Скрито-покрито

I

Няколко години преди да се разиграят събитията, за които разказваме, по време на размириците между богаташите, живеещи на престижната Ривърсайд Роу, и далеч по-скромните обитатели на къщичките на Бъд Стрийт (възникнали поради навика на плебеите да простират изпраното си бельо в задните си дворове и да загрозяват изгледа на аристократичните си съседи), енорийският свещеник, преподобният Алистър Понд-Понд, който бе известен с цветистите си фрази, бе завършил речта си по случай откриването на ежегодните спортни състезания с прочувствен апел към спорещите страни:

— Не бива да се смятаме за обитатели на този или онзи район на Ръдж-ин-дъ-Вейл. Да се обединим! Да си спомним, че сме членове на една общност. Да гледаме на Ръдж като на едно цяло, да поставим обществените интереси над личните!

Пат Уайвърн, която се беше завърнала преди по-малко от седмица, напълно подкрепяше становището на преподобния Понд. Докато на шестия ден се разхождаше с баща си по Хай Стрийт, тя едва прикриваше разочарованието си от Ръдж, дори започваше да съжалява, че не е останала във Франция.

Вечно мрънкащите старци не са подходяща компания за младо момиче и след пет дни, прекарани само в обществото на полковник Уайвърн, Пат жадуваше скъпият й баща поне за малко да смени темата на разговор. Дори да беше присъствала на инцидента с взривения дъб, едва ли щеше да знае толкова много подробности.

Ала това не беше най-лошото. След себичната проява на господин Кармоди през онзи фатален ден, й бе забранено да стъпва в Ръдж Хол или на територията на имението, както достъпът до площада пред дома на Капулетите е бил забранен за младежа от фамилията Монтеки.

Не беше нарушила бащината заповед, но след като в продължение на четиринайсет години бе смятала имението за своя собственост, селцето й се стори най-скучното и най-тъжно място на света. Макар господин Кармоди да беше доста неприятна личност, тя беше привързана към него и й беше криво, че не може да го посети. Мъчно й беше за Хюго, а най-тежкият удар бе невъзможността да се среща с Джон.

Още от детството й той беше нейният верен рицар. Мъжете в живота й идваха и си отиваха, но Джон оставаше неизменна величина. Господин Кармоди беше прекалено възрастен, а Хюго прекалено мързелив да се занимава с нея, но Джони й посвещаваше цялото си внимание и време. Пат беше на мнение, че въпреки абсурдната вражда между чичо му и баща й той е длъжен да измисли начин да се срещне с нея. С течение на времето негодуванието й нарастваше, докато тя стигна до заключението, че не би могла да очаква друго от човек с неговия характер. Принудена бе да признае, че Джон е мекотело. Когато един мъж е мекотело, поведението му е като на мекотело, а по време на криза неговата безгръбначност е още по-силно изявена.

Тази сутрин разкаянието я беше накарало да придружи баща си до магазина на Час. Байуотьр. Полковникът я беше посрещнал с толкова трогателно нетърпение и толкова радушно, че тя се засрами от себе си. Въпреки че предпочиташе да почете книга в градината, в опит да успокои гузната си съвест, тя го съпроводи при покупката на още едно шишенце от еликсира на Брофи.

Биваше си го този Брофи. Неговият еликсир правеше местните комари за смях и ги караше да се чувстват като кръгли идиоти. Ухапваха полковника тук и там по лицето и отлитаха, изпълнени със злорадство, обаче той се намазваше с мехлема на Брофи и пет пари не даваше ча тях. От гледна точка на комарите еликсирът беше дяволско изобретение, но Уайвърн беше на противоположното мнение и тьй като беше справедлив човек, който, има ли повод, не пести похвалите си, той сподели възторга си с Час. Байуотър:

— Бива си го туй чудо. Жалко, че доскоро не бях чувал за него. Дайте ми още едно шишенце.

Аптекарят засия не само защото търговията му процъфтяваше, но и поради факта, че имаше добро сърце и се радваше да облекчи страданията на ближните си.

— Знаех си, че ще го одобрите, полковник. Напоследък едва смогвам да задоволя търсенето. Вчера например продадох едно шишенце на господин Кармоди-старши.

Полковникът се намръщи, сякаш някой беше пресушил извора на доброто му настроение.

— Не споменавайте пред мен името му! — възкликна гневно.

— Разбира се — побърза да отговори Час. Байуотър.

Настъпи неловко мълчание и Пат реши, че е време да се намеси:

— Значи господин Кармоди се е върнал. Научих, че е бил в някакъв санаториум.

— Да, госпожице, в „Стройни и здрави“ — намира се близо до Лоуик.

— Мястото му е в затвора! — отсече полковникът.

За щастие в последния момент господин Байуотър се усети и не каза обичайното „разбира се“, което щеше да бъде в разрез с принципа му да не взема страната на нито един свой клиент.

— Върна се завчера, госпожице, и тутакси някакъв комар го ухапа по носа.

— Браво на насекомото — избоботи полковникът.

— Обаче аз го снабдих с вълшебния еликсир — продължи аптекарят, едва сдържайки гордостта си — и само едно намазване облекчи болката.

— Много жалко — отбеляза Уайвърн и язвителната му забележка породи реална опасност разговорът отново да замре. В този момент иззад вратата се дочу настойчиво сумтене. Бащинска усмивка озари лицето на аптекаря:

— Това е кучето на господин Джон! — възкликна и посегна към дражетата против кашлица.

Пат отвори вратата и установи, че Час. Байуотър не се е излъгал. Емили изджафка — дали от гняв, че са я накарали да чака, или от радостно предчувствие — влезе с царствена походка, окуми се пред щанда и очаквателно се втренчи в аптекаря.

— Здравей, Емили — поздрави я Пат.

Кучешката госпожица я изгледа накриво — личеше, че не е познала девойката, и е разгневена, задето прекъсват важното й съвещание. Сетне отново се зае да хипнотизира аптекаря.

— Бонбонче ли искаш, миличка? — попита той, разтапяйки се от умиление.

— Да му се не види, престани да се лигавиш! — сопна се Емили, според която поведението му бе крайно глупаво.

— Още малко и ще проговори! — усмихна се господин Байуотър. — Досущ човек е, нали?

Полковникът, към когото бе отправено запитването, явно не споделяше възхищението на аптекаря. Измърмори нещо под носа си, заплашително изгледа териерката и машинално вдигна крак, сякаш изгаряше от желание да изрита рошавата досадница.

— Нали е досущ човешко същество, госпожице? — настойчиво попита Час. Байуотър, макар че ентусиазмът му бе поохладен от поведението на полковника.

— Разбира се — разсеяно отговори девойката.

Аптекарят толкова се стресна от нарушаването на авторското му право върху фразата, че изпусна ментоловото бонбонче и Емили побърза да го лапне.

Пат не откъсваше поглед от вратата. Внезапно установи, че диша на пресекулки, а сърцето й тупти по-бързо от обикновено. Беше смаяна от реакцията си. Защо тръпне в очакване на бедния Джони, всепризнатото мекотело, сякаш държи на него? Мислено се упрекна заради абсурдното си поведение и се опита да възвърне самообладанието си. Усилията й останаха напразни. С нежелание установи, че сега сърцето й бие до пръсване.

Навън отекнаха стъпки, сянка падна върху тротоара, напечен от жаркото слънце, и Доли Молой влезе в магазина.

II

Едва ли сте се замисляли по колко начина различни хора възприемат една и съща личност. Всеки от присъстващите в магазина реагира по своему, сякаш прага бяха прекрачили четири жени на име Доли Молой.

Полковникът видя девойка с дяволит поглед, който подсеща застаряващите вдовци, че в тях има още хляб. Той се изпъчи и машинално засука мустак. За него Доли бе олицетворение на Красотата.

За Час. Байуотър, който беше по-практичен и по-земен човек, тя представляваше Богатството. Въпреки че Соупи бе съумял да я възпре от неразумните покупки с оглед предстоящото й посещение в Ръдж Хол, тя даваше вид на състоятелна жена и аптекарят си представи как го обсипва с поръчки за скъпи кремове и вносни парфюми.

Емили пък гледаше на Доли като на самото Съвършенство. По принцип не беше много общителна и наблюдаваше света с хладен присмех, ала щом зърна госпожица Молой, мигом се влюби в нея, което, макар и рядко, се случвай дори с най-безсърдечните уелски териерки. Набързо схруска бонбончето, изприпка до новодошлата и с обожание впери поглед в нея.

Дотук изброените присъстващи безспорно си съставиха благоприятно впечатление за Доли Молой, но ако някой се поинтересуваше от мнението на Пат, щеше да забележи как Неодобрението надига глава. Женската интуиция й помогна да прозре какво се крие под красивата външност, която привлича празноглавите представители на силния пол, и Пат осъзна, че новодошлата е авантюристка и заплашва щастието й.

Нито за миг не се съмняваше, че госпожица Молой най-безсрамно преследва Джони и е дошла в Ръдж с единствената цел да го спечели. Фактът, че Доли се разхожда с Емили красноречиво говореше, че нахалницата гостува в имението и че със сигурност си е изпросила покана, за да продължи започнатото в нощния клуб. Ето защо Джон не намира време да се отбие при отдавнашната си приятелка! Смятала го бе за безхарактерен, а той се беше оказал долен предател. Подобно на Емили, която се умилкваше пред госпожица Нахалство, и която Пат на драго сърце би изритала, Джон бе завладян от красотата й, без да осъзнава колко е повърхността, и беше забравил старите си приятели.

Изгледа накриво Доли и изведнъж изпита безкористно сестринско желание да го спаси от жената, с която никога няма да бъде щастлив.

Доли пък преливаше от любезност.

— Здравейте! — възкликна и ловко измъкна изящното си стъпало от устата на Емили. — Питах се кога ли ще се срещнем. Чух, че домът ви се намира някъде тук.

— Да — с леден тон потвърди Пат.

— Ние гостуваме в Ръдж Хол.

— Така ли?

— Голямо впечатление ми направиха картините, гоблените и антиките.

— Така ли?

— Сигурно господинът е вашият баща.

— Да. Това е госпожица Молой, татко. Запознахме се в Лондон.

— Приятно ми е — изчурулика Доли.

— На мен два пъти повече — заяви полковникът и отново засука мустак. Час. Байуотър лъчезарно се усмихна, а Емили доволно продължи да гризе обувката на Доли. На Пат й се повдигна от гледката. Обърна се и се запъти към вратата, като подхвърли:

— Аз тръгвам, татко. Ще се отбия в пощата за марки.

— И аз продавам марки — намеси се Час. Байуотър.

— Благодаря. Предпочитам да отскоча до пощата. — Като я слушаше, човек би си помислил, че там се продават по-висококачествени марки.

Излезе на улицата и с прискърбие установи, че гледката е по-потискаща отвсякога. Ярките лъчи на слънцето позлатяваха Хай Стрийт, „Кармоди Армс“ и останалите единайсет кръчми в селцето, но в душата на Пат Уайвърн цареше мрак.

III

Колкото и да е странно, в същия момент и господин Лестър Кармоди се чувстваше отчаян като Пат Уайвърп. Взираше се през прозореца на кабинета, от който се виждаше свят, облян от златиста светлина, но гледката го потискаше. Причината за лошото му настроение бе посещението на преподобния Алистър Понд-Понд, който го беше оскубал с пет шилинга.

Мнозина на негово място биха решили, че са минали тънко. Викарият бе дошъл с молба за парична помощ за фондацията за закупуване на орган за църквата, за съботния кръжок на многодетните майки, за дружеството в подкрепа на изпадналите в беда и за ежегодния излет на младежите от Ръдж, като в пристъп на непоправим оптимизъм се беше надявал да изкара поне десет паунда. Докато въртеше педалите на велосипеда си по обратния път към селото, преподобният Алистър Понд-Понд с горчивина си мислеше, че е получил само гореспоменатите пет шилинга, както и обещанието Хюго — племенникът на господин Кармоди — и приятелят му Фиш да участват в концерта, който щеше да се състои през следващата седмица.

Господин Кармоди пък се смяташе за ограбен. Пустият му свещеник — измъкнал му бе цели пет шилинга.

Имаше и още нещо, което не му даваше покой и му пречеше да се наслади на прекрасния летен ден: нечестната постъпка на доктор Алекзандър Туист, собственик на „Стройни и здрави“.

Когато докторът се беше нагърбил да направи нов човек от господин Кармоди, изрично бе настоял предварително да получи сумата, покриваща разноските за триседмичния престой в санаториума. Ала след четиринайсет дни Лестър научи от племенника си Хюго за предстоящото посещение на американския милионер и естествено реши да се откаже от последния етап на лечението, за да посрещне видния гост. Също така естествено му се струваше да му върнат една трета от внесената сума, което видният лекар и експерт по физическа култура категорично бе отказал да стори. Докато препрочиташе писмото му, господин Кармоди си мислеше, че никога не се е натъквал на по-нагло послание.

След дълбок размисъл, стигна до печалното заключение, че животът на собственика на имение съвсем не е лек като през добрите стари времена. Когато първият Кармоди се е заселил в Ръдж, едва ли е имал повод за оплакване. Селяните са си знаели мястото, а слугите са работели по дванайсет часа дневно, включително и събота, за комат черен хляб и одобрителното кимване на господаря си. Но през двайсети век нравите са се променили. Съвременните обитатели на селата очакват всичко наготово. Господарят на имението трябва да поправя покривите на къщите им, да запълва дупките по пътищата и за всичко да плаща от собствения си джоб. Господин Кармоди предвиждаше, че както вървят нещата, нищо чудно след година-две собственикът да плаща и за поправката на радиоапаратите на арендаторите.

Докато мрачно съзерцаваше градината, в полезрението му се появи гостът му Томас Молой и за пръв път през този ден Лестър Кармоди сякаш чу в далечината да пърха с крила птичето на късмета. Хрумна му, че светът няма да загине, докато ги има милионерите.

Предсказанието на Роналд Фиш, че чичото на Хюго възторжено ще посрещне заможния гражданин на Съединените щати, дословно се беше сбъднало. Лестър бе приел с отворени обятия видния гост. Мечтаеше да общува с богаташи, защото бе далновиден и имаше наум няколко проекта, за които търсеше финансова подкрепа.

Реши незабавно да поговори с господин Молой. В ден като този, когато природата лъчезарно се усмихва, един американски милионер би следвало да е в настроение да вложи няколкостотин хиляди долара в перспективно начинание. Юли бе долетял, разперил крила от злато, прекрасното време вдъхновяваше поетите, вдъхваше пламенни чуиства на влюбените и подмамваше шотландците да влагат парите си в акции от предприятия за добиване на диаманти от каменовъглена смола. Лестър Кармоди беше сигурен, че през такова слънчево утро всеки богаташ е готов широко да отвори кесията си.

IV

Природата продължи да се усмихва още три минути и двайсет секунди, след което господин Кармоди се почувства така, сякаш буреносни облаци са скрили слънцето. Със сломяваща откровеност, която подейства на Лестър като удар с нож в сърцето, американският милионер твърдо отказа да инвестира дори малка част от състоянието си за създаване на ново игрище за голф, за построяване на модерен киносалон на главната улица, или за финансиране на още четири проекта.

— Не, сър — заяви господин Молой. — Съжалявам, че не мога да ви подкрепя, но се занимавам само с нефтодобив. За мен нефтодобивът е алфата и омегата на бизнеса. Не ми се ще да разпръсквам капиталите си.

— Сериозно ли говорите? — измънка Лестър и криво-ляво успя да прикрие разочарованието си и внезапната неприязън, която бе почувствал към американеца.

— Да, сър — отвърна гостът, когото под влияние на хубавото време го избиваше на лирични отстъпления. — Вложих в нефта първите си хиляда долара и ще му остана верен, защото никога не ме е подвел. От нефта падат добри пари.

— Очаквам сигурна печалба от киносалона на главната улица.

— Но няма да е голяма като от нефтодобива.

— Вие сте чужденец — търпеливо продължи Лестър — и не разбирате какви неподозирани възможности предлага Ръдж. Селцето не е голямо, но се намира близо до главния път в центъра на район с процъфтяваща икономика. Устьршир отстои само на единайсет километра, Бирмингам едва на двайсет и осем. Туристите ще идват с коли в Ръдж…

— Няма да ги спирам — великодушно заяви американецът. — Обаче ще влагам парите си само в добив на нефт.

— Или пък да вземем за пример голфа — не отстъпваше господин Кармоди, който подхвана атака от друга посока. — В момента единственото прилично игрище за голф е в Стауърбридж. В Устършир трябва да има повече игрища — знаете на каква популярност се радва този спорт…

— Обаче не е популярен като нефта — прекъсна го Молой. — Нефтьт… — замисли се и доволно се усмихна, като че току-що бе съчинил епиграма: — Нефтът си е нефт.

Лестър едва се въздържа да му съобщи мнението си по въпроса за нефта. Тъй като не можеше да даде воля на чувствата си, се извърна и заби тока си в чакъла, с който беше посипана пътеката. Съжаляваше само за едно — че кракът на Молой не се намира в обсега му. В този миг установи, че съдбата, която още от времето на Йов (Йов според Библията е бил праведен човек, станал обект на облог между Господ и Сатаната, в резултат на което го сполетели безчет злини. — Б. пр.) е била любопитна колко от ударите й е в състояние да понесе човек, му изпраща ново изпитание в лицето на Роналд Фиш. Младежът тътреше крака след неизменния си атрибут, трийсетсантиметровото цигаре, а на руменото му лице бе изписано добродушното снизхождение, което беше подразнило господин Кармоди още при първата му среща с Рони. Едва сега Лестър осъзна, че като е правил равносметка на сполетелите го злини, по невнимание е пропуснал Роналд Овърбъри Фиш. Безсъмнено за майка си младият джентълмен бе най-скъпото същество на света, ала за господин Кармоди той беше само трън в окото. Първо, разходите по изхранването му бяха значителни, защото си сервираше по два пъти от всяко ястие и най-безсрамно се наливаше с портвайн, второ, покровителственото му поведение бе нетърпимо. Лестър не понасяше разни младежи с румени лица да се държат с него като със слабоумен хлапак.

— Какъв е предметът на спора? — високомерно попита Рони и заедно с цигарето си се закотви до собственика на имението.

Господин Молой широко се усмихна и отговори с престорената сърдечност, която Лестър беше възневидял:

— Не спорим, братле. Само обяснявах на нашия любезен домакин, че си струва да инвестираш само в нефта.

— Вярно е — кимна Рони Фиш. — Господинът има право, драги Кармоди.

— Нашият мил домакин искаше да вложа известна сума в създаване на игрища за голф.

— За нищо на света! Ще хвърлите парите си на вятъра.

— Изобщо не възнамерявам да се занимавам с някакви си игрища. Нефтът си е нефт. Петролът е от първа необходимост и по време на война, и през мирно време. Това е универсалното гориво на бъдещето.

— Съгласен съм — отбеляза Рони Фиш. — Спомняте ли си какво е казал Гладстон през 1888 година? Възможно е непрекъснато да снабдяваш с гориво определени хора или да отпускаш гориво на целия свят понякога, но не и непрекъснато. Сигурно е забравил за петрола. А може би е ставало въпрос за въглища.

— Въглища ли? — изсмя се Томас Молой. Изражението му подсказваше, че е под достойнството му да се занимава с въгледобив. — Не искам и да чувам за въглища!

Съдбата отново нанасяше удар на господин Кармоди. След като милионерът не прояви интерес към киносалони и игрища за голф, възнамеряваше да насочи вниманието му към минното дело. Подозираше, че под вековните дървета в парка се крие богато находище на въглища и с радост би потвърдил подозренията си, използвайки чужд капитал.

— Вслушай се в съветите на господина, Кармоди — заяви Рони Фиш и потупа домакина по гърба. — Човекът има право — бъдещето е в нефтопроизводството. Извади част от спестяванията си, които къташ в някой чорап, драги Кармоди, и се включи, докато е време. Повярвай ми, няма да съжаляваш. — След поредния бащински съвет, който вдигна кръвното на домакина, Рони Фиш продължи разходката си.

Томас Молой го проследи с поглед, благосклонно кимна и обясни на господин Кармоди, че младежът носи умна глава на раменете си, без да забелязва липсата на ентусиазъм от страна на събеседника си. В момента темата за главата на Рони Фиш не беше от най-любимите на Лестър Кармоди.

— Та както казвах — отново подхвана американецът, — няма начин да загубите, ако вложите парите си в нефта. Не сте видели Джон Рокфелер да проси подаяния от приятелите си, нали? Не, сър! И той като мен притежава солидно състояние, натрупано от добив на петролни продукти. Ще ви призная нещо, господине. Не обичам да продавам, но искам да ви се отблагодаря, задето ни поканихте в дома си. Предлагам ви на костуема цена голям пакет акции от нефтеното находище „Силвър Ривър“. Повярвайте, че мнозина богати хора отвъд океана биха дали мило и драго да бъдат на ваше място. Няколко дни преди да предприема настоящето пътуване, обядвах с Чарли Суоб и той ми каза: „Том, досега търгувам със стомана и не мога да се оплача. Нали разбираш, никога няма да се откажа от стоманата, но бъдещето е в нефта. Ако си решил да продадеш част от акциите си в «Силвър Ривър», веднага ще ги купя за каквато сума определиш.“ Това е най-сигурното доказателство, че не ви подвеждам.

Неописуемо е разочарованието на човек, който се опитва да измъкне пари от ближния си, и внезапно установява, че ближният се стреми да стори същото с него.

Лестър горчиво се изсмя и промърмори:

— Нима си въобразявате, че разполагам с излишни средства за спекулативни сделки?

— Спекулативни ли? — повтори Томас Молой, сякаш не вярваше на ушите си. — „Силвър Ривър“ е…

Домакинът безцеремонно го прекъсна:

— Като платя сметките за поддържане на проклетото имение, се смятам за късметлия, ако ми останат няколко стотачки.

Настъпи гробна тишина.

— Наистина ли? — невярващо попита господин Молой. Разбира се, Лестър преувеличаваше. Преди да наследи имението, той беше спестил доста солидна сума и я бе вложил в солидни ценни книжа, ала предпочиташе да играе ролята на човек, който едва свързва двата края.

— Не може да бъде! Ами всичко това? — Гостът махна по посока на разкошните градини, великолепния парк и вековните дървета, които се отразяваха във водата в крепостния ров. — Всичко това носи купища пари.

— Разходите надвишават приходите. Убийствени са, повярвайте ми. Днешните английски фермери не мигват по цяла нощ, за да измислят нови искания, които да предявят на собственика на земята.

Отново настъпи тишина.

— Лоша работа — замислено каза господин Молой. — Да, сър, лоша работа.

Лестьр не подозираше, че американецът се тюхка не заради неговото неблагополучие, а заради своето. Едва сега господин Молой разбираше, че с тази разходка в провинцията е пропилял ценно време. Не само не изпитваше естетическа наслада от пребиваването в старинни къщи, ами престоя в тях опъваше нервите му. Чувстваше се като герой от старомодна оперета и се страхуваше, че всеки момент на сцената ще излязат статисти, облечени като селяни, и ще подхванат пиянска песен.

— Да, сър, сигурно положението ви е нетърпимо! — съчувствено изрече американският гост.

— Какво е толкова нетърпимо? — попита мелодичен женски глас. Привлекателната Доли се беше върнала от разходката в селото и се бе отправила към розовата градина. Отдалеч видя как съпругът й разпалено ръкомаха и се досети, че е подхванал една от кампаниите за „продажба на акции“, които им осигуряваха почти мизерно съществуване. След миг забеляза, че лицето му помръкна, което означаваше спънка в преговорите. Ето защо като всяка добра съпруга тя побърза да се притече на помощ.

— Какво е толкова нетърпимо? — повтори. Господин Молой нямаше тайни от половинката си:

— Предлагах на нашия домакин голям пакет акции от „Силвър Ривър“…

— О, не! — възкликна тя и се престори на потресена. — Нали няма да ги продадеш! Винаги си казвал, че са най-скъпото, което притежаваш.

— Така е, обаче…

— Всъщност нямам нищо против, ако станат собственост на господин Кармоди — въздъхна тя и чаровно се усмихна.

— Аз също — искрено заяви съпругът й. — Обаче той не може да ги купи.

— Какво?

— Обяснете й — промърмори господин Молой. Лестър с удоволствие изпълни молбата му. Никога не му омръзваше да се оплаква от унизителното положение, в което е поставен съвременният английски земевладелец.

— Нещо не се връзва — поклати глава Доли. — Твърдите, че сте бедняк, а вчера ни показахте зала, претъпкана с картини, всяка от които струва цяло състояние. Ами разкошните гоблени и онези златни монети… те също струват купища пари…

— Вещите и картините вървят с имението — прекъсна я Лестър.

— Не ви разбирам.

— Нямам право да ги продавам — горчиво промълви той. Като си помислеше за съкровищата в Ръдж Хол, винаги изпитваше огорчение. Смяташе ги за лоша шега, която са му скроили банда злобни предтечи.

Когато човек, който пет пари не дава за семейните традиции и за изкуството, наследи старинна сграда заедно с антиките и картините, вечно ще изпитва горчивина, споменат ли се вещите, неподлежащи на продан. Според него те представляват абсурдно замразяване на средства, които биха послужили за много полезни начинания.

За разлика от повечето наследници Лестър Кармоди не бе възпитаван от най-ранно детство да благоговее пред дома на предтечите си и да приема като свещен дълг бъдещото си владение на имението. На млади години дори не беше помислял, че ще наследи Ръдж Хол, тъй като беше по-малкият син на по-малкия син, а според английските закони първородното отроче от мъжки пол получава цялото наследство. Поради ненавременната смърт на родствениците си най-неочаквано на средна възраст той стана господар на имението, на което гледаше не с очите на аристократ-безделник, а на предприемчив делови човек. Ето защо колчем влезеше в картинната галерия и си помислеше каква огромна сума би получил, ако имаше право да се разпорежда с наследството, сякаш нож се забиваше в сърцето му. А в шкафа се мъдреше една солница, изработена през епохата на кралица Елизабет и оценена на три хиляди паунда, която той дори не желаеше да погледне.

— Нямам право да ги продавам — повтори.

— Как така? Нали ви принадлежат?

— Не — намръщено отговори господин Кармоди. — Принадлежат към имението.

Захвана да обяснява закона относно семейните реликви, а американският му гост постепенно бе обхванат от чувство за безнадеждност. От обясненията на Лестьр ставаше ясно, че проклетите вещи не могат да бъдат продавани без съгласието на попечителите; в редките случаи, в които те одобряваха продажбата, прибираха парите и ги инвестираха в имението. Господин Молой, който бе по природа оптимист, не вярваше, че въпросните попечители — навярно надменни и мнителни адвокати — ще рискуват да вложат пари в акции от „Силвър Ривър“.

— Да му се не види! — най-искрено възкликна той. — Ама че глупави закони!

Доли побърза да го хване под ръка, сякаш искаше да го утеши:

— Горкичкият ми баща! Това е голям удар за него!

Лестьр кисело изгледа госта си и процеди с тон, в който се долавяше горчива нотка:

— Какво го е грижа за моите проблеми?

— Ами… надяваше се да купи разните там картини и предмети — обясни младата жена. — Тази сутрин сподели с мен, че без да се замисли, ще ви напише чек за каквато сума пожелаете.

Докато слушаше лекцията на домакина относно английските закони, Томас Молой намръщено наблюдаваше съпругата си и забеляза как внезапно тя засия — сигурен признак, че е измислила нещо гениално, ала изказването й го разочарова. Не разбираше накъде бие скъпата му Доли, поради което понечи да възрази:

— Миличка, май не си…

Нежната му половинка бе дала обет да го обича, да го почита и да му се подчинява, не и да му обръща внимание, когато й пречи да осъществи блестящото си хрумване.

— Разбирате ли — продължи, сякаш не забелязваше господин Молой, — татко колекционира разни стари боклуци — антики и тем подобни. В Америка има музей, пълен с такива предмети, който ще завещае на държавата. Нали така, татенце?

Томас разбра, че в главата й се върти план, който той не проумява поради типичната за мъжете несъобразителност. Все пак се досети, че трябва да се включи в играта, което и побърза да стори:

— Точно така, скъпа.

— Каква е стойността на всички предмети в музея, татко?

Томас Молой още не знаеше накъде бие жена му, но реши да й играе по свирката:

— Каква ли? О-о-о… Да речем милион… Два милиона… Може би три.

— Работата е в това — обясни Доли, — че той дори не знае какво притежава, защото музеят е претъпкан. Но Пиърпонт Морган ти предложи милион само за картините, нали?

Споменаването на цифри накара господин Молой да се почувства в свои води. Той изпитваше особена слабост към цифрите.

— Грешиш, скъпа. Морган искаше да купи гоблените, а към картините прояви интерес Джейк Тъбърт. И не ми предлагаше милион, а седемстотин хиляди. Разбира се, изсмях му се в лицето. Попитах го дали си въобразява, че купува сандвичи със сирене. Той се разсърди. — Господин Молой печално поклати глава, сякаш съжаляваше, че заради една глупава шега е развалил отношенията си със стар приятел.

— Но предложението беше абсурдно! — добави, като че да се оправдае. — Седемстотин хиляди! Та аз харча по толкова само за таксита!

Докато траеше тази размяна на реплики, и без друго изпъкналите очи на господин Кармоди сякаш се обтегнаха на ластици и заплашваха да изхвръкнат от кухините си. Той дишаше на пресекулки, пръстите му конвулсивно потръпваха. Душевните му терзания не се поддаваха на описание.

С горчивина си мислеше, че му е лесно на този самодоволен американец с лека ръка да откаже седемстотин хиляди долара. За повечето хора обаче, включително за Лестър Кармоди, седемстотин хиляди долара бяха съвсем прилична сума. Може би ако Молой видеше захвърлени на улицата седемстотин хиляди долара, нямаше да си направи труда да се наведе и да ги вземе, ала Лестър Кармоди не бе в състояние да демонстрира подобно презрение към нищожната сума. Влудяваше го мисълта, че в имението му гостува човек с дебел портфейл и със слабост към антиките, и че само някакъв идиотски закон му пречи да сключи изгодна сделка.

— Колко би дал на господин Кармоди за всичко, което той ни показа вчера? — попита Доли и сякаш посипа със сол раната му.

Съпругът й небрежно подхвърли:

— Двеста хиляди… Може би дори триста. Няма да се пазаря. Но не виждам смисъл да го обсъждаме, след като той няма право да продаде каквото и да било.

— Защо смяташ така?

— Няма начин, човекът ти обясни техните закони.

— Има, разбира се. Инсценирайте обир.

— Моля?

— Обир, скъпо ми татенце. Уреждаш вещите да бъдат откраднати и предадени на теб, после връчваш на нашия домакин чек за двеста-триста хиляди и всички ще бъдат доволни. Освен това ценните предмети и картините сигурно са застраховани. Следователно господин Кармоди ще получи и парите от застраховката.

Настъпи тишина. Доли нямаше какво повече да каже, а господин Молой временно бе онемял. Предположението, че съпругата му е измислила план, се беше потвърдило, но дори не бе подозирал колко смело е хрумването й. От практическа гледна точка проектът беше съвършен и правеше чест на авторката си, която според Томас Молой беше най-умната жена на света. Ала някак не подхождаше да бъде предложен от дъщерята на един американски милионер, за която се предполага, че е невинна и неопетнена. Съществуваше сериозна опасност подозренията на домакина да се възбудят и той да заподозре гостите си в нечисти помисли.

Страховете му щяха да бъдат напразни, ако можеше да прочете мислите на господин Кармоди, който не проронваше и дума, но не поради справедливо възмущение.

Един мъдрец е установил, че съществува връзка между престъплението и наднорменото тегло. Според този капацитет почти всички крадци и мошеници са шишковци. Независимо дали теорията е вярна, или не, неоспорим факт е, че скандалното предложение не предизвика възмущението на господин Кармоди. Беше изненадан, но не и потресен. Годините, през които се беше подвизавал на лондонската борса, му бяха помогнали да разшири мирогледа си. Великодушно възприемаше всяка сделка, дори съмнителните, стига и в неговия джоб да влезе нещичко.

— Бъдете спокойни, всичко ще бъде скрито-покрито — продължи Доли, която бе изтълкувала погрешно мълчанието му. — Ще получите за нищо нещо. Тези вещи и без това са безполезни, ако не можете да им вземете парите. Докато ви слушах да обяснявате английските закони, стигнах до съвсем логично заключение: предметите принадлежат към имението, имението е ваша собственост, следователно имате право да ги продадете. Кой евентуално ще ви наследи?

Лестър, който до този момент се взираше в една точка, се сепна:

— Моля? А, питате кой е моят наследник, така ли? След моята смърт племенникът ми Хюго ще получи всичко.

— Нима ви е грижа за него?

Господин Кармоди пет пари не даваше за Хюго. Тревожеше го практическата страна на въпроса. Питаше се възможно ли е планът да се осъществи без рискове, които са толкова неприятни за един чувствителен човек, или му е съдено да прекара дълги години в затвора.

— Опасно е — промълви опечалено. От сътворението на света до наши дни малцина са били терзани от такава горест. — Ще ни разкрият.

— Глупости! Кой ще разбере за заговора? Ще си мълчим — вие, аз, татко…

— Татко ти със сигурност ще мълчи като риба — побърза да я подкрепи господин Молой.

Лестър се втренчи в дълбокия ров около сградата. Мисловният му процес беше стимулиран от перспективата за получаване на пари и той прозря недостатък в плана.

— Кой ще вземе картините и предметите?

— Интересувате се кой ще изнесе вещите, така ли?

— Точно така. Необходимо е да инсценираме кражба. Тогава никой няма да се усъмни.

— Имате право — вещите не трябва да остават в къщата.

— Но на кого можем да поверим толкова отговорна операция?

— О, не берете грижа. Татко има един приятел, който ще свърши цялата работа само за да му услужи. Човекът заслужава пълно доверие.

— За кого говориш? — попита Томас, който явно беше учуден, че има приятел, заслужаващ доверие.

— За Чимп — отсече Доли.

— А-а… Чимп. — Лицето на господин Молой се проясни. — Да, той… той е подходящ.

— Кой е този Чимп? — поинтересува се Лестър.

— Мой добър приятел. Сигурен съм, че не го познавате.

Господин Кармоди сведе поглед и се захвана да рови чакъла с тока на обувката си. В градината се възцари тишина. Господин и госпожа Молой се спогледаха. Той едва забележимо присви лявото си око, в отговор десният й клепач потрепна. Досещаха се, че този силен човек желае да остане сам, за да надникне в дълбините на душата си, и не дръзваха да го прекъснат.

— Ще си помисля — промърмори любезният им домакин.

— Браво, така ви искам! Куражлия сте, драги — похвали го американецът.

— Разбира се. Поразходете се из квартала, но не се бавете с отговора — изчурулика Доли.

Лестьр се отдалечи, а господин Молой се обърна към съпругата си и я попита със сянка на съмнение:

— Как ти хрумна да предложиш Чимп?

— Само него познаваме тук. Виж, ако бяхме в Ню Йорк, щяхме да имаме богат избор.

Той замислено се загледа в рова и смръщи чело:

— Честно казано, скъпа, не ми се ще да го използваме за тази операция. Знаеш го какъв е — изплъзва се като змиорка. Страхувам се да не ни преметне.

— Няма страшно, ако го преварим и го измамим.

— Дали ще успеем?

— Разбира се, нима се съмняваш? Пък и нямаме избор. Невъзможно е да поканим първия срещнат. Необходим ни е човек, с когото сме работили и преди.

— Както кажеш, сладурче. Винаги си била мозъкът на нашата фирма. Щом смяташ, че Чимп го бива за тази работа, няма да възразявам… А сега точка по въпроса. Негово благородие се завръща.

Лестър крачеше по пътеката с изражението на човек, който е взел съдбоносно решение. Очевидно бе разсъждавал по темата, защото подхвана от мястото, до което беше стигнал в мислите си:

— Има нещо, което не ми се нрави. Не ми се иска да посвещавате в тайната вашия приятел. Възможно е да е почтен и щом казвате, сигурно е достоен за доверие, но мисля, че е в наш интерес по-малко хора да са в играта.

Господин Молой беше на същото мнение, ала беше реалист и мразеше да си затваря очите за трудностите.

— Напълно съм съгласен, драги. И на мен не ми се иска да привлечем Чимп. Но не виждам кой друг ще изнесе предметите от къщата.

— Трябва да изглежда така, сякаш вещите са чопнати от външни хора — намеси се Доли.

— Ах, тази моя дъщеря! — побърза да се обади Томас Молой. — Непрекъснато чете криминални романи, от които е научила този жаргон. Чопнати от външни хора — какъв майтап, а? Обаче тя има право. Вие сам казахте, че трябва да инсценираме кражба. Ако не се възползваме от Чимп, кой ще изнесе плячката?

— Аз.

— Какво?!

— Аз — твърдо повтори господин Кармоди. — Много мислих по въпроса и установих, че това е най-доброто разрешение. Утре ще стана в ранни зори, ще взема стълбата и ще вляза в картинната галерия през прозореца. По този начин ще заблудим полицаите, че обирът е бил извършен от професионалист.

Томас Молой го изгледа с възхищение и възкликна:

— Ама ти си бил страхотна скица! Да ти се не надява човек! Все едно всеки ден участваш в обири.

— И не забравяй да си сложиш ръкавици — обади се Доли.

Господин Молой отново побърза да замаже положението:

— Дъщеря ми ни подсеща, че първата работа на куките… в криминалните романи винаги наричат полицаите „куки“… че първата им работа ще бъде да снемат отпечатъците от пръсти. Крадците, описани в книгите, винаги носят рькавици.

— Смятам го за много разумно — отбеляза Лестър, който напълно се беше вживял в ролята си. — Добре, че ме подсетихте. Ще взема необходимите предпазни мерки.