря на перваза на прозореца откъм рова стълбата, намерена в хамбара, му се стори, че помещението е на много по-голяма височина. Вдигна взор и се почувства като неопитен Джак, комуто предстои да се изкачи по най-дългото бобено стъбло на земята.

От малък не го биваше да се катери. Докато приятелчетата му безстрашно щурмуваха върховете на ябълковите дървета с риск да си счупят я ръка, я крак, той пълзеше в тревата и търсеше плодове, опадали от вятъра. Винаги се беше страхувал от височините, а тази сутрин омразата му към тях се беше задълбочила. Доказателство за твърдението, че престъпните мисли изцяло променят човека, е, че след известно колебание Лестьр се качи на най-долното стъпало. За нищо на света нямаше да събере смелост, ако не беше подтикван от желанието да изиграе мръсен номер на застрахователната компания.

След като духът му възтържествува над двигателната му система, Лестър установи, че положението не е безнадеждно. Упорито се заизкачва, като се стараеше да не поглежда надолу. Само дрезгавите звуци, изтръгващи се от гърлото му, нарушаваха тишината на лятната утрин. Но господин Кармоди беше сляп за първите слънчеви лъчи, които се прокрадваха по тревата, покрита с роса, а когато най-ранобудните птици зачуруликаха, не спря да се наслади на песните им. Повтаряше си, че трябва да побърза, и не подозираше, че по-късно ще разполага с прекалено много свободно време.

Продължи да се изкачва с изключителна предпазливост, което допринасяше за душевното му спокойствие, но не и за скоростта на придвижване. Не след дълго му се стори, че цял живот е пълзял нагоре по безкрайната стълба. Питаше се дали на тази височина въздухът не е разреден, струваше му се невероятно, че още не се е добрал до перваза на прозореца.

Събра смелост да вдигне поглед и установи колко вярна е поговорката, че с постоянство всичко се постига. Намираше се на сантиметри от перваза, което го окуражи и дори го потикна към безразсъдство. Заизкачва се по-бързо и стъпи върху най-горния напречник, който се прекърши като кибритена клечка под тежестта му.

Тъкмо в този момент той се канеше да се прехвърли на перваза. Злополуката го накара да направи прескока около петнайсет пъти по-бързо, отколкото възнамеряваше. За миг светьт около него помръкна, сетне откри, че седи на перваза. Вкопчил се бе с две ръце в някаква водопроводна тръба, щръкнала от стената, а краката му се клатушкаха над бездната. Стълбата, която беше ритнал в отчаяния си опит да се добере до заветния прозорец, за миг се задържа изправена, сетне падна на земята.

Макар на участника в гореописаните събития да му се струваше, че е изминал цял век, драмата се бе разиграла в разстояние на шест секунди. Светът подскачаше и се размиваше пред погледа на господин Кармоди, той подозираше, че са изтръгнали сърцето му и са го заменили с нажежен въглен, който изгаря белите му дробове и затруднява дишането му. Отначало само болката и страхът властваха над съзнанието му, ала постепенно се успокои дотолкова, че да разсъждава трезво.

Първото му заключение бе, че положението изобщо не е розово. Беше се почувствал на седмото небе, задето се е отървал жив и здрав, ала след по-задълбочено обмисляне установи, че здравата е загазил.

Часът бе едва шест без четвърт. Макар разумът да го убеждаваше, че солидният перваз ще издържи и по-голяма тежест, Лестър бе преследван от ужасяващото предчувствие, че всеки момент каменната опора ще рухне и той ще полети към смъртта си.

Погледнато от друг ъгъл обаче, положението имаше и своята добра страна. Лекарите са единодушни, че чистият утринен въздух е много здравословен, а Лестър го вдишваше в неограничени количества. Нещо повече — предоставяше му се уникалната възможност да събере данни за някоя от статиите, посветени на живота в провинцията, които толкова допадат на читателите на ежедневниците.

Господин Кармоди би трябвало да си мисли: „Седя си на перваза на прозореца на втория етаж, оглеждам се и виждам как госпожа Природа бърза да приключи с утринните си задължения. Красивата градина на моето имение е пълна с разцъфнали цветя, обагрени с вълшебни краски. Птиците възпяват първите лъчи на слънцето. Ето ги сойката (Garrulus Glandarius Rufetergum) и Corvus Monedula Spermologus (или свраката), виждам врабеца (който мнозина читатели може би свързват с латинското му наименование Prunella Modularis Occidentalis), както и много други…“

Ала в главата му изобщо не се въртяха подобни мисли. Той мрачно и враждебно се взираше в тревата, в дърветата, в цветята, в птиците и росата, която покриваше като скреж моравата. От гореспоменатите най-много го дразнеха птиците — шумни досадници, чиято прекалена сърдечност му се струваше престорена и дори оскърбителна. Хвъркатите му лазеха по нервите, а най-нагло и противно беше някакво дартфордско коприварче (Melizophilis Undatus Dartfordiensis), което, вместо да си стои в Дартфорд, където му е мястото, бе долетяло чак до Устършир сякаш само да трови живота на горкичкия Лестър.

Пернатото, което бе издокарано с червена жилетка (подходяща за мразовития зимен ден, но някак безвкусна и не на място през топлата лятна утрин, досущ като човек с домашно плетен пуловер в кралската ложа в Аскот), се появи точно в шест и пет, кацна на ръба на перваза, наклони глава и невярващо се втренчи в господин Кармоди, сетне промърмори:

— Не може да бъде! Сигурно ми се привижда!

Разпери криле и кацна под един храст, поглъщайки всяко насекомо, което имаше злата участ да попадне пред очите му. След пет минути се върна и заговори на себе си:

— Не, не ми се привижда. Истинско е. Но тогава какво представлява? — Докато си блъскаше главата над загадката, пернатият досадник се пъхна под храста и отново се залови с изтребването на насекоми. В шест и трийсет и пет Лестър Кармоди бе сепнат от глас, който прозвуча съвсем отблизо. Коприварчето незабелязано беше кацнало до него. Погледът му беше позамъглен, а изражението му беше на птиче, което добре си е похапнало на закуска.

— И какво търси тук? — продължи то монолога си от мястото, на което го беше прекъснало.

За господин Кармоди, чийто стомах вече стържеше от глад, преялата до пръсване хвърката твар бе последната капка. Гневно замахна към нея и едва не загуби равновесие. Коприварчето изпищя от ужас и побърза да си обере крушите като събирач на облози, преследван от служителите на закона. Лестър се вкопчи в перваза, сърцето му биеше до пръсване. След малко възвърна способността си да мисли и реши, че времето е спряло.

В седем и половина, когато се чувстваше така, сякаш от детинство не е слагал залък в устата, дочу дразнещо слуха подсвиркване.

II

Предпазливо погледна надолу. Зави му се свят, но неприятното усещане бе превъзмогнато от желанието му да види източника на звука. По време на престоя си на перваза се беше наслушал на всякакви подсвирквания и писукания. Бе удостоен с честта да присъства на концерта, в който освен Garrulus Glandarius Rufetergum и Corvus Monedula Spermologus участваха прочути изпълнители като Dryobates Major Angelicus, Sturnus Vulgaris, Emberiza Curlus и Muscicapa Striata, наричан от народа петнист мухолов. Ето защо само преди минута би заявил, че му е дошло до гуша от всякакви подсвирквания. Стори му се обаче, че звукът, който току-що бе чул, излиза от гърлото на човек, и в душата му проблесна искрица надежда. Проточи врат и нетърпеливо зачака. След миг иззад ъгъла на къщата се появи племенникът му Хюго, който беше преметнал през рамо хавлиена кърпа, подсказваща намерението му да поплува в езерото.

От разказаното досега навярно ви е станало ясно, че Лестър не изпитваше към младежа онези топли чувства, каквито бихте очаквали чичо да храни към най-близкия си родственик, ала в момента му се зарадва повече отколкото на милионер, който е готов да вложи солидна сума за създаване на игрище за голф.

— Ура! — изрева, както отчаяните защитници на укрепление биха извикали при пристигането на подкрепления. — Хей!

Хюго спря, погледна наляво-надясно, впери поглед напред, сетне се обърна да провери зад себе си.

— Хей! — отново извика господин Кармоди. — Хюго! Да му се не види, глухо ли е това момче… Хюго!

Младежът вдигна поглед, вкамени се и зяпна от изумление, като видя чичото, кацнал в гнездото си. Изглеждаше така, сякаш позираше за статуя, изобразяваща млад мъж, който е възнамерявал да поплува в езерото, но е бил стреснат от внезапната поява на змия на пътеката.

— Мили Боже! — избърбори. На предубедения господин Кармоди племенникът му изглеждаше досущ като глуповатото и нахално коприварче. — Какво правиш там?

На Лестър му идваше да тропне с крак от раздразнение, но благоразумието му напомни, че се намира прекалено високо за подобни прояви. Ето защо се задоволи да измънка:

— Няма значение. Помогни ми да сляза.

— Ама как се покатери?

— Не е важно.

— Но какво те накара да го сториш? — упорстваше младежът.

Тъй като беше лишен от възможността да излее яда си чрез тропане с крак, Лестър скръцна със зъби, сетне процеди:

— Подпри стълбата на стената.

— Стълбата ли?

— Именно.

— Коя стълба?

— Дето е на земята.

— Къде?

— Ето я. Не, не там! Гледай накъде посочвам! Ето я!

Следвайки указанията му, Хюго успешно приключи издирването и доволно възкликна:

— Открих нещо! Стълба, дървена, висока, един брой. Какво да правя с нея?

— Подпри я на стената.

— Дадено.

— И я дръж здраво.

— Заповедта е изпълнена. Продължавай — насърчи го Хюго.

— Сигурен ли си, че държиш здраво?

— Сграбчил съм я в желязна хватка.

— Гледай да не я изпуснеш.

Господин Кармоди заслиза, като на всяко стъпало си представяше как полита надолу и свършва земния си път във вид на пихтия. Когато най-сетне се озова в безопасност, установи, че отблизо физиономията на Хюго е още по-противна и че любопитството му се е изострило.

— За Бога, какво правеше там? — попита младежът, подхващайки разпита от самото начало.

— Няма значение.

— Ама как така?

— Щом толкова се интересуваш, един напречник се счупи и стълбата падна.

— Но какво си правил на стълбата?

— Не е важно! — изкрещя Лестър, който по-горчиво от всякога съжали, че покойният му брат Юстас не се е оженил и не е оставил потомство. — Престани да задаваш глупави въпроси. Стига си ме питал „как“ и „какво“!

— Тогава ще попитам защо? — примирително каза Хюго. — Защо ти е притрябвало да се катериш по стълби?

Чичото се поколеба. Беше схватлив по природа и тъй като вече беше възвърнал способността си да разсъждава, осъзна, че точно този въпрос ще си задава цялата общественост в Ръдж. Безполезно бе да убеждава тази латерна Хюго да запази в тайна случилото се. За броени часове новината щяха да научат всички в селцето. Трябваше на секундата да измисли правдоподобно обяснение.

— Стори ми се, че видях лястовиче гнездо под стряхата — заяви.

— Лястовиче гнездо ли?

— Именно.

— Нима мислиш, че лястовиците гнездят през юли?

— Защо, какво им пречи?

— Никога не свиват гнезда през лятото.

— Не съм казал, че го правят. Стори ми се, че…

— Не съм чувал лястовица да гнезди през юли.

— Изобщо не съм…

— През април — прекъсна го племенникът всезнайко.

— Какво?!

— Тези птици свиват гнезда през април.

— Мътните ги взели! — избухна господин Кармоди.

Настъпи тишина. Хюго задълбочено обмисляше другите страни на необикновеното събитие.

— Откога си там?

— Един Бог знае колко часа са изминали. Станах в пет и половина и…

— В пет и половина ли? Не мога да повярвам! Станал си в ранни зори, за да търсиш лястовичи гнезда, и то през юли!

— Не съм търсил гнезда.

— Ама нали каза, че…

— Отпуши си ушите, младежо, и слушай какво говоря! Не съм казал, че съм търсил гнезда. Само ми се стори, че видях гнездо под стрехата.

— Взел си стълбата и си се покатерил да го разгледаш, така ли?

— Точно така.

— Хукнал си да търсиш лястовичи гнезда, след като си станал в пет и половина сутринта, а?

— Бьди така добър и престани да ме разпитваш.

Хюго замислено го изгледа и промълви:

— Както кажеш, чичо. Предвидил ли си нещо друго за тази сутрин? Ако не съм ти необходим, смятам все пак да поплувам в езерото.

III

— Ще споделя нещо с теб, Рони — каза след няколко часа Хюго на приятеля си, който бе тръгнал да закуси. — Нали се запозна с чичо ми?

— Да. И какво от това?

— Днес установих, че не е с всичкия си.

— Не думай!

— Съвсем е превъртял. В седем сутринта го заварих да седи на перваза на прозореца на втория етаж. Заяви, че е станал в пет и половина да търси лястовичи гнезда.

— Лош признак. — Фиш поклати глава — изглеждаше по-сериозен от всякога. — Седял е на перваза на прозореца на втория етаж, тъй ли?

— Да.

— Същото се случи и с леля ми — печално промърмори Рони Фиш. — Една сутрин я завариха да седи по халат на покрива на обора и да свири на хавайска китара. Твърдеше, че е богинята на плодородието, но не беше. Точно в това е въпросът, стари ми друже — дълбокомислено заяви господин Фиш. — Не беше никаква богиня. Трябва час по-скоро да те измъкна от тук, че докато се усетиш, току-виж са те заклали в леглото. Изобщо не се учудвам, че всички провинциалисти рано или късно превъртат. Само шест месеца, прекарани на село, са достатъчни да умъртвят мозъчните ти клетки. Значи чичото е търсел лястовичи гнезда, а?

— Така каза. Обаче лястовиците не свиват гнезда през юли, а през април.

— И аз съм чул същото — кимна Рони Фиш. — Случката ми се струва доста странна и не предвещава нищо добро. Както вече казах, налага се възможно най-бързо да напуснеш имението и да потърсиш убежище в Лондон.

IV

Почти по същото време господин Кармоди провеждаше спешно съвещание с американския си гост, с когото вече разговаряше като със съучастник:

— Спомена за някакъв твой приятел, който щял да ни помогне.

— За Чимп ли става дума?

— Май това беше името му. Възможно ли е да се свържеш с него?

— Разбира се, братле.

Лестър мразеше да му викат братле, но реши, че моментът не е подходящ да се формализира.

— Незабавно го повикай.

— Да разбирам ли, че си се отказал от плана собственоръчно да изнесеш вещите от сградата?

— Точно така — промърмори господин Кармоди и потръпна. — Задълбочено обмислих въпроса и стигнах до заключението, че ни е необходима помощта на външен човек. В Лондон ли живее твоят приятел?

— Не. Пребивава съвсем наблизо. Казва се Туист и ръководи някакъв санаториум, който се намира на няколко километра от тук.

— Не може да бъде! Да не би санаториумът да се нарича „Стройни и здрави“?

— Точно така. Чувал ли си за него?

— Да съм чувал ли? Прекарах цели две седмици там.

Господин Молой изпита неописуемо благоговение като човек, който е станал свидетел на чудо. Не беше за вярване, че нещата се уреждат толкова гладко. Предвиждаше, че няма да е лесно да пробута (както мислено се изразяваше) Чимп Туист на Лестър Кармоди и очакваше да бъде подложен на дълъг и неприятен разпит относно почтеността на приятеля си. Оказа се обаче, че господарят на имението познава Чимп и е готов безрезервно да го приеме. Гнетеше го само една мисъл — дали късметът няма да му изневери.

— Невероятно съвпадение! — преднамерено бавно заговори той. — Значи познаваш моя приятел Туист.

— Да — кисело процеди Лестър. — Тонът му подсказваше, че той не храни приятни спомени от запознанството с въпросния господин. — И то много добре.

— Прекрасно. Честно казано, притеснявах се да вкарам в играта човек, когото не познаваш и комуто не се доверяваш.

Господин Кармоди бе потънал в размисъл и пропусна да чуе изявлението на американеца. Разсъждаваше върху приятното откритие, че парите, които доктор Туист категорично отказа да му върне, не са безвъзвратно загубени. Щеше да ги приспадне от хонорара, полагащ се на добрия доктор за участието му в заговора. Лъчезарно се усмихна на госта си и каза:

— Номерът на санаториума е записан в телефонния указател. Обади се на доктор Туист и го помоли незабавно да дойде в имението. — За миг се поколеба, сетне самоотвержено взе решение. Бензинът е скъп и гумите на автомобила лесно се износват, но благородната кауза изисква жертви. — Ще изпратя моята кола да го вземе — добави. Знаеше, че за да жънеш, преди това трябва да засееш.