Скрито-покрито

I

На другата сутрин Джон спа до късно, а в мига на пробуждането се почувства щастлив както никога досега. Поради причина, която в момента му убягваше, светът около него се беше превърнал в най-прекрасното кътче на вселената. После в паметта му изплуваха събитията от предишната нощ и той с вик скочи от леглото.

Емили, която спеше като пън в кошчето си, тъй като бе скитала до ранни зори, сънено отвори едното си око. Обикновено се суетеше около Джон и му помагаше да се изкъпе и да се облече, но днес това не бе по силите й. Реши по-късно да му съобщи за човека, когото снощи беше видяла в парка, затвори око и отново потъна в сън.

Когато Джон излезе на двора, установи, че е пропуснал няколко часа от най-прекрасната утрин в световната история. Слънцето грееше ослепително, ветрецът шепнеше в клоните на кедровите дървета, пухкави облачета плуваха по кристалносиньото небе, а откъм фермата се чуваше кудкудякане на кокошки. Джон беше толкова щастлив, че изпитваше най-сърдечни чувства към всички Божи творения. Птиците наоколо бяха съвършени, никога не беше виждал толкова мили насекоми, дори кръжащата около носа му оса предизвика в сърцето му братска обич. А когато луксозният автомобил премина по моста над крепостния ров и Болт удари спирачки, младежът си каза, че това е най-симпатичният шофьор на света.

— Добро утро, Болт! — поздрави го радушно.

— Добро утро, сър.

— Къде си бил толкова рано?

— Господин Кармоди ме изпрати в Устършир да предам една чанта на гардероба на гарата. Ако отиваше в къщата, сър, ще бъдете ли така добър да му предадете квитанцията?

Джон с удоволствие се съгласи. Жалко, че шофьорът го молеше за толкова незначителна услуга, искаше му се да направи за него много повече. Реши, че трябва да е благодарен, задето му се удава да извърши едно добро дело, с което да ознаменува прекрасната утрин. Взе квитанцията и я пъхна в джоба си.

— Как си, Болт?

— Добре. Благодаря за вниманието, сър.

— Как е госпожа Болт?

— Добре. Благодаря за вниманието, сър.

— Как е детето?

— Добре е.

— А кучето?

— И то е добре, сър.

— Прекрасно! — възкликна младежът. — Превъзходно! Великолепно! Много се радвам. — Усмихна се до уши и се запъти към къщата. Колкото и възвишени да бяха чувствата му, стомахът му настояваше да получи своето и макар тази сутрин Джон да се чувстваше като на седмото небе, не беше толкова заслепен, че да се откаже от порция пържени яйца и чаша кафе. Като застана пред задната врата, си спомни, че не се е поинтересувал за канарчето на госпожа Болт, но вече бе пропуснал подходящия момент. Може би по-късно ще му се удаде случай да поправи пропуска си. Отвори вратата и тръгна към трапезарията, където го очакваше изобилие от пържени яйца и кафе. Преди да влезе, спря и нежно погали котката.

В трапезарията нямаш жив човек, ала по всичко личеше, че другите обитатели на къщата вече са закусили. Джон не беше разочарован от отсъствието им. Въпреки че изпитваше благоразположение към целия човешки род, предпочиташе да бъде сам. Всеки младеж, комуто предстои да прекара един прекрасен ден с любимата девойка, е мечтателно настроен и не му е до разговори. Понечи да си налее кафе, но очевидно хората преди него солидно се бяха подкрепили и каничката беше празна. Той позвъни, а когато икономът се появи, приветливо го поздрави:

— Добро утро, Стърджис. Моля те, донеси ми кафе.

Стърджис беше дребен човечец със снежнобяла коса, който от двайсет години кротко вехнеше на служба при господин Кармоди. Според Джон, който от малък беше свикнал с присъствието му, икономът си оставаше все същият болнав и съсухрен добродушен старец, на когото най-много подхождаше ролята на благородния възрастен джентълмен в някоя мелодрама.

— Божичко, как ме стреснахте, господин Джон! Мислех, че сте в Лондон.

— Върнах се снощи и много съм щастлив, че съм си у дома — сърдечно отговори младежът. — Как е артритът, приятелю?

— Болките са непоносими, сър.

Джон беше потресен. Как е възможно някой да страда през този прекрасен ден?

— Не думай! — възкликна.

— Тъй си е, господин Джон. Снощи почти не мигнах.

— Трябва да се разтриеш с нещо загряващо, да си легнеш и да се наспиш добре. Къде усещаш най-силна болка?

— В ставите, сър.

— Лоша работа. Бога ми, искрено ти съчувствам. Дано хубавото време се задържи — сигурно ще почувстваш облекчение.

— Дано, господин Джон.

— От сърце ти го пожелавам. Слушай, къде са останалите?

— Господин Хюго и младият джентълмен заминаха за Лондон.

— Вярно, как можах да забравя!

— Господин Молой и дъщеря му преди малко приключиха със закуската и сега се разхождат в градината.

— Добре. А чичо ми къде е?

— Заведе полицая в картинната галерия.

Джон смаяно го изгледа:

— Защо му е да води полицаи в галерията?

— Навярно заради обира.

— Обир ли?

— Не сте ли разбрали, сър, че през нощта тук е била извършена кражба?

Светът е устроен така, че съдбата дебне с бухалка почти зад всеки ъгъл, поради което щастието винаги е мимолетно. За броени секунди Джон се озова от седмото небе на земята.

— Боже мой!

— Голяма неприятност, сър. Ако разполагате с малко време, бих ви помолил…

Ала младежът не му обърна внимание. Почувства се като страж, който е заспал на поста си и е позволил на врага да се прокрадне покрай него в нощния мрак. Скочи на крака и възкликна:

— Отивам да разбера какво се е случило?

— Добре, господин Джон. Разрешете да ви съобщя нещо…

— Ще го отложим за друг път, Стърджис.

Хукна нагоре по стъпалата и влезе в галерията. Господин Кармоди и единственият полицай в Ръдж оглеждаха перваза на прозореца и преди да забележат, че вече не са сами, Джон установи безспорни доказателства за извършения обир. Няколко рамки, от които платната бяха изрязани, се взираха в него като слепи очи. Стъклото на шкафа беше счупено, а миниатюрите, които се съхраняваха вътре, липсваха. Солницата, която самата кралица Елизабет беше подарила на на Еймъс Кармоди, също бе изчезнала.

— Господи! — промълви младежът.

Господин Кармоди и човекът до него се обърнаха.

— Джон, каква изненада! Мислех, че си в Лондон.

— Върнах се снощи.

— Дали сте видели или сте чули нещо подозрително? — намеси се полицаят, който се казваше Моулд и бе сред най-глупавите хора в селото. Очите му бяха като кафяви локви, покрити с тънък слой мръсотия, но той се мъчеше погледът му да бъде проницателен, както подобава на служител на закона.

— Не — отвърна Джон.

— Как така?

— Не бях тук.

— Но нали току-що казахте, че сте се върнали снощи, сър? — съобразително отбеляза Моулд.

— Не бях в къщата! — нетърпеливо се тросна младежът. — Веднага щом се прибрах, излязох с лодката в езерото.

— Значи не сте видели, нито сте чули нещо подозрително, а?

— Не съм.

Полицаят, който беше наплюнчил върха на молива и се готвеше да запише показанията на Джон, разочаровано прибра бележника си.

— Кога се е случило? — попита младежът.

— Невъзможно е да се прецени — отговори Лестьр Кармоди. — Поради печално стечение на обстоятелствата след вечеря в къщата не е имало жив човек. Както знаеш, вчера сутринта Хюго и приятелят му заминаха за Лондон. Господин Молой и дъщеря му взеха колата и отидоха на театър в Бирмингам, а аз си легнах рано, защото ме измъчваше силно главоболие. След осем вечерта крадецът е имал възможност да се промъкне незабелязано. Мисля, че обирът е извършен малко преди полунощ.

— Как е влязъл?

— Безсъмнено през прозореца. Използвал е дървена стълба.

Едва сега Джон забеляза, че стъклото на прозореца е изрязано.

— За съжаление — продължи чичо му, — макар и много ценни, откраднатите предмети не са с големи размери, което е улеснило престъпника. Безсъмнено той вече е далеч оттук заедно с плячката си, нищо чудно дори да е в Лондон.

— Тез неща застраховани ли бяха? — поинтересува се полицаят.

— Да. Колкото и да е парадоксално, Джон вчера предприе пътуване до столицата, за да увеличи застраховката. Надявам се, че си уредил въпроса, скъпи мой племеннико.

— Да — разсеяно отвърна младежът. Като всеки, който се е озовал на местопрестъпление, и той търсеше улики.

— Хей! — възкликна ненадейно.

— Какво? — в един глас попитаха чичото и полицаят.

— Видяхте ли ей това?

— Разбира се — побърза да отговори господин Кармоди.

— Аз пръв го видях! — не остана по-назад Моулд.

— Сигурно престъпникът си е порязал пръста, докато се е прехвърлял през перваза.

— И аз стигнах до същото заключение — отбеляза полицаят.

Откритието на екипа Моулд-Кармоди-Джон бе кървав отпечатък от пръст върху перваза на прозореца и като толкова много открития на този свят на пръв поглед изглеждаще много по-важно, отколкото беше. Младежът заяви, че отпечатъкът е важно веществено доказателство, но Лестър попари ентусиазма му, като отбеляза невъзможността да се претърси цяла Англия за човек с порязан пръст.

— Разбирам — разочаровано промълви Джон.

Полицай Моулд побърза да каже, че пръв се е досетил за тази невъзможност.

— Не ни остава друго — примирено въздъхна Лестър Кармоди, — освен да телефонираме в полицейското управление в Устършир. Не очаквам да сторят чудо и да открият откраднатите вещи, но се налага да спазим формалностите. Ела с мен, Моулд.

Двамата излязоха. Според Джон селският полицай не приемаше възторжено идеята, че има по-големи капацитети от него в борбата с престъпността. Чичо Лестър пък бе приел случилото се с изключително мъжество. Мнозина на негово място щяха да изпаднат в истерия или в отчаяние, но той бе запазил спокойствие, което говореше за силния му характер.

Младежът внимателно огледа помещението с надеждата да открие нови и по-убедителни улики. Но като новак в детективската работа не можеше да прецени кое е улика и кое не е. Може би престъпникът е оставил следи, но как да ги различи? Шерлок Холмс беше способен да открие важна улика дори в пепел от пура. За доктор Уотсън оставаше неблагодарната работа да снеме отпечатъка и да го приложи към веществените доказателства. Джон беше принуден да признае, че от него няма да излезе прочут детектив, а само бледо копие на доктор Уотсън. Осъзнаваше, че дори не е на нивото на най-некадърния детектив от Стокланд Ярд. Размишленията му бяха прекъснати от появата на иконома.

II

— А, ти ли си? — без особен ентусиазъм измърмори младежът. Изглежда, Стърджис се канеше да дърдори празни приказки, а когато човек се е съсредоточил върху важен проблем, не му се ще наоколо да се навъртат изкуфели икономи.

— Възможно ли е да поговорим, господин Джон?

Разбира се, че беше възможно, макар перспективата да не го радваше. Уважаваше белите коси на Стърджис, но бедният старец беше избрал неподходящ момент за откровенията си.

— Както вече ви казах, снощи почти не мигнах от болки, господин Джон.

Едва сега младежът разбра, че скъпо ще плати за любезността си. В миговете, когато му се струваше, че всички хора по света са негови по-малки братя, бе съвсем естествено и дори неизбежно да прояви жив интерес към артрита на Стърджис. Ала сега горчиво съжаляваше. Всички мозъчни клетки му бяха необходими за откриване на улики; непростимо бе да освободи от работа част от тях, за да изслуша оплакванията на болнавия старец. С доста студен тон той се поинтересува дали икономът е опитал лечение със средства, препоръчвани от народната медицина.

— Дълго не можах да заспя, господин Джон — упорито продължи старецът.

— Онзи ден прочетох във вестника, че понякога ужилвания от пчели помагат против артрита.

— Ужилвания от пчели ли?

— Да, така пишеше във вестника. Киселината, съдържаща се в жилото, изтегля киселината или каквото там причинява подуването на ставите.

Стьрджис замълча, а Джон предположи, че следващият му въпрос ще бъде къде да намери пчели, които хубавичко да го нажилят. Ала старецът не възнамеряваше да се оплаква от болежките си. Пред Джон стоеше Стърджис — икономът, който милее за Ръдж Хол, не грохналият Стърджис, който страда от артрит.

— Много мило от ваша страна да се интересувате от здравословното ми състояние, сър, но всъщност исках да поговорим за обира.

Младежът веднага наостри уши и стана много по-любезен:

— Главата ми не побира как се е случило, Стърджис. Очевидно престъпникът е проникнал в къщата през прозореца и е излязъл по същия начин.

— Не е вярно, господин Джон. Тъкмо за това исках да поговорим. На излизане той слезе по стълбището.

— Какво? Откъде знаеш?

— Видях го, сър.

— Така ли?

— Да, господин Джон. Видях го, защото болките ми попречиха да заспя.

Угризенията, които младежът беше почувствал, научавайки за обира, бяха несравними с терзанията, които изпита сега. С лека ръка бе причислил иконома към изкуфелите дърдорковци, само защото имаше глуповато изражение, а като говореше, блееше като овца. Не беше разбрал, че този благороден човек, който не бе виновен, че природата го е наказала с грозновато лице, нито че гласните му струни са засегнати от напредналата възраст, е бил машината на Бога (Приспособление, използвано за пръв път в гръцките амфитеатри. Когато героят в пиесата изпадне в безизходица, от небето се спуска стол, окичен с цветя, героят сяда на него и се озовава в безопасност, т.е. спасен е от Бога. — Б. пр.), изпратена му от Всевишния да му помогне при разкриване на престъплението. Не съществуват писмени доказателства, че се е случвало някой да потупа иконома си по главата като послушно куче, но Джон едва се въздържа да стори точно това, създавайки прецедент.

— Видял си го, така ли?

— Да, господин Джон.

— Как изглеждаше?

— Не съм сигурен, сър.

— Как така? Какви ги говориш?

— Ами… всъщност не го видях.

— Нали току-що заяви, че си зърнал лицето му?

— Така е, сър, но само в известен смисъл.

Младежът започна да губи търпение. Ето че предчувствието не го е подвело — старецът напълно е изкуфял и не знае какво говори.

— Как така в известен смисъл? — попита доста рязко.

— Ще ви обясня, господин Джон…

— Започни от самото начало.

Стърджис нервно погледна към вратата и заговори, снишавайки глас. Сега говорът му беше като блеене на овца, на която са запушили устата с памук:

— Снощи почти не мигнах, господин Джон. Накрая болката стана нетърпима. Мятах се в леглото и размишлявах, и след като дълго мислих, внезапно си спомних как веднъж господин Хюго бе така добър да се осведоми за здравето ми и спомена, че в някои случаи изпиването на чаша чисто уиски облекчава болката.

Джон кимна. Дотук историята беше съвсем правдоподобна. Според братовчеда му уискито беше сигурен цяр както за болки в ставите, така и за разбити сърца.

— Хрумна ми, че поради извънредните обстоятелства господин Кармоди няма да се разсърди, ако си налея една глътка. Станах, облякох си халата и тъкмо се канех да сляза по стълбата и да отида в трапезарията, чух особен звук.

— Какъв по-точно?

— Кихащ звук, господин Джон. Стори ми се, че някой киха.

— Много интересно. Карай нататък.

— Бях порязан.

— Какво? А, бил си поразен. Ясно. Какво се случи после?

— Известно време останах в неподвижност. После на пръсти се приближих до вратата на картинната галерия, защото ми се стори, че звукът идва от тази посока. В този момент човекът кихна два-три пъти — явно беше настинал. После чух стъпки, приближаващи се към вратата.

— Какво направи?

— Хукнах нагоре по стълбището, сър. Ако само преди час някой ми беше казал, че ще се движа толкова пъргаво, нямаше да му повярвам. Вратата на галерията се отвори, излезе човек, който носеше чанта и електрическо фенерче. Видях лицето му едва когато слезе по стълбите.

— Значи наистина си го видял!

— Да, сър. И бях порязан.

— Защо? Нима е бил човек, когото познаваш?

Икономът отново сниши глас:

— Почти съм сигурен, че беше доктор Туист, който онзи ден ни гостува.

— Доктор Туист ли?

— Да, господин Джон. Реших да го опазя в тайна от полицая и да не казвам на никого освен на вас, защото зърнах онзи човек само за миг, както бихте се изразили вие — току-виж после ме е осъдил за клевета. Затуй когато господин Моулд ме разпитваше, му казах, че не съм чул нищо, тъй като съм бил в стаята си. Честно да си призная, страхувах се не само че ще ме осъдят за клевета, щото не смея да се закълна, че е бил онзи доктор, ами и как ще погледне господарят на идеята ми да използвам уискито му като цяр за артрита. Много ще съм ви признателен, ако не споменете пред чичо ви за намерението ми, сър.

— Бъди спокоен, гроб съм.

— Благодаря, сър.

— А сега искам да остана сам и да обмисля положението.

— Добре, господин Джон.

— Постъпи правилно, като сподели тайната с мен.

— Благодаря, сър. Ще слезете ли в трапезарията да закусите, сър?

Младежът пренебрежително махна с ръка — изобщо не му беше до храна.

— Не ми се закусва. Остави ме да помисля.

— Добре, господин Джон.

Когато остана сам, младежът застана да прозореца и намръщено се загледа навън. Сега мозъкът му работеше с бързина, на която биха завидели много професионални детективи. За пръв път, откакто беше превързал раната на Хюго, той осъзна, че историята, разказана от братовчеда му, не е била несвързано бръщолевене. Сведенията, които току-що беше получил от иконома, потвърждаваха думите на Хюго, че доктор Туист е възнамерявал да извърши обир в Ръдж Хол.

Всъщност кой е този Туист? Откъде е дошъл? Заселил се е в Устършир под претекст, че ръководи санаториум, но дали „Стройни и здрави“ не е фасада за прикриване на тъмни дела? Та нали ежедневно пресата осведомява за учени с престъпни наклонности, които винаги намират благовиден предлог за извършване на престъпленията…

Внезапно в полезрението му попаднаха господин Молой и красивата му дъщеря, които се разхождаха край крепостния ров. Джон си помисли че това е пръстът на съдбата. В момента най-много му се искаше да сподели подозренията си с някой разумен и светски човек като Томас Молой, от когото тайно се възхищаваше. Интелигентният американец сигурно ще му даде най-мъдър съвет.

Той излезе от галерията и тичешком слезе по стълбите.

III

Господин Молой посрещна младежа с обичайната си престорена любезност. Тази сутрин и той изпитваше топли чувства към цялото човечество, каквито бе изпитвал Джон допреди половин час.

— Виж ти кой се е върнал! — възкликна и широко се усмихна. — Как ви се отрази пътуването до големия град, млади момко?

— Изкарах добре, благодаря. Трябва да ви кажа…

— Навярно вече знаете за снощния инцидент.

— Да. Тъкмо за това искам…

— Нямате представа колко се разтревожих — прекъсна го събеседникът му. — За зла участ след вечеря с Доли отидохме на театър в Бирмингам и престъплението е било извършено в наше отсъствие. Осмелявам се да твърдя — добави, а лицето му придоби заплашително изражение, — че ако бях в къщата, крадецът нямаше да припари в галерията. Имам остър слух и точен мерник, господин Карол, повярвайте ми. Само гениален престъпник би успял да ми се изплъзне.

— Бас държа, че е така — обади се чаровната Доли. — Жалко за хубавите вещи. Онзи тип не е оставил никакви следи, така ли?

— Откриха на перваза на прозореца кървав отпечатък от палец, малката ми, нищо повече. Безполезна следа, не мислиш ли? Невъзможно е да арестуваш всички в Англия и да провериш дали някой е порязал палеца си.

— Божичко, каква беда! — въздъхна Доли. — Жалко, че никой не е видял крадеца.

— Някой го е видял — намеси са Джон. — Тъкмо за това искам да поговорим. Човек от прислугата чул подозрителен шум, излязъл от стаята си и забелязал престъпника да слиза по стълбата.

Ако до този момент двамата го слушаха с половин ухо, сега цялото им внимание бе приковано в него. Красивата госпожица цялата се превърна в слух, а Томас Молой се олюля, очевидно от облекчение.

— Видял ли е лицето му? — извика Доли.

— В-в-видял ли го е? — повтори баща й, който от радост едва говореше.

— Да. Случайно да познавате човек на име Туист?

— Туист ли? — изпелтечи господин Молой и сбърчи чело. — Туист… Познавам ли този Туист, миличка?

— Името ми е някак познато — призна госпожицата.

— Управител е на санаториума „Стройни и здрави“, който се намира на трийсетина километра от тук. Заведението е специализирано за хора, които искат да възвърнат добрата си форма. Моят чичо прекара там няколко седмици.

— Да… разбира се, чувал съм господин Кармоди да споменава приятеля си Туист. Но…

— Научих, че онзи ден въпросният господин е посетил имението. Прислужникът, за когото ви говорех, го е видял, а сега твърди, че именно той е крадецът.

— Но това е невъзможно, нали? — промълви господин Молой, който от радостно вълнение още не можеше да си поеме дъх. — От думите ви съдя, че този Туист е добър приятел на вашия чичо. Защо ще краде, след като има доходна работа?

Доводите му обаче не успяха да отклонят Джон от следата. Доктор Уотсън може да е пипкав и муден, но захване ли се с нещо, упорито го преследва докрай.

— Мислил съм по въпроса. Признавам, че отначало ми се стори абсурдно. После стигнах до заключението, че най-доброто прикритие за един мошеник и крадец е да се захване с почтена работа, което ще отклони от него подозренията на местните хора.

Господин Молой поклати глава:

— Теорията ви е прекалено фантастична, драги ми Карол.

Джон започваше да се пита дали не е надценил здравомислието на американеца, ала все пак не се отказа да сподели с него намеренията си:

— Така или иначе прислужникът е сигурен, че крадецът е бил именно Туист, ето защо съм решил да поогледам отблизо този човек. Измислил съм правдоподобно извинение да го посетя. С чичо ми имат разногласия относно сумата за престоя в санаториума. Ще кажа на Туист, че съм поискал среща с него, за да обсъдим спорния въпрос.

— М-м-много хубаво — изпелтечи Томас Молой. — Обаче…

— Прекрасна идея! — Доли внезапно засия. — Личи си, че сте много умен. В никакъв случай не бива да позволите на този Туист да се усъмни, че го подозирате.

— Именно — изпъчи се Джон, който беше поласкан от похвалата. Изглежда, че красивата девойка бе по-схватлива, отколкото беше предполагал.

— И още нещо — разпалено продължи Доли. — Не забравяйте, че онзи субект, ако наистина е извършил обира, е порязал пръста си. Установите ли, че доктор Туист се разхожда с превързан палец или показалец, ще имате сигурно доказателство за вината му.

Младежът възхитено я изгледа и кимна:

— Благодаря за съвета. Не се сещах за порязания пръст. Исках само да проверя дали Туист е хремав.

— Хрем-хрем… — заекна господин Молой.

— Разбирате ли, престъпникът е бил хремав. Моят източник съобщи, че онзи непрекъснато е кихал.

— Пипнахме го! — радостно възкликна Доли. — Ако докторът има порязан пръст и хрема, със сигурност е извършил обира. Остава само да му махнете залепените изкуствени бакенбарди и да кажете: „Аз съм детектив Хокшоу!“ Хей, хрумна ми нещо. Качваме се във вашата кола и още сега отиваме в „Стройни и здрави“. Ако ви придружавам, подозренията му ще бъдат приспани. Ще му обясним, че моят брат напоследък си е похапвал доста обилно, поради което ми се иска известно време да му бъде забранен достъп до храна. Убедена съм, че сте на вярна следа. Обзалагам се на един милион долара, че този Туист е злодей. Имате право — най-доброто прикритие за един мошеник и крадец е да се захване с почтена работа. Не се бавете, господин Карол. Пригответе колата и да потегляме.

Джон се поколеба. Макар въодушевено да се бе захванал с издирването, не беше забравил, че този ден е посветен на по-възвишени преживявания, отколкото разследването на загадъчния доктор Туист.

— Трябва да бъда тук в един без петнайсет — промълви нерешително.

— Защо?

— Защото трябва.

— Какво ви притеснява? Та нали няма да останем с дни при този Туист! Хубавичко ще го огледаме, после ще се приберем по живо, по здраво и ще съобщим за него в полицията. Казвате, че санаториумът се намира на трийсетина километра от тук, значи ще се върнем преди дванайсет.

— Имате право — съгласи се Джон. — Веднага ще изкарам колата от гаража.

Той забързано се отдалечи. Вече гледаше с други очи на госпожица Молой. Вярно е, че никога не би се влюбил в девойка като нея, нито би я поканил в Ръдж Хол, но тя безсъмнено притежаваше някои положителни качества, например ум като бръснач.

Соупи Молой обаче беше на диаметрално противоположно мнение относно ума на своята спътница в живота. Очите му едва не изхвръкнаха от орбитите, от гърлото му се изтръгна задавен стон.

— Няма страшно, глупчо — самоуверено заяви Доли и невъзмутимо го изгледа.

Соупи най-сетне си възвърна способността да говори:

— Няма страшно ли? Как да не е страшно? Страшно е и още как! Защо го подсети за порязания…

— Чуй ме! — прекъсна го тя. — Този глупак и без това си беше навил на пръста да посети Чимп. За нищо на света нямаше да го разубедим. Пък и не е сляп — сто на сто щеше да забележи превързания му пръст. А сега е убеден в моята почтеност и си въобразява, че сме в комбина.

— Каква полза от това?

— Ще ти обясня. Повярвай ми, знам какво правя. А сега тичай да ми донесеш шишенцето със сънотворното. Хайде, нямаме време за губене!

Също както в дъждовен ден сред облаците проблесва късче синьо небе, при споменаването на вълшебната дума „сънотворно“ мрачното лице на господин Молой се озари от искрица надежда.

— Не се безпокой, Соупи. Имам план. Веднага щом потеглим, ще телефонираш на Чимп и ще го предупредиш за нашето посещение. Кажи му, че съм взела шишенцето с приспивателно и тайно ще му го дам, когато пристигнем. От него се иска да сложи няколко капки в някаква напитка и да се погрижи младият глупчо да изпие няколко глътки.

— Загрях, малката ми — благоговейно прошепна господин Молой, сякаш бе обикновен войник от армията на Наполеон, който слуша как великият пълководец разяснява тактиката си за предстоящата битка.

Ала все пак го измъчваха съмнения. Безкрайно се възхищаваше от способностите на нежната си половинка, но знаеше, че в моменти на типично за младостта й въодушевление е склонна да пренебрегва подробностите. — Миличка, смяташ ли, че постъпваш благоразумно? Не забравяй, че не сме в Чикаго. Съгласен съм, че ще приспиш този юнак, но рано или късно той ще се събуди и ще вдигне страхотна патардия…

— Не бой се, помислила съм и за това. Не знам дали Чимп поддържа многоброен персонал, но все има някакви помощници. Предай му да им каже, че една млада дама ще доведе брат си, който е склонен да буйства, затуй трябва да му дадат приспивателно и да го затворят под ключ, та да не нарани някого. Така ще се отървем от младия глупак достатъчно дълго, че да приберем стоката и да духнем. Повтарям — нямаме време за губене, след като Чимп се остави да го разконспирират. Още днес трябва да изчезнем от тук. Гледай, като замина, да не се улисаш в бране на цветя из полето. Не мърдай от телефона — скоро ще ти се обадя. Ясно ли е?

— Миличка — прочувствено изрече господин Молой, — винаги съм казвал, че ти сече пипето, и ще го твърдя до гроб. Дори да живея милион години, пак няма да измисля такъв гениален план.

IV

След около час старшина Фланъри, който се бе разположил под сянката на един бряст в градината на „Стройни и здрави“, вдигна поглед от романчето, служещо за отмора на претоварения му мозък, и установи, че към него се приближава олицетворение на младостта и красотата. Беше врял и кипял в тези неща и от пръв поглед разбра, че девойката, прекосяваща моравата, е сред малобройните представителки на нежния пол, за които казваме, че са съвършени. Роклята от бежова коприна прилепваше към стройното й тяло, а когато непознатата се приближи и старшината видя очите й с цвят на лешник, в гърдите му затрептя нежна струна. Той пъргаво скочи на крака, отдаде чест, машинално засука мустак и избоботи:

— Прекрасна утрин, госпожице.

Стори му се, че непознатата го гледа така, сякаш внезапно се е сбъднала най-съкровената й мечта, което го изпълни с трепет. Осъзнаваше, че красавицата едва ли ще го помоли да бъде неин верен рицар и да й направи услуга, но ако по чудо това се случи, с радост щеше да й се подчини. От първия миг, в който бе зърнал Доли, старшината се бе превърнал в неин покорен роб.

— Сигурно вие сте един от асистентите на доктор Туист — изчурулика видението в прилепнала бежова рокля.

— Аз съм единственият му помощник, госпожице. Позволете да се представя — старшина Фланъри е на вашите услуги.

— Вие се грижите за пациентите, така ли?

— Точно така, госпожице.

— Значи на вас ще бъде поверен бедният ми брат. — Тя тежко въздъхна и се просълзи.

— Брат ли? Вие ли сте дамата, която…

— Доктор Туист предупреди ли ви, че ще доведа горкичкия ми брат?

— Да, госпожице. Онзи, дето…

Сепна се и замълча. Замалко да се изпусне и да произнесе в присъствието на тази богиня вулгарната фраза „онзи, дето трепа хората“.

— Същият — промълви тя. — Ясно е, че вече знаете за него.

— Знам само, че преди малко докторът ме повика да ме извести за пристигането на една дама с нейния брат, който се нуждае от специални грижи. Предупреди ме, че може да ме повика на помощ, щото този тип… този пациент бил наклонен към изнасилие.

— Брат ми наистина е склонен към насилие — въздъхна Доли. — Дано да не ви нарани.

Старшина Фланъри сви в юмруци пръстите си, които бяха като кебапчета, и изпъчи мощната си гръд. Усмихна се на наивността на това крехко създание и избоботи:

— Няма опасност да ме контузи, госпожице. Имам опит с… — Отново спря тъкмо навреме, преди да оскърби слуха й със съществителното „откачалки“, сетне добави: — …подобни случаи на нервно разстройство. Освен това докторът ще му даде сънотворящо, а като се събуди, брат ви вече ще е под ключ.

— Разбирам. Подходът ви е правилен.

— Вържи лудия, та да е мирно селото, както казва пословицата — мъдро отбеляза старшината. — Ако нещата могат да се уредят по мирен начин, защо да се прилага изнасилие? Откога господинът е в това състояние?

— От години.

— Отдавна е трябвало да го вкарате в луд… в някой приют, госпожице.

— Настанявах го в какви ли не заведения, но той все успяваше да избяга. Много се безпокоя за него.

— Не бойте се, госпожице. Няма начин да избяга от „Стройни и здрави“.

— Не го познавате — много е умен.

На върха на езика му бе да заяви, че не само брат й е умен, но не го направи не поради прекалена скромност, а защото в този момент погълна някакво насекомо. Закашля се, а когато се поуспокои, откри, че събеседницата му е преминала към друг аспект на проблема:

— Оставих го насаме с доктор Туист. Питам се дали съм постъпила разумно.

— Успокойте се, госпожице. Погледнете — прозорецът е отворен, а кабинетът се намира на приземния етаж. Ако джентълменът реши да се прояви, докторът ще извика, а аз мълниевносно ще му се притека на помощ.

Младата жена възхитено го изгледа:

— Много по-спокойна съм, след като се запознах с вас, господин Фланъри. Слава Богу, че докторът има служител като вас. Убедена съм, че сте незаменим при опасни ситуации.

— И други са на същото мнение — каза старшината, засука мустак и скромно се усмихна.

— Всъщност най-много се притеснявам от реакцията на брат ми, когато се събуди и разбере, че вратата на стаята му е заключена. Много е умен, повярвайте. Настанила го бях в приют, в който ми обещаха, че няма да допуснат бягството му, но той успял да заблуди пазача. Казал му, че е от едно богато семейство, живеещо в околността, и че е бил затворен по погрешка.

— На мен такива не ми минават, госпожице.

— Сигурен ли сте?

— Абсолютно. Всеки, който упражнява тази професия, бързо научава, че не трябва да вярва на пациентите. Представа си нямате колко изобретателни са някои господа. Вчера например адмирал Ръгби Ръд се просна на земята след физкултурните упражнения, заяви, че го стяга сърцето и ме помоли за глътка бренди. Да знаете само с какви хули ме обсипа, като го залях с една кофа студена вода… Винаги съм нащрек, госпожице. Не бих повярвал и на собствената си майка, ако се лекуваше тук. Няма смисъл да спориш с пациентите, да ги убеждаваш, че са дошли доброволно и че плащат добри пари, за да ги държим на разстояние от всякакви спиртни напитки и обилна храна. Те не мислят за друго, освен как да ни изиграят.

— Някой опитвал ли е да ви подкупи?

— Не, госпожице — печално въздъхна старшината. — Сигурно от пръв поглед разбират, че съм неподкупваем.

— Брат ми сигурно ще ви предложи пари.

— Колко… колко жалко — промърмори Фланъри, като отново успя да замаже положението. — Но скоро ще му стане ясно, че е безполезно.

— Няма да ги приемете, нали?

— Кой, аз ли? Как да приема пари и да злоупотребя с вашето доверие?

— Ще ви дам двойно повече, отколкото той ви предложи. Много държа да остане тук и съм сигурна, че ще го предпазвате от изкушенията. — Тя свенливо се усмихна и добави: — Моля ви да приемете това в знак на моята признателност.

Старшината съгледа чека в ръката й и очите му светнаха. Посегна към хартийката и същевременно запротестира:

— Не, не, госпожице… Не трябва…

— Зная. Но настоявам да приемете. Страхувам се, че моят брат ще ви създаде много главоболия.

— Назначен съм, за да се справям с главоболията — заяви безстрашният старшина. — За това ми плащат. Пък и джентълменът няма да е във възможност да върши бели, след като го сложим под ключ. Не се безпокойте, госпожице. Ще направим от брат ви нов човек. Ще…

— О! — възкликна Доли.

От прозореца на приземния етаж се показа доктор Туист и така изкрещя, че гласът му заглуши жуженето на пчелите и на другите насекоми:

— Фланъри!

— Тук, сър.

— Веднага ела!

— Не мърдайте от тук, госпожице — бащински посъветва старшината. — Нищо чудно да има изнасилие.

V

Когато след пет минути Доли влезе в кабинета, нищо не подсказваше, че между стените му се е разразила битка. Масата беше здрава и читава, килимът идеално опънат. Столовете си стояха на местата, дори стъклото на картината не беше счупено. Очевидно операцията беше протекла според плана и проблемът с Джон Карол бе уреден по възможно най-тактичния начин, както би се изразил старшина Фланъри.

— Всичко наред ли е? — попита тя.

— Ъ-хъ — отвърна Чимп, но гласът му трепереше. Той беше единственото нещо в кабинета, което не изглеждаше както винаги. Лицето му беше добило зеленикав оттенък, често преглъщаше, сякаш кост бе заседнала в гърлото му. Целия си живот беше прекарал извън закона, но по природа бе миролюбив човек и мразеше онези страни на професията си, свързани с упражняване на насилие. Смяташе за насилие упояването на почтени посетители и Соупи едва го беше убедил, че това е абсолютно наложително. Беше притеснен, подскачаше при най-лекия шум.

— Какво стана?

— Ами… изпълних дословно инструкциите на Соупи. Когато ти излезе, с младежа си поговорихме. Съгласих се на отбив от сметката на чичото, после предложих на госта питие и тайно пуснах в чашата му приспивателното. Отначало си помислих, че няма да му подейства.

— Така си е, не действа моментално. Не чувстваш нищо, докато не кимнеш или не се опиташ да станеш. Тогава те зашеметява, като да са те фраснали с железен прът.

— Сигурно е кимнал, защото внезапно се свлече на земята и повече не помръдна. — Чимп преглътна. — Страхувам се да не е… Сигурна ли си, че капките са безопасни?

Доли с презрение изгледа недостойния представител на уж силния пол:

— Разбира се, че са безвредни. Не ме мислиш за убийца, нали? Нищо му няма на момчето, ще се оправи.

— Не съм сигурен. Ако бях представител на застрахователно дружество, като нищо щях да изплатя на роднините му застраховка живот.

— Като се събуди, ще го измъчва силно главоболие, това е всичко. Ама и ти си голям паникьор — как е възможно да не знаеш как действат тези капки?

— Никога не съм бил замесен в груба игра — целомъдрено отбеляза Чимп. — Да го беше видяла как се просна, и ти щеше да си изкараш акъла. Досущ приличаше на мъртвец…

— Бъди мъж, Чимп!

— Ами че такъв съм си.

— Тогава бъди нещо друго, но се стегни. Пийни едно уиски.

— Добре — пооживи се господин Туист. Ръцете му още трепереха, но без произшествия наля в чашата си уиски и сода.

— Какво направи с тленните останки? — поинтересува се Доли.

Чимп, който тъкмо поднасяше чашата към устните си, я остави обратно на масата. Не одобряваше да се говори с подигравателен тон по сериозни въпроси.

— Престани да се шегуваш. Лесно ти е да твърдиш, че младежът ще се събуди със силно главоболие, но аз се питам дали изобщо ще се събуди.

— Престани да хленчиш! Разбира се, че ще се събуди!

— Но дали на този свят, или на онзи, как мислиш?

— Изгълтай питието си, глупчо, и си приготви друго, по-силно — посъветва го тя.

Доктор Туист я послуша и установи, че лечението му действа благотворно.

— Нямаш повод да се оплакваш — продължи Доли с присъщия си оптимизъм. — Патардията ти е повлияла добре — май си се отървал от настинката.

— Вярно, бе! — възкликна Чимп. — Вече не кихам.

— Жалко, че не успя да се излекуваш малко по-рано — нямаше да имаме толкова неприятности. Доколкото разбрах, по време на обира си се скъсал да кихаш и си вдигнал цялата къща на крак, а прислугата те е наблюдавала от стълбището.

Чимп се олюля:

— Нима някой ме е видял снощи?

— Разбира се. Соупи не ти ли го съобщи по телефона?

— Почти нищо не разбрах от бръщолевенето му. Господи! Какво ще правим?

— Не бери грижа. Вече го направихме. Най-трудното е зад гърба ни. Погрижихме се за тленните останки…

— Престани!

— Добре, де, след като обезвредихме младежа, непосредствената опасност е отстранена. Между другото, къде е той?

— Фланъри го занесе в таванската стая. Не знам за какво са я използвали, но прозорците са с решетки.

— Вратата здрава ли е?

— Изработена е от дъб и е много солидна. Разбирали са си от работата онези, дето преди векове са строили къщите в Англия. Големи майстори са били. Само слон може да разбие тази врата.

— Значи всичко е наред. Ето какво ще направим, Чимп… — Тя млъкна и се ослуша. — Какъв е този шум?

— Къде? — стресна се доктор Туист.

— В коридора. Провери дали зад вратата не се е спотаил някой.

Чимп безшумно прекоси стаята и широко отвори вратата. Коридорът беше празен. Той се огледа в двете посоки, а Доли, която бе пуснала нещо в чашата му, доволно се облегна на стола и промълви:

— Извинявай. Причуло ми се е…

Туист отново седна до масата. Лицето му беше изкривено от тревога.

— Иска ми се да не се бях забърквал в тази каша! — възкликна внезапно, обзет от самосъжаление. — Знаех си, че враната не вещае нищо добро…

— Престани да се вайкаш! — сряза го Доли. — Не стига, че ни изнуди и сега ще получиш лъвския пай, ами не преставаш да цивриш. Да не очакваш да те утешавам, да те галя и да ти бъда втора майка? Захвана се с работата по свое желание. Ще вземеш шейсет и пет процента от печалбата. Какво повече искаш? Нищо лошо не ти се е случило… поне засега.

Искаше му се да я попита за какво намеква с това „за сега“, но вниманието му беше погълнато от много по-важен въпрос.

— Какво ще правим сега?

— Ще се върнем в Ръдж Хол.

— За да приберем стоката, нали?

— Да. После изчезваме.

Планът напълно съвпадаше с най-съкровените желания на доктор Туист. Замисли се за тлъстата сума, която щеше да получи, и настроението му се повиши. Грабна чашата от масата и я пресуши, както би сторил някой смел бандит, после се изкиска:

— Междувременно Соупи ще е приспал стареца, а?

— Именно.

— Ами ако не успее? — попита Туист и почувства как безпокойството отново загриза сърцето му. — Представи си, че няма възможност да го стори…

— Винаги се намира начин да прецакаш някого. Би трябвало да го знаеш от собствен опит.

Чимп прие думите й като комплимент и се изкиска:

— Вярно е, драга моя.

Кимна самодоволно и в следващия момент върху тила му се стовари метален прът или горният етаж на къщата. Краката му се подкосиха и той бавно се свлече на пода. Едва сега Доли разбра колко истина е имало в твърдението му, че Джон Карол е изглеждал така, сякаш застрахователите му са на чиста загуба. Самият Алекзандър Туист не изглеждаше по-различно. Доли въздъхна и тъй като имаше добро сърце, взе възглавничка от креслото и я пъхна под главата му.

Едва след това се приближи до масичката с телефона и със спокоен глас помоли телефонистката да я свърже с Ръдж Хол.

— Соупи, ти ли си?

— Да.

Тя одобрително се усмихна на бързината, с която се беше обадил. Скъпият й съпруг сигурно беше чакал с ръка на слушалката.

— Слушай, скъпи…

— Целият съм слух, малката ми!

— Нещата са под контрол.

— Отстрани ли младока?

— Разбира се, миличък. Чимп също е вън от играта.

— Какво говориш? Чимп ли?

— Точно така. Нали не смяташе да му дадем лъвския пай от печалбата? До гуша ми дойде от неговите шейсет и пет процента! Капнах му малко сънотворно в чашата и той заспа като младенец. Почакай, връщам се веднага. — Тя остави слушалката, от която звучаха хвалебствените слова на съпруга й, след секунда отново я взе: — Ало?

— Защо прекъсна, скъпа? Заплашва ли те някаква опасност?

— Не. Току-що видях лилии в някаква ваза и сложих една в ръката на Чимп. Сега досущ прилича на мъртвец. Слушай внимателно, Соупи, тук съм уредила всичко, но и ти трябва да побързаш, не да дрънкаш празни приказки. Ще замина за Лондон с колата на Карол и ще отседна в „Белвидере“. Ще вземеш стоката и ще дойдеш в хотела. Ясно ли е?

— Ама… миличка…

— Сега пък какво те притеснява?

— Как да изнеса плячката?

— Божичко, все трябва да те уча! Нали можеш да шофираш? Като тръгвахме към санаториума, колата на стария Кармоди беше в задния двор и сигурно още е там. Взимаш чантата с вещите и казваш на шофьора, че господарят го вика. После се качваш на колата и отиваш в Бирмингам. Оставяш автомобила пред гарата и взимаш влак. Елементарно, нали?

Настъпи продължително мълчание — господин Молой беше занемял от възхищение.

— Скъпа моя — прошепна накрая, — няма втора като теб. Искам да ти кажа, че…

— Ще ми го кажеш в Лондон. Сега много бързам.