Скрито-покрито

I

По принцип Лестър Кармоди нямаше навик да се съобразява с желанията на по-млади от него хора, но по отношение на пътуването на Джон до Лондон прояви необичайна загриженост. Заяви, че племенникът му в никакъв случай не бива да се върне още същия ден. Първо, подобно пътуване щяло да бъде много уморително, и второ, като всеки младеж Джон имал нужда да си почине и да се възползва от развлеченията, предлагани от столичния град. Съветвал го бил да вечеря в добър ресторант, да отиде на театър, да прекара нощта в луксозен хотел и на следващия ден да потегли към Ръдж.

Въпреки грижовните напътствия на чичото привечер Джон вече шофираше обратно към Устършир. Отказваше да признае дори пред себе си, че го измъчва лошо предчувствие, ала все пак усещаше смътно безпокойство. По време на пътуването до Лондон не го напускаше мисълта за странното поведение на братовчеда му. Разбира се, твърдението му, че доктор Туист се е опитал да открадне семейните реликви, беше абсурдно, но нищо чудно наистина да е видял как крадец прониква в къщата. Макар разказът му да беше доста несвързан, очевидно се основаваше на някакви факти, ето защо Джон се възпротиви да замине за Лондон по работа, която можеше да се уреди и по телефона, докато в околността се навъртат разни крадци.

Чичо му безгрижно се засмя и заяви, че най-вероятно Хюго се е заблудил. Дори да е видял някого и да го е преследвал из парка, каква е гаранцията, че престъпникът ще се върне още на следващата нощ? Може би Джон предлага да патрулира из имението през нощните часове, в противен случай едва ли могат да разчитат на помощта му, защото жилището му се намира на голямо разстояние от къщата, но и даже и без него Ръдж Хол има достойни защитници. Естествено икономът Стърджис не се брои, тъй като е в напреднала възраст и е дюстабанлия, ала гарнизонът включва освен самия господин Кармоди и безстрашния Томас Молой, от когото навремето са треперели като лист измамниците и злодеите в миньорските лагери.

Вьпреки че доводите на чичо му бяха много убедителни, след срещата с представителя на застрахователната компания Джон вечеря набързо и потегли обратно към имението.

Често се случва човекът, който получава най-малко облаги от дадено предприятие, най-много да милее за благополучието му. Джон подозираше, че чичо му Лестър пет пари не дава за Ръдж Хол, а за Хюго, който обожаваше живота в големия град, пребиваването в имението бе равнозначно на заточение и той горчиво се окайваше, задето е осъден да изтлее зад стените на старинната къща.

Само Джон милееше за Ръдж Хол, както би следвало да милее всеки Кармоди; гордееше се с Ръдж Хол, както се е гордеел Найджъл Кармоди, който е подкрепял крал Чарлс и е съумял да опази имението от войските на Кромуел. Изтръпваше от ужас при мисълта, че престъпници могат да осквернят дома, приютявал поколения Кармоди, ето защо продължаваше да пришпорва двуместния си автомобил. Пристигна в Ръдж Хол точно когато часовникът над конюшнята удари единайсет.

Първото, което му направи впечатление, бе, че вратата на гаража е широко отворена, а луксозният автомобил „Декс Мейо“ липсва. Той паркира своята кола на обичайното й място, изключи двигателя и фаровете, слезе и докато раздвижваше скованите си крайници, заблъска глава над необичайно го явление. Единственото възможно обяснение бе, че чичо му е наредил на шофьора да закара някого до Бирмингам. Бирмингам беше най-близкият град, в който жителите на Ръдж можеха да потърсят спасение от скуката на селцето.

Той предположи какво се е случило. Не четеше бирмингамските вестници, но знаеше, че всяка сутрин в имението доставят „Поуст“. Безсъмнено госпожица Молой, чийто апетит за забавления не е бил задоволен от концерта в селото, е прочела във вестника, че в някой от бирмингамските театри се играе американски мюзикъл. Убедила е чичо Лестър тримата с баща й да посетят постановката, в резултат на което къщата се охраняваше само от иконома Стьрджис, който беше на преклонна възраст още по времето, когато Джон бе малчуган.

Младежът усети силно раздразнение. След продължителното шофиране по принцип издръжливото му тяло копнееше за почивка. С нетърпение очакваше мига, когато ще се озове в леглото, а ето че сега трябваше да остане на пост до завръщането на тримата любители на оперетата. Реши да събуди Емили — не е редно кучето да спи, когато господарят му будува.

— Кой е? — сънено се обади тя в отговор на подсвирването му. — Какво има?

— Ела веднага — извика Джон.

Чу се дращене на нокти по стълбите, после Емили изскочи навън. Беше бодра и готова за нови подвизи.

— Върна се, а? — подвикна му закачливо.

— Ела с мен.

— Какво става? Май ни очакват нови приключения…

— Престани да вдигаш шум! — прекъсна я той. — Знаеш ли колко е часът?

Двамата бавно заобиколиха сградата. Магията на нощта подейства успокояващо на Джон. Беше забравил колко прекрасна е градината през този сезон и в този късен час. Долавяха се ухания, които денем срамежливо се криеха Бог знае къде, а шепотът на дърветата се чуваше само когато наоколо цареше гробна тишина.

За разлика от Лондон тук беше прохладно и свежият въздух действаше като балсам. Емили изчезна в мрака, което означаваше, че ще благоволи да се прибере в два след полунощ, след като се е въргаляла в най-голямата мръсотия, и ще наруши заслужената почивка на господаря си. Ала на Джон не му беше до нея. Обзело го беше блажено спокойствие. Сякаш вътрешен глас му нашепваше, че го очаква прекрасно преживяване. Какво ли можеше да е то, след като в близко бъдеще пред него се очертаваше само нерадостната перспектива да изкъпе Емили, когато скитницата благоволи да се прибере вкъщи?

С бавни стъпки той отново заобиколи къщата и стъпи на посипаната с чакъл пътека, водеща към конюшнята. Хрущенето наруши тишината на топлата лятна нощ, в този миг от мрака изникна белезникав силует.

— Джони, ти ли си?

Той спря и се олюля, сякаш го бяха ударили. Позна гласа на Пат и му се стори, че чува шепота на лунните лъчи.

— Ти ли си, Джони?

Той се изтръгна от вцепенението и затича към нея. Сърцето му биеше до пръсване, радостта, тлееща в гърдите му, пламна като буен огън. Загадъчното предчувствие се беше сбъднало. Той дори не беше мечтал, че ще го сполети такова щастие.

II

Небето беше осеяно със звезди, но под вековните дървета цареше пълен мрак, сред който се очертаваше само силуетът на Пат. Джон безмълвно се втренчи в нея. Само веднъж в живота си беше изпитал подобно усещане — през една студена и мъглива ноемврийска вечер, след като в продължение на половин час футболният отбор на неговото училище, играещ срещу тима на Марлбъроу, с нокти и зъби беше запазил минималната си преднина, той бе чул свирката на съдията и макар да бе уморен, измръзнал и покрит с кал, беше осъзнал, че мачът е приключил с победа за неговия отбор. Оттогава бе имал много щастливи мигове, но досега не бе изпитвал същото необикновено, почти болезнено въодушевление.

За разлика от него Пат проявяваше забележително присъствие на духа.

— Страхотно куче-пазач имаш, няма що! — подхвърли с насмешка. — Хвърлях шепи чакъл към прозореца ти, но то дори не се обади.

— Емили забегна нанякъде.

— Дано да я ухапе заек — тросна се младата жена. — Смъртно съм й обидена. Наскоро се срещнахме в селото, а тя се престори, че не ме познава.

Двамата замълчаха, после Джон изрече със задавен глас:

— Пат!

— Реших да намина, за да се осведомя как я караш. В такава прекрасна нощ на човек му се иска да спи. А ти какво правиш? Да не са те наели за нощен пазач?

Думите й му напомниха, че е пренебрегнал задължението си, но той не изпита никакви угризения на съвестта. Нямаше да си мръдне пръста, ако ще хиляда крадци, въоръжени с хиляда лоста, в момента да вилнееха из сградата.

— Излязох да се поразходя — небрежно подхвърли той.

— Изненада ли се, като ме видя?

— Да.

— Напоследък почти не се срещаме.

— Не знаех… не бях сигурен дали искаш да ме видиш.

— Боже мой! Какво е предизвикало съмненията ти?

— Не зная.

Отново замълчаха. Джон се измъчваше от ужасното предчувствие, че не ще съумее да се възползва от възможността, предоставена му от съдбата. Нима е способен само да мънка несвързани думи, които и на самия него изглеждат банални? Тази вълшебна нощ изискваше по-вдъхновени слова. Представи си какъв изглежда в очите на Пат — девойката, която бе пътувала чак до Европа и се бе запознавала с най-различни мъже: сладкодумни и ослепителни красавци, светски лъвове и изискани кавалери, очарователни и самоуверени господа, които знаят цената си. Изведнъж се почувства по-нищожен от червей.

И все пак тази вечер тя беше дошла да се срещне с него! Мисълта донякъде възвърна самочувствието му и докато отчаяно търсеше в неизследваните кътчета на съзнанието си думи, с които да изрази радостта си от нейната благосклонност, Пат наруши мълчанието:

— Джони, да се разходим с лодка в езерото.

Сърцето му сякаш запя. Никога не би предложил среднощна разходка с лодка, защото подобна идея не би му хрумнала, но сега беше възхитен. Помъчи се да изрази възторга си, но отново не намери подходящи думи.

— Май не си много въодушевен — промълви Пат. — Сигурно си казваш, че по това време трябва да съм в леглото си.

— Не.

— Може би си уморен и бързаш да си легнеш…

— Не.

— Да вървим тогава.

Мълчаливо тръгнаха към навеса за лодки по пътеката, от двете страни на която се издигаха тисови дървета. Тишината на прекрасната нощ сякаш ги обвиваше с копринен плащ. Тук мракът бе непрогледен и макар да носеше бяла рокля, Пат като че бе невидима.

— Джони!

— Какво? — попита той и я чу как възкликна, сетне в прегръдките му се озова деликатно създание, ухаещо на фин парфюм. Младежът се стресна и побърза да пусне Пат, а тя се засмя:

— Извинявай. Спънах се в нещо.

Джон не отговори. Беше загубил ума и дума. Докато я държеше в обятията си, бе прозрял причината за словесната си констипация. Не смогваше да обели и дума в присъствието на Пат, защото жадуваше да я целуне и никога да не я изпуска от прегръдките си. Спря като улучен от куршум.

— Какво ти става? — попита тя.

— Нищо.

Беше чул гласа на разсъдливостта, която често разваля удоволствието. Представяше си я като бледа и вечно намръщена жена с тънки устни, която му беше прошепнала: „Смяташ ли, че е разумно?“ и укоризнено го бе изгледала. Думите й подплашиха първичните му чувства, които си плюха на петите. Пещерният човек, който се бе пробудил в Джон, побегна обратно в далечното минало, а младежът, живеещ през двайсети век, си помисли: „Разбира се, че е неразумно“. По време на разговора им в нощния клуб Пат недвусмислено бе заявила, че изпитва към него само приятелски чувства, а той едва не бе прекъснал тънката като паяжина нишка помежду им, за да задоволи нагона на някакъв далечен предтеча, който би трябвало да се срамува поведението си. Потръпна, като си представи, че е бил косъм да загуби приятелството й. Беше чел много романи, в които героините възкликват: „О, защо разваляш всичко!“ Той реши да не допуска подобна грешка. Като се стараеше да не докосва Пат, отвори вратичката, отвъд която бяха стъпалата към навеса за лодките, и промълви:

— Пази се.

— От какво? — попита тя, а на него му се стори, че тонът й е прекалено хладен.

— Стъпалата са доста стръмни.

— Така ли? — промърмори Пат.

III

Последва я в лодката и отново го обзе неприятното чувство, че се е случило нещо, което е помрачило най-прекрасната нощ през живота му. Известно е, че младите момичета често променят настроението си — в момента Пат изглеждаше някак отчуждена, обзета от странно равнодушие. Не каза нито дума, когато той оттласна лодката от брега, продължи да мълчи и когато плавателният съд почти безшумно се плъзна във водата и ги понесе към свят на звезди и прохлада, където властваше тишината, а дърветата се очертаваха на фона на небето, като че бяха изрязани от картон.

— Как се чувстваш? — осмели се да попита Джон.

— Прекрасно — отвърна Пат. Изглежда, настроението й отново се беше променило и тонът й бе съвсем дружелюбен. Блажено въздъхна и добави: — Тук има големи удобства — тапицерия и прочие. Спомняш ли си времето, когато се возехме с най-обикновена лодка?

— Бяха хубави времена — печално отбеляза той.

— Вярно е — съгласи се Пат.

Магията на лятната нощ отново ги завладя и те замълчаха. Само плясъкът на вълничките и ритмичното потапяне на веслата нарушаваха тишината. Внезапно над тях прелетя прилеп, а край островчето, където птиците си бяха свили гнезда, нещо шумно подскочи във водата. Пат вдигна глава:

— Щука ли беше?

— Може би.

Девойката се приведе над него:

— Ех, ако татко беше тук! Знаеш ли, душа дава отново да полови щуки във вашето езеро. Джони, най-съкровеното ми желание е някой да се намеси и да прекрати нелепата вражда между него и твоя чичо. Сигурна съм, че татко е готов да му прости, ако господин Кармоди направи първата стъпка. В края на краищата поведението му е било непростимо. Нека поне се извини.

Джон мълчеше и си мислеше, че който се опита да принуди чичо му да се извини за каквото и да било, се нагърбва с непосилна задача. Малко е да се каже, че господарят на Ръдж Хол е твърдоглав. Като минаваше покрай свинете, те му се покланяха, а магаретата учеха от него що е инат.

— Чичо Лестър е особен човек — промълви неохотно.

— Но може би ще се вслуша в съвета ти.

— Може би.

— Обещаваш ли да опиташ? Кажи му, че единственото условие на баща ми е той да признае грешката си. Признай, че не иска много, след като едва не е загинал по вина на скъпия ти родственик.

— Ще опитам.

— Хюго твърди, че на господин Кармоди му хлопа дъската, но може и му е останала капчица разум и ще разбере, че татко с право му е сърдит, задето го е използвал като щит срещу експлозията.

— Аз пък съм на мнение, че смахнатият е Хюго — промърмори Джон. — Представи си, снощи тичаше из парка и си блъскаше главата в разни дънери. Разправяше, че преследва крадец.

Пат не желаеше да се отклоняват от темата и да обсъждат умствените недостатъци на Хюго.

— Нали ще вземеш молбата ми присърце, Джони? Положението е нетърпимо, особено за мен. Онзи ден татко ме завари да разговарям с твоя братовчед и се държа като герой от мелодрама. Очевидно съжаляваше, че не е зима, за да прогони провинилата се дъщеря сред дълбокия сняг и да причини смъртта й. Ако разбере, че тази вечер съм била тук, ще побеснее от гняв. Забранил ми е да разговарям с теб, с Хюго, с господин Кармоди, с Емили — като че ли пък аз умирам да общувам с тази празноглава фръцла — както и с вашите волове, магарета и изобщо с всички, които обитават имението. Непрекъснато реди клетви по адрес на Ръдж Хол и ругае всичко живо — от членовете на семейството до мишките в килера, и честно да ти кажа, вече ми дойде до гуша. Израснала съм заедно с вас, къщата винаги е била като роден дом за мен, а ти…

Джон, който се подготвяше за поредното загребване, затаи дъх.

— …а ти си ми бил като брат…

Той яростно цопна веслата във водата.

— …татко жестоко се лъже, ако мисли, че не страдам от забраната. На мое място повечето момичета щяха да пренебрегнат нарежданията му, но аз ще ги спазвам. Не се страхувам от гнева му, но знам, че дълбоко ще се наскърби, ако разбере, че общувам с врага. Ето защо дойдох тук без неговото знание, макар че от всичко на света най-много мразя потайните неща. Разговаряй с инатливия старец, Джони. Моля те от сърце.

— Пат — разпалено подхвана той, — страхувам се, че задачата е непосилна, но обещавам да направя всичко възможно.

— Браво, така те искам! Странен човек си, Джони. В някои отношения си толкова… муден, но захванеш ли се с нещо, обикновено постигаш успех.

— Муден ли съм? — засегна се той. — За какво намекваш?

— Не смяташ ли, че си малко бавен?

— По отношение на какво?

— По отношение на всичко.

При все че звездите храбро се опитваха да разсеят мрака, нощта беше тъмна и Джон не виждаше лицето на Пат, но подозираше, че тя подигравателно се усмихва, както й беше обичай в миналото. Само че за разлика от миналото, когато той се спаружваше под подигравателната й усмивка, сега го обзе гняв. Натисна веслата и лодката стремително се понесе в тъмата.

— Не греби толкова бързо! — обади се Пат.

— Досега ме обвиняваше, че съм прекалено бавен — подхвърли той, като мислено се върна години назад, когато разменяше остроумия със съучениците си.

Пат се изкиска и промълви:

— Обидих ли те, Джони? Извинявай. Мисля, че за всичко е виновна разсъдливостта.

Джон се стресна и се втренчи в мрака, като напразно се мъчеше да види лицето й. Воден плъх се стрелна край лодката, оставяйки ветрилообразна следа. На островчето някаква птица шумолеше в тръстиките. Звездите намигаха на Джон. Правилно ли беше чул? Няма тя намекваше, че…

Излезе от вцепенението си и отново загреба. Не, невъзможно е! Не може да бъде! По време на „инцидента“ на пътеката бе постъпил правилно. Поведението му щеше да бъде непростимо, ако бе послушал онзи Джон от каменната ера, който се облича с мечешки кожи и размахва брадва от кремък. Пат щеше да възкликне: „Защо разваляш всичко?“, в случай, че бе последвал съвета на онзи простак, който по своето време може би е имал успех сред обществото, но не владееше изтънчените обноски на съвременните младежи.

Въпреки че се самоуспокояваше, той отново налегна веслата, с което си навлече неодобрението на Пат:

— По-бавно, не се състезаваш! Май ми показваш, че искаш час по-скоро да се отървеш от мен и да останеш сам.

— Не — избърбори Джон, макар че жадуваше да й възрази.

— Време е да се прибирам вкъщи. Ще те помоля да ме закараш до моста на река Скьрм, но няма да ти се разсърдя, ако откажеш. Може би си уморен.

През деня Джон беше шофирал до Лондон и обратно, но никога не се беше чувствал толкова бодър. Готов бе цяла вечност да гребе, стига с него в лодката да бъде Пат.

— Добре, ще те закарам.

— Греби по-бавно — помоли го тя. — Не ми се ще да профучиш край местата, които си спомням от детството си. Далеч ли е Убежището на призраците?

— Съвсем наблизо е.

— Тогава не бързай.

Крепостният ров, който опасваше Ръдж Хол, е бил изкопан по нареждане на първия от фамилията Кармоди по времето, когато се е налагало да се държат на разстояние неканените гости. След като в страната най-сетне се възцарил мир, първоначалното предназначение на рова било забравено. Всеки следващ собственик го разширявал, докато накрая тясната водна ивица се превърнала в езеро, осеяно с островчета. Непосветеният би си помислил, че отвъд внушаващите страх тисове, които Пат наричаше Убежището на призраците, се издига солиден насип, но всъщност между дърветата имаше тесен канал. Преминеше ли по него, лодката се озоваваше в поток, който криволичеше покрай тучни ливади и се вливаше в река Скърм.

— Джони, на колко години беше, когато за пръв път се осмели да гребеш нощем край Убежището на призраците? — попита Пат.

— На шестнайсет.

— Мисля, че беше много по-голям.

— Беше точно на шестнайсетия ми рожден ден.

Тя протегна ръка към клоните, надвиснали над езерото:

— А пък аз не бих го сторила дори сега. Сигурна съм, че измежду тисовете ще се покаже костелива ръка, обраснала с дълги черни косми, и ще ме сграбчи. Изтръпвам, защото ми се струва, че в момента ръката на призрака се протяга към шията ти. Питам се какво ли те потикна да проявиш нечуван героизъм през онзи незабравим ден…

— Нали се обзаложи с мен, че няма да го сторя.

— Нима? Забравила съм подробностите.

— Предизвика ме с подигравките си…

— Не думай. Излиза, че съм ти повлияла положително. Божичко! Колко е странно, че вече не сме деца, а зрели и променени хора, обаче езерото си е същото.

— Не съм се променил.

— Грешиш, Джони.

— Защо мислиш така?

— О… не знам.

Той престана да гребе. Беше решил да изкоичи истината от нея.

— Защо твърдиш, че съм се променил?

— Погледни, нещо се белее между дърветата. Сигурно са гъски.

На Джон не му беше до гъски. Държеше да разнищи въпроса докрай.

— Ни най-малко не съм се променил. И тогава, и сега… — Усети се на време и млъкна. За малко да каже, че е бил влюбен в нея тогава, и че до ден-днешен изпитва същото чувство, което, разбира се, щеше да развали всичко. — Не съм се променил — смотолеви и се изчерви.

— Тогава защо ме избягваш? Откакто съм се върнала в Ръдж, за пръв път те виждам и за целта трябваше да извървя два километра и да замерям прозореца ти с шепи чакъл. Някога ти едва ли не спеше пред вратата ми. Мислиш ли, че ми е приятно да ме зарежеш, сякаш не съществувам?

Джон се вцепени от ужас. Фактите, изложени от нейна гледна точка, говореха, че се е държал като безсърдечен грубиян. Живял бе със заблудата, че Пат ще се възхити от вежливото му и изтънчено поведение. Вярваше, че дълг на всеки мъж, отритнат от любимата, е да изпълзи в някой далечен ъгъл и да изчезне от живота й, докато времето заличи спомена за безочието му. Та нали именно поради тази традиция половината зверове в Африка са загинали млади-зелени от куршумите на ловци!

— Не подозирах…

— Какво?

— Че искаш да ме видиш.

— Разбира се, че искам. Слушай, хрумна ми нещо. Имаш да някаква спешна работа утре?

— Не.

— Тогава ела да ме вземеш с таратайката. Ще си устроим истински пикник като в доброто старо време. Татко няма да бъде у дома — поканен е на обяд. Ела около един. За час ще стигнем до Уенлок Едж. Природата там е прекрасна, дано и времето да не се развали. Какво ще кажеш?

В първия момент той не каза нищо. Чувствата, които бушуваха в гърдите му, не можеха да бъдат изразени чрез думи. Загреба усилено и лодката безшумно навлезе в реката. Сънливата Скърм я прие с отворени обятия — заради нейната радушност здравомислещите хора са я обявили за най-гостоприемната река в света.

— Съгласен ли си?

— И още как!

— Чудесно! Ще те чакам в един.

Скърм се плискаше в корпуса на лодката и тихо се кискаше. Беше добродушна и учтива река, свикнала да се усмихва под мустак като възрастен джентълмен, който се радва на щастието на младежите около себе си.

— Едно време си устройвахме чудесни пикници — замечтано промълви Пат.

— Вярно е — съгласи се Джон.

— Още не проумявам как си ме търпял — бях отвратително и глупаво момиченце, което все те командваше.

— Не е вярно — опроверга я Джон.

Сред сенките се очерта силуетът на стария мост. Джон насочи лодката към брега, а високите тръстики зашумоляха, сякаш в далечината тръбяха ловджийски рогове. Пат ловко скочи на сушата, наведе се и прошепна:

— Вече не съм онова отвратително хлапе. Може би някой ден ще го разбереш, ако проявиш достатъчно търпение. Лека нощ, скъпи ми Джони. Гледай да не забравиш за пикника.

Стопи се в мрака, а младежът подскочи, сякаш го бе ударил електрически ток. Разбира се, беше невероятно, но за миг бе изпитал усещането, че Пат го е целунала.

— Пат! — извика задавено.

Никой не му отговори — чуваше се само съненият смях и Скърм, която лениво криволичеше към мястото на срещата с добрата си приятелка Севърн, за да й разкаже за случилото се.

— Пат! — отново извика Джон и натисна веслата. Реката престана да се киска и изгъргори, сякаш протестираше срещу грубото му отношение. Носът на лодката се удари в брега и младежът скочи на сушата. Застана неподвижно и се ослуша, ала не долови нито звук. Внезапно опустелият свят беше обгърнат от гробна тишина.

След миг в мрака се разнесе едва доловим шум — Скърм отново се кискаше.