Слуга на Империята

11. Пустиня

Пътуването започна.

Мара се изтръгна от прегръдката на Аяки, впрегнала цялата си воля в усилието да не заплаче. Качи се в носилката и погледна за последен път лицата на съветниците си, които може би никога повече нямаше да види отсам Колелото на живота: Накоя, намръщена по-силно от обичайното, навярно за да прикрие тъгата си; Джикан, комуто беше по-трудно да скрие чувствата си, тъй като не държеше таблички; Аракаси, неподвижен като сянка, смълчан и неприсъщо мрачен. И Кейоке, благонадеждно безизразен, изправен на здравия си крак, с ненатрапчиво подпрени на рамката на вратата патерици. Носеше меча си, но изглеждаше някак непознат без бронята си и шлема с пера.

— Пазете Аяки и натамито и дано Боговете на Благоприятния аспект гледат благосклонно на начинанията ви — каза Мара.

Успя някак да го каже с подобаващия твърд тон. Съветниците и домашните слуги, наредени зад тях, гледаха с гордост, когато махна на Боен водач Люджан да даде сигнал на армията за марш.

Стотиците крака вдигнаха облаци прах, какъвто не беше се вдигал от времето на Сезу. Онази армия беше заминала и само четирийсет души бяха оцелели и се бяха върнали. По-старите слуги се питаха дали миналото ще се повтори, а по-младите усещаха страха им. Всички гледаха как трите отряда в зелено и лъскаво черният отряд на чо-джа закрачиха храбро под знамето на птицата шатра. Слънцето печеше и лакираните брони блестяха, ярките вимпели на върховете на копията и гребените с пера на Ударни водачи, Патрулни водачи и адютанти се развяваха.

В Сулан-Ку войската на Акома се качи на баржи. Голи роби ги подкараха с прътове надолу по реката и търговските съдове и баржи със зърно, лодки на гилдии и салове се отдръпваха да им отворят път. Заплаваха на юг през провинция Хокани, покрай земите на Анасати, където воини в червено и жълто им отдаваха чест от брега. Лорд Текума беше съюзник, но Мара все пак не спря. Той нямаше да направи сондажи за по-открити приятелски отношения, докато Мара не се върнеше от Достари с ненакърнена фамилна чест.

За Кевин реката предлагаше безкрайни поводи за въодушевление. Той прекарваше и най-горещите часове до перилото и говореше с еднакъв интерес и с капитана, и с робите, които натискаха прътите. Оглеждаше съдовете по водата, толкова различни от тези на родния му свят, и за няколко дни стана експерт в различаването на знамената на гилдиите от фамилните гербове и на наетите съдове от лично притежаваните.

Войската на Мара се придвижваше на юг покрай флотилии от баржи, возещи пазарни стоки, някои вързани една за друг на постоянни плаващи сергии, поддържани от благородниците, които използваха реката като транспорт между Джамар И Сулан-Ку. Бързи куриерски лодки се провираха между по-бавните съдове, тласкани енергично от греблата на потните роби. Веднъж минаха покрай имперска баржа, блестяща с позлатата си и знамената си в бяло и златно. Мара пътуваше в своята официална господарска баржа, зелена на цвят и украсена на носа с дървена статуя на птица шатра. Седеше под навес от птичи пера и роби й вееха с големи ветрила. Около нея имаше ароматни цветя, които да убиват неприятната воня на речната кал. Кевин видя други благородници, пътуващи в лукс, с музиканти и поети. Един дори имаше цяла трупа пътуващи артисти, които играеха на сцена, за да го забавляват. Пред него бяха струпани кошници, пълни с плодове, охранени псета се излежаваха върху възглавничките като тлъсти наденици с каишки. За разлика от домашните любимци и ловните кучета на Мидкемия, кучетата на Келеуан бяха с къс и гладък косъм поради климата.

Подминаха баржи с тиза, пътуващи земеделски работници и нещо, което на Келеуан съответстваше на скитащи цигани музиканти.

— Карденго — нарече ги Мара, след като Кевин спомена за приликата и й описа накратко циганите. — В старите хроники е написано, че са били фамилия, предпочела да скита, вместо да вземе земя. Живеят в баржи и фургони, също като вашите цигани на Мидкемия. Но за разлика от вашите варвари, карденго имат чест. Не крадат за препитание.

Кевин се засмя.

— Циганите си имат своя култура. Според техния морал те не крадат, само… — Замълча, след като не можа да намери подходящата дума, и прибягна до родния си език: — Заемат.

— Заемат ли? — Мара присви очи към него, както се беше изтегнал и дъвчеше резенчета секка, накиснати в оцет. — Какво имаш предвид?

Кевин прибягна до други думи, за да обясни, и видя как веждите й се вдигнаха учудено. Странно, помисли си той, че цуранската представа за чест позволяваше да се разменят стоки като покупки, дарове или плячка. Но не съществуваше никакъв еквивалент за съседското понятие да се заемат неща между приятели. Подготви се са поредната следобедна беседа, докато Мара проучи задълбочено понятието.

Реката се вля в голямата делта над град Джамар. Там продължиха покрай десния речен бряг, което ги вкара в дълбок кацал, водещ към залива. На изток делтата се разгръщаше, оживяла от щъкащи салове и лодки: рибари вадеха с мрежи мекотелите обитатели на плитчините или ловяха птици.

Кевин открито зяпна, щом навлязоха в речния трафик при Джамар, главното морско пристанище и търговски център на провинции Сцетак и Хокани. Градът беше много по-голям от Сулан-Ку, величествен и обширен. Кейовете бяха широки колкото булевард и достатъчно издигнати, за да остават над високите вълни, щом удареха бурите от юг. Бяха оживени като градски улици, пълни с докери, разтоварващи корабите от синьото море, пристанали от всички части на империята.

Бали с багрила лежаха струпани до купове рядък дървен материал, нарязан на дъски с красиви сложни шарки. Пазеха ги бдително, което издаваше високата им цена.

Баржите на Акома подминаха ниски баржи, натоварени почти до ръба с тежки и здрави сандъци. От тях лъхаха екзотични миризми на подправки, парфюми и стрита чоча-ла.

Подминаха пристани, затрупани с черги, молитвени килимчета и прежди, кожа и лак, спиртове и смола. Всеки ценен товар се пазеше от търговски пълномощници с таблички, хадонри и водачи на кервани. Теглени от роби двуколки пренасяха стоките от корабните палуби до доковете и от доковете във фургони на сушата.

Кевин наблюдаваше с интерес цуранския живот, който така и не беше имал възможност да зърне досега. Моряци с хитри очи пиеха от кани и се задяваха с пищно изрисуваните дами от Тръстиковия живот, които излагаха плътта си за продан от балкони с окачени по тях благоуханни коприни. Улични хлапета просеха монети и продавачи с колички хвалеха стоката си с напевни подвиквания. Продавачи на мъниста се бутаха за място по кейовете, за да продадат първи дрънкулките си за любимите на слизащите на брега моряци.

Побиха го ледени тръпки, когато заобиколиха един голям кораб и пред очите им се показа робският пазар. Макар другите на баржата на Мара да не му обърнаха внимание, Кевин веднага позна мястото с високата дъсчена ограда и голите вързани мъже, подкарвани от надзирателите с тояги. Робините ги пазеха под навеси от слънцето и макар да не бяха облечени повече от мъжете, хубавите бяха измити и чисти, за да може да привлекат погледите на господари, които щяха да ги купят за удоволствие.

Гледката му напомни, че все пак е собственост на Мара, и интересът му към странните гледки на Джамар угасна. Не изпита никакво съжаление, когато стигнаха до кораб, нает да прекара войската на Акома през морето. От палубата спуснаха мрежи, за да могат чо-джа да се изкатерят, войниците на Акома ги последваха. Носилката на Мара беше вдигната с макарата, с която се товареше стока. След това натовариха продоволствието.

Капитанът, когото Люджан беше наел да осигури превоза им, се оказа енергичен човек, решен да хване отлива, който започваше само след минути, и извика да развържат въжетата още докато моряците му смъкваха последните сандъци с продоволствие на Акома.

Корабът се отдели от кея и се понесе към по-дълбоките, не толкова пълни със съдове води, теглен от дълга лодка с дузина гребци. Робите гребяха в ритъм с барабана — биеше го дебел мъж по набедрена препаска и подвикваше в рими, за да синхронизира топването, издърпването и вдигането на тежките весла. Лопатките на греблата се повдигаха над водата с блясък на ярки цветове. Робите ги бяха изрисували пъстро, за да прогонят лошия късмет по морето.

Корабът, който Люджан беше наел, се казваше „Коалтека“. Имаше три мачти и тежък румпел, за чието въртене бяха нужни седем роба. Отдалечи се от сушата и по-малките съдове на рибари и крайбрежни търговци се смалиха. Гребната лодка отвърза въжетата и лоцманът на борда й даде сигнал на капитана на „Коалтека“, че се отделят, а той изрева команди да вдигнат платната. Моряци се закатериха, спуснаха въжетата и платната се изсипаха надолу и се издуха на вятъра. Застанал сред многоцветните шарки отразена светлина, Кевин видя, че платната, също като греблата на робите, са изрисувани със символи и шарки. Създаваше се впечатление за циркова шатра, влудяващ хаос от цветове, в който нямаше никаква хармония, освен за очите на цураните. Кевин примижа, потърка слепоочията си и реши, че ако е бог на лошия късмет, ще извърне погледа си от такъв кораб дори само за да не го заболи глава. Подпря се на парапета — надяваше се този път да му се размине морската болест, от която бе страдал на борда на един кралски кораб, — загледа се във вълните и се зачуди дали и килът на „Коалтека“ не е изрисуван на шарки, за да пази от атака на морски чудовища.

След залез-слънце в уютната каюта, осветена от синьо-виолетовите глобуси без пламък, направени от чо-джа, попита Мара. Наложи се да научи нова дума, тъй като досега не бяха обсъждали понятието за морски чудовища.

— Аа! — възкликна Мара, най-после разбрала, след четвърт час жестове, и нахвърли груби рисунки с креда по една табличка. — Разбирам какво искаш да кажеш. Питаш за егу, големите същества, подобни на релли, които живеят в дълбините. Да, Кърваво море е пълно с тях. Всеки кораб е въоръжен с дълги пики с намаслени парцали на върховете. Ти ги нарече „харпуни“, но не са като стрелите, с които се убиват риби. Копие за егу винаги се запалва, когато се хвърля. Моряците твърдят, че само огънят или заклинанията на Велик могат да отблъснат атаки на егу.

Кевин отново потърка слепоочията си. Не му се вечеряше и реши да легне да спи.

— Моят голям варварин го хвана морска болест — подразни го Мара, чието здраво зачервено лице бе сигурен знак, че болестта не е проблем за нея. Погледна дяволито любимия си и добави: — Знам един безпогрешен лек за коремни болки. — След това безцеремонно смъкна халата си и се пъхна в алкова, където той беше коленичил и се мъчеше да отдели възглавнички от одеяла.

Скоро и неговият халат се намери при нейния, скупчени на пода. Повече мисли за егу не безпокоиха съня му след това, тъй като не му бяха останали сили за мислене.

„Коалтека“ прехвърли морето за седмица, несмущаван от егу и подмятан от изненадващо малко шквалове.

— Лято е — каза Люджан в отговор на въпроса на Кевин. Ветровете са постоянни, а дъждовете са леки. — Вдигна загорялата си от слънцето ръка и посочи бреговата линия на Достари, издигаща се тъмночервена встрани от ярко боядисания нос на „Коалтека“. — Погледни. Това е крайната ни цел, град Лама.

Пристанището на Достари се различаваше много от Джамар. Бе построено върху гранитни хълмове и обкръжено от скалисти планини. Сградите от дърво, хартия и паравани, предпочитани из цялата континентална империя, тук бяха подсилени с камък. Издигаха се огромни терасирани кули, чиито пирамидални структури служеха като наблюдателници. Други кули с маяци очертаваха низ от разпръснати островчета, които се протягаха на запад. Сушата изпъкваше тъмна и скалиста между пространства от тъмночервен пясък с вулканичен произход. Контурите на хълмовете бяха стръмни и обрасли с дървета с непознати форми. Миризмите, понесени от вятъра, също бяха странни и наситени със силния аромат на подправки.

— Мелниците за подправки имат складове на пристанището — обясни Люджан. — Лама върти голяма търговия с подправки, които растат само в планините на юг.

Хората тук бяха прочути с тъканите си, а молитвените килимчета, тъкани в Достари, се славеха с това, че носят добър късмет, втъкан в нишките им. Чародейната кръв течеше силна у народа на този бряг. Много деца, родени тук, отиваха да служат в Събранието на магьосниците.

Кевин копнееше за възможността да проучи града и жадно наблюдаваше уличното движение, докато „Коалтека“ пускаше котва в залива. Покрай кейовете минаваха двуколки, теглени от шестокраки същества, много по-дребни от нийдра. Кръжащи ята алено-бели крайбрежни птици пищяха и се гмуркаха във въздуха над мачтите, гонеха се да грабнат останките от храна, хвърлени зад борда от готвачите. Мръсни хлапета викаха и гласовете им отекваха над пристанището — просеха милостиня. Изведнъж виковете им секнаха, те се обърнаха и се разбягаха из малките улички.

На пристанището с маршова стъпка излязоха войници с брони в жълто и пурпурно. Роби изнесоха носилка, окичена със знамена със символа на подобно на котка животно, увито от змия. Слуги се разбързаха, за да разчистят пътя на отряда, а работниците по кея се поклониха ниско.

— Господарят на Ксакатекас идва лично да ни посрещне — коментира Мара с известна изненада — стоеше до рамото на Кевин облечена в пищен зелен халат, с тежък грим на лицето, който изкусно съумяваше да скрие младостта й.

— Не го ли очакваше? — попита Кевин и я погледна, за да разбере причината за нервността й.

— Не. — Мара се намръщи. — Това, че е напуснал лагера си, за да присъства на пристигането на Акома, е чест за нас. — Махна на една от слугините си и каза бързо: — Отворете черния ми пътен скрин. Трябва да облека по-фина връхна роба.

Очите на Кевин се разшириха от изненада.

— Накитите, които носиш, и сега са ослепителни.

Мара опипа ситните перли и смарагди, обшити на редици и спирали по деколтето и ръкавите.

— За Господар, който управлява една от Петте фамилии и е водач на клана Ксакала, ще нося метал. Да се появя в нещо по-долно от най-великолепното ми облекло ще се приеме като обида, а никой не бива да рискува да обижда този човек.

Неколцина моряци започнаха да спускат лодката на „Коалтека“, а по заповед на Люджан почетната гвардия на Мара се строи на палубата. Господарката бързо отиде да смени халата си. Кевин, с панталони и риза в мидкемийски стил, зае мястото си сред кортежа й като сиво-бял гълъб сред пиршество от цветове.

Мара се появи облечена в копринена връхна роба в изумруден цвят, изискано обшита с медни пайети. Кевин ги хареса повече от перлите и й го каза: червеникавият блясък на медта открояваше тъмнокафявите й очи. Но комплиментът не предизвика усмивката й.

Люджан се погрижи Господарката да се настани в лодката със сенник, която щеше да я откара със свитата й до брега. Лекото чувство за хумор на новия Боен водач също сякаш бе изчезнало, което подсказа на Кевин, че трябва да се сдържа. Някогашният нетактичен варварин, пленен на бойното поле, се беше променил доста и се беше научил благоразумно да си мълчи, когато моментът го налагаше. Това, че лорд Ксакатекас беше изключително могъщ, стана явно от дълбокия поклон на Мара, направен в мига, в който тя стъпи на каменния кей пред особата с жълта броня и блестящи златни гривни, която седеше на носилката си като крал на своя трон.

Владетелят на Ксакатекас кимна, стана от носилката и отвърна с вежлив поклон. Беше възрастен мъж и не изглеждаше отпуснат от разгулен живот. Тялото му беше обгоряло от слънцето и стегнато, а лешниковите му очи гледаха проницателно, обкръжени от тънки бръчици. Облеклото му беше изискано, но не пищно, а устата му се сбра на дълбоки гънки, намекващи за лека ирония, щом се усмихна.

— Лейди Мара, радвам се да те видя. Как си?

Гласът му беше дрезгав, но добре модулиран. Мара вдигна очи и също се усмихна.

— Удостояваш ме с много голяма чест, милорд — отвърна тя бързо и с почитание, по което Кевин разбра, че мъжът е с по-висок сан, но не бе настоял тя да говори първа. Беше я поздравил приятелски, с публичен израз на благоразположение. — Добре съм — продължи Мара. — И съм изключително поласкана, че те виждам тук. Ти как си, лорд Чипино?

— Благодаря, идеално — отвърна мъжът с внезапен хаплив сарказъм. Отметна назад стоманеносивата си коса и се засмя. Кевин не можа да схване защо, но реши, че лордът реагира на някакъв деликатен нюанс от страна на Мара. После й предложи ръката си и я поведе. — Дано Десио и братовчедите му да се задавят до смърт! Ще съжалява за този ден, сериозно говоря.

Мара промърмори нещо в отговор и накара Господаря на Ксакатекас да се разсмее отново и да я погледне с ново възхищение. С изящен жест той помогна на Господарката на Акома да се качи в носилката му — добре обмислена проява на вежливост, след като личната му поява не беше очаквана и не беше останало време слугите на Акома да разтоварят нейния паланкин. Отрядът воини пое в стегнати жълто-черни карета, балансирани като шахматно табло с карета в зелено.

— Ако бях по-млад — прогърмя грубоватият глас на Господаря, — щях да предложа сериозно съперничество на младия Хокану.

Е, помисли си Кевин с лек пристъп на ревност, Господарят на Ксакатекас поне изглеждаше очарован от Господарката, домогваща се до неговия съюз.

— Заради което вашата прелестна съпруга щеше да поиска да ме отрови — отвърна скромно Мара. — Исашани добре ли е?

— Добре е, благодаря, и благодарна за отсъствието ми, което я пази да не забременее отново. Завийте тук — нареди лорд Чипино на носачите си и свитата плавно зави в една тясна пресечка и навлезе под пъстрата сянка на странноприемница с открит преден двор.

По дължината на черната стена се изпъваше тезгях за освежителни напитки и ястия. На него се продаваха супи, сладкиши и напитки от местната билка, наречена теш, както и обичайната чоча. Гостите с по-нисък сан припряно опразниха пейките и масите, за да направят място за по-висшите от тях, а слуги с широки ризи зашетаха да разчистят и наредят чисти чаши и блюда. Чипино покани Мара да седне, зае господарското място в челото на масата и подпря лакти на остърганите дъски, опрял брадичка на сплетените си пръсти. Изгледа младата жена, която бе съкрушила лорд Джингу в собствения му дом и чиято проницателност в Играта й печелеше известност. Воините на Люджан и на Ксакатекас се бяха строили около двамата. Кевин бе с носачите настрани и не можеше да чува разговора. От жестовете на Мара обаче разбра кога приключи учтивото бъбрене и започна обсъждането на сериозни неща. Слуги поднесоха храна, която остана настрана почти недокосната, за да има място за свитъците с карти и табличките, донесени от слуга в жълто-пурпурна ливрея.

След малко Мара махна на Кевин да дойде и да застане до рамото й.

— Искам да чуеш това — каза му и от тона й мидкемиецът разбра, че възнамерява да го попита за мнение по-късно, когато щяха да имат време за разговор насаме.

— Едно нещо трябва да се установи — каза Ксакатекас. — Разбойниците от Цубар стават много по-многобройни и необичайно агресивни. Въпросът, който бих задал, е защо?

Мара го погледна твърдо.

— Ще го разберем, лорд Чипино. — Завъртя празната си чашка за теш с пръсти и добави уклончиво: — Уверявам те, именията ми са здраво укрепени.

Господарят на Ксакатекас се усмихна, оголвайки два реда равни зъби.

— Значи, дъще на Сезу, двамата се разбираме добре. Врагът няма да спечели никакво предимство. — Пресегна се, вдигна бокала си от джамарски кристал в ръцете си, по които нямаше пръстени, и добави: — За победата.

Мара го погледна в очите и кимна и по някаква неясна причина ледени тръпки полазиха по гърба на Кевин.

Докато Господарят и Господарката станат от масата, „Коалтека“ беше разтоварен. Паланкинът на Мара чакаше до този на лорд Чипино, а слугите бяха докарали стадо товарни животни, шестокраки естествено, приличаха на кръстоска между камила и лама, ако се изключеха ушите, които бяха люспести и извити. Сандъците с багажа на Мара и палатките, мангалите, чувалите с въглища, буретата с масло, запаси и продоволствието за армията й бяха вързани на странни извити в средата самари на гърбовете на съществата. Керванът бе много дълъг и шумен от блеенето на животните и подвикванията на смуглите им гледачи, до един с шалчета на шиите. Военните отряди, хора и чо-джа, се строиха и изкачването в планините започна.

Разсеян от едно кикотещо се хлапе, което се въргаляше в канавката край пътя, Кевин се сепна от плисването на нещо мокро.

Обърна се рязко, видя бялата слюнка на ръкава си и изруга на мидкемийски:

— По дяволите!

Люджан се ухили.

— Не стой много близо до кердидрите. Плюят.

Кевин перна с ръка пенестата мръсотия и я смъкна на паважа. Вонеше неприятно, като изгнил лук.

— Явно не харесват миризмата ти — довърши със смях Бойният водач.

Кевин изгледа накриво нахалното животно. То също го гледаше с виолетовите си очи с дълги мигли, извило маймунските си устни.

— Чувството е взаимно — измърмори му той. И му пожела наум да хване запек и тръни да набодат и шестте му меки лапи.

Щом приближиха проходите, планинският пейзаж се промени драстично. Гористите склонове отстъпиха на изстъргани от ветровете сипеи. Миризмите на нагрят от слънцето камък замениха тези на зеленина и пръст. Високият хребет се разпадна на накъсани низове от голи хълмове, засипани с океани от пясък. Слънцето грееше в забуленото от пелени разлетяла се ситна прах небе и печеше земята с потръпващи вълни горещина. Самата земя сякаш тлееше, чакълеста и нашарена с жилки червено, черно и охра.

В замяна на това нощите бяха мразовити, със сухи ветрове, пронизващи през дрехите като ледени игли. Пастирите и местните водачи вдигаха шалчетата на вратовете си пред лицата си, за да ги предпазват от понесения от вятъра пясък.

Столетия такъв климат бяха изваяли скалите в странни образувания, наподобяващи кули и подобни на демони огромни стълбове, пронизали келеуанското небе. Кевин и Мара ги зяпнаха изумени в началото… но не и след първия набег на пустинниците, който ги сполетя на стръмната пътека, водеща към един превал.

Щом чу смразяващ кръвта рев и забеляза суматохата сред колоната товарни животни напред, Мара дръпна рязко завеските на паланкина си.

— Какво става?

Люджан й махна да се прибере и извади меча си. Мара надникна над рамото му и зад редиците на почетната си гвардии видя дребни широкоплещести фигури в сиво-кафяви халати да изскачат с крясъци от една цепнатина в скалите. Награбиха поводите на няколко кердидри и задърпаха блеещите животни извън пътя. Устойчиви дори по разкъртените камъни, съществата се задърпаха, а воини в цветовете на Ксакатекас се втурнаха към разбойниците.

Люджан извика на Първия си ударен водач и даде сигнал с широк замах на меча си. Воините на Акома се откъснаха от колоната на кервана и затичаха нагоре покрай спрелите животни. В излаза им се включи, а след това ги подмина бързо подвижната ударна сила на чо-джа.

Господарят на Ксакатекас извика нещо на Мара от носилката си и тя нареди на Люджан:

— Лордът не иска живи пленници.

Люджан веднага предаде заповедта.

Кевин гледаше с широко отворени очи атаката на чо-джа. Щом видяха лъскавите черни насекомоподобни същества да връхлитат нагоре по склона към тях с вдигнати предни крайници, дребните планински мъже подкараха животните с пляскания и ругатни, за да разкъсат редиците на чо-джа. Но воините на Лакс’л бяха бързи като черни мълнии под слънчевата светлина и възвиха покрай полуделите от страх кердидри. Не издаваха никакъв звук, чуваше се само зловещото тракане на стъпалата им по натрошените камъни. Изсипаха се покрай обърканите животни и настъпиха от всички страни, докато номадите отчаяно се опитваха да побегнат.

Последва клане, Кевин, който никога досега не беше виждал чо-джа в битка, настръхна. Виждал беше да умират хора, но никога разсечени на две отзад, с един-единствен удар на черните, остри като бръснач хитинови предни крайници. Чо-джа бяха убийствено бързи и избиваха с педантичното усърдие на машини.

След малко всичко свърши.

— Вашите чо-джа бързо оправиха номадите — отбеляза лорд Чипино. Тонът му издаваше, че не изпитва никаква радост от клането. — Може би ще премислят дали да притесняват отново керваните ни.

Мара вдигна ветрилото си от възглавничките и го отвори замислено. Разхлади се с него, повече от нерви, отколкото от горещината. Макар кървавите забавления да не й допадаха, не показа погнуса от гледката на клането.

— Защо трябваше да нападат тежко охраняван керван? В името на Лашима, не са ли видели, че освен почетната ви гвардия има още много воини?

— Кой може да каже какво мотивира варварите? — отвърна той и изгледа Мара от носилката си. — Ако не ги познавах достатъчно, щях да кажа, че са фанатици на Червения бог.

Но номадите на Достари не вярваха в Туракаму, или така поне твърдяха текстовете в храма на Лашима, където беше учила Мара. Нарастващите нарушения по границата нямаха никакво обяснение, а описанията на сблъсъците с номадите, предложени от лорд Чипино в странноприемницата над картите, само усилваха впечатлението за безсмислено прахосване на живот.

Мара тръсна ветрилото и го затвори. Повече от всякога се боеше за Аяки. Беше очаквала да прекоси океана, за да осигури помощ и бързо разрешение на проблема с притеснителните нападения по границата. Но вече усещаше, че проблемът е по-тежък, отколкото си бе мислила. Можеше да не се върне за есенната сеитба, а от това сърцето й изстиваше от мрачни предчувствия. Но не издаде на глас тревогите си и щом керванът тръгна отново, помоли да й покажат забележителностите на планината. Кевин крачеше до носилката й и слушаше как най-добрият съгледвач на Чипино изброява имената на върхове, долини и скали, които понякога се извиваха над пътя в изваяни от вятъра каменни сводове.

Лека-полека се ориентираха в тази нова и чужда земя. През последвалите седмици и месеци суровите голи долини затъпиха духа, а огромните пустинни хоризонти смалиха душата до нищожност. При всяка възможност Кевин се оттегляше в командната шатра на Мара, която, макар и направена от пластове съшита кожа на нийдра и намаслена, за да пази от нощния студ, все пак беше пищно обзаведена отвътре.

— Кой си? — извика пазачът пред шатрата.

Кевин смъкна плата, който държеше притиснат до лицето си, и вдиша прашния въздух.

— Аз съм.

Стражът му махна да мине и Кевин се изгърби, провря се ниско наведен през вътрешната врата с ресни, които да спират праха, и примига от светлината. Главното помещение на командната шатра бе осветено с факли от намаслени парцали, закрепени в глинени гнезда на набити в земята пилони. От тавана висяха глобуси на чо-джа и призрачното им синкавовиолетово сияние се смесваше дразнещо с по-топлата светлина на пламъците. Цветовете на килимите, възглавничките и паната искряха странно в мозайка от геометрични шарки, сякаш вещите и пъстрите им сенки образуваха някакво чудновато игрално табло, върху което играчите бяха хора.

Колкото и да се беше опитвал, Кевин така и не можеше да оприличи Играта на Съвета на шах. Цуранската система на чест се оказваше твърде заплетена традиция, за да може чужденец да проникне в ходовете й. Стратегиите на пустинните хора, от друга страна, не бяха толкова неразбираеми. Беше ги проучвал усърдно, откакто бяха пристигнали. Номадите изпращаха нападатели срещу укрепените проходи, най-вече нощем и винаги крадешком. Стремяха се да изтощят армиите на Ксакатекас и Акома, тук с акции на изтощаване, там с късаща нервите бездетна скука. Ден след ден изгряваше без никаква битка, а после идваха жилещите като оси нощни нападения. Набезите бяха достатъчно чести и достатъчно добре планирани, за да държат войските на ръба на нервите в постоянна бдителност.

Силите на Ксакатекас бяха изпънати до предела, за да поддържат по-малките трасета през планините добре охранявани. Лорд Чипино се беше надявал, че като видят поддръжката на отрядите на Акома, разбойниците ще се примирят с превъзхождащия ги брой и ще изоставят нахлуванията през границите. Но пустинните хора не го бяха направили. Дори увеличиха честотата на ударите си и налитаха като стършели по бикове нийдра.

Докато месеците се точеха без никаква промяна, Кевин се колебаеше дали да сподели мнението си — че зад атаките се крие някаква цел. Имаше нужния полеви опит, за да докаже догадките си. Но цураните убиваха пленените мидкемийски офицери и за да съхрани живота си, така и не се беше осмелил да признае благородния си произход от тази страна на разлома, освен пред шепа мидкемийски роби. Сега, след като свали шала от главата си и сандалите и ги остави на слугите да ги изтупат, тръгна по красиво изтъканите килими към седящата на възглавничките Господарка. Люджан седеше срещу нея, а между тях имаше пясъчна маса, изобразяваща планините и пустинната граница на империята.

— А, дойде ли — каза Мара и вдигна глава. Водопад черна коса се изсипа над рамото й. Тя я улови с ръка като фин порцелан и му се усмихна. — Обсъждахме промяна в стратегията. — И кимна към Люджан.

Заинтригуван, Кевин коленичи на възглавниците до пясъчната маса и огледа зелените и жълти маркери, изобразяващи отрядите на Акома и Ксакатекас. Позициите бяха струпани като нанизи мъниста покрай речни русла, проходи и скалисти стръмни долини, през които ветровете виеха пронизително нощем. Освен ако часовоят не доловеше случайно движението на врага, очертано на фона на звездното небе, нямаше да чуе стъпки. Чуваше се само вятърът — и после мълниеносна атака. Ножовете на пустинниците не бяха метални, но режеха гърла достатъчно добре.

— Искаме да разрушим продоволствените им складове — каза Мара. — Да ги изгорим. Кажи мнението си. Ти познаваш ситуацията не по-зле от нас.

Кевин облиза устни. Мраз полази по кожата му под ризата и широкия пустинен халат, който носеше като наметало отгоре. Погледна пясъчната карта и мълчаливо се зачуди дали точно това не се надява да постигне врагът: да примами воините им извън защитимите проходи и да ги вкара в засада.

— Отново съветвам, лейди, да не излизаме на щурм срещу номадите. Те разполагат с всички предимства на страната си. Казвам, както казах и преди, да ги оставим те да дойдат при нас и да умрат на копията ни с малка цена за вашите отряди.

— Никаква чест няма в сдържането от атака — изтъкна Люджан. — Колкото по-дълго господарката отсъства от именията си, толкова по-голяма е опасността за Аяки. Да чакаме още една смяна на сезоните не й носи никаква печалба в Играта на Съвета, нито благоприятно положение в очите на боговете. Съдбата на воините не е да чакат търпеливо, докато пустинниците се отнасят с тях като пастири на кердидра и ги жилят с набези когато им хрумне.

— Тогава мнението ми не ви трябва — каза Кевин и потисна раздразнението си. — Вярвам, че в ходовете на тези номади има стратегия. Вие настоявате, че няма…

— Те са варвари! — намеси се Мара. — Нападат през границите ни, защото земята е богата и зелена. Защо тези пустинни племена изведнъж ще се организират срещу държава, въоръжена и подготвена срещу тях? Какво могат да се надяват да спечелят, освен унищожението си?

Кевин долови гнева й и не се обиди: даваше си ясна сметка, че времето далече от дома се е проточило вече почти година и че раздялата й със сина й я съсипва. Всеки месец търговски кораби спираха в Лама и куриерът на Джикан стигаше до нея, но не беше дошла никаква вест за нападение от Минванаби. Мара беше оставила най-добрите си бойци да пазят имението. Тук, с останалите, беше очаквала да окаже подкрепа на Ксакатекас и след това да може да си тръгне. Но нападението на дома не се беше случило или поне не беше стигнала вест за нападение до тях. А от тази страна на Кърваво море кампанията се беше проточила необяснимо и нямаше никакви признаци да приключи.

— Трябва да намерим продоволствените складове на номадите и да ги изгорим — настоя тя разпалено. — Иначе ще остареем в тази окаяна пустиня и никога няма да се справим с Минванаби.

Думите й сложиха край на обсъждането.

Съгледвачите излязоха на петдневен обход, който се проточи до цял месец издирване. Номадите не можеше да бъдат проследени по пясъците, непрекъснато местени от ветровете, нито по изметените голи плочи скала. Цураните бяха принудени да търсят по дима на огньове в земя, където нямаше никакви дървета, освен внесено масло или въглища за огрев и светлина. Воините трябваше да лежат дни наред в укритията си и да оглеждат голия хоризонт за някакви знаци за лагер. Минаваха през суха спечена земя и не намираха нищо — само стари кръгове от огнища, пълни с пепел и изгорели кости, и понякога отпечатък, където се беше издигала кожена шатра, или натрошени глинени чирепи. Складовете с припаси на номадите оставаха скрити и недостижими.

След три безплодни месеца войниците на Ксакатекас и Акома започнаха да взимат пленници. Завличаха ги до палатките на Чипино за разпит. Пустинните разбойници бяха ниски, с жилави тела и често брадати. Миришеха на кердидра и вкиснало вино и носеха кожени дрехи, обшити с пъпки от животински рог и кост. Над тази примитивна лека броня замятаха широки халати в бежови цветове, завързани с мънистени пояси с втъкнати в тях талисмани, изтъкващи тяхната бойна храброст и племенна принадлежност. Малцина от тях можеше да бъдат принудени да проговорят, а тези, които се оказваха с по-развързани езици, не бяха високо в клановите си йерархии.

Складовете, които издадоха през следващите четири месеца, бяха без особена важност: само няколко мяха с вино и малко зърно в глинени делви. Не достатъчно, за да си струва да се губят войници, каза лорд Чипино на Мара в обезсърчения им разговор след цял ден, прекаран под палещата слънчева светлина в разкопаване на такова скривалище в пясъчното дъно на пресъхнал поток.

Командната шатра на Акома беше загърната в предвечерен сумрак. Виковете на часовите, докато стражата се сменяше, се смесваха с миризмите на печащо се месо и нахлуваха през платнищата на входа, разтворени за прохладния вечерен ветрец. Въглищен дим се вдигаше на сини облачета на фона на помръкващите хълмове, а вътре тлеещите маслени парцали хвърляха черешово обагрена светлина през декоративните фигури, изрязани в глинените гнезда.

Мара плесна с ръце да донесат на лорда на Ксакатекас теш, подсладен, както го предпочиташе, и му каза:

— Мислиш, че си губим времето, като претърсваме подножията, нали?

— Да. Номадите сигурно държат продоволствието си в дълбоката пустиня, където няма никакви пътеки, за да се оставят следи. Убеден съм, че трябва да опитаме проникване с може би два отряда воини.

Мара също бе започнала да чувства, че някаква подобна тактика е необходима, а и Люджан я подкрепяше. Единственият несъгласен беше Кевин, който упорито настояваше, че номадите може би планират точно такъв развой. Тя поклати глава. Защо варварите трябваше да изкушават хората й да нахлуят? Каква можеше да е целта им?

— Всичко това е безсмислено — каза Чипино, разхлаби напрашената броня на врата си и почеса ожулената си кожа. Отпи глътка теш да изплакне вкуса на пустинна прах в устата си и добави: — Исашани ми пише, че Хокану от Шинцаваи й дошъл на гости в Онтосет.

Мара повдигна вежди.

— Жена ти да не би да си пада по сватосването?

Ксакатекас се засмя.

— Естествено. И в този случай става дума за теб. Младият Шинцаваи питал дали си добре и ти праща поздрави.

— Ох! — въздъхна Мара. Чипино кимна примирено, а тя добави: — Но защо ще ходи чак до Онтосет? Доста далече е.

— Точно това изтъква и Исашани — каза Чипино. — Бил дошъл да купи подправки, които също толкова лесно може да се купят в Джамар.

Това подсказваше, че е ходил специално за да говори с лейди Исашани и да чуе преки новини за Достари. Мара не знаеше как да реагира. Не беше сигурна дали привидният интерес на Хокану за новини от нея просто не прикрива поредния ход на баща му във Великата игра.

Мислите й бяха прекъснати от връщането на командира на охраната с донесения от съгледвачите.

— Нищо ново, милейди — каза командирът. — Един ранен от скално свлачище и двама убити от засада. За ранените се грижат в лагера до южното плато. Другите пет групи съгледвачи също не намериха нищо.

Поредната безсмислена загуба. Търпението на Мара бе на изчерпване от безполезно точещите се дни, безполезните загуби на хора и липсата на какъвто и да е признак за промяна, освен изтощаването на силите им. Номадите просто си играеха с тях — за това Кевин беше прав — и да седят и да чакат, без да действат, беше неприемливо. Мара освободи от дежурство уморения офицер, след това погледна лорд Ксакатекас в тъмните насмешливи очи.

— Акома предлагаме един боен отряд за набег отвъд подножията. Ще командва Първи ударен водач Мигачти. С тях ще тръгне половин патрул чо-джа, за да действат като куриери между позицията ни и главния лагер.

Лорд Чипино кимна замислено, остави чашката с теш на ниската маса между затиснатите с камъни ъгли на картите, табличките и изтърканите парчета креда, стана, взе избелелия си от слънцето щит и каза:

— За честта на нашите домове и за провала на враговете ни. Аз също ще изпратя отряд и дар, който да компенсира твоите чо-джа, на чиито способности не мога да предложа равни от моите редици. Кошерът на нашите земи нямаше повече войни, които да задели, при смутовете, причинявани от дома Зирентари на северните ни граници.

Мара премълча обстоятелството, че се беше пазарила с царицата да роди допълнително воини. Човек не споделяше ненужни неща дори с приятели, защото в Голямата игра днешният съюзник утре можеше да се окаже най-жестокият враг. Стана от учтивост и се поклони на мъжа, който я превъзхождаше по сан, въпреки че насаме не спазваха винаги тези формалности.

— Отхвърлям необходимостта от дар.

Лорд Чипино я изгледа мълчаливо, примижал на пъстрата светлина, хвърляна от изрязаните в глинените светилници фигури.

— Грешиш — каза той кротко, все едно поправяше родна дъщеря. — Жена в прелестта на своята младост не бива никога да се оставя да вехне в пустинята без дарове.

Мара се изчерви. Не можа да намери думи, с които да прикрие смущението си, тъй че лорд Чипино побърза да заглади неловкия момент.

— Хокану е убедил Исашани да обещае да се погрижи красотата ти да не бъде забравена в тази пустинна варварска земя.

Господарката на Акома се разсмя, волно и леко, което бе сериозна промяна след две години в изолация, които тегнеха като пленничество.

— Двамата с Хокану сте големи ласкатели!

Чипино нахлузи шлема си върху разрошената си сива коса.

— Е, вярно е, че тук няма жени, които да вдъхновяват тази моя слабост. Бих ласкал женските кердидра, ако можех. — Сви рамене. — Но те плюят. Ти плюеш ли? Не, нали? — Последва истинският комплимент, мимоходом, за да не може тя да го отхвърли, като смени темата. — Хокану е мъж с проницателен усет и изискан вкус, иначе Исашани щеше да го изпъди с въпросите му през вратата, повярвай ми.

Дарът, когато дойде, се оказа медна гривна, изкована във формата на летяща птица шатра и инкрустирана с изумруд. Беше красива, направена специално за Мара и с много по-висока цена от половин патрул чо-джа, дори тези воини да загинеха в изпълнение на службата си. Мара сложи накита в подплатената с кадифе кутийка, в която й го поднесоха, и попита на глас в празната, както мислеше, палатка:

— Защо трябваше да прави това?

Кевин проговори зад рамото й и я сепна.

— Защото ти се възхищава. И иска да го знаеш.

Мара се намръщи.

— Лорд Ксакатекас? Защо ще ми се възхищава? Той е от Петте фамилии, най-изтъкнатите в империята. Какво се надява да спечели от дом под обсадата на Минванаби?

Кевин поклати глава, прегърна я и започна да разтрива стегнатите мускули на раменете й. Мара се отпусна в прегръдката му с въздишка и се остави нежните му ръце да махнат възлите на напрежение, чието съществуване така и не бе забелязала.

— Защо да го прави? — повтори настойчиво.

Дланите на Кевин се отпуснаха топли от двете страни на брадичката й.

— Защото те харесва. Не защото те иска — макар да съм готов да се обзаложа, че би се впуснал в малък флирт, ако помисли, че си склонна. Но няма никакви планове за теб или за дома ти, или за нещо, което би могъл да спечели във Великата игра. Знаеш ли, не всичко в този живот е проклета политика. Твърде често като че ли забравяш това. Когато помисля за подаръка и за мотивите на лорд Ксакатекас, не виждам нищо, освен един мъж на възрастта на баща ти, който те харесва, доволен е от теб и желае да ти даде нещо, което ти самата правиш рядко: потупване по рамото, защото си способна, грижовна и много обичана.

— Много обичана?

Лукава усмивка изви устните й и Кевин се отзова. Ръцете му нежно се задвижиха и смъкнаха дрехата от раменете й. Заедно се отпуснаха сред възглавничките и страстите им лумнаха с внезапна и безсловесна хармония.

Патрулите тръгнаха в поход на следващата сутрин под звуците на рогове, надувани от готвачите в лагера на лорд Чипино. Войските на Ксакатекас бяха на тези позиции от толкова дълго, че бяха възприели номадския обичай, с който се известяваха враговете, че денят започва в триумф. Армията тръгваше с изгрева на слънцето и могъщият ек на роговете трябваше да накара враговете да треперят.

През следващите месеци нищо не ставаше бързо. Мара седеше и чакаше в наблюдателния пункт, устроен от съгледвачите. В изметената от ветровете плоска скала нямаше никаква сянка, тъй че тя смени сламената си шапка за момчешки шлем, увит с тънък копринен шал. Дните течаха и тя ставаше опитна като воините си да забелязва в далечината малките облачета прах, издаващи връщането на вестоносец чо-джа. В такива моменти пращаше бегач да уведоми лорд Чипино, а след това се спускаше бързо по каменистата пътека, за да посрещне връщащите се воини. Краката й заякнаха от спусканията и катеренията — тук носилката и робите не можеха да я носят. Люджан беше достатъчно съобразителен, за да забележи, че присъствието на Господарката вдъхновява мъжете му за повече усърдие. За разлика от много цурански благородници, неговата Господарка придоби дълбоко разбиране за условията, в които стражите и патрулите й изпълняваха задълженията си. Не настояваше да стоят на пост в невъзможните часове под обедното слънце, нито се оплакваше, когато маранята по далечните пясъци размътваше видимостта и водеше до противоречиви донесения. И макар многократно да предпочиташе финансите пред военното дело, се стараеше да изучи тънкостите на стратегията и снабдяването. Разбираше затрудненията на бойците, но проницателността й не можеше да повлияе на нещо, което сякаш бе лишено от цел или замисъл.

Докладите на назначените на патрул в пустинята отряди не облекчаваха с нищо усещането за безизходица на границата. Открили бяха един малък склад и го бяха унищожили заедно с номадите, които го бранеха. Още два месеца изтекоха в безплодно търсене, после други два, изкарани в преследване на лъжливи следи. Чо-джа донесоха вестта за оазис с пресъхнал извор и за останки от подземен склад, опразнен с явна припряност. Патрулите, тръгнали да проследят и евентуално да догонят номадите, се изтощиха в безполезен поход. От останалите да проучат оазиса двама бяха пострадали — бяха паднали в яма, изкопана за капан. Инфекция отне живота на единия. Другия го върнаха на носилка. Никога повече нямаше да може да върви и помоли за доблестно самоубийство с меча си. Мара даде позволението си и едва се сдържа да не прокълне Чочокан за загубата на такъв чудесен боец.

Още един сезон отмина без събития. Господарката на Акома бе все по-изнервена и потисната.

— Трябва да излезем с цялата си сила! — сопна се тя на Кевин, докато сресваше косата си с ароматни масла, тъй като водата беше оскъдна, за да се пилее за къпане, а все някак трябваше да маха прахта.

Това го бяха обсъждали многократно и всеки път мидкемиецът настояваше, че излаз със сила от планините е точно това, което иска врагът. Но един факт, който щеше да придаде тежест на съвета му, оставаше неизречена тайна. Месец след проклет месец Кевин беше премълчавал всякакъв коментар, който можеше да издаде предишния му боен опит. Да признае, че е бил командващ офицер на бойното поле в Мидкемия, означаваше да си изпроси смъртна присъда.

Мара не знаеше за миналото му, но не пренебрегваше мнението му. Макар тя да беше по-нетърпеливата от двамата владетели, натоварени с граничния патрул в Достари, лорд Чипино бе този, който най-сетне постави въпроса за нуждата от по-агресивна тактика.

Дойде в палатката й малко след свечеряване.

— Получих вест от пустинните отряди. Пленили са номадски търговец и мисля, че имаме следа. Поне знаем къде големите кервани от другата страна на пустинята са оставяли пратки със зърно.

Мара щракна с пръсти на слугите да донесат теш.

— Моите чо-джа казват същото, но добавят, че пясъкът мирише на човешки стъпки. — Вече се бяха научили да разчитат на това, че насекомите могат да надушат следи от маслата, с които номадите обработваха кожата на сандалите си. — Керваните не са заблуда, пусната за да ни отклони.

Посочи пясъчната маса, която през тези почти две години бе заела почти цялото предно помещение на командната й шатра.

В хода на кампанията планините бяха заравнени и преобразени от едната страна, за да се направи място за широките криволичещи долини и дюни, простиращи се отвъд границата. Картата бе изработена от един сбръчкан кривоглед старец, комуто бяха платили огромна сума, за да изостави голямото си семейство и търговията си в Лама. Отрядите бяха обозначени с топлийки и Мара знаеше местоположението на всичките си войници.

— Нека сравним каквото знаем — прикани тя лорд Чипино към онова, което напоследък се бе превърнало във вечерен ритуал.

Тази вечер обаче подхванаха разговор, който продължи до късно през нощта. Гласовете им се повишаваха и спадаха, докато обсъждаха най-различни планове, и накрая стигнаха до безспорно съгласие: на заранта всеки от двамата щеше да събере нов отряд. Щяха да оставят два смесени отряда да пазят границата и щяха да тръгнат с останалите в пустинята, за да се съберат с войската там. По-бърз патрул щеше да тръгне напред със заповед да проследи най-новите данни и да разкрие главните снабдителни складове на номадите.

— Когато пристигнем с двата нови отряда — заключи лорд Чипино, — ще разполагаме с армия от хиляда бойци, с която да планираме атаката си. По-добре да нападнем със сила, вместо да седим като поети по висините. Да изчакаме още година означава да дадем на тези варвари повече чест, отколкото заслужават.

Тази нощ Кевин не можа да заспи. Вслушваше се в дъха на Мара, в несекващия стон на вятъра и в скърцането на въжетата на палатката. Да напуснат планините с армия щеше да е грешка. Знаеше го. Но един роб нямаше чест и гласът му нямаше да бъде чут. Където обаче отидеше Господарката на Акома, там щеше да отиде и той. Твърде много я обичаше, за да я пусне сама.

Огромният централен пилон рухна с трясък и акри платнище се свлякоха бавно на земята. Кевин скочи и хукна, спъна се в купчина навити черги и едва не събори Мара.

— Взимаш командната шатра? — възкликна той удивено.

Мара го изгледа с укор.

— Разбира се. — Каза го все едно, че мъкненето на килими, светилници и мангали във враждебната гола пустиня е отдавна решен въпрос. — Акома не са варвари. Не спим на голата земя като селяни, освен ако не пътуваме под прикритие. — Махна с ръка на рояка слуги, които се трудеха да разглобят и опаковат за път походното й жилище. — Палатката на лорд Чипино е по-голяма. По големината на павилионите ни номадите ще разберат, че си имат работа с Велики домове.

Лицето на Кевин се изопна.

— И като видят колко са големи палатките ви, ще побегнат като подгонени от беда птици джига, така ли?

— Те не са цивилизовани.

— Тоест, ако бяха, щяха да побегнат като птици джига — уточни Кевин.

— Повтаряш очевидното. — Мара избута нетърпеливо ръцете му, които я галеха през тънкия нощен халат. — Не сега, досаднико. Не под открито небе и пред очите на боговете.

Кевин се отдръпна с усмивка.

— Водачите на кердидра са събрали стадата си. — Погледна растящите купове сандъци, килими и възглавници. — Сигурна ли си, че имате достатъчно самари за всичко това?

Мара го погледна отегчено.

— Още една дума и ще се наложи да носиш своя дял като роб носач. Мястото ти бездруго е при тях, като се има предвид неизлечимото ти нахалство.

Кевин се поклони с насмешлива почтителност и отиде да помогне с товаренето на непоносимите капризни шестокраки.

— Проклятие, късмет ще имаме, ако тази армия успее да тръгне преди залез-слънце — измърмори, след като се отдалечи достатъчно, та Мара да не го чуе.

Всъщност бяха готови по пладне. Армията, предвождана от лорд Чипино и лейди Мара, потегли в марш под гръмкия зов на рогове и плясъка на камшиците на водачите на кердидра. Носилките на Господаря и Господарката бяха в средата на колоната, обкръжени от бранещите ги войници. С патрулите на чо-джа в челото и в тила и авангарда съгледвачи, колоните започнаха да се спускат по криволичещите пътеки към зноя на низините. Приличаха по-скоро на търговски керван, отколкото на армия.

Въпреки непоносимата жега вървяха енергично. Планините останаха назад и воините нагазиха в ронливите пясъци, като вдигаха облаци прах, които се виждаха от цели мили във всички посоки. Тайното им придвижване тъй или иначе бе невъзможно по голите дюни, които не предлагаха никакво прикритие.

От пясъците се подаваха скали, изваяни от вятъра във фантастични форми, на места дълбоки оврази пазеха вода в тъмните си като пещери дълбини. Всяко от тези места можеше да се окаже вражески лагер. Племената щяха да наблюдават войските на Акома и Ксакатекас и да се опитват да решат дали да останат където са и да устроят засада, или да се измъкнат под прикритието на нощта.

Според Кевин теренът беше абсолютно неподходящ за решително сражение. Численото превъзходство беше единствената гаранция за победа, а никой не можеше да отгатне колко пустинни клана са се съюзили за кампанията срещу империята. Можеше да са се укрили в скалите от всички страни и да изчакват армията да се изтощи, докато ги търси. Кевин изруга наум. Ако той беше на мястото на номадите, щеше да е подготвил добре обмислен капан. Да, цялата работа вонеше на добре обмислен план.

Но Мара така и не искаше да се вслуша в здравия разум.

— Номадите не могат да бъдат купени — каза тя под звездите, когато най-сетне вдигнаха лагер. Все още беше твърде горещо и душно, за да се приберат в командната палатка, тъй че седяха на килимче отвън, пиеха сухо вино и похапваха сирене от кердидра. — Племената са твърде много и между тях има разногласия. Богатството няма никакво значение за един вожд, ако не може да го носи с шатрите си.

Кевин не можеше да оспори този аргумент. Беше видял достатъчно пленени пустинни мъже и беше съгласен с думите й. Можеше да са дребни, но бяха горделиви като джуджетата в родния му свят и злобни като пясъчна змия: първо хапеха, а чак после се притесняваха за оцеляването си. Бяха деца на сурова страна, където смъртта дишаше във врата на всеки. Повечето щяха да скочат в огъня, вместо да предадат племената си. А вождовете им, доколкото бе разбрал, се биеха и избиваха помежду си със същата готовност, с която нападаха цуранската граница.

— Време е да си лягаме — каза Мара и прекъсна мислите му. — Трябва да сме станали преди разсъмване, та слугите да имат време да сгънат палатката.

— Можем да спим тук — предложи Кевин.

— Варварин! — Господарката се засмя. — Ако не съм в палатката, как ще ме намери Люджан?

— Но пък ако не си в палатката, няма да може да те намери и убиец. — Кевин стана и й подаде ръка.

— Никой убиец не може да се промъкне между патрулите на Люджан — отвърна Мара и се отпусна в прегръдката му.

Беше си самата истина, помисли Кевин, но това изобщо не го успокои. Ако номадите бяха решили да пратят убийци, щяха да са го направили, без да примамват цяла армия.

През следващата седмица вървяха през насечен терен и едва-едва се влачеха в дълбокия пясък през низ от криволичещи оврази. Това изобщо не допадаше на Кевин и дори Люджан се притесняваше. Но вестоносците от авангарда дотичаха и донесоха за голям склад със значителна сила пустинници, спрели на лагер в голата низина оттатък хълмовете.

Мара и лорд Ксакатекас решиха да продължат натам.

— Чо-джа не са затруднени в този пясък — обясни Мара на Кевин, когато той оспори решението им. — Те са бързи и свирепи и горещината не ги забавя. Един отряд чо-джа струва колкото два човешки в тази пустиня. А какво могат да направят варварите срещу тях?

Кевин нямаше отговор. Армията продължи, докато нощта не се спусна и златистата луна на Келеуан не окъпа дюните в рязка металическа светлина.

Мара се прибра в уюта на командната си шатра при утешително сладкия глас на музиканта, но Кевин обикаляше неспокойно из лагера и се бореше с вътрешните си конфликти. Обичаше я и нищо не можеше да промени това. Но обичаше ли я достатъчно, за да рискува живота си? Вървеше и се вслушваше в разговорите на воините и шегите, които си разменяха. Езикът им беше различен, но войниците в навечерието на битка не бяха по-различни тук, отколкото в Островното кралство. Воините на Мара хвърляха зарове и си подмятаха груби шеги. Но не споменаваха смъртта и отбягваха да говорят за близките си хора, които бяха оставили у дома.

Слънцето изгря зад пелена ситна прах, понесена от неуморните ветрове. Слугите вече бяха добили сръчност бързо да събарят големите палатки. Кердидра бяха престанали да плюят и се бяха примирили с допълнителното си бреме. Или пък бяха твърде жадни и твърде благоразумни да хабят течност, помисли Кевин, докато отмиваше зърната пясък между зъбите си с глътки горчива вода от манерката си. След малко армията вече се беше строила и пое през лъкатушещото дефиле към голата низина.

Номадите вече ги чакаха там — разнородна тълпа от може би осемстотин облечени в бозави халати воини, струпани около племенните си знамена, изтъкани в ярки цветове и украсени с опашки на кюрек, животно, наподобяващо лисица. Докато воините на Акома и Ксакатекас се строяваха в редици и подготвяха оръжията за бой, Кевин стоеше до носилката на Мара. Люджан, лорд Ксакатекас, Мокс’л, Бойният водач на чо-джа, и Енведи, командващият армията на Ксакатекас, се бяха събрали на заседание. Щяха да нападнат опърпаната сила на варварските племена. Честта им го налагаше в изпълнение на дълга им като бранители на южната граница На империята. Кевин съжали, че цуранският обичай не позволява роб да носи оръжия. Не хранеше и най-малкото съмнение, че тази армия я очаква бедствие.

— Ще поведа моите два отряда в долината и ще нападна фронтално — избоботи с басовия си глас лорд Ксакатекас. — Ако варварите прекършат строя си и побегнат пред нас, вашият отряд чо-джа може да заобиколи във фланг, да удари в тил и да отреже пътя им за бягство. Ако пустинниците не побегнат, Ксакатекас ще пратят голям жертвен дар на Туракаму.

— Както наредиш — отвърна почтително Мара.

Макар Люджан да предпочиташе да хвърлят в атака смесен отряд от воини на Акома и Ксакатекас, лорд Чипино имаше старшинство. Неговите офицери бяха по-опитни, а Мара беше дала ясно да се разбере, че желае съюз, а не съперничество между нейния дом и този на Ксакатекас. Надпреварата за военни почести и протокол нямаше да е в изгода за Акома.

Слънцето наближаваше обед и сенките се свиха под камъните. Армията на лорд Ксакатекас се строи в боен ред за атаката. Мара разположи наблюдатели по околните склонове и назначи вестоносци да носят съобщенията. Въздухът беше затихнал и се възцари пълна тишина. Кевин стоеше, плувнал в пот, до рамото на Мара и почти съжаляваше, че не чува стърженето, което издаваха чо-джа, докато наточваха подобните си на мечове предни крайници до остротата на бръснач, за да убиват. Бездруго беше стиснал зъби и звукът само щеше да оправдае неприятното усещане. А след това роговете изсвириха и Бойният водач на Ксакатекас даде сигнал за атака. Воините в жълто и пурпурно се понесоха като вълна на бегом към долината.

Кевин потръпна пред ужасното, стягащо вътрешностите му предчувствие, че скоро ще ги сполети бедствие.

— Лейди — изхриптя гласът му. — Лейди, чуй ме. Трябва да ти кажа нещо много важно.

Изцяло погълната от гледката на връхлитащата към низината армия и крещящите пустинници, които се втурнаха да я посрещнат, Мара отсече:

— После. След битката.