Смърт заради смъртта

Осма глава

Настя реши да прекара неделята в усвояване на компютърните програми, които ще може да използва в работата си. Льоша й беше донесъл програма с картата на Москва и тя с удоволствие се захвана за работа.

Подреди пред себе си статистическите данни за цялата предишна година, а също и собствените си аналитични сведения, които бе подготвяла за Гордеев всеки месец. Настя започна да нанася на картата точки в съответствие с местата, където бяха извършвани убийства и изнасилвания. Зелени точки — за разкритите престъпления. Червени — за неразкритите.

Тя работеше с увлечение, нанасяйки разноцветните точки по осветената на дисплея карта на Москва. Точките ставаха все повече и очите вече я боляха. Тя реши да си направи почивка и да свари кафе.

След половин час отново отиде при включения компютър и се вкамени. В дясната част на екрана, която отговаряше на Източния район на Москва, ясно се бе очертала зелена елипса, съставена от точките, обозначаващи местата, където бяха извършени разкрити престъпления. Елипсата имаше правилна форма и бе източена от североизток към югозапад.

„Сънувам — помисли си тя. — Плод на болно въображение. Просто от напрежението очите ми са уморени, затова ми се привижда какво ли не.“

Тя отново се върна в кухнята и поседя още няколко минути със затворени очи. После пак отиде при компютъра. Елипсата си беше на мястото. Нещо повече — малко по-нагоре, по същото направление, й се привидя още една елипса. Тази вече беше светлосива, като фона на картата — пространство, в което почти липсваха точки: и червени, и зелени.

„Сигурно съм грешила при въвеждането на данните — реши Настя. — Или машината е заразена от вирус. Но откъде може да се е взел? Машината е абсолютно нова, имам я от няколко дена, освен мен, никой не я е използвал.“

Включи проверката за вируси — всичко беше наред, компютърът не „боледуваше“ от нищо.

Тя изтри от картата всички нанесени точки и започна отначало. По два пъти проверяваше всеки адрес, преди да нанесе точката на картата. След три часа на територията на Източния район отново се появиха двете елипси — зелената и светлосивата. Те се докосваха с острите си краища, образувайки осморка с различно големи примки. Светлата примка беше по-дълга й по-широка, зелената — по-къса и по-тясна.

„Не може да бъде. Привижда ми се.“ — решително си каза Настя, разсъждавайки с какво би могла да се обясни загадъчната осморка. Извади друга статистическа таблица, където престъпленията бяха групирани не по принципа „разкрити-неразкрити“, а по мотиви: битови, хулигански, користни, поръчкови, сексуални. Извади на дисплея чиста карта и отново започна да нанася точки с различни цветове. Този път цветовете бяха пет. С нарастването на броя на нанесените точки Настя с ужас се убеждаваше, че в Източния район отново се появява проклетата осморка. Този път долната примка беше предимно черно-виолетова, което отговаряше на хулигански и битови убийства, а горната си оставаше светлосива.

„Полудявам. Трябва веднага да си взема отпуск и да си почина. Много да спя и нормално да се храня. И да не мисля за работата. Само това ми липсваше — да откача на трийсет и пет години и точно преди сватбата си.“

Денят беше отлетял незабелязано, беше вече почти девет вечерта. Настя изключи компютъра, вечеря, стоя двайсетина минути под топлия душ. После изпи една трета водна чаша мартини, което й действаше по-добре от всякакво приспивателно, и си легна.

Посред нощ се събуди, измъкна се изпод одеялото и отново включи компютъра. Осморката си беше на мястото. Настя увеличи изображението, при което разтегли двете докосващи се разноцветни елипси по целия екран, и погледна на коя улица се пресичат примките. Беше улицата, на която се намираше Институтът.

Първата й работа беше да намери участъковия. Той беше напълняващ капитан на около четирийсет години с рядка коса и червени капилярчета на носа.

— Ами той, нашият район, е един… пази боже — взе да се оплаква той. — Имаме ужасно ПТУ в което няма нито един свестен младеж, всички употребяват наркотици, пият, крадат, бият се. Имаме и училище, и то не е цвете, не минава и ден да не викат милиция. Ту децата се сбили помежду си, ту хванали край училището някое чуждо хлапе и го пребили. А пък в семействата какво става — ужас! Мъжете бият жените си, жените — децата, децата — старците, измъчват кучета и котки. Накъде сме тръгнали — просто не знам. Хем уж народът пие по-малко, и има къде да припечелиш, откъде толкова злоба у хората — просто умът ми не го побира.

— Казахте, че по-рано не е имало такова нещо — забеляза Настя. — Искате да кажете, че това е започнало наскоро?

— Ами от около половин година — обясни словоохотливият участъков. — И най-много ме е яд, че по-рано работех в съседния район, но щом се преместих тук миналата година, там стана истински рай на спокойствието. Същински пансион за благородни девици. Ако знаех, за нищо на света нямаше да се преместя. Ама на, заради моя хлапак. Тук английското училище е точно до участъка, записах сина си в него, затова се и преместих — да го довеждам сутрин, да го наглеждам за всеки случай… Нали разбирате.

— А там, където сте работили по-рано, винаги ли е било спокойно?

— Там е работата, че не. Когато реших да се преместя, каквото е тук, такова беше и там. Затова си казах, че няма значение къде ще работя. Натоварването ще е горе-долу същото. Кой да ти знае, че всичко толкова ще се промени?

— Как мислите, защо е станало така? — попита Настя, която също си блъскаше главата над загадката. — Може би на вашата територия действа някаква престъпна групировка? Например снабдява децата с наркотици.

— Не, щях да зная — поклати глава участъковият. — Може би не бих излязъл наглава с тях, но определено щях да зная. Пък и какво ще търси тук групировка? Жилищен район — нито фирми има, нито автосалони, нито банки. Вярно, има хубав хотел, но нищо повече. Дори съседите имат повече обекти, които биха могли да привлекат вниманието, но при тях всичко е наред.

— Нищо не разбирам — сви рамене Настя. — Защо при тях е толкова спокойно, а на вашата територия е толкова зле? Все трябва да има някакво обяснение.

— Трябва да има — разпери ръце капитанът. — Вие там, на „Петровка“, седите нависоко, гледате надалеко, вие решавайте.

Настя се върна на работа, разстроена и уморена. Осморката не й се беше привидяла, но пак не беше ясно откъде се е взела. Нима Институтът? Дали нещастният Войтович не е имал предвид точно тази осморка, когато е написал: „Корените на нашата вина се крият в безкрайността“? Хоризонталната осморка е знакът за безкрайност…

— Виктор Алексеевич, в главата ми е пълна каша. В този Институт става нещо. Трябва ми експерт по антенно-фидерни устройства.

— Стоп, стоп, не толкова бързо! — намръщи се Гордеев. — Успокой се и започни отначало.

— Искам да разбера дали на покрива на Института няма някаква сложна антена, която излъчва в една посока вълни, влияещи благотворно на нервната система, а в другата — нещо като „обратна примка“ със съвършено обратен ефект. Обратната примка винаги е по-къса и по-тясна, което забелязваме и на картата. Виждате ли, зоната на „спокойствието“ е по-голяма, зоната на интензивните агресивни прояви — по-малка. Но те се събират точно на мястото, където се намира този проклет Институт. Започва да ми се струва, че отговорът на загадката за събитията около Войтович трябва да се търси тук.

— И как смяташ да търсиш този отговор? — попита Гордеев. Той беше захапал рамката на очилата си, която винаги по навик гризеше в моменти на размисъл, тъй че малко фъфлеше.

— Трябва ми човек, който разбира от електромагнитни излъчвания и добре познава проблематиката на Института. Но не бива да работи в Института.

— Защо? Да не би да подозираш всички негови служители?

— Разбира се, че не, но все пак…

— Ще потърся. Друго нещо? Смяташ ли да работиш върху убийството на Галактионов или сега си намери ново хоби — вълновата физика?

— Когато разбера какво става в Института, ще ви кажа кой е отровил Галактионов.

— Хм… — измуча Колобок. — Не бъди толкова сигурна.

През нощта той пак седеше в кабинета си и гледаше снимките. Не искаше да признае пред себе си, че дълго и страстно бе желал Евгения Войтович. Възможно ли е да желаеш „ето това“? — запитваше се иронично, като гледаше страшните рани по дивното й тяло. Възможно ли е да желаеш жена, за която пише: „Външните полови органи са развити правилно. Окръжността на затворения, (преди вкарването на термометъра) анален отвор не е изцапана. Дългите тръбни кости на крайниците са здрави на опип.“

Той искаше отново да направи усилие и да се отърве завинаги от своето „доказателство“. И отново разбра, че не може. Тези протоколи и снимки са му нужни като потвърждение на правотата му. Докато е жив, никой няма да ги намери. А умре ли, ще му е все едно…

Остана да чака съвсем малко, докато най-сетне получи парите, които ще го направят свободен. За нищо на света няма да напусне Русия, това е безсмислено. Не му трябва никаква чужбина, не му трябват комфортен живот и успехи, лимузини и вила с басейн и прислуга. Трябва му къща, голяма солидна къща в гората и хубав джип, та веднъж в седмицата, а още по-добре — веднъж в месеца — да ходи на покупки. Това е. Нищо повече не му трябва. Да живее на някое затънтено място, никого да не вижда, никого да не чува. Да се разведе, да остави на жена си апартамента в Москва, нека живее, както иска. Тя няма да се разстрои, напротив, сигурно дори ще бъде доволна, че остава сама в тристайния апартамент. Тя не го обича… Какво? Каква беше тази мисъл? Не го обича? Виж ти, засмя се той мислено, прекалено дълго мисли за Евгения, припомня си всичките й думи, затова машинално употреби тази мисъл. Впрочем жена му сигурно не знае, че никаква любов не съществува, и тя мери своя и неговия живот с тези глупави митични мерки. Колко пъти вече през последния месец той става ей така посред нощ и дълго седи в кабинета си, а тя нито веднъж не се събуди, не усети, че го няма до нея. Не, тя ще се зарадва, когато й предложи да се разведат. Не й е нужен. Както впрочем й тя на него.

Той потъна в мечтите си за къщата, която ще си построи в някоя затънтена гора. Непременно от тухли. Двуетажна, с гараж и сауна. Със сухо мазе, в което да съхранява продукти. Със собствен котел за парно, за да му е топло. Ще трябват много пари, за да се прокарат дотам електричество и телефон. Но парите вероятно ще стигнат, ако Мерханов не го измами.

Ще си вземе книгите и Елмаз, шотландския сетер — черен, с рижави лапи и трогателни рижави кръгчета под очите. Елмаз е единственото същество на този свят, което не го дразни.

За посещението в Министерството на науката Настя беше принудена да се облече според общоприетите представи за приличие. Дънки и пуловер — в никакъв случай. Тя дълго стоя пред отворения гардероб и се чуди какво да облече — хем да не й пречи на движенията, хем да изглежда строго и официално. Най-сетне се спря на черния панталон и масленозеленото сако с черна украса. Беше си купила този костюм през есента с парите от брат си, който искаше да й направи подарък, но нито веднъж не го беше облякла. И явно повече няма и да го облече — само днес, и то заради министерството.

С Гордеев се срещнаха във вестибюла. Мъжът беше очевидно притеснен.

— Ти разбираш ли закъде и за какво сме тръгнали? — говореше той, докато вървяха по дългия, покрит с килим коридор. — Отиваме при сериозен човек и се каним да му предявим сериозно обвинение срещу Института, който той наблюдава. Без силни доказателства в ръцете просто нямаме работа тук, ще изглеждаме смешни.

— Какво толкова! — безгрижно отговори Настя. — Нека ни се посмеят, но пък ще получим отговори на въпросите си и поне ще бъдем сигурни, че от кошмара, който си въобразих, няма и помен. Мисля, че така е по-добре, отколкото да се съмнявам. Не съм ли права?

— Не — рязко отговори Колобок, търсейки с поглед вратата, която им трябваше. — Аз, драга, вече не съм във възрастта, когато човек може да става за посмешище. Сега между другото имаме свобода на печата и утре във вестниците може да цъфне фейлетон за неграмотниците, които работят на „Петровка“ и пазят спокойствието на доверчивите московчани. Че нали, как не сме си учили уроците в училище и хабер си нямаме от елементарния курс по физика. За сметка на това по литература всички сме имали само отлични бележки и всички дружно четем научна фантастика. Не си забравила на колко съм години, нали?

— Скоро ще станете на петдесет и пет.

— Именно. И ако ти, малка мизернице, ме изложиш, ще ти откъсна главичката. Разбра ли ме?

— Разбрах ви, Виктор Алексеевич. Ще ми откъснете главичката.

— Тук е. Влизай.

В приемната седеше злобна госпожица с миша физиономия. Като видя Гордеев и Настя, тя само леко повдигна главата си със зализана прическа и впери поглед в тях, без да продума.

— С Николай Адамович имаме уговорка да ни приеме в 10,30 — учтиво каза Гордеев.

Госпожицата мълчаливо стана и влезе в кабинета с тапицираната с червена кожа врата. След половин минута се върна и все така мълчаливо застана до отворената врата, хванала дръжката. Явно това означаваше покана да влязат.

Николай Адамович Томилин посрещна гостите твърде радушно, настани ги във фотьойлите, предложи им чай или кафе. Гордеев отказа почерпката, а Настя пожела кафе.

— Слушам ви внимателно — борейки се с астматичния си задух, каза Томилин. — Какво може да е довело такава очарователна жена в нашето скучно научно министерство?

— Николай Адамович — започна тя, — провеждани ли са в Института, който вие наблюдавате, научни разработки, насочени към създаване на излъчвател, въздействащ благотворно на нервно-психическата сфера на човека?

— Откъде ви хрумна такъв странен въпрос? — разлюля цялото си тлъсто тяло Томилин, което явно трябваше да означава смях. — Откога криминалната милиция се интересува от научна проблематика, свързана с електромагнитните излъчвания?

— Ще ви обясня как възникна нашият интерес към Института.

Тя извади картата и с няколко думи обрисува картината на престъпността на територията на двете разноцветни елипси. Разбира се, не спомена и дума нито за Войтович, нито за кражбата на делото, нито за Галактионов.

— Сблъскахме се с това необяснимо явление в процеса на анализа на годишните данни за престъпността. Нали разбирате, обичайната ежегодна работа: в началото на февруари вече е готова годишната статистика и ние започваме анализа на престъпността през годината.

— И защо решихте, че научната работа на Института има отношение към тези два съседни района? — ехидно произнесе Томилин.

— Ами защото Институтът се намира точно по средата, ето тук, погледнете, Николай Адамович.

Настя посочи с писалката мястото на картата, където се събираха сивата и черно-виолетовата елипса.

— Е, и? — невъзмутимо попита той.

— Доколкото си спомням от физиката, това може да е свързано с обратния ефект — подзе Настя, но Томилин я прекъсна с гръмовен взрив от смях.

Дебелото му тяло се люшкаше и той сякаш всеки момент щеше да се изсипе от креслото като бухнало тесто. Смехът му премина в мъчителна кашлица, придружена от подсвирване и задъхване — той извади от чекмеджето аерозолна опаковка и пръсна малко в устата си. После се успокои.

— Къде сте учили физика, ако може да попитам?

— В гимназията.

Тя понечи да добави, че това беше специализирана физико-математическа гимназия, но кой знае защо — премълча.

— И кога беше това? Преди десет години?

— Почти двайсет — честно отговори тя.

— Мило момиче, не се обиждайте, но след като поставяте въпроса си по този начин, оставам с впечатление, че изобщо не знаете физика. Откъде ви хрумнаха тези глупости?

Настя се стегна и се постара колкото може по-лаконично, за да не допусне груби грешки, да изложи пред Томилин хипотезата си за „обратната примка“.

— Глупости! — категорично отсече Томилин. — Още преди пет години беше доказано, че такова явление не съществува. По-рано наистина се смяташе, че редица излъчвания, особено свръхвисокочестотните, дават това, което вие наричате обратен ефект или обратна примка. Но тази заблуда беше следствие от неправилното разбиране на природата на тези излъчвания. Преди пет години германският учен Майерщранц направи преврат във физиката, като доказа, че нашите представи за електромагнитните излъчвания са неверни. Той оглави една научна школа, по която днес се ориентира целият свят. Та значи, в съответствие с новите разбирания за проблема, беше доказано също, че обратният ефект от свръхвисокочестотните излъчвания е мит. Експериментална грешка. А вие, девойче, сте дошли в сериозно учреждение, въоръжена с училищните си знания отпреди двайсет години, и се опитвате да охулите солидни учени, без да имате никаква представа от проблема, с който те се занимават. Срамота!

Гордеев беше целият пламнал. Всичко се получи именно така, както бе предположил. Дори още по-лошо. На Настя й се искаше да избяга далече оттук, да се свре в някое тъмно ъгълче и да се разридае.

— По никакъв начин не съм искала да охуля научните сътрудници на Института — каза тя, надвила себе си, — просто исках да разбера какво става. Вие дълги години ръководите науката, Николай Адамович, и знаете какво нещо е интересът към необясненото. То лишава човека от способността да спи, да яде, да общува с близките си. Завладява го изцяло и диктува постъпките му — понякога нелепи, понякога смешни, но насочени към едно: да разбере защо става така, да разбере как става. Вероятно моят порив да дойда тук и да си поговоря с вас ви изглежда смешен и нелеп, но аз искрено се надявам, че като човек, свързан с науката, няма да ме изгоните оттук заради моята неграмотност, а ще ме посъветвате към коя област на знанието би трябвало да се насоча, за да получа отговор на интересуващия ме въпрос. Може би дори ще бъдете така любезен да ми препоръчате конкретен експерт в тази област на науката. Много се надявам на това, Николай Адамович.

— Е, мило момиче, аз ценя вашия порив към знания — великодушно замърка Томилин, — приятно е, когато младежта се увлича по науката. Но съм принуден да ви разочаровам. Търсете корените на вашето загадъчно явление в социалната сфера. Престъпността, както е известно, е явление социално, тя няма биологически корени, мисля, че това е доказано отдавна. Странностите на вашия Източен район нямат никакво отношение към точните науки. И учете физиката, учете, нека не ви мързи, инак може пак да се изложите някъде като днес. Пак имахте късмет, че попаднахте при мен, а не при някой друг. Аз съм човек снизходителен към чуждото невежество, нали не всички могат да бъдат енциклопедисти като Ломоносов или Русо. Вие работите в милицията и аз се отнасям с разбиране към факта, че нямате понятие от физика. Очевидно в своята професионална дейност сте по-грамотна. Но не всички са добри като мен. Други биха ви изхвърлили, дори и с ритници.

— Благодаря ви, Николай Адамович — измъчено се усмихна Настя, прибра картата в чантата си и стана. — За мен беше полезно да побеседвам с вас.

— Надявам се. — Той щеше отново да прихне, но внезапно се изчерви, махна с ръка и посегна за аерозола.

След като излязоха от кабинета на Томилин, Настя и Гордеев дълго не проговориха. Без да си продумат, те се облякоха в гардероба, излязоха на улицата и тръгнаха към най-близката станция на метрото. Когато слязоха от ескалатора, Настя свърна към десния перон.

— Наляво сме — мрачно подхвърли Колобок, като едва разтвори зъбите си.

— Не сме в една посока.

— Защо?

— Защото аз се прибирам вкъщи. Трябва да се измия от нечистотиите, с които току-що ме обля Томилин. И няма да дойда на работа, докато не разбера какво става в този проклет Институт. Можете да ме уволните за нарушаване на дисциплината.

Отново загръмоля приближаващият към перона влак. Настя обърна гръб на Гордеев и тръгна към вагона.

— Настася! Почакай, Настася! — безуспешно я викаше Гордеев, като си проправяше път към нея сред тълпата слизащи от влака хора. В последната секунда той все пак успя да скочи във вагона, като задържа с ръка затварящите се врати.

Настя седеше чак в ъгъла, подпряла глава на стената и затворила очи. Полковникът забеляза, че лицето й е мъртвешки бледо, под скулите върху хлътналите й бузи е полегнала синкава сянка, а устните й предателски трепкат. Отиде до нея и се наведе към лицето й.

— Стасенка — тихичко я повика той. — Не се разстройвай, детко. Всичко е нормално. Нищо особено не се е случило.

Тя бавно отвори очи и се постара да се усмихне.

— Не се тревожете, Виктор Алексеевич, наред съм. Слизайте, нали сте в обратната посока.

— Обещай ми, че няма да плачеш — настоя Гордеев.

— Обещавам.

— Обещай ми също, че няма да се огорчаваш. Нормално е една хипотеза да не се потвърди. Това се случва много по-често от обратното. Не е нужно да правим от всичко трагедия. Чуваш ли ме?

— Чувам.

— Няма да се огорчаваш, нали?

— Няма — вяло обеща тя.

— Мога ли да се върна на работа с чиста съвест и да бъда сигурен, че с тебе всичко е наред?

— Разбира се, Виктор Алексеевич. Не съм малка, нищо ми няма. Ще поседя малко, ще помисля, ще посъбера сили и пак се захващам за работа. На мен всичко ми минава като на куче.

Влакът намали скорост, приближавайки към следващата станция. Виктор Алексеевич се придвижи към изхода, но не сваляше очи от Настя. Стори му се, че тя се е поуспокоила — устните й не трепереха вече и тя май нямаше да се разплаче.

Вратите се отвориха, полковникът хвърли последен поглед към Настя. Тя продължаваше да седи със затворени очи, бледа и нещастна. Сърцето му за миг се сви от съчувствие към нея. „Нищо, тя е умна и силна, има хладен разум, работещ като компютър. Няма да позволи емоциите да я победят. Ще се справи. Тоя тлъст Томилин я оскърби жестоко, но тя ще се справи. Детко мила, Стасенка…“

Той стъпи на перона заедно с тълпата слизащи пътници и го пресече към влака, пътуващ в обратната посока.

Вратата зад гостите отдавна се бе затворила, а Николай Адамович Томилин още седеше неподвижно, вперил очи в една точка — бореше се със завладялата го тревога. Най-сетне вдигна слушалката на телефона и набра Института.

— И как трябва да разбирам това? — започна той без предисловия. — Вие ми се клехте, че вашата антена е напълно безвредна, а при мене идва някаква хлапачка от милицията и твърди обратното.

— Каква хлапачка? Какво твърди? Николай Адамович, не разбирам за какво говорите.

— За какво говоря ли? — кипна Томилин. — За вашата посрана антена говоря, за какво друго! Тя ми донесе картата на Москва, на която само сляп няма да види полето на въздействие на вашия прибор и полето на обратния ефект. Какво, мамили ли сте ме? Криели ли сте? Фалшифицирали сте резултатите от апробацията?

— Успокойте се, Николай Адамович. Мисля, че когато бях при вас, обсъдихме всичко. Няма и не може да има никакъв обратен ефект. Положителен ефект има, за неговото проследяване монтирахме антена в градска среда, защото тя е предназначена за използване именно в градска среда, а не на полигон. Между другото за каква карта споменахте?

— За картата на Москва, където са отбелязани местата с повишена агресивност у населението. Интересно, какво смятате, че трябваше да й обяснявам, когато изведнъж сложи пред мен тази карта?

— И какво й казахте?

— Че е глупачка, това й казах. Обясних й, че не знае елементарни неща и хабер си няма от физика. С една дума — казах й каквото трябваше. Но това го казах аз на нея. А сега искам да чуя какво ще кажете вие на мен.

— Нищо ново, Николай Адамович — изразително въздъхна събеседникът му. — Това е обикновена провокация. Старостин продължава да плете интриги, за да получи креслото на заместник-министър, това е то. Как се казва момичето, което е идвало при вас?

— Сега ще видя, записал съм си някъде. По дяволите, не знам къде съм дянал листчето… Не мога да го намеря. Каменева ли беше, Каминская ли…

— Сигурно е Каменская?

— Именно, именно, Каменская.

— Е, Николай Адамович, та това е просто смешно! — от сърце се разсмя той. — Знаете ли, че Каменская е роднина на Старостин? Абсолютно очевидно е, че нейното посещение при вас не е нищо друго, освен ловка авантюра, стремеж да се поддържа пожарът, раздухан от онова анонимно писмо. Тя е самозванка. Видяхте ли документите й?

— Не. А вие откъде знаете, че му е роднина?

— Ами той разправяше веднъж, беше си пийнал и се хвалеше, че негова племенница работела в КАТ, затова нямал проблеми с техническите прегледи. И името й спомена. Нали съм ви казвал, референтът на Старостин ми е съсед по вила, затова съм по-добре информиран от вас. Така че успокойте се, Николай Адамович, пазете си нервната система. Какво ви каза тази госпожица? Че е от криминалната милиция ли?

— Не, не каза това. Говореше нещо за анализи на годишната статистика.

— Ето виждате ли, дори не е посмяла да ви излъже, че се занимава с разследване на престъпления. А вие чували ли сте някога милиционери да се занимават с анализи?

— Не съм чувал. — Томилин постепенно се успокояваше.

— И аз не съм чувал. За аналитична работа се иска интелект, а откъде у милиционерите интелект? Тъй че не се тревожете напразно. Не обръщайте внимание на интригите на Старостин, нали разбирате, че е готов на всичко, за да получи повишението, но въпреки това няма шансове. Креслото ще бъде ваше, можете да ми повярвате.

— Откъде сте толкова сигурен? — напрегна се Томилин. — Нещо конкретно ли знаете?

— Знам, Николай Адамович, знам. Засега не мога да ви кажа, но знам съвършено определено, че вашите шансове за длъжността заместник-министър са много по-големи. Нали вече сте имали възможност да се убедите, че моите източници на информация са твърде солидни. Спомняте ли си историята с Института по медицинска радиология? Още половин година преди това ви казах, че ще избухне скандал и Русаков ще бъде позорно изхвърлен. Така и стана, защото това беше планирана акция, а не случайност. Но ако все пак не ми вярвате, готов съм още веднъж да ви представя всички данни за нашата антена: научен отчет, дневник на апробацията, резултати от изпитанията…

— Не, не — побърза да отговори Томилин, — не е необходимо. И без това нямам време да се занимавам с това. Но все пак ще ви помоля да проверите всичко още веднъж. Знае ли човек какво може да стане, цялата документация трябва да бъде в идеален ред. Разбрахме ли се?

— Естествено, Николай Адамовия, щом настоявате…

Полковник Гордеев, както винаги, излезе прав. Лошото настроение измъчва Настя само докато тя стигна до вкъщи. Още докато се качваше с асансьора към деветия етаж, си помисли, че не биваше така да се връцва и да нагрубява Колобок, да му казва, че няма да отиде на работа, докато не си изясни историята с Института и тайнствените елипси на картата. Но щом той не настоя и се отнесе с разбиране към нейния каприз, трябваше да се постарае максимално да използва свободния следобед.

Вкъщи бързо се преоблече, свали елегантния и безумно скъп костюм, сложи си любимите дънки и пуловера и се обади на Льоша в Жуковски. Той прие безропотно молбата й да дойде при нея незабавно и дори като истински джентълмен попита необходимо ли е да донесе продукти.

— Не е необходимо, слънчице. Аз сега ще прескоча до магазина и дори ще се опитам да сготвя нещо. Помислих си, че може би ще успеем да отърчим до гражданското, ако не затворят, докато стигнеш до мен.

— Ти… сериозно ли? — предпазливо попита Чистяков. — Да си призная честно, беше ме страх да попитам, да не би да си се отказала.

— Е, Льоша, не прави от мен чудовище — шеговито му се примоли тя.

— Ами каква си тогава, а? — резонно възрази той. — Да не би да си Червената шапчица? Четиринайсет години вече ме будалкаш. Чудовище си, какво друго!

Дебелата, с махленски вид лелка в гражданското дълго изучава попълнените от тях бланки и през цялото време подозрението не слезе от изрисуваното й като панаирджийска въртележка лице.

— Първи брак ли? — недоверчиво, за втори път попита тя, като гледаше Настя.

— Първи — потвърди Настя.

— Родена сте през шейсета година?

— През шейсета.

Лелката поклати глава и се втренчи в заявлението на Льоша.

— И на вас ли ви е първи брак, младежо?

— И на мен.

— Никой от вас ли няма деца? — продължи тя подробния разпит, макар че всичко, което я интересуваше, беше написано в заявленията.

Настя вече се канеше да изтърси някоя очевидна глупост, като например: „Нали всичко е написано там, защо питате“, но навреме се възпря. Схвана, че тази дебела лелка просто не разбира как така някаква невзрачна и смотана милиционерка е успяла да пипне доктор на науките, професор, когото не е необходимо предварително да развежда и който после няма дълги години да плаща издръжка на първата си жена. Можеше ли тя да знае, че Настя беше „пипнала“ Льошка Чистяков по време на изпит по математика в края на девети клас? Тогава, след като си предаде работата, тя не си тръгна от гимназията, а чучна в коридора до прозореца и се опита да реши изпитните задачи по друг начин, не забеляза как се увлече и намери не едно, а цели три алтернативни решения, а когато се сепна, чистачката вече дрънчеше с ключове и кофи.

— Ей го на, не си само ти такъв — чу Настя нейното добродушно мърморене. — Още едно клето птиче се е изгубило, не може и не може да намери пътя към дома.

Тя вдигна очи от тетрадката и видя до чистачката един дълъг и тромав рижав младеж от съседната паралелка, който оклюмано се тътреше до дребната възрастна женица и сякаш беше два пъти по-висок от нея.

— Вече бях заключила и външната врата и току чувам — в кабинета по физика някой пее, та се къса, ама толкова хубаво, душата ми разтопи. Рекох си, че е радиото — интимно се обърна тя към Настя. — Влизам и що да видя! Седи там, ровичка нещо в някакъв прибор, сякаш че родителите му не го чакат вкъщи. Сигур цял ден залък не си хапвал, физико неден! Тръгвай, тръгвай, какво се влачиш! Утре ще го дочупиш тоя прибор. И ти, мишленце, събирай си тетрадките, че вече минава седем.

Тръгнаха заедно през училищния двор към трамвайната спирка.

— Ти си от девети „б“, нали? — попита тя рижавия младеж.

— Ъхъ — мрачно измуча той. — Ами ти?

— Аз съм от девети „а“.

— Нещо не си те спомням. Нова ли си?

— Не, започнах заедно с всички, на първи септември. Просто съм незабележима, затова не си ме спомняш.

— Кой ти каза, че си незабележима?

— Татко. Той разбира от тези неща.

— Глупости! Предай на баща си, че нищо не разбира от момичета.

Льошка Чистяков още на шестнайсет години беше джентълмен. Може би точно с това привлече вниманието й?

— Ами защо беше останала толкова до късно в училище? — попита той.

— Решавах изпитните задачи.

— Ами на изпита? Не успя ли?

— Защо, успях. Търсех други варианти.

— Е, и? Намери ли?

— Намерих. Дори не един, а три…

Двамата се заплеснаха в приказки в градинката до училището още час и половина, разпалено обсъждаха вариантите за решаване на една задача. На два пъти замалко не се скараха. На два пъти се сдобряваха и тържествено си стискаха ръцете. Опомниха се едва когато започна да се мръква.

— Вкъщи ще ме убият — ужасено изохка тя.

— Искаш ли да дойда с тебе? — мъжествено предложи той. — Ще кажа, че аз съм виновен, мене няма да ме убият.

— Не, сама ще си ида — поклати глава тя. — Татко ме е учил никога да не се крия зад чужд гръб. И после, ако си изпатя, ще е заслужено. Нали съм виновна, защо трябва да се плаша сега?

— Страхотна си! — възхитено каза рижавият. — Между другото как се казваш?

— Настя.

— Аз съм Алексей. Може просто Льошка.

Това беше преди осемнайсет години… И той си остана за нея „просто Льошка“, въпреки научните си титли и престижните международни награди. Той й направи предложение за пръв път, когато бяха на двайсет. После — когато на двайсет и три тя беше безумно влюбена. Полудяваше от любов. Почти губеше разсъдъка си. Льошка понесе мъжки изневярата й, макар че точно тогава по главата му се появиха първите бели косми. Той умееше да чака. На двайсет и пет тя се успокои, овладя се, разбрала, че несподелената любов в случая е унизителна за нея и обременителна за човека, когото обичаше. Никога повече не поднесе сюрпризи на Чистяков, а дори и да проявеше интерес към други мъже, гледаше Льошка да не знае.

След гражданското се прибраха вкъщи. Докато вечеряха, Настя сподели с Льоша сутрешното си огорчение.

— Представяш ли си, излиза, че всичко, което сме учили в гимназията, е безнадеждно остаряло. Днес толкова болезнено ми блъснаха муцуната в масата, че сигурно ще ми останат синини.

Тя му разказа набързо епопеята около посещението си в Министерството на науката.

— Какво?! — облещи се Чистяков. — Ама така ли ти каза?

— Ами да.

— Каза ти, че Майерщранц е опровергал всички постулати на вълновата физика? Че обратен ефект не съществува?

— Ами да, точно това ми каза. Защо?

— Метнал те е като първокласничка. А ти си се оклюмала. Всеки физик знае за обратния ефект. Ако искаш да знаеш, в Щатите дори закриха няколко научни проекта заради него. У нас, разбира се, не закриват научни проекти заради обратния ефект, просто пишат инструкции по техника на безопасността, ограничават приложението им и тем подобни. Но това се случва под път и над път. Има например една антена, която не бива да се поставя успоредно на земната повърхност, защото под нея нищо не вирее. Влияе неблагоприятно на биологическите процеси. И изобщо… Как така се остави да те метнат, Асенка?

— Не знам — замислено отговори тя. — Той ме притисна с авторитета си. А може би нарочно се стараеше да ме оскърби по-жестоко, та от притеснение мозъкът ми да се скапе. И той се скапа, между другото. Льош, добре, ясно, аз съм неграмотна глупачка, с мене всичко е ясно. Но той! Той не може да не е знаел, че дрънка глупости! Нали не е възможно да е невеж тъпанар?

— Защо, може. Ако беше талантлив физик, щеше да се занимава с наука, а не с нейното организиране. Учените-отличници работят в институтите, а учените-двойкаджии ги ръководят от министерските кресла, това всеки го знае.

— Ох, Льошик, дай боже да излезеш прав. Дай боже!

— Защо?

— Ами защото ако не е така, той ме е излъгал умишлено. А това е прекалено лошо. Значи крие нещо. Само това ми липсваше! — простена тя и се хвана за главата. После погледна Чистяков почти весело и му намигна. — Но ако той крие нещо, излиза, че аз все пак съм права. А това вече е хубаво!

От лабораторната сграда той отиде в кабинета си. Отвори касата, извади оттам една папка и постави в нея няколко листа с резултатите от поредните изпитания. Всичко върви по план, без гафове. Остава съвсем малко. Само дано тази хлапачка да не започне да му мъти водата…

Как е изровила това? Откъде е научила? В интерес на безопасността би трябвало временно да спре работата, да предупреди колегите, които работят върху прибора, че изпълнението на „черната“ поръчка се отлага за известно време. Мерханов ще почака, нищо няма да му стане. Безопасността е по-важна.

Но нали остава съвсем малко! Толкова му се иска да завърши всичко, да получи парите, да се махне от този Институт, дето му е опротивял до смърт, и — в гората, където няма никого. Напоследък му е все по-трудно да понася общуването с хора. Станал е още по-раздразнителен и агресивен, но го крие умело, много внимава, постоянно си дърпа юздите. Работата върху прибора не остава безнаказана, усеща го по себе си. Още малко да потърпи, съвсем малко — и край. Свободен от всички.

Обаче Томилин, а! Откачил е от страх. Тлъста отвратителна свиня. Добре че вилното съседство с референта на Старостин е истина. То му позволи набързо да скалъпи лъжата за провокацията от страна на конкурента и страхливият Томилин я глътна, без да се задави.

Не, не бива да рискува. Още утре ще си поговори с човека на Мерханов. Не бива заради някаква си хлапачка на име Каменская мечтата му да рухне. Но откъде, дявол го взел, е научила? Кой се е изтървал? Ето затова още ровене се налага работата да се спре, докато не се разбере кой има такъв дълъг език.