Спомените на една гейша

Една сутрин в лицензирания квартал

Всяка сутрин домакинът на пансиона за гейши „Ханамасуя“, облечен в подплатен халат на райета, поливаше растенията си, подредени в големи саксии от двете страни на входната алея.

Обикновено „бащите“ на домовете за гейши обичат да си поспиват до късно. Но този излизаше навън точно в седем и половина и аз го виждах всяка сутрин на път за училище. През лятото носеше късо кимоно и ленен панталон или само препаска на слабините, а на раменете му висеше влажна кърпа. В студено време се увиваше в споменатия подплатен халат или в нощно кимоно с дълъг елек отгоре.

От време на време домакинът собственоръчно премиташе улицата с метла от клонки, макар че със сигурност разполагаше с дузини домашни прислужници и учибако. Учибако наричаха камериерките, които помагаха на гейшите да се обличат.

Бонзаите бяха голямата му страст. Ако ранната пролетна утрин беше слънчева и ведра, той гордо подреждаше саксиите покрай оградата и намазваше всяко листенце на дръвчетата с четчица, потопена в отвара от тютюневи листа. Нищо, че някои листенца не бяха по-големи от оризови зърна.

Тогава, в началото на епохата Шова1, още нямаше ДДТ. Тютюневата отвара беше обичайното средство за борба с вредителите по бонзаите.

Нашият квартал носеше името Киокачи — лицензиран квартал, което означаваше, че там беше позволено да се откриват чайни и домове за гейши. Лицензирани квартали тогава бяха Ямаширо-чо, Хачикан-чо, Шигараки-джинмичи и Компару-шинмичи — имена, които често се срещат в романите на Изуми Киоко или Нагаи Кафу. Днес това съответства приблизително на кварталите източно и западно от Гинза — комплексите с номера 6, 7 и 8. Тогава те образуваха самостоятелен квартал.

По течението на река Санджикенбори гъмжеше от плаващи ресторанти, наредени гъсто един до друг, които съществуваха още от епохата Едо (1600–1868). Недалече от тях, около театъра на Шимбаши и храма Хонган в Цукиджи, бяха построени просторни ресторанти, в които се организираха големи приеми за стотици гости.

Пътят към училище ме водеше покрай безброй гъсто стълпени домове за гейши, пиаци за рикши, бани и един салон, който беше известен с японските си фризури. Уличките гъмжаха от магазинчета за тоалетни принадлежности, от които гейшите си купуваха украшения за коса, бяла пудра, червило и портмонета. Имаше специализиран магазин за гета — особените чадъри за слънце и дъжд, които носеха гейшите. На ъгъла на Осма улица беше административната сграда, където се помещаваше обединението на собствениците на домове за гейши — така наречения съюз „Гейша“.

В седем и половина сутринта кварталът още спеше. Пълната тишина се нарушаваше само от тракането на колите, които разнасяха млякото. Ако през нощта беше валял дъжд, по оградите окачваха високи черни гета да съхнат, а под издадения покрив се сушаха таби и яки за кимона.

Тогава бях седемнадесетгодишна, носех моряшки костюмчета и дълги плитки. Обикновено бързах по пътя си със сведена глава. Но винаги, когато минавах покрай „Ханамасуя“, поглеждах крадешком към домакина.

Очевидно му се струвах някак си позната, но той не се замисляше много, а продължаваше работата си — премиташе улицата или преглеждаше внимателно растенията си. Сигурно изобщо не му идваше на ум, че младото момиче със скромни плитки е гейшата Кихару, с която често си бъбреше непринудено по стълбите на административната сграда.

В седми квартал на Западна Гинза, горе-долу зад днешната сграда „Кейкинзоку“, беше издателството на „Народен вестник“. Точно срещу него беше банята Компару-джу. Там работеше един сансуке, който много приличаше на артиста Такада Кокичи.

Доколкото знам, в другите квартали сансуките триеха само гърбовете на клиентите, но в квартала на гейшите те помагаха усърдно при измиването на косите и бръсненето на тила. Много млади гейши отиваха в тази баня само заради красивия сансуке. Приятелката ми Томока ходеше при него всеки втори ден и кожата на главата й се възпали от честото миене.

Вляво от банята беше магазинчето за саке на Нишимура. Освен саке, там се продаваха дървени въглища и дърва за горене. В младостта си госпожа Нишимура беше работила като учибако в големия дом за гейши „Каватасунака“. Наблизо се намираха още четири или пет домове за гейши, а малко по-нататък от дясната страна на улицата се издигаше чудесен ресторант, чийто специалитет беше пържени сардини. Тъй като в миналото собственикът беше работил като репортер за големия всекидневник „Асахи Шимбун“, ресторантът се радваше на голяма популярност сред журналисти, артисти и литератори.

Ресторантът съществува и днес. Доколкото знам, сега го ръководи синът Киген.

Ние живеехме точно срещу магазина за саке на Нишимура. Всяка сутрин отивах пеша до гара Шимбаши, а после с влака до Оханомизу. Оттам вече не беше далече до „Първото езиково училище“ в Хонго Кинсуке. Винаги, когато слизах на гара Оханомизу, срещу мен потичаше пълноводният поток на отиващите на работа. Всяка сутрин виждах едни и същи лица и с времето свикнах да поздравявам някои от минаващите, които срещах на перона, бариерата или пред гарата.

Един от тях беше Ота Сабуро от външното министерство. Той имаше по-голям брат, Ота Иширо, който също работеше във външното министерство, доколкото си спомням, в азиатския департамент.

Двамата често идваха на приемите, давани от министерството. Освен това със Сабуро се виждахме всяка сутрин. Но аз винаги свеждах глава и минавах бързо покрай него, за да избегна размяната на погледи.

Миналата вечер се бяхме срещнали на прием в Ямагучи, на който присъстваха само млади хора. Всички ние — и гостите, и гейшите — се забавлявахме много добре.

На следващата сутрин едва не се сблъскахме на бариерата и той ме погледна изненадано. Очевидно и той, като домакина на „Ханамасуя“, усети, че ме познава отнякъде. Нищо чудно, защото миналата вечер бяхме разговаряли дълго и той непрестанно се шегуваше.

— Малка Кихару, ти си още съвсем млада, а вече печелиш добре. Присъстваш на всеки прием. Сигурно имаш огромни спестявания.

— Точно така. Щом спестя достатъчно, ще имам добра зестра и ще се омъжа.

— Това е прекрасно! Ожени се за мен!

— Наистина ли? Искате ли ме за жена? Ще дойда при вас с цялата си зестра.

— Виж, предпочитам да взема само зестрата. Да получа и теб — това е твърде висока чест, която не заслужавам.

Приятелката ми Котойо беше много ядосана.

— Какво безсрамие! Как смее да се измъква така?

Много се смяхме. А следващата сутрин на гарата Ота се обърна няколко пъти след мен и в погледа му имаше объркване.

Някоя от следващите вечери със сигурност щяхме да се срещнем отново на един от приемите в Шинкираку или при Ямагучи. А на сутринта…

Изкисках се безмълвно и продължих към училището.

Когато имахме ангажимент, влизахме в чайните само с официалната прическа шимада и дълго до пода официално кимоно, украсено с герб. Ако някоя гейша дойдеше в просто кимоно с шарки или от крепсатен, икономката или собственичката начаса я отпращаха да се преоблече.

Тези ангажименти траеха от 18 до 21 ч. и се поръчваха седмица предварително. В 21 ч. идваха хакоя, слугите в дома, за да донесат на гейшите дрехи за смяна. След този час ни разрешаваха по-къси, шарени и копринени кимона, обите също можеха да бъдат завързани по-небрежно, което значи, че след 21 ч. на гейшите беше разрешено да посещават нови забавления в неформално облекло.

Най-големите и изискани приеми обикновено се организираха между 18 и 21 ч. По време на приема се предлагаха различни развлечения за гостите: разказвачи на ракуго2, комици, илюзионисти, вариететни артисти. Накрая, по желание на гостите, гейшите изпълняваха традиционни танци.

По онова време няколко шлагерни изпълнители тъкмо бяха издали с голям успех първите си плочи и аз можех почти всяка вечер да се наслаждавам на прекрасните им гласове. Най-много ме впечатли красивата Ичимару. Харесвах всичко в нея, от избора на кимоното до прическата.

Разказвачът на ракуго Мимасуя Кокацу беше минал осемдесетте и обикновено представяше само кратки епизоди за начало на забавленията. Той беше ужасен бърборко и клюкар. В присъствието на Кобаяши Ихизо, който притежаваше ревю-театъра Такаразука, заявяваше високо и без да му мигне окото:

— Този Кобаяши, или как му беше името, е голям негодник. Нарежда момичетата в една редица, кара ги да размахват крака и даже получава за това пари. Нечувано!

На един прием, организиран от голямата фирма за захар „Тайван“, отбеляза подигравателно:

— Аха, събрали са се най-големите захарни фабриканти! Не е чудно, че виждам само захаросани физиономии.

Пред гостите на друг прием, даден от японската ски федерация, Кокацу извика пренебрежително:

— Каква безсмислица! Възрастни хора, които се пързалят по снега с огромни закачалки за дрехи на краката! Явно не са наред с главите!

При тези думи всички се чувствахме неловко, но гостите не се сърдеха. Хапливите му изпълнения винаги имаха успех и фирмите продължаваха да го ангажират.

Този свадлив старец избягваше възрастните гейши — вероятно защото ги познаваше много добре и му бяха втръснали. Предпочиташе да общува с младите.

— Нямам вкус към лелките — дразнеше ги той.

Искам да опиша и нашия хакобея, нещо като гардеробна, която едновременно с това служеше и за обща чакалня. Големината на помещението беше колкото петдесет татами и вътре не можеше да влиза никой освен гейшите и артистите.

В хакобея бяха поставени десет или повече хибачи — мангали с дървени въглища с диаметър около метър и половина. Обикновено мангалите се правеха от дървото пауловниен и бяха или изстъргани и гладко полирани, или украсени с лакови орнаменти.

Съвсем естествено около всеки мангал се събираха хора на една възраст. Само в окръг Шимбаши тогава имаше 1200 гейши, от дванадесет-тринадесетгодишни ученички до възрастни дами около шестдесетте.

Понякога гостите закъсняваха и ние чакахме в хакобея. Тогава към нас се присъединяваха и мъжете артисти.

За някои от тях си спомням с голямо удоволствие, например за разказвачите на ракуго Санджитей Кимба и Янагия Микимацу. Представленията на Кимба бяха великолепни, но в хакобея той признаваше само една тема за разговор — риболова. За разлика от него Микимацу се славеше като върл женкар, при което изобщо не се съобразяваше с възрастта на избраниците си. И в хакобея беше постоянно в търсене на подходящата плячка.

Помня и жонгльора Маруичи Косен. Той изпълняваше номер с чадъри, върху които танцуваха обръчи. При друг номер обръчите се завъртаха на брадичката му и бавно се изкачваха към върха на истински меч.

Не бива да забравям и китайския вариететен артист Рисаи. На сцената говореше завален японски, но в хакобея бъбреше непринудено като кореняк токиец.

Жена му беше японка, а синът им, малкият Рисаи, жонглираше със стомна, пълна с вода, която по някакъв загадъчен начин се изпразваше и отвътре изскачаше живо зайче. Гейшите се възхищаваха от този номер даже повече от гостите.

Любимци ми бяха изпълнителите на панаирджийски песни Ошима Хикаку, Такари Бакин и Тейзан Ичириусаи. Жената и дъщерята на чичо Хикаку работеха като гейши в Шимбаши и аз често изпитвах завист към единното артистично семейство, когато членовете му с достойнство се качваха в колата, управлявана от менажера им Мураками.

Често идваха и кабаретните артисти Енкацу и Ахако от Канзай3. Грубичкото им изкуство беше известно под името Микава-кабаре. Артистите носеха кепета като бога на щастието Дайкоку и редяха звучни рими, като отмерваха ритъма с традиционния барабан с пясъчен часовник. Трупата идваше от Микава за Новата година, минаваше от врата на врата и пожелаваше на хората щастие и благополучие.

Енкацу и Ахако бяха променили напълно старата форма на така наречения манзай. Даже писменият знак се промени. (По-рано манзай се пишеше със значението на „десет хиляди години“, а сега се пише като „шеги“) Те завладяха триумфално всички квартали на Токио, от Асакуза до Маруноучи, играха дори в няколко филма. В противоречие с досегашното малко сковано кабаре двамата караха зрителите да се смеят така, че по бузите им се стичаха сълзи.

Танцьорки, музиканти и една превъзходна интерпретаторка на народни балади допълваха програмата.

Така почти всяка вечер имах възможност да се наслаждавам на първокласни изпълнения и да се запозная с най-добрите артисти по онова време. В края на седмицата ходех на театър или на кино и мозъкът ми жадно попиваше чутото и видяното.

Учителката ми по музика и танц се чудеше колко бързо схващах и как добре разбирах всичко. В един момент обаче сякаш застанах пред непробиваема стена. Причината за това бяха чуждестранните гости, които идваха все по-често в Шимбаши по покана на външното министерство, комитета за връзки с чужбина, вестниците и големите фирми.

Опитът ми показа, че повечето чужденци — макар да бяха научили още в родината си думи като „Фуджияма“ и „гейша“ — нямаха представа за истинската същност на нашата професия. Защото занаятът на гейшите не съществува никъде другаде освен в Япония.

Много ми се искаше чуждите гости да разберат какво означава да си гейша в Шимбаши. За съжаление гейшите, които сядаха при тях, можеха само да им се усмихват и да им наливат. Дори най-дръзките гейши, с които никой японец не скучаеше, не знаеха как да забавляват гостите от чужбина. Обикновено с тях идваше и преводач. Всички служители във външното министерство говореха английски и когато ни превеждаха, всичко беше наред. За съжаление преводачите се правеха на много важни, дрънкаха цялата вечер на английски и се стараеха да ни изключат напълно от разговорите. Един път най-несимпатичният екземпляр от преводаческото котило си позволи да ни представи накратко като „Japanese Dancers“4, а после най-спокойно се напи, без да го е грижа за гостите.

Когато Маричио и Кокуни излязоха да танцуват във великолепните си кимона, аз се обърнах да видя какво прави преводачът. Бях убедена, че дървеняк като него няма никаква представа от японските балади и песнопения.

Как беше възможно такова нещо? Той не знаеше как да предаде съдържанието на песните, а и изобщо не се стараеше да внуши на гостите поне малко разбиране към нашето изкуство. Даже да знаеше перфектно английски, това не можеше да компенсира невежеството му по отношение на собственото му народно изкуство. Доколкото можех да преценя, никой от преводачите нямаше понятие от традиционните японски изкуства.

Така ме завладя мисълта да науча английски. Да овладея поне най-важните понятия, за да мога да обяснявам танците на колежките си.

Желанието ми ставаше все по-настойчиво. Горях от нетърпение и нервност. Къде да потърся съвет?

Защо да не поговоря с някого от външното министерство? Чудесна идея! Служителите във външното министерство и комитета за връзки с чужбина ни бяха постоянни клиенти. Най-добре да се обърна към г-н Ден.

От всички служители в комитета за връзки с чужбина Ден Макото беше най-подходящият за такава молба. Той непременно щеше да намери начин да ми помогне. Когато му обясних, че искам да уча английски, първо ми препоръча да вземам частни уроци.

— Предпочитам да отида в езиково училище — отговорих.

— Как така в училище? Няма ли вече да работиш като гейша?

— Ще работя, разбира се. Но ангажиментите ми са само вечер. Уроците по пеене и танци ще преместя следобед, а сутрин ще ходя на училище.

— Какво? Искаш сутрин да ходиш на училище, следобед на уроци по пеене, а вечер да печелиш пари? Смяташ ли, че ще се справиш? Не бива да се претоварваш…

— Няма проблеми. Аз не знам що е умора. Достатъчни са ми пет часа сън. Знаете ли, приятелите ме наричат „женският Наполеон от Шимбаши“.

— Много си честолюбива. Знаеш ли, че трябва да учиш най-малко три години? Ако спреш насред пътя, нищо няма да научиш.

— Няма да спра, даже да рухна от умора. Ще издържа, кълна ви се. Кълна се в Христос, Канон и Фудо.

На това място г-н Ден избухна в смях.

— Добре, добре. Ще ти избера подходящо училище.

Обещах, че облеклото и поведението ми няма да се отличават по нищо от тези на другите момичета, за да не ме разпознаят като гейша, че ще пиша редовно домашните си и никога няма да отсъствам от училище, все едно колко съм изтощена.

Наистина не ми струваше нищо да минавам с по четири часа сън в денонощието (като Наполеон) и съм запазила този навик и до днес. Даже сега, вече възрастна жена, не знам що е умора. По всяко време и навсякъде заспивам бързо и спя спокойно и дълбоко четири или пет часа. След това съм напълно отпочинала и готова за нови подвизи.

Но да се върнем към училището. Всяка сутрин трябваше да ставам в шест и половина. Мама и баба ми правеха компания, докато закусвах.

Отивах на училище и най-сериозно зубрех английски. Започнахме с азбуката и всеки ден ни даваха големи домашни. Не беше толкова просто, колкото си го представях. Часовете свършваха в дванадесет и половина и трябваше да бързам, за да стигна навреме в Нихомбаши при г-н Йошизуми, който ми преподаваше пеене и изпълнение на шамисен.

Ако веднага след училище отидех в съюза на гейшите, както си бях в матроската рокличка, всички щяха да разберат с какво се занимавам и хубавият ми план щеше да се спука като сапунен мехур. По тази причина отивах чак в Нихомбаши при г-н Йошизуми, където никой не ме познаваше. Майстор Йошизуми и жена му Хироко бяха верни приятели и не казваха никому, че момичето в моряшко костюмче е гейшата Кихару от Шимбаши. За щастие нито една от другите им ученички не идваше от домовете за гейши. Тъй като бях честолюбива и мечтаех да стана най-добрата изпълнителка на шамисен и също така добра певица, никога не занемарявах уроците си. След това се връщах тичешком вкъщи, пишех си домашните, учех думи и вземах душ. После се гримирах и се обличах с помощта на домашния прислужник Хан-чан и в пет и половина бях готова.

С перуката шимада, с дълго до земята кимоно, пристегнато с оби, ученичката се превъплъщаваше в гейша. Идваше един кули с рикша, баба удряше кариби5 за мен и потеглях на работа. До 18 ч. всички участници трябваше да се съберат на мястото, където щеше да се състои приемът.

За голям прием в чайната три малки зали бързо се превръщаха в една голяма чрез отстраняване на преградните стени. Гостите сядаха тържествено от двете страни на залата, за да бъдат едни срещу други.

След като всеки гост заемеше мястото си, в залата се възцаряваше тишина.

Ето: плъзгащата се врата се отваря безшумно и в залата една по една влизат гейшите. Всяка носи лакирана масичка за хранене и като шумоли меко с коприненото си кимоно, поставя масичката пред съответния гост на почетния подиум.

Тогава не беше обичайно всички гости да се хранят на една маса. Това се правеше само в малки, интимни компании или след официален банкет, когато част от гостите продължаваха празненството в тесен кръг.

Първа влизаше гейшата с най-висок ранг и поставяше масичката си пред почетния гост на приема. След нея идваха другите гейши, които също така тържествено поставяха масичките си пред гостите. Начинът, по който носеха чернолакираните масички с наредени на тях купички за саке и пръчици за храна на височината на лицата си и се плъзгаха със ситни стъпки върху татамите, увити в дълги до земята разноцветни кимона, омагьосваше зрителите. Гледката беше наистина възхитителна.

Когато всички масички бяха по местата си пред гостите, домакинът и след него някой от поканените произнасяха кратки приветствия и празненството започваше. Всяка гейша поемаше грижата за един гост и го обслужваше с възможно най-голямото внимание. Церемониалното наливане на саке се нарича ошаку. Тъй като домакините обикновено са постоянни клиенти, гейшите предпочитат да седят при тях. Ала добрият домакин желае всичките му гости да бъдат обслужени както трябва.

Най-важната задача на гейшата е още от самото начало на приема да посвети вниманието си на гостите. Както се казва, тя им принадлежи изцяло. Когато на приема присъстваха гости от Киушу, Хокайдо или Манджурия, трябваше да им оказваме специално внимание.

Гостите, които не познаваха гейшите, се чувстваха несигурни, поне в началото. Гейшите от Шимбаши се славят като дръзки и самоуверени дами. Твърди се, че обслужват само високопоставени личности. За да оборя този предразсъдък, аз се отнасях особено внимателно към гостите от провинцията и бързах да поведа разговор с тях, за да им вдъхна чувството, че са стари и добре познати клиенти.

На следващите приеми или по други поводи те ме викаха отново, тъй като бях разчупила леда и ме бяха оценили като интересна партньорка за разговор.

Тези ангажименти ми доставяха огромно удоволствие и когато здравето ми не беше особено добро, участието в поредното празненство беше най-доброто лекарство.

Тъй като изпълнявах задълженията си с искрено въодушевление, аз печелех парите си без усилие, а за моя радост и редовното посещение на езиковото училище започна да дава първите си плодове. Когато около мен говореха на английски, вече разбирах доста думи и изрази.

В началото се обяснявах повече с ръце, всъщност не само с ръце, а и с крака, но постепенно, макар и само с по няколко думи, започнах да водя разговори с чуждестранните ни гости.

Обикновено домашната ни се състоеше от две напечатани с дребен шрифт страници с упражнения и аз ги носех в деколтето на официалното си кимоно. След разговор с някого от чуждите гости обикновено го молех да ми помогне и двамата заедно попълвахме отговорите. Така винаги получавах отлични бележки, защото домашните ми все едно бяха написани от самия учител.

По времето, когато още не говорех добре английски, на приемите ни се появиха чужденци, които оставиха у мен незабравими впечатления. Една вечер през 1934 година голям вестникарски магнат бе поканил група американци, само мъже. Единият от тях, набит, със силни рамене и дебел нос, се смееше толкова сърдечно, че веднага ми стана симпатичен. Това беше известният бейзболист Бейб Рут. С един висок, мършав мъж на име Фокс, също бейзболист, играхме на „камъчета, ножици и хартия“ и се забавлявахме чудесно.

Същата година ни гостуваха дребен, изключително учтив джентълмен с бяла коса и гордата му червенокоса съпруга — известният Чарли Чаплин и Полет Годар, които бяха на сватбено пътешествие. Всяка вечер външното министерство и различните вестници канеха прочутата двойка в луксозен ресторант. Полет Годар беше много млада и се държеше надменно, докато г-н Чаплин беше винаги спокоен и поведението му беше на културен и мъдър човек. Аз го познавах само от филма „Треска за злато“, където, както всички знаят, изяжда старите си обувки и върши куп други лудории. Затова бях много изненадана колко се различаваше от ролята си на екрана, колко нежен, уязвим и изискан изглеждаше.

Друга личност от Холивуд, която ми направи силно впечатление, беше една много красива американка, която гостуваше в Япония със съпруга си (италиански барон). Макар че имаше огромни блестящосини очи, тя беше напълно сляпа. Толкова ми беше жал за нея, че едва се сдържах да не избухна в плач. Това беше артистката Пърл Уайт, играла главни роли в няколко филма. Беше красиво и трогателно да наблюдавам как съпругът й й помагаше във всяка дреболия.

Посетиха ни и американският крал на издателите Уилям Хърст и съпругата му, придружени от Такаиши Шингоро, журналист от токийския вестник „Ничиничи“. С госпожа Хърст си сменихме дрехите — тя облече празничното ми връхно кимоно, а аз се премених с великолепното й кожено палто. Така се появи една много оригинална снимка. Преди доста години внучката им Патриша Хърст беше в центъра на вълнуваща история с отвличане.

Английският ми се подобряваше бързо. Бях винаги в приповдигнато настроение. Доставяше ми огромно удоволствие да изпробвам новите думи, които бях научила сутринта, още същата вечер в разговорите с чуждестранните гости.

Старата ми учителка Мери Янагава, която беше родена в Лондон, ме харесваше много. Непрестанно хвалеше произношението ми и твърдеше, че съм най-добрата ученичка в класа.

В моя клас бяхме 28 ученици, от тях само две момичета, аз и китайката Чо Пинши. Тя беше много по-голяма от мен, с късо отрязана коса и лунички. Освен това винаги ходеше в тесни панталони, с които приличаше на кули.

Чо почти не говореше японски. С английския също беше зле, но незнайно по каква причина ме бе избрала за доверено лице и привилегирована събеседничка. Вместо да учи английски, тя учеше японски от мен.

Една сутрин, когато отворих чина си, намерих любовно писмо, написано на тромав английски. Веднага разбрах, че е от пъпчивия Морита. Баща му имаше магазин за електроуреди в Шитая и момчето беше доста нахално.

От същия калибър беше и дундестият Адачи, който носеше дебели очила. Имаше млечнобяла кожа като на момиче и трапчинки на ръцете. Той ми подари шест подострени молива, вързани с розова панделка.

Морита и Адачи си оспорваха благоволението ми — като в пиеса от театър кабуки.

Когато искаха адреса ми, аз винаги отговарях, че родителите ми са починали и живея при роднини. Нито тези две момчета, нито другите ученици, нито учителката ми, предполагаха, че съм гейша от Шимбаши. От друга страна, нито една от колежките ми, дори най-добрите ми приятелки Котойо, Манеи и Коейрио, не знаеха, че ходя на училище.

Доверих се само на един човек и това беше домашният ни прислужник Хан-чан. Той беше абсолютно надежден и никога не би ме издал на прием или в другите домове за гейши. Винаги можех да разчитам на него.

Всеки дом за гейши имаше свои домашни прислужници или хакоя. Думата хакоя, която буквално означава „мъжът със сандъчето“, идва от времето, когато прислужниците са носели след гейшите продълговати сандъчета от дървото пауловниен, в което съхранявали шамисена.

Много офорти на Утамаро изобразяват гейши, следвани от хакоя. Сандъчето с шамисена било толкова голямо и тежко, че гейшите в никакъв случай не можели да го носят сами до мястото на ангажимента си.

Днешният шамисен се разглобява на три части и се прибира в куфарче. То не е тежко и гейшата го носи сама, когато отива на уроци или трябва да изпълни на приема танца азума. Само до преди няколко години обаче прислужниците са го носели след гейшите в цялата му дължина в специално сандъче.

Тези хакоя получаваха съвсем малки заплати от съюза на гейшите, но си живееха доста добре с бакшишите, които им даваха собственичките на домовете и почти всички гейши.

Беше ми много неловко, когато нашият хакоя се обаждаше в училище, за да ме повика, но имахме и дневни ангажименти и не можех да ги пропусна.

Дневните ангажименти, например голямо градинско увеселение или излет с лодки, се поръчваха около месец предварително и всички гейши знаеха точния ден и час. Това означаваше, че можех навреме да се освободя от училище под някакъв благовиден предлог. Ала ако някой гост пристигнеше внезапно и щеше да остане в Токио само два или три дни, трябваше веднага да измисля някакво извинение, за да приема извънплановия ангажимент.

В такива дни се прибирах тичешком вкъщи, вдигах плитките си с кордела, обличах красиво скромно кимоно, понякога с рисунки на стрели. Друг път избирах кимоно от бяла и синя коприна, пристегнато с изискано изрисуван оби, но трябваше да нося над него хаори с герб. Хакоя наричаха това „иди както си“, което означаваше, че не се изисква официално облекло.

В случай на дневен ангажимент нашият хакоя Хан-чан се обаждаше първо на училищния домакин. Йонеда, така се казваше той, нахлузваше джапанките си, дотътряше се до класната ни стая, надничаше през прозореца и щом ме видеше, се ухилваше широко. Запомнила съм го като добродушен и любезен дядо.

Г-н Йонеда влизаше в класната стая и тихичко обясняваше нещо на учителя ни. След това учителят извикваше на английски:

— Мис Накамура, някой от близките ви внезапно се е разболял. Моля, идете си веднага вкъщи.

Предчувствието не ме беше излъгало! Събирах нещата си, като се преструвах на уплашена, покланях се на учителя и излизах от стаята.

Г-н Йонеда ме следваше загрижено.

— Да не би положението на баба ви отново да се е влошило?

— Моля ви, не се тревожете — отговарях и бързах да си намеря свободно такси.

Всеки път, когато трябваше да поема дневен ангажимент, измисляхме нов претекст: баба ми се е разболяла, заболял ме е корем, някой от роднините е починал.

Романси в хакобея

От само себе си се разбира, че между гейшите и артистите, които седяха около мангалите в хакобея и чакаха гостите, се разиграваха романтични истории.

Почетните гости често закъсняваха и през това време между колегите, насядали около топлите мангали, се водеха оживени разговори.

По-старите гейши, вече около петдесетте, говореха главно за това колко шумни и многознаещи са младите гейши и че някаква си дебютантка само три дни след провъзгласяването й за пълноправна гейша си намерила дяволски богат благодетел и го отвела в провинцията. Ние, младите, бъбрехме развълнувано за мъжете, по които се бяхме увлекли.

— Той учи в университета Кейо, а това значи, че някой ден със сигурност ще стане министър. Смятам да работя колкото се може повече, но щом обучението приключи, непременно ще се омъжа. Засега го срещам само на връщане от уроците в Мон ами…

Или:

— Аз го обичам до полуда, а той не знае нищо за мен. Заклех се в Хакан-сама (храмът Хакан съществува и днес, изграден от бетон) да се откажа от мандарини и сладолед, за да отговори на чувствата ми — въздишаше друга.

— Той има голямо бъдеще. Затова му подарих възглавница за сядане с герб хийоки — обясняваше възбудено една съвсем млада гейша.

Това е нов герб, съставен от собствения и този на любимия. Гербът на приятелката ми Сузуме се състоеше от цвете с листенца във форма на каро, докато в герба на любимия й се развяваха няколко ветрила. В новия герб средното ветрило беше заменено с цвете във форма на каро…

Гербът на една от другите гейши беше с портокал и портокалови цветчета, а на любимия й във форма на решетка. Тя направи комбинацията с голям ентусиазъм и пресъздаде герба на основателя на сектата „Ничирен“6. Това объркване предизвика у всички ни буйно веселие. По онова време беше много модно младите гейши да приемат гербовете на любимите си. Ако двамата нямаха любовна връзка и отношенията им бяха чисто платонични, комбинирането на гербовете представляваше обяснение в любов. По този начин и най-младите гейши можеха да дават израз на мечтанията си.

Докато седяха около мангалите, дванадесетгодишните ученички говореха за сладкия боб на Вакамацу и че там дават по-големи порции, отколкото при Тацутано. В тази възраст човек се интересува повече от яденето, отколкото от любовта.

По онова време още нямаше закони за защита на децата и гейшите започваха да се обучават на дванадесет години. Малките ученички бяха наистина очарователни.

Всичко това показва, че отделните групи посвещаваха вниманието си на различни теми и връстниците сядаха винаги заедно.

Ако разговорът се насочеше към децата, деловодителката Омицу бързаше да се намеси:

— Престанете да говорите за деца, когато имате ангажимент. Бузите ви порозовяват и заприличвате на селянки — кореше ни тя. И до днес се е запазила представата за прелестното лице на гейшата, непомрачено от ежедневните грижи. От тази представа е дошла и забраната да ядем пред гостите. Даже да умира от глад или гостът настойчиво да я подканя да се храни, гейшата проявява сдържаност и не слага в устата си нито хапчица.

Когато гостът налее на гейшата питие, тя има право да го приеме. В никакъв случай обаче не й е позволено да помоли за една глътчица или да покаже по някакъв начин, че е жадна. Това се смята за неприлично и е забранено.

По онова време имаше и гейши, известни като пияниците на квартала, които често се надпиваха с постоянните си клиенти, но те бяха редки изключения. През дългата си кариера на гейша съм виждала подобни „състезания“ само два или три пъти, и то в много интимен кръг.

След години започнаха да ме канят в първокласни барове или нощни клубове на Гинза и бях много изненадана, като видях как хостесите си хапваха пред гостите ядки и плодове и обръщаха чашите с коктейли. При нас обичаите бяха други… Е, хостесите са длъжни да ядат и пият, за да увеличат оборота на заведението, в което работят.

Друго табу за гейшите са личните разговори в присъствие на гостите. От момента, в който влиза на приема, гейшата посвещава цялото си внимание на гостите. Строго й е забранено да бъбри с колежките си. След години случайно дочух в един нощен клуб за какво си приказваха хостесите.

— Къде беше снощи?

— Поканиха ме на суши в Кикузуши. Трябваше и ти да дойдеш.

— Не очаквах, че онзи мъж е толкова щедър…

Този разговор отново ми даде да разбера колко различно е обучението на хостесите от традицията на гейшите в Шимбаши.

Но да се върнем в хакобея.

Често се случва млада гейша и артист да се харесат и да пожелаят да се срещнат насаме. Постепенно връзката им се задълбочава и накрая стават двойка.

Разбира се, имаше и известни женкари като Янагия Микимацу, който редовно и безразборно опитваше късмета си при всяка гейша.

— Искаш ли да те поканя на обед, Хикару? Смятам да ти отнема девствеността — заявяваше безсрамно той.

Изразът „да ти отнема девствеността“ беше станал крилат и когато приятелката ми Мицуриу стисваше ръката ми и произнасяше задъхано: „Искам да ти отнема девствеността“, всички примирахме от смях. Майстор Микимацу използваше това изречение и на сцената. Еротичните му игри с думи бяха любими на публиката. Ето една от импровизациите му: „Искам да ти отнема девствеността!“, а после с възмутен, грачещ женски глас: „Махни се от мен, глупако!“

— Майсторе, тази вечер ние ще ти отнемем девствеността! — нахвърляха се върху него младите гейши. Номерът имаше огромен успех. Сигурно много гейши са излизали на обед с Микимацу…

По онова време наричахме артистите „сенсей“ — майстор, но Микимацу се сърдеше.

— Глупаво е да ме наричате „сенсей“!

Само към изпълнителите на панаирджийски песни Тейзан и Бакин се обръщахме съвсем сериозно със „сенсей“, вероятно защото бяхме дълбоко впечатлени от историите за смели и страшни герои, които разказваха.

По-късно наричахме „сенсей“ и слепия масажист, и готвача, изобщо всички. Но в миналото много от обикновените хора се засягаха от обръщението „сенсей“.

Някога всички преподаватели в университетите, училищата и детските градини бяха „сенсей“. Към лекарите и адвокатите също се обръщахме със „сенсей“.

Собственичките на чайните бяха оками-сан — господарка. Жена, която не идваше от горния град, в никакъв случай не биваше да бъде наричана „господарка“. Само жените на лекарите и на учителите, дори да идваха от долния град, бяха „господарки“, докато към търговките на зеленчуци и риба никой не използваше това обръщение. Оками-сан си оставаше „господарка“, все едно колко голям беше ресторантът или пансионът й — риокан.

Веднъж трябваше да изпратим в Йокохама един гост, който заминаваше за чужбина, и към нас се присъедини една от прислужничките в чайната „Юкимура“ (името означава „снежно село“).

— Само замествам господарката си, която е възпрепятствана да дойде — извини се тя и Мацуи Суисей, който също беше с нас, се ядоса не на шега.

— Я виж ти, оками-сан на заведение в Цукиджи се е издигнала до господарка! Докъде ли ще стигнем така?

По-късно започнаха да наричат всички жени „господарке“, даже онези, които правеха макарони и тофу7, но в моята младост японският език беше много по-богат на нюанси, отколкото сега.

Впрочем този Мацуи Суисей отиде в Холивуд. Първоначално работеше като говорител в немите филми. Винаги когато идваха американски вариетета, да речем „Маркъс-шоу“, той водеше програмата на японски и английски. Помня участието му в „Маркъс-шоу“ заедно с Дани Кей, който тогава беше в началото на кариерата си.

Сега искам да разкажа за най-добрата си приятелка Коейрио. Тя произхождаше от голям дом за гейши в Шимбаши и беше известна с изпълнението си на танца на куклите.

Когато някоя злобна гейша си позволяваше да ме нагруби, можех да бъда сто процента сигурна, че Коейрио ще ми се притече на помощ. Тя съскаше като сърдита змия срещу другите гейши и ме пазеше като квачка пиленцето си. Когато веднъж бях вдигнала косата си и бях облякла виолетово кимоно с природни мотиви, една гейша се изсмя подигравателно:

— Приличаш на дъщеря от високопоставено семейство, изобщо нямаш вид на гейша. Каква си се издокарала!

Дискретно кимоно, вдигната коса, изобщо изискан външен вид — това беше вкусът на баба ми.

Винаги, когато Коейрио влизаше в помещението, от сърцето ми падаше камък. Тя беше родена за гейша и притежаваше изключително остър ум. Когато кипях от гняв и бях готова да избухна в сълзи, тя не се свенеше като мен, а отговаряше на нахалничките, като казваше на глас всичко, което аз не смеех да произнеса.

И тъкмо тя, най-добрата ми приятелка, трябваше да стане съпруга на майстор Янагия Кингоро.

Всичко започна край мангала в хакобея. Коейрио имаше изключителен талант на имитатор и при всеки удобен случай подражаваше на майстор Кингоро. Така се зароди една голяма любов, която я накара да се откаже от професията си и да се омъжи. Родиха им се три деца — две дъщери и един син, който стана певец на рокабили. Кингоро, който до края на живота си не се отказа да тича по жените, причини много страдания на приятелката ми в продължение на цели четиридесет години.

Друга добра приятелка беше Ичисуцу, „Камбанката“. Тя имаше дълга връзка с известния режисьор Озу Ясужиро, но двамата не можаха да се оженят, тъй като майка му беше против обвързването на сина си с гейша.

От време на време до ушите ми достигаха интересни истории за любовните връзки на гейшите. Особено ме впечатли случилото се с Чийоме, която беше много по-голяма от мен и се самоуби от любов. Тя се прости с този свят, облечена във великолепното си танцувално кимоно, заедно с гениалния пианист Кондо Хакужиро, след като беше изпълнила на сцената танца азума. Двете тела бяха свързани с червен копринен колан, за да не се разделят и в смъртта, и спяха спокойно вечния си сън. Тогава смъртта от любов ми изглеждаше като осъществяване на всички копнежи и непрекъснато обяснявах, че най-голямото ми желание е да умра от любов.

— Това момиче говори страхотии — смееха ми се всички.

Като си мислех за Чийоме, сърцето ми примираше, възбудено от красотата на самоубийството от любов. Много пъти се питах дали в живота ми ще се появи човек, когото ще обичам с цялата сила на сърцето си.

Младите гейши често се влюбват във филмови артисти, певци, бейзболисти, изпълнители на кабуки, певци на балади или майстори на танца. Те се срещат с любимите си на връщане от уроците в кафенетата на Гинза — „Сембикия“, „Шисейдо“, и „Мон ами“. Младите влюбени почти нямат пари, а даже и да имат, не смеят да отидат в някоя известна чайна, за да не ги видят.

Младите гейши отиваха със студентите от Кейо да ядат сладък боб при Вакамацу, сядаха на някоя странична маса и се гледаха мълчаливо.

Като се замисля за онова време, виждам колко наивни са били младите гейши от „света на цветята и върбите“, израсли като в оранжерия, чужди на големия свят.

Излет с лодки

Когато дойдеше месец май, гейшите започваха да приготвят кимоната си за излетите с лодки. Дрехите, изработени от крепсатен и златни нишки, се разваляха бързо от соления въздух и ставаха лепкави, затова при излет с лодки предпочитахме въздушната органза.

Шарките с цветя не се препоръчваха, докато мострите с вълни или плетени кошове, с решетки, морски мотиви и фини райета излъчваха хладина и бяха много популярни. Цветовите комбинации бяха прости — черно и бяло, виолетово и бяло, индиго и бяло.

На голяма популярност се радваха и юката. На яките им бяха нарисувани големи гербове, а шарките на бял фон бяха съвсем дискретни. През лятото се отказвахме напълно от долното кимоно. Розовата якичка на долната риза обикновено се подаваше навън. В комбинация с висока фризура младите гейши носеха долни ризи с червени якички.

За колани ни служеха неподплатени хаката-оби и оби от воал или органза. Тъй като не им слагахме колосани подложки, коланите бяха съвсем леки и не ни притесняваха.

Вечер към шест лодките потегляха от кейовете пред крайбрежните ресторанти в Цукиджи и се насочваха към река Сумида. Издадените покриви на лодките къщи бяха украсени с лампиони и всички бяхме в приповдигнато настроение. Друг път потегляхме от кея за лодки пред висшето търговско училище в посока Кототои. Гледката от лодката към парка Сумида през лятото, когато цъфтяха черешовите дървета, и през зимата, когато бе паднал сняг, беше омагьосваща.

За да опиша един от летните ни излети, ще започна с хладния полъх на крайбрежния бриз.

Имахме определена цел в Кототои, а именно кототойските данго, известните сладки оризови топки.

Всички обичахме тези данго, а по-възрастните гейши поръчваха цели кутии като подаръци за останалите у дома камериерки и прислужници. На сбогуване жената на лодкаря винаги ни придружаваше до лодката.

— Надявам се скоро пак да ме почетете с посещението си.

Махащата сладкарка бързо изчезна от погледите ни в падащия здрач. Скоро запалиха светлините. Когато минавахме през Янагибаши, много обичахме да наблюдаваме празненствата в ресторантите Риукутей и Камесей. Веднъж в голямата зала на първия етаж бяха организирали разкошен банкет и можахме да видим танцуващите гейши. Друг път разпознахме четирима или петима гости, които бяха насядали около ниската масичка в малко странично помещение и се смееха весело. До тях седяха три млади гейши и им наливаха бира.

След това пътят ни продължи покрай обикновени жилищни квартали. Родителите и децата се бяха събрали за традиционната обща вечеря. Една млада домакиня тъкмо събираше от терасата на покрива изсъхналите бебешки пелени. Тогава всички къщи имаха покривни тераси, където окачваха прането. Когато минавахме покрай музикалния театър на Шимбаши, отраженията на блещукащите неонови светлини във водата ни настроиха празнично.

Продължихме надолу по реката към Шинагава. Тъй като тогава обикновено гребяха на ръка, равномерното вдигане и спускане на греблата издаваше красив, дълбок шум. Някога лодкарите носеха кимоно-жакети с имената на гейшите от Анагибаши и Шимбаши и бели ленти със сини капки на челата.

Лодката спря в близост до крепостта Шинагава и гостите поканиха лодкарите:

— Изпийте по едно с нас!

Мъжете свалиха превръзките от челата си и приеха с благодарност предложените им чаши. Гейшите наредиха в малки чинийки вкусни хапки и ги поканиха да опитат. Повяваше хладен бриз, някой от гостите запя въодушевено народна песен, възрастните гейши се усамотиха в тъмните ъгълчета с постоянните си клиенти.

Тогава в околностите на Омори растяха нори, ядливи водорасли. Така че през лятото ухаеше не само на море, а и на нори. Луната се издигаше бавно над морето. С изключение на тихо плискащите се в корпуса на лодката вълни, цареше пълна тишина. Лека-полека всички се предадоха на чувството, че се намират в друг свят.

В тази атмосфера сърцата на присъстващите се изпълваха с невинност и чистота.

Когато на борда бяха майсторите Йошида Зейфу и Фукуда Рандо, те се вдъхновяваха от лунната светлина и изпълняваха импровизации на шакунахи.

Да слушам затрогващото свирене на двамата артисти, докато лунните лъчи се пречупваха в тихо плискащите се вълни — за мен това беше най-висше блаженство. И до днес чувам онези прелестни звуци. Гостите, гейшите, лодкарите — всички слушаха жадно, без да смеят да се помръднат.

Така ми се иска да предам поне частица от това настроение на днешните млади хора!

В Шимбаши работеха много гейши с разностранни, яркоизявени таланти.

Джика беше майсторка на шамисен утазава. Освен това беше поетеса и вече бе издала няколко томчета с хайку-поезия. Котоки пееше балади и също пишеше хайку-стихове. Не бива да забравям и майсторката на танца азума Маричийо. С резкия си, доста мъжки стил тя приличаше досущ на артиста от кабуки Кикугоро IV. Или двете чувствени, неземно красиви и много женствени гейши Кокуни и Сомефуку. Кошиме пък беше майсторка на играта го.

Изпитвам дълбока благодарност, че можах да видя толкова красиви неща в тази възприемчива възраст.

Сутрин ходех на училище, вечер посещавах приеми и всеки ден научавах по нещо ново. Така например, в големите чайни имаше ниши, токонома, в които висяха навиващи се картини, които не можеха да се видят никъде другаде. За Новата година в една ниша на ресторанта Шинкираку бяха окачили великолепна картина в оранжево-червено и златно, която изобразяваше планината Фуджи, и аз, макар да не разбирах нищо от живопис, едва не се разплаках от възхищение. Оками-сан ми обясни, че картината е сътворена от майстор Йокояма Тайкан. В друга чайна ни отведоха в едно помещение, където видях навиваща се картина на Чикуден, използвана специално при чайните церемонии. Следващия път се възхитих на елегантен пейзаж от Мушанокои. А на едно място сякаш случайно бяха окачили стенен чадър от Комуро Суиум.

За банкетите използваха само избрани прибори и лакирани купички, украсени със златен прах. Макар че никой не ми преподаваше тези неща, аз гледах и слушах, и автоматично придобивах всички необходими знания за съдовете и керамиките.

По-късно, когато станах възрастна, често обяснявах на клиентите си, че дъщерите от добрите семейства биха имали по-голяма полза, ако поработят три месеца като гейши в Шимбаши, отколкото да посещават модните тогава училища, които ги подготвяха за женитбата и съпружеските задължения.

По онова време списанието „Приятел на домакинята“ издаваше специална притурка „Нови четива за годеницата“ от Кикучи Кан. В една от тях Кикучи написа:

„Отскоро в Шимбаши се говори много за една млада гейша на име Кихару. На приемите тя не танцува, нито пее, но независимо от младостта си разполага с предостатъчно теми за разговор и човек може да беседва с нея по най-приятен начин. Най-голямото ми желание е всички съвременни млади жени да станат като Кихару.“

Няколко литератори ме бяха избрали за своя особена любимка. Тогава не ги наричаха писатели, а романисти или най-общо литератори.

Най-красив от всички беше Осарачи Джиро. Обикновено идваше при нас, облечен в спортно яке от домашнотъкан плат, в което изглеждаше много елегантен. Понякога много ми се искаше да изляза на разходка с него по Гинза и да ме срещнат всичките ми познати.

Осарачи често идваше заедно с Ивата Сентаро, който имаше прекрасни чувствени очи с дълги мигли. Нито една жена не можеше да му устои. Приятелката ми Котойо беше толкова влюбена в него, че всяка сутрин чакаше пред портата на дома му, за да го види на излизане, и това я правеше щастлива през целия ден. Толкова наивна беше. Според мен господата Осарачи и Ивата, всеки по своя си начин, принадлежаха към типа на атрактивния мъж. Понякога двамата довеждаха със себе си и Шимура Тацуми, който беше съвсем млад и поради това малко плах, но иначе очарователен.

Кикучи Кан беше много взискателен. Никога не съм го виждала другаде, освен в Йонедая в Кобикичо. Нищо чудно, че тамошната оками-сан беше във възторг от симпатичния млад мъж със забележителен ум. Мийоши и аз бяхме любимите му гейши. Носеше се слух, че Мийоши му е любовница, но аз не го вярвам и до днес.

Кикучи изпитваше голямо удоволствие да бъде обслужван от момиче, което харесва, и да разговаря оживено с него. Носеха се слухове за любовните му афери с разни сервитьорки, но при нас в Шимбаши той беше от клиентите, които предпочитаха безобидните забавления. Кикучи беше едър и силен, с мило лице на лъв, очите зад дебелите очила гледаха дружелюбно. В пълно противоречие с вида си той говореше с тих, често пресекващ глас.

Освен това беше страстен пушач. Едва изпушил една цигара докрай, вече палеше следващата. На всичкото отгоре ръсеше пепелта навсякъде и аз не можех да го гледам, толкова мъчно ми беше за чудесния му ошима-ансамбъл (това означава, че кимоното и хаори са от един и същ плат), постоянно омазан с пепел. Накрая не можех да се удържа и му казах:

— Сенсей, следващия път непременно ще ви завържа на шията една купичка, за да не се цапате непрестанно!

По-късно Кикучи се оплака с хленчещ глас на господата Куме и Йошикава:

— Кихару е ужасна. Искаше да ми окачи на врата купичка, за да събира пепелта… Тя е зло девойче.

На което г-н Куме отговори:

— Тя е едно малко дяволче и заслужава да я напляскаш по дупето. — И други подобни, но аз бях сигурна, че Кикучи изобщо не ми се сърди.

Разделяхме гостите на две категории. Едните идваха, за да бъдат в женска компания, другите искаха секс.

Първите изпитваха голямо удоволствие да са заобиколени от хубави момичета, но никога не отиваха по-далеч. Те бяха безопасни.

Другите нямаха интерес да разговарят с момичетата, а искаха веднага да минат към същественото. По-късно към тази група се присъединиха много от така наречените писатели…

Разбира се, ние предпочитахме гостите, които разговаряха почтително с нас и се държаха дружелюбно, без да ни досаждат.

Кикучи имаше добро сърце и беше много мил с младите гейши, които още нямаха благодетел. Всеки път ги питаше дали не са гладни и имат ли нужда от още джобни пари.

Един ден Кикучи доведе със себе си едър мъж със сериозен вид.

— Това е г-н Ишикава. Тази година получи наградата „Акутагава“. Това означава, че е написал най-добрия разказ в Япония за годината — представи го той.

Новодошлият беше Ишикава Тадзуо и наградата му беше дадена за романа „Народът“. Даже когато го обслужвахме особено старателно и се опитвахме да го въвлечем в разговор, той оставаше мълчалив и недостъпен.

Веднъж с тях дойде и един господин, облечен в синьо-бял ансамбъл с хакама, японски панталон.

— Леле, колко е елегантен! — шепнеха си въодушевено младите гейши. Новодошлият наистина беше съвършеното въплъщение на красивия мъж. Представиха ни го като Нива Фумио, известен романист. По онова време живееше с една собственичка на нощен клуб. Чувахме интересни неща за любовните му приключения, за известно време спрягаха и мен като поредната любовница. В „Бялата книга на литературните кръгове“ от Тогаери Хаджиме прочетохме, че Нива Фумио и Кихару от Шимбаши са любовна двойка. Бях много поласкана и до днес обичам да си спомням как се гордеех с това.

Също така красив, макар и по съвсем друг начин, беше Уно Коджи. Той обичаше да разказва за морските си пътешествия в Югоизточна Азия. Харесах го веднага, защото умееше да описва затрогващо всяка дървеница и да си представя вътрешния й живот, та чак до израза на лицето й.

Сатоми Тон често канеше на суши собственичката на Йонедая. Макар че беше в напреднала възраст, той носеше стоманеносиньо копринено кимоно с кафяв оби от коприна хаката, а на краката сини таби и сандали от говежда кожа. Когато изваждаше лулата си от кесийката, изработена от мека дивечова кожа, имаше вид на истински светски човек. Хоригучи Дайгаку също изглеждаше превъзходно в кимоно и винаги беше много елегантен. Той и Сайджо Язо често ме водеха в Йошивара.

Посещението в Йошивара съвсем не означава отиване в публичен дом, както предполагат повечето хора. Празненствата в тамошните чайни винаги ми доставяха огромно удоволствие.

Ние предпочитахме Каноя. Собственичката беше мила и грижовна жена. Освен това там работеше гейшата Ейко, която ме приемаше извънредно дружелюбно, макар че идвах от Шимбаши и в известен смисъл й бях съперница. Гейшите от Йошивара задължително получаваха музикално образование, защото за другите развлечения имаше предостатъчно млади жени, които разполагаха с природни таланти…

Клиентите, които посещаваха чайните, бяха ценители на изкуствата и се наслаждаваха на специфичната атмосфера. Ще се опитам да опиша по-подробно този единствен по рода си дух в стария Йошивара.

За да влезем в квартала, трябваше да минем през голямата чернолакирана порта. От двете страни на улицата се редяха чайни. В средата растяха върби и черешови дървета, между тях бяха издигнати огромни каменни стълбове, на които висяха фенери. Също като в храма Касуга.

Предполагам, че обозначението Кариукай8, „светът на цветята и върбите“, е произлязло именно оттук. По-късно се появи песен, в която се говореше за „майката от квартала на цветята“, но според мен това е по-нов японски. Ние често използвахме понятието „квартала на цветята и върбите“, но никога не споменавахме „квартала на цветята“. Е, времето се мени и понятията също се менят…

Веднъж влезли в Йошивара, отивахме право в „Каноя“ и се качвахме на първия етаж. Помещението не беше така елегантно, както в първокласните чайни на Шимбаши, а приличаше по-скоро на обикновено жилище. Веднага поднасяха саке и гейшите от Йошивара ни развличаха с музикалните си умения. Музикалната част на забавлението е известна с името озацуки. Тя представлява изпълнение на шамисен, голям и малък барабан и флейта. Мелодиите са весели, обещават щастливи мигове, настроението е приповдигнато и игриво.

След това отивахме в някой от големите публични домове, например в „Кадоеби“, „дома на стридите“.

Големите публични домове съществуват от епохата Едо. Както в миналото, куртизанките носят сложни прически и разкошни кимона. Артистите, които играят роли на куртизанки в театъра, са облечени по същия начин. Господата Сайджо и Харигучи си избираха куртизанки, които им правеха компания, но вечерта се връщаха с нас в Шимбаши. Истинската цел на посещенията им не беше сексът, те търсеха по-скоро да се потопят в специфичната традиционна атмосфера, която цареше в „Дома на стридите“. По тази причина водеха и нас.

Куртизанките седят на големи дебели възглавници — това е забранено даже на гейшите с най-висок ранг. Символичното значение на тези възглавници е, че куртизанката, макар и за една вечер, заема мястото на съпругата, което е недопустимо за гейшата.

Затова бях много учудена, когато една вечер (май 1983) видях по телевизията гейша, разположила се удобно на голяма възглавница. Ноктите й бяха лакирани, по ръцете й святкаха пръстени, носеше даже часовник — и при това свиреше на шамисен! По мое време тези неща бяха абсолютно недопустими!

По-рано много млади момичета от бедните слоеве в Североизточна Япония били продавани в Йошивара и клиентите се смайвали, когато прекрасни куртизанки с кукленски лица отваряли уста и заговаряли на най-широкия североизточен диалект. За разлика от днешното време, когато стандартният японски се разпространява по цялата страна благодарение на телевизията, някога хората от североизток говореха на чист диалект сузу и Оцужи Широ ни разсмиваше до сълзи, като им подражаваше умело. Колкото по-красиво е едно момиче, толкова по-странно изглежда, когато заговори на ужасния диалект сузу.

Всяка куртизанка разполагаше със собствено помещение, в което бяха наредени три ракли от дърво пауловниен, витрина за чайните сервизи, продълговат хибачи и огледало — много уютно и функционално. Веднъж имах възможността да разгледам стаята на Санае, една от любимките на господата Сайджо и Хоригучи.

Щом клиентът поиска, да речем, Санае, Усугумо или Мийуки, куртизанката е изцяло на негово разположение. Ако следващия път същият клиент поиска друга куртизанка, това е против правилата на квартала. Тъй като ходех често там, аз се сприятелих с някои куртизанки и си разменихме снимки и писма.

Но да се върнем към празничната суетня в „Кадоеби“. Накрая господата даваха бакшиш на гейшите, които бяха пели и танцували, и се връщахме заедно в Шимбаши.

Когато напускахме квартала, задължително минавахме покрай „върбата на сбогуването“, която се намира до голямата порта. След като са се сбогували, на това място клиентите се обръщат и поглеждат още веднъж към своите дами.

Понякога куртизанките придружават гостите си до самата порта и им махат за довиждане от прага. Преди да завием, всички като по команда се обръщахме назад, за да видим още веднъж Йошивара. Друга особеност на квартала беше склонът Емон, който се спуска меко към реката. По-рано клиентите отивали в Йошивара с носилка, като минавали по крайбрежната дига на Сумида, и когато слизали от носилката, оправяли емона си. Така се нарича мястото, на което се прихлупват двете части на кимоното. Жестът е привичен за мъжете — все едно че оправят вратовръзката си.

Във всеки случай забавленията ни в квартала на радостта съвсем не бяха толкова едностранчиви, колкото си представят днешните хора.

В определени празнични дни на ноември, наречени петльови дни, всички, даже жените и децата, получават позволение да минат през голямата порта и да влязат в квартала на радостта.

Тези празници съществуват и днес. След посещение на храма Отори, следвайки стария обичай, всеки купува голямо, богато украсено гребло, за да си осигури финансов успех за бъдещето. Йошивара се препълва с хора, преметнали през раменете си гребла.

Обикновено греблото е декорирано с червенобуза маска на Окаме, който носи щастие. Тъй като петльов ден има на всеки дванадесет дни, в някои години пазарът на гребла се организира по три пъти месечно. Тогава хората говорят за първи, втори и трети пазар. Маските на Окаме се продават според хубостта си, затова грозните жени, които са изостанали, подобно на некрасивите гребла, са наречени „онези, дето са останали да пазят дюкяна и след третия петльов пазар“.

Г-н Того и жена му се бяха привързали към мен и аз ги посещавах често в бялата им къща сред зеленината на Кугаяма. Красивата, дребничка и извънредно мила госпожа Того след години ми идваше на гости в къщата ми в Западна Гинза. Като дъщеря на вицеадмирал, тя беше израснала изолирана от външния свят, възпитанието й беше много строго — вероятно затова атмосферата в квартала на гейшите я привличаше неустоимо. Баба я ценеше високо и често казваше:

— В цяло Токио няма нито една дама, която може да се мери с г-жа Того. Никоя не е така красива, изискана и мила като нея.

Г-н Того беше извънредно хаплив и грубичките му шеги първо ме ядосваха, но после избухвах в смях.

Точно тогава на мода бяха кадифените палта. Когато за първи път се разходих по Гинза в новото си палто от зелено кадифе, много горда със себе си, случайно срещнах г-н Того.

— Тъкмо се питах коя е дамичката в кадифен калъф. Едва те познах, Кихару — засмя се той.

Веднъж придружихме на Токийската гара гост, който заминаваше за Осака. Тогава още нямаше шинкансен, нито самолети. Между Токио и Осака се движеше бързият влак „Лястовицата“, който тръгваше в девет сутринта.

За случая носех наметка от сребърни лисици и имах вид на почтена буржоазна съпруга. Наметката ми беше подарък от един обожател, донесена чак от Ванкувър, и по различни причини имаше голямо значение за мен.

Срещнах г-н Того на перона. И той беше дошъл да изпрати някого.

— Здравей, Кихару, какво правиш тук? — приветства ме с усмивка той. — Да мъкнеш това малко дете от ранна сутрин е същинско мъчение, нали?

Не разбрах нито дума. Когато на път за вкъщи минах покрай голямо огледало, видях, че главата на сребърната лисица е точно на рамото ми и наистина изглежда като глава на малко дете, вързано на гърба ми. „Този човек е ужасен“, помислих си, но в същото време не можех да не призная колко уместна беше забележката му.

Друг път приятелката ми Шигено се появи гордо с нова фризура, която тогава наричаха „Помпадур“. Цялата коса беше сресана гладко назад, от двете страни навита на рула, които се събираха високо на темето.

— Божичко, за момент си помислих, че влиза испанска гейша! — провикна се г-н Того. Оттогава всички започнаха да наричат Шигено „испанската гейша“.

Много исках да му се обадя при следващото си посещение в Япония. Очаквах с нетърпение отровните му забележки, но когато му позвъних, се оказа, че е починал… последният му дяволски номер!

Отнемане на девствеността

— Кихару, оками-сан има да обсъди с теб деликатен въпрос — обяви Окацу, деловодителката на „Томбо“. Аз тъкмо се бях върнала от един прием и се преобличах с помощта на домашния прислужник Хан-чан.

— Но аз имам още един ангажимент.

— Къде?

— В Шинкираку — отговорих.

— О, това е наблизо, значи работата може да се нареди. Спокойно можеш да закъснееш малко. Непременно иди да поговориш с господарката. Тя те очаква.

Оказа се, че имам два ангажимента, а в „Томбо“ срещнах един познат, който също ме покани да присъствам на банкет. След около час дойде Окацу и ме повика.

Когато влязох в стаята на оками-сан, великолепен аромат на запалени благовония ме удари право в носа и ме замая.

— Трябва да поговорим за твоето бъдеще — посрещна ме тя. — Отвори си добре ушите и чуй какво имам да ти кажа.

Дори за най-добре обучената гейша било много важно какъв мъж ще я направи жена, обясни многозначително тя. Ако съм искала да стана известна и уважавана гейша, първият мъж в живота ми трябвало да бъде министър или едър индустриалец. С малко повече късмет той можел да ми стане и благодетел. Ако пък не, щяла съм да се утешавам с мисълта, че съм станала жена благодарение на министър еди-кой си.

Ако си позволя да загубя добродетелта си от някой нищо незначещ мъж, от мен нямало да излезе нищо добро. Оками-сан търпеливо ми обясни колко важно е да отдам невинността си на важна и влиятелна личност.

— Вярно е, ти си в по-различно положение от другите ученички, защото нямаш дългове и можеш да се държиш достойно пред работодателите си. Въпреки това, ако държиш да станеш добра гейша, трябва да се подчиниш на общото правило и да избереш наистина високопоставен мъж. Той ще ти отвори много врати.

При този разговор за първи път осъзнах, че изразът „отнемане на девствеността“, който ми беше отдавна познат, ме засяга пряко.

Господарката обясни, че железопътният министър Мицучи Чузо е проявил интерес към мен и би се съгласил да ме направи жена.

— Кихару-чан, ти си нямаш благодетел. Възрастните гейши от дома са на мнение, че изобщо не се замисляш за това. Аз смятам, че тази извънредно важна стъпка в живота ти непосредствено предстои и трябва да избереш най-влиятелната личност.

Тогава всички бяха убедени, че няма по-велики личности от министрите. Не всеки може да стане лекар или министър, както се пее в популярния шлагер „Накрая доктор или министър“. Бях участвала в много банкети, но колкото и да се стараех, не можех да си спомня лицето на министъра на железниците. По онова време беше немислимо един четиридесетгодишен мъж да стане министър, всички политици отдавна бяха минали петдесетте. Все едно дали бяха от буржоазната, или от народната партия, за мен всички политици без изключение бяха дядовци. Нито един министър не беше оставил трайни впечатления в сърцето ми.

— Разбираш какво искам да ти кажа, нали? — попита настойчиво оками-сан и макар че онази вечер кимнах в знак на съгласие и напуснах стаята й с послушно изражение на лицето, в действителност съвсем не бях убедена в особеното значение или необходимостта да се лиша от девствеността си с помощта на някакъв си министър. Кариерата ми на професионална гейша можеше да мине и без министерско участие.

На следващата вечер в голямата зала на „Томбо“ се състоя прием с много гости. Всички минаваха тържествено пред министъра, който беше заел почетното място пред токонома, и вдигаха чашите си за поздрав:

— За ваше здраве, г-н министър.

Едва тогава разбрах кой беше министърът на железниците Мицучи Чузо. Любопитството ми се събуди. Непременно трябваше да го разгледам отблизо.

— Седни при мен, Кихару — усмихна се любезно министърът и ми посочи мястото до себе си.

„И дума не може да става“ — искаше ми се да му отговоря. Може и да беше важна птица, но не беше и година по-млад от собствения ми дядо. Освен това лицето му беше направо гротескно: челото и бузите бяха изпъстрени с тъмновиолетови, вероятно старчески петна. „Това не може да бъде“ — помислих си. Министърът ме гледаше благосклонно.

— Ти не пиеш, нали? Много хубаво, не бива да пиеш. Аз ще си наливам и за теб.

Той се държеше извънредно любезно, но аз бях напълно сразена. Г-н Мицучи може и да беше високопоставена личност, но аз не можех да отдам тялото си на един толкова стар и грозен мъж… Това не беше шега. Не бях в състояние да му се отдам и толкова. Щом трябваше да бъде дядо, не можеха ли да ми намерят поне някой по-красив?

Не! Не! Не! Гордостта ми се разбунтува.

Когато оживлението достигна връхната си точка, министърът се изправи и незабелязано изчезна. Празненството стана още по-буйно, гостите от железопътното министерство се забавляваха като луди. Като че ли никой не забелязваше, че министърът се е оттеглил.

Икономката Окацу влезе и ме повика.

— Ела с мен, Кихару. — Тя тръгна напред и аз я последвах.

Тъй като почти всяка вечер работех на приемите в Томбо, мислех, че познавам всички помещения на заведението. Ала стаята, в която ме отведе Окацу, беше до задната стълба и до нея се стигаше по коридор, за чието съществуване не бях подозирала. „Боже, аз не знаех, че и отзад има стълба“ — повтарях си аз, докато изкачвах стъпалата. В края на стълбата ме очакваше красива малка стая.

— Пристигнахме.

Окацу блъсна плъзгащата се врата и аз се озовах в необичайна с размерите си стая — само шест татами. Досега бях сигурна, че домът разполага само с големи зали за приеми. Бях поразена, когато се озовах в това мъничко помещение.

Погледът ми падна върху развиващата се картина, обичайна за чайните церемонии. Под нея имаше кошница с бели камелии. Ароматът, който ме бе замаял миналата вечер в стаята на оками-сан, изпълваше и това помещение. До малката масичка, облечен в подплатено домашно кимоно, седеше изчезналият министър.

Окацу ме бутна в стаята и каза:

— Пожелавам ви приятно прекарване. — После затвори вратата и се отдалечи безшумно.

Никога не съм имала трудности да бъбря доверчиво дори с непознати гости, но онази вечер езикът отказваше да ми служи. Не можех да произнеса нито дума.

— Ти не пиеш, нали? — Министърът си наля още една чашка.

Аз треперех и едва сдържах вълнението си. Гласът на господарката отекваше в ушите ми: „За да станеш известна гейша, трябва да се отдадеш на високопоставена личност.“

„Е, добре, ще се наложи да му замая главата с поток от думи.“ Това беше най-доброто решение. Седнах мълчаливо срещу него и постепенно в главата ми настъпи пълно спокойствие.

Министърът стана и отвори плъзгащата се врата към съседното помещение. Погледът ми се устреми към червената покривка с шарки на пчелни пити, осветена от бледата светлина на хартиената лампа.

— Хайде, ела при мен.

Министърът се разположи удобно на футона.

— Трябва да ви кажа нещо. — Устните ми трепереха толкова силно, че не можех да говоря разбираемо.

— Какво има? Какво трябва да ми кажеш?

Коленичих пред министъра и послушно прибрах ръце до тялото си.

— Аз вече не съм дете и знам за какво става дума тази вечер — започнах сериозно.

— Не се тревожи. Бъди съвсем спокойна и се съблечи. — Той започна невъзмутимо да развързва колана на кимоното си.

— Почакайте. Ако ми причините това зло, аз ще ви мразя цял живот. Та аз изобщо не ви познавам.

От очите ми потекоха сълзи.

— Хайде, хайде, не ставай глупава. Има толкова много уредени бракове. Хиляди мъже и жени, които никога не са се виждали, стават съпруг и съпруга и живеят заедно цял живот.

Е, поне не беше глупав и недодялан. Улови нежно ръката ми и аз не я издърпах.

— Когато ви опозная по-добре и се убедя, че сте добър човек, сама ще дойда при вас и ще ви помоля да ме направите жена. Но в момента не мога да ви се отдам, наистина… — И се разплаках сърцераздирателно. — Ще ви намразя за цял живот, а това няма да е добре и за вас… Аз не съм като другите гейши. Според мен не е чест да загубя девствеността си от един министър. Ще се отвращавам от вас през целия си живот и никога няма да победя отвращението си — обяснявах през сълзи.

— Толкова ли е лошо?

— Да, лошо е, дори повече от лошо. За вас би било ужасно да знаете, че някой ще ви мрази до края на живота си. Представете си: на света ще има един човек, който ще ви мрази от дъното на душата си! Това е страшно — убеждавах го възбудено.

Той ме слушаше внимателно, гледаше ме в очите и бавно завързваше колана на кимоното си.

— Добре, добре, щом не искаш, няма да го направя. Права си, момичето ми. Нямам никакво намерение да си създам враг за цял живот. Глупавият Мицучи Чузо трябваше да изслуша тази премъдра лекция, за да се научи да не отнема девствеността на младите гейши против желанието им. Съжалявам, съжалявам. Извинявай.

Вдигнах очи към петнистото лице на министъра и открих добротата в очите му. „Всъщност той съвсем не е лош човек“ — помислих си. Тогава разбрах, че хората се държат така, както се отнасяш към тях — добре или лошо.

— Хайде, престани да плачеш. Ако слезеш долу още сега, собственичката на дома и Окацу ще се учудят и може да ти се карат. Затова остани при мен и ме позабавлявай.

Допреди минута изпитвах ужас от него, а сега на сърцето ми беше леко и се чувствах почти щастлива. Избърсах сълзите си и започнах да му говоря, каквото ми дойде на ума. Разказах му за живота си: как всяка сутрин уча английски в училище и колко много домашни ни дават, как вечер, по време на банкетите, чуждестранните гости ми помагат да се подготвя и съм най-добрата в класа; колко ми е неловко, когато икономът на дома се обажда в училище, за да ми съобщи, че имам дневен ангажимент, и трябва да се извинявам с болест или смърт в семейството си.

Министърът слушаше и кимаше развеселено. Разказах му още, че си спестявам пари за пишеща машина, тъй като след третия семестър искам да уча машинопис при учителката си Мери Янагава, японка, родена в Лондон.

Колкото повече говорех, толкова по-внимателни ставаха очите му. От време на време ми се усмихваше и изръмжаваше нещо одобрително.

— Утре пак трябва да станеш рано за училище, нали? Върви сега, но не казвай нищо на Окацу, която със сигурност ще почне да те разпитва. Аз ще уредя всичко. — Той извади от портмонето си банкнота от 100 йени. (Днес това са около 200 000 йени.) — Ето, вземи това и го скрий в спестовната касичка за машината. — Той мушна банкнотата в деколтето на кимоното ми. Явно искреността ми беше намерила път към сърцето му. Добре направих, че му разказах как живея.

Когато слязох долу, Окацу се втурна към мен.

— Е, как мина? Доволен ли остана министърът? — Въпросите й валяха като дъжд.

Искаше ми се да й кажа, че министърът е останал доволен, макар и в друг смисъл, но си спомних, че той ме бе помолил да си мълча. Затова само кимнах с глава, повиках една рикша и побързах да се прибера вкъщи.

През нощта не можах да затворя очи. Може би след случилото се с мен министърът щеше да се стресне и никога вече да не върши неща, които можеха да му навлекат отвращението и омразата на едно младо момиче. Дано беше разбрал, че е много страшно да бъде мразен до края на живота си.

На следващия ден баба ми и една възрастна гейша от дома посетиха оками-сан на Томбо и й връчиха бон за пазаруване в универсалния магазин — така да се каже, като обезщетение. Освен това й поднесоха извиненията си.

Винаги когато срещах министъра на приемите, той ме викаше при себе си:

— Ела и седни до мен. — Даже когато присъстваха гейши с по-висок ранг, той ми нареждаше да седна точно до него и невъзмутимо обясняваше на гостите: — Това мило момиче ме отблъсна.

Ако тогава бях проявила слабост и бях отстъпила, макар и със сълзи, щях да се чувствам завинаги омърсена… Наистина имах късмет. Разбира се, трябва да благодаря за щастливия изход и на великодушието и разбирането на министъра. Запомнила съм го с добро и го споменавам с благодарност и днес, след толкова много години.

Спомени от детството

Мисля, че е време да разкажа някои неща за детството си.

Дядо ми е ръководил болница в корейския град Инчон. Баща ми го последвал там. По-късно довел няколко млади корейци в Япония и им помогнал да получат добро образование.

Тогавашната колониална политика на Япония беше много жестока, но дядо и татко не споделяха широко разпространените предразсъдъци по отношение на корейците. Бях само на една година, когато в дома ни се появи корейският студент Чон. Срещу храна и легло той помагаше в домакинството. Тъй като бях единствена дъщеря на родителите си, те не смееха да ме поверят на грижите на домашна прислужница или болнична сестра, но изобщо не се тревожеха, когато оставах по цял ден сама с младия Чон. Аз нямам спомени от онова време, но така са ми разказвали.

Когато изгубех Чон от поглед, дори само за миг, избухвах в плач и тръгвах да го търся. Където и да отидеше той, и аз бях с него. Не знам защо, но го наричах „Чон-чама“9. „Чон, ти си единственият в къщата, към когото се обръщат със «сама»“ — завиждаха му другите.

Чон не само се грижеше за мен, той беше и първият ми домашен учител, следователно най-важната личност в живота ми. Помня смътно лицето му, но съм сигурна, че беше със светла кожа и тесни очи.

Скоро Чон се ожени за една японка, която учеше за медицинска сестра в нашата болница, и замина с нея в родния си Инчон. Мисля, че тогава тръгнах на детска градина.

Тъй като винаги вдигах голям шум и пищях неудържимо, когато той изчезваше дори за малко, той се възползва от отиването ми в детската градина, за да напусне дома ни. Какво ли е станало с него?

Бях много доверчиво и гостоприемно дете. Когато вкъщи имахме дърводелци или зидари, веднага бързах да ги обслужа с лули и кибрит. Много обичах да прислужвам на масата и дядо често казваше, че съм родената гейша.

Входът на къщата ни беше до портата за болницата. От кухнята се излизаше в тясна уличка, отляво се издигаше черна ограда, която беше цялата в дупки. От другата страна живееше учител по танци. Майстор Нишикава имаше танцова школа и обучаваше хората от квартала.

Една от дупките отговаряше съвсем точно на големината ми и често се промушвах през оградата. Заставах в някое скрито ъгълче и следях уроците по танци. Мисля, че започнах да се занимавам с това на около три и половина години. Като си припомням сцените, които виждах тогава, разбирам, че младите хора от квартала вероятно са упражнявали „фукагава“, който се танцува с кърпа в ръка. Спомням си, че грабнах една кърпа от кухнята, за да мога да подражавам на танцьорите.

След време реших, че не мога да се задоволявам повече с всекидневните наблюдения отдалече, и помолих баба да ме запише ученичка при съседа.

Ала майсторът беше на мнение, че децата на три и половина години са още малки за танци. По правило уроците започваха на шест години точно на шести юни.

— Вашето момиче е твърде малко. Моето училище не е детска градина — отказа ни той. Тъй като продължи да говори пренебрежително за възрастта и уменията ми, аз получих пристъп на ярост, хвърлих се на пода и се разревах така, че той се принуди да ме приеме за ученичка.

— Чувал съм, че има жени, които сами избират мъжете си, но доколкото знам, тя е първата, която си е избрала учител — казваше по-късно той.

Баба ми беше дъщеря на лекар и когато се омъжила за дядо ми, семейството й го осиновило10.

Мама също е единствено дете и баща ми беше осиновен син на семейството й.

Баба беше получила обичайното образование за жените в началото на епохата Мейджи (1868–1912), което значи, че можеше да чете, да пише, да смята със сметало, да шие и бродира, да реди цветя, да провежда чайна церемония и да пее. За разлика от нея мама беше посещавала известното училище за момичета Жисен. Педагожката Шимода Утако, която ръководела това училище, била много популярна личност по онова време. След това мама продължила образованието си във висше училище. По онова време стандартът бил малко по-висок, отколкото в днешните женски университети.

Мама беше прогресивна жена и се възхищаваше от Хирацука Раичи11. Когато съпругата на един приятел на баща ми, очен лекар (моят баща беше хирург), избяга с един тенор, а една поетеса напусна мъжа си, индустриалец от Киушу, за да заживее с един беден младеж, мама беше много въодушевена. Обикновено тя не показваше чувствата си, но когато говорехме за смелите и напредничави жени, се вълнуваше като младо момиче. Четеше Шекспир в оригинал и сама се наричаше интелектуалка.

Не обичах майка си. Предпочитах да бъда с баба, която наистина не беше получила толкова добро образование, но беше човечна и великодушна. Тя посвещаваше много време на бедните и болните и помагаше на всички нуждаещи се. В сърцето й нямаше и капчица злоба. Стигна дори дотам, че доброволно уши на метресата на дядо ми летни дрехи за празника обон, а на Нова година й подари официално кимоно. Накрая даже й благодари, че се грижи добре за дядо ми. Обичах тези черти в характера на баба. Тя е личността, която ми е повлияла най-силно.

Много гейши, собственички на чайни, прислужници в чайните, хакоя и водачи на рикши бяха пациенти на баща ми. След като се запознах с някои от гейшите, приятелки на дядо (той със сигурност имаше любовни връзки с тях), копнежът ми да стана гейша се усили още повече. Още от най-ранното си детство упорито твърдях, че един ден ще работя като гейша.

Когато банята ни се повреди, за мен настана чудно време. Ходехме в обществената баня и гейшите, които я посещаваха, ме гримираха в бяло. Една след друга ме прегръщаха и ме отнасяха в басейна. Ухаеха чудесно и аз не престанах да съжалявам, че си имаме баня вкъщи.

Мама беше категорично против професията, която си бях избрала, но дядо ме окуражаваше.

— Щом искаш да станеш гейша, трябва да бъдеш най-добрата в занаята. Не можеш да си позволиш да си една от многото.

Един ден желанието ми стана действителност. Позволиха ми да започна обучението си в един от домовете за гейши, който дядо ми познаваше добре.

Ходех на училище вече две и половина години, когато една сутрин стана следното.

Бях на път за училище. Пред „Ханамасуя“ имаше строеж. Няколко работници къртеха калдъръма с остри колове. Наблизо беше спрял камион с емблемата на Токио и няколко мъже се бяха навели над някакъв чертеж. Не ми остана нищо друго, освен да мина съвсем близо до входа на „Ханамасуя“.

Както обикновено, домакинът се грижеше за бонзаите си. Може би трябваше да заобиколя, но нямах никакво време.

Постарах се да се промъкна незабелязано покрай него. Ала, точно както се бях опасявала, „бащата на дома“ се обърна и ме видя. Нямаше къде да бягам. Поклоних се учтиво и му пожелах добро утро. Той ме зяпна смаяно, после се усмихна зарадвано.

— Ти ли си това, Кихару? Отдавна се чудя защо тази мила ученичка ми се струва позната.

Обясних му накратко, че в последно време непрекъснато имаме чуждестранни гости и съм решила да посещавам езиково училище, за да науча английски. Допълних, че всяка вечер упражнявам знанията си на приемите, напредвам бързо и учителите често ме хвалят.

— Браво на теб. Смело момиче си ти, Кихару. И много напористо — похвали ме той.

Подозирах, че скоро всички важни личности в управлението ще узнаят за двойния ми живот на ученичка и гейша. Така и стана, и то още на следващата сутрин.

Когато влязох в училището, атмосферата ми се стори необичайна. Учениците (повечето момчета) минаваха покрай мен и ме зяпаха любопитно. Някои ми се усмихваха, макар че почти не се познавахме. Питах се защо се мотаят по коридора и непрекъснато надничат в класната ни стая.

Когато отидох в тоалетната, те образуваха шпалир и ме заразглеждаха внимателно. Накрая един ми подаде тетрадката си и молив.

— Би ли ми дала автограф?

Нищо не разбирах. Най-после съученикът ми Кубота се смили над мен и ми разказа, че в „Токио Ничиничи“ е публикувана голяма статия за мен.

Едно друго момче дотича с вестника в ръка. Към статията имаше снимка, на която бях в дълго до земята празнично кимоно и с полуотворено ветрило.

По пътя от ъгъла на Оваричо в посока Михарабаши имаше магазин за картички. Витрината представляваше пъстра смесица от снимки на гейши и филмови звезди.

На най-горната редица бяха артистките. Под тях бяха снимките на гейшите. Мисля, че една картичка струваше десет сен. По време на китайско-японската война картичките се продаваха много добре, защото близките ги слагаха в колетите за войниците на фронта. Снимката, публикувана във вестника, беше една от тези в магазина. И беше направо огромна.

„Сутрин ученичка, вечер гейша“ беше заглавието на статията, която беше на осем шпалти и много подробна.

Даже когато часовете започнаха, учениците продължиха да влизат в класната ни стая и да ме зяпат. Чувствах се ужасно неловко.

По-късно узнах, че един роднина на домакина от „Ханамасуя“ работел в „Ничиничи“ и нашият баща решил да се похвали пред него с тази невероятна история. Гостите също научиха какво правя сутрин и шегите заваляха:

— Гръм и мълния! Училище и банкети! Толкова младо момиче, а води двойнствен живот!

През 1936 година в Япония пристигна немският филмов режисьор Арнолд Фанк.

Запознах се с него на банкета, даден в чест на пристигането му. Той говореше английски със силен немски акцент.

Един от постоянните ми клиенти, г-н Огасавара, за когото сега предполагам, че е бил нещо като продуцент, ми каза:

— Кихару, имам отлична идея: един чужденец спира рикша, в която седи гейша с японска фризура. Гейшата слиза и го заговаря на безупречен английски. Сцената ще стане наистина чудесна. Имаш ли желание да изиграеш тази роля? — Филмовият критик, който седеше до нас, го подкрепи и също ме посъветва да се съглася.

Аз се запалих от идеята за филма, но им казах, че първо трябва да получа позволение от обединението на гейшите. Господин Огасавара отиде да поговори с главния отговорник. Той беше домакин на голям дом за гейши и работеше денонощно. Допринесе много за успеха на Шимбаши и всички сме му благодарни.

Скоро след това ме повикаха в управлението.

— Гейшата, която иска да стане филмова артистка, престава да работи като гейша. Ако желаете да си останете гейша, не можем да ви разрешим да участвате в този филм.

Тъй като предпочитах да си остана гейша, вместо да играя във филм, отказах на продуцента. По-късно имах възможност да гледам филма „Дъщерята на самурая“, режисиран от Фанк, с Косуги Изаму и Хара Сецуко в главните роли, и бях много впечатлена от сцените, в които щях да се появя.

След войната една бивша артистка, която бе станала гейша в Шимбаши, безсрамно се възползва от известността си на артистка, за да си направи реклама, и публикува снимките си в много вестници и списания. Направи ми впечатление, че онова, което по-рано беше забранено, сега допринесе съществено за успеха й. Представите и моралните норми се промениха много бързо.

Гейшата Кихару

Първите ми ангажименти бяха главно банкети, организирани от външното министерство в чайните Ямагучи, Шинкираку и Хориу. Тогава се запознах с важни личности, пред които ми беше трудно да преодолея плахостта си.

Първият мъж, по когото се увлякох, не беше особено висок, но изглеждаше наистина добре, освен това се изразяваше много изискано както на японски, така и на английски. Макар че го бях виждала вече четири пъти, имах право да го наблюдавам с копнеж само отдалече, тъй като бях съвсем млада ученичка. Той беше постоянно заобиколен от по-възрастни гейши и дори не помисляше да ме заговори. Докато разговарях оживено с младите служители в министерството, заели крайните места в залата, аз наблюдавах скришом любимия си и сърцето ми биеше лудо от вълнение.

Накрая се обърнах към Цучия Джун, който по-късно стана генерален консул в Ню Йорк и посланик в Гърция. Джун-чан беше приятел и можех да му се доверя.

— Прекрасен мъж. Не ми е позволено да сядам до него, но много го харесвам.

— Това е посланикът Сайто. Много популярна личност сред американските журналисти, в индустриалните кръгове и сред всички чужди дипломати — обясни с усмивка той и ме отведе при обожавания от мен мъж.

— Това е Кихару. Сериозно момиче, в момента учи прилежно английски — представи ме той. Заля ме гореща вълна, последвана от студена. Имах чувството, че ще се случи нещо непоправимо.

— Аха — промърмори небрежно посланикът и отново се обърна към другите гейши. Според мен те бяха твърдо решени да му попречат да ми обърне внимание. Посланик Сайто нямаше време да се занимава с едно пиленце с жълто около устата, каквото според тях бях аз.

Веднага след тази среща посланик Сайто се върна в Америка и през 1939 година почина във Вашингтон. Макар че го срещнах само четири пъти и не разменихме нито дума, щеше да бъде прекрасно, ако… Но той имаше очи само за гейшите с висок ранг.

„Аз се казвам Кихару и ви обожавам. Вие сте мъжът на мечтите ми“ — това исках да му кажа.

Тогава се организираха много срещи на бившите японски абсолвенти от Принстън и Кеймбридж. Някогашните състуденти от английските и американските университети обичаха да се събират по най-различни поводи и да празнуват. Около половината гости бяха чужденци: служители в американското и английското посолство, кореспонденти на вестници, делови люде. Срещите винаги започваха с изпълнение на университетския химн.

По онова време много малко млади хора имаха възможност да учат в чужбина. Синовете на добрите семейства си спомняха с копнеж за буйните студентски години и по време на тези срещи се чувстваха отново като студенти и се забавляваха като луди. И ние, младите гейши, се отпускахме, танцувахме и играехме с гостите.

Тогава още нямаше танци гоу-гоу и други подобни. Танцуваха се само стандартни танци като валс, фокстрот, танго и т.н. Всички големи чайни разполагаха с танцова зала, снабдена с грамофон и плочи с американски джаз и френски шансони. Тъй като бях съвсем лекичка, аз танцувах добре. Всички ме хвалеха и непрекъснато ме канеха да танцувам.

Един от гостите ни беше единственият млад мъж в Япония, който притежаваше моторна лодка — Домио Шимбей. Той беше младият наследник на традиционна кумихимо-манифактура, която съществува и до днес в Шитая и произвежда плетените кордели за самурайските мечове още от епохата Генроку (1688–1704). Освен това фирмата е придворен доставчик за императорския дом в Киото и произвежда корделите за украшенията, които благородниците слагат на главите си. Днес производството е културна ценност и корделите за оби, които се продават в магазина, струват най-малко по десет хиляди йени. Произведенията на тази манифактура са олицетворение на традиционната японска сдържаност.

Споменатият Домио-чан и младият г-н Цуцуми Токузо, син на едър търговец на захар от Шимбаши — Шибагучи, бяха закупили първата моторна лодка в Япония. Когато идваха в Шимбаши, двамата млади господа винаги ангажираха по-младите гейши. Играехме различни игри и разговаряхме за филми. Те бяха едни от най-забавните ни гости.

— Имате ли желание да се повозите на моторна лодка? — попитаха ни те.

— За кои лодки говорите? Сигурно за онези в езерцето на парка Инокашира?

Не подозирахме какво ни очаква.

— Не, не, нашата лодка се движи с мотор, който прави бръм-бръм, и е много бърза. Знаете ли колко е весело!

Бяхме излизали с големите гребни лодки по река Сумида, чак до крепостта Шинагава, но нямахме представа какво значи да се носиш като вихър по водата с моторна лодка.

— В никакъв случай. Страх ме е. Лодката може да се обърне, а аз не умея да плувам… Всички се колебаеха. Аз бях единствената, която извика:

— Ще дойда, ще дойда! — Можех да плувам малко, някак си успявах да се задържа над водата. Бях сигурна, че ще бъде страхотно да се нося с бясна скорост по водата и моторът да издава своето ритмично бръм-бръм-бръм…

Уговорихме се за следващата неделя. Излязох с пуловер и пола. Предстоящото пътуване с моторната лодка не ме плашеше ни най-малко. И наистина изпитах невероятно удоволствие.

След това се нахранихме в китайски ресторант в Йокохама и господата ме изпратиха до вкъщи. При излетите в Йокохама често се хранехме в елегантния ресторант „Хакуда“ в квартала Изецаки. Йокохама ми харесваше много, възприемах я като западен град. Докато стоях на терасата на „Ню Гранд Хотел“ в парка Ямашита и наблюдавах пристигането на ослепително белите чуждестранни кораби, огрени от оранжевите лъчи на залязващото слънце, намирах, че Йокохама е прекрасна.

Господин Тамба, постоянен клиент на Коейрио и мен, често посещаваше чайната „Кочия“ в Кобикичо. Той беше ръководител на отдел във вестник „Асахи“ в Йокохама.

В неговото бюро често седеше мрачният господин Хосокава Риуген. Освен това там работеше един млад журналист на име Фуджи Хейго, който по-късно стана заместник на представителя на фирмата „Шинитецу“.

Папа Тамба (Коейрио и аз го наричахме „папа“) беше постоянен клиент на един бордей в Хонмоку, специализиран за чужденци. Зад грижливо поддържаната, лакирана в бяло врата започваше виеща се стълба. В голямата зала покрай стените бяха наредени дивани, на които се бяха разположили красиви като картинки европейки в дълги, въздушни рокли от жоржет и елегантни японки в розови кимона, затворени наляво, като корделите на долния колан висяха отпред. Те се различаваха много от куртизанките в Йошивара, изглеждаха модерни и свежи. Там се чувствахме много добре. Всички бяха очарователни, а папа Тамба създаваше добро настроение, защото много обичаше да кани чужденките и японките на вечеря.

Към девет вечерта пристигаха на тълпи чуждестранни моряци.

— Би било неприятно, ако ви сметнат за проститутки, затова е по-добре да си вървим — решаваше папа Тамба. Премествахме се в „Ню Гранд Хотел“ и веселието и танците продължаваха. В сравнение с вътрешния град Токио Йокохама имаше предимството, че беше много далече и не срещахме никакви познати. Там идваше често артистът от театър кабуки Миносуке, който по-късно почина от лошо приготвена риба фугу, Кавагучи Мацутаро танцуваше с госпожица Ханаяги Когику и много други двойки се научиха да им подражават.

Госпожица Кавагучи беше шпионка и по-късно загина трагично. Тя беше известна с навика си да ходи винаги в мъжко облекло. Виждала съм я в бежов костюм, в който изглеждаше мъжествена, но в същото време силно възбуждаща.

— Я виж, Кавашима Йошико също е тук — извиках.

— Постави се в положението на хората, които си мислят, че тук никой не ги познава. Не е редно да ги зяпаш така — укори ме папа Тамба.

Реших, че ако някога имам любим, ще идвам с него само тук, в „Ню Гранд Хотел“. Когато след три години наистина се влюбих, първата ми молба към любимия беше да отидем в „Ню Гранд“ в Йокохама.

— Защо? — попита той.

— Искам да видя корабите, а после да танцуваме.

Атмосферата в публичния дом в Хонмоку беше европейска, в нея нямаше нищо от мрака и сладострастието на традиционните публични домове. Всички дами бяха красиви и умееха да танцуват. След края на танците всяка вземаше партньора си под ръка и го повеждаше нагоре по стълбата.

Веднъж ми позволиха да разгледам стаята на Чери от хотел „Кийо“ (може би е имало два или три хотела с това име, но аз помня само един). Много ми хареса — покривката на леглото беше с разкошни рюшове, освен това имаше голяма бяла тоалетна масичка с три огледала.

В това заведение Чери беше номер едно за чуждестранните гости. В Йошивара биха я нарекли „най-добрия кон в обора“. Макар че професията беше същата и всички правеха едно и също, Хонмоку и Йошивара бяха напълно различни, като се почне с лицата и облеклото на дамите и се свърши с атмосферата в заведенията.

Във връзка с първото ми пътуване с моторна лодка се сещам и за самолетите. По онова време от Германия пристигна Цепелин и известно време всички говореха за него. Стигна се дотам, че една от бисквитките с форма на риба, която продаваха по улиците, получи името „Цепелинова вафла“ и се търсеше извънредно много.

Както всички млади хора по онова време, аз също се увличах по самолетите и си бях втълпила, че трябва да стана пилотка. Започнах да вземам уроци по летене в Токорозава. Учителката ми се казваше Сузуки Шиме (по-късно загина при обиколка със самолет) и ме предпочиташе, тъй като бях единственото момиче.

Спомням си, че малката машина бумтеше заплашително, но аз бях въодушевена, че съм се издигнала над земята и се нося свободно по небето. (И днес обичам да летя. В самолета, даже когато е препълнен, се чувствам отлично, ям с голям апетит и спя дълго.)

Пропелерът на машината, с която се упражнявахме в Токорозава, трябваше да се задвижва на ръка и обикновено това се правеше от учениците.

— Тръгвай! — извикваше учителката и пускаше машината.

Тъй като беше съвсем малък, самолетът изминаваше само няколко метра по земята и веднага се вдигаше във въздуха. Учителката седеше отпред, аз отзад и двете стискахме здраво лоста за управление. Всеки път изпитвах възхищение от лекотата, с която се носехме по облаците.

След около 38 летателни часа можех да положа изпит и ако го издържа, да стана пилот трета класа. Бях направо вманиачена от идеята да се науча да летя и забравих всичко друго.

Разбира се, трябваше да пазя заниманията си в тайна от мама и баба. Ако беше чула, че внучката й се носи по небето със самолет, баба сигурно щеше да припадне от ужас. За нещастие обаче веднъж ни снимаха на летището и любезните ми съученици побързаха да предадат снимките вкъщи, докато ме нямаше…

Баба веднага отишла да разпита господата от летателното училище и когато се върнах от поредния ангажимент, направо ми проглуши ушите с плачовете си. Цяла нощ не престана да ме обвинява в какво ли не…

Докато хълцаше сърцераздирателно, тя ми обясняваше, че трябвало само да изчакам да умре, после можело да си летя колкото си искам.

В продължение на три месеца бях вземала уроци тайно, но сега трябваше да се откажа. Така погребах мечтата си да стана пилотка.

Известно време филипинският президент Куезон беше мой постоянен клиент и ме ангажираше за всички приеми, на които беше поканен.

В началото се страхувах, но след няколко срещи разбрах, че той е наистина очарователен човек. По-късно почина от тежка болест.

Спомням си още за младата филипинска репортерка Мира, която дойде при мен по препоръка на Ашида Хитоши от „Джапан Таймс“, за да проведе едно от журналистическите си разследвания. Тъй като бяхме горе-долу на една възраст, станахме добри приятелки. Баба също я хареса и винаги когато я канех на гости, приготвяше любимите й палачинки със зеленчуци.

Мира имаше мило кръгло лице. Снимахме я в едно от моите кимона, а аз се снимах облечена във филипинска национална носия (дълга рокля от органза с буфан-ръкави). Мира каза, че според нея е чудесно да работя като гейша, не на последно място и защото всяка вечер мога да водя доверителни разговори с президента Куезон. Можех само да се съглася с нея.

Един ден пристигна нов гост на външното министерство и комитета за връзки с чужбина — около четиридесетгодишен дребен европеец с дружелюбно лице. Приличаше досущ на учителя по токивацу (акомпанимент на шамисен при изпълнение на народни песни) майстор Шикиса — така да се каже, негова европейска версия. Приликата проличаваше най-вече в гласа и движенията. Това беше известният цигулар Яша Хайфец.

По онова време имахме и друг известен гост от чужбина, който остави в мен трайни, незабравими впечатления: Жан Кокто.

Посещението му в Япония беше през 1936 година. Остана при нас само за кратко, но се срещахме всяка вечер, а понякога и през деня на приемите, които външното министерство и вестниците даваха в негова чест.

Мосю Кокто говореше много лошо английски. Имах голямо желание да говоря с него, но нали не знаех френски…

Затова започнах да уча всеки ден по няколко френски думи, но тъй като размяната на мисли с ръце и крака, английският на Кокто и моят френски не водеха до нищо, непрекъснато прибягвахме до г-н Хоригучи като към спасителна котва. След четири или пет дни се научих да казвам: „Je suis enchantee.“ Кокто беше въодушевен и започна да ме нарича Happy Spring12 (английското значение на Кихару).

В деня преди връщането си в Париж той ми подари лампион със загадъчна картина, кратко стихотворение и името ми. Аз му подарих ръчно огледало от лак, посипано със златен прашец. Знам, че дълго време го е съхранявал на почетно място в парижкото си жилище. За съжаление моят скъпоценен лампион изгоря при едно въздушно нападение. Много съжалявам за загубата. И до днес не мога да мисля за нея, без да се разплача.

Мосю Кокто никога не се е чувствал привлечен от женските ми прелести. Вероятно беше затрогнат от жадното за знания младо момиче, което беше твърдо решено да научи френски само за няколко дни. По-късно узнах, че харесвал мъжете и живеел с Жан Маре… Но в Япония се говореше само за двойката „Жан Кокто и Кихару от Шимбаши“ и списанията непрекъснато пишеха за нас.

Когато се върна в Париж, Кокто написа стихотворения за три японски особености — сумо, кабуки и гейшите — които бяха публикувани в „Paris Soir“. В стихотворението за сумо се говореше за бореца Таманишики, стихотворението за театър кабуки беше посветено на Кикугоро IV („Танц на лъва пред огледалото“, който по-късно беше преработен във филма „Красавицата и звяра“), а стихотворението за гейшите беше посветено на мен, Кихару. То се появи в една книга, преведена на японски от г-н Хоригучи. Ще се опитам да предам съдържанието му:

„Дойдох в Япония с представата за гейшите от «Укиоя» на Утамаро. В една прекрасна лунна нощ до прозореца на ресторанта видях много гейши с бялогримирани лица като маски. Само Happy Spring не беше гримирала лицето си в бяло. По някое време се превърнах в рибар.

Когато изтеглих мрежата си на брега, в нея имаше много риба. Само една мъничка рибка се опитваше да се промуши през бримките. «Мосю Кокто, мосю Кокто», викаше ме рибката. Другите риби дори не се помръдваха, само малката рибка викаше тъжно: «Мосю Кокто, мосю Кокто!» Рибката се казваше Happy Spring и не искаше да остане в мрежата.

«Мосю Кокто, мосю Кокто» Но аз не можех да направя нищо. Ако я хванех с ръце, тя щеше да умре.

«Мосю Кокто, мосю Кокто!»

Чувах гласа на рибката и не можех да сторя нищо. Хвърлих мрежата обратно в морето.

«Мосю Кокто, мосю Кокто!»

Тъжният глас на Happy Spring се отдалечи. Затворих очи и си тръгнах…“

По онова време много хора бяха прочели стихотворението и на приемите често ме питаха:

— Вие ли сте Кихару на Кокто?

Това ме докарваше почти до отчаяние и се опитвах да обясня:

— Между нас нямаше нищо.

Хайаши Кен ме успокои.

— Не се тревожи. Ние знаем истината. Кокто не се интересува от жени… Не се измъчвай.

Едва казал това, другите продължаваха да ме дразнят.

— И Миямото Мусаши се е биел с два меча.

Това означаваше да се любиш и с мъже, и с жени.

— Престанете — плачех аз.

Развеселените ми приятели не спираха да се шегуват с мен. Беше истинско мъчение. В много от масовите вестници като „Кинг“ и „Модерна Япония“ излизаха сензационни статии и повечето хора със сигурност вярваха, че между мен и Кокто е имало любовна връзка.

Докато Кокто беше в Токио, почти всеки ден се срещахме в Канетанака, Томбо и Шинкираку. Кокто се радваше, когато се упражнявах усърдно да говоря френски, и хвалеше напредъка ми. Спомням си как господин Хоригучи, който винаги седеше с нас, каза:

— Когато Кихару бърбори нещо неразбираемо на заваления си френски, Кокто се усмихва насърчително.

След много години, когато вече живеех в Америка, узнах, че мога да стигна със самолет в Париж само за шест часа, и реших да посетя мосю Кокто. Скоро след това пристигна новината за смъртта му.

Бях му обещала, че при следващата ни среща ще говоря добър френски и няма да става нужда да молим господин Хоригучи да ни превежда всяка дреболия. Жалко, много жалко.

Градинско увеселение с много последици

Лятото беше сезонът на излетите с лодки и градинските увеселения в частните резиденции на заможните ни клиенти.

Когато гостът пожелаеше да организира градинско увеселение в собствения си дом, поканата се наричаше ояшикуйуки — „излет във вила“. Домакинът нареждаше да издигнат в градината му сцена, на която изпълняваха танци. Чайните церемонии също се осъществяваха под открито небе. Вилите имаха поетични имена като „Склонът на камелиите“ или „Градината на голямото просветление“. През април цъфтяха черешите, през юли градините бяха пълни с кремове, азалии, рози и глицинии. Октомври беше месецът на хризантемите, през ноември листата на дърветата се оцветяваха в червено и златно. Грижливо поддържаните и изкусно подредени градини бяха прекрасна гледка за чуждестранните гости.

Мисля, че беше през юни 1936 година. Бях ангажирана на прием в Текигайс, „Тръстиковата вила“, която принадлежеше на бъдещия министър-председател Коное Фумимаро. При такива случаи не беше обичайно клиентите да ангажират гейшите лично, това ставаше с посредничеството на чайните. Така например, заведението „Шинкираку“ организираше целия прием, което значи, че определяше броя на гейшите, готвача, менюто и развлеченията, например илюзионисти и танцьори. На градинските увеселения гейшите носеха по-къси кимона с разнообразни шарки, но когато церемонията беше официална, бяхме задължени да носим строго кимоно с бяла якичка и герб.

Във вилата на г-н Коное гостуваше руският певец Шаляпин. За мен той беше типичен руснак — едър, тежък мъж с червено лице. По време на краткото му пребиваване в Токио всеки ден даваха прием в негова чест и аз бях постоянно ангажирана. Дали в Янагибаши, в Акасака, в Йоши-чо или в Койокан в Шиба, аз зарязвах всичките си ангажименти и се отзовавах на повикването му.

Когато разказах това на Кен и г-н Янагисава, те избухнаха в луд смях.

— Значи старецът си е върнал младостта в Япония!

Те не преставаха да ме дразнят и с лицемерно съчувствие ме питаха дали руснакът не ме е смачкал под тежестта си. Аз го уверявах пламенно в невинността си и се кълнях, че Шаляпин не ме е докосвал. Представата, че този застаряващ руснак, който много ми приличаше на Шутен Дожи, японския разбойнически главатар, би могъл да ми стори нещо, ме отблъскваше. Но всички се забавляваха за моя сметка и непрекъснато ме питаха дали си прекарвам приятно с него.

Имаше още една важна причина, поради която се стремях да избягвам разпространение на подобни слухове.

Вечерта на споменатото градинско увеселение аз и още две или три гейши слязохме от наетата лимузина пред „Тръстиковата вила“ и тъй като мястото на забавлението ми беше непознато, изпитах известна уплаха. Докато вървяхме напред без всякаква ориентация, от къщата излезе мъж, който с ръста си от 1,80 м беше твърде висок за японец, и попита дали ние сме дамите от Шимбаши. Отвори вратата и ни покани да влезем. Погледнах го изпитателно и той попита:

— Вие ли сте Кихару?

Не знам как да го опиша, но усетих странни тръпки по цялото тяло, сякаш се бях наелектризирала, кимнах и се изчервих до корените на косите.

Мъжът беше Коное Хидемаро, по-младият брат на домакина. Когато влязох в залата, Шаляпин ме посрещна зарадвано, а когато настроението достигна връхната си точка, изпълни любимата си песен „Бурлаки на Волге“.

Преди това, независимо колко високопоставени личности бяха домакините на приемите и колкото и да го молеха, Шаляпин отказваше да изпълни тази специална песен и никога не я пееше спонтанно извън сцената.

Тъй като приемът беше даден в чест на Шаляпин, но там срещнах него, изпитвам дълбока благодарност към руския певец.

Хидемаро беше диригент. Тогава царуваше мнението, че професионалното изпълнение на западна музика е абсолютно неподходящо за един японски благородник. Беше немислимо един мъж да свири на пиано, камо ли пък „да размахва пръчката пред оркестъра“. Наричаха диригентите „онези, дето размахват тактовите пръчки“, и им се надсмиваха като на провалени личности.

Освен това семейство Коное беше най-важното от петте най-знатни семейства в страната, приближено до императорския дом. Затова в обществото смятаха Коное Хидемаро за особняк.

През цялата вечер бях като упоена. Никога не бях срещала мъж като него между многото гости, с които се запознавах всяка вечер. Приличаше ми на вечен студент, много висок, с широки рамене и силен, при това с вид на дете…

Във всеки случай беше любов от пръв поглед. Шаляпин отстъпи на заден план и аз посветих цялото си внимание на Хидемаро.

От време на време той идваше при нас и заговаряше с Шаляпин на английски. Усещах върху себе си изпитателния му поглед. Когато след време излязох да напудря лицето си, той ме последва.

— Дайте ми телефонния си номер — помоли той и извади бележник и молив. С лудо биещо сърце и треперещи ръце аз му написах номера си. Още на следващия ден той ми се обади и се уговорихме да се срещнем в Сембикия на Гинза. През цялото време мислите ми бяха изпълнени с него.

Макар че тогава беше почти четиридесетгодишен, той изглеждаше като младеж. Тъй като често пребиваваше в чужбина, начинът му на мислене се различаваше значително от този на връстниците му японци и винаги ми се струваше много по-млад от годините си. Разликата в годините ни беше толкова голяма, че той спокойно можеше да ми бъде баща, и аз научих много от него.

Днес сигурно биха нарекли това комплекс, но за мен беше прекрасно един възрастен мъж да ме води за ръка и да ме учи на неща, които дотогава бяха останали скрити за мен. Приятелките ми и любовниците им, които бяха на тяхната възраст, ми изглеждаха чужди и неразбираеми.

Хидемаро често посещаваше ресторанта Каваки в Цукиджи и никога не беше сам. Обичаше да се заобикаля с колеги музиканти и да се забавляват като луди. Аз участвах с голямо удоволствие в излетите с лодки. Често посещавахме къщи на призраци, които тогава бяха много на мода.

Обикновено приятелите се срещаха в дома на Хидемаро. В голямата стая с роял, която гледаше към езерото Сензоку, играехме заедно на най-различни игри.

Милият малък син на Хидемаро, който носеше името Хидетаке и беше само на три години, си играеше в пясъка с кофичка и лопатка. Хидемаро имаше и две дъщери, по-голямата от които беше известна красавица. Веднъж ми показа снимката й. Тя наистина имаше лице на принцеса.

Жена му и двете дъщери живееха в друга къща. В Сензоку бяха назначили икономка, която се грижеше за малкия. За мен беше голямо облекчение, че любимият ми живееше сам.

В първите месеци исках да бъдем всеки ден заедно. Ала тъй като и двамата бяхме много заети, това беше трудно осъществимо. Освен това къщата му беше много далече… Затова трябваше да се задоволя с телефонните разговори. Исках да чувам гласа му всеки ден. Влюбена до полуда, живеех във вечно блаженство и приемите ми доставяха още по-голямо удоволствие. Късно вечер обичах да му се обаждам скритом от рецепцията и бях много щастлива, макар че разговорът беше съвсем кратък:

— Здравей, имам страшно много работа. Чао!

Той ми се обаждаше всяка сутрин.

Веднъж, докато бях при него в Сензоку, срещнах един от учениците му, дванадесетгодишния вундеркинд Хатояма Хироши. Тогава не разбирах нищо от западна музика, но бях дълбоко впечатлена от умението, с което момчето свиреше на цигулка, съвсем не като дете.

Друг път бяхме поканили добри приятели и до вечерта играхме карти. Слънцето беше вече залязло, когато откъм езерото Сензоку долетяха звуци, които ми заприличаха на мучене на крава. Какво ли беше това? Узнах, че квакат жаби.

— Като чуеш тези звуци, вече не ти се хапват жабешки бутчета по френски — засмяха се господата.

После започнаха да дразнят господин Отагуро, който излязъл в най-добро настроение на разходка по Гинза с две красиви млади дами. Накрая, за огромно разочарование на смешниците, се изясни, че двете дами са дъщерите му близначки.

След известно време с Хидемаро започнахме да се срещаме насаме. Точно както си бях мечтала, отивахме в Йокохама да наблюдаваме пристигането на белите кораби. Тъй като винаги носех западно облекло, никой не можеше да ме познае.

Посещавахме също Нико и Атами. В Атами нощувахме в Риокан Киниокан — „Златния замък“. В Нико живеехме в най-високия хотел „Нанма“, разглеждахме развъдниците на пъстърви и гребяхме в езерото Чозенджи.

Всеки ден носеше нови преживявания и в сърцето ми цъфтяха рози.

Веднъж бяхме в Хокайдо. Езерата Акан и Шикоцу бяха невероятно сини и когато погледнех водата, винаги се чувствах неустоимо привлечена от сините й дълбини. Тъй като името на придружителя ми беше крайно компрометиращо, той се регистрираше в хотела и на корабчето с имената на свои познати. Всеки път му доставяше дяволско удоволствие да назовава имената на приятелите си. Веднъж, тъкмо когато вечеряхме в стаята си в Ноборибецу, нахлуха трима полицаи и грубо ни запитаха за имената, професиите и адресите ни. Ала когато Хидемаро се представи като Коное и член на горната камара на парламента, и тримата се снишиха и започнаха да се кланят почтително. Наблюдавах ги изумено.

Стана ясно, че млада двойка от Осака оставила прощално писмо, в което двамата заплашвали да се самоубият в Хокайдо. Нямало ги от три дни и полицията претърсвала всички хотели в Хокайдо, в които отсядали млади двойки. Тъй като Хидемаро изглеждаше по-млад, а аз по-възрастна от годините си, описанието насочило вниманието на полицията към нас. По-късно приятелите изпитваха безкрайно удоволствие да ни дразнят със случилото се и примираха от смях, тъй като никак не приличахме на уморена от живота любовна двойка.

Беше напълно изключено Хидемаро да се разведе. Той беше член на семейство Коное, приближено на императорския двор, а жена му беше най-малката сестра на съпругата на премиер-министъра. Дворцовата служба никога нямаше да даде съгласието си.

След войната престолонаследникът се ожени за Мичико, която беше с буржоазен произход, но това стана чак след двадесет години. Престолонаследникът даде добър пример и помогна на много млади хора да намерят щастието си. Но преди войната хиляди двойки, между тях и ние, страдахме неописуемо от твърде строгия дворцов етикет.

Тъй като живееше разделен с жена си, Хидемаро се смяташе за ерген и никой не го упрекваше, че се показва с мен на обществени места. За щастие всичките му приятели бяха музиканти, либерално настроени и ме харесваха много.

Един ден Хидемаро дойде при мен със специална молба.

Съпругата и четиригодишната дъщеря на американец от полски произход щели да дойдат в Япония и аз трябвало да ги посрещна и да им служа като преводачка и детегледачка. Това бяха жената и дъщерята на световноизвестния диригент Леополд Стоковски. Жена му беше много по-млада от него и имаше приятел италианец. Стоковски обичаше пламенно малката си дъщеричка и не даваше развод на жена си. Тя искала да замине за Япония сама, италианецът щял да дойде по-късно. Накратко, намерението им било да избягат заедно. Младата жена искала да се скрие в Япония с дъщеря си и любовника си, а през това време адвокатът й да издейства развод от съда.

Преди около месец бях гледала филма „One Hundred Men and a Girl“ с Дайана Дърбин, в който Стоковски дирижира „Унгарска рапсодия“. Много добре си спомнях впечатляващото му лице. Високото чело издаваше гения. Намирах го много привлекателен.

В деня, когато корабът пристигна в Йокохама, Хидемаро и аз отидохме да посрещнем майката и дъщерята. Тогава за самолети не можеше и да се мисли. Който искаше да отиде в Америка или в Европа, пътуваше с кораб. Пътническите кораби спираха само в Йокохама.

Майката, красива жена със строго лице, слезе от кораба, като водеше дъщеря си за ръка. Малката имаше високо чело и руси къдрици, миниатюрно издание на Стоковски, какъвто го бях видяла във филма. Според мен беше необикновено, че бащата и момиченцето си приличаха толкова силно.

С госпожа Стоковски посетих курортите Кариузава, Нико и Атами. По-късно се запознах и с италианския й приятел, но според мен той изобщо не можеше да се сравнява със Стоковски. Италианецът не беше много висок, не особено красив, освен това му липсваха добри маниери. В сравнение със Стоковски, който беше световноизвестен музикант и безупречен като личност, този изглеждаше като жалък италиански пияница.

Тъй като пазех задълженията си в тайна, само двама-трима души освен Хидемаро и мен знаеха за пребиваването на госпожа Стоковски и дъщеря й в Япония. Днес сигурно щяхме да имаме сериозни проблеми с досадните вестникари.

Скоро стана ясно, че Хидемаро трябва да замине за Европа. Само пътуването траеше около един месец и тъй като турнето щеше да продължи почти година, отсъствието му ме плашеше до смърт.

През първите месеци на връзката ни живеех безгрижно и щастливо и постоянно танцувах под звуците на любимите си валсове от Йохан Щраус, но сега, когато ме очакваше дълга раздяла с любимия, за първи път в живота си се почувствах самотна и изоставена. Трескаво размишлявах как да го задържа… Когато отидохме в Йокохама, за да се сбогуваме с Хидемаро, добрите ни приятели Мацуи Суисей и Ойда положиха огромни усилия, за да ме накарат да се засмея, но сълзите ми не престанаха да текат, макар да се чувствах ужасно неловко.

Половин година след заминаването на Хидемаро по радиото предаваха концерт от Берлин, дирижиран от него.

Оками-сан на Вакетомбо позволи на господата Янагисава, Хаяши Кен, Касуга но Цубоне, Сузуки Киуман и на мен да слушаме предаването в стаята й. Изпълниха повечето от любимите ми валсове от Йохан Щраус. Много отдавна двамата с Хидемаро си бяхме създали таен език, за да се разберем, когато искахме да си уговорим среща, но не можехме да говорим открито в присъствието на чужди хора. За разлика от днешните млади хора, в миналото влюбените не можеха да показват открито чувствата си.

Затова използвахме таен код: „Боли ме рамото“ или „Понякога имам страшни болки в ръката“.

Всъщност болките бяха в сърцето, но не можехме да го кажем, защото всички щяха да разберат за какво става дума. Затова в особени случаи прибягвахме до тайния си код. Той беше много сполучлив, защото професията на Хидемаро изискваше да движи непрекъснато ръцете си и никой не подозираше нещо нередно.

След като изпълниха виенските валсове, Хидемаро каза няколко думи на немски и аз можах отново да чуя гласа му след шестмесечна раздяла.

След краткото приветствие на немски дойде заключителната част на японски.

— Скъпи сънародници. — След няколко поздравителни думи дойде изречението: — Тъй като всеки ден работя много и климатът е друг, имам силни болки в ръцете и раменете… Сега заминавам за Америка… — Чу се силно щракване и предаването завърши.

Тези думи бяха за мен, само за мен! В прав текст те означаваха, че Хидемаро копнееше за мен. Той бе говорил пред радиото само за мен! От очите ми потекоха сълзи.

Пишех му всеки ден. Изпращах писмата в берлинското посолство или в нюйоркското консулство. Той ги наричаше „писмата на мравката“, защото почеркът ми беше много дребен и знаците приличаха на мравки. Макар да беше много зает с концертите си, той ми изпращаше картички и писма от целия свят и непрекъснато ме уверяваше в любовта си.

Купих си огромна карта на света, окачих я на стената до тоалетната си масичка и отбелязвах всички градове, от които получавах вести. Понякога имената ми бяха напълно неизвестни. Писмата му пътуваха около два месеца, моите отговори също.

Хидемаро се върна у дома след повече от година. Смяхме се много, когато ми показа телеграмите, пощенските картички и писмата, които приятелите му изпращали на кораба, в Берлин и на другите места:

„Кихару плака през цялото време. Суисей.“

„Връщай се бързо. Кихару си е изкривила шията да гледа кога корабът ще влезе в пристанището. Ко“

„Не се захващай с блондинки. Кихару ще плаче и ще побеснее от гняв. Мото.“

Някои картички пристигнаха чак след половин година. Прастарият отговор на едно прастаро писмо е като престояла бира.

Понякога не мога да повярвам, че днес едно писмо от Токио, изпратено с въздушна поща, пристига в Америка само след четири или пет дни!

За съжаление не можах да се зарадвам истински на завръщането на Хидемаро, защото скоро стана ясно, че той трябва да замине отново.

Щастливото време и празненствата с приятелите продължиха само половин година. Все по-често се говореше за следващото турне, което щеше да продължи цели две години. Аз бях понесла много тежко първата година раздяла и мисълта, че пак ще започна да пиша „мравешките“ си писма, ми беше непоносима. Тогава Хидемаро предложи да го придружа. Имал добър приятел от ученическите си години, благородник на име Мотоно Сейичи. Познавах го от приемите на външното министерство. Той знаеше за връзката ни още от самото начало и се стараеше да ни помага в трудни моменти. Това турне щеше да трае много по-дълго от предишното. Хидемаро щеше да се върне в Япония чак след три години. Тъй като не искахме раздялата да трае толкова дълго, той се обърна за съвет към г-н Мотоно. Наскоро той щеше да замине като консул в Ню Йорк. Обясни ми, че Америка е толерантна страна и, за разлика от Япония, никой няма да ме пита дали съм официално омъжена за Хидемаро.

Предложи ми да замина за Ню Йорк като гувернантка на сина му и да работя за него, докато Хидемаро е в Европа. Помоли ме също да уча с госпожа Мотоно английски, да овладея готвенето и другите домакински задължения. След като Хидемаро приключи със задълженията си в Европа и пристигне в Америка, ще наемем малък апартамент и ще живеем заедно. Животът в Америка със сигурност щял да ни хареса много. От своя страна, Хидемаро не виждаше никакъв проблем в това да печели достатъчно за издръжката на двама души.

Аз бих била доволна да замина с него и без тези формални задължения. Не ми струваше нищо да живея с него без брачно свидетелство, да виждам всеки ден любимото му лице. Изпитвах дълбока благодарност към г-н Мотоно за любезното предложение.

Единствената трудност бяха мама и баба. Тъй като още не бях пълнолетна, трябваше да измоля разрешението им. Момичетата, които растат в света на цветята и върбите, живеят изолирани от външния свят и не познават реалността.

На следващия ден г-н Мотоно пристигна лично у нас, за да говори с мама и баба. Те изслушаха предложението му и помолиха за известна отсрочка, за да си помислят.

След три дни ме повикаха при министър-председателя Коное, брата на Хидемаро.

Безкрайно беше учудването ми, когато узнах, че мама и баба го посетили в служебната му вила и се оплакали. Били съгласни да ме пуснат, но само като омъжена жена, даже съпругът ми да е някой беден дърводелец или строител! Но не можели да разберат защо трябва да замина в Америка като метреса. Освен това съм била още почти дете, което нямало представа от големия свят. Нима Хидемаро, който бил достатъчно възрастен, нямал достатъчно ум, за да го разбере? Двете помолили министър-председателя, като по-голям брат, да повлияе на Хидемаро и да му заповяда да прекъсне връзката с мен и да престане да ме вижда. Той им обещал, че ще вземе нещата в свои ръце и ще се погрижи да ни раздели.

Мама и баба имаха право да се питат защо толкова държах да замина за Америка, след като имах такъв успех в професията си. Тогава пътуването отвъд океана изглеждаше дълго и страшно и хората, които се разделяха, не вярваха, че ще се видят отново. Това ги беше накарало да се обърнат лично към министър-председателя.

Само след седмица Хидемаро замина за Европа.

Това беше краят. Скоро след това избухна войната и сложи край на голямата ми любов.

Как дебютирах като гейша

Най-важните предпоставки за момичето, което желае да стане гейша в Шимбаши, са придобитите умения да танцува и да свири на шамисен. Поне така беше в Шимбаши преди войната, когато „светът на цветята и върбите“ преживя небивал разцвет.

Тогава в Токио съществуваха безброй обединения на гейши, а тъй като гейшите бяха хиляди, всеки квартал си беше създал специфични правила и обичаи за дебюта на новата гейша, известен с името „охироме“. В някои квартали изобщо нямаше изпити, тъй като момичетата им идваха главно от провинцията, обучаваха се в продължение на два месеца и веднага ги пускаха на пазара. Моята задача е да опиша специфичните правила на Шимбаши в годините преди войната.

При нас изпитите бяха извънредно строги. Танците, които трябваше да овладеем, следваха каноните на школите „Фужима“ и „Ханаяги“, по-късно към тях се прибавиха и хореографиите на майстор Нишикава. Уроците по шамисен бяха съсредоточени главно в жанровете нагаута, кийомото, токивацу и утазава.

Младите момичета, които искаха да станат гейши, бяха от най-различен произход. Някои идваха от провинцията и не умееха нищо. Други бяха девет– или десетгодишни осиновени дъщери на домовете за гейши. Дъщерите на известни гейши или собственички на чайни също преминаваха този курс на обучение. Разликите между отделните категории бяха значителни. Всяко момиче, което искаше да стане гейша в Шимбаши, трябваше да положи заключителен изпит.

По-рано повечето момичета изучаваха поне едно от традиционните японски изкуства, даже когато нямаха за цел да станат гейши. Подреждането на цветя и чайната церемония могат да се научат и когато детето е по-голямо, но уроците по танци и свирене на шамисен трябва да започнат още в най-ранна възраст. Също както днешните родители принуждават дъщерите си да вземат уроци по пиано или балет, някогашните момичета от богатите семейства изучаваха задължително японските танци и акомпанимента нагаута на шамисен. Много момичета, които като мен не идваха от домове за гейши или чайни, учеха от детски години японски танц и изпълнение на шамисен, даже когато имаха две леви ръце и два леви крака. Изпитите се организираха в определени дни от месеца. Проверяваха се уменията на момичетата да изпълняват нагаута, кийомото и различните стилове на японския танц. През останалото време се подготвяхме неуморно за следващия изпит.

В Шимбаши дебютантките трябваше да покажат особени постижения в някоя от дисциплините. Основните бяха изпълнение на шамисен, кийомото-пеене или танц в стил „Нишикава“.

Следобед целият квартал вибрираше от нестройните тонове, които усърдно упражняващите се ученички изтръгваха от своите шамисени. Все пак можехме да разпознаем коя е избрала за тема на изпита например „Танц с ветрило“ и се мъчи да го усъвършенства.

Ако някое момиче не издържеше изпита, то можеше да се яви повторно след три месеца. Ако пропаднеше три пъти за половин година, го заклеймяваха като лишено от таланти и го пращаха да си търси друга професия.

Но и положението на издържалите изпита гейши не беше особено розово, защото през есента и пролетта се изпълняваха традиционните азума-танци, а през юни се провеждаше азума-ревю. Всичко това изискваше безкрайни упражнения и репетиции.

При изпълнението на азума-танците през април и октомври на сцената излизаха всички — от тринадесетгодишните чираци (ханджиоко) до съвсем малките ученички (шитайко). При ревюто беше различно. То се провеждаше през юни и включваше само изпълнения на високо професионално ниво, затова гейшите трябваше да се упражняват много упорито, за да се доближат до професионалистките.

Само два месеца, след като станах гейша, ми възложиха да участвам в азума-ревюто, като акомпанирам с шамисена си „Танца на лъва“.

Седяхме отляво и отдясно на сцената за музикантите. Веднага след „Танца на лъва“ изпълнихме ново произведение, посветено на празника Танахата — „Срещата на звездите“. Първата изпълнителка на шамисен се нарича тате, втората ваки. Аз бях ваки. По-късно, когато тръгнах на уроци по английски, вече нямах достатъчно време, за да упражнявам нови азума-танци и изпълнения за ревюто.

На това място искам да разкажа някои неща за ревю-театъра на Шимбаши. Той беше открит през 1925 година. Създадоха го, за да представят пред обществеността изкуството на гейшите. Когато някоя гейша пожелаеше да стане самостоятелна (това се наричаше „гейша на собствена издръжка“), задължаваха я да закупи акции от ревю-театъра.

Обединенията на гейшите и чайните в Шимбаши управляваха театъра. Ежегодните азума-танци през април и октомври се изпълняваха в продължение на цял месец само от гейшите на Шимбаши. През юни се провеждаше азума-ревюто.

По-късно театърът премина под управлението на фирмата „Шочику“. Не зная точно при какви обстоятелства стана това. От 28 до 31 май 1983 година отново бяха организирани представления на азума-танци. Това ме настрои малко меланхолично. Дали сме на път да върнем златната епоха на гордите гейши от Шимбаши?

В деня на изпита трябваше да застана пред цяла редица членове на комитета.

Щях да изпълня на шамисен „Такасаго“ от нагаута. Това беше дръзка постъпка, тъй като се намирах пред куп превъзходни изпълнителки на нагаута, известни учители и пенсионирани майстори. Дори най-добрите изпълнителки правеха грешки във вълнението си, дори момичета със здрави нерви получаваха сценична треска. И танцьорките трепереха от страх и често изпускаха ветрилата си.

Към комисията, която ме изпитваше, принадлежаха гейшите Мийогику и Кикийо, както и няколко възрастни дами, които ми бяха непознати. Те заеха местата си и втренчиха очи в мен. Когато извадих шамисена си от калъфа и бавно започнах да го настройвам, чух как Мийогику каза високо:

— Това момиче свири много добре. — Това ме успокои веднага и засвирих прелюдията. Когато свърших, един от членовете на комисията каза, че е достатъчно, и всички се усмихнаха одобрително. Издържах! По начина, по който изпълнителката държи и настройва шамисена, веднага се познава разликата между начинаещата и тази, която се занимава отдавна.

Когато издържи този изпит, гейшата започва да се подготвя за дебюта си — охироме.

Тъй като нямах дългове, аз можех да избера сама какъв цвят да бъде кимоното ми в деня на охироме. Тъй като бях сигурна, че ще издържа изпита, Еригику13 вече ми беше приготвил две кимона за проба.

Около една седмица или десетина дни преди охироме практикувахме особено интензивно така нареченото „минараи“ (учене чрез наблюдение), за да знаем как се организира празненството и какво трябва да правим.

Образованието на гейшата до голяма степен се основава върху това „учене чрез наблюдение“. Ако бъдещата гейша е израснала в чайна, тя познава в подробности обичаите, знае как се организират приемите, макар че никога не е участвала пряко в тях. Но момичетата, израснали в обикновени семейства, нямат представа как се държат гейшите и как обслужват гостите.

По времето на минараи трябваше да усъвършенстваме знанията и уменията си. Ето един пример: ако, докато чакахме в гардеробната, влезеше възрастна гейша, трябваше веднага да станем и да отнесем обувките й14 на специалната етажерка, да й помогнем да си свали хаорито и да го сгънем грижливо. После слагахме на определеното място ръчната й чанта, калъфа за ветрилото и всичко, което носеше със себе си.

Ако възрастната гейша влезеше на банкета със закъснение, редно беше да я поздравим със свеждане на глава и веднага да й отстъпим място. Днес никой не мисли кои са добрите и не толкова добрите места. Никой не внимава къде сяда, което, разбира се, е много по-просто и удобно.

Но в миналото, ако младата гейша си позволеше да се разположи на някое от добрите места, укорите валяха от всички страни и завинаги я заклеймяваха като „нахално лисиче“.

Заучавахме и правилата, които трябваше да спазваме по време на приемите, като наблюдавахме по-старите гейши. Това включваше начина на влизане в залата за банкет и наливането на напитките. Учехме се как да държим каничките със саке, как да вдигаме купичките, как да ги подаваме на гостите. Освен това трябваше да запомним имената на прислужниците в чайните и имената на другите гейши. Трябваше да поздравяваме по съответен начин собствениците на чайните, които организираха приемите, хакоя, както и всички други членове на персонала, като се започне с главния готвач и се свърши с миячите на съдове. Докато гледахме, улавяхме всички подробности, от които се състои добрата организация на банкета.

За своя охироме младата гейша рисуваше името си на куртката на водача на рикша и на униформата на хакоя. Водачът на моята рикша и хакоя носеха на гърба на дрехите си герба на семейството ни с лястовича опашка, а на яката моето име и названието на дома за гейши. Освен това поръчах около 5000 кърпички с подходящ куверт.

В деня на охироме небето беше блестящосиньо. Бях определила за ден на дебюта си рождения си ден, който според будисткия календар е щастлив ден. Тъй като всички в „света на цветята и върбите“ бяха суеверни, никой не си позволяваше да избере нещастен ден за дебют. Беше 14 април 1932 година.

Носех леко жълто-зелено кимоно без долна одежда с шарка на хилядата жерава. Коланът му — оби — беше от златен плат с мостра на фина решетка.

Мисля, че е време да разкажа нещо за нашите кимона. Днес всички (разбира се, и аз) носят и през зимата, и през лятото бяла якичка от изкуствена материя, която може да се подменя всеки ден. Тогава съществуваха задължителни предписания относно цвета и материята на якичката. През пролетта гейшите носеха якички от дебела, блестяща коприна, които отбелязваха специално настъпването на новата година. През февруари, март и април използвахме по-плътен или по-фин крепсатен, през май и юни — пясъчна коприна, през юли и август — копринен воал. През септември се връщахме към пясъчната коприна, а октомври, ноември и декември бяха месеци на крепсатена.

След като якичката, която едва се подаваше на тила, играеше толкова голяма роля, сигурно можете да си представите колко точно съблюдавахме сезоните при избора на кимоно. От ноември до март отворите на ръкавите и ръбовете бяха подплатени с мъхеста материя, освен това носехме долно кимоно. През април, май и октомври подплатените кимона почиваха в скриновете. Тогава използвахме обикновени кимона без подплата.

След първи юни преминавахме към по-леки кимона от крепсатен, макар че понякога беше още хладно. До 30 септември, без да се съобразяваме с времето, носехме съвсем леки, въздушни кимона.

През юли и август, в най-горещите летни дни, използвахме лека коприна или блестящ воал. Кимоното, което беше задължително за уроците, както и всекидневните ни дрехи, бяха от червено-кафява тънка коприна, лен, лека коприна акаши или йоцуири.

Днес много хора изобщо не се сещат да отстранят от кимоното си тънките конци, с които са пришити якичката, подгъвът, а понякога и отворите на ръкавите.

По наше време беше изключено да носиш кимоно с остатъци от тропоска на яката или подгъва. Това означаваше да се изложиш пред гостите и пред колежките си.

Дори в най-горещите летни дни носехме косите си вдигнати в традиционната фризура шимада, а кимоната бяха дълги до пода с широки оби. Освен това работехме в помещения без климатични инсталации, което днес непременно щеше да вдигне голям шум и да се оцени като нарушаване на човешките ни права.

И днес, когато живея в задушния Ню Йорк, през лятото нося кимоно от копринен воал, пристегнато с летен оби, без да се изпотявам. Американските приятели често ми завиждат за невероятно хладния ми външен вид. Дълбоко съм убедена, че това се дължи на обучението, което преминах като гейша.

Едно от кимоната ми за деня на дебюта беше светлосиньо с шарки на черешови цветчета. Но другото бяха изрисувани нежновиолетови кремове.

Според мен ежемесечната смяна на кимоната е една от най-прекрасните страни на професията гейша.

В обикновения живот хората обикновено не обръщат внимание дали гардеробът им е съобразен със сезоните, но ние, гейшите, много държахме облеклото ни да съответства точно на сезона и шарките да отговарят на времето. Никоя не си позволяваше да облече през пролетта кимоно с есенни шарки, а през есента да носи дреха с черешови цветчета или глицинии. За разлика от днес, когато през цялата година цъфтят едни и същи цветя и сезонните възприятия са почти изчезнали, по наше време беше извънредно важно кимоната ни да съответстват на сезоните.

Когато придобих известен опит като гейша, поръчвах да рисуват на кимоната ми гербовете на личности, от които се възхищавах.

Чух, че Нива Фумио, известният писател, използва комбинация от бамбукови листа и тинтява, и поръчах да я нарисуват на едно виолетово кимоно. По-късно носех различни версии на пеонията (герба на семейство Коное) не само на кимоната, но и на долните си одежди.

Смаях се, когато един ден Яозо (бъдещият артист от театър кабуки Ичикава Чуша) ми каза следното:

— Кихару, аз нямах представа, че си тайно влюбена в мен…

— О, не! — засмя се племенникът му Ичикава Данширо. — Чичо ми се е заблудил. Разбираш ли, гербът му е пеония.

По време на моя охироме трябваше да посетя всички домове за гейши, които принадлежаха към нашето обединение, както и всички организатори на приемите, т.е. чайните и ресторантите. Някои бяха в близост до Кобикичо и можех да отида пеша, а в Цукиджи, който беше на около половин километър, отидох с рикша.

Винаги бях придружена от един хакоя, който викаше весело:

— Добър ден, дебютантката минава!

Собственичката и служителите излизаха да ме посрещнат, поздравяваха ме и хвалеха облеклото и прическата ми. Поздравяваха и „по-старата сестра“, т.е. гейшата, която ми помагаше в обучението и сега ме придружаваше.

Всички дебютантки имаха „по-стари сестри“. Пътувахме с три рикши, като последната беше пълна с подаръци за чайните и пакети с кърпички, които носеха името ми. Моят хакоя ги изваждаше една по една и ги оставяше като подарък на входа на съответната чайна.

Когато отиваха на прием, гейшите винаги използваха странична врата, само по време на охироме имаха право да влязат през главния вход, определен за гостите.

Гостите, с които дебютантката се запознаваше при подготовката на охироме, й осигуряваха така наречения „свободен ангажимент“, за да отбележат големия ден. Когато влязохме в чайната „Юкимура“ собственичката ни съобщи, че за да отпразнуваме моя охироме, г-н Ито ме е ангажирал за три дни. Беше твърде възможно този клиент изобщо да не присъства на празненството по случай дебюта ми, но той ми осигуряваше споменатия „свободен ангажимент“. Това означаваше, че клиентът ми плаща уговорената сума за три дни, без да иска услугите ми.

Този обичай беше валиден не само при дебютите, а се практикуваше от много гости — особено от постоянните клиенти — и в дните около Нова година.

За Нова година се обличахме с особена тържественост.

Празничната одежда непременно беше украсена с герб. Бялата якичка беше от най-фина коприна, а коланът се наричаше „оби на върбата“. Така наричаха коланите, които висяха свободно и се развяваха като клонките на върбата, което изглеждаше особено елегантно. Тези оби обикновено се произвеждаха от скъпоценна коприна от Нишижин.

Прическата шимада беше украсена със скъпи игли за коса. Младите гейши бяха изключени от предписанието да носят черни кимона и се обличаха във виолетово, морскосиньо и светлосиньо. Долната третина на кимоното беше украсена с изискана шарка, която стигаше чак до подгъва. За първата си Нова година като гейша избрах нежновиолетово кимоно с бели и розови цветчета, на следващата година носех сребърносиво, по което плуваха корабчетата на бога на щастието.

Тогава съществуваха твърдо установени обозначения за шарките и когато Еригику, майсторът, който рисуваше кимоната, споменаваше определен декор, всички знаехме за какво се отнася. Шарките носеха имена като „сливовите цветчета от Корин“ (Корин е художник), варигори — „назъбен лед“, хиваре — „ледени късове“, мижина гику — „хризантемите на къртицата“, нарихира гоши — „решетката на Нарихира“. Днес почти никой не познава тези шарки.

Към типичните принадлежности за Нова година се отнасяха и украшенията от оризови класове. Беше традиция да слагаме в косите си китка класове с гълъбче и да ги носим през цялата новогодишна седмица.

Произходът на този обичай е японската дума торикоме — „птичи ориз“, от която се получава игра на думи с Окане о торикому — „Вземам пари“, затова се смята, че носи късмет. Впрочем, тези гълъби са без очи. В деня на новата година всяка гейша рисуваше на гълъбчето си едно око, а ако си имаше любим, той рисуваше второто. (Това напомня за японския обичай, при който след осъществяването на определено желание ощастливеният рисува на лицето на Дарума второто око. Явно японците имат особени предпочитания към това „рисуване на очи“.)

Разбира се, младите гейши се интересуваха живо от украшенията в косите на колежките си. Ако откриеха, че гълъбът внезапно се е сдобил с две очи, надаваха въодушевени викове и три пъти пляскаха с ръце. Гълъб с две очи беше доказателство, че колежката си е намерила любим (или благодетел)…

В тези случаи щастливката беше длъжна да раздаде на всички присъстващи чисто новички банкноти. (Някогашните банкноти от една йена съответстваха приблизително на една днешна банкнота от хиляда йени.) В тържеството се включваха и благодетелите, които гордо и пред много свидетели рисуваха второто око на гълъба.

Преди новогодишния празник гейшите отиваха в банката и си поръчваха сто или двеста нови банкноти от една йена. Банките, които имаха клонове в близост до „света на върбите и цветята“, приготвяха за края на годината цели планини от нови банкноти. През новогодишната седмица гейшите обикаляха всички чайни и ресторанти, за да поздравят собствениците и персонала, и деколтетата им се напълваха с банкноти.

Във връзка с посрещането на Новата година трябва да спомена първия турнир по сумо за годината. Първите борби, които се провеждаха в залата за сумо в квартала Риогоку, бяха великолепна и много важна атракция.

Турнирите не се провеждаха толкова често като днес, имаше само един новогодишен и един летен турнир. Зрителите бяха отвеждани в ложите им от специални служители на отговорните чайни, облечени в тесни панталони.

В ложите се сервираха всевъзможни ястия, за Нова година поставяха във всяка ложа отоплители за ръцете, защото по онова време залата за сумо нямаше отопление, а така си топлехме поне пръстите. Служителите на чайните внасяха лакирани масички с ястия и саке.

По време на летния турнир гостите си хапваха млада бакла и пиеха бира. И днес, щом чуя „бакла“ и „бира“, си спомням летните турнири по сумо.

За Нова година гейшите излизаха в празничните си облекла. Те също бяха неотменима част от турнирите по сумо. Красивите, натруфени гейши, насядали по четири или пет в почетните ложи, представляваха прекрасна гледка.

Имаше един известен радиорепортер, който винаги коментираше борбите и се смяташе за голям познавач.

— Тъкмо влизат красавиците от Шимбаши — възвестяваше той. — Първа върви младата Кихару в празнично кимоно с развяващ се колан на върбата. Тя заема мястото си в ложата до източния вход, придружена от още три гейши. — Зрителите избухваха в ликуващи ръкопляскания.

Немалко гейши бяха луди по сумото. Една от тях всяка сутрин носеше на бореца Тайкиозан прясна кръв от костенурка, разредена с алкохол, която повишаваше телесната сила. Друга беше силно увлечена по великия Шачиносато и отказваше всички ангажименти, за да може да го види.

Борецът Девагатаке, наречен Бун-чан, беше популярен главно сред учениците от основното училище. Много известен беше Найоройва, който не умееше да губи, макар че повечето борци бяха добродушни великани. Кагамийва например винаги помагаше на противника си да стане, след като го беше изхвърлил от кръга и падналият не можеше да раздвижи огромната си телесна маса.

Аз ходех често да гледам сумо, но нямах фаворит и оставах по-скоро хладна и дистанцирана. Една от особеностите на турнирите беше, че в паузите по високоговорителите съобщаваха актуални новини без никакъв коментар:

— Току-що Едуард VII обяви абдикацията си.

— Япония сключи съюзен договор с Италия.

— Техни височества принц Кая и съпругата му са ни почели с достойното си присъствие.

Миналата вечер принцът беше дошъл в чайната Качо в компанията на множество млади офицери. Когато настроението се повиши, той подкани приятелите си да подхвърлят във въздуха мен и колежката ми Кинка и младите офицери от двадесет и шести полк се подчиниха. Според мен това е варварски обичай. Днес обаче принцът, облечен в строга униформа и заел мястото си в кралската ложа редом с принцесата, изглеждаше като истински благородник.

По-рано принцът беше равен на бога. Царуваше вярата, че ако го погледнеш, може да ослепееш. Принцовете посещаваха често Шимбаши, някои се държаха доста зле, особено когато бяха препили, и ни отправяха неприлични предложения… Затова не споделях мнението на хората, че принцовете са нещо особено. Разбира се, имаше и красиви принцове с поведение на истински рицари като Негово височество принц Такеда.

Но да не се отклонявам от сумото. Със серията си от 69 победи Футабаяма наистина беше изключение, но трябва да се има предвид, че йокозуна, т.е. големите майстори, по правило губеха рядко. (Днешните големи майстори по-често търпят поражения.)

Имах късмет да бъда във втората ложа на източния вход и да преживея историческия момент, когато Футабаяма беше победен от Акиноуми. (Това беше през 1939 година.) Всички зрители подскачаха като луди, във въздуха летяха възглавници и други предмети.

Наскоро четох в една статия, че борецът Ваканохана има дете от собственичка на бар и се е развел със съпругата си. По мое време жените на борците не се вълнуваха особено, когато мъжете им имаха незаконни деца.

По мое време любовницата на женения мъж не се стремеше на всяка цена да измести законната съпруга и да заеме мястото й.

Други времена, други нрави…

Искам да кажа някои неща за особените обичаи и понятия, които характеризират света на гейшите. Знам, че днешните хора ги възприемат като необичайни и вероятно ще им бъде интересно да чуят някои обяснения.

Така например ние получавахме айжо — „писъмца за срещи“.

На тях бяха отбелязани чайните, които гейшата имаше право да посещава. Наричаха тези картички и тембени — „небесен пурпур“, защото бяха с червен ръб.

В пиесите от театър кабуки писмата, които идват от „квартала на радостта“, винаги са с червен ръб. Той символизира отпечатък от женски устни и е израз на желание.

Когато след години получавах любовни писма от американци, бях много изненадана от трите кръстчета, с които завършваха. Разбрах, че това означава целувки. Понякога жените слагат отпечатък от устните си на писмото. Идеята е същата като при японските тембени.

Към края на вечерта деколтето на гейшата се препълваше с такива бележки. Те бяха доказателства за популярността й.

Друго специфично понятие беше гиокудай, „цена на скъпоценен камък“ — възнаграждението на гейшата. В Канзай използваха думата ханадай, „цена на цветето“. Гейшите получаваха почасово възнаграждение, затова по-рано са наричали получените от тях пари осенкодай, „цена на изгорелите пръчици“. Някога не са имали часовници и измервали времето на срещите, като палели пръчици с благовония.

Младите момичета на тринадесет или четиринадесет години се наричаха хангиоку, „полускъпоценни камъни“. Гейшата печелеше по 5000 йени на час, хангиоку по 2500, т.е. наполовина.

Понякога наричаха хангиоку и ошаку-сан, „наливащите“. Те бяха още деца и изпълняваха само невинната задача да наливат саке на гостите ни.

Някога всички деца, родени до 31 март, се считаха за родени през една и съща година. По тази причина някои малки ученици бяха само на шест години и завършваха задължителната степен на обучение на дванадесет. Така при нас идваха и дванадесетгодишни хангиоку.

„Полускъпоценните камъни“ носеха дълги кимона с широки, развяващи се ръкави. Коланът им не беше завързан в обичайния стил барабан, а на голяма фльонга. Косите им бяха вдигнати в така наречената прасковена фризура и украсени с много цветя.

На шестнадесет или седемнадесет години хангиоку се превръщаха в скъпоценни камъни. Наричаха ги „самостоятелни дървета“, т.е. готови гейши, и получаваха пълното възнаграждение.

Ученичките носеха по-къси кимона. Едва след дебюта си те получаваха правото да скъсят ръкавите на кимоната си и да пуснат подгъва до пода. Коланът трябваше да бъде завързан в стил барабан, коланът на върбата беше запазен само за особени празници.

Впрочем, майко от Киото има друга прическа, а коланът й е вързан така, че част от него виси като малък шлейф. На четиринадесет или петнадесет години майко носи дълго до земята кимоно. Днес има млади хора, които си мислят, че майко означава момиче, което се учи за гейша, но истинската майко е само в Киото.

Освен това в Канто използват понятието гейша, докато в Канзай казват гейко. Аз не знам почти нищо за работата на гейшите в Канзай (никога не съм разговаряла с приятелките си Роносуке и Ботан-чан за различните им нрави и обичаи), но мисля, че между нас и тях има много различия.

Гейшите преживяват различни интересни приключения, които обикновените съпруги дори не могат да си представят.

Имах една колежка, която се омъжи официално за директор на фабрика за торове. Тази гейша (би трябвало да кажа тази дама) беше около петнадесет години по-голяма от мен. Понякога мъжът й канеше чуждестранни гости. Тя беше елегантна, говореше гладко английски, рисуваше с маслени бои и изработваше лакирани резби.

Дамата обичаше да разказва за първите си години като съпруга и гостите много се забавляваха.

До сватбата си тя притежавала собствен дом за гейши. От майка си получила като подарък голям папагал и била много привързана към него. Когато майката починала, дъщерята продала дома за гейши и се омъжила; тъй като много обичала папагала си, решила да го отнесе в новия си дом.

Често бях ангажирана на приемите в прекрасната къща на директора, построена в староанглийски стил. В градината имаше огромен басейн с бар. От задната страна беше частният вход с покрита японска порта. Задната врата беше стъклена и с решетка.

В коридора висеше кафезът с папагала. Когато някой минеше покрай него, той започваше да крещи:

— Добър ден! Минава дебютантката!

По този начин всички узнаваха откъде е дошла домакинята и свекърва й я помоли да махне папагала. Така птицата се настани у една приятелка на дамата в дома за гейши, където можеше на воля да си крещи: „Минава дебютантката“.

Спомням си и друга весела случка, станала с колежката ми Кийойо във влака.

По наше време последният вагон на експреса Токио — Осака беше панорамен и първокласен. През прозорците пътуващите се наслаждаваха спокойно на красивата природа, седалките бяха отделни кресла, обстановката беше много комфортна. В края на вагона имаше платформа с парапет. Често се появяваха снимки на известни хора на изкуството от чужбина с букети в ръце на платформата. По онова време в панорамния вагон пътуваха само високопоставени личности.

Веднъж и Кийойо, облечена като заможна дама, се качила в този вагон. Имала уговорка да се срещне с благодетеля си в Киото. Тя твърди, че изглеждала много дискретно в палтото с яка от норки, и е сигурна, че са я сметнали за аристократка.

Макар че много й се искало да запали цигара, не посмяла и продължила да се държи като изискана дама. До нея седнала много елегантна жена със западно облекло и учтиво се осведомила закъде пътува съседката й. Кийойо била много развълнувана, като че ли новата година и началото на лятото са се паднали в едни ден, и едва успяла да отговори. Истинската графиня се изразявала с подбрани думи. Нашата гейша отговаряла едносрично и се стараела да използва само изискани изрази. Другата я попитала за адреса й и след първоначалното объркване Кийойо й дала адреса на благодетеля си. За щастие дамата живеела в друг квартал…

Явно графинята е била много разговорлива, защото подхванала темата за театъра. За разлика от омъжените буржоазни дами ние, гейшите, говорим фамилиарно за театъра и подобни ситуации ни създават много трудности.

Все пак Кийойо успяла да се нагоди към събеседничката си и накрая влакът спрял в Киото. Дамата продължила към Осака. Кийойо била безкрайно облекчена. Отворила прозореца, за да повика носач (по-рано на всички гари имаше носачи).

— Хакоя-сан, хакоя-сан — извикала от прозореца тя и веднага била разобличена. Винаги, когато искаме нещо, ние викаме своя хакоя, вечния придружител на гейшата, и без да се усети, тя използвала привичната дума.

Една графиня никога не би извикала „хакоя“. Кийойо веднага затиснала с ръка устата си, но вече било много късно. Затова слязла бегом от влака и се втурнала към изхода, без да се обърне нито веднъж.

Постоянните ми клиенти

Имам какво да разкажа и за постоянните си клиенти. За много от тях си спомням с най-добри чувства.

Един от любимите ми гости беше г-н Ито Мичио, който беше много привързан към мен. Той идваше често в компанията на чуждестранни гости и когато не разбирах нещо, винаги беше до мен и ми помагаше да се измъкна от неловкото положение.

Тогавашната му съпруга Цуяко също беше много мила и щом разбра, че ходя на училище, ми изпрати английско-японски речник.

Години по-късно срещнах Мичио с американската си съпруга, по-младия си брат Южи и сина си Денис в Ню Йорк.

С Южи често обикаляхме града. Тъй като жена му Тейко беше в Мексико, малкият им син Генжи често нощуваше при мен или ходехме заедно в зоологическата градина.

Впрочем най-малкият брат на Мичио и Южи беше известният декоратор Ито Кизаку, който веднага след края на войната постави операта „Сън в лятна нощ“ в театър „Тейкоку“ в Токио. След войната хората посещаваха с голямо желание театрални и оперни представления, защото бяха зажаднели за красота, а и искаха да забравят поне за малко жертвите и разрушенията. За тогавашните условия оперната постановка беше разкошна и твърде скъпа.

Кизаку бе успял да превърне малката сцена на театър „Тейкоку“ в огромна гора. Все още си спомням живо тази прекрасна картина, особено джуджетата и феите с фенери, които излизаха от бездънната гора.

Ако ме помолят да назова името на един японски гений, без колебание ще кажа, че това е Ито Кизаку. Всички, за които говорих дотук, вече не са между живите. Разбира се, остана Денис, който е много млад…

Най-младият брат от семейство Ито се казваше Сенда Корейя. Мичио ме канеше да го посещавам заедно с любимата му гейша, младата Норико.

Корейя рецитираше отлично нагаута. Норико и аз му акомпанирахме на шамисен. Най-много обичаше известната история за героя Йошицуне от „Книгата на даровете“. Сигурно твърде малко хора са имали възможността да слушат рецитациите на Сенда Корейя.

Мичио ми разказваше много интересни неща за Америка. Обясняваше ми, че има заведения, наречени „мотели“, понятие, създадено от автомобил и хотел, където пътниците оставят колите си и нощуват. Узнах също, че повечето хора имат вкъщи електрически хладилници и не е нужно всеки ден да им се доставя лед. Почти всяко домакинство имало собствена кола, жените също умеели да шофират.

Винаги се радвах да видя Мичио, защото научавах все нови и интересни неща.

Мичио беше първият, който изпълни в нюйоркския „Карнеги хол“ оригиналния японски танц бугаку с акомпанимент на музика гагаку от „Етенраку“.

Освен Ито Мичио харесвах и много други гости, които идваха често в ресторант „Юкимура“. Те бяха важни за мен и повлияха върху възгледите ми. Тъй като собственичката на „Юкимура“ беше прогресивна дама, при нея се събираха главно гости, които се отличаваха с модерните си схващания и представи за живота.

Някога оками-сан била известна гейша. След това се омъжила за комика Соганойя Горо от Осака и заминала с него за Европа. Когато избухнала Първата световна война, семейството избягало в Америка. За тогавашното време бившата гейша Оюки беше еманципирана светска дама.

След много години, когато работех като консултант към операта, отидох в една нюйоркска библиотека, за да потърся нещо за Пучини. Така открих, че операта „Мадам Бътерфлай“ е била изпълнена за първи път в Миланската скала през 1904 година под диригентството на Кампанини, а в главната роля е била Миура Тамаки. Консултантка по костюмите и прическите на мадам Бътерфлай била някоя си „мадам Юкие Хайаши“ — собственичката на „Юкимура“!

Бях изненадана и много зарадвана, че името на дамата е останало в историята на европейската опера.

Един от гостите на „Юкимура“ беше Огура Сейтару. Той беше лекар, известен с това, че беше донесъл от джунглата на Борнео орангутан. Прекосил една от реките в джунглата с малка лодка. Реката била пълна с крокодили, а орангутанът бил непрекъснато до него и двамата се водели ръка за ръка.

Господин Огура научи от собственичката на „Юкимура“, че уча английски.

— Сигурно си много изтощена, щом сутрин ходиш на училище, а вечер работиш. Не ти ли се е случвало понякога да заспиш в часовете? — попита ме той.

— Даже Наполеон се е уморявал понякога. Обикновено към края на третия час умората заплашва да ме надвие и ми се случва да клюмам над тетрадката.

— Утре ще ти подаря нещо хубаво — обеща той.

На следващата сутрин ми донесе лично десет тубички, които приличаха на паста за зъби. Оказа се, че бяха пълни с нес кафе. Изсипвах малко от тубичката в чашката, добавях гореща вода и се получаваше силно, ароматно кафе.

— Когато го свършиш, пак ще ти донеса — обеща г-н Огура. Страхотен подарък!

Тогава наричаха този вид „арабско кафе“. Когато усещах умора в училище, изпивах една чашка кафе и умората изчезваше като по чудо. Значи още преди петдесет години е имало нес кафе. Сигурно днешните млади хора изобщо не могат да си го представят.

Още на една личност дължа голяма благодарност. След като издателят на „Джапан Таймс“, г-н Ашида Хитоши, научи от оками-сан на „Юкимура“, че уча английски, получих безплатен абонамент за вестника му за три години. Тъй като по онова време „Джапан Таймс“ беше единственият вестник, издаван на английски, той беше много скъп… а аз щях да го получавам безплатно цели три години!

В началото не разбирах почти нищо. Затова си създадох навика да отбелязвам някои откъси с червен молив или да ги изрязвам и молех г-н Суга от хотел „Империал“ или чуждестранни гости по време на вечерните ангажименти да ми ги преведат. След около две години разбирах почти всичко. И до днес съм дълбоко благодарна на г-н Ашида. И той, и красивата му жена, която срещнах един или два пъти, се радваха много, че мога да чета и разбирам вестника им.

Един от любимите ми гости беше директорът на японското корабно дружество Отани Нобору. Той ме наричаше „Тутанкамон“, защото с фризурата шимада съм била също като младия египетски фараон. Тогава още не знаех кой е този Тутанкамон, но не се обиждах. След четиридесет и пет години видях истинския Тутанкамон и неволно избухнах в смях, питайки се как ли би изглеждал с истинска фризура шимада.

Директор Курокава Шинжиро от Международното сдружение на параходните компании беше един от най-добрите ми клиенти. Жената на сина му беше музикантка и той много обичаше да се хвали с успехите на снаха си.

Чиба Танеаки, учен мъж от придворната служба за поетични състезания, и професор Тацуно Ютака от Императорския университет ми предадоха много ценни знания.

Кубота Сейичи от стоманолеярните заводи „Кубота“, Наганума Коки от финансовото министерство, който по-късно стана директор на държавния център за борба с рака, Койке Такео от японската авиокомпания и Атараши Юн от заводите за изчислителна техника „Тайгър“ също ще останат незабравими за мен. Виждах се често със служители във външното министерство, комитета за връзка с чужбина и вестниците. Помня лицата им, думите им. Аз не бях образована, не знаех почти нищо. Само на тези хора трябва да благодаря, че имах такъв добър живот в Япония, а сега и в Америка.

С група приятели решихме всеки месец да даваме по пет йени (днес това са около 10 000), за да си организираме редовни срещи в „Мон ами“. Наричахме ги „тренировки на мозъка“. Ядяхме, разговаряхме за интересни неща, давахме си ценни съвети.

Към този кръг принадлежаха Кобаяши Чийоко, известна шлагерна певица, Цучия Юн, млад дипломат, Ичикава Данширо (бащата на днешния артист от театър кабуки Енносуке III), Фурукава Роппа (той беше комик, макар и син на барон), Кишии Акира (грамаден на ръст певец и комик). Разбира се и аз, Кихару.

Данширо много обичаше да говори за бъдещето на театър кабуки; Чийоко се надяваше, че японските шлагери ще достигнат същата слава като френските шансони; Юн се тревожеше за световното положение; Роппа говореше най-вече за бъдещето на японската комедия (и за музикални постановки); а аз, подобно на Юн, бях загрижена за бъдещето на Япония. При тези оживени разговори часовете минаваха като насън. С нашите пет йени не можехме да си поръчаме кой знае какво в „Мон ами“. Пиехме само вода и дискутирахме самоуверено за политическото положение.

Роппа и Акира се нахвърляха жадно върху дневното меню (супа, салата и стек или фрикадели) и не оставяха нито трохичка, но след час заявяваха, че са гладни и трябва да отидем у нас, за да ядем охацуке.

Юн и Данширо се опитваха да измислят нещо, тъй като дневното меню в „Мон ами“ никога не стигаше. Скоро откриха руски ресторант в Шибую, където за пет йени сервираха огромни порции. Първо пикантна руска чорба, след нея голямо шишче с парченца месо и зеленчуци, към него пилаф със стафиди и различни добавки.

— Не се бойте, аз ще си платя — казваше Акира, защото всеки си вземаше по две супи, четири шишчета и два пъти ориз. Най-после заситени, ние напускахме доволно ресторанта и Акира казваше:

— Няма ли да отидем у Кихару да ядем охацуке?

Всички избухваха в смях, защото беше все едно и също. Роппа и Акира бяха дебели почти колкото огромния хавайски сумист Такамияма.

Беше прекрасно да си млад. Всеки — все едно дали дипломат, артист, певец или гейша — имаше своята мечта. Като размишлявам днес за онези дни, имам чувството, че съм говорила невероятни глупости, но се извинявам с това, че бях най-младата и всички ме глезеха.

Когато през май 1936 година избухна скандалът с Абе Сада, чиято история беше увековечена от режисьора Ошима във филма „В царството на чувствата“, в нашия малък кръг избухна бунт…

Собственичката на ресторанта „Кувана“ в Кобикичо пътувала с такси по улица „Шова“. Точно тази вечер полицията трябвало да арестува Абе Сада и затворила улиците. При важни преследвания полицията вдигаше големи фенери и спираше всички пътници и превозни средства.

Собственичката на „Кувана“ беше почти на същата възраст като Абе Сада, освен това беше известна красавица. Спрели таксито и й наредили да каже името си.

— Абе Садако — отговорила най-спокойно тя и веднага я отвели в полицията.

— Аз само им казах името си — оплакваше се по-късно тя.

За известно време един от честите ми гости беше Жинтай Ванг от Пекин. Изключително красив мъж около петдесетте. Очевидно беше важна птица в политиката. Участваше във всички банкети, освен това често канеше гейшите Ячийоко и Момоко на обед в хотел „Империал“.

Той беше следвал немско право в Императорския университет в Токио и говореше японски като истински японец. Веднъж държа реч на мандарин, мисля, че беше във вилата „Склонът на камелиите“, и аз бях възхитена от мелодичния, красив език. Точният мандарин е наистина прекрасен.

След завръщането си в Пекин той на няколко пъти ме покани да му гостувам. Ненапразно наричат Китай „Царството на знаците“. Писмата му бяха написани с прекрасен почерк и всеки отделен знак можеше да ми служи като образец за упражнение. Винаги когато идваше в Япония, той ми носеше нещо необичайно.

Подаряваше ми ахати и смарагди и аз поръчвах да ми изработват украшения за коса и брошки за колана. Подари ми също тежък китайски брокат с кармезиновочервен цвят, извезан с птици и цветя, и аз го използвах, за да си направя оби, който ми донесе много комплименти.

„Пекин през есента е най-прекрасното, което можеш да си представиш. Непременно ела“ — писа ми той. Имах голямо желание да го посетя, но баба ме разубеждаваше:

— В Китай непременно ще те убият! — И решително ми забрани да пътувам.

По-късно разбрах, че Ван е загинал през войната при нещастни обстоятелства. Тъй като беше единственият китаец, когото познавах, останах с впечатлението, че китайските интелектуалци са изключителни личности.

Има още много хора от онези години, които са останали в спомените ми.

Една от тях беше журналистката Гуен от Детройт. Макар и жена, тя беше изключителен специалист и колегите й я уважаваха. Станахме близки приятелки, срещахме се често и предприемахме интересни неща заедно. Още пазя една снимка, на която съм облечена с нейните дрехи, а тя носи моето кимоно.

След войната Гуен се върна в Япония и ми помогна много да преживея онези мъчителни дни. Малко преди края на войната станала катастрофа с колата, в която пътувала, и едната половина на лицето й била обезобразена. В Детройт й направили пластична операция, но тъй като помнех красивата Гуен отпреди войната, за мен беше много болезнено да я гледам така.

През 1939–1940 година броят на чуждестранните гости намаля драстично. Малко преди това в Япония беше пристигнал един английски журналист, Х. Тилтман, който остана завинаги там. Макар че по време на войната се прибра в родината си, след това той дойде отново в Япония и остана там до смъртта си.

Орденът, който му беше връчен от Тенно, беше голямата му гордост. Почти до деветдесетгодишната си възраст Тилтман живя в хотел „Империал“. Той също ми помогна много да оцелея след войната. На задната страна на една негова снимка пред хотела, в който живееше, е написано: „На госпожица Кихару, която никога не ми се обажда. 1937.“ Аз не смеех да му се обадя в хотела и да се срещна насаме с него. Във всеки случай в книгата му бяха публикувани много мои снимки. Доколкото си спомням, книгата излезе през 1938 година.

— Изключително! Кихару се появява в една книга с Негово величество. Тилтман със сигурност е влюбен в теб — смееше ми се Мацуи Суисей, но аз не забелязвах никакви признаци на влюбеност.

Снимките ме показват вкъщи как се гримирам, как се обличам и как отивам на прием. Тогава за японците беше немислимо да се появят в една книга с императорското семейство, но този път никой не протестира, защото авторът беше чужденец.

Тилтман и Фудживара Йошие бяха единствените гости, които останаха до смъртта си в хотел „Империал“.

Спомням си много добре д-р Е. от Бостънския музей. Много любезен господин, който посети Япония няколко пъти. Винаги, когато ме виждаше, той ме прегръщаше и ме наричаше „японската ми дъщеря“. Идваше винаги с г-н Томита, чиято жена беше американка.

Г-н Томита беше дясната ръка на доктора. След войната в Чикаго, Ню Йорк, Вашингтон и Бостън бяха изложени много ценни японски произведения на изкуството. Музеят на изкуството в Ню Йорк беше събрал доста интересни японски творби още по времето, когато японското изкуство беше почти неизвестно в чужбина. Това се дължи главно на д-р Е. и г-н Томита.

Аванс срещу бъдеща слава

В миналото държавните служители и журналистите бяха в много добри отношения помежду си. Младите журналисти, които отговаряха за външното и финансовото министерство, и служителите в тези министерства организираха общи пиршества.

Зад храма на Хонган в Цукиджи се намираше чайната „Каваки“, в която се срещаха много млади хора.

Вероятно е малко неучтиво да го кажа, но нито един от тях не беше особено богат. Ангажиментите с тях ми доставяха голямо удоволствие. Официалните приеми бяха до 21 ч., след това посещавах забавите на тези господа, които бяха най-приятното развлечение.

— Здравей, Кихару, вече ти поръчах шницели кацудон — посрещаше ме г-н Янагисава. Това беше любимото ядене на младите държавни служители и обикновено се поръчваше в ресторант „Гомангоку“. Често ядяхме и мезокко-домбури — вътрешности на змиорка върху плато от ориз, поръчани от Миякава. Играехме на шаради и много други игри. Всички ние, Фукувака-чан, Койку-чан и аз, бяхме млади и се забавлявахме необезпокоявани от присъствието на строгите възрастни гейши.

Посещавахме заедно къщата на призраците в парка „Лунни цветя“ в Цуруми. Тя беше отворена само през лятото и беше наистина страшна. Когато вървяхме по тъмния коридор, по лицата ни полепваше хлъзгава, гадна маса, а от невидим кладенец долиташе ужасяващ глас: „Чакайте!“. Появяваше се призрак. Пред тоалетната стоеше мъж, който се обръщаше и цялото му лице беше обляно в кръв… наистина призрачно. Всички пищяха от ужас. Койку-чан се държеше здраво за мен.

— Жалко, че момичетата се хващат все една за друга. Следващия път, когато видите призрак, хванете се за мен — предлагаше г-н Оида.

Едно от любимите ни занимания беше да се „смеем“. (На тайния ни език това означаваше да отмъкваме разни неща от ресторантите. Както и да го наричахме, това си беше чиста кражба.)

Разбира се, на следващия ден връщахме всичко, което бяхме взели. Колкото повече солници и канички отмъквахме от ресторант „Шисейдо“, толкова по-велики се чувствахме. Най-сръчен винаги беше г-н Оида. През зимата носеше широка пелерина и веднъж успя да измъкне дори огромно растение в саксия от „Сембикия“.

Никой не можа да разбере как го е направил. Кражбите на чинии и купи не представляваха трудност за него. Разбира се, на следващия ден връщаше откраднатото. Домакинът на „Сембикия“ не можеше да се начуди как гостът бе успял да изнесе навън растението и го гледаше с искрено уважение. Г-н Оида, увит в пелерината си, се пръскаше от гордост. Още по-весело ставаше, когато към нас се присъединяваха Фурувака Роппа и Мацуи Суисей.

Прибирахме се късно през нощта и господата винаги ме изпращаха. Крачехме в редица по улиците и естествено правехме много глупости. Веднъж свалихме табелата на една акушерка и я окачихме пред магазин за зеленчуци, друг път сменихме табелите на магазин за китайски лекарства и дюкянче за захарни изделия, на следващата нощ подменихме табелата на масажист с тази на пералня. Вярно, глупави номера, но ние се забавлявахме разкошно. Когато стигахме пред нашата къща, петимата се строяваха и извикваха три пъти:

— Кихару от Шимбаши, банзай!

Прозорците на съседите се отваряха, подаваха се сънени физиономии. Най-любопитните слизаха на улицата и баба започваше да крещи и да им се моли поне да не викат „Банзай“. Прекрасно време…

Младите журналисти тъкмо бяха завършили университета и по-възрастните им колеги се опитваха да ги въведат в изкуството да водят изискани разговори.

След четиридесет и пет години, когато обменях спомени с някои от господата, не можахме да разберем как сме си позволявали да се храним в Цукиджи или в ресторант „Каваки“ в Шимбаши, след като никой от тях не печелеше повече от 69 йени месечно.

Собственичката на „Каваки“ не ни искаше пари. Тогава това се наричаше „раздаване на лаврови клонки в аванс“.

— Сигурно Янакен е плащал понякога и за нас.

— Касугано Цубоне имаше повече пари и сигурно е плащал и за нас.

— Компару получаваше големи хонорари и сигурно ни е плащал сметките. — Такива бяха предположенията им.

— Аз никога не съм плащал — похвали се един. Във всеки случай никой не знаеше истината. Отговорът на този въпрос е в понятието „раздаване на лаврови клонки в аванс“.

Когато искаха да си платят сметката в ресторанта, младите чиновници от външно министерство често чуваха отговора:

— Ще си платите, когато станете външен министър.

В „Каваки“ работеше младата прислужница Омийо-чан, дошла от Кавагое. Всички я харесваха и я наричаха „малката от Кавагое“. Оками-сан й обяснила системата, след което момичето попитало един гост кога най-после ще стане директор.

Сметките се изплащаха веднъж в годината, по-точно преди настъпването на новата година. Придружена от една слугиня, натоварена с бутилки „Джони Уокър“, собственичката обикаляше клиентите, за да им благодари. Това е типично за някогашните нрави и няма нищо общо с днешните.

Многообещаващите млади мъже имаха право да се хранят на кредит. Собственичката беше уверена, че след двадесет години, когато станат министри и директори, те ще й се отплатят с лихвите. Тъй като се чувстваха задължени към нея, те намираха най-различни начини, за да я компенсират. Така беше някога…

Днес клиентите се оплакват, че в баровете отказват да ги обслужват, когато не са плащали една седмица. Други времена, други нрави.

На това място се сещам, че някога представата за депутатите беше съвсем различна от днешната. Ако някой от познатите им станеше депутат, хората казваха, че „никой разумен човек не би направил такова нещо“ или че „този си е загубил къщата и двора“. Да станеш политик, означаваше да инвестираш цялото си имущество. Никой не можеше да си представи, че политиците печелят пари.

Днес е съвсем друго. Мисля, че няма друга страна в света, която да е претърпяла такива коренни промени за последните петдесет години.

Що се отнася до „аванса срещу бъдеща слава“, след години, когато отидох в Америка, научих нещо много интересно.

Прочетох биографията на Сами Дейвис Джуниър. По онова време известните английски артисти Лорънс Харви, Стенли Бейкър, Ричард Бъртън и Джак Хоукинс били в самото начало на кариерата си. Когато били без работа, те се събирали в малкото кафене „С. и Ф.“ в лондонския Уест Енд. Когато някой спечелел пари, канел приятелите си в клуба „Белия слон“, който бил първокласно заведение.

Когато станали звезди, те останали верни на своя клуб и го посещавали при всеки удобен случай, за да се отплатят на персонала за доброто отношение. Защото, когато били бедни, в клуба почти винаги „забравяли“ да им представят сметката. „Забравените“ сметки от миналото по-късно били изплатени многократно. Останах възхитена, че системата на „лаври в аванс“ е съществувала не само в Япония, но и в Англия.

Театър кабуки

Когато английската аристократка лейди Б., вече възрастна дама, посети Япония с осемнадесет– или деветнадесетгодишната си внучка, английският ми вече се беше подобрил значително.

Днес непременно щяха да ги нарекат ВИП гости. Инумаро Тецузо от хотел „Империал“ ми се обади лично, защото дамата пожелала да й организират „Geisha girl party“, като поканила десетина гости, все чужденци, служители в английското посолство и други, в ресторант „Шинкираку“. Г-н Инумару от „Империал“ също присъстваше на приема, а Кофуми представи прекрасния танц „В храма Дойо“ (Дойойи). Приемът мина успешно и всички се забавляваха много добре.

За спомен гостите и участниците получиха кутии от дърво пауловниен, в които имаше големи кърпи от крепсатен, изрисувани с батик. Чуждестранните гости отвориха кутиите си веднага и се развикаха възхитено. Тогава не можех да си представя, че човек би могъл да отвори подаръка си веднага след получаването му, и бях смаяна от видяното. На всичкото отгоре повечето гости веднага си вързаха кърпите или просто ги сложиха на раменете си. Дотогава не бях помисляла, че японската кърпа за носене може да се използва и като шал. Чудо след чудо.

Разбира се, ВИП-гостите бяха придружавани от преводачи с най-висок ранг. Нашият беше надменен възрастен мъж с тънки, извити мустачки. Държеше се нахално, непрекъснато подчертаваше важността си, като че ли беше единственият на света, който говореше английски.

Лейди Б. ме хареса и след приема ми се обаждаше всяка сутрин. Ходехме заедно на покупки или я водех в парка „Хибия“. Говорех колкото се може по-малко с лейди Б. и внучката й, въпреки това преводачът непрекъснато ме поправяше. Сигурно е бил много образован, щом не можеше да понесе лошия ми английски. В същото време английската лейди хвалеше начина ми на изразяване и твърдеше, че имам чудесен британски акцент. Тя се стараеше да говори с мен, колкото се може по-често, за да упражнявам езика.

За мен това беше чудесна възможност, обучение по жив разговор, затова отговарях зарадвано и с много старание. Очевидно и това възмущаваше стария преводач, защото почна да се държи с мен направо подло. Опитвах се да оставам на заден план и да го изтикам в центъра, но не винаги успявах.

Ала когато Кофуми ни представи танцова сцена от пиесата „В храма Дойо“, в която използваше воал от крепсатен, и преводачът обясни, че изпълнителката тъкмо идвала от банята, не можах да се въздържа.

По време на представлението мълчах, за да не го засрамя, но по-късно разказах на лейди Б. какво точно се случва в пиесата „В храма на Дойо“ и обясних, че в сцената с шала съвсем не става дума за излизане от банята.

По онова време много мъже, които бяха работили като статисти в Холивуд или стюарди на презокеански параходи, ставаха преводачи. И по-късно съм срещала преводачи, които направо ме изпотяваха с обясненията си.

След два или три дни г-н Инумару ми каза, че дамата желае да я придружа в театър кабуки. За мен беше голямо удоволствие да й обяснявам сцените в кабуки, защото ги познавах в подробности. Като чух, че и преводачът ще дойде, реших отново да го оставя да играе главната роля, макар да се страхувах, че пак ще изтърси нещо за „излизане от банята“.

В тази връзка искам да опиша малко по-подробно тогавашната театрална сцена15.

Божественият дует Кикугоро IV и Накамура Кичиемон изпълняваше стари и нови пиеси. Един от прославените артисти по онова време беше извънредно красивият Ичимура Узаемон XV, който докарваше до екстаз всички жени, от бабите до младите момичета, с изпълнението си на героичните роли Сукероку, Кираре Йоза и Наосамураи. Узаемон и Кичиемон имаха разкошни, лесни за подражание гласове. Образът на Кичиза (разбойник, преоблечен като жена), представен от Узаемон, Кираре Йосабуро или „Като по време на земетресение“16 на Кичиемон, както и Сано Жиозаемон бяха коронни номера в репертоара на всички имитатори на гласове.

Тези имитатори бяха истински творци. През лятото се качваха на лодките си, излизаха в река Сумида и пътуваха от чайна на чайна. През зимата обикновено ходеха по двама и посещаваха всички известни ресторанти.

Лятната обиколка с лодки минаваше през Янагибаши и Шимбаши. Артистите спираха пред всяка чайна, в която имаше прием. По желание на гостите те изпълняваха най-добрите си номера от брега. Изправени до прозорците на първия етаж в „Канетанака“ и „Хориу“, гостите им викаха да изпълнят „Орхидеева пеперуда“ (Ранчо) или „Гарванът на зазоряване“ (Акегарасу), след което артистите подхващаха с прекрасните си гласове:

— Когато се срещнахме в Йоцуйя… — Или: — Готова съм да дам живота си за него, защото го обичам…

Накрая гейшите им носеха бакшиш от името на клиентите. Обикновено бакшишът беше увит в японска хартия. Изправени в лодката си, те подаваха дълга бамбукова пръчка с кошничка, в която приемаха бакшиша.

Ако някой гост си поръчаше „Бентенкозо“ от Кикугоро, имитаторът започваше:

— Ако не я знаете, сега ще чуете историята за…

Ако гостът пожелаеше „Йосабуро“ на Узаемон, другият имитатор рецитираше:

— Една лекомислена любов го доведе до гибел…

Във всеки случай Кикугоро, Кичиемон и Узаемон бяха най-любимите изпълнители.

Когато след години разказвах на приятелите си за имитаторите на гласове, трябваше да обяснявам изкуството им с всички подробности. Колкото и да се стараех да внуша на младите хора атмосферата през онези дни, те не можеха да добият истинска представа за имитаторите на гласове и голямото им майсторство.

Но да се върнем в театъра.

Тогава последният Узаемон беше още жив и изпълняваше ролята на принцеса Йодо в „Листо от пауловниен“ (Кири хитоха) седнал (защото вече не можеше да се държи на краката си). От това необичайно положение се получаваше една извънредно достойна и наистина необикновена принцеса Йодо. Все още помня и странно глухия глас на Узаемон в ролята на Ишида Мицунари.

Кикугоро IV изпълняваше ролите си с дълбок, специфичен тон и макар че беше доста надебелял, изглеждаше гъвкав и мъжествен.

Очарователен беше и Кагами жиши, „танц на лъва пред огледалото“, който някога бе възхитил Кокто. Заради Кикугоро уголемяваха кулисите, така го правеха да изглежда по-дребен и крехък. Той излизаше иззад могъщите борове като миловидна камуро — така се наричаха младите помощнички на куртизанките — с кукленско личице и високо вдигнати вежди и танцуваше сцената „Вечерно чакане“. Или се появяваше с лакирана шапка изпод висящите глициниеви храсти в ролята на крехката глициниева фея. Сигурно ви се струва невероятно, че Кикугоро изпълняваше роли на млади и нежни момичета. В нормалния живот най-голямата му страст беше да навлече кожените гамаши, да нахлупи шапката и да излезе на лов.

По онова време Кикугоро тежеше около сто килограма и специално заради него бяха построили огромни кулиси. Този единствен по рода си опит да го представят на сцената дребен и крехък беше голям успех.

Години по-късно гледах на Бродуей мюзикъла „Котките“, които имаше огромен успех. Една от причините беше, че кулисите бяха изградени от перспективата на котките, столовете, масите, котлите, всичко беше уголемено. Американците никога не бяха виждали подобно нещо и театралният художник получи много похвали за оригиналната си идея.

Да се върнем отново към английските дами. Когато лейди Б. влезе в театър кабуки, представлението тъкмо започваше. Първото изпълнение на Кикугоро беше танц азума. След първия номер светлосинята завеса падна — това означаваше, че действието е свършило. Кикугоро седеше в лодка, облечен и гримиран като красива принцеса с черна кърпа на главата и светлосиня одежда и носеше барабан с пясъчен часовник.

— О, beautiful, beautiful17 — шепнеше въодушевено лейди Б., а нашият високообразован преводач обясни:

— Number one kabuki dancer in Japan.18

Тъй като Кикугоро имаше едро, кръгло лице, зрителите забравяха напълно, че имат пред себе си мъж. Когато започна да танцува и развя ветрилото и ръкавите на светлосинята си дреха, английската лейди и внучката й извикаха възхитено:

— Wonderful, wonderful!19

След това затъмниха сцената, за да сменят декорите. В мрака прозвуча киймото-пеене. След няколко минути изведнъж стана отново светло и започна танцът тобае.

На сцената излезе мръсен селски ратай с препаска на слабините, наметнат с къс работен жакет и с голям дървен съд за саке на рамо, тръгнал на лов за плъхове, които всяка вечер излизат от скривалищата си. Този мръсен тип нямаше никаква прилика с красивата принцеса отпреди и лейди Б. се осведоми кой е изпълнителят. Преводачът усърдно запрелиства програмата си, извади очилата си от джоба, поклати замислено глава и отново потърси в програмата.

— Сигурно има печатна грешка. Написано е Кикугоро. Ще се осведомя и ще ви кажа.

Този път не издържах. Гневът ми беше толкова силен, че не можах да се овладея.

— Печатна грешка? Вие очевидно се шегувате. Само за минути красивата принцеса се превърна в мръсен селски ратай. Това е величието на Кикугоро. Защо не се вгледате по-внимателно в танца му? Надали ще откриете прилики между двете изпълнения. Не намирате ли, че това е върхът на представлението, най-яркото доказателство за майсторството на Кикугоро?

— Невероятно! Наистина ли е предишният артист? — погледна ме смаяно преводачът, но не забрави да говори на японски, за да не разберат дамите.

— Това е голямото изкуство на Кикугоро — повторих гордо, сякаш аз бях изпълнила двата танца. Лейди Б. следеше изпълнението с възхитен поглед, неспособна да произнесе нито дума.

Танцът беше невероятно жив и весел. Един плъх се влюбва в мръсния селски безделник. Облечен в костюм с дълга опашка, плъхът правеше такива чувствени движения, че всички примираха от смях.

По-късно в Америка се появиха популярните комични фигури Чарли Браун и кучето му Снупи. Кучето има човешки чувства и говори езика на хората. Когато преди години обяснявах на няколко служители в посолството танца тобае, посочих именно този пример и те ме разбраха по-добре.

Дамата беше приковала поглед в сцената и не се помръдваше. Когато изпълнението свърши, тя помоли преводача да се обади веднага в магазина за цветя на хотел „Империал“. Двадесет и пет минути след почивката пристигнаха два прекрасни букета рози — единият с розови, другият с червени. Бяха толкова големи, че едвам ги държаха. Червените рози бяха вързани с тъмночервена, а розовите с розова панделка.

Лейди Б. беше решила да посети Кикугоро в гримьорната му и да му поднесе букета червени рози. Внучката й щеше да поднесе другия букет. За съжаление нашият първокласен преводач нямаше представа как да уреди срещата. Трябваше аз да помоля менажера на Кикугоро, г-н Макино, да уведоми артиста и да му обясни, че дамите са възхитени от видяното и непременно желаят да му изкажат благодарността си. Щом чу това, Кикугоро се зарадва много и веднага ни покани да го посетим. Вече разгримиран, наметнат с халата си, украсен с шарки йоки-кото-кику, той седеше пред голямото огледало в гардеробната си и ни чакаше. Тази шарка се състои от клончета, пръчици кото (които са съставна част от японската цитра) и хризантеми. Само Кикугоро носеше на халата си тази щастлива шарка, която означава и „да получиш добри вести“.

— За мен е истинско чудо, че прекрасната принцеса и мръсният ратай бяха изпълнени от един артист. Много съм щастлива и се чувствам почетена, че имах възможността да срещна такъв велик артист — заговори развълнувано лейди Б. и му връчи букета. Внучката й му подаде розовия букет и Кикугоро засия. След това дойде фотографът на хотел „Империал“ и направи чудесна снимка на лейди Б. и Кикугоро. Дамата наистина изглеждаше щастлива.

— Не си отивайте — помоли ме тя. — Би било жалко да се разделим, след като всичко е толкова прекрасно.

Върнахме се в хотела, пихме кафе в стаята й и разговаряхме. Обясних защо в кабуки не играят жени, а женските роли се изпълняват от мъже. Забележителното е, че създателката на кабуки е жена на име Окуни от Изумо, която претворила в нови форми старите храмови танци. Настроението на преводача се влоши видимо и той побърза да се сбогува.

На следващия ден имах ангажимент с Хайаши Кен и Кондо Хоруо.

— Защо вчера те нямаше до късно? — попитаха сърдито те. — Бяхме получили хонорар и искахме да те поканим в „Прюние“ (много скъп френски ресторант в Токийската градска зала). Обадихме се няколко пъти, но ни казваха, че още не си се върнала от кабуки.

Разказах им за случилото се в театъра. Тъй като бях сред добри приятели, не внимавах какво говоря и сигурно съм се разбъбрила повече, отколкото трябва.

— Ангажирали са първокласен преводач, но той нямаше представа кога идва кулминацията на представлението. Не знаеше, че Кикугоро се превръща само за минути от красива принцеса в мръсен селски безделник, като интерпретира и двете роли в индивидуален танцов стил. „В програмата пише Кикугоро, но сигурно има печатна грешка. Ще се осведомя и ще ви кажа.“ — Такива глупости говореше! И като че ли това не е достатъчно, завчера гледахме сцената на любовния урок от „Храма Дойо“, в която изпълнителката танцува с кърпа, и той заяви, че тъкмо излизала от банята. Направо ме уби. Той е професионален преводач и е длъжен да се подготви… Това е недопустимо за първокласен преводач, не мислите ли! — възмущавах се аз.

На следващия ден вестник „Мийако“ публикува злобна бележка: „Неспособен преводач, гейшата Кихару кипи от гняв.“ Божичко, помислих си аз, но вече нищо не можеше да се направи. Сама си бях виновна. Приятелите ми бяха разказали историята на трети човек и той я бе публикувал. Вече беше твърде късно. Написано беше черно на бяло…

На следващия ден, тъкмо когато се готвех да отида на поредния прием, телефонът иззвъня. Домашната прислужница Фумия обясни с пресекващ гласец:

— Някой е много възбуден и настоява да говори с вас… — Фумия беше много чувствително момиче и лицето й беше побледняло като тебешир.

— Елате в пет часа на входа на хотел „Империал“. Искам да говоря с вас — заяви груб мъжки глас.

— Кой сте вие? — попитах.

— Отговорник на обединението на преводачите. И не си мислете, че ще се измъкнете.

— Разбира се, че не. Ще дойда.

За да не тревожа баба, изписах на лицето си безгрижна физиономия и продължих да се приготвям за приема. Когато пристигна Хан-чан, моят постоянен хакоя, реших да го посветя в тайната.

— Погрижи се след десетина минути да събереш поне трима млади и силни водачи на рикши пред входа на хотел „Империал“.

— Какво има? Станало ли е нещо? — Хан-чан ме погледна уплашено.

— Нищо не е станало. Внимавай да не издадеш нещо на баба.

Той кимна с глава и се усмихна съзаклятнически.

— Ще стоите на почтено разстояние от другата страна на улицата и ще дойдете само ако вдигна ръка.

Излязохме от къщи. Когато слязох от рикшата пред хотела, там вече чакаха петима млади мъже с жакети. Най-големият се обърна към мен:

— Вие ли сте Кихару?

— Да, за какво става дума?

— Да отидем на паркинга пред площадчето.

По онова време пред всеки хотел имаше свободен терен, зад който беше паркингът за автомобили.

— Не можем ли да разговаряме тук? Защо искате да отидем на паркинга?

— Тук минават твърде много хора.

— Кои сте вие всъщност?

— Членове на обединението на преводачите — обясни един висок и слаб младеж, а тлъстият му приятел изпъхтя:

— Вие обидихте нашата чест.

— Преводачът на английската дама е нашият учител. Ти, вещице, го нарече невежа и ние няма да търпим подобно отношение — продължи мършавият. После отново се обади дебелият:

— Ти си едно нахално хлапе и сега ще си получиш заслуженото.

— Какво лошо има в това, че съм нарекла невежата невежа? — попитах гневно, макар че сърцето ми биеше уплашено.

Вбесен, дебелакът изкрещя:

— Как смееш да говориш така?

— Хайде да идем на паркинга, хората вече ни зяпат — предупреди слабият.

Това беше вярно. Петима едри млади мъже със заплашителен вид, заобиколили младо момиче в официално кимоно, не могат да не събудят вниманието на минувачите. Постепенно около нас се събраха любопитни зрители. Погледнах уж случайно към другата страна на улицата и видях Хан-чан и трима млади водачи на рикши. Веднага ми олекна.

— Нима твърдите, че човекът, който обясни танца от „Храма Дойо“ като излизане от банята само защото се изпълнява с кърпа, е ваш учител? Според мен е нечувано един първокласен преводач да не знае, че Кикугоро владее до съвършенство изкуството на превъплъщаването. Вашият така наречен учител е професионален преводач и трябва да се подготвя сериозно за ангажиментите си. Какво лошо съм направила? Къде виждате нахалството ми?

След тази реч бяха толкова разгневена и нещастна, че се разхълцах неудържимо. Надойдоха още зрители. Петимата се смутиха.

— Какво става? — питаха минувачите.

Хан-чан и тримата водачи на рикши стояха на отсрещната страна и ме гледаха очаквателно. Очевидно чакаха знак, за да ми дойдат на помощ. Тогава от хотела излезе един господин.

— Какво става, Кихару? — Беше господин Суга от рецепцията, който между другото беше извънредно красив мъж. Даже филмовият актьор Уехара Кен и Сано Шужи не можеха да се мерят с него. Той говореше много добре английски, беше висок, с класическо оформено лице. Това беше най-красивият японец, който съм виждала през целия си живот.

Известният холивудски продуцент Сесил. Б. Демил настояваше да го отведе в Холивуд, но г-н Суга отказа по семейни причини. Във времето на Шаляпин, Жан Кокто, както и сега, при посещението на лейди Б., той се обаждаше от рецепцията на гостите ми и двамата бяхме добри приятели. Държеше се с мен като по-голям брат и ме учеше на много неща. Така например, от него научих, че в чужбина изпращат коледни картички, както в Япония новогодишни поздрави; той ме посъветва да направя списък с адресите на чуждестранните гости, от които съм получавала подаръци и които ме харесваха особено много. Наистина имах късмет с такъв приятел. Ето че и сега ми се притече на помощ, за да ме спаси от тези нахалници… Разбира се, петимата преводачи го познаваха и се смутиха още повече. Когато го видях, изпитах безкрайно облекчение и захълцах още по-силно.

— Те ме нарекоха вещица и искат да ме отведат на паркинга, за да ме пребият — обясних през плач аз.

— Засрамете се! Петима мъже искат да пребият едно крехко момиче. — Явно господин Суга беше прочел вестника. — Според мен Кихару е напълно права. Да знаеш английски още не означава, че си добър преводач. Между вас има твърде много некадърници и мързеливци. Вместо да решавате проблемите си с бой, опитайте се да научите нещо за Япония.

Погледнах в красивото му лице и сълзите ми пресъхнаха. За да прикрият объркването си, младите преводачи отговориха важно:

— За днес предоставяме момичето на господин Суга, за да запазим достойнството му.

Дебелият спря едно такси, петимата кимнаха на г-н Суга, махнаха му с ръка и отпътуваха. Зрителите любопитно разпитваха какво се е случило.

— Нищо — отговори г-н Суга и се изчерви. — Изтрий си лицето, Кихару — добави той и ми подаде кърпичката си.

Хан-чан и другите момчета с рикшите дотичаха развълнувани.

— Кихару знае неща, които не са известни дори на първокласните преводачи и те й завиждат. Затова я нарекоха вещица и искаха да я накажат — обясни спокойно г-н Суга.

— Да, нашата Кихару е много прилежна. Всяка сутрин ходи на училище… Затова говори гладко американски английски, френски английски и даже немски английски като никоя друга — добави важно Хан-чан.

— Абсолютно си прав — потвърди ухилено г-н Суга и младите водачи на рикши ме зяпнаха с уважение.

Така приключи този неприятен случай.

Покана в полицията

Тъкмо когато бях на урок по нагаута при г-н Йошизуми, жена му Хироко ме повика на телефона. Търсели ме от къщи. Слязох в партера. Обади се баба.

— Искат да идеш в полицейския президиум.

— В полицията? — Нямах представа какво искат от мен.

— Трябва да бъдеш там утре в десет. „Гейшата Кихару да се яви в десет часа при началника на втори отдел в управлението за чужденците…“ Много нагъл, неприятен глас. Моля те, кажи на учителя си, че утре няма да отидеш на урок.

Обясних на г-н Йошизуми, че трябва да отложим урока, и се прибрах вкъщи. Много ми беше чудно защо ме викат в полицията. Прислужницата ни Фумия каза:

— Наскоро откраднаха портмонето на госпожа баба ви. Може някой да го е подхвърлил. Сигурно заради това ви викат…

Преди около седмица баба отишла в храма Канон в Асакуза и й откраднали портмонето.

Дали това беше причината? Но защо да викат мен, а и какво общо би могла да има службата за чужденците с едно откраднато портмоне? Нищо не разбирах.

На следващия ден излязох рано. Слънцето грееше, времето беше чудесно. Никога не бях ходила в полицейския президиум и както обикновено, изгарях от любопитство да видя нещо ново. Бях облечена както подобава на буржоазно момиче в черно кимоно на червени райета, върху него хаори с цвят на патладжан.

Когато минах покрай дворцовата порта Сакурада, видях много хора, излезли на разходка покрай дълбокия ров, обграждащ двореца.

Най-после стигнах в полицейския президиум, но не знаех към кого да се обърна. На главния вход имаше портиер и аз му обясних, че трябва да отида във втори отдел на службата за чужденците. Портиерът беше в униформа и се държеше твърде важно. Очевидно искаше да ме сплаши.

— Качете се по стълбата, завийте вляво и почукайте на четвъртата врата — най-после благоволи да ме насочи той.

На стълбата срещнах един млад полицай, който беше много по-любезен. Върна се заради мен и ми показа табелата „Служба за чужденците, втори отдел“. След срещата с ужасния, самонадеян портиер беше истинска благодат да разговарям с този любезен младеж. Бях убедена, че един ден непременно ще стане началник на полицията и съжалих, че не го попитах за името му. Почуках и някой извика отвътре:

— Вратата е отворена.

Влязох в неголямо помещение. Скръстил ръце и вдигнал крака на бюрото, някакъв мъж се протягаше на стола си. Когато влязох и се поклоних, той изръмжа:

— Значи ти си гейшата Кихару. — Дори не благоволи да си свали краката от бюрото, а тонът му беше крайно надменен и нагъл. Полицаят беше висок и мършав, имаше дълбоки пронизващи очи, още от първия миг ми стана несимпатичен. Стоях като вкаменена.

— Не зяпай така, приближи се — нареди грубо той и ме измери с леден поглед от главата до петите.

— Какви дългове имаш? — попита студено той.

Смайването ми нарасна.

— Нямам дългове.

— Лъжеш! — изрева той. — Как се казва господарят ти?

— Нямам господар.

— Пак лъжеш, кажи ми истината! — изгърмя той. — Никога не бях чувал подобна глупост. Млада гейша без дългове и без господар!

Трескаво размишлявах как най-просто да обясня на този дървеняк какво е положението ми.

— Аз съм независима гейша, имам собствена къща, притежавам акции от обединението на гейшите и от театъра в Шимбаши. Тъй като нямам господар, сама уреждам ангажиментите си. Това няма нищо общо с възрастта. По тази причина нямам и дългове.

Очевидно началникът на отдела беше дълбоко убеден, че всички млади гейши са зависими и затънали в дългове. След като свърших с обяснението си, той се ухили и стана вулгарен.

— Значи, когато лягаш с чуждите мъже, прибираш всичките пари в джоба си.

Опитах се да обясня още веднъж, макар че беше безсмислено.

— Ти ли си това? — попита той и ми подхвърли пет снимки. Видях разголена жена с огромен бюст. Всъщност снимките бяха само на тялото, главата липсваше.

Днес никой не би се смутил от такива снимки, но по мое време те бяха повече от сензационни. Макар че снимката беше черно-бяла, веднага разбрах, че кожата на момичето е извънредно светла и нежна, а гърдите бяха наистина разкошни. За разлика от сниманата дама аз бях дребна и крехка.

— Не съм аз.

— Лъжа! — изсъска разярено той.

Тъй като всеки ден общуваше с престъпници, явно беше започнал да смята всички хора за нечестни и лъжци. Така и не благоволи да ми обясни защо ме е повикал и защо се обръща към мен с този тон. Не можех да си представя, че някакъв си нагъл провинциалист е назначен на такъв важен пост.

— Моля, кажете за какво ме повикахте — проговорих учтиво аз.

Господинът най-после склони да ми разкаже с няколко думи за какво се отнася.

По онова време в квартала Кудан беше построен голям блок с апартаменти, наречен „Нономия“. Той разполагаше с асансьор и отопление и беше единственият по рода си в Токио. Обитаваха го главно чужденци.

Макар че до войната имаше още доста време, японците гледаха много недоверчиво на чужденците и ги смятаха за шпиони.

В един от апартаментите на „Нономия“ живеел американски фотограф на име Хамилтън. Името ми беше напълно непознато, явно не беше от хората, които получаваха покани за Шимбаши. Хамилтън се интересувал живо от военните пристанища Йокосука и Куре и правел много снимки, затова бил заподозрян в шпионаж. В моите представи, а и във филмите, истинските шпиони никога не се излагаха на риска да се мотаят открито във военните пристанища и да снимат…

Във всеки случай мистър Хамилтън бил арестуван по подозрение в шпионаж, жилището му в „Нономия“ било претърсено. Там намерили петте снимки на разголеното женско тяло. Разбира се, мистър Хамилтън заявил, че не може да каже името на момичето. Знаел само, че е „geisha girl“, с която прекарал една вечер, но така и не се научил да произнася правилно името й. Полицията се надявала да я намери, за да научи нещо повече. Някой насочил вниманието им към мен:

— В Шимбаши има една гейша, която говори английски. Сигурно е тя. Трябва да я понатиснем малко и ще ни изпее всичко, което знае. — Така стигнали до мен.

Омръзна ми да слушам тези глупави приказки.

— Колко получаваш, като позволяваш на онази космата маймуна да те снима?

Така ми се искаше да го изритам!

— Погледнете ме. Аз съм мършава като пиле. Не виждате ли, че жената на снимката има разкошни форми?

— Я не ме лъжи! Тази нощ ще останеш тук. Ще те посетя лично в килията, за да видя каква красавица си. — Очите му шареха жадно по тялото ми.

В устата ми загорча и реших да мина към нападение. В ръкава си имах още един коз.

— Може ли да се обадя по телефона? — попитах съвсем спокойно.

— Какви ги говориш? Тук не се телефонира! — изрева вбесено той.

— Тогава ще ви помоля да се обадите вместо мен.

— И на кого?

— Обадете се в служебната вила на министър-председателя и във външното министерство.

— Какво? — зяпна ме смаяно началникът.

— Първо се обадете в служебната вила и кажете на моя приятел, министър-председателя Йонай, че гейшата Кихару се намира в кабинета ви. После го попитайте дали съм от момичетата, които позволяват на чужденците да ги снимат за пари — настоях аз. В гърдите ми бушуваше луд гняв. — След това се обадете на г-н външния министър и го попитайте същото.

Началникът загуби ума и дума.

— А, да, още нещо. Можете да се обадите и на господин Мараяма Цурукичи, макар вече да не е полицейски президент. Попитайте и него.

Полицейският президент Мараяма беше известен с прякора „плешивкото“ и всички гейши го обичаха.

Когато стана онази история с преводаческото обединение, се размекнах и избухнах в сълзи. Този път не се разплаках. Устните ми трепереха. Никой не се беше държал така с мен. Бях готова да разкъсам този нагъл простак.

— Хайде, какво чакате, обадете се! Телефонът е пред носа ви. Изберете номера на министър-председателя, а после и на външното министерство — наредих студено аз, като се наслаждавах на смайването му. Погледът му беше невероятно глупав.

Сега играта водех аз. Не знам какво възнамеряваше онзи тип, във всеки случай стана и отиде до вратата на съседната стая. Отвори и извика:

— Г-н Ямазаки, г-н Ямазаки!

Появи се мъж с дебели очила и кафяв жакет, който приличаше по-скоро на университетски професор. Двамата си зашепнаха съзаклятнически, после отидоха в съседната стая.

Останах сама и се възползвах от случая да разгледам отново снимките. Момичето имаше много красиво тяло. Направи ми впечатление, че и петте снимки бяха направени в баня, облицована с плочки. В краката на момичето имаше вана, вградена в земята. В нормалните хотели ваната е високо над пода и прекачването през високия ръб е трудно.

— Снимката е направена в един от курортите — промърморих полугласно.

Когато началникът на отдела и г-н Ямазаки се върнаха, аз ги посрещнах възбудено:

— Тези снимки са правени в курортно място. Защо не попитате гейшите, които работят там?

Двамата отново си зашепнаха тайнствено. Началникът на отдела бе станал съвсем друг човек. Извини ми се, седна прилично на стола, без да вдига краката си на бюрото. Г-н Ямазаки се усмихна и двамата се поклониха.

— Ние нямахме представа… Молим да ни извините…

Само преди минута той ме ругаеше като най-долна уличница и ме наричаше лъжкиня, а сега… Стана ми малко страшно.

От съседната стая излезе един млад офицер и се присъедини към двамата. Разговорът продължи все така шепнешком. Представиха ми новодошлия като старши лейтенант Сунада Хачиро от военната полиция. Мъж около тридесетте, със загоряло от слънцето лице, бели зъби и ниско чело. С късо отрязаните си коси приличаше на ученик. Старши лейтенантът заговори с ясен, симпатичен глас:

— Някои от най-значителните промени в нашата история, като реставрацията Мейджи, са предизвикани и от скритите дела на гейшите. Едно от най-ярките доказателства за това е, че съпругите на многобройни горди ветерани произхождат от „света на цветята и върбите“.

С това не ми каза нищо ново. Все още бях твърде развълнувана, но усещах, че младият офицер и г-н Ямазаки ме разбират.

— Бих желала да поканя господата на вечеря в Канетанака или Качо. Вашият началник-отдел явно няма представа от нашия свят и не прави разлика между куртизанки, долни уличници и гейши от Шимбаши. При тази професия би трябвало да бъде малко по-добре информиран — заговорих направо аз.

— Да, за съжаление ние не познаваме гейшите — промърмори смутено началникът и се опита да се усмихне. Трябваше да му отмъстя за обидите, които беше хвърлил в лицето ми, и се държах с неприкрито презрение.

— Вие сте необикновена жена. В това трудно време можем да се възползваме от талантите ви в служба на армията — продължи старши лейтенантът. Ласкаеше ме без всякакъв срам. — Ако нямате нищо против, от утре ще идвам всяка сутрин в дома ви, за да ми разказвате за ангажиментите си. Интересуваме се от всички хора, с които работите, от служителите във фирмите, от държавниците и военните, кой кого кани, колко хора посещават определена чайна и т.н. Трябва да работите с нас, защото това е за благото на нацията.

Това не беше шега. Той ми заповядваше да работя като шпионка за родината. Бях ужасена и много ми се искаше да му кажа: „Не мога да направя това. Едно от най-важните правила в живота на гейшата е да пази тайните на клиентите си. По-скоро ще си отхапя езика и ще умра, отколкото да информирам един напълно непознат военен полицай и появил се незнайно откъде инспектор с какви хора прекарвам вечерите си. Аз може да съм още млада, но не съм глупава.“

В същото време съзнавах, че не мога да изрека тези думи. По онова време никой не смееше да влиза в спор с военните. Те бяха най-голямата сила в страната и като нищо можеха да ме хвърлят в затвора.

Най-важните личности, които познавах, често имаха мнения, различни от тези на военните, но не смееха да ги изкажат публично, защото знаеха, че ще ги изпратят зад решетките или направо ще ги убият. Аз приемах болезнено несправедливостите и жестокостите на военната клика и не можех да преглътна страданията, които причиняваха на честните хора. Но до онзи ден нито за миг не бях помисляла, че и аз мога да попадна в тази вихрушка и да пострадам от нея. Надигнах се и се поклоних с достойнство.

— Старши лейтенант Сунада ще ви посети утре рано сутринта. Най-доброто за вас е да ни помагате — заключи началникът на отдела. Сега и гласът му беше друг. Гневът ми избухна с нова сила.

— Тази вечер заминавам за Киото и ще се върна в Токио едва след две седмици.

— Ще се свържем с вас веднага след завръщането ви.

Държанието им беше съвсем различно, отколкото в началото. Придружиха ме чак до изхода на полицейския президиум.

Първо ми се разкрещяха безмилостно и ме унизиха, после ме ласкаха безсрамно и ми предложиха сътрудничество. Когато останах сама, не можах да се сдържа и избухнах в гневни сълзи.

Върнах се отново покрай дворцовата градина. За първи път мислех сериозно да се откажа от професията си на гейша. Ако отхвърлех предложението да работя за военната полиция, не ме очакваше нищо добро. Сигурно още много пъти щяха да ме викат в полицията и да се държат с мен като с последна измет.

Никога не съм се чувствала така потисната и нещастна. Съзнавах, че няма да понеса второ подобно унижение. Сигурно щях да си загубя ума.

Обадих се по телефона в обединението на гейшите и се извиних, че се налага да отсъствам две седмици. Семейството ме чакаше много разтревожено. Обясних им, че са ме разпитали накратко за един познат американски фотограф.

Реших да посетя приятелките си Ботан-чан и Роносуке от Осака. Отдавна не се бяхме виждали. Осака е доста далече от Токио и се срещахме рядко, но те бяха най-добрите ми приятелки. Бях в трудно положение и имах отчаяна нужда от съчувствието и утехата им. За да се преборя с мрачното си настроение, заминах още същата вечер за Киото с твърдото намерение да отсъствам две седмици. В Осака ходех на театър и гледах танцови изпълнения. Опитвах се да преодолея преживяното унижение, но не се осмелих да споделя страданията си дори с най-добрите си приятелки.

Решението ми да напусна „света на цветята и върбите“ беше окончателно.

Сбогуване

Реших да се откажа от професията на гейша, но нямах представа какво трябва да направя. Знаех само, че ако си остана гейша, няма да мога да се справя с трудностите, които ме очакваха. Всеки момент можеха отново да ме повикат в полицията.

Трябваше незабавно да говоря с професор Каваи Ейджиро.

По онова време имаше един специалист по конституционно право, който беше поставил под въпрос позицията на императора. В обкръжението му бяха марксистът Оучи Хиое, Арисава Хироми, Вакимура Йошитару и издателят Шиманака Йосаку от издателство „Чуо Корон“. Въпреки силния натиск от страна на военните, издателят Шиманака държеше здраво на убежденията си и упорито отказваше да им сътрудничи.

Господата, които изброих, бяха известни като „групата от Императорския университет“ и полицията беше постоянно по петите им. Ден след ден ги викаха на разпит, накрая ги изхвърлиха от университета. Професорите Каваи и Вакимура бяха отведени в полицията, разпитвани и им беше предявено обвинение.

Професор Каваи ми подари статията си „Към студентите“, която според мен беше отлична. Мисля, че и днешните студенти ще я намерят актуална.

По онова време понятия като „демокрация“ и „либерализъм“ бяха известни на твърде малко хора и професор Каваи ги обясняваше на необразовани личности като мен с много търпение и чувствителност. Той и професор Вакимура бяха най-важните ми ментори.

Професор Вакимура беше специалист по нефта и често идваше на приемите в компанията на военноморски офицери. Виждах го редовно на всеки две седмици.

Той беше най-младият между професорите и отговаряше на въпросите ми ясно и просто. Сигурна съм, че „уроците“, които ми преподаваше, бяха много по-живи и ангажирани от лекциите му в университета.

В началото срещах професорите и господата от „Чуо Корон“ само на приеми, ала поради някакво странно чувство за дискретност ми ставаше все по-трудно да ги приемам като клиенти и да се държа като гейша. Започнахме да се срещаме частно. Исках да се отнасят с мен като със студентка и да се уча от тях.

Ако бях задала въпросите, които ме интересуваха, пред другите гейши и гостите, всичко щеше да отиде по дяволите. Защото аз питах: „Г-н професоре, какво е пацифизъм?“ или „Какво всъщност означава либерализъм?“, или „Какво значи демокрация?“, а професорите ми обясняваха дълго и подробно.

И сега уговорих среща с професор Каваи, тъй като исках да чуя съвета му. Разказах му за разпита в полицията, за обидите, които бяха хвърлили в лицето ми, и за опита им да ме наемат като шпионка.

— Това е ужасно. — Както винаги, професорът беше очарователен. Имах чувството, че говоря с добър и загрижен баща.

— Смятам, че е най-добре да се откажа от работата си като гейша.

— Това е добра идея, но какво ще правиш без работа?

Погледнах го право в очите и отговорих искрено:

— След като не мога да работя повече като гейша, ще трябва да се омъжа.

Професорът кимна замислено.

— Имаш ли някого предвид?

По онова време имах трима обожатели, които бяха готови да се оженят за мен на минутата.

Единият беше наследник на фабрика за копчета в Осака. Често идваше в Шимбаши с баща си. Баща му беше разумен човек. Изгубил рано жена си, той поддържаше метреса в Кита но Шинчи (това беше официалната му любовница). Беше я довел в Токио, за да види танците азума, и тъй като тя беше бивша гейша, със сигурност нямаше да има нищо против синът му да свърже живота си с една млада и независима гейша.

Вторият кандидат беше певец на нагаута.

Ако се омъжех за него, щях да подобря свиренето си и може би щяхме да имаме успешно бъдеще на музиканти.

Освен това родителите му, особено майката, ме обичаха. Разговарях с тях дори по-дълго, отколкото със сина им. Женитбата с него щеше да се осъществи без никакви проблеми.

Третият беше служител във външното министерство. Тридесет и три годишен, той тъкмо се бе върнал от Англия. Разбира се, там беше опознал русите англичанки, но според мен беше най-подходящият кандидат за женитба. Освен това ми харесваше най-много от тримата.

Когато пристигна стопанска делегация от Мексико, външното министерство организира градинско увеселение в парка Рикуги. Един от майсторите на школата урасенке направи чайна церемония на открито, а аз обяснявах протичането й на английски. Косата ми беше навита на руло, носех тъмнорозово кимоно с дълги, развяващи се ръкави и шарка на хризантеми, орхидеи, бамбук и сливови цветчета. Коланът беше златно-черен, украсен с планински кристал. Никой не би ме сметнал за гейша.

Ямамото Кумаичи беше ръководител на търговския отдел. Един млад сътрудник, явно току-що завърнал се от Англия, ме наблюдаваше с неприкрит интерес и се осведоми от г-н Ямамото коя съм. Така разбра, че съм гейшата Кихару от Шимбаши, и веднага изказа желание да се запознае с мен.

— Ако желаете, ще ви уредя среща — предложи г-н Ямамото.

Вечерта младият господин се появи заедно с много други гости в чайната „Ямагучи“.

— Кихару, един младеж те видя в парка Рикуги и веднага се влюби. Непременно иска да те види отново. Впрочем, той е ерген — представи го ухилено г-н Ямамото. Сигурно и насън не би му хрумнало, че плахият, изчервен младеж до него е бъдещият ми съпруг.

Първата вечер той беше много смутен и обръщаше купичките със саке една след друга. Явно се опитваше да се пребори със смущението си, защото приятелите му непрекъснато пускаха шеги по негов адрес. Не беше особено висок и се държеше доста тромаво, но беше облечен скромно и елегантно в английски стил и говореше английски с приятен британски акцент.

Младежът беше единственият син на едър земевладелец от Осака (по-точно от Сакаи) и наскоро се бе върнал от Англия. Беше следвал право в Императорския университет в Киуши и макар и на тридесет и три, все още не беше женен, както побърза да ме осведоми г-н Ямамото.

След тази вечер той ми се обаждаше редовно и се срещахме на чай. „За упражнение“ телефонните ни разговори бяха изцяло на английски.

Харесвах и наследника на фабриката за копчета, и майстора на нагаута, но имах и някои възражения срещу тях. Инстинктът ми подсказваше, че служителят от външното министерство е най-добрата партия за мен. От тримата кандидати той ми харесваше най-много. Освен това не знаеше нищо за мен, тъй като едва се бе върнал от Англия. Това също беше предимство. Много се радвах, че не ме познава като гейшата Кихару от Шимбаши и не е присъствал на ангажиментите ми. Той не знаеше нищичко за „света на върбите и цветята“, аз бях първата гейша, с която се запознаваше.

Обсъдих всичко това подробно с професор Каваи.

— Явно ти смяташ, че господинът от външното министерство е най-подходящ… И аз мисля, че е най-добре да се омъжиш за него. Ако не бях заподозрян в антидържавна дейност, щях да посетя родителите му и да им кажа, че си много любознателно, почтено момиче и в никакъв случай не си типична представителка на професията си — заключи тъжно той.

— О, господин професоре, аз все още не знам искам ли да се омъжа за него, или не.

— Нямаш време. Направете сватбата и заминете колкото се може по-скоро за чужбина. Това е най-доброто за теб. Япония съвсем скоро ще тръгне по друг път и ти нямаш място тук. В чужбина ще бъдеш много по-щастлива.

Така по съвета на професор Каваи се омъжих за Ота Казуо, служител във външното министерство.

По онова време формалностите при записването в семейния регистър бяха невероятно сложни.

Първо, аз бях единствената дъщеря и наследница на семейството си. По тези причини не можех да се омъжа в друго семейство. В същото време обаче беше изключено Казуо да бъде осиновен от моето семейство, защото бъдещият ми мъж беше единствен син, а двете му по-малки сестри се бяха омъжили в други семейства.

Затова моето семейство трябваше проформа да осинови млад мъж от друго семейство, което имаше четирима синове. Младежът работеше във фризьорски салон в Кобикичо. Едва след като осиновяването стана факт, можах да се омъжа. След половин година младият фризьор получи солидна сума и се върна при семейството си.

Когато Казуо каза на семейството си в Осака, че ще се омъжи за гейша, всички бяха стъписани.

Баща му пристигна лично от Осака, отиде във външното министерство и разпита навсякъде що за човек е тази Кихару. За щастие повечето господа ме харесваха, особено г-н Ямамото и г-н Мизуно, който беше пряк началник на Казуо и заяви на бащата, че няма по-добро момиче от мен и че той самият с удоволствие би ме взел за сина си. Естествено бащата не можеше да се възпротиви официално на един толкова високопоставен служител.

По онова време имаше и други млади служители от външното министерство, които се бяха оженили за гейши, така че началниците бяха толерантни. По-късно всичките ми колежки се издигнаха до съпруги на посланици.

Помолих директора на автомобилната фирма „Нисан“, който беше благосклонен към мен, да ме предаде на мъжа ми като своя „трета дъщеря“.

Това се отрази благоприятно на реномето на мъжа ми във външното министерство. Бъдещият ми свекър лицемерно се оплакваше, че не знаел какво да напечата на поканите. Въпреки всичко аз не съм била достойна партия за сина му. Баба ми беше много засегната. Аз не се интересувах от подробностите, исках само да се омъжа колкото се може по-скоро.

Семействата от Канзай и Токио имаха различни представи за сватбените ритуали, бащата на Казуо и баба ми често спореха и даже си крещяха, но ние не им обръщахме внимание. Да се омъжим по-скоро, да изкараме сватбеното празненство и веднага на кораба… Две седмици след сватбата вече бяхме на път към Калкута, където мъжът ми трябваше да заеме новата си служба.

Според обичая в Шимбаши аз написах прощално писмо до най-важните чайни и до председателя на обединението на гейшите. Един калиграф го преписа на пергамент.

„С това писмо ви съобщавам за женитбата си и за излизането ми от професията. От днес нататък вече не съм гейшата Кихару.“ Благодарих смирено за всички добрини, които ми бяха оказани. Писмото беше написано по всички правила на изкуството и поставено в специална кутия с червен празничен ориз. Занесох го лично на някои от получателите.

Бях толкова заета, че ми се виеше свят. Трябваше да си направя снимки за паспорт, да си купя западни дрехи. Трябваше да посетя семейството на мъжа си в Осака и да умилостивя досадните роднини. Можах да благодаря лично само на четири или пет чайни, защото наистина нямах никакво време. Но много държах лично да отнеса празничния ориз на верния хакоя Хан-чан.

Днешните млади хора сигурно няма да разберат тези редове. На едно място в „Генеалогията на жените“ героинята Оцута разказва на Хайасе Чикара в храма Юшима-Тенжин, че в Янагибаши гейша с висок ранг пренебрегнала строгите правила и отишла при любимия си само с едно вързопче дрехи, и то „без да раздаде на сбогуване червения празничен ориз“. В миналото гейшата губеше честта и достойнството си, ако си позволеше да изчезне без прощални тържества. Този роман е още от времето на династията Мейджи, но раздаването на червен ориз не беше загубило значението си и в епохата Шова. То беше задължително, когато гейшата се отказваше от професията си, за да се омъжи.

Мама и баба, които някога се бяха опитали да ми попречат да замина с Хидемаро, този път изобщо не се възпротивиха и ми помагаха с всички сили в приготовленията.

През есента на 1940 година, пет месеца, след като ме бяха разпитвали в полицията, вече бях на борда на презокеански кораб и плавах към Индия. За щастие министерството тъкмо имаше нужда от нов човек в посолството и беше положило всички усилия да ни набави паспорти и билети от Йокохама.

Корабът беше огромен, тежко натоварен, ние бяхме единствените пътници. Хранехме се в компанията на капитана, домакина, корабния лекар и офицерите, които разказваха много интересни истории. Обедите и вечерите ми доставяха огромно удоволствие. Това беше в истинския смисъл на думата сватбено пътешествие.

На кораба прекарвах времето си, като всеки ден учех по малко хинди. Мъжът ми с удоволствие пое ролята на учител и двамата прекарвахме весели часове заедно. Бях млада и запомнях всичко без усилия.

Когато спирахме в Шанхай, Пенан и Рангун, нарочно не казвахме нито дума на японски. В Шанхай бушуваше расова омраза, но ние слязохме с весели лица на сушата, посетихме някои известни ресторанти и се разходихме по осветените булеварди.

През нощта Шанхай изглеждаше невероятно красив. Според мен Шанхай и Рио де Жанейро са най-красивите градове на света.

Следващата спирка беше в Пенан. Там имаше много храмове, навсякъде статуи на Буда, твърде различни от нашите. Техните статуи бяха разноцветни и имаха кръгли лица с дебели бузи като комичната фигура Бети Боп. Понякога ми ставаше страшно да гледам пълните им червени устни.

В следващото пристанище — Рангун — се запознахме с изключително дружелюбно японско семейство. Мъжът беше зъболекар. Дъщерята ни показа най-големия лежащ Буда, както и един от най-често посещаваните храмове, препълнен с маймуни.

В града тъкмо имаше празник, всички жени бяха пременени, с много цветя в косите. Вечерта към храма се проточи дълга процесия, всички носеха запалени свещи и картината беше фантастична.

Лицата на бирманците много приличат на нашите. Имах чувството, че всеки момент ще ме заговорят на японски. В празничните си одежди момичетата приличат на нашата принцеса Отохиме от приказката за драконовия дворец на дъното на морето.

Прическите им ми напомнят епохата Темпио (710–794). Пристягат хълбоците си с яркоцветни кърпи, а на раменете премятаха драпиран тънък шал, също като на принцеса Отохиме.

И днес се питам дали пък рибарят Урашима Таро не е бил захвърлен от бурята на бирманския бряг. Сигурно е бил впечатлен от красотата на бирманските момичета и е създал приказката за принцеса Отохиме и драконовия дворец…

Пътуването продължи повече от месец. Преживяхме и няколко бури, които изобщо не можаха да помрачат радостта ми от дългото плаване. Силното люлеене не ми пречеше ни най-малко.

— Трябваше да станеш моряк — шегуваше се мъжът ми.

Когато небето потъмняваше, стюардът закрепваше масата в трапезарията с железни куки. Това е знак, че се задава буря. Освен това слагаха метални ръбове, за да не падат съдовете. Когато морето беше много бурно, броят на моряците, които слизаха да ядат, непрекъснато намаляваше. Само един млад стюард се държеше здраво на краката си. Имаше дни, в които сервираше само на мен.

— Редно е жената да се скрие в каютата си, да се заключи и да плаче. Но колкото по-силно е люлеенето, толкова по-добър е апетитът ти. Това е почти неприлично. Жената трябва да бъде безпомощна и зависима — смееше се мъжът ми. Когато стоях на носа и се взирах в люлеещия се хоризонт, се чувствах така добре, сякаш целият свят ми принадлежеше.

Ако бях мъж, със сигурност щях да стана моряк.

Най-после корабът навлезе в мътножълтеникави води. Бяхме стигнали река Ганг.

Лоцманите се качиха на борда и след дълго плаване пристигнахме в Калкута.

В Калкута

Индия е много странна страна.

В големите градове като Бомбай и Калкута широките улици, като навсякъде по света, бяха обградени от високи представителни сгради. Имаше добре обзаведени английски жилища и добри магазини.

Изненадващо беше само, че по голямата, модерна улица, сравнима с нашата Гинза, безгрижно се разхождаха безброй крави.

Кравите се смятат за пратеници на боговете и не е позволено да бъдат прогонвани. Когато трябва да минат по влаковата линия, те имат предимство, влаковете спират и чакат, докато свещените крави прекосят релсите. Всички вярват, че хората, които гонят крави, ще бъдат наказани, затова животните не бързат. Често съм ги виждала да лежат необезпокоявани във входовете на сградите. Изпражненията им са навсякъде. Щом някоя крава си свърши работата насред улицата, към нея веднага се втурват въоръжени с лопати индийци и си оспорват шумно пресните, вдигащи пара фекалии. Това си има и добрата страна, защото улиците се почистват бързо.

По-бедните индийци ги лепят с ръка по стените. С колкото по-дебел слой кравешки изпражнения е облепена една стена, толкова по-малко горещина прониква в жилището.

Най-бедните нямат къщи. Който има собствена колиба и е облепил стените й с кравешки изпражнения, а на пода е наредил сламеници за спане, може да се смята за щастливец. Повечето бедняци не притежават собствен дом. Те се свиват някъде на улицата и нощуват под открито небе. В безлунните нощи е много опасно да се излиза навън; ако не внимаваш, непременно ще се блъснеш в някой заспал или ще го изриташ.

Индия е страна на изключително богатство и изключителна бедност. Богатите имат по осемдесет слона и огромни градини, в които през цялата година цъфтят разкошни цветя. Махараджите (сравними с японските феодални владетели) имат стотици слуги в мраморните си палати. Жените им носят диаманти на челата и пръстен на носа, също украсен с диамант.

Те имат безброй камериерки и не правят нищо, само лежат и ядат. Затова дамите от висшите касти са без изключение дебели.

Днес, след четиридесет години, вероятно и индийските дами са започнали да пазят диети и да правят упражнения за красива фигура.

Повечето бедняци не могат да се сдобият с покрив над главите си чак до смъртта си. Лягат, където ги завари нощта, и веднага заспиват.

(Когато след двадесет и пет години се върнах от Ню Йорк в Токио, видях петнадесет или двадесет бездомници, които спяха върху купчини вестници в подземните гари Асакуза и Уено. Бяха се събрали точно под голямата табела, на която пишеше: „Спането и необоснованото пребиваване в района на гарата е строго забранено. Полицейски началник на Асакуза“. Това ми напомни за Индия.)

Нашето жилище беше в центъра на Калкута, на „Парк Стрийт“, отклонение на „Хоринги“. В двуетажната, кремаво боядисана къща живееха главно англичани. Дневните и спалните бяха просторни, модерните мебели бяха специално подбрани за млада семейна двойка.

По онова време още нямаше климатични инсталации, вместо това на тавана се люлееше панкха. Над леглото висеше красива бяла мрежа срещу комари и аз се чувствах като принцеса от приказките. Имахме две момчета. Едното се грижеше за храната, а другото чистеше стаите и имаше различни други задачи.

Индийците от долните класи имат много странни ценностни представи. Така например, всички индийски прислужници крадат.

Ако случайно забележехме, че определена личност е отмъкнала нещо, най-добре беше да й кажем уж между другото:

— Сигурни сме, че изчезналият пръстен ще се намери още утре. — И наистина, на следващата сутрин той се озоваваше незнайно как на тоалетната масичка. Но ако не предприемехме нищо, те си запазваха откраднатото. Даже ако ги хванехме на местопрестъплението, не се смятаха за крадци, защото, макар и по принуда, връщаха онова, което бяха взели.

Освен това, ако по време на хранене някой от нас изпуснеше салфетката си, в никакъв случай не биваше да я вдигне сам.

— Бой, бой! — викахме някого от прислужниците, посочвахме с достойнство салфетката и той ни я подаваше. Ако някой направеше грешката да изпере кърпичката си сам, на следващия ден прислужниците отказваха да се подчиняват. В тяхната представа мемсахиб се принизяваше до жена от каста, която вдига салфетките си сама и пере кърпичките си — т.е. ставаше равна на тях.

Нашите прислужници бяха белокоси и беззъби. На въпроса ми на колко години е единият, който изглеждаше доста немощен, отговори, че е на около тридесет и пет. Сигурно пресмятаха деня от изгрев до залез и с времето губеха чувството за старост, защото още много пъти чух това „около тридесет и пет“.

Аз възприех този индийски стил и винаги, когато ме питат за годините ми, отговарям „около четиридесет и пет“.

Зад къщата бяха квартирите на прислугата. Там живееха и нашите две „момчета“. Единият чистеше, оправяше леглата и сервираше, другият готвеше и переше. Всяка вечер отнасяше прането в квартирата си. Жените го нареждаха в големи кошове, слагаха ги на главите си и ги отнасяха до близката река, където ги налагаха здравата с дървени бухалки.

Естествено аз давах ризите на мъжа ми и спалното бельо в европейска пералня.

Освен слугите имахме и чамадар. Той отговаряше за почистването на тоалетната и никой не смееше да се доближава до него. Беше от каста, която живееше напълно изолирана от обществения живот.

В градове като Калкута, където няма канализация, макар че баните са просторни и облицовани с плочки, трябваше при всяко посещение в тоалетната да викаме чамадара, за да почисти.

Мразех да ходя в тоалетната.

Не беше прилично да викаме слугите и чамадара по име. Индия е страна със силно кастово съзнание. В Индия един селски син от Овари никога не би могъл да стане владетел на страната20. Слугата произхожда от поколения слуги, всички деди на чамадара са били чамадари.

Освен двамата прислужници, наехме още портиер и шофьор. Слугите, които работеха за служителите на японското консулство, бяха от елита, но въпреки това говореха безобразен английски.

Официалният език на страната е хинди, който по граматическата си структура е подобен на японския.

Когато индиецът иска да каже: „I am going to school“, той казва: „I school go“.

Интересно е също, че пред думите, започващи с S, индийците винаги поставят Е. Вместо school казват e-school, вместо steamer произнасят e-steamer.

Никой не можа да ми обясни защо е така.

Учех старателно хинди. Тъй като мъжът ми владееше този език, бях научила основните правила още на кораба.

Когато заговоря някой индиец в Ню Йорк на хинди, той е толкова изненадан, че едва не получава удар. Това е разбираемо. Да срещнеш японка в кимоно и тя да се обърне към теб с думите „Ham tora tora janta hai“ (знам малко хинди) — това не се случва всеки ден, нали?

В Индия се говорят 124 езика. Индийците от северната и от южната част на страната не могат да се разберат помежду си. В Китай ситуацията е подобна. При население от един милиард това не е чудно. Даже в малка страна като Япония токийците не винаги разбират за какво говорят хората от Киушу или Тохоку.

При нашето пристигане в Калкута не познавах никого. Генералният консул Оказаки Кацуо и вицеконсулът Иида Широ (съпругът на Иида Миуки)21 пристигнаха много по-късно. В началото там бяха само вицеконсулът Кагеяма и търговският аташе Мото. Жена му беше англичанка и аз изпитвах известен страх от нея. Макар че съпругът й беше японец, тя говореше пренебрежително за „dirty Japanese“ и непрекъснато подчертаваше колко по-добри са англичаните.

Когато след избухването на войната бяхме интернирани в лагер, младите служители в консулството решиха да си отмъстят, като тормозеха любимия шпиц на мисис Мото. Никой не можеше да търпи надменността й.

Нещастното кученце…

На петия ден след пристигането ни в Калкута, преди да сме се запознали с някого, мъжът ми замина в командировка за Бомбай. За мен ангажира възрастна айя, т.е. индийска бавачка, която трябваше да нощува у нас. Макар че живеехме в изискана къща, по стените лазеха всевъзможни насекоми, които нощем вдигаха невъобразим шум. Когато заплаквах в леглото си от страх и самота, старата айя ме милваше по главата и ми говореше с мек глас на заваления си английски:

— Добро дете, татко ти ще дойде скоро. Бъди добро дете и заспивай. Не плачи.

Аз продължавах да плача като нещастно момиченце. Жената, която цял живот беше гледала чужди деца, ме утешаваше, като милваше главата ми, докато заспя.

Със свойственото си любопитство реших да опозная живота в Индия.

Освен махараджите, които отиваха на лов с осемдесет слона, и париите, които спяха по улиците, съществуваше една много интересна средна класа — англо-индийци.

Тристагодишната неумолима колониална политика на англичаните се отличаваше с жесток расизъм. Но младите се влюбваха въпреки всички расови бариери и индийките, които се женеха за англичани, съвсем не бяха малко. В резултат се създаде класата на англо-индийците.

Не знам как е днес, но тогава те живееха в англо-индийски гета. Даже когато бяха бедни, се стараеха да живеят в английски стил. Ала тъй като не бяха нито англичани, нито индийци, образуваха собствена класа.

Някой ми разказа учудваща история за един англичанин, който, без да подозира нищо, се оженил за руса и синеока англичанка и му се родило тъмнокожо бебе.

В Америка съм виждала много деца от смесени бракове между бели и черни. Кожата им е кафява, но косата рядко е къдрава. Някои имат вълниста коса, широки носове и дебели устни. По това се познава, че са деца от смесени бракове. За разлика от тях англо-индийците в Калкута обикновено имат фини, равни лица.

Повечето индийци имат красиви черти. Англо-индийците имат по-тъмна кожа и говорят английски с акцент, но много от тях са високи на ръст и красиви. Някои без усилия минават за чистокръвни англичани.

На един базар се запознах с Вики и бързо станахме приятелки. В центъра на Калкута имаше два английски магазина, в които не обичах да влизам, защото продавачите бяха нахални, а цените извънредно високи.

За разлика от тях индийските базари бяха великолепни. Плодове, зеленчуци, месо и риба, коприни и памучни платове се предлагаха в изобилие и извънредно евтино.

Харесвах много интересните платове от магазините „Ганди“, които бяха невероятно евтини. Тези магазини бяха създадени от движението на Ганди „Ахимса“ като алтернатива на машинно произвежданите платове и продаваха ръчно тъкани материи от изпредени на ръка конци. Повечето платове са предвидени за сари, затова ширината им е 1,20 м. Едно руло е дълго поне пет метра и при малко повече умение в разполагането на кройките могат да се ушият две рокли.

На базара се запознах с младата англо-индийка Вики, която беше горе-долу на моята възраст. Тя беше омъжена и имаше мило кръгло лице като американската артистка Голди Хоун.

Мъжът й също беше англо-индиец и работеше на бензиностанция, чийто собственик беше англичанин. Двамата живееха в скромно, уютно обзаведено двустайно жилище в английски стил, където никой не седеше на пода.

Исках да си купя нещо от индийските търговци, но те безсрамно надуха цените и Вики им се скара. Така си намерих добра приятелка в лицето на тази сърдечна млада жена. Не е преувеличено, ако кажа, че ако съм се радвала на живота си в Калкута, това се дължеше главно на нея.

Скоро пристигна новият генерален консул Оказаки Кацуо. Посрещнахме го официално.

Той беше типичен токиец и един от любимите гости на гейшите. „Две, две по две прави четири, две по четири прави осем, две по осем прави шестнадесет — виждате ли колко остро е ножчето!“22 (Той умееше да имитира великолепно уличните търговци, които продаваха масло от костенурка.)

Стори ми се странно, че именно той беше станал началник на мъжа ми. Когато направихме първата си визита в резиденцията, полуизненаданият му, полуразвеселен поглед ми каза: „Виж ти, Кихару, какво правиш тук?“

Поклонихме се дълбоко и аз трябваше да стисна здраво зъби, за да не му кажа: „Моля, представете пак продавача на масло!“

Премълчах пред мъжа си, че познавам новия консул от много приеми. Генералният консул и съпругата на подчинения му, които се срещнаха отново чак в Калкута, само си смигнаха заговорнически.

Жена му беше от благороден произход и говореше винаги с подбрани думи. Тя беше извънредно изискана дама и за мен, която познавах народния характер на г-н Оказаки, това беше доста странно. Всъщност аз го познавах само като „продавача на костенурково масло“ от безкрайните празненства.

Той не се беше променил и когато се видяхме насаме, ми каза с присъщата си прямота и простодушие:

— По дяволите, Кихару, да знаеш как ме уплаши!

Заместник на генералния консул беше господин Иида Широ, прекият началник на мъжа ми.

Тогава опознах по-отблизо съпругата му Иида Миуки и дружбата с нея, на която се радвам вече четиридесет години, е едно от най-ценните неща в живота ми. Тъй като бях отраснала в „света на цветята и върбите“, аз нямах представа как живееха другите хора и госпожа Иида побърза да ме вземе под крилото си.

Изпитвам дълбока благодарност към тази чудесна жена.

Генералното консулство разполагаше с два автомобила. Единият беше запазен за самия консул, другият беше на разположение на вицеконсула, но можеха да го използват и подчинените му дипломати. Разбира се, когато някоя по-важна личност се нуждаеше от колата, младите трябваше да пътуват с такси. Да пътуваш с такси в Калкута беше рисковано начинание, шофьорите бяха най-често сикхи с мрачни лица. Приличаха ми на диви животни и пътуването с тях ме плашеше.

Мъжът ми се оплакваше от липсата на кола. Според него колата била като чифт обувки, от които човек имал нужда всеки ден и не можел да мине без тях — накратко, много му се искаше да си има собствена кола.

С изключение на живота, по онова време платиненият ми пръстен с диамант означаваше за мен повече от всичко друго на света. Въпреки това го продадох и купихме форд V8 от една разпродажба. Тази моя постъпка доведе до разпространяването на доста интересни слухове за младата, но извънредно енергична нова мемсахиб.

Щастлив от придобивката си, мъжът ми често ме извеждаше на разходка с колата, а по-късно тя ни послужи и в други важни начинания. И до днес съм убедена, че направих отлично капиталовложение с продажбата на диамантения си пръстен.

На индийския базар отивах винаги с Вики, защото тя умееше да се пазари. А аз, глупавата, си мислех, че винаги трябва да плащам поисканата от търговеца цена.

По време на разходките ни се сприятелих с един заклинател на змии и един дресьор на маймуни. Щом като бях в Индия, исках да опозная не само изисканите английски семейства, но и живота на обикновените индийци.

В Калкута живееше една японка, женена за индиец, която по-рано беше работила в консулството. Тя умееше да пише на машина. С високия кок и очилата в черни рамки изглеждаше като строга интелектуалка.

Тя не ми каза нищо за себе си, но от други хора узнах, че е единствената дъщеря на член на председателството на една от най-известните японски металургични фирми. Името й беше мисис Синха.

Тя беше еманципирана жена и се бе влюбила в младия Синха, който се борел за индийската независимост. Разбира се, родителите й били категорично против тази връзка. Затова двамата избягали, оженили се и се върнали в родината на съпруга й. Установили се в Калкута. Тогава в Япония живееха в изгнание немалко млади индийци. Освен г-н Синха към тях принадлежеше Раджу Бихари Босе.

След като се сприятелихме, мисис Синха ми показа вака, изпратено от майка й от Япония. Стихотворението, в което дамата описваше тревогата си за своята единствена дъщеря, ме трогна до сълзи.

— Никога не съм канила в дома си японци, но на вас с радост ще представя малкия си син — каза ми госпожа Синха и ме покани в дома си. Двамата живееха като индийци, подът на жилището беше застлан с грубо изплетени рогозки. Синчето им, четиригодишно момченце с много тъмна кожа, приличаше досущ на майка си.

Бяха го кръстили Нобокума в памет на политика Окума Шигенобу, много уважаван от японския му дядо.

Момчето ми изпя индийска песен с красивото си ясно гласче. Докато слушах нежната мелодия в мрачното приземно жилище, очите ми се напълниха със сълзи.

Благодарение на Вики научих още по-добре хинди. Много обичах да пътувам с нея в индийска рикша, теглена на ръка, и да обикаляме базарите. Ядяхме сладолед, посещавахме заклинателя на змии и дресьора на маймуни, изобщо започнах да се наслаждавам на живота си в Калкута. Внезапно съпругата на генералния консул Оказаки ме повика в резиденцията си.

Очевидно й бяха донесли, че се разхождам с рикша и в най-добро настроение ям сладолед с някаква англо-индийка.

— Вие общувате с англо-индийско момиче и заедно ядете мръсния сладолед от улицата. Нима искате реномето на японското генерално консулство да пострада? Не сте сама тук. За мъжа ви и за всички нас положението е много неприятно. Моля ви, никога вече не правете това. Постарайте се за в бъдеще да се държите като почтена жена — предупреди ме тя.

Какво лошо имаше в това, че се срещах с англо-индийка?

Защо да не изляза на разходка с Вики, защо да не ядем сладолед?

Кимнах в знак на съгласие, но продължих да се срещам тайно с Вики.

След време, когато избухна войната и бяхме под домашен арест, Вики беше единствената, която успяваше да се промъква през строгата полицейска охрана и да ни снабдява с хранителни продукти.

Животът в Калкута ми даваше много поводи за размисъл.

Една японска Мата Хари

По онова време много млади хора изразяваха открито несъгласие с идеите на Махатма Ганди за ненасилие и пасивна съпротива. Целта им беше да постигнат независимост на родината си на всяка цена. Желанието им за свобода беше неудържимо. Това беше часът на младия, изпълнен с огнена любов към родната страна борец за свобода Субас Чандра Босе23.

Още от най-ранната си младост той издигнал независимостта на Индия в главна цел на живота си и сега за пореден път беше в затвора на Калкута. Той беше политически затворник, а тогава затворите съвсем не бяха почивни домове. Имаше по-голям брат, Сарат Босе, който притежаваше лятна къща на брега на Ганг. При брат му живееше и старата им, болна майка.

Състоянието й беше критично и тя поиска да види за последен път сина си Чандра. Сарат и други роднини изпратиха молба до британското правителство, в която молеха властите да разрешат на Чандра да посети майка си поне за един ден преди смъртта й. Само по тази причина затворникът можа да излезе за малко от килията си и да отиде в лятната къща на брат си.

Чандра Босе беше едър, тежък мъж. Както вече споменах, дамите от индийските висши касти обикновено са много дебели. Той се възползвал от този факт, увил се в бяло сари и, преоблечен като жена, се смесил с влизащите и излизащи роднини, дошли да посетят болната, и изчезнал.

Разбира се, важните политически затворници бяха под строга охрана, но пазачите му се оказаха твърде бавни и небрежни — типично за индийците.

Красивите млади момичета от семейството непрекъснато им носели хубави питиета и те забравили напълно задачата си да пазят Чандра Босе.

В бъркотията от влизащи и излизащи хора никой не обърнал внимание на дебелата индийка в бяло сари и Чандра успял да избяга, да мине през Тибет и да отиде в Берлин, където Хитлер му даде убежище. Бягството през Тибет също е станало с помощта на Хитлер. (Има най-различни версии как е протекло бягството. Всичко, което съобщавам тук, научих от съпруга си в Калкута.)

По време на пребиваването си в Берлин Чандра Босе непрекъснато изпращаше на привържениците си нареждания и указания за действие. Писмата му бяха до Сарат, който трябваше да ги предаде на водачите на движението.

Във външното министерство в Токио пристигна кодирана телеграма от японското посолство в Германия. Тя беше преведена веднага на японското генерално консулство в Калкута, което от своя страна трябваше да я предаде на Сарат Босе.

Тогава положението в Калкута беше напълно спокойно и, както казах, всеки ден излизах да ям сладолед с Вики.

Един ден мъжът ми се обърна към мен със сериозно лице:

— Имам една молба, която можеш да изпълниш само ти.

Трябваше да отида в лятната къща на Сарат Босе с тайна мисия и да му предам писмото на брат му. Тъй като не знаех нищо за движението, мъжът ми се постара да ме просвети и ми разказа всичко, което знаеше за Чандра Босе. Задачата ми беше да предам на по-големия брат шифрирана телеграма. Началниците му смятали, че в тази деликатна ситуация е по-добре да се доверят на жена, която няма да привлече вниманието на властите.

Освен това тя трябваше да говори английски и хинди. Разбира се, трябваше да притежава известна сръчност и кураж.

Мъжът ми беше уверен, че аз притежавам всички тези качества.

Един ден отидохме заедно на площадката за голф, където консулът Оказаки се забавляваше с любимата си игра.

— Каза ли ви мъжът ви? — попита с обичайната си небрежност той.

Отговорих утвърдително.

— Е, какво ще кажете? Ще се справите ли? Нямаме друг човек…

— Разбира се. Ще се справя.

Младата съпруга на дипломата се почувства върната в старите времена, когато беше още Кихару и генералният консул я ангажираше за приемите си. Не можах да се удържа и му намигнах.

Така се роди една японска Мата Хари.

Първо трябваше да облека индийско сари. В Индия се знае, че жените от Симия, Даржилинг или Кашмир са светлокожи и красиви. Това значи, че не всички индийки са тъмнокожи. Някои са дори по-светли от нас. Затова лесно можех да се превърна в жена от Даржилинг, макар че сарито, червената точка на челото и големите обеци не ми отиваха така, както на местните жени.

Вечерта, когато се стъмни (избрахме безлунна нощ), с мъжа ми се качихме във форда и потеглихме към предградията на Калкута. Английските газови фенери по улиците пръскаха мътна светлина, но извън града цареше пълен мрак.

Мъжът ми беше изучил много добре картата и караше без колебание по изровените селски пътища.

Бях сгънала многократно шифрованата телеграма и я носех в чантичката от тънък брокат, в която баба лично беше сложила амулет, поръчан от храма на Нарита. Чантичката беше закрепена за долната ми риза с безопасна игла. При нужда щях да глътна листчето.

Минахме около петдесет километра по тъмните пътища. Изведнъж в мрака пред нас се раздвижи светла точка.

Мъжът ми беше отворил яката на ризата си и я носеше по индийски обичай над панталона. Приличаше на изискан индийски господин и говореше съвършено хинди. Аз не говорех така добре като него, макар че според Вики бях отличничка.

Ако някой ни спреше, сигурно щяхме да го заблудим с нашия хинди, или поне на първо време.

Когато наближихме светлината, видяхме в края на пътя кола с няколко индийци, които ни даваха знаци с кръгови движения.

Последвахме колата на почтено разстояние. Чувствах се като във филм за Джеймс Бонд.

Пътувахме по течението на Ганг. След около осемдесет километра стигнахме до малко село и спряхме пред къща, в която се бяха събрали жени, деца и няколко старци и ни чакаха.

Намирахме се в лятната къща на Сарат Босе.

Семейството вече вечеряше. Поканиха и нас и се държаха съвсем непринудено, като към членове на семейството. Храната беше типично индийска.

Ядохме чътни, консервирани зеленчуци с ориз и къри. Вече се бях научила да ям като индийците с пръсти.

Говорехме само хинди. Поиграх си с децата и в подходящ момент незабелязано предадох на Сарат листчето.

Облекчени от успешно изпълнената задача, се сбогувахме с гостоприемните домакини и потеглихме обратно.

При второто посещение минахме по същия път, но на връщане се натъкнахме на внезапно издигната бариера. Дотичаха двама индийски полицаи.

— Къде отивате?

— На вечеря у роднини — отговорихме, разбира се, на хинди. Дадохме на двамата по една рупия и обяснихме любезно: — Защото е много късно, а вие трябва да работите неуморно.

Те ни благодариха и в най-добро настроение избърсаха стъклата на колата ни с голи ръце, защото по тях бяха накацали безброй мушици.

В началото, когато полицаите ни спряха, сърцето ми биеше до пръсване, но след като се запознах с непогрешимото средство — подкупа — тези дребни случки престанаха да ми правят впечатление.

С помощта на подкуп човек може да се оправи лесно с всички индийски служби.

Мъжът ми бе заявил, че ако работата се разкрие, ще ни застрелят на място, и аз бях полудяла от страх. Но след втория път бях напълно спокойна.

Когато след избухването на войната се върнахме в Япония, мъжът ми трябваше веднага да замине за Бирма. Когато живеех с детето си в къщата ни на Гинза, един ден ми се обадиха по телефона от хотел „Империал“. Чандра Босе бил в Япония и непременно искал да се срещне с мен. Хотелът беше съвсем близо, затова взех малкия и отидох.

Чандра Босе беше все същият внушителен мъж и изглеждаше страхотно в униформата си. Той ме посрещна любезно и заповяда на адютанта си да ни направи обща снимка.

— Ако срещна съпруга ви в Бирма, непременно ще му дам снимката — обеща той. После извади голяма своя снимка и я надписа пред очите ми: „На красивата и смела мисис Ота с благодарност, Чандра Босе.“

Чандра загина при самолетна катастрофа. Когато узнах за смъртта му, коленичих пред снимката и се помолих за душата му.

Той беше смел мъж с добро сърце и смъртта му беше голяма загуба. Трябваше да живее по-дълго за благото на Индия, а и на Япония. За съжаление снимката на Чандра Босе, която ми беше много скъпа, изгоря при едно въздушно нападение.

Но да се върнем в Калкута. След време започнаха да ни следят. Двама индийци ни следваха постоянно, при което се държаха така очебийно и несръчно, че нямаше как да не ги забележим. Нали в шпионските филми най-важното е преследваните да не забележат нищо!

Явно тези момчета бяха от тайните служби, защото носеха внушителни бради.

Когато отивахме на кино със семейство Иида — което се случваше често, — двамата чакаха отвън. На излизане от киното често ги виждахме заспали на улицата. Нима тези доволно хъркащи фигури можеха да бъдат цивилни служители на британската империя?

— Ставайте! Филмът свърши! — будехме ги през смях.

Те скачаха и се озъртаха сънени.

— Селям, мемсахиб.

Госпожа Иида се превиваше от смях и ме укоряваше, че съм прекъснала съня им. Според мен обаче те бяха длъжни да си свършат работата, затова, когато завивахме зад ъгъла, им махах, та да знаят къде отиваме. Тайните служби винаги будят страх у хората, но тези двамата не правеха особена чест на работодателя си.

След време ги смениха англичани, което беше явен знак, че световното политическо положение се влошава.

Мъжът, който следеше семейство Иида, беше около двадесет и осем годишен, рус и много красив.

Нашият преследвач обаче беше нисък и набит, с явна склонност към оплешивяване и никак не ми беше приятно да излизам с тази сива мишка по петите.

Един ден най-сетне се осмелих и попитах госпожа Иида дали не би се съгласила да замени красивия рус агент с ниския плешивко.

Тя избухна в луд смях.

Един от дипломатите от британското правителство даде прием, на който бяха поканени семействата Иида, Мото и Ота, т.е. ние. След коктейлите и вечерята имаше танци.

Един фантастично красив, едър, около тридесет и осем годишен англичанин тръгна право срещу мъжа ми.

— Ще позволите ли да поканя съпругата ви на танц?

Бях облечена в празнично розово кимоно, вероятно бях най-младата сред гостите и си позволявам да кажа, че сигурно съм изглеждала красива. По отношение на партньорите си за танц винаги съм била много взискателна (в случая това означава, че танцувам само с красиви мъже).

Този господин беше точно по вкуса ми. Спомних си за него след години, когато видях Майкъл Кейн.

— О, да, желая да танцувам — казах на мъжа ми на японски. Той избухна в смях.

— Ти си и си оставаш взискателна.

Станах и подадох ръка на господина. Оказа се, че е CID-комисионер. Името му беше мистър Дж.

За разлика от японците, които изпълняват сложни стъпки сковано и със сериозно лице, англичанинът танцуваше едва ли не небрежно, разговаряше оживено с мен и никога не бъркаше такта.

— Вие сте необикновена жена. — Той ми направи обичайните комплименти, после прошепна в ухото ми: — I know everything.24

Почувствах се заловена на местопрестъплението и изтръпнах. Но се овладях бързо и попитах невинно:

— И какво по-точно знаете?

Той ме привлече към себе си.

— Очарователна дама като вас не би трябвало да се впуска в такива опасни приключения. — И ме погледна дълбоко в очите.

Бях готова на всичко.

— И кога ще ме хвърлите в затвора?

— Много скоро — отговори любезно той.

Отдалеч сигурно изглеждаше, че си говорим за любов.

— Какво ще стане, когато вляза в затвора?

— Ще ви посещавам всеки ден. Няма да допусна да се чувствате самотна — отговори с нежен глас той. После притисна устни към челото ми.

В този момент танцът свърши. Върнах се на мястото си и казах на мъжа си, че англичанинът знае всичко за дейността ми.

— Май е време японската Мата Хари да излезе в пенсия — изкиска се той.

Впрочем, само след пет дни избухна войната и мистър Дж. така и не успя да ме хвърли в затвора.

В лагера за интернирани

Това стана една сутрин през декември. Мисля, че беше неделя, защото мъжът ми не беше на работа. По едно време се почука силно и настойчиво на вратата.

— Хайде, времето дойде — каза мъжът ми и посочи банята. Както отдавна се бяхме уговорили, аз отидох в банята, заключих вратата, пуснах водата да тече силно и напълних ваната с гореща вода.

Всички бани в английските жилища имаха газови бойлери и при включването им се чуваше глух пукот. Бойлерът беше доста голям и при завъртането на крана се появяваше синкаво пламъче.

Запях с пълен глас „Слънцето залязва зад полето с рапица“. При това извадих скритите между хавлиите тайни документи, накъсах ги на малки парченца и ги изгорих. Преди една седмица бяхме донесли документите от консулството вкъщи и ги бяхме наредили в шкафчето между големите хавлии за баня.

Тъй като документите горяха добре, ваната скоро се напълни с пепел. При изгарянето на хартията се вдигна пушек и аз отворих прозореца, за да го издухам навън с помощта на голяма кърпа. За щастие прозорецът на банята гледаше към градината, където никой не минаваше. Даже да видеха, че от прозорчето излиза пушек, никой нямаше да се учуди. Едновременно пеех, горях документите и размахвах кърпата, за да прогоня дима.

През това време мъжът ми се опитваше да печели време. Бяха дошли петима униформени англичани и той се стараеше да ги въвлече в разговор. След десетина минути тайните документи се превърнаха в пепел, във водата плуваха само няколко пухчета, димът беше издухан навън.

Мъжът ми почука на вратата. Намокрих си косата, увих я с кърпа, навлякох един халат и проврях глава през вратата. Униформените полицаи и военните се изправиха.

— Нашите държави са в състояние на война. Ще бъдете откарани в лагер. Като начало имате нареждане през следващите двадесет и четири часа да не напускате дома си.

Офицерът с най-висок ранг беше извънредно учтив. Престорих се на уплашена, разтреперих се от страх и с хълцане се скрих зад гърба на мъжа си.

— Няма нищо, не се страхувай, нищо лошо няма да ни направят — опита се да ме утеши той, като че имаше насреща си безпомощна и наивна женица.

— Много съжалявам, че ви причиняваме това, мадам, но не бива да се притеснявате. Британската империя е почтена страна. Ще ви интернираме, но в лагера ще бъдете на сигурно място — обясни галантно офицерът.

В чуждестранен филм жената със сигурност би паднала в безсъзнание, но аз не исках да стигна чак дотам. По-късно чух, че госпожа Мото наистина е припаднала. Моят страх беше само престорен. Сгуших се в мъжа си, за да покажа безпомощността си.

След като униформените си отидоха, мъжът ми попита дали съм изгорила всичко.

— Всичко до последната хартийка — уверих го аз и му намигнах.

— Ти си прекрасна артистка — похвали ме той.

Така се оказахме под домашен арест.

На това място искам да разкажа малко повече за един от индийските ни прислужници. Младежът се казваше Абрахим и беше на шестнадесет години.

Един от беззъбите слуги се разболя. В Калкута бръснарите работят по улиците под парещото слънце. Клиентите седят на земята и чакат да им дойде редът и да се подстрижат. Докато го разкрасявали, беззъбият паднал в безсъзнание.

Той непрестанно твърдеше, че е „около тридесет и пет“, но според мен отдавна бе минал шестдесетте.

Абрахим беше негов племенник. Много красиво момче — едър, много тъмен, с бели зъби. Притежаваше свежестта на юноша, който постепенно се превръща в мъж.

Той ме обожаваше с цялата пламенност на душата си, а готвачът разказа, че се похвалил в квартирата на слугите:

— Нашата мемсахиб е най-красивата от всички дами в Калкута, най-умната и най-добрата. Тя е богиня.

Всички му викаха „бой“, само аз го наричах Абрахим и той беше много щастлив от това „отличие“.

— Ти си първата любов на Абрахим — смееше се мъжът ми. Докато бяхме под домашен арест, момчето отиде при Вики и ни донесе плодове и сладкиши. С това рискува живота си…

Когато след избухването на войната заминахме за лагера в Хималаите без една стотинка, той настоя да ни придружи.

Мъжът ми му обясни, че не можем да му плащаме заплатата.

— Paisa nahi manta — отговори той, „аз не вземам пари“, и през деветте месеца, които прекарахме в лагера край Муссоори в Хималаите, не се отдели от нас.

Понякога правеше услуги и на останалите интернирани и тъй като не пестеше усилията си, всички го обичаха.

В планините беше по-студено, отколкото очаквахме. Предстояха ми нови, интересни преживявания. Най-хубавото беше, че госпожа Иида беше с нас. Стаите ни бяха наблизо и тя беше най-голямата ми опора. Госпожа Иида и аз бяхме залепнали като репеи една за друга и не се разделяхме нито във, нито вън от лагера.

В нашия лагер бяха интернирани тайни агенти на армията, военноморски аташета и много служители на външното министерство от Бирма, Сингапур и Момбаса. За разлика от малкото генерално консулство в Калкута в лагера живееха 720 души. Тогава не знаех много за света и всичко ми беше интересно.

Господин Миазаки и жена му от генералното консулство в Рангун оставиха у мен силни и трайни впечатления. Той работеше в градината и чистеше, тя отговаряше за кухнята и други домашни задачи.

Когато дойде в лагера, госпожа Миазаки си носеше стара дървена подложка за главата, която явно беше много важна за нея. Диалектът й ме забавляваше много.

Тя казваше „степерите“ на генералния консул, като имаше предвид „слиповете“ му. Казваше също „цедулидна“ сапунерка, което трябваше да означава „целулоид“.

Косата й винаги беше вдигната на старомоден кок с тънък шиш, който беше втъкнат високо на темето. Като обитателите на горещите страни, тя носеше тънки памучни жакети. Попаднала изведнъж в студен климат, трябваше да облича отгоре по няколко пуловера, които беше получила от мен и госпожа Иида.

Освен това мъжът й чуваше зле, но често разказваше, че някога е имал страхотен слух. Оглушал само защото жена му вече петдесет години крещяла всеки ден в ушите му. Тя наистина му крещеше, макар че явно го обичаше и двамата имаха добър брак.

Освен това в лагера бяха семейство Икено, млада двойка около тридесетте, дошла от Момбаса. Имаха шестмесечно бебе.

При важни срещи мъжът поглеждаше непрекъснато часовника си и ставаше все по-нервен. Изведнъж скачаше и заявяваше, че за съжаление трябва да си тръгне по-рано. Опитваха се да го задържат, защото срещата още не беше приключила и се обсъждаха важни теми. Той обясняваше, че трябва да окъпе бебето, и бързо излизаше.

Тогава беше твърде необичайно мъжът да се интересува от бащинските си задължения и да напуска важни срещи, за да окъпе бебето си. Всички го зяпаха слисано.

Имаше и една шестнадесетгодишна бирманка, която беше работила в генералното консулство. Дебеличкото момиче и един млад мъж, дошъл от Сингапур (работеше в тайните служби на армията), се сприятелиха и се разхождаха хванати за ръка, което беше необичайно за времето си и ме учудваше безкрайно.

Мъжете се чувстваха затворени в лагера и постепенно ги обземаше истерия. Започна се със служителите от Калкута.

Господин Т. получаваше пристъп на ярост и при най-малкия повод, който му даваше местното момче Исаак. Веднъж стигна дотам, че заби вилицата си в бузата му.

Кръвта рукна като поток, но тогава индийците изобщо не умееха да се отбраняват. Изпитвах дълбоко съчувствие към Исаак и дълбок срам от истеричните японски мъже. Друг лош пример даде служителят А. от Калкута. Когато беше в лошо настроение, не си отваряше устата от сутрин до вечер. Не реагираше даже когато го поздравяваха с „Добро утро“ или „Добър ден“.

Когато всеки живее за себе си, тези неща не правят впечатление, но когато много хора са струпани на едно място, характерът на отделните лица се разкрива много бързо.

Един военноморски аташе и един генерален консул се сбиха. Аташето не беше особено едър, но много силен, а лицето му беше направо страшно. Тъй като в Шимбаши бях виждала само елегантни флотски офицери, бях смаяна, че в японската флота служат и такива недодялани селяци. Макар че всички тези господа принадлежаха към образованата класа, истерията сред мъжките обитатели на лагера се разпространяваше много бързо.

Госпожа Иида и аз бяхме много по-стабилни. Тя изучаваше растителния свят на високата планина. След войната можа да приложи познанията си в своето студио за икебана.

Едно от любимите ми занимания беше да кова планове как да смекчим сърцето на мрачния началник на лагера Мърфи.

С каквато и молба да отидехме при него, той я отхвърляше енергично, а когато го посещаваха мъже, винаги започваше караница. Аз отивах при него като скромно младо момиче, шепнех смутено и едва-едва го поглеждах изпод вежди. Старият грубиян първо казваше не, за да запази авторитета си, после се оставяше да го уговоря.

Лицето му беше винаги затворено и с белите си коси приличаше на Гручо Маркс, само дето беше много по-злобен. Чак след два месеца започна да ни се усмихва и да поздравява пръв.

Госпожа Иида опече разкошен сладкиш и когато му го поднесохме, отношението му забележимо се промени.

Позволиха ни да слизаме на покупки в долината, разбира се, с охрана, всеки ден да правим разходки и да се къпем във варел от петрол. Бързо преправихме два варела на японска вана, където водата ни стигаше до раменете.

Нощем, когато всички спяха, двете с госпожа Иида отивахме да се къпем. Чувствахме се като прислужници в курорт, които винаги се къпят последни.

Госпожа Иида цитираше стихотворението: „По-рано светът ме ужасяваше, но сега копнея да се върна в него.“ Тя беше убедена, че след десет години ще си спомняме с много добри чувства за нощните си бани във варела от петрол. Тази представа ни забавляваше.

Когато дойде пролетта, разцъфтяха рододендроните, сините макове (които се срещат само в Хималаите) и над планината се понесе силен аромат на магнолии. Природата се събуждаше за нов живот.

Понякога ни навестяваха диви маймуни, а когато им подхвърляхме трохички, доверчиво се приближаваха.

Един млад служител в консулството отишъл на разходка, хвърлил камък по една маймуна и я наранил доста зле. На следващия ден, когато отново излязъл на разходка с приятелите си, десетина маймуни го нападнали, за да отмъстят за ранения си другар. Казват, че било страшно.

Индийският пазач извадил пушката си (разбира се, незаредена) и уплашените маймуни избягали. Историята за ранената маймуна, която познала лицето на мъчителя си, вдигна голям шум в лагера.

Всеки ден имахме нови случаи на истерия сред мъжете. Скоро стигнах до убеждението, че в кризисни ситуации жените са много по-силни и устойчиви. По време на нощните къпания с госпожа Иида се разпростирахме надълго и нашироко върху недостатъците на мъжете. По този начин се освобождавахме от натрупалото се през деня напрежение.

Всъщност, говорех главно аз, докато госпожа Иида беше поела ролята на слушателката и само се кискаше… Във всеки случай ни беше много весело.

Така между сълзи и смях минаха девет месеца.

Тъй като не знаехме кога ще ни върнат в Япония, трябваше да се примирим с положението си. Един ден най-неочаквано ни качиха на военни камиони, които се понесоха надолу към долината. Това стана на 5 август 1942 година. Камионът се тресеше така силно, че едва не си прехапах езика. Трябваха ни три дни, за да стигнем в Бомбай. Очакваше ни мръсен кораб с името „City of Paris“. Той щеше да ни откара в Лоренсо Маркес в Югоизточна Африка, където да бъдем предадени на японския транспортьор „Тацута-мару“.

Пътувахме две седмици до португалската част на Източна Африка. Лоренсо Маркес беше красив град. Видях много непознати цветя. Всички жители бяха черни и чертите им се различаваха много от тези на индийците. „Тацута-мару“ докара англичани и американци, които бяха заменени срещу нас.

След проверката на имената, която отне цели три дни, „Тацута-мару“ отплава към Йокохама. По онова време портретът на императорската двойка се смяташе за най-голямото национално богатство и всички служители в консулстваха бяха задължени да го пазят като зеницата на очите си. Когато се качиха на борда, двамата Иида внимателно крепяха в ръце портрета на императорското семейство.

Според сключеното с Англия споразумение корабът ни беше ярко осветен през цялата нощ. Според друго споразумение транспортите с военнопленници и корабите на Червения кръст нямаше да бъдат бомбардирани.

За съжаление бяхме безпомощни срещу мините, които бяха навсякъде, затова и нощем не сваляхме спасителните жилетки.

Корабът, който тежеше повече от десет хиляди тона, се движеше безкрайно бавно през мъгливите безлунни нощи, когато човек не можеше да види дори ръката пред очите си. Сирената виеше непрекъснато…

Всеки ден даваха учебна тревога. Всички се качвахме по най-бързия начин на палубата, разпределяхме се от двете страни и спускахме на вода спасителните лодки. Все си спомнях филма за потъването на „Титаник“.

След цял месец, който ми се стори една малка вечност, на 27 септември 1942 година хвърлихме котва в Йокохама.

Скоро след това мъжът ми замина за Бирма, роди се синът ми. Очакваха ме много тежки дни до края на войната и в първите следвоенни години.

Послеслов към Първа част

Първо искам да благодаря на всички, които са избрали да прочетат книгата ми. Все пак тя е дело на начинаеща „писателка“.

Когато преди осем години се върнах в Япония, Хайаши Кен тъкмо беше написал „Охана-хан“25, а синът му Хидехико работеше над „Хатокос Меер“. Не бях виждала Хидехико, откакто беше дете, имах само една снимка, на която е само на една годинка и седи с весело лице на слончето си, подарено от мен.

Кен ме разведе навсякъде. Посетихме и изложбата на най-новите му картини. Хенри Шиманоучи ни покани в хотел „Империал“ да ядем „стек Шаляпин“. Всички знаеха, че Кен и Кихару са най-добрите приятели, разбира се, със съгласието на съпругата му.

Кен беше в най-добро настроение и ми обеща, че при следващото ми посещение в Япония ще напише сценарий за мен, който със сигурност ще бъде много по-еротичен и интересен от „Охана-хан“.

— Добре, ще дойда още на следващата година и ще го направим — съгласих се аз. За съжаление дойдох отново в Япония чак след осем години. Междувременно Кен беше починал.

Накрая реших да се заема лично с тази работа. За първи път в живота си пишех и нямах представа как да организирам работата си. Накрая просто оставих лицата на хората, които ми бяха скъпи и за които си спомнях с копнеж, да преминат пред духовния ми взор и ги описах според собствената си преценка.

Докато пишех за Того Сейджи26, чувах веселия му глас: „Кихару, напиши нещо за любовните ми приключения.“ Един ден, докато слушах по радиото японски новини, научих за смъртта му.

Докато пишех, ми хрумна, че при следващото си посещение в Япония мога да посетя Сатоми Тон27 заедно с оками-сан на Йонедая. Много скоро научих, че и той е починал. Много исках да поговоря с господин Хоригучи за Кокто и Каноя в Ишивара, но и той почина. Всеки път плачех и почитах мъртвите по японски обичай в далечния Ню Йорк. През май заминах за Япония и посетих жената на Кен. Макар че е християнка, тя ми позволи да запаля благовонни пръчици за него. Една от снимките на Кен, които висяха на стената, ме трогна до сълзи.

Много исках да посетя госпожа Того, но и тя беше починала. Преходността на света ме изпълни с меланхолия.

Не можех да пиша за неща, които не познавах. Тъй като използвам много понятия от „света на цветята и върбите“, аз съм много задължена на редакторите, които положиха усилия да ги направят достъпни за читателите. Вероятно някои неща са неразбираеми за младите читатели, но книгата описва един специфичен свят, затова ги моля да се опитат да разберат. На някои места дори най-дребните отстъпления към модерния език биха довели до значителни промени.

Най-голямата ми благодарност е към господин Китани, г-н издателя Кезе и г-н Мураками. Американците, но и много японци не знаят почти нищо за гейшите. Тъй като има много хора с грешни представи за нашия живот, аз ще бъда много щастлива, ако книгата ми даде поне малък принос за по-доброто разбиране на „гейшите от Шимбаши“.

Много американски университети ме поканиха да говоря за миналото си. Тъй като нямам докторска титла и не мога да преподавам, се появих като гост-лектор в университетите в Ню Йорк, Маями, Джорджия и Тексас. Всяка лекция започвах с думите, че някога съм била гейша в Шимбаши. Обяснявах, че по времето на реставрацията много от съпругите на висшите държавни мъже са били бивши гейши. Говорех подробно и за недоразуменията, които са свързани с професията на гейшата.

В първата част на книгата си разказах какво съм преживяла в младостта си, като се спрях на събитията отпреди войната. Следващата ми задача е да опиша живота си по време на войната и в първите години след нея. Това е време, изпълнено с много приключения и трудности. След това ще се спра на заминаването си за Америка. За мен е много важно да опиша достоверно тази част от живота си. Затова ви моля да прочетете и следващата част.

Искам да завърша този послеслов с най-сърдечна благодарност към обединението на гейшите в Шимбаши, което ми даде образование, към любимите си гости и към възрастните си колежки, които ми оказаха положително влияние.

Ню Йорк, 1 юли 1983 година

Кихару