Смърт заради смъртта

Седма глава

— Засега не успяхме — констатира Настя, след като изслуша доклада на Миша Доценко, който бе наблюдавал отстрани срещата на петимата служители на Института с Надежда Шитова. Нещо повече, той дори бе заснел петимата с камера и всички току-що най-внимателно, кадър по кадър, бяха изгледали целия запис. Не, никой от петимата не се бе издал. — Обнадеждаващ резултат — изхъмка тя и прибра касетата със записа в сейфа. — Или ние с вас сме абсолютни дебили и действаме неправилно, като търсим не когото трябва, или имаме насреща си силен противник. Цял час могъщ пресинг, когато Юрка ги притискаше в началническия кабинет с тази несъществуваща молба, и накрая ослепителната Шитова с нейните рози и крака — малко хора биха издържали, ако имаха какво да крият. Добре, няма да се отчайваме. Външността не ни даде нищо, Шитова не разпозна никого и никой не показа, че я познава. Молбата също излезе ялова. Един от тях със сигурност знае, че в делото не е имало никаква молба, но не се издаде. Имаме в резерв средството на престъплението — цианида, а също и възможността за познанство с Галактионов. Съществува и предсмъртното писмо на Войтович. Миша, това е за вас. А на нас с Юра ни предстои да издържим една битка от местно значение — с Лепьошкин.

След като изпрати Доценко да търси хора, видели и прочели предсмъртното писмо на Григорий Войтович, Настя отиде при началника си. Трябваше добре да се овладее, за да не прихне: вчера в същото това кресло, зад същото това бюро бе седял младият силен Коротков с мощните бицепси, лъчезарната усмивка и святкащите звезди на пагоните, а днес отново — родния пълничък Колобок. Гордеев с обикновените дрехи и необятното плешиво теме.

— Влизай, Настася — поздрави я полковникът, докато търсеше нещо сред книжата, които бяха натрупани в изобилие върху голямото бюро. — Нашето приятелче Коротков вчера май ми е задигнало любимата писалка. Търся, търся, но нещо не я намирам. Така е, като ви пускам в кабинета си — пипате, драги, пипате.

— Потърсете по-внимателно — посъветва го Настя. Тя добре си спомняше как вчера Юра бе въртял тази писалка в пръстите си, а после автоматично я бе пъхнал в джоба на китела. Днес той няма и да си спомни това, още повече че кителът отново е окачен в гардероба до по-добри времена и Юрка няма скоро да го види.

— Абе просто не знам какво става тук — продължаваше да мърмори Гордеев, докато издърпваше чекмедже след чекмедже и проверяваше съдържанието им. — Детективи, ваш’та кожа, борци срещу престъпността. Юристи ми се пишат, с висше образование. Офицери. Човек не може нищо да остави, веднага го чопват, а после се блещят, уж изненадани: Ама какво говорите, гражданино началник, не сме вземали, не сме пипали, не сме виждали, сигурно вие сте си я изяли вместо салам. Е — той рязко вдигна глава, — какво имаш да ми казваш?

— Ами това, Виктор Алексеевич, че Лепьошкин и Олшански се сраснаха.

— Как така се сраснаха?

— Като сиамски близнаци. Лепьошкин води убийството на Галактионов, Олшански — разгласяването на тайната на осиновяването, но излезе, че двете неща са куплет и припев от една и съща песен. С Лепьошкин работим официално, на Олшански помагаме тихомълком, доставяме му информация по делото на Галактионов. Нали разбирате, че така не може да продължава? Седнали сме върху буре с барут. Като делим работата си за двама различни следователи, никога няма да разкрием убийството на Галактионов. Същевременно, ако обединим работата при Лепьошкин, аз ще получа инсулт. А Миша Доценко ще стане многоженец. За да оправи гафовете на Игор Евгениевич, Михаил се принуди да омае, кажи-речи, половината Москва. Защото покойният е имал много женички и Лепьошкин е успял да обиди, че и жестоко да наскърби всяка от тях, тъй че те са отнасяли от кабинета му не само отвращението си към следователя, но и несподелена информация.

— Искаш да кажеш, че Лепьошкин е неграмотен следовател и ти не желаеш да работиш с него? — попита Гордеев, който бе прекратил безплодните си опити да намери изчезналата писалка и внимателно гледаше Настя.

— Прекрасно знаете какво искам да кажа — раздразнено отговори тя. — Лепьошкин е добър, юридически грамотен специалист, безспорно е добросъвестен, не бяга от работа, носи на натоварване. Ако не беше така, едва ли толкова години щеше успешно да води стопански дела. И ако познава особеностите на характера му предварително, всеки може да се нагоди към него и да предотврати негативните последствия. Но сега попаднахме в ситуация, при която Миша повторно обикаля всички свидетели от женски пол, Игор Евгениевич научава за това и му вдига скандал — защо го правиш, кой ти е възложил, че и кой ти е позволил и изобщо каква е тази самодейност! Нашият интелигентен Миша естествено не може да го прати на майната му и членоразделно да му обясни, че оправя собствените му бакии. А пък ако Лепьошкин, не дай си боже, научи за негласната ни помощ за Олшански, буквално ще припадне. Или ще ни удуши — и Миша, и мене… А може и да ни застреля — сега и служителите от прокуратурата имат оръжие.

— По-накратко, дете мое — навъси се Гордеев. — Какво искаш от мен? Да побързам пръв аз да удуша Лепьошкин ли? Нещо не схващам смисъла на жалбите ти.

— Искам — много тихо каза Настя Каменская — да отворите касата си и да извадите оттам онази тъничка зелена папчица. Онази, нали знаете, с белите вързалки.

Полковникът дълго мълча и я гледа, без да откъсва очи и май дори без да мига. После издума:

— Голяма си гадина, Анастасия.

И би било трудно да се каже какво повече съдържаха тези думи — учудване или възхищение.

Началникът на следствения отдел при градската прокуратура разговаряше с Игор Евгениевич Лепьошкин и почти не чуваше собствените си думи.

— Но аз не разбирам — защо ми отнемате делото на Галактионов? — възмущаваше се Лепьошкин. — Какви основания имате да смятате, че няма да се справя с него? Извършена е огромна работа, разпитани са толкова хора и изведнъж вие искате да предадете делото на друг следовател!

— Вече ви обясних, че не предавам делото, а обединявам две дела за две различни престъпления, между които е установена тясна връзка. И го правя далеч не защото смятам, че сте лош следовател, а защото така е по-добре — в интерес на едно по-пълно и обективно разследване.

— Но защо не го правите наопаки? Защо не предадете на мен делото на Олшански, а отнемате моето и го давате на него? Аз ли имам някаква вина? Аз ли съм доказал некомпетентността си? Аз съм ваш подчинен и за мен е важно да разбирам от какво се ръководи началникът ми, когато взема решения. Как ще работя с вас, ако не разбирам изискванията ви?

„Не бил разбирал — тъжно си помисли началникът. — Няма нищо за разбиране. Има един грях, извършен не много отдавна, за който малко хора знаят. Но сред тези, които знаят, се оказа и този досаден Гордеев. А пък аз бях забравил, че и той знае. Попита ме не може ли при сливането на делата да предам цялата работа на Олшански. И аз, старият глупак, забравих, че трябва да внимавам с него и му отговорих нахакано: Според правилата делата ще се обединят при Лепьошкин и изобщо вие, уважаеми Виктор Алексеевич, си врете носа в чужди работи. Ние сме отделна епархия и началникът в нея съм аз. И точно тогава той ми припомни колко свято винаги съм спазвал правилата, особено веднъж, когато заради тази моя мания загина човек, едно седемнайсетгодишно момиче. Официално никой не ме обвини, но имаше един рапорт от Ларцев, в който всичко беше написано. И очевидно Гордеев и досега къта някъде този рапорт, макар че Ларцев вече май от година не работи при тях, пенсиониран е като инвалид. Народен човек е този Гордеев, не го усуква, не те заглавиква, а ти казва право куме в очите: Или днес ще нарушите идиотските си правила, а за в бъдеще няма да вземате на работа всякакви хора, или още днес ще дам на родителите на момичето вашия домашен адрес и адреса на вашата красива голяма вила. Под «всякакви хора» вероятно имаше предвид точно вас, Игор Евгениевич. С какво ли толкова сте го разгневили?“

— Аз не държа всеки да разбира от какво се ръководя при вземането на решения — хладно отговори той на Лепьошкин. — Но настоявам решенията ми да се изпълняват, а не да се обсъждат и критикуват. Ясно ли ви е, Игор Евгениевич?

— Да, ясно ми е.

Очите на Лепьошкин станаха неприятни, злобни. Но на началника на следствения отдел това му беше безразлично. По-добре да го мрази един от подчинените му следователи, отколкото родителите на момичето да получат адреса на истинския виновник за смъртта на детето им.

Настя и Юрий Коротков се занимаваха с изясняването на въпроса: откъде човек може да се сдобие с циановодородна киселина. Този въпрос се оказа едновременно и прост, и сложен. Циановодородната киселина се използва в минната промишленост, в текстилното производство, както и в галванопластиката и фотографията. Нещо повече — тя широко се използва в лабораториите. От една страна, съхраняването и наблюдението на цианида са организирани твърде строго, но, от друга — в Москва той се използва на хиляди места. Къде да го търсят?

Естествено трябва да започнат от самия Институт, реши Настя. Трябва да изяснят кой от петимата е имал достъп до цианид, кой е можел да го открадне, а може би просто да го вземе по съвсем легален път.

— Разбирате ли — обясни на Настя техникът от една лаборатория, — ако някой иска да открадне цианид, трябва да вземе цяла ампула. А при нас ампулите са под брой и когато вземем от хранилището и отворим нова ампула, това се отбелязва в дневника и се поставят подписи. Ето виждате ли, в началото на септември сме получили сто ампули. Гледаме в дневника: номерата вървят поред, от първи до двайсет и седми, ето подписите на хората, които са ги вземали за работа в лабораторни условия, а сега отваряме шкафа и броим колко ампули са останали. Ето моля, от двайсет и осми до стотен номер. Можете да ги преброите.

Настя ги преброи. После отново провери номерата. На всяка ампула беше залепено листче с номер и два подписа. Правилно, помисли си тя, това е подсигуряване за в случай че някой реши не просто да открадне, а да подмени ампулата, като пъхне в шкафа нещо наглед подобно, но безвредно. Както личи от маркировката, ампулата от жилището на Шитова е била произведена в същия завод, който е доставял цианид на Института. Но всички сто ампули си бяха налице — или в шкафа, или някой се беше подписал за всяка от тях.

— Кажете, а възможно ли е някой да се възползва от обстоятелството, че е взел ампула за работата си — да отсипе малко от вече отворената ампула? Съвсем мъничко.

— По принцип може — след като помисли малко, се съгласи техникът, — но зависи за какво ти трябва. Ако става дума веднага да го отнесеш на масата си и да го използваш — ние всички постъпваме така. Но ако е да си го занесеш вкъщи и да отровиш някого — едва ли.

— Защо?

— Цианидът е силно летлив, кипи при 20 градуса по Целзий. Бързо се разлага. Затова се съхранява в херметична опаковка. Разхерметизираш ли го, веднага започва да се превръща в поташ, тоест калиев карбонат. Спомняте ли си, всички сме чели в книгите за следвоенното време как, когато нямало сапун, хората използвали поташа за пране и миене на подове? Виждате ли колко безвреден става цианидът? Така че такъв човек би трябвало или да го използва веднага, или да открадне цяла неотваряна ампула.

— А възможно ли е служител на Института да се подпише за ампула, уж за работа, и да си я отнесе вкъщи?

— Възможно е — усмихна се техникът. — Но винаги съществува риск да те хванат при внезапна проверка. Отровни вещества се дават не на учените, а на техниците и лаборантите, които получават съответния инструктаж и имат сейфове, в които трябва да държат тези вещества. За ампулата отговаря онзи, който се е подписал за нея. И той е длъжен да я предаде обратно, след като е използвал цианида. Ето — той отвори друг дневник, — отчитане на ампулите. Пред комисия и с подписи. От двайсет и седемте са се върнали двайсет и три, четири се намират у лаборантите.

— Можем ли да проверим това сега? — с надежда попита тя.

— Защо не! — сви рамене техникът. — Да вървим.

За половин час те обиколиха четирите лаборатории, на които бяха отпуснати четирите невърнати ампули с цианид. И четирите се оказаха налице. Съвпадаше всичко: и номерата, и подписите, и дори листчето карирана хартия, лепнато върху ампулата.

Очевидно ампулата; намерена до мъртвия Галактионов, не е била от Института. Откъде е била тогава?

Настя се зае с анкетите от „Личен състав“, попълнени от хората, които подозираше. Да опитаме да потърсим източниците на цианида от друга посока.

Той гледаше гърба на Каменская, която излизаше от лабораторията, и се мъчеше да успокои сърцебиенето си. Така си и знаеше — ще се докопат до Галактионов. Инак защо изведнъж започнаха да проверяват възможностите за кражба на цианид? Но как са се досетили, че между Галактионов и Института има някаква връзка? Как? Къде е допуснал грешка?

Спокойно, каза си той, без паника. Убийството на Галактионов не е разкрито, значи милицията продължава да търси откъде е изнесен цианидът, с който е бил отровен. Търсят си хората. Търсят там, където се използва цианид. После ще отидат в някоя кожарска фабрика, после ще проверят фотоателиетата. Спокойно, всичко е нормално. Главният по делото на Войтович е онзи майор, май се казваше Коротков, а хлапачката е момиче за всичко, все си седи в ъгъла, мълчи си, слиза на пропуска да посреща гости. Може да е някаква практикантка. Съвсем младичка е. А във връзка с Галактионов са й възложили да обиколи всички учреждения, в които се използва цианид. Това е то. По какво се различава милицията от научното учреждение? По нищо, само по пагоните. При нас по една тема можеш да бъдеш ръководител на авторски колектив, по друга — научен консултант, а по пет други — съизпълнител. Всеки научен работник участва в разработката на поне пет теми. И с оперативните работници е същото: по едно дело си пешка, по друго ти възлагат нещо, дават ти някакво самостоятелно късче от работата, но така или иначе всеки детектив работи едновременно по няколко дела. Това е то и не е нужно да се изпада в паника.

Обаче браво на него, прояви голяма предвидливост — от една страна, избра за убийството на Галактионов цианид, до който всеки в техния Институт има достъп, и ако ще подозират, трябва да подозират целия Институт, а, от друга, не взе отровата от своята месторабота. Ето, точно за такъв случай не я взе. И изобщо не я взе. Отникъде. Браво, браво на него!

Още два дена отидоха за проверка на членовете на семейството, роднините и приятелите на петимата заподозрени. На Настя вече свят й се виеше, а Коротков дъх не можеше да си поеме от тичане.

Просто омагьосано дело, не можеха и не можеха да снемат подозрението от нито един от петимата, та поне малко да ограничат кръга на разработваните. Тя бе престанала да мечтае да открои като заподозрян един от петорката още след като фокусите с молбата и с Шитова излязоха безуспешни. Сега трябваше да дебне този единствен човек дълго и предпазливо, задълбочено анализирайки цялата получавана информация и постепенно отхвърляйки хората, от които подозрението пада.

Като напук се оказа, че и петимата имат възможност да намерят цианид чрез приятели или роднини. Ама защо това вечно се случва именно с дела, по които работи тя! — ядосваше се Настя, загледана в подредените пред нея листове с бележки.

Съпругата на директора на Института Николай Николаевич Алхименко беше главен инженер на огромна обувна фабрика.

Съпругът на родната сестра на научния секретар на Института Вячеслав Егорович Гусев беше бижутер и използваше цианид при изпиляването на златото.

Племенницата на началника на лабораторията Павел Николаевич Бороздин беше лаборантка в геологопроучвателен институт.

Дъщерята на научния сътрудник Генадий Иванович Лисаков беше омъжена за фотограф.

И накрая, научният сътрудник Валерий Йосифович Харламов имаше съсед, с когото понякога ходели заедно на риболов и който работеше в текстилната промишленост и имаше много познати из текстилните фабрики.

Още един ден хвръкна за обикаляне на петте учреждения и сравняване на маркировката на ампулата от жилището на Шитова и ампулите в тези учреждения. Нищо. И на петте места ампулираният цианид се получаваше от други заводи, не от онзи, от който бе „пристигнала“ отровата, убила Галактионов.

Но Настя не се отчайваше. Оставаха още много възможности за различни проверки, а несполуките я ядосваха и амбицираха още повече.

— Пак нищо — весело съобщи тя на Коротков. — Какъв престъпник ни се падна само, да пееш и да работиш. Знаеш ли, ако все пак с тебе разкрием това убийство, ще започна да уважавам себе си. Честна дума.

— Господи! — хвана се за главата Коротков. — Защо ли не вземеш по-бързо да се омъжиш! Скоро ще навършиш трийсет и пет.

— Няма да е скоро — поправи го Настя, — чак след четири месеца. Зодията ми е Близнаци, юнско създание съм аз.

— Добре де, трийсет и четири, и те между другото не са малко. Ти трябва да переш ризите на мъжа си, да готвиш манджи и да гледаш деца — и да уважаваш себе си именно за това, а не задето ще успееш да притиснеш до стената поредната гадина.

— Юра, мили, късно е да ме превъзпитаваш, разбери. Ти сам каза, че скоро ще навърша трийсет и пет. Каквато съм — такава, няма как. А и без това няма да пера ризи и да готвя манджи, ако щеш, пръсни се от праведното си негодувание. Няма и толкоз.

— Интересно, а кой ще върши това вместо тебе?

— Чистяков. Да си печели безумните хонорари в долари, да купува някаква феерична битова техника и да ме води на вечеря по ресторанти. Аз не се омъжвам, за да ставам домакиня.

— Трудно се живее с тебе, Аска — въздъхна Коротков. — Какво ще правим по-нататък?

— Ще тръгнем от обратната посока. Щом не ни пуснаха през централния вход, ще минем през задния. Ще отправим запитване до химико-фармацевтичния завод на кои предприятия доставя цианид. И ще търсим в тези предприятия следи, които да ни заведат при един от петимата учени мъже.

— Много главоболно — усъмни се Юра.

— А, не е чак толкоз — весело завъртя глава тя. — Сега ми хрумна една шантава идея…

— Кажи де! — окуражи се Коротков. — Каква?

— Не, няма да ти кажа. Ще ми се смееш. Вярно, вярно, прекалено е странна тази идея. По-добре сама да направя проверката.

— Както искаш.

Той засумтя обидено и се заприготвя да си ходи.

Привечер на другия ден пред Настя лежеше солидният списък на предприятията и учрежденията, на които химико-фармацевтичният завод № 16 доставяше ампулиран цианид. Тя набързо прегледа списъка и въздъхна тежко. Види се, шантавата идея, която тя не пожела да сподели с Коротков, е била правилна. Но ако това е така, убиецът, когото търси, може да се окаже още по-жесток и опасен, отколкото й се струваше досега. И е напълно възможно двубоят с него в крайна сметка да се окаже не въпрос на самоуважение за Анастасия Каменская, а игра на живот и смърт. Тази мисъл я уплаши.

В списъка на предприятията фигурираше бижутерийната фабрика „Елмаз“ и именно в тази фабрика работеше някой си Сетунов, приятел на покойния Галактионов.

— Юрик, хукваме по най-бързия начин да търсим Сетунов! — изкомандва Настя, след като сравни списъка на предприятията със списъка на хората, познавали Галактионов.

За някакви си минути двамата с Коротков пристигнаха в дома на Василий Сетунов. Нямаха късмет: Сетунов беше пиян. Толкова пиян, че не можеше да схване кой и защо е дошъл да го търси. Очевидно се бе запил заедно със собствената си съпруга, която също беше здраво пийнала, но все пак схващаше по-лесно и дори успяваше да говори свързано. Не можеха да ги разпитват в това състояние.

— Ето, оставям ви призовка — високо и бавно произнесе Коротков и постави листчето на видно място. — Утре, още сутринта, щом се събудите, бегом към прокуратурата, при следователя Олшански, номерът на кабинета е записан тук. Разбрахте ли всичко?

— М-м-м — закима утвърдително Сетунов, но беше очевидно, че не е разбрал нито дума.

— Разбрахме — увери ги неговата не толкова пияна съпруга. — А за какво ви трябваме? Може пък веднага да ви кажем, та да не се разкарваме утре. — Тя умолително се взираше в очите на Настя, явно я намираше по-мека и жалостива. — Питайте, ние ще ви кажем каквото знаем. Не гледайте, че сме малко т’ва, ние имаме пипе в главата… Всичко е нормално, другари милиционери…

— Да вървим! — Юра дръпна Настя за ръкава. — Сега от тях няма никаква полза. Като нищо ще ни омотаят главите.

— Жалко — въздъхна тя. — Можех да измисля нещо полезно през нощта.

— Нощем трябва да правиш любов и да спиш, а не да измисляш полезни неща — назидателно изрече Коротков. — Трябва да се разделиш с лошите си навици, щом ще започваш семеен живот.

Настя се прибра късно. И за пръв път от много години насам изведнъж си помисли колко хубаво би било сега у дома да я очакваха запалени лампи, сложена маса и Льошка. Напоследък се страхуваше да остава нощем сама. По-рано това не й се беше случвало. Започна се преди малко повече от година, именно когато стана нещастието с Володя Ларцев. Едни престъпници, които се опитваха да я уплашат, бяха подбрали ключове за апартамента й и веднага го бяха демонстрирали на Настя, като бяха оставили вратата отворена. Такъв страх, какъвто изпита през онази нощ, тя не бе изпитвала нито преди, нито след това. И започна да се страхува.

Заключи отвътре и уморено се тръшна на един стол в кухнята, замисли се мързеливо какво ли би могла да вечеря. Освен няколкото кутии месни и рибни консерви, в хладилника имаше яйца, половин шише кетчуп, майонеза, парче кашкавал, годен за употреба единствено в настърган вид. Можеше да си направи омлет с кашкавал. Или да си свари две яйца и да си направи салата от рибна консерва с майонеза. А можеше да постъпи и съвсем просто: да сложи в тигана две филии хляб и да ги наръси с настърган кашкавал. Да си свари кафе и да го изпие, като изяде филиите. Лошо ли е? Най-важното — бързо и неуморително.

Тя смля кафе, наля в джезвето вряла вода и го сложи на слаб огън. Настя обичаше кафето да е добре и бавно сварено. Извади рендето и като съдра доста кожа от ръцете си, настърга твърдия като камък кашкавал, наръси с него пържещите се в масло и леко намазани с кетчуп филии бял хляб и захлупи тигана. Прелестта на такава вечеря се състоеше в обстоятелството, че можеше да я приготви, без да става от стола. Кухнята в апартаментчето на Настя беше миниатюрна и тя специално я бе подредила така, че да може, седнала на стола, да се пресяга до хладилника, електрическата печка и окачения шкаф за съдове.

В очакване на кафето и филиите тя запали цигара, опря гръб на твърдата висока облегалка на стола и мислено се върна при убиеца на Галактионов. Ако излезе права, той е не просто по-опасен, отколкото си бе мислила. Той е много по-подъл и гаден дори от самия Галактионов. И тогава става ясно защо е трябвало да се срещнат още веднъж. На 22 декември в жилището на Шитова Галактионов му е предал откраднатите дела. По принцип тогава е трябвало да стане и плащането в брой. Защо да се срещат още веднъж? Настя предположи, че по някаква причина на 22 декември парите не са били предадени на Галактионов, но честно казано, не можеше да измисли каква е била тази причина. Този авантюрист и мошеник Санка Виста за нищо на света не би дал делата, ако не е получил парите. Свикнал да злоупотребява с доверчивостта на другите, той е гледал да не се остави да го измамят. Ами ако предположим, че след като е взел делата и е дал парите, бъдещият убиец е помолил Галактионов за още една услуга? Например да му намери цианид. Цианида, с който е решил да го отрови при следващата им среща. Ако се случи някой по-глупав следовател, може да мине за самоубийство. Нали, самият покойник е помолил някого да му намери цианид. И ампулата — ето я, тук е, никъде не се е дянала. А ако не мине за самоубийство, голяма работа, не сме примрели. Търсете убиеца. Ще му хванете опинците…

Тя се сепна от доста силната миризма на прегорял хляб. По дяволите, не може да приготви като хората дори толкова просто ядене!

Докато вадеше от тигана пържените филии и си наливаше силното ароматно кафе, Настя Каменская за кой ли вече път си помисли колко правилно бе постъпила, като се бе съгласила най-сетне да се омъжи за Чистяков. С него е спокойно, с него е уютно и безопасно, с него от нищо не те е страх. И никоя негова гозба не загаря.

Настя се изтормози от нетърпение, докато очакваше да й се обади следователят Олшански. Ами ако онзи пиян Сетунов е забравил, че вчера са го посетили хора от милицията и са му оставили призовка? Ами ако я е загубил и не знае къде и при кого да иде? Ами ако още не е изтрезнял? Още от сутринта тя на няколко пъти търси Сетунов по телефона, но никой не вдигаше.

Олшански се обади около дванайсет.

— Слушай, Каменская, какъв е тоя алкохолик, дето си ми го изпратила? — чу се в слушалката неговото тенорче. — От дъха му чак стъклата на очилата ми се изпотиха. Но си призна, че е намерил цианид за Галактионов. Две ампули. Браво на тебе, сетила си се. Как можа да ти хрумне?

— Не знам — радостно се засмя тя, — сигурно защото бяхме в безизходица. Щом не намираш връзка между отровата и убиеца, опитваш да намериш връзка между отровата и жертвата. Впрочем това не е толкова нова идея, доста е експлоатирана в световната литература.

— Е, не ме мисли за толкова невеж идиот де — заяви Константин Михайлович с обичайния си грубиянски тон. — Чел съм не по-малко книжки от тебе. Наистина има описани много случаи, когато престъпникът използва препарат, принадлежащ на жертвата. Но да помолиш жертвата да намери отрова, та после да я отровиш с нея — това вече… Все едно да накараш човека сам да си изкопае гроба или да си сложи примката на шията. Фактът, че убиецът на Галактионов е могъл да постъпи така, разбира се, не говори добре за него. Но ти, как ти се сети за това? Крехко създание, сини очички, руси косици, нежно личице, обидчива като мимоза, ти, дето всички ни жалиш и за всички ни се тревожиш! Мислиш си, че не го знам? И още как го знам. Та това се чудя — как на добро и мило момиче като тебе му хрумват такива гадни мисли и чудовищни предположения, а? За да се сети човек за това, трябва да притежава остър ум и да мрази хората, а ти ги обичаш. Или не ги обичаш, а само се преструваш?

— Константин Михайлович, напразно се мъчите да ме оскърбите — отговори тя, като се помъчи гласът й да прозвучи спокойно и да възпре клокочещата у нея ярост. — Ако сте си поставили такава цел, да смятаме, че сте я постигнали, и да започнем най-сетне да работим нормално. Не обичам мъжете, дори те да са следователи в градската прокуратура, да обсъждат външността ми, и то като употребяват умалително-ласкателни наставки. Знам защо не ме обичате и дори не ме понасяте, но не смятам да се обеся от мъка. И тъй като нито вие, нито аз възнамеряваме да напускаме работата си в най-близко исторически обозримо бъдеще, хайде да се овладеем, защото ще ни се наложи да работим заедно, и то неведнъж. Възможно ли е някак да се спогодим и да стигнем до общ знаменател или смятате, че това е невъзможно по принцип?

— Слушай, Каменская, ти май откачаш на тема самолюбие — последва невъзмутимият отговор на следователя. — Ами че аз те хваля, глупаво момиче, не разбра ли? Хваля те! Нали ти казах „браво“! Какво така подхвръкна? Е, езикът ми е такъв, би могла вече да свикнеш, не ме познаваш от един месец.

— Ами защо ми говорите като на дете… — Гласът й неочаквано пресекна и тя изхлипа.

— Защото си си дете. Голямата ми дъщеря е почти като тебе. На колко си? На двайсет и седем сигурно? Аз пък съм на четирийсет и шест, мога да ти бъда баща. Така че напразно се обиждаш.

— На трийсет и четири съм. Скоро ще навърша трийсет и пет — отговори тя, подсмърчайки.

— Я стига лъга!

— Честен кръст, Константин Михайлович, попитайте когото искате, всички знаят. Искате ли да си донеса паспорта да го видите?

— Ама ти изглеждаш като хлапачка. Да не пиеш еликсир на младостта?

— Не, гладувам и живея безгрижно. Нямам семейство, нямам деца, само работата. Това е моята тайна.

— Ей, страшна си! — искрено се възхити Олшански. — Добре, извинявай, ако има нещо. Отдавна исках да си поговорим с тебе, дори чрез Доценко опитах, но ти някак не реагираше на намеците ми. Мир?

— Мир — облекчено въздъхна тя. Слава богу, поне тази работа се уреди.

Сетунов бе намерил за Галактионов две ампули с цианид. Интересно, къде се е дянала втората? В жилището на Шитова я нямаше. В дома на Галактионов и на работното му място в банката също не намериха отрова. Къде е тогава? Въпросът беше чисто риторичен, защото отговорът беше очевиден: втората ампула с цианид е останала у убиеца. Как го беше казал Бърнард Шоу? Който е чопнал капелката, той е пречукал лелката. У когото се намери ампулата, той е убиецът.

Четирима души бяха чели предсмъртното писмо на Григорий Войтович: майка му, повиканите от нея лекар и милиционер, както и следователят Олег Николаевич Бакланов. Миша Доценко прецени, че най-добре би трябвало да си спомня писмото следователят, защото той със сигурност го е прочел неведнъж. Трябва да започне от него.

Но разговорът му със следователя не просветли твърде нещата. Той едва си спомняше текста, увери го, че от писмото нищо не можело да се разбере.

— Някакви несвързани думи — каза на Миша. — Че нали, виновен съм, но не съм виновен, вината ми е огромна, но това не е моя вина… Нещо такова.

— Помъчете се да си спомните — какво породи усещането ви, че писмото е несвързано? — търпеливо го заразпитва Доценко. — Може би в него е имало пропуснати думи и затова ви е било трудно да схванете смисъла на фразата?

— Май че не.

— Или е имало незавършени, прекъснати по средата изречения?

— Не, мисля, че нямаше такива.

— Може би в писмото е имало думи, които не сте разбрали? Специални термини, непознати за вас понятия?

— Да, нещо такова… Разбирате ли, четох го това писмо, четох го, а после изведнъж ми се стори, че е някаква безсмислица. Уж всичко беше ясно, подредено, после изведнъж — раз! — и нищо не разбирах.

„Раз! — и нищо не разбираш. Един хубав пердах ти трябва на тебе, та да запомниш какво трябва да правиш, когато от кабинета ти изчезват наказателни дела. Излиза, че във втората половина, а може би съвсем в края на писмото е имало някаква сложна фраза. Трябва да я възстановим на всяка цена.“

Втората след Бакланов беше майката на Войтович, която след двете последователни трагедии лежеше в болница. Доскоро здравата и бодра седемдесетгодишна жена сега се бе превърнала в развалина, говореше с усилие и почти не ставаше от леглото. Тя посрещна Миша напрегнато и отчуждено.

— Защо е всичко това? — попита тихо. — Изгоряло делото — какво от това? То няма да върне Гришенка. И Женечка няма да възкреси.

Беше му необходимо доста време, за да успокои старицата и да я придума да си възвърне спомена за онзи страшен ден, когато се прибрала от магазина и намерила сина си с примка на шията.

— Знаете ли какво ме учуди? Всички си мислим, че е посегнал на себе си, защото не е могъл да преживее греха си, убийството на Женечка. Но същевременно в писмото нямаше нито дума на разкаяние. Признаваше си вината, но не се разкайваше. Разбирате ли? И нито дума за греха, за възмездието, за покаянието. Само за вината. Моя е вината — не е моя вината, виновен съм — не съм виновен. А на края имаше нещо съвсем неразбираемо за безкрайността.

— Какво именно? — напрегна се Миша. — Мария Даниловна, миличка, моля ви, спомнете си, това е много важно!

— Не. — Тя поклати глава. — Точно не мога да си го спомня, а не искам да ви заблудя. Нещо за вината и безкрайността.

С лекаря и с милиционера, които са били извикани в дома на Войтович, Миша разговаря вече по друг начин. Настани и двамата пред себе си и даде на всекиго по лист хартия.

— Напишете каквото помните — каза той. — Дори да са просто отделни думи, а не свързани фрази. А сега си разменете листовете и поправете това, което е написал другият! — изкомандва, след като лекарят и милиционерът написаха по няколко думи.

Двамата отново потънаха в работа. Изведнъж лекарят вдигна глава.

— Не, не беше така — обърна се той към милиционера. — Там пишеше „не“. Не съм виновен, а Не аз съм виновен. Спомням си, че тогава си помислих: Че кой, ако не ти?

— Ха, каква е разликата? — недоумяващо попита милиционерът.

— Има разлика — поясни Доценко. — Когато човек казва: Не съм виновен, той се оправдава. Когато казва: Не аз съм виновен, той иска да каже, че е виновен някой друг и той знае кой именно. Нали така?

— Точно така — веднага се съгласи лекарят. — Същото си помислих и когато четях писмото. А освен това някъде към края имаше нещо за корени… Не, не мога да си спомня.

— Именно! — чак подскочи милиционерът. — Корените на нашата вина, се крият в безкрайността. И тогава си помислих: Виж го ти, писал е някакви безсмислици.

— Сигурен ли сте? Добре ли си спомняте тези думи?

— Да, да — потвърди лекарят, — точно това беше написано. Знаете ли, именно заради тази фраза се пораждаше усещането за неразбираемост. Отначало всичко беше последователно: не аз съм виновен, но моя е вината, че допуснах това. Приблизително така беше. А после изведнъж тази нелепа фраза за безкрайността.

— Да имате някакви предположения какво може да означава тя? — попита за всеки случай Доценко.

— Не — отговориха и двамата. — Абсолютно нелепа фраза.

Той седеше в кабинета си в службата и преглеждаше резултатите от тестовете. Добре, добре, работата върви повече от задоволително. Приборът май ще бъде готов дори по-рано от срока, който той обеща на Мерханов. Ще трябва малко да се пооправи ето тази платка, да се усили десният контур, да се намали с една трета квадратурата на повърхността А-6 и да се увеличи с една осма тази на А-2. Да, май това е всичко. Не прибор — цяло бонбонче ще стане. И размерът му е добър, в разглобен вид може да се носи в дипломатическо куфарче.

Дано Мерханов не го измами. Да вземе прибора, а да не даде парите. Как ще ги измъква после от него? Само сега, докато са заинтересовани приборът да стане, обади ли им се — веднага ще дотичат. А после иди, че ги търси. Трябва да измисли някаква хитра комбинация, да се подсигури, за да си получи парите и да не го избудалкат. Защото и те може да започнат да се правят на луди: нали, няма пари, докато не изпробваме прибора — може да си ни пробутал фалшификат. Ще трябва да тръгне с тях, да проверяват прибора в полеви условия. Но как да тръгне? Нали може и да не се върне? Кой е той за тях? Неверният…

Или да покани техен представител тук, да го вкара в Института, да му демонстрира действието на прибора в лабораторни условия, да вземе парите и да изпрати гостенина с прибора до изхода. Вярно, така е по-спокойно. Но в лабораторни условия ефектът не е толкова нагледен. Една стока трябва да се демонстрира с истинското й лице. И в случая лицето трябва да бъде човешко, а не заешко или мише.

Изведнъж се сепна, че както се бе замислил, чертаеше с молив по листа хоризонтална осморка. Математическия знак, който означава безкрайност. Отпуснал се е, непростимо се е отпуснал! Смачка листа и го хвърли в кошчето за хартия. Избърса дланите си, които моментално се бяха изпотили, пое си дъх. Имаше чувството, че за малко е щял да пипне оголена жица под напрежение и само по чудо се е дръпнал навреме.

Помисли малко, извади смачкания лист от кошчето, сложи го в металния пепелник и го изгори. Така ще е по-покоен.