Слуга на Империята

8. Помирение

Тасайо се усмихваше.

Изненадан от необичайното му изражение, Господарят на Минванаби загледа подозрително. След това си спомни, че братовчед му се връща от пътуване по реката и че Сулан-Ку е най-близкият град до именията на Акома, и се съвзе от стъписването си.

— Какво е станало? — попита нетърпеливо, след като братовчед му се поклони пред подиума, не големия с трона, а отрупаното с възглавнички ниво отстрани за не толкова официални поводи; когато Десио не беше длъжен по протокол да е високо над съветниците си.

До него Боен водач Ириланди без никакво негодувание чакаше да чуе мъжа, който го беше изместил във всяко отношение, освен с титлата. Тасайо беше както знатен по род, така и гениален полеви командир. Като първи помощник-командващ на Военачалника в кампанията на варварския свят беше наместник на Десио в ролята на Военен водач на клана. Според цуранската традиция службата на такъв велик пост можеше да донесе само чест на Минванаби.

— Милорд — заяви Тасайо с безукорна почит към братовчед си, — започна се.

Десио се напрегна в очакване. Вдъхновен от примера на братовчед си, се беше заел да упражнява военните традиции. Талията му вече не беше толкова отпусната, а месестото му лице беше изгубило детинския си вид. Усърдните упражнения с меча бяха подобрили уменията му до степен, в която на партньорите му не се налагаше грубо да се откриват, за да позволят на Господаря да победи. Десио вече не изглеждаше комично, облечен в броня за церемонии. По-старите слуги си шепнеха, че момчето изглежда почти толкова добре като баща си в младостта му, и може би дори още по-мъжествено.

Физическата сила не беше единствената придобивка на Десио. В отсъствието на Тасайо той беше наложил успешно правата си като Военен лидер на клана Шоншони, първата публична стъпка към възстановяването на престижа, изгубен със смъртта на баща му. По-самоуверен от когато и да било, Десио се изправи в цял ръст. Следобедното слънце от прозорците на тавана обля със светлина раменете му и скъпоценните украшения по него заискриха.

— Кажи ми подробностите!

Тасайо връчи шлема си на чакащия слуга, разроши сплъстената си от пот коса и започна да развързва ръкавиците си, докато говореше.

— Отново имаме вести от клана на Мара. — Двама слуги притичаха и единият наля вода от кана в купата в ръцете на другия. Без да спира да говори, Тасайо изплакна ръцете и лицето си, след което трети слуга го избърса. — Смятат пълното унищожение на дома на Мара за трудно начинание, но също тъй не са склонни да си навлекат нашия гняв — в случай че успеем.

Слугата сгъна мократа ленена кърпа и излезе, а от сянката на нишата до възглавниците на Десио Инкомо изпъна напред съсухрената си ръка.

— Милорд, точно както твърдеше Брули от Кехотара.

С необичайно спокойствие Десио позволи на Първия си съветник да продължи.

— Кланът Хадама е политически раздробен. Толкова са скарани помежду си, че така и не могат да свикат военен съвет. Ще се стараят да не се карат с клана Шоншони, но трябва да сме внимателни. Не бива да ги поощряваме да се обединят. Допускам, че в разгара на кризата биха могли да оставят настрана различията и да се притекат на помощ на Мара, стига тя да може да се позове на честта на клана убедително. Трябва да се постараем да не им даваме такъв повод, за да не се изправим срещу цял клан. Би се наложило да призовем на своя страна клана Шоншони.

— Всякакъв конфликт от такава величина ще предизвика намесата на Събранието на магьосниците — изтъкна Тасайо. — Което ще е пагубно. Тъй че ще действаме предпазливо, а след като Мара и синът й умрат, Хадама ще цъкнат с езици, ще изкажат съжаленията си и ще продължат да се занимават с техните си неща, нали?

Десио вдигна ръка за тишина и помисли.

Инкомо сдържа подтика си да предложи съвет, зарадван от новооткритата зрялост на господаря си. Влиянието на Тасайо се бе оказало дар от боговете, защото младият Господар, изглежда, започваше да става увереният, решителен водач, невиждан в голямата зала на Минванаби от управлението на дядо му.

Вече добил усет за нюансите, Господарят предположи:

— Значи си определил момента, в който да задействаме първата част от капана си?

Тасайо отново се усмихна, широко и бавно като прозявка на саркат.

— По-скоро, отколкото предполагах. Но не толкова бързо, колкото бих искал. Чрез шпионите на Акома трябва да се пусне „новината“, че се готвим да нападнем проклетите им товари с коприна.

Десио кимна.

— Логичен избор. Достатъчно пострадахме от хаоса, причинен от изненадващото им включване в копринения търг. Съветниците на Мара лесно ще повярват, че готвим набег, за да си възвърнем отчасти изгубеното богатство и да намалим нечестно спечелените им доходи.

Тасайо разтри стегнатата си допреди малко от връзките на ръкавицата китка. Но дори това да издаваше нетърпение, гласът му си остана съвсем спокоен.

— Дали да ги известим, че „разбойници“ ще нападнат кервана, тръгнал по крайречния път за Джамар?

Някога Десио щеше да закима нетърпеливо. Сега се намръщи съсредоточено.

— Само пешаци няма да са достатъчни. Гледай да създадеш впечатлението, че държим в готовност и лодки. Ако хадонрата на Мара прехвърли товара на баржа, нека знае, че ще ги нападнат речни „пирати“.

— Разбира се, милорд! — На Тасайо вече не му се налагаше да се преструва, че предложението е ново за него. — Такава тактика ще принуди Кейоке да изпрати силно охраняван лъжлив керван по главния път, докато той лично придружава малка и бързо подвижна група фургони през земите на Тускалора.

— Къде ще го хванем? — попита Десио напрегнато.

Тасайо даде знак на роба куриер, който на свой ред повика адютанта, чакащ извън залата. Воинът влезе, понесъл голям пергаментов свитък. Направи полагащия се нисък поклон пред Господаря, след което пусна свитъка на пода и двама слуги притичаха да го разгънат.

Тасайо извади меча си и с кратко премерено движение посочи лъкатушещата синя линия, която изобразяваше руслото на река Гагаджин.

— След като фургоните минат през Сулан-Ку, Мара ще ги прати на юг по Големия крайречен път или да слязат с баржи надолу по реката. Ще привлече много внимание върху този лъжлив керван, тъй че няма да рискува истинските й товари да минават през гористите земи на изток от владенията й. Твърде близо е до фалшивия товар. — Мечът му драсна през реката, предлагаща главния търговски маршрут през средата на империята. На изток и запад по-главните пътища бяха нарисувани с червени линии. — Тук — каза Тасайо и мушна с меча си една по-тънка линия, криволичеща на юг от границата на Акома. — Кейоке със сигурност ще прекоси на юг през земите на Тускалора и ще мине през подножията на планината Киамака. Ще се запъти към делтата северно от Голямото блато и ще продължи пряко за Джамар, портала към южните пазари.

Надвесен над картата, Десио отгатна намерението му.

— Ще нападнеш в подножията?

Тасайо потупа с върха на меча си един лъкатушещ завой на пътя.

— В този тесен проход. Навлязат ли в него, силите на Кейоке може да бъдат запушени в двата края и с благословията на Червения бог нито един воин на Акома няма да оцелее.

Десио потупа с пръст пълните си устни.

— Но Мара може да задържи Бойния водач при себе си. Какво ако вместо Кейоке изпрати Ударен водач Люджан?

Тасайо сви рамене.

— Мара е доказала прозорливост в търговията, но в битка трябва да повери командването на друг. Изборът й, освен Кейоке и Люджан, е един полусляп стар Ударен водач, който скоро ще се оттегли в пенсия, и други двама, наскоро повишени. Ще направи единственото разумно нещо: изпраща доказаните си офицери с двата кервана и разчита на грубата сила на своите съюзници чо-джа да защитят домашните й имения.

Все пак Десио не беше удовлетворен.

— Можем ли да уредим „злополука“ и за Люджан?

Тасайо се замисли.

— Трудно. Войниците на Мара ще очакват неприятност и дори опитен наемен убиец едва ли ще може да се доближи до командира им.

— Освен ако… — Десио се надигна и клекна на стъпалото над картата. Присви очи с престорена съсредоточеност и каза: — Ами ако нагласим нещата така, че нашият млад Ударен водач да се притече на помощ на командира си?

Очите на Тасайо се разшириха.

— Какво имаш предвид, милорд?

Доволен, че е изненадал братовчед си, Десио подпря брадичка на кокалчетата на свитите си пръсти.

— „Разкриваме“ един от шпионите на Акома, изтезаваме го достатъчно, за да го убедим, че сме сериозни, а през това време се хвалим за капана си — дори ще му кажем къде ще се случи. След това, в момента, в който Кейоке не може да бъде отзован, ще му позволим да избяга.

Лицето на Тасайо остана безизразно.

— И той ще избяга при Акома. — Точен в движенията си както винаги, прибра меча си в ножницата. Изщракването на плоското острие отекна в полупразната зала.

— Някъде тук — продължи Десио и се измести, за да докосне с палеца на крака си линията на крайречния път, — южно от Сулан-Ку, нашият избягал шпионин ще срещне Люджан и неговия керван. Дотогава Ударният водач на Акома вече ще се стряска от всеки звук, очаквайки нашата закъсняла засада. Щом чуе, че истинската ни цел е Кейоке, ще обърне войската си и ще забързат надолу по реката, за да му се притекат на помощ. — Десио завърши самодоволно: — Докато дойде помощта, Кейоке ще е мъртъв, а нашите хора — на позиция да ударят в засада войската на Люджан.

Тасайо присви устни, без да крие сериозното си съмнение.

— Смятам, че планът е малко прекалено дързък, милорд. Премахването на Кейоке с малкия му отряд не би трябвало да представлява проблем, но Люджан ще командва цели три дружини от по сто, сто и двайсет мъже.

Десио махна пренебрежително с ръка.

— В най-лошия случай Люджан ще се окаже прекалено труден противник и ще се оттеглим. Кейоке вече ще е мъртъв, а най-вероятният нов Боен водач на Акома — опозорен от проваления опит да го спаси. Освен това — Десио вдигна пръст за повече тежест — с малко късмет бихме могли с един удар да премахнем единствения друг способен полеви командир, с когото разполага кучката Акома. Рискът си заслужава.

— Милорд… — понечи да възрази Тасайо.

— Направи го! — извика Десио, отхвърляйки предпазливостта на братовчеда си. След това повтори заповедта си с целия си господарски авторитет: — Направи го, братовчеде.

Тасайо наведе глава в поклон, обърна се и напусна. Адютантът, който бе донесъл картата, побърза да го догони, а Десио се обърна към Инкомо.

— Следващия час ще се упражнявам с личната ми охрана. След това ще се изкъпя. Предай на хадонрата слугините да са готови. След това ще вечерям.

Без да го интересува, че е унизил Първия съветник с нареждания по-подходящи за личен слуга, Господарят на Минванаби се изправи. Робите се засуетиха да оправят смачканите възглавници и да изнесат подносите с хвърлените обелки от плодове. Боен водач Ириланди, с шлема си, увенчан с оранжеви пера, последва господаря си извън залата. Инкомо ги гледаше с присвити очи. Щом вратите се затвориха с трясък и останаха само роби и слуги, той наведе сбръчкания си врат и огледа картата, все още изпъната на пода до подиума, смачкана там, където Господарят беше стъпвал по нея. Инкомо слезе по стъпалата, застана като блатна птица, с единия крак в провинция Лаш, а другия вдигнат над границата на Хокани, и поклати рязко глава.

— Ако Люджан е глупак, нашият господар е гений — разсъди на глас. — Но ако Люджан е гений… — Загледа се в картата и промърмори: — Виж, ако вироглавият ни млад господар благоволи да се вслуша, бих…

— Виждам няколко проблема — намеси се отривист глас.

Сепнат от безшумното връщане на Тасайо, Инкомо вирна брадичка.

— Обясни.

Тасайо посочи.

— Дойдох за картата.

Инкомо се отдръпна от пергамента все едно, че стъпваше по яйца, а Тасайо махна с ръка и адютантът коленичи да навие картата. Първият съветник чакаше търпеливо.

— Какво би могло да се обърка ли? — заговори откровено Тасайо, взе навитата карта и небрежно я пъхна под мишницата си. — Дързостта на братовчед ми му прави чест като водач на клана. Само че твърде много зависи от това дали събитията ще протекат така, както желаем ние. Опитът ме е научил, че е благоразумно да си подготвен за най-лошото.

— Значи очакваш двойният набег да се обърка — подхвърли Инкомо; ловко намекваше за провал, пред който Тасайо щеше да предпочете смъртта.

Тасайо вдигна светлокафявите си, премрежени от черни мигли очи и го изгледа безмилостно.

— Няма да мога да остана и да поведа този набег, за да гарантирам, че всичко ще мине както трябва. Все пак казват, че битките се печелят и губят преди да се пусне първата стрела. Акома със сигурност ще претърпят загуби. Ще прекарам последните си часове, преди да тръгна за Достари, в подготовка за всяка невъобразима случайност и нашият Боен водач ще получи възможно най-подробни указания. Ириланди е приятел с Кейоке от детинство и познава нрава му. Би трябвало да може да предвиди какво ще предприеме Кейоке в отговор на действията ни. Ако му дам подробни указания за всеки вариант, ще го победи.

Инкомо настръхна. Тасайо изпитваше съмнение в способностите на Ириланди. Но пък критиката беше уместна за доскорошния първи помощник-командир на Военачалника, помисли. Първият съветник, докато Тасайо и адютантът му напуснаха с енергични стъпки залата. Братовчедът на Десио беше може би най-вещият полеви командир в империята, спечелил си име със своята храброст и ум при възхода на Минванаби под властта на Джингу, а след това бе усъвършенствал вродените си дарби четири години като командващ Военния съюз на варварския свят.

Инкомо въздъхна със съжаление, че след една последна нощ планиране този надарен млад благородник ще замине по реката, за да започне пътуването си през Кърваво море до руините на Банганок. Там Тасайо щеше да се присъедини към мъжете, вече на лагер с пустинните разбойници, за да задейства втория етап на заговора, започнал с нападението на копринения керван. Кампанията срещу Ксакатекас в Достари трябваше да ескалира, иначе искането Акома да изпрати подкрепления изобщо нямаше да бъде спечелено с подкупи в Съвета. Сети се, че му е възложена унизителната задача да се погрижи за водата за баня и хубави слугинчета. Заобиколи примирено метача и заситни навън от голямата зала.

Мара крачеше нервно. Завъртя се в кръг, потисна импулса да изрита една възглавничка и каза:

— Върнете го. Веднага!

Писарят, чиито таблички лежаха безредно струпани на писалището в кабинета на Господарката, се поклони ниско и опря чело в пода.

— Твоя воля, господарке. — Изправи се и бързо излезе, твърде уплашен от гнева на Мара, за да възнегодува от това, че отново го праща до най-далечните предели на именията все едно е роб бегач.

Щом стъпките му заглъхнаха по коридора, Накоя неодобрително цъкна с език.

— Дъще, бремето на плещите ти е тежко, но това не извинява глупостите ти. Докарала си се до жалко положение.

Мара се завъртя, пребледняла от гняв.

— Старице, мърморенето ти е крайно нежелателно.

Накоя смръщи вежди.

— Грижите са те направили неразумна. — Погледът й се впи в името на Кевин, многократно изписано на пръснатите по пода таблички. Бившата дойка присви очи, сякаш искаше да надникне в сърцето на повереницата си, и рече: — Или любовта.

Този път Мара изрита възглавницата и тя излетя навън и тупна в гъсто оплетените храсти акаси. Изригнаха венчелистчета, посипа се облак цветен прашец.

— Старице, не изпитвай търпението ми! Любовта няма нищо общо с това. Ядосана съм, защото си позволих да го отпратя далече оттук от страх, а всякакъв вид страх е неприемлив.

Накоя веднага се вкопчи във фразата.

— Страх… от варварски роб?

— Боях се от неговите богохулни мнения за действието на Колелото на Съдбата и от въздействието, което може да има такъв мироглед върху сина ми. И съм ядосана на себе си, че изпитвах това. Кевин е моя собственост, нали? Мога да го продам или да го убия когато поискам, нали? — Мара въздъхна безсилно. — През тези два последни месеца бях наредила да наблюдават поведението му и той се държеше добре. Полетата най-сетне са разчистени и нито един от съотечествениците му не беше обесен, за да се ускорят нещата. И през цялото време е показвал полагащото се почитание към по-старшите.

Накоя омекна. Прецени трескавия поглед на господарката си и червенината по бузите й и със съжаление заключи, че не може да се направи нищо. Момичето се беше влюбило във варварина и макар все още да не го осъзнаваше, нито такт, нито благоразумие можеха да върнат времето назад. Въпреки всякакъв здрав разум до вечерта Кевин щеше да е тук.

Накоя стисна очи с многострадално търпение. Моментът едва ли можеше да бъде по-неподходящ при новината за предстоящото нападение на Минванаби, току-що донесена от Аракаси. Но човек не може да вини една млада жена за това, че търси утеха в критичен момент. Накоя можеше само да се моли варваринът бързо да омръзне на Мара или тя поне да разбере, че от такава връзка не може да произтече нищо повече от сексуално облекчение. Господарката трябваше да се вразуми и да насочи вниманието си към по-подходящи ухажори. А омъжеше ли се за човек от нейния сан, седнала сигурно на владетелския трон и с подобаващ съпруг до себе си, можеше да спи с когото пожелае — съпругът й трябваше да приеме това като право, полагащо се на ранга й, както един владетел мъж има право на любовница. Но проблемът беше да се намери този съпруг.

След срама, нанесен на горкия Брули от Кехотара преди година, повечето млади благородници страняха от Управляващата господарка на Акома. Цуранската улична клюка настойчиво отнемаше дъха на слушащия с подробните си описания за уж случилото се в спалните й покои. Макар едва шепа слуги да бяха станали свидетели на унижението на Брули, след няколко дни всички улични продавачи в централните провинции повтаряха историята.

Навярно възможните кандидати бяха научили за този инцидент и бяха решили, че упоритата господарка е по-голяма неприятност, отколкото си струва богатството и титлата й, а други може би се въздържаха заради подозренията, свързани с опозоряването и смъртта на лорд Бунтокапи. Със сигурност повечето възможни ухажори просто изчакваха да видят колко дълго ще оцелее Мара.

Дори от мъж с откровен интерес като Хокану от Шинцаваи не можеше да се очаква, че ще търпи, докато Мара угажда на прищевките си. Всяка нощ, в която Мара се забавляваше с Кевин, беше време, в което не можеше да приеме синове на благородници. Накоя вдигна отчаяно съсухрените си ръце и изсумтя отвратена.

— Господарке, щом трябва да го върнеш, поне кажи на билкарката да ти смеси отвара за безплодие. Креватните забави са хубаво нещо, но не и ако имаш нещастието неволно да заченеш.

— Вън! — Мара почервеня, пребледня и отново почервеня. — Връщам роба си за да го порицая, не да угаждам на необузданата му страст!

Накоя се поклони и излезе толкова бързо, колкото позволяваха старите й кокали. В коридора въздъхна. Порицание за какво? За това, че е бил ефикасен и е показвал почитание към по-старшите? За това, че е измъкнал повече работа от съотечествениците си варвари, отколкото е могъл всеки друг? Накоя поклати глава, отиде до сградата за слугите и лично потърси билкарката, за да се погрижи вечерта в спалнята на Господарката да бъде оставен еликсир от терико. При цялата жажда на Минванаби да изпият кръвта на Акома последната глупост, която трябваше на дома, беше бременна владетелка.

Късно следобед капналият от умора писар се върна от най-далечните ливади с варварина. Мара беше забравила, че е пратила писаря вместо роб бегач, и настроението й беше лошо и от забавянето, и от осъзнаването, че разумът й е замъглен от чувства. Огладняла, но твърде раздразнена, за да може да яде, тя чакаше в кабинета си, докато един поет, чиито стихове почти не слушаше, от два часа четеше от мястото си на голия дървен под. Мара му махваше да замълчи всеки път, щом чуеше стъпки в коридора, а поетът подхващаше отново с престорено търпение всеки път, щом стъпките се окажеха на минаващ слуга. Ако не беше покровителството на Великата господарка, щеше да е на улиците в Сулан-Ку и да се опитва да припечели залъка си, съчинявайки стихове за минувачите. Когато очакваната група най-после пристигна, поетът се поклони изящно, след като му дадоха знак да напусне, и излезе. Мара беше щедра и макар да го беше обидила с невниманието си този следобед, по-късно щеше да се отплати за тази невежливост.

Щом позна стъпките на Кевин, придружени от бързото тупкане на стъпалата на много по-ниския слуга, мъчещ се да не изостане от дългокракия варварин, Мара им подвикна да влязат още преди да почукат. Грохналият от тичането писар бутна паравана, показа зачервеното си лице и изпъшка:

— Господарке… Кевин.

Твърде развълнувана, за да изпита разкаяние, Мара го освободи да си почине и щом параванът се затвори, погледна Кевин. Дълго време никой от двамата не проговори, а след това Мара махна рязко с ръка на варварина да се приближи.

Кевин се подчини. Беше загорял от слънцето, носът му бе обсипан с лунички, сините му очи рязко контрастираха с потъмнялата кожа. Косата му беше избеляла до червено-златисто и падаше на къдрици до раменете му. Не носеше риза. От дългите часове копаене беше заякнал, с натежали мускули по гърба и ръцете. Силата на лятното слънце беше взела своята дан: скъпите на сърцето му панталони в мидкемийски стил бяха подрязани до бедрото, а по коленете му се виждаха стари белези и нови драскотини от тръните. Погълната от всички тези подробности и неподготвена за разтуптяното си сърце от това, че отново го вижда след толкова време, Мара не предвиди гнева му.

Кевин се поклони с обидна сдържаност. Впи поглед в нея и махна с ръка по варварски, противно на цуранския обичай.

— Какво искаш от мен, лейди? — Изрече титлата с откровено презрение.

Мара се вцепени на възглавниците си и лицето й пребледня.

— Как смееш да ми говориш така? — едва успя да изшепне.

— А защо не? — сопна се Кевин. — Местиш ме насам-натам като пионка на… шаха! Тук! Там! Сега пак тук, защото така те устройва, но никога нито дума защо, и нито секунда за предупреждение! Направих каквото заповяда — не от обич към теб, а за да спася живота на съотечествениците си.

Изненадана, Мара загуби самообладание и се озова в защита, докато се опитваше да оправдае действията си.

— Но аз те повиших в старши на робите и позволих да ръководиш своите приятели мидкемийци. — Посочи табличките. — Използвал си властта си, за да им осигуриш удобства. Виждам, че са се хранили с джига и месо от нийдра, и с пресни плодове и зеленчуци, освен с каша от тиза.

Кевин вдигна ръце.

— Ако даваш на хората си тежка работа, трябва да ги храниш, иначе отслабват и се поболяват. Обикновено благоразумие. А онези полета са отвратително място, пълно с жилещи мухи и насекоми, и с какви ли не шестокраки гадини. Всяка рана забира в този климат. Мислиш, че хората ми са пирували. Опитай се да спиш на земята там, където прахта запушва ноздрите ти и каквото минава за охлюви на този прокълнат от боговете свят напада постелята ти след стъмване. А когато най-после се отървеш от гостите си, лежиш буден, без да можеш да си поемеш дъх.

Очите на Мара помръкнаха.

— Всички ще спите където аз заповядам и ще задържите оплакванията за себе си.

Кевин отметна назад неподрязаните си кичури и я изгледа ядосано.

— Проклетите ти дървета са разчистени и оградите са почти довършени — дай ми още седмица. Все пак е нещо, като имаш предвид, че цураните с нас увяхват и прекъсват работа всеки път, щом слънцето мине зенита.

— Това не ти дава право да си позволяваш волности — отсече Мара. Усети, че е повишила глас, и се овладя с усилие.

— Волности, така ли? — Кевин седна на пода без разрешение. Дори така й се налагаше да го гледа отдолу, което му носеше извратено задоволство.

Мара се пресегна, вдигна една табличка и прочете:

— Думите на варварина към надзирателя бяха следните: „Направиш ли го още веднъж, ще ти откъсна… топките, лъжлив син на мръсна пачавра“. — Мара въздъхна и добави: — Каквото и да означава „мръсна пачавра“, надзирателят ми го е приел за обида…

— Точно обида беше — прекъсна я Кевин.

Мара се намръщи.

— Надзирателят е свободен човек, ти си роб и не е допустимо роби да обиждат свободни работници.

— Надзирателят ти е измамник — заяви Кевин. — Краде те нагло и когато открих, че новата пратка дрехи за хората ми е отишла на пазарите, за да напълни джобовете му, докато те продължаваха да носят дрипи, аз…

— Заплашил си го, че ще напъхаш откъснатото му мъжество между зъбите — вметна Мара. Почука по табличката. — Всичко е тук.

Кевин измърмори нещо грубо на мидкемийски, после каза:

— Значи си ме шпионирала.

Мара повдигна вежди.

— За надзирателя ми се оказа, че си прав. Наказан беше за кражбите си, но колкото до шпионирането, тези имения са мои и какво става в тях определено е моя работа. Не е шпиониране да надзираваш дейностите в именията си. — Замълча, после каза по-кротко: — Този разговор не започна както предвиждах.

— Очакваше да се върна при теб с целувки, след като ме отпрати така? След като месеци кършех гръб, за да построя оградите ти, под смъртната заплаха за хора, чието единствено престъпление е, че страдат от горещина и недохранване? — Кевин каза още нещо на мидкемийски, този път кратко и по същество. — Може да съм принуден да служа като твой роб, но това не ме прави безмозъчна кукла.

Мара отново настръхна, овладя се, а след това вдигна ръце, също като Кевин преди малко.

— Възнамерявах да те похваля за ефикасната работа на екипа ти. Методите ти може да са необичайни, дори груби по нашите стандарти, но имаш резултати.

Кевин я изгледа остро, присвил устни в тънка резка.

— Не мога да повярвам, че след като толкова дълго мълча, сега ме повика чак тук само за да ме потупаш по главичката.

Мара се обърка. Защо го беше повикала да се върне, наистина? Забравила ли беше колко смущаващ може да е с неговите дръзки варварщини и своеволие? Усещаше гнева му и безсилното му негодувание. Потисна ярките спомени, свързани с него, и се опита да се дистанцира — от присъствието му, както и от плашещия хаос, който всяваше в сърцето и ума й.

— Не. Не те повиках тук за похвали. Тук си, защото… — Огледа се, посегна и взе друга табличка, тази, която всъщност бе отприщила гнева й. — Заради коловете за огради.

Кевин завъртя очи и стисна юмруци толкова силно, че кокалчетата му побеляха.

— Като ще строя ограда, няма да го правя с гнили колове, които ще паднат във влажния сезон толкова сигурно, колкото че има мухи в полята. А после да седя тук и да ме назидават за мърлявата ми „варварска“ работа. Да не говорим, че следващата година ще ме пратят да поправям падналата ограда.

— Какво ще правиш следващата година не е твоя грижа. — Мара помаха с табличката пред лицето си като с ветрило. Колкото и да се опитваше, изглежда, не можеше да овладее този разговор. — Но да вземеш търговеца, който ни продава коловете, и да го вържеш с главата надолу над реката е недопустимо.

Кевин скръсти ръце на гърдите си и я погледна самодоволно.

— О? Мислех, че е съвсем справедливо. Ако колът издържи, търговецът остава сух. Ако дървото е гнило, се намокря. Другия път, като го издърпаме от водата, да мисли добре дали ще ни продава лош материал.

— Посрами името ми! — прекъсна го Мара. — Човекът, когото си намокрил, е от известна гилдия и от почтено семейство, макар и да не са благородници. Джикан трябваше да плати значително обезщетение, за да поправи щетите, нанесени на достойнството му.

Кевин скочи на крака с внезапната си дивашка гъвкавост, която винаги стъписваше Мара.

— Ето, това е, което не разбирам у вас, цураните — извика и размаха обвинително пръст. — Ти очевидно си цивилизована и образована и посредниците, които държиш на служба, не са глупави. Но този проклет кодекс на честта, който имате, ме побърква. Режете пръстите на краката си напук на стъпалата, държите лъжливи, мързеливи или просто некадърни хора на властови позиции само защото случайно са се родили в почтен дом, докато по-добри се похабяват в черна работа с ниска отплата. — Обърна се рязко към Мара. — Нищо чудно, че баща ти и брат ти са убити! Ако хората ви разсъждаваха логично, вместо със заплетени понятия за дълг и традиция, обичаните от теб щяха все още да са живи.

Мара пребледня. Кевин не забеляза, а продължи да вика:

— А моите хора нямаше да са в тази беда, ако пълководците ви воюваха по правилата. Но не, те ще настъпят тук, ще опустошат безмилостно някой град, а след това ще се оттеглят без никаква видима причина и ще опустошат някъде другаде. След това спират на лагер за месеци и не правят нищо.

Мара се мъчеше да запази самообладание.

— Да не би да казваш, че хората ми са глупави?

Спомените за близките й, убити чрез предателството на Минванаби, все още бяха живи в ума й. Мисълта, че съдбата можеше да е предложила начин да се върнат живи у дома, ако по някакъв начин бяха пренебрегнали цуранското чувство за чест, й причини неочаквана болка. Макар от загубата да бяха минали вече шест години, скръбта не я беше оставила.

Кевин си пое дъх, за да отговори, но Мара го прекъсна:

— Не казвай нищо повече.

Гласът й се прекърши и сълзите бликнаха от очите й. Като дъщеря на горд и доблестен род, тя се опита да ги овладее, но не успя. Извърна лице да скрие срама си, но не достатъчно бързо.

Гневът на Кевин се стопи. Той падна на колене и неловко докосна рамото й.

— Лейди. — Гласът му бе натежал от искреност. — Изобщо не исках да те нараня. Вбесен бях главно защото мислех, че съм ти дал радост, преди да ме отпратиш. — Вдиша хрипливо и сви рамене. — Аз съм само човек и като повечето хора, не обичам да разбирам, че съм сгрешил.

— Не си сгрешил. — Мара заговори тихо, без да се обръща. — Но ме уплаши. Много от идеите ти са градивни, но други са оскърбление към боговете — към това, в което вярвам. Не бих искала да видя Акома рухнали в прахта, защото съм се вслушала в твоята другоземна „логика“ и съм отхвърлила мъдростта и божествения закон.

Разтърси се от хлипове и сърцето на Кевин го притегли към нея. Ако беше спрял да помисли, щеше да се поколебае, но анализът на чувства не беше в навиците му. Взе в прегръдката си малкото й напрегнато тяло.

— Мара — промълви в косата й. — Понякога властни, алчни хора тълкуват небесните закони така, както ги устройва. Понаучих малко за вашите богове от съотечествениците ти. Вашата Лашима е като нашата Килиан, а Килиан е любяща богиня. Мислиш ли, че Лашима в своята щедрост би съсухрила ръцете ти, ако изпиташ жал и дадеш монети на бедния?

Мара потръпна в прегръдката му.

— Не знам. Моля те, не казвай повече. Кейоке и Люджан водят воините ни, за да се противопоставят на атака на Минванаби, а в такъв момент Акома не трябва да предизвикват гнева на боговете.

Ръцете му нежно я извърнаха към него. Бяха мазолести и груби, а тялото и косата му миришеха на стоплена от слънце пот и планинска трева. Сърцето й се разтуптя. Намерила в близостта му спокойствие, което до този момент и беше убягвало, Мара сбръчка нос.

— Трябва да се изкъпеш.

— Нима? — Кевин бавно я придърпа към себе си и я целуна по устните. — Липсваше ми, колкото и да е глупаво, че го признавам.

Тялото на Мара пламна и тя се притисна към него. Допирът на ръцете му я накара да захвърли на ветровете и предпазливост, и съвета на Накоя.

— Ти също ми липсваше. Може би и двамата трябва да се изкъпем.

Кевин се ухили.

— Тук? Сега?

Мара плесна с ръце и нахлуха слуги, готови да изпълнят всяко нейно желание. Господарката на Акома лукаво вдигна очи към високия варварин, който я държеше в прегръдката си.

— Повикайте слугините ми и им кажете да донесат вода за баня. — Сети се още нещо и добави: — И изтрийте тези таблички. Съдържат информация, която може да предизвика бунт, а не искам други мои роби да се учат на непокорство като този тук. — След като слугите се разбързаха по възложените задачи, тя се пресегна и погали острата четина, израснала по страните и брадичката на Кевин. — Не знам какво намирам в теб, опасен варварино.

Непривикнал да споделя интимности в стая, пълна със суетящи се слуги, Кевин се изчерви. Една по една издърпа иглите, стегнали косата на Мара. Пищните кичури западаха и заслониха с черния си водопад лицата им от чужди погледи.

— Ти си истинска Господарка — промълви Кевин в ароматния сумрак, а следващата им целувка заличи всякакво благоразумие. Плъзна игриво ръце по извивката на шията й и усети трепета й на наслада и предчувствие. Изшепна в ухото й: — И колкото и жалък глупак да съм, липсваше ми… Господарке.

Мара се отдръпна, за да види дали изражението му не е насмешливо, но вместо това долови в очите му нещо, от което й прималя. Притисна се в коравото му тяло — изгорялата му от слънцето гръд пареше на бузата й — и отвърна:

— И ти ми липсваше, мой варварино. Богове, колко ми липсваше!