Смърт заради смъртта

Шеста глава

Надежда Шитова дълго разглежда снимките на петимата мъже „от четирийсет и пет до петдесет, без особени белези“.

— Не мога да го позная — каза най-сетне тя и погледна виновно Миша Доценко.

— Поне един от тях не ви ли изглежда познат?

— Не, никой. Наистина не помня лицето му. Много съжалявам.

— И аз съжалявам, Надежда Андреевна — уморено въздъхна Миша.

Ужасно му се спеше. Снощи майка му пак получи сърдечен пристъп, пак идва „Бърза помощ“, той се въртя около нея почти до сутринта, успя да полегне и да дремне само час и половина и сега с големи усилия се бореше със сънливостта и прозевките.

Не можеше да си позволи да зареже всичко и да се прибере да спи. Трябваше да отиде в банката, където бе работил Галактионов, и да потърси служителката от кредитния отдел, която бе казала толкова добри думи за онзи мошеник и авантюрист Санка Виста.

Наложи се дълго да търси тази жена, оказа се, че днес тя не била на работа, взела си два дена отпуск заради някакви семейни проблеми. Миша не можеше да чака два дена, беше му неудобно да я търси вкъщи, но надви възпитания младеж у себе си и довтаса като неканен гостенин в дома на Наталия Товкач.

Посещението му явно беше съвсем неуместно — Наталия, облечена с навит до коленете анцуг и дрипава стара фланелка, чистеше апартамента. Насред антрето като хилава ламя бръмчеше включена прахосмукачка със захвърлен на пода маркуч, от банята се чуваше да тече вода, а от кухнята — неистови викове: „Андрес! Как можеш! Не бива да говориш така!“ Миша разбра, че домакинята, докато чисти, се старае да следи и перипетиите в сюжета на един от дневните латиноамерикански сериали.

Без да иска, се намръщи. От силния шум моментално го заболя главата. Разбира се, ако не беше прекараната безсънна нощ, той дори нямаше да забележи този шум. Миша Доценко беше физически здрав двайсет и седем годишен младеж, можеше да хвърчи насам-натам цял ден, без да поседне дори за минута, можеше дълго да седи или лежи неподвижно в неудобна поза, ако се наложеше да участва в засади, можеше при минус двайсет градуса цели два часа да се разхожда бавно по леко дънково яке и без шапка, без да настине. Сънят беше слабото място на Миша. Заспиваше моментално, щом подушеше възглавницата, и се събуждаше точно след шест часа — отпочинал и пълен със сили. Откъснеха ли му дори мъничко от нужните му шест часа, Миша се чувстваше болен и скапан. Настя винаги казваше, че нейният организъм и този на Миша са монтирани по принципно различни схеми. За Миша най-важното беше да получи законните си шест часа и дали това ще стане от десет вечерта до четири сутринта, или от четири до десет сутринта — нямаше никакво значение. Обратното, за Настя беше важно, когато се събуди, навън да е светло и тя не можеше да се чувства добре, ако станеше в пет сутринта, дори преди това да я бяха оставили да спи цели десет часа.

Миша надви главоболието и умората, въоръжи се със своята усмивка и дипломатичност и си поговори със служителката от кредитния отдел на банката Наталия Товкач, като успя не само да преодолее нейното раздразнение заради неочаквано прекъснатото чистене, но дори да я накара почти да се влюби в него. През цялото време сипеше комплименти, интимно снишаваше глас, като придружаваше леките въздишки с тайнствени и многозначителни погледи, и изобщо се преструваше, че самата Товкач е много по-интересна за него, отколкото някой си там покоен Галактионов.

Но след като излезе от нейния апартамент, Доценко тутакси престана да се усмихва. Изводите, които успя да си направи от разказа на свидетелката, никак не му харесаха.

От най-близката телефонна кабина той се обади на Настя.

— Анастасия Павловна, май ще трябва да ви обезпокоя.

— Защо, какво има? Ходихте ли у Товкач?

— Да, и сега трябва да отида в Американския медицински център. Има нещо определено нечисто.

— Май ви трябвам като преводач, така ли? — досети се Настя.

— Ами… ако това не ви обижда — меко се усмихна Миша Доценко.

Те пристигнаха в Центъра по диагностика в края на работното време. Веднага ги заведоха при администратора, после попаднаха в отдела за информация и отчет, където получиха сведения за всички консултации, давани от Центъра по диагностика на деца, изпратени от банка „Ексим“, и накрая се добраха до лекарите, които бяха консултирали водените от Галактионов дечица.

— Аз честно предупредих родителите, че за това дете няма надежда — каза първият лекар, към когото те се обърнаха, докато гледаше монитора, където мъждукаха всички данни за изследванията на момче, болно от левкемия. — Кои други деца ви интересуват?

— Ето тези. — Настя му подаде списък от седем имена. Бяха й го разпечатали в отдела за информация и отчет: деца, изпратени от банка „Ексим“ при доктор Фарел, заболявания на кръвта.

— За съжаление, всички тези деца бяха безнадеждно болни — сви рамене Фарел. — И аз всеки път казвах това на родителите.

— Да си спомняте случайно дали преводачът, който ги придружаваше, беше винаги един и същ?

— Да, добре съм го запомнил, защото не приличаше твърде на преводач. Казваше се Александър.

— Точно така. А по какво не ви приличаше твърде на преводач?

— Разбирате ли, преводачите обикновено са доста равнодушни. Не ги интересуват проблемите на хората, на които помагат с превод. А Александър приличаше повече на човек, заинтересован от съдбата на всяко дете. Как да ви го обясня… Самият той водеше детето за ръка, галеше го по главичката, с една дума — проявяваше грижа. Беше много внимателен и грижовен към родителите, дори бих казал — особено деликатен. Представете си само какво е да чуеш, че за детето ти няма надежда, че то никога няма да оздравее, а вероятно много скоро и ще умре. Но той умееше да намира такива думи, че родителите посрещаха страшната новина мъжествено. Вярно, някои се разплакваха, но в присъствието на Александър никога не е имало истерии и припадъци.

— Благодаря ви, доктор Фарел — каза Настя и двамата тръгнаха да потърсят следващия лекар с друг списък в ръце: децата, изпратени от банка „Ексим“ при доктор Тотенхайм, онколог. В чантата на Настя имаше още два списъка, насочени към „доктор Робинсън, мозъчни заболявания“ и „доктор Линес, гръбначни заболявания“.

За свой ужас те не чуха нищо ново. Всички деца, които са били довеждани по направление от банка „Ексим“ от някой си Александър, толкова внимателен и тактичен човек, са били безнадеждно болни. В някои случаи родителите били предупреждавани, че без операция детето ще живее още година-две, а една успешна операция би могла да му подари ако не пълноценен, поне дълъг живот, но това дете, ако се съди по здравословното му състояние, определено не би понесло операция. В други случаи честно им казвали, че детето си отива и само чудо може да го спаси. В трети — че има шанс, макар и малък, но има. Такива случаи е имало малко — само три от двайсет и девет. Но все пак е имало.

— Виждам, че нещо не ви харесва — забеляза един от лекарите, доктор Робинсън. — Изразът на лицето ви е някак странен.

— Разбирате ли, в нашата страна не е прието да се съобщава на болния диагнозата му, най-малкото пък негативна прогноза. Нашите лекари са по-… щадящи ли да го кажа, към пациентите. Човекът трябва да има надежда, иначе…

— Човекът трябва да знае истината за себе си и за своя живот — остро я прекъсна Робинсън, не много висок чернокож с изваяни черти на лицето и пригладена гъста коса. — Иначе той ще хвърли близките си в бездната на финансова и правова бъркотия. Моля да ме извините за откровеността, мис, но във вашата нискоцивилизована страна тези съображения все още са неразбираеми. Когато всеки от вас се сдобие с някаква, макар и малка, собственост и се натовари със съответните права и задължения, наследници и правоприемници, когато у вас се появи развита застрахователна система — тогава ще ни разберете. Не по-рано. Мога ли да ви бъда полезен с още нещо?

След като излязоха от Центъра по диагностика, Настя и Доценко се завтекоха към организирания от Германия Фонд за оказване помощ на деца, нуждаещи се от лечение. Според процедурата детето първо трябваше да бъде изследвано в Центъра по диагностика. За родителите това изследване беше безплатно, за консултациите плащаше банка-посредник, която именно изпращаше децата в центъра. После, разполагайки с лекарското заключение, родителите се обръщаха към фонда. Във фонда проучваха подадените документи и подбираха децата, които щяха да изпратят в най-добрите клиники на Запад. Определен дял от разходите за това лечение поемаше фондът, но функцията му се състоеше предимно в предоставяне на възможност човекът да замине за чужбина и да попадне точно в клиника, където има специалисти по неговото заболяване. Също фондът определяше и сумата, която родителите на болното дете трябваше да внесат за неговото лечение. Ако се случеше детето да почине по време на лечението си в клиниката, внесените пари се връщаха на родителите почти изцяло.

Онова, което научиха във фонда, ги разстрои още повече. От двайсет и деветте семейства, посетили Центъра по диагностика заедно с Александър Галактионов, документи във фонда подали двайсет и шест. На четири от тях било отказано, а двайсет и две деца били изпратени на лечение. Всички починали. Родителите на три деца не подали документи. Именно на онези три, които имали шанс да оздравеят, макар и малък, но имали.

— Край, Миша, не мога повече — едва промълви Настя на излизане от разкошното здание, където се помещаваше германският фонд. — Имам чувството, че са ме хвърлили в клозетна яма. Сега остава само да обиколим двайсет и двете семейства, чиито деца са починали, и да ги питаме дали са си получили обратно парите, които фондът е върнал. Сигурна съм, че нищо не са получили. Подписали са някакви хартийки, които са прегледали с невиждащи от мъка очи, и толкоз. Те нито говорят, нито четат немски или английски. Този мизерник е избирал от всички, които са се обръщали към банката като към посредник, само много тежко и най-вероятно безнадеждно болни деца, и то такива, чиито родители не знаят чужд език и се нуждаят от преводач. Лекарят казва, че детето няма да оцелее, но какво всъщност предава на родителите Галактионов? Хитро им мъти главите, като се възползва от тяхната неграмотност и неразбиране на езика. И естествено лекарите се чудят защо след тяхната трагична присъда родителите не ридаят и не изпадат в истерия. Но което е най-отвратително — той използва и доверчивостта на човек, чието дете умира и който толкова иска да получи поне някаква надежда. Надежда за чудо. В такова положение хората често губят своята критичност и вярват на какво ли не, защото безумно искат да вярват. А тази гадина се е възползвала от тяхното състояние. Когато детето е умирало, банката е получавала паричен превод от фонда за родителите. Галактионов им е пробутвал документите, посочвал им е с пръст къде да подпишат и им е изказвал съболезнованията си. Родителят дори не е разбирал какво подписва и си е тръгвал, а Галактионов е прибирал парите. Какво нищожество!

— Ами онези трите? — добави мрачно Миша и хвана Настя под ръка, защото в яда си тя не забелязваше как стъпва в дълбоки локви, в които черната вода беше смесена с кален мокър сняг. — На тях какво е казал? Че не могат да бъдат изпратени на лечение ли? Защо те не са подали документи във фонда?

— Разбира се, можем да ги попитаме, но и без това е ясно, че нещо ги е измамил. Че нали, няма такива клиники, или че тези болести не се лекуват, или че техният случай не подхожда… Защо да ги изпраща, щом детето има шанс да оздравее? Нали тогава няма да получи пари?

— Но той нищо не би загубил — възрази Миша. — Нали не той е плащал лечението. Да се излекуват, нали на него му е било все тая?

— Било му е все тая, да. Точно в това се състои и цялата гадост. Сигурно е смятал, че благотворителните фондове съществуват единствено за да могат разни хитри галактионовци да си пълнят гушите, а не за да се помогне на някого и да се стори добро. Ами че на него и през ум не му е минавало, че щом банката и без това е платила консултацията на дете, което има шанс да оздравее, фондът е можел да направи за него всичко останало. Фондът е бил за него средство за измъкване на пари от нещастни родители. Какво беше казал Галактионов на жена си, нали си спомняте? Когато пробутал стар катинар в кутия от фотоапарат.

— „Просто грехота е да не се възползва човек“, нали?

— Именно. Не, Мишенка, сега съм абсолютно сигурна, че щом делото на Дима Красников е било в ръцете на Галактионов, Ликов не лъже. Такъв тип като едното нищо е способен да разгласи чужда тайна, да я подхвърли като кокал от господарската трапеза, само и само да не плати с пари.

Миша я водеше грижовно, като лавираше между дълбоките локви.

— Вкъщи ли си отивате? — попита я, когато стигнаха до автобусната спирка, и се завзира в едва различаващите се във вечерния мрак номера на маршрутите.

— Не, трябва да се върна в службата. Защото следобед хукнах набързо, след като ми се обадихте, оставих всички книжа на бюрото, а и не си взех в чантата нещата, които ми трябват. Ами вие?

— И аз отивам в службата. Мисля, че този автобус ще ни свърши работа. — Той кимна към приближаващия претъпкан „Икарус“. — Да се качваме, Анастасия Павловна, с него ще стигнем до метрото.

— Имате ли ум, Мишенка! — не на шега се уплаши Настя, когато видя навалицата в автобуса и почти същата по размери навалица, готова да го атакува откъм улицата. — Та това е моята смърт. Не мога да пътувам сред тълпа и в задуха, става ми лошо. Пеша, пеша, само пеша.

— Но е много далече — честно я предупреди Миша, който добре знаеше разнасяните из отдела легенди за невероятния мързел на Анастасия Каменская. — Пеша ще трябва да вървим най-малко двайсет минути.

— Няма значение — упорито завъртя глава тя. — По-добре е, отколкото да вдишвам амоняк и да припадам.

Те тръгнаха бавно по тъмната, неприветлива улица. Впечатлението от мерзостта на Александър Галактионов се бе оказало толкова силно, че и за двамата беше болезнено не само да го обсъждат, но дори да мислят за него. Тротоарът беше широк, Настя крачеше почти без да гледа къде стъпва и не подозираше, че всъщност от днес нататък е тръгнала по тясна дъсчица, от двете страни на която е смъртта.

След като се прибра, първата работа на Настя бе да застане под горещия душ. Имаше чувството, че калта от душата на отдавна умрелия Галактионов е полепнала по нея окончателно. Инстинктивно искаше да я отмие.

След душа й поолекна донякъде. Поуспокои се болният й гръб, изчезна ужасното зъзнене, което при нея беше почти постоянно поради лошото й кръвоснабдяване. Настя си свари силно кафе, отвори кутия с някаква консерва, отряза си филия хляб, но внезапно, като помириса съдържанието на кутията, я върна в хладилника. Оказа се, че гладът й е минал. Вместо ядене, си наля две пълни чаши леден портокалов сок от хладилника.

Въпреки горещото кафе, отново започна да зъзне. Настани се в леглото, зави се с две одеяла, пусна на видеото любимия си концерт на тримата тенори на световното футболно първенство: Хосе Карерас, Пласидо Доминго и Лучано Павароти.

Настя с наслада се потопи в бляскавото майсторство на певците, разиграващи на терена на „O sole mio“ цял футболен спектакъл с мастит център-нападател, весел полузащитник и забавен суетлив новак, който сякаш подтичва покрай маестрото и хленчи: „Дай малко да поритам, хайде дай!“ Трябва да си рядко надарен актьор, за да изиграеш такива футболни страсти, докато изпълняваш популярната неаполитанска песен. И накрая, разбира се, арията на Калаф, без която великият Павароти не напуска сцената на нито един концерт. Публиката просто не му го позволява. Тя е готова пак и пак, хиляди, сто хиляди пъти да вижда съсредоточената му физиономия, озарявана в края на арията от тържествуваща усмивка, и да чува великолепния му глас, произнасящ: Vincero! Vincero! И в този миг никой от зрителите не се съмнява, че този дебел, потен шейсетгодишен човек с голяма черна брада, ослепителнобели зъби и неизменната кърпичка в ръката наистина ще победи, застане ли начело на войската както се кълне да го стори принц Калаф…

По закона на подлостта телефонът трябваше да звънне точно в този момент. И той, разбира се, звънна.

— Как си, детко? — чу тя в слушалката гласа на Леонид Петрович.

— Нормално.

— Не си се отказала да се омъжиш, нали?

— Май засега не съм — вяло му върна шегата Настя.

— Ей, какво си пуснала там? — напрегна се вторият й баща, когато долови в слушалката гласа на прочутия певец. Павароти ли? По коя програма е? Чакай да го, пусна.

— Видеото е.

— Ти откъде имаш видео? Нали нямаше.

Гласът му изведнъж стана строг. Той постоянно повтаряше на Настя, че „честта е най-скъпото на една девойка“. Служителят от милицията може да получава само заплата и хонорари за творческа и преподавателска дейност. От други източници — нито копейка. Той одобряваше идеята, на дъщеря си от време на време да припечелва от издателства, като превежда от английски или френски, но винаги следеше къде и за какво тя харчи парите си — както ежемесечните, така и допълнителните. Знаеше също, че не си е купувала видео и не би могла да си купи, освен ако не е взела пари назаем. Но тя не обичаше това…

— Татко, не се тревожи, имам видео още от октомври. Не е мое, тоест не е съвсем мое…

— Анастасия, какви са тези работи? Станала си потайна ли?

— Татко, разбираш ли…

Тя изведнъж почувства как очите й предателски се пълнят със сълзи, а устните й се изкривяват от един много неприятен гърч — предшественика на плача. Не може сега да му разказва за Бокър, веднага ще се разплаче. Дребно смешно човече, престъпник-лингвист и интелектуалец, изпълнителен, изпълнен с творческо въображение, любезен, той притежаваше всички качества, които трябва да притежава истинският мъж. Уравновесен, сдържан, с чувство за такт и мярка. Нелеп и понякога жалък, с глупав вреслив смях. Донесе й това видео, за да може да преглежда записите, които той снимаше по нейно поръчение, когато тя водеше едно частно разследване. Донесе го, но не си го прибра, защото скоро го убиха. Умря в болницата, в ръцете на Настя. Може би един ден тя ще се научи да говори за него спокойно, без истерия. Може би някой ден…

— Друг път ще ти разкажа. Хайде, татко, вече заспивам. Целувам те — изрече тя с що-годе спокоен тон, та Леонид Петрович да не забележи нещо. Внимателно постави слушалката на вилката, бързо изключи телевизора и лампата и рухна с лице върху възглавницата, като даде воля на риданията си.

Тихичко, като се стараеше да не събуди жена си, той се измъкна от леглото и на пръсти излезе в коридора. Плътно затвори вратата на спалнята, пое си дъх, свали от кукичката в банята хавлията на тъмни райета и отиде в стаята, която доскоро беше на дъщеря му, но откак тя се омъжи и се премести при мъжа си, стана негов кабинет.

Той го обзаведе с обич и много мисъл, лично купуваше и окачваше по стените книжните рафтове, лично обикаляше по магазините, докато си избра бюро — голямо, с две шкафчета отстрани, в които да може внимателно да подреди всичките си книжа и документи, та нищо да не се обърква или губи. Не обичаше дневната светлина, затова купи за кабинета си тежки тъмни завеси, които постоянно бяха спуснати и почти не пропускаха светлина, като създаваха в стаята приятен сумрак.

Също лично издълба стената встрани от писалището, за да вгради в нея малък сейф. Никога не пазеше в него нещо особено, за секретни документи използваше касата в службата си, но за него беше важно усещането за уединеност, откъснатост от целия свят, от близките, увереността, че ако пожелае да скрие нещо, ще може да го направи. Най-много мразеше да бъде сред хора, които знаят всичко за него. Това се отнасяше не само за външните хора, но и в еднаква степен за жена му. Мисълта, че някой знае за него твърде много, беше непоносима, и то не защото имаше какво да крие, а защото това му приличаше на чувството, че си гол сред облечени хора. От ранно детство той яростно отстояваше правото си на собствена тайна, защото в претъпканата барака всички живееха в условия на наложена откритост. Ако някой имаше диария, веднага всички научаваха, защото до нужника на двора трябваше да се претича покрай всички прозорци. В бараката нищо не можеше да се скрие — нито дума, нито най-незначителна постъпка. От детството си той бе пренесъл у възрастния вече човек омраза към хората и патологична потайност.

Кабинетът се превърна в негов истински дом, в негово убежище, в място, където намираше някакво подобие на покой.

Запали настолната лампа, отвори сейфа, като набра шифъра на предния панел, извади оттам дебела папка и седна зад писалището. По навик прелисти, без да ги чете, първите няколко страници. Ето ги снимките.

Снимките бяха черно-бели, но на тях се виждаше добре онова, което той искаше да види. Насеченото с огромния ловджийски нож прекрасно тяло на Евгения Войтович и кръв, кръв, кръв… Дори в смъртта, дори в тази страшна смърт нейното изумително лице си оставаше красиво, съвършено, понесло в себе си неоткритата нему тайна. „Обичам мъжа си“ — казваше тя. Глупаче. Какво е любовта? За какво го обичаше? За да свършиш в крайна сметка, унищожена и накълцана от ръката на един месар?

След двата телефонни разговора с нея той дълго не можа да се успокои. Стори му се, че се е докоснал до нещо неразбираемо, загадъчно, но колкото и да се мъчи, не можа да го проумее. И тогава за пръв път в живота си истински се уплаши. Може би нещо у него не е наред? Може би емоционалната му студенина, която той възприема като нещо напълно нормално, всъщност е страшен дефект, порок, душевна болест, някаква извратеност? Но това би означавало, че цялата Аз-концепция, която си е изградил, е невярна, че той цял живот е живял неправилно, че околните тайно му се присмиват и го съжаляват, както човек съжалява инвалидите и изродите.

Тази мисъл му се стори толкова болезнена, че той дори се учуди. И започна да издига около своето Аз защитна стена. Евгения Войтович е празноглава хлапачка, наивно вярваща в прочетени в книжките думи и видени в киното образи. Не съществува никаква любов, има само различни форми на съвместно съществуване на хора, които по една или друга причина се понасят взаимно. Ето го него, последното доказателство, че любов не съществува. Това доказателство е в ръцете му, той го гледа, то е реално. А любовта е мит.

Той обърна страницата и зачете сухите редове:

Той разбираше, че не бива да държи това в дома си. Причината да поиска открадването на делото беше съвсем друга. Трябваше му предсмъртното писмо на Войтович. Следователят не му даде да го види и това го притесни. Какво ли има в него? Какво ли е написал този кретен, преди да се обеси? Трябваше на всяка цена да се сдобие с писмото — или за да го унищожи, или за да се убеди, че тревогата му е напразна. Получи писмото, в него наистина бяха казани много неща, но тях можеха да ги разберат само хората, които знаеха за това. А те бяха малко на брой. За всички останали писмото трябваше да изглежда като несвързано ломотене на човек, смазан от разкаяние, след като жестоко е убил своята любима съпруга. Тоя гявол Галактионов свърши работата чисто, а следователят, който и хабер си няма, на всичко отгоре му помогна. Уплаши се и не отиде да си признае, че постоянно нарушава инструкциите и оставя отворени и стаята, и касата си. Вместо това, явно е запалил малък пожар на бюрото си и това му е било оправданието. Браво, страхливо зайче такова, добре си го измислил, далече ще стигнеш.

Но заедно с писмото той получи и всичко останало от делото. И тези протоколи. И тези снимки. Гледаше ги като омагьосан. Ето го доказателството за правотата му. Той е нормален, а всички останали са безмозъчни тъпанари, дърдорковци с недоразвит интелект. Тя също… Отказа му и си мислеше, че той ще се обиди. Глупачка. Ако не беше му отказала, сега щеше да е жива. Ама не: приказки, любов, обичала мъжа си. Дрън-дрън.

Хладният разум му говореше, че трябва да изгори папката, както бе изгорил останалите три, и да хвърли пепелта в тоалетната чиния. Но той не можеше да се лиши от своето доказателство. То му трябваше, от него черпеше сили и самочувствие. Самочувствието, че е нормален толкова, колкото трябва да е нормален един хомо сапиенс. Не е изрод. Просто останалите са недоразвити и примитивни същества.

Директорът на Института професор Алхименко чу, че телефонът звъни, вече в коридора. Беше тръгнал за министерството и в първия момент реши да не се връща, за да види кой звъни. Секретарката от приемната му Танечка беше отишла в тоалетната да мие съдовете от сутрешния чай на директора на Института и неговите приближени, телефонът на бюрото й звънеше, та се късаше, и Алхименко си помисли, че това телефонно обаждане няма да му донесе нищо добро. Без сам да знае защо, се върна и вдигна слушалката.

Обаждаше се майор Коротков, онзи милиционер от „Петровка“, който възстановяваше материалите от изгорялото дело.

— Налага ни се много накратко да поговорим с вас и някои ваши колеги и да подпишем протоколите. Не бихте ли могли всички заедно да прескочите при нас, на „Петровка“, към пет часа?

— Защо непременно заедно? — навъси се Алхименко. — Не съм сигурен, че всички, които ви трябват, ще бъдат свободни в този час.

— Трябва да се постараете, Николай Николаевич. Разбирате ли, в делото е имало един документ, който по никой начин не бихме могли да възстановим без вашата съвместна помощ. Ето защо ви моля да дойдете вие, научният секретар на Института, освен това ни трябва началникът на лабораторията, в която е работил Войтович, неговият колега Харламов и Генадий Лисаков. Знаете ли, помислих си, че ако някой от вас петимата има кола, ще ви бъде много удобно да дойдете заедно, тъкмо се побирате в една кола. Бих могъл да ви каня и поотделно, но честно да си призная, просто нямам достатъчно време за това. Та ето, намерих малко време в края на деня и веднага грабнах телефона да ви се обадя.

— Добре, записах си — внезапно омекна Алхименко. — Гусев, Бороздин, Харламов, Лисаков и аз. В пет часа.

— Точно така — весело потвърди Коротков. — Ще пратя някого в пет часа на пропуска, за да ви посрещне и доведе в кабинета ми. Не забравяйте паспортите си.

Алхименко погледна часовника. Вече закъсняваше за министерството и нямаше време да се отбива при Гусев и Бороздин. Решително дръпна чекмеджето в бюрото на секретарката си, извади лист хартия и със замах написа с червения молив, който му беше най-близо:

Когато петимата дружно слязоха от колата и отвориха вратата към пропуска, там вече ги очакваше невзрачна слабичка блондинка. Бороздин я позна, беше идвала в Института заедно с Коротков.

— Здравейте! — поздрави ги приветливо тя. — Очаквам ви. Дайте си документите, сега ще ви оформят пропуските и аз ще ви придружа.

След няколко минути те се изкачваха по стълбището след блондинката. Тя ги заведе в просторен удобен кабинет с огромно бюро и прилепена до него дълга маса за съвещание. Над цялото това великолепие се бе възцарил Коротков с блеснали майорски звезди на пагоните. Той леко, дори стремително се изправи, за да поздрави гостите, радушно се усмихна, предложи им да седнат, а момичето дори не погледна. Тя мълчаливо се настани в един фотьойл в ъгъла, постави на коленете си голяма плоска папка и се приготви да си записва нещо.

— Както вероятно ви е известно — подзе Коротков, след като всички седнаха, — Григорий Войтович, след като е убил жена си, е бил задържан и настанен в изолатора на временния арест. Три дена по-късно са го пуснали вкъщи след разрешение на прокурора. И следователят, и прокурорът твърдят, че от вашия Институт е постъпила молба за временно, подчертавам, временно освобождаване на Войтович, за да му се даде възможност да завърши някакъв свръхсекретен проект. Не питам какъв е бил този проект, не е моя работа и изобщо това няма никакво значение. Но за своя изненада не открих в секретариата на вашия Институт никакви следи от тази молба. Затова поканих тук ръководството на Института, както и хора, които отблизо са познавали Войтович и биха могли да бъдат инициатори на подобна молба просто от съчувствие към него. Повтарям, нямам намерение да разглеждам сега въпроса добре или зле са постъпили онези, които са се постарали да измъкнат Войтович от килията. Те са действали така, както са сметнали за необходимо, и не са могли да предвидят, че резултатът ще бъде толкова ужасен. Интересува ме друго. Щом от Института е била изпратена официална молба, подписана от длъжностно лице, в секретариата трябва да фигурира нейно копие. Защо такова липсва?

Над дългата маса за съвещания увисна недоумяващо мълчание.

— За пръв път чувам за това — каза най-сетне директорът на Института Алхименко. — И между другото постоянно съм си мислил как е могло да стане така, че човек, извършил такова зверско убийство, само след три дена да бъде пуснат на свобода. Вячеслав Егорович, може би вие знаете нещо?

— Нищо не знам — разпери ръце научният секретар на Института Гусев.

— Ами вие, Павел Николаевич? — обърна се Коротков към Бороздин, в чиято лаборатория бе работил Войтович.

— И аз го чувам за пръв път — отвърна той. — Може би следователят нещо е объркал? Аз не съм подписвал никакви молби, казвам ви го с абсолютна сигурност.

— Вие, Генадий Иванович?

— Не, нищо не знам — поклати глава Лисаков.

— Валерий Йосифович?

— Не знам — отвърна Харламов.

Настя внимателно разглеждаше от своето кътче петимата служители на Института — между четирийсет и пет и петдесет години, без особени белези, без особености в говора. Колко са различни, мислеше си тя, как изобщо не си приличат, но започнеш ли да ги описваш с думи, за всички излиза едно и също. Дори костюмите на всички са сиви. Алхименко е с костюм с жилетка от тъмносив плат на ситно синкаво райе, Харламов също е с тъмносив, но без жилетка и без райенца, костюмът на Гусев пък е светлосив… Прическите им наистина са почти еднакви, на всички косата им започва да оредява, на някои повече, на други по-малко. А израженията на лицата им са различни. Лицето на Гусев изразява тревога. На Алхименко — раздразнение. На Лисаков е студено и резервирано, сякаш всичко това не го засяга. По лицето на Бороздин е изписан жив интерес към всичко, което се случва. А Харламов сякаш буквално е в паника. От какво ли може да се е паникьосал пък той? Дали нещо не е сгазил лука?

Той седеше спокойно до дългата маса за съвещания, потропваше с пръсти по полираната й повърхност и гледаше широкоплещестия, усмихнат майор. Ала вътре в него всичко вреше и кипеше.

„В делото нямаше никаква молба. От къде на къде на този майор Коротков му е хрумнало, че е имало? Нямаше. Някой лъже, някой ги оплита, а от това само аз ще си изпатя. Галактионов? Да е задигнал молбата от папката? Защо? Абе не, глупости, Институтът не е пращал никаква молба, аз непременно щях да зная, това е абсолютно изключено. Ето, и Коротков казва, че в секретариата няма копие. Значи не е имало и първи екземпляр. Тогава какво излиза? Че следователят лъже? Пуснал е Войтович, а после е измислил легендата за молбата, която уж изгоряла при пожара? Възможно е. Но защо? Защо е пуснал Гриша? Срещу подкуп? От кого? Кой му е платил? Нима… Мерханов? Още щом задържаха Гриша, аз му казах, че работата може да спре. Мерханов може да е задействал своите лостове, той и досега има невероятно мощни връзки. Или просто е подкупил следователя и прокурора, дал им е пари, каквито не са и сънували, такива пари, които човек не отказва, ако иска да остане жив. Оттук идва и легендата за молбата. Но ако това е така, ако са пуснали Гриша, защото Мерханов се е погрижил, защо този мизерник не ми каза и дума? Смята, че е под достойнството му да ме информира? Че кой съм аз за него? Слуга, работник, занаятчия, и то неверен. Нищо, ще го изтърпя, за да живея, както аз искам, мога да го изтърпя. Глупостта, извършена от глупак, не може да те оскърби. Може да те оскърби само постъпката на достоен противник.“

— Може би някой от вас е отправял молба към Министерството на науката по свои канали, за да се опита да помогне на Войтович? Може би някой от вас има познати в Генералната прокуратура и се е обърнал към тях? Или може би в Министерството на вътрешните работи? — продължаваше да задава въпроси Коротков и на всеки от тях получаваше пет еднакви отговора: „Не, не съм се обръщал, не знам.“

— Разберете — увещаваше ги той, — аз нямам за цел да докажа, че Войтович е бил пуснат незаконно, това ми е абсолютно безразлично, аз не се занимавам с такива въпроси. Възложено ми е да възстановя материалите от изгорялото дело, а законността и обосноваността на тези материали изобщо не ме интересуват. Но щом Войтович е бил пуснат, трябва да е имало някакво основание за това. Моля ви, постарайте се да си спомните — може би сте обсъждали арестуването на Войтович с някакви ръководители или служители от правоохранителните органи…

Вратата на кабинета се отвори, на прага застана тромаво младо момче с грозно издула тлъстото му тяло униформа.

— Извинете — някак по домашному каза то. — Търсят Каменская на телефона.

— Да прехвърлят разговора тук — кратко нареди Коротков, като хвърли унищожителен поглед на смешния милиционер.

След минута телефонът на бюрото звънна. Майорът вдигна слушалката и я подаде на дотичалата блондинка, която през цялото време бе седяла в ъгъла и не бе продумала.

— Ало? Да, Надюша. Сега, един момент… — Тя захлупи микрофона с длан и се обърна към майора: — Юрий Викторович, кога мога да бъда свободна?

— Вече приключваме. Мисля, след петнайсетина минути — отговори той.

— Надюша, ще успееш ли да стигнеш до мен за двайсет минути? Не, недей, не купувай, аз знам едно място по пътя към тях, по-евтино е. Аха. След двайсет минути. Разбрахме се.

След двайсет минути те излязоха от зданието на Градското управление заедно с блондинката Каменская. Точно пред тях беше спряла небесносиня кола, а на нея небрежно се бе подпряла ярка ефектна брюнетка с разгърнато скъпо кожено палто до петите, под което се виждаше къса копринена рокля, разкриваща невероятни крака. Закачливо усмихната, тя бавно огледа петимата мъже, после се извърна към приятелката си и й помаха с ръка. Вратите на колата се затръшнаха. Момичетата заминаха.

— Е, какво? — с плаха надежда попита Настя, когато колата се поотдалечи от зданието на Градското управление.

— Нищо — въздъхна Шитова и превключи скоростта. — Пак не го познах. Вашият колега Доценко много се надяваше, че ще мога да го позная „на живо“ — по някое движение на главата, по поглед, по мимика, изобщо по онези признаци, които снимката едва ли може да фиксира. Знаете ли, вашият Миша е чудно момче. Толкова ми се иска да му помогна и ще бъде много жалко да го разочаровам. Направо ми иде да му кажа, че съм познала онзи човек — разсмя се тя.

— Боже опази! — плесна с ръце Настя. — През ум да не ви е минало. Благодаря ви, Надежда Андреевна. Извинете, че се наложи да ви обезпокоим. Оставете ме някъде край метрото.

Петимата мъже също се качиха в колата си. Беше бежовата волга на Вячеслав Егорович Гусев.

— Странна история е тази с молбата — каза Бороздин, намествайки на коленете си обемистата си чанта.

— Дума да няма, Павел Николаевич — подкрепи го Гусев. — Но, от друга страна, прозвуча ми като упрек към всички нас. Защото никой дори не се сети да се застъпим по някакъв начин за Войтович, да се опитаме да му помогнем. Веднага му лепнахме клеймото „убиец“ и го забравихме, сякаш не е работил с нас повече от десет години.

Но от Войтович разговорът бързо се измести към производствените въпроси.

— На първи март съветът ще бъде сложен. Две защити на кандидатски, едната от тях много спорна…

— Вече съм се зарекъл да си нямам работа с Кемеровския филиал. При тях всяка хартишка се бави с месеци, сякаш смятат да живеят вечно. Едно нещо не съм получил навреме от тях…

— Лозовски стана абсолютно непоносим. Идва на съвет като опонент, а вместо да опонира, започва да разправя от трибуната разни историйки от младините си. Цяло посмешище…

— Трета лаборатория съвсем се е разхайтила. Оформят окончателни отчети като промеждутъчни, на някакви си пет странички, от които едната е титулна, а втората — списък на изпълнителите. Представяте ли си какъв е този отчет — на три страници за тригодишна работа. А промеждутъчни изобщо не пишат, пробутват само по някоя справка от два абзаца. А отделът за координация и планиране всичко им прощава.

— Че как иначе, след като началниците им живеят в един блок и водят децата си в едно училище — охо, какво още има да видиш…

Той автоматично поддържаше разговора, но същевременно трескаво си припомняше всички подробности от срещата с Шитова. Нима са приятелки с тази блондинка Каменская? Какви ли съвпадения не се случват. Дали го позна? Стоеше и оглеждаше мъжете с откровено курвенска усмивка, втренчи се във всекиго, сякаш си ги представяше в леглото. Май погледът й не се спря върху него. Май не се спря. Или все пак го позна?

Но и него си го бива, успя да се овладее, не трепна, не извърна поглед. Всички мъже впериха погледи в краката й, и той го направи. Не може да извръщаш поглед от такава хубавица, не е по мъжки, а значи би изглеждало подозрително. И той не извърна своя. Опули се като всички и дори се постара да се усмихне възхитено.

Не, май все пак не го позна…