Смърт заради смъртта

Трета глава

Миша Доценко седеше в кабинета на Олшански и вече кой ли час поред работеше със съпрузите Красникови, като се опитваше да им помогне да си спомнят дали не са казвали на някого, че синът им Дима не им е роден син. Самият Константин Михайлович беше отстъпил стола си на Михаил, седеше в ъгъла и с интерес наблюдаваше колко майсторски върши работата си младият оперативен работник. Миша специално задълбочено се бе занимавал с проблемите на паметта и мнемотехниката и умееше да прави това, което в криминалистиката се нарича „пробуждане на асоциативните връзки“. С други думи, ако човек има какво да си спомни и няма какво да крие, под внимателното ръководство на старши лейтенант Доценко той непременно ще си го спомни.

Олга и Павел Красникови в един глас повтаряха, че никога… по никакъв начин… на никого… и така нататък. Внезапно Миша промени тактиката.

— Защо непрекъснато ме лъжете? — попита той с невинна физиономия.

— Ние?! — възмутено възкликнаха съпрузите. — Ама вие какво приказвате! За какво ви лъжем?

— Е, ако не ме лъжете, значи неточно формулирате мислите си. Ето вие например, Олга Михайловна, отговорете ми още веднъж на въпроса: с кого през последните пет години сте обсъждали тайната на осиновяването?

— С никого — уморено повтори жената. — Вече десет пъти ви казах, че с никого.

— Е, как така? Ами Ликов? Шантажистът, който ви се е обаждал по телефона? С него сте говорили за осиновяването, нали?

— Да… вярно… — смути се Красникова. — Но аз мислех, че имате предвид…

— Разбрах какво искате да кажете — меко я прекъсна Доценко. — Но искам и вие да разберете какво имах предвид аз, като ви казах, че неточно формулирате мислите си. Сега вие, Павел Викторович. Отговорете ми и вие на същия въпрос.

— С никого не съм обсъждал въпроса за осиновяването — тържествуващо заяви той, леко засегнат, задето този симпатичен хлапак с черни очи и идеално изгладен костюм се бе оказал прав. — Дори с Ликов. По телефона с него винаги говореше Олга.

— Чудесно — широко се усмихна Миша. — А нима с Олга Михайловна, вашата съпруга, нито веднъж не сте си говорили за осиновяването?

— Но какво общо има това? — възмути се Павел. — Да не искате да кажете, че аз… че ние самите…

От вълнение и гняв той започна да заеква и все не можеше и не можеше да подбере нужните думи.

— В никакъв случай, Павел Викторович. Само искам да ви покажа, че отговаряйки на въпросите ми, вие предварително вкарвате спомените си в определени рамки. Аз ви питам „С кого?“, а вие веднага рисувате във въображението си образ на злодей в дрипи или на шпионин с тъмни очила и като не намирате такъв, смело ми отговаряте: „С никого.“ Това е неправилно. В най-лошия случай трябва да ми отговорите: „С никого, освен…“, а в най-добрия — просто да ми изброите тези „освен“. Разбрахте ли сега? Нека забравим всичко дотук и да започнем отначало. И не се опитвайте да оценявате всеки човек, за когото си спомняте, преди да ми отговорите. Позволете ми да го направя аз. И тъй, Олга Михайловна…

След няколко минути тя колебливо каза:

— Може би лекарката. Една очна лекарка. Дима е силно късоглед и когато го заведох на преглед, лекарката попита дали аз не съм късогледа. Разбрах, че трябва да отговоря не за себе си, а за Верочка, тя имаше чудесно зрение и аз смело казах, че не съм късогледа. Тогава тя попита за баща му. А аз нищо не знам за него. Тя явно забеляза, че се смутих, каза на Дима да излезе и направо ме попита: „Бащата на момчето не му ли е роден?“ Наложи се да призная, не можех да рискувам здравето на детето. Ако скриех и кажех, че баща му си му е роден баща и няма никакво късогледство, или обратното — че има, и лекарката му сложеше диагноза за някаква несъществуваща болест, можеше да изтървем истинското заболяване.

— Много добре — зарадва се Миша. — Ето виждате ли как тръгва работата, когато човек не се оковава в предварително поставени рамки. Кога се случи това?

— Преди около три години. Да, точно така, Димочка беше на дванайсет.

Миша си записа номера на поликлиниката и името на лекарката.

— Хайде да помислим още — помоли той. — Още едно малко усилие и ще приключим за днес.

Но този ден те не си спомниха нищо друго. Когато вратата се затвори след Красникови, Олшански приветливо се усмихна на Миша.

— Ей, браво на тебе, старши лейтенант, просто ти се любувах, като гледах как работиш. Ставаш за следовател, не просто за оперативен работник. Защо не си смениш квалификацията, а? Почакай десет минутки, сега ще издам постановление за изземане на медицинския картон и ще отидем в поликлиниката да си поговорим с тази очна лекарка.

След един час те вече влизаха в просторния вестибюл на детската поликлиника. За мъчителните си усилия преди обяд бяха възнаградени с обстоятелството, че лекарката Перцова, която им трябваше, беше на смяна.

— Да, Дима Красников беше мой пациент — потвърди тя и извади купчинка картончета от кутията. — Подозирах, че късогледството му може да е следствие от предразположение към диабет. Ето вижте, написала съм „диабет“ и въпросителна.

— А защо въпросителна? Не успяхте ли да изясните нещата докрай? — попита Олшански.

— Разбирате ли, диабетът много често се предава по наследство. Попитах майката, но тя отрича диабет по нейна линия — отговори Перцова, след като погледна картончето. — А въпросът с бащата остана открит, написала съм: Не разполага със сведения за бащата.

През това време Миша прелистваше медицинския картон на Дима Красников. Кой знае защо, никой от лекарите, освен очната, не бе записвал анамнеза и тук можеше да се прочете буквално същото, което им каза Перцова, докато гледаше контролното картонче: по линия на майката еди-какви си заболявания, не разполагаме със сведения за бащата.

Когато излязоха от поликлиниката, Олшански уморено помръдна рамене, не довърши движението и си остана прегърбен — ужасно се прегърбваше при ходене.

— Не уцелихме — констатира той. — Ликов съвсем определено е знаел, че и двамата родители на момчето всъщност са осиновители. А Перцова не знае това. Тя смята, че поне майката на Дима му е родна. Но не се отчайвай, старши лейтенант. Ти днес настрои мозъците на тези Красникови на правилна вълна, току-виж, спомнили си нещо. А за моето предложение си помисли. От тебе ще стане прекрасен следовател, умееш да разговаряш с хората, не си като мене. По-рано Володка Ларцев много ми помагаше в това, пробутвах му най-трудните разпити, това се казваше майстор! И ти ще станеш такъв, помни ми думата. Да имах за помощници тебе и Настася, целият престъпен свят щеше да трепери — изведнъж се разсмя той. — Слушай, ами тя защо ме отбягва? Мрази ли ме? Все по телефона се чуваме, никога не идва.

— Какво говорите, Константин Михайлович, Анастасия Павловна много ви уважава и ви цени извънредно много — като подбираше внимателно думите си, каза Доценко, притеснен вътрешно. Прекрасно знаеше, че Каменская не може да го понася, а след историята с Ларцев донякъде се и страхува от него.

Олшански се спря на кръстовището и зачака светофарът да светне зелено. Миша стоеше зад гърба на следователя и не виждаше лицето му. Внезапно Константин Михайлович се извърна и хвана ревера на модерното яке на Миша.

— Слушай, старши лейтенант, сметките ни с Каменская отдавна са чисти. Тя е умно момиче, главата й работи като часовник, а характерът й не е по-лош от моя. Ако тя смята, че в историята с Ларцев и аз имам вина — да смята така, няма да споря. Наистина имам вина. Но нямам намерение да обсъждам тази история нито с нея, нито с когото и да било другиго. Обаче за работата ще е по-добре, ако сме приятели с нея. Да престане да ме отбягва, ще й предадеш, нали?

— Ще й предам, Константин Михайлович — вече спокойно отговори Доценко. — Мисля, че тя ще се радва да го чуе. Наистина малко се страхува да общува с вас, понякога сте доста рязък.

— Виж ги ти, милите! — разсмя се Олшански. — Какви нежности, а! Обаче ти, старши лейтенант, внимателно си избираш изразите. Тя сигурно ти е казвала, че съм абсолютен простак. Казвала е, нали?

— Не е — меко се усмихна Миша, — аз на никого не позволявам да преиначава показанията, а и самият аз не го правя. Каза точно това, което ви предадох: понякога сте доста рязък.

— Човек не може да те надвие в приказките, старши лейтенант — удовлетворено каза Олшански, — наглед си сладурче, обаче зъбите ти са железни. Мисли, мисли върху предложението ми, не забравяй какво ти казах. И още нещо. Утре, на 19 януари, е Кръщение, жена ми ще пече тиганици. Ще дойдеш ли? Ще видиш моите щерки, вече са големи, но са страшно забавни.

— Неочаквана покана — отново се усмихна Миша, — но приятна. Ще направя всичко възможно, за да отменя планираното за утре.

— Това се казва висш пилотаж — много сериозно каза Константин Михайлович. — Цена нямаш, старши лейтенант. Да не би да са те обучавали в Дипломатическата академия?

— Защо решихте така?

— Е, ти пък съвсем ме вземаш за глупак — почти се обиди следователят. — Искаш ли да ти преведа това, което ми каза сега? Мамка ти, стар пръч, да не си мислиш, че утре си нямам друга работа, освен да ям тиганици с тебе? Ами че аз, какъвто съм млад и чевръст, съм си планирал вечерите за месец напред и утре ще ти кажа със съжаление в гласа, че въпреки всичките си старания, не съм успял да отложа някои от наложителните и важни задължения, които съм поел за вечерта, щом ти с кокошия си мозък не можеш сам да се сетиш, че няма да дойда да ти ям тиганиците, дори да умирам от скука и безделие, а и твоите хлапачки не са интересни за мене, какъвто съм млад и чевръст. Е, дословно ли го преведох или с литературни волности?

— Направихте превод от английски на китайски — засмя се Миша, отново притеснен вътрешно. Да, следователят Олшански не му мисли много, когато поставя хората в сложно и неудобно положение. Нищо чудно, че Анастасия Павловна не го обича и гледа да си няма работа с него.

— Защо точно от английски и именно на китайски?

— Ами защото при превод от английски на китайски обемът на текста нараства приблизително осем пъти. Английският език е много плътен, а китайският е сложен, засукан, с безброй допълнителни определения. Аз ви казах точно шестнайсет думи, а колко съдържаше преводът ви?

— Добре де, пак се измъкна — махна с ръка Олшански. — Не се излиза лесно наглава с тебе. В каква посока си?

— Ще се върна в службата, тъй че трябва да изляза на Серпуховската линия.

— Тогава да тръгнем заедно по Пръстена, аз ще сляза на „Павелецкая“, а ти ще се прехвърлиш на „Серпуховская“.

Двамата тръгнаха към зданието на метрото. Отдавна се беше мръкнало, от небето се сипеха едри парцали мокър сняг. Миша Доценко беше гологлав и белите парцали покриха с бяла шапка неговата грижливо подстригана и сресана черна коса. Олшански вървеше прегърбен, пъхнал ръцете си дълбоко в джобовете на палтото и с качулка на главата. През целия останал път те уморено мълчаха.

На другата сутрин телефонът иззвъня още преди Константин Михайлович да бе прекрачил прага на кабинета си.

— Спомних си — развълнувано му съобщи Олга Красникова. — Разговарях за това с един следовател.

— С какъв следовател? — ядоса се Олшански.

— Казва се Бакланов, Олег Николаевич Бакланов. Той водеше делото за кражбата на дънките.

Олга набързо разказа на Олшански заплетената история с дънките.

— Тогава следователят ме попита не е ли възможно момчето да страда от психическо разстройство и имали ли са нещо подобно роднините му до трето коляно. Аз честно му разказах всичко. Но, Константин Михайлович, той е следовател, не може да…

— Не може, не може — успокои жената Олшански. — И как приключи този случай?

Той зададе този въпрос проформа — мислеше вече за друго, изобщо не му беше интересно как е приключил случаят с кражбата на някакви си глупави дънки. Но отговорът го накара отново да се включи в разговора с Красникова.

— Не знам, но се надявам всичко да е наред.

— Нещо не ви разбрах — каза Олшански. — Как така не знаете и какво значи „надявате се“?

— Ами когато си взехме Димочка, попитах следователя можем ли да се надяваме да го оставят под наше поръчителство или някак другояче… Не знам какво може да се направи, само да не го пратят в изправително училище в колония. Той каза да занесем молба, служебни бележки по местоживеене, от психоневрологическия и венерологическия диспансер. За две седмици събрах всички документи и ги предадох чрез адвокат.

— Защо чрез адвокат? — заинтересува се Олшански.

— Той настоя.

— Кой „той“?

— Бакланов. Каза, че трудно ще го намерим на работното му място, а с адвокатите той често се среща в съда, така че е по-добре да му предадем документите чрез адвокат.

— И какво стана после?

— Ами нищо. Тишина. Сигурно всичко е приключило.

— Кога беше това, припомнете ми пак — помоли Константин Михайлович.

— На 12 септември.

— А кога занесохте документите?

— На 28 септември. Спомням си го точно, защото избирах ден, когато имам „прозорец“ в програмата.

— Тоест искате да кажете, че на 12 януари са се навършили 4 месеца, откак синът ви е извършил кражбата — уточни той за всеки случай. Прекалено невероятно му звучеше разказът на Красникова.

— Точно така — потвърди тя.

— И следователят не ви повика повече — нито с призовка, нито по телефона?

— Не, нито веднъж.

— А какво ви каза адвокатът?

— Отначало — че ще ни струва много скъпо, но за сметка на това той гарантира, че няма да пратят Дима в колония. А после много дълго не можех да го намеря — ту беше болен, ту в отпуск, после ми казаха, че вече не живее там и този телефон не е негов. А после аз престанах да звъня, сметнах, че всичко е приключило благополучно и дори са решили да не внасят делото в съда.

— Знаете ли какво, Олга Михайловна, съветвам ви да отидете при прокурора и да го попитате какво става с вашия случай. Може би наистина е трудно да намерите Бакланов, но районният прокурор си е винаги в кабинета. Явно вие трудно се ориентирате в тези неща и някой просто ви заблуждава. Не е възможно нещата да приключат, без вие да знаете за това. Трябва да ви поканят и да ви съобщят решението, а вие трябва да подпишете, че сте го прочели и всичко сте разбрали. На мен ми е трудно да кажа какво прави Бакланов с едно престъпление, което не бива да се разкрива. Дори не мога да предположа. Но много бих искал да зная. Впрочем почакайте — сепна се Олшански. Допреди малко той говореше и мислеше като юрист и служител на прокуратурата. Но сега у него се пробуди следователят, който водеше дело за разгласяване на тайната на едно осиновяване. Буквално предишния ден той си бе помислил, че тази тайна най-лесно би могъл да изрови служител на милицията. Щом с делото срещу Дима Красников става нещо неразбираемо, а в него има сведения за осиновяването, той в никакъв случай не бива да праща Олга при прокурора, за да не вдигне на крак обществеността и да не стресне преждевременно този Бакланов. — Никъде не отивайте — каза той. — При прокурора ще ида аз и ще науча всичко. Обадете ми се довечера по телефона.

Посещението при прокурора на района, на чиято територия преди четири месеца Дима Красников бе опитал да открадне дънки от магазина, завърши по съвсем неочакван начин. Толкова неочакван, че когато Олшански съобщи това по телефона на Миша Доценко, той начаса се втурна към кабинета на Настя.

— Анастасия Павловна, оказа се, че от следователя Бакланов са били откраднати папки с дела. Той не е можел да намери сили у себе си да съобщи за това. Защото има вина — бил е много небрежен, когато е излизал, не е заключвал кабинета си и ключът на касата му постоянно си е стоял в ключалката. Сега се тръшка, но късно.

— И какво от това? — не го разбра Настя. — Ясно, кражба. И после какво?

— Откраднати са четири дела, едно от които е на Дима Красников, а в папката има сведения за осиновяването.

— Боже, какви усложнения! — въздъхна Настя. — Значи излиза, че сведенията от откраднатото дело са попаднали у Галактионов?

— Така излиза, Анастасия Павловна.

— Той ги е откраднал, така ли?

— Възможно е — съгласи се Миша. — Защо не?

— Но за какво са му на него?! — ядосано възкликна Настя. — За какво са му потрябвали тези дела? Впрочем не, Мишенка, не съм права, говоря глупости, а вие ме слушате и мълчите, вместо да ме поправяте. Какви други дела са откраднати?

— Ето, записал съм си. Първото е на Красников, опит за кражба. Второто — нападение на Спестовна банка, групово. Третото — битово убийство и самоубийство, делото е трябвало да бъде приключено поради смърт на лицето, подлежащо на подвеждане под наказателна отговорност, буквално на следващия ден е щяло да отиде в архива. Четвъртото е за особено злостно хулиганство, член двеста и шейсети, параграф трети, виновният е установен, още малко и е щяло да бъде предадено в съда.

— Мишенка, спешно ми намерете сведения за всички лица, фигуриращи в тези дела, освен Красников, разбира се. На крадците им е трябвало само едно дело, останалите са ги взели за прикритие, от онези, които са им били подръка, нали не са можели да избират. Ако Галактионов е имал нещо общо с открадването на тези дела, тогава е ясно откъде е имал информацията за осиновяването. И тогава е ясно каква е била сполучливата афера, която е спретнал точно преди да умре. И е ясно защо на никого не е казал за това. Всичките му афери са били негово собствено дело и наглед са били напълно законни. А кражбата на наказателни дела от кабинета на следовател е вече чужда тайна, за чието разгласяване човек може плати и с живота си. Освен това си е чисто престъпление, дори на олигофрен е ясно, че в този случай не е можел да се прави на преуспяващ бизнесмен. Нека опитаме да си изясним кое точно дело от четирите е трябвало да вземе крадецът — това може да е бил и самият Галактионов. А може само да е организирал кражбата. Трябва да разберем също защо го е направил. Тоест дали е търсил собствена изгода от това наказателно дело, или просто някой го е помолил да го открадне. Но че делото на Дима Красников е било в ръцете на Галактионов — в това вече почти не се съмнявам.

— А какво се крие зад вашето скромно „почти“?

— Допускам, че кражбата може да е извършил и Ликов. И сега да стоварва всичко върху Галактионов. Защо пък не? Тъй че сега ние с вас, Мишенка, ще изтегляме нишки от трите откраднати наказателни дела и към Ликов, и към Галактионов. Все някоя ще ни свърже с единия от тях. И освен това, Мишенка, посетете Шитова. С нея е разговарял Лепьошкин, тъй че ще ви бъде трудно, трябва положението да се оправи. Но постарайте се, моля.

Надежда Шитова отначало прие Миша Доценко доста хладно.

— Надежда Андреевна — меко подзе той, — разбирам вашата мъка и ми е много неудобно да ви тормозя с разговори и спомени, когато вие преживявате такава трагедия.

— Така ли мислите? — сухо отвърна тя. — Аз пък мисля, че изобщо не ми е работа да скърбя за Саша, нямам право на това.

— Защо говорите така? Това е жестоко.

— Именно. Но точно това ми разясни в популярна форма вашият колега Игор Евгениевич Лепьошкин. Според него аз поощрявам съпружеската изневяра, докато същевременно не мога да реша собствените си семейни проблеми и окончателно да уредя своите отношения със съпруга си. Явно той смята, че печатът в паспорта вменява много задължения, дори ако съпружеските отношения отдавна са прекратени и хората живеят разделени.

— Игор Евгениевич не е искал да ви обиди.

— Нищо подобно — рязко отвърна Шитова. — Той старателно подбираше думите, от които би ме заболяло повече. Прекрасно си личеше.

— Надежда Андреевна, моля ви, нека да се върнем към разговора за Александър Владимирович. Ние може да се отнасяме към Игор Евгениевич по всякакъв начин, но трябва да признаем: той прави всичко възможно и дори невъзможното, за да разкрие престъплението и да намери убиеца на вашия приятел. Характерът му е сложен, не отричам, понякога е излишно праволинеен, но е истински професионалист. Ако той ви е толкова неприятен, мога да ви обещая, че ще се постарая да ви избавя от разговори с него. Съгласна ли сте?

— Добре — мрачно кимна Шитова. — Питайте.

Тя беше красива ярка брюнетка на двайсет и осем години и живееше в хубав двустаен апартамент. Но сега пред Миша Доценко седеше бледа, измъчена жена, все още несъвзела се след операция. За нея беше огромен удар, когато няколко дена след операцията в болницата я посетиха служители на милицията и я заразпитваха къде може да бъде намерен Галактионов. След като научиха, че той има ключове от апартамента й, те я помолиха да им даде своите ключове, а на другия ден й ги върнаха и й съобщиха, че Галактионов е бил намерен мъртъв в нейния дом. Тя изпита огромен страх и когато се прибра от болницата — навсякъде из къщи виждаше следи от влизането на външните хора, а в хола — очертани с тебешир контури на трупа, които криминалистите не бяха си направили труда да изтрият, след като бяха направили всички снимки. Надежда се страхуваше да остава сама вкъщи, особено нощем — мисълта, че мъртвият Саша е лежал тук няколко дена, не й даваше мира.

Следоперационният шев зарастваше трудно, болеше я, тя ходеше с усилия, но все пак отиде в прокуратурата, когато Лепьошкин я извика — не се оправда, че е болна. От следователя си тръгна оскърбена, преглъщайки сълзите си и отнасяйки в душата си омраза към цялата правоохранителна система. Почти три седмици никой не я обезпокои и ето че сега довтаса този симпатичен черноок младеж, който все пак успя да разтопи леда и да я накара да проговори.

— Познавали сте се с Александър Владимирович от…

— Почти година — подсказа му тя.

— Интересуват ме хората, с които той ви е запознавал или които просто сте виждали с него, дори да не ви е запознавал с тях. Особено през последните три седмици преди гибелта му.

— Странно поставяте въпроса — каза Шитова и по-плътно се загърна в топлия халат. Зле зарастващият шев не й позволяваше да носи тесни панталони и поли, с каквито беше свикнала.

— Защо да е странно?

— Лепьошкин ме попита само за онези, които познавам. Когато се опитвах да му обрисувам хора, с които Саша не ме е запознавал, следователят ме прекъсваше и казваше, че моите разсъждения не го интересуват.

„Ах, по дяволите, колко се е издънил този човек! — ядосано си помисли Михаил. — Нима емоциите понякога вземат връх дотолкова, че можеш да забравиш не само за елементарното приличие, но и за интересите на следствието?“

— На онзи етап от следствието наистина е било по-важно да се разбере кои хора познавате по име — започна той да защитава следователя, — за да проверим първо тях. Сега дойде момент, когато трябва да установим и потърсим други хора. Много разчитам на вашата помощ, Надежда Андреевна. Вие сте били най-близкият човек на Галактионов и дори той да е имал познанства, който е предпочитал да крие, на вас по-скоро би се доверил.

Шитова определено омекна. Миша ясно й даде да разбере, че признава правото й да се смята за „неофициална съпруга“, и това много се различаваше от приказките на Лепьошкин. Ако сега я попитаха дали е обичала Галактионов, тя, разбира се, би отговорила утвърдително. Всеки разбира и чувства любовта посвоему, смяташе тя — за нея любовта означаваше леко и радостно съществуване до мъж, който може и иска да угажда на прищевките й, били те престижен курорт или поредна нова дрешка, посещение на премиера на нашумял филм или ремонт на апартамента с някакви невероятни екстри.

Тя не познаваше чак толкова много приятели на Саша. Някои от тях редовно идваха в дома й по покана на самия Галактионов, с други се срещаха по ресторанти на банкети или на скромни делови вечери, а трети съществуваха, за да им правят услуги: носеха продукти, организираха ремонт, помагаха при поддръжката на колата, ходеха до касата да купуват билети за самолет. Той наистина не криеше отношенията си с тези хора, разликата беше само, че първите й представяше с името, фамилията и дори длъжността, другите наричаше стари приятели и споменаваше само малките им имена, а за третите имаше прякори или просто им подвикваше на „ти“. И само веднъж…

… Това се случи около седмица преди смъртта му, точно в деня, когато тя влезе в болница. В службата получи силен кръвоизлив, помоли да я освободят и се прибра около три часа следобед. Щом влезе в апартамента, разбра, че е дошъл Саша, и то не сам. До неговото яке висеше нечие палто. Още се събличаше, когато Галактионов излезе в антрето и плътно затвори вратата към хола.

— Защо толкова рано? — попита той и кой знае защо, гласът му звучеше недоволно.

— Не съм добре, помолих да ме пуснат по-рано. А кой ти е дошъл на гости?

— Не го познаваш — отвърна й неопределено. — Имаме сериозен разговор, не влизай при нас и не ни пречи.

Такова нещо се случваше за пръв път и Шитова се почувства засегната, но не го показа, още повече че внезапният кръвоизлив я тревожеше много повече.

— Да ви направя кафе? — предложи тя.

— Няма нужда. Той скоро ще си тръгне.

Саша се върна в хола и отново плътно затвори вратата зад себе си. Надежда така и не видя неговия гостенин.

Тя отиде в спалнята, съблече официалния си костюм, облече пеньоара и полегна на кревата. След някое време реши да пийне чай, стана и тогава силно й се зави свят. Чувстваше се все по-зле и отново седна на леглото, после, като събра последните си сили, извика:

— Саша…

Струваше й се, че умира. В спалнята се втурна Галактионов. Явно е изглеждала много зле, защото той здравата се уплаши.

— Какво има, Надюша? Какво да ти дам? Валидол? Валокордин?

Тя нищо не можеше да отговори, само стенеше. Никога не беше й се случвало нещо подобно и не знаеше какво представлява сърдечният пристъп. Саша също нямаше здравословни проблеми, ето защо вкъщи не държаха лекарства за сърце.

— Надюша! — уплашено викаше той. — Хайде, кажи ми как да ти помогна, аз не знам…

Галактионов изскочи от спалнята и се върна с гостенина си. Надежда лежеше със затворени очи, чувстваше се много зле и когато усети нечия ръка на китката си, не отвори очи.

— Защо си е тръгнала от работа? — чу Шитова непознат мъжки глас. — Какво я е заболяло?

— Не знам — отвърна Саша. — Каза, че се е почувствала зле, но какво конкретно… не ми каза.

— Възможно ли е да е бременна?

— Май че не. Имаше някакви проблеми, отиде на лекар и той й каза, че не е бременна.

— Надя, чувате ли ме? — обърна се към нея непознатият. — Във връзка с какво ходихте на лекар? Подозирали сте, че сте бременна… или?

Тя с усилие отвори очи и веднага отново ги затвори. Дразнеше я дори слабата светлина на угасващия зимен ден. Почти не видя мъжа, пък и не й беше до това.

— Трябва да извикаме „Бърза помощ“ — каза той. — Струва ми се, че имате извънматочна бременност. Трябва спешно да влезете в болница. Александър, извикайте „Бърза помощ“, бързо, бързо, не стойте като мумия.

— Ама вие лекар ли сте? — чу тя като в просъница учудения глас на Саша.

— Не съм лекар, но там, където работя, наскоро имаше такъв случай. На една служителка й стана зле, и тогава си мислехме, че е сърцето, извикахме „Бърза помощ“, а се оказа, че било извънматочна бременност. После лекарите й казали, че още петнайсетина минути — и нямало да я докарат жива до операционната маса. Когато се спука тръба, се получава кръвоизлив в коремната кухина. Ама какво стоите, бързо на телефона!

Световъртежът постепенно отминаваше, след известно време Надежда отвори очи, но в стаята беше само Саша. После пристигна линейката и я откараха…

— Кажете ми, Надежда Андреевна, Галактионов посети ли ви в болницата?

— Не.

— Това не ви ли учуди?

— Общо взето, не. Саша не обичаше болниците, дразнеше се, когато гледаше болни хора. Пък и да идва в гинекологията е някак си… Ами не знам. Разбирате ли ме?

— Естествено, естествено. Значи за последен път сте видели Александър Владимирович, когато ви взеха с линейката?

— Да… — Очите й се напълниха със сълзи, но тя бързо се овладя. — Извинявайте.

— Хайде сега да се опитаме да си спомним всичко възможно за онзи гостенин.

— Но аз изобщо не си го спомням. Видях го само за половин секунда.

— Е, това е напълно достатъчно — усмихна се Миша. — Да започнем с палтото.

— Ама моля ви се, откъде ще го помня! Не обърнах внимание.

— Да, но ми казахте, че когато сте се прибрали, веднага сте забелязали, че Саша не е сам. Какво си помислихте в онзи момент?

— Че си е дошъл и е довел някой приятел. Какво друго?

— Надежда Андреевна, не се стараете достатъчно — шеговито поклати глава Доценко. — Аз, когато се прибирам и виждам на закачалката в антрето дамско палто, си казвам: Мама има гостенка, защото това палто не е маминото. Но не е дошла сестра ми, защото нейното палто е сиво, а това е светлосиньо. Светлосиньо палто има приятелката й от съседния блок, но то е малко по-друго, с кожена яка. А това палто ми е съвсем непознато. Разбира се, мислите ми, преразказани устно, изглеждат продължителни, но всъщност процесът на разпознаването е мигновен. Хайде да се опитаме да установим как е преминал у вас този процес тогава? Разбирате ли какво искам да постигна?

— Ами горе-долу… — колебливо отговори Шитова. — Влязох, видях якето на Саша, а до него — едно палто, й си помислих, че не е Гоша, защото Гоша ходи с късо кожухче.

— А защо първо си помислихте за Гоша?

— Защото когато Саша идваше вкъщи през деня, винаги водеше Гоша. Гоша е юрист и Саша ми е казвал, че двамата трябва да поседят на спокойствие и да прегледат договорите.

— Гоша — това е Саркисов, началникът на юридическия отдел на банката, така ли?

— Да.

— Много добре. Какво си помислихте после?

— Май за… Просто не знам. Много добре си спомням, че си мислех за рождения си ден.

— И какво си помислихте за рождения си ден?

— Господи, какво значение има това? Помислих си, че Саша сигурно е забравил за обещанието си да дойде на рождения ми ден.

— И защо си помислихте точно това?

— Защото когато вземаше участие в празниците вкъщи, той винаги предварително уреждаше Стасик да докара продуктите и напитките.

— Значи като гледахте чуждото палто, веднага разбрахте, че гостенинът не е Стасик?

— Ами разбира се, палтото на Стасик е черно, а онова беше сиво.

— Видяхте ли, Надежда Андреевна, а ме уверявахте, че не си спомняте цвета на палтото.

— Ау! — изненада се тя. — Колко хитро го направихте! Дори не забелязах как си го спомних. Вярно, вярно, определено беше сиво.

— Да продължим — удовлетворено кимна Миша. — Този човек негър ли беше?

— Защо пък негър? — Тя буквално се задави от изумление. — Как можа да ви хрумне?

— Защо, не беше ли? — хитро се усмихна Миша.

— Не, разбира се. Беше обикновен човек, европейски тип.

— А сега аз ще ви попитам: Как можа да ви хрумне? Как определихте, че е бил европейски тип?

— Не ви разбирам. — Тя сви рамене. — Европейски беше и толкоз.

— А защо не кавказки?

— Не беше мургав, нито брюнет… Ами право да ви кажа, не знам как да ви го обясня.

— Виждате ли, Надежда Андреевна, прекрасно си спомняте, че не е бил мургав или брюнет. Знаете ли кое ви затруднява? Предварително сте си внушили, че не помните нищо, абсолютно нищо, и така сама сте блокирали механизма на припомнянето. Ако един човек смята, че не може да свири на цигулка, на него и през ум не му минава да вземе лъка и да се опита да изсвири нещо, нали? Не мога, казва, и точка. Така е и с вас сега. Смятате, че не си спомняте, затова е безсмислено да се мъчите. А се оказа, че все пак помните някои неща.

Доценко използва всичките си умения, но за съжаление портретът на тайнствения гостенин си остана смътен и неопределен. Пък и можеше ли да се очаква една полуприпаднала жена да е запомнила добре и да е в състояние да опише човек, когото е видяла само за няколко мига? Миша успя да установи, че човекът е бил на възраст приблизително между четирийсет и пет и петдесет годишен, среден на ръст, с тъмноруса, леко прошарена коса, без брада и мустаци, без очила, без акцент в говора. Практически никакви особени белези, всичко „без“. Иди, че го търси из многомилионната Москва. Ами ако не е и в Москва? Никаква надежда…

„Едно от четирите, едно от четирите“ — повтаряше си Настя Каменская над подредените на бюрото й четири справки за откраднатите наказателни дела. За крадеца е представлявало интерес само едно от тези четири, останалите са изпълнявали ролята на димка. Но кое от тях?

Делото за опита за кражба на дънки, извършен от Дима Красников? Глупости. В делото не фигурира никой, освен самия Дима. Там няма и не може да има нищо интересно. Впрочем сведенията за осиновяването… Да са го откраднали заради тях? Това би могло да има смисъл, ако ставаше дума за милиардер, от когото да измъкнат повече пари. И естествено в този случай не биха дали сведенията ей така, даром, на някакъв си майстор от автосервиз в отговор на молбата му за пари назаем. Има и друго: в този случай инициатор на кражбата трябва да е бил следователят Бакланов, защото само той е знаел, че в папката има такива сведения. Но тогава конструкцията става прекалено тромава. Защо да крадеш едно дело, за да получиш сведенията от него, щом можеш просто да ги научиш от следователя? Ама не бил искал да ги каже? Но че ги има — това е казал? Значи, така или иначе, е разгласил тайната. Но тогава е трябвало да каже и друго: от едно учителско семейство не могат да се измъкнат много пари. Изобщо — хилава версия. Още повече че човекът, проявил в разговора със следователя интерес към сведенията от делото на Дима Красников и „издал се“ по този начин, не може да разчита, че няма да бъде сред заподозрените, когато кражбата на делата се разкрие.

Злостното хулиганство. Там няма какво да се разкрива, престъпникът е бил задържан на местопроизшествието, както и в случая с Красников. Виновният е известен, до службата му вече е било изпратено писмо, тъй че да краде делото, за да скрие факта, че е подведен под отговорност, е безполезно. За какво друго може да бъде нужно едно дело за хулиганство? За да се избегне затворът? И това е глупаво. В едно дело за хулиганство обикновено няма документи, съществуващи в един екземпляр или които е невъзможно да се възстановят. Има протокол, съставен от патрулно-постовата служба при задържането, има свидетели.

Битовото убийство и последвалото самоубийство на виновния. Ето тук определено няма какво да се търси. Съпруг в пристъп на ярост заклал младата си красива съпруга, бил задържан, благодарение на ходатайство от местоработата му (твърде уважавано учреждение) и с подкрепата на прокурора бил пуснат под гаранция и на следващия ден се обесил в дома си. Единственият човек, заинтересован от делото, се е самоубил. Вярно, всичко може да се окаже не толкова просто, ако допуснем, че друг е извършил убийството. Тогава от кражбата може да е заинтересован истинският убиец. Но, от друга страна, за какво ще му е? Несправедливо обвиненият е мъртъв, престъплението е приписано на него, защо да се тревожи напразно!

Груповото нападение на Спестовната банка с цел обир. Тук всичко е наопаки: престъплението не е разкрито, виновните не са известни, какъв е смисълът тогава да се краде дело, в което няма нищо? Или все пак има? Може би в делото има изобличаваща престъпниците или опасна за тях информация, а следователят още не е проумял това? Изглежда, груповият опит за обир може да се смята за най-перспективен от гледна точка на възможните мотиви за кражба на наказателното дело.

Настя въздъхна, извади два чисти листа хартия, на единия написа: „Опитът за обир. Да изтръгна от следователя всичко, което може да си спомня от материалите и информацията“, а на другия: „Убийство и самоубийство. Няма ли основания да подозираме, че убийството е извършено не от човека, който се е самоубил?“

Тя вдигна телефонната слушалка и се обади на Олшански.

— Константин Михайлович, Каменская е, добър ден.

— Добър ден, Каменская — чу се в отговор неговото тенорче. — С какво ще ме зарадваш?

— Възбудихте ли дело за немарливост срещу следователя Бакланов във връзка с кражбата?

— То се знае. За кръв ли жадуваш?

— Не, искам да предложа нещо. Може ли?

— Давай! — великодушно разреши Олшански.

— Преди всичко трябва да се съсредоточим върху груповия опит за обир. Разпитайте, ако обичате, Бакланов за всичко, което е фигурирало в откраднатото дело. Необходимо е той да си спомни колкото може повече подробности и дреболии.

— Правилно разсъждаваш — съгласи се следователят. — Мислиш, че този страхлив глупак е пропуснал нещо?

— Именно.

— Готово. Изпрати ми онова твоето, черноокото момче, да проведем разпита заедно.

— Миша Доценко ли? За какво ви е?

— Защото хубаво разпитва, нека поработи, а аз ще поседя в ъгълчето, ще се поуча.

— Шегувате ли се? — ядосано попита Настя. Тя не понасяше да я иронизират, още повече когато не разбираше каква е причината за това. Миша наистина работи добре, защо трябва да се подиграват с младежа? Ако не е свършил нещо както трябва, покажи му, поправи го, обясни му като човек, вместо да правиш цирк насред колхозна нива.

— Нищо подобно — много сериозно отговори Константин Михайлович. — По-рано Володка Ларцев измисляше вместо мене всички психологически хитрости. А сега без него съм като без ръце. Принуден съм сам да се уча как да се ровя в чуждите мозъци. Обаче ти си лошо момиче, Каменская. И отношението ти към мен е лошо.

— Не сте прав, Константин Михайлович, отношението ми към вас е нормално. Грехота е да се оплаквате. А че съм лошо момиче — това е вярно, само че не проявявам лошотията си спрямо вас.

— Да бе, да — разсмя се в слушалката следователят. — Да можеше да си чуеш гласа отстрани, когато ме попита дали не се шегувам! Помисли си, че искам да обидя момчето, нали? В гласа ти звучеше цялата световна омраза, само глух не би я чул. Добре де, не ти се сърдя. Та какво, ще изпратиш ли Михаил?

— Ще го изпратя — сдържано отговори Настя. Чувстваше се неловко.

След като изпрати Миша Доценко в прокуратурата, тя с усилие се наведе, обу си ботушите и започна да прибира в чантата си многобройните листчета, пълни с разбираеми само за нея самата знаци и завъртулки. Нека Олшански и Миша разработват версията за груповия опит за обир, а тя ще се заеме с битовото убийство. Може служителите от милицията, които са участвали в работата по това дело, да й разкажат нещо интересно.