Слуга на Империята

12. Клопки

Армията атакува.

В скалите зад бойните редици на пустинните хора Тасайо облиза устни.

— Добре, добре… Най-после лорд Ксакатекас дойде точно където го искаме.

Ударният водач до рамото му усети сърбеж под бронята си и едва се сдържа да не се почеше.

— Желаеш ли настъплението ни да започне веднага, господарю?

Жълтите като на котка очи на Тасайо примигнаха.

— Глупак — промълви той, без да променя тона, но Ударният водач се присви боязливо. — Не атакуваме сега, а когато лорд Ксакатекас напълно вкара бойците си и се увлече в избиването на варварите.

Ударният водач преглътна.

— Господарю, Не каза това на вождовете им на снощния съвет.

— Разбира се, че не. Племената едва ли щяха да пратят хората си на смърт, кръшкачите му страхливи.

Ударният водач на Минванаби стисна устни и си замълча. Тасайо се изсмя весело.

— Мислиш, че постъпих безчестно ли?

— Ъъ, разбира се, че не, сър — изломоти припряно Ударният водач. Чувал беше този смях преди и се беше научил да се бои от онова, което може да го последва.

— Разбира се, че не! — сопна се Тасайо в презрително подражание на младшия офицер. — Пустинните хора са варвари, без чест, и обещанията пред вождовете им са вятър. Туракаму няма да отмъсти за хора, които оспорват божествената му истина. Пустинниците са бездушни твари и дори земя като тази ще е по-чиста без тях.

— Разбира се, сър — отвърна раболепно Ударният водач.

Угодничеството му отврати Тасайо и той се извърна настрани и загледа връхлитащите редици на Ксакатекас срещу леко въоръжените пустинни мъже. Затрещяха оръжия и се надигнаха крясъци, първите паднали мокреха сухия пясък с кръвта си.

— Изчакай — успокои Тасайо изнервения Ударен водач. — Ще нападнем в подходящия момент. — Облегна се на скалата и се отпусна, все едно звуците на битка и смърт бяха музика за ушите му.

И да беше притеснен от избиването на пустинните им съюзници като принесени в жертва животни, Ударният водач на Минванаби не каза нито дума. Стегнат и изпънат, покорен на господаря си, той наблюдаваше, без да трепне, как цураните изтласкват пустинните хора назад и още назад. Войниците на лорд Ксакатекас бяха усърдни, ефикасни и не мислеха да показват милост. Бяха стояли години наред в затънтения си пост с жесток климат и бяха търпели жиленето на хиляди скрити набези. Мечовете им жънеха живот в кървава касапница, докато оцелелите пустинни воини не се прекършиха и не побягнаха.

Мъничък като детска кукла на далечното бойно поле, господарят на Ксакатекас вдигна меча си и отрядите стегнаха редиците и се впуснаха в гонитба за честта на империята и с надеждата, че граничните безредици най-сетне ще секнат.

Очите на Тасайо се присвиха, докато преценяваше разстоянията. И когато силите на Ксакатекас прекосиха невидимата линия, начертана в ума му, каза на запотения си младши офицер със същия тон, както в началото на битката:

— Сега, Чактири. Дай сигнал за атака.

— Разбити са. Вижте. — Люджан махна широко с ръка, докато бойните редици на пустинните воини се накъсваха на малки бягащи групи. — Ксакатекас ще се престроят и ще ги подгонят, без да им трябва помощ от чо-джа.

Мара вдигна прозрачното було, което пазеше лицето й от навявания прах, и каза:

— Май си разочарован.

Люджан сви рамене.

— Кой новоназначен Боен водач ще е доволен да седи отстрани, докато битката е в разгара си? — Усмихна се криво. — Честта на милейди е моя. Приемам мъдрия й избор.

Мара също се усмихна.

— Хубаво казано. И лъжата е извинима. Обещавам ти да действаш колкото искаш, когато се измъкнем от тази пустиня — и ако има натами на Акома, при което да се върнем.

Думите й сякаш бяха поличба, защото зов на бойни рогове разцепи въздуха. Далече долу в дефилето, от двете страни на изгорялата от слънцето низина, където двата отряда на Ксакатекас гонеха оцелелите племенни воини, по дюните се изсипа тъмна вълна. Люджан се обърна рязко натам, усмивката му повехна и ръката му се впи в дръжката на меча.

Мара също се обърна и булото й се люшна. Видя племенни знамена и редица след редица фигури със странни късове брони и пустинно облекло, настъпващи да поразят бойците на Ксакатекас във фланг от двете страни. Щом силите се срещнеха, щяха да запушат изхода назад към хълмовете, където чакаха подкрепленията на Мара. Бързо, с изострен от обучението на Кейоке поглед, Господарката на Акома запресмята и разбра, че силата на лорд Чипино им отстъпва по численост две към едно. Нещо по-лошо — сърцето й се разтуптя, щом го осъзна — това не бяха пустинни мъже. Всичките бяха високи. Нямаше нито една дребна фигура на пустинник сред тях, което означаваше само едно: не бяха от тази земя, а бойци от вътрешността на империята, дошли да унищожат дома й. Само се преструваха на варвари.

— Минванаби! — извика тя рязко. — Това значи е замислял Десио! — Постара се да не издаде острия като нож страх, който я прониза. — Люджан! Трябва да ги ударим в тил, иначе Ксакатекас ще бъдат избити на бойното поле.

Люджан се поклони и вече отваряше уста да извика високо командата си, когато Кевин се намеси с настойчивост, която налагаше да го чуят:

— Чакай!

Мара пребледня.

— Кевин! — сряза го почти шепнешком. — Твърде много си позволяваш, ако смяташ да се месиш между двама заклети съюзници. Тук е заложена чест. — Извърна се рязко към Люджан. — Дай заповед!

Кевин скочи, хвана ръката на Люджан и замръзна, когато мечът на цуранина изсвистя от ножницата, замахна надолу и спря в съвършен контрол над китката му. Тънка пурпурна резка разцепи кожата под острието.

— Спри! — заповяда Мара. Гласът й трепереше както никога. В долината виковете на двете войски отекваха пронизително, трясъкът на мечове и щитове усилваше шума, докато силите на Ксакатекас се обръщаха, за да поемат удара на вражеските подкрепления. Тъмните очи на Мара пробягаха от Бойния водач към роба й, устните й бяха побелели. — Може да загубиш главата си за тази намеса. — Лицето й издаваше, че след като честта на дома й е заложена в това да помогне на Ксакатекас, дори чувствата й към Кевин са без значение.

Кевин понечи да отпусне хватката, но след това стегна ръката си още по-силно. Изражението му, когато погледна господарката си, беше по-мрачно от всякога. Широко отворени очи, стиснати устни, дишаше учестено.

— Не бива да нападате.

Люджан стоеше замръзнал като статуя, мечът му — опрян в китката на Кевин, от която капеше пурпурна кръв.

— Защо? — попита Мара. — Казвай бързо, войниците на Ксакатекас загиват, докато ние се бавим. — Премълча, че ще бъде обесен, ако това се окаже поредната му варварска прищявка. Колкото и да го обичаше, името на предците й не можеше да бъде опозорено.

Кевин преглътна.

— Ако вашите воини се хвърлят на помощ на Ксакатекас сега, всички ще загинат в капан.

Очите й не трепнаха.

— Знам го! — Кевин усети, че е на ръба да закрещи, и се овладя. — Виждал съм тази тактика на моя свят. Имаше един наш малък отряд, на една поляна пред укрепен със стена град. Разбиха местните завоеватели и настъпваха, но бяха нападнати в тил. Силата, която се хвърли на помощ, попадна на засада и всички до един бяха посечени.

Изражението на Мара бе все така хладно. Все пак тя кимна на Люджан и той мълчаливо отдръпна оръжието си.

Кевин отпусна пръстите си. Трепереха.

— Кълна се в живота си, задръжте атаката!

Очите й се впиха в него.

— Ти си обикновен войник. Как си позволяваш да съветваш?

Кевин затвори очи. Сви рамене с присъщата си безцеремонна наглост и сякаш взе решение. Прикрил вътрешното си отчаяние, изрече онова, което можеше да се окаже смъртната му присъда.

— Бях офицер на моя роден свят. Командвах гарнизона на баща ми, когато ме плениха на бойното поле.

Зачака. Мара не каза нищо. Осъзна, че въпреки обичая му дава право да говори още. И той продължи:

— Тасайо от Минванаби е бил Първи помощник-главнокомандващ на Военачалника отвъд разлома. Сражавал съм се срещу него и искрено съм убеден, че бойният план пред нас в низината носи неговия подпис и печат.

Мара му махна да замълчи и Кевин се подчини. Тя огледа съсредоточено лицето му за някакъв знак, според който да прецени как да приеме думите му.

— Разбираш — каза след малко, — че ако грешиш, ще трябва да заповядам да те обесят. Нещо повече, ще си причинил гибелта на всички ни, дори на малкия ми син у дома.

Кевин издиша шумно.

— Не греша, Мара. — И я погледна твърдо в очите.

Тя сякаш се събуди от унес.

— Все пак по-добре да загинем в защита на лорд Чипино, отколкото да оцелеем в страх, като останем настрана.

Люджан кимна мрачно до рамото й.

Изгубил търпение, Кевин потърка раната на китката си.

— Може би все пак има начин…

— Какъв?

— Да си размените ролите с Минванаби — отвърна Кевин. Грохотът на битката нарастваше, Ксакатекас понасяха тежки загуби. — Ако съм прав, Тасайо има друга бойна сила, скрита в тези хълмове. И очаква да атакуваме в низината — резервните му сили ще изчакват скрити, за да ни ударят в тил. След това отрядите, сражаващи се с Ксакатекас, ще се раздвоят. — Вдигна ръце, за да покаже. — Един отряд просто ще задържа Ксакатекас на място, докато другият контраатакува нашата сила. Войската ти ще се окаже обкръжена и ще бъде унищожена, а след това ще довършат бойците на Ксакатекас.

— И какво предлагаш? — нетърпеливо попита Люджан.

— Да пратим малък отряд на помощ на лорд Чипино. Останалата си войска връщаме по долината, през която минахме. След това изпращаме бързо подвижен отряд чо-джа да заобиколи хълмовете, където се крият частите на Тасайо, и да ги принуди да излязат на открито, през хълмовете и към отряда в долината. Атакуващите ни части ще разполагат с предимството на по-високия терен. С добър разчет на времето стрелците ни могат да поразят една трета от тях, преди те да ударят централните ни линии. Ще имаме сражение в долината, но вече с шанс да спечелим, след като всичките ни противници са обкръжени. Бихме могли да ги изтласкаме към чакащите ги копия на Ксакатекас.

Люджан завъртя рязко меча си и изтръска капчиците кръв от острието. В гласа му звучеше възмущение от дръзкия план на Кевин.

— Идеите ти са празни мечти. Само чо-джа могат да се придвижат достатъчно бързо за маневрата, която описваш, а те не са достатъчни, за да обкръжат хълмовете.

— Ще трябва да опитаме — намеси се Мара, — иначе ще се хванем в клопката на Минванаби и ще разбием доверието си с господаря на Ксакатекас.

— Няма — заяви Кевин.

Погледна към склона, където чакаха чо-джа, замръзнали като статуи. Зачуди се за миг дали тези същества имат чувство за достойнство, но веднага го отхвърли като съмнително. Мара и всички с нея щяха да бъдат избити, ако Минванаби получеха възможност да довършат офанзивата си според замисъла — да не говорим, че той, Кевин от Зюн, щеше да бъде обесен позорно, окажеше ли се, че греши. С примирена въздишка, доближаваща се до смях, мидкемиецът отново си пое дъх и описа намеренията си на Мара и Люджан.

Тасайо едва потисна срамния подтик да удари с юмрук по скалата.

— Проклятие, защо онази курва не заповядва на войските си да атакуват? Баща й и брат й не бяха страхливци. Защо се колебае?!

Долу в напечената от безмилостното обедно слънце пустиня силите на Ксакатекас се събраха в плътен защитен кръг от щитове. Приковани на място и обкръжени от вражески воини, те не можеха да направят нищо, освен да стегнат редици и да понасят загуби, докато Мара изпрати подкрепления. Черно-жълтото знаме с герба упорито стърчеше над гъмжилото от защитници, скривано от време на време от прах. Тасайо примижа над долината, затрупана с плувналите в кръв тела на мъртви от племената и с жълто-пурпурните брони на падналите цурани. Очите му се взираха към хълмовете отвъд нея, във войските на Акома, които все още се задържаха там.

— Защо се бави? — сопна се нетърпеливо Тасайо. — Животът на съюзника й е застрашен и честта на цялата й фамилия е под заплаха.

В низината, прикован на място от враговете, лорд Чипино сигурно се питаше същото. Зов на рог се извиси от обсадения в низината отряд, отчаян сигнал за помощ. В отговор малко плътно каре се откъсна от хълмовете и настъпи към битката в низината.

— Половин отряд — каза Ударният водач на Минванаби.

— Виждам. — Тасайо погали дръжката на меча си. Потисна импулса да закрачи нервно и си сложи скромния шлем без пера, който беше взел за кампанията си в пустинята. — Трябва ми по-добър изглед. — Щракна токата и затегна шлема с каишката. — И ми намери бегачи! Ще трябва да известим отрядите, скрити зад хребета, че битката изобщо не се развива според плана.

— Слушам. — Ударният водач се отдалечи припряно пред гневния поглед на Тасайо. Но в раздразнението на пълководеца му нямаше никакво обезсърчение. Тасайо знаеше, че битките невинаги тръгват според намеренията. И че един гениален командир, един майстор на тактиката винаги може да обърне временния неуспех в предимство.

Люджан с трепет опря ръка на хлъзгавата ръбата черупка на чо-джа. Потисна импулса отново да попита насекомоподобния Ударен водач дали има нещо против да носи на гърба си ездач. Съществото и подчинените му се бяха съгласили с другоземската молба на Кевин и да пита отново означаваше да подложи на съмнение достойнството на чо-джа.

— Мокс’л, ще ми кажеш, ако ти създавам неудобство — каза компромисно Бойният водач на Акома.

Мокс’л извърна кръглата си покрита с черна броня глава, очите му бяха скрити в сянка под шлема с пера.

— Имам достатъчно сила за целта — отвърна с напевен глас съществото. — Да приклекна ли, за да се качиш?

Люджан потръпна и побърза да отвърне:

— Не. Не е нужно. — Беше по-скоро готов да си скъса гащите, отколкото да позволи офицерът чо-джа да прояви и най-малкото раболепие. Зачуди се, докато търсеше наблизо някакъв камък, на който да стъпи, за да се качи, дали ако ролите им бяха разменени, воините в отряда му щяха да приемат така драговолно наложеното от необходимостта. Може би Кевин беше прав, че цуранското понятие за чест е егоистично. След това, докато се мъчеше непохватно да се покатери върху гладката хитинова черупка на чо-джа, прогони от ума си тези неблагочестиви мисли. Лошо беше да се разсъждава за богохулни неща, когато ти предстои битка. Ако Акома си бяха спечелили гнева на боговете, много скоро щеше да го разбере.

С трепет, който заради честта изобщо не биваше да издава, Люджан се вкопчи зад вратния сегмент на чо-джа, прехвърли крак над закръгления му леко наръбен торс, подскочи и се метна отгоре. Трите чифта крака на съществото леко се сгънаха да поемат тежестта му и отново се изправиха. Останалите воини от отряда последваха храбрия му пример и възседнаха отряда чо-джа. Дори седлата да им се сториха хлъзгави и неудобни, никой не се оплака.

— Как се чувстваш, Мокс’л? — попита Люджан.

Гласът на чо-джа прозвуча странно, идваше някъде отпред и под него. Съществата обикновено ходеха изправени в компанията на хора и прибягваха до шестте си крака само щом се наложеше да бягат.

— Много мило от твоя страна, че ме попита, командире. Не съм притеснен. Но бих те помолил да внимаваш за сигурността на долната част на задно крачния си член, за да не би подострената част на моя предно ръчен член да те нарани, когато затичам.

Люджан погледна надолу и видя, че глезените и прасците му наистина са изложени на риск да бъдат накълцани, когато чо-джа се изпънеше да затича с пълна сила.

— Позволявам си да те посъветвам — продължи учтиво Мокс’л. — Закрепи коляното си зад страничната изпъкналост на черупката ми. Издатината би могла да ти осигури опора.

— Съветът ти е много мил и ти благодаря — отвърна Люджан с малко приповдигната учтивост, съответстваща на етиката на родения в кошера. Издърпа още крака си и откри, че телесната особеност, спомената от Мокс’л, наистина е добра опора. След това, малко объркан, затърси по горната част на обвивката на насекомоподобния нещо, за което да се хване.

Усилията му бяха посрещнати от тенекиения смях на Мокс’л. Съществото кривна глава и успя да извие лицето си и да го погледне по начин, който никой човек не можеше да повтори.

— Командире, частите на тялото ми не са меки като твоите. Ръцете ти могат да се хванат за шийната ми става безопасно. Трахеята ми е предпазена от външната кора достатъчно добре и няма да се притесни от силата ти.

Все още колебливо, Люджан направи каквото му казаха. В мига, в който пръстите му се наместиха, лицето на Мокс’л се извърна напред.

— Готови сме, командире. Време е да побързаме.

Чо-джа се понесоха напред със стряскаща бързина, присъща за расата им. Люджан за малко не изхвърча от гърба на Мокс’л, но се вкопчи и успя да запази равновесие. С почти механична прецизност и без никаква издадена гласно заповед отрядът чо-джа стегна редиците си. След това, може би едва сега усетил крехкото равновесие на ездача си, Мокс’л се задържа, спря отряда и зачака заповедта на Люджан.

Бойният водач на Акома вдигна ръка, за да даде знак да тръгнат пак, но нечий глас извика:

— Не стискай толкова силно с прасците, че ще се изтърсиш по задник!

Люджан извърна глава и видя роба варварин на Господарката, ухилен до ушите. Помисли дали да не отвърне на подигравката, но реши, че ще е по-достойно, ако я пренебрегне. Кевин беше майстор в грубите шеги, но хич го нямаше в по-дискретните обиди. След това, с малко закъснение, си спомни, че както разправяха, варварите в Мидкемия яздели огромни зверове в битка. Съветът може би беше ценен и предложен съвсем искрено.

— Ти по-добре се погрижи за безопасността на господарката — извика Люджан, после махна с ръка и чо-джа се понесоха в бяг.

Дългите им многоставни крака се приспособяваха към терена с нечовешка бързина. Горещината не ги притесняваше. Походката им беше на леки тласъци, но почти без люшкане и друсане. Люджан се възхити на усещането за невъобразима бързина. Вятърът плющеше в офицерските му пера и вееше подалата се изпод шлема коса. Сърцето му се изпълни с възбудата на непознатото и забравил за всякакво благоприличие, той усети, че се с ухилил като момче. Но лекомисленият му възторг бързо изчезна, щом Мокс’л стигна до ръба на платото и се втурна презглава по скалистата стръмнина към низините.

Люджан едва овладя трепета си. Скоростта на чо-джа беше главозамайваща, твърде бърза за човешките реакции.

Войниците на Акома се бяха вкопчили в чо-джа, уплашени за живота си. Земята отлиташе назад покрай тях. Мокс’л и воините му скачаха през сухи оврази и каменни сипеи. От време на време по някое ноктесто стъпало мяташе назад откъртени камъни. Хората ездачи стискаха очи и се мъчеха да мислят напред, за предстоящата битка с врага. Да се изправят пред смъртта от меч им се струваше по-малко рисковано от това стремглаво препускане на гърбовете на чо-джа. Предал се на милостта на боговете, Бойният водач на Акома не можеше да направи нищо, освен да се вкопчи още по-здраво и да се надява, че човешкият му отряд ще преживее ездата, без никой да си счупи врата.

Земята постепенно се изравни. Дори да се беше изморил, Мокс’л не го издаваше по никакъв присъщ за хората начин. Хитиновото му тяло не се изпотяваше, а бронираните му хълбоци не се напрягаха от забързано дишане. Люджан примига и се огледа. Воините му все още си бяха по местата, макар че изглеждаха пребледнели и вцепенени. Той им извика окуражително и отново даде знак на Мокс’л да продължат.

Чо-джа бяха пренесли войниците му на повече от три левги за време, каквото не можеше да постигне никой човешки отряд. Още по-бързи бяха в равнината, където ноктестите им крака вдигаха съвсем малки облачета прах.

Люджан зърна в далечината самотен бегач и вече уверен и дори окрилен, се наведе и посочи напред покрай многостенното око на Мокс’л.

Командирът на чо-джа кимна, без да забави бяга си.

— Вражески пратеник — уточни той, тъй като зрението му бе много по-остро от човешкото. — Трябва да го догоним, иначе успехът ни ще е изложен на риск.

Люджан отвори уста да се съгласи, но в миг на вдъхновение се отказа.

— Не. Нека да бяга в ужас и да стигне до командирите си невредим. Ще го следваме по петите и нека страхът му смрази сърцата на враговете ни.

— Хората най-добре познават хората — цитира Мокс’л една от поговорките на кошера. — Ще действаме както сметнеш за най-добре, за честта на вашата Господарка и нашата царица.

Стигнаха подножието на хълмовете, пред верига пещери, осеяли склоновете срещу долината, през която съюзените войски на Акома и Ксакатекас бяха минали предния ден. Подплашеният бегач се скри в сенките, а след това по склоновете се развихри суматоха — воини, твърде високи за пустинници, заизлизаха припряно от скривалищата си, като затягаха в движение шлемовете си. Не бяха в пълна броня, понеже бяха очаквали да прехвърлят хълмовете и да ударят войските на Мара отвисоко в долината. Хванати неподготвени, сега тичаха безредно, за да оформят някакво подобие на боен строй, и викаха на другарите си да побързат.

Чо-джа се доближиха почти на хвърлей стрела и спряха рязко. Човешките воини слязоха от гърбовете на насекомоподобните си приятели, двата отряда се престроиха и настъпиха. Маневрата нямаше да се получи по-гладко дори ако я бяха упражнявали.

Мъжете на Акома обаче се въздържаха от безразсъдни действия. Не знаеха срещу колко врагове са изправени и дори и най-лудите глави сдържаха крачките си, съобразявайки се с другарите си, когато се втурнаха напред с бойни викове и се врязаха във вражеските редици.

Битката се разрази на живот и смърт. Акома отстъпваха числено, но разгневени от устроения капан на Господарката им, се биеха като обсебени от духове. Бяха направили невъзможното — бяха преминали левги враждебна пустиня на гърбовете на чо-джа. Мускулите им бяха свежи, телата им — изпълнени с възбудата на немислимата дързост. Опасността от неизвестното се смени с познатия ритъм на битката и неописуемо въодушевление.

Лишени от подобни чувства, но родени изключително за убиване, чо-джа посякоха просека през редиците на предрешените Минванаби. Острите им като бръсначи хитинови предни крайници сечаха през щитове и кости като сатъри, а ноктестите длани и средни крайници мушкаха и довършваха падналите ранени, които се опитваха да забият мечовете си в по-меките им сегментирани кореми.

През първите няколко минути Акома се справяха добре. Но дали щяха да запазят предимството си и да продължат настъплението, когато моментът на изненада се изчерпаше и врагът се окопитеше? Люджан забиваше, парираше, сечеше с почти безумно вдъхновение и не мислеше за възможно поражение. Някога беше сив воин и нямаше драговолно да приеме отново такава съдба. Смъртта беше за предпочитане пред това Господарката му да загуби чест. Беше твърде зает с боя и с усилието да остане жив, за да се замисля дали другият отряд на Акома под командата на Първия ударен водач е постигнал същия успех от другата страна на хълмовете отвъд долината. А ако патрулите, пратени по вчерашния път, не бяха на мястото си, Мара оставаше беззащитна като жертва, поднесена на заколение — сама на склона с почетната си гвардия от дванайсет души.

Слънцето печеше безмилостно. Символичната сила на Акома, пратена на помощ на Ксакатекас, не беше променила съществено съотношението, освен да изтегли малка част от многократно превъзхождащите нападатели от кръга от щитове на лорд Чипино. Силите на Акома скоро се оказаха обсадени като своите съюзници, но с една разлика: в тяхната отбрана имаше цел. Стегнати в плътен клин, те като че ли водеха също толкова отчаяна отбрана като Ксакатекас. Само че стъпка по стъпка се приближаваха към съюзниците си.

Тасайо не можеше да не забележи този нюанс. Това, че врагът бе готов да понесе повече загуби от необходимото само за да спечели още някоя педя терен, го притесни. Можеше да нарече Мара страхлива затова, че беше изпратила толкова малко подкрепление, но също така беше твърде хладнокръвно благоразумен, за да изключи възможността друга цел, освен страха, да е мотивирала действията й. Подозренията му се потвърдиха миг по-късно, когато стрелец от стената от щитове на Мара пусна сигнална стрела във висока дъга.

Тасайо изруга яростно, когато стрелата стигна най-високата си точка, наклони се, понесе се надолу и падна сред бойците на Ксакатекас.

— Май успя да изпрати съобщение — притесни се на глас досадният Ударен водач.

— Несъмнено — изръмжа Тасайо. Замисълът му се беше объркал, сигурен беше вече в това. Над стръмнините около долината се вдигаше прах, предупреждение, че там някъде вече се води друго сражение. Скритите му части със сигурност бяха разкрити, а това обясняваше много неща, нито едно от които — добро.

— Трябва да отзовем половината си бойци, обкръжили лорд Чипино — каза Тасайо. — Най-добрият ни шанс сега е да атакуваме командната позиция на Мара и да се надяваме, че е ангажирала другаде ядрото на войската си. Ако е така, имаме чудесна възможност да разбием почетната й гвардия и да я убием. Ако действаме бързо, лорд Чипино и нелепо малкият отряд, който тя изпрати, за да ни отвлече, няма да могат да се отскубнат.

Ударният водач наду рога да подаде сигнал за сбор, а Тасайо стана, присвил очи, и затегна оръжейния си колан. Кимна отсечено на бойния си слуга, който го придружаваше неизменно, и закрачи към воините си. Нищо нямаше да се обърка този път, закле се той на Туракаму Червения. Братовчедът на лорд Десио щеше лично да поведе атаката срещу седловината, където бе Мара.

— Няма да се измъкнеш, кучко!

Тасайо извади меча си и поведе воините.

— Точно както предполагаше, господарю — докладва съгледвачът. — Мара е изпратила всичките си отряди покрай височините, за да нападнат скритите ни сили. Останала е с един офицер като почетна охрана.

— Значи е в ръцете ни. — Изпълнен със задоволство и увереност, Тасайо освободи половината воини, който беше отзовал от битката в долината. — Върнете се да помогнете срещу Акома и лорд Ксакатекас. Един патрул е повече от достатъчен, за да убием кучката на Акома.

Отрядът тръгна, а Тасайо поведе патрула нагоре към седловината, където бе Мара с почетната си охрана. Дори не се опита да се прикрие — всъщност щеше да е безкрайно доволен, ако жертвата му се разтрепереше от страх от приближаването му. Ако изпаднеше в ужас и почнеше да моли за милост, щеше да занесе на братовчед си удовлетворителната история за позора й.

Стигнаха седловината. Завеските на носилката на Мара бяха спуснати и фигурата й се виждаше като сянка зад пластовете прозрачна коприна. Присвил очи срещу блясъка на слънцето, Тасайо видя, че почетната й охрана, мъжът, застанал на стража до нея, е изключително висок и червенокос. Наколенниците бяха твърде къси за краката му. Шлемът, нахлузен върху буйната му рижа коса, не беше затегнат заради жегата. Щом видя бойците на Минванаби, странните му тъмносини очи се разшириха.

След това, за пълна изненада на Тасайо, червенокосият телохранител, който трябваше да е най-избраният й воин, ахна уплашено, дръпна тънките завеси и изхленчи:

— Господарке, врагът идва!

Безкрайно зарадван, Тасайо даде сигнал за щурм.

Телохранителят на Акома стисна копието си, но миг след това сякаш премисли, хвърли го с трясък върху камъните, завъртя се и побягна.

Тасайо се изсмя и викна на воините си:

— Дръжте кучката!

Щурмовият патрул връхлетя. Тасайо нададе пронизителен вой — колкото боен вик, толкова и прослава на Червения бог. Скочи към лъскавата зелена носилка, дръпна копринените завеси настрани и заби меча си в облечената в коприна фигура вътре.

От възглавницата, пронизана от острието му, изригна облак пера на джига. Стъписан и обзет от ярост, Тасайо удари отново. Раздра се коприна и втора изкормена възглавница изхвърли съдържанието си във въздуха.

Разхвърчалият се пух го задави и Тасайо изруга. Вбесен и забравил всякакво благоприличие, посече за трети път в изблик на неовладяна ярост. В носилката имаше само възглавници, увити в женска копринена роба. Почетният телохранител, червенокосият, съвсем явно беше роб, оставен за заблуда, а носилката — лъжлива стръв… и може би капан.

Умът на Тасайо заработи бързо. В този момент, скрита някъде из скалите наоколо, Мара със сигурност се смееше с цяло гърло за сметка на Минванаби.

Огледа се за някаква, податка накъде да отпрати посрамените си воини от патрула, унизени и зажаднели за кръв също като него. Да проследят бягащия роб беше твърде явно — Мара със сигурност щеше да е по-умна…

В този момент засвистяха стрелите.

Една порази мъжа до Тасайо точно над набузника на шлема му и той падна, задрал лицето си с нокти. Други воини също се олюляха и западаха, а самият Тасайо получи кос удар в бронята, който раздра дълбоко през кожените пластове, преди стрелата да отскочи. Инстинктивната му реакция като командир бе да предотврати безразборното отстъпление и той веднага заповяда всички да се оттеглят под прикритието на скалите. Тасайо започна едновременно да следи полета на стрелите и да обмисля контраатака, за да унищожи стрелците на Акома.

Но откъм пътя, по който току-що бяха дошли, се разнесе трополене на откъртени камъни. Тасайо се обърна натам и видя да се мярва увенчан с пера шлем на офицер на Акома. Последваха го фигури със зелени брони, чу се съсъкът на извадени от ножниците мечове. В шумотевицата се разнесоха заповеди за атака.

— Опитват се да ни отрежат — каза бързо Патрулният водач на Минванаби.

— Невъзможно! — отсече Тасайо. Нямаше как Мара да е придвижила воините си толкова бързо, че да го заобиколят и да нападнат в тил.

Командирът на патрула благоразумно си замълча.

— Чо-джа — заяви Тасайо. — Сигурно е оставила част от тях в резерва.

Чо-джа можеха да се движат достатъчно бързо по този несигурен терен… и все пак шумът откъм пътя явно беше от човешки същества. Тасайо се поколеба само още миг. Не можеше да допусне грешка. Щом Мара го беше примамила тук, със сигурност можеше да го отреже и да унищожи и него, и хората му. А това щеше да е разгром за господаря му Минванаби.

Лицето му щеше да е познато — ако не на нея, то на лорд Ксакатекас. Беше твърде изтъкната фигура в Партията на войната и щяха да го познаят. Тялото на толкова високопоставен братовчед в дома Минванаби щеше да е стабилно доказателство за измяна. Макар инцидентът да беше извън границите на империята, договарянето с пустинниците означаваше подкрепа за враговете на императора. И въпреки че Тасайо лично бе готов да жертва живота си срещу възможността да прати Мара на Туракаму, не смееше да го направи така, че честта на предците му да бъде накърнена. Мара го беше хванала в капан. Имаше само едно решение, колкото и да беше неприятно.

— Отстъпваме — отсече Тасайо. — Изтегляме се в добър ред, но бързо. Не бива да отстъпим победа на врага.

Воините се подчиниха безпрекословно, изоставиха укритията си и затичаха на зигзаг, за да се спасят от стрелците на Акома. Лицата им бяха безизразни като на истински ветерани. Тасайо също не показваше никакви чувства, но всяка стъпка назад го пареше под краката. Никога не го бяха принуждавали да бяга от бойното поле. Унижението го жилеше като жива рана. Досега бе ненавиждал Мара като враг на Минванаби. От този момент омразата стана лична. Заради този сегашен срам, донесен му от грешка в тактиката и собствената му припряна кръвожадност, Господарката на Акома в бъдеще трябваше да плати. Щеше да гони нея и потомството й, до последния си дъх. Стрелите съскаха около него в съзвучие с пъшкането на падащите и издъхващи воини. Докато бягаше, Тасайо се закле да подготви разгрома й хладнокръвно, всеки ход — замислен и извършен с ледена увереност, докато това оскърбление не бъдеше възмездено.

Един от падналите се оказа бойният му слуга. Усетил, че мъжът вече не тича зад рамото му, Тасайо отново изруга. Щеше да се наложи да обучи друг, а това беше разхитително, след като повечето кандидати умираха, преди да намери някой с достатъчно бързи рефлекси. Още една лична сметка, която трябваше да се уреди, още една причина Мара да бъде принудена да страда. Погълнат от омразата си, Тасайо тичаше през долината, без да поглежда назад. Така и не разбра, докато не се добра до половината си отряд, който припряно и преждевременно беше освободил, че той и ударната му сила са надвити от шепа чо-джа и войници, измамили го да повярва, че е обкръжен. Бяха използвали шлемове, вдигнати на пръти, и парчета броня, влачени на въжета през пясъка, за да вдигнат, шум и прах.

Ударният водач му го обясни и макар на лицето му да се четеше почтителност и да нямаше и намек за подигравка, Тасайо изкрещя гневно:

— Млъкни! — И нареди на патрулния водач: — Прережи му гърлото и му вземи перата. От този момент си повишен на неговия пост.

Патрулният водач се поклони и извади меча си, за да изпълни заповедта на командира си.

Тасайо погледна с гняв към хребета, където Мара и почетният й телохранител сигурно се бяха спотаили някъде и се надсмиваха над поражението му. Това, че беше обкръжил Ксакатекас и че едва ли не зависеха от милостта му, не смаляваше позора. Изобщо не се обърна, когато Патрулният водач посече Ударния водач, и все едно не чу как мъжът изхъхри последния си дъх върху пясъка, а заповяда нова атака срещу лорд Чипино и изолирания половин отряд на Акома, който Господарката бе изпратила на жертвоприношение. Щом не можеше да се докопа до Мара, можеше поне да се погрижи честта й да бъде унищожена заедно със съюзника й.

Но слънцето прехвърли зенита и започна да се спуска през пластовете прах към хоризонта на запад, а воините на лорд Чипино продължаваха да се държат. Много от тях вече лежаха мъртви, но оцелелите не губеха дух. Настроението на Тасайо се влоши още повече, когато един изтощен бегач донесе вестта, че воините зад западния хребет са нападнати и избити от Акома. Източният хребет може би още се държеше. Оттам обаче не беше дошъл вестоносец, за да го потвърди. Тасайо прати съгледвачи да проверят, но никой не се върна.

— Проклетите чо-джа — завърши вестоносецът. — Без тях победата й изобщо нямаше да е възможна.

— Какво имаш предвид? — попита раздразнено Тасайо, но след миг го видя със собствените си очи, когато отряд воини на Акома нахлу от дефилето между хълмовете, за да се притече на помощ на Ксакатекас. Дойдоха с невероятна бързина, яхнали своите съюзници чо-джа. Щом стигнаха до мястото на битката, слязоха, стегнаха редици и връхлетяха с отмъстителна ярост срещу бойците му.

Воините на Тасайо се бяха сражавали целия ден под безмилостното слънце. Бяха плувнали в пот и нямаше откъде да извлекат сила срещу тази нова и неочаквана заплаха. За разлика от тях, войниците на лорд Ксакатекас получиха нов кураж от притеклите им се на помощ и натиснаха с подновена надежда. Минванаби не можеха да ги задържат и на Тасайо отново му се наложи да даде сигнал за отстъпление.

Изрече заповедта със стиснати зъби и мъртвешки пребледнял. Заговорът му в Достари беше рухнал в развалини, абсолютен провал. И само защото го бяха го надиграли в тактиката, нещо, което изобщо не се беше случвало на Келеуан, нито в кампанията на Военачалника срещу Мидкемия.

Вкусът на поражението беше нов и твърде горчив за него. Тасайо поведе отстъплението на останките от армията си, а стомахът му кипеше от разбирането, че е унищожил всякаква възможност да си отмъсти. Не можеше да остане в пустинята, за да предприеме втора атака. Пустинните мъже, които беше пратил напред като стръв, нямаше да му простят измяната. Племената вече щяха да са настроени срещу него, вождовете им сигурно щяха да се закълнат в кръвен данък. Макар Тасайо да гледаше с презрение на този варварски обичай и да не се боеше от пустинните хора, все пак не можеше да пренебрегне опитите им да си отмъстят. През целия път до Банганок, докато не натовареше хората си на корабите, които щяха да ги върнат през морето, трябваше да търпи набезите им.

Тази нощ, седнал под звездното небе, Тасайо потъна в мрачен размисъл. Не искаше да пие вино шаа, за да притъпи болките от битката. Изключи от ума си гласовете на войниците си, извисени в горчиво негодувание, докато превързваха раните си и точеха нащърбените си мечове. Нямаше да погледне на запад, където последната светлина на залеза бе заменена от блясъка на победните огньове на Акома и Ксакатекас. Скоро, обеща си той, тези огньове щяха да станат на пепел. Скоро Мара щеше да съжали за мимолетната си победа, защото следващия път, когато умът му влезеше в двубой с нейния, поражението на Акома щеше да е пълно и окончателно.

Мара влезе в командната шатра на Господаря на Ксакатекас и направи поклон, подобаващ за Управляваща господарка пред особа с по-висок сан. Макар победата в сражението през деня да беше нейна, беше решила да не изтъква триумфа си. Не изчака високомерно в своята палатка и не настоя Господарят на задължения й дом да дойде при нея, тоест благоразумно и дискретно не наложи новоспечелената си позиция над владетел, който можеше да причини на Акома повече вреда, отколкото да помогне, ако гордостта му бъдеше ненужно накърнена. Постара се и да не си придаде особена важност, а да представи посещението си като не особено важна визита на учтивост.

— Милорд Чипино — заговори тя, след като се изправи. — Ти изрази интерес към почетната ми охрана и особено към войника, който прояви такава забележителна страхливост, че приспа бдителността на Тасайо, прехваления братовчед на Десио.

Лорд Чипино махна на слугата, който прилагаше горещ компрес върху отоците на гърба и врата му, да го остави на мира и лъснал от масла и ухаещ на ароматни мехлеми, даде знак на чакащия млад роб да го загърне с чист халат.

— Да. — Чипино погледна високия мъж в сенките зад Мара и добави: — Ела насам.

Кевин пристъпи напред. Беше облечен в мидкемийските си панталони и риза с бухнали ръкави, стегната на кръста с цурански колан от застъпващи се кръгли раковини. Сините му очи бяха изпълнени със смях. Спря с ръце на кръста и загледа спокойно лорд Чипино.

Владетелят на Ксакатекас бе виждал често варварския роб в палатката на Мара. Но сега, след като Бойният водач на Акома му беше казал, че тактиката през изтеклия ден е на Кевин и че всички те все още са живи и дишат благодарение на варварската му логика, огледа по-внимателно мъжа, докаран като пленник отвъд разлома. Покашля се учтиво. Тъй като в културата му не съществуваше протокол как да се обърне към проявил героизъм роб, се задоволи с леко кимване и нареди на младия си роб:

— Донеси възглавница за младежа.

Робът я донесе от личната му спална ниша. Без това да го притесни, Господарят покани варварина да седне и след това, бащински удовлетворен, че младежът се е настанил удобно, засегна крайно деликатната според него тема.

— Ти си роб, затова можа да побегнеш страхливо, след като господарката ти заповяда да го направиш, нали?

За негова изненада Кевин се засмя.

— Робството няма нищо общо — отвърна той с кънтящия глас на мъж от Кралството. — Да видя изненадата на лицето на Тасайо беше достатъчно удовлетворение.

Лорд Чипино се намръщи, но прикри объркването си, като отпи от чашата теш, чакаща го на подноса до лакътя му.

— Но все пак си бил офицер в армията на родната ти земя, така поне ми каза господарката ти. Не изпита ли срам да покажеш страхливост?

Веждите на Кевин се извиха.

— Срам ли? Или изигравахме врага, или загивахме. Смятам, че срамът е дребна цена пред това да си вечно мъртъв.

— Неговият народ цени живота много повече от нас — намеси се Мара. — Те не признават Колелото на живота и не възприемат божествената истина. Не разбират, че ще се върнат в следващото си прераждане според честта, която са придобили в сегашния си живот.

— Вие имате традиция, но нямате усет за стил и въображение — прекъсна я Кевин. — Не цените шегите като хората в Островното кралство.

— Аха — каза лорд Чипино и озадаченото му лице се отпусна, сякаш това обясняваше всичко. — Избяга от Тасайо и не изпита срам, защото възприемаш поведението си като шега.

Кевин прикри насмешливото си раздразнение зад сдържана търпимост.

— Би мото да се опрости и по този начин, да. — Кривна глава, тръсна червената си коса и добави: — Най-лошото в тази задача беше, че едва можах да се сдържа да не се изсмея. Добре, че каишките на резервната броня на Люджан бяха толкова стегнати, иначе щях да се пръсна въпреки всичките си усилия.

Чипино поглади брадичката си.

— Шега — заключи той, въпреки че отново беше озадачен. — Вие мидкемийците сте удивително странни в мисленето си.

Погледна Мара и се увери, че слугите му са се съобразили с нуждите й и са й поднесли чоча, както я обича. Откакто се помнеше, беше живял в среда на изискана изтънченост и беше обучил слугите си да наблюдават гостите му, да изучават нуждите им и да реагират в задълженията си по гостоприемството без изричните му заповеди. Това се отплащаше. Беше удивително колко може да се смекчи един противник, когато се суетят около него все едно, че е в своя си дом. Мара не беше тук като враг, но лорд Чипино осъзнаваше задължението си към нея и гореше от нетърпение да уговори благоприятно отплащане. Избра момента и подхвърли въпроса след като Мара се бе отпуснала с напитката си, но достатъчно бързо, за да не й даде време да мисли много.

— Лейди Мара, твоите войници и гениалността на военната ви тактика днес спестиха на дома Ксакатекас още по-трагични загуби. Ние сме ви в дълг по този повод и сме готови да платим честно и достойно възнаграждение.

Господарката беше млада. Беше надарена, но все още й предстоеше да придобие твърдост, за да е опитна във Великата игра. Сега го доказа, като се изчерви.

— Милорд, войниците на Акома постигнаха само това, което се полага между съюзници. Не е нужна голяма награда, освен едно официално заклеване в съюз пред свидетели, при завръщането ни в родината ни.

Замълча, наведе очи и в този момент приличаше повече от всякога на малко момиче. Челото й леко се намръщи, когато размисли и осъзна, че трябва да поиска още нещо от Ксакатекас, за да не остане по-извисеният от нея в обществото с чувството, че в бъдеще ще му бъде намеквано за неизплатен дълг. Да се остави такъв въпрос недорешен беше неблагоразумен ход, който след време можеше да напрегне дружеските отношения.

— Лорд Чипино — добави тя официално, сякаш въпросът я смущаваше, — заради действията на Акома в полза на твоя дом, моля едно благодеяние: в момент по мой избор да се съгласиш гласът ти в Имперския съвет да бъде даден, както аз пожелая. Ще бъде ли това приемливо?

Лорд Чипино наведе глава, напълно доволен. Молбата беше дребна, а и момичето бе предпазливо, за да поднесе толкова скромна молба. Нареди да доведат писаря, за да се подпечата споразумението официално. И заради толкова уместната реакция на Мара добави:

— Нека се направи пълна броня за варварския роб, в цветовете на Акома, за да може да служи както се полага на своята Господарка следващия път, когато й потрябва да заложи капаните си с почетната си охрана. — Кевин се усмихна, оценил сухия цурански хумор: никога нямаше да му се разреши да носи тази броня, но щеше да си я има като трофей. После, след като въпросът с дълга бе решен така задоволително и трайно, Чипино, плесна на слугите си да поднесат храната. — Ще вечеряте тук — рече той и махна с широк жест, за да покаже, че включва и варварския роб. — Заедно ще пием чудесни вина, за да отпразнуваме поражението на враговете ни.

Мара се събуди от докосването на ръка, която енергично я разтърсваше за рамото. Превъртя се и въздъхна. Не й се ставаше.

— Събуди се — прошепна Кевин в ухото й.

Постелята беше топла и удобна. Мара се размърда неохотно. Все още уморена от предния ден, а и с главоболие от виното шаа, изпито с лорд Чипино в чест на победата, с усилие отвори натежалите си клепачи.

— Какво има?

Утринното небе — платнището на палатката беше вдигнато, за да влиза хлад, тъй като в пясъчните дюни в низините температурата не спадаше след залез-слънце, както в планините — изсветляваше. Мара примигна и се сгуши до топлото тяло на Кевин.

— Много е рано — възрази тя и го погъделичка закачливо.

— Мара — укори я нежно високият варварин. — Люджан чака с вест.

— Какво?

Мара бързо се надигна и плесна с ръце да й донесат халат. В другия край на командната шатра, като сянка пред осветеното преддверие, Люджан закрачи с дълги крачки по килима; държеше офицерския си шлем под мишница. Господарката на Акома припряно пъхна ръце в ръкавите на халата, стана и докато Кевин се суетеше с панталоните си, бързо излезе през завеската от ресни, разделяща двете помещения.

— Какво има?

Люджан се поклони.

— Господарке. Ела бързо. Идват пратеници.

Мара спря само да пъхне крака в сандалите, поднесени й от един слуга, и последва Люджан.

И щом излезе, спря толкова рязко, че Кевин, забързан след нея, я блъсна.

Но тя не му се сопна. Гледаше изненадано седмината мъже, които се спускаха към лагера. Бяха ниски, халатите им бяха обшити с мъниста от стъкло, кост и нефрит, а косите им бяха на плитки, навързани с разноцветни пискюли, но иначе облеклото им беше бозаво. На китките им имаше сини татуировки на сложни и заплетени шарки, като гривни.

— Приличат на племенни вождове — каза удивено Мара.

— И аз си помислих същото — отвърна Люджан. — Но идват сами и невъоръжени.

— Повикай лорд Чипино — заповяда Мара.

Люджан й отвърна с обичайната си хитра усмивка:

— Вече си позволих тази волност.

Доверила се на чистия инстинкт, Мара добави:

— Постовете ни да оставят оръжията. Веднага.

Люджан изгледа подозрително приближаващите се фигури, после сви рамене.

— Дано боговете да са с нас. След вчерашната измама на Тасайо вождовете нямат особена причина да ни обичат.

— Точно на това се надявам — отвърна бързо Мара и загледа намръщено как след заповедта на Люджан постовете оставят оръжията си на пясъка.

— Мислиш ли, че тези вождове идват като мирни пратеници? — попита лорд Чипино зад рамото й, гласът му все още беше дрезгав от спането.

— На това разчитам — отвърна Мара.

— А ако не са? — Изглеждаше по-скоро заинтригуван, отколкото притеснен?

Мара отвърна с усмивка:

— Ако не са, това си е техен проблем. Казах на Люджан да нареди на постовете ни да оставят оръжията. Не съм казала нищо за другите ни бойци.

Люджан се ухили.

— Точно така, господарке. Готови сме за всякакви неприятности.

Седмината пустинни жители спряха пред стражите и първият, с най-многото мъниста, се поклони.

— Пуснете ги да минат — извика лорд Чипино. — Ще преговаряме.

Стражите послушно се разделиха и пустинните мъже минаха между тях мълчаливо и тръгнаха през лагера с късите си крака, без да поглеждат нито наляво, нито надясно, право към Господаря и Господарката пред палатката. Спряха, подредиха се в полукръг и ги загледаха все така мълчаливо, като изваяни от пясък статуи, само мънистата им леко се полюшваха.

— Повикайте преводач — каза лорд Чипино на един от слугите на Мара, след това хвана ръката й и я поведе напред с две отмерени крачки. Заедно Господарят и Господарката сведоха глави На езика на знаците на пустинните племена протегнаха напред отворените си длани в знак за отказ от враждебни действия.

Вождът начело повтори поздрава си — серия от жестове, включващи носа, устата и ушите му. След това се поклони според имперския обичай и мънистата му се люшнаха на пискюлите. После, след тези прецизни движения, неочаквано заговори възбудено.

Преводачът, дребен закръглен мъж, нает от Лама, явно схвана същината, защото напористото бърборене на пустинния мъж изведнъж секна.

— Какво каза той? — попита настойчиво Мара.

Преводачът вдигна посивелите си вежди в израз на непресторена изненада. Сякаш първо опита думите на езика си, за да се увери във верността им, преди да отговори.

— Тези са вождовете на Седемте племена на северната пустиня на Достари, наречена Ветровете на пясъка на техния език. Тук са, за да се закълнат във враждебност и кръвен данък срещу мъжа, когото познавате като Тасайо от Минванаби. Освен това, тъй като земите на Минванаби са отвъд Голямото море и воините от Ветровете на пясъка не може да пътуват в империята, тези, вождовете на Седемте племена на Ветровете на пясъка, са тук, за да помолят за съюз между вашите племена и техните.

Мара и лорд Чипино се спогледаха удовлетворено. След това Мара сведе глава, отстъпвайки на господаря на Ксакатекас правото да говори от името на двамата. Лорд Чипино отговори, като гледаше право в жарките тъмни очи на пустинния вожд и без да изчаква преводача.

— Кажи на вождовете на Ветровете на пясъка — заговори той, — че нашите племена най-сърдечно приемат такъв съюз. Освен това нашите племена на Акома и Ксакатекас ще обещаят да пратят на вождовете на Ветровете на пясъка меча на Тасайо като доказателство, че кръвният данък е изплатен напълно. — Предполагаше, че пустинните хора познават достатъчно добре имперския обичай, за да разберат, че единственият начин да бъде спечелен мечът на воин е като се вземе от мъртвите му пръсти.

— Но ако Акома и Ксакатекас се закълнат за това в такъв съюз, трябва да имат уверението, основано на клановата чест, че племената на Ветровете на пясъка ще подпишат мирен договор с империята в Достари. Набезите в граничните земи трябва да спрат, за да може Акома и Ксакатекас да са свободни да преследват племето Минванаби и да ги накарат да платят кървава цена. За да нямат племената на Ветровете на пясъка никаква причина да нападат, ще създадем външен пост, който ще бъде тържищен град за племената. — Усмихна се на Мара. — Акома ще участват в съвместното му управление. — Обърна се отново към вождовете и добави: — Всеки търговец, опитал се да измами или ограби нашите нови съюзници, ще трябва да се разправя с Ксакатекас и Акома.

Преводачът бързо довърши думите му и настъпи мълчание. За известно време лицата на пустинните мъже останаха неразгадаеми. След това водачът им тупна с крак и плю върху пясъка. Изрече нещо едносрично, обърна се и си тръгна, а другите го последваха.

Изумен, преводачът се обърна към Мара и Чипино.

— Той каза „да“.

Лорд Ксакатекас се засмя невярващо.

— Просто така?

Преводачът отвърна с жест, издаващ, че има стара пустинна кръв в жилите.

— Водачът на Седемте вожда на Ветровете на пясъка изплю вода.

И понеже двамата продължаваха да го гледат озадачено, махна нетърпеливо с ръка.

— Това е доживотна клетва за вожда и за цялото му племе. Той и неговите наследници, и всичките му съплеменници и близки, са готови да умрат от ритуално гладуване, ако някой от Ветровете на пясъка наруши доверието. Милорд, милейди, вие току-що сключихте мирен договор с тези пустинни хора, по-обвързващ от всеки подпечатан договор в дългата история на империята.

Отне цяла секунда, докато го осъзнаят. Накрая лорд Чипино се ухили доволно.

— Достойна замяна за меча на Тасайо според мен. Тази част от сделката няма да е никак трудна за изпълнение, разбира се.

Кевин извика радостно, взе Мара в прегръдката си и я завъртя във въздуха.

— Можеш да си отидеш у дома — каза й с доволна усмивка. — У дома, в имението си и при Аяки.

Люджан стоеше слисан и се чешеше по брадичката, а Чипино, с присъщата му суха ирония, заключи:

— Домовете ни ще получат признание и почести от самия император за това. А лорд Десио ще дъвче камъни, като разбере. — След това, сякаш и неговите мисли се върнаха към дома, промърмори: — Исашани ще побеснее, като види колко съм отслабнал. Хайде да отидем в командната ми шатра да закусим.