Смърт заради смъртта

Първа глава

Олга Красникова ядосано тресна телефонната слушалка.

— Пак ли? — мрачно попита мъжът й.

Олга мълчаливо кимна. Ето вече две седмици някакъв човек ги тормозеше по телефона, заплашваше ги, че ако не му дадат десет хиляди долара, ще каже на сина им Дима как навремето са го осиновили.

— Стига вече, Оля, трябва да си поговорим с Дима. Не можем да крием до безкрай.

— Ама какви ги приказваш? — плесна с ръце Олга. — Как така ще му кажем? Не, по никакъв начин!

— Абе как не разбираш — ядоса се Павел Красников, — не бива да позволяваме да ни шантажират. Така ще си окачим ярем на шията за дълги години напред. Откъде ще вземем толкова пари? Ами ако продължи да иска? От къщи ще започнат да изчезват мебели, ще започнем да пестим от храна и от всичко необходимо. И как ще обясним това на момчето? Пак ще трябва да му кажем истината.

Олга тежко се отпусна на стола и се разплака.

— Но… не знам как… Той е на такава възраст… Нали виждаш колко тежко го изживява, характерът му се променя. Тази история с дънките… Как ще го приеме, ако му кажем? Паша, страх ме е. Да не му казваме, а?

— Налага се — отсече Павел. — И аз ще го направя незабавно.

Той решително излезе от кухнята, като остави жена си да плаче в самота.

Петнайсетгодишният Дима си учеше уроците в своята стая. Висок, непохватен, с дългия си, по детски тънък врат и обущата четирийсет и четвърти номер, той приличаше на щраусче. Открай време си беше кротко домашно момче — и на ти сега, тази идиотска и от странна по-странна история с дънките, които се бе опитал да открадне от един магазин. Хванали го начаса, продавачките го сграбчили за ръцете, веднага извикали милиция, съставили протокол и тикнали хлапака в килията. Олга и Павел се разтичаха, взеха пари назаем, наеха адвокат, който да измъкне момчето ако не от съдебен процес, поне от килията. Родителите дълго си блъскаха главите какво се бе случило толкова внезапно с техния кротък и послушен син. Самият Димка не можеше да обясни нищо като хората, та да го разберат. Това се бе случило преди четири месеца и оттогава Дима Красников стана още по-кротък, още по-послушен, дори сякаш започна още по-добре да се учи. Изглежда, той самият не разбираше какво го е прихванало в онзи ден…

Павел решително влезе в стаята на сина си и седна на дивана.

— Трябва да си поговорим сериозно, Дмитрий.

Момчето вдигна глава от тетрадката и боязливо погледна баща си.

— Ти сигурно не знаеш, но с майка ти си имаме неприятности — подзе Красников.

— Да не е… заради онези дънки? — плахо предположи Дима.

— Не, синко. От две седмици вече ни се обажда някакъв човек и ни изнудва за пари. Много пари, десет хиляди долара.

— Че с какво ви изнудва?! — възкликна Дима. — Да не сте някакви престъпници?!

— Как не те е срам, Дмитрий! — смъмри го Павел. — Дори не бива да си помисляш за такова нещо. Става дума за друго. Спомняш ли си, че дядо ти Михаил, бащата на майка ти, е имал брат — Борис Фьодорович? Беше много по-възрастен от дядо ти и почина, преди ти да се родиш.

— Да, разказвали сте ми. Виждал съм и снимки в албума.

— А знаеш ли, че чичо Борис, по-точно дядо Борис, имаше дъщеря, Вера?

— Да, мама ми е казвала, че тя е починала отдавна.

— Е, тя почина веднага след като роди сина си. Кръстиха го Дима.

— Като мене? — учуди се момчето.

— Не КАТО тебе. Просто ТЕБЕ.

Дима се навъси и заби поглед в учебника по физика пред себе си.

— Нищо не разбрах — издума най-сетне, без да вдига поглед към баща си.

— Майка ти почина, синко — меко каза Павел. — И ние те осиновихме. Дойде моментът да ти го кажем.

Дима отново дълго мълча, докато асимилира чутото, като се стараеше да не поглежда Павел. Мълчанието ставаше тягостно, но Красников-старши не можеше да измисли как да го прекъсне, така че да не причини на детето още по-голяма болка.

— Ами баща ми? — попита Дима. — Кой е баща ми?

— Е, какво значение има, синко — ласкаво каза Павел. — Майка ти не е била омъжена и е напълно възможно баща ти дори да не знае за съществуването ти. Ние, Красникови, сме твоите родители. Поехме те още от самото ти раждане, носиш нашето име, живеем заедно вече петнайсет години, съгласи се, че не е малко. И ти си вече достатъчно голям, за да можем да говорим с тебе открито, без да те лъжем.

— Значи изобщо не съм ви роден син? — настоятелно попита Дима.

— Глупости! — отсече Павел. — Първо, Вера беше първа братовчедка на майка ти, тъй че имаме кръвна връзка. И второ, какво значи „роден“ или „нероден“? Роден ни е човекът, когото обичаме, който ни е близък и скъп. А че ти си ни близък и скъп, че с майка ти те обичаме — в това няма никакво съмнение. Тъй че ти си ни роден син в пълния смисъл на думата. И да не ти минава през ума нещо друго.

— Добре, татко — почти шепнешком отвърна момчето.

Павел стана от дивана. Той беше добър човек, но малко сух по характер и сега се смути, защото не знаеше какво да направи по-нататък.

— Сигурно трябва да те оставя сам, за да помислиш върху това, което ти съобщих — каза той колебливо. — Ще ида при майка ти, тя много се тревожи.

Олга стоеше в кухнята с подпухнали от плач очи и нервно подсушаваше с кърпа току-що измитите чинии.

— Е, какво? — втурна се тя към мъжа си. — Каза ли му?

— Казах му.

— И той?

— Не знам. Мисли.

— Но не плаче, нали? — разтревожено попита тя.

— Мисля, че не.

— Ох, господи — простена Олга, — защо така ни наказваш? Какво лошо сме сторили? Дано сега не се затвори в себе си, дано не се отдръпне от нас, да не ни сметне за виновни.

— Какви ги приказваш! — възмути се Павел. — Защо трябва да ни смята за виновни? Каква вина може да имаме?

— Знам ли каква? — Нажалено махна с ръка. — Може ли ги разбра човек какво се върти в главите им?

Тя започна да слага масата за вечеря, извади от хладилника тигана с пърженото месо, наряза хляб. След някое време плахо каза:

— Трябва да извикаме Димка за вечеря. А мен ме е страх.

— От какво те е страх?

— Не знам. Страх ме е. Не знам как ще го погледна. Защо ти не го повикаш?

Павел сви рамене и високо извика:

— Сине! Измий си ръцете и идвай да вечеряме!

Гласът му пресекна и прозвуча някак дрезгаво и фалшиво. Не беше очаквал толкова да се развълнува и смутено се усмихна на жена си.

Чуха се припрени стъпки, Димка се шмугна в банята и оттам се чу шумът на пуснатата чешма.

— Не се притеснявай — тихичко прошепна Павел на жена си. — Всичко ще бъде наред, сигурен съм. Постъпихме правилно. Ако сега бяхме премълчали, нататък щеше да става само по-лошо, повярвай ми.

Когато момчето влезе при родителите си, по треперещите му устни личеше, че то се притеснява не по-малко от тях. Мълчаливо седна до масата и започна да се храни. Олга и Павел преглъщаха трудно. Най-сетне Олга не издържа:

— Синко, много ли си разстроен?

Димка вдигна глава от чинията и плахо погледна майка си.

— Не знам. Май че не. Гледал съм на кино как деца изпадат в истерия, когато им кажат такова нещо… и изобщо… Сигурно и аз трябва да се разплача, а?

— Какво говориш, сине, не е нужно да плачеш. Та нали нищо не се е променило! Ти си оставаш нашият син, а ние сме родителите ти. А по филмите нарочно показват разни глупости — така, да се създава напрежение.

Павел доволно се усмихна. Така си и знаеше, всичко ще мине нормално, не се е лъгал в своя Димка. И в своята Олечка не се е лъгал.

— Сега нека ни се обажда който си ще — каза бодро, — вече не може да ни уплаши, нали?

Но радостта му се оказа прибързана, защото когато отново се обади след два дена, изнудвачът просто не повярва на онова, което чу от Олга.

— Абе вие за глупак ли ме имате! — нагло се разкикоти той в слушалката. — Как пък не съм ви повярвал! Нека синът ви да се обади и лично да ми каже, че знае — тогава ще повярвам.

— Но него го няма вкъщи! — слиса се Олга, която изобщо не беше готова за подобен обрат. Пък и Димка наистина не си беше вкъщи.

— Естествено, как ще си е вкъщи! — избъбри шантажистът. — Вижте какво, мамче. Пригответе парите, времето на приказките свърши, вдругиден ви се обаждам по същото време. Всичко да е готово. Ясен ли съм?

Павел, който мълчаливо наблюдаваше как жена му води преговорите с изнудвана, внезапно избухна:

— Край! Стига! На тия нагли типове трябва да им се даде урок. Още сега отивам в милицията и подавам молба срещу него. Откога ни тормози!

— Ама моля ти се, Пашенка — опита се да го успокои жена му, — нека се обажда, нали не ни е страх от него! Ще се обажда, ще се обажда и накрая ще спре.

— Ще спре ли? Ами ако реши да изпълни заканата си? Та той не вярва, че сме казали всичко на Дима, и може да се опита да го спре някъде по улицата, за да му разкрие цялата тайна около неговото раждане. Сигурна ли си, че Димка ще приеме всичко това спокойно? Дали пък няма да налети на бой? А може и да се уплаши, да получи нервен шок? Не искам тази отрепка да пресрещне сина ми в някоя тъмна уличка.

Той изхвърча в антрето и започна бързо да се облича. Олга понечи да го спре, но внезапно проумя, че мъжът й е прав. Безспорно е прав.

В кабинета на началника на следствения отдел при градската прокуратура Константин Михайлович Олшански влизаше смело. Първо, той отдавна и добре познаваше началника си, и второ, точно толкова добре знаеше, че собственият му рязък тон, граничещ с откровена грубиянщина, му служи като сигурна защита. В прокуратурата не обичаха Олшански и гледаха да си нямат много работа с него, макар че уважаваха неговия професионализъм и юридическата му грамотност.

Природата щедро бе надарила Константин Михайлович с мъжествена красота, но той все се изхитряваше да изглежда като някой мухльо, с вечно омачкан костюм, нелъснати обувки, очила със старомодни, отдавна счупени и криво-ляво залепени рамки. Най-странното беше, че Нина, съпругата на Олшански, много се грижеше за дрехите и обувките му и сутрин изпращаше мъжа си на работа в повече от приличен вид, но още по средата на пътя му към прокуратурата всичките й старания отиваха на вятъра. Причината за това загадъчно явление не разбираха нито тя, нито самият Константин Михайлович, нито близките му приятели, а двете му дъщери, чиито глави бяха претъпкани с научна фантастика, единодушно твърдяха, че баща им имал „много специално биополе“.

Ето че и сега той стоеше в кабинета на началника на следствения отдел с оклюман и нещастен вид, но този му вид можеше да измами всекиго, само не и хората, които поне веднъж си бяха имали работа със старши следователя Олшански.

— Костя, искам да изпипаш това дело, да стане като кукличка.

С тези думи началникът подаде на Олшански тънка папчица само с няколко листа вътре.

— Какво е то? — попита Олшански, поемайки още съвсем лекото дело.

— За телефонно хулиганство и изнудване. Някакъв гражданин шантажира съпрузите Красникови и им иска пари, като се заканва да разгласи тайната за осиновяването на сина им.

— Не разбрах. — Константин Михайлович внимателно остави папчицата на бюрото, сякаш тя можеше да избухне. — Телефонното хулиганство не е по нашата част, с това трябва да се занимава милицията. Какво искаш от мене?

— Искам да разследваш случая с разгласяването на тайната на осиновяването.

Олшански отвори папката и на бърза ръка прегледа документите в нея.

— Но тук няма заявление от потърпевшите за разгласяване на тайната. Тук има само жалба за телефонно хулиганство.

— Ти пък възбуди дело за разгласяване на тайна — каза началникът. — Ти си следовател, ти решаваш.

Олшански го погледна недоверчиво.

— Можеш ли да ми обясниш защо? Какво си намислил? Как изобщо този „телефонен“ случай е попаднал при тебе?

— Абе нищо не съм намислил, Костя. Ама и ти си един, все нещо подмолно ти се привижда. Градският прокурор правил подборна проверка на санкциите, давани от районните прокурори, и случайно се натъкнал на писмо от това районно управление с молба за разрешение да се подслушват разговорите на телефонния пост в дома на гражданите Красникови във връзка със заявлението на същите, че неустановено лице системно им се обажда и ги изнудва за пари под заплахата, че ще разгласи тайната на осиновяването. И прокурорът поставя пред служителите на милицията напълно законния въпрос: А откъде въпросният хитър шантажист е научил внимателно укриваната тайна? Очевидно някой му е казал и така е разгласил тайната. А това означава член сто двайсет и четири „прим“ от нашия любим и все още неотменен от никого Наказателен кодекс. Та така.

— Неубедително — поклати глава следователят. — Питам как случаят е попаднал при тебе? Тия Красникови да не би да са познати на прокурора? Защо не е пратил случая при районния прокурор?

— Хайде сега, защо! — промърмори началникът на следствения отдел. — Защото така. Иска да получи образцово изпипано разследване, нещо като учебно пособие за младите следователи, да вземат пример от него. Само преди пет години можеше ли някой да предположи, че ще трябва да оформяме дела за обида и клевета? Ами че те се пръкваха веднъж на сто години и минаваха през съда като частни. А сега сейфовете са претъпкани с дела за защита на честта и достойнството. Естествено те не са наказателни, а граждански, но въпреки това прокуратурата трябва да ги наблюдава. А разгласяването на тайната на едно осиновяване си е наша работа и подобни случаи всеки момент ще започнат да се сипят като от рог на изобилието.

— Откъде изникна пък тази прогноза?

— От нашите аналитици, откъде другаде.

— Ти пък да не би да им вярваш? — презрително изхъмка Константин Михайлович.

— Ами… невинаги, но в случая им вярвам. С пари може да се купи всякаква информация и колкото повече пари имат хората, толкова по-често тези пари се използват именно за това. Това първо. И второ, разгласяването на тайната може да се използва като добър повод да оскубеш ответника за морални щети. Тъй че ние трябва да посрещнем всичките тези искове напълно готови, та никой адвокат или съдия да не може да ни упрекне, че не умеем да събираме доказателства и да ги оформяме правилно. Бившето КГБ много го биваше да скалъпва такива дела, когато се занимаваше с проблеми за разгласяване на държавна тайна, а ние нямаме тези навици. Искам да обмислиш цяла система за доказване по такива дела, да определиш източници на доказателства, да оформиш образцови протоколи и постановления. Затова ти възлагам случая с Красникови. Ти си най-грамотният от всички наши следователи, само ти ще свършиш всичко като хората. Имам ти доверие, Костя, разчитам на професионализма и майсторлъка ти. Знам, че няма да ме подведеш и няма да ме е срам да представя тези материали на прокурора.

— Поласкан съм от доверието — ехидно се позасмя Олшански и направи шутовски поклон. — Значи когато е да се бродират образцови дела, търсим Костя. А когато е да се даде материална помощ — на вас, Константин Михайлович, не ви се полага. Браво бе, много си те бива, дума да няма.

Началникът се смръщи притеснено.

— Хайде стига де, сега чак до пенсия ще ми натякваш за тази материална помощ. Хем знаеш, точно в онзи момент нашите финансисти не разполагаха с пари. Нали ти обясниха!

— Да бе, ама за твоята премия в размер на три работни заплати се намериха. Слушай, я не ме заглавиквай. Ще поема случая, ще изпълня поръчението ти, обаче не е нужно да ми се подмилкваш с твоите комплименти. Напълно достатъчно е, че си ми началник.

— Ама и ти имаш един характер, Константине! — въздъхна началникът на следствения отдел.

— Такъв си ми е характерът, друг нямам на склад, вземай каквото ти дават, че и то ще свърши! — отряза го Олшански, напускайки кабинета на началството със стиснатото под мишницата му тъничко досие.

Леонид Ликов, двайсет и осем годишен, наполовина плешив, но много къдрокос откъм другата половина, със спретнато „бирено“ коремче и щъкащи лъскави очички, се въртеше на стола пред Олшански като на тиган. Бяха го задържали преди няколко часа, когато за пореден път се бе опитвал да убеди Олга Красникова да му подари десет хиляди долара срещу обещанието да запази в тайна сведенията, вече изгубили своята ценност. И сега Константин Михайлович измъкваше от него като с ченгел отговора на въпроса от кого всъщност е получил споменатите сведения.

— Тези сведения ми даде Александър Владимирович Галактионов — съобщи със сведен поглед Ликов.

— Защо? С каква цел ви ги е съобщил? За да си поделите парите, които смятахте да получите от Красникови?

— Не — възмутено проточи Ликов. — Галактионов не е по тази част. Имам дългове, тъй че той ме посъветва как да намеря тези пари. Безкористно, между другото.

— А той самият откъде е научил за осиновяването?

— Знам ли? — отвърна Ликов с въпрос на въпроса и изразително сви рамене.

— Не сте ли го питали?

— Ами-и… не. Какво ме засяга мене? Когато се обадих за пръв път, по реакцията им разбрах, че не ме е излъгал.

— И дори не предполагате откъде може да е получил тези сведения? Спомнете си, Ликов, може би от неговите думи сте успели да разберете, че тези хора са негови познати или роднини? Хайде, помислете си хубавичко.

— Абе какво има да мисля? Казвам ви — не знам. Отидох при него да видя дали не може да ми заеме пари за три месеца, със съответната лихва, а той ми каза, че нямал благотворителен фонд и ако ми трябвали пари, можело да опитам еди-кое си телефонче, там имало родители с осиновено момче. Каза ми имената, адреса, телефона. И толкоз.

— Добре — въздъхна Олшански, — дайте ми данните на този Галактионов, ще проверя всичко, което ми пеете тука. Адреса, телефона, къде работи.

— Ама вие ги имате! — искрено се изненада Ликов.

— Какво имам? — намръщи се Олшански.

Ликов замълча, слисано загледан в следователя. Дори престана да се върти на стола.

— Д… данните… — запъна се той.

— Какви данни?

— На Г… Г… Галактионов. Нали той умря! В смисъл, убиха го.

— Какво?!

Олшански рязко свали очилата си и впери поглед в горкия Ликов. Константин Михайлович страдаше от силно късогледство и дебелите стъкла на очилата правеха очите му неизразителни за страничния наблюдател. Всъщност очите му бяха красиви, големи и тъмни, и когато нещо ядосаше следователя, яростно святкаха и буквално заковаваха събеседника му на място. Разбира се, ако Константин Михайлович не забравеше в този момент да свали очилата си.

— Повторете, моля, нещо не ви разбрах — произнесе той леденоспокойно. — И се постарайте да не заеквате.

— Александър Владимирович Галактионов беше убит преди около три седмици. Вече ме разпитваха по този повод. Нима не знаете?

— Че откъде да зная? — ядосано отвърна следователят. — Не съм ви разпитвал аз я. Вървете в килията и още веднъж си помислете какво конкретно ви каза Галактионов, когато ви насочваше към Красникови.

Той натисна копчето и извика конвоя. След това дълго седя, търкайки с пръсти носа си, после събра листовете от бюрото и напусна гостоприемното здание на следствения изолатор.

На другата сутрин пред него лежеше сведението-меморандум за наказателното дело, възбудено във връзка с откриването на трупа на гражданина А. В. Галактионов. Галактионов бил намерен в апартамента на любовницата си четири дена след като жена му съобщила за изчезването му. Към момента на намирането Галактионов бил мъртъв най-малко отпреди седмица. Любовницата му, Надежда Андреевна Шитова, през цялото това време се намирала в болницата за операция поради извънматочна бременност. Причина за смъртта — отравяне с цианид.

Александър Галактионов беше личност, крайно неудобна за разследване на убийство, тъй като кръгът на познатите му беше толкова широк, а дейностите му — толкова разнообразни, че един млад, начеващ професионалната си кариера оперативен работник би имал работа чак до пенсия, за да подбере и провери възможните версии. Първо, Галактионов работел като началник на кредитен отдел в търговска банка, „посещавана“ периодично от най-различни групировки. Второ, той бил голям женкар, при което бил доста небрежен, тъй че честичко влизал в конфликт ту със съпрузи и любовници, ту със собствената си съпруга. Трето, което май беше най-важното, бил запален картоиграч. Тъй че версиите бяха предостатъчно, което не би могло да се каже за хората, които биха тръгнали да ги проверяват.

Олшански бегло прегледа списъка на разпитаните приятели, роднини и познати на Галактионов и наистина откри сред тях името Леонид Ликов. Хитрягата изнудвач не беше го излъгал. Константин Михайлович разбра, че се е натресъл в абсолютно идиотска ситуация: щом Ликов е знаел отдавна за смъртта на Галактионов, той е можел съвсем спокойно да го посочи като източник на информацията за Красникови, основателно разчитайки, че няма да бъде възможно верността на думите му да се провери. Ако пък не бе излъгал и наистина бе получил сведенията за Дима Красников от Галактионов, Олшански трябваше отново да разпитва целия огромен кръг от познати на покойния, за да напипа нишчицата, водеща към първоизточника. Но преди да скочи в това тресавище, трябваше още веднъж да поговори с потърпевшите Красникови. Защото никой по-добре от тях не би могъл да знае кой може да е разполагал с информация за осиновяването.

Той потрепери под пронизващоледените струи вода и с удоволствие усети как се ободрява, разтривайки кожата си с грубата гъба. Избърса се с хавлиения пешкир и започна да се бръсне, чувствайки как след студения душ тялото му започва приятно да пламти. Седна да закуси в прекрасно настроение, с апетит изяде пържените яйца, двата кренвирша, пържените кубчета хляб и изпи кафето.

— Да не закъснееш? — попита жена му и погледна часовника, докато си слагаше сребърните обеци. — Вече е осем и десет.

— Днес ще поработя вкъщи, искам най-сетне да завърша статията.

— Късметлия! — въздъхна със завист жена му. — Да можех и аз да си работя вкъщи! Все вие, мъжете, се уреждате така. Добре, аз тръгвам. Ако по някое време решиш да си починеш, вземи дрехите от химическото чистене, квитанциите са на хладилника.

— Ще ги взема, ще ги взема — добродушно отвърна той. — Като изляза следобед да разходя Елмаз, ще прескоча и дотам.

След като жена му излезе, той постоя още малко в кухнята, после отиде в кабинета, извади от чантата си книжата и ги подреди на бюрото. Статията беше почти готова, оставаше само да нанесе с черен флумастер формулите и да добави два-три абзаца с основните изводи. След час и половина приключи всичко. Препечата на машината последната страница с добавените фрази, подреди страниците и ги закрепи с цветен пластмасов кламер. После дълго гледа първия лист с напечатаното с главни букви заглавие на статията, под което стояха имената на четиримата съавтори. Позасмя се, отново взе флумастера и обгради едно от имената със спретната черна рамчица. Остана доволен от работата си.

Стигнала вече почти до сградата на Главното управление на вътрешните работи в Москва на „Петровка“, Анастасия Каменская тъжно си помисли, че май няма да избегне простудата. На първата локва, в която, кой знае как, хлътна до глезените, се натъкна още пред къщи, за втори път ботушите й се напълниха с вода, когато наближаваше метрото. Ботушите й бяха съвсем нови, но въпреки това течаха. Изглежда, на фирмите производителки и през ум не им минава, че със зимните кожени ботуши хората ще ходят до коляно във вода и кал. Обувната технология определено изостава от глобалното затопляне.

По целия път в метрото Настя чувстваше отвратителното жвакане в ботушите си, но на улицата реши, че и без това по-зле не може да стане, след като краката й вече са мокри, престана да гледа тротоара и изцяло потъна в мислите си. Това безгрижие я докара дотам, че за няколкото минути, нужни да стигне от станцията на метрото „Чеховская“ до сградата на „Петровка“, хлътна в локви поне четири пъти. Сега краката й бяха не само мокри, но и премръзнали.

Влезе в кабинета, смъкна ботушите и озадачено погледна стъпалата си. Чорапогащникът беше целият подгизнал, от него бавно се стичаха и тъжно тупваха на пода капчици вода. Тя заключи отвътре, свали си дънките, после чорапогащника и мъчително се зачуди какво да прави.

Някой натисна дръжката на вратата, после почука.

— Аска, отвори, видях те как дойде. Хайде, отвори, трябва да поговорим.

Гласът беше на Юра Коротков, приятел и колега на Настя, който я бе избрал за свой любим слушател и постоянно споделяше с нея любовните си изживявания, каквито никога не му липсваха.

— Не мога — отговори тя отвътре. — Преобличам се.

— Я стига, отваряй, няма да те гледам — настояваше Коротков.

— Ще минеш и без мене — спокойно каза Настя, извади от гардеробчето униформената пола, ризата и китела с майорските пагони. Лошото беше, че трябваше да обуе обувките на бос крак, но нямаше друг изход, не беше си създала навик да носи в чантата си резервен чорапогащник.

— Хайде де, Ася — хленчеше пред вратата Коротков и настървено дърпаше дръжката. — Ще се пръсна, ако не споделя с тебе.

— Почакай една минутка де — ядоса се тя. — Изтърпял си цяла нощ, ще потърпиш още мъничко.

— Не цяла нощ — продължи да настоява Юра, — току-що научих нещо и веднага се втурнах към тебе. Във връзка с Галактионов е. Е, ще отвориш ли?

Вратата веднага се отвори. Когато ставаше дума за работа, Анастасия Каменская забравяше приличието и сега застана пред Коротков по униформена сива пола, лекомислена бяла тениска, боса и със синя риза в ръцете.

— Влизай по-бързо — прошепна тя и отново заключи. — Казвай, какво се е случило?

— Преди малко Костя Олшански се обади на Колобок във връзка с Галактионов. Бях в кабинета, чух го с ушите си.

— Олшански ли? — учуди се тя. — Той пък какво общо има? Игор Лепьошкин води делото за Галактионов. Или са променили нещо?

— Точно там е работата. Доколкото разбрах от репликите на Колобок, Костя е бил свързан с делото за Галактионов по съвсем друг повод. След половин час имаме оперативка, Колобок пак ще ни заяде за това убийство, а ти си буквално на нулата, нали вчера ми го каза! Обади се бърже на Костя, може за половин час да измъдриш нещо.

— Юрка, ти си истински приятел. Само ме е страх, че Костя ще ме прати… нали знаеш къде? Познаваш грубиянския му език. Завържи ми вратовръзката, ако обичаш.

— Я, чак сега забелязах: какво така си се издокарала с униформата?

— Ботушите ми подгизнаха, а и дънките ми са мокри почти до колената. Оставих ги да поизсъхнат — обясни тя, напъхвайки краката си в тесните, неудобни обувки.

— В лоши отношения ли си с Костя? — попита Коротков, отвори малкото прозорче и запали цигара. — Защо те е страх да му се обадиш?

— Отношенията ни са нормални, просто не обичам грубияните.

— Много си нежна, приятелко, с нашата работа трябва да не придиряме много-много.

— Той не може да ми прости за Ларцев. А и аз не мога да си простя.

— Стига де, Аска, тук никой не е виновен. И Костя прекрасно го разбира. Не се самообвинявай. Хайде, звънни му, може с общи усилия да измислим нещо за пред Колобок.

Но надеждите им почти не се оправдаха. Олшански беше високомерно коректен, не си позволяваше злобни нападки, но от това, което успяха да научат от него, не можаха да скалъпят що-годе приличен отчет за началството.

Подчинените бяха дали на полковник Виктор Алексеевич Гордеев прякора Колобок1 от най-добри чувства. Вече трийсет години никой не смееше да го подкача и прякорът, който му бяха лепнали още от младини, предаван от поколение на поколение, от пенсиониращи се на млади новаци, вече беше придобил почти заканителен смисъл: Не ме гледайте, че съм заоблен и плешив, всъщност съм оловна топка.

Той започна оперативката, както винаги — спокойно и приветливо. Ала всичките му сътрудници знаеха, че дори над някого да виси заплахата от голям скандал, Колобок никога не би го показал предварително. Той обичаше екипа си и се отнасяше с уважение към всички, понеже смяташе, че излишното, особено преждевременното късане на нерви не помага за разкриването на тежки престъпления спрямо личността.

— Нещо отдавна не съм чувал как върви работата по Битцевския парк — подзе той. — Слушам ви, Лесников.

Игор Лесников, най-красивият детектив на „Петровка“ и същевременно един от най-строгите, сериозни и задълбочени служители, започна обстойно да докладва каква работа е извършена за разкриването на серията изнасилвания, извършени за един месец в Битцевския парк. Случаят се разследваше вече четвърти месец, първоначалното търчане беше стихнало, а в такива случаи Колобок искаше отчет от подчинените си приблизително веднъж седмично. Настя внимателно слушаше Игор, като гледаше да не разпилее мислите си за убийството на Галактионов, защото и тя бе дала своята значителна лепта в работата по Битцевските изнасилвания — дълго и грижливо бе съставяла схемата, която позволи да се изведат някои закономерности при извършването на престъпленията. Имайки предвид тези закономерности, те с Игор бяха обрисували примерен портрет на престъпника, неговата психологическа, поведенческа характеристика и сега търпеливо, ден след ден, оглеждаха подробно всички възможни заподозрени. По-точно, оглеждаше ги Игор и всяка вечер носеше на Настя резултатите от работата си, а тя анализираше получената информация.

— Бавно, бавно работите — недоволно каза Гордеев. — Но като цяло насоката ми се вижда перспективна. Така, убийството на Галактионов. Кой ще докладва? Каменская?

— Позволете ми аз да докладвам, Виктор Алексеевич — обади се Коротков. — Появиха се нови обстоятелства. Кръгът на познатите на Галактионов е извънредно широк, знаете това. За три седмици бяха разпитани над седемдесет души, които можеха да дадат някаква информация за самия Галактионов и за възможните причини за убийството му. Само преди три дена ние смятахме…

— Кои сте тези „вие“? — ехидно го прекъсна Колобок. — Аз? Анастасия? Николай Втори?

Юра си пое дъх, направи кратка пауза, после продължи:

— На първо място така смяташе следователят Лепьошкин и аз бях напълно съгласен с него. Затова убедих в същото и Каменская.

— Че тя няма ли си собствен ум? Добре, продължавай.

— Смятахме, че изцяло сме обхванали кръга от лица, разполагащи с информация за Галактионов. Получената от тези лица информация постоянно се дублира, повтаря се в показанията им, споменават се едни и същи факти, имена, адреси. Всички версии, предложени въз основа на събраните сведения, се проверяват, пробват се нови версии. Но вчера се получи нова информация, въз основа на която можем да смятаме, че кръгът на познатите на Галактионов не е бил обхванат напълно и че той е имал една сфера на дейност, за която никой от разпитаните не е знаел. Как е могло да стане така, че да не научим за това по-рано? Нямам готов отговор, Виктор Алексеевич. Имам само предположения, които засега не бих искал да изказвам, за да не обидя някого незаслужено.

Гордеев вдигна очи от листа, на който замислено чертаеше нещо, докато слушаше оперативния работник, и въпросително погледна Настя. „Ти в течение ли си? За какво говори той?“ — питаше погледът му. Настя едва забележимо кимна, сиреч: „Точно така, ако искате подробности — ще ви обясня после“.

— Не бива да обиждаш никого, това добре си го решил — поклати облата си плешива глава Виктор Алексеевич. — Но и не искам да ме будалкаш. Как смяташ да действате по-нататък? Как смяташ да разкриеш тази тайнствена сфера на дейност?

— Преди всичко смятам внимателно да анализираме всички налични показания, за да опитаме да извадим наяве дефектите на разпитите.

— Тоест смяташ да провериш дали не може да се измъкне нещо от онези, които вече са попаднали в полезрението ни? Искаш да се опиташ да провериш няма ли сред тези хора такива, които явно нещо премълчават. Правилно ли преведох думите ти на човешки език?

— Правилно, другарю полковник. Ние нямаме възможност да разширим кръга на проверяваните до безкрай, търсейки хора, които още от първия въпрос ще ни кажат всичко, което искаме да знаем. Смятам, че трябва да вървим по пътя на интензификацията, да се постараем по най-добрия начин да използваме наличните вече свидетели.

— Тъй.

Колобок обиколи присъстващите с тежкия си, немигащ поглед.

— Нашият уважаван колега Коротков е решил да ни организира тук малко просветно мероприятие, та дано зад словесната мъгла да скрие собствените си несполуки. Това е печално. Още по-печално е, че за толкова години работа в отдела той така и не е разбрал, че не е срамно да си признаеш несполуката. Точно както не би трябвало да е срамно да си признаеш грешка. Може и да е неприятно, но в никакъв случай не е срамно. Нещо повече — своевременното признаване на грешка или несполука ни оставя възможност да оправим нещата, а колкото по-късно го сторим, толкова по-малък е шансът да ги оправим. Повтарял съм ви това милиони пъти. Повтарял ли съм го?

Той отново обиколи с поглед всички в стаята.

— Да продължим — неочаквано кротко каза Колобок. — Всички, които работят по случая Галактионов, да останат след съвещанието.

Настя облекчено въздъхна. Ужасно й беше жал за Юрка Коротков, който доброволно бе поел удара върху себе си, но двамата точно бяха разчели хода си. Колобок трябваше да им натрие носовете, това беше справедлива във всяко отношение, макар че, разбира се, откъде можеха да знаят, че Лепьошкин не бива да се оставя насаме със свидетелки от женски пол! И че после не бива да се приема като чиста монета написаното в протоколите от разпитите на свидетелките. Още в края на първата седмица от съвместната им работа Настя бе почувствала, че с Игор Лепьошкин нещо не е наред, но си бе премълчала, смятайки, че човек, който почти двайсет години е работил в следствието, би трябвало да е развил достатъчен професионализъм, за да не смесва субективните си оценки и изживявания с фактите и доказателствата по наказателните дела. Пък и самият Гордеев — Колобок, никак не обичаше неговите детективи да се оплакват от следователите. „Ако не можете да намерите общ език с един следовател — не струвате и пукната пара като оперативни работници“ — не се уморяваше да повтаря той. Освен Настя и Коротков, с убийството на Галактионов се занимаваше и Миша Доценко и те тримата бяха разпитали колкото можаха повече хора, разкъсвайки се между това престъпление и поне десетина други. С останалите беше разговарял Лепьошкин. И ето го сега резултата… С една дума не им бе стигнал кураж, не бяха настояли на своето, когато трябваше, и сега си получиха заслуженото от Колобок. Но най-важното беше, че за половин час двамата бяха успели да съчинят сценарий, благодарение на който по време на оперативното съвещание на техния началник му просветна. Нали неслучайно той ги хока, хока, три им сол на главата и не щеш ли, мина на следващия въпрос, сякаш разговорът за Коротков и неговите несполуки изобщо не беше се състоял. И неслучайно нареди след съвещанието при него да останат Настя, Коротков и Доценко. Това означаваше, че и той си е спомнил за Лепьошкин и е разбрал, че неговите хора нямат вина. Те не си избират следователите. Именно той, началникът им, е виновен. Той трябваше навреме да се сети какво представлява Игор Евгениевич Лепьошкин и да даде на подчинените си строги инструкции, а не да чака те да си трошат главите, набирайки собствен печален опит.

Когато вратата се затвори зад последния напуснал кабинета на Гордеев оперативен работник, той рязко вдигна глава и се втренчи в Коротков:

— Какви са тия детинщини, дето ми ги въртите, а? Защо не дойдохте веднага да ми кажете, че Лепьошкин ви пречи?

— Виктор Алексеевич, вие не ни поощрявате да идваме и да се оплакваме. Колко пъти вече сте ни мъмрили, задето сме се оплакали от някой следовател! Нали точно вие вечно ни повтаряте, че следователят е номер едно и нашата задача е да изпълняваме неговите заръки, а в свободното си от основната работа време да се занимаваме със самодейност — каза Настя, докато се местеше в любимия си фотьойл в дъното на кабинета.

— Аз може всичко да съм казвал — измуча Колобок. — Може пък да съм се шегувал. С една дума ето какво, деца. Виновен съм пред вас, не обърнах внимание на явлението Лепьошкин. Отдавна го познавам, той работи в прокуратурата само от два месеца, а преди това дълги години беше в районното и в окръжното. Слава богу, по-рано не ви се е случвало да си имате работа с него, той се беше специализирал в стопанските престъпления. Когато ми казаха, че убийството на Галактионов се води от следователя Лепьошкин, трябваше веднага да ви предупредя, че се налага предварително да разпитвате лично жените свидетелки, инак ще я загазите. Не го направих и сега честно ви признавам вината си. По този въпрос толкова. Сега друго. Днес ми се обади Константин Михайлович Олшански с една донякъде странна молба. Трябват му сведения по случая с Галактионов. Господин Лепьошкин естествено не му дава. Е, той си е в правото, следствената тайна е тайна свещена. По принцип Костя би могъл сам да получи тези сведения, но това ще му отнеме сто пъти повече време, отколкото на вас тримата плюс Лепьошкин. Обяснявам причината: Олшански води дело за разгласяване на тайната на осиновяване. Някой си Ликов изнудвал осиновителите за пари под заплахата, че ще разгласи въпросната тайна. Благополучно хванат, Ликов заявил, че научил тези сведения от неотдавна убития Галактионов. Въпрос: Откъде ги е научил самият Галактионов? Него вече не можем нищо да го питаме, за съжаление. Ето защо на Костя му остава само едно: да прерови целия кръг познати на покойника, за да се опита да улови нишката, която ще го заведе при човека с прекалено дълъг език. Ако Костя сега се втурне наново да тормози роднините, приятелите и познатите на Галактионов, и то с някакви странни и съвсем различни въпроси, ще си изгуби маса сили и време, а в резултат само ще озлоби хората. За него е добре да получи списък на свидетелите и кратки характеристики на показанията им, но Лепьошкин не му дава делото. Ясна ли е молбата му?

— Ами Лепьошкин не дава делото и на нас — обади се Коротков. — Можем да дадем на Олшански само онова, което сме свършили сами, а пък за резултатите от разпитите, които е водил Лепьошкин, и хабер си нямаме. Само по нещичко оттук-оттам, колкото е благоволил да процеди през зъби.

— Деца, трябва да помогнем на Костя.

— Разбира се, Виктор Алексеевич, дума да няма, Олшански е свестен човек, с него се работи добре. Ще му помогнем. А защо той да не поеме делото за Галактионов?

— Ха, от къде на къде, моля ви се! Кой е той, че да поема дела по собствено усмотрение? За да направи това, трябва най-малкото да докаже, че убийство и разгласяване на тайната на осиновяване могат да се обединят в едно наказателно дело. Ти имаш ли основания да смяташ така? Правилно, нямаш. И аз нямам. И той няма. Второ, трябва да се докаже също, че делата трябва да се обединят именно в ръцете на Олшански, а не на Лепьошкин. Според общите правила делото за по-лекото престъпление се прикрепя към делото за по-тежкото, а не обратното. Осиновяването може да бъде отнето от Костя и дадено на този гаден Лепьошкин. Обратното е малко вероятно.

Вече излязла от кабинета на началника, Настя беше тръгнала към своя, когато я настигна високият черноок Миша Доценко, най-младият детектив в отдела по борба с тежките престъпления.

— Анастасия Павловна, може ли за момент?

— Влизайте, Мишенка.

Тя се усмихна приветливо и отвори вратата пред Миша. Той й харесваше с упорството си, с неуморимия си стремеж да научи нещата, които още не умее, с откритостта си и със своята някак детинска наивност и чистота. Той пък изпитваше трепетен респект към Каменская, обръщаше се към нея по име и бащино, с което вече три години я смущаваше и я караше да се изчервява, но категорично отказваше да мине на „ти“ и да я нарича само по име.

— Ще пиете ли кафе с мен? — попита тя и извади големия керамичен кафеник и бързовара. Не можеше да изкара без кафе и два часа и не успееше ли навреме да влее в организма си чашка от горещата силна напитка, започваше да се чувства слаба, разконцентрираше се, а очите й се затваряха.

— С удоволствие, ако може — стеснително отвърна Миша. — Анастасия Павловна, обяснете ми, моля, за Лепьошкин, не разбрах за какво говореше Виктор Алексеевич.

Миша Доценко имаше още една отличителна черта: той беше единственият служител в отдела на Гордеев, който никога не наричаше началника си Колобок — не само на глас, но дори мислено.

— Разбирате ли, Мишенка, и аз научих това едва днес сутринта. Навремето съпругата на Игор Евгениевич го напуснала, зарязала го заради красив богат любовник. Подозирам, че е имало още нещо, но вие сте млад човек й не е нужно да знаете такива гадости. Игор Евгениевич много страдал, и то очевидно толкова силно, че си е създал собствени възгледи за изневярата. Мъжът — както ергенът, така и жененият — може да прави каквото сметне за добре, но жената, изневерила на мъжа си, заслужава най-строгото порицание. Той мрази само жена си, но няма нищо против новия й съпруг. Разбрахте ли сега?

— Дотук разбрах — кимна Миша, без да откъсва от Настя внимателните си черни очи. — Водата ви кипна.

— Благодаря.

Тя се извърна към шкафчето, на което стоеше кафеникът с бързовара, извади щепсела от контакта.

— Силно ли го обичате?

— Средно.

— Захар?

— Две бучки, ако може, моля.

— Може, разбира се. — Настя сложи в неговата чашка две бучки захар. — Човек може да полудее от вашето прекалено добро възпитание, Мишенка. Не ви ли уморява? Впрочем извинявайте, това вече е грубо от моя страна. Да се върнем на Лепьошкин. Когато Игор Евгениевич трябва да разговаря с жена, която има любовник, разговорът може да се смята за провален от самото начало. Той е крайно остър, нетолерантен, неучтив дори до грубост, постоянно й дава да разбере, че тя нарушава моралните норми и изобщо няма място сред хората. Естествено практически всяка жена в подобна обстановка се затваря в себе си и си спестява всяка дума, само и само по-бързо да се отърве от този неприятен човек. А тъй като Галактионов не си е отказвал нито една възможна любовна връзка или креватно похождение, за нас е съвършено очевидно, че приятелките му представляват значителна част от всички източници на информация. Ето така днес сутринта се разбра, че пълнотата на информацията, получена от тези източници, трябва да бъде подложена на съмнение. Защото Костя Олшански добре знае какво представлява Лепьошкин и именно той ме осведоми.

— Ще ми разкажете ли това?

— Кое? — учуди се Настя.

— Което ви е казал Олшански. Аз го чух за пръв път в кабинета на Виктор Алексеевич.

— Ох, Мишенка, извинете ме, за бога! — едва сега схвана Настя. Тя наистина не бе успяла да поговори с Миша преди оперативката, а сега излизаше, че е отстранила по-младия си колега от проблема, като не му е обяснила нищо. — Разбирате ли, да стовариш вината върху покойник е грозна, но за съжаление твърде разпространена постъпка. Олшански подозира, че изнудвачът Ликов може да лъже и изобщо да не е получил сведенията от Галактионов. Това е много трудно да се провери, но Олшански е загризал това дело като куче — кокал и иска по възможност да му помогнем. Ние разполагаме, от една страна, със съпрузите Красникови, а, от друга — с Галактионов, който бил разполагал с информация за тяхната семейна тайна. И трябва да направим връзката помежду им. При това се разбрахме Константин Михайлович да ни съдейства откъм посоката на Красникови и тяхното обкръжение, а ние, на свой ред, още веднъж да анализираме кръга на познатите на Галактионов, този път от гледна точка на контакти с хора, които може да са имали нещо общо с Красникови. Схващате ли идеята?

— Сега вече я схващам — с облекчение се усмихна Доценко.

— Е, щом я схващате, да започваме. Донесете ми всичко, което имате за Галактионов, аз ще започна да го систематизирам, а вие, Мишенка, тръгвайте да търсите свидетелките, разпитвани от Лепьошкин. Някаква убедителна легенда ли ще измислите, ще ги омайвате ли, но гледайте да ги разприказвате. Нито един от хората, с които сме разговаряли, не е казал и думичка, която да ни подсети откъде Галактионов е имал сведения за осиновяването. Никой не е споменал за негови връзки нито в службите по гражданско състояние, нито в родилни домове, нито в Саратов, където е било родено и осиновено момчето. Не може да го е сънувал, нали? Определено има някой, който му е казал. Именно този „някой“ трябва да изнамерим с вас.

След като получи от Михаил бележника с неговите записки по случая Галактионов, Анастасия Каменская се заключи в кабинета, свари си още кафе, разчисти бюрото си от излишните неща и се задълбочи в списъка на хората, свързани по един или друг начин с Александър Владимирович Галактионов.

Ина Литвинова, ниска, широкоплещеста, набита, с лекота се качваше по стълбището, понесла в едната си ръка обемиста чанта, а в другата — тежка пазарска торба. Още щом отвори вратата на апартамента си, разбра — Юля си беше вкъщи.

— Котенце! — радостно я извика тя. — Прибрах се!

Никакъв отговор. Ина бързо смъкна калните си ботуши и дори без да съблече късото си кожухче, стремително се втурна в спалнята. Юля беше в леглото и четеше, дългата й светлорижава коса изглеждаше златна на фона на небесносинята калъфка, а хубавичкото й личице изразяваше недоволство и скука.

— Котенце, защо не се обаждаш? Не се чувстваш добре ли? — загрижено попита Ина.

— Добре съм — вяло проточи Юля.

— Сега ще приготвя вечерята. Искаш ли салата с раци? Купих…

— И-и — все така вяло проточи момичето. — Искам гъби, още вчера ти казах. Искам кокошка с гъби. И скариди със специален сос.

— Всичко съм купила, котенце, не се ядосвай, сега ще приготвя всичко — защура се Ина.

— Така ли? — Юля определено живна.

Да се чудиш просто — откъде у това младо момиче такава непреодолима страст към изисканата кухня. Ядеше малко, беше изключително стройна и изящна, но претенциите й по отношение на кухнята бяха наистина княжески и тя знаеше, че в сляпата си обич към нея Ина е готова на всичко, само и само да й достави удоволствие.

Ина й поднесе вечерята в леглото. Седнала в крайчеца му, тя с умиление наблюдаваше как Юля с апетит похапва едрите скариди, като ги топи в специалния сос.

— Вкусно ли е? — с надежда попита Ина.

— Нормално — с равнодушен тон отговори момичето. — Ти ми обеща, че ще отидем на Средиземно море, където в ресторантите поднасят стриди, скариди и омари. Кога ще отидем?

— Скоро, котенце. Скоро ще имаме много пари, ама наистина много. Възможно е аз да не мога да дойда с тебе, но ти ще отидеш и сама, нали?

На Ина много й се искаше да чуе в отговор съжаление за невъзможността да заминат заедно за Средиземно море. Но както впрочем и очакваше, чу съвсем друго.

— Добре де, и сама няма да се изгубя. Така дори е по-добре. Е, и кога тръгвам?

— Не мога да ти кажа точно. Мисля, че ще получа парите до два, най-много три месеца. Сега е януари, значи сигурно през май можеш да заминеш.

— Разбрахме се — развесели се Юля, — през май заминавам за Италия, при морето, да ям стриди.

Ина грижливо изми съдовете в кухнята, пребърса пода с мокър парцал. Трябваше да почиства апартамента много внимателно, защото Юля си умираше да ходи боса и по цели дни не сваляше своите бели, небесносини или розово-люлякови пеньоари — пази боже на кухненската маса да остане неизсъхнала следа от чашата кафе или от чинийката със сладко.

След като почисти, Ина влезе в банята. Свали полата и тъмната строга блузка, остана по бельо и по навик хвърли поглед към огледалото. Широки рамене, мощен торс, абсолютно никаква талия и тесни, силни бедра. Лицето й беше грозничко, възгрубо. Късо подстригана коса, тук-там рано побеляваща. Да, Ина Литвинова, не си хубавица, но това не е толкова важно. Не е нужно един мъж да бъде красив, напълно достатъчно е да е малко по-хубав от маймуна.

Докато стоеше под душа, с нежност се замисли за Юля, за нейната златиста коса и млечнобялото й тяло, полегнало върху небесносините чаршафи, и почувства приятна туптяща болка ниско в корема. Юлечка… Юленка… Котенце…