Слуга на Империята

9. Засада

Кейоке даде знак да спрат.

Първите натоварени с коприна фургони зад него изскърцаха и тъпчещите на място впрягове нийдра разпръснаха жълтеникава прах на вятъра. Кейоке примига, за да махне зрънцата пясък от очите си. Коленете го боляха от толкова дълго носената тежка броня и гърбът му се беше схванал. „Остарявам вече за полеви кампании“, помисли той.

Но воинът в него надделя. Нито възраст, нито умора се отразиха на стойката му, щом извърна острия си поглед към пътя напред. За мъжете, които стояха в стегнати редици зад офицерите си, Кейоке беше същият като винаги: груба обрулена от слънце и ветрове фигура, изсечена сякаш от несъкрушима скала.

Пътят напред се виеше като намотано въже пред издатините на напукан гранит. Пръстта лежеше разровена там, където дъждовният сезон бе издълбал почвата, раздрана от копитата на нийдра и колелата на керваните. Но възвишението пред прохода не беше празно, както трябваше да е. На фона на замъгленото от прахта небе Кейоке долови движение и блясък на огряна от слънцето зелена броня. Съгледвач се беше задържал, за да изчака кервана, сигурен знак, че нещо не е наред.

Кейоке махна на новоповишения си Ударен водач, нисък мъж с белег на веждата, казваше се Дакати.

— Предай заповед: всички в готовност.

Заповедта беше излишна. Воините стояха стегнато, с ръце на дръжките на мечовете. Бяха вървели в постоянна готовност, откакто напуснаха приятелските граници. Никой не се беше успокоил от това, че дните течаха без произшествия, нито беше изгубил бдителността си заради умората от избутването на фургони, затънали в разровените бразди на зле поддържаните планински пътища. Тези земи гъмжаха от разбойници и бяха оформени от боговете удобно за засада.

Най-отличните войници на Мара бяха избрани да охраняват скъпоценната коприна до Джамар, защото макар срещу лъжливия керван да се очакваше нападение, той беше защитен от голяма сила. Наложеше ли се малкият отряд на Кейоке да влезе в бой, всеки воин трябваше да се сражава като двама. А никой не се съмняваше, че съгледвачът, чакащ горе на пътя, означава беда. Съгледвачите бяха мъже, които някога бяха обикаляли същите тези хълмове като сиви воини. Познаваха всяка пътечка и нямаше да се уплашат от сенки.

Кейоке махна широко с ръка и съгледвачът горе изчезна и след малко се появи от крайпътните храсти безшумно като движена от слънцето сянка. Спря пред Бойния водач и кимна отсечено в знак на почит.

— Докладвай, Виало — каза Кейоке. Тялото му можеше да усеща бремето на годините и службата, но паметта му все още беше остра: помнеше имената на всичките си войници.

Съгледвачът хвърли неспокоен поглед нагоре по склона и заговори.

— Често съм ловувал тук, сър. Преди да падне вечерта, птици мулаки и коджир би трябвало да летят над езерото отвъд онзи хребет. — Посочи обагрената от слънце гора. — А санаро, лай и други пойни птици не би трябвало изобщо да са затихнали в този час. — Погледна Кейоке многозначително. — Не ми харесва тишината, и звукът на вятъра също.

Кейоке избута шлема си назад, та полъхът на вятъра да изсуши потта по косата му, а след това, бавно и преднамерено, коравите му пръсти стегнаха каишката под брадичката. Воините ветерани на Акома разбраха, че командирът им се подготвя за бой.

— Други птици гнездят в онези дървета, така ли?

Виало се усмихна широко.

— Големи птици, командире. С кучешки опашки вместо пера.

Дакати облиза неспокойно устни.

— Минванаби или разбойници?

Усмивката на Виало се стопи.

— Сиви воини биха стояли настрана от този отряд.

— Минванаби значи — каза Кейоке. — Къде според теб ще ни ударят?

Виало се намръщи.

— Един умен командир би ни пресрещнал отвъд следващото възвишение. — Посочи хребета, който се издигаше като нож, врязан в маранята на късния следобед. — Някъде на средата нагоре по склона от другата страна на следващата долина пътят отново рязко тръгва нагоре и лъкатуши покрай стръмни оврази.

— Врагът ще държи по-високия терен, докато ние, под обстрела на лъковете, ще сме принудени да подкараме нийдра нагоре през скалите, за да се измъкнем. — Бистрите очи на Кейоке се вгледаха в очите на Виало. — Точно там бих ударил аз, с оставен назад отряд, който да запуши долината откъм тила и да ни отреже възможността да се изтеглим. — Огледа се. — Най-вероятно заемат позиция зад нас точно сега.

Зад редиците изнервени войници измуча нийдра. Изскърцаха хамути, един колар изруга и се чуха приближаващи се тичащи стъпки.

— Отвори път! Връща се съгледвач! — извика някой отзад.

Редиците се раздвоиха и през тях залитна воин, пребледнял и задъхан.

— Командире!

Кейоке се обърна към него със спокойствие, каквото не изпитваше.

— Докладвай.

— Войници на пътя зад нас. — Мъжът си пое дъх. — Може би сто, сто и петдесет. Корязун твърди, че е разпознал офицера им. Минванаби.

— Проклятие! — измърмори Кейоке, хвана задъхания вестоносец за рамото и добави: — Добре се справи. Прикрито ли се придвижва тази войска?

Боецът забърса с длан плувналото си в солена пот чело.

— Маршируват открито. Преценихме броя им по облака; прах, който вдигат.

Очите на Кейоке се присвиха и той заключи отсечено:

— Това не е разбойническа банда. Това е военен отряд, най-малко сто души, за да ни вкарат в капана.

— Ако отпред ни чака засада, а зад нас се приближава войска… — почна Дакати.

— Значи знаят, че идваме — довърши Кейоке. Изводите бяха смразяващи, но безполезни, освен ако някой не оцелееше, за да предупреди лейди Мара, че от домакинството й има изтичане на информация. — Не искам да изоставим фургоните с коприна, но ако не го направим, всички сме жертва на Червения бог и коприната така и така е изгубена. Ще…

Виало го докосна по лакътя и го спря.

— Командире — каза тихо някогашният сив воин. — Може да има друг изход.

— Какъв?

— Знам една пътека между канарите до подножието на възвишението. Води до тесен каньон, използвахме го за лагер. Фургоните не могат да минат, но коприната може да се скрие, а позицията поне предлага надежда. Има само един вход и може да се брани с много малко хора.

Кейоке се намръщи.

— Колко дълго можем да издържим там? Достатъчно ли, за да известим лейди Мара? Или да повикаме Люджан на помощ?

Виало отвърна откровено:

— Вест до господарката ни, може би. Достатъчно дълго, докато дойде помощ? Минванаби могат да пробият, ако са готови да понесат ужасно клане.

Дакати се плесна по бедрото в изблик на гняв.

— Къде е честта ни, ако изоставим това, което се заклехме да пазим?

— Фургоните тъй или иначе са изгубени — отсече Кейоке. — Не можем да ги защитим и да издържим срещу сто души на открито. — По-важно беше Мара да разбере, че Минванаби имат достъп до тайните й. Да, по-добре беше да се укрепят за отбрана и да пратят вестоносец.

„Мъдростта на Лашима дано ни напътства всички“, помоли се Кейоке наум, а на глас каза високо:

— Има по-добри начини да защитим оказаното ни доверие, отколкото да се бием и да умрем, преди да позволим на врага да заграби плячката. — И бързо започна да дава заповеди.

Слугите се разбързаха да скрият скъпоценните топове коприна в цепнатините в скалите. Имаше място обаче само за една трета. Керванът отново заскърца към загърнатата от сенките на късния следобед долина.

Щом стигнаха равното, спряха. Кейоке примижа назад към обагрено в златото на залеза небе. Билото бе загърнато в облак прах. След миг дотича съгледвач и потвърди мрачното му предчувствие.

— Войници. На Минванаби им омръзна да чакат — докладва задъхано съгледвачът. — Вероятно мислят, че вдигаме лагер тук.

Кейоке сви устни, махна с ръка за внимание и извика:

— Трябва да побързаме.

Съжали, че го няма Папевайо, с неговата интуиция. Но Папе беше загинал, докато защитаваше Мара от наемния убиец на Минванаби. Кейоке се надяваше да постигне поне това. Не хранеше илюзии: знаеше, че всеки воин тук най-вероятно ще срещне Червения бог на острието на вражеско оръжие.

Разтовариха коприната и я скриха сред дърветата, разпрегнаха Нийдрите, обърнаха фургоните на една страна и вдигнаха барикада, зад която заеха укритие двайсет стрелци — доброволци, приели да се бият до смърт, за да спечелят време за останалите да се изтеглят в каньона на Виало. Това, че убежището можеше и да не съществува или че бившият сив воин може да е сбъркал мястото му, предвещаваше сигурна гибел, но никой не го спомена.

Слънчевата светлина бързо напусна долината, но се задържа по височините ярка като топнати в позлата пръсти. Прахта, вдигната от войската на Минванаби, усили сумрака долу още повече.

— Всички да вземат толкова коприна, колкото могат да носят — нареди Кейоке. Виало го погледна озадачено и той поясни: — Топовете плат може да се използват да спират стрелите или да се вдигне стена срещу атаката. Хайде, води ни по-бързо до този каньон.

Войниците с топове коприна на рамо тръгнаха между коларите и слугите, които подкарваха с камшици наплашените животни през скалистите зъбери и гъстите храсталаци.

Когато луната изгря, отрядът стигна до тясно дефиле, пресичащо пътеката. Диви лози бяха увили дърветата, сякаш искаха да ги удушат, а от задавената от бурени земя от двете страни стърчаха канари.

— Каньонът е точно пред нас, може би на три хвърлея с лък от ей онази скала — каза Виало и посочи.

Кейоке присви очи в сумрака и видя една надвиснала над пътеката канара. Вдигна ръка и колоната зад него спря.

Птица нададе зов и замлъкна. Нямаше как да се разбере с пера ли е покрита, или с броня. Кейоке докосна двамата най-близки войници по раменете и им посочи да тръгнат напред.

— Застанете на пост ето там. В мига, в който видите, че идват след нас, единият от вас да ме извести.

Двамата оставиха товара си и заеха позицията, без да възразят. Кейоке похвали храбростта им наум и съжали, че няма време да им каже нещо повече. Но думите не можеха да смекчат неизбежното: когато Минванаби настъпеха към позицията им, единият щеше да затича да предупреди, а другият щеше да загине, за да осигури на приятеля си достатъчно преднина, за да стигне. Мара щеше да се гордее с тях, помисли с тъга Бойният водач.

Закатериха се по пътеката. Движеха се в полумрака като хора, подгонени от демони. При една теснина в скалите, където всеки трябваше да пропълзи на четири крака и да му подадат след това товара, а нийдра трябваше да бъдат подкарани насила да скочат долу, Кейоке махна на Виало да се отделят настрана и попита:

— Какъв шанс имаш да се прокраднеш оттук и да стигнеш до господарката ни?

Виало сви рамене в сдържана цуранска скромност.

— Познавам района добре, командире. Но в тъмното и с войниците на Минванаби настъпващи от всички страни? И на сянка ще й трябва благоволението на боговете, за да мине незабелязано.

Жалното мучене на нийдра за миг заглуши мисълта му. Кейоке се огледа и посочи една скална издатина.

— Тогава се качи там горе и се скрий. След като псетата Минванаби подминат, избери подходящия момент и притичай до главния път. Гледай бързо да стигнеш до имението. Кажи на лейди Мара къде скрихме стоките. Когато стане ясно, че Минванаби ще пробият, ще запаля коприната, която носим. Ако имаме късмет, враговете ще помислят, че сме унищожили всичко, за да не им оставим плячка. Но най-важното, кажи на господарката, че сме предадени. И че сигурно в имението има шпионин. Върви.

Виало кимна отривисто и се закатери. Горе на канарата смъкна шлема си, присви се, за да не го видят враговете, които скоро щяха да минат отдолу, и подвикна:

— Дано боговете ви опазят, командире. Пратете много псета Минванаби в залите на Туракаму тази нощ!

Кейоке кимна отсечено и отвърна:

— Дано Чочокан води стъпките ти.

Луната се скри зад ръба на черните скали и нощта стана още по-тъмна. Насекоми зацвърчаха в леса, в който не се чуваше песен на нощни птици, а вятърът зашепна тайни в листата. Мъжете се движеха като призраци през загърнатото в мъгла дефиле, стъпалата им се хлъзгаха да намерят опора върху мокри корени и покрити с мъх канари.

Най-после стигнаха и Кейоке огледа каньона, където щяха да дадат отпор. Мъжете разтовариха коприната и започнаха да вдигат барикада от канари, дънери и пръст. Слуги заклаха животните и струпаха още ритащите трупове в дига, за да осигурят укритие от стрелците. Нощният въздух се насити с миризмата на прясна кръв и още по-тежката воня на животински изпражнения.

Кейоке заповяда да насекат един от труповете и да накладат огън, за да изпекат месото — войниците не можеха да се бият на празни стомаси. Накрая струпаха топовете скъпоценни коприни пред дъното на каньона. Вдигнати пред стръмната скална стена, красивите многоцветни платове щяха да послужат за барикада, зад която да отстъпят в разгара на последния отпор.

Накрая, прегракнал от викане, Кейоке коленичи пред малкия вир под водопадчето, което се плискаше от недостъпна цепнатина в ръба на каньона. Развърза шлема си, изми сбръчканото си лице и погледна ръцете си, които го предаваха с треперенето си. Не беше уплашен. Водил беше твърде много битки, за да го е страх от смърт от оръжие. Не, друго беше — старостта и умората, и жалостта за Господарката караха пръстите му да треперят, неподвластни на волята му. Провери меча си, после ножовете в каниите, и когато вдигна очи, видя водоносчето с ведрото и черпака — чакаше ред до ручея. Трепереше, макар да държеше раменете си изправени като мъж.

Горд с най-малкия член на отряда си, Кейоке Каза:

— Имаме достатъчно вода, за да издържим колкото трябва. Дай на войниците да се напият хубаво.

Момчето се усмихна колебливо.

— Да, командире.

И натопи ведрото в малкия вир. Беше готово да умре за Господарката като най-коравия войник.

Кейоке се надигна и огледа лагера — слугите, клекнали около димящите огньове, воините на стража по барикадите. Нямаше никаква отпуснатост. Въздъхна. Знаеше, че не може да направи нищо повече, освен да обиколи и да насърчи мъжете, чийто живот вече се измерваше в часове.

Изяде парче недопечено месо от нийдра, в чиито сокове нямаше никакъв вкус, и каза на готвача, който прибра празната му чиния:

— Ти ще си моят говорител пред слугите. Ако Минванаби пробият и последните ни войници паднат, загребете горящите главни и ги хвърлете в коприната. След това се хвърлете срещу Минванаби, за да ги принудите да ви убият с мечовете си и да ви дарят с доблестна смърт.

Готвачът наведе глава в знак на покорна благодарност.

— Удостояваш ни с висока чест, командире.

Кейоке отвърна с усмивка:

— Вие ще удостоите с чест своята Господарка и своя дом, като изпълните заповедите си. В това трябва да сте като воини.

Старият мъж, чието име Кейоке не можеше да си спомни, заяви:

— Няма да провалим доверието на Господарката Мара, командире.

Кейоке се беше разпоредил по един мъж на всеки трима да се изтегли в дъното на каньона и да се нахрани бързо. Втората група бе привършила с яденето и вече третата заемаше местата си. Ударен водач Дакати се задържа и попита с едва потисната тревога:

— Каква е тактиката, командире?

Кейоке огледа за последен път тясното дефиле, вмирисано вече на леш и обагрено в сиво, черно и примигващо оранжево от пламъците на огньовете. Не можеше да се направи нищо повече, така че той отвърна отсечено:

— Чакаме. После се бием.

С бдителност, усвоена през годините като разбойнически главатар, Първи ударен водач Люджан огледа периметъра. Луната светеше твърде ярко, а низините покрай речния път бяха открити, мястото никак не му харесваше за решителен бой. Но равният терен му даваше предимството, че можеше да види приближаващия се враг, а имаше под своя команда всеки войник, който можеше да бъде заделен от имението на Мара. Щеше да е нужен масиран щурм на поне три отряда воини, за да пробият през подредените в кръг фургони. Минванаби трябваше да хвърлят в боя не по-малко от петстотин души, за да са сигурни в победата. Въпреки това стомахът му се беше свил. Отново прегледа защитата си и не намери нищо нередно. Готвачите почистваха след вечерята. Мрачните му предчувствия не намаляха, а само се усилиха — битката отдавна вече трябваше да е започнала.

Да, Минванаби вече трябваше да са ударили. Утре призори керванът му щеше да стигне до портите на Сулан-Ку. Донесението от шпионина на Аракаси гласеше, че нападението е сигурно. А за опитния във военните дела ум на Люджан най-вероятното място за засада беше един горист завой на пътя, който бяха подминали без произшествия предния следобед. С това оставаше нощна атака, защото бе немислимо Минванаби да се опитат да ги нападнат в града.

Отново огледа пътя. Инстинктите му крещяха, че нещо не е наред. След като нямаше какво да прави, а не можеше да легне да спи, обиколи защитата и както бе направил само преди няколко минути, размени по дума-две с войниците на пост, които вече се изнервяха от многократните му проверки. Тревогата му затрудняваше бдителността им, знаеше го, но не можеше да се спре.

Мина през тесния проход между гърбовете на стражите си и редиците покрити с кожи фургони, заслонили централните огньове, оградите за нийдра и мъжете, които спяха на смени. Фургоните бяха натоварени с чували тиза, а за заблуда под едно уж лошо затегнато покривало се показваха два топа коприна. Платът лъщеше на лунната светлина, гладък като вода и с разкошно качество.

Люджан опипа меча си. Непрекъснато превърташе в ума си това, което знаеше, и не можеше да се измъкне от едно и също заключение: в забавянето на атаката нямаше никакъв смисъл. Ако не нападнеха сега, Минванаби трябваше да чакат, докато керванът не излезе от портите на южния път към Джамар. А това щеше да е глупаво заради възможността стоката да бъде натоварена на баржи и пратена към Джамар по вода. Възможно ли беше Минванаби да са пратили две сили, едната по брега, а другата на лодки, за да ги нападнат в реката? Имаха достатъчно воини, да. Но сражение по бързото течение на Гагаджин Щеше да създаде трудности…

— Командире! — изсъска един от стражите.

Мечът на Люджан напусна ножницата си сякаш по своя воля. Ударният водач на Акома вложи в гласа си спокойствие, каквото не изпитваше.

— Какво има?

— Някой идва!

Люджан се вгледа и видя какво му сочи боецът — самотна фигура далече на пътя.

— Залита като пиян — каза войникът.

И наистина, приближаващият се мъж едва се крепеше на крака.

— Не е пиян — каза Люджан и се намръщи. — Изтезаван е.

— Кой го направи? — попита Люджан.

Мъжът примига.

— Вода — прошепна хрипливо, сякаш беше крещял с цяло гърло и дълго. Нито една част от тялото му не беше пощадена. Грозните рани разказваха всичко, раздрани по ръбовете от приложените киселини; ръката, увита в дрипите от ризата, беше станала на почерняла обгорена буца месо, без нокти на пръстите; кожата по най-чувствителните места се беше издула на тъмносини мехури. Този, който го беше изтезавал, беше истински майстор в нанасянето на болка — макар да беше оцелял, мъжът, сигурно се беше молил да влезе в залите на Туракаму.

— Кой си ти? — попита Люджан.

— Трябва да я предупредя — настоя непознатият трескаво.

— Да я предупредиш?

— Да. Трябва да предупредя господарката…

Люджан се наведе над него.

— Коя е господарката ти?

— Лейди Мара…

Люджан вдигна глава и попита застаналите около тях войници:

— Познавате ли този човек?

Един воин от стария гарнизон на Акома заяви, че никога не го бил виждал и че познавал всички слуги на имението.

Люджан махна на всички да се отдръпнат, наведе се и прошепна в ухото на ранения:

— Акаси цъфтят…

Мъжът се надигна с усилие от одеялото, на което го бяха сложили да легне, и впери трескавите си очи в Люджан.

— … в двора на моята господарка — промърмори в отговор. — Най-острите тръни…

— … пазят мили цветове — довърши Люджан.

— Богове, вие сте Акома — промълви мъжът с облекчение. За миг сякаш бе готов да посрами честта си и да заплаче.

— Ти си един от агентите на Господарката — тихо каза Люджан.

Мъжът успя да кимне едва доловимо.

— Допреди няколко дни. Аз… — Изохка и присви очи от болка. — Аз съм Канил. Служех в домакинството на Минванаби. Поднасях храна на масата на Десио и стоях до него, за да изпълнявам желанията му. Много от… — Гласът му заглъхна.

Колкото може по-нежно, Люджан промълви:

— Бавно. Не бързай. Имаме цяла нощ да слушаме.

Раненият слуга поклати глава сякаш да възрази и изгуби съзнание.

— Извикайте лечителя да го свести!

Лечителят дотича и отвори кутията си с лекове и превръзки. Бързо приготви лекарство със силна миризма и го притисна до носа на изпадналия в безсъзнание агент. Той се надигна със стон и запримигва.

— Как те разкриха? — попита Люджан.

— Не знам. Първият съветник, Инкомо, някак е разбрал, че съм агент на Акома.

Люджан се намръщи. Освен Началника на шпионите само четирима души в домакинството на Акома — Мара, Накоя, Кейоке и той самият — знаеха сменяните на произволни интервали пароли, които можеха да докажат самоличността на агент на Акома. Не можеше да пренебрегне вероятността този човек да е натрапен от Минванаби. Само Аракаси щеше да знае със сигурност. Ако изтезанията бяха изтръгнали паролата от истинския агент, всеки от многото воини на Минванаби можеше да се е съгласил да изтърпи изтезанията, за да навреди на Акома.

Канил се вкопчи немощно в китката му.

— Не знам как ме разкриха. Повикаха ме и ме отведоха в онази стая… — Преглътна с усилие. — Изтезаваха ме… Загубих съзнание, а когато се свестих, бях сам. Нямаше стражи. Не знам защо. Може би са мислели, че съм мъртъв. Много войници на Минванаби тичаха да се качат на лодки и да преплават през езерото. Измъкнах се от стаята и се скрих в една товарна лодка. Припаднах, а когато се свестих, флотилията беше пристанала в Сулан-Ку. Успях да се измъкна в града.

— Ударен водач Люджан — намеси се лечителят. — Ако продължиш да го разпитваш, може да не оцелее.

Щом чу името му, Канил потрепери и прошепна:

— О, богове! Това е лъжливият керван!

Само ръката на Люджан, стегнала се на дръжката на меча, издаде стъписването му. Той се наведе над ранения и прошепна в ухото му:

— Защо Началникът на шпионите те е уведомил за тази заблуда?

Канил отвърна също шепнешком:

— Не го знам от Аракаси. Минванаби знаят! Смееха се и се хвалеха, че са узнали за плана на лейди Мара, докато ме изтезаваха.

Смразен от този отговор, Люджан настоя:

— Знаят ли за истинския товар с коприна?

— Да. Пращат триста души да я вземат.

Люджан се изправи. Едва се сдържа да не запокити шлема си на земята и извика:

— Проклети богове!

След това, усетил извърналите се към него любопитни очи, махна на лечителя и войниците да се отдалечат. Вятърът раздуха пламъците на огъня и пръсна искри. Люджан подхвана Канил за тила и доближи лицето му към своето, за да могат да говорят, без никой да ги чуе.

— В името на душата и живота ти — знаеш ли къде?

Канил потрепери. Очите му бяха изцъклени.

— На пътя през планината Киамака, отвъд границата на Тускалора, в място, където фургоните трябва да се изкачат нагоре от падината към западния хребет. Това е всичко, което знам.

Люджан се взря в обезобразеното от враговете лице. Мисълта му заработи с яснота, която го спохождаше в критични мигове, и той запрехвърля в ума си всяка клисура, долчинка и дере, които помнеше из планините, където беше водил някога своята банда сиви воини. Имаше много места, които една войска можеше да използва за засада. Но само едно, удобно за скриване на три пълни отряда, отговаряше на описанието. Като насън Люджан промълви:

— Преди колко време псетата на Минванаби подминаха Сулан-Ку?

— Ден, може би два. Не мога да кажа. Припаднах и не знам колко време съм бил в безсъзнание — час, а може би цял ден.

Затвори очи, твърде изтощен, за да може да каже повече. Целта, която бе поддържала силата му, бе изпълнена с донасянето на съобщението. Люджан положи отпуснатата му глава върху зацапаните с кръв одеяла. Лечителят дотича да се погрижи за ранения.

Люджан довърши пресмятанията си и с едва сдържан гняв извика така, че гласът му можеше да разбуди и мъртвите:

— Вдигай лагера!

На притеснения помощник-командир до себе си нареди:

— Назначи патрул и фургон да откарат този човек до лейди Мара, а след това задели половин отряд, за да откарат фургоните безопасно до складовете в Сулан-Ку на разсъмване.

Офицерът отдаде чест.

— Слушам.

— Останалите тръгваме веднага — отсече Люджан.

Не си направи труд да обяснява. Всяка секунда бе важна. Ако Минванаби нападнеха Кейоке в прохода, имаше само едно място, където Акома да окажат съпротива. Разбойническият каньон бе познат на съгледвачите. Но в разгара на засадата и битката щеше ли някой от тях да намери възможност да спомене за съществуването му? „Проклятието на Туракаму“, помисли Люджан. Коприната можеше вече да е изгубена, а Кейоке в този момент можеше да е труп, зяпнал с невиждащи очи към звездите. Само глупак щеше да може да се надява на спасение, а само още по-голям глупак щеше да рискува още два отряда… но Люджан не можеше да помисли за никаква алтернатива, освен да действа.

Защото Люджан обичаше Мара с отдаденост, по-дълбока от живота: тя го беше върнала към честта от безсмисленото съществуване на сив воин. А Бойният водач, на когото Люджан бе започнал да се възхищава с привързаността, която син изпитва към баща си, беше попаднал в капана на Минванаби. Кейоке беше приел разбитите войници от бандата на Люджан, все едно че бяха родени в зеленото на дома Акома и беше подкрепил повишението му в Първи ударен водач с честна преценка, каквато малцина мъже съхраняваха на стари години. Кейоке беше нещо повече от командващ офицер — беше учител с рядък талант да споделя и да слуша.

Загледан на юг с присвити очи, Люджан викна на бойците си:

— Тръгваме! И ако трябва да откраднем всяка лодка и баржа в Сулан-Ку, за да се прехвърлим на юг, ще го направим! До разсъмване искам да сме на реката, а преди да е изтекъл денят, искам да избиваме псета в подножията на Киамака!

Гората беше безмълвна. Не се чуваше зов на нощни птици, а високият стръмен ръб на каньона спираше дори шепота на вятъра. Освен за краткия час, в който луната бе прекосила тесния резен небе отгоре, тъмнината беше неумолима.

Кейоке отхвърли всякакви молби да разпалят отново огньовете, въпреки че на тази височина въздухът беше смразяващ и леко облечените слуги трепереха. Войниците се опитваха да дремнат в пълно снаряжение върху влажната земя, докато други стояха на пост и се вслушваха внимателно.

Само нежелани звуци стигаха до ушите им: изстъргването на откъртени камъни и приглушеното пъшкане на катерачи, опитващи стените на каньона в тъмното. Врагът беше дошъл, но жестокото изчакване не свършваше.

Кейоке остана на барикадата, със студено като изваяно от старо дърво лице. Обречен да води сражение в място, което никога не беше виждал на дневна светлина, Бойният водач се молеше оценката на Виало да е вярна: че скалите са твърде стръмни за спускане. Засега не можеше да направи нищо повече, освен да праща стражи, които да проследят трополенето на камъчета, откъртени от дебнещите горе. Веднъж войниците му бяха възнаградени от приглушения вик и изтупване на паднало тяло. Трупът, който се беше проснал долу в каньона, беше облечен дрипаво, но личеше, че е прекалено охранен и твърде добре снаряжен, за да е разбойник. Оръжията му бяха първокласни и подпечатани със знака на оръжейник, добре известен в провинция Сцетак. Повече доказателства не бяха нужни. Тази работилница снабдяваше Минванаби от няколко поколения.

Кейоке примижа нагоре към звездите. Избледняваха. Утрото наближаваше и скоро врагът щеше да има достатъчно светлина, за да мята стрели. Кейоке знаеше, че ако срещу него се окаже Бойният водач на Минванаби Ириланди, ще разположи стрелци срещу всякаква контраатака — една от предсказуемите склонности на Ириланди беше винаги да е готов за контраофанзива. Щом се разсъмнеше, стрелците му щяха да започнат да стрелят безразборно в дефилето. Повечето стрели щяха да падат безвредно, но някои можеше и да поразят цели. Втора, но не по-малко притеснителна грижа беше липсата на билки и мехлеми. Фургоните не караха много продоволствие и с войниците не пътуваха лечители.

Щурмът започна, когато небето на изток изсветля до нефритенозелено. Първата вълна войници на Минванаби връхлетя барикадата с боен вик, който разтърси утринната тишина. Можеха да настъпват само по четирима в редица през скалистия проход и опитът им да изкатерят заграждението им донесе бърза смърт от мечовете и копията на Акома. Но продължаваха да напират, катереха се върху мъртвите си и издъхващи другари на кръвожадни вълни. Поне дузина войници на Минванаби паднаха, преди първият воин Акома да бъде ранен. Докато мечът му падаше от ръката му, друг проби с рамо напред, за да заеме мястото му.

Близо час врагът нападаше безуспешно барикадата и губеше хора — дотук стотина. Акома имаха само десетина ранени и един-единствен загинал.

Минванаби като че ли искаха на всяка цена да превземат каньона. Но защо? Каньонът беше защитим, но също така беше и капан. Минванаби щяха да платят скъпо, за да влязат, но Акома щяха да загинат, ако се опитат да го напуснат. Нападател, който не е притиснат да бърза, щеше да направи по-добре, ако стои и чака, докато защитниците не се изтощят. Кейоке си припомни какво знае за противника: Ириланди изобщо не беше глупав — беше достатъчно компетентен, за да остане Боен водач на Минванаби близо две десетилетия, — а сега почти със сигурност действаше под заповедите на Тасайо. Защо трябваше толкова опитни във военното дело хора да хабят стотици мъже? Да вземат коприната нямаше да е смъртоносен удар за Акома и със сигурност не струваше живота на толкова бойци, които щяха да бъдат пожертвани, преди слънцето да стигне зенита. Трябваше да има някаква причина, но каква?

Притеснен, Кейоке остави въпросите, на които нямаше отговор, и подмени войниците на предната линия — оглеждаше оръжията и бронята им и ги окуражаваше. После огледа оплисканите с кръв сменени войници, които смъкваха шлемовете си и миеха плувналите си в пот коси и лица в ручея. Реши да ускори подменянето. Минванаби можеха да пращат само по четирима души едновременно срещу барикадата, но неговите хора капваха бързо срещу все новите и нови противници. По-добре беше да ги сменя по-често.

Изведнъж зад редиците на Минванаби се надигна вик, но не последва никакъв щурм. Вместо да пратят нови войници, Минванаби неочаквано отстъпиха.

— Може би им омръзна да гледат как хората им загиват за нищо — каза задъхано Дакати.

Кейоке сви рамене уклончиво. Отстъплението не беше в стила на Ириланди — и със сигурност не и на Тасайо.

— Може би. Но защо тогава бяха достатъчно готови на жертви до този момент?

Изведнъж във въздуха изхвърча нещо, полетя към тях, тупна на земята и се затъркаля. Всички се пръснаха, за да не би да е топка, пълна с жилещи насекоми — стара обсадна хитрина.

Беше някаква торба. Кейоке даде знак и Дакати тръгна да я огледа. Вдигна я и я развърза. Лицето му посивя.

— Главата на Виало.

— Така си помислих. — Гласът на Кейоке не издаде, че изпитва същия безнадежден, безпомощен гняв. „Мара — помисли си, — с Аяки сте в ужасна опасност, а не мога да направя нищо, за да ви помогна“.

Също толкова ясно осъзнал заплахата за дома Акома, Дакати добави:

— Сложили са и въже, за да разберем, че са го обесили, преди да му отрежат главата.

При споменаването на толкова безчестен край Кейоке едва потисна трепета си.

— Виало им е казал, че е дезертьор, несъмнено. Може да е обесен, но е умрял храбро. Ще засвидетелствам това пред самия Червен бог.

Дакати кимна и попита:

— Какви са заповедите ти, командире?

Кейоке не отговори веднага. Беше неизмеримо уязвен от съдбата на вестоносеца. Каньонът беше запушен. Никой не можеше да се измъкне, за да предупреди Мара за шпионина в дома й.

— Просто се бием и убиваме колкото може повече Минванаби — каза той горчиво. — Ще умрем като мъже на Акома.

Дакати отдаде чест.

Атаките продължиха през целия ден, спираха само за да могат Минванаби да се прегрупират и да пращат свежи бойци в теснината. Вече не се преструваха, че са разбойници — редиците, които връхлитаха срещу заграждението, носеха оранжево-черна броня. Отдадени ревностно на задачата си, вражеските воини се хвърляха срещу защитниците Акома. Умираха и умираха и кръвта им намокри пръстта и я превърна в хлъзгава кал. Минванаби не бяха единствените жертви. Акома също падаха, вярно, по-бавно, но броят им се смаляваше неумолимо.

Кейоке преброи единайсет убити и още седем ранени толкова тежко, че не можеха да служат повече. Пресметна, че това е струвало на Минванаби десет пъти повече мъртви и тежко пострадали. Повече от боен отряд убити врагове щяха да се вдигнат и да запеят в негова прослава, когато душата му се изправеше на съд пред Червения бог, но го отчайваше, че ще бъде пратен пред него в поражение, че господарката му може така и да не разбере, че сигурността й е накърнена, преди да е станало твърде късно. Защото макар Люджан да се учеше много бързо и Кейоке да разчиташе на него като годен приемник за Боен водач, все още не беше изпитан в големи битки и обучението му не беше приключило.

Реши, че няма полза да се измъчва повече с тези мисли, и попита старшия слуга:

— Как са запасите ни?

Мъжът се поклони.

— Ако войниците минат на минимален порцион, храната ще ни стигне за няколко дни.

Кейоке помисли за миг, после каза:

— Не минимален. Двоен. Съмнявам се, че ще оцелеем няколко дни. Минванаби изглеждат решени да хвърлят човешки живот както пияница харчи центурии в кръчмата.

От устието на каньона се надигнаха викове. Кейоке бързо се обърна натам и мечът му изсвистя от ножницата с бързината на рефлекса. Войници на Минванаби бяха успели да заемат позиция на една издатина зад бойните си редици и обстрелваха защитниците Акома, принуждавайки ги да залегнат, докато нападателите при барикадите хвърляха щитове върху телата на падналите си другари, за да могат да прехвърлят по тях барикадата и да нахлуят в каньона.

Първият опитал се да скочи войник на Минванаби падна, пронизан от чакащо го копие, но убилият го войник бе поразен от стрела. Кейоке се обърна и извика на Дакати:

— Приготви се за излаз!

Мъжете с дакати се стегнаха в плътни редици, а Кейоке извика на войниците при барикадата:

— Изтегляй се!

Защитниците отстъпиха в плътен ред и двама войници Минванаби скочиха в разчистеното пространство зад барикадата, но рухнаха, прободени от стрелите на Акома. Стърженето на камъни и пращенето на набитите между тях клони отекна от стените на каньона, докато Минванаби се мъчеха да пробият през барикадата. Кейоке даде команда и двама мускулести слуги задърпаха въжетата, вързани за единия край на тежък дънер, главната опора на заграждението. Дънерът се наклони и барикадата поддаде. Клони и камъни изригнаха навътре и загубилите опора войници на Минванаби нападаха по очи.

Кейоке изръмжа в мрачно задоволство, докато Дакати поведе отряда си в атака срещу объркания и разкъсан фронт на нападателите. Свежият резерв на Акома изтласка авангарда назад. Въздухът засвистя от стрели, толкова нагъсто, че засенчиха слънчевата светлина, биеща безмилостно отгоре. Враговете не можеха да се развърнат в теснината и гъстотата им ги превръщаше в лесни мишени. След няколко мига оранжево-черните стрели спряха.

Минванаби отстъпиха и Кейоке изпрати напред следващата вълна войници. Втурнаха се към разбитата барикада и заиздърпваха мъртвите от клоните и камъните. Слугите зад тях прибираха броня и оръжие от падналите — всичко, което можеше да донесе полза на Акома. Все още годни мечове, щитове и ножове, по някоя торба с походна храна — всичко това бързо беше добавено към запасите на Акома. Други слуги събираха стрели — стрелците на Акома вече мятаха оранжево-черни стрели толкова често, колкото и зелени.

Труповете останаха да лежат голи, а войниците и слугите се втурнаха да възстановят барикадата. Вътрешно Кейоке скърбеше за резервите на Дакати, които все още се сражаваха от другата страна. Молеше се смъртта им да се окаже трудно спечелена от врага и страданието им да е кратко. Саможертвата щеше да спечели на приятелите им време да възстановят разбитата барикада и да нанесат многократно повече щети на Минванаби.

Над петдесет убити Минванаби лежаха в разчистеното пространство зад барикадата. Кейоке поправи сметките си на близо триста противници, убити или тежко ранени. Небето показваше, че половината ден е изтекъл, а позицията им не беше по-зле — може би беше дори още по-здрава, — отколкото на разсъмване.

Но никой не знаеше колко отряда са пратили Минванаби срещу тях.

Кейоке смени позицията си, за да има по-добър поглед към барикадата. Ако някои от малката група на Дакати оцелееха, за да опитат да се изтеглят, скоро щяха да го направят. Знаеше, че войниците му са добре тренирани и подготвени за плана, но неведнъж беше виждал как напрежението на битката обърква заповедите.

Чакаха под парещото слънце в безветреното дефиле, което вонеше на пот, изпражнения и смърт. Грохотът на битката отекваше от стръмните влажни стени. Минутите се проточиха, закръжиха рояци мухи. Кейоке и воините му чакаха с тревога първият зелен шлем на Акома да се появи на пътеката отвъд барикадата.

Кейоке най-сетне прие това, което бе очаквал през цялото време: Дакати и отрядът му бяха продължили щурма си, отказали се от всякакъв шанс за оттегляне. Нямаха намерение да се връщат. Дакати разбираше не по-зле от Кейоке, че рано или късно Минванаби ще ги надвият, и просто бе решил да убият колкото може повече врагове, преди да ги споходи смъртта.

Кейоке вдигна очи към небето и мълчаливо им пожела успех. Потисна скръбта за храбрите си воини, както и тревогата какво ще означава това поражение за лейди Мара, и заповяда на трима слуги и на малкото жилаво момче водоносец да се опитат да се промъкнат през барикадата. Ако Дакати беше изтласкал врага достатъчно далече, за да могат четиримата да се измъкнат под прикритието на дърветата, вестта все още можеше да стигне до имението.

Но тези надежди бяха пометени за миг, когато вълна войници Минванаби връхлетя в каньона. Мечовете им, все още плувнали в кръвта на мъжете на Дакати, отнеха живота на четиримата, преди да успеят да се обърнат и да побегнат. Малкият водоносец загина храбро, изправен срещу врага с кухненски нож в ръка.

„Туракаму дано приеме благосклонно тази храброст“, помоли се Кейоке, приел спокойно идващата неизбежна смърт. Опипа дръжката на очукания си меч, близък му като роден брат. Каква цена щеше да заплати врагът му!

Слънцето залезе. Падна безцветен здрач, задушен от спускащата се мантия на мъглата. Изтощени войници се измъкваха бавно от смяната си на барикадата и Кейоке закуцука към тях, за да прецени състоянието им. Силите му се бяха стопили. От стоте войници и петдесетте слуги, които бяха напуснали имението на Акома, по-малко от четирийсет воини и двайсет слуги бяха останали на крака, годни да служат. Повечето останали бяха мъртви — само десетина ранени войници и още толкова слуги бяха пренесени до вдигнатия набързо бивак край малкия вир. Неспирно сипещите се безразборни стрели на Минванаби все пак нанасяха достатъчно щети, за да държат мъжете нащрек. Никой не можеше да легне, за да не се окаже по-добра мишена за някой падаща стрела. Някои се опитваха да отдъхнат по двойки под прикритието на щитовете си, но от това само се схващаха, вместо да отпочинат. Повечето воини просто седяха придърпали колене до брадичките си, с присвити рамене и наведени глави, колкото може по-плътно до каменните стени на каньона.

Дойде нощта и боят продължи под мигащите пламъци на вражеските факли. Мъглата в дефилето засия на светлината им като извиваше сиви пипала дух. Отдъхващите воини на Акома оцениха тази светлина и точеха на нея оръжията си. Подхвърляха си груби шеги и гласовете им издаваха кураж, но мислите им бяха унили. Боят едва ли щеше да продължи до сутринта и със сигурност — не и до обед. Знаеха го не по-зле от командира си, който неуморно обикаляше, за да повдигне духа им.

Минаваха часове и загиваха мъже, а звездите оставаха скрити от мъглата. Кейоке тъкмо минаваше през голото пространство зад заграждението, за да огледа двама мъже, които, изглежда, бяха ранени от хвърлени отгоре камъни, когато нещо го удари в десния крак като ритник на нийдра. Олюля се и едва не падна на колене от болката, която изригна в бедрото му. Двама войници притичаха да му помогнат, докато се свличаше. От горната част на крака му бе щръкнала стрела. Отнесоха го встрани и го сложиха да седне, облегнал гръб на скалата.

Кейоке преодоля чернилката, сгъстяваща се пред очите му, и изпъшка:

— Богове, боли! — Погледна стрелата. Беше ударила отгоре — един от безразборните изстрели към каньона — и той усещаше как върхът й е застъргал в костта. — Срежете перата и я избутайте — заповяда им.

Двамата войници се спогледаха и се наложи да повтори заповедта: изрева им през стиснати зъби да избутат проклетата стрела през крака му и да я извадят.

Погледите на войниците отново се кръстосаха над прашните пера на шлема му. Никой не искаше да изрече истината: че с изваждането на стрелата най-вероятно ще скъсат артерия и той ще умре от загуба на кръв.

Кейоке изруга, пресегна се, сграбчи стрелата и я прекърши.

— Избутайте я! — настоя.

— Ще забере — каза тихо единият воин. — Трябва да се изреже, та раната да може да се почиства.

— Няма време — отвърна Кейоке. Гласът му не беше толкова уверен като ръката. — Ако не я извадим и проклетият от боговете връх продължи да стърже в костта ми, ще изгубя съзнание. И няма да мога да ви командвам.

Войниците замълчаха, но неизреченият им упрек беше видим.

Кейоке овладя гнева си.

— Мислите ли, че някой от нас ще живее достатъчно дълго, за да ме види, че умирам от забрала рана? Стегнете го тоя крак и измъкнете проклетата стрела!

Подчиниха се с неохота. Стегнаха крака му с въже малко над стрелата и единият я хвана, а другият затисна Бойния водач на земята. Погледът на Кейоке се размъти от болката и за няколко минути той изгуби всякакъв усет за време и място. Потъна в мрак, но умът му скоро се съвзе и той видя, че войниците превързват раната. Ужасната болка в крака му заглъхна.

Кейоке заповяда на двамата да го изправят и постоя няколко мига неуверено. Отказа да му отсекат тояга от храстите и направи няколко къси стъпки. Бедрото му пулсираше и всяко тръсване беше ужасно мъчително. Но никой от мъжете в зелената броня на Акома не оспори властта му. Все още командваше войската си.

Повиши един особено способен млад войник, Сезамел, за действащ Ударен водач, но след по-малко от час видя как и той загина. Вдъхновен и разпален от повишението, Сезамел беше отблъснал най-големия щурм на Минванаби от залез-слънце, в мига преди да пробият барикадата. Излазът му изтласка нападателите, но с цената на тежки загуби. Акома се изтощаваха, докато воините Минванаби изглеждаха неуморими. Нямаше време да повишава повече. Не беше и нужно, след като броят на Акома беше спаднал до малка ударна сила. Помощник-командир щеше да е излишен.

Уморен, Кейоке докрета до слугите и им нареди да разпределят дажбите. При дадените жертви вече имаше достатъчно храна, за да може всеки от мъжете да яде колкото пожелае. Дори войниците да не можеха да получат топла храна, пълните стомаси поне щяха да възстановят силите им. Кейоке взе комат хляб и парче печено месо. Нямаше апетит, но задъвка насила. Пулсирането в дясното му бедро и изгарящата болка от забралата тъкан не спираха. Накрая, докато никой не гледаше, изплю безвкусните хапки на земята. Пи вода и успя да задържи спазъма в стомаха си. Гърлото му сякаш беше раздрано от сухия хляб и той се зачуди дали не започва да гори в треска. Но мисълта му както винаги се върна към командването.

Прецени, че над триста и петдесет войници на Минванаби са паднали пред барикадата през деня. Нощният брой на жертвите щеше да е по-малък, понеже войниците му губеха сили. Поне петдесет врагове бяха загинали след залез-слънце. Войниците му избиваха враговете на Мара в съотношение петима към един. Но загубите нарастваха, много скоро щяха да станат критични и Минванаби неизбежно щяха да пробият през барикадата и да връхлетят, за да избият оцелелите. Кейоке приключи равносметката с гордост. Силите на Акома бяха надминали очакванията и краят може би щеше да се отложи до разсъмване.

Седна, подпря се на студената мокра скала и смъкна шлема си. Избута назад прогизналата си от пот побеляла коса и си помисли, че никога досега не е изпитвал такава умора.

Умората породи съжаление, че може би е виновен в старческа суета. Укори се, че не беше отделил повече време да обучи Люджан и другите Ударни водачи. Трябваше да настои всички офицери да се хранят с него в слугинската зала, вместо в казармите с отрядите си, докато той вечеряше с лейди Мара или с Накоя, или Джикан. Всеки пропуснат час да предаде опита си на тези млади войници сега го измъчваше.

Твърде късно беше вече да съжалява, че някой по-млад не е на поста му. Парещата болка от раната отново събуди гнева му и той се наруга за глупостта си и изостави съжаленията. Отказа да се поддаде на мрачните размишления. Битката продължаваше и той бе нужен на бойното поле.

Изпъна ранения си крак и агонията го жегна безмилостно. Не издаде звук, но се изпоти под бронята. На светлината, хвърляна от струпаната жарава, плътта около раната изглеждаше червена — заблуда на светлината или възпаление, нямаше как да разбере — и пулсираше неудържимо. Нямаше значение. Една рана беше само мярка за израстването на един воин. Животът беше болка и болката беше живот. Главата му се замая, докато тялото му се опитваше да надвие болки и рани, изтощение и старост.

Сигурно беше задрямал, защото следващото, което разбра, беше, че един войник разтърсва рамото му и го подканя да се събуди. Примига с натежали клепачи и се помъчи да прочисти ума си, който обикновено се будеше мигновено. Без да мисли, понечи да стане, но болката го прониза и го накара да изохка. Войникът му помогна да се изправи и се постара да скрие жалостта в очите си.

— Командире, въоръжени мъже се приближават над каньона!

Кейоке примижа към тесния процеп небе над стръмните стени. Нямаше звезди, които да намалят тъмнината и да покажат колко е часът. Нямаше как да прецени колко време е изтекло.

— Колко остава до разсъмване? — попита той.

Войникът се намръщи.

— Може би два часа, командире.

— Изгасете огъня — отсече Кейоке и сигурен, че врагът вече е обкръжил склоновете и е затворил позицията му, закуцука към хората си, които се подготвяха за следващия щурм. Челото му се сбръчка угрижено.

— Ако Ириланди е пратил войски да ни ударят от хълмовете, защо ще напада в тъмното? — промълви той, без да се усети, че разсъждава на глас.

В дефилето отекна трясък. Бариерата изригна назад под вълна от тела в оранжево-черни брони и защитниците на Акома се разхвърчаха във всички посоки. Тежък дънер се показа през отвора — барикадата беше пробита с таран.

Минванаби връхлетяха с крясъци и Кейоке извика на слугите да се прикрият зад топовете коприна. Войници падаха, мятаха се в предсмъртни гърчове и крещяха от агония.

На Кейоке дори не му остана време да се ужаси, защото войниците на Минванаби продължаваха да се изливат през пробива, а Акома отстъпваха.

Кейоке извади меча си. Шлемът му беше останал на мястото, където бе спал. Нямаше време да го търси. Само волята на боговете можеше да предопредели дали ще загине гордо като Боен водач на Акома, или просто като поредния безименен стар войник. Но след като Мара беше застрашена, това нямаше голямо значение.

— Палете коприната — извика той на слугите и докато верните ръце хвърляха пламтящи главни върху струпаната коприна, закуца напред. През мъглата на треската чуваше крясъците на падащите войници и трясъка на оръжия, накъсвани от пукота на коприна и сухо дърво, който изригваше на огнена вълна зад гърба му. Един войник Минванаби залитна от удара на воин Акома и Кейоке го съсече с рязък замах и се ухили свирепо. Кракът му може да не ставаше за нищо, но в името на Туракаму, мечът му все още вършеше работа. Щеше да вземе още Минванаби за свой ескорт в залите на Червения бог.

Битката кипеше, затворена между скални стени и горяща преграда от коприна. Мъжете танцуваха танца на смъртта и мечовете им блестяха червени в нощта. Докато се биеше и залиташе напред, Кейоке примижа, мъчеше се да различи приятел от враг в безумния боен ад.

— Това е Бойният водач на Акома! — извика някой и изведнъж Кейоке се озова обкръжен от врагове. Мечът му проливаше кръвта им, но краката му поддаваха. Не можеше да се опази от обкръжението. Падна на колене, но продължи замаяно да отбива сипещите се отгоре му удари.

Войникът Минванаби пред него изведнъж се вцепени и изуменото неверие в очите му помръкна, докато падаше. Кейоке зърна за миг подаващ се от бронята му сатър и отстъпващ назад уплашен слуга. Посече настрани с меча си и поне още един враг загина, преди да може да отмъсти за падналия си другар. Слугата все пак издъхна, посечен от гърдите до слабините, а после същият окървавен меч се вдигна над Кейоке. Той го отби с ловкостта, придобита за четирийсет години служба на бойното поле.

Пот течеше по слепоочията му. Той примига да, махне солените капки от очите си и засече през бялата мъгла на болката.

Заслепен от прахта и от болката, се помъчи да се надигне. Ушите му кънтяха. Отвори уста да вдиша, но сякаш никакъв въздух не изпълни дробовете му. Видя надвисналата над него фигура на войник Минванаби, вдигна меча си да парира и извлече дълбоко от себе си последната капка сила, за да поднесе своя уал на Туракаму. Двата меча се сблъскаха и втвърдената кожа изстърга. Ударът бе отклонен, но не достатъчно — мечът на Минванаби не улучи сърцето, но прониза бронята и подплатата и се заби в корема.

Войникът го извъртя нагоре и Кейоке чу далечен дрезгав вик, щом болката принуди устните му да издадат слабостта му пред врага.

В последния миг на живота си Кейоке стегна войнишката си воля да срещне смъртта с вдигната глава и отворени очи и през пулсиращата в ушите му кръв чу далечен глас да вика:

— Акома!

Можа само да изпита гордост за онзи храбър войник.

Смътни фигури изплуваха пред погледа му и се размиваха отново. Времето сякаш неестествено се беше забавило. В тъмното нечия ръка хвана войника Минванаби за рамото й дръпна назад спускащия се меч. Кейоке се намръщи и смътно се зачуди дали това не е наградата на бога за целия му живот във вярна служба: заради доблестта си в защитата на Акома нямаше да почувства смъртоносния удар.

— Туракаму — промълви той, повярвал, че се е запътил към залите на Червения бог.