Слуга на Империята

22. Вълнение

Минаха месеци.

Дъждовният сезон се върна. Полята позеленяха от израсналата нова трева и тръбният зов на биковете предвещаваше поредния сезон на разплождане.

Денят започна като много други. Мара и Джикан седяха над плочките с изписани с креда числа и обсъждаха най-изгодните за засаждане посеви за есенните пазари. Малко преди обяд ги прекъсна вестта, че към къщата идва куриер от гилдията на вестоносците.

Мара махна с ръка на Джикан да довърши сметките без нея, стана и тръгна към вратата.

Пратеникът вече взимаше последния завой. Тичаше с всички сили, явно по важна поръчка.

— Каква ли вест носи? — запита се Мара на глас.

Току-що дошъл до рамото й, Сарик отвърна с типичния за него хумор:

— Очевидно неприятна, господарке. Иначе защо ще бърза толкова в калта?

Господарката на Акома се усмихна кисело на съветника си, комуто като че ли не липсваше предишното му място в казармите като воин. Сухият му саркастичен ум се различаваше от закачливия хумор на братовчед му. Настойчивата склонност на Сарик да знае причините за нещата може да беше забавила издигането му като войник. Но това качество се оказваше вродена дарба на новия му пост. Сляпото подчинение не беше добродетел, подходяща за съветник.

Вече беше доказал цената си. Над половин година вече империята беше спокойна под желязната хватка на Аксантукар. След гостуването на Мара в Свещения град, за да се види с Пазителя на Имперския печат, Имперските бели се бяха намесили три пъти в неща, които иначе щяха да преминат в спор между съседи благородници. Оправданието на Аксантукар беше, че империята се нуждае от стабилност, но Сарик кисело бе отбелязал, че някак си новият Военачалник винаги успява да наклони везните в полза на онези, които го бяха подкрепили в издигането му на власт. Отплащането на политически дългове беше обичайна валута в Играта на Съвета, но намесването на Имперските бели в дребни гранични дрязги беше прекалено и издаваше жажда за кръвопролитие, съперничеща на тази на Минванаби.

Акома бяха облагодетелствани по подразбиране, след като Тасайо бе принуден да заеме поза на кротко търпение. Като най-могъщия съперник на Военачалника, лордът на Минванаби нямаше нужда от съветник, за да предвиди как може да реагира Аксантукар, ако фамилията му се окаже с твърде изтощени сили. Мъжът, който носеше бялото и златното, управляваше също толкова безскрупулно, колкото и предшественикът му, но още по-непредсказуемо. Дори в почти несъкрушимото си имение Тасайо не смееше да си позволява нищо прекалено.

Бегачът на гилдията стигна до стъпалата и измъкна Мара от размишленията й. Лъснал от пот и облечен само с набедрена препаска и с лента на ръката със знака на гилдията му, мъжът се поклони.

— Господарката на Акома?

— Аз съм — отвърна Мара. — Кой праща съобщение?

— Никой, лейди. — Бегачът се изправи от ниския си поклон и отметна мократа си от пот коса. — За доброто на империята, гилдията ми изпраща вест до всички Управляващи господари и господарки.

„За доброто на империята…“ С тази фраза бегачът показваше, че гилдията е сметнала въпроса за достатъчно сериозен и важен, за да действат без отплащане. Вече сериозно разтревожена, Мара попита:

— Какво се е случило?

Пратеникът като че ли нямаше нищо против, че въпросът й дойде, без да му предложат храна и напитка.

— Лейди, империята е под заплаха. Боговете са насочили гнева си към нас. Ренегатът магьосник, бившият Велик, Миламбер, се е завърнал.

Мара усети раздвижване зад себе си и разбра, че е дошъл Кевин. С нотка на усилваща се възбуда мидкемиецът каза:

— Тогава разломът отново е отворен!

— Както отбеляза робът ви, милейди — отвърна куриерът, като гледаше само нея. — Нещо повече. Военачалникът се опита да плени този магьосник, като прибягна до съюзниците си в Събранието. Няма яснота какво точно се е случило, освен че в двореца се е водила битка между Имперските бели и войска, водена от Камацу от Шинцаваи.

Въздухът сякаш изведнъж помръкна. Със спокойствие, каквото не изпитваше, защото не можеше да има съмнение, че Хокану е тръгнал с баща си, Мара повтори:

— Битка в двореца?

— Да, господарке. — Пратеникът не можеше да знае за личната й тревога, но като че ли изпитваше удоволствие да съобщи мрачната новина. — Военачалникът беше обявен за изменник и подложен на безчестна смърт.

Очите на Мара се разшириха. Безчестната смърт можеше да означава само обесване. Само две власти в империята можеха да заповядат такава екзекуция, а Аксантукар имаше съюзници сред магьосниците.

— Императорът…?

Едва сдържайки възбудата си, пратеникът потвърди:

— Да, лейди, Небесната светлина осъди Военачалника и сега лично отменя правото на който и да е лорд да седне на белия и златен трон.

Мара едва успя да подреди обърканите си мисли. Императорът осъжда Военачалника! Събитието беше зашеметяващо с това, че разбиваше всякакви традиции. Дори във времена на най-тежка заплаха никой император не беше дръзвал да действа като Ичиндар.

Пратеникът приключи:

— Господарке, Висшият съвет е разтурен и няма да се събира без заповедта на императора!

Мара се постара да не издаде изненадата си.

— Има ли още нещо?

Пратеникът скръсти ръце и се поклони.

— Нищо общоизвестно. Но несъмнено ще последва официална вест.

— Тогава иди в кухнята и се нахрани — каза Мара. — Проявих небрежност в гостоприемството си и бих искала да те поканя да възстановиш силите си, преди следващото ти посещение.

— Милейди е щедра, но трябва да тръгвам.

Мара му махна да тръгва и след като той затича по пътя, погледна рязко Сарик.

— Аракаси да се върне колкото може по-скоро.

Припряността й не се нуждаеше от обяснение. Защото ако новината на бегача беше вярна, това беше най-изключителното събитие, случвало се през целия й живот, а и от векове. След като правилата на Великата игра бяха завинаги променени и до деня, в който Небесната светлина променеше решението си, той беше единствената власт в империята. Освен ако, помисли си Мара с присъщата за Кевин ирония, някой не реши друго и не го убие.

Минаха почти две седмици, докато Аракаси дойде — заради заобиколните начини, на които толкова държеше. През това време слуховете се вихреха. Противно на очакваното, не последва никакво официално известяване за вълненията, свързани с екзекуцията на Аксантукар. Но дните се редяха мъгливи и влажни, следобедите носеха ситен дъждец и порои, както всяка година в този сезон. Интригите и клюките изобилстваха, но императорът неоспоримо си оставаше жив и на власт в Кентосани. Според мълвата осем от робите му бяха умрели от различни екзотични отрови, оставени в блюдата му с храна, и трима готвачи и двама имперски икономи бяха обесени за свързани с това актове на измяна. Търговията продължаваше, но неспокойно, като в затишие пред буря.

Потискащото време правеше дори неспокойното тъпчене на място неприятно. Мара прекарваше неуморни часове да пише писма до различните си съюзници. Само посланията й до Джиро от Анасати оставаха без отговор, което не беше изненада.

Кевин вехнеше в натежалия влажен въздух на дъждовния сезон. Не толкова гъвкав като Мара спрямо житейските неясноти, той лежеше задрямал на постелята в ъгъла на дневната й, приспан от тихия ромон на дъжда и от скърцането на перото на Мара.

В сиво-зеления сумрак, затаил се от поредния пороен дъжд, се появи сянка.

Мара се изправи стъписана и дъхът й спря. Движението й събуди Кевин, който се надигна с инстинкта на боец и ръцете му посегнаха за меча, който отдавна го нямаше.

След това мидкемиецът се отпусна и се изсмя самоукорително.

— Богове, изплаши ме, човече.

Аракаси пристъпи вътре, тежкият черен халат се люшна около прасците му. Сандалите му бяха подгизнали и полепнали със стръкове трева, което издаваше, че е дошъл през пасищата на нийдра.

Мара се отпусна с облекчение.

— Много време ти отне да дойдеш.

Началникът на шпионите се поклони, от ръба на качулката му закапаха сребристи капчици.

— Господарке, бях много далече.

Мара плесна с ръце на слугинята си и нареди:

— Кърпи. И сух халат, веднага. — Покани Аракаси да седне и да се подкрепи с чаша чоча от подноса до нея.

Аракаси си наля и прониза с поглед господарката си.

— Лейди, моля да не казваш на никого, че съм се върнал. Промъкнах се покрай стражите и се постарах да не ме видят.

Това обясняваше полепналата трева по сандалите му, но не и причината. И след като Аракаси не обясни странното си поведение, Мара бе принудена да го попита.

Главният шпионин завъртя тънката порцеланова чашка в ръцете си с нетипична за него възбуда. Намръщи се, помисли и пренебрегна кърпите и сухите дрехи, оставени му от слугинята. Все още в черното и все така мокър, каза.

— Осведомителите ми… Нещо може би се е объркало. Съществува възможността да са били компрометирани.

Мара повдигна вежди и с безпогрешна интуиция проследи мисълта му до едно отдавна минало събитие.

— Засадата, устроена на Кейоке?

Аракаси кимна.

— Мисля, че лорд Десио е позволил на нашия човек да избяга навреме, за да ме заблуди да повярвам, че другите ни агенти в домакинството на Минванаби не са засечени. Ако е така, то повишението на един от хората ми до лична служба на Тасайо…

— Е подозрително? — довърши Мара, след като той замълча. После махна пренебрежително с ръка. — Справи се с този проблем, както решиш. Ако смяташ, че на нашите земи може да се е внедрил шпионин на Минванаби, разкрий го. В този момент искам да знам какво всъщност се случи в Кентосани.

Аракаси отпи от чочата. Като че ли изпитваше неохота да изостави темата за възможен пробив, в мрежата си, но понеже Мара явно губеше търпение, превключи на исканата тема.

— Много неща се случиха, но малко беше публично. — Остави чашката толкова плавно, че тънкият порцелан не издаде нито звук. — Загубих свой агент в боя.

Мара не познаваше загиналия и никога нямаше да научи името му, но той беше слуга на Аракаси. Наведе почтително глава, както щеше да направи, ако й бяха донесли вестта, че един от войните й е загубил живота си в служба на нея.

Аракаси сви рамене, но без обичайната невъзмутимост.

— Просто се е оказал на неподходящото място, когато е започнал боят. Убит е от случайна стрела, но загубата е достойна за съжаление. Кандидатите за постове в Имперския дворец се проверяват грижливо и ще е много трудно да се замести.

Старшият шпионин приемаше загубата лично, осъзна Мара, и въпреки че искаше да мине на конкретния въпрос, мълчанието му бе достатъчно необичайно, за да го изчака да продължи, когато той реши.

Аракаси се овладя и заговори енергично:

— Та значи магьосникът Миламбер, макар и изхвърлен от редиците на Великите, се е завърнал през разлом.

— Къде е този разлом? — намеси се Кевин, изведнъж съвсем не толкова сънен, колкото изглеждаше.

Мара го погледна намръщено, но това, което накара мидкемиеца да замълчи, беше изпепеляващият укорителен поглед на Аракаси.

— Все още не знам — призна шпионинът, говореше на господарката си. — Миламбер беше пленен в град Онтосет от двама магьосници, служещи на Аксантукар. Той, двама негови спътници от родния му свят и друг Велик бяха отведени под стража до Имперския дворец.

Мара го прекъсна.

— Военачалникът е взел Велик в плен?

— Би могло да се каже и че двамата Велики са задържали свой колега — поправи я сухо Аракаси. — За Военачалника се знае малко, въпреки че има много спекулации. Предполага се, че Аксантукар не се е примирявал само с бялото и златното. Възможно е да е таял по-големи амбиции.

— Убийство на императора? — прекъсна го Мара. — Имаше слухове, че някой е опитал с отрова.

— Половината от тези приказки са верни. — Аракаси размърда пръсти и от ръкавите му по лъскавия под закапа вода. — Ичиндар изтъкна това като причина за екзекуцията. А тъй като един от Великите, фаворити на Аксантукар, измени на каузата му и свидетелства, кой може да се съмнява в истинността на обвинението?

Мара ококори очи.

— Изобличил го е Велик?

— Нещо повече. — Най-сетне разгорещен, Аракаси обясни: — Двама Велики, братя, предложиха помощта си на този Военачалник, както правеха за чичо му.

Мара кимна. Помнеше ги добре, тъй като намесата им се бе оказала съдбоносна в доказването на невинността й в заплетения възел от противоречиви обвинения, довел до рухването на Джингу от Минванаби.

Аракаси продължи:

— Брат се обърна срещу брат, като единият Велик вече е мъртъв, а другият публично изобличи всички, които са заговорничили срещу Ичиндар. В момента никой не прави ходове във Великата игра, от страх от възмездие. Но колкото до нас, смятам, че е време за предпазливост. Ако Тасайо си повярва, че е най-могъщият между лордовете на империята, може да реши да удари.

Мара вдигна ръка за тишина. След миг, изпълнен с ромона на дъжда, каза:

— Не. Не сега. Тасайо е твърде умен, за да предприеме такъв ход, когато са извадени толкова много мечове. Кой командва гарнизона в Имперския дворец?

— Камацу от Шинцаваи — Отвърна Аракаси. — Действа като Силов командир на императора, макар да носи бронята на Боен вожд на Канацаваи, а не Имперското бяло.

Челото на Мара се намръщи, докато претегляше политическите усложнения.

— Значи засега можем да заключим, че Военният съюз е приключил и че Военната партия също е разбита, след като само Минванаби доминират в тази фракция. — Потупа замислено брадичката си с пръст й продължи: — Можем да допуснем, че Джиро от Анасати ще се дистанцира както от Омечан, така и от Тасайо, и че Анасати и други фамилии от клана Йонани твърдо ще се върнат в лоното на Имперската партия. Не, Синьото колело може и да не е най-могъщата фракция, но седят от дясната страна на императора, а на този етап това означава много.

Аракаси добави:

— Колкото до Съвета, два опита на Минванаби да свикат официална сесия бяха открито отхвърлени от Ичиндар. Небесната светлина потвърждава заповедта си, че Висшият съвет е разпуснат, докато той не реши да го свика.

Мара дълго помълча.

— Знам, че около тази измяна има нещо повече — заключи накрая. — Нещо друго се разиграва. Имали сме и преди опити за покушение над Военачалник и император, но никой не е водил до закриване на Висшия съвет.

— Може би този император има повече ум или повече амбиция от предшествениците си — подхвърли Кевин от ъгъла. — Бих заложил, че се стреми към абсолютна власт.

Мара поклати глава.

— Налагането й с такива методи би предизвикало революция. Ако Ичиндар наистина желае власт, щеше да подчини Съвета на волята си, щеше да ги направи свои кучета. Имперският двор може да направи много неща, но не може да управлява империята. Системата ни не е като вашата, Кевин, където и господарите, и слугите им, всички са поданици на крал. — Довърши с отчаян жест, показващ, че подобни идеи все още са й чужди.

— Великата свобода — цитира Кевин. — Законът, който ясно показва връзката на всеки човек към неговия господар и слуга, тъй че никой да не понася несправедливост.

— Лъжа, привидно приемана за истина, сигурна съм — прекъсна го Мара. — Все едно, не за това говорех. Ние нямаме системата, която позволява един покварен лорд да бъде заменен с благороден. Ако един лорд пропадне, имението му пропада с него, а ако достатъчно от нас пропаднат, трябва да падне и самата империя.

— Тоест казваш, че империята няма нужната инфраструктура, за да понесе такава мащабна промяна. Цуранските благородници са твърде разглезени и доволни да управляват собствените си земи, освен ако не им се позволи и да бъдат абсолютни диктатори. Няма да го направят само защото императорът им казва.

Коментарите му й се сториха обидни.

— Не. Казвам, че ако Небесната светлина си мисли да превърне управляващото тяло от владетели в покорни на прищевките му чиновници, ще научи, че заповядването на нещо не е като да го направиш или да принудиш други да го направят.

Кевин равнодушно загледа ноктите на пръстите си.

— Тук не мога да възразя.

Мара се обърна към Аракаси.

— Мисля, че трябва да отидем в Кентосани.

Изведнъж застинал, като изрязана от сянка фигура в тъмното си наметало, шпионинът промълви.

— Господарке, това може да е опасно.

— Кога не е било? — обади се Кевин с хаплив сарказъм.

Мара му махна да замълчи, без дори да погледне към него.

— Длъжна съм да рискувам с предположението, че императорът няма да възрази на една среща на клана Хадама в залите на Съвета. А ако някои членове на партията на Нефритеното око също са в града по това време и решим да вечеряме…

Но днес задкулисните политически игри не представляваха интерес за Аракаси.

— Тези въпроси може да ги обсъдиш с твоя хадонра и съветниците, господарке — прекъсна я с най-леката нотка на острота. — Трябва да се върна при агентите си и да гарантирам сигурността ти.

Потънала в размисъл, Мара не долови необичайната му рязкост.

— Направи го — отвърна му вяло, схванала само повърхностния смисъл на думите му. — Но ще те очаквам в жилището си в Свещения град след месец.

— Твоя воля, господарке. — Аракаси се поклони и изчезна в дъжда навън. Все още потънала в мисли, Мара му остави нужното време да си отиде невидим. След това плесна с ръце за бегача си и повика съветниците си.

Дъждът бе задържал почти всички в къщата и след няколко мига Накоя, Кейоке и Сарик влязоха. Люджан пристигна последен, вмирисан на маслата, с които поддържаше бронята си. Беше се задържал в казармите да обучава младите войници и сандалите му оставиха още локвички след черното наметало на Аракаси.

Мара заговори направо:

— Накоя, прати куриери до всички Управляващи господари от партията Нефритеното око и ги уведоми, че месец след този ден ще пребиваваме в градската ни къща в Свещения град. Акома имат удоволствието да поканят всеки от тях на обяд или вечеря… според ранга, разбира се. — Почти без колебание добави: — Извести всички членове на клана Хадама, че след шест седмици в залата на Висшия съвет ще се проведе среща.

— Господарке, много от клана Хадама се бяха съюзили с Аксантукар. Няма да са така склонни да се върнат толкова рано към Кентосани.

Мара погледна твърдо Първата си съветничка.

— Тогава им дай ясно да разберат: това не е молба. Това е настояване.

Готова да възрази, Накоя прецени бързо остротата на погледа на господарката си. Премисли, кимна отсечено и отвърна не особено вежливо:

— Твоя воля, господарке.

Кевин следеше разговора с нарастваща тревога. Нещо у Мара се бе променило, долови той, макар да не можеше да определи точно какво. Сигурен само, че дистанцията между двамата се е увеличила въпреки всичките му усилия да прояви търпение, гледаше хладното, отчуждено изражение на Мара и реши: до каквото и решение да беше стигнала в мислите си, този път не беше сигурен, че държи да го научи. Играта не беше игра, не и в някакъв понятен за него смисъл. Вече бе достатъчно запознат с политиката на Цурануани и можеше да усети кога събитията водят до опасност. Промените, беше научил отдавна, не ставаха на тази земя другояче, освен с кръвопролитие, и падането на пореден Военачалник предвещаваше ужасна неприятност.

Дъждът биеше по дървения покрив. Падна мрак и макар въздухът да остана също толкова влажен и душен, Кевин усети, че е загубил всякакво желание да спи.

Бурята отмина и макар белите облаци на хоризонта да предвещаваха приближаването на нови дъждове, денят грейна ярко. Мара стоеше на слънцето с изправена стойка и с неразгадаемо изражение. Пред нея, на широката полоса на полето за упражнения, се беше строил целият й гарнизон, всеки боец в цветовете на Акома. Отсъстваха само воините, назначени във владенията в далечни градове, и дежурният патрул по обиколката на самото имение.

Вдясно от нея стоеше Накоя, дребничка под тежестта на официалния халат. Малкият й ръст се подчертаваше от дългия жезъл, увенчан с пера от опашката на птица шатра, официалния знак за поста й на Първи съветник. Зад нея и отляво стояха Кейоке, Сарик и Люджан, също в официални облекла. Инкрустираните скъпоценни камъни и раковини по лакираната броня на офицерите проблясваха ослепително на утринната светлина.

Примижал срещу искрящата слънчева светлина, Кевин гледаше сцената от мястото си до еркерния прозорец на голямата зала, където Мара провеждаше съветите си. Аяки стоеше подпрял лакти на възглавницата до коленете на мидкемиеца. Зад младия господар, с гърне с восък и парцал за лъскане, увиснал забравен в ръцете му, стоеше старият домашен роб Минтай, комуто бе поверено под държането на тази зала. Старецът се радваше на свободния миг, който носеше тази церемония — един от редките момента, в които можеше да постои бездейно без страх, че ще го смъмрят.

Мара започна да раздава награди и повишения, а след това прие клетвите за вярност от цяла дузина млади воини, призовани на служба на Акома. След като новобранците довършиха последните си поклони и се оттеглиха, за да заемат местата си в строя, тя се обърна към цялата армия.

— Ето че силата на Акома нарасна подобаващо за честта им. Кенджи, Суджарна! — Щом назованите офицери пристъпиха напред, Мара прие от Кейоке две високи боядисани в зелено пера. — Тези мъже са издигнати в ранг на Силов водач! — заяви тя на отрядите и след като двамата се поклониха пред нея, закрепи на шлемовете им знаците на новото звание.

Кевин сръга Аяки в ребрата.

— Какво е Силов водач? Мислех, че знам всичките ви звания.

— Тасайо има четирима — отвърна момчето неотзивчиво.

Сините очи на мидкемиеца се извърнаха към домашния роб и поласкан, че търсят авторитетното му обяснение, Минтай махна с парцала си за лъскане към строената войска.

— Това е назначение, което се прави понякога, когато една сила е твърде голяма за един командир. Сега те ще бъдат подофицери на Боен водач Люджан и всеки ще командва отряд. — На лицето му се изписа объркване. — Това обаче означава, че тя разделя армията.

Кевин изчака Минтай да доуточни, но след като не последва обяснение, осъзна, че старецът трябва да е малко затъпял, и настоя:

— А това какво означава?

Отвърнаха му с цуранско свиване на рамене.

— Може би господарката иска да призове повече войници на служба.

— За да можем да бием Тасайо — намеси се Аяки и издаде гърлен звук, който трябваше да е неговата представа за звука, издаван от умиращ човек, след което се ухили широко.

Кевин отново сръга момчето в ребрата и звуковият ефект преля в смях.

— Колко точно мъже има в един отряд? — попита той Минтай.

Старият роб пак сви рамене.

— Много. Колкото реши господарят. Няма строго правило за броя.

Но любопитството на Кевин само се изостри от тези неясноти.

— Тогава колко мъже са подчинени на Патрулния водач?

— Патрул, очевидно, варварино. — Минтай даде да се разбере, че иска да се върне към лъскането. Чуждоземецът можеше да е любовник на господарката, но не заслужаваше никакво уважение, след като задаваше глупави въпроси.

Варваринът обаче не долови намека, че интересът му става досаден.

— Нека да попитам по друг начин. Колко мъже са обикновено в един патрул?

Минтай присви устни и отказа да отговори, но Аяки бе готов да се изяви.

— Обикновено дузина, понякога двайсет, никога по-малко от осем.

Това, че един деветгодишен можеше да се справи с такава нелепа система, беше просто поредната ненормалност на този луд свят. Кевин се почеса по главата и се опита да наложи ред в хаоса.

— Около десет, да речем. Тогава колко Патрулни водачи командва един Ударен водач.

— Понякога пет, друг път по цели десет на един отряд — заяви Аяки.

— Няма нужда да викаш все едно, че си на бойно поле — сгълча го Кевин и се опита, въпреки няколкото отмъстителни сръгвания в собствените му ребра, да пресметне. — Значи всеки Ударен водач може да командва от четирийсет до двеста мъже. Примига и погледна отново навън, където току-що повишените офицери се връщаха на местата си. — Тогава колко Ударни водачи ви трябват, преди да раздвоите силите си така?

Аяки вече се смееше твърде силно, за да може да отговори. На Минтай му омръзна да стои до прозореца, гребна восък на парцала си за лъскане и сякаш подовите дъски можеха да изчезнат под краката му от липса на внимание, се смъкна на колене и започна да търка енергично.

— Не знам. Колко мъже командва господарката ни сега? Мисля, по допълнителната помощ в кухнята последните две години, че трябва да са към две хиляди — имаме двайсет или двайсет и двама Ударни водачи, така поне се хвали Кейоке. Сега ме остави да работя, преди да са ми скъсали гърба с камшика.

Заплахата беше преструвка. Минтай беше част от домакинството и надзирателят го харесваше твърде много, за да получи нещо повече от упрек. Докато отбиваше буйните закачки на Аяки, Кевин запресмята наум. Повечето от гарнизона се въртяха, прекарваха част от месеца в казармите близо до къщата, за да могат да са с жените и децата си. Останалите бяха настанени в малки колиби на различни постове по обиколката на имението или бяха навън да пазят кервани или речни баржи, понесли стоки на Акома към далечни пазари. Щеше да е трудно да се прецени точно, но сметката на роба можеше да е вярна. Мара като нищо можеше да командва цели две хиляди воини Кевин подсвирна възхитен. От клюката знаеше колко малък гарнизон бе наследила, когато бе приела мантията на владетеля, някъде към трийсет и пет мъже. Сега силите й растяха и съперничеха на най-могъщите фамилии в империята.

Жалко, че имението й беше толкова зле разположено за отбрана.

Но естествено последва притеснителната мисъл, че може би господарката не трупа военната си мощ само за отбрана.

Облак премина пред слънцето, предвестник на първия следобеден дъжд. Церемонията завършваше, каре след каре облечени в зелена броня войници се обръщаха и маршируваха под командата на Люджан. Мара и съветниците й се запътиха към къщата на имението. Обзет изведнъж от нетърпение да поговори с нея, Кевин предложи на Аяки да иде до кухнята и да попритесни готвачите, които правеха пресен хляб, ако се съдеше по миризмата, донесена от вятъра. Вечно гладното момче нямаше нужда от много убеждаване и след като прекоси напряко дворовете, Кевин се озова на входа тъкмо когато господарката влизаше в покоите си. Изпревари една от слугините и й помогна да съблече тежкия халат. Тя му позволи, спокойна и мълчалива, и не по-малко отзивчива на допира му от обичайното.

Кевин попита с небрежен тон:

— За война ли се готвим, милейди?

Мара се усмихна мрачно.

— Може би. Ако хората от клана ми проявят разум, не, но ако се окажат своенравни, тази демонстрация на сила ми трябва. Скоро по реката ще се разнесе вестта, че гарнизонът на Акома е нараснал дотолкова, че да му трябват двама Силови водачи. — Започна да смъква тежките нефритени гривни и да ги пуска в отвореното ковчеже. Последваха ги многобройните игли, които затракаха на водопад докато хвърляше всяка при другите. — Никой няма нужда да знае, че отрядите ни са по-малко отпреди.

Халатът беше предаден на слугините, за да го окачат да се проветри. Кевин изгледа голия гръб на господарката си и въздъхна, щом тя се загърна с лека домашна роба.

— Играта продължава?

— Винаги. — Мара завърза пояса си и сложи край на всякаква надежда за пауза в постелята — не бе усетила, че мисълта за интимност е обсебила любимия й. — Императорът може да е закрил Съвета, но Играта винаги продължава.

Само че изобщо не беше игра, заключи Кевин. Не и когато се намесиха армии. Въпреки отскорошното си решение да не се заплита в политиката не можеше да не се зачуди какъв курс е избрала господарката му.

Утринното слънце се вдигна на хоризонта и сенки обагриха Имперския дворец с петна розово, оранжево и тъмносиньо. Градът покрай речния бряг и в по-бедните квартали вече се беше събудил и оживил, но коридорите на могъщите кънтяха само от стъпките на слуги й патрул воини в зелената броня на Акома.

В този ден, деня, в който беше свикала събирането на клана Хадама, Мара желаеше да е първата в Залата на Съвета. Нищо в замисъла й не трябваше да се обърка, иначе исканията й към клана щяха само да й спечелят повече врагове.

Люджан и подбран ескорт от двайсет мъже я придружиха до вътрешния кръг на залата, но там, където обикновено щяха да бъдат помолени да спрат и изчакат, господарката на Акома продължи да върви. След кратко колебание Люджан даде знак на войниците да запазят редиците си. Последваха господарката си към по-долното ниво на залата и макар да се изненадаха, че господарката им подмина обичайното си място, не го показаха с нищо.

В ролята си на неин личен роб Кевин вървеше зад нея. Повдигна вежда, след което се изкиска тихо, досетил се за намерението й. Мара прекоси открития под на най-долното ниво, след което се качи на издигнатия подиум, запазен за Военачалника по време на сесия на Съвета или за Бойния вожд на клана по време на събирания.

Горният купол вече бе позлатен от ранната слънчева светлина. Мара се настани на инкрустирания със слонова кост трон и се стегна. Кевин застана плътно зад нея, готов да се отзове на нуждите й, и сякаш действието й не изискваше нито дързост, нито кураж, воините се подредиха в полукръг зад трона.

Кевин огледа редиците празни седалки и след като залата все още беше пуста, заговори свободно:

— Някои хора ще се пръснат от яд, преди да е свършил този ден, лейди.

Но Мара вече бе придобила излъчването на превъзходство, съпътстващо трона, на който седеше. Не отвърна нищо. Изчака в официалната си поза близо три часа, докато пристигнат членовете с най-низш ранг на клана Хадама.

Лордът на Джингуай пръв пристъпи в Залата на Съвета, с проточилата се след него охрана в жълто-червена броня. Слънцето вече се бе издигнало достатъчно високо и мяташе коси лъчи над централния подиум. Никой, който влезеше, не можеше да пропусне Господарката на трона с искрящите й накити и пищни одежди. Старият мъж й хвърли изненадан поглед и застина на място. Поколеба се, след което се усмихна искрено развеселен и продължи към мястото си в дъното на залата.

— Е, един вече е готов да гледа представлението — прошепна Кевин.

Мара махна с декоративното си ветрило по начин, намекващ му да затаи мислите си за себе си. Лицето й остана безстрастно като алабастър под пластовете грим и пудра. Всичките й нерви и възбуда бяха дълбоко потиснати и скрити.

След час се появиха други петима лордове. Повечето просто се придвижиха към отредените им места след един поглед, хвърлен към Мара. Двама си поговориха кратко, размениха си дискретни жестове и продължиха към столовете си. По обед се появи делегация от шестима лордове, сред които и един от най-могъщите в клана Хадама. Щом прекрачи горния праг, той даде знак на останалите и групата вкупом тръгна към центъра на залата. Слънцето вече грееше пряко над трона от злато и кост, осветявайки Мара като статуя на богиня в храмова ниша. Пред стола на Военачалника лордовете се спряха и вместо да заемат местата си, се струпаха и си замърмориха.

Накрая облеченият в тъмносиньо тръгна към жената на трона.

— Милейди Акома…

Мара го прекъсна.

— Имаш нещо да ми кажеш ли, лорд Полтапара?

Мъжът като че ли настръхна. Изду гърди като птица, след което измери с очи дамата на подиума. Погледът й не трепна, а войниците зад нея стояха замръзнали като статуи. Но в културата на Цурануани тази нагла липса на реакция бе недвусмислено изявление. Лордът се покашля.

— Добре ли си, лейди?

Мара се усмихна на учтивото му поражение.

— О, да, милорд. Ти добре ли си?

Мъжът в синьо се примири, върна се равнодушно и заговори със спътниците си. Кевин промълви приглушено:

— Един долу.

— Не — поправи го Мара, скрила облекчението си зад пърхащото ветрило. — Шестима долу. Лордът, който ме поздрави, е с по-висш ранг от другите, двама от които са негови васали. Другите трима са заклети съюзници и след като все още говорят помежду си, всички ще се подчинят на неговия избор.

Победата беше изразителна, защото с влизането си още и още лордове виждаха, че една от по-могъщите фамилии е приела позицията на Мара преди тях. Явно не желаеха да оспорят популярността й, защото й поднасяха поздравите си и заемаха местата си с различна степен на въодушевление.

След това в залата нахлу признатият бивш Боен вожд на клана лорд Беншай от Чековара. Шарените му халати се издуваха като корабни платна около внушителното му тяло. Потънал в дълбок разговор с един от съветниците си и уверен в своята значимост, той стигна до средата на стълбището към долния под, когато забеляза фигурата, заела полагащия му се трон.

Замръзна за един много кратък миг и очите на потъмнялото му лице се опулиха. После даде знак на бъбривия си съветник да замълчи и задвижи туловището си по останалите стъпала с изненадваща бързина, докато не застана срещу Господарката на Акома.

Кевин премълча коментара си, защото тактиката на Мара вече беше ясна. Въпреки че първите пристигнали бяха владетели с по-низш ранг, всеки, който застанеше пред трона и погледнеше особата на него, се поставяше в неизгодно положение.

— Лейди Мара… — почна лордът на Чековара.

— Добре съм, милорд — прекъсна го Мара. — Ти добре ли си?

Няколко по-дребни благородници прикриха усмивките си.

Отговорът на Мара на незададен въпрос създаваше впечатлението, че Бойният вожд на клана е признал, че позицията й е по-висока от неговата.

Лорд Беншай се запъна и се помъчи да се овладее.

— Това не е…

Мара отново го прекъсна:

— Какво не е, милорд? Допуснах, че проявяваш вежливост. Или съм сбъркала?

Но човек, привикнал с властта, не можеше да бъде избутан настрани с ловко многословие. С много властен тон лорд Беншай извика:

— Седиш на подиума ми!

Господарката на Акома отвърна с най-пронизващия си поглед и изрече със също такава властност, която никой в залата не можеше да пропусне да чуе:

— Не мисля, милорд!

Лорд Беншай се изправи в пълния си ръст. Костените украшения на китките и врата му изтракаха.

— Как смееш!?

— Тишина! — заповяда Мара и останалите в залата се подчиниха.

Покорството им не остана незабелязано за лорд Беншай. Той изви късия си врат и изгледа с гняв лордовете, които не го бяха подкрепили. Само гордостта го опази да не клюмне съвсем. Мара заяви, не само на лорда на Чековара, а на всички:

— Дошло е време за откровен разговор, родственици.

Сега вече в огромната зала се възцари пълна тишина. Думите за кръвни връзки рядко се използваха публично, защото цураните залагаха много на тях. Всяко споменаване за родство, колкото и да беше смътно, се смяташе за важно и лично. Макар всички в клана да имаха кръвни връзки в много далечното минало, с времето те бяха изтънели и никога не се наблягаше на тях, за да не се намеква за дълг или чест.

Все едно че лордът на Чековара не стоеше слисан и объркан в подножието на подиума, Мара продължи обръщението си към лордовете в галериите:

— По волята на съдбата вие сте членове на клан, смятан от дълго време за клан с изключителна чест… — мнозина в залата замърмориха в съгласие, но тонът на Мара ги сряза, — но без — почти никаква сила. — Гласовете затихнаха. — Баща ми беше смятан за един от най-благородните лордове в империята. — Владетелите в залата отново се съгласиха. — Но когато дъщеря му се изправи срещу силни противници сама, нито един родственик не се опита да й окаже дори символична подкрепа.

Никой не проговори. Мара огледа залата и продължи:

— Разбирам не по-зле от вас защо е така. Но също тъй чувствам, че политическите причини не са достатъчно оправдание.

— В края на краищата — обясни тя с горчивина — съвестта не ни притеснява. Такива са цуранските порядки, казваме си. Ако едно момиче бъде убито и натамито на доблестна фамилия бъде съборено в пръстта, кой може да спори, че не е по волята на боговете?

Огледа всяко лице в залата, търсеше враждебен отклик. И в мига преди най-дръзките лордове да успеят да повишат глас и да възразят, извика:

— Аз казвам, че не е по волята на боговете!

Думите й прокънтяха над галериите и почти искреното чувство, което ги беше обагрило, задържа всеки лорд на мястото му.

— Аз, Мара от Акома! Аз, която принудих лорда на Анасати да отстъпи, и аз, която унищожих Джингу от Минванаби под покрива на предците му! Аз, която издигнах Акома до най-могъщия дом в клана Хадама! Аз казвам, че ние правим съдбата си и търсим мястото си на Колелото! Кой тук казва „не“?

Вълнение посрещна думите й и няколко лордове се раздвижиха, почувствали се сякаш неловко, че са чули такова богохулство. Един от владетелите в дъното извика:

— Лейди, изричаш опасни мисли.

— Живеем в опасни времена — отвърна рязко Мара. — Време е за ново мислене.

Последва всеобщо съгласие, макар и с неохота. Тихото мърморене се усили до оживено бръмчене, рязко прекъснато от лорда на Чековара, който едва сдържаше яростта си, че са го забравили. Изрева силно, за да надвие общия шум:

— Какво предлагаш, освен да узурпираш мястото ми, лейди Мара?

С блесналите накити на слънчевата светлина, падаща от купола, Мара извади свитък от дългия си ръкав. Кевин едва надви подтика си да се засмее от възхита от точно избрания момент и прошепна едва чуто:

— Покажи им моркова!

На ярката светлина жълтите и бели ленти, свидетелстващи за документ, издаден от Пазителя на Имперския печат, не можеше да се сбъркат. Съзнавайки, че е задържала погледите на всички в залата, Мара огледа събранието с властна сдържаност.

— Това е официално подпечатано разрешение за изключително търговско право за Акома.

— Търговско право? С кого? За какво? — заехтяха въпроси от галериите.

Само лорд Беншай не изглеждаше впечатлен. Намръщи се и изръмжа:

— Дори да държиш документ, подписан лично от Небесната светлина, пак няма да ти се поклоня, лейди.

Люджан плесна шумно с ръка по дръжката на меча си, с явното предупреждение, че никаква обида към господарката му няма да бъде търпяна. Воините на Чековара също настръхнаха и осъзнал колко реална е заплахата от кръвопролитие, Кевин се запоти под халата си и съжали, че няма нож подръка.

Но все едно че не беше чула лорд Беншай, Мара прочете на глас документа на събранието. В залата стана тихо като в гробница.

— Държа ключа към богатството — заключи тя. — Имам изключителните права върху тези стоки, износ, както и внос от света на Мидкемия.

Бръмченето заглъхна. В пълната тишина Мара каза:

— Разбирате ли как целият внос на която и да е от тези стоки, особено от метал, ще повлияе на богатството ви?

Мълчанието в Залата на Съвета придоби странно качество. Някои лордове говореха шепнешком със съветниците си, други, особено тези с по-висш ранг, бавно пребледняха. Лордът на Чековара бързо даде знак на воините си да се отпуснат. По-добре от всеки друг разбираше, че Мара го е победила. Ако беше опитала сила или бе призовала политически съюзници, положението й все още щеше да е под въпрос. Но след като имаше достатъчно сила, за да се изравни с него, ако не и да го надвиши, а сега и явната власт да подрони финансите на всяка фамилия в клана, никой присъстващ лорд нямаше да посмее да подкрепи бившия Боен вожд. Гневен и съкрушен, лорд Беншай потърси начин как да отстъпи, без да се опозори.

Владетелите от клана Хадама изглеждаха твърде погълнати от собственото си затруднение, за да се радват на поражението му. Един в предния балкон извика:

Лейди, предлагаш ли участие?

Мара отвърна предпазливо:

— Може би. Бих могла да пожелая да учредя търговски сдружения и да позволя и други да участват — тези от вас, които докажат, че са родственици и на думи, и на дело.

Мнозина погледнаха с подозрение на намекването й, а по това как присъстващите съветници се навеждаха и шепнеха на господарите си, идеята не бе приета с ентусиазъм. Лордът на Чековара видя шанса си и с добре школуван убеждаващ тон заговори:

— Мара, предложението ти е много добро, но не сме видели нищо, което да подсказва, че търговия с варварите е въобразима, дори и да имаш изключителни права от императора. Освен това — добави той като баща, укоряващ своенравно момиче. — Тези неща се променят, нали?

Кевин прошепна:

— Сега им покажи тоягата.

Мара избра грижливо тона си и отвърна спокойно:

— Милорд, разбери следното. Когато напусна тази зала, ще знам кои се числят сред моите приятели и кои са извън този списък. — Огледа многозначително залата, на лицето й бе изписано сдържано търпение. — Доказала съм се десетократно, откакто станах Управляваща господарка.

Деликатно подбраната пауза предизвика одобрително мърморене от галериите, Мара продължи:

— Тези, които се съмняват в мен, могат да останат настрана и да се изправят срещу това, което ще ги сполети, с пълното знание, че могат да разчитат на собствения си ум и ресурси. Тези, които приемат моя призив за кланово единство и заложат съдбата си с моята, ще имат до себе си Акома срещу опасностите, които може да възникнат. Защото, милорди, ако някой вярва, че Великата игра може да приключи, защото Небесната светлина заповядва така, нека този човек да се откаже от властта и да иде да се моли в някой храм за милост. Защото такъв човек е глупак и само по милостта на боговете той и фамилията му ще преживеят дните, които предстоят.

— Аз предлагам по-добър избор — извика тя високо. — Можете да продължите както досега, малък и незначителен клан, или можете да разпалите огъня, с който предците ни някога са огрявали пътя ни. Тасайо от Минванаби ще падне или ще падна аз. Ако падна аз… — и погледна лорда на Чековара право в очите, — мислите ли, че Тасайо няма да хвърли империята в гражданска война? Коя фамилия е достатъчно силна, за да го спре, след като Омечан са в немилост? — Заговори по-тихо, за да накара всички в галериите да се наведат напред и да слушат внимателно. — Но ако успея, тогава една от Петте велики фамилии ще изчезне. Друга фамилия ще трябва да се издигне на нейно място. Повечето биха допуснали, че Анасати ще поискат тази чест или може би Шинцаваи. Това тепърва ще се види. Аз казвам, че наградата може да се падне и на Акома. Кланът на извисената фамилия също ще се издигне и тези, които са родственици на нейния Управляващ господар, ще бъдат сред могъщите… — Размаха документа в ръката си. — И богатите.

Старият лорд на Джингуай, който не беше помръднал през целия ход на събранието, стана. Гърбът му можеше да е превит от старостта, но тонът му беше твърд, когато извика:

— Мара! Обявявам Мара от Акома за мой Боен вожд!

Друг лорд се присъедини към призива му, последван от хор гласове от горните галерии. Изведнъж повечето в залата вече викаха и стъписан, лорд Беншай осъзна, че мнозинството от клана са на крака и поздравяват Мара. Най-сетне, след като вълнението започна да заглъхва, Господарката на Акома изгледа бившия Боен вожд.

— Беншай, предай жезъла.

Лордът на Чековара я погледна злобно. Поколеба се почти неразумно дълго, протегна късия дървен жезъл с изваяни церемониални фигури, обозначаващи ранга на Бойния вожд, и след като Мара прие символа на властта, я удостои с къс скован поклон и се оттегли до първия стол до подиума, мястото, запазено за втория най-могъщ лорд в клана. Другите се преподредиха съответно чак до стола, заеман преди от Мара. Владетелите с по-низши санове останаха по местата си.

След като редът се възстанови, Мара продължи:

— Всички вие ще бъдете сметнати за верни и предани приятели. От този момент насетне нека да се знае, че Хадама е отново клан и на име, и на дело. Защото, родственици, идат времена на изпитание, дни, пред които Нощта на кървавите мечове би могла да ни се стори дребно премеждие, ако не предприемем действия да ги предотвратим.

Спря и после отсече:

— Призовавам Честта на клана!

Тези официални думи предизвикаха вълна от стъписване. Лордовете възкликваха шумно, с изненада и ужас, защото с избора на фразата Мара невъзвратимо провъзгласяваше, че всичко, което предстои, засяга не само честта на Акома, а на целия клан. Никой лорд нямаше да се осмели на такъв ход по каприз или за нещо дребно, тъй като призивът обвързваше всяка фамилия в клана да застане с Акома. Ако Бойният вожд въвлечеше кланове в конфликт, стабилността на империята можеше да рухне. Не беше нужно да се напомня, че заплахата за обществения мир щеше да предизвика намесата на Великите. Повече от гнева на императора или дори от мъстта на боговете цураните се бояха от Събранието на магьосниците, чиито думи бяха закон.

Но Мара подклаждаше най-лошия страх: че може да прибегне до призив към клановата чест за свои лични цели.

— Първият дълг на клана Хадама е да служи на империята!

В изблик на облекчение всички в залата завикаха:

— Да! Да служи на империята!

— Казвам ви едно. Всичко, което ще предприема от този ден насетне, е не за славата на Акома, а в служба на империята. Вие, мои храбри и верни родственици, свързахте съдбата си с моята. Помнете думата ми, че каквото и да се случи, действам за доброто на всички.

Подмолните разговори замряха като при смяна на посоката на прилива. Мара подлагаше клана Хадама на ужасно бреме, защото с тези ритуални думи, „доброто на империята“, обричаше своя клан на курс, който можеше да свърши само с победа — или с пълно унищожение.

Но преди мърморенията да се слеят в общ протест, Мара продължи:

— От този ден всякакви партийни връзки извън клана приключват, освен тези със Синьото колело и Нефритеното око.

— Няколко лордове закимаха одобрително, докато други, заложили политическите си интереси другаде, се намръщиха недоволно. Но никой не я прекъсна. — Всички връзки с фракции извън клана трябва да бъдат известни на мен — настоя Мара. — Няма да принуждавам никого от вас да действа безчестно или да забрави клетвите си, но в предстоящите дни някои от нас ще разберат, че бивши приятели са се превърнали в най-жестоки противници. — Вдиша дълбоко и зачака някой да й се противопостави.

— Огледайте тази зала. Това е вашата фамилия, близките, на които можете да се осланяте. Древните кръвни връзки днес бяха подновени. Всеки тук, колкото и да е високопоставен, който вдигне ръка дори срещу най-низшия от моите родственици, вдига ръка срещу мен. Нашето кланово наследство беше пропаднало в разединение от поколения. Вече не. Защото който удари мой родственик, удря по мен. Армията ми беше раздвоена, милорди, и половината от воините ми под наскоро повишения Силов водач са в готовност да се отзоват на вашия призив. — Помълча, докато осмислят думите й, след което добави: — А когато предстоящите мрачни дни отминат, намерението ми е отново да се срещнем в тази зала и да не видим, че отсъстват лица между нас. Защото както майка птица шатра носи храна на малките си и разперва криле да ги прислони, така и аз ще бъда за вас тази, която храни семейството си и го защитава.

Повечето лордове в залата станаха на крака при тези думи, а тези с най-низш ранг и сила завикаха одобрително. Дори най-могъщите, които се оказаха изместени, бяха принудени да гледат новия си Боен вожд с почтителност. И макар на тъмното лице на лорда на Чековара да не се четеше възхищение към жената, отнела му върховенството в клана, той затаи злобата си и аплодира храбрите й думи.

Кевин го наблюдаваше и не му убягна горчивината, блеснала в очите му. Колкото и да беше стоплен от това, че господарката му бе дръзнала да превърне влиянието му върху мисленето си в публична политика, мидкемиецът се запита с тревога дали все пак не си е спечелила многото нови съюзници с цената на създаден нов смъртен враг.

Пазителят на Имперския печат спря изненадано, докато поднасяше бонбонче келджир към устата си, и видимо се оклюма, щом видя кой го е посетил. Надигна туловището си от възглавниците и едва потисна недоволното сумтене, докато оправяше гънките на робата си.

— Милейди Акома. Каква… изненада.

Явно просто беше профучала през обичайния лабиринт от слуги и го бе лишила от време за подготовка.

Бонбонът изведнъж се оказа досадна пречка. Пазителят на Имперския печат припряно го хвърли в купата, макар вече да беше развит и да се топеше в жегата. Избърса лепкавата си длан в пояса, понеже халатът, който носеше, бе с неудобно къси ръкави. И протегна ръка на гостенката си.

Мара прие подадената ръка и се остави да я поведат към мястото за сядане пред писалището му. След като намести туловището си на възглавничките, служителят изхъхри:

— Добре ли си?

— Добре съм, милорд Пазител.

— Говори се, че си се издигнала до върховенство в клана си. — Пазителят на Имперския печат побърза да си вземе бонбона. — Много чест носи това.

Мара наведе леко глава, приемайки комплимента.

Служителят засмука топящия се бонбон и рече:

— На какво дължа честта на тази визита?

— Мисля, че знаеш, Уебара. — Като го нарече по име, Мара намекваше, че държи да се отнасят с нея с цялата почит, дължима на новия й сан. Извади от ръкава си документ. — Държа поръчителство с Имперския печат за търговски права и искам правата ми да станат публично достояние.

Уебара се усмихна приятелски и сви рамене.

— Мара, можеш да направиш каквото пожелаеш. — Прибягването до първото й име на свой ред показа, че той все пак смята положението си във властта за равно на нейното. — Можеш да наемеш бегачи от Търговската гилдия на куриерите, за да разнесат вестта за изключителните ти търговски права до най-далечните краища на империята, все ми е едно.

Мара се постара да не издаде изненадата си.

— Предполагах, че в подходящия момент имперските куриери ще се заемат със задачата да разнесат тези съобщения.

— Ще го направят, ако аз им наредя. — Уебара огледа халата си над пъпа и махна залепнал за плата лист келджир. — Разломите обаче не са под имперски контрол и не ме засяга кой ги използва.

Мара едва овладя гнева си.

— Какво значи това? Аз притежавам изключителни търговски права!

Уебара отвърна с дълго подготвяна въздишка.

— Мара, нека бъда откровен. Държиш търговски права с варварския свят. Макар и да е спорно дали и на друг може да бъде поверен вносът на стоките, за които имаш лиценз, все пак нямаш монопол над използването на разлом на земите на друг. Никой от двата разлома не е под имперска юрисдикция.

— Кой ги контролира? — Въпреки усилията й въпросът й прозвуча язвително. Изтри запотените си длани, вече притеснена. Дръзкото й издигане предния ден се основаваше на използването на разрешението й за контрол над определени стоки, внасяни от Мидкемия.

Като много имперски служители, чийто пост съдържаше кухи формалности, носещи помпозност, но слаб престиж, Уебара веднага долови, че има надмощие.

— Първият разлом е на земите на някой си Нетоха от Чичимечас, близо до град Онтосет. — Самодоволното му държане съобщаваше по-ясно от думите, че този мъж може да се окаже труден за убеждаване, стигне ли се до разрешение за достъп за търговски цели.

— Къде е вторият разлом? — попита с едва прикрита тревога Мара.

Уебара отвърна с мазна усмивка:

— Другият разлом е разположен на север, някъде в Града на магьосниците. — Млясна с устни, щом остатъкът от келджира се разтопи, и със захаросан тон добави ненужното: — Контролира се от Събранието, разбира се.

Покровителственият укор в гласа му жилеше по-силно от обида. Мара се изправи без никакво дворцово изящество. Сигурна, че Пазителят на Имперския печат злорадства заради безсилието й, напусна бързо кабинета.

Кикотът, последвал я в коридора, остана нечут. Мара закрачи намръщена и потънала в трескави мисли. Военният й ескорт закрачи след нея, без някой да подаде сигнал. Господарката им беше твърде заета с грешката си, за да се занимава с такава подробност. Беше направила предположение и си беше платила. Залагайки на мощ, с каквато не разполагаше изцяло, беше допуснала, че повторното отваряне на разлома ще е под имперски контрол, както предишния. Тогава разрешителното й щеше да й осигури неоспорим достъп.

Но магьосниците бяха твърде капризни и могъщи, за да се обърне към тях, а този Нетоха определено можеше да се окаже недосегаем. Мара прошепна едно от любимите проклятия на Кевин. Който и да беше този лорд Нетоха, или които и да му бяха съюзници, тя щеше да възложи на Аракаси да оцени бързо силите и слабостите му. Трябваше да спечели достъп до разлома. Новоспечелената й позиция като кланов Боен вожд зависеше от това. Ако й попречеха, домът й щеше да се окаже с разклатени устои, както военно, така и финансово.

Макар да беше почти отчаяна, си наложи да диша спокойно и да върви все едно нищо не я тревожи — Тасайо не трябваше да разбере, иначе я чакаше бързо пропадане, не само за нея самата, а и за целия клан Хадама.

Аракаси се появи час след връщането й в градската къща. Все още възбудена от дилемата, свързана с търговските права, Господарката на Акома веднага го повика в градинския двор. Там, обкръжена от съвършено подкастрените лехи с цветя и песните на фонтаните, които не носеха утеха, Мара направо попита за сведения, свързани с Нетоха, на чието имение се твърдеше, че се намира разломът към варварския свят.

Сякаш беше предвидил нуждата й, Аракаси беше събрал изумително количество данни.

— Магическият портал не е разположен на земите на Нетоха случайно. Нетоха беше хадонра на ренегата магьосник Миламбер, който пребиваваше там преди прогонването му от Събранието. Проучванията ми установиха, че човекът е бил слуга или хадонра на предишния собственик на този нещастен имот.

Аракаси замълча. Според цуранското суеверие беше лошо да се заемат жилища или да се наемат слуги на паднали от власт. Когато лорд или фамилия загубеха благосклонността на боговете, вярваше се, че стоките, земите и персоналът също са прокълнати. Но Миламбер беше варварин и несъмнено невежа по такива въпроси. И лошият късмет беше подгонил и него. Аракаси сви рамене и продължи:

— Но докато двамата господари на Нетоха пострадаха от лошия късмет, той, изглежда, се издига. Благодарение на някаква далечна връзка успя да докаже родство с Чичимечас, на които по това време им трябваше капитал. Постигнаха споразумение. Сега Нетоха от Чичимечас е четвърти поред претендент за наследяването на управлението на малък дом и е в добри позиции в клана Хунзан.

Мара потисна подтика да стане и да закрачи напред-назад по каменната алея.

— Клан Хунзан са радикални в мисленето си. Могат да направят каквото им хрумне и няма да е изненада.

Аракаси довърши доклада си с:

— Малко друго е известно, освен че жената на Нетоха е бивша робиня.

Мара повдигна вежди, заинтригувана и разсеяна от тревогите си.

Но обяснението на шпионина й заличи всяка надежда, която можеше да таи за Кевин.

— Миламбер е освободил всички роби на имението си, преди да напусне Келеуан — каза Аракаси. — След като статутът му все още не беше под съмнение по това време, актът се прие като закон. Дори без роби Нетоха е превърнал малките си владения в доходни. С неговото усърдие той вероятно ще продължи да се издига. Би могъл някой ден да стане могъщ лорд.

Мара се хвана за единственото, което беше важно.

— Тогава би могъл да е отворен за търговска сделка, свързана с разлома?

— Може би. — Аракаси беше предпазлив. — Има още нещо, господарке. Много в цялата ситуация не ми е ясно, освен че се разиграва нещо доста извън обичайното. Завръщането на ренегата магьосник е разпалило голяма дейност и всичко е тайно. Из имперските кръгове възникват обезпокоителни тенденции — висши служители заседават дълго с учени, заклети да пазят тайна, разнася се тайна кореспонденция от личните куриери на Небесната светлина, нищо не е написано и всичко е обвързано с клетва за самоубийство според дворцовата клюка. Ще се постарая да проникна и да открия сърцевината на това, но след като е намесено Събранието… — Сви отново рамене да покаже, че усилието може да не донесе плодове.

Бездруго твърде притеснена, Мара се въздържа да прояви любопитство за делата на Великите. С нетипична грубост освободи Аракаси и повика писар с намерението да прати послания до лорд Нетоха и до Фумита от Събранието с предложения за щедри условия за използване на портала към Мидкемия.

След като писмата бяха пратени по гилдията на куриерите, нямаше какво повече да я задържи в Кентосани и Мара реши да се върне у дома, колкото за да избегне ненавременен контакт с други членове на клана си, толкова и за да утоли внезапно обзелия я копнеж да прекара малко време с Аяки. Момчето растеше бързо! Беше стигнал на половината си път до мъжеството, осъзна тя. Трябваше да поговори с Кейоке да избере воин, който да го учи на боравене с оръжия, след като десетият му рожден ден беше само след половин година.

Връщането с баржата по Гагаджин мина без произшествия и щом Мара стигна границите на именията си, тревогата й понамаля. И все пак за първи път в живота си чувстваше, че я гложди усещане като за нещо липсващо. Замисли се защо.

Но причината й убягваше до мига, в който стъпи пред родния си праг и прие поздравите на Люджан, Кейоке и Накоя. Къщата изведнъж й се стори невзрачна. Мара изпита мимолетна тъга, че вече не гледа на дома на баща си като на величествено и чудесно място, каквото й се беше струвало през детството. Като Управляваща господарка и Боен вожд на клан сега виждаше само земя, която бе трудно да се защити, и жилище, което беше добре устроено, но му липсваше величието и представителните жилища за важни гости, нужни за владетел с нейното положение. За миг я жегна горчивата мисъл, че най-омразният й враг процъфтява в място, което е едновременно и най-защитимото, и най-красивото в империята.

Щом Мара прекрачи прага — Кевин както винаги вървеше зад нея — Накоя я последва. Уязвена от това, че господарката бе отвърнала на поздравленията съвсем повърхностно, старата жена почти беше изгубила самообладание.

— Какво те е прихванало, Мара? Ума ли си загуби?

Упрекът я ужили и я измъкна от размислите й. Тя се обърна рязко към съветничката и я изгледа намръщено.

— Какво имаш предвид?

— Това приемане на жезъла на Боен вожд. — Накоя й размаха пръст също както когато беше момиченце. — Защо не обсъди намеренията си, преди да действаш?

Мара скръсти ръце.

— Идеята ми хрумна едва когато бяхме на половината път до Кентосани. Когато тръгнах, мислех, че мога да убедя клана да направи каквото поискам, но по реката имах време да помисля и…

— Жалко, че не си използвала времето си за нещо по-полезно! — сряза я Първата съветничка.

— Накоя! — Очите на Мара блеснаха от гняв. — Няма да търпя да ме гълчиш като момиченце. Срещу какво възразяваш?

Първата съветничка се поклони точно до подходящия ъгъл, което означаваше, че не е уплашена, и с тон, близък до укорния, отвърна:

— Моля за извинение, лейди. Но след като си убедила клана Хадама да признае върховенството ти, също така си направила публично достояние това, че вече си сила, с която трябва да си съперничат.

Изненадана, Мара се опита да пренебрегне проблема.

— Нищо не се е променило, освен…

Накоя хвана здраво раменете й със старческите си ръце и я погледна в очите.

— Много неща се промениха. Преди гледаха на теб като на изобретателно момиче, което може да избягва капани, да укрепва дома си и да се защитава. Дори след смъртта на Джингу могъщите на империята можеха да приписват успеха ти на късмет. Но сега, като принуждаваш други да ти отстъпят почести, ти обявяваш на света, че си заплаха! Тасайо трябва да действа. И трябва да го направи скоро. Колкото по-дълго чака, толкова повече негови съюзници и васали ще започнат да се съмняват в решимостта му. Преди можеше да се примири и да изчаква удобна възможност. Но сега трябва да предприеме нещо. Ти го направи безразсъден.

По гърба на Мара полазиха студени тръпки, Накоя беше права. Изнервена от новите грижи, съвсем беше забравила за Тасайо.

— Права си. Действах прибързано и… добре, най-доброто, което може да се направи, е да свикам съвет с персонала си веднага щом се освежа. Трябва да… съставим планове.

Накоя кимна с неохота. Кевин придружи Мара до покоите й, а старицата остана угрижена не само защото Мара беше действала, без да помисли, а и защото изглеждаше уморена, ужасно уморена. Колкото и години да беше служила Накоя, никога не беше виждала дъщерята на сърцето си така изтощена.

Първата съветничка на Акома въздъхна и поклати глава. Слугите на Акома можеха да се събират и да говорят до безкрай. Можеха да съставят планове и да действат по тях, но какво всъщност можеше да се направи, за да се гарантира сигурността и възходът на Акома, което вече не беше опитано? Усетила старостта си и болките във всички стави, старицата бавно тръгна по коридора. Всеки ден, откакто лорд Сезу беше умрял и бе оставил владенията си на дъщеря си, беше изпитвала страх, че любимата й Мара може да се окаже жертва на Великата игра. Но господарката се беше доказала като способен, ловък играч. Защо тогава страхът трябваше да е още по-силен днес? Или просто кокалите на една стара жена плачеха от дългия живот в служба? Накоя потръпна, макар следобедът да беше топъл. При всяка стъпка сякаш усещаше пръстта на собствения си гроб под подметките на сандалите си.

Отговорът от Онтосет пристигна. Мара прочете писмото два пъти, с намръщено като буреносен облак лице, после захвърли свитъка на писалището си. Нетоха й отказваше щедрите й тарифи за използването на разлома на земите му.

— Глупаво е! — избухна Мара и в ъгъла на кабинета й Аракаси повдигна вежда.

Предрешен като градинар, Главният шпионин оглеждаше ръба на малкия сърп, с който беше кастрил храсти кекали. Все още настояваше да се връща в имението тайно, защото подозренията му за проникване на Тасайо в системата за сигурност на Мара ни най-малко не бяха уталожени. Господарката можеше и да не желае да обсъждат проблема, след като умът й бе ангажиран с други неща, но Аракаси си имаше своите грижи. В момента прекарваше толкова време в проучване на слугите и робите на Акома, колкото и във вършенето на работата, която му възлагаше господарката. Само Накоя знаеше за притесненията му, тъй като старицата бе извън всякакво подозрение.

Аракаси провери с пръст ръба на ламинираното сечиво и си придаде стойка, която за външен наблюдател щеше да създаде впечатлението, че господарката хока слуга за невниманието му.

— Господарке, малко открих за този човек, Нетоха. Мотивите му не са публични. Трябва да има сериозни основания, за да откаже предложението ти. Очевидно той самият не може да прави търговия през разлома, заради твоите търговски права. Но не мога да кажа какви биха могли да са причините му.

Писмото на Мара до Фумита от Събранието беше върнато неотворено, тъй че последната й възможност да получи търговските си отстъпки беше Нетоха. Колкото и да не обичаше Аракаси да го притискат, тя го попита:

— Можеш ли да намериш някой близо до Чичимечас, за да разберем какви може да са тези причини?

— Мога да се опитам, лейди. — Аракаси положи усилия да не изглежда притиснат и добави: — Едва ли ще научим нещо ново, но ще видя какво може да се разбере от домашните и полските слуги. Работниците на Нетоха са главно варвари…

— Мидкемийци ли? — прекъсна го Мара.

Аракаси кимна.

— Магьосникът ренегат, Миламбер, освободи всички свои съотечественици, преди да напусне, и този Нетоха ги наема като работници. Според донесенията от Онтосет се справят добре като земеделци. Все едно, тези може да се окажат по-словоохотливи от нашите роби, тъй че събирането на сведения не би трябвало да се окаже трудно. Стига да знаят нещо, моето си струва да се чуе, разбира се.

Усетила напрегнатото мълчание на Накоя до лакътя си, Мара премина на следващия проблем.

— Какво ново за Минванаби?

— Обезпокоен съм, господарке, точно защото нямам какво да докладвам. Тасайо движи деловите дела на домакинството си също както ти твоите, но без нищо, което бих могъл да сметна за необичайно важно. — Началникът на шпионите се спогледа с Първата съветничка. — Това противоречи на очакванията. Тасайо би трябвало да се задейства веднага щом чуе за издигането ти до върховенството на клана. Но вместо това… — Аракаси се огледа и добави: — Още нещо: Минванаби са започнали да изграждат примитивна шпионска мрежа и се опитват да внедрят агенти на няколко места в империята. Не е трудно да се забележат, понеже Инкомо, Първият съветник на Минванаби, действа тромаво. Имам хора, които наблюдават неговите, и съм почти сигурен, че можем скоро да проникнем в кръга му. Това ще ни даде вторичен достъп до домакинството и делата му и когато това се постигне, ще се чувствам сигурен. Но не смея да действам прекалено бързо. Цялата операция може да се окаже сложна маневра, за да ни отклонят.

И все пак Мара усещаше, че това не е в стила на Тасайо. Вроденото му изтънчено лукавство клонеше към жестокост, а тактиката му — към военно насилие. Потънала в дълбок размисъл, тя разсеяно разреши на шпионина си да напусне. Не забеляза кога си тръгна и беше забравила, че Накоя е в стаята, докато старата жена не проговори.

— Усещам мраз в кокалите си, дъще.

Мара леко се сепна.

— Какво те тревожи, Накоя?

— Коварствата на Минванаби. Разчиташ твърде много на осведомителите на Аракаси. Може да са добре поставени, но не са навсякъде. Не са до Тасайо, когато кляка или когато ляга върху жена си, а трябва да вярваш, че това е мъж, способен да крои убийство, докато се облекчава или е с жена в леглото.

Мара не намери нищо смешно в образите, защото Накоя говореше истината. Агентите на Аракаси можеше да не са изровили никаква явна заплаха към дома й, но донесенията все пак бяха обезпокоителни. Тасайо управляваше домакинството си със своенравна изтънчена жестокост. Насилията му тормозеха ума и сърцето — и все пак, доколкото ставаше дума за заклет враг, Мара знаеше, че в империята няма кръв, която той повече да жадува да пролее, от нейната и на малкия й син Аяки.