21. Пазител на Печата

Баржата пристана.

Седнала на възглавничките под балдахина, с чаша плодов сок в ръка, Мара примижа срещу утринната слънчева светлина и си спомни неодобрението на Накоя за това пътуване до Кентосани. Но сега, докато гледаше оживената дейност по пристанището и броеше търговските баржи, закотвени и чакащи ред за разтоварване, прецени, че оценката на Аракаси е вярна. Поне по улиците и обществените площади градът се беше съвзел от хаоса, развихрил се на Имперските игри преди шест месеца. За Мара това изглеждаше подходящ момент да се върне в Свещения град. Накоя с право подозираше, че мотивът й — посещение на дребен политически противник с цел да промени избора му на съюзници — е по-дълбок, но Мара не разкри мислите си на никого.

Поръча да приготвят носилката и събра почетната си гвардия. Беше взела само двайсет и пет воини. Отбиването й в града щеше да е за кратко и не се притесняваше от убийци. Събранието, както и императорът, вероятно нямаше да гледат благосклонно на нарушаване на обществения ред и всяко убийство щеше да предизвика задълбочено разследване, а никоя фамилия не би рискувала в този момент.

Освен минималния брой слуги Мара бе взела със себе си само Кевин и Аракаси.

Щом тръгнаха, Кевин попита:

— Та защо всъщност предприе това пътуване?

Облечена в по-тънък халат, отколкото избираше обикновено за улично пътуване, Мара надникна между завеските на носилката.

— Попита Аракаси за това само преди час.

— И той ми каза същата лъжа. Че само ще направиш официална визита на добра воля на лорд Куганчалт от Гинечо. Не го вярвам.

Мара протегна ветрилото си през завеските и го перна укорително по китката.

— Ако беше свободен, щях да съм принудена да се опълча на това твърдение. Да ме обвиниш в лъжа е оскърбление на честта на Акома.

Кевин хвана ветрилото, обезоръжи я закачливо и й го върна с поклон, в подражание на цурански благородник от по-низш дом, ухажващ дама с по-висок обществен сан.

— Ти всъщност не излъга — призна той и се ухили, докато Мара едва потискаше смеха си на клоунадата му зад вече разтвореното си ветрило. — Просто не ми каза какво си наумила.

Носачите завиха на ъгъла и объркаха крачката си, за да избегнат едно улично псе, подгонено от улични хлапета. Кевин забеляза опърпаните им дрехи и следите от рани и болести по тях и както винаги се натъжи. Чу едва с половин ухо обяснението на Мара: лорд Куганчалт бил важен, макар и дребен съюзник на Екамчи и Инродака. Двамата подкрепяли малка фракция, съюзени твърдо срещу нея, след като била спечелила благосклонността на царицата на чо-джа от кошер близо до земите на Инродака. Призна, че един контакт с Гинечо щял най-малкото да й даде възможност да обясни своята страна в спора, може би дори да вкара клин между Гинечо и двамата недоволни лордове.

— С падането на Алмечо домът Гинечо понесе тежки загуби — поясни Мара. — Бяха силно задължени на Омечан и двата провала на Военачалника наложиха дълговете да бъдат върнати много по-рано, отколкото очакваше старият господар. Казват, че умрял заради напрежението, макар че други намекват за самоубийство. Трети пък твърдят, че враг сложил отрова в блюдото му. Каквато и да е причината, младият му син, Куганчалт, наследи мантията му с тежко финансово бреме. Смятам, че това е благоприятен момент за намеса.

Кевин присви устни раздразнено. Защо му го казваше това? Та той беше присъствал, когато Аракаси докладва, че дворът на Куганчалт е пълен с братовчеди, верни на Екамчи и Инродака, и че поне няколко от тях сигурно имат заповеди да извършат убийство, ако неопитното момче по някакъв начин действа в ущърб на двамата си съюзници. Кевин беше подхвърлил, че някои биха могли да са мотивирани да пратят младия лорд до залите на Червения бог и без да ги подтикват двамата врагове на Мара. Накоя пък предупреди Мара, че влизането в градската къща на Куганчалт ще е като да стъпиш в гнездо на блатни релли. Мара, беше казала възмутено старицата, била глуха за добри съвети, когато си наумяла.

Усети, че Мара го гледа. Често имаше усещането, че може да чете мислите му, и този път изпитваше същото.

— Гинечо ще очакват да се опитаме да променим съюза им — изтъкна тя с лукава кротост. — Екамчи хвърлиха много усилия да купят верността на много членове на фамилията Куганчалт, а Инродака подписаха разходите. Всички ще са ужасно разочаровани, ако Акома поне не се престорим на загрижени. Ще отидем и ще им дадем каквото искат, тоест вярата в собствената им значимост. Инродака и Екамчи трябва винаги да бъдат подвеждани да вярват, че враждебността им е от някакво значение. Това ги задържа да не се съюзяват с другите ми врагове. Боговете да са ни на помощ, ако открият истината: че Акома сме си спечелили достатъчно високо положение, за да имат някакво значение дребните им коварства. Тогава биха могли да причинят някоя по-лоша пакост от това, което вече правят, просто за да привлекат внимание, или да направят нещо наистина унищожително, например да подкрепят Тасайо.

Кевин се изсмя презрително.

— Искаш да кажеш, че ще смъмриш момченцето просто за да не се раздразни истински в случай, че си мисли, че си забравила, че е отмъкнал кокали, за да не стане лош и да отиде да отмъкне по-голям кокал?

— Грубо казано — отвърна Мара. — Но да.

Кевин изруга на мидкемийски.

Леко жегната, Мара дръпна завеските.

— Това беше невъзпитано. Какво имаш предвид?

Варварският й любовник я изгледа продължително и сви рамене.

— Казано възпитано, вашата Велика игра на Съвета пие вода от мръсен кладенец. Поведението ви често граничи с абсурда.

— Боях се, че ще кажеш точно това. — Мара подпря лакът на възглавничките и се загледа в един от огромните каменни храмове, редящи се от двете страни на широкия булевард.

Кевин проследи погледа й. Вече бе добре запознат с цуранския пантеон и позна храма на Лашима, Богинята на мъдростта. Тук Мара беше прекарала няколко месеца в обучение, с надеждата, че ще положи клетви за служба. Смъртта на баща й и на брат й драстично бяха променили тази съдба.

Сякаш собственият й спомен догони неговия в миналото, тя промълви:

— Знаеш ли, липсва ми спокойствието. — След това се усмихна. — Но нищо друго всъщност. Храмовите жрици са още повече обвързани с традицията от Великите домове. Вече не мога да си представя как щях да съм щастлива с такъв живот. — Погледна го закачливо. — И определено щяха да ми липсват някои много приятни креватни забавления.

— Е — отвърна Кевин, докато очите му обхождаха стените на храма, — може би не… при малко късмет, здраво въже и решителен мъж. — Наведе се, хвана брадичката й и я целуна. — Аз съм много решителен мъж.

От другата страна на носилката Аракаси ги изгледа неодобрително.

— Никога няма да започнеш да се държиш подходящо за роб — промърмори Мара. — Май ще трябва да проучим прецедента, създаден на арената от Великия, твоя съотечественик, и да потърсим законен начин да те освободим.

Кевин обърка стъпките си.

— Затова значи дойдохме в Кентосани!? Ще проучиш тънкостите на закона и ще видиш какво се е променило след игрите? — Ухили се. — За това дори Патрик би могъл да се забрави и да те целуне.

Мара се намръщи.

— Това определено би му спечелило бой! Той никога не се къпе. — Поклати глава и добави: — Не, не това е причината да съм тук. Ако намерим време, ще посетим Имперските архиви. Но най-напред е лорд Гинечо.

— Животът щеше да е толкова скучен без врагове — подхвърли Кевин, но този път Мара не захапа стръвта.

След храмовия квартал булевардът се стесни и движението стана твърде гъсто, за да позволява разговор. Кевин си проправяше с усилие път през гъстата човешка гмеж и с по-високия си ръст пазеше да не бутат носилката на господарката му. Съзнаваше, че годините му на плен не са изцяло нещастни. Можеше и да не обича всички страни на цуранското общество — злочестият живот на бедните нямаше никога да престане да го притеснява. Но ако имаше възможност да стане свободен и да остане до Мара, щеше да избере този чужд свят за свой дом. След Войната на разлома хоризонтът му се бе разширил. За него, по-младия син, едно връщане в бащините имения в Зюн щеше да предложи по-жалки перспективи и никакъв заместител на възбудата, която бе открил в чуждата и екзотична Цурануани.

Толкова беше погълнат от мислите си, че когато стигнаха в градската къща на Акома, не избухна в обичайните си протести, щом старшият слуга му заповяда да разтовари пътните сандъци на господарката и да ги качи в покоите й.

Мина обед и горещината намаля. Изкъпана и освежена след пътуването, Мара се приготви за визитата си при лорда на Гинечо. Кевин отклони възможността да я придружи, като настоя, че няма да може да опази невъзмутима физиономия по време на срещата. Всъщност Мара знаеше, че очарован от пазарите на Свещения град, и с тъга призна, че един следобед в пазаруване с главния слуга на къщата ще е по-интересен от размяната на приповдигнати баналности и прикрити оскърбления със седемнайсетгодишно момче, чиито очи все още бяха подпухнали от плач за баща му. Прие извинението на Кевин и му разреши да остане, като вместо него взе Аракаси, ненатрапчиво облечен като слуга. Гинечо бяха твърде дребен дом, за да се следи внимателно от агентите на Аракаси, и Началникът на шпионите се радваше на възможността да проучи клюките с домашните слуги.

Носилката потегли от двора на градската къща в късния следобед, придружена от двайсет воини, подходящ брой, за да остави у лорд Гинечо впечатлението, че враждебността му се приема сериозно. За бързина свитата се придържаше към задни улици с не толкова гъсто движение.

Минаха през прохладни засенчени от дървета булеварди, покрай които се редяха къщи на богати служители на гилдии и търговци. Войниците бяха нащрек, макар Аракаси да твърдеше, че никой Велик дом в империята няма да е достатъчно уверен, за да опита публично покушение.

Мара винаги беше обичала страничните улици на Свещения град с техните дълги алеи с разцъфнали дървета и грижливо изметени каменни настилки. Радваха очите й дървените порти с изящната им резба и оградите, обрасли с акаси и лози хибис. Въпреки че Кентосани беше речен град като Сулан-Ку, според имперски едикт зад градските стени не бяха разрешени никакви бояджийници, работилници за щавене на кожа или други занаяти, свързани с неприятни миризми. Освен когато вятърът не духнеше откъм клетките със зверове за арената или от пълните с хора пазари в централния крайречен район, Кентосани ухаеше на цветя и привечер, когато жреците и жриците на всички цурански божества започваха нощните си посвещения, на тамян и благовония.

Излязоха на един от многото широки площади. Унесена в размисъл, Мара почти пропусна колебанието на Аракаси.

Надникна и видя какво е привлякло вниманието му. От другата страна на площада се издигаха две позлатени колони, увенчани с арка и с широка огладена плоча между тях. Беше едно от многото табла за съобщения, запазени за словото на Небесната светлина. Макар посланията обикновено да се изписваха с креда и да бяха с религиозно съдържание, днес на стража стоеше отряд Имперски бели, което беше достатъчно необичайно, за да привлече вниманието. Двама скромно облечени занаятчии поправяха позлатата на рамката, повредена по време на безредиците миналата година. Дори нищожните количества злато, което използваха, бяха твърде скъпи, за да се оставят на набезите на крадци, и това като че ли обясняваше присъствието на имперската стража. Но погледът на Аракаси бе привлечен от три облечени в черно фигури, които стояха пред таблото и закрепваха свитък, натежал от имперски ленти и печати. Мара се намръщи озадачена. Велики от Събранието на магьосниците обикновено не вършеха работата на чиновници.

— Това е прокламация — каза Аракаси. — С твое позволение, господарке, ще е добре да видя каква е.

Мара кимна за разрешение. Имперските прокламации бяха рядкост, а фактът, че тази се поставяше от Велики, предвещаваше особена важност. Вече не беше тема на случайни подмятания фактът, че сегашният император не се държи като отдалечена и извисена фигура, каквито бяха предците му. Ичиндар не само се беше намесил в Играта — беше я преобърнал.

Аракаси се върна бързо, застана до носилката на господарката си и заговори тихо:

— Господарке, Великите известяват на империята, че магьосникът Миламбер е изхвърлен от Събранието. След това се казва, че робите, освободени на арената от неговото действие, са законно освободени от господарите си, но в това не трябва да се вижда никакъв прецедент. С имперски декрет и по волята на небесата Ичиндар провъзгласява, че никой друг, който носи робското сиво, не може да промени положението си. За доброто на империята, в името на реда в обществото и по божествената воля всички, които са роби, трябва да останат роби до смъртта си.

Лицето на Мара остана безизразно, но радостта от деня си отиде. С изведнъж натежало сърце, тя махна на носачите си да продължат напред, а след това дръпна завеските, както правеше винаги, щом искаше да остане сама. Ръцете й се впиха във възглавничките. Не знаеше как ще го каже на Кевин, чиито надежди така главозамайващо се бяха извисили след небрежната й реплика тази сутрин.

Доскоро не беше придавала особено значение на робството му. Като собственост на Акома, на него му беше гарантирана храна, подслон и сравнително добро обществено положение по правото на честта на дома й. Като свободен нямаше да има никакво положение, дори в очите на просяк. Всеки цуранин на улицата можеше да го заплюе без страх от наказание. Колкото и да го обичаше, Мара невинаги разбираше гордостта му, толкова различна от цуранската гордост: та нали той беше в по-голяма безопасност като роб в къщата й, отколкото като лишен от клан свободен варварин. Всеки, прекарал малко време на кейовете в Джамар, можеше да види ренегати турилци или джуджета от Достари с окаяната им съдба и да разбере колко вярно е това.

Но беше разбрала, макар и с неохота, че ако той останеше роб, то по някакъв начин, по някое време, тя трябваше да го пусне на свобода. Нощта на кървавите мечове й бе показала несъмнено, че той е воин. Заслужаваше свобода, за да утвърди честта си. Оттогава бе започнала да се чувства неловко от мисълта, че Кевин ще свърши дните си като нейна собственост. Възгледите й се бяха променили: тя разбираше, че неговият мидкемийски кодекс на поведение, колкото и да й е чужд, си има своята вътрешна доблест.

Вече не можеше да гледа на него като на опозорил се с това, че не беше отнел живота си, вместо да бъде пленен от враг, както щеше да е постъпил един цурански воин, или затова, че беше крил ранга си, за да избегне смъртната присъда.

Обезпокоена от откритието, че плановете й да му даде щастие са окончателно разбити, Мара остана затворена в себе си по време на гостуването си на Гинечо. Изпълни очакваната от нея подобаваща социална роля, но след това й беше трудно да си спомни и една дума от разговора и дори да опише някоя подробност за външността на лорд Куганчалт. Дори да забеляза, че е разсеяна, докато носилката й си проправяше бавно път към дома по осветените от факли улици на Кентосани, Аракаси не каза нищо. Подаде й ръка с умението на мъж, свикнал цял живот с такива задължения, когато тя слезе от носилката си в двора, и изчезна ненатрапчиво, щом тя го освободи.



Мара поръча да й донесат лека вечеря и този път не повика Кевин да й прави компания. Седеше самотна в кабинета си с изглед към двора и гледаше петната сянка, хвърляни от разцъфналите храсти по паравана. Чуваше смях от кухнята и веселия глас на Кевин, описващ някаква лудория, свързана с продавач на птици джига на пазара; беше в приповдигнато настроение, а другите слуги се забавляваха на шегите му с възторга на зяпачи на улично представление.

Но нея тази вечер смехът му само я нараняваше. Избута с въздишка едва докоснатото блюдо настрани и нареди да й донесат вино. Отпи и остави нощта да помръкне, без да заповяда да запалят лампите. Ум и памет кръжаха неспирно и се връщаха на главните въпроси, които бе задала на Великия Фумита. Мълчанието му все още я глождеше. Отново и отново се замисляше за хладното му държане и се питаше, след като вече нямаше никаква надежда за промяна, дали едиктът срещу освобождаването на роби не е предизвикан от нейните въпроси.

Нямаше начин да разбере. Това беше болезнената част. Ако си беше мълчала, шансът на Кевин да получи свобода навярно нямаше да е унищожен.

Въздъхна и махна с ръка да приберат подноса с вечерята. Легна си рано, макар умът й да кипеше, а когато Кевин дойде, се престори на заспала. Ласките и нежността му не можеха да проникнат през мрачните й мисли и се боеше да рискува да му се довери. Когато той най-сетне се отпусна и задряма до нея, не се почувства по-добре. През цялата нощ се въртеше и подбираше думите си. Минаха часове, а все още не знаеше какво да му каже.

Загледа се в профила му, леко обагрен в златно от процеждащата се през паравана светлина на дворните фенери. Белегът, който си беше спечелил от надзирателя на робския пазар, беше почти изчезнал през годините. Останала бе само тънка резка над скулата, каквато воин би си спечелил от посичане с меч. Сините очи с веселите им дълбини бяха затворени и в съня лицето му бе обзето от мир и покой. Мара копнееше да го докосне, но вместо това се присви и примига, за да спре сълзите. Ядосана от срамната си мекушавост, се обърна и се загледа в стената, но скоро отново се обърна, вгледа се в профила му и прехапа устна, за да не заплаче.

Разсъмна се, а тя беше капнала от умора. Стана преди Кевин, напрегната, нещастна и плувнала в студена пот. Повика слугините да я изкъпят и облекат, а когато любимият й се пробуди със сънените си въпроси, прикри мълчанието си с външна грубост.

— Тази сутрин трябва да свърша нещо изключително важно. — Извърна глава уж за да помогне на слугинята да подреди косата й, но всъщност за да не види Кевин подпухналите й очи, преди козметиката да скрие издайническите следи от нещастието й. — Можеш да дойдеш или не, както желаеш.

Ужилен от студенината й, Кевин я погледна. Тя усети погледа му с гърба си: нямаше нужда да се обръща, за да види упрека в очите му.

— Ще дойда, разбира се — каза той. След това, раздразнен, че в тона му се съдържаше нотка от нейната грубост, добави: — Никакво пазаруване и никакви домакински задължения не могат да ме отвлекат от чара ти. — Помирителният му тон не й убягна и тя се наруга наум, че Кевин има такава власт над нея и че дори една толкова дребна забележка може да й подейства като упрек.

Той стана от постелята. Не беше безшумен като цурански воин, но бе също толкова уверен. Пристъпи зад нея и я прегърна.

— Ти си любимата ми малка птица в империята — промълви в ухото й. — Прелестно нежна, а песента ти е радостта на сърцето ми.

Тя се отдръпна с язвителна шега, предизвикала неприличния кикот на една от слугините. И да забеляза, че раменете й са сковани, той вероятно го приписа на иглите, с които слугинята забождаше косата й.

Сложната й прическа явно го беше предупредила. Вдигната високо, издаваща цуранско намерение да впечатли и стегната с десетки тънки нефритени и диамантени игли, косата на Мара бе увенчана с тиара от многоцветни пера и раковина от бисерна мида.

— В Имперския дворец ли отиваме? — попита Кевин, след като забеляза, че Аракаси е сред почетната й гвардия, преоблечен като писар, а Ударният водач е с парадната си броня с най-внушителните пера, а копието и шлемът му са увенчани с вимпели и лентички. Очевидно някоя особено важна особа трябваше да е причината за цялата тази помпозност.

— Ще направим визита на висш служител на империята — обясни Мара и подаде ръка на Аракаси да й помогне да се качи в носилката. Шпионинът беше по-добър в тази задача от Ударния водач, който бе майстор с меча, но тромав, стигнеше ли се до кавалерстване на дама със сандали с високи подметки, осем пласта връхни халати и прическа, надвишаваща десетократно дори церемониалната корона на владетеля на Островното кралство.

— Приличаш на украшение на сватбена торта — отбеляза Кевин. — Толкова важна ли е тази особа?

Най-сетне спечели усмивката й, макар че на изрисуваното й и напудрено с тиза лице тя се получи предсказуемо вдървена.

— Поне той се мисли за важен. Когато човек отиде да го помоли за услуга, разликата става спорна. — Мара се настани на възглавничките си внимателно, за да не развали тоалета си, и нареди на Аракаси: — Спусни завеските.

Кевин закрачи до носилката. Веселото му настроение се задържа през дългия път по гъмжащите от хора улици до Имперския дворец и дори сложният протокол с многобройните пазачи не го развали. Вече бе свикнал с церемониалността, придавана на всички неща в империята, и беше открил и причините за това поведение. Никой служител, колкото и дребен да е, не биваше прекъсван от някой с по-низш ранг. Управляващи господари и господарки никога не се оказваха неподготвени за неочакван посетител. Цуранското внимание към церемонията гарантираше, според ранга, всички неща да стават в подходящия момент и всички полагащи се документи или облекло, или освежителни напитки, да са на място в мига, в който молителят най-сетне прекрачи прага.

Пазителят на Имперския печат беше добре подготвен, когато секретарят му най-сетне въведе Мара и свитата й в залата за аудиенции. Възглавниците бяха бухнати, след като молителят преди Мара бе напуснал. На ниската странична масичка бе поставен нов поднос с плодове и сокове, а самият висш служител беше с официален халат, тежката му огърлица със служебния печат бе нагласена точно както трябва и цялата му месеста фигура излъчваше достойнство.

Пазителят на Имперския печат беше на средна възраст, с червендалесто лице, уста, почти незабележима над многобройните гуши и под скритите под космати вежди будни очи, които сигурно можеха да превърнат в монети цената на всяко бижу по тоалета на Мара. Също така обичаше сладки, както издаваха листата келджир, струпани в коша за смет. Лепкавият сладкиш, правен от екстракт от дървесен сок, беше обагрил зъбите и езика му в червено-оранжево, а поклонът му бе повърхностен, както заради обемистото му туловище, така и заради не по-малко внушителното му чувство за собствена значимост.

Помещението миришеше на пот на дебел мъж и на стар восък, от което Кевин стигна до извода, че всички паравани са плътно затворени. Понесъл обемиста чанта с мастила, пера и свитъци пергамент за нуждите на Аракаси, той се приготви за дълго и скучно чакане, щом Мара подхвана официалните поздрави. През това време служителят отвори едно чекмедже в масичката си и разви един келджир с жест, наподобяващ свещен ритуал. Лапна го, замляска и най-сетне благоволи да отвърне:

— Добре съм. — Гласът му бе дълбок и много силен. Покашля се грижливо два пъти. — Лейди Мара. — Млясна, помисли малко и добави: — Надявам се, че и ти си добре?

Мара отвърна с кимване.

Служителят намести тежестта си на възглавниците — подът изскърца — и избута бонбончето с език към другата си буза.

— Какво те води в моя кабинет тази прекрасна утрин, лейди Мара?

Кевин чу отговора й като тихо мърморене и не можа да различи нито дума.

Челюстите на служителя спряха да мърдат. Той се покашля, този път три пъти, много отчетливо. Пръстите му забарабаниха по коляното му. След това се намръщи и веждите му се събраха над бебешкото му носле.

— Това е… това е крайно необичайна молба, лейди Мара.

Господарката поясни и чул споменаването на Мидкемия, Кевин наостри уши.

Господарката на Акома завърши с много ясното:

— Просто прищявка. — Сви рамене по начин, присъщ само на жените и целящ да обезоръжи. — Бих се радвала.

Пазителят на Имперския печат се намести отново. Мръщенето му стана неприятно. Мара пак обясни нещо.

— Разломът е затворен! — измърмори служителят и се намръщи, сякаш си е счупил зъб. — Молбата за тази привидно нищожна отстъпка е странна. Крайно странна. — Покашля се и повтори: — Крайно странна. — Определението сякаш му хареса.

Кевин се усети, че се е привел напред, и бързо се вразуми. Роб на тази земя не биваше да проявява интерес към делата на висшите.

Мара заговори отново — влудяващо тихо. Кевин изобщо не можеше да я чуе.

Служителят се почеса по брадичката, явно затруднен.

— Мога ли да направя това?

— Така е написано, като точка в закона — отвърна Мара. Махна на Аракаси и той пристъпи напред и се поклони. — Моят писар ще обясни.

Пазителят на Имперския печат беше видимо заинтригуван. Махна небрежно с ръка, все едно Аракаси не беше много повече от роб.

Началникът на шпионите извади свитък, дръпна лентичката, разгъна свитъка и прочете пасаж, който гласеше, че Пазителят на Имперския печат може по свое усмотрение да приложи мерки, засягащи права на търговия и гилдии, и да утвърди ограничено събиране на малки налози върху стоки или услуги, счетени за твърде дребни, за да бъде занимаван с тях Имперският съвет.

— Добре. — Огромният мъж се намести тежко и започна да развива нов келджир. — Това, за което молиш, наистина е дребно и не заслужава обсъждане от Съвета. — Млъкна и заоглежда бонбона, сякаш очакваше да намери насекоми по него. — Но доколкото знам, никой в моето положение не е въвеждал никакви частни облекчения от стотици поколения.

— Височайши господарю — намеси се вежливо Аракаси. — Ще изтъкна, че законът не се е променил. — Поклони се, отстъпи назад и застана до Кевин: ясен намек, че очаква да се заеме с писане на документ.

— За какво моли тя? — попита Кевин шепнешком.

— Шшт! — Аракаси му махна да мълчи. Мара вече добавяше нов аргумент в полза на тезата си, а служителят срещу нея явно се обърка още повече.

Кевин стигна до извода, че Пазителят на Имперския печат е бюрократ, за когото на първо място е установеният ред. С упоритостта, типична за хора от неговия сой във всяка страна, той щеше да откаже молбата на Мара не защото искането й е неразумно, а защото е необичайно и извън обичайната канцеларщина и картотекиране. Аракаси като че ли също усещаше предстоящия отказ.

Кевин заби очи в пода и се престори на безразличен. Но прошепна тихо на Аракаси:

— Защо не предложиш на Мара да опита с подкуп?

Нито един мускул на лицето на Главния шпионин не трепна, само кратката пауза преди отговора издаде изненадата му.

— Гениално! — прошепна той. — Вашите хора така ли се оправят с неуслужливите чиновници?

Кевин отвърна с едва доловимо кимване.

— Обикновено върши работа. Освен това бих заложил бижутата на Мара, че той очаква точно това.

Но Аракаси вече беше пристъпил напред и потупа дискретно господарката си по ръката. Заговори бързо в ухото й, преди Пазителят на Имперския печат да сложи край на разискването.

Мара беше надарена със способността да преценява в движение и докато дебелият мъж зад писалището срещу нея си поемаше дъх, за да й откаже, го прекъсна.

— Съзнавам, че такава молба ще изисква усилие от твоя страна, за да се гарантира, че действаш според изискванията на службата ви. И тъй като с нищо не си задължен да го направиш просто защото моля, ще се радвам да мога да компенсирам времето и усърдието ти с, да речем, сто центурии метал и три големи колкото палец смарагда, стига да си готов да предприемеш нужното проучване, за да се реши проблемът.

Пазителят на Имперския печат се опули.

— Лейди, ти си твърде щедра. — Не отказа. В края на краищата искането й беше безполезно до нелепост. Нали й беше казал, че разломът, свързващ Мидкемия с Келеуан, е затворен. Но пък щом тя настояваше, нямаше смисъл императорът и Висшият съвет да бъдат занимавани с обсъждането на такъв безсмислен вид търговия. Видимо доволен от изводите си и вече алчен за подаръците й, служителят махна на Аракаси.

— Дългът ми налага да проуча тези задачи, но ще се радвам да приема подаръците ви и… да ги раздам на храмовете като посветителни дарове. — Усмихна се. — След като размислих, се убедих, че тълкуването ви е правилно. Ще съставим документа за споразумението веднага.

Съставянето на имперски документи в Цурануани не беше проста работа. Аракаси и Пазителят на Имперския печат спореха безкрайно и миролюбиво над подбора на думите, роби влизаха и излизаха с мангали, гърненца с различни цветове восък и ролки с лентички. Най-после документът бе написан и подпечатан с Имперския печат. Още време изтече, докато мастилото засъхне, а Мара прати воин до градската къща да донесе центите и смарагдите. Докато чакаха, дебелият мъж дъвчеше келджир и обсъждаше лошото качество на тазгодишната боядисана перушина. Бил си купил мастиленосин халат, който не ставал за нищо.

— Търговците масово продават некачествена стока след вълненията — оплака се той, докато чакаха да дойде личният му писар, само за да върже официалните лентички, стягащи пергамента на свитък. — Това е ужасно — завърши тъжно Пазителят на Имперския печат. — Според някои редът в империята също ще се разпадне.

— Не и докато Събранието на магьосниците го гарантира — намеси се Аракаси, докато взимаше пергамента, преди служителят да е размислил.



Тръгнаха за Сулан-Ку веднага. Времето беше горещо и душно. Мара прекарваше дълги часове в разговори с Аракаси или в четене на свитъци, пратени от търговските й представители по пазарите на Свещения град. През останалото време гледаше водата, потънала в дълбок размисъл.

Кевин се забавляваше с шеги с весларите или играеше на зарове, със свободните от дежурство воини. Като роб нямаше законно право да задържи печалбите си, което беше добре от гледна точка на губещите, според които имаше безбожен късмет.

Баржата пристана без произшествия в Сулан-Ку и свитата на Мара се прегрупира. Стоките и багажът й бяха пратени в един склад, за да се пренесат у дома със следващия връщащ се керван, а тя се прехвърли на носилката си. Вечеря в странноприемница в един от луксозните квартали на града и пое към дома си вече по тъмно; слугите носеха фенери, за да осветяват пътя. Кевин беше прекарал времето в града в дрямка с носачите, вместо да се опитва да чуе клюките от просяците, до един навъсени и неразговорчиви, защото беше чужденец и роб.

След посещението в Кентосани различни събития и случайни обстоятелства бяха довели до това, че Кевин нямаше възможност да остане насаме с господарката. Не се сърдеше. Тя носеше мантията на Акома и имаше много отговорности. Обикновено това устройваше склонността му към независимост. Имаше моменти, когато предпочиташе самотата или шегите в компанията на мъже. Все пак любопитството го тласкаше да разбере какво е договорила Мара с Пазителя на Имперския печат. Документът, който й даваше отстъпка на търговски права, бе останал навит в личното й ковчеже. Не беше оставила тази кутия в Сулан-Ку с другия си багаж, а я държеше в носилката в краката си по пътя до дома.

Буйното посрещане на Аяки попречи на Кевин да разбере къде са отнесли кутията. Но Мара трябваше първо да е заповядала да я приберат някъде, защото докато приключи с гълченето на слугите, че са оставили сина й буден толкова късно, Кевин разбра, че кутията я няма. Носачите вече си бяха тръгнали, а Джикан не се виждаше никакъв. Достатъчно благоразумен, за да знае, че няма да измъкне информация от Аракаси, Кевин отиде да чака Мара в спалнята, докато тя си говореше с Накоя.

В мига, в който тя дойде и той я прегърна, разбра, че нещо не е наред. Устните й бяха неотзивчиви, а усмивката й беше принудена. Кевин понечи да попита какво има, но тя плесна на слугите да донесат вода за баня.

Това, което последва, го разсея напълно, но след като страстта се охлади, Кевин забеляза, че жената в ръцете му все още е напрегната. И наистина, любовната игра бе минала прибързано, нищо общо с бавната, томителна спирала до екстаза, която Мара предпочиташе. В отклика й на ласките му се криеше някакво отчаяние, което той почти не бе забелязал.

Посегна и нежно отмести кичур коса от челото й.

— Какво е станало?

Мара се обърна. Чертите й останаха в сянка, но Кевин усети погледа й на лицето си.

— Уморена съм — отвърна тя, но думите й бяха престорени.

Кевин хвана китките й и я придърпа към себе си.

— Знаеш, че те обичам.

Но тя зарови глава в рамото му и не каза нищо.

В опит да приложи по-безвреден подход Кевин хвана брадичката й.

— Криеш нещо. Каква беше онази тайна отстъпка, която получи с подкуп от Пазителя на Имперския печат, между другото?

Мара отвърна с изненадваща острота:

— Да не си мислиш, че ще ти се доверявам във всички неща?

— Защо не? — Кевин се надигна, объркан защо е тази враждебност и достатъчно уязвен, за да не се справи с нея без озлобление. — Толкова ли малко означавам за теб?

— Означаваш много за мен — отвърна Мара. Страхът правеше гласа й студен, но в тъмното той забеляза само тона. Тя се отдръпна от него и седна. — Означаваш всичко.

— Тогава кажи ми каква договорка направи в Кентосани. — Каза го с такъв глас, че чак сърцето я заболя. — Знам, че засяга Мидкемия.

— Аракаси не може да ти е казал това — отсече Мара.

— Не е. Подслушах. — Признанието му издаде, че не изпитва срам, което я ядоса.

Мара въздъхна.

— Само моят Главен шпионин и аз знаем съдържанието на документа. Това е по мое желание.

Вече убеден, че тя крие нещо, и уплашен, че то може да е пагубно за сънародниците му, Кевин опита пак:

— Каза, че означавам всичко за теб.

Мара седеше неподвижно. На лунната светлина профилът й бе изсечен, безизразен и дълбоко, вбесяващо цурански. Мълчеше.

— Никакво доверие ли няма между нас след толкова години близост? — Гласът му беше достатъчно убедителен за да нарани. Все пак тя щеше да го понесе, ако не я беше погалил по рамото с цялата си нежност. — Мара, ако си уплашена от нещо, не мога ли да знам?

Тя се отдръпна рязко от него, толкова неочаквано и болезнено, че дъхът му спря.

— От какво да ме е страх? — Гласът й беше суров и Кевин нямаше как да разбере, че е улучил точно това, което най-много я безпокои. Защото се страхуваше — от властта, която имаше той над нея, и от заплетеното кълбо, което бе направил от чувствата й. Хладно, в самозащита, Мара реагира с единственото, което знаеше несъмнено, че ще го отчужди. — Ти си роб — каза с ледена, горчива яснота. — Не се полага на роб да предполага от какво се страхувам или не се страхувам.

Ядосан на себе си и без да мисли, той отвърна остро:

— Само това ли съм за теб? Роб, една от многото ти вещи? Не съм ли по-ценен за теб от бик нийдра или мияч в кухнята?

— Поклати глава и през болката се опита доблестно да смекчи гласа си. — Мислех, че след Достари и след една нощ в Кентосани, знаеш как съм си спечелил някаква цена в очите ти. — Усети, че го обзема трепет, и се стегна, за да овладее чувството, толкова презирано от народа й. — Убих хора заради теб. За разлика от вашите, моите хора не гледат толкова леко на живота на другите.

Гордостта му нарани сърцето й, но Мара се стегна, овладя се и каза, все едно пред нея седеше най-жестокият й враг, а не най-обичаният й човек:

— Самозабравяш се. Забравяш, че животът ти можеше да бъде отнет затова, че дръзна да хванеш меч. Ти си роб, като другите роби, и за да ти напомня положението ти, най-добре ще е да напуснеш покоите ми и да прекараш остатъка от нощта с приятелите си в робските жилища.

Кевин седеше вцепенен и изумен.

— Върви си! — каза Мара с цялата категоричност на екзекутор. — Това е заповед!

Кевин се надигна, властен в своя гняв. Дръпна брича си от раклата до възглавниците на постелята, но не си направи труда да се облича. Гол, висок и изпълнен с гордост, заяви:

— Аз почти изоставих приятелите си, споделяйки любовта си с техния враг. Може да са варвари и роби, но не са от тези, които захвърлят верността. Беше ми приятно — довърши, обърна се и напусна, без да я удостои с поклон.

Мара седеше вцепенена. Заплака дълго след като той си отиде.



Кевин почука на вратата на колибата, където живееше Патрик, и учтиво помоли да го пуснат.

— Кев? — отвърна сънен глас. — Ти ли си?

Кевин прекрачи прага и изруга: робските колиби нямаха фенери. Присви се в тъмното и седна на лепкавия пръстен под.

— По дяволите — измърмори Патрик и се надигна на грубия нар, който му служеше за легло, стол и маса. — Защо идваш посред нощ? Знаеш, че трябва да сме на полята преди разсъмване. Или си дошъл заради Джейк и Дъглас.

— Не. Какво е станало?

— Обесиха ги за опит за бягство! — Патрик въздъхна отчаяно.

— Чухме за имперския декрет от минаващ търговец. Нямаше те, за да ги разубедиш. Богове, опитах се. Престориха се, че слушат, а през нощта решиха да драснат. Кейоке, старата лисица, ни познава достатъчно добре и се усети, че някой може да побегне към хълмовете. Имаше воини, които чакаха момчетата ни, и двамата бяха мъртви преди разсъмване.

Някакво насекомо ухапа Кевин по прасеца. Той го плесна с яд, но сдържа яда в гласа си и предпазливо попита:

— Имперски декрет? Какъв декрет?

— Не си ли чул? — Патрик се изсмя невярващо, с подмолен сарказъм. — Та ти беше в Свещения град, всемогъщи богове, в компанията на благородници. И не си чул?!

— Не съм — сопна се Кевин. — Ще бъдеш ли така добър да ми кажеш?

Патрик помълча, почеса се по коляното и въздъхна.

— Проклет да съм, истината казваш все пак. Може би не е толкова изненадващо, след като робите не значат повече от бикове нийдра за дребосъците на тази прокълната земя.

— Кажи ми, Патрик! Ако има имперски декрет, свързан с робите, искам да зная за него.

— Просто е — каза плешивият мъж, който през годините бе станал почти непознат. — Робите, освободени от онзи мидкемийски магьосник, Миламбер, били прищявка. Миламбер е изхвърлен от Събранието, защото, както разправят всички, не изпълнявал дълга си към империята — съвсем заслужено е обявен извън закона, казват, че има цена за главата му. А императорът е подписал и подпечатал документ, изложен на показ във всеки град, че никои други роби, никога, не може да бъдат освободени. Това май разбива надеждата, която хранеше за нас, Кевин. Горките Джейк и Дъглас изгубиха търпение да чакат, а има и други, също толкова нетърпеливи. — Добави горчиво: — Толкова бяха съсипани от новината, че според мен знаеха, че ще ги хванат, но им беше все едно. — Въздъхна. — А толкова години се надявахме да се върнем у дома по един или друг начин. Перспективата да вършим тази робска работа всеки ден, докато умрем…

Последва мълчание. Кевин обмисляше последствията от новината. Патрик отгатна мислите му и осъзна, че смъртта на двамата му приятели не е причината за внезапното посещение на Кевин.

— Карал си се с нея — обвини го той рязко.

Кевин кимна тъжно. Чувствата на любимата му не го дразнеха толкова, след като бе научил за изпадналия в немилост Миламбер. Странното мълчание на Мара след Кентосани поне имаше явна причина. След като разсъди трезво в тясната колиба, пълна с жилещи насекоми, разбра, че е бил глупав да се ядоса. Тя никога не се беше държала като жена, податлива на истерии. И всъщност трябваше да се е чувствала също толкова уплашена, че ще го изгуби, колкото и той, че ще се раздели с нея. Щом не можеше, според заповедите й, да се върне и да поправи нещата до сутринта, можеше поне да отдаде отдавна дължимата грижа на трудностите на съотечествениците си.

— Да — призна Кевин тъжно. — Но това не е причина да се губи надежда.

— Проклет да си, човече, разломът е затворен! — избухна Патрик. — Това означава, че няма връщане за нас и единственият ни шанс е разбойнически живот в планините.

— Не. — Ухапан от ново насекомо, Кевин се плесна по брича и помоли учтиво за малко място на нара.

Патрик се отдръпна с неохота.

— Разломът сега е затворен, наистина. — Одеялата бяха груби и Кевин се зачуди кое е по-лошото от двете: завивките на приятеля му или буболечките. Дюшекът беше прогизнал от пот и сплъстен, неприятно място, където да прекара човек нощта. Кевин въздъхна, разкъсван вътрешно между любовта си към Мара и отговорността си като син на лорд с възможност да намери помощ за съотечествениците си. Както винаги, потърси утеха в хумора. Вместо да негодува срещу цуранската несправедливост, позабавлява Патрик с весело описание на визитата на Мара при Пазителя на Имперския печат.

Успя да изтръгне сух смях от Патрик, когато стигна до частта за подкупа. Но централната тема не мина незабелязана.

— Не знаеш какво е имало в тази отстъпка — изтъкна плешивият мъж. — Може да няма нищо общо с нас или изобщо с робството.

— Вероятно няма — призна Кевин, след което бързо добави: — Но не това е въпросът.

Последва скептичен поглед. Нарът помръдна, щом Патрик се подпря на стената.

— А какъв е въпросът? Чакам.

— Тя се договори за някакво разрешение, което има нещо общо с Мидкемия — добави Кевин все едно, че заключението бе очевидно. След като Патрик не схвана, уточни: — Очевидно вярва, че някой ден разломът отново ще бъде отворен.

— И това трябва да задържи момчетата ни да живеят в смрадта и да се примиряват, че ги бият? — попита Патрик. — Проклет да си, Кевин, твърде голям оптимист си. Цялата тази коприна и женска плът ти е задръстила главата. Знаеш, че тези дребосъци имат хилядолетна история. Правят планове за следващите петдесет поколения и ги смятат за важни в този живот.

Кевин не го отрече, но махна с ръка умолително.

— Патрик, поговори с мъжете. Накарай ги да се надяват. Не искам да ги видя обесени един по един от воините на Мара, докато аз търся начин да ги върна у дома.

Патрик измърмори нещо, което напомняше на ругатня. Светлината на ранното утро се процеди през единствения прозорец, а тропането на стъпки откъм казармените помещения издаде смяната на патрула.

— Трябва да ставам — каза мрачно Патрик. — Ако закъснея, ще е дълъг ден работа на празен корем.

Кевин докосна импулсивно ръката на приятеля си.

— Повярвай ми, стари друже. Само още малко. Когато изгубя надежда, ще ти кажа, и ти обещавам едно: няма да умра като роб. Дойде ли време, ще поведа бягството към планините и разбойническия живот.

Патрик го изгледа внимателно в изсветляващия сумрак.

— Сериозно го казваш — заключи малко изненадано. — Но ще е трудно да се убедят момчетата. Ядосани са за смъртта на Дъглас и Джейк.

— Тогава не позволявай да отидат при Дъглас и Джейк — каза твърдо Кевин, стана и излезе.

Знаеше много добре, че Джикан с охота ще му възложи работа, тъй че прекоси имението между робските жилища и главната къща по заобиколен път през градините. Росата мокреше босите му стъпала и крачолите на бричовете му. От време на време минаваше покрай някой от часовоите на Кейоке. Не го притесняваха. След кампанията в Достари и особено след нощта на убийците вестта за войнската му доблест бе обиколила казармите. Воините на Мара може и да не го признаваха открито, но по свой си начин го уважаваха. Вече не се съмняваха във верността му.

И да бяха чули стражите на вратата на покоите на Мара спора им предната нощ, не го издадоха, когато Кевин се промуши през оградата от акаси и закрачи безгрижно по пътеката. Все едно че беше призрак, се направиха, че не го забелязват, когато открехна паравана и се пъхна вътре.

Светлината се сипеше като бисери по разбърканите възглавнички. Мара лежеше просната сред тях, стиснала в ръцете си усукани чаршафи и с разрошена от неспокойния сън коса. Можеше и да не са я хапали насекоми, но като че ли бе имала също толкова неприятна нощ като него. Дори докато сънуваше, челото й беше набръчкано от тревога. Профилът й, малките й вкопчени пръсти и извивката на едната: оголена гръд стопиха и последната неприязън у Кевин. Не можеше да й се сърди. Навярно това бе най-лошата му слабост.

Смъкна мокрите си бричове. Кожата му беше студена и зачервена от чесането, така че той придърпа едно одеяло около премръзналите си стъпала и загледа жената, която обичаше.

Близостта й отне жилото на робството, почти го накара да забрави кой е, сана, с който се беше родил, всичко, което бе изгубил, и всичките проблеми на съотечествениците си. Твърде добре разбираше гибелта, която ги чакаше, ако слабата надежда, която бе подхвърлил на Патрик, доведеше само до клупа на палача. След това Мара потръпна и проплака тихо в съня си и грижата за нея надмогна всичко останало.

Кевин се пресегна, оправи чаршафите, смачкани между коленете й, и освободи едната й китка, оплела се в кичур черна коса. След това я придърпа към себе си и нежно я целуна, за да я събуди.

Личеше, че е изтощена от плач, защото се събуди бавно и очите й бяха подпухнали и зачервени. Но го погледна с радост. А после споменът се върна и тя се стегна, готова да избухне.

— Заповядах ти да напуснеш! — каза сърдито.

Кевин кимна към паравана и отвърна спокойно:

— До сутринта. Сутринта дойде. И се върнах.

Тя отвори уста, за да каже още нещо. Нежно, но бързо, той опря пръст на устните й.

— Все още те обичам.

Тя се опита да се отдръпне и да му възрази, по-силна, отколкото изглеждаше външно. Наложи се да я задържи здраво.

Съзнаваше, че ака я целуне, тя ще избухне, така че само опря устни до ухото й. Косата й беше мокра, може би от сълзи. Кевин промълви тихо:

— Чух от Патрик за имперския декрет за робството. — Това, че не му го беше казала сама, все още го нараняваше, но го премълча. — Ако те напусна, няма да е сега.

— Не си ли ми сърдит? — попита тя и най-сетне издаде колебанието си.

— Бях. — Кевин я целуна и усети как тя започва да омеква в ръцете му. — Ако ми го беше казала, може би нямаше да се държа като дръвник.

— Дръвник? — Думата излезе треперлива от устата й, щом ръцете му се задвижиха под чаршафите.

— Карагабуге — преведе Кевин, избрал името на митичната безобразна раса великани, обитаващи планинските пещери в цуранските детски приказки, същества, които бяха комично тромави и постоянно се проваляха.

— Точно такъв си, толкова си висок — подразни го Мара. Облекчението я беше оставило замаяна, а това, че й беше простил, я хвърли стремглаво в страстта.

— Е, щом е така, един карагабуге не моли за разрешение да насилва и граби. — Придърпа я по-близо, обърна я върху гърдите си и въздъхна в разпиляната й коса, изсипала се върху лицето му.

След минута и двамата бяха забравили кой е робът и кой господарят, защото бяха неразделимо цяло.

Загрузка...