Спомените на една гейша

В Америка

При всяко завръщане в Япония чувам нови фатални новини: говорят ми с безпокойство за увеличаващ се „мобинг“ (шантаж) във фирмите или за непрекъснато повишаване броя на самоубийствата сред учениците. Човекът е странно същество. В голямата си част насилниците са образовани, с добри обществени и материални позиции и човек никога не би помислил, че им е нужно да измъчват другите до смърт. И между възрастните, забележете, не говоря за децата, съществуват типове, които мразят околните без всякакви основания и се надсмиват даже на хората с вродени недъзи.

Често съм била прицел на подобни люде и повечето пъти не можех да разбера защо се отнасяха към мен с такава злоба. Даже домакини с добро образование и богати съпрузи ме гледат отвисоко. Смятат, че са в правото си да ме презират, защото някога съм била гейша. В японската организация, където работех през първите години в Америка, страдах много от пренебрежителното отношение на съпругата на директора.

За щастие имах много американски приятели, които ме подкрепяха, така че се възстанових бързо.

Ако бях плаха и всеки ден се излагах на мъчения в чуждата обстановка, сигурно щях да пожелая да умра. В Япония много деца се подиграват на съучениците си заради плосък нос, издадени зъби, увиснал клепач или особена миризма на тялото. Да гледаш с пренебрежение на една личност само защото някога е била гейша, е също така абсурдно.

Миналото на човека не може да се изтрие; не е редно да го отричаме или да се срамуваме от него. Въпреки това предразсъдъците са живи и днес.

В третата част на спомените си ще се опитам да опиша по-отблизо този лош японски навик и други различия между американците и японците.

Когато едно японско дете постъпи в американско училище и не може да говори английски, съучениците се стараят да му помагат. Дори в класа да има един или двама досадници, другите обикновено защитават новия ученик. Много рядко се случва, като в Япония, да се упражнява колективен терор, а неучастващите деца да обръщат глава настрана.

Говоря това от личен опит. Спомням си какво ми се случи веднъж в нюйоркското метро. До мен седна около петдесетгодишен негър, макар че повечето места във вагона бяха свободни. Миришеше на алкохол и беше бедно облечен.

Заговори ме и каза, че през 1948 година, по време на окупацията, е бил в Сагамихара. После ме попита откъде идвам. Отговорих му, че съм от Токио. Дали познавам Кимико. В Токио живеят хиляди жени на име Кимико, отговорих със смях. Двама млади негри, които седяха наблизо, станаха от местата си.

— Не досаждай на дамата. Остави я на мира — срязаха го остро те. Наистина се чувствах малко неловко, но се намесих в негова защита:

— Той е бил в Япония, затова ме заговори.

Въпреки това двамата млади мъже издърпаха пияния от мястото му и на следващата станция го свалиха от метрото.

Ако някой досажда на жена, винаги има кой да й се притече на помощ. В моя случай това е особено силно изразено, защото винаги нося кимоно и хората ме заглеждат. Винаги когато съм изпадала в затруднено положение на улицата, в автобуса или в метрото, се е намирал някой, който да ми помогне.

В Токио е съвсем различно.

Когато първата част на историята ми беше показана като пиеса в театър „Шимбаши“, тъкмо бях претърпяла операция поради счупване на кост. Трябваха ми две минути, за да стигна с патерицата си от хотел „Океан“ до театъра. При хубаво време всичко беше наред, но когато валеше, куцуках мъчително с патерицата, чадъра и ръчната чанта, и това всеки ден до последното представление. В паузите продавах книгата си във фоайето.

До театъра водеха три стъпала. В дъждовни дни изкачването им беше много трудно. Не можех да оставя нито патерицата, нито чадъра или чантата. В Америка някое дете веднага щеше да ми се притече на помощ. Пред театъра стояха много хора и чакаха да влязат. Никой не се сещаше, че би могъл да ми помогне, всички стояха и невъзмутимо гледаха как се мъча. В Америка щяха да ме обкръжат поне десетина доброволни помощници, та чак щеше да ми стане неловко.

По време на едно пребиваване в Токио се качих на линията Тобу в Асакуза. До мен седна работник, който приличаше на изпаднало издание на Тора-сан от Шибамата47. Беше си пийнал доста, бърбореше нещо несвързано и се олюляваше. Много ми се искаше да си сменя мястото, но тъй като бях много натоварена, се отказах.

Влакът тръгна. Много скоро непознатият загуби всички задръжки и започна да опипва коленете и раменете ми. Стана ми гадно, изправих се и с целия си багаж застанах до вратата. Пияният скочи и изрева:

— Защо станахте, нищо не съм ви направил!

Най-после влакът пристигна в Нарихирабаши. Изскочих навън. За щастие вратата се затвори веднага. Пияният изкрещя нещо отвътре, но никой не се опита да го вразуми. В Америка съседите щяха да предприемат нещо още преди да съм се опитала да стана.

Каква е причината?

Когато кажа или напиша нещо за японското безразличие, сънародниците ми отговарят, че разсъждавам така само защото вече тридесет години живея в Ню Йорк, а според японската поговорка човек избира за своя столица мястото, където живее. Само по тази причина съм смятала, че всичко в Америка е по-добро. Но това не се отнася до мен. В Америка ми хареса още от самото начало, затова и останах там цели тридесет години. В Америка няма такива предразсъдъци, външните аспекти не играят толкова голяма роля като в Япония. Затова останах там толкова дълго. Не съм си създала погрешна представа за Америка само защото съм я избрала за своя родина. Стана точно обратното. Само че японците не могат да го разберат.

Когато напиша онова, което в действителност мисля, ме обвиняват, че съм заслепена от блясъка на Америка. При това аз не съм фанатизирана американка, а принадлежа по-скоро към стария тип японци…

Модел в художествената академия

— Промени позата! — заповяда професорът. Обърнах се и сложих разтвореното ветрило, което дотогава беше протегнато напред, пред гърдите си. — Прекрасно, прекрасно! — извика въодушевено той, а студентите си зашепнаха.

Променях позата си всеки пет минути. Намирахме се в училището по изобразително изкуство на Двадесет и трета улица в Манхатън.

Тук преподаваха много известни учители и освен няколко китайци, нямаше азиатски студенти, което значи и нито един японец.

Работех там като модел.

Когато имахме курса по портретиране, трябваше да остана в една поза в продължение на петнадесет минути, след това имах право на пет минути почивка. На уроците по скициране променях позата си на всеки пет минути. Силата ми бяха японските танцови пози. Американските модели се ограничаваха в седящи, стоящи и лежащи пози, заставаха в профил и в гръб. Ако трябва да променяш позата на всеки пет минути, репертоарът бързо се изчерпва. Затова учителите и студентите сменяха моделите всеки ден.

Аз можех да им представям нови пози в продължение на няколко часа. Дори само ръкавът на кимоното може да заема съвсем различни положения, а с чадърчето за слънце или ветрилото става още по-лесно.

Тъй като получавах много похвали и възнаграждението беше значително за онези години, не можех да си пожелая по-добър източник на доходи. Намерих си тази работа съвсем случайно.

В съседната къща живееше младата Нанси. Типична американка, тя се държеше с мен напълно непринудено още от самото начало. Водеше ме на покупки, показваше ми разни неща, посвещаваше ме в подробностите на живота в Америка.

Нанси работеше в счетоводството на художествената академия. Един ден ме бе поканила в италианския ресторант, който се намираше в близост до училището.

Малко преди дванадесет влязох във фоайето на училището и зачаках Нанси. След малко входната врата се отвори и влезе едър, красив мъж.

Беше не само грамаден, но и дебел, с кръгло лице и приличаше на шофьор на камион или борец. Изведнъж спря и ме загледа втренчено. Сигурно беше виждал японки на снимки или на кино, но за първи път се озоваваше пред жива японка в кимоно.

Без да се притеснява, той дойде при мен и ме огледа с възхищение. Това беше преди около тридесет години и сигурно не съм изглеждала много зле. Обясних смутено, че имам уговорка с Нанси за обед, след малко се появи и тя.

Нанси ме представи и с изненада узнах, че се намирам пред директора на художествената академия. Мъжът беше толкова впечатлен, че веднага ме помоли да позирам на студентите му.

Странно, но той никак не приличаше на човек на изкуството. Когато си подадохме ръка, забелязах, че десницата му е като на бейзболист. По-късно посетих музея в Бруклин, където бяха изложени картините му и се смаях. Живописни платна с цветя, деца и природни картини в меки тонове, които никак не подхождаха на създателя си.

Той имаше чудни меки очи и след време, когато започнахме да се срещаме всеки ден, разбрах, че има и изключително добро сърце. Всичките му ученици го обичаха.

Получавах по четири долара на час. По онова време билетът за метрото струваше петнадесет цента (днес е един долар). Университетските професори получаваха за едночасова лекция пет долара. Бях много благодарна за щедрото възнаграждение, макар че наскоро бях дошла от Япония и още нищо не разбирах.

С посредничеството на професора бях представена на преподавателите и в други училища по изкуствата. Като се започне от „Студентската лига“ на Петдесет и седма улица, работех във всички възможни училища по изкуствата, както и в отдела по изкуство на нюйоркския университет.

Бях особено благодарна за тази работа, тъй като всеки месец изпращах доста голяма сума на баба, мама и сина ми.

Наех стая в апартамент в Уест Енд, който принадлежеше на вдовица на име мисис Даймънд. Тя живееше сама с подрастващата си дъщеря Дайна и беше изключително интелигентна и отзивчива дама. Когато визата ми изтече, тя ме придружи до имиграционната служба и гарантира за мен. Така без проблеми удължиха визата ми с още половин година.

По онова време всички японци мразеха посещенията в имиграционната служба, защото у американците все още се таеше съзнанието, че са победители във войната, и много от тях се държаха надменно и презрително.

Аз имах голямото предимство, че мисис Даймънд ме придружаваше с готовност и никога не се страхувах от отиването в имиграционната служба като другите японци. Късметът, който описвам и в първите две части на книгата си, никога не ме е напускал.

Ню Йорк

Ако човек пожелаеше да пътува от Япония до Америка в средата на петдесетте, трябваше да получи специална покана от някого, който живееше там, иначе не му даваха пътнически паспорт. Носеше се слух, че едно такова писмо може да струва между 500 000 и 700 000 йени.

За щастие аз получих паспорт като културна посланичка съвместно с майсторката на кукли госпожа Озава, за която бе гарантирало едно полудържавно обединение. Разходите по пътуването трябваше да платя сама. Целта ни беше да представим производството на японски кукли на международния панаир в Ню Йорк. Пътувахме почти тридесет и осем часа с четиримоторна машина на „Нортуестърн Ориентал Еърлайнс“. Днес, когато има преки полети от Токио до Ню Йорк и се лети само дванадесет часа, първото ми пътуване със самолет е само лош сън.

С госпожа Озава направихме няколко демонстрации в Ню Йорк, при които аз превеждах. Тъй като имаше мъж и деца, тя се върна веднага след края на панаира, докато аз реших да остана известно време в Ню Йорк.

Все още бях омъжена за Н. и до самия ден на тръгването си бях обект на атаки от всички страни. Днес има много жени, които са по-възрастни от мъжете си, но преди тридесет години това беше скандално както пред обществото, така и отвътре в семейството.

Реших да живея самостоятелно в Америка и да изпращам пари за издръжката на баба, мама и сина си.

Пътуването ми до Ню Йорк си беше чисто бягство. Пристигането ми в Америка беше огромно психическо облекчение.

Преди да замина, уредих всичко така, че баба и мама да живеят спокойно и без финансови проблеми. Пристройката, която бяхме издигнали към къщата, дадох под наем на младо американско семейство, за да могат мама и баба да живеят от наемите. Съпрузите имаха Фулбрайтова стипендия и следваха в Токийския университет. Тъй като въпреки младостта си двамата изглеждаха разбрани и мили, бях повярвала, че всички образовани хора в Америка са такива. Мама и баба също ги харесаха.

За съжаление бащата на младия мъж се разболял и двамата трябвало да се приберат в Америка преди края на следването си. Това стана след моето заминаване.

След тях в пристройката се нанесло семейство Диксън, което било препоръчано на баба и мама от училището „Уошингтън Хайтс“, където преподавах японска култура и странознание. Той беше учител в средното, а тя в началното училище.

Семейство Диксън заживяло у нас, без да плаща нито стотинка. Тъй като бях в Америка, не можех да предприема нищо срещу тях. Мама и баба мълчали три месеца, след което помолили една служителка в училището, която знаела малко английски, да поиска наема. Госпожа Диксън предложила на баба ми два стари, мръсни, употребявани футона.

— Давам ви ги вместо наема. Стойността им е горе-долу същата — обяснила тя.

— Може би когато сте ги купили, са били скъпи, но ние не можем да приемем два мръсни футона вместо парите, които ни дължите — отговорила баба.

— Вашата страна беше победена от Америка, затова трябва да бъдете благодарни и да не ни искате наем — казала госпожа Диксън. Баба и мама се почувствали безпомощни. Молбите не помогнали — не получили нито цент. Семейството останало в пристройката осем месеца, без да плаща наем.

Има и такива американци.

Сега си мисля, че още когато се нанесоха първите наематели, трябваше да сключа с тях договор по американски. Ала тъй като младите студенти бяха винаги мили и отзивчиви, носеха на момчето бонбони, на баба цветя, а на мен козметични средства, не помислихме, че могат да възникнат неприятности. Тогава не подозирах, че между образованите американци има ужасни хора.

Всяка седмица получавах умолително писмо от Япония. Двете стари жени непрекъснато просеха пари. Изобщо не споменаха значителната сума в брой, която им бях оставила при заминаването си. Вместо това настояваха с доста силни думи или да изпращам повече пари, или да се прибера вкъщи. Лесно им беше да ме викат обратно, тъй като не знаеха, че нямах пари за обратния полет и ако вземех на заем, щях отново да попадна в хаоса, от който бях избягала.

Ако се върнех, трябваше отново да понасям денонощните оплаквания и упреци на баба и мама. Любопитството на съседите отново щеше да ме тормози. Мъжът ми и аз се разбирахме много добре и живяхме щастливо със сина ми. И до днес не мога да проумея защо натискът на обкръжаващата ни среда все повече се засилваше и накрая ни победи.

Завиждах на другите японци в Ню Йорк (студенти и млади лекари), защото родителите често им изпращаха нори или чай от Япония.

Когато аз получавах писмо, в него имаше само недоволство и оплаквания. Постепенно започнах да се страхувам от тези писма.

В Япония е извънредно важно да правиш впечатление с красива външност. Никой не се интересува какъв си отвътре. Заминах за Америка, защото ми беше писнало от двуличието, непрестанните празни хвалби, злобното душене в делата на другите и несправедливите обвинения.

Първото ми излизане в чужбина ме отведе в Ню Йорк. Представях си първата нощ в хотела и всичко останало като на кино и слязох от самолета с лудо биещо сърце. Спонсорът ни беше запазил стаи в хотел „Марта Уошингтън“, където отсядаха само пенсионерки. В асансьора и в трапезарията срещахме само стари жени.

Професорите и народните представителки, изпратени в командировка от културното министерство, настояваха да ги настаняват в хотели „само за дами“. Затова и при нас бяха решили, че две производителки на кукли ще се чувстват по-добре в хотел само за дами.

На следващата сутрин се запътихме към офиса на японската организация, който се оказа съвсем наблизо. Докато вървяхме по Пето авеню, видях за първи път „Емпайър Стейт Билдинг“ (която вече познавах от филма „Кинг Конг“). Тъй като всички минувачи бяха американци (естествено!), аз ги запях любопитно като туристка. Скоро намерихме офиса.

Под патронажа на тази организация трябваше да покажем производството на японски кукли в изложбените й помещения на Пето авеню и по време на международния мострен панаир в Колизея.

Очакваха ни директорът, заместникът му и ръководителят на рекламния отдел. Директорът учтиво се осведоми харесва ли ни хотела. Отговорихме, че сме много доволни. Било много спокойно, допълни скромно госпожа Озава.

— И вие ли го харесвате, госпожо Накамура? — попита ме рекламният шеф Ж.

— О, там гъмжи от стари жени. Много е досадно — отговорих, без да се замисля, и всички избухнаха в смях.

— Е, поне сте честна. Това е много хубаво. Да продължим така.

По-късно рекламният шеф Ж. винаги ме защитаваше. Бях му много благодарна, защото бях сам-сама в Ню Йорк и не познавах никого.

Искам да разкажа още нещо за пристигането и първите си стъпки в Ню Йорк.

В началото бях много изненадана, че хората имаха различни цветове на косите. Бях си представяла, че всички американци са руси и с дълги носове, но това важеше само да всеки двадесети минувач. Някои имаха кестенява коса, други сива, трети чисто черна. По-късно научих, че испано-американците имат катраненочерни коси, че италианките също са тъмни. По онова време още нито една от големите японски фирми не беше открила свое представителство в Ню Йорк.

Учудвах се също, че никой от спонсорската организация, даже директорът, нямаше секретарка. Разбира се, нямаше и телефонна централа. Бяха назначени само шест сътрудници и всички бяха затрупани с работа. Петдесетте години бяха трудно и мъчително време за японците. Беше им позволено да изнасят от Япония максимум петстотин долара, заплатите на служителите бяха около една десета от днешните.

Казват, че днес в Ню Йорк живеят около петдесет хиляди японски бизнесмени. Всяка фирма има по неколкостотин служители, офисите са елегантно обзаведени, в много от тях работят американски секретарки.

Ала преди тридесет години служителите на Марубени, които искаха да направят кариера, пълнеха огромни куфари със стока и заминаваха лично за Тексас, който тогава представляваше само безкрайни поля с памук. Един служител на Марубени ми разказа, че около летището на днешната световна метрополия Далас се простирали безкрайни плантации с памук, а представителите на фирмата, които искали да постигнат успех, обикаляли и най-малките магазинчета и трябвало да имат нерви като въжета.

Мисля, че днешният ни световен успех — и с това благоденствието на Япония — се дължи до голяма степен и на пионерската работа на японските делови хора след войната.

Дойдох в Америка точно по Великден.

Пролетта в Ню Йорк започва истински едва след Великден. Първо разцъфтяват яркожълтите фрезии, след тях грейват черешовите дървета, по Петдесетница цъфтят трендафилите и люлякът, всичко наведнъж. След Великден мъжете и жените могат да носят бели обувки (по-рано не се виждаше нито един възрастен мъж в маратонки, както е днес).

Понякога около Великден пада сняг и нюйоркчаните са много изненадани от промяната на времето. Въпреки това обуват белите си обувки, макар че навън в снега носят ботуши.

За Великден на Пето авеню се провежда „Ийстър Парад“ и дамите всяка година си правят състезание коя ще носи най-екстравагантната и най-очарователната шапка. В годината на пристигането ми първото място бе спечелено от прекрасна смарагдовозелена шапка от сатен, украсена с малък кафез, в който цвъркаха две истински птички (мисля, че бяха папагалчета). Дамата носеше подходяща смарагдовозелена следобедна рокля от тафта, която отиваше много на русата коса и едрата й фигура.

На „Ийстър Парад“ се виждат много хора с различни цветове на косите и пъстри шапки. Светлосини, ярко розови, червени… Пето авеню се превръща в модно ревю. Спомних си филма „Ийстър Парад“ с Джуди Гарланд, който бях гледала през 1950 година. Песента, дала заглавието на филма, отговаряше на духа на Ню Йорк и японските младежи много я харесваха. Сега за първи път в живота си видях истинския парад и като проста провинциалистка останах с часове на Пето авеню, за да гледам и слушам.

Организацията, която ме подкрепяше, беше полудържавна. Половината служители бяха чиновници, другите бяха набрани от частни фирми. Директорът беше дошъл от частно предприятие, а заместникът му беше държавен чиновник. Първият директор беше много симпатичен и всички сътрудници го обичаха. Заместникът му обаче беше типичен чиновник с непоносим характер. Останах с впечатлението, че двамата бяха на различно мнение дори по най-дребните въпроси.

Впрочем в организацията работеше като домакин един много почтен черен американец на име Бил. Той беше там още от основаването й. Ако се опитах да му дам бакшиш, защото ми бе помогнал да пренеса нещо тежко, отказваше категорично.

— Получавам достатъчно добра заплата и не вземам бакшиши — отговаряше той и скриваше ръката си зад гърба. Той вършеше всичко — чистеше пода и прозорците, носеше багажа, посрещаше гостите и ги изпращаше на летището.

Отначало изпитвах известен страх от едрия черен мъж. Никога не бях виждала негър толкова отблизо. Разбира се, бях гледала Нат Кинг Кол и Луис Армстронг в Япония, но те бяха на сцената. В Токио се срещаха отделни черни войници, но аз се стараех да не ги гледам в лицата. Бил беше първият негър, с когото се запознах лично.

Когато грамадният Бил се смееше, кръглото му лице с бели зъби изглеждаше почти детско. Той беше много симпатичен човек и всички японци и американци го харесваха.

Тъй като не вземаше бакшиши, отидох в единствения магазин за японски сувенири в Ню Йорк — името му беше „Катагири“ — и купих оризови кракери и фъстъци.

— Много подхождат на бирата, която пия вкъщи. И жена ми ги хареса — каза ми той. Много обичах да си представям как едрият негър и жена му пият бира и си хапват японски оризови кракери. Затова от време на време го питах дали има достатъчно и му носех нови пакетчета. Жена му често ми изпращаше благодарности.

Помещенията на организацията бяха разположени така, че директорската стая беше най-отзад, пред нея имаше доста голяма зала, в която бяха бюрата на служителите, а най-отпред беше стаята на заместника. Към помещенията водеше дълъг коридор, а на предната страна (към Пето авеню) беше изложбената зала. Директорът и заместникът му бяха сами в стаите си.

Организацията ми бе помогнала да дойда в Америка не само като гарантира за мен, а и като ме препоръча (в лицето на рекламния шеф) на няколко радио— и телевизионни предавания. Бях дълбоко благодарна на този мил човек и исках да се реванширам. Реших редовно да украсявам с цветя изложбената зала, кабинета на директора и този на заместника му. По онова време красивите гладиоли, герберите и лалетата струваха по около десет цента. Поставих в изложбената зала красива купичка за цветя, в директорската стая и в кабинета на заместника малки вази. При цена от десет цента можех да купувам по едно цвете на седмица, без да изпразвам докрай вечно празното си портмоне. В кабинета на директора често идваха клиенти и според мен дори едно-единствено цвете създаваше много по-приятна атмосфера.

При това забелязах нещо много странно.

Винаги, когато носех цветето в кабинета на заместника, той държеше телефонната слушалка до ухото си и следеше разговорите на директора. Той подслушваше разговорите на началника си! Тъй като нямахме секретарка и телефонна централа, само с едно натискане на копчето всеки можеше да чуе с кого и за какво говори директорът.

След като забелязах това, се почувствах много зле. Не можех да съобщя никому какво съм видяла. Запазих тайната, но бях много потисната и изпитах огромно облекчение, когато заместникът скоро беше сменен.

Явно сънародниците ми не можеха да се откажат от вредните си привички дори в чужбина… Стана ми много мъчно, че лошите качества на японците се проявяваха и в Ню Йорк.

В изложбената зала бяха представени различни японски стоки. Маски от театър Но, японски кукли, лакирани произведения, сето-керамика, клоазон, традиционни новогодишни барабани, чайни сервизи и т.н. Една японка, чието семейство беше емигрирало в Америка още преди две поколения, обясняваше изложеното на американските клиенти.

Младото момиче говореше несигурен японски. Английски беше майчиният й език и тя го говореше, както аз говоря японски.

Според нея купичките за супа с лакова живопис Важима бяха „пластмасови купи“, а една прекрасна кукла, която представяше принцеса Яегаки, беше наречена презрително „гейша гърл“, от което ми стана неловко.

За съжаление аз не бях назначена на работа там, само пишех обяснения на японски към стоките, за което не получавах заплата. В най-оживеното време помагах на рекламния отдел да адресират писмата. Не исках да вдигам шум около себе си. Въпреки това не можех да допусна лакът Важима да бъде обяснен като пластмаса, а принцеса Яегаки да бъде наречена „гейша гърл“.

За да не нараня чувствата на момичето, започнах да разказвам за японските танци. Обясних й, че историята на принцеса Яегаки много прилича на Шекспировата пиеса „Ромео и Жулиета“. Описах с подробности как лакираните произведения се изработват от дърво пауловниен (в Америка го няма) и се нанасят двадесет слоя лак. След това шарките се апликират със злато. Невъзможно е да се произвеждат масово, както е с пластмасата. Един занаятчия може да прави само по няколко предмета месечно.

Американските клиенти, които досега бяха захранвани от момичето с пластмаса и „гейша гърл“, започнаха да водят познатите си и преводачката започна да идва при мен и да задава въпроси.

Един ден ме заговори директорът.

— Госпожо Накамура, ако имате намерение да останете още известно време в Ню Йорк, моля ви да работите при нас. За съжаление не мога да ви плащам много, но няма друг, който обяснява така добре като вас.

Бях прещастлива. Разбира се, работех като модел и на панаирите, но те не ми носеха редовен доход. Тъй като трябваше да пращам пари на баба, мама и сина си, редовният доход, дори минимален, беше добре дошъл. В събота и неделя бях свободна. Работата в организацията продължаваше до пет следобед и ако побързах, след това можех да работя още пет часа на някой панаир, защото панаирите и изложбите на цветя бяха отворени най-малко до десет вечерта…

— Следващата седмица ще имаме конференция и ще предложа да ви назначим на постоянно място — обеща директорът и аз бях готова да го прегърна, толкова се зарадвах.

Но също като в Япония една водеща личност от министерството на търговията и индустрията веднага възрази, че съм бивша гейша. Един чиновник, който ме помнеше от приемите, давани от министерството веднага след войната, изрази мнение, че една бивша гейша непременно ще създаде трудности на началника си. Директорът не беше в състояние да се бори с тях.

— Не стана, госпожо Накамура — обясни съжалително той.

— Вече много пъти съм преживявала подобни неща в Япония и съм свикнала. Не се притеснявайте — отговорих. Осъзнах, че дори в Америка ще се сблъсквам непрестанно с лошите страни от японския характер. Разбира се, бях разочарована. Същия ден случайно срещнах на улицата чиновника, който бе предотвратил назначението ми.

— Какво правите, за Бога? Да се разхождате по улиците на Ню Йорк в кимоно… Ще ви убият! — развика се той. Защо да ме убият? Какво от това, че носех кимоно? Явно му бях трън в очите, макар че не можех да разбера защо не ме харесваше. Даже когато се поздравявахме, често ставаше безсрамен.

— Охо, колко сте се разхубавили. Явно е от доброто ядене.

По-късно си намерих добра работа и се зарадвах, че организацията ми е отказала. Ала в първите дни бях много ядосана, че по негова вина съм загубила мястото, което смятах почти за сигурно. „Назначаването на бивша гейша носи само трудности на шефа.“ Как е могъл да го каже! Кипях от гняв.

В онези години японките, които носеха традиционно кимоно и на всичкото отгоре говореха добър английски, бяха рядкост. Когато международният панаир, на който бяхме изложили куклите си, завърши, бяха организирани много други изложби и панаири в Колизея и Хилтън — панаир на коприната, изложения на лодки, панаир на филмите и фотографията, автомобили и цветя. Работех по една седмица или десет дни. Най-много харесвах изложбите на цветя в Колизея.

Тези изложби се организираха от търговци, градинари и архитекти, които идваха от Ню Йорк и съседните щати. Ароматът, който посрещаше посетителите на влизане в залата, беше замайващ. Градинарите от отделните щати носеха редки цветя и растения и изграждаха оригинални градини. Провеждаха се и състезания. На третия ден раздаваха наградите. Като модел в кимоно с широки ръкави, чадър за слънце и ветрило бях много търсена.

На панаира на фотографията представиха нов японски фотоапарат, който се продаваше много добре.

Един от водещите американски фотографи, въоръжен с десетина апарата, ми направи безброй снимки. Тъй като бях единственият модел в кимоно, бях винаги заобиколена от хора. Стоях, седях, въртях се наляво и надясно, чувствах се щастлива и малко смутена.

„Канон“ и „Яшика“ тъкмо започваха да завладяват пазара.

Американският рекламен специалист г-н Нусбаум от японския фотоцентър се грижеше трогателно за мен и ми носеше кока-кола или сладолед. През целия ден бях обкръжена от фотоапарати и нямах време да се нахраня.

— Не е редно така. Тридесет минути почивка! — викаше господин Нусбаум и ме отвеждаше зад завесата.

Веднъж един любопитен поиска да ме снима как пия кола, но г-н Нусбаум отказа и застана пред мен, при което се стигна почти до караница.

Имахме голям успех. Работих на тези изложби няколко години.

На автомобилното изложение „Дайхацу“ представи красива лекотоварна кола „Дайхацу Миджет“ (разходът на гориво беше само четири литра на 65 мили), която се купуваше главно от търговци на цветя, аптекари и магазини за сладкарски изделия. Задачата ми беше да раздавам проспекти на английски на клиентите и да обяснявам предимствата на автомобила.

Скоро си намерих работа в радиото и телевизията, за което също дължах благодарност на рекламния шеф. Явявах се в шоупрограми, които се радваха на добър зрителски интерес като „Джак Пауър Шоу“, „Ед Съливан Шоу“ или „Уил Роджър Шоу“.

В шоуто на Джак Пауър демонстрирах чайна церемония, за която ми намериха великолепни купички от епохата Шино. Джак Пауър взе една в ръце.

— Прекрасна е. Никога не съм виждал такава изработка. Ще бъде чудесно да пия сутрешното си кафе в такава купичка.

Веднага се обади едни японец и поиска Джак да се извини, защото е обидил японския път на чая. Джак искаше само да похвали красотата на купичката! Откъде можеше да знае, че за японците е непростимо да се пие кафе от чайна купичка.

Веднъж излязох в едно токшоу с малка кърпа в колана, предназначена само за чайни церемонии. Когато по време на разговора я извадих, веднага се обади една японка и заяви, че е нечувано да се говори с кърпичка в ръката, това било обида за японския път на чая. Отново трябваше да се извиняваме.

И в Америка японците се държаха с обичайната си дребнавост и прекаляваха с подробностите. Джак беше безкрайно учуден.

— Толкова ли са чувствителни японците?

Имах си причина да извадя кърпичката, докато говорех. Когато бях десетгодишна, майстор Нишикава Сензо от Шитая Ни-чоме ме научи да танцувам рокудан. Той се изпълняваше на музика кото с кърпичка за чай в ръката. Не намерих нищо лошо в това, че отговарях на въпросите с кърпичка в ръка. Когато ме обвиниха, че съм обидила пътя на чая, се почувствах много зле.

Все пак шоу-програмите имаха голям успех. Те ми даваха възможност да изпращам пари на семейството си и да плащам наема на стаята си в Уест-Енд. Постепенно започвах да свиквам с Америка.

С хазайката си мисис Даймънд говорех само на английски и това ми се отразяваше много добре. Тъй като мисис Даймънд и дъщеря й не знаеха нито дума японски, трябваше да се разбираме колкото се може по-добре на английски и за кратко време научих невероятно много.

Мисис Даймънд беше англичанка, починалият й съпруг бил евреин. Той не бе настоял съпругата му да приеме неговата вяра и тя беше останала християнка. От нея научих много за американските нрави и традиции, за обичаите при кръщене, сватба и погребение.

Тъй като в Америка съществуват много религиозни направления, някои церемонии бяха различни дори в отделните семейства. Според японците всички християни са еднакви, но в Америка разбрах колко много се различават едни от други протестантите, методистите и католиците.

Много японци никога не бяха присъствали на американска сватба, погребение или бдение край мъртвия, макар че живееха в Америка вече десет или петнадесет години. Аз посещавах често сватби и погребения. Всяко семейство ги организираше различно в зависимост от религията си. Благодарна съм на мисис Даймънд, че ме научи на толкова много неща.

Работех неуморно. Сега, поглеждайки назад, се учудвам, че съм си намирала една след друга добре платени длъжности. Нося кимоно и говоря добър английски и това се дължи на факта, че някога бях гейша. На панаирите и приемите се отличавах рязко от буржоазните съпруги и дъщери и всички ме харесваха, защото имам талант да организирам игри на думи и да разказвам весели истории, които разсмиват всички американци.

Тъкмо бях започнала да се наслаждавам на живота в Ню Йорк, когато ме постигна нещастие. Директорът на японската организация, който винаги ме бе поощрявал, се върна в Япония и на негово място дойде непознат. Новият директор Т. беше важна птица в икономическите кръгове.

И той беше много мил човек, дребен, галантен, веднага будеше доверие. Но жена му! Изглеждаше много над петдесет, косата й беше почти бяла. Незнайно по каква причина изпитваше омраза към мен, макар че винаги бе живяла в Кантон и никога не сме се срещали.

На официалния прием по случай пристигането на новия директор дамата се обърна към мен с висок глас:

— Кимоното ви е прекрасно. Издава изискан вкус. Сигурно сте го носили и на ангажиментите си като гейша?

Погледнах я изненадано, защото не се познавахме, и побързах да се представя учтиво.

— Ах, вие сте съпругата на новия ни директор. Запознах се с него само преди един ден и се надявам, че ще работим добре. Много се радвам. — Но с това само влоших нещата.

— Много смело от ваша страна да се разхождате по Пето авеню с кимоно.

— Аз съм японка и не притежавам западно облекло — отговорих просто.

От този ден нататък жената на директора не престана да ме тормози. В Ню Йорк живееха малко японки и се срещахме на всички приеми. Естествено я канеха и на заключителните празненства след панаирите, на които работех.

— Тя е била гейша и говори много добре английски. Сигурно е научила езика от някой американски приятел — казваше високо тя.

Явно много държеше да ме бламира, щом говореше така за мен. Не намирах за нужно да крия, че някога съм била гейша. Но твърдението, че съм научила английски от американски „приятел“, беше повече, отколкото можех да понеса. Аз не спях, когато всички нормални хора почиваха, за да можех да уча. И след всичко това да ме нарекат леко момиче, което спи с американски войници — това беше нетърпимо. Не можех да й се противопоставя открито, защото беше високопоставена дама. Не можех да проумея защо една личност, с която изобщо не се познавах, гледа на мен като на неприятелка. Въпреки че беснеех от гняв, нямах никаква възможност да си отмъстя.

В деня след първия прием рекламният шеф ми каза съчувствено:

— Госпожа Т. явно се заяждаше с вас.

Другите служители, които седяха зад бюрата си, ми се усмихнаха окуражително и аз разбрах, че всички са чули забележките на дамата и много им се иска да кажат нещо по въпроса.

— Не разбирам защо трябваше да каже на всички, че съм била гейша. Та тя изобщо не ме познава. Понякога е наистина непоносима. Питам се защо — въздъхнах аз.

— Не се притеснявайте, Кихару. Тя е известна със злобата си — успокои ме господин К. После през смях ми разказа историята на дамата.

Веднага след пристигането на директора бил организиран интимен прием в негова чест. Той си пийнал и изпял пред гостите весела песничка. Между другото, имал много хубав глас. Жена му побесняла от гняв.

— Откъде знаеш тази песен? Сигурно си я научил от някоя гейша. Откъде знаеш песента? — развикала се сърдито тя. Така развалила доброто настроение на присъстващите и приемът свършил много по-рано от предвиденото — „само заради онзи дракон“.

— Докато живеели в Осака, директорът бил постоянен клиент в Кита но Шинчи48. Нека сега си носи последствията — смееха се господата.

Директорът беше очарователен мъж и сигурно е бил любимец на тамошните гейши. Затова жена му настръхваше от ревност само при споменаването на думата „гейша“. Поговорката „Онова, което ти причинят в Едо, ще отмъстиш в Нагасаки“ може лесно да се трансформира в „Онова, което ти причинят в Осака, ще отмъстиш в Ню Йорк“.

Една сутрин директорът ме попита дали съм свободна следващия ден към девет. Отговорих утвърдително.

— Дъщерите ми ще се появят по телевизията в кимона. Бихте ли им помогнали да се облекат? — попита той.

— С удоволствие — отговорих.

Вече имах богат опит в обличане и гримиране на булки. Семейството ми живя дълго от този мой занаят. Разбира се, в Ню Йорк още нямаше японски козметични салони. Стана ми много приятно, че директорът ме помоли да облека дъщерите му.

— Добре, утре в осем ще дойда да ви взема с колата. Кимоната ще бъдат в кабинета ми — каза той и ме помоли да му дам адреса си. Поръчах му да вземе от изложбената зала голям сламеник, да го постеле на пода в кабинета си и да сложи голямо огледало.

— Много добре, много добре. Дъщерите ми ще се радват.

Директорът правеше всичко, за да ми намира добри ангажименти, и аз се зарадвах от сърце, че ще мога да се реванширам. Вечерта в седем и половина иззвъня телефонът. Обади се съпругата на директора.

— Госпожо Накамура, аз съм майката. Защо ме подминавате и настоявате вие да облечете дъщерите ми? — Гласът й трепереше от гняв.

Загубих ума и дума. Едва успях да измънкам нещо за съпруга й.

— Когато ви е помолил, трябваше да откажете. Аз съм тяхна майка и съм тук. Защо е нужно една абсолютно чужда жена да облича дъщерите ми? Къде е здравият ви човешки разум? Забранявам ви да се месите в семейния ми живот. Няма да ви позволя да се докоснете до дъщерите ми. В бъдеще не слушайте съпруга ми! — И тя тресна слушалката.

Ядосах се, че й бях позволила да ме ругае така грубо, сякаш аз бях предложила да подготвя дъщерите й за явяването по телевизията. От гняв и отчаяние избухнах в плач.

След няколко дни се състоя среща на японските съпруги, на която трябваше да присъствам. За разлика от днес, когато в Ню Йорк живеят десетки хиляди жени, тогава бяхме не повече от двадесет с японски паспорти. Разбира се, в тази цифра не влизаха японките, които бяха женени за американци или се бяха родили в Америка. В достопочтения хотел „Плаза“ се събраха двадесетина дами. Всички бяха съпруги на висши дипломати и ръководни служители на големите експортни фирми (тогава в Ню Йорк имаше само седем филиала на японски фирми), както и служители в министерството на културата.

Не знам по каква причина бяха поканили и мен.

Когато пристигнах, госпожа Т. събираше сумите на рецепцията и показваше местата на дамите. Между всички тези високопоставени дами се чувствах не на мястото си и ми се искаше да не бях идвала, но сега вече не можех да го променя, затова седнах с лошо предчувствие на едно от задните места.

Бях единствената, която носеше кимоно.

— Присъстват дами, които живеят отдавна в чужбина, но някои от тях са дошли за първи път отвъд океана, затова сме решили да организираме редовни срещи и да си помагаме взаимно — обясни красноречиво госпожа Т.

— Първо трябва да се опознаем. Моля, разкажете къде сте учили. — Дамите на по-добрите места започнаха да се представят една след друга. Всички бяха получили превъзходно образование.

Изби ме студена пот. Не ми оставаше нищо друго, освен да кажа истината. Накрая дойде и моят ред. Когато се поколебах, госпожа Т. се намеси:

— Госпожо Накамура, вие сте наред! — После се обърна към другите дами и поясни: — Госпожа Накамура е много смела дама. Живее вече доста време в Ню Йорк, но продължава да носи кимоно. Освен това говори отлично английски. Сигурно сте следвали филология? Кое мисионерско училище сте посещавали?

Макар че много добре знаеше коя съм, госпожа Т. целенасочено засегна най-болната ми точка. Сигурно така се чувства мишката, когато котката си играе с нея. Вдигнах глава и я погледнах право в очите.

— За мисионерско училище не може и да се говори. Напуснах училище, след като завърших основната степен, и на шестнадесет години започнах да се уча в Шимбаши за гейша. Бих могла да обознача образованието си като „Диплома на гейша от Шимбаши“.

Ала госпожа Т. не се отказа.

— Какво? Посещавали сте училище за гейши? Какво се учи там? — попита злобно тя.

Вече бях готова да мина в нападение и събрах смелост.

— Изучавахме музика, изпълнения на шамисен, танци и песни, също така изкуството да се води разговор и добри маниери. И най-важното, научиха ни как да създадем приятна и забавна атмосфера за клиентите, които канят уважаемите ви съпрузи. Ето такива неща се учат в нашето училище.

Госпожа Т. ме погледна злобно и заповяда на прислужника да поднесе вечерята.

Съседката ми беше много мила дама. Лицето й беше красиво, говореше изискан японски и много добър английски. Полагаше големи усилия да заглади безсрамието на госпожа Т. Явно беше усетила злобата й и се учудваше на търпението ми.

Скоро след това сложих в директорската стая красив жълт нарцис.

— Прекрасно е — зарадва се директорът. — Американските нарциси са толкова хубави. — Ала после се поколеба и помоли с несигурен глас: — Госпожо Накамура, ще ви помоля да не слагате повече цветя в стаята ми. — И като видя слисаното ми лице, обясни: — Заради жена ми. Нали знаете.

Безмълвно изнесох вазата и я поставих в изложбената зала.

И до днес не разбирам защо госпожа Т. беше толкова зле настроена към мен. Може би някоя от гейшите в Осака беше омагьосала мъжа й или се беше влюбила в него? Сигурно беше като в поговорката „Който мрази монаха, мрази и расото му“. За мое нещастие се оказах близо до нея в Ню Йорк и в мое лице тя видя възможността да си отмъсти на всички гейши. Никак не обичам да си спомням за онова време.

Nakamura’s Gift Shop49

Непосредствено след идването си в Ню Йорк започнах да демонстрирам японски кукли в изложбената зала на организацията. По време на обедната почивка, обикновено към дванадесет, идваха особено много зрители. Все пак се намирахме на Пето авеню. Силният интерес към Япония, който съществува днес, беше още в зародиш, почти не се предлагаха японски стоки, затова изложбеното помещение беше препълнено с любопитни, които бързаха да се възползват от редкия случай.

Правехме демонстрацията два пъти, в обедната почивка и към три. Първия ден рекламният шеф ни представи един американец:

— Това е приятелят ми Робърт. Офисът му е точно насреща. Той обича Япония.

Приятелят беше дизайнер на мебели. Сближих се с него и през изминалите тридесет години нееднократно ми е помагал. (Известно време бях омъжена за него, но за това ще разкажа по-нататък.)

По онова време Робърт беше на тридесет и три години. Той беше първият, който ме заведе в изискан ресторант и на шоу в Бродуей.

По съвета на рекламния шеф се регистрирах в агенция за модели и се представих за двадесет и седем годишна. По онова време първокласните модели печелеха по 100 долара на час, останалите по 75. Като азиатка аз бях причислена към втората група и ми даваха по 75 долара. Агенцията ми беше посредник на рекламни снимки (главно за списания, плакати и за телевизията). Работех не повече от два или три пъти месечно. Позирането в художествената академия нямаше връзка с тази агенция и печалбата беше само за мен, тъй като сама организирах дейността си.

Намирах си една добра работа след друга, не ми беше трудно да изпращам пари на близките си и дори успявах да спестявам. Много скоро забравих обидите на госпожа Т.

Един японски интелектуалец, абсолвент на университета „Тодай“, бе решил да отвори магазин за подаръци. Предложи ми да му стана съдружник, като вложа известен капитал. По онова време в Ню Йорк почти нямаше магазини с японски стоки.

Исках да работим съвместно още от самото начало. За да обновим помещението, посегнах на оскъдните си спестявания. (От носталгия пазя документите, подписани от първия ми делови партньор. Те са спомен от един много важен период в живота ми и първата крачка по пътя ми към американския бизнес.) Помагах да запълним дупките в стените с гипс и да боядисаме помещенията. Докато стоях на стълбата с четка в ръка и вързани ръкави на кимоното и боядисвах, непрекъснато се кисках. Знаех, че изглеждам много смешна, също като в легендата за Ошичи на върха на огнената кула50. Разбира се, тук никой не знаеше коя е била Ошичи от огнената кула…

Магазинът тръгна добре още от самото начало. Благодарение на доброто му разположение идваха много клиенти, главно хора на изкуството от развлекателния бранш. Посещаваха ни Еди Албърт, Пол Нюман, Уил Роджърс Джуниър, Розмари Клуни и Мици Кейнър. Идваха и известни японци като Хасегава Казуо, Мишима Юкио и Уно Чийо, които не бяха от развлекателната индустрия. Госпожа Уно издаваше модното списание „Стил“. Обикновено идваше придружена от секретаря си Йойо. Първия път двамата окачиха на витрината табела с надпис „Стил, клон Ню Йорк“ и я фотографираха.

Един ден ми хрумна идеята да открия самостоятелно магазин. Не беше нужно да е голям — просто едно малко помещение, което да ми дава възможност да изпращам достатъчно пари вкъщи.

За щастие имах добри връзки с търговците на едро. В онези години беше необичайно една млада японка лично да поръчва стоки при търговците на едро. Спомням си с най-добри чувства търговеца от Ню Йорк Мерхандайз, Том и мистър Гровски от „Пасифик Трейдинг“. Мистър Гровски беше към средата на седемдесетте. Беше известен като голям скъперник и не правеше подаръци, но незнайно по каква причина ми даваше щедри отстъпки и винаги ми помагаше.

В Манхатън вече бяха открити няколко японски магазина, евреи и китайци също продаваха японски стоки. Исках да избегна конкуренцията им и потърсих помещение за магазина в Бруклин.

В онези години Бруклин беше много красив квартал. Там се намираше колежът „Бруклин“, на ъгъла на „Чърч Авеню“ беше известната гимназия „Еразъм“, жилищата бяха за заможни хора. Открих чудесен магазин на ъгъла на „Флатбуш Авеню“. Малко помещение, само около 26 квадратни метра, с витрини от двете страни, които по-късно му донесоха прякора „Буркан със златни рибки“. Така се появи „Накамурас Гифт Шоп“.

В същата сграда беше кино „Риалто“ и това беше много удобно. Робърт се зае с ремонта и обзавеждането, където беше силата му. Плащах наем на собственика на „Риалто“.

Магазинът се намираше вляво от входа на киното. Вдясно имаше малка закусвалня, в която предлагаха сандвичи, хамбургери и хотдог. Сервираха кока-кола, севън ъп и сокове. На бара работеше семейна двойка на средна възраст, а тригодишната им дъщеричка Синди беше истинска кукличка. Сутрин, когато отварях магазина си, тя идваше при мен и искаше да помага. Понякога се настаняваше на витрината. Нищо не можеше да я отклони от намерението й, а когато й кажех, че нямам нужда от помощ, избухваше в жален плач. Не можех да й устоя и я оставях да прави каквото си иска. Беше достатъчно да й връча един парцал за бърсане на прах и тя се чувстваше като възрастна. Понякога ме нервираше, но беше толкова миличка, че бързо забравях яда си. Познатите ме обвиняваха, че съм твърде отстъпчива, но аз всеки ден чаках с нетърпение идването й. Когато отивах в магазина, тя вече ме чакаше, втурваше се към мен и ме прегръщаше. Имаше повече доверие в мен, отколкото в собствената си майка, която беше твърде заета с работа. Тъй като у дома беше заобиколена само от възрастни, още преди да навърши четири години, Синди говореше като възрастна. Много е сладко, когато едно толкова малко момиченце говори като възрастна дама.

Както вече споменах, гимназията беше в непосредствена близост и след края на часовете магазинът ми се пълнеше с тийнейджъри. Влизаха и излизаха, пипаха всички изложени неща и не купуваха нищо.

Добре, че си имах малката пазачка. Когато момчетата и момичетата влизаха в магазина и започваха да оглеждат изложените стоки, иззад някоя етажерка изскачаше малко момиче и извикваше:

— Какво желаете, моля? — Дори само фактът, че малката се появяваше така внезапно и питаше за желанията и парите им, беше изненада за учениците. — Желаете ли да купите нещо? — питаше Синди. Ако й отговаряха отрицателно, заповядваше строго: — Тогава не пипайте нищо. — И даже ги пляскаше през пръстите с малката си ръчичка. Учениците й се сърдеха и я наричаха „глупаво хлапе“. Съседките ми смятаха, че съм дресирала много добре Синди. Това нямаше нищо общо с истината, но е факт, че докато тя беше там, не стана нито една кражба. Сигурно прямите й въпроси за парите плашеха изкушените да откраднат.

Когато навърши четири години, Синди тръгна на детска градина и започна да идва при мен малко след обяда. Родителите й често се извиняваха, че са я оставили при мен на отглеждане, и се реваншираха с подаръци, но за мен Синди беше просто едно сладко малко момиченце, с което се разбирах много добре.

През есента детската градина организира празненство, на което Синди се прояви като майсторка на трапец. Разбира се, тя само се разходи по сцената и в средата направи кълбо, но изявата й беше безкрайно приятна. Облечена в лилава тюлена рокличка, с голяма фльонга в косата, за мен тя беше най-красивото между всички деца в градината. А фактът, че беше само четиригодишна и се изразяваше като възрастна дама, я правеше още по-интересна.

Впрочем директорката и възпитателките в детската градина останаха смаяни, когато се запознаха с мен, защото Синди беше разказала на всичките деца и възрастни, че си има една малка японска приятелка. „Аз си играя с нея всеки ден. Много е красива. Мисля, че е голяма колкото мен.“ Това било обяснението й.

Възпитателките и децата очакваха да видят четиригодишно японско момиченце и когато майката на Синди ме представи, всички бяха много учудени.

— Ах, вие ли сте приятелката на Синди? — Смехът ни нямаше край.

В моя красив малък магазин имаше почти всичко, като се започне от японски купички за чай и съдове. Много си го харесвах. Излагах бебешки дрешки, жакети и кимона. На пазара тъкмо се бяха появили халати от тънък найлон с машинно избродирани тигри, Фуджияма и черешови цветчета, които наричаха „кимона“. Японските юката и кимоно-жакети се продаваха много добре. Госпожа Иида Миуки, както винаги отзивчива, ми изпращаше платове за кимона с дребни шарки или по-големи пейзажи. Шиех сама всички дрехи, които носех по време на панаирите и като модел.

По онова време в Бруклин живееха много млади японки, омъжени за американски войници. Запознах се и с две момичета, които следваха в Бруклинския колеж. Всички те идваха често при мен. Тъй като копнееха за звука на японската реч, влизаха в магазина ми поне веднъж дневно и скоро малкото помещение стана място за срещи на японците в Бруклин.

През пролетта семействата на японците отиваха на излет, за да видят черешовите цветове. Японската част на ботаническата градина в Бруклин беше малка, но пътят към нея беше обграден от черешови дървета. Гледката беше прекрасна. И днес съюзът на японците в Америка организира празник на черешовите цветчета. През есента посещавахме чудесния мотел „Пред планината“, изграден от японски архитект в стила на наколните жилища, за да наблюдаваме пъстрите есенни листа. Робърт беше купил голямо комби и често си организирахме пикници.

Когато реших да открия магазина, възникна проблем: не бях американска гражданка. Реших го, като се омъжих на хартия за Робърт.

Вече мога да кажа истината, тъй като и двамата не сме в първа младост. Робърт е служил в американската флота и е бил изпратен в Италия. На самолетоносача, потопен от германците, загинали двеста войници. Робърт оцелял, но загубил мъжествеността си.

Това не ме смущаваше. В Япония бях разбрала какво означава страстна и отчаяна любов. Вече не се интересувах от сложните връзки между двата пола. Желаех само душевна опора. Ако не се бях омъжила за Робърт, трябваше да си купя името на американски гражданин, за да мога да открия магазина. Затова бях много благодарна, че един заслужаващ доверие, честен мъж изяви готовност да води с мен живот, от който обичайната плътска връзка беше изключена. Освен това той пое основната работа по обзавеждането на магазина, от вътрешната архитектура до фирмената табела. Той беше моето спасение.

— Мъжът ви е американец, но е сдържан като японец — учудваха се познатите ми. Нямах намерение да им съобщавам подробности. Естествено, че беше сдържан, нали не бяхме истинска двойка.

Магазинът процъфтяваше, едновременно с това ме ангажираха на всички панаири и дните минаваха като насън.

Понякога ме молеха да доведа още няколко японки. Заемах на японските студентки и съпруги кимона и оби, правех им прически и им обяснявах как да се държат. Получавах повече предложения, защото работодателите ми очакваха да им заведа още четири или пет японки с красиви кимона.

Демонстрирах икебана, провеждах чайни церемонии, правех рекламни продажби. Работодателите оставаха най-доволни, когато имаха на разположение повече японки.

Придружителките ми бяха много щастливи, че вместо да си седят вкъщи и да перат, да готвят или да сменят пелените, можеха да се облекат в красиви кимона и да работят в елегантна обстановка. Освен това печелеха по три долара и петдесет на час, даваха им обед и вечеря. Жените, които имаха свекърви, се радваха, че имат възможност да им дават собствени пари за гледането на децата. Понякога получавахме и рекламни подаръци.

Една от жените, които работеха с мен, беше изключително красивата Барбара Нагай. Баща й беше японец, майката шведка, която някога спечелила пето място в конкурса за мис Америка. Барбара имаше класически черти на лицето и очевидно беше наследила най-доброто от двамата си родители. (Според мен децата от смесени бракове са много красиви даже когато родителите им не са такива.)

Когато Барбара дойде за първи път с мен на панаира за подаръчни стоки, реших да й облека синьо кимоно с изрисувани черешови цветчета. В него тя изглеждаше невероятно екзотична и правеше силно впечатление. Беше толкова красива, че всички посетители се обръщаха след нея. Лицето й беше с японски черти, но кожата й беше много светла, а косата кестенява.

Докато работеше на панаира за подаръци, Барбара получи предложение за постоянна работа от един познат търговец на едро, който я въведе в света на сделките. Барбара научи много неща за вноса и износа и днес заедно със съпруга си, който е англичанин, ръководи голямата търговска фирма „Греъм Трейдинг“. Винаги казва, че само на мен дължи успеха си. Дъщеря й Ким е по-красива дори от майка си. Семейството поддържа голяма кантора, в която работят тридесет служители.

Благодарение на панаирите преживях много интересни неща и обиколих Америка. В началото работех само в Ню Йорк, по-късно ме ангажираха на панаирите за подаръци в Атлантик Сити (Ню Джърси), в Синсинати (Охайо) и в Далас (Тексас). Стигнах чак до Уинипег в Канада.

За магазина назначих една еврейска дама, която имаше достатъчно пари, но скучаеше. През лятната ваканция ми помагаха няколко гимназистки. Така не се налагаше да прекъсвам постоянното си пътуване между панаирите и ревютата.

Имах едно голямо желание: да доведа сина си в Америка, да го изпратя в американско училище, а после и в университет. Баба и мама бяха вече много стари и бях решена на всяка цена да доведа момчето си в Америка. Това беше целта на живота ми и работех неуморно, за да я осъществя.

Панаирът на коприната в Синсинати беше много важен за кариерата ми. Бях ангажирана от един американски фабрикант на коприна. В „Хилтън“ бяха построени повече от триста щанда на фирми за производство и търговия с коприна от всички щати. Предлагаха се не само платове, но и конци.

Моят щанд беше на американската фирма „Адвансид Силк“. Тя произвеждаше конци, с които шиеха кожени обувки и чанти. Директорът, мистър Филип, ме помоли да подредя щанда. В левия ъгъл направих малка каменна градина, вдясно окачих разцъфнали черешови клонки, на сандъчетата с черно-бяла шарка като шахматна дъска подредих различни конци, готови обувки и ръчни чанти. На черешовите клонки бяха закрепени листчета с името на фирмата. Организираха състезание между 311-те щанда и моят получи първата награда. След това фирмата ме ангажираше винаги когато излагаше стоките си.

На петия ден на панаира, след края на работното време (от десет сутринта до десет вечерта), мистър Филип покани всички свои служители на вечеря. Нощувахме в „Хилтън“, където се провеждаше панаирът. Хотелът беше отличен, но тъй като всеки ден вечеряхме и обядвахме в ресторанта му, тази вечер всички изказаха желание да отидат някъде другаде и шефът, който познаваше много добре Синсинати, удовлетвори желанието ни. Събрахме се около двадесет души с шефа, сина му, един от членовете на надзорния съвет, началника на отдел „Продажби“, съпругите им и младите чиновници. Отидохме в големия нощен клуб „Бевърли Хилс“, който не беше в Охайо. Минахме по мост и се озовахме в съседния щат Кентъки. Клубът беше много популярен, във вечерното шоу се представяха изявени творци.

Разпределихме се в пет коли и потеглихме. Господата бяха в смокинги, дамите във вечерни рокли. Аз бях облякла лавандуловосиньо вечерно кимоно с пеперуди и седях между мистър и мисис Филип.

В началото малко завиждах на американските съпруги, които винаги придружават мъжете си на вечерните забавления. Когато японска фирма организира прием, не присъства нито една от жените на ръководните служители. Дори днес (1987) съпругите не вземат участие във фирмените приеми. Дамите отиват със съпрузите си на прием у посланик или консул, но почти никога не се явяват на приемите на търговските фирми.

След като заехме местата си в клуба, келнерът донесе менюто. Всички освен мен взеха аперитив. От шестнадесетата си година съм гейша, но винаги съм избягвала алкохола. Бях си създала правилото да не пуша и да не пия. Освен това гостите не обичат пияни гейши. Под влияние на алкохола могат да се случат твърде неприятни неща, например да ти се изплъзне нещо, което не си искал да кажеш. Много хора са на мнение, че гейшата трябва да пие, но повечето от гейшите, които пият, компенсират по този начин липса на теми за разговор и творчески способности.

При бар-дамите и хостесите е друго. Те ядат и пият, за да увеличат оборота… За гейшите беше и е неприлично и табу да ядат и пият пред гостите. И до днес нито пия, нито пуша. Явно тялото ми не приема тези отрови.

Онази вечер сътрапезниците ми се стараеха да прогонят умората с коктейл, докато дойде яденето. Прочетохме в менюто „пиле върху ориз“, освен това имаше стек и различни френски ястия. Мистър Филип предложи да изберем пиле върху ориз. Заедно със салатата ястието струваше 25 долара, което ме учуди безкрайно, защото в онези години 25 долара бяха нечувана цена за чиния пиле с ориз. По-късно разбрах, че в цената са включени изпълненията на известните артисти. Все пак това беше по времето, когато едно пътуване с метрото струваше петнадесет цента.

Скоро започна изпълнението на комика Джими Дюран. Той беше минал петдесетте, главата му беше почти гола (като на Кингоро в Япония). Макар че голата глава беше фирменият му знак, тази вечер носеше катраненочерна дълга перука и зрителите умираха от смях. Обкръжен от десетина красиви танцьорки, той пееше весела песничка и играеше степ. Номерът беше наистина чудесен.

Следващият изпълнител беше Уейн Нютън, едва шестнадесет– или седемнадесетгодишен, който пееше с момичешки глас. Днес е на средна възраст и има много мъжествен дрезгав баритон. Комбинацията между седемдесетгодишния мъж, шестнадесетгодишната изгряваща звезда и красивите момичета беше много забавна и шоуто ни достави голямо удоволствие.

Към края на вечерта излязох до тоалетната. Всичко беше от мрамор, сякаш бях в дворец. Крановете бяха златни, водата струеше от рибешки глави. Една мексиканка ми подаде кърпа за ръце. Хората й даваха по 25 или 50 цента. Днес в нюйоркските хотели работят предимно черни жени, тогава бяха главно изрусени испанки или мексиканки.

Когато излязох от тоалетната и случайно завих надясно, видях голяма и тежка кадифена завеса. Един мъж в смокинг и две дами във вечерни рокли изчезнаха зад завесата.

Обзе ме любопитство. Минах през завесата и видях стълба, която водеше надолу. Тръгнах след двете дами и господина и се озовахме пред блестяща черна врата. Господинът почука три пъти в особен ритъм. Вратата се отвори веднага и тримата се плъзнаха безшумно навътре. Тъй като много исках да видя какво има зад вратата, почуках в същия ритъм. Отвориха ми и ме пропуснаха да вляза.

Бях толкова изненадана, че едва не извиках. Пред мен се простираше огромна зала — намирах се в игрално казино. Имах чувството, че съм в зала за сумо в Токио. На четири места бяха издигнати кули, откъдето наблюдаваха по двама пазачи. По-късно научих, че измамниците се виждат най-добре отгоре.

В началото изпитах уплаха, после колебливо приседнах край една маса, защото младите мъже, които раздаваха картите, бяха много красиви и се усмихваха подканващо.

Масата беше като за ма-джонг. В залата имаше общо четиридесет маси. Един рус и замайващо красив младеж ме попита дали бих желала да опитам.

Трябваше да хвърля 25 цента в малка кошничка и да натисна едно число. Кошничката се завърташе и монетата изчезваше или се разтрояваше. Окуражена от любезната усмивка на младежа, хвърлих 25 цента в кошничката и натиснах числото седем. Кошничката се завъртя и се чу ясен звън на двадесет и петцентови монети. Следващия път сложих две монети отново на седем и този път спечелих два долара.

На съседната маса играеха карти. Играта беше примитивна. Ако картата, назована от играча, беше по-висока от онази, която изтеглеше раздаващият, той печелеше четирикратно повече от заложената сума. И там раздаващият беше красив млад мъж, който ме покани да опитам. Извадих банкнота от един долар. Впрочем повечето млади мъже приличаха на италианци. Преобладаваха тъмните красавци, но имаше и няколко с руси коси и сини очи, които ми направиха силно впечатление.

Играх на карти и спечелих четири долара; удоволствието от играта нарастваше и ходех от маса на маса, докато накрая двадесет и петте цента се превърнаха в 42 долара. Невероятно: наистина държах в ръка 42 долара, които междувременно бях разменила в банкноти! При това бях тук само от половин час.

Все още се учудвах на голямата си печалба, когато ме заговори грамаден мъж, приличен на боксьор, с ужасяващ белег на бузата и магарешки уши.

— Хай — поздрави той и показа големите си бели зъби.

Уплаших се до смърт. Реших, че искат да проверят дали не съм измамничка. Освен че бях японка, скромният ми залог от 25 цента бе нараснал на цели 42 долара. Мъжът с белега улови ръката ми и ме поведе към задната част на залата.

— Оттук — каза той.

Отвори ми вратата, която се намираше зад последната рулетка и се озовахме в елегантен салон, издържан в син цвят. Управителят на казиното, около четиридесетгодишен господин в смокинг, който приличаше на Лоурънс Харди, се изправи и ме поздрави учтиво.

— О, нашата японска гостенка!

Очаквайки, че ще ме обвини за спечелените 42 долара, побързах да обясня:

— Започнах с двадесет и пет цента. После отидох на масата за карти. След това… — Оставих монетите и банкнотите на бюрото му. — Изведнъж станаха 42 долара… Извинете, аз не разбирам нищо от тези игри. — Започнах да заеквам.

— Няма нищо, няма нищо — отговори с мека усмивка управителят. — Имали сте щастлив ден. Но аз имам една молба към вас. Това нещо пристигна тази сутрин от Япония, от Нагоя. — Той ми показа игрален автомат пачинко и обясни, че иска да ме снима.

Скоро се появи фотографът и направи много снимки. На някои бях сама с автомата, на други с управителя. Накрая господинът ми благодари сърдечно, подари ми голяма кутия бонбони и ме изведе навън.

Семейство Филип и останалите бяха много разтревожени от отсъствието ми. Бях казала, че отивам в тоалетната, но се забавих много повече от обичайното. Мисис Филип решила, че ми е станало лошо, и отишла в тоалетната, но естествено не ме намерила. Никой нямал представа къде съм отишла. Синът на шефа изказал предположение, че съм била отвлечена от мафията, която беше всемогъща в този бранш, и всички трепереха от страх. Безкрайни бяха облекчението и радостта им, когато се върнах усмихната, под ръка с очарователния управител и с голяма бонбониера в ръце.

— Исках само да направя няколко снимки на тази прелестна японска дама пред японския игрален автомат, който получихме тази сутрин. Много ви благодаря — каза управителят и на сбогуване целуна ръката ми. — Моля, поръчайте си, каквото искате — обърна се той към компанията и даде знак на келнера. Когато започна следващото шоу, ни сервираха по едно питие за сметка на заведението. Настроението се повиши.

— Какво ви подариха? — поинтересува се мистър Филип и аз му показах голямата бонбониера. Показах и 42-та долара, които бях спечелила с моите 25 цента.

Под червената панделка, която украсяваше кутията, беше закрепен плик, в който намерих банкнота от 50 долара.

— За снимки на нюйоркски модел пред автомат пачинко петдесет долара са малко. Трябваше да поискате още петдесет — заяви мистър Филип и всички се засмяха.

След една година нощният клуб „Бевърли Хилс“, от който имах толкова приятни спомени, изгоря напълно. Често се питам какво ли е станало с красивия и любезен управител на казиното…

Агенция за запознанства и женитби, основен клон Ню Йорк

С времето завързах по-тесни връзки с някои от японците и американците, които посещаваха магазина ми.

Тъй като магазинът ми беше на ъгъл и се виждаше отдалеч (нали затова беше получил прякора „буркан за златни рибки“), влизаха много хора, не само японци, понякога случайно и от чисто любопитство.

Много млади банкови служители, начинаещи лекари и новоназначени адвокати бяха мои клиенти. В неделите често ги канех на обед и се забавлявахме чудесно.

По онова време в Ню Йорк имаше само три японски ресторанта, които бяха много скъпи и младите хора не можеха да ги посещават. Затова ги канех на домашно ядене и всички в един глас твърдяха, че е много вкусно.

Към „семейство Накамура“ принадлежаха Чиеко (която следваше английска филология в Бруклинския колеж), Фужие (омъжена за американец от немски произход с четиригодишен син), Фумико (мъжът й беше норвежец) и Кайо (която беше разведена и живееше трудно с малката си дъщеря). Младата жена беше склонна към депресии и ние се опитвахме да поддържаме духа й бодър. Към нашия кръг принадлежеше и госпожа Судо, неомъжена учителка по икебана. Изненадахме се много, когато разбрахме, че е минала четиридесетте, защото бяхме сигурни, че е най-много на тридесет. Госпожа Судо беше мила дама със спокойни движения и нежен глас. Младите хора много обичаха да я слушат.

Всички останали бяха между двадесет и двадесет и четири годишни. Макар да имаха съпрузи американци, младите японки говореха на различни диалекти: Фужи на шикоку, Суми на киушу, Фумико говореше като жителите на долно Токио, а Кайо беше от Осака.

Младите дами използваха магазина ми като място за срещи, тъй като копнееха да си говорят на японски. Разговаряхме на различни теми и често забравяхме, че ни чака работа.

Доктор Ишии, млад лекар, често ни правеше компания. Наблизо имаше общежитие за лекари, в което живееха доста японци. Той ме посещаваше почти всеки ден и на влизане викаше „Мамо!“, а аз го наричах „моя син, доктора“. Всички момичета изпитваха доверие към доктор Ишии и го наричаха „големия брат“.

Докторът не беше особено красив, но много силен и мъжествен. Видът му будеше доверие и аз бях убедена, че го очаква голямо бъдеще.

Днес, след тридесет години, доктор Ишии е сърдечен специалист, професор в един американски университет. Понякога му ходя на гости или той и съпругата му идват у нас. Както по-рано, той ме нарича нежно „мамо“ и това ме радва повече от всичко друго…

Тъй като „големият брат“ беше лекар, всички имаха чувството, че са в сигурни ръце и по всяко време имат право да се разболеят. Въпреки това само една от нас се разболя.

Един ден госпожа Судо, както винаги напълно спокойна, каза, че се чувства зле. Веднага повикахме доктора и той я отведе в болницата.

Лекуващите лекари бяха американци, а госпожа Судо не знаеше нито дума английски. Ала присъствието на доктор Ишии я окуражаваше и тя постъпи в болницата без възражения. Оказа се, че има миоми на матката и трябва да бъде оперирана. Докторът я увери, че операцията е лека, и всички се успокоихме.

Госпожа Судо остана доста време в болницата, която за щастие беше наблизо и можехме да я посещаваме всеки ден. Понякога ходех сутрин, друг път на обед, а понякога и вечер. Разбира се, имаше строго установени часове за свиждане. Ала тъй като болницата беше сравнително малка и устроена по европейски образец, пък и аз бях „майката“ на доктора, винаги ме пускаха при болната.

Направи ми впечатление, че винаги, когато влизах, докторът седеше до леглото на госпожа Судо. Това ме успокояваше и се радвах на вниманието му.

Госпожа Судо бе изписана, но известно време трябваше да се щади и ние ходехме да й готвим.

След десетина дни докторът ми се обади по телефона и ме помоли да поговорим.

— Добре, заповядай в магазина — поканих го.

— Ти си единствената, с която мога да говоря за това.

Беше необичайно, че не се беше мяркал цели десет дни; може би имаше парични затруднения. Дали искаше да говори с мен за датската сестра, която го преследваше? Или беше решил да ухажва някоя от младите ми приятелки?

Като „майка“ аз, разбира се, бях много загрижена за бъдещето на така харесвания от жените свой син.

В крайна сметка се уговорихме да се срещнем в едно кафене.

— Искам да се оженя, мамо. — Едва сега разбрах защо не пожела да говори с мен в магазина, където вечно имаше хора. Попитах го коя си е избрал и той назова госпожа Судо.

Извиках невярващо. Той беше на двадесет и осем, а госпожа Судо на четиридесет. Решението му дойде неочаквано и ме изненада. Но ние бяхме в Америка, а не в Япония.

Нали самата аз се бях омъжила за човек, десет години по-млад от мен. Тогава роднините и обществото се бяха отнесли с мен като с престъпница. Прекарах трудни години и в крайна сметка избягах в Америка, за да не рухна окончателно. Бракът ни стана жертва на любопитството и злобните приказки на хората. В това отношение Америка е съвсем различна от Япония. Никой не мисли да разруши нечий брак, когато мъжът и жената са щастливи.

— Обмисли ли добре решението си? — попитах.

— Никога няма да намеря жена, толкова мека и женствена като нея. Не искам друга.

Трябваше да му кажа още нещо.

— Имам една молба към теб. Останете в Америка. Не се връщайте в Япония.

— Права си. Знам, че ако се върна в Япония, няма да бъда щастлив. Решил съм да ме погребат в Америка — отговори решително той.

Ако се бях запознала с Н. в Ню Йорк и ако бяхме живели тук, със сигурност нямаше да се разделим…

На следващия ден ми се обади госпожа Судо. Изглеждаше необичайно смутена и гласът й едва се чуваше.

— Сгодих се за доктор Ишии.

— Моите най-сърдечни благопожелания. Моля ви само да го подкрепяте във всичко. Сигурна съм, че той ще постигне много в Америка, но се нуждае от вашата помощ. Той е прекрасен човек — поздравих я аз.

На следващия ден разказах на момичетата и те се смаяха.

След седмица вече пътувахме с колата на Робърт към гражданското отделение, за да отпразнуваме сватбата. Робърт и аз бяхме свидетели на булката, а една приятелска двойка — на младоженеца. Празнувахме в италиански ресторант. Момичетата бяха въодушевени и всички искрено пожелаха щастие на младата двойка.

За бъдещите деца би било голямо разочарование да не могат да видят сватбени снимки на родителите си. Затова фотографирахме доктора в официалното кимоно с герб (впрочем той изглеждаше невероятно красив в кимоно-жакет и панталон) и госпожа Судо, която носеше бяло булчинско кимоно от американски брокат.

Днес, след тридесет години, тази снимка виси в салона на красивата им къща в Масачузетс. Докторът е станал много представителен мъж и е олицетворение на преуспял учен в най-добрите си години. Жена му изобщо не е остаряла, което не престава да ме учудва. Всички смятат, че тя е по-млада от него. Завиждам им. Двамата бяха благословени със син, който също ще стане лекар.

След тях двамата запознах още много други подходящи един за друг двойки. Разбира се, имаше и такива, които не се разбраха. Тъй като ожених доста хора, започнах да се наричам „Бюро за запознанства и женитби, главен офис Ню Йорк“. Минаха цели тридесет години оттогава и повечето от двойките, които събрах, водят щастлив семеен живот.

Четиридесет и пет годишнината на ботаническата градина в Бруклин беше значително местно събитие, на което се представих с още шест или седем момичета в кимона. Фуджи щеше всеки момент да роди, терминът й беше само след няколко дни, но много държеше да участва.

Всички бяха загрижени да не би болките да започнат по-рано, но тя наложи своето и се качи на сцената с издутия си корем, неумело скрит зад ръкавите на кимоното.

— Фиданките, които преди петдесет години ни бяха изпратени от Япония, вече са големи дървета… Черешовите дървета във Вашингтон са също така красиви като дърветата в нашата ботаническа градина — започнах на английски. Шест японки с чадърчета за слънце излязоха на сцената и представиха кратка пиеса. Бившият кмет на Токио, Озаки Юкио, изпратил черешови фиданки на град Вашингтон и на ботаническата градина в Бруклин. Както винаги, посетителите снимаха усърдно. На фона на разцъфтелите черешови дървета изглеждахме наистина прекрасно. Фуджи старателно криеше корема си зад чадърчето. Всички стояха прави, само тя седеше. Момичетата не преставаха да я дразнят:

— И да не ти хрумне да родиш точно сега! — Треперех от тревога за бъдещата майка, но представлението мина гладко и без произшествия.

След три дни Фуджи роди момиченце. Продължихме да си организираме пикници, грижехме се заедно за бебето. Имахме си една малка дъщеричка. Днес младата Фуджико следва право и иска да стане адвокат…

Магазинът и домът ми бяха любимо място за срещи на младите японци. Разбира се, те усещаха болезнено липсата на родителите си, някои се чувстваха самотни и чужди в голямата далечна страна. Младите жени, омъжени за американци, копнееха да си поговорят на японски. В неделя идваха много хора и макар че приготвях само прости ястия като оден, тонкасу и ориз с къри, всички хвалеха яденето ми. Оттогава минаха тридесет години, но жилището ми и днес е пълно с млади хора. В Ню Йорк вече има безброй японски ресторанти, но цените не са по джоба на студентите. При мен могат да си побъбрят на японски и да се нахранят с японско ядене и те ценят високо тази възможност. Всяка неделя къщата ми се препълва с японски младежи. Казват ми, че като се заобикалям с млади хора, пазя младостта си, и това сигурно е вярно.

Всяка неделя бързам да изясня един важен въпрос.

— Аз обичам да готвя, но мразя да мия чинии, затова ви моля да свършите сами тази работа. — След обяда младите хора се натъпкват в тясната ми кухничка и старателно мият чиниите.

Тъй като японските студенти често водят колегите си, разговаряме на много различни езици: японски, китайски, филипински, английски и испански. Някои са много несръчни с пръчиците (разбира се, това не са японците и китайците). Когато съм заобиколена от млади хора, винаги се чувствам прекрасно.

— Един ден някой от вас непременно ще получи Нобелова награда — казвам им. Онези, които преди тридесет години ядяха при мен ориз с къри и чорба, днес са преуспели личности. Станали са членове на надзорни съвети, директори, а онези, които бяха начинаещи лекари, сега са професори.

Когато съм в Япония, младите ми приятели идват да ме видят. Последния път (през юни 1986) много от родителите на младите ми приятели, както и бившите студенти, днес изтъкнати личности в икономиката и обществения живот, дойдоха лично в ревю-театъра на Шимбаши, където беше представена книгата ми.

Бях истински щастлива да ги видя.

Ню Йорк се е променил много оттогава. Преди тридесет години свършвах работата си на изложенията в десет, спокойно отивах да вечерям с колегите и спонсорите и след полунощ се прибирах вкъщи по улиците на Манхатън и Бруклин, без да се боя от нищо. Младите жени пътуваха съвсем спокойно с метрото в нощните часове.

Преди тридесет години Ню Йорк беше спокоен град. Престъпността беше ограничена. Къде изчезна градът, в който жените и децата се разхождаха спокойно ден и нощ? Беше толкова хубаво, толкова мирно… Днес никой не може да си представи онова благословено време. Винаги си спомням с копнеж за онези прекрасни години.

Синът ми идва в Ню Йорк

Най-после успях.

Синът ми Масао щеше да дойде при мен в Америка. Процедурата по идването му се оказа невероятно сложна.

Трябваше ми американски гражданин, който да стане поръчител, трябваха ми и документи за имущественото му състояние, настоящата му работа и месечните му доходи. Всички документи трябваше да се представят в имиграционната служба. Друг куп документи изпратихме в Япония. От своя страна, синът ми трябваше да събере десетки документи и да ги представи в американското посолство, което след това се свърза с тукашната емиграционна служба. Синът ми трябваше да се яви в американското посолство в Япония, за да получи одобрение за пребиваването си. Накрая изпратих на Масао самолетен билет и зачаках пристигането му.

Цялата тази операция беше абсолютно ново преживяване и за мен, която и без това нямах представа от тези неща, и за Робърт, който беше поръчител, но не познаваше процедурата. Неочаквано дойде любезна помощ в лицето на Стенли Окада, който беше началник на пътническо бюро.

Той не само събра всички необходими документи в Ню Йорк, но и изпрати при сина ми в Токио свой приятел от Камакура, който уреди всички въпроси с документите. Освен това го придружи на интервюто в американското посолство и го изпрати до стълбичката на самолета.

По отношение на формалностите не можехме да очакваме много от едно шестнадесетгодишно момче, но благодарение на помощта на Стенли Окада синът ми най-после успя да отлети за Ню Йорк. Бях безкрайно благодарна на господин Окада, че се погрижи за всичко и не ни взе повече от дребните такси, които се плащаха в пътническото бюро. До края на живота си няма да забравя отзивчивостта му.

Докато синът ми беше още в средното училище, мама и баба починаха скоро една след друга. Много ми се искаше да отлетя за вкъщи, но с това щях да унищожа всичко, постигнато досега. (Молбата ми за безсрочно пребиваване тъкмо се движеше между инстанциите.) Исках при всички обстоятелства да остана в Америка. Тъй като получих само телеграми с новината за смъртта, връщането ми беше излишно. Освен това, за да бъда докрай искрена, мама и баба бяха студени, жестокосърдечни жени, които ми бяха причинили много страдания преди и по време на войната, да не говорим след това. Ако се бях върнала в Япония, сигурно никога нямаше да замина обратно за Америка. Затова предпочетох да остана и да работя упорито, за да събера пари за идването на сина си.

Най-после успях. Аз, Робърт, майката на Робърт, Чиеко и госпожа Судо се събрахме в комбито на Робърт и заминахме за летището да посрещнем Масао. Момчето ми беше станало голямо и изглеждаше като истински мъж. Когато застанах пред него и видях, че е станал по-висок от мен, очите ми се напълниха със сълзи.

Не ми беше лесно всеки месец да изпращам издръжка на сина си в Япония и освен това да пестя пари за пътуването му. Тъй като майката на Робърт имаше голямо жилище, обзаведохме две стаи за нас и за сина ми. Достави ми голямо удоволствие да сложа нови тапети, да купя хубав килим, ново легло и спално бельо.

Много отдавна имах намерение да го взема при мен в Америка и да му дам американско образование. Само заради това бях работила. И днес вярвам, че никой не може да се вживее в щастието, което изпитах на летището, когато най-после застанах лице в лице със сина си.

Ала Масао не изглеждаше особено щастлив и мълчеше упорито. Не поздрави нито Робърт, нито майка му, камо ли пък Чиеко и госпожа Судо. В колата го настаних на първата седалка и седнах до него.

— Всичките ми приятели са много заети и въпреки това намериха време да дойдат да те посрещнат на летището. Няма ли да им кажеш добър ден?

— И без това не исках да идвам — отвърна той.

— Така ли? И защо дойде?

— За да ти отмъстя.

— Да ми отмъстиш? Защо?

— Защото ме остави сам толкова дълго време. Най-вече не мога да ти простя, че си била гейша. Освен това съм отвратен, че си се омъжила за чужденец.

Той наистина искаше да ми отмъсти.

Когато се опитах да му обясня, че без американски поръчител никога нямаше да дойде в Америка, че за откриването на магазина си трябваше да благодаря само на Робърт и че условията за емиграция в Америка са много строги, той отговори:

— Млъкни. Аз съм дошъл да отмъстя на мръсната си майка.

Робърт и майка му, които не разбираха японски, вероятно бяха очаквали, че синът ми ще ме прегърне, сияещ от щастие. Възцари се унило мълчание, двете ми приятелки не казваха нито дума. Чиеко и госпожа Судо ме поглеждаха несигурно. Можех само да им се извиня, че специално ги бях довела на летището. Срамувах се, като никога в живота си.

Вкъщи му показах двете стаи, които с толкова любов бях обзавела за него.

— Какви са тези работи? Не знаех, че ще живеем с чужденци — заяви обвинително той.

На следващия ден го заведох в магазина. Чиеко, госпожа Судо, Фуджи, Айко, Шизуко, всички го поздравиха сърдечно с добре дошъл.

— И какъв прекрасен японски говори!

Като майка, това ме зарадва много. Езикът и държанието, които беше научил от двете си баби, бяха безупречни. Представих го на всичките си приятели и, слава Богу, той отговори на въпросите им сравнително благосклонно…

Ала от този ден нататък за мен настана истински ад. Когато излизахме, той отказваше да върви редом с мен и минаваше от другата страна на улицата.

— Позорно е да имаш майка, която е била гейша. И на всичкото отгоре омъжена за чужденец. — Красиви думи употребяваше само пред другите. С мен се държеше отвратително.

Когато в магазина ми влизаха американски клиенти и им обяснявах какво предлагам (както го изискваше професията ми), той се оплакваше горчиво.

— Пфу, как любезничиш с американците!

Когато се срещнахме с хората от агенцията за модели, синът ми строго заяви на ученическия си английски:

— Тя е на четиридесет и пет. Лъже ви.

Получавах поръчки само защото се представях за тридесетгодишна. Защо му трябваше да ме нарече лъжкиня и да издаде истинската ми възраст? Не разбираше ли, че ме лишава от доходи? Никой не може да разбере колко дълбоко бях наранена. Той наистина беше дошъл да ми отмъсти. И постигна всичко, което искаше.

— Ще се радвам много, ако останеш в Америка — казвах му.

— Да не искаш да работя в този проклет сувенирен магазин и да се кланям на американците?

— Не съм казала такова нещо. Магазинът ми е малък, но го поддържам, за да мога да се грижа за издръжката ти. Моето желание е да посещаваш американски университет.

— Аз съм тук само за да ти отмъстя — гласеше отговорът.

Синът ми се чувстваше като възрастен, но беше само шестнадесетгодишен. Не можех да му обясня, че с Робърт не сме истинска брачна двойка. Каквото и да казвах, той не ме слушаше.

Синът ми се отвращаваше от работата ми в магазина. Всичко в Америка го отблъскваше. Не правеше нищо, само се оплакваше и мързелуваше. Реших да го изпратя в близкото училище и положих много усилия, за да го запишат.

Не можех да затворя магазина си само защото синът ми бе дошъл в Америка. Започвах работа в десет сутринта. Заради киното имахме клиенти до късно вечерта и не можех да затворя в пет или шест, както правеха другите магазини. За щастие майката на Робърт готвеше на сина ми и така ме освободи поне от една грижа. Вечер се връщах вкъщи напълно изтощена и той се нахвърляше върху мен с горчиви обвинения. Повтаряше все едно и също.

— Няма нищо по-лошо от това да си роден от гейша. Освен това разведена по нейна вина. И омъжена за американец. Не мога да ти простя.

И така през цялото време.

Както вече писах, и до днес не пия алкохол и не пуша. Синът ми живя дълго време с баба и мама, отделен от мен, и нито веднъж не ме е виждал като гейша. Ходех на всяка родителска среща, присъствах на всички училищни и спортни празници…

Приятелката ми, гейшата Йошияко, пиеше като мъж и когато се връщаше от някой ангажимент с несигурни стъпки, синът й, на същата възраст като Масао, бързаше да я защити.

— Бабо, не се карай на мама, че се е напила. Тя работи, за да може да ни храни.

Често си мислех за Йошияко. До пристигането на сина ми в Америка си изкарвах прехраната с честен труд и бях научила много неща. Въпреки това собственият ми син ме ругаеше всяка вечер и ме наричаше мръсна гейша. Нямах сили дори да плача.

Мъченията ескалираха. Синът ми нямаше никаква работа (тъй като не знаеше английски, почти не напускаше къщата) и по цял ден се въргаляше в леглото. Когато вечер се връщах разбита вкъщи, започваха оплакванията:

— В Япония видях как един американец те целуна. Това беше мръсно. Оттогава изпитвам отвращение към теб.

В Америка мъжете и жените, които са близки, се целуват за поздрав по бузите, челото или устата. Миналата година разговарях с Едит Хансън и тя ми каза:

— За американците целувката е онова, което е поклонът за японците.

Масао не искаше да ме разбере.

— Ти харесваш, когато американците те целуват. Нали те видях в Япония. — Бях толкова отчаяна, че не можех да намеря думи за отговор.

Докато съм била в магазина, той намерил бележника ми и го прочел. Посочи ми бележки като „Хилтън, 13 ч.“ и „Плаза, 15 ч.“ и заяви, че това са уговорки за срещи с американски мъже. Бил сигурен в това.

В Япония също се провеждаха модни ревюта, макар и не в хотели, а главно в зали като „Йомиури“ или „Хибия“. Опитвах се да обясня на Масао, че много от американските панаири се провеждат в хотели, че собствениците ме ангажират да подреждам щандовете и да обяснявам на английски какво произвеждат фирмите им, но той настояваше на своето. Накрая упражни насилие. Поглеждаше ме заплашително, грабваше някоя дебела книга от етажерката и я хвърляше по мен или сваляше кожения си колан и ме удряше по рамото. Изпитвах адска болка, но не издавах нито звук. Не исках Робърт и майка му да разберат какво става. Молех го да ме остави да се наспя, защото съм уморена, но той отговаряше:

— Аз дойдох да ти отмъстя. Няма да те оставя да спиш.

Днес, 1987 година, в Япония се говори много за насилие в семейството, но то съществуваше и преди тридесет години. Синът ми беше пионер в тази област.

Всяка нощ ме ругаеше до разсъмване, аз се извинявах и плачех. Наистина ме беше страх от него.

— Прости ми, прости ми. Утре рано трябва да отида в магазина, моля те, остави ме да спя. — Извинявах се без никакво основание и го умолявах да ме остави на мира.

Понякога синът ми внезапно ставаше и излизаше от къщи. Едно японско момче, което не знае английски и не познава града, непременно попада в ръцете на полицията, особено ако се разхожда посред нощ. В собствената ми къща би ми било все едно, но ние живеехме у Робърт… Нервите ми бяха опънати до скъсване. Тръгвах да го търся и насила го замъквах вкъщи. Или пък се изправях пред входната врата и го чаках до разсъмване.

Тъй като не спях добре и работех по цял ден, измършавях до неузнаваемост. Бузите ми хлътнаха, лицето ми беше невероятно погрозняло.

По това време в Ню Йорк пристигна Иида Миуки. Обиколихме града с колата на Робърт, разказах й, че и синът ми е тук. При една от обиколките взехме и него. Тя много искаше да го види и вярваше, че и Масао ще се зарадва.

Ала той изобщо не отвори уста, през цялото време седя в колата, когато го заговаряха, не казваше нито дума.

Робърт се стараеше с всички сили да подобри настроението му, но момчето изобщо не реагираше. Аз бях готова да изтърпя всичко, но умирах от срам пред другите и много ми се искаше земята да се разтвори и да ме погълне.

Разбира се, госпожа Иида ме попита какво става със сина ми и аз се опитах да го оправдая с липсата на познания по английски, която го е довела почти до невроза.

Междувременно синът ми тръгна на училище. Макар че имаше трудности с езика, бележките му бяха добри. Името му често се появяваше в училищния вестник. За съжаление старанието му не трая дълго, но аз се радвах, защото си въобразявах, че това е многообещаващо начало.

— Хваща ме яд, когато гледам как учениците и ученичките се прегръщат и целуват по коридорите — гневеше се той. Как да му обясня…

Целта, за чието постигане бях работила да изнемога, а именно да доведа сина си в Америка, се оказа напълно погрешна стъпка. Мислех за бъдещето му и нито за миг не си представих, че ме мрази толкова силно. Най-важната причина за омразата му вероятно беше отказът ми да се върна в Япония след смъртта на баба и мама.

Едно обаче не мога да разбера. Във втората част на книгата, посветена на първите години след войната, вече разказах за бащата на момчето ми. Цели шест години не получих от него нито стотинка и работех упорито, за да изхранвам баба, мама и сина си. Не се самоубих с детето си, както направиха много други майки, а тръгнах на работа. Чаках завръщането на мъжа си и му бях вярна, ала когато най-после се появи, той беше женен и имаше две малки дъщери горе-долу на възрастта на сина ни. След всичко, което ни стори той, синът ми не се сърди на баща си, макар че безотговорното му държание беше истинската причина за нещастието ни.

Синът ми никога не е обсъждал с мен поведението на баща си. И до днес се хвали, че баща му е ректор на университет и е получил орден. Тъжното е, че бащата не иска да вижда сина си, макар че Масао многократно го е посещавал. Бившият ми съпруг се съобразява много повече с чувствата на сегашната си жена, отколкото със сина си. Никога не му е помагал с каквото и да било.

Защо мъжете толерират тези ужасни неща? Как е възможно една жена да бъде обиждана и ругана от собственото си дете? Егоизмът на японските мъже беше дълбоко вкоренен у шестнадесетгодишното ми момче.

Но да се върнем на темата. Всекидневният тормоз продължи и макар че се стараех да изглеждам спокойна, не след дълго всички разбраха какво става.

Майката на Робърт обяви, че Масао има психически отклонения, и предложи да го заведем в клиника.

При всяка криза американците първо отиват на психиатър. Когато нещо не е наред, за тях е естествено да потърсят лекар. Помолих ги да почакат още малко и се опитах да извиня душевната несигурност на Масао с незнанието на английски.

Намирах се в отчаяно положение и потърсих утеха от японския настоятел на будисткия храм и при един християнски свещеник. И двамата ми заявиха, че синът ми трябва да ги посети лично. Естествено той отказа категорично. Отчаянието ми нарасна.

Случи се нещо много неприятно. Един ден в магазина влезе едра дама, която се оказа свекървата на Фуджи, по произход германка. Фуджи и мъжът й живееха с родителите му (лекари от Германия). Майката дойде в магазина и каза, че иска да говори с мен. Заключих и отидохме в близкото кафене. Дамата ми заяви, че вече няма да приема Масао в дома си, защото синът й не можел да го търпи.

Когато идваше в магазина, Масао се шегуваше и се смееше с момичетата. Бях много щастлива, че синът ми се усмихва и се забавлява. С мен изобщо не говореше, камо ли пък да ми се усмихне. Фуджи често го канеше да излезе с нея и двамата отиваха незнайно къде. Тъй като имах работа в магазина, не можех да отида с тях. Изпитвах радост от близостта му с Фуджи, защото смятах, че благодарение на нея постепенно ще свикне с живота в Америка. Ала свекървата на Фуджи се оплака, че двамата изчезвали в спалнята и дълго не излизали.

Още една проява на японската наивност. Американците не влизат в спалните на другите хора, а разговарят в дневната. Фуджи бе помолила Масао да влезе в спалнята й и свекървата го бе видяла.

Стана ми болно. Не знаех как ще реагира синът ми, ако му кажа да се държи далече от Фуджи. Освен това се боях да не узнае, че майката на Робърт има намерение да го изпрати в клиника. Ситуацията ми се струваше безизходна, но трябваше да взема решение.

Тъй като синът ми постоянно подчертаваше, че държи да се върне в Япония, аз се отказах от намерението си да го пратя в американски университет. Може би наистина бях постъпила егоистично, като не се върнах в Япония след смъртта на баба и мама, но той ми отмъсти с лихвите. Ако продължавах да толерирам поведението му, щях да рухна. Стига толкова.

Осем месеца след пристигането си в Америка синът ми се върна в Япония. За щастие един познат се съгласи да заживее в къщата ми в Япония и да се грижи за сина ми. Семейството също имаше син, малко по-млад от моя. Отново започнах да изпращам пари за издръжката му.

Синът ми завърши университета, стана държавен служител, ожени се за добра жена и е благословен с две чудесни деца, за които се грижи с много любов. В крайна сметка мързеливият ми син стана полезен член на обществото и за това трябва да благодари единствено на силната си воля. Мога само да бъда благодарна, че от него излезе добър баща на семейство.

Има много майки, които страдат от егоизма на синовете си. Твърде много момчета в пубертета се опълчват срещу собствените си майки, но ако имат достатъчно силна воля, със сигурност ще намерят правилния път. Нека да знаят това и да не се тревожат.

Мистър Бланш и гейшата Тоши

Мистър Филип (не този от Синсинати) беше издател на медицинско-фармацевтично списание. Лекари, фармацевти, аптекари, но и музиканти, художници, артисти и др. се срещаха при него. На приемите му научих много нови неща и се забавлявах чудесно.

Мистър Филип беше на петдесет и четири години, с посивели коси и благородни черти — истински учен. Жена му беше изключително любезна. Носеше косата си на кок, не използваше грим, дрехите й бяха скромни. Работеше с глина и вече беше направила няколко изложби. Мисля, че беше към петдесетте.

Седемнадесетгодишната им дъщеря Клео имаше дълга руса коса и свиреше на арфа. Синът Лео беше на петнадесет и свиреше на флейта. На всеки прием даваха домашен концерт — таткото на цигулката, майката на пианото, Клео на арфата и брат й на флейтата. Истински оркестър.

В Япония дъщерите също свирят на пиано, а синовете на цигулка, и гостите са длъжни да ги хвалят, даже да свирят фалшиво. Ала музикалните вечери у семейство Филип бяха истинско удоволствие, особено соловите изпълнения на Клео бяха истинска наслада за ухото.

Когато гледах дамите от американската средна класа и нагоре, и то не само мисис Филип, намирах, че почти не се различават от нас, гейшите.

В Америка не е обичайно да канят гостите си в ресторант, предпочитат да се срещат вкъщи. При това домакинята полага много усилия да се подготви по най-добрия начин. Понякога ангажира готвач и сервитьорка. Домакините, които се гордеят с готварското си изкуство, глезят гостите си със собствени рецепти.

Даже когато е ангажирала готвач и сервитьорка, домакинята трябва да подбере покривки, салфетки и цветя за масата, да подреди гостите (не е редно хора, които не се харесват, да седят един до друг). Изкуството да се съобразиш с индивидуалността на всеки гост се овладява трудно. Да намериш подходящите думи за политици, художници, журналисти или музиканти — това изисква усет и много упражнения.

В моята младост това беше една от най-големите трудности в обучението на гейшите. Случваше се някоя млада гейша възторжено да хвали вестник „Асахи“ на прием, даден от конкуриращия го вестник „Ничиничи“ (днешния „Майничи“). Друга забравяше, че се намира сред членове на организацията „Приятели на политиците“, и започваше да хвали демократическата партия. Наистина беше сложно. Свалям шапка на американските съпруги. Домакинята хвърчи като пеперуда от гост към гост и се грижи никой да не скучае. Ако обявят приемите й за скучни, това застрашава успеха на съпруга й. Добрата домакиня не се отличава съществено от популярната и обичана от гостите гейша.

У семейство Филип видях около седемдесетгодишен елегантен господин да седи сам в един ъгъл. Сякаш беше забравил, че се намира на прием. Отидох при него и го заговорих. Най-после вдигна глава и реагира.

При такива случаи американците по правило не се занимават с меланхоличните гости. Всички разговаряха оживено, само възрастният господин седеше настрана.

Тъй като около него нямаше никой, той се зарадва да ме види. Вероятно постъпих доста смело, като заговорих един напълно непознат и на всичкото отгоре тъжен гост.

След като разменихме няколко думи, към нас се присъедини госпожа Филип и ми представи госта си. Името му беше мистър Бланш, по професия ботаник. Преди четири месеца бе загубил жена си след тридесетгодишен брак. Изглеждаше дълбоко отчаян.

През двадесетте години всички говореха за балерината Айседора Дънкан. Тя имала много ученички и осиновила четири от тях, най-талантливите, на възраст около десет години. Дала им най-добро образование. Младият мистър Бланш се влюбил в една от тях.

Оженил се за нея още по време на обучението й и й построил къща в едно нюйоркско предградие. Макар че Айседора Дънкан била категорично против, младата жена се отказала напълно от танцуването. Станала добра съпруга, готвела, перяла, гладела, украсявала жилището и садяла редки растения и цветя в голямата градина пред къщата, за да поощрява изследванията на мъжа си. След десет години вече никой не помнел, че тази красива и всеотдайна съпруга някога е била балерина и е гастролирала на Бродуей. Тя станала идеалната съпруга. Двамата нямали деца, но били много щастливи един с друг. Внезапно ги постигнал тежък удар.

Младата жена получила мозъчен тумор. След първата операция се възстановила бързо, но равновесието й останало нарушено. Вече не можела да ходи и мистър Бланш трябвало да ангажира сестра.

През следващите четиринадесет години я оперирали още девет пъти. През това време съпругът се грижел ден и нощ за жена си. Мисис Филип ми разказа с насълзени очи, че мистър Бланш бил най-всеотдайният болногледач на света, даже в болницата му се чудели. Продължил да преподава, но всяка свободна минута прекарвал с жена си.

Когато починала, той изпитал облекчение, че се е спасила от мъките. Не можел да гледа страданията й и често й казвал, че би искал да страда той вместо нея. Красивата му жена, бившата танцьорка, починала след дълги години на страдания.

След смъртта й всичко в къщата, от завесите до възглавниците, му напомняло за нея. Не можел повече да гледа любимите й вещи. През четирите месеца след смъртта й не бил способен да върши нищо, само дишал. Разказа ми с безкрайна тъга, че искал да продаде къщата и земята, да си наеме стая в хотел или мотел и да живее съвсем сам. (В Япония мотелите са само за нощувки по пътя, докато в Америка са чудесни малки хотелчета.)

Мистър Бланш ме попита дали съм чела вчерашния вестник. В един малък хотел в Ню Джърси една от обитаваните стаи останала няколко дни затворена. Накрая управителят я отворил със своя ключ и намерили седемдесетгодишен мъж, починал от инфаркт. Тъй като било много горещо, трупът бил полуразложен. Мистър Бланш прочел съобщението и се разплакал, защото бил сигурен, че и той ще бъде постигнат от същата съдба. Страхувал се от самотата, но не можел да остане в къщата, където всичко му напомняло за жена му…

Като видях, че очите му бяха пълни със сълзи, реших да направя нещо. В младостта приятелите ме наричаха „душеприказчицата Кихару“, защото утешавах и помагах на всички, които имаха проблеми.

— Ако сте решен да продадете къщата си, но не искате да живеете в хотел, защо не дойдете при нас?

В жилището ми живееха Робърт и две студентки от художествената академия, Нахе и Кино, в събота и неделя ни посещаваха много млади японци. Беше доста оживено, но поне бях сигурна, че господин Бланш нямаше нито за минута да се почувства самотен. Щях да говоря и с другите, но още отсега знаех, че гостът ще бъде добре дошъл и никой няма да повдигне възражения.

Като чу неочакваното предложение, мистър Бланш ме погледна с блеснали от надежда очи.

— Наистина ли? Би ли било възможно?

Обясних на мисис Филип, че имам свободна стая, че на масата винаги се събират много хора и е страшно весело, че момичетата, които живееха при мен, са много мили. Робърт имаше кола и щеше да помогне за преместването.

Мистър и мисис Филип бяха много радостни, че съм намерила такова добро разрешение. Това беше голямо облекчение за тях.

След три седмици мистър Бланш намери купувач за имота и къщата. Робърт отиде да го вземе и той се нанесе у нас с три големи куфара. Сумико, Нахе, Кино и други любопитни минаха да го видят и вечерта отпразнувахме идването на новия гост със сукияки.

Очите му отново овлажняха и той не спираше да ни благодари. След това заяви, че трябва веднага да научи японски.

Сутрин, когато сядахме на масата за закуска, всички го поздравяваха с „охайо гозаймасу“, добро утро, и му поднасяха кафе, препечена филийка и плодове. Мистър Бланш с готовност отговаряше с „охайо гозаймасу“. Речникът му се обогатяваше всеки ден. За всичко ни благодареше сърдечно с „аригато гозаймасу“ — много благодаря.

В началото ми направи впечатление на седемдесетгодишен, но се оказа, че е само на шестдесет и три. Видът му бързо се подобри и вече не приличаше на старец.

Когато наши близки приятели унгарци се ожениха, мистър Бланш и Нахе бяха свидетели от страна на младоженеца, а Робърт и аз станахме свидетели на младоженката. След това отпразнувахме сватбата. Често водех мистър Бланш на гости у познатите си, за да се среща с млади хора. Момичетата, които живееха у нас, непрекъснато си бъбреха с него и се шегуваха с опитите му да учи японски. Той им отговаряше, както подобава, и все повече се оживяваше.

Така мина половин година. От лицето на мистър Бланш бяха изчезнали и последните следи от тъга; изглеждаше поне с десет години по-млад.

Един ден ме помоли да си поговорим на четири очи.

— Аз обичах жена си с цялото си сърце, но се грижих за нея цели двадесет години и се чувствам безкрайно изтощен. През цялото време си мислех, че ще умра преди нея. Беше ми много трудно да гледам страданията й всеки ден. Изтощен съм и физически, и психически. Много пъти съм си мислел, че няма да доживея следващия ден. Когато жена ми почина, изпитах голяма тъга, но облекчението ми беше още по-голямо.

Сега имам време за размисъл. Прекарах последните двадесет години в грижи за жена си и смятам, че сега е мой ред. През краткото време, което ми остава, бих искал някой да се грижи за мен. През последните дни често си мисля за това. Желанието ми е да се оженя за японка — заключи сериозно той и аз се смаях. — Имам една молба към теб. Не искам да ме сватосаш за някоя от японките, които те посещават.

У нас идваха предимно момичета, които бяха второ или трето поколение американки. Те изглеждаха като японки, но говореха само английски. Според мен именно някое от тези момичета беше подходящо, защото така двамата нямаше да имат проблеми с езика.

— Ако смея да изразя още едно желание… Бих искал бъдещата ми съпруга да е получила обучение на гейша.

— Защо, за Бога? — попитах изненадано.

— Искам да чете всяко желание от очите ми, преди да съм го изказал гласно. Искам да се движи грациозно. Най-голямото ми желание е да се оженя за гейша. Нека да не е млада жена като вас. Бих се радвал, ако е между четиридесет и пет и петдесет и пет. Ще бъде чудесно, ако ми намерите някоя възрастна гейша.

И днес се представям за двадесет години по-млада и казвам на всички, че съм на петдесет и три. По онова време всички си мислеха, че съм около тридесетгодишна.

Мистър Бланш искаше съпруга между четиридесет и пет и петдесет и пет, което означаваше, че сватосването ми щеше да бъде малко по-различно отпреди. Тъй като годеникът беше вече на шестдесет и три и желаеше да се ожени за възрастна гейша, трябваше да действам по различен начин, не като с досегашните двойки, които изпращах с кошници за пикник в зоологическата градина, за да се влюбят.

Голяма отговорност е да подпомогнеш един брак, затова се замислих сериозно.

Кого да избера? Опитах се да си спомня всички колежки около петдесетте и да си ги представя.

Една пиеше твърде много… Следващата не беше достатъчно красива. Третата беше хубава, но със свободен нрав и надали щеше да се научи да живее като буржоазна дама в Америка. След дълъг размисъл изведнъж се сетих за подходящия човек.

Това беше Тоши, най-добрата изпълнителка на утазава в Шимбаши.

Тя живееше срещу нас и изобщо не приличаше на жена от „квартала на цветята и върбите“. Изглеждаше като истинска дама, лицето й беше винаги спокойно.

Мама и баба често хвалеха Тоши като почтена личност с изискани маниери. Тя имаше чудесен глас и соловите й изпълнения бяха незабравимо преживяване. Когато се организираха танците азума, тя изпълняваше утазава с чувствения си, дълбок и мелодичен глас.

Бях убедена, че тя би била най-подходящата съпруга за мистър Бланш, но все пак не я бях виждала отдавна и не знаех как живееше сега. Знаех само, че дългогодишният й благодетел почина точно когато заминах за Америка.

Написах й писмо, в което предпазливо загатвах за намеренията си.

„Моля да ме извиниш, ако това писмо по някакъв начин те обижда. Един познат американски професор по ботаника има голямо желание да се ожени за гейша от Шимбаши, която не бива да бъде твърде млада, най-добре около петдесетте. Ти си най-подходящата.

Според мен ще бъдеш съвършената съпруга, но това е моето лично мнение, създадено, без да те питам, и след като дълго време не сме се виждали. Тъй като не мога да реша сама, прочети това писмо и ако сметнеш, че предложението не те интересува, препоръчай ми някоя приятелка от Шимбаши горе-долу на твоята възраст. Още веднъж те моля да не ми се сърдиш за дръзкото предложение.“

След около седмица пристигна отговор. (Като си мисля сега за случилото се, става ми ясно, че е било съдба.)

„Много ти благодаря за предложението. След смъртта на благодетеля ми бях много самотна. Както знаеш, търсят се само млади гейши, а клиентите, които ценят нашето изкуство, стават все по-редки. Гейши на моята възраст почти не получават ангажименти. Дъщеря ми, която осинових още като малко момиче, се свърза с неподходящ за нея човек и ме напусна. Тъй като водя самотен и безотраден живот, много искам да се запозная с мъжа, който ми предлагаш. Мога само да се надявам, че ще ме хареса.“

Тоши беше изпратила две свои снимки в светловиолетово кимоно пред езерото с лилиите в парка на храма Мейджи.

Мистър Бланш се зарадва като дете, но тъй като беше чувствителен човек, се постара да обмисли въпроса от всички страни.

— Аз я харесвам, но може би тя няма да ме хареса. Трябва да измислим нещо необвързващо. Ще я поканя на световното изложение и ще й изпратя билет за отиване и връщане. Ако не ме хареса, ще разгледаме изложението и тя ще може свободно да отлети обратно за Япония. Така никой няма да бъде наранен. Смятам да й покажа всички забележителности на Америка.

Без да се бави, той й изпрати покана и билет за самолета. Нахе му каза, че е редно да й изпрати и снимка, след като беше получил две от нея. Бързо повикахме един фотограф, приятел на Робърт, който направи снимка на мистър Бланш. Посъветвах го да облече индиговосиньото кимоно, което му бях ушила за Коледа. Имахме много зрители. Трите момичета помагаха при осветлението.

— Плешивината му блести — викаха сърдито те, или: — Кимоното трябва да бъде по-добре пристегнато.

Главното действащо лице беше изпълнено с въодушевление. Направихме десетина снимки. Изпратихме билетите, поканата и снимките в Токио. (Както и в случая със сина ми, пътническото бюро на любезния Стенли Окада уреди всички формалности.)

Най-после дойде големият ден.

Всички, и най-вече мистър Бланш, бяхме силно възбудени. Самолетът на Тоши пристигаше вечерта. Всички искаха да присъстват на посрещането, за да могат да я видят и преценят. Типично за семейство Накамура беше, че хората от задните редици непрекъснато се блъскаха да излязат напред.

В колата на Робърт заеха места нагласеният мистър Бланш, аз и приятелят ни господин Макино. Той беше инженер, доктор на науките, и бе изпратен от Япония в една изследователска лаборатория наблизо. Хареса много мистър Бланш и двамата станаха приятели. Не разреших на нито едно момиче да дойде, за да не обидя останалите. Най-после потеглихме.

Когато пристигнахме на летището, обявиха, че самолетът има дълго закъснение. Докато чакахме, падна нощта.

Като видях Тоши, облечена в светлосиньо кимоно с фини шарки и бежово яке, изпитах огромна благодарност за идването й. Възхитих се от цялото си сърце на смелостта й да прелети половината свят и да дойде в Ню Йорк, без да знае и дума английски. Мистър Бланш я поздрави галантно, отведе я до колата и я настани удобно.

Щом се прибрахме вкъщи, поведохме оживен разговор. Имахме да си кажем толкова много неща. Скоро се сетихме, че Тоши е много уморена, и решихме да отложим разговорите за следващата сутрин. Постепенно всички се разотидоха по стаите си.

На следващата сутрин мистър Бланш стана още в седем и половина и веднага отиде под душа. Тъй като всички бяхме уморени, двамата не можаха нито да се погледнат, нито да си поговорят. Когато станах, намерих Тоши облечена, гримирана и готова за срещата.

Мистър Бланш, облечен с юката, слезе по стълбата и аз харесах много освеженото му от душа лице. Тоши вдигна глава към него и лицето й пламна.

— О, той прилича досущ на Ичимура!

По наше време артистът Ичимура Узаемон XV се славеше като най-красивият мъж в Япония и беше особено популярен в „света на цветята и върбите“. Веднага разбрах, че работата ще стане. Това сравнение беше най-големият комплимент за един мъж.

— Охайо гозаймаши — добро утро — поздрави мистър Бланш и се усмихна. — Цукаремашита ка? — Много ли сте изтощена?

Слънцето грееше в стаята и Тоши изглеждаше прелестна в сиво-синьото си копринено кимоно.

Мистър Бланш каза, че трябва да си изреже ноктите, и ме помоли за нокторезачката ми. Когато му я подадох, Тоши помоли тя да му изреже ноктите и извади от колана на кимоното чантичката с принадлежностите си.

Всяка гейша носи в колана си такава чантичка. Тя е изработена от мека коприна и съдържа седем красиво изработени инструмента — ножичка, нокторезачка, клечка за почистване на уши, малка виличка, ножче, пинсета и пила за нокти. (На празника „седем-пет-три“ момиченцата носят чантичката в колана си, а на сватбата булките я слагат в отвора на деколтето си.)

Тоши седна срещу мистър Бланш и започна да му изрязва ноктите. Сцената беше неописуема — изпълнена с хармония, като на японска картина.

На третия ден двамата обявиха, че ще се оженят. Любовта бе пламнала от пръв поглед.

Преди време с мистър Бланш бяхме свидетели на сватбата на унгарката Жанет. Сега Жанет и мъжът й станаха свидетели на младоженеца, а аз и Робърт бяхме свидетели на младоженката. Сватбата стана в църква.

— В добри и лоши времена, докато смъртта ви раздели. — Свещеникът изрече обичайните думи, младоженците трябваше да отговорят с „да“. Тъй като Тоши не разбираше английски, Жанет щеше да стои зад нея и да я подръпне за ръкава на кимоното, за да отговори правилно на въпроса на свещеника: „Заклевате ли се?“ Упражнихме се няколко пъти.

В деня на сватбата всичко мина без произшествия и младоженците потеглиха на сватбено пътешествие към водопадите на Ниагара. Макар че булката беше по-възрастна от мен, изпитвах безкрайно облекчение, сякаш бях омъжила собствената си дъщеря. Двамата заминаха в чудесно настроение към традиционната цел на нюйоркчаните, които празнуват меден месец, аз също бях щастлива.

След като се върнаха от сватбеното си пътешествие, мистър Бланш нае двустайно жилище в голям блок, което, разбира се, беше твърде различно от японските двустайни жилища.

В Америка стаите са много по-големи от японските. Новобрачните имаха голяма кухня и прекрасна баня със сини плочки, както е в жилищата на заможните японци.

Тъй като Тоши беше голяма чистница, кухнята й винаги блестеше. Всяка сутрин приготвяше обеда на мъжа си и го слагаше в чантата му. Кутията със закуските беше от лак „Ваджима“, една от онези, които японците носят на излет по случай цъфтежа на черешите. Тоши подреждаше внимателно сандвичите, като много внимаваше за съгласуването на цветовете. Всички приятели на мистър Бланш говореха със завист за неговата „Japanese Lunchbox“51.

Мистър Бланш я показваше с гордост на другите професори, които обикновено си носеха хамбургери или нещо подобно в безличен кафяв плик и пиеха кока-кола от кутия. Някои държаха да си правят сандвичите сами, но носеха хляб, салам и сирене и ги приготвяха едва през обедната почивка. Затова всички се радваха на красиво подредените и вкусни закуски, които носеше мистър Бланш.

— Всички искат да видят кутията ми и да се запознаят с Тошико — казваше с гордост щастливият съпруг. — Следващата събота ще им я представя.

Както бе обещал, в събота мистър Бланш покани приятелите си на вечеря, приготвена от Тоши, и организира малък прием. Разбира се, и ние бяхме между поканените… Тоши се справи безупречно. И днес съм убедена, че една домакиня от средата на буржоазията не би успяла да се справи. Макар да не разбираше езика, Тоши беше грижовна и като истинска гейша от Шимбаши изпълняваше и най-дребното желание на гостите си. Отново си казах, че е имало дълбок смисъл, дето съпругите на почти всички значителни политици от епохата Мейджи, като Ито Хиробуми, Иноуе Каору, Мори Аринори, Муцу Мунемицу, Курода Кийотака и Окума Шигенобу, са били гейши.

Във всеки случай двамата не се уморяваха да пеят осанна за партньора си. Първо мистър Бланш:

— Тошико ме изпраща всяка сутрин до вратата на градината, казва „иттерасшаи“ — върни се скоро — и ми маха, докато се скрия от погледа й. Аз съм най-щастливият мъж в Америка. Мисля, че няма нито един съпруг в Америка, чиято съпруга го изпраща всяка сутрин до колата, сбогува се с него с „върни се скоро“ и му маха, докато замине. Когато се върна вкъщи, тя ме посреща в коридора и казва „Добре дошъл у дома“. Даже да претърсите цяла Америка, няма да намерите мъж, така обичан от жена си на стари години.

Разбира се, всички японци използват тези думи, но когато ги преведете на английски, нюансът е друг. Прекрасно беше, че мистър Бланш ги тълкуваше като знак на любов.

Сега идват хвалебствията на Тошико:

— В събота бяхме при майка му.

Макар и на 85 години, майката на мистър Бланш, беше енергична стара дама, която живееше в северния край на щата Ню Йорк със семейството на третия си син.

— Запознах се с братята и братовчедите му, но той е най-красив от всички. Вчера му купих синя риза. Цветът му отива много, нали е със сини очи.

— Права сте, вашият мъж е най-красив от всички — съгласи се Кино.

— Сини очи и плешива глава — допълни Нахе.

Момичетата се шегуваха и в шегите им имаше малко завист. Ала Тошико не преставаше да се възхищава от съпруга си.

— Толкова е мил. Когато съм уморена, винаги се грижи за мен. Умее да прави спагети, толкова са вкусни… Всяка вечер мие чиниите. Най-грижовният съпруг на света…

— Да, да, знаем — отговаряха момичетата.

Когато излизаха, мистър Бланш пазеше крехката Тошико като зеницата на окото си.

Оттогава минаха двадесет и пет години, но двамата се обичат все така силно. След този голям успех моята „агенция за запознанства и женитби“ придоби нова слава.

Гейша в Тексас

Съвсем случайно един ден се запознах с необикновеното английско семейство Джеймс.

Мистър Джеймс беше фотограф, а жена му фотомодел. Двамата бяха минали петдесетте. Мисис Джеймс беше висока, елегантна и много красива, с опънати назад посивели коси. Все още работеше като манекен.

Дамите около петдесетте представят на ревютата най-вече кожени палта и за разлика от Япония са много търсени. В Япония предпочитат млади манекени, докато в Америка можете да видите на модно ревю елегантни седемдесетгодишни дами, облечени със скъпи палта от норки.

Най-много ми хареса, че и двамата обичаха да пътуват. Той беше световноизвестен фотограф, а и тя си бе завоювала име като манекен. Начинът им на живот беше единствен по рода си и абсолютно непонятен за японците.

Двамата живееха в огромна къща в Лондон, ала не се задоволяваха с английската столица. Преди двадесет години започнали да пътешестват по света. Когато пребивавали в чужбина, една година им се струвала твърде къса, но пет години вече били твърде дълъг период. Затова решили да живеят по три години във всяка страна. Има много хора, които обикалят света, но твърде малко са онези, които го обитават. Мистър и мисис Джеймс искали да живеят. Прекарали три години в Рим, три във Венеция, после в Швейцария (в Люцерн), в Париж, Мадрид и Мексико Сити. Сега бяха в Америка.

Първоначално избрали оживения Ню Йорк, в който живееха хора от десетки нации. Тази пъстра смесица дала възможност на мистър Джеймс да направи стотици интересни снимки. После решили да отидат в Колорадо и да живеят далече от големите градове. През следващите три години възнамеряваха да минат по пътя на коприната, като след десет години да бъдат в Япония. Като слушах разказите им, вече не можех да седя спокойно.

Откакто синът ми се отнесе така зле с мен, бях много потисната. Разговорите с тази интересна двойка събудиха жизнеността ми.

Точно така, нямаше никакъв смисъл да си седя в Ню Йорк и да се отдавам на мрачни мисли. Където и да отида, със сигурност ще грее слънце. Можех да работя навсякъде. Дойдох в една огромна страна, а познавах само Ню Йорк. Онова, което бях правила досега, вече ми се струваше дребно и недостатъчно.

Трябваше да започна отначало. Да отида на друго място и да работя.

Реших се и продадох магазина си.

Намерението ми беше да отида в Тексас. По онова време Тексас се смяташе за най-богатия щат на Америка.

Там имаше нефт, тексасците наричаха щата си номер едно на Америка. Нищо чудно, че и аз се чувствах привлечена от това място.

Освен това Акико, една млада жена, която много харесвах и с която често работехме на панаирите, се омъжи за един китайски пастор и двамата заминаха за Тексас. Когато получих писмо, в което ме канеха да им гостувам, жаждата ми за пътешествия пламна с неудържима сила.

Наскоро бяха убили президента Кенеди, светът постепенно започваше да се променя. Пред магазина ми постоянно седяха пияни негри (ако опиша по-подробно преживяното с тях, цензурата няма да пусне книгата ми). Белите клиенти почти не смееха да влязат. Понякога се опитвах да се оплача, но черните започваха да крещят.

— Забравихте ли, че вече имаме равни права с вас?

Днес онази част от Бруклин, където беше магазинът ми, е обитавана изключително от черни. След като продадох магазина, заминах при Акико и пастора. Оказа се, че живеят в малка каравана.

В Япония не може да се види подобно нещо. Караваната беше много практично обзаведена. Хората пътуваха с нея навсякъде, с течение на времето бяха възникнали цели селища. По правило една такава каравана има три помещения. Всичко е вградено — легла, шкафове, хладилник, баня, кухненски мебели. Тъй като всяка каравана е самостоятелна подвижна къща, обитателите й не се карат със съседите си, а когато децата им пораснат, си набавят по-голяма. Тъй като земята в селищата е разделена на парцели, някои хора садят пред караваните красиви цветя или зеленчуци. Колата е паркирана зад караваната. Вноските не са по-високи от наем за жилище. Според мен тази система е чудесна. Ако имаше нещо подобно в Токио, и стари, и млади щяха да бъдат безкрайно въодушевени.

В новия дом на Акико кухнята и банята бяха в средата, вляво от тях бяха дневната и спалнята, а в дясната страна имаше малка стаичка, в която можех да пренощувам.

Разгледах и някои от караваните на съседите. Повечето собственици бяха млади хора. Продаваха се и евтини модели с по две стаи, например за възрастни жени, които са останали вдовици и живеят от малка пенсия.

Във всеки случай хората в караваните имаха много повече лично пространство в сравнение с обитателите на големите блокове в града. Младите двойки пазаруваха за възрастните, а когато излизаха вечер, старите се грижеха за децата, макар че в началото изобщо не се познаваха. Това е немислимо в Япония.

В Америка живеят редом много раси и е съвсем нормално да си помагат.

Акико и мъжът й говореха помежду си само на английски, тя с японски, той с китайски акцент. Бяха прелестна двойка. Разведоха ме навсякъде и желанието ми да работя в този щат се затвърди.

Накрая намерих връзки с Южния методистки университет. На един прием се запознах с прекрасен скулптор от италиански произход, който преподаваше в университета. С негова помощ ме назначиха да изнасям веднъж седмично лекции по азиатска философия. Професор Винсент приличаше много на Жул Бринер, но беше по-красив от него.

В дните, когато изнасях лекциите си, той идваше да ме вземе с колата си. Имаше изключителен профил и докато пътувахме, аз го наблюдавах възхитено. Той ме водеше на всички приеми, които се даваха в града. Професор Винсент преподаваше история на изкуството. Моите лекции се провеждаха в доста отдалеченото крило по философия, въпреки това в обедната почивка се срещахме и сядахме заедно в кафенето.

За пореден път се убедих колко прекрасна страна е Америка. В Япония веднага щяха да тръгнат злобни клюки, но в Америка никой не се вълнува, когато види, че двама души се срещат често, хранят се заедно или се возят в колата на единия или другия.

В Япония всеки се чувства в правото си да бърка с груби ръце в живота на другия. Защо ли?

Благодарение на професор Винсент ми дадоха възможност да чета лекции и в Тексаския държавен университет. Доходите ми бяха твърде малки и не можех да изпращам пари в Япония. Трябваше да си потърся и друга работа.

По онова време в Далас имаше процъфтяващ японски ресторант, където ме назначиха като управителка.

Ресторантът беше огромен, с повече от десет келнерки. Всички служители бяха от една будистка секта и дори пред клиентите се наричаха с особените си религиозни имена. Освен това говореха високо за събранията си, без да се стесняват от присъствието на гостите. Разговорният им език беше доста небрежен, с мен също се държаха неучтиво. Всички келнерки бяха съпруги на американски войници. След войната в Япония пристигнаха десетки хиляди млади момичета, омъжени за американци от различни раси.

Жените, които днес са минали шестдесетте, са съпруги от Втората световна война, петдесетгодишните са от Корейската война, а четиридесетгодишните дойдоха след Виетнамската война. Те са жива илюстрация на военната история на Америка.

Първите военни съпруги бяха научили английски само от слушане. Жените, събрали смелост да се омъжат за американци и да дойдат в Америка, по принуда научаваха добре английски. По-любознателните посещаваха курсове и се научиха да говорят граматически правилно, но повечето си останаха със слушането, затова жените на тексасците говореха с тексаски акцент, жените на италианците с италиански, а жените на испанците с испански акцент, което много ме развеселяваше.

Словоредът им беше неправилен, граматиката беше ужасна, понякога разбирах само една или две думи. За да разбера кой филм е гледала някоя от сервитьорките, трябваше да поискам програмата.

Когато гостите поръчваха сукияки, който се приготвя на масата, келнерките се провикваха високо „Дайте екистеншен кор“ и някой отговаряше, че нещата се намират в еди-коя си ниша. Това означаваше „екстеншън корд“, удължителя, който им беше необходим за приготвянето на сукияки.

Неприличното поведение на келнерките ме вбесяваше. Украсих всички ниши с навиващи се картини и икебана, но те оставяха котлоните за сукияки в нишите, подаваха чиниите през главите на гостите и така нататък. Аз съм жена, възпитана много строго в „света на цветята и върбите“, и ми е непоносимо да гледам как прехвърлят ястията през главите на гостите.

Нито една не се въодушеви особено от предложението ми да коленичи, когато сервира. Тъй като помещението беше много елегантно, специално обзаведено от един японски дърводелец с татами, копринени възглавници за сядане, хартиени врати и дърворезби, грубото обслужване, което по̀ би приличало на кафетерия, изглеждаше крайно неподходящо. Цените бяха поне три пъти по-високи от тези в американските ресторанти. Собственикът настояваше келнерките да носят прилични кимона, пристегнати с оби. Когато не говореха, те изглеждаха много добре, като истински японки. Всички бяха омъжени за военни, семействата им се състояха от американци и досега се бяха старали да изглеждат като истински американки. Ала колкото и да се стараеха, те имаха проблеми с езика и американските нрави. Аз бях голяма изненада за тях, тъй като говорех и правилен английски, и изискан японски, и знаех как да се държа на обществено място.

Собственикът на ресторанта беше второ поколение японски емигрант.

В книгата на Стайнбек „Гроздовете на гнева“ по време на жътва или за построяване на дига се събират стотици наемни работници, а яденето се кара в лагерите с камиони. Жените и децата от лагера помагат за разпределянето му. Първите собственици на ресторанта получили поръчки за всекидневно снабдяване на наемни работници с храна и трябвало да започват работа още през нощта. Това им донесло много пари и децата им бяха милионери.

Това бяха най-работливите от всички японци второ поколение, с които се запознах в Америка. Имаха филиали в Хюстън и в още три тексаски града, които бяха под ръководството на децата им. Освен всичко друго, те бяха много предвидливи, защото тогава не можеше и дума да става за японски бум, а те непрекъснато откриваха нови японски ресторанти.

Стана ми много мъчно, когато професор Винсент замина за Мексико. Той ме покани да го придружа, но аз знаех, че ако замина с него, никога вече няма да се върна в Тексас. Един ден със сигурност щяхме да се оженим и да останем в Мексико, но аз обичах Америка и исках да направя още много неща в живота си… Затова се разделихме като приятели.

В деня преди заминаването му студентите и преподавателите организираха прощално тържество, на което му подарих кърпа с изрисуван мотив от японска дърворезба — той обичаше японските дърворезби. Можеше да си я сложи в рамка и да я окачи на стената. Бях много трогната, когато зелените му очи се напълниха със сълзи…

След три години професорът почина в Мексико от мозъчен тумор. Запомнила съм го като възхитителен, интелигентен и красив мъж.

Но да се върна към работата си. Дейността ми като управителка на японския ресторант не беше главното ми занимание. Много повече внимание посвещавах на лекциите си в университета. Тъй като нямам докторска титла, работех като гост-доцент. Един път говорих за хайку на Кагано Чийо:

Това хайку е написано, след като поетесата овдовяла. Първо нарисувах на дъската японска мрежа срещу комари, защото в Америка не знаеха какво е това. Докато бяхме в Индия, също използвахме предпазни мрежи, които покриваха цялото легло. И те не бяха като японските. В Япония доскоро се използваха мрежи, големи колкото четири татами, предвидени за цялата стая.

Мрежата има подходяща големина за двама, но след смъртта на съпруга жената лежи под нея сама. Тя се мята неспокойно по цяла нощ и се пита защо мрежата й се струва толкова голяма. Когато обясних, че това е израз на дълбоката тъга от загубата на любимия съпруг, някои студентки се разплакаха.

Прочетох и друго известно хайку:

Това стихотворение също изразява чувствителността на жената. В Америка никой не познава този вид кладенци, затова трябваше отново да рисувам на дъската.

Обясних и няколко стихотворения вака, например едно от Оно но Комачи52:

Само жените могат да се вживеят в тази атмосфера.

Преподавах и музика. В друг факултет се обучаваха оперни певци, диригенти и оперни режисьори. Изнесох лекция за „Мадам Бътерфлай“. Когато Пучини започнал японската си опера преди петдесет и девет години и определил ролите, той не знаел що е японска музика. В Италия имало много китайци, но съвсем малко японци.

Един приятел го посъветвал да попита в японското посолство в Рим и Пучини веднага заминал за столицата. Когато обяснил желанието си на посланика Ояма Йосуке, той повикал съпругата си и я помолил да изсвири на композитора някои японски мелодии.

Хисако, така се казвала жената, донесла шамисена си и засвирила. Пучини бил възхитен и останал в посолството цяла нощ, за да запише нотите. За щастие съпругата на посланика била бивша гейша.

По тази причина занесох на лекцията шамисена си. Докато обяснявах произхода на музиката, изпълних някои популярни мелодии.

В първо действие мадам Бътерфлай излиза на сцената и разказва на Пинкертон и Шарплес за живота си. Мелодията се нарича „Ечиго Жиши“ (Лъвският танц на Ечиго). Освен това Пучини преработва множество мелодии за шамисен, и то на места, където никой не очаква, така например в сцената след сватбата мелодията е „О-Едо нихомбаши“ (Мостът Нихон на Едо), във второ действие — „Сакура“ (Черешови цветове) и „Миасан, миасан“ (Принце, принце), а в трето действие — „Каппоре“ (Хоп-хоп).

Тъй като допълвах обясненията си с изпълнения на шамисен, не само оперните певци, но и бъдещите режисьори и диригенти слушаха с огромен интерес.

От гледна точка на университетското ръководство аз бях много гъвкава и многостранна преподавателка.

В Америка често идваха преподавателки и учени с висше образование и научни степени, изпратени от културното министерство да изнасят лекции. Дамите бяха достойни, сериозни личности на средна възраст с дебели очила и тъмносини костюми. Аз застъпвах съвсем друга „мода“. Обикновено носех нежнорозово празнично кимоно, ходех с вдигната коса и използвах красиви украшения за главата. Американците имат усет към красивото. Затова всички американски университети ме ангажираха с удоволствие.

За разлика от Япония, в Америка академичното образование не се надценява, на преден план са винаги индивидуалните постижения.

Никой не се интересуваше дали бях следвала английска литература в някой женски университет, или бях получила обучение на „гейша от Шимбаши“ — главното беше, че изнасях интересни и поучителни лекции.

Дейността ми не се ограничаваше във висшите училища. Преподавах и на малките ученици.

В основните училища преподавах оригами, а в средните — производство на кукли (правехме кукли от американски щипки и хартия). Особената ми сила беше в общуването с деца с психически отклонения. Всички се учудваха на уменията ми. Децата веднага се изпълваха с доверие към мен и това ме радваше безкрайно. Във всички заведения, в които съм работила като доброволка, персоналът твърдеше, че никоя друга учителка не е била така обичана от децата. Често ме питаха каква е тайната ми.

Тепаняки в Джорджия

След като професор Винсент замина за Мексико, бях много самотна.

Накъде да се обърна сега? Целта ми беше Джорджия. В Атланта, най-големия град на щата, живееха много интересни приятели. Мъжът беше художник и произхождаше от Италия, жена му беше американка. Бях се запознала с тях скоро след пристигането си в Америка на панаир за японски стоки. Там бях изпълнила японски танц и бях свирила на шамисен. Представянето ми беше спонсорирано от концерна „Хъдсън Бай“ с цел да запознае канадците, които по онова време никак не се интересуваха от Япония, с част от японската култура. Патронажът бе поет от японското генерално консулство. Срещнах семейната двойка само веднъж, но си разменихме снимки, после те ми писаха от Атланта и с топли думи ме поканиха да им гостувам. Години наред пазих имената им в сърцето си.

И в това отношение съществува голяма разлика между Япония и Америка.

В Япония се употребява изразът „охацуке от старата столица“ (извинете, скъпи киотци), който описва дипломатичните, несериозни покани.

Без да иска, някой е казал изречението: „Ако дойдете в Киото, непременно ни посетете“. Ала ако поканеният наистина дойде, домакините охкат и се чувстват обидени.

Когато гостенинът се сбогува, домакините казват: „Какво, вече искате да си тръгнете? Хапнете още малко охацуке.“ В преносен смисъл това означава, че гостът трябва да вечеря със семейството, но ако той си въобрази, че наистина са го поканили, остава много разочарован.

„Безсрамие. Този наистина остана за вечеря“ — смеят се зад гърба му. Този вреден обичай е разпространен в цяла Япония.

В Америка канят на гости определени хора само когато са сигурни, че искат да се видят с тях и да станат приятели. Никой не изказва покани от чиста учтивост.

Знаех, че споменатата семейна двойка ме бе поканила от сърце. Той беше известен художник (рисуваше главно птици) и двамата живееха в чудно красива долина. В последно време там издигнаха много къщи и на пръв поглед мястото изглежда съвсем градско. Но допреди десет години крайните квартали на Атланта бяха същински малки села.

Къщата на семейството беше сива постройка, вдясно от коридора беше изградена тераса с решетки, където летяха птици от всички краища на света. Те имаха достатъчно място и не си пречеха. Фазаните от Малайзия и индийските пауни бяха особено красиви. Художникът беше нарисувал прекрасни птици за много обществени сгради в Атланта, за банки, университети и музеи. На картините му се виждаха водни птици, които плуваха в ослепително синьо езеро, екзотични птици с огромни криле, които се носеха над облаците, всичко в омагьосващи цветове. Птиците, растенията, поляните, водата и небето навяваха романтично настроение.

Когато поздравих майката на художника, 85-годишна дама, с „Кара, кара мама миа“, единствените италиански думи, които знаех, тя ме прегърна и целуна.

Останах известно време в красивата им къща в долината. Двамата ми помогнаха да получа поръчка за една лекция седмично в университета на Джорджия.

Освен това си намерих работа в магазин за цветя, който се намираше в партера на хотел „Регенси“. Собственикът ме хареса. Там се научих да правя букети за различни поводи. Освен мен в магазина работеше един любезен стар господин, които ми показа как се украсяват с цветя църкви и маси по различни празнични поводи.

Освен в университета изнасях лекции и в „Айви Колидж“.

Тъй като цветарският магазин получаваше най-много поръчки в съботите и неделите, нямах почивни дни. Дотогава познавах само правилата на училището за икебана „Кориу“. Сега за първи път научих какво може да се направи със зелена хартия, тел, дантели и панделки. Репертоарът ми се обогати много. Придобитите тогава познания са ми полезни и днес.

Често казвам, че животът ми се търкаля като снежна топка. Колкото по-дълго продължава търкалянето, толкова повече сняг полепва по топката и пази вътрешността. Всеки нов пласт има специално значение и обогатява предишните. Където и да отида, късметът не ме напуска.

Един ден срещнах мисис Чао, китайка, която имаше тепаняки-ресторант точно срещу магазина за цветя. В началото работодателят ми често ме канеше на вечеря там и китайската дама беше много любезна. След като и шефът ме похвали пред нея, те реши да ме помоли за услуга.

Мисис Чао беше следвала философия в Калифорнийския университет. В продължение на петнадесет години била разделена от мъжа си. Той бил в Пекин, а тя в Хонконг. По онова време никой нямал право да напуска комунистически Китай и мисис Чао живеела в постоянен страх за съпруга си. Освен това майката на мистър Чао била съвсем сама на света и снахата трябвало да се грижи за нея. Когато най-после се събрала с мъжа си, двамата рискували живота си и избягали в Америка. Взели със себе си и старата си майка. Работили до изнемога, докато успели да открият ресторант за тепаняки, който имал голям успех. Седемте келнерки бяха американки. Мисис Чао много държеше да поработя при тях. Лекциите в университета бяха само веднъж седмично. В магазина за цветя свършвах в пет часа вечерта и след това бях свободна. Така приех предложението на мисис Чао да работя в ресторанта й.

Ножът за тепаняки реже добре и когато човек е свикнал да си служи с него, не е тежък. Станах известна с това, че докато приготвях тепаняки, връзвах ръкавите на кимоното си с розови панделки. Тексаското говеждо беше също така крехко и вкусно като месото от Кобе и масата ми беше най-търсената в целия ресторант.

Намазвах стридите с лимонов сок и докато другите келнерки режеха чушките на големи парчета, аз ги разрязвах на тънки кръгчета и ги гарнирах с моркови във форма на черешови цветчета. Имах най-различни идеи. Затова при мен идваха много гости и всяка вечер имаше опашка за масата ми. Понякога им се налагаше да чакат по два часа. Собствениците бях въодушевени. В неделя масажирах тайтай (майката на мистър Чао).

Тъй като ми беше твърде далече да пътувам всеки ден от къщата в долината до града и обратно, мисис Чао ме прие в жилището си. Разполагах с красива стая, голяма шест татами, обзаведена с легло и мебели в китайски стил. Не ми вземаха наем. Мисис Чао ме караше с колата до университета. Магазинът за цветя беше насреща…

По онова време печелех много пари и със спестеното успях да си купя малка къща в Ню Джърси и да посетя Япония. Освен това се наслаждавах на сърдечно приятелство. Бях заобиколена от много добри хора.

След като поработих известно време в ресторанта, една изискана възрастна двойка пожела да се запознае с мен. Оказа се, че са прочели статия за мен в някакъв вестник.

В статията се казваше, че мисис Фъргюсън ме е препоръчала в театралното училище на Далас. Това не беше истина, защото в Далас бях преподавала в Методисткия университет. Срещнах семейство Фъргюсън на един прием у професор Винсент. Мъжът беше най-големият строителен предприемач в Тексас, а мисис Фъргюсън беше известната английска филмова артистка Гриър Гарсън.

Пиесата „Сънят на славея“ (мюзикъл за деца, за който бях предложила декорите) имаше голям успех в амфитеатъра на Далас. Семейство Харис (той беше ректор на университета в Маями) беше запазил грижливо статията за представлението. След края на войната двамата живели три години в Киото и веднага заговорихме непринудено за спомените си от старата столица. Така получих покана да преподавам в университета в Маями.

Отдавна изпитвах копнеж да видя Флорида и веднага приех любезното предложение. С помощта на семейство Харис заминах за Маями.

Котката Шамико

Във Флорида няма зима.

Затова много хора от студените области, като Ню Йорк, Вашингтон и Бостън, си купуват вили във Флорида. Възрастните хора пестят пари през целия си живот и след като се пенсионират, заминават за Флорида с всичките си спестявания и държавната пенсия. Там всеки ден карат лодка, ловят риба и играят голф. Почти всички хора на средна възраст имат желание да завършат живота си във Флорида. Тъй като идвах от Япония, където има четири напълно различни сезона, бях силно привлечена от мисълта да живея на място, където е винаги топло.

Маями Бийч почти не се различава от японския курорт Атами, само че е много по-голям. На брега са издигнати стотици скъпи хотели.

Зад тях са построени стотици по-малки хотели. Човек си мисли, че е стигнал до края, когато изведнъж се озовава пред нови хотели. Неописуема гледка. Всички големи хотели имат частен плаж (там се пекат само гостите на хотела). Между хотелите се тъпчат ресторанти, бутици и барчета.

В „Папагалската джунгла“ гъмжеше от папагали, които изпълняваха фантастични номера. Бяха направили още „Джунглата на маймуните“ и ферма за змии. Най-интересно ми беше в аквариума, където три делфина показваха изкуството си. Треньорката им беше много красива и те дори я целуваха.

Аз бях възрастна жена и въпреки това ръкоплясках въодушевено, а какво да кажа за децата? Така ми се искаше да събера всички японски деца и да ги поканя да видят делфините! Градината с папагалите също беше прекрасна. Звездата между тях умееше да кара кънки и велосипед…

Купих си къща в спокойния университетски квартал и когато имах лекция, отивах пеша. Така плащах по-малко, отколкото за жилище под наем. Срокът за изплащане на къщата беше тридесет години, което беше много удобно.

Приех в дома си няколко японски студентки. Съвсем сама в голямата къща с градина щях да се чувствам самотна. При мен винаги се срещат млади хора. Предпочитам в дома ми да живеят бедни японски студенти, вместо да живея сама. Така и те, и аз имаме полза. Днес къщата щеше да бъде пет или шест пъти по-скъпа, но тогава (1970 г.) платих само 5 000 долара първоначална вноска.

Къщата имаше голяма градина с манго и лимони, четири стаи и слънчева тераса, известна с името „Флорида рум“. Тя беше обградена със стабилна ограда, нощем можехме да спим навън и да наблюдаваме небето. Това беше прекрасно. Къщата ми харесваше много и се чувствах щастлива в нея.

Събирах плодовете на мангото и ги оставях известно време в хладилника. Така бяха особено вкусни. Всички ги харесвахме, оприличавахме ги на каки с аромат на благовонни пръчици. В пилешката или рибена чорба изстисквах пресен лимонов сок и ястието ставаше много вкусно. Тъй като Флорида е заобиколена от всички страни с море, винаги имаше прясна и евтина риба, особено риба тон и бонито. Хващаха и много диодони, но тук ги смятаха за неядливи.

На третата сутрин след нанасянето ми в къщата стана нещо странно. Както е обичайно в горещите области, входната врата беше от стъкло и приличаше на широки жалузи.

Събудих се към шест и видях зад стъклото сянката на котка. Надигнах се и забелязах, че се е настанила съвсем сама на площадката пред вратата.

На кого ли беше? Знаех, че ако я пусна вкъщи, вече няма да се отърва от нея. Затова казах на Тецуко, която живееше при мен, в никакъв случай да не я вкарва вкъщи.

Ала котката не се помръдваше от мястото си. Откъде ли беше дошла? В никакъв случай не беше скитница, защото беше много красива и изглеждаше някак изискана. Козината й беше бяла, мишосива и черна, очите бяха ясни. Хвърляхме й остатъци от яденето си, темпура, сварен спанак, хрян в соев сос и тя се нахвърляше жадно върху тях. Макар че не я пускахме вътре, не се помръдваше от мястото си. Всяка нощ заспиваше спокойно пред вратата.

Живеехме на 76-а улица. На съседната живееше датско семейство с две деца, които ходеха в средното училище. Бабата също живееше при тях. Семейството обичаше котки и имаше пет. Котката, която бе дошла да живее пред прага ни, беше тяхна.

Всеки ден й казвах, че е крайно време да се прибере вкъщи, като й обещавах, че ще получава само от вкусната специална храна за котки.

— Ако останеш тук, няма да ти даваме нищо друго, освен изостанали темпура и сварен хрян. Отивай си вкъщи, бързо!

Ала котката ме поглеждаше равнодушно и не се помръдваше от мястото си.

На четвъртия ден не издържах.

— Ти си една глупава котка. Ако не искаш да ме послушаш, ще направя от теб шамисен — заплаших я аз. Знаете, че за шамисен се използва котешка кожа.

Оттогава студентите, които живееха при мен, и съседите наричаха котката Шамико и все се смееха, че за малко не са я направили на шамисен.

Шамико беше странна котка. Имах чувството, че самата тя не знаеше, че е котка. Една сутрин отидох в супермаркета, който беше на около триста метра от къщата ми. Винаги когато излизах от къщата, Шамико седеше на любимото си място, поглеждаше ме и мяукаше. Когато тръгвах към изхода, скачаше след мен. Тецуко, която ме придружаваше, се учуди безкрайно, че Шамико е решила да дойде с нас.

— Сигурно ще се върне — успокоих я аз и влязохме в супермаркета, за да напазаруваме.

— Божичко, Шамико е още тук — извика по едно време Тецуко. Шамико седеше пред входа и чакаше.

Аз не обичам котки, но тази беше наистина очарователна. По пътя към къщи срещнахме датската дама, която ни махна весело с ръка, за да ни спре.

— Името й е Пинки, но вече не реагира, когато я викам. Отказва да яде котешка храна от консерва. Сигурно е станала японска котка — обясни развеселено тя.

Котешката храна, която даваха на Шамико в датското семейство, беше много скъпа. Макар че консервите бяха специално подбрани — с вкус на месо или риба, спагети със сирене, — тя предпочиташе да се храни с нашите остатъци…

Японските студенти — петима млади мъже и пет млади жени, — които живееха при мен, следваха в университета на Маями и в един от тамошните колежи. Тъй като в околностите на Маями имаше чудесни плажове, в свободното си време предприемаха излети с автобус или със собствените си коли. Когато оставаха някъде по-дълго, изпращаха картички и не забравяха да поздравят и Шамико.

Така нашата Шамико стана известна и сред японците, и сред американците. Когато продадох къщата, помолих наследника си да се грижи за Шамико. Може би след заминаването ми тя се е върнала при датското семейство…

Студентските празници в университета бяха много интересни и весели. Откривахме щанд с пилешки шишчета — якитори — и Тецуко и още три момичета продаваха в кимона с вдигнати и вързани ръкави, препасани с червени престилки. На щанда ни се предлагаха още темпура и сукияки в картонени чинийки по петдесет цента порцията. Едно шишче струваше 25 цента.

Всички студенти продаваха специалитети от родината си. Ирландците предлагаха тлъсто барбекю, тайландците избираха вкусни национални ястия, кубинците правеха паеля и горещият ориз с миди беше невероятно вкусен, а китайците приготвяха юфка.

Много хора идваха на японския щанд, привлечени от аромата на пилешките шишчета. Студентите носеха къси кимона и се стараеха да привлекат колкото се може повече клиенти. Доходите се даряваха на университета. Японският щанд имаше най-голям оборот. Аз приготвях ястията и ги рекламирах пред гостите.

— Японска храна, деликатеси — гърмеше младият Кирихара, загърнал силното си тяло в късо кимоно.

— Двадесет и пет цента, двадесет и пет цента — викаше Йошии, който продаваше пилешките шишчета.

Цели три нощи бях шила кимоната на момчетата и червените престилки и панделките на момичетата. Забавлението беше наистина чудесно.

След тази първа проява участвах и в студентския празник на колежа. Набързо разучих японски танц с Тецуко и Мицуе на фона на песента „Гион Коута“, самата аз танцувах Окичи53. Двама студенти от Осака представиха хватки от джудо.

Университетските празници в Маями бяха много популярни, градът също ги спонсорираше. На площада беше инсталирано огромно виенско колело, също като в Коракуен54. Имаше още люлки и други атракции, каквито се срещат по панаирите. Идваха и много хора отвън.

Японските специалитети се продаваха отлично.

Тогава стана още една интересна история. Нобуко беше една от най-красивите студентки. И тя беше вързала ръкавите си и без спиране пържеше темпура. Това е уморителна работа, затова се сменяхме на всеки тридесет минути.

Момчетата бяха отишли на тайландския и италианския щанд да похапнат. Аз надзиравах нашия щанд, докато Тецуко и Мицуе се возеха на виенското колело. Нобуко също искаше да се повози, но едните тъкмо бяха слезли, а другите се бяха нахранили обилно и не се намери компания.

— Качи се сама — предложи Тецуко, но Нобуко не искаше.

— Редно е някой да придружи Нобуко. Струва само 25 цента — намесих се аз.

— И на мен ми се вози, хайде да се качим заедно — обади се един млад мъж и се приближи.

Това момче беше завършило университета и сега работеше в голяма фирма в Маями. Той беше вече възрастен, но все още изглеждаше като студент.

— Знаете ли, Нобуко няма с кого да се качи на виенското колело. Бихте ли й правили компания. Ето ви два пъти по двадесет и пет цента — помолих аз.

— Разбира се, с удоволствие. Имам достатъчно пари да платя. Обещавам ви да се грижа добре за нея.

Изпитах облекчение.

По-късно двамата се ожениха в една от църквите на Маями. Уших й красиво булчинско кимоно, в което изглеждаше прелестна. Както виждате, и в Маями се проявих като умела сватовница.

Но да се върнем при Шамико. Собственичката й ми каза, че според човешките измерения котката е на около 25 години и се намира в разцвета на женствеността си. Освен това била призната красавица. Срещу мен живееше възрастна двойка с голям котарак на име Кейси, снежно бял и много дебел, защото го хранеха обилно. Кейси хвърли око на Шамико.

Съседите ми отдясно бяха осемдесет и пет годишна жена, синът й и жена му. Старата майка винаги говореше за своето „бебе“ и един ден я попитах кое е то. Оказа се, че е шестдесетгодишният й син, който вече беше оплешивял. Май много не приличаше на „бебе“, но тя го наричаше само така. Когато говореше за „жената на моето бебе“, това беше петдесетгодишната й снаха. Плешивото „бебе“ беше представител на фирма за фармацевтични продукти, а жена му беше болнична сестра.

И те имаха голям светлокафяв котарак на име Том. Той също се влюби в нашата Шамико.

Това стана през една пролетна нощ. Котките тичаха в градината и мяукаха протяжно. Изведнъж се чу крясък, сякаш убиваха някого. Когато Том или Кейси се доближаваха твърде много до Шамико, тя настръхваше и се хвърляше да хапе. Борбата беше много жестока, Шамико се защитаваше от нападателите с всички сили и Том и Кейси мяукаха сърцераздирателно.

Когато се разсъмна, излязох навън и намерих по цялата градина бели и кафяви котешки косми. Шамико ме погледна многозначително, после измяука нежно за поздрав. Явно нашата котка беше много добродетелна. Бе отхапала половината ухо на бедния Кейси и беше откъснала цели участъци от козината на Том, така че се виждаше червено месо.

Това ми напомня за друга история. Добрата ми приятелка Мичико имаше котка на име Сузи. Тя имаше много любовници и раждаше на всеки четири месеца по три-четири котенца.

Всеки път Мичико носеше котенцата в парка и ги подаряваше на минувачите. Едва успяла да намери подслон за котенцата, Сузи раждаше нови. Мичико беше много нещастна.

Когато й разказах за битката на Шамико с котараците, тя поиска непременно да узнае как съм я научила да се пази. Отговорих й съвсем искрено, че на нищо не съм я научила. Шамико просто не обичаше котараците, дори се ужасяваше от тях. Веднъж един американски приятел ми каза, че Шамико не е нормална. Котка, която дращи и хапе мъжките, за да се защитава, е увредена. А аз съм била наивна. Явно и при мен нещо не е наред. Сигурно беше прав.

Вярно е, че кучетата и котките имат повтарящи се периоди на разгонване, но Шамико изглеждаше „чиста, почтена и красива“55.

Бедните прокудени Кейси и Том можеха само да я гледат с копнеж и да мяукат жално.

Един ден докато преподавах в Орландо, стана нещо неприятно. Някой проникна в къщата ми. Ако си бях у дома, със сигурност щях да преживея голям страх.

Един от младите хора, с които дружах, беше господин Ямагучи. Той и до днес ме нарича „мама“. Ожени се за очарователна жена и имат чудесна дъщеричка. Този господин Ямагучи живееше тогава при мен. Тецуко, която живя най-дълго в къщата ми, се омъжи за американски хирург и господин Ямагучи зае мястото й. По време на кражбата не бил у дома и когато се върнал към единадесет вечерта, намерил входната врата отворена и стаите преровени. Дълго време се утешавах с мисълта, че престъпникът е бил много по-нещастен от бедните собственици.

Моята къща беше обзаведена по японски, значи нямаше какво да се краде. Американските семейства имат антики, кутия със скъпоценности в спалнята и различни други неща, ценни за крадците. Моята къща беше постлана с татами, единствените украшения бяха свитъци с картини и цветя. Имах два скрина, в които съхранявах кимона и оби. Те струваха поне десет хиляди долара, но американският крадец нямаше полза от тях. Ако ги беше взел, щяха веднага да го хванат. Беше преровил всички чекмеджета и бе попаднал само на неразбираеми, дори гротескни неща като долни колани, кордели за оби, подплънки за гърба, таби и бельо за кимоно, както и голям брой шнурове и коланчета. По някое време явно му е писнало, защото беше изчезнал, без да вземе нищо.

Сигурно това е била първата му кражба и после е бил здравата наруган от шефа си.

— Там нямаше нищо, което си струва — вероятно му е казал той и отчаяно е изброил безполезните шнурчета и парчета плат, с които са били пълни чекмеджетата. Сигурно след това шефът го е посъветвал да си смени професията. Всъщност аз се тревожех повече за крадеца, отколкото за нас.

— Да не е оставил някоя улика? — попитах студентите.

В стаята на господин Ямагучи също не липсваше нищо. Фотоапаратът му беше оставен на леглото, но престъпникът явно не го е видял. Вече бях сигурна, че не е имал необходимия за един крадец усет към ценни вещи.

Животът в Маями наистина беше богат на събития.

Всекидневието на една домашна учителка

В Маями имах много интересни приятели. Така например един симпатичен руски православен свещеник говореше гладко японски и можеше да пише хирагана и канти56.

— Работех в църквата „Свети Николай“ в Канада. Всяка вечер обикалях антикварните магазини. Всички в квартала ме познаваха — разказваше ми той.

Свещеникът пушеше и пиеше без мяра. Беше на около четиридесет и пет години и изглеждаше много добре. Черното расо му стоеше отлично и беше много привлекателен за жените.

— Не съм виждала отец, който има такъв успех сред дамите — дразнех го аз.

— Да, аз съм Иисус Христос суперзвезда — отговаряше през смях той.

Благодарение на него получих добро място като домашна учителка при едно семейство в Коконут Гроув.

Жилището на семейството се намираше на единадесетия етаж и от прозорците се разкриваше чудна гледка към Кей Бискейн (острова, където беше вилата на Никсън, известна с името „Белия дом на Маями“). Точно пред къщата беше пристанището за яхти. Изгревите и залезите бяха прекрасни, но бурите бяха направо великолепни. Когато светкавиците прорязваха небето, аз си казвах, че си струва да живееш в такъв скъп апартамент дори само заради гледката.

Работех като домашна учителка на две момиченца, едното в първи, другото във втори клас. Бях пресметнала, че познанията ми по английски ще стигнат за още две или три години. Ала когато голямата стигнеше до шести клас, вероятно щеше да се наложи да се откажа. Химията и математиката (особено на английски) не бяха моят свят…

Двете момиченца имаха по-малко братче на две и половина години, което обичах като свое дете. Нощем не заспиваше, ако не го люлеех. Всъщност ме бяха назначили само за двете момичета, но поех и грижите за малкия. Той ходеше с мен дори в тоалетната и не ми оставяше дори пет минути за личен живот.

Имах чудесна стая с климатична инсталация, телевизор и баня. Сутрин се настанявах удобно на масата пред препечена филийка и английски чай с мляко и се заглеждах към струпаните над морето буреносни облаци. Чак ми ставаше съвестно, че получавам заплата. По-правилно беше аз да плащам, че от време на време учех с момичетата, водех ги на басейна или заедно си хапвахме невероятни вкусотии.

Домакинята приличаше досущ на младата Дебора Кър. Когато говореше по телефона с роднините и познатите си, често се хвалеше с мен.

— Нашата японска домашна учителка е прекрасна и работи много съвестно. Децата я обичат повече от мен. Наистина беше дар от Бога, че я намерихме.

Привлечен от тези хвалебствия, един ден ме потърси управителят на сградата.

— И ние имаме три деца. Нямате ли приятелка, която би могла да се грижи за тях?

Без да го осъзнавам, бях издигнала имиджа на Япония. Няма ли кой да съобщи за това на културния министър?

Както винаги, ходех само в кимоно и облеклото също допринасяше за популярността ми. Тъй като американците бяха свикнали със строгите немски или английски възпитателки в тъмни костюми, една усмихната млада японка (никой не знаеше на колко години съм в действителност), облечена в красиво кимоно, винаги будеше внимание. Повечето възпитателки биеха децата и им крещяха, но аз имах свой собствен метод да общувам с учениците си.

Отдавна знаех, че умея да въртя мъжете на пръста си, но бях много изненадана, че общувам така добре с малки деца. Върховото ми постижение беше вечер, когато представях на питомците си японски приказки в солово изпълнение. Малкият отказваше да заспи, ако не беше чул приказката за духовете, които излизали от коша за пране. „Трите прасенца“, „Пинокио“ и „Пепеляшка“ му бяха скучни. Моите истории бяха много по-вълнуващи. Понякога идваха и двете момиченца и лягаха при него в леглото.

— Къде остана първото костенурче? — настояваха те и слушаха със затаен дъх разказите ми. Понякога и четиримата заспивахме в леглото на момченцето.

Една сутрин срещнах в асансьора елегантна дама с бели коси. Поздравих я и тя каза:

— Аха, вие сте прехвалената японка възпитателка. Бих желала да поговоря с вас в приемната. — Слязохме долу и тя продължи: — Дъщеря ми има голяма къща в Маями Бийч. Семейството разполага с лодка, каравана, икономка и готвачка. Какво печелите в момента? — попита надменно тя.

Усмихнах се безмълвно в отговор.

— Много бих искала тримата ми внуци да имат учителка като вас и съм готова да ви плащам двойно.

Явно се беше стигнало дотам, че богаташите наемаха японски домашни учителки като професионални бейзболисти.

— Аз съм приятелка на мисис Мириам и не работя за пари. — Не можех да приема предложението. Бях много привързана към двегодишното момченце и не се интересувах от друго място.

Разказах на мисис Мириам за разговора с дамата и тя беше много трогната.

— Една американка веднага би приела изгодното предложение. Вие наистина сте ми изпратена от Бога.

При тази похвала не можех да отида другаде, даже да ми плащаха тройно.

С кола през Америка

Постепенно започнах да усещам, че ми липсват стимули за живот. Хранех се добре, мързелувах, бъбрех на бебешки език с малкия, учех прости граматични правила с момичетата — това не ме водеше доникъде.

Естествено в Маями имаше чудесен театър, където представяха мюзикли от Ню Йорк. За съжаление съставът беше скромен. В „Кралят и аз“ не излизаше Жул Бринер, в „Анатевка“ не виждахме Зеро Мостел. Ролите се изпълняваха само от хора кияи-но-о.

Понятието кияи-но-о трябва да бъде обяснено. В кабуки на сцената седят няколко прислужнички в едноцветни розови кимона с черни сатенени колани, които са вързани косо отзад. Всяка от тях изрича по една дума в определено изречение.

Ако свържем думите правилно, изречението ще прозвучи горе-долу така: „Елате малко по-близо.“ Ала четирите прислужнички произнасят думите поотделно. Те не са звезди, само статисти.

Повечето от турнетата в Маями — до седемдесет процента — бяха с участието на такива кияи-но-о (разбира се, имаше и изключения като Карол Бейкър и Чарлс Бронсън). Артистите, които на Бродуей бяха втори състав или се разхождаха по сцената, без да говорят, получаваха правото да изпълнят главни роли в Маями. Разбира се, някои от тях бяха много талантливи и през следващия сезон получаваха по-големи роли. Истината е, че в американските мюзикли, които отиват в Япония, също играят много артисти кияи-но-о. Само че японците дори не го подозират.

Копнеех за културния живот в Ню Йорк. Страшно ми се искаше да посещавам добри концерти и театрални постановки. Освен това исках да видя отново приятелите си. Живеех вече четвърта година в Маями и започваше да ми става скучно.

След като реших да се върна в Ню Йорк, изведнъж се разбързах. Трябваше да продам къщата, която си бях купила, и да си събера багажа. Първата ми работа беше да се обадя на фирмата за недвижими имоти, която беше уредила формалностите по покупката на къщата. Имах късмет, защото посредниците бяха много мили и отношенията ни бяха не само служебни, но и приятелски. Всичко се уреди без проблеми, успях да продам къщата си на почти двойна цена.

Осведомих се при една спедиторска фирма за разходите по транспорта. Сумата беше огромна: около десет хиляди долара. Това щеше да погълне всички пари от продажбата на къщата.

Обадих се на Робърт, който живееше в Ню Джърси, и му описах проблема си. Той ми отговори, че веднага ще заяви полет за Маями, и ме помоли да не предприемам нищо до пристигането му.

Робърт пристигна в Маями и уреди въпроса с присъщата си енергия. Наехме голям контейнер, напълнихме го с мебели и покъщнина, закачихме го за стария ми буик и бяхме готови да потеглим към Ню Йорк. Опаковахме грижливо отделните вещи и подарихме всички ненужни неща на студентите (непрестанно се чудех колко много вещи съм насъбрала). За да стигнем до Ню Йорк, трябваше да прекосим осем щата, а това означаваше да пътуваме три или четири дни. За щастие двама млади американски доценти също се готвеха да пътуват за Ню Йорк, така че взехме и тях в колата и щяхме да се сменяме на волана. Бях много щастлива, че имам на разположение трима силни мъже, които щяха да натоварят багажа. Всичко беше решено. Стана ми тъжно, че трябваше да се разделя с Шамико, и помолих младата двойка, която се нанесе в къщата ми, да полага особени грижи за котката. Качих се в колата заедно с Робърт, Клинт и Реймънд, двамата млади доценти, и потеглихме. Купихме хладилна чанта и я напълних с плодове, сокове, шунка и сирене за сандвичи.

Хубавото в това пътуване беше, че се хранехме не по хотели и ресторанти, а сред природата. Закусвахме в планините под зелени дървета и слушахме песните на птиците; на обед сядахме на морския бряг, където се разбиваха вълните. Нощувахме в крайпътните мотели. В Япония мотелът е най-обикновена крайпътна гостилница, докато мотелите по американските магистрали са изискани малки хотелчета с плувни басейни и ресторанти. Тъй като разстоянията в Америка са огромни, в мотелите нощуват старци, родители, младежи и бебета.

Една сутрин закусихме в близост до водопад и Клинт и Реймънд се изкъпаха в бистрите му води. Често имахме такива хубави преживявания. Беше съвсем различно от пътуване със самолет, когато не виждаш нищичко от природата.

От Маями магистралата минаваше през Джорджия, Южна и Северна Каролина, Вирджиния, Мериленд, Делауеър и Ню Джърси. Чак тогава идваше Ню Йорк. Едва при това пътуване разбрах колко огромна е Америка.

Около тридесет мили след Маями от двете страни на пътя се разпростряха безкрайни портокалови плантации. В Япония много харесват калифорнийските портокали, но и плодовете от Флорида са много сочни и вкусни. Впрочем тук отглеждат и много грейпфрут.

Тъй като тръгнахме рано сутринта, бях още сънена. Миналата вечер бяхме товарили контейнера и все още бяхме изтощени от усилията. Все още се хваля с издръжливостта си, но този път трябваше да си поспя. Докато наблюдавах прекрасните портокалови дървета, отрупани със зрели плодове, неусетно заспах. Седях на предната седалка, климатичната инсталация работеше отлично, по радиото предаваха нежна музика. Спах дълбоко и спокойно.

Реймънд ме събуди едва за обяд. Когато отворих очи и погледнах часовника, вече беше един и половина.

Огледах се и реших, че сме объркали пътя. Пътувахме вече четири часа, а от двете ни страни все още бяха портокаловите плантации. Отново осъзнах каква грамадна страна е Америка.

Спряхме на място за почивка. Щатът беше поставил дървени пейки и масички, за да могат пътниците да се нахранят удобно. Извадихме хляб, шунка, салами, домати. Краставиците ядохме по японски обичай с мисо. Великолепен обяд.

Тъй като и тримата мъже разбираха от изкуство, през цялото време разговаряхме за живопис — от Гоген до Утамаро. До границата на Джорджия, която дойде след около два часа, пътят продължи през портокалови плантации и гледката не се промени. От двете страни на магистралата, която свързваше двата щата, бяха построени „зареждащи станции“ за портокалов сок. Прясно изстисканият и добре охладен сок се предлагаше в големи картонени чаши, а на някои места го раздаваха дори безплатно като местен специалитет. Пътниците, които бяха оставили много мили зад гърба си, приемаха с благодарност освежителната напитка. Някои молеха да напълнят със сок и съдовете им за вода.

Когато влязохме в Джорджия, местността се промени рязко. Веднага пролича разликата между богатия и бедния щат. В Джорджия добре поддържаните странични платна на Флорида се превърнаха в тесни, посипани с чакъл и обрасли с овчарска торбичка канавки. Разбира се, самата магистрала беше отлична, както във всички щати, само страничните платна бяха различни. Във Флорида често виждахме едри бели птици от рода на рибарите, изправени неподвижно сред моравата, покрай аутобана цъфтяха нежнолилави цветчета. В Джорджия местността беше гола и пуста, склоновете каменисти. На всяка граница ни посрещаше огромна табела: „Добре дошли в Джорджия“, „Добре дошли в Южна Каролина“.

Магистралата в Южна и Северна Каролина беше много зле поддържана. Във Вирджиния, Мериленд и Делауеър страничните платна бяха много по-добри, по моравите си играеха диви зайчета. В Джорджия и Южна Каролина не видяхме нито една птица.

Може би тези неща не зависят чак толкова от богатството или бедността на щата, колкото от управлението на щатските средства.

Пътувахме бавно и тъй като се сменяхме на волана, изобщо не се уморявахме. Напредвахме без произшествия. В един мотел на Южна Каролина имаше представление на Мери и Джими Озмънд. Ако бяхме малко по-добре облечени (всички носехме дънки, тениски и износени маратонки), непременно щяхме да ги гледаме. Ала представлението беше вечерно, в ресторанта на мотела, и видът ни беше крайно неподходящ. (Ако представлението беше на Питър Сийлър, сигурно щях да отворя контейнера и да си намеря официално кимоно!)

Във Вирджиния има огромен залив, Чесапийк Бей, над който е построен мост. Мостът е съставен от множество мостове, разположени един за друг. Тъкмо си прекосил единия и си мислиш, че си стигнал до края, когато виждаш следващия. От първия до последния мост пътувахме 2,2 мили. От двете страни беше океанът, по вълните плаваха корабчета и рибарски лодки. Чуваше се и бумтенето на моторните лодки.

Накрая минахме през Мериленд, Делауеър и Ню Джърси. В Делауеър е седалището на известната фирма „Дюпон“ (там произвеждат всичко, от огромни атомни реактори до обувки от изкуствени материали, запалки и найлонови торбички). В Ню Джърси видях как фермерите сееха с помощта на самолети…

След като прекосихме осем щата, най-после стигнахме в Ню Йорк. Робърт ми бе наел малък, но много приятен двустаен апартамент, където пренощувахме всички.

С таксите за аутобаните, с нощувките в мотели (с конска опашка, дънки и тениска се представях за японска студентка и ползвахме намаление; освен това вземахме двойна стая, в която слагаха две допълнителни легла) и с храненията, които плащах за всички, дадох малко по-малко от 700 долара. И днес се радвам, че предоставих цялата работа по преместването на един местен човек като Робърт.

Сайонара, Андрю

В момента работя като консултант в операта. Тъй като повечето опери се представяха на италиански, миналата година (1986) започнах да уча и този език. Трябваше да знам поне основните понятия, за да мога да се разбирам с артистите на сцената, да им давам съответните знаци.

Как стана така, че влязох в света на операта?

Първоначално работех в домове за физически и умствено увредени деца. Там бяха събрани дечица от най-различни националности (нали бяхме в Ню Йорк) и всички ме даряваха с много обич и привързаност. Постепенно разбрах, че всяко дете е ценно само за себе си и заслужава да бъде обичано.

Там срещнах малката италианка Мия. Тя беше монголоид и съвсем мъничка. Мислех, че е най-много на осем години, а тя се оказа на четиринадесет. Имаше нежни кръгли очи и когато се покатерваше като бебе в скута ми, не можех да не я прегърна. Другите деца ревнуваха и се надпреварваха кое да се сгуши в скута ми.

Запознах се с майката на Мия и често ходех на гости на семейството. Таткото на Мия, Антонио Галбано, беше известен оперен режисьор, а до раждането на Мия майката била оперна певица. Явно двамата се бяха оженили доста късно. Той ми изглеждаше около шестдесетте, тя беше с десетина години по-млада от него.

Един ден направих за Мия кукла от хартия. Когато ми казаха, че тази вечер таткото ще се върне от Италия, понечих да се сбогувам, но всички настояха да остана и да вечеряме заедно. Насядахме около масата — бащата и майката, Мия, бабата и аз — и се насладихме на оригиналната италианска кухня (впрочем това е любимата ми кухня). Италианските домакини правят соса за спагети с месо в продължение на три дни, а домашно приготвените спагети бяха гордостта на бабата.

Докато се хранехме, госпожа Галбано разказа на мъжа си, че Мия е много привързана към мен, непрестанно говори за мен и не иска да ме пусне.

След това заговорихме за операта.

Преди войната, когато заговореха за опери, японците имаха предвид „Мадам Бътерфлай“, „Бохеми“, „Сън в лятна нощ“ „Травиата“, „Аида“ и „Кармен“. Познавах всички тези опери и бях убедена, че знам всичко за операта.

— Имали ли сте възможност да гледате европейски опери в родината си? — попита ме бащата на Мия.

— Да, при нас също има оперни театри и аз много обичам операта — отговорих и изброих кои опери съм гледала в Япония.

Разказах, че в Япония има много певци, които пеят на японски (преди войната това беше задължително). Накрая го попитах колко европейски опери има.

— Най-старите рядко се появяват на сцената, а най-новите не са по вкуса ми. Мисля, че в момента по различните сцени се играят около 250 опери — отговори спокойно той.

Една не паднах от стола. Аз си въобразявах, че знам всичко за операта, а се оказа, че познавам едва 14 или 15 опери! Какъв срам! Като жабата в кладенеца.57

— Ако искате да научите нещо за операта, най-добре е още утре да идете в някоя обществена библиотека. Аз също имам добра специална литература и с удоволствие ще ви заема някои книги. Имате ли желание да работите в операта? — попита господин Галбано.

Той беше оперен режисьор, а жена му имаше магазин за оперни костюми. Бях въодушевена от предложението.

Още на следващия ден последвах съвета му и отидох в близката библиотека.

Голямо беше учудването ми, когато разбрах, че известният Пучини (авторът на „Мадам Бътерфлай“) никога не е бил в Япония. Вече споменах за това, но бих искала да дам някои подробности. Казват, че отишъл в Рим и се представил в японското посолство, за да разпита посланика Ояма Йосуке за японската музика.

Ако беше потърсил корейци или китайци, „Мадам Бътерфлай“ щеше да изглежда съвсем различно и японската гейша щеше да изпълнява китайски или корейски мелодии.

Когато гледах операта, бях неприятно изненадана, че Сузуки призовава Изанами и Изанаги58 пред будистки олтар, а чичото на Бътерфлай, който е будистки монах, говори с думите на свещеник от Шинто. Причината за това е, че Пучини никога не е бил в Япония. Ако беше отишъл там, сигурно нямаше да направи тези грешки… Ала музиката е така прекрасна, че никой не забелязва тези дребни недостатъци. Сигурно аз съм единствената, която всеки път се дразни от недостоверните сцени.

В библиотеката, където ме изпрати господин Галбано, видях много снимки на оперни представления. В Копенхаген мадам Бътерфлай носеше износен юката. Представлението в операта на Ню Сити беше истинска катастрофа. Ако това беше училищно представление, можех да извиня ужасните костюми с мизерния бюджет, но в Сити Опера билетът струва петдесет или шестдесет долара. Въпреки това майката и лелята на мадам Бътерфлай носеха панталони до коленете и сламени шапки. Нещото, което трябваше да представлява сватбен воал, беше лепнато на челото на булката и тя приличаше на милосърдна сестра с касинка…

Толкова се ядосах, че отидох право при интенданта на Сити опера.

Исках да говоря с продуцента и да го помоля да промени поне някои детайли. В Япония никой не отива на сватбата на роднина, облечен като виетнамски бежанец, освен това японският булчински воал е съвсем различен от европейския. Ала можах да говоря само с фризьора и автора на костюмите.

— Вече четиринадесет години си служим с тези костюми и не можем изведнъж да ги променим. Вършете си вашата работа и не се месете в нашата — гласеше отговорът им.

Можех да си приказвам колкото си искам, но никой не ме слушаше. Колко жалко.

По тази причина, след като ме назначиха за консултант, започнах да произвеждам всички реквизити сама. Уших бяло сватбено кимоно, горно кимоно, булчински воал, донесох съдове за саке за ритуалната сватбена наздравица на младата двойка, нагласих будисткия домашен олтар, камбанката, плочката с имената на мъртвите, приготвих и черните кимона на майката и роднините, хаори и хакама за мъжете, освен това сервиз за пушене, каничка за чай, даже подложки за японските чашки.

Много вестници ме похвалиха. „За първи път видяхме една истинска японска «Мадам Бътерфлай»“. Или както писа един критик: „Днес за първи път гледах операта с истинско удоволствие и без чувство за неловкост.“ „Качествата на консултанта допринесоха да гледаме една постановка, много различна от предишните. Свалям шапка на продуцента, който е бил достатъчно умен да ангажира японка.“

Бях много щастлива, а господин Галбано, който ме бе въвел в този свят, беше изключително горд с мен.

Когато бях свободна от представленията и репетициите, работех усърдно в домовете за увредени деца и в един старчески дом. Работата ме държеше в постоянно напрежение, въпреки това намирах време и за собствените си интереси. Тъй като с удоволствие шия и плета, имах занимания за цялото лято.

През това време небето спусна в скута ми един прекрасен подарък. Случи се на 2 юни 1974 година.

Първата репетиция на „Мадам Бътерфлай“ се състоя в голямата католическа църква в италианския квартал на Бруклин. Режисьорът Франко Жентилеска ме закара с колата си. Свещеникът ни чакаше на входа и тъй като всички го поздравяваха, аз също казах на италиански „Бонджорно, падре“. Той беше видимо трогнат, че една японка в кимоно го е поздравила на италиански, и продължихме разговора си, макар че аз знаех само няколко думи. Все пак успях да му обясня, че съм нещо като хореограф на „Мадам Бътерфлай“.

Свещеникът беше посещавал Япония и обичаше страната ми. Влязохме в църквата. От задната страна имаше вътрешен двор, зад него голямо помещение с чудесна сцена. Пианистът беше вече там, артистите се бяха качили на сцената и разговаряха с режисьора. Ролята на мадам Бътерфлай беше поверена на известна певица, която вече бях консултирала.

Бяха отворили няколко сгъваеми стола и аз зачаках знака на Жентилеска. Беше ранно лято, затова носех светлосиньо лятно хаори от тънка коприна. Тъй като ми беше доста топло, свалих хаорито, сгънах го и го оставих на стола зад гърба си.

На сцената започна репетицията. Четиридесетгодишен доста пълен мъж пееше с пронизващ тенор. До него стоеше млад, едър, красив баритон, който се включваше от време на време.

Дебелият се наричаше Гаетано и изпълняваше ролята на Пинкертон, младият красив баритон беше американският консул Шарплес. Всеки, който ги видеше редом, би сметнал дебелия за Шарплес, а красавеца за Пинкертон.

След малко дадоха почивка.

— Трябва ви бяла коса, брадата също трябва да е поне посивяла. Постарайте се да изглеждате колкото се може по-стар — каза режисьорът на младия мъж.

Следях внимателно какво става на сцената и се чудех защо дебелият трябва да играе ролята на любовника, а младият Адонис се задоволява с ролята на старец.

След предварителния разговор дадоха почивка за кафе. Красивият млад мъж слезе от сцената и затърси нещо по сгъваемите столове. Профилът му беше възхитителен. Когато стигна до мен, попитах го какво търси.

— Нотите си. Оставих ги някъде тук и не мога да ги намеря — отговори той. Сетих се, че когато сложих хаорито си на стола, бях покрила зелена и доста дебела папка с ноти.

— О, прощавайте — извиних се аз, вдигнах своето хаори, подадох му търсените ноти и отново се извиних смутено.

— Няма нищо, няма нищо. — Той се усмихна на съкрушения ми вид. — Аз съм Андрю и изпълнявам ролята на баритона.

И аз се представих.

— Ах, вие сте мис Накамура. Чувал съм много за вас. Вие сте отличен консултант. Вчера слушах как сопраното Мария ви хвалеше.

Зарадвах се, че знае името ми. Оставих отново хаорито си на облегалката на стола, той взе нотите си и съвсем естествено седнахме едни до друг.

С гъстата си тъмнокестенява коса и дълбоките зелени очи Андрю изглеждаше фантастично. Побъбрихме малко, той ми разказа, че е на двадесет и пет години и няма нито родители, нито братя и сестри. Аз му казах, че също си нямам никого.

Скоро към нас се присъединиха Мария (мадам Бътерфлай), Синди (Сузуки) и хористите. Репетицията на първо действие под компетентното ръководство на Жентилеска беше свършила. Качих се на сцената и обясних на хористките как да разтварят чадърчето за слънце, като придържат ръкавите на кимоната, обясних им как да се покланят и да си служат с ветрилото.

— Ще повторим репетицията от самото начало, но преди това ще направим четвърт час пауза — обяви Жентилеска и всички слязоха от сцената. Отецът беше донесъл кафеварка и черпеше всички с кафе.

— Мис Накамура, желаете ли мляко и захар? — Андрю ми донесе чаша кафе и седна до мен. Малко преди началото на следващата репетиция ме попита дали имам време да обядваме заедно.

Не можех да повярвам на ушите си — той ме канеше на обед! Бях толкова щастлива, че едва не се разскачах като момиченце.

— Ако имате време, ще се срещнем в дванадесет и половина пред Карнеги хол във „Фонтана ди Треви“.

На следващия ден ръмеше дъждец. Носех дъждобран с цвят на глициния, под него виолетово кимоно с изрисувана река. Над главата си бях разпънала лилав японски чадър на змийски очи59.

Когато влязох във „Фонтана ди Треви“, заведение, което се намираше точно срещу Карнеги хол, Андрю вече ме чакаше. Огледа с нескрито одобрение дъждобрана и чадъра ми.

Носеше камера и помоли да ме снима. Излязохме навън и направи много снимки пред ресторанта. После помолихме управителя да ни снима двамата. Тъй като Андрю беше висок повече от 1,80 м, аз му стигах едва до рамото.

Дамата в приемната ни придружи до маса в задната част на ресторанта, където никой нямаше да ни смущава. Във вазата беше поставена прекрасна розова пъпка, завързана с розова панделка.

Този дъждовен ден беше трети юни.

Оттогава отбелязваме трети юни като годишнина от началото на любовта ни.

Макар че и двамата пътувахме много, нареждахме нещата така, че да се срещаме поне два пъти седмично. Ходехме заедно на приемите, които даваха моите и неговите приятели и хората от операта. Нюйоркчаните са големи любители на всички видове приеми.

Постоянно бяхме заедно. На Коледа, на Великден, в Деня на благодарността, на празненствата за рождените дни на приятелите ни, на благотворителните представления на оперната гилдия. Ако отивах някъде сама, веднага ме питаха къде е Андрю. Ако той се появеше без мен, веднага го питаха къде съм.

Андрю преобърна досегашния ми живот с главата надолу. Обаждаше ми се всяка вечер; когато си ушивах ново кимоно, бързах да го покажа първо на него. Получавах платовете от Япония и тъй като си шиех сама, с удоволствие се консултирах с него. Дори когато беше някъде на път, непрекъснато се търсехме по телефона. Придружих го на турнета в Европа и в много щати на Америка.

На 14 април следващата година стана нещо много интересно. Бяхме поканени на рождения ден на приятеля ни Карл, който беше от немски произход и известен дизайнер на костюми. Той бе сътворил костюмите на Баришников, който междувременно е известен и в Япония. Карл навършваше четиридесет и две и естествено двамата с Андрю бяхме между гостите.

Носех празнично светлосиньо кимоно с развяващи се ръкави и шарка на черешови цветчета. Черешовите дървета цъфтяха в цялото си великолепие (празникът във Вашингтон беше вече започнал). Кимоното ми се хареса на всички и ми направиха много снимки.

Когато обявих, че аз също имам рожден ден, Франко вдигна тост за четиридесет и втория ми рожден ден и го обяви пред всички. Явно беше изтълкувал „един и същи ден“ като „еднаква възраст“. Вероятно съм изглеждала младежки свежа в празничното си кимоно (тогава бях на шестдесет години). Андрю се зарадва много на четиридесет и втория ми рожден ден и ме поздрави сърдечно.

Оттогава двамата с Карл всяка година организираме общо празненство за рождените си дни. Всички приятели от балета, операта и изобщо от музикалния бранш вярват, че с Карл сме на една възраст. Междувременно и самата аз съм почти убедена в това.

Дружбата с Андрю беше неоценима за мен и ме обогати в много отношения. Той ме водеше на опера, на кино и мюзикли, които според него заслужаваха да се видят. Разбира се, посещавахме известни представления като „Котките“ или „Хорус Лайн“, но той харесваше много повече не така пищните изпълнения, а например „Пиаф“, където една френска звезда представяше живота на великата певица.

Андрю ме заведе на аржентинско танго и на много добри филми. Той не посещаваше популярните забавни филми, а избираше произведения, които според критиците бяха интересни и обогатяващи, после ми ги обясняваше. Изпитвах дълбока благодарност към този прекрасен млад човек. Наистина беше дар от небето да имам учител, който ми обясняваше просто и разбрано живописта, музиката и развлекателната индустрия.

Когато отивах в Токио, той ми се обаждаше всяка сутрин от Ню Йорк, Канада, Франция, Испания или където беше в момента.

Всяка сутрин си правех прическа за него, гримирах се за него и само за него обличах особено кимоно. Когато имахме среща, се вълнувах като малко момиче, изпробвах пред огледалото различни якички и избирах все нови и нови кордели за колана.

Всяка година на 22 декември в Кристал Руум на Уолдорф Астория се организираше бал на оперната гилдия. Андрю беше блестящ в ушития по мярка смокинг. Аз бях винаги до него в празнично кимоно с широки ръкави. Когато танцувахме валс, хората се спираха и ни гледаха.

Майката на Андрю починала, когато той бил седемгодишен. След това живял сам с баща си и старата немска икономка в голяма вила. Баща му бил англичанин и работел като адвокат в Тексас. Починал, когато Андрю бил на тринадесет години.

Момчето отишло в швейцарски интернат. Тъй като свирел добре на пиано, решил да стане пианист. Учителят по музика открил впечатляващия му глас и го убедил да учи пеене. След като завършил училище, Андрю се върнал в Америка.

Записал се да учи музика в университета в Тексас, след това посещавал музикалното училище в Ню Йорк. Благодарение на един професор, който се отнасял към него като към собствен син и управлявал оставеното от баща му наследство, студентският му живот в Тексас и Ню Йорк бил много приятен и след изпита имал добри професионални шансове. Професорът и жена му се грижели трогателно за него.

Често срещах семейството на професора на приеми. Възрастният господин беше почти на осемдесет години, но всеки месец пътуваше за Италия и Лондон, за да дирижира опери. Преди петдесет години жена му била примадона, но сега страдаше от ревматизъм, не можеше да ходи и характерът й беше станал много труден. С мен обаче беше винаги любезна.

В Япония хората щяха да клюкарстват до насита за мен и Андрю, да пускат злобни намеци по наш адрес, но тук всички ни гледаха добронамерено и никой не намираше, че разликата във възрастта е неестествена.

Понякога посещавах професора и жена му. Веднъж им занесох кукла, облечена като гейша, и те я харесаха толкова много, че я сложиха на пианото.

Когато Андрю имаше уроци, често отивах да го взема от дома на професора.

Понякога водехме професора в Сентрал парк и ядяхме суши, които бях приготвила (носех ги в специална лакирана кутия, каквато японците използват за изложбите на цветя). Понякога седяхме край езерото или под разцъфтелите черешови дървета и аз се чувствах като в Япония. Беше прекрасно и през есента, когато листата на дърветата бяха пъстро обагрени. Особено харесвах хълмовете, на които си играеха катерички.

През зимата излизахме на разходка в парка с карета. Стелещият се сняг бързо засипваше следите от колелата на каретата. Колите бяха стари возила с един кон и висок покрив, кочияшът носеше пелерина и старомодна тривърха шапка като на Наполеон. Конят тропаше равномерно и ни унасяше. Главата ми беше увита във виолетова стола и почиваше удобно на гърдите на Андрю. И двамата наблюдавахме унесено танцуващите зад прозорчето едри снежинки.

Когато Андрю бил на шест години, баща му го довел в Ню Йорк и го возил с карета в Сентрал парк…

Тогава малкото момче си пожелало по-късно, когато стане възрастен мъж, да пътува с любимата си през снега на Сентрал парк. Затова всяка година чакахме с нетърпение снега и веднага наемахме карета, за да се повозим в парка.

Бях на седмото небе. Когато бях с Андрю, се чувствах като младо момиче. Той ме научи на толкова много неща и беше наистина възрастен, зрял човек. По-зрял от мен.

Когато има млад любовник, възрастната жена винаги се чувства претоварена. В Япония, а и в Америка, често се случва тя да го издържа. Андрю имаше много по-големи доходи от моите и от всяко свое турне ми носеше подарък. От Испания получих прекрасно ветрило и шнола за коса, от Италия камея (която използвах като брошка за оби), от Франция шнола за коса от Клоазен и т.н. На всеки подарък беше сложена картичка, на която беше написано: „На човека, за когото мисля винаги и навсякъде“. Чрез Андрю животът ми стана наистина достоен за живеене. От първата ни среща минаха десет години и спомените ми са без изключение прекрасни. Макар и възрастна, аз бях необразована и научих много важни неща от Андрю, който беше толкова умен и добър…

През тези десет години разбрах много неща за живописта, музиката, литературата и театъра и всичко благодарение на Андрю. Той ми даваше да чета книгите, които според него си заслужаваха да бъдат прочетени, водеше ме на театър, на музикални представления, на изложби и на кино.

Водеше ме само на представления, които самият той вече беше гледал и смяташе, че са добри. Затова не посещавах пиеси, концерти или филми, които бяха скучни.

Разбира се, японските съпруги не можеха да се удържат и ми задаваха твърде интимни въпроси за връзката ми с Андрю.

В японския клуб се бях запознала с три четиридесетгодишни дами с академично образование. Запознанството ни се ограничаваше само в размяна на учтивости. Често ги срещах на приеми у американски приятели. Нямам представа дали мъжете им бяха важни личности в японските фирмени представителства, или незначителни чиновници. Във всеки случай имах чувството, че трите образуваха клика.

Една вечер ме привикаха в един ъгъл.

— Къде е днес Андрю? — попита едната.

— Има представление в Мичиган — отговорих, след което госпожа Н. се ухили и каза:

— Накамура-сан е винаги там, където е и Андрю.

— Добре, хайде да я поразпитаме — настоя госпожа О.

— Не, не бива, такива неща не се разказват на публично място — възрази третата.

— Но нали именно вие пожелахте да узнаете повече за връзката им.

Много ми се искаше да им изкрещя, че не е редно да ме разпитват, но реших да се упражня в търпение и се засмях:

— Какво толкова интересно има? Питайте спокойно.

— Най-много ни интересува каква е връзката ви с Андрю и колко сте интимни — заговори направо госпожа О.

Ако бях от Осака, щях да им кажа да вървят по дяволите. Връзките ми с Андрю засягаха само мен. И най-близките ми американски приятели никога не биха се осмелили да ми зададат този въпрос. Що за безсрамие? Така можеха да се държат само журналисти от жълтите вестници, стари клюкарки или жители на предградията.

— Мислете каквото си искате — засмях се надменно аз.

Жълтите вестници често съобщават, че някоя си четиридесетгодишна филмова звезда обича двадесетгодишен артист. Защо японците не престанат да се занимават с тези излишни неща? Нямат ли си по-добра работа?

Явно тези съпруги на бизнесмени нямаха никаква работа, много от тях скучаеха и точно затова се интересуваха особено силно от живота на другите. Какъв отговор очакваха от мен, защо ме разпитваха по този начин за Андрю?

За щастие ние с Андрю живеехме в Ню Йорк. В Япония красивите ни чувства със сигурност щяха да бъдат стъпкани в калта и десетте години нямаше да минат така хармонично.

Както винаги, отпразнувахме Коледа на бала на оперната гилдия, а за Нова година бяхме канени у Карл. На бала на оперната гилдия в хотел „Плаза“ около Андрю се завъртя една ужасна тридесетгодишна американска пианистка, но остана много учудена, когато аз реагирах напълно спокойно. Във всеки случай балът мина чудесно, посрещането на Новата година също беше много весело.

След това трябваше да изнеса няколко лекции в университета на Мериленд. Върнах се в Ню Йорк на дванадесети януари. Когато Андрю ми се обади, тъкмо се занимавах с четирима японски ученици, на които преподавах пеене.

— Обадих се веднага, след като се върнах, и оставих съобщение на секретаря — казах му аз.

— Още съм в Кънектикът, но много искам да вечеряме заедно — отговори Андрю.

Учениците ми бяха дошли отдалеч, освен това трябваше да наваксаме няколко урока. Не исках да ги отпратя, без да сме си свършили работата, затова реших да си довърша урока. Андрю ме разбра веднага.

— Тогава ще отложим вечерята за по-късно. Все пак не сме се виждали две седмици.

Тази вечер една от ученичките ми ме отведе с колата си в италианския ресторант „Контрапунто“ на Шестдесета улица, където щяхме да вечеряме. Андрю ме чакаше.

Извиних се, че съм закъсняла, и изразих учудване, че тази вечер съм излязла толкова късно. Обикновено се срещахме към шест или седем и даже когато вечеряхме в неговия апартамент, гледахме да не закъсняваме. Следващия ден ни чакаше работа, освен това вечерта беше студена и миришеше на сняг… Както винаги, разговаряхме за работата си и за много други неща. Когато ме изпрати до вкъщи, вече минаваше дванадесет.

Както винаги, изчаках колата му да се скрие зад ъгъла, без да подозирам, че никога повече няма да се видим.

Сутринта на 25 януари Андрю загина при автомобилна злополука. Смъртта настъпила моментално.

Когато Карл ми се обади и каза „Андрю е мъртъв“, аз реших, че се шегува, и отговорих само „Аха“… Ала когато Карл със сериозен глас ме помоли да отида веднага в болницата „Рузвелт“, се разтреперих с цялото си тяло.

Не помня как съм взела такси и съм отишла в болницата, помня само, че много бързо се озовах отново вкъщи. Когато пристигнах в болницата, той беше вече мъртъв.

— Не, не! — пищях аз и отказах да го видя за последен път. Да видя със собствените си очи мъртвото тяло на Андрю — нямаше да го понеса. Като повтарях с пресекващ глас „не, не“, избягах навън, качих се в таксито и се прибрах вкъщи.

Не можех да повярвам, че е мъртъв.

Вкъщи се строполих на пода и дълго седях като вкаменена. Треперех и треперех, в главата ми беше празно. Колко ли време съм прекарала така?

Постепенно дойдох на себе си. Боговете ми бяха изпратили безценен дар, но само след десет кратки години ми го бяха отнели. Реших, че трябва да им бъда благодарна за възможността да прекарам десет щастливи години в толкова напреднала възраст.

Радвам се, че не видях мъртвото лице на Андрю. Не искам и да си го представям. Красивите му черти, меката кестенява коса, силното, мускулесто тяло — до смъртта си ще запазя в спомените си младия и красив Андрю.

Наредих на масичката снимките му, за да виждам красивото, усмихнато лице, и организирах самотно бдение над мъртвия. Изгорих най-скъпите благовонни пръчици… Андрю ги харесваше много и не се уморяваше да повтаря как хубаво ухаят.

Късно вечерта семейство Б. и Карл ми се обадиха, за да ми съобщят кога ще бъде погребението. Извиних се, че имам треска, и не отидох. Какво да правя на погребението, как да се държа? Не исках да вярвам в смъртта на Андрю.

Под предлог, че съм настинала, отказах всички уроци и лекции. Не помня колко време съм прекарала вкъщи. Сложих телефона точно пред себе си (явно дълбоко в себе си очаквах Андрю да се обади)… Тъгата ми се увеличаваше с всеки ден. Не можех да стана, не исках да се храня, не исках да се раздвижа.

В тази ситуация можех да изплача мъката си на един-единствен човек — Робърт. В Америка използват израза „да се наплача на рамото на приятел“. Когато отидох при него с празен поглед и не можех дори да се разплача, той ме прибра в дома си, нахрани ме и ме утеши.

— Андрю е мъртъв. — Досега бях мълчала, но пред Робърт се разхълцах неудържимо. Робърт не каза нищо, само милваше гърба ми. Той беше моето спасение. Вместо да говори нищо незначещи утешителни думи, той мълчеше, защото знаеше, че това беше най-доброто за мен.

По-късно научих от Карл, че когато се връщал от представление в една църква на Ню Джърси, Андрю се сблъскал с кола, която изскочила от страничната улица. Катастрофата станала на отбивката за Ню Йорк. Шофьорът бил шестнадесетгодишен негър без книжка, колата била открадната. Момчето тъкмо било отмъкнало колата и бягало, затова карало като лудо.

Тъй като празнувах рождения си ден заедно с Карл, Андрю никога не научи истинската ми възраст. Тази година през април щяхме да отбележим петдесет и третия ми рожден ден. Андрю беше убеден, че съм малко над петдесетте, и това беше щастие за мен. И затова му бях благодарна.

Андрю беше в началото на своя успех. Едва бе навършил тридесет и пет години.

Както знаете, оперните певци, особено баритоните, постигат успехи и слава едва след четиридесетата си година. Кариерата му се развиваше толкова добре. Смъртта му беше трагична загуба не само за мен.

Когато след четири и половина месеца ме оперираха поради счупване на кост, а малко по-късно ми направиха операция от рак в Токио, непрестанно се молех на Андрю да ме закриля. Не изпитвах страх от операциите. Знаех, че ако умра, ще видя отново Андрю, и това ме правеше щастлива.

Когато вървя по улиците на Ню Йорк, понякога изпитвам такава тъга, че спирам и не смея да продължа. На Пето авеню, в Сентрал парк, в Грийнуич Вилидж, в Линкълн Сентър, в Рокфелер Сентър — навсякъде срещам Андрю.

Бяхме заедно само десет години, но за мен те бяха най-големият дар от небето.

Послеслов към Трета част

След като прочетохте и третата част на мемоарите ми, бих желала да ви благодаря сърдечно за търпението.

След появата на първите две части, които завършват със заминаването ми за Америка, много читатели ме помолиха да напиша продължение и аз го направих с удоволствие.

Започнах историята на живота си с описание на Шимбаши в началото на епохата Шова и макар че никога преди това не бях писала, се постарах да представя достоверно „света на цветята и върбите“ преди войната.

Описах най-важните събития в живота си. Когато книгата ми бе посрещната с голям интерес, реших да продължа с годините след войната. Животът ми по онова време беше наистина богат на събития.

Тридесетте години, които прекарах в Америка, минаха спокойно и в сравнение с предишния ми живот не бяха особено богати на приключения. Живях щастливо и доволно в кръга на приятелите си.

Дори в чужбина японците продължават да бъдат злобни и изпълнени с омраза и това ме натъжава много. И днес, след тридесет години, първият им въпрос е кой университет е посещавал човекът, с когото току-що са се запознали. Японците ценят най-високо академичното образование и връзките между бившите състуденти. През последните години положението се променя към добро, но в основата си японският характер не се е променил. Според мен поне когато идват в Америка, е редно да прочистят мозъците си от тези предразсъдъци. Не съм ли права?

В продължение на тридесет години живях щастливо, защото американците са хора с добри сърца. Може би затова третата част на книгата ми, посветена на Америка, не е чак толкова интересна и богата на драматични събития.

Исках да опиша климатичните, географските и светогледните различия между Япония и Америка. През тридесетте години, откакто живея в Америка, посветих много време на задачата да предам на американците известни познания за автентичната японска култура.

Докато работех като консултант в операта и изнасях лекции в различни университети, давах всичко от себе си.

Стремежът ми винаги е бил да държа високо японското знаме. Това не се е променило и днес. Правя всичко, което е по силите ми, за да запозная американците с японската култура. Това е съдържанието на живота ми.

В последно време хората, които говорят лошо за Америка, се смятат за прогресивни интелектуалци, но аз харесвам Америка без уговорки. Влюбена съм в Америка и особено в Ню Йорк и се опитах да обясня защо харесвам толкова тукашния начин на живот. Смятам да напиша още една книга по темата и ви моля да я прочетете след излизането й.

Май 1987, отново в Ню Йорк

Кихару