Смърт заради смъртта

Втора глава

Дима Красников се роди през 1979 година в Саратов. Майка му, Вера Борисовна Боброва, така и не се омъжи, но след като защити дисертация и си построи апартамент в кооперация, на четирийсет и три години реши, че трябва да роди. Родителите й бяха вече доста възрастни и перспективата да остане сама на този свят ужасяваше Вера Борисовна.

Отиде в една специална почивна станция „за забременяване“ на юг, но първия път не й провървя. На следващата година повтори опита, но отново безуспешно. Искаше й се да роди дете от здрав мъж трезвеник, но такъв се намери едва в края на пребиваването й в почивната станция и макар че успя да го вкара в леглото си, Вера отново не успя да забременее. Третият опит се оказа успешен, вярно, лекарят я предупреди, че първо раждане на четирийсет и пет години е много опасно начинание. Бащата на Вера вече беше починал, тя остана само с майка си, която беше над седемдесет и не се радваше на добро здраве. Перспективата да остане съвсем самотна беше толкова близка, че Вера рискува да пренебрегне съвета на лекаря, въпреки че той много сериозно я съветваше добре да си помисли, показваше й резултатите от анализите, кардиограмата и й говореше за значителната вероятност всичко да свърши зле.

Прогнозата на лекаря се оправда. Братовчедката на Вера Борисовна — Оля Боброва, която тогава беше учителка по руски език и литература в Курск по разпределение, след като бе завършила педагогическия институт, дотърча в Саратов веднага щом научи за смъртта на братовчедка си.

— Лельо Люба, нека аз да взема детето — предложи тя на леля си. — Вие не можете да се оправяте с него, а да се дава в приют при живи роднини е направо кощунство.

Майката на Вера Борисовна беше принудена да се съгласи, че племенницата й е права. Олга кръсти момчето Дмитрий, оформянето на документите стана лесно и бързо — отчасти защото фамилните имена на Олга и на нейната починала братовчедка бяха еднакви: и двете носеха имената на бащите си — родни братя. Тъй че поне в половината учреждения фактът, че Олга Боброва оформя някакви документи на Дмитрий Бобров, не предизвика никакви въпроси.

Докато ставаха тези печални събития, времето за работа по разпределение изтичаше, след два и половина месеца Олга смяташе да се прибере в Москва, при родителите си, а около месец след това трябваше да се състои сватбата й с Павел Красников, учител по история, който преподаваше в същото училище, където и тя.

— Можеш ли да оставиш детето в Саратов за известно време? — попита Павел, когато развълнуваната Олга му се обади по телефона в Курск и му съобщи какво е предприела.

— Защо? — напрегна се тя.

— Ще се оженим тук, в Курск, после заедно ще заминем за Саратов и ще оформим смяната на фамилното име на детето. След това ще пишеш на родителите си в Москва и ще си признаеш, че си родила един месец преди сватбата, че си се притеснявала да им кажеш, че чакаш дете. И така, очаквайте ме, мили ми родители, скоро ще си дойда за постоянно със съпруг и бебе в нашия град-герой, столицата на нашата родина.

— И какво ще спечелим от това? — не разбра Олга. — Защо трябва толкова да усложняваме нещата?

— Аз не съм привърженик на излишното огласяване на подобни събития — обясни й годеникът й. — Колкото по-малко хора знаят за осиновяването, толкова по-спокойно ще живеем в бъдеще. Ако сега донесеш детето в Курск, всички ще разберат каква е работата, защото никой тук не те е виждал бременна. Тъй че оттук ти ще си тръгнеш просто омъжена, а в Москва ще пристигнеш като щастлива млада майка. Хора, които знаят за осиновяването, ще останат само в Саратов. Разбра ли сега?

— Искаш да го скрия и от родителите си? Но това не може да стане, нали леля Люба ще им каже! Пък и те знаят, че Верочка е починала при раждане.

— Ами поговори си с леля ти Люба. Много те моля да ме послушаш, Олюшка, опитай се да я убедиш. Ти си ми умно момиче, ще намериш нужните думи. Всичко, което искам да направиш, ще бъде само от полза на момчето. Колкото по-малко хора знаят, толкова по-добре, повярвай ми, мила — ласкаво я уговаряше Павел. — Опитай да се разбереш с леля ти. Ако не стане — е, какво да се прави, но трябва да опиташ. Та ние не знаем кой е бащата на детето, как е забременяла братовчедка ти. Ами ако е поддържала отношения с него до самото раждане? Или ако той просто знае, че трябва да му се е родило дете? Можеш ли да гарантираш, че един прекрасен ден няма да нахълта в живота ни и да го направи невъзможен?

Оля беше принудена да се съгласи, че Павел е прав. Тя постъпи точно както бе предложил той и след три месеца младото семейство с малкия Димочка престъпи прага на московския апартамент на Боброви. Леля Люба се съгласи със съображенията на Олга и се закле нищо да не казва на брата на покойния си съпруг и на жена му. А след половин година умря.

По този начин за осиновяването на детето в Москва знаеха единствено съпрузите Красникови. Хората от Саратов, които знаеха за смъртта на Вера Борисовна Боброва, не знаеха какво ще бъде само след три месеца фамилното име на малкия Димочка, а онези, които знаеха, че Дима Бобров е станал Дима Красников, нямаха и представа, че истинската му майка е починала.

Докато обмисляше тази информация, Константин Михайлович Олшански се чувстваше неуютно. Вярно, би могъл да проследи съдбата на Дима Красников от момента на раждането му до днес, но за целта трябваше да бъде служител на правоохранителните органи и да има достъп до всякакви архивни документи, да задава въпроси на много хора, които преди това трябва да намери, защото през изминалите петнайсет години почти никой от работилите през 1979 година не беше на същото място. Кой се пенсионирал, кой умрял, кой заминал за друг град… И после, нали трябваше да намери въпросните Красникови. Каква полза, че някой си дърдорко от Саратов днес може да каже: „През 1979 година аз оформих смяната на фамилното име на момчето Бобров, който стана Красников. И със сигурност знам, че макар за негова майка да се води Олга Боброва, тя не му е родна майка.“ Тогава Красникова е била регистрирана в Курск, от Курск е заминала за Москва и след тези петнайсет години живее в друг апартамент, а не в онзи, в който е донесла още бебето Дима, и работи в друго училище, а не в онова, в което е работила след завръщането си. Безспорно Красникови могат да бъдат намерени, но това пак е по силите само на един служител на милицията или на прокуратурата. Обикновен гражданин не може да го направи.

„Какво следва от всичко това?“ Този въпрос си зададе Константин Михайлович, докато седеше зад бюрото си в своя служебен кабинет над разтворената папка с материалите за Красникови и за Леонид Ликов. Вариантите бяха само два: или Красникови все пак са се изтървали пред някого, или в случая играе роля служител на милицията или прокуратурата, който е изровил историята на Боброви и кой знае защо, я е споделил с някого. Да, но с кого? С Ликов? Тогава Ликов лъже и го прикрива, като прехвърля вината върху Галактионов. Или онзи е споделил с Галактионов? Тогава излиза, че Ликов не лъже, а някой от познатите на Галактионов е нечистоплътен представител на правоохранителната система, но кой знае защо, нито един от почти осемдесетте свидетели не е споменал за такъв човек. Излиза, че дори да е имал подобен познат, Галактионов внимателно е криел това си познанство, не е посветил никого в тази своя тайна. Интересно, защо ли? И как се е запознал с този човек?

А ако Ликов все пак лъже, значи такова познанство има той. Но Леонид Ликов работи в автосервиз и да проверяваш контактите му е все едно да навлезеш в тресавище — за целта трябва да се освободят от работа половината детективи от „Петровка“ и половината следователи от градската прокуратура. Но, разбира се, тези контакти трябва да се проверят, няма как.

Колкото до Саратов, Олга Красникова не си е спомнила нито едно от имената на хората, които са били посветени преди петнайсет години в истината за онези събития. Тъй че те ще трябва да бъдат издирени и проверени „за бъбривост“ от милицията. Докато попълваше добросъвестно многобройните бланки на разнообразните искания, дълбоко в душата си Константин Михайлович Олшански беше сигурен, че го прави нахалост. Но от него искаха образцово изпипано дело, а в едно образцово изпипано дело за разгласяване на тайна на осиновяване непременно трябва да фигурират сведения за всички хора, посветени в тази тайна. И неговите искания по въпроса трябва да бъдат образцови.

Той рязко отвори вратата и влезе в едно от помещенията на лабораторията. Човекът зад компютъра се извърна и приветливо му кимна.

— Добър ден.

— Добър ден — бодро отвърна той. — Как е? Кога ще представиш дисертацията си пред съвета?

— За този, който наближава, няма да мога, а следващият е на първи март, искам да успея за него.

— А защо няма да успееш за този?

— Ами закъсах я с преписването. Машинописката се разболя, но обеща до десет дена да препише целия текст, включително и автореферата. Ако изпълни обещанието си, имаме десет дена, плюс един за проверка за печатни грешки и на формулите, плюс още един за поправки, а всичко трябва да се предаде на научния секретар най-малко една седмица преди съвета. Общо двайсет дена. А този, който наближава, е след две седмици.

— Но за следващия със сигурност ли ще успееш? Нали не си забравил, че в плана на Института твоята защита е предвидена за второто тримесечие? За да защитиш до края на юни, трябва непременно да минеш през съвета на първи март. Докато тиражират автореферата ти, ще мине месец. Докато го разпратят и получат отзивите… Коя е водещата организация?

— Новосибирският институт.

— Охо! Трябва да си вземеш командировка за Новосибирск и лично да занесеш дисертацията си, инак ще чакаш отзивите до второ пришествие. Пощата пътува дотам цял месец, че и повече, ако изобщо не се изгуби, и обратно още толкова. Побързай да се свържеш с Новосибирск, поискай си командировка и още в началото на април трябва да отидеш за отзивите.

— Благодаря ти — отвърна сърдечно събеседникът му.

— Дано всичко мине без гафове.

— Че от какви гафове те е страх, ако мога да попитам? — ухили се онзи.

— Знам ли! Може машинописката да си счупи ръката. Научният секретар да получи инсулт и да легне в болница. Самолетът, с който ще летя за Новосибирск, да катастрофира. Човек планира, планира, обаче не знае къде ще се препъне, къде съдбата ще му опъне въже пред краката.

— Стига с тоя песимизъм бе! — укори го другият. — На едно място два пъти бомба не пада, нали знаеш? А в писмото нямаше нищо, проверих. Така че се успокой, изобщо не се притеснявай.

Той излезе с бърза крачка от лабораторията и мислено се поздрави, задето си бе изработил правило, според което гледаше да не общува с колегите си в своя кабинет, а да ги посещава по техните работни места. Искаше да си остави свободата за маневриране и възможност да прекъсва разговора във всеки един момент, като напуска помещението. При разговор с колеги в своя кабинет губеше тази свобода. Нали не можеш да изгониш човека? И не можеш да му запушиш устата, ако започне да хленчи и да се оплаква, или още по-лошо — да клюкарства. Той не можеше да понася това. Впрочем, ако трябваше да бъде обективен, той би признал, че изобщо не може да понася хората. Те го дразнеха. Струваха му се елементарни, дребнави, свадливи, отвратителни в своята слабост и алчност, смешни до омерзение в глупавите си преживявания. Ако някой го попиташе какво най-много иска на този свят, той би казал, че иска да живее в пълна самота, да не вижда никого и с никого да не общува. При което щеше да бъде напълно искрен.

Телефонът рязко иззвъня и изтръгна Настя Каменская от размислите й.

— Аска, нали не си забравила, че ти обещах за днес тържествена вечеря?

Беше Алексей Чистяков, приятел на Настя от незапомнени времена, а през последните четиринайсет години — неин любовник и потенциален съпруг, за когото тя през всичките тези години с неразбираемо, но завидно упорство отказваше да се омъжи. Периодически, горе-долу веднъж годишно, той за всеки случай я питаше не е ли променила намеренията си, макар прекрасно да знаеше, че ще чуе в отговор все същото:

— Не, Льошик, не съм ги променила, защо трябва да се женим? Зле ли ни е така? Та ние прекарваме заедно толкова време, колкото искаме. Ако се оженим, нищо няма да се промени, ти ще си гледаш своята работа в Жуковски, аз — моята, а ще се сливаме в екстаз само в неделя.

Алексей не намираше тези доводи убедителни, но и не искаше да настоява. Просто беше решил да я победи с настойчивост и откак се сдоби с кола, започна да идва при нея не само през почивните дни, но и през седмицата, и оставаше по няколко дена. Това не пречеше на Настя, защото тя се прибираше късно, а пък Льошка готвеше страхотно!

Щом чу гласа му в слушалката, тя леко напрегна паметта си и си спомни, че той наистина снощи бе споменал нещо за тържествена вечеря, но да я убиеха, не можеше да се сети какъв беше поводът.

— Купил съм всичко, сега ще намина при тебе за ключа — каза той весело. — Та като се прибереш, всичко да е готово.

През останалата част от деня Настя прегледа многобройните листчета и бележници върху бюрото си, подбирайки онези, които щеше да вземе вкъщи за неделя. Сутринта й се беше обадил Олшански с молба да анализира информацията за живота и характера на Галактионов, за да се разбере възможно ли е по принцип той да е извършил такава грозна постъпка: да е издал тайната на осиновяването практически на първия срещнат — познат майстор от автосервиз, вместо или да му заеме пари, или да му откаже. Следователят все още силно подозираше, че Ликов лъже и че далеч не покойният Галактионов му е подарил тази тайна.

През последната година тя се страхуваше да се вижда с Олшански и да разговаря с него. Преди година двамата изживяха истинска трагедия. Колегата й Владимир Ларцев, който бе останал вдовец и се грижеше сам за единайсетгодишната си дъщеря, се бе поддал на шантажа и заплахите на една криминална структура, че детето му ще си има неприятности, и бе започнал да й прави услуги. В течение на съвместната им работа с Ларцев върху едно убийство Настя заподозря нещо и каза на Олшански, който беше близък приятел на Ларцев. За това научи и полковник Гордеев. На всички им беше мъчно за техния колега, всички искаха да смекчат ситуацията, да му помогнат, без да го обидят, а най-важното — да не навредят на детето, което в кулминационния момент просто бе отвлечено от престъпниците и горкият Ларцев бе поставен пред дилемата: или да накара Настя да се подчини на престъпниците, или да се прости завинаги с дъщеря си. Те не му обясниха какво точно искат от Настя и му дадоха картбланш за всякакви действия, ако ще и да я убие. И дори в тази ситуация всички продължаваха да съжаляват Ларцев и да му съчувстват. В края на краищата той бе тежко ранен в главата, едва оцеля, получи инвалидна пенсия и сега си седеше вкъщи, припечелваше по нещо с юридическа практика, но най-вече лежеше на дивана и се гърчеше от непоносимо главоболие и спазми, които разкривяваха цялата дясна половина на тялото му. Кой знае защо, Настя имаше чувството, че Олшански обвинява за всичко нея. Самата тя понякога си мислеше, че трагедията можеше да се предотврати, ако тя беше зарязала онова убийство и не си беше пъхала носа, където не трябва. Какво толкова — още едно неразкрито убийство! В замяна на това Володка щеше да бъде здрав.

Понякога имаше чувството, че и самият Олшански я отбягва. Всъщност той пръв беше забелязал, че с приятеля му става нещо, защото Настя се включи в работата по делото много по-късно. Значи и той имаше вина. А може би най-прав беше Юра Коротков — защо трябва да се тормози, щом тук изобщо никой не е виновен?

Във всеки случай Настя по никой начин не искаше да изостря отношенията си със следователя Олшански. Трябваше да контактува с него колкото може по-малко и колкото може по-добре да изпълнява задачите, получени от него. Още повече че знае ли човек — възможно бе историята с осиновяването да хвърли някаква светлина върху убийството на Галактионов.

Тя напъха в голям спортен сак многобройните папки и бележници и се обади на Льоша, че тръгва.

Когато слезе от автобуса близо до вкъщи, изненадана видя на спирката Чистяков.

— Какво правиш тук? — попита тя и с облекчение му подаде тежкия сак.

След едно лошо падане при всяко вдигане на тежест гърбът непоносимо я болеше. Впрочем той я болеше почти постоянно, но макар и дразнеща, болката се търпеше, позволеше ли си обаче да носи тежести, след това Настя се тръшваше на пода и тихо умираше — не можеше нито да седне, нито да стане, нито да се обърне по корем без чужда помощ.

— Посрещам те. Трябва да обсъдим нещо с тебе.

— Какво, толкова ли е спешно? Не можа ли да почакаш десет минути, докато се прибера?

— Не можах.

Льоша здраво я хвана под ръка и бавно я поведе към къщи, внимателно заобикаляйки дълбоките кални локви и хлъзгавите неравности.

— Получих хонорар, много голям хонорар — за учебника, който ми преведоха в Щатите.

— Честито — равнодушно го поздрави Настя.

Мислите й бяха заети с Галактионов и тя не можеше да разбере защо радостната новина за големия хонорар не е могла да почака до вечерята.

— Искам да те пратя на почивка. Много зле изглеждаш, уморена си, Асенка, трябва да се лекуваш, но ти не искаш да се лекуваш, затова аз искам да те пратя на някое хубаво място — с море, слънце, чист въздух, а не с този отровения, който дишаме в Москва, с вкусна и истинска храна, а не с тази гадост, която сме принудени да ядем тук.

— Как така — да ме пратиш? — чак подскочи Настя. — Ами ти? Какво, сама ли да вървя?

— Е, ако искаш, аз с удоволствие ще дойда с тебе. Просто не смеех да го предложа. Щом не искаш да се омъжиш за мен, може да не искаш и да почиваш с мен — пошегува се той. — Какво мислиш за моето предложение?

— Интересно е — сдържано отговори Настя. — Но по-добре си купи нова кола. Сърцето ми се къса, като те гледам как натикваш двуметровия си организъм в този миниатюрен москвич.

— Значи предложението ми не те заинтересува — констатира Льоша.

Настя автоматично си отбеляза, че кой знае защо, в тона му не се долавяше огорчение, но увлечена в мислите си за Галактионов, не обърна особено внимание. А трябваше.

— Има и друг вариант — спокойно продължи той. — Не отиваш на почивка, но с тези пари ти купуваме компютър с всички екстри и пакет програми. Принтери, скенери — изобщо всичко, което ти трябва за работата.

Настя се препъна и се спря. От радост чак дъхът й секна.

— Льошик, миличък, наистина ли можеш да ми купиш компютър? Льош, искаш ли да се омъжа за тебе? Ти си най-добрият човек на този свят!

— Престани! — шеговито се навъси той. — Доколкото си спомням, само преди два месеца ти ми обеща да се омъжиш за мен, ако ти направя една малка услуга. Помниш ли?

— Помня — призна си Настя.

— Значи не искаш да идеш на Хаваите, нито на Канарските острови, ако получиш вместо това компютър. Правилно ли те разбрах?

— Аха! — възторжено издиша тя, натискайки копчето на асансьора.

— Това последната ти дума ли е?

— Последната — твърдо каза Настя.

— И няма да ти дойде нов акъл?

— Абе какво приказваш! — възмути се тя. — Прекрасно ме познаваш. За мен работата наистина е по-важна и интересна от почивката.

— Е, добре. — Гласът му внезапно стана някак уморен и равнодушен. — Дано печеното ми не прегори. Би било жалко. Толкова хубави продукти съм вложил.

Той отвори вратата на апартамента и направи път на Настя. Тя веднага се тръшна на стола в антрето, опита да се наведе, за да си събуе ботушите, и със стон обхвана с ръце кръста си.

— Ах, дявол да го вземе, пак ме присви. Хем си знаех, че сакът е тежък, но се надявах да ми се размине.

— Дай да ти помогна.

Льоша се наведе над нея и внимателно свали ботушите от нейните отекли крака.

— Сама ли ще станеш или да ти помогна?

— Ще опитам сама.

Настя събра силите си и предпазливо се надигна, като се подпираше с ръце о собствените си колене. Успя да стане от стола, а след още малко време — дори да се изправи.

— Не е кой знае какво, до сутринта сигурно ще ми мине. Льошик, ще ми биеш ли една инжекцийка преди лягане?

— Разбира се. Хайде да вечеряме, че докато готвех, слюнката ми се свърши от аромати и гледки.

— Сега, само да си сваля пуловера.

Тя отвори вратата към хола, запали лампата и остана като гръмната.

— Какво е това? — попита с внезапно пресекнал глас.

— Това, което си поиска. Нали ми каза, че няма да ти дойде друг акъл — обади се от кухнята Чистяков сред звъна на чиниите.

За няколко секунди се възцари тишина, прекъсвана само от кухненски звуци. После Настя застана на вратата на кухнята. Хванала с една ръка кръста си, а с другата края на масата, тя внимателно се намести на един стол и се втренчи в Льоша.

— Какво сега? — попита той, докато режеше хляба. — Не си ли доволна? Нещо не е наред?

— Льоша, ама ти как се сети, че искам такъв компютър най-много от всичко на света, дори повече от Хаваите?

— Е де, Асенка — разсмя се той. — Спомни си от колко години те познавам, от колко години сме заедно. Щеше да е срамота да не се сетя.

Тя отново се умълча. Льоша довърши сервирането, с един поглед прецени общия вид на трапезата и най-сетне седна.

— Какво да ти налея? Вино? Или да отворя шампанското? Имаме още останало от Нова година.

— Шампанското — решително отговори тя, с което доста учуди приятеля си, той прекрасно знаеше, че тя не обича шампанско и го пие само при крайна необходимост, когато не е прилично да откаже. — Льошик — каза тихо и пое чашата със златистата напитка. — Ти наистина си най-добрият на света. Направи ми предложение, ако обичаш.

— Какво? — облещи се Чистяков и от изумление несръчно завъртя ръка и събори една празна чаша. — Уф, жалко, счупих чашата.

— Чудо голямо — все така тихо продължи Настя. — Щом ме познаваш толкова добре, че можеш със затворени очи да определиш как бих похарчила три хиляди долара, аз трябва да съм абсолютна идиотка, за да отказвам да се омъжа за теб. Льошик, вече разбрах всичко. Никой никога няма да ме познава толкова добре, колкото ти. И никой никога няма да ме приема такава, каквато съм. Ако сега ми направиш предложение, ще го приема.

— Защо не утре? — усмихна се Льоша. — Страх те е да не би до утре да се откажеш? Аз не искам прибързани решения, за които ти утре първа ще съжаляваш. И изобщо — не затова съм ти купил компютъра.

— Страх ме е да не би, утре ти да се откажеш — много сериозно каза тя. — Днешната ми задача е да те обвържа, така че утре да не можеш да ми избягаш.

— Абе ти какво, наистина ли си решила да се омъжиш за мен? Я слушай, дай да пием, че шампанското изветрява.

— Не — упорито възрази Настя, — направи ми предложение, тогава ще пием.

— Луда жено! Толкова много ли ти се иска отново да те помоля, а ти отново да ми откажеш?

— Няма да ти откажа, Льошенка, честна дума. Хайде да се оженим, а? — някак неочаквано жално произнесе тя. — Едва сега разбрах каква глупачка съм била, като не исках да се омъжа за тебе.

— Добре де, печелиш — засмя се той, но очите му останаха сериозни.

В неделя още от сутринта Настя се захвана за работа. Съжали, че почти всички донесени от службата материали бяха ръкописни, и то написани с молив, тъй че не можеше да използва новичкия компютър. Подреди на пода бележници и листове, легна по корем и започна да систематизира събраната информация, като припълзяваше от една купчинка листове до друга и прехвърляше листовете от едно на друго място.

Тази история би могла да охарактеризира Александър Галактионов като човек предпазлив, предвидлив и, общо взето, незлобив, готов да отстъпи и да уважи стеклите се обстоятелства. Би могла, ако не беше едно „но“. Големият бял справочник „Технически характеристики и методи за разпознаване на фалшиви банкноти“ бил цяла седмица преди тази случка в дома на Шитова и Александър Владимирович го бил прочел най-внимателно. А два дена преди да му върнат заема книгата изведнъж изчезнала някъде. Надежда Андреевна мислела, че Галактионов си я е прибрал, защото справочникът бил негов…

„Интересна личност е бил този Галактионов“ — разсъждаваше Настя, както лежеше на пода и подбираше записките. — Отявлен мерзавец, който може да открадне от собствената си жена и после да я утешава с цялата искреност, на която е способен. Ако ли пък тя се била опитала да го уличи, също тъй всеотдайно щял да я бие. На всичко отгоре изобщо не се е притеснявал от наклонностите си, най-малкото е смятал, че е в реда на нещата да вземе със себе си жена си, когато е отивал да продава стар катинар в кутия от скъп вносен фотоапарат. В ръцете му попада справочник за фалшиви банкноти и той моментално измисля афера, която пробутва не на някой страничен човек, а на приятел, намира фалшификатор и му поръчва фалшиви банкноти, та после за минутка да ги подмени и да накара доверчивия длъжник да плати дълга си два пъти. Хазартен човек, смятал се е за любимец на съдбата, весел, остроумен, късметлия. Двайсет години активна практика в извършване на дребни и големи подлости — и нито веднъж не са го хванали. В милицията няма нито един документ срещу него, дори катаджиите не са го глобявали. Дали е карал внимателно, дали се е усмихвал обаятелно — особено ако усмивката му е изваждала на показ захапана между зъбите банкнота.

Ако се вярва на свидетелите, напоследък късметът май напуснал Александър Владимирович. Около четири месеца преди да умре му се провалила доста крупна сделка. Това била първата му сериозна несполука през тези дълги години и Александър възприел ситуацията философски: е, не може вечно да ти върви, късметът трябва и да си почива понякога. Но когато буквално същата седмица го сполетял втори провал, той се разтревожил. Наистина ли Санка Виста се скапва? Никога не се било случвало да губи на преферанс такива огромни суми. Той никога не губел дори малки суми, изхитрявал се да побеждава партньорите си и при най-неблагоприятно раздаване на картите. Но за целта трябва да притежаваш способността да концентрираш вниманието си продължително, много дълго време — Виста открай време се славел с тази си способност. Обикновено партньорите му се уморявали по-рано, започвали да правят грешки, забравяли изиграните карти, а Виста бил неуморим — и през шестия час от играта запомнял ходовете и броял картите със същата лекота, както в началото й. Нима наистина първата му голяма загуба е ознаменувала началото на остаряването му, на загубата на памет и внимание? Та той бил само на четирийсет и три, цветуща възраст. Трябвало да докаже, че късметът все още го обича, че всичко случило се не е нищо повече от дребна неприятност, на която дори не е нужно да обръща внимание.

Той яростно се залавял за всякакви сделки, които един по-обективен съдия би нарекъл по-скоро афери, и по-често от обикновено сядал край зеленото сукно. Отначало всичко вървяло добре и той живнал, но после отново завалели несполуки. Галактионов се поукротил: ако се съди по отделни негови реплики, които си бяха спомнили свидетелите, решил да събере мислите си и да анализира причините за сполетелите го провали. При това всички като един са повтаряли, че той не е бил в депресия, не е изглеждал потиснат, а по-скоро заинтересован, като учен-ентомолог, внезапно открил на Северния полюс пеперуда. Галактионов бил все така остроумен и обаятелен, било невъзможно да му лепнеш неизтриваемото клеймо „неудачник“.

До смъртта му не го споходили никакви други неприятности. Вярно, казали свидетелите, няколко дена преди да загине настроението му рязко се подобрило и веднъж той казал в присъствието на жена си:

— Няма страшно, дори когато късметът спи, майсторлъкът е на поста си, него човек не може да пропие. А пък събуди ли се той — можете да си представите!

Явно той отново си е опитал силите и както се оказало — имал успех. Но не беше ясно следното: за всичките му отблъскващи сделки и афери задължително е знаел някой — или жена му, или любовница, или колеги от службата. Друг е въпросът, че те не разбирали доколко отвратително и противозаконно било онова, което вършел. А самият Галактионов ни най-малко не се срамувал от дейността си и никога не криел мнението си, че е грехота да не се възползваш от чуждата глупост или доверчивост и ако не го прави, ще престане да уважава себе си. Ала за последния му успех — ако изобщо го е имало, а не е плод на разпаленото въображение на Анастасия Каменская, кой знае защо, никой нищо не знае.

Интересно, защо? Какво толкова особено има в него?

Той погледна с неприязън събеседника си. Да, хората го дразнеха, но подобна формулировка беше прекалено обща. Не го дразнеха само хората от славянски тип. Докато всички останали — например азиатци, негри, кавказци, го караха да потреперва от отвращение. Не можеше да понася неправилен говор, гадеше му се дори от най-слаб акцент. Не можеше да гледа спокойно неславянски лица. Боже мой, колко само ги мразеше!

— Колко изпитания трябва да проведете? — попита го събеседникът му.

— Най-много три — отговори той, като се стараеше гласът му да не го издаде, че вътре в него всичко кипи. — След всяко изпитание — приблизително две седмици проверки, после ново изпитание, и така нататък. Всичко около шест-седем седмици. Много зависи от изпитвания материал — понякога не успяваме да съберем наведнъж нужното количество.

— Вероятно бихме могли да помогнем? — попита кавказецът.

— Не е необходимо — сухо отсече той. — Приборът е наша грижа, вашата грижа са парите. Гответе договорената сума, след месец и половина приборът ще бъде готов.

— В коя банка трябва да преведем парите?

— Бих предпочел в брой.

— Но това е много по-сложно — възрази кавказецът. — Да пренасяме такава сума през зона на военни действия… Рискът е голям.

— Това не ме интересува — студено го прекъсна той. — Вие получавате прибора, а аз — цялата сума в брой. Разбрахте ли ме? Цялата сума. В брой! — натърти.

— Но защо? — не млъкваше кавказецът. — На самия вас ще ви е трудно да ги изнесете в чужбина. А така ще си стоят в някоя швейцарска банка и ще ви чакат. Лошо ли е?

— Това не е ваша работа — злобно отвърна той. — Не смятам да заминавам за чужбина и не ми е притрябвала дрисливата ви швейцарска банка. Искам ги в брой тук. Инак няма да получите прибора.

— Е, какво да се прави, сега вие диктувате условията си — въздъхна кавказецът. — Руските войски още дълго ще се намират на наша територия. Изгубихме първия рунд, но втория искаме да спечелим. И за тази цел сме готови на всичко. Вашият прибор ни е много необходим, тъй че вие, разбира се, ще получите парите си в брой.

— Това исках да чуя — миролюбиво се усмихна той, като едва сдържаше желанието си да стисне събеседника си за гърлото и да го удуши.