Спомените на една гейша

Евакуация

— Побързай де! Докато пристигнем, младоженецът ще избяга! — изкрещя дядото от Шинден.

Светкавично натоварих бебето на гърба си, увих се с наметката, грабнах торбата с пелени и сандъчето с гримовете и хукнах по селския път.

Там ме чакаше волска кола. Старецът от Шинден разви един футон и го сложи върху дъските.

— Днес имаме само дванадесет километра.

Мама изнесе тежък вързоп с дрехи и го хвърли в колата.

— На добър път!

Предишния ден Кикуке от голямата къща и аз бяхме останали до късно на нивата с ориз, покрита с вода, за да плевим. Свежите стръкчета, подредени в строги редици, вече можеха да дишат свободно. Синчето ми измъкна ръчички изпод яката на наметката, издърпа косата ми и ми обясни нещо на своя си език.

— Добре, малкия, тръгваме.

Колата затрополи по неравния път. Тъй като щяхме да се върнем късно вечерта и сигурно щеше да застудее, носех дебелата наметка, но когато ми стана горещо, я свалих. Подухваше лек ветрец, старецът си тананикаше някаква песничка, докато бавно се придвижвахме по разширяващия се междуселски път. От известно време имах нова работа и пътувах веднъж в седмицата.

Ходех на селските сватби в околността, за да обличам и украсявам булките. Малкият ми син винаги беше с мен. На сватбите идваха многобройни роднини и приятели на младоженците, по цял ден си предаваха бебето от ръце на ръце, така че винаги имаше кой да се грижи за него.

Днес трябваше да изминем само дванадесет километра, но понякога селата бяха на двадесет и повече километра от нашето. Винаги идваха да ни вземат с каручка с волове или коне, освен това ни даваха огромни количества ориз, омочи и сушени сладки картофи, които едва отнасяхме вкъщи. По онова време парите не струваха нищо. Ориз, омочи, зеленчуци — всекидневната ни храна — това беше най-важното нещо на света. За баба, мама, сина ми и мен тези продукти бяха конецът, на който висеше животът ни.

Докато бях гейша в Шимбаши, за празника на пролетта сецубун винаги се маскирахме. Наричахме го „маскарад“. Шестдесетгодишни гейши се предрешаваха в хангиоку, прислужниците се преобличаха като възрастни гейши, милосърдни сестри, портиери или дори бавачки. Всяка искаше да има най-интересното хрумване. И аз не падах по-долу. Веднъж бях холандска цветарка, веднъж китайка и веднъж младоженка. За щастие бях запазила младоженския си костюм от онзи „маскарад“ и по щастливо стечение на обстоятелствата го бях прибрала с другите дрехи при евакуирането ни.

По онова време на село нямаше нито салони за разкрасяване, нито специално обучени лица, които обличат булките. Тъй като дъщерите на селяните бяха израснали по нивите с ориз и работеха от сутрин до вечер, даже най-красивите лица бяха обрулени от слънцето и вятъра. Майките и лелите се опитваха да ги облагородят с бял грим, но много несръчно и бедните младоженки заприличваха на „черни корени в бял сос“28.

Хората, у които живеех под наем, имаха близки роднини, чиято дъщеря се готвеше да се омъжи. Предложих на Кику да гримирам и облека момичето. Имах истински сценичен грим, сложих й перука и я облякох в истинско празнично кимоно. Стана наистина възхитителна младоженка.

Перуката беше първокласно творение на Окайоне, кимоното беше черно, шарката му се наричаше „изгревът на слънцето“29 и беше рисувано лично от Еригуки. Долната част на кимоното беше покрита с красиво изрисувани борове, над които кръжаха жерави. Ръкавите бяха с тъмнорозови сливови цветчета, които надничаха зад зелени бамбукови стъбълца. Към това кимоно носех оби, ушит специално за дебюта ми. Червено-златната чантичка, розовият долен оби с дълги кордели и другите допълнителни принадлежности предизвикаха голямо учудване сред селските жени.

Тогава младоженецът носеше така наречената народна униформа (жълтеникавозелен костюм с изправена якичка, който изглеждаше доста грозен) или тогавашната полева униформа, с която мъжете отиваха на война. Всички млади мъже очакваха да бъдат повикани в армията, затова родителите смятаха за свой дълг да ги оженят навреме. Женеха се и младите влюбени двойки, за да докажат любовта си и младоженецът да замине необезпокояван на война. Други бързаха да се оженят, защото искаха да отидат на война спокойни, че са създали дете. Селяните бяха много щастливи да видят булка, красиво гримирана и пременена като кукла. Новината за уменията ми се разпространи в целия окръг и поръчките заваляха.

По това време получих писмо от Иида Миуки. Племенницата на мъжа й щяла да се омъжи, затова ме канеха да отида в родното му село и да я облека и гримирам. И там заведох бебето си.

Младоженката беше дребно момиченце със стройна фигура. Това улесни работата ми. Всички бяха въодушевени от красивата булка. И оттам получих торба ориз и много омочи. Баба (вече на 75 години), която страдаше от ревматизъм и почти не можеше да се движи, мама, която имаше слабо сърце и при най-малкото напрежение получаваше задух, и шестмесечният ми син не можеха да спечелят нито стотинка — обличането и гримирането на булките беше единственият начин да храня четиричленното си семейство.

Както вече споменах, мъжът ми замина за Бирма още преди раждането на детето ни. Заплатата му като правителствен служител и добавките за семейството се изпращаха на домашния му адрес в Осака. През шестте години от раждането на детето до връщането на мъжа ми баща му не ни изпрати нито стотинка.

Макар че постоянно подчертаваше колко е позорно да има наследник на най-големия си син от една гейша, аз му писах два пъти с молба да ми изпраща поне заплатата на мъжа ми. Но след като не получих отговор, гордостта ми забрани да настоявам.

— Ако са забравили, значи са много небрежно семейство — смееше се баба. Трябваше да се грижа за сина си със собствени сили. Полагах големи усилия, защото се надявах, че при завръщането си мъжът ми ще ме похвали.

За щастие синът ми беше здраво дете и не се разболя нито веднъж. Аз също бях в добро здраве и помагах на селяните да садят ориза, да чистят плевелите, да жънат, изравях корени от репей (от тях добиваха масло, което отиваше за войската). Работата беше напълно нова за мен и аз я вършех с голям ентусиазъм. За съжаление семейството ми се състоеше от две немощни стари жени и едно бебе и всичко зависеше от мен.

Затова садях ориз и жънех пшеница, и все с бебето на гърба. Веднъж ми натежа и го оставих на сламеник в края на пътеката, където можеше да пълзи свободно. Когато случайно вдигнах глава, едва не изпищях от ужас — малкият беше нагазил в наводненото оризище и хълцаше жално, покрит от горе до долу с тиня. След тази случка не го оставих нито веднъж, макар че беше едричък и много ми тежеше.

Всъщност трябва да обясня как се стигна до евакуирането ни. Първата част на книгата завърши с връщането ни в Япония след пребиваването в лагера за интернирани в Хималаите.

След пристигането си се нанесохме в нашата къща в квартал Гинза. Старите съседи и бившите колежки ме посрещнаха с голяма радост. Междувременно Токио беше почти напълно опустял. По улиците на Гинза стояха жени, които шиеха защитни колани с хиляда бода30. Жените, родени в годината на Тигъра, имаха право да направят толкова бодове, колкото бяха годините им. Другите жени правеха само по един бод, защото е казано: „Когато Тигърът отиде на 1000 ри, той се връща на 1000 ри.“ Поверието е, че ако бодовете бъдат направени от жена Тигър, войникът няма да загине и непременно ще се върне. Ако някъде се бяха струпали жени, това непременно означаваше, че са открили жена, родена в годината на Тигъра.

По онова време повечето жени носеха три четвърти панталони. Ако хванеха някоя в яркоцветно кимоно, й връчваха картичка, на която пишеше: „Луксът е наш враг“. Някои дами много обичаха да се хвалят с броя на картичките, които бяха получили.

Чайните бяха отворени, но почти не работеха, а гейшите шиеха парашути в сградата на управлението. Всички обединения на гейшите произвеждаха оризови топки за войниците, но много често им ги връщаха, защото миришеха на парфюм и грим.

— Ти се оказа мъдра и предвидлива, Кихару, и се оттегли точно в подходящия момент — казваха ми завистливо някои колежки, макар вече да се знаеше, че мъжът ми ще замине за Бирма. Когато разбрах, че съм бременна, бях обзета от неприятното чувство, че съм изоставена. Най-после се бяхме спасили от англичаните и си бяхме у дома, но бях много потисната, защото нямах представа какво ни очакваше занапред.

Десет дни преди мъжът ми да започне новата си работа, заминахме за Осака, за да се сбогува със семейството си. При това посещение между свекърва ми, която преди беше категорично против женитбата на сина си за гейша, и мен се породи привързаност, което ме направи много щастлива. Свекърва ми произхождаше от старо семейство в Каназава и беше красива жена.

— Бях твърдо против синът ми да се ожени за гейша. Бях най-върлият ти враг. Извини ме, моля те — каза ми меко тя и аз избухнах в сълзи. Беше ми много приятно да се разхождам със свекърва си, да я придружавам на покупки или на гости у съседите. Когато срещахме познати, тя ме представяше винаги като дъщеря, не като снаха.

Мъжът ми имаше две по-малки сестри, които бяха женени в други семейства. И двете бяха по-възрастни от мен и имаха деца.

За разлика от свекърва ми, свекърът беше надменен самохвалко и аз не го харесах още от самото начало. Не можех да търпя пронизителния му глас, глупавите му хвалби. (Много по-късно установих, че мъжът ми е наследил всички тези качества на баща си.)

Само веднъж се срещнах с едната сестра на мъжа си, но другата живееше близо до свекърва ми и беше много мила. Казват, че зълвата е по-лоша от хиляда дяволи, но това в никакъв случай не важеше за нея. Тя и свекърва ми бяха единствените ми близки хора в семейството на мъжа ми.

Щом се върнахме в Токио, мъжът ми замина за Бирма с военно поръчение като правителствен чиновник.

Скоро след това се роди синът ни. Раждането не беше лесно, мъчих се цели петнадесет часа. Според мен беше истинско чудо, че след всички преживени страдания — пътуването с товарния военен кораб, друсането на влака и мъчителните седмици на японския транспортен кораб — успях да родя живо и здраво дете. Освен това по време на бременността си нямах нито едно от оплакванията, които измъчват много жени. Тъй като силите ми бяха напълно изтощени в лагера и по време на дългото пътуване към дома, изпитах огромно облекчение, че ме приеха в родилен дом. Останах повече от седмица там, докато дойде бебето, и се наслаждавах на грижите и вниманието, с които ме обсипваха.

Докато траеше раждането, по радиото съобщаваха, че на много места са потопени японски военни кораби. Понякога си мислех, че детето ми ще се роди без баща, и губех съзнание, но докторът ме раздрусваше грубичко, за да ме събуди.

След петнадесет часа родих силно момче. За щастие домът на родителите ми беше наблизо и мама ме посещаваше всеки ден. Тя ми донесе няколко пакета памучни пелени, които вече бяха рядкост. Сестрите ги перяха и ги окачваха на покрива да съхнат, но някой веднага ги отмъкваше. Това стана три или четири пъти.

Баба беше на мнение, че четири седмици след раждането жената е длъжна да се щади, за да няма оплаквания на стари години. Така останах в родилния дом двадесет и пет дни. Ден и нощ следях военните комюникета по радиото и постоянно плачех, но лекарят ме утешаваше и ми вдъхваше смелост.

След като излязох от болницата, имах много мляко. Бебето не можеше да свикне със силната струя и постоянно се давеше. Всяка сутрин изстисквах цяла купа с мляко и я изхвърлях в канала пред къщата.

Една сутрин дотича госпожа Нишимура, която живееше отсреща.

— За Бога, голям грях е да изхвърляте майчиното си мляко в тези времена! Очио от Каватацунака няма достатъчно мляко за детето си. Моля ви, помогнете й!

Очио беше красиво младо момиче и аз я познавах добре. Тя беше престанала да работи като гейша и беше родила момиченце от благодетеля си. Тъй като майката изобщо нямаше мляко, нещастното бебенце беше получило разстройство и беше останало само кожа и кости. Млякото, което се продаваше на черния пазар, беше силно разредено с вода и бебето не получаваше достатъчно храна. Тъй като моето се засищаше достатъчно, помолих госпожа Нишимура да ми донесат гладното бебе колкото се може по-бързо. Младата майка донесе дъщеричката си още на следващата сутрин. Бебето приличаше на кукла, но беше съвсем естествено да е красиво, тъй като и майката имаше кукленско лице. Големите кръгли очи бяха прекрасни, но телцето му беше съвсем измършавяло. Когато доближих гърдата си до устичката му, то засука веднага, започна да пие жадно и погълна двойно повече от собственото ми бебе. След това заспа доволно.

От този ден нататък майката започна да идва у нас сутрин и вечер. След половин месец вече познаваше лицето ми и риташе от радост, когато я вземех на ръце. Само след две седмици разстройството престана, бузките й се закръглиха. След като започнах да храня бебето Чизуко, вече нямаше нужда да изхвърлям млякото си. Докато имах много мляко, раменете и шията ми постоянно бяха напрегнати и болезнени.

Междувременно световното положение се влошаваше всеки ден. Нямах вест от мъжа си, не знаех жив ли е, или е загинал. Не получих отговор на писмото си, в което му съобщавах за раждането на детето и бях сложила снимка от първото ни посещение в храма. Писмото беше изпратено до тайната служба Ивакуро в Бирма. Бомбардировката на града от страна на американците предстоеше в най-скоро време и някои хора започнаха да дълбаят скривалища.

Мама и баба не се оплакваха дори когато новините станаха още по-обезпокоителни. За тях най-важното беше да спазим всички стари обичаи, т.е. да посетим храма с новороденото бебе и да организираме традиционното празненство при първото даване на твърда храна. Семейството в Осака не даваше признаци на живот, макар че им се беше родил внук. Баба твърдеше, че когато узнае за внука си, първороден син и наследник на името на сина му, свекър ми ще вдигне голям шум. Тъй като се беше наслушала на хвалбите му преди сватбата, тя изобщо не можеше да проумее, че сега, когато мъжът ми отсъстваше, баща му не беше предприел нищо при раждането на внука си. Аз бях единствената дъщеря на родителите си, но след като се бях омъжила, вече не можех да се държа като принцесата върху граховото зърно. Освен това се срамувах, че всичко — разходите за престоя в родилния дом, бебешките дрешки, първото посещение в храма и празненството — трябваше да бъде платено от моето семейство. Беше ми безкрайно неловко.

Свекърва ми от Осака имаше проблеми със здравето, а двете сестри на мъжа ми имаха свои деца и изобщо не мислеха да се занимават с моите работи.

Все пак при първото ни посещение в храма баба накара да нарисуват на ношиме-кимоното и герба на семейство Ота. Типично за този вид кимоно е, че само средната част има шарка на решетки. Когато трябваше да купим масичка за церемонията на първото хранене, се оказа, че няма откъде да я вземем. Слава Богу, гейшата Охан от Шимбаши ми подари прекрасна лакирана масичка (заедно с необходимите малки съдчета), която специално беше поръчала за раждането на сина си. Освен това ми подари метална сушилка за пелените. Много й се зарадвах, защото тогава на пазара не се предлагаше почти нищо.

Посети ни и госпожа Иида Миуки и ни донесе бебешки дрешки, красиво избродирани чаршафчета и възглавнички, които беше приготвила сама.

Междувременно все повече хора говореха за евакуация. По-предвидливите вече събираха най-важните си вещи и се готвеха да се оттеглят по родните си места или при роднини. През пролетта на 1943 много обитатели на квартал Гинза продадоха къщите си или ги повериха на познати и заминаха с целите си семейства в провинцията.

За съжаление ние нямахме родно село, нито роднини в селските райони, при които можехме да се подслоним. Дядо ми беше починал, семейството му на село вече не съществуваше. Баба и мама бяха единствени дъщери. Баща ми нямаше родители и беше дошъл като осиновен син в семейството на дядо. Баба имаше по-млад полубрат, но той вече не беше между живите. Така никой не можеше да ни предложи убежище на село.

Слуховете за скорошната поява на американските бомбардировачи се разпространяваха навсякъде. Съзнавах, че нося отговорност за мама и баба, както и за бебето, а и времето ме притискаше. Съзнавах, че не бих могла да отведа цялото си семейство при роднините на мъжа ми в Осака и да ги помоля за подслон. Бях напълно безпомощна.

Макар че е малко необичайно човек да твърди такива неща за себе си, ще ви разкажа една интересна случка. Изглежда, аз съм надарена с някакво необяснимо шесто чувство, защото винаги предвиждам какво ще ми се случи. Когато някое жилище ми ставаше непоносимо и ме обземаше настойчивото усещане, че трябва непременно да се преместя, винаги ставаше така, че къщата или изгаряше, или ставаше жертва на наводнение.

Не разбирам откъде идваха тези предчувствия, но те бяха факт. По онова време се говореше много за един млад медиум на име Фужита Кототоме и баба често ми предлагаше на шега да му правя конкуренция.

И тогава ми стана непоносимо да продължа да живея в къщата ни в Гинза. Не издържах вече и толкова. Тъй като носех отговорност за баба, мама и бебето и бях длъжна да остана жива до завръщането на мъжа си, можех спокойно да замина в провинцията.

Добре, ще се откажем от къщата си, но къде ще отидем?

За щастие баба имаше добри приятели в Нумацу.

— Въздухът е добър, а крайбрежието е чудесно място за гледане на дете. Пък и има прясна риба…

Така продадох къщата, приех предложението на приятелското семейство и отведох мама, баба и бебето в Нумацу. Приятелите ни намериха жилище, изобщо уредиха всички въпроси около преместването ни.

Подарихме почти всичките си вещи и се преместихме в провинцията само с най-необходимото. Баба вървеше едва-едва, мама също беше много слаба. Багажът и бебето бяха много тежки за мен. Нямаше кой да ни помогне и пътуването мина много тежко.

Все пак се намериха добри хора, които ни помогнаха да намерим спокойно и сигурно място за живеене. Жилището ни беше точно зад храма Сенген, околността беше много подходяща за малки деца, имаше много място за игра. Отсреща имаше малък ресторант тонкацу и младата двойка, която го ръководеше, беше много мила с нас. Имаха петгодишен син, Кен-чан, който беше истинско малко дяволче. Той хареса моето момченце и всеки ден си играеше с него на двора като истински по-голям брат. Моят син обичаше децата и беше безкрайно въодушевен от приятелството на Кен-чан.

Все още имах много мляко и пак щеше да се наложи да го изхвърлям, но този път ми дадоха да кърмя два пъти дневно бебето на един търговец на велосипеди, който живееше на улица „Хонмачи“. Хитоши, така се казваше малкото момче, беше с големи очи, бледо лице и сбръчкано тяло. След четири или пет дни той вече пълзеше зарадвано към мен. Явно беше проумял, че му доставям храната. Много скоро се закръгли и бузките му порозовяха.

Семейството на търговеца се държеше много добре с нас. Винаги когато имаше прясна риба, носеха първо на нас. Така синът ми се сдоби не само с млечна сестра, но и с млечен брат. Всички хора в Нумацу бяха отзивчиви, снабдяваха ни с прясна риба и ни оказваха различни малки услуги.

Междувременно американците започнаха да бомбардират Токио. За щастие ние бяхме на сигурно място и нямаше от какво да се боим. Треперех само при мисълта, какво щеше да стане, ако бяхме останали в Токио. Тревожех се и за съдбата на съседите и приятелите ни в Гинза и се молех на боговете да ги запазят живи и здрави.

Когато въздушните нападения зачестиха, самолетите започнаха да минават и над Нумацу. Сирените виеха всяка нощ, затова си лягахме с дрехите. Още докато се радвах на решението си да напусна Токио, усетих, че вече не издържам в Нумацу. Мама и баба бяха щастливи, че си живеем мирно и спокойно, но според мен Нумацу беше станал непоносим.

— Пак ли започваш? Не искам да се местим. Едва се настанихме, а ти искаш пак да тръгнем на път. Няма да се помръдна от мястото си. Щом искаш да се местиш, върви сама — караше ми се мама. Ала баба имаше доверие в „предчувствията“ ми.

— Щом Кихару казва, че трябва да се преместим, значи има нещо. Ще направим, каквото ни казва — подкрепи ме тя.

Този път реших да намеря отдалечен селски район. Нумацу беше малко селище, но все пак беше град. Исках да живея в истинско село, където има само оризови поля и ниви. Затова вързах бебето на гърба си, минах моста на Нумацу и тръгнах да търся ново жилище.

Всяко ъгълче, даже най-малката колиба, бяха натъпкани с бегълци. След като изминахме десетина километра в южна посока, влязох в поредното малко село и на известно разстояние от една доста голяма селска къща видях хамбар. В него бяха подслонени две крави, но имаше и още едно помещение, в което отглеждаха копринени буби. Помещението беше слънчево, около десет квадратни метра. Огледах го и се зарадвах, че подът беше от татами. На половината път към къщата имаше кладенец. Можех да поръчам на някой дърводелец да издигне от предната страна на хамбара навес, където щях да готвя. Решена на всичко, влязох в къщата.

Говорих с една по-млада и една по-възрастна жена, които тъкмо се бяха върнали от полето, платих гаранция и наема за един месец и обясних, че смятаме да се нанесем колкото се може по-бързо. Скоро след като се преместихме в селото, Нумацу бе бомбардиран и изгоря напълно. Така предотвратих най-лошото.

Гейша в три четвърти панталони

В дъждовните дни и през зимата, когато нямаше работа на полето, жените от нашето село се събираха и правеха тръстикови шапки.

В хамбара или около печката в голямата кухня на къщата разстилахме сламеници, на които се събираха десетина жени. Макар че им бях чужда, те ме приеха сърдечно, помагаха ми във всичко, показваха ми, каквото не знаех. Аз се стараех да свърша всичко по най-добрия начин. Жените хвалеха бързината и сръчността ми и аз се стараех още повече.

Когато се чувствам поласкана, когато се държат добре с мен, хората могат да получат всичко, което поискат. Жените ми показаха и как се сади ориз, как се жъне пшеница. Работех с голям ентусиазъм и всички го признаваха.

Както беше обичайно на село, докато работех с жените, оставях сина си да смуче ряпа от туршия. Мама и баба бяха ужасени от тази гледка, но той беше въодушевен от новото си занимание. Гризането на солена ряпа или корави сушени сладки картофи е много полезно за децата, когато им никнат зъбки. По онова време нямаше откъде да купя биберон, затова синът ми смучеше топчето на капака на чайника и запушалките на бутилките.

На обед ядяхме голяма оризова топка, късно следобед пиехме чай и хапвахме консервирано китайско зеле. Понякога ни даваха печени шарани или меки сушени сладки картофи. От време на време някоя от жените ставаше и изнасяше бебето навън да пишка. Всички се грижеха трогателно за него и през това време можех истински да си почина.

За съжаление все още нямах вест от мъжа си. Не знаех дали е в Бирма, или са го преместили другаде. Не знаех дори дали е получил писмото ми със снимката на бебето, което бях изпратила до тайните служби. Но не бях сама с грижите си: в селото имаше предостатъчно жени, които отдавна нямаха вест от мъжете, синовете, братята и бащите си.

Ако някой получеше писмо, че близкият му е загинал, цялото село му съчувстваше. За разлика от другите мъртви падналите за родината биваха почитани с особена церемония. Останалите живи жени и майки бяха възхвалявани като героини на страната си. Много от тях не проливаха нито сълза. На тяхно място аз щях да се разпищя като луда и да плача без задръжки. Какво ме интересуваше родината, след като най-близкият ми човек никога вече нямаше да се върне? За какво майките отглеждаха децата си? И все пак: когато чувам разказите на познатите си за страшните преживявания по време на евакуацията, често изпитвам смущение, че ние сме живели толкова добре. Не е редно да разказвам колко приятно съм си прекарвала времето в онова отдалечено село, нали?

Стаята за отглеждане на копринени буби, която бях наела, беше проветрива и се намираше от южната страна на хамбара. През зимата беше топло и баба беше много радостна, че може да се грее на слънцето. Нощем ставаше студено и затваряхме капаците на прозорците. Въпреки това синът ми и аз не настинахме нито веднъж. От другата страна на дъсчената стена живееха две крави. В началото често провираха глави в нашата стая, затова дърводелецът закова още една дъска. Нощем редовно се чуваше потропване с копита, малкият се плашеше и пищеше. Докато свикнем с тези шумове, едва не падахме от леглата от ужас. През лятото ни мъчеха мухи и бълхи. Посред нощ скачах, палех лампата и започвах сръчно да ловя подскачащите навсякъде бълхи. Когато се хвалех, че съм станала велика майсторка в ловенето на бълхи, баба се разплакваше.

— Ти не си маймуна! Защо се хвалиш, че умееш да ловиш бълхи? Не виждаш ли колко е тъжно!

Въпреки това аз се радвах на всекидневния лов и го чаках с нетърпение. Когато успяхме да си купим един жълт прах, направен от пиретрум и хризантеми, бълхите намаляха. Оказа се обаче, че прахът дразни кожата, затова продължихме борбата на два фронта. Накрая все пак успяхме да се отървем от тях.

В голямата къща живееше семейството на селянина, който бе починал преди шест години. С майката живееха двадесетгодишната Кикуе, наистина очарователно момиче, и едно седемгодишно момче.

Тя беше втората жена на селянина, защото майката на Кикуе починала рано. След смъртта на бащата двете жени се грижеха заедно за имота. Освен това там живееше и „чичото от склада“. Той беше по-младият брат на бащата и вече беше минал петдесетте, само година по-млад от починалия, но тъй като беше втори син, нямаше свое семейство и живееше сам в склада зад голямата къща.

След години прочетох „Зумуси от Тохоку“ от Фуказава Шичиру и веднага си спомних за „чичото от склада“. Не само в Тохоку, което е в Североизточна Япония, но и тук вторият и третият брат трябваше да си търсят друго препитание или като нашия чичо оставаха неженени и работеха на оризищата и нивите на големите си братя.

„Чичото от склада“ беше много разговорлив. Често идваше да си поприказва с мама и баба. Когато вратите и прозорците бяха отворени, обикновено се разполагаше на прага. Втората съпруга била лоша, докато майката на Кикуе била тиха и добра жена, но починала, когато Кикуе била едва в шести клас. Мащехата и Кикуе не се разбирали добре и така нататък.

— Кикуе изглежда нежна, но е корава като камък… — хленчеше той.

„Чичото от склада“ се боеше от втората жена на брат си и от голямата племенница, но постоянно подчертаваше колко е важен за полската работа в това чисто женско стопанство.

Двете жени го ругаеха, наричаха го „мързеливец и пияница“, „безделник, който само гледа да легне някъде и да заспи“, но обикновено не му обръщаха внимание.

Въпреки това жената на селянина, Кикуе и „чичото от склада“ бяха мили хора и аз се разбирах много добре с тях.

Понякога Кикуе излизаше на полето и ни донасяше четири или пет стръка пролетен лук. Разбира се, правеше го тайно от майка си. Освен това ми подаряваше варени сладки картофи за малкия.

Тъй като според Кикуе бях още много млада и въпреки че бях градски човек, садях ориз, плевях и изработвах сламени шапки, тя се отнасяше към мен с голямо доверие. Освен това изпитваше типичното за младите жени сантиментално съчувствие, защото не знаех жив ли е още мъжът ми и трябваше да разчитам единствено на себе си.

Жената на селянина беше едра и силна и когато ме видеше да мъкна тежките кофи с вода, се провикваше сърдито:

— Дай, аз ще ги отнеса.

Грабваше двете кофи и без мъка ги отнасяше в стаята ни.

Тъй като синът ми не се страхуваше от чужди хора, селските момчета свикнаха да го водят вечер на баня. Когато покрай къщата минаваха големи момчета на колела, малкият тичаше насреща им и пищеше въодушевено. Той харесваше всички без разлика — малки и големи ученици и завършили училище младежи.

Най-голямата му радост беше, когато момчетата го посещаваха вечер след работа. Тъкмо беше започнал да говори и с гордост пееше „Красивият Кусацу“ или „Песента на събирачите на чай“. Беше научил тези песни от големите си приятели.

Баба и мама се мръщеха, но малкият не се трогваше и продължаваше да пее любимите си песни. Ала когато заминахме за Токио и той изпя на слушателите във влака „Елате в красивия Кусацу“ на бебешкия си език, но с очевидно музикално дарование, и аз се засрамих.

Вестниците всеки ден пишеха за жестокото отношение на селяните към евакуираните в домовете им граждани, за надменността на гражданите, които гледали отвисоко на селските хора, които от своя страна имали огромното желание да се отърват колкото се може по-скоро от „изисканите нахалници“. Когато непознати хора са принудени да живеят дълго време заедно, се натрупват много проблеми и една искра може да подпали голям пожар. Според мен и селяните, и гражданите имаха основания да бъдат недоволни.

За разлика от тях ние имахме късмет и аз си представях как ще живея и занапред на село, където всички бяха толкова сърдечни. Представях си завръщането на мъжа си, щях да му разкажа колко добре са се отнасяли с нас тези прекрасни хора и чувах смеха му, когато синът ни изпълняваше „Красивият Кусацу“ и „Песента на събирачите на чай“.

Когато в красивите лунни нощи вървях по неравния селски път с плачещото дете на гърба, което се страхуваше от трополящите наблизо крави, често се питах дали и мъжът ми наблюдаваше същата луна и дали ще ме похвали на усилията, като види мазолите по ръцете ми, с които работех като селска жена. Трябваше само да имам търпение. Мисълта, че след завръщането на мъжа ми ще си спомням с усмивка за всичко преживяно на село, ми вдъхваше нова смелост.

В лагера за интернирани бях научила от Иида Миуки стихотворението „По-рано се ужасявах от света, а днес си го спомням с копнеж“. Сигурно ще дойде време, когато ще си спомняме със смях за сегашната мизерия и страданията, които преживяваме, беше ми казала тя.

Трябваше да стисна зъби и да продължа напред… защото баба, мама и синчето ми бяха напълно зависими от мен. За щастие вестта, че умея да украсявам булки, се разпространи бързо, търсеха ме все повече хора и започнахме да се храним по-добре.

Една вечер старците от селото се събраха в храма и със задоволство проследиха изпълнението на младите момичета от младежкия съюз, които бяха подготвили танца на черешовите цветове. Бях им предоставила всички кимона, които успях да спася. Изрязахме черешови цветчета от хартия, намазахме ги с руж и украсихме с тях сухи клончета. Така направихме черешови клонки за храма.

Събраните в храма жители на селото, особено старите хора, бяха трогнати до сълзи. Казаха ми, че никога, през целия си живот не са виждали такъв прекрасен танц. Разбира се, много от тях бяха баби и дядовци на танцьорките…

Направих всичко това от благодарност, че селото ме бе приело толкова добре.

Майчиното мляко вече не беше достатъчно за сина ми и трябваше да се замисля за друга храна. Той имаше нужда от оризова каша, яйца и зеленчуци. Тогава нямаше готови бебешки храни.

Не можех да разчитам само на Кикуе и мащехата й. Трябваше да ходя в съседните села и да купувам храна.

Ето какво се случи в един великолепен летен ден.

Както винаги, крачех по черния път с детето на гърба. Срещнах няколко души от града, които също бяха тръгнали да купуват храна. Бяха от Номацу и Мишима. Повечето бяха жени на средна възраст, водени от петдесетгодишния собственик на магазин за помпи.

Изведнъж зави сирена.

— Въздушна тревога! — На ясното синьо небе изникнаха два прекрасни американски самолета със сребърноблестящи крила.

— Каква красота! — Спряхме и се загледахме към тях. Само мъжът начело на колоната изкрещя: — Бързо, бързо, лягайте на земята!

Всички се втурнаха към оризовото поле и се хвърлиха по корем.

Тъй като се боях да не улучат детето на гърба ми, легнах обратно и се опрях с две ръце на пътя.

Един от самолетите премина точно над нас. Беше толкова ниско, че видях лицето на американския пилот.

Ра-та-та-та… затрака картечницата.

Затворих очи и се предадох на съдбата си. Лежах неподвижно и си мислех какво ще стане с детето ми, ако ме убият.

Стрелбата не преставаше и когато най-после се престраших да отворя очи, самолетът се издигаше към облаците. Крилата му блеснаха още веднъж под слънчевата светлина и той изчезна от погледите ни. Запомних завинаги лицето на младия американски пилот. След малко се изправих с треперещи крака.

Явно малкият беше приел идването на самолетите като весела игра и не ми се сърдеше, че съм се хвърлила по гръб на земята. Беше в чудесно настроение, бъбреше си нещо и ме подръпваше по косата. Изчистих праха от панталона си и се огледах. Шестима от спътниците ми не се изправиха. Мъжът, който вървеше начело, скочи на крака и изкрещя:

— Мъртви са!

Жената на средна възраст, която беше залегнала до мен, също не стана. Отидох да я видя и се разтреперих от ужас. От рамото й струеше кръв. Не знаех какво да правя.

— Ей вие, тичайте в селото и повикайте помощ! — заповяда сърдито мъжът.

Хукнах, препъвайки се, в посоката, от която бях дошла. Не помня как съм се задържала на краката си и как съм дотичала до селото. Дишах тежко, сърцето ми се беше качило в гърлото. Тичах и пъшках. С последни сили стигнах до мястото, където се събираше младежкият съюз.

— Помощ! Елате и помогнете! — извиках с пресекващ глас.

Когато един мъж излезе навън, аз се свлякох на земята.

— Мъртви са, всички са мъртви — хълцах аз и сочех посоката, от която бях дошла. Не можех да се изправя. Мисля, че страхът ме сковаваше. Като че ли беше сън. Само преди няколко минути жените вървяха с мен по полския път и си приказвахме за всекидневни неща, а сега лежаха в оризовото поле, облени в кръв. Помня още как синът ми ме дръпна за косата и няколко души изскочиха шумно от сградата. После всичко потъна в мрак.

Много от гражданите, които бяха откарани с волски коли в болницата на Номацу, починаха по пътя. Оцеляхме само двама — собственикът на магазина за помпи, който вървеше начело, и аз, последната в редицата.

Един ден Кикуе ни съобщи, че малко преди обед селяните и евакуираните трябва да се съберат в къщата на старейшината. Мама дойде с мен. Когато влязохме в къщата на селския старейшина, там вече бяха събрани много хора. Старейшината и жена му седяха пред радиото. Явно предаваха нещо много важно.

Радиоапаратът беше много стар. Когато един млад мъж от Шинден завъртя копчето, прозвуча оглушително изсвирване, като от парен локомотив, после нещо изтрака и настана тишина.

— Днес Негово величество императорът ще говори на народа си — обяви старейшината.

— Сигурно пак ще ни каже да положим повече усилия и да даряваме повече желязо и метал — предположи „чичото от склада“.

Най-после прозвуча високият, тих глас на императора.

— Познах гласа на Негово величество — проговори почтително старейшината и всички се вслушаха напрегнато. В стаята стана толкова тихо, че можеше да чуеш падането на игла. Старецът притисна ухо към радиото.

— Я, войната свърши, добре ли чух? — попита високо жена му.

— Ние загубихме. Япония загуби — отговори жално той.

— Във всеки случай войната свърши, нали? — повтори жена му.

— Точно така, защото загубихме. — Старейшината започна да плаче, „чичото от склада“, младият мъж от Шинден и изобщо всички мъже избухнаха в сълзи.

Без да искам, прошепнах:

— Слава Богу!

Мама сърдито ме ощипа по коляното. Човек, казал такива думи, се смяташе за предател.

Всички плачеха с глас. Раменете на мама се тресяха. Аз не плачех, мислех само за това, че вече никой нямаше да умира…

Страшното пътуване към столицата

Това стана през пролетта на 1946 година. Тъкмо се бях върнала от приготовленията за една сватба и носех много омочи. Обикновено ми ги увиваха в стари вестници, но този път бяха откъснали две страници от списание.

Случайно разгърнах хартията и в очите ми се наби името „Кихару“. Пригладих страницата и зачетох. Оказа се откъс от разговора между двама чуждестранни журналисти, дошли в Япония с окупационните сили. Лицето, което говореше подробно за мен, беше кореспондентката Гуен от Детройт, с която се бяхме сприятелили преди войната.

„Японките са много искрени. Те не излагат на показ ума си и в сравнение с американките са много по-сърдечни. Какво ли е станало с приятелката ми Кихару? Надявам се, че е оцеляла, и много искам да я видя. Узнах, че се е омъжила за дипломат и има дете, но може би е загинала при бомбардировките. Много ме боли за Кихару. Така ми се иска да я видя отново и да я прегърна.“ — Това беше моята Гуен.

В дискусията участваха и други журналисти. Прегледах внимателно двете страници, но не можах да разбера в кое списание е публикуван разговорът. Другата страница беше запълнена с рекламата на някаква банка. На коментарите бяха написани само инициалите на участниците.

Бях щастлива да узная, че Гуен е в Токио и не само си спомня за мен, а и се тревожи за сигурността ми. При всички обстоятелства щях да замина за Токио и да я намеря. Освен това трябваше да открия дали мъжът ми е още жив. Войната свърши, но все още нямах вест от семейството му в Осака. Властите също мълчаха. Тъй като официалният ми адрес беше в Осака, в селото не можех да науча нищо.

Първата ми работа беше да напиша писмо на госпожа Иида. Писах й, че смятам да отида в Токио, да се явя във външното министерство и да попитам дали мъжът ми е още жив и къде работи в момента. Ако продължавах да живея ден за ден и да печеля хляба си с украсяване на млади булки, не можех да очаквам много от живота. Рано или късно щяхме да останем гладни. Трябваше да измисля нещо, преди да е станало късно… Тъй като връщането на мъжа ми беше абсолютно несигурно, всичко зависеше от мен. Ако престанех да работя, щяхме да гладуваме.

Общата нужда се задълбочи още повече с паричната реформа. За да се справи с инфлацията, държавата блокира спестовните влогове със стари йени и никой нямаше право да тегли повече от петстотин йени месечно.

„Разбира се, че ще ти помогнем да научиш нещо за мъжа си. Токио е напълно изгорен. Ние живеем в къща, която е същинска барака, но имаме стая, в която можеш да пренощуваш. Ела колкото можеш по-бързо“ — писа ми по обичайния си мил начин госпожа Иида.

Цяла Япония беше изгорена, всеки беше претърпял някаква загуба. В тази обстановка никой не можеше да си позволи да се грижи за другите, но Иида Миуки беше добра както винаги… Доверих й се и реших незабавно да замина за Токио.

Естествено не можех просто да отида на гарата, да си купя билет и да се кача във влака. Първо си направих торба от една голяма кърпа и я напълних с бял ориз. Не беше редно да отида у семейство Иида без хранителни продукти и да нощувам у тях, все едно колко сърдечно щяха да ме приемат.

Завързах торбата на кръста си, под крачетата на малкия, който беше на гърба ми. Още на зазоряване бях на гарата в Мишима. Макар че пътувахме с волската кола, имах чувството, че пътуването трая цяла вечност. Когато най-сетне пристигнахме, пред гарата чакаше огромна опашка. Беше толкова дълга, че ми се струваше невъзможно да получа билет още същия ден.

От време на време пристигаха групички кряскащи хора, за които опашката очевидно не беше препятствие. Без да обръщат внимание на околните, те се промушваха през бариерата.

— Това е несправедливо — ругаеха чакащите, но никой не смееше да протестира, защото онези бяха от „победителите“. Не разбирах: ние бяхме победени от Америка, но те не бяха американци. И по-късно съм наблюдавала подобни хора, които се бяха самоиздигнали до ранг на победители и си въобразяваха, че всичко им е позволено. Беше ми много чудно, че хората около мен си мълчаха. Ако малкият не беше на гърба ми, щях да отида до бариерата и да се оплача: „Какво правите, ние чакаме от половин ден!“, но ако бях напуснала мястото си в опашката, сигурно нямаше да получа билет. Затова се примирих. На опашката чакаха и много мъже, които също не предприеха нищо.

— Те са победителите, нищо не можем да направим — ръмжаха недоволно те. И така безброй пъти…

Тъй като чакането се проточи безкрайно, малкият започна да хленчи, а аз бях толкова гладна, че едва се държах на краката си.

Носех оризови топки, но не можех да изям всичко наведнъж, защото нямах представа колко още ще чакаме. Все пак накрая се реших и изядохме оризовите топки, седнали на бетоновата площадка пред гарата. Вкусът им беше отвратителен.

Междувременно стана следобед и когато най-после получих скъпоценния билет, в гарата нахлу с оглушителен шум голяма група търговци на черно. Опитах да се кача във влака, но не успях.

Не можах да си пробия път дори до бариерата. Влакът нямаше прозорци. Дупките бяха заковани с дъски. Търговците ги разковаха и се натовариха във влака през прозорците. И на покрива седяха хора.

Даже ако имах повече смелост, не можех да предприема нищо с детето на гърба. Няколко безумно смели търговки с големи кошове на гърбовете висяха на стълбите. Но тъй като моят товар беше жив, не можех да рискувам. Докато стъписано наблюдавах пристигащите и заминаващите влакове, към мен се приближи един железничар в униформа.

— С бебето на гърба няма смисъл да опитвате. Ще загинете, ще ви смачкат… Не се опитвайте да се качите във влака, рискувате живота си.

— Трябва непременно да замина за Токио. Търся мъжа си — отговорих през сълзи аз.

— Първият сутрешен влак е малко по-празен. Елате тук утре сутринта точно в 6,28 ч. Сигурно ще пътувате права, но поне ще можете да се качите. Сега е същински ад. Следобедът е най-неблагоприятното време, защото търговците на черно се връщат.

Той погледна билета ми и му сложи нов печат. После ми разказа как някакъв нещастник бил смачкан между варелите с бензин на търговците.

— С бебето на гърба е по-сигурно да стоите на платформата, в никакъв случай не си пробивайте път към средата на влака. Неприятно е само когато вали — обясни ми търпеливо той.

Помолих се на следващата сутрин да не вали. Не можех да нощувам в близост до гарата. Имаше две риокан, но нямах представа колко ще ми струва една нощувка. По онова време не пускаха никого да нощува в хотелите без ориз. Само че оризът, който беше вързан на кръста ми, беше за семейство Иида. Без да знам дали ще се справя в тъмнината, тръгнах обратно към къщи. Натоварих малкия на гърба си и потеглихме. Беше вече три следобед. По пътя изядохме останалите оризови топки и помолихме в един магазин за малко вода.

Водата в Мишима беше толкова бистра, че даже в отходните канали се виждаше дъното. Местността беше прекрасна, но аз не бях тръгнала на път, за да се наслаждавам на природата. Детето не можеше да се нагоди към моите крачки, затова предпочитах да го нося. Постепенно пътят стана по-стръмен.

Коланът на бебешката кърпа прерязваше рамото ми. Бях много изтощена, бебето ми тежеше все повече и понякога ми се искаше да го хвърля на пътя. Небето на запад почервеня…

Слънцето залезе, изгря луната. Рапицата и червената детелина цъфтяха и гледката беше невероятно красива. Макар че бях смъртно уморена, вдъхвах дълбоко свежия аромат на пролетта.

„Утре ще замина за Токио“ — мислех си аз, докато намествах на гърба си малкия, който беше дълбоко заспал и ми тежеше още повече. Взирах се в ярката луна и отправях молитви към мъжа си, който може би също я наблюдаваше: „Моля те, върни се по-скоро“.

Когато най-после стигнах до дома, паднах безсилно на пода. Не вярвах, че на следващата сутрин ще успея да стана навреме за влака. На всичкото отгоре не можех да си легна веднага, първо трябваше да се подготвя за следващия ден. За щастие щяхме да пътуваме с конската каруца, защото „чичото от склада“ се готвеше да замине за Номару рано сутринта. По онова време цигарите бяха с купони (по четири на ден). Тъй като жените също получаваха купони, а никоя от нас не пушеше, аз давах нашите купони на чичото и сега можех да се възползвам от благодарността му.

Спах през целия път и се събудих едва на гарата в Мишима. Беше ми много приятно да спя в препускащата каруца.

Вчера железничарят бе казал, че влакът ще замине в 6,28 ч., но по онова време влаковете често заминаваха с тридесет или четиридесет минути закъснение. За щастие и моят влак закъсня, иначе щях да го пропусна.

Рано сутринта бъркотията не беше така страшна, като вчерашната, но никой не се качваше по нормалния начин през вратите. Пък и беше невъзможно да се добереш до вратата, защото хората висяха като гроздове. Затова се изкатерихме през прозорците.

Сигурно ви се струва невероятно, но беше точно така. Хората, които не можеха да се напъхат в препълнения влак, седяха на покрива.

Никой нямаше време и нерви да се замисли какво ще стане с тях, когато влакът навлезе в тунел. Ако бях сама и без багаж, щях да скоча без усилия през прозореца, но с бебето на гърба това беше невъзможно.

Но ако не успеех да си намеря място в този влак, сигурно изобщо нямаше да замина. Беше ми ясно, че следващият влак ще бъде още по-убийствен. На всяка цена трябваше да тръгна с този. Пък и нямах сила да се редя още веднъж за билет. Решена на всичко, стъпих на платформата.

— По-бавно, по-бавно, ще паднеш и ще убиеш бебето. — Един едър мъж около петдесетте ме задържа да не падна. Влакът потегли с тласък. Много пъти наистина щях да падна, но мъжът ме държеше здраво. Постепенно успях да изкача стъпалата и си намерих място, където можех да стоя самостоятелно.

Вътре във влака беше невъзможно да се движиш. Влаковете имаха тоалетни, но тъй като пътниците бяха натъпкани като херинги в консерва, беше изключено да стигнеш до тоалетната.

Търговците на черно носеха огромни кошници и сандъци. От време на време водачите им даваха команди. В групите имаше и много жени, едри и груби, които изглеждаха по-силни дори от мъжете.

Добре направих, че последвах съвета на железничаря и останах на платформата. Имахме късмет, защото не заваля, нито духна студен вятър.

Без да паднем, но изтощени до смърт, стигнахме на гарата в Шимбаши. Любезният ми спътник се осведоми накъде съм тръгнала.

— Отивам в Хигаши-Накано — отговорих.

— Аз съм към Шиниуку, можем да пътуваме заедно.

Малкият трябваше да се изпишка. Във влака не можехме да се движим и нямаше как да го държа да пишка. Освен това основното ми занимание беше да се държа здраво, за да не падна от платформата. Изобщо не бях помислила, че на детето му се пишка.

— Ще излезем навън и ще му смените пелените — успокои ме мъжът. Само че малкият не беше с пелени. Все пак бях сложила няколко в торбата, защото ме беше страх да не намокри футона на семейство Иида при нощувката в Токио.

Когато излязохме от гарата на Шимбаши, видях, че всичко наоколо е в руини. Изпитах огромна мъка. Все пак предприемчивите търговци бяха издигнали множество сергии, наредени пред гарата. Сергиите бяха около 1,50 м широки, покрити с тръстика, по-изисканите имаха дори стени от тънки дъски, някои бяха снабдени и със завеси.

На сергиите се продаваха брашнени топки, сардини, макарони, варени сладки картофи, шишчета с карантия, саке, ракия, бира и сладка бобена супа. Сардините струваха шест йени, а сладката супа десет йени, макар че беше горчива, с неприятен вкус на подсладител. Казват, че по онова време имало много ослепели от фалшиво саке или ракия, които съдържали метилов алкохол.

Във всеки случай сергиите бяха безброй и всички бяха обсадени от гладни хора. Имаше и продавачи на работни ръкавици, вълнени завивки, ботуши и различни други неща. Хората поглъщаха жадно брашнените топки и макароните. Лицата им имаха почти животинско изражение и аз запомних завинаги гладните им очи. За първи път осъзнах, че на село нямаше такива лица. Разбира се, и ние се задоволявахме с охлюви и бурени, но никога не гладувахме истински.

Мъжът седна до мен на една пейка пред видимо най-добрия щанд. Зад него бяха изровили в земята дупка, която служеше за тоалетна, а отгоре беше сложена греда. Когато се върнах от клатещата се тоалетна, той беше поръчал оризова супа и димящите чинии вече ни чакаха на масата. Една порция струваше десет йени. Много вкусна супа! Малкият също беше въодушевен. Докато живеехме на село, той виждаше всеки ден едни и същи лица и сега се оглеждаше с жадно любопитство.

Любезният ми спътник разказа, че е бил евакуиран в Ажиро и че жена му и двете му деца все още са там. Той дошъл сам в Токио, за да си потърси някаква работа в строителството. Аз му разказах, че мъжът ми е заминал на работа в Бирма и аз не знам дали е оцелял, затова съм дошла да питам в министерството.

Мъжът поръча още две супи и когато платих, се извини смутено. Никак не му беше приятно да се нахрани за сметка на една млада жена. Сбогувахме се в Шиниуку. Не можахме да си разменим адресите. Помня само, че името му беше Ишизука.

След това продължих пеша в посока Хигаши-Накано. Малкият също искаше да ходи. Омръзна му да го нося на гърба. Хванах го за ръка и тръгнахме бавно. Всичко му беше интересно. Минувачите сигурно си мислеха, че сме тръгнали на разходка.

Кварталът беше почти изцяло изгорен, тук и там се виждаха бараки, ако тези набързо сковани колиби изобщо можеха да се нарекат бараки. Наоколо цъфтяха красиви бели цветя и правеха гледката още по-тъжна. Край една колиба с разкривен ламаринен покрив и сламена врата течеше вода. Една жена, която переше, ни извика:

— Какво хубаво момче! Пийнете глътка водица!

Подаде ни счупена чаша и се напихме до насита. Никога не съм предполагала, че водата може да бъде толкова сладка!

Мина доста време, докато стигнем в Хигаши-Накано. И там всичко беше изгорено. Опитах се да си спомня къде беше къщата на Иида и най-после я намерих. Господин и госпожа Иида изскочиха навън. Бяхме прещастливи да се видим отново живи и здрави, което тогава съвсем не се разбираше от само себе си.

Госпожа Иида, която за последен път ни беше посетила в дома ни в Гинза, за да ме поздрави за раждането на детето, остана безкрайно учудена, че малкият вече може да говори.

— Колко си порасъл — каза му тя и той отговори:

— Нали съм човек.

По-рано ме поставяше в неловко положение, като пееше с все сила „Красивият Кусацу“ и „Песента на планинците“, на които го бяха научили селските момчета, а сега постоянно повтаряше „Нали съм човек“. Когато му се карах, че се е напишкал, отговаряше: „Нали съм човек“. Когато баба му се караше, и на нея отговаряше: „Нали съм човек“. Постоянно повтаряше тези думи. Нямах представа откъде ги е научил. Макар че още не можеше да говори добре, отговаряше на всички забележки със своето „Нали съм човек“ и изглеждаше много нахален. Напразно го щипех по бузата и го затварях в шкафа. Йоичи, малкият син на госпожа Иида, и дъщерята Томоко се забавляваха много с него и често го караха да казва „Нали съм човек“, но аз, като майка, съвсем не се радвах толкова.

Когато се здрачи, го завързах за едно дърво на изгореното поле пред къщата и го накарах да обещае, че никога вече няма да казва тези думи. Заплаших го, че ако не стане добро момче, ще го оставя цяла нощ вързан за дървото сред изгорелите къщи и никой няма да му дойде на помощ. Той явно се уплаши и престана.

В деня след пристигането си отидох във външното министерство. След като четири пъти ме препращаха от кабинет в кабинет, най-после намерих нужното място.

Бях изпратила няколко писма в тайните служби Ивакуро, но нямах представа дали са пристигнали. Вече три години нямах вест от мъжа си. Разказах им, че непременно трябва да получа работа, защото имам да храня две стари жени и едно малко дете. Какво ставаше с мъжа ми? Къде беше? Дали пък не го бяха обявили за безследно изчезнал? Знаех, че ако продължа да чакам и след време науча, че отдавна е мъртъв, ще се чувствам виновна пред детето си. Затова настойчиво ги помолих да проверят жив ли е още съпругът ми и къде се намира. Служителят, който ме прие, беше блед мъж около петдесетте.

— В момента не можем да направим разследване. Оставете ми адреса в мястото, където сте евакуирана, и ще ви уведомя веднага щом научим нещо повече.

Написах адреса си в селото, както и адреса на семейство Иида, и отново го помолих да направи всичко възможно, за да ми върне мъжа. Поклоних се и се приготвих да изляза, когато чиновникът каза нещо, което ужасно ме ядоса.

— Госпожо, ако започнете работа, тя трябва да бъде достойна за съпругата на един служител във външното министерство. Трябва да пазим лицето си.

— Искате да кажете, че държите работата ми да съответства на положението ми на дипломатическа съпруга? Значи ли това, че министерството е готово да ми намери подходяща работа?

Лицето му се изкриви.

— Министерството не може да се грижи за неща, които са извън неговата компетентност.

— И каква, според вас, би била службата, достойна да бъде заета от една дипломатическа съпруга? — попитах язвително аз.

— Днес много млади хора, без да се замислят, постъпват на работа в ресторанти, но тези дейности вредят на името на министерството.

— Вече ви казах, че скоро няма да имам с какво да храня две възрастни жени, детето си и себе си. Министерството не ми плаща нито стотинка помощ. Ако положението стане критично, няма да се съобразя с изискванията ви да пазя реномето на министерството. За мен е много по-важно да запазя семейството си от гладна смърт, отколкото да пазя честта на държавните чиновници.

Поклоних се и излязох от кабинета. В коридора дадох воля на сълзите си. Защо не се връщаше мъжът ми… даже да е останал без ръце или крака. Само да се върне, и ще заживеем по-добре. В случай на нужда ще мия чинии в някой малък ресторант или ще си открия сергия, но няма да оставя семейството си да гладува.

Не можех да повярвам, че в сегашното положение на страната чиновниците продължаваха да говорят глупости за реномето на министерството и честта на държавния служител. В Япония имаше предостатъчно млади майки (аз имах само едно дете, но много други имаха по три и по четири), които страдаха неописуемо в тежкото следвоенно време и не можеха даже да плачат.

Върнах се обезверена у семейство Иида. Разказах им за „реномето на министерството“.

— Онези в министерството седят по цял ден в кабинетите си и не правят нищо — ядоса се господин Иида. — Само дрънкат глупости за честта на държавния служител.

Ако мъжът ми не се върнеше скоро, бяхме заплашени от гладна смърт. Трябваше веднага да реша какво ще правя. Първото, което ми хрумна, беше да потърся Гуен.

На следващия ден двамата Иида любезно ми предложиха да остана още няколко дни у тях. Бях им дълбоко благодарна, тъй като дори не бяхме роднини.

Излязох рано сутринта, за да отида в пресклуба „Маруноучи“, където се срещаха чуждите кореспонденти.

Улицата беше известна като „Алеята на вестниците“, там се събираха журналисти от всички страни на света.

На рецепцията работеше млада японка. По-късно чух, че са й дали прякора „Тини“, много подходящ, защото беше дребна и крехка. Макар че с бебето на гърба и широкия панталон изглеждах доста жалка, тя ме прие сърдечно.

— Гуен излезе преди малко, но каза, че ще се върне към два. Можете да я почакате тук.

Зарадвана, оставих малкия на пода, а дружелюбната млада дама ни донесе една бутилка с кафява лимонада.

— Това е американска освежителна напитка, казва се кока-кола — осведоми ни тя. Синът ми се влюби в напитката и всеки ден искаше да му купувам „кола-кола“. Беше му много мъчно, когато се прибрахме на село и нямаше откъде да се снабдяваме с кока-кола.

Всичко, което ставаше в пресклуба, беше безкрайно интересно за момчето ми. Нали досега беше живяло в селски хамбар и имаше за съседи две крави. Креслата, диваните, масите и великолепните букети във вазите го учудваха безкрайно. Очарователната Тини попита дали познавам Гуен отпреди войната.

— Ще преживеете тъжна изненада — уведоми ме тя.

Още преди войната Гуен била политически кореспондент в един детройтски вестник и по нищо не отстъпвала на колегите си мъже. Преди пет години претърпяла автомобилна злополука и лицето й — най-важното нещо за една жена — било обезобразено. Макар че се подложила на козметична операция, красотата й била разрушена завинаги. Само прекрасните й сини очи останали непокътнати, разказа Тини.

Очевидно младата дама нямаше много работа. Тя хареса момченцето ми и се заигра с него. Тъй като досега беше общувал само с грубички селски деца и младежи, малкият беше възхитен от нежните ръце и лакираните нокти на това хубаво момиче и си пийваше с удоволствие от кока-колата.

Скоро след два вратата се отвори и влезе Гуен. Веднага я познах. Хвърлих се към нея, прегърнах я и се разплаках.

— Кихару, Кихару, ти си жива! — Гуен ме прегърна здраво и ме помилва по гърба. Когато се погледнахме, очите ни бяха пълни със сълзи. Изпитвах дълбока благодарност, че съм оцеляла в тази страшна война. Лявата вежда на Гуен беше изкривена, а белегът на лявата буза загрозяваше финото й лице.

Едва по-късно узнах, че преди катастрофата Гуен била шеф-редактор на политическия отдел на вестника, което е твърде необичайно за една жена. Разказаха ми също, че се държала доста надменно с мъжете. Все пак била най-компетентната в редакцията, умеела да накара другите да я уважават и енергично прокарвала собствените си виждания. След злополуката станала много по-кротка. Запознах се с нея преди войната на едни банкет, после ходихме заедно на покупки и на театър. Гуен беше толкова умна и енергична, че я взех за образец за подражание.

Когато синчето ми се затича тромаво към нас, тя го вдигна на ръце и го целуна.

— Какво хубаво бебе!

Синът ми никога не беше виждал толкова бяло лице със светла коса и сини очи, но не се уплаши. Придобил маниерите на селските момчета, той прие с радост прегръдката и целувката и когато Гуен го попита „How are you?“31, веднага се опита да го повтори.

Гуен веднага ме назначи за своя преводачка и секретарка. Трябваше само да се върна още веднъж на село, за да оставя малкия при мама и баба.

Вечерта ме поканиха в пресклуба на истинско американско ядене. Синът ми, който за първи път опита американска храна, беше възхитен. Гуен му намаза дебела филия мек хляб с масло и я поръси със захар.

— Това беше любимото ми ядене като малка — обясни тя. През цялото време го държа в скута си. — Никога не съм виждала такова сладко момче — повтаряше тя и го целуваше по челото и бузките. Синът ми явно се чувстваше отлично в скута й, защото непрестанно се усмихваше. Гуен беше свикнала с красивите лица на американските дечица, които са по-оформени и имат по-големи нослета, затова сега не можеше да се начуди на чернокосото японско момченце с чипо носле и меки черти.

Така се освободих от грижите си за прехраната. Вечерта Гуен ме върна с джипа си в Хигаши-Накано. Семейство Иида се зарадва много на този неочакван късмет.

Постоянно си повтарях, че мъжът ми сигурно ще бъде много благодарен на Гуен, че се е погрижила за семейството му! Тя практически ни спаси живота.

На следващия ден благодарих горещо на семейство Иида и се върнах на село, като отново пътувах на платформата. Обясних на мама и баба, че съм получила добра работа, и още на следващия ден се върнах в Токио.

Американци в „света на цветята и върбите“

Гуен ме настани в жилището си в Мамаина, Азабу. В този квартал живееха всички важни американски журналисти.

На големия диван в помещението до спалнята й за първи път от много време спах наистина добре. Двете стари жени, бебето, кравите и бълхите не бяха особено благоприятни предпоставки за дълбок и освежителен сън.

Всяка събота сутрин (понякога още в петък вечерта) се натоварвах с храни и заминавах на село по линията Токайдо. Гуен получаваше предостатъчно и ме снабдяваше със сапун „Айвъри“ (тогава в Япония имаше само груб сапун, миришещ на риба, който се произвеждаше от рибено масло и „Айвъри“ беше луксозна стока), с мляко на прах, бонбони и сладкиши, понякога с печени пилета, шунка и др. Никога нямаше да мога да й се отплатя. Получавах още лосион за тяло и червила, каквито никога не бях виждала. Мама и баба най-после си отдъхнаха. Макар че никога не ми го бяха казвали, те изпитваха мъчителен страх, че един ден ще останем без каквато и да било храна.

Ако работех добре и надеждно, след връщането си в Америка Гуен щеше да ме препоръча на наследника си или на други хора от пресата. Това ме подтикваше да работя неуморно.

Придружавах я на всяко интервю с японци. Пътувахме до Нико, Атами, а веднъж дори до Киушу, винаги с извънредни влакове на армията, в които се седеше много удобно. Ежеседмичните ми пътувания в препълнените влакове бяха рисковани приключения. Затова пътуването в извънредните влакове, когато ядяхме приготвените сандвичи, пиехме кока-кола и разглеждахме красивите местности през прозореца, минаваха като в сън. През цялото време виждах пред себе си лицата на баба, мама и малкия.

Всеки път, когато ядях, мислех за тях. И на село продуктите непрекъснато намаляваха. Хората се хранеха с бурени или блатни охлюви, сварени в соев сос, които събираха по полята. Понякога си позволяваха картофена супа. Времената бяха много, много трудни.

Много рядко се намираха бял ориз, домати, яйца и др. Когато успеех да се сдобия с нещо по-хубаво, винаги го предоставяхме на баба и малкия. Ние с мама дълго време не хапвахме нормална храна.

Работата с Гуен ме удовлетворяваше, спях добре, хранех се добре. Загрубялата ми кожа стана отново нежна. Докато бях на село, имах ужасен обрив по бедрата и ръцете. Екземите сигурно бяха следствие от недохранване. Знам, че когато са ме видели за първи път след войната, познатите ми са си помислили: „Тази е много западнала“. Причината беше, че почти три години работех всеки ден на полето и перях в студената вода на потока. Разбира се, тогава не можеше и да се мисли за перална машина. Съдовете миех с вода от кладенеца. Ръцете ми се напукаха и мина доста време, преди да загрубеят достатъчно, за да не ми тече кръв.

Откакто живеех при Гуен, ядях всяка сутрин препечена филия, дебело намазана с масло. Имахме предостатъчно мляко, захар и плодове. Лесно е да се говори за човешкото достойнство, но аз съм убедена, че човек обеднява до самата си същност, когато няма достатъчно за ядене.

През това време стана трагедията в дома на артиста от театър кабуки Катаока Низаемон. Ученикът му решил да си отмъсти, че го пренебрегвали и не му давали достатъчно храна, и убил цялото петчленно семейство. Ненапразно казват, че гладът те прави способен на всичко. Според мен това е истина.

Добрата храна скоро ми възвърна предишната жизненост. Тъй като всеки ден говорех английски, напредвах бързо в усвояването на езика. Постепенно опознах Ърнест Фулбрайт и много други журналисти.

След време г-н Фулбрайт написа стихотворението „Токийска рапсодия“, което преведох на японски. Майстор Кинея Рокузаемон го преработи в нагаута и го представи в зала Санкей. Заедно с Азума Токухо бях водеща на концерта.

Тъкмо когато грижите ми за прехраната на семейството намаляха, Гуен ми съобщи, че са я повикали обратно в Детройт. Беше ми много мъчно, че ще се разделим. Имах чувството, че клонът, на който едва съм се спасила, се е счупил.

Скоро чух, че английският журналист Тилтман, който преди войната беше написал книга за Япония и беше споменал и за мен, е питал жива ли съм и къде се намирам в момента. Когато узна, че работя за Гуен, той ме помоли да се срещнем в пресклуба. И двамата се разплакахме от радост, че сме живи и здрави. Най-добрите ми приятели от времето преди войната ме поканиха на весела вечеря.

Когато Гуен спомена, че трябва да се върне в Америка, Тилтман каза:

— Тъкмо навреме. Жена ми пристига в Япония и трябва да й намеря жилище. Досега живеех като ерген в хотела. Кихару, не бихте ли могли да поработите известно време при нас като икономка?

Без проблеми се преместих от жилището на Гуен в апартамента на Тилтман. Тъй като бяха наели и японска прислужница, работата ми беше много приятна. Единственото ми задължение беше да съставям дневното меню.

Когато г-н Тилтман имаше разговор с японец, аз го придружавах и превеждах. Имах достатъчно свободно време и можех да продължа образованието си.

Жената на Тилтман пристигна от Лондон. Елегантна, стройна, красива дама.

Тя беше влюбена в своя град и семейството се събираше на всеки две години. Тъй като и двамата пишеха, личната работа и личният живот бяха на първо място в ценностната им система. Жена му твърдеше, че не може да работи другаде освен в Лондон, докато г-н Тилтман държеше да остане в Япония. Двамата живееха така вече две десетилетия. Тя в Лондон, а той в Токио. Въпреки това не се развеждаха. Веднъж на всеки две или три години се събираха и в продължение на три месеца живееха заедно. После всеки се връщаше към привичния си живот. Малко странна форма на съжителство, която за мен беше немислима, но жена му се държеше съвсем естествено и двамата имаха поведение на двойка, която живее постоянно заедно. Винаги се учудвах на непринудеността им. Вечер мъжът чукаше на пишещата си машина на първия етаж, а тя седеше долу в дневната и пишеше на ръка.

По време на хранене се държаха съвсем естествено, като улегнала двойка на средна възраст, която живее в пълно съгласие. Наблюдавах ги и през ума ми минаваха интересни мисли. Явно семейството можеше да съществува и в тази форма. Наистина интересна двойка.

В първата част вече говорих за г-н Тилтман и Фуживара Йошие, които живяха до смъртта си в хотел „Империал“. Когато преди няколко години посетих Япония, с Хаяши Кеничи бяхме поканени в хотела. Хенри Шиманоучи ни поръча стек „Шаляпин“.

— Хайде — каза Кен, — след като и без това сме тук, можем да посетим Тилтман.

Малко се бояхме, че той няма да ни познае, но той си спомни много добре и за двама ни. Извади внимателно ордена, който му беше връчил Тенно, и ни го показа. Беше ми малко тъжно, че красивият, енергичен мъж отпреди войната се бе превърнал в полусляп, немощен старец. Вероятно г-н Тилтман беше вече деветдесетгодишен.

Но да се върнем в Токио в първите месеци след войната. Един ден придружих семейство Тилтман като преводачка в Цукиджи, където бяха поканени от един издател в „Юкимура“. Бях чула, че „Юкимура“ се е преместила и сега се намира срещу театър „Тейгеки“ и е значително разширена. Казаха ми също, че оками-сан отново има успех и е активна както винаги. Отдавна ми се искаше да я видя. Макар че често мислех да я посетя, дните ми бяха толкова запълнени, че никога не намирах време да обиколя Цукиджи, Кобикичо, Гинза и другите добре познати квартали. Затова се зарадвах много, когато получихме поканата за „Юкимура“. Когато оками-сан излезе да ни посрещне, и двете избухнахме в плач и благодарихме на небето, че сме останали живи и здрави. Оками-сан изглеждаше непроменена — млада, красива и здрава. „Юкимура“ беше много по-голяма отпреди, елегантен, обзаведен с вкус ресторант. Хората, които имаха изискан вкус, го харесваха, особено ако, като Тилтманови, имаха предпочитания към японската простота.

Видях там много познати от миналото, но и нови, непознати лица. Хубавото беше, че гейшите постепенно започваха да се връщат от провинцията.

Стискахме си ръцете и се поздравявахме сърдечно след дългата раздяла. Видях много стари приятелки.

— Сега имаме много американски гости… и често сме си пожелавали да си тук — каза ми оками-сан.

— Ако можеш да се върнеш в Шимбаши като преводачка, ще ни окажеш неоценима помощ. Обединението непременно ще я ангажира — обърна се тя към господин Тилтман и нашия домакин и аз побързах да преведа.

— Тя е неоценима и за нас, но аз разбирам, че обединението на гейшите има спешна нужда от нея — отговори със съжаление в гласа г-н Тилтман. Оками-сан на „Юкимура“, ръководителят на обединението на гейшите в Шимбаши, чайната „Кикумура“, гейшата Яечио и други се застъпиха за мен и оками-сан на „Юкимура“ се обърна отново към Тилтманови. Така се върнах в Шимбаши.

Запазих старото си име Кихару, но работех не като гейша, а като преводачка. Веднага заминах за село, за да си взема кимоната и коланите, които бях спасила от огъня, върнах се по най-бързия начин и се нанесох в „Юкимура“, където ми бяха отредили красива малка стая до покоите на оками-сан. Тя ми помогна много, като ми осигури долни кимона, таби, кордели за колана и други дреболии. В деня, когато щяхме да отпразнуваме завръщането ми, г-н Тилтман дойде лично да ме поздрави. Подари ми красива чантичка за кимоното, а жена му ми изпрати европейски сгъваем чадър. Никога не бях виждала такъв чадър и се учудвах като дете на безпроблемното му отваряне. Чадърът беше от син найлон на рози. Толкова му се радвах, че го използвах и при слънце, и при дъжд.

В близост до Цукиджи беше някогашната флотска болница, в която лежаха американски ранени. Освен това наблизо имаше казарми и още от сутринта в чайната надничаха любопитни американски войници. На предния вход висеше голяма табела с надпис „Ограничен достъп“, но много често огромните, предимно черни войници влизаха през задния вход или входа за слугите. Готвачът и слугините не можеха да сторят нищо, защото не разбираха нито думичка, само седяха треперещи и не смееха да мръднат от местата си.

В такива случаи момичетата, които топлеха сакето, и миячките на чинии викаха мен. Някои войници наистина не бяха забелязали, че влизат през задния вход на заведението, достъпът до което им беше забранен. Други знаеха това, но непременно искаха да хвърлят поглед вътре.

Тъй като в Америка няма обичай да си събуваш обувките (там е неучтиво да си събуеш обувките в присъствие на чужди хора), младите мъже най-спокойно тропаха по стълбите с тежките си ботуши. Всички се опитваха да ги спрат с „Но, но“, но войниците само се усмихваха и продължаваха пътя си.

Тогава се появявах аз и се изправях смело пред трима или четирима черни великани.

— В моята страна е много неприлично да влезете в къща с мръсните обувки от улицата. Веднага излезте в коридора.

— О, съжаляваме — казваха те и послушно излизаха.

— На предния вход е поставена голяма табела с надпис „Ограничен достъп“. Ако повикам военната полиция, ще ви отведат в ареста. Какво търсите тук?

— Искахме само да погледнем — признаваха момчетата.

— Е, добре, ще ви покажа, но не ме издавайте.

Развеждах ги по стаите, за да видят какво представлява японската чайна. Те събуваха обувките си и вървяха послушно след мен. Когато влизахме в голямата зала, учудването им беше безкрайно. Веднъж пред голямата навиващата се картина с красив пейзаж, поставена в токонома, бяха сложили голяма ваза от Кийомизу с разцъфтели черешови клонки. И белите, и черните войници зяпаха с отворена уста и всички повтаряха „wonderful“ и „beautiful“32.

Реквизираните от американците японски къщи, като тази, в която живееше Гуен, бяха пребоядисани от горе до долу. За разлика от тях „Юкимура“ не беше пребоядисана, но домашните прислужнички всяка сутрин лъскаха гредите на токонома и коридора с тофу и те блестяха.

Американците често ни питаха какъв вид восък употребяваме. Всъщност блясъкът идваше от всекидневното лъскане с тофу и с годините ставаше дори по-силен. Когато им показвахме торбичката с остатъците от тофу, те се възхищаваха и ни молеха да им дадем малко, за да си го занесат в Америка.

Американските гости бяха много и беше наистина неприятно, че младите гейши не знаеха и дума английски. Почти всяка вечер идваха чужденци, поканени от видни японци.

В Киото и Осака живееха много богати китайци и корейци, които също бяха от победителите. Тези господа „Чи“ (Китай) и „Ко“ (Корея), както ги наричахме, харчеха с широка ръка. В Шимбаши обаче почти нямахме китайски и корейски гости.

Японските правителствени служители и едрите индустриалци канеха главно гости от американската главна квартира и по-висшите чинове от осми армейски корпус, разположен в Йокохама.

През това време се множаха слуховете за връзки между висши американски офицери и гейши. Тези дами пристигаха на приемите в колите на своите американски приятели. Когато трябваше да се приберат, само се обаждаха по телефона и джиповете идваха да ги вземат.

— Вече не им трябват рикши — смееха се кисело кулитата.

До мангала в стаята на гейшата често можеше да се види синеок полковник в подплатено копринено кимоно, което беше загърнал на обратно. Държанието му беше на господар на дома. Младите хакоя и водачи на рикши обичаха да ходят в тези къщи, защото полковниците всеки път им подаряваха по две пакетчета „Лъки Страйк“.

Гейшите, които имаха американски приятели, не винаги имаха добри познания по английски.

Една от гейшите беше любовница на фотограф от списание „Лайф“, друга се влюби в млад американски журналист, заряза професията си и заживя с него в малка къща край морето.

Тя беше една от добрите ми приятелки. Американският журналист я обичаше от цялото си сърце. Според мен беше прекрасно, че тя се отказа от професията си, за да живее с него. Интересното е, че те останаха заедно; той стана главен кореспондент, а тя беше идеалната съпруга. Тогава на гейшите, които имаха връзки с висши американски военни, се гледаше с по-голямо уважение, отколкото на онези, решили да се откажат от всичко заради един неизвестен журналист. Нали военните снабдяваха любовниците си с всичко необходимо, возеха ги в редките тогава американски коли и така нататък. Аз не изпитвах особено уважение към тези личности, нито им завиждах. Но гледах благосклонно на връзката на приятелката си, защото двамата наистина се обичаха…

По молба на Ойуми започнах да преподавам два пъти седмично разговорен английски. Курсовете се провеждаха в сградата на управлението. Преподавах по свой метод, защото знаех от личен опит, че обичайното изучаване на английски не дава добри резултати. В обикновените разговори, които щяха да водят гейшите, заучаването на сухи граматични правила беше безполезно. Разбира се, преподавах на ученичките си и основните закони на граматиката, но ги карах да учат повечето неща наизуст, като при песните.

След около шест месеца стана известно, че почти всички гейши от Шимбаши говорят английски и това улеснява общуването им с чуждестранните гости.

Младите момичета учеха учудващо бързо. Мисля, че слухът им беше школуван от рецитациите на нагаута, кийомото и токивазу. Певиците на кийомото учеха най-бързо. И до днес не знам защо.

Всяка вечер превеждах на различни банкети, а дните ми бяха заети с уроците по английски. Аз също научих много нови неща.

Новината, че съм се върнала, се разпространи бързо и когато другите чайни имаха затруднения с чуждите гости, винаги се обаждаха в „Юкимура“. Скоро от всички страни заваляха викове за помощ: „Кихару, можеш ли да дойдеш за малко при нас?“

Най-често ходех в Янагибаши и Акасака.

— Трябва да си помагаме взаимно, затова иди, но не се бави много. Съзнавам, че не мога да те задържа само за себе си — казваше собственичката на „Юкимура“. Беше прекрасно, че проявяваше разбиране. Все пак ми беше работодателка и можеше да ми забрани да работя в други чайни, а аз нямах право да протестирам. Вместо това тя ме окуражаваше да помагам във всички чайни, които имаха чужди гости и не знаеха как да си помогнат:

— Да, да, знам, чуждите гости… посещавай всички приеми, на които те канят да превеждаш. — Бях й безкрайно благодарна.

Хакоя Хан-чан, който преди войната беше работил за мен, също беше оцелял и работеше като портиер в „Юкимура“ (той приемаше резервациите на определени гейши за определени гости). Когато чуха, че Хан-чан е жив и здрав и отново работим заедно, мама и баба се зарадваха от сърце.

Всяка неделна сутрин ставах в пет, събирах в торбите мляко на прах, плодове, пушено месо, пилета, консерви и сапун (сигурно ме смятаха за търговка на черно) и заминавах на село, където ме чакаха баба, мама и детето ми. В понеделник вечер се връщах навреме за първия ангажимент. Железниците си бяха същите. Пак се прехвърлях през прозорците и пътувах на платформата.

Като си припомням миналото, виждам, че съм живяла в постоянно напрежение. В събота работех до късно през нощта, на следващата сутрин скачах в пет и тичах от Цукиджи до гара Шимабши. После пътувах почти четири часа полусмачкана между десетките пътници на платформата, а след пристигането си изминавах десет километра пеша до селото. На следващата сутрин ставах също така рано и тръгвах обратно към града. Но като виждах изражението на детето си при вида на вкусните неща, които му бях донесла, се чувствах богато възнаградена за усилията.

Синът ми растеше и се развиваше добре, но баба и мама отпадаха видимо. Това ме тревожеше. Трябваше да намеря начин да ги настаня в Токио, да заживеем всички заедно, иначе един ден щях да рухна.

За съжаление достъпът до столицата беше ограничен. Даваха разрешителни за пребиваване само на хора, които имаха абсолютно наложителна причина. Така че трябваше да продължа още известно време с този живот на „супержена“.

Заплаха за чайните

Това стана по времето на социалистическия кабинет на Катаяма. Социалистите бяха дошли на власт за първи път след създаването на партията и населението беше изненадано, но и изпълнено с големи надежди.

Най-голямо учудване събуди изборът на тридесет и девет жени депутатки. Въведеното наскоро изборно право за жените беше истинска сензация, но при вида на избраните в парламента жени — цели тридесет и девет! — цялата нация се смая. Жени народни представители!

Първият план на кабинета беше да затвори всички чайни и ресторанти. Целта им беше да спрат бързо развиващата се инфлация. В страната нямаше достатъчно храна и черният пазар беше завладял икономиката. Планът на министрите предвиждаше затваряне както на първокласните чайни, така и на най-малките сергии, които предлагаха нещо за ядене.

Един ден ми се обади Окафуко Тецуо. Помоли ме да отида колкото се може по-бързо в управлението. По онова време председател на обединението беше госпожа Шинохара Хару, бившата гейша Риежи, която беше една от най-известните гейши в периода Мейджи и в началото на Тайшо и даже беше получила орден. Заслугите й в ръководството на обединението бяха огромни. Тогава все още съществуваха общите представления на работещите гейши — танците мийако на Гийон в Киото и танците азума. След войната танците азума бяха събудени за нов живот, при което председателката въведе изискан литературен репертоар с изпълнения като „Майката на генерал Шигемото“ от Танизаки Юничиро и ангажира като режисьор писателя Фунабаши Сейичи.

Господин Окафуко беше дясната ръка на Шинохара Хару. Без него след войната Шимбаши щеше да западне.

Госпожа Шинохара ръководеше дома за гейши „Кикумура“, който приличаше на голяма буржоазна вила. Аз я наричах просто „майката от Кикумура“, тя също ме обичаше.

След войната често я посещавах със сина си. Той беше тригодишен и поемаше жадно новите впечатления. Тя го научи да рецитира едно кийомото — „Веселият монах“ (Укаре боцу). Той го схвана веднага и госпожа Шинохара му предрече блестящо бъдеще в театралния свят. Каза ми, че от момчето ще излезе добър артист, защото възприема лесно, и със сигурност ще стане звезда, ако го дам за осиновяване в някое известно артистично семейство.

Синът ми обичаше много „баба Кикумура“ и непрекъснато ме подканяше да я посетим. Едва пристигнали, той се покатерваше в скута й и тя го учеше да рецитира откъси от пиеси. Днес синът ми е държавен служител, но сигурно щеше да си избере друга професия, ако бях последвала съвета на госпожа Шинохара и го бях дала в някое семейство кабуки.

Г-н Окафуко ми обясни, че част от новоизбраните в парламента жени щели да дойдат в сградата на управлението и да участват в дискусията с местните дами. Помоли ме да присъствам и аз едва не извиках от уплаха.

Само като си помислих, че ще застана срещу първите жени-депутатки в страната — все дами с академично образование, — по гърба ми полазиха студени тръпки.

— Страх ме е от тази среща — казах на г-н Окафуко.

— Глупости! Ти си учила много, имаш и жизнен опит. Просто кажи какво мислиш, това е достатъчно — окуражи ме той. Въпреки това бяха много уплашена и треперех. Избрах най-дискретното си сиво-синкаво кимоно на бели пръски.

Макар че бях посещавала многократно сградата на управлението, този път се оглеждах трескаво.

В залата за заседания дамите вече бяха заели местата си. Чух имената Като Шизуе и Акамацу Цунеко от социалистическата и Киучи Кио от демократическата партия. Всички изказваха мненията си свободно и убедително. Според тях чайните и гейшите бяха врагове на народа. Като се обосноваваха с доста силни изрази, дамите подчертаваха, че чайните нямат право на съществуване и трябва да бъдат завинаги премахнати.

Мненията им бяха изложени във високопарни, образовани слова и аз се уплаших още повече. Надали щях да събера сили, за да кажа нещо в наша защита. Но и не можех да седя и да мълча. В крайна сметка се изправих и заговорих колебливо:

— Вие имате академично образование и по всяко време и без затруднения можете да намерите подходяща работа, за да изхранвате семействата си… — Постепенно се успокоих и гласът ми укрепна: — Но жените на простите войници и моряци, между които съм и аз, не са получили образование и като жените на Кума-Сан и Хатасан са извън Ракуго. Мъжете им са били на фронта, много от тях не знаят дали ще ги видят отново. Тези жени са обременени с деца и възрастни родители и нямат друг избор, освен да печелят прехраната си с малки щандове за продажба на макарони, пилешки шишчета или чорби. Това е единствената възможност да запазят семействата си живи. Самата аз издържам две стари жени и едно бебе. Затова работя в чайните, докато съпругът ми се върне. Досега нямам вест от него, не знам дори дали е още жив. В момента в Токио има четвърт милион жени, които работят в чайните, ресторантите и по сергиите. Единствената последица от затварянето на тези заведения ще бъде, че все повече жени ще се самоубиват заедно с децата си. Почти милион жени, деца и старци ще бъдат осъдени на гладна смърт. Затова, ако все пак решите да затворите чайните, трябва първо да помислите дали можете да намерите нови работни места за тези хора.

Макар че бях твърдо решена да не плача, очите ми се напълниха със сълзи, гласът ми трепереше и заеквах. Огледах се и видях, че една едра, любезна дама с черна наметка кимаше одобрително на речта ми. След това говорех само на нея. Това беше госпожа Киучи Кийо.

Почти всички присъстващи дами от парламента излъчваха сдържаност и студенина и ми внушаваха впечатлението, че съм много под тяхното ниво, че гейшите са лишени от достойнство и не е нужно да бъдат изслушвани. Те си шепнеха помежду си и се подсмиваха пренебрежително. Макар че произнасях думите си през сълзи, имах чувството, че те изобщо не ме слушаха. Затова бях много благодарна на госпожа Киучи, че ме гледаше в очите и слушаше внимателно.

По-късно станахме добри приятелки.

Съвсем сама трябваше да устоявам на атаките на образованите дами. Те аргументираха с умело подбрани формулировки и аз бях безпомощна. Така свърши „дискусията“. Всичките ми усилия бяха напразни. Явно дамите бяха твърдо за затварянето. Само госпожа Киучи прояви разбиране.

Колкото и да се мъчих да извоювам справедливост, резултатът беше нулев.

Какво друго можех да направя?

По онова време последната инстанция беше главната квартира на американците (GHQ). Всички нареждания и заповеди бяха подписани от GHQ.

Обърнах се към него.

Първо трябваше да потърся началника на отдела по труда, за да го попитам може ли да намери работа за четвърт милион жени, без която повечето щяха да умрат от глад и самоубийствата на майки с деца да се увеличат драстично. Щях да му обясня просто и ясно, защото аз лично бях засегната от предстоящото затваряне. Отделът по труда беше подчинен на службата за икономика и наука към GHQ, ръководена от Джеймс К. Дали той щеше да ме приеме? Много ме беше страх, че секретарката ще ми откаже и набързо ще ме отпрати.

Стана точно обратното: веднага ми разрешиха да вляза. Застанах пред изключително красив мъж, който представляваше едно по-интелигентно и мило издание на Джони Вайсмюлер. Преди войната цяла Япония беше въодушевена от изпълнението на този артист във филма за Тарзан.

Обясних за какво съм дошла, посочих катастрофалните последствия от затварянето на чайните. Данните ми бяха убедителни: в момента в Япония имаше твърде малко жени, завършили университет, почти четвърт милион жени изхранваха децата и родителите си с тежък физически труд, докато чакаха и се надяваха мъжете им да се върнат. Противната страна бе съставена главно от дами с висше образование, срещу които бяхме безсилни да се борим. Затова се обръщахме към американците — последната ни надежда.

Добрите очи на г-н К. и многократното одобрително кимане ме успокоиха и окуражиха. Разказах му и за демонстрацията срещу затварянето на чайните.

Разбрахме се да тръгнем от Курасомори. Постепенно към шествието се присъединиха много майки с кърмачета на гърба. Аз вървях начело с плакат в ръце. Много зрители ни благодаряха и подвикваха окуражителни думички. Когато шествието стигна до Тораномон, вече бяхме осемдесет души. Тогава бях наистина горда със себе си.

Показах му и снимки. Жените носеха бебета на гърба си или водеха децата си за ръка. Лицата им бяха сериозни и угрижени.

К. ме погледна изпитателно със сините си очи.

— Много съжалявам за това, което ми разказахте. Ще се постарая да не ви разочаровам.

Докато разговаряхме, в стаята непрекъснато влизаха офицери и цивилни. Явно им беше интересно, че началникът им е бил посетен от жена в кимоно.

След тази първа среща ходех в GHQ всеки ден.

След около седмица ме поканиха да взема участие в събранието на обединението на гейшите в Шимбаши, на което присъстваха собственичките на „Накагава“ в Акасака и на „Инагаки“, „Камезей“ и „Риукотей“ в Янагибаши. Разказах им какво съм предприела досега. Обясних, че началникът на отдела по труда е много разбран и смятам, че може да ни бъде полезен. Трябва само да проявим търпение. Не само за Шимбаши, а и за Акасака и Янагибаши, всъщност за всички чайни и ресторанти въпросът е на живот и смърт.

Бях много горда, че собственичките ме похвалиха за старанията и ме помолиха да продължа да работя. Скоро проблемът, който вся страх и ужас у толкова много хора, се разреши щастливо и без голям шум.

В тази връзка преживях следния малък епизод. Младата учителка мисис Райт с дълга руса опашка преподаваше модерни танци в училището „Уошингтън Хайтс“. Имаше дребна фигура, изключително гъвкава, винаги ходеше в шорти или анцуг и правеше впечатление на мила, симпатична жена.

Мъжът й беше главен редактор на вестник „Stars and Stripes“, издаван от американските окупационни сили. Близкото познанство с жена му ми помогна да вляза в разговор с него. Един ден участвах в барбекю в градината им. Бяха поканени много американци, все техни приятели. След като се нахранихме, той ме погледна многозначително и попита:

— Искате ли да ви разкажа нещо?

— Какво по-точно?

Той размени поглед с жена си.

— Джим ни разказа нещо интересно. — Джим беше споменатият господин К. от „Дженерал Хедкуортър“. — На сутринта го посетила една японка, а следобед друга.

За да осуети усилията ни да предотвратим затварянето на чайните, една от депутатките от социалистическата партия решила да отиде в GHQ. Тя почела господин К. с посещението си рано сутринта и изискала да бъдат затворени всички чайни и гостилници. Следобед отидох аз и представих своята версия. Господин К. се разколебал. Зарадвах се, че не съм се срещнала с дамата.

„На сутринта ме посети една изключително интелигентна жена, която е между водещите политици на модерна Япония, а следобед дойде едно от най-очарователните момичета в страната“ — разказал г-н К. на главния редактор Райт.

— Образованата дама е била госпожа К. от социалистическата партия, а красавицата — Кихару — засмя се редакторът и отново размени поглед с жена си. Не бях очаквала такъв комплимент от господин К., защото бях отишла при него като просителка и се чувствах по-скоро жалка и потисната. Затова бях много щастлива, че ме е нарекъл „красиво момиче“.

Дарителска акция

Един ден по телефона ми се обади госпожа Киучи. Народните представителки възнамеряваха да създадат фонд за подпомагане на сирачетата от войната и молеха да ги подкрепим. Тъй като харесвах много госпожа Киучи, обещах да поговоря с приятелките си и да потърся подкрепата им.

В първите месеци след войната много деца живееха в подлезите на Уено, Асакуза и Гинза, там и нощуваха. Къщите им бяха изгорени, родителите мъртви. Децата, най-малките от които бяха около пет, а най-големите четиринадесет– или петнадесетгодишни, бяха в безпътица. Облечени в дрипи, те изглеждаха по-зле и от просяците, но винаги си помагаха. Някои от тях бяха невероятно дръзки и изобретателни. Наричаха ги „резачите“, защото слагаха бръснарски ножчета между пръстите си и сръчно разрязваха ръчните чанти на жените и джобовете на мъжете. После им измъкваха парите и всичко, което можеха да докопат.

За разлика от възрастните джебчии, децата не прибягваха до по-особени трикове, защото бяха малки и изглеждаха безобидни. Даже шестгодишните бяха гениални майстори в занаята.

Мръсни и въшлясали, много деца се мотаеха без цел по улиците. Възрастните обаче бяха заети с търсенето на храна и никой не се сещаше за тях. Бездомните деца тичаха след американските войници и просеха.

— Но мама, но папа, но йен. — Това просто, но вярно обяснение развеселяваше войниците.

Тъй като помощният фонд беше идея на госпожа Киучи, аз се обърнах незабавно към младите си приятелки Шигено, Рейко, Нанае и Мацуно, които се въодушевиха от възможността си да сътрудничат при осъществяването на това благородно начинание. Младежкият им ентусиазъм още не беше прекършен. Възрастните гейши никога не биха застанали на улицата, за да събират пари. Младите обаче се включиха без предразсъдъци. Всички имаха желание да напълнят стомасите на нещастните деца, които живееха по улиците и гарите на метрото.

Госпожа Киучи ни посъветва да направим акцията в края на седмицата, да си намерим подходящи места на моста Сукиябаши и да събираме пари от единадесет до три. Там минават много хора, защото наблизо са редакцията на вестник „Асахи Шимбун“, един ревю-театър, гара Юракичо и малък парк.

Десет дни преди срока започнах да обяснявам на гостите целта на акцията.

— Следващата събота ще стоим на моста или близо до парка в Юраки-чо и ще събираме пари за сирачетата от войната. Моля ви, минете оттам.

— И ние ще бъдем там — викаха Шигено, Мацуно, Рейки и Нанае и гостите обещаваха да дарят пари.

На уречения ден се събрахме в десет и половина, негримирани, само с малко червило, облечени в небиещи на очи сатенени кимона с фини шарки. Всички бяха млади и красиви. По онова време повечето от буржоазните дами все още носеха три четвърти панталони, лицата им бяха белязани от поражението. За разлика от тях, младите ми приятелки сияеха от младежка свежест и въодушевление и бяха много приятна гледка за окото.

Срещнахме се в едно кафене, мисля, че името му беше „Кендъл“. За да разпределим кутиите за събиране на пари, седнахме на една маса. Народните представителки вече седяха на съседна маса. Тъй като вече познавах повечето от тях от дискусията в управлението, се постарах да остана незабелязана.

Вдясно от вратата познах едрото, дружелюбно лице на госпожа Киучи. Тя носеше обичайната си черна наметка и сърдечната й усмивка ме окуражи.

— Сърдечно ви благодаря, че се събрахте тук толкова рано сутринта — каза госпожа Киучи и се поклони дълбоко. Почувствах се неловко.

На масата, където седяха дамите, вече имаше чаши с кафе. Когато ги поздравихме, те само ни погледнаха студено. Нито една не ни покани да седнем при тях, камо ли да ни предложи по чаша кафе. Само една от тях, наметната с пелеринка от лисици, благодари небрежно.

Днешният японски е останал без много от някогашните различия и нюанси, но тя употреби един израз, с който някога са благодарили на слугите. Тонът й недвусмислено подсказваше, че се чувства безкрайно по-високо от нас.

Изпитах раздразнение. Надменното отношение към млади хора, пожертвали част от скъпоценното си време в името на една благородна кауза, винаги ме е вбесявало.

Нанае, най-младата от нас, вече кипеше от гняв. Аз обаче успях да се овладея.

— Няма за какво да ни благодарите. Макар да не разбираме много неща, ще дадем всичко от себе си. — После се поклоних дълбоко.

Дамата с пелеринката от лисици явно още не беше свършила.

— Доколкото разбрах, всички помощнички са гейши от Шимбаши — продължи тя.

— Гейшите дойдоха да ни помогнат по своя воля, макар че имат много задължения. Мисля, че е редно всички да им благодарим — опита се да посредничи госпожа Киучи. Веднага се почувствахме по-добре.

— Онази дама си въобразява, че е кой знае какво. Виж я как се е надула в пелерината от скъпи лисици — проговори злобно Шигено.

Любезната госпожа Киучи ни покани да седнем.

— Съберете се малко, за да седнем всички. Кихару, попитайте кой желае да пие кафе и кой чай.

Гласът на госпожа Киучи имаше тежест. Дамите ни поканиха да седнем и похвалиха готовността ни да участваме в акцията.

Скоро стана единадесет часа. Окачихме кутиите за събиране на пари с червени панделки на шиите си и заехме местата си в близост до издателство „Асахи“ в Шикиябаши.

Както ни бяха учили по време на танците азума, застанахме на известно разстояние една от друга.

След малко пристигна гейшата Кохиро и извика:

— Извинете, че закъснях!

Тя беше три години по-голяма от мен, но напълно естествена и не се държеше като възрастна гейша, а като истинска приятелка. Американският й приятел я бе довел със собствената си кола. Едновременно с него пристигнаха трима важни служители в голяма фирма, които познавахме от приемите.

— Смели момичета! — извика единият.

— Прекрасна гледка — подкрепиха го другарите му и сложиха във всяка касичка по една банкнота от сто йени.

Вече не знам каква беше стойността на сто йени, но с десет хиляди йени можеше да се купи голяма, здрава барака. Във всеки случай тези банкноти от по сто йени бяха многообещаващо начало. Акцията можеше да започне.

— Дайте дарения за сирачетата от войната! — викаха гейшите и минувачите се спираха пред тях. Ясният глас на Нанае, школуван от песните кийомото, се издигаше над всички.

— Бъдете мили към мен, дайте нещо за сираците от войната!

Избухнах в смях и се втурнах към нея.

— Не бива да казваш „Бъдете мили към мен“, след като събираш пари за сирачетата.

— Тя е истинска гейша — засмя се Кохиро.

— Прави сте, не биваше да казвам това — поправи се Нанае и се засмя на себе си.

Акцията продължи. Около обед се появиха и други от постоянните ни гости и улицата се оживи. Освен познатите ни японски гости, минаха няколко американски журналисти и хора от „Дженеръл Хедкуортър“. Повечето сложиха в кутиите ни банкноти от сто йени. Минаха и много студенти и чиновници.

— Значи вие сте гейши от Шимбаши? — чудеха се те. Скоро бяхме заобиколени от хора. — И утре ли ще дойдете?

— По кое време ще стоите тук?

— Ще ми позволите ли да ви снимам?

Бъркотията нарасна. Постепенно ме обзе тревога.

— Не давайте телефонните си номера на чужди хора — наредих на момичетата. Бях загрижена, защото извън своите ангажименти и обичайната си среда момичетата се държаха като безпомощни кърмачета.

Когато погледнах към другата страна на улицата, където бяха дамите, забелязах, че всички минувачи се тълпят около нас и пред тях не спира почти никой.

Минаха и няколко джипа с хора от GHQ. Журналисти, с които се познавах чрез Гуен и Тилтман, също дариха пари. Към обед пристигна самият господин Тилтман и пусна в кутията ми триста йени.

— Мисля, че е време да приключим за днес. Утре в единадесет ще се срещнем отново в същото кафене — каза към три часа госпожа Киучи и прекъсна разговорите ни с минувачите.

— До утре! — Сбогувахме се с познатите си и се върнахме с кутиите под мишница в кафене „Кендъл“. Касичките бяха пълни с банкноти и трябваше да ги тъпчем с ръце.

Народните представителки изпразниха кутиите си и започнаха да броят събраните пари. Повечето банкноти бяха от по десет йени. По онова време с десет или двадесет йени можеше да си купиш супа с брашнени топчета, сладък боб и омочи от Уено или Асакуза. С банкнотите от десет йени можехме да нахраним много гладни деца.

— О, аз имам почти четиристотин йени. — Или: — Аз съм събрала шестстотин! — радваха се шумно те.

В нашите кутии имаше почти само банкноти от по сто йени. Е, намираха се и монети, но всяка от нас бе събрала над хиляда йени. Доколкото си спомням, във всяка кутия имаше между четири и осем хиляди йени.

Когато преброихме събраната сума и я показахме, дамите зяпнаха смаяно.

Госпожа Киучи ни благодари сърдечно за събраните пари и се поклони дълбоко.

Дамата с пелеринка от лисици също беше неузнаваема. Усмивката й беше истински сърдечна.

— Каква разлика! Вие събрахте много повече от нас!

Не можехме да скрием радостта от успеха си. Винаги когато изпразвахме поредната кутия, регистрирахме с удовлетворение въздишките, учудените викове и завистливите погледи на дамите.

На следващата сутрин поведението им беше напълно променено.

— Много сме ви благодарни за положените усилия. Вашата помощ е неоценима — каза дамата с пелерина от лисици и ни покани да седнем на тяхната маса.

— Какви непостоянни дами — мърмореха Нанае и Шигено. Главният резултат беше, че популярността на госпожа Киучи Кио нарасна и много млади гейши от Шимбаши решиха да дадат гласа си за нея при следващите избори.

Впрочем гейшите направиха много за сираците от войната. Така например госпожа Савада Мики основа дома за сираци „Елизабет Сандърс“ в лятната си резиденция в Ойсо. Много гейши дадоха дарения за този дом.

Още преди войната се познавах с посланика и съпругата му и когато чух за намеренията им, реших да помогна. Говорих със собственичката на „Юкимура“ и започнах да събирам пари от гостите ни. В началото липсваше главно плат за пелени, затова обиколих всички чайни и домове за гейши и събрах стари юката, които предадох в Ойсо.

Когато посетих дома, там живееха двадесетина деца. Всички без изключение бяха много мили. Имаше и черни, и бели, все деца на войната.

Възможността да помогна на госпожа Савада в това прекрасно дело беше една от най-големите радости в живота ми.

Процеси срещу военнопрестъпниците

Международните процеси срещу военнопрестъпниците започнаха скоро след края на войната. За първи и може би за последен път в историята на Япония се проведоха международни съдебни процеси. Повечето съвременници искаха да присъстват на съдебните заседания, да видят всичко със собствените си очи. Напливът на публика беше огромен.

Аз имах късмет… Един добър познат, водещ офицер във военната полиция, работеше в съда на Ичигая, където беше организиран трибуналът. Той познаваше възгледите ми и ме посъветва да се освободя от задълженията си и да идвам в съда, за да се поуча за бъдещето. Той бил готов да ме взема и да ме връща вкъщи…

В първия ден на процеса полковникът ми изпрати джип, каран от млад военен полицай. Пред съда сложи на ръкава ми лента със знака на пресата и ме пуснаха безпрепятствено.

Съдебната зала имаше отлично осветление и акустика и ми заприлича на театрална сцена. Когато откриха съдебното заседание, прожектор освети пейката на обвиняемите. Познавах всички мъже, които седяха там. Виждах ги много ясно, различавах дори израза на лицата им.

Първоначално бях решила да нося скромна блуза и пола, за да остана незабелязана.

— Не си права — възрази полковникът. — Съдебната зала е мрачна и сива. Както обвиняемите, така и американските съдии жадуват за красиви цветове. Облечи красиво кимоно, така ще внесеш малко пъстрота и веселие.

В това отношение японците и американците имат съвсем различни представи. Когато отиват в съда, японците се обличат по-скоро дискретно и незабележимо. Но преди тридесет и пет години аз бях още млада и предполагам, че съм представлявала наистина приятна гледка.

Всеки ден избирах розово, светлосиньо или жълто-зелено кимоно, обличах се грижливо и чаках пред къщи да дойде джипът и да ме откара до съдебната зала. На входа младият военен полицай ме предаваше на свой колега, който ме отвеждаше до едно от местата, резервирани за пресата.

Сърцето ми се късаше, когато съдиите и прокурорите извикваха имената на мъжете, които бях познавала лично: Йонаи Мицумаса, Шимада Шигетаро, Шигемицу Мамору, Того Шигенори, д-р Окава Шомеи и други.

Познавах много добре дългогодишната любовница на д-р Окава, защото къщата й беше до нашата и често се срещахме. За мен беше истински шок да наблюдавам несигурните му движения в съдебната зала. Като видях как един млад военен полицай го изведе от съда, сълзите ми рукнаха.

В тази връзка трябва непременно да напиша нещо за полковника, защото намирам, че всички японци трябва да го знаят. Той беше добросърдечен човек и не само споделяше с японските военнопрестъпници седмичните си дажби, но и специално купуваше за тях уиски, шоколад и цигари. В Ичигая бяха събрани голям брой обвиняеми и той се стараеше да пести от личните си дажби и да ги снабдява с всичко необходимо.

Аз го придружавах в дома на бившия генерал Тойо. Носехме на семейството му консерви и мляко на прах. След войната улиците бяха толкова изровени, че всеки път едва не си прехапвах езика от друсането на джипа. Спомням си, че при първото ни посещение трябваше непрекъснато да питаме за пътя и търсенето продължи няколко часа.

Полковникът избра именно мен между многото японски и американски преводачи, защото нямах нищо общо с процесите и умеех да пазя тайна. Той знаеше, че може да разчита на мен, затова ме водеше със себе си, когато помагаше на семействата на арестуваните. Цяла Япония гладуваше и една-единствена консерва или пакетче мляко на прах бяха скъпоценен дар за семейството. Преди войната не познавах генерал Тойо. В първата част споменах, че не познавам много хора от армията, защото в Шимбаши идваха предимно флотски офицери. Армията предпочиташе Акасака.

Срещнах госпожа Тойо в къщата й в Тамагава. Тя приличаше на класическа красавица от епохата Хейан (794–1185).

Помолих полковника да ми разреши да занеса бисквити, оризови сладки и зелен чай на господата Шигемицу, Йонаи, Шимада, Того и другите. Той ме пусна при тях само за няколко минути, но аз бях толкова разстроена от вида на мършавите им лица зад дебелите решетки, че не можах да се удържа и се разплаках. Задушена от хълцанията, не можах дори да ги поздравя както трябва.

— Кихару е тук — съобщи весело полковникът и им предаде донесените от мен сладкиши и чай заедно с неговото уиски и цигарите.

Доколкото си спомням, госпожа Того беше германка. Бяха ми я представили на един прием и когато се срещнахме отново, тя ме позна.

Процесът срещу императора на Манджурия ме развълнува особено силно. Той беше невероятно мършав и говореше като третокласна гейша, принудена да приеме благодетел, който й е отвратителен. Разбира се, това е моята интерпретация, но преди войната си го представях по-мъжествен и искрен.

Разговарях за всичко това с полковника.

— По време на война е естествено всеки да бъде лоялен към родината си. Ако някой бъде осъден на смърт чрез обесване само защото е бил верен на родината си, май трябва да обесят и мен, защото шиех колани за войниците на фронта, изравях корени на село и изпращах колети. Защо не ме затварят? Не е редно да осъждат на смърт хора, които са искали страната им да спечели войната и са работили за това…

Сълзите ми бяха съвсем искрени и трогнатият полковник се опитваше да ме утеши:

— Аз не искам да убия никого. Аз съм само шеф на полицията. Нямам власт да променя нещата. Много съжалявам. Простете ми.

Сините му очи бяха пълни със сълзи и той се извиняваше, сякаш само той носеше отговорността за ставащото. Аз съм твърдо убедена, че няма друг американец, който да се е отнасял така добре с военнопленниците, и смятам, че цяла Япония трябва да знае това. Всички японци трябва да знаят, че в месеците след войната и дори в затвора за военнопрестъпници в Сугамо един американец е правил всичко, за да облекчи живота на обвиняемите.

Мъжът ми се връща

Три или четири години след края на войната много мъже се върнаха у дома, но голям брой войници все още бяха в неизвестност.

Големият шум, който по време на войната се вдигаше около онези, които жертваха живота си за родината, замлъкна много бързо и сякаш всички забравиха падналите и инвалидите.

Мъже с мръсни бели кимона, загубили ръцете и краката си през войната, просеха пред входовете на метрото и пред портите на почти всички големи храмове и параклиси.

Едновременно с това на много места се разиграваха неописуеми трагедии. Една жена с четири деца приела, че мъжът й е убит, но когато се омъжила за по-младия му брат, съпругът й се върнал. Друга изхранвала години наред родителите и децата си с труда на двете си ръце, а мъжът й се върнал женен за индонезийка с две деца. Това съвсем не беше рядко явление през войната.

Тъй като след капитулацията всеки се грижеше да си набави храна, редът и моралът бяха забравени. Човек можеше да разчита само на най-близките си приятели.

По цялата страна ставаха непредвидими събития.

След дълга и упорита работа най-после успях да преместя баба, мама и сина си от селото в Урава и вече не ми се налагаше да пътувам всяка седмица с опасните влакове.

Много ми се искаше да заживеем заедно в Токио. Обадих се на справки и почаках доста време, докато открият семейство Наканиши.

Такео и жена му се обадиха един след друг. Те също имаха момченце, малко по-голямо от сина ми. Узнах, че майката на Такео, която бях запомнила с добро, е починала малко преди войната. Те ме поканиха да ги посетя и се уговорихме да ме вземат от гарата. Зарадвах се на милата покана и на следващия ден ги посетих с момчето си. Прекарахме много приятен следобед.

Докато съм разговаряла по телефона, съседката стояла през цялото време зад плъзгащата се врата и подслушвала. Тъй като разговорът не беше поверителен, аз говорех високо и ясно и тя чула, че съм си уговорила среща на спирката на линията Ханкуй. Този телефонен разговор щеше да има неочаквани последствия за мен.

Най-после съпругът ми се завърна.

Той не се прибра право вкъщи, а отседна в хотел в Кобе и обясни, че ще си дойде по-късно. Това ми се стори повече от странно. Скоро узнах причината. Той беше довел със себе си двадесетгодишна арменка, която работела в генералното консулство в Бирма, и две момиченца (които имаха само една година разлика и бяха от смесена раса).

Арменката беше млада и красива. Той й казал, че нашият син (и наследник) е всъщност син на малката му сестра. Ако това беше филм, аз, измамената съпруга, сигурно щях да се разплача и да припадна. Ала аз бях толкова смаяна, че изобщо не заплаках.

През всичките тези месеци се страхувах, че мъжът ми е загинал, ранен или болен. Но че, докато аз стисках здраво зъби и работех ден и нощ, за да изхранвам детето ни, той е създал две деца с една чужда жена и най-спокойно се връщаше в Япония с нея…

Как се излъгах! Никога не бях помисляла, че мъжът ми може да направи такова нещо, вярвах, че съм единствената жена в живота му и съм била винаги в мислите му. Въобразявах си, че и той копнее за деня, когато ще прегърне мен и синчето си…

Мъжете, които се връщаха от чужбина с нови съпруги, и плачовете на чакащите ги жени, родители и деца, бяха обичайна тема във вестниците. Връщането на мъжа с друга жена не беше рядкост за онова време. Но аз и насън не бях помисляла, че това би могло да се случи и с мен.

Не бях толкова нещастна и разочарована, колкото вцепенена от учудване.

— За да не навредиш на доброто ни име, ти ще останеш в нашия дом като съпруга на най-големия ни син и ще възпитаваш сина му. Той е нашият наследник. Казуо ще живее в Кобе и ще идва веднъж в седмицата, за да види теб и момчето. Жената е бяла и ако живее тук, ще навреди на реномето ни — обясни най-спокойно бащата на мъжа ми.

От свекърва си знаех, че мъжът й, който иначе обичаше да се хвали, е пострадал много от паричната реформа и подоходния данък. Въпреки това той ми предложи съвсем сериозно да запазя доброто име на семейството му, като остана да живея при тях, а съпругът ми се устрои в Кобе с бялата си жена и ни посещава само веднъж седмично. Дали мъжът ми можеше да си позволи да издържа две домакинства веднага след завръщането си?

— Наистина ли очакваш мъжът ми да издържа и мен, и новото си семейство? Можеш ли да поемеш отговорността за това, татко? — попитах го.

— Виж… за щастие ти знаеш английски. В Осака също имаме окупационен корпус. Това е благоприятна възможност и не бива да я пропускаш. Работи за американците и отгледай детето си в нашата къща. Казуо ще се грижи за другата жена и децата. Това е най-простото решение. Всички сме съгласни, че трябва да пазим името си на цяло и сплотено семейство поне за пред хората.

Значи мъжът ми щеше да живее в Кобе и аз имах право да го виждам само веднъж седмично. Освен това трябваше да храня семейството си с работата си като преводачка. Какво удобно решение! Гледах свекър си, сякаш имах насреща си луд.

Свекърва ми беше достатъчно умна, за да се държи настрана. Бях много изненадана колко здрави са оказаха семейните връзки между родителите и децата в Япония.

Никой от роднините на мъжа ми не застана на моя страна. Разчитах много на свекърва си, но тя остана със сина си. Харесвах и младата си зълва, но се оказа, че собственият й брат е по-важен за нея.

Настоях да видя Казуо. Исках да поговоря на четири очи с причинителя на цялото това зло, макар че нямах никакво намерение да коленича с плач пред него и да хленча за милост. Много повече исках да видя дали ще има наглостта да застане пред мен.

Някога беше толкова влюбен в мен. Когато бяхме в Индия, дори миеше косите ми…

Казуо пристигна на следващия ден.

Лицето му беше като на дете, което е направило беля и сега очаква справедливи укори.

Баща му веднага застана между нас. Аз очаквах, че ще прояви малко такт и ще ни остави насаме, но той беше твърдо убеден, че никой няма право да укорява сина му.

За разлика от моите груби ръце и превития от тежката работа гръб, мъжът ми изглеждаше здрав, добре нахранен и щастлив.

Той се усмихна смутено.

— Изглеждаш много добре…

Изведнъж ми стана смешно.

— А ти ми погоди такъв номер — отговорих с иронична усмивка.

— Чух, че Токио е сравнен със земята от бомбите, и сметнах, че ти и малкият сте загинали — отвърна хладно той.

По-късно научих от хора, работили в Бирма, че сватбата е била отпразнувана официално с роднини и приятели, а булката е била с бяла рокля и воал.

Мъж, който твърди, че е повярвал в смъртта на жената и детето си, и се жени повторно, без дори да се осведоми какво е станало с тях, заслужава само презрение.

Винаги съм имала късмет с мъжете, но в този се излъгах. Той беше единственият провал в живота ми.

Изведнъж реших да се съпротивлявам. Много добре, че баща му беше решил да остане при нас.

— Откакто замина за Бирма през 1942 година, аз не съм получила нито стотинка от семейството ти в Осака. Родих детето си сама и го отгледах със собствени сили.

— Времената бяха лоши. Не ти изпращах пари, защото и без това нямаше да ги получиш — отговори небрежно свекърът. Погледнах го унищожително. Вече не се чувствах нещастна, само местех поглед от единия към другия, за да видя докъде ще стигнат в наглостта си.

Според мен любовта между жената и мъжа трябва да бъде взаимна. Щом мъжът ми не ме обичаше вече, аз нямаше да му се натрапвам. След като се беше върнал и ме бе видял, той не искаше да се откаже изцяло от мен, но и в никакъв случай не желаеше да се раздели с младата си красавица. Много егоистично от негова страна.

Обикновено проявявам разбиране, но този път не можех. Не бях чак толкова послушна жена, че да се съобразя с желанието на свекъра си и да виждам мъжа си веднъж седмично. На всичкото отгоре ми възлагаха да храня семейството му с работата си. И най-важното — никога не съм била силно влюбена в мъжа си.

Колкото повече говорех със съпруга си и баща му, толкова повече се засилваше чувството ми, че никога няма да се разберем. Гневът заплашваше да ме надвие. Нямах намерение да си губя времето с тях.

— Невъзможно ми е да остана в Осака, да работя и да храня всички ви, а да виждам мъжа си само веднъж в седмицата — заявих твърдо аз.

— Това са възгледи на гейша. Ти си длъжна да вървиш по правия път на покорната съпруга, да останеш в Осака и да отгледаш наследника ни — отговори свекърът.

Изобщо не му хрумна да изрази съчувствие, че бях чакала толкова дълго, докато синът му си живееше с друга жена.

Стига толкова. Не можех да понасям повече това измамно семейство. След няколко дни оставих детето си, зарязах всичко и се върнах сама в Токио.

Питах се дали не беше по-добре веднага да взема сина си. Но в Токио вече ме очакваха куп ангажименти и не можех да се бавя.

Когато заявих, че се връщам в Токио, свекърът каза:

— Прави каквото искаш. Но ние знаем, че си разговаряла по телефона с чужд мъж и си отишла на среща с него.

Съседката беше подслушала разговора ми със семейство Наканиши и беше донесла на свекъра ми, че в еди-колко си часа съм се разбрала да се срещна с някого на гара Ханкиу. „Вашата снаха говори по телефона с мъж и се уговориха да се срещнат.“ Живо си представях тази клюкарка. Нямах никакво намерение да се оправдавам, но все пак опитах:

— Обадих се на една дама, която познавам от детството си, но разбрах, че е починала. Срещнах се със сина й, за да запалим благовонни пръчици. Мога да си представя какво ви е надрънкала съседката, но аз не съм неморална като сина ви. Все ми е едно какво мислите за мен, правете каквото искате. Аз заминавам.

Като си помислих с какъв ужас и тъга ще посрещнат историята с мъжа ми роднините, особено баба, и токийските ми приятели, сърцето ме заболя. А и синът ми щеше да плаче, че съм изчезнала така внезапно…

Вече споменах, че свекърва ми изобщо не се показа по време на караниците ни. Тя беше умна жена. И без това нямаше да има сили да застане срещу мъжа си. Обясни, че не се чувства добре и трябва да остане в леглото, и толкоз. Старият решаваше всичко. Мъжът ми се разбираше добре с баща си, който винаги се стремеше да урежда всичко в негова изгода.

Когато се върнах в Токио, реших да не казвам никому нищо, защото умирах от срам. Никой нямаше да повярва, че мъжът ми се е върнал с двадесетгодишна хубавица и две смесени момиченца. По-късно казах на приятелите си, че мъжът ми е загинал в Бирма… Сама го убих.

Днес историята ми се струва толкова абсурдна, че ми е по-скоро смешно, отколкото тъжно.

Във всеки случай оставих момчето си при семейството на баща му в Осака. Баба беше неутешима и всеки ден си изплакваше очите.

— Оставила си малкото ми внуче в онзи чужд дом, където никой не го обича. Ти не си майка — обвиняваше ме тя.

Баба ми се грижеше с много любов за единственото си внуче още от самото му раждане. Тъй като беше стара и нямаше за какво да мисли, синът ми беше единственият смисъл на живота й. Едва не умря от ужас, когато чу, че мъжът ми се е върнал от Бирма с млада бяла съпруга и две момиченца. Разбирах, че според нея беше безчовечно да оставя малкото си дете при чужди хора, и не й се сърдех.

Тъкмо се бяхме преместили в Урава и още не бяхме уредили домакинството си. Много скоро обаче укорите на баба ми дотегнаха и реших да си върна детето. Опасявах се, че онези няма да върнат лесно „наследника на името си“, затова бях обмислила много внимателно тактиката си и почти се разочаровах, че те не възразиха и ми го дадоха без условия.

Вероятно двамата стари хора бяха облекчени, че ще ги освободя от грижите за едно малко дете.

Когато се върнах с малкия, мама и баба, които дотогава упорито боледуваха, набързо си възвърнаха старата жизненост и оздравяха напълно. Знаех, че двете ще се грижат всеотдайно за него, затова се хвърлих с нови сили и енергия в работата си.

По-късно узнах, че арменката била много разочарована от живота в Япония. Мъжът ми твърдял, че е милионер, но след войната в Япония нямаше достатъчно за ядене. Като европейка, тя не беше толкова глупава да се жертва в името на децата си. Накрая се омъжила за един английски бизнесмен и дала децата за осиновяване на бездетни чуждоземни двойки. След това заминала за Лондон.

За щастие на Ота Казуо никой освен госпожа Иида, мен и няколко верни приятели не знаеше, че е бил двуженец. По-късно той стана ректор на университет, преди няколко години се пенсионира. Даже получи орден за педагогическата си работа и аз често му завиждах за добрия живот. Никога не се поинтересува от бившата си жена и сина си. След години синът ми поиска да го види, но бащата се съобрази с чувствата на втората си жена и децата и го посрещна хладно в коридора. По-късно двамата се срещнаха още веднъж в дома на малката ми зълва. Аз съветвах сина си да не се интересува от баща си, но за едно момче е съвсем естествено да потърси баща си…

Във всеки случай това беше най-безхарактерният мъж в живота ми.

Учителка в „Уошингтън Хайтс“

Един известен издател на вестник даде прием, където ме представиха на елегантна дама на средна възраст. Освен това се запознах с двама или трима души от GHQ и двама журналисти. Отговарях главно за обслужването на мис Х. Когато в банкета участваха дами, правилото беше да бъдат обслужвани първи.

Мис Х. беше учителка в „Washington-Heights-Elementary School“, което се намираше в близост до жилищата на офицерите и семействата им.

По-късно „Уошингтън Хайтс“ беше преустроено в олимпийско село. За съжаление не знам как изглежда сега, защото по това време вече живеех в Америка.

По-рано тук беше площадка за маневри и мястото беше много просторно. На свободния терен бяха построили стотици еднофамилни къщи за офицерите от GHQ, училището също беше на голяма площ.

По-рано в Япония почти нямаше жени директорки на училища. Освен това мис Х. беше много енергична личност и изобщо не отговаряше на представите на японците за ръководителка на основно училище. Тя беше красива, руса, обличаше се с вкус, най-вече в плетени костюми, носеше обици, гривни и верижки, ноктите й бяха лакирани.

По време на споменатия банкет бяха показани традиционни танци, а аз обяснявах действието.

Мис Х. ме гледаше внимателно с красивите си сини очи. Тъй като японските танци са символични и силно стилизирани, аз отидох при нея и попитах дали е разбрала всичко. Да, отговори ми тя и похвали английския ми. Бил ясен и разбираем, което било рядкост при японците.

След това ме попита дали не бих искала да преподавам в училището й. Загубих ума и дума.

— Да стана учителка? Да преподавам…

— Вие работите вечер, нали? Училището е само сутрин. Ще свършвате най-късно в три часа.

— Но аз съм била гейша!

— Е, и? — отговори съвсем спокойно тя.

Това ме изненада, защото имах много неприятности с бившата си професия. Очевидно американските училищни директори изобщо не се интересуваха от миналото на учителките си.

Преди войната ме бяха поканили да изнеса няколко урока в училището по изкуствата, днешната държавна художествена академия. Учителите по нихонга Ивата Сентаро и Шимура Тацуми, които бяха мои постоянни клиенти, ме помолиха да изпълня някои танци.

— Кихару, днешните студенти често рисуват кимоното затворено надясно и изобщо нямат представа как изглежда един хакама. Ела някой път при нас и им обясни какво представляват японските национални дрехи.

Донесох собствения си нагледен материал, който се състоеше от кафеникаво ошима-кимоно, ожия-кимоно от ленен креп и юки-кимоно от коприна на фини шарки. Обясних как се произвеждат различните кимона, показах как се носят отделните части на облеклото, изясних, че макар и скъпи, кимоната, донесени от мен, са за всекидневна употреба и никога не се обличат за официални случаи.

Втория път заех няколко перуки от Окайоне и обясних какви са фризурите на неомъжените жени и на съпругите, какви прически имат гейшите, съпругите на самураите и буржоазните дами.

Уроците ми бяха веднъж седмично. Втория път стаята беше препълнена.

Внезапно професорите ми заявиха, че повече няма да имат нужда от услугите ми. Обяснението беше, че учениците и учителките протестирали, защото явяването на една гейша на учителската катедра било кощунство, след като в училището имало толкова учени професори.

След края на войната преживях нещо подобно в една голяма болница. Заместникът на главния лекар, който ценеше високо особения ми метод на преподаване, организира курс по английски за участниците в международния конгрес на лекарите, който щеше да се състои през следващата година. И там ми отказаха, защото болничната управа предпочела да назначи учителка с филологическо образование и в никакъв случай не било редно да ангажират гейша.

Ако главният лекар беше настоял участниците в конгреса да се възползват от моя пряк метод, който ги обучаваше на жив и лесно приложим английски, щеше да се вдигне голям шум. Непременно щяха да разпространят слуха, че съм му метреса.

В това отношение Япония е наистина потискаща страна. Собствените ми сънародници толкова често ме бяха унижавали и отхвърляли само защото съм била гейша, че едва не се разплаках от радост, когато мис Х. пожела да преподавам в училището й. Не бях очаквала, че тя ще отговори на плахите ми възражения с категоричното „Е, и?“, и бях трогната.

Дейността ми като „учителка по японска култура“ в училището на мис Х. започваше в девет сутринта и продължаваше обикновено до дванадесет на обед. Преподавах оригами, икебана, създаване на кукли и танци. Тъй като ми плащаха в долари, доходът ми се увеличи значително.

Когато имахме съвет, американските учители си вземаха сами кафе или сандвич. Но моето образование беше друго и аз не можех да понеса тази гледка. Първата ми задача беше да налея на директорката и да й поднеса чашата, после наливах на заместник-директора, на главния учител и така нататък. Поднасях им също захарта и млякото. Накрая наливах и на себе си и сядах на мястото си.

Първия път госпожа директорката помоли за внимание и посочи на колегите си грациозния начин, по който бях поднесла кафето. Нито една американка не можела да се движи с такава прелест. Това със сигурност било резултат от обучението, което съм получила като гейша. Всички трябвало да се поучат от мен.

След съвета участниците си отваряха вратата и напускаха помещението без церемонии. Според мен това беше нередно, затова започнах да им отварям вратата и да излизам последна. И при този случай похвалиха обучението ми на „гейша гърл“.

Мис Х. харесваше кимоната ми. Тъй като бях свикнала сънародниците ми да ме гледат с пренебрежение, бях благодарна за всяка похвала.

Лека-полека започнах да се питам дали няма да живея по-щастливо в Америка. Във всеки случай в компанията на американци се чувствах спокойна и щастлива. Между японците, които са склонни да преценяват човека единствено според класовата му принадлежност, бях почти винаги нещастна. Тук и учителите, и учениците бяха много сърдечни, всички ме преценяваха според действителните ми постижения. Радвах се, че никой не говореше зад гърба ми каква съм била някога.

Запознах се със семейство Мичъл на един прием и се сприятелих с тях. Тъй като малката им дъщеря беше на една възраст със сина ми, посещавахме ги често. Те хвалеха сина ми, че умее да рисува добре. Един ден му купиха двадесет и четири цветни молива и американски блок за рисуване. По онова време цветните моливи и блоковете бяха мечта за всяко дете. Радостта ми от подаръка беше безкрайна. Имах среща със семейството пред главния вход на РХ на Гинза. Млад американски полицай регулираше движението на кръстовището. Дотогава регулировчиците бяха непознато явление в Япония.

Младежът носеше обикновена американска униформа, обръщаше се и движеше ръцете си грациозно като балетист. Често се спирах да го наблюдавам и се радвах на „Танца за регулиране на движението“.

Семейство Мичъл имаха намерение да ме поканят на обед. Тъй като децата бяха на детска градина, уговорихме се да се чакаме пред главния вход на РХ. Както обикновено, бях дошла малко по-рано и чаках на кръстовището в розовото си кимоно.

Мистър Мичъл донесе блока и моливите за сина ми и ме помоли да почакам още малко, тъй като жена му била заета с покупките.

— Разбира се — отговорих аз. Докато чакахме, заговорихме за последния училищен празник. Дъщеричката им, облечена в кимоно, русата коса, вдигната в нова японска прическа, с чадърче за слънце в ръка, беше изпълнила с особена прелест танца към детската песничка „Пъстро чадърче за слънце“ (Ехигаза).

Както стояхме и бъбрехме непринудено, покрай нас минаха двама студенти в строгата униформа на университета „Тодай“, спряха и ни загледаха нахално.

— Днешните уличници са много добре облечени — отбеляза презрително единият.

— Заели са място пред РХ, за да съблазняват американци — отговори другият.

— Извинете ме за момент — казах на г-н Мичъл и хванах за ръкавите двамата студенти, които искаха да продължат пътя си. — Почакайте за момент.

Двамата ме погледнаха смаяно.

— Вие сте студенти в „Тодай“, нали?

— Да. — Погледите им бяха студени и подозрителни.

— Ако съдя по знака L, следвате литература. Учите ли английска литература? — попитах и те потвърдиха.

— Преди малко казахте, че днешните уличници са добре облечени и чакат пред РХ, за да отмъкват американци — продължих аз. Говорех много високо и скоро се събра групичка любопитни. Все пак бяхме на Гинза.

— Като студенти по английска литература би трябвало да различавате английския на уличниците от литературния английски. Освен това аз разговарях с г-н Мичъл за училищния празник на дъщеря му. Вие спряхте до нас и със сигурност сте чули разговора ни. Наистина ли не различавате уличния жаргон от литературния английски? Не мога да допусна да говорите такива безотговорни глупости. И смеете да твърдите, че сте студенти в „Тодай“? Извинете се веднага. — В погледа ми святкаше злоба. Междувременно се бяха събрали много хора и двамата се извиниха с почервенели уши.

— Аз преподавам в основното училище „Уошингтън Хайтс“ и съм учителка на дъщерята на този господин. По тази причина не мога да ви позволя да говорите, че съм чакала пред РХ, за да отмъквам американци. Моля ви за в бъдеще да бъдете по-внимателни, преди да издрънкате такива непремислени глупости.

Студентите се отдалечиха тичешком. Понечих да се върна при г-н Мичъл, когато ме заговори един добре облечен господин:

— Моля да ме извините. Присъствах на сцената още от самото начало и съм много впечатлен. Повечето хора се ядосват на тези неща, ни почти никой няма смелостта да поиска сметка на младите хора и да ги накара да се извинят. Вие сте млада, но сте извънредно смела жена.

— Неловко ми е, че вдигнах такъв шум — извиних се аз.

Така се запознах с професор Канамори, на когото съм вечно задължена. Учудващо е по какъв начин се срещаме с важни за развитието ни хора.

След няколко дни професор Канамори ми се обади по телефона и каза, че ректорът на университета „Тодай“, Намбара Шигеру, непременно желае да се запознае с мен. На приемите разговарях непринудено с господа като ректор Намбара, но когато узнах, че е пратил личната си кола, за да ме отведе при него, ужасно се уплаших. Ала професор Канамори ме успокои:

— Нали и аз ще бъда там!

На следващия ден пред дома ми спря огромна старомодна лимузина, която изглеждаше като колите на високопоставените личности от епохата Тайшо, и ме отведе през червената порта на университета „Тодай“ при ректора. За мое голямо облекчение пред старата сграда чакаше професор Канамори.

Ректорът Намбара имаше бяла коса и изглеждаше много добродушен.

— Наскоро мои студенти са се държали непростимо с вас — извини се той.

Сведох смутено глава.

— Аз не умея да мълча. Много ми е неловко, че се развиках така, но вече не мога да го променя — измънках аз. Не знаех какво говоря.

Очевидно професорите бяха много доволни, че съм поискала сметка от студентите и съм ги принудила да се извинят.

Пред прозореца растеше огромно старо дърво и помещението изглеждаше мрачно. Професор Канамори задаваше въпросите си така умело, че скоро доверих на ректора най-съкровените си чувства и възгледи. Разговорът стана безкрайно интересен. Времето, прекарано с двамата професори, беше извънредно ценно за мен. После отново ме отведоха вкъщи със старата лимузина.

Сигурно двамата някогашни студенти вече са станали професори. Все пак тази случка стана преди тридесет и пет години.

Светът на модата

Ще ми се да опиша как след войната жените се стараеха да полагат грижи за красотата си. Ако някоя жена пожелаеше да се накъдри, трябваше да занесе на фризьора две бучки въглища за машата. Ставаха и доста неприятни неща. Един фризьор беше обвинен, че е изгорил косите на клиентката си до корените и тя е оплешивяла. Модерната козметика беше още в детска възраст. Времето беше наистина трудно и особено младите фризьори напредваха пипнешком.

Постепенно нещата се пооправиха и модните дизайнери и фризьори започнаха да организират ревюта.

Един мой ученик ми каза, че тогавашното величие на модния свят, Хосоно Сузу, търси за своите ревюта модел в кимоно. Под влияние на окупационните сили всички бяха въодушевени от „американския стил“ и почти не бяха останали жени, които носеха кимоната си с вкус и достойнство. Затова избраха мен за тази задача.

По онова време най-известните манекени бяха Хелън Хигинс и Аишима Масако. Манекените обикновено бяха красавици по американски или европейски вкус. Дотогава Япония не познаваше професията фотомодел. Само художниците използваха модели. Но когато започнаха да организират модни ревюта, под светлината на рампите излязоха и професионалните манекени.

В зала Санкей беше организирано ревю с прически на Хосоно Сузу. Носех висока прическа и шоколадовокафяво кимоно нишижин от креп, което спокойно бих могла да нося и днес, защото не е никак старомодно. Долната част и ръкавите бяха обшити с малки златни и сребърни хризантеми. Кимоното беше модерно и въпреки това традиционно.

Когато за първи път срещнах госпожа Хосоно, веднага почувствах, че ще се разбираме.

Козметичката искаше да ме гримира като другите манекенки с кафяви бои и да ми залепи изкуствени мигли.

— Аз нося японско облекло. Западният грим не му подхожда. Моля ви, оставете ме да се гримирам сама.

— Всички, които излизат на подиума, са гримирани в тъмни цветове. Иначе не е модерно — настоя козметичката. Вече бях готова да се разплача, когато госпожа Хосоно ми се притече на помощ.

— Това е кимоно от Киото и изкуствените мигли и тъмният грим не му подхождат. Оставете я да се гримира по свой вкус — нареди тя и ме спаси от ужасното положение, в което се намирах.

Излязох на подиума с кафяво кимоно нишижин, едноцветен сребърен оби и бяла хризантема в ръка. Между вечерните рокли, изработени от тънки, въздушни материи, моят модел беше единственото кимоно. Завъртях се няколко пъти и преместих хризантемата в другата си ръка. Тъй като излизането ми се различаваше много от появата на другите манекени и напомняше по-скоро за японски танц, публиката заръкопляска въодушевено и фотографите побързаха да ми направят снимки. Тъй като не ми се искаше да се разделя с кимоното, след края на представлението го купих, макар че беше много скъпо. Продължавам да го нося и днес, след цели тридесет и пет години.

Това беше първият ми досег със света на модата.

Скоро след това пристигна известният американски фризьор Ал Тейт. Той проведе курс по американско фризьорство, като обясняваше подробно модерните си похвати. Превеждаше му господин Танака. Когато преводачът нямаше свободно време, аз го замествах и така се запознах с господин Тейт. Нямах представа от изкуството на фризьора, но с времето запомних някои важни похвати. Докато траеха уроците, записвах някои понятия на английски на дъската, но когато забелязах, че повечето присъстващи не ги разбират, започнах да записвам след английската дума и произношението й на катакана33.

— Ако знаете английски, преписвайте понятията, както съм ги дала. Ако ви е по-лесно, отбелязвайте си ги на катакана — предложих на младите фризьори.

Те запомняха по-лесно написаната на катакана дума „сукарупуха кару“ в сравнение с английската „скулптур гърл“ (къдриците се нареждат съвсем близо до главата, както е при римските статуи).

Друго откритие за мен бяха модните списания в кошчето за отпадъци в учителската стая на „Уошингтън Хайтс“. Всяка седмица намирах там две или три прочетени и хвърлени от другите учителки списания за мода и фризури. Обикновено това бяха „Вог“ и „Макол“. Отнасях си ги вкъщи и превеждах някои статии на японски, за да ги направя достъпни за младите фризьори.

Тези „уроци от кошчето за отпадъци“ бяха приети с въодушевление и младите мъже и жени ми бяха безкрайно благодарни.

Спомням си също, че след известно време изгря звездата на манекени като Кавахара Хидеко. По същото време група млади хора основаха клуб „Гоя“34.

Когато се връщам в Япония, с удоволствие се срещам с останалите живи членове на клуба. Цялото бъдеще на модната журналистика легна на раменете на Хирасава Минако (наричаха я Янако35); тя стана издателка на списание „Седмица на красотата“.). Към групата принадлежаха и Футами Акио, младата брачна двойка Сузута Коносуке и Сузуе.

Някогашните ентусиазирани млади хора, които се срещаха на пържени макарони и шницели, днес вече имат внуци.

Това бяха наистина забележителни години.

Никога няма да забравя Ямано Айко36 и съпруга й.

Тъй като много жени на висши офицери от GHQ проявяваха интерес към японските модни ревюта и ги посещаваха редовно, конферансът на японски не беше достатъчен. Обикновено за водещи канеха вариететни артисти като Тони Тани.

Ямано Айко ме харесваше и често ме канеше да водя ревютата й. Давах обяснения на японски и на английски, което тогава беше рядкост и се приемаше с еднакво въодушевление от японските и от американските зрители.

След като ме видяха в шоуто на госпожа Ямано, и други творци в областта на модата и фризьори ме помолиха да водя ревютата им.

През онази далечна 1954 година американският стил беше определящ във всички области. Ала Явазаки Икуе реши, че трябва да организираме модно ревю, посветено на старата японска култура. Манекените трябваше да бъдат облечени като дами от императорския двор. Оттам заехме и костюмите.

Разбира се, представлението можеше да се състои само в Киото. Наеха голямата зала на Гион. Обясненията трябваше да се дават на английски и на японски. Повечето съпруги на висшите офицери пристигнаха специално за ревюто от Осака, но когато завесата се вдигна и видях, че първите редове бяха заети изцяло от американки, все пак изпитах голямо учудване.

За щастие, преди да вдигнат завесата, господин Тоги Хироши от императорската служба за придворна музика ми беше обяснил всичко с подробности. Представлението беше наистина необикновено.

Тогавашният майстор в школата Урасенке представи чайна церемония. Косата ми беше сресана като на придворна дама от епохата Хейан и висеше свободно на гърба. Кимоното ми беше в същия стил. В паузата го смених с официално черно кимоно. Ревюто на придворно облекло беше наистина вълнуващо събитие.

Съпругата на майстора на чайната церемония, която също присъстваше на представлението, ми подари прекрасен плат за кимоно от най-фин креп, който и днес означава много за мен. Обясненията, които давах на английски, бяха посрещнати с всеобщо одобрение и майсторът беше много доволен.

През пролетта на 1955 година повторихме представлението в театър „Мицукоши“. Там присъстваха съпруги на офицерите от осма дивизия, дойде дори жената на главнокомандващия.

Впрочем аз често водех ревютата на Коиде Масако и по тази причина прекарвах известно време в Осака. При всяко отиване посещавах свекърва си, давах й малко пари и я канех на обед. Свекърът ми почина и тя живееше сама под наем при познати. Тя разбираше, че живея живота си, без да хленча, макар че синът й ми беше сторил огромно зло, и хвалеше смелостта ми. Вярвам, че това не са били празни ласкателства.

Връзките ми със света на висшата мода се задълбочаваха. Най-често работех за ревютата на Ямано Айко.

Имах добри връзки с много творци на модата, преподавах на любознателните млади козметички английска беседа, учех ги на най-важните понятия в бранша и ги въвеждах в новите тенденции. Това бяха все „отпадни продукти“ от кошчето за боклук.

Много се радвам, че тези връзки не са прекъснати и до днес. Когато съм в Япония, често посещавам госпожа Сузута, която принадлежеше към клуб „Гоя“.

Хосоно Сузу, която първа ме свърза със света на модата, почина малко след като завърших тази глава. А толкова ми се искаше да се срещна с нея и да си спомним миналото…

Стриптийз

През 1947 година в Япония беше организиран първият стриптийз и така бе открита красотата на женското тяло. Разбира се, офортите на Укийое и Утамаро37 показват разголена женска гръд още в епохата Едо, тук и там се виждат разголени бедра, но въпреки това беше немислимо жена да се покаже напълно гола пред публика. Освен това не може да се отрече, че голите жени, запазени на снимки от епохата Мейджи, имат твърде голямо тяло и относително къси крака, което не отговаря на идеала за красота.

Веднага след войната започнаха да организират така наречените „картинни шоута“. Всички бяха чували за голите модели на художниците, но живите разсъблечени жени изненадваха и въодушевяваха безкрайно много японците, които дотогава не бяха виждали подобно нещо. В Маруноучи, Шинжуки и Асакуза, където се организираха изискани и евтини представления, залите бяха винаги препълнени.

В мюзикхола на третия етаж на театър „Ничигеки“ излизаха най-добрите танцьорки. Оркестърът също беше много добър, а преди и след стриптийза представяха весели скечове. Най-често те бяха дело на млади комици в началото на кариерата си. Много японски интелектуалци и американци посещаваха редовно театъра.

Един ден видях известната „Джипси Роуз“ — явно бе възприела псевдонима си от прочутата американска стриптийзьорка. Повечето танцьорки, които излизаха на сцената, едва не се разтапяха от усмивки и блаженство, тя беше единствената, която никога не се усмихваше.

Тази млада дама се взираше с надменен поглед право пред себе си и танцуваше с лениви движения, което й придаваше странно излъчване. Много танцьорки си бяха дали американски имена, например Мери Мацубара или Хелън Таки. Японките винаги са криели дългото тяло и сравнително късите крака под кимоното, но сега скъсаха с този навик и излязоха на сцената съвсем голи. При вида на красивите им тела често се питах дали сме същият народ като по-рано.

Провеждаха се и така наречените шоупрограми Укийое, в които излизаха стриптийзьорки, преоблечени като куртизанки. Те носеха кимона, обшити с пайети, под които бяха голи. Репертоарът им беше много добър, защото бяха заели номера от театър кабуки. Преди и след тяхното изпълнение бяха веселите скечове на Тони Тани или Е. Х. Ерик.

В началото посещавах мюзикхола в театър „Ничигеки“ само за да придружавам Роппа, но после ми хареса и станах редовна посетителка на представленията.

Една вечер представиха кабуки-пиесата „Мичитосе и самураят Наожиро“. В ролята на Мичитосе беше една стриптийзьорка, а на самурая господин Ерик. За съжаление самурайският костюм му беше твърде тесен и с това късо кимоно никак не приличаше на страстен любовник. Аз бях негова гореща почитателка и не можех да го гледам в този вид.

Прибрах се вкъщи, намерих светлосин и тъмносин плат на райета, намерих и подплата и веднага ги занесох на шивача. След два дни предадох готовото кимоно заедно с подходящ оби в гримьорната на артиста. Още същата вечер господин Ерик носеше ушито по мярка кимоно и приличаше на истински самурай, макар че беше по-красив и по-умен от самураите в кабуки.

След двадесет и пет години срещнах господин Ерик в Ню Йорк и той ми разказа, че все още пази подареното от мен кимоно.

През 1951 година Роппа постави в театър „Тейгеки“ мюзикъла „Ойуки Морган“, който имаше голям успех. Ако го представят днес, сигурно ще се конкурира успешно с американските мюзикли. Госпожица Кошижи играеше гейшата Ойуки от Гион, а Роппа беше американският милионер Морган, който се влюбва в нея. Тъй като бях много добра приятелка с Роппа, често го посещавах в гримьорната му.

Откакто синът ми навърши три години, често го водех на театър. Той обичаше представленията. Обикновено децата се отегчават в театъра, започват да хленчат и искат да се приберат вкъщи, но моят син следеше с огромно внимание и традиционните представления кабуки, и модерните японски и европейски пиеси.

Един ден го заведох на следобедно представление в танцовия театър на Шимбаши, мисля, че пиесата беше на Ханаяги Шотару.

— Свърши ли? — попита ме малкият, когато пуснаха завесата.

— Да, свърши. Сега ще започне вечерното представление, навън чакат много зрители. Трябва да излезем.

— Но аз искам още да гледам — изхленчи той и във фоайето се разплака. Разпоредителките се втурнаха към нас.

— Представлението свърши, момчето ми. Сигурно ти е било много скучно, защото е дълго — опитаха се да го утешат те.

— Не, аз искам още да гледам.

— Той плаче, защото иска да види и вечерното представление — обясних аз и дамите се смаяха.

— Малкият плаче, защото не му позволяват да гледа и вечерното представление? Обещаващо дете, какво ще кажете? — След това синът ми стана любимец на всички жени от театъра.

За разлика от другите деца синът ми беше влюбен в театъра. Освен това рисуваше отлично. Рисунките му загатваха за необикновени възприятия и според мен най-доброто бъдеще за него беше да стане декоратор. Веднъж посетихме заедно Ито Кизаку. Още в първата част казах, че той беше един от гениите на Япония. Най-голямото ми желание беше синът ми да се обучава при него.

Кизаку попита приятелски малкия дали обича театъра. После му показа миниатюрен декор и двамата си поговориха за сцената. Синът ми беше много зарадван, че големият чичо разговаря с него не като с дете, а като с възрастен.

— Веднага щом завършиш средното училище, ще започнеш да се учиш при мен. Декораторите трябва да започнат отрано и да изучат занаята в най-големи подробности.

Погледът на Ито беше пълен с топлина. Ако не беше починал, аз щях да дам сина си при него веднага след завършването на средното училище и той със сигурност нямаше да стане чиновник, какъвто е днес, е изтъкнат декоратор, какъвто исках да го видя.

Но да се върнем към първите стриптийз-представления в Япония. Между отделните действия на „Ойуки Морган“ също имаше номера на стриптийзьорки. Докато госпожица Кошижи се преобличаше или преустройваха кулисите, на авансцената излизаха млади танцьорки. Паузите траеха около половин час и зрителите имаха възможност да се наслаждават на красиви момичета. Те се движеха грациозно по сцената и забавляваха публиката с красиви пози.

Заведох сина си да гледа „Ойуки Морган“. Той се тъпчеше с бонбони в гримьорната на Роппа и си бъбреше по коридорите със стриптийзьорките. В представлението участваше и джуджето Соратоби Косуке. Имаше мило лице, малки ръце и къси крака. На ръст беше горе-долу колкото сина ми, т.е. приличаше на пет— или шестгодишно дете, макар че беше на двадесет и две или двадесет и три години.

Явно синът ми го сметна за свой връстник. Тъй като беше много общителен, веднага отиде да си поговори с джуджето, облечено в ушит по мярка смокинг.

— Как се казваш?

— Не знаеш ли? — попита надменно Косуке.

— На колко си години? — продължи с въпросите синът ми.

— По-голям съм от теб, но още съм ерген — отговори обидено Косуке.

Синът ми не можеше да се начуди на това странно дете.

На следващия ден, когато се върнах от покупки, той седеше срещу баба си и плачеше. Когато влязох, и двамата се хвърлиха разплакани към мен.

— Баба кочи каза, че съм лъжец — хълцаше малкият.

При нас имаше две баби. Майка ми и баба ми. Тъй като беше доста сложно, някой бе нарекъл баба ми „баба кочи“, а майка ми „мама-баба“ и така си остана.

— Малкият говори нахални лъжи — оплака се от своя страна баба ми. И двамата бяха много възбудени.

— Какво се е случило? — попитах.

— Разказах й, че съм видял няколко голи момичета с блестящи пеперудки по дупетата, а тя ме нарече лъжец — обясни през плач синът ми.

— Който лъже, той и краде. Така се започва. Много се боя, че внукът ми си съчинява такива невероятни лъжи. Нали вчера бяхте в „Тейгеки“. Възможно ли е там да сте видели голи момичета с пеперудки отзад? — хълцаше баба ми.

Тя беше родена през 1863 година и тези неща бяха напълно абсурдни за нея.

В продължение на два часа обяснявах връзката между театър „Тейгеки“ и стриптийза и обещах, че непременно ще я заведа на някое представление. Така успях да я успокоя.

Покана при главнокомандващия

През 1952 година господин Шинохара от списание „Чуокорон“ ме помоли да напиша нещо за него. Съчинението ми се появи в майския брой под заглавие „Признанията на една гейша, която говори английски“ с псевдоним Юри Харуми.

Четири или пет дни, след като излезе списанието с творбата ми, по телефона ми се обади секретарката на главнокомандващия осми армейски корпус в Йокохама. Да се приготвя и в 11 ч. на следващия ден да чакам пред къщи, защото ще дойде джип да ме вземе. Обаждането ме стресна.

Преди войната ме повикаха в полицията заради снимки на гола жена, с които нямах нищо общо. Затова и този път очаквах недоразумения и неприятности.

Какво ли бях сторила, та ме викаха при главнокомандващия? Може би, без да се усетя, бях казала нещо лошо за окупационния корпус? Тревогата ми растеше.

Ако кажех на баба, тя непременно щеше да се разплаче, затова реших да премълча.

— Имам да уредя нещо в квартирата на главнокомандващия в Йокохама. Не се притеснявайте, ако отсъствам два или три дни. — Стараех се гласът ми да звучи колкото се може по-спокойно.

Вечерта прочетох отново съчинението си, написано за „Чуокорон“, търсейки нещо съмнително, но не можах да открия нищо.

По някое време съм задрямала и утрото дойде по-бързо, отколкото очаквах. Без да каже нищо, баба ми подаде торбичката, в която беше сложила сапун и четката ми за зъби. Попитах я защо прави това и тя отговори, че ако наистина ще остана ден или два, тези неща ще са ми нужни.

— Аз ти имам пълно доверие. Ще те посъветвам само да казваш онова, което имаш да кажеш, високо и ясно. Някои неща естествено ще премълчиш. Запази ги за себе си дори ако те измъчват до смърт. — Това бяха прощалните думи на баба, произнесени с необичайно тих глас, и аз разбрах, че тя бе усетила нещо.

Дойде джипът и аз се поклоних дълбоко пред шофьора. Баба ме изпрати с угрижена физиономия и аз се качих с натежало сърце.

Скоро пристигнахме в Йокохама. Не знаех дали се намирахме в клуба на осми армейски корпус, или в служебната резиденция на коменданта. От антрето започваше вита стълба, от двете страни на коридора бяха подредени саксии с красиви растения. В средата на приемната беше поставена голяма кръгла маса. Под плота от дебело стъкло бяха наредени няколко саксии с теменужки усамбара и стъклото изглеждаше украсено с шарка на лилави цветя.

В стаята влязоха две кучета с къдрава козина. По-късно разбрах, че били френски пудели. За първи път в живота си виждах такава маса и такива кучета.

Появиха се генерал Бейкър и съпругата му. Двамата ме харесваха и винаги ме канеха на приемите, които организираха в дома си. Той беше ръководител на пресслужбата на главната квартира. Влязоха също редакторът на „Старс енд страйпс“ и още четири семейни двойки, господата в елегантните униформи на висши офицери. Уплахата ми прерасна в паника и се скрих зад гърба на госпожа Бейкър.

Последни влязоха главнокомандващият и съпругата му. Помня, че ми отредиха едно от добрите места между високопоставените дами.

На всяко място беше поставена картичка с името на човека, който трябваше да го заеме. Освен името, на картичката бяха нарисувани традиционни хилки за федербал, японски хартиени дракони и хризантеми.

Един японски прислужник донесе супата. Значи бяхме поканени на обед. Когато стигнахме до десерта, главнокомандващият извади английски превод на статията ми за „Чуокорон“.

— Тази статия е написана от японската гейша, която днес е наша гостенка — заговори той.

Адютантът му, едър млад капитан, стана и прочете част от съчинението ми. Всички слушаха внимателно. Докато слушах, осъзнах, че съм била твърде искрена, и на челото ми изби студена пот. Ала когато адютантът свърши, гостите заръкопляскаха бурно. Погледите им, устремени към мен, бяха доброжелателни и сърдечни.

Бях дошла тук с убеждението, че ще бъда наказана за онова, което бях написала. Опасенията ми не се оправдаха. Всички похвалиха статията ми.

— Какво е мнението ви за окупационните сили? Ако нещо ви е направило силно впечатление, бих желал да ми го кажете открито — помоли ме главнокомандващият.

— Поведението на някои американски войници е засрамващо. Докато се разхождат по Гинза, японците непрекъснато се дразнят. Някои войници се пазарят, и то не само в малките магазинчета, но и в универсалните магазини. Това не е редно — отговорих веднага аз, щастлива от възможността да направя нещо.

— Фуджи е свещена планина за японците и има особено значение за народа ни. Не би ли било възможно да не организирате маневри там? Имаме предостатъчно други планини…

Местните хора бяха ужасени от маневрите, които се провеждаха в подножието на Фуджи-сан. Затова не премълчах, макар че после се уплаших от дързостта си.

— Кихару, ако в японското правителство имаше десет жени като вас, щяхме да разберем по-добре Япония. Нямате представа какво облекчение би било това за нас — засмя се главнокомандващият.

Получих цял пакет сладкиши, шоколад и консерви и джипът ме върна у дома. Запомних завинаги тази покана.

Безнадеждна любов

Беше ясен, красив ден. Една рудодобивна фирма даваше прием за висшите офицери от GHQ и дамите им. В езерото на имението „Склонът на камелиите“, което принадлежеше на Ямагата Аритомо, се бяха заселили многобройни диви гъски. След като гостите се разотидоха, домакините се разположиха удобно във вилата, за да изпият още по една чаша.

Забелязах, че на брега на езерото са седнали двама или трима души, и слязох при тях. Единият ме заговори непринудено.

— Много съм ви благодарен. Вие допринесохте много за успеха на приема. — Това беше К. и от този ден нататък той завладя мислите и сърцето ми. Изключително скромен човек, с успокояващ глас и неустоимо излъчване. В него имаше нещо солидно, което веднага внушаваше доверие. По онова време беше ръководител на отдел в споменатата рудодобивна фирма.

— Семейство Филип са въодушевени от вас. Ще можете ли през някой от следващите дни да ги придружите до Никко?

— Разбира се, с голямо удоволствие. И вие ли ще дойдете? — попитах.

— Щом вие ще сте там, шефът няма как да не дойде — пошегуваха се двамата подчинени.

Обзе ме предчувствие, че връзката ни няма да се ограничи в приемите. Скоро започнах да придружавам К. като частна секретарка или преводачка, когато във фирмата гостуваха чужденци. Естествено те си имаха преводачка, отраснала в Америка. Тя беше добра приятелка на жената на К. Редно беше тази мис Фужикава да го придружава, но той вземаше винаги мен и това нараняваше чувствата й. Това беше началото на трагедията.

К. имаше двама синове и две дъщери. Един от основните ми принципи беше да не се влюбвам в мъже, които имат семейство, защото се срамувах да живея като метреса. Затова дълго време си внушавах, че отношенията ми с К. са чисто практически и на първо място е грижата ми за чуждестранните гости.

Един ден се срещнахме случайно тъкмо когато той идваше от зъболекаря. Наскоро бях купила малка къща в Кобикичо и вече се бяхме настанили в нея. Бяха му извадили няколко зъба (от днешна гледна точка не е много редно да се извадят едновременно пет или шест зъба) и изглеждаше крайно изтощен. Отведох го вкъщи.

Настаних го на първия етаж, сварих му супа и му занесох лед. Тъй като му се виеше свят и не можеше да стане, играх ролята на милосърдна сестра до късно през нощта. Беше много късно, когато му повиках такси, за да се прибере вкъщи. Бях много разтревожена и когато чух, че си е взел болнични, отидох да го взема от зъболекаря и отново го заведох вкъщи.

И двамата съзнавахме, че нямаме бъдеще, но онова, което досега бяхме потискали, избликна като порой. През цялото време си повтарях, че е невъзможно, но вече не можех да се откажа от К.

И двамата не бяхме вече млади. Освен това той имаше семейство и би било по-разумно да не се виждаме. Но когато го виждах, забравях всичко друго и не можех да се отделя от него.

Вече не можех да работя нормално, не мислех за нищо друго освен за него, исках само да бъдем заедно.

Преди войната работех с по-голямо въодушевление, когато бях влюбена. Беше ми много приятно да бъда сред хора и не се дразнех, когато се шегуваха с мен. Очевидно в природата ми беше любовта да ме прави весела и щастлива.

Този път беше различно. Най-много обичах да бъда сама с него, всички други ми досаждаха. Исках само него. За съжаление беше невъзможно. Трябваше да работя, макар че мислите ми бяха другаде.

К. търсеше всевъзможни претексти, за да не се прибира вкъщи. Разбира се, аз му казвах, че трябва да иде при семейството си, но в действителност бях прещастлива, когато можехме да останем цяла нощ заедно.

Макар че не умеех да готвя особено добре, той хвалеше готварското ми изкуство и аз знаех, че това са само празни комплименти, но всеки път бях готова да избухна в сълзи.

Когато К. нощуваше у нас, жена му се обаждаше на всеки половин час. Когато стана нетърпимо, увихме телефона в едно одеяло и го скрихме в гардероба.

Бащата на К. живееше във вила извън града. Майката беше починала рано и старецът явно се чувстваше самотен, макар че голямата му дъщеря, останала вдовица, му помагаше в домакинството. К. ме представи на баща си.

Посещавах често стария човек и му носех сирене, бекон и шунка (въпреки старостта си, той харесваше много западните специалитети). С К. ходехме при него два пъти месечно и самотният старец беше особено щастлив да ни вижда. За съжаление жената на К. боледуваше често и не можеше да го посещава.

И аз, и той мислехме непрекъснато, че трябва да се разделим, защото по-нататъшното задълбочаване на връзката ни щеше да ни направи нещастни, но никой не смееше да изкаже тази мисъл гласно.

Телефонът звънеше всяка нощ, докато накрая се превърна в кошмар. Сигурно и жена му страдаше не по-малко от мен. Никой не го казваше, но и двамата искахме да станем истинско семейство. К. познаваше един възрастен господин, който му бе помагал на младини и живееше в Одавара. Веднъж отидохме заедно във вилата му. К. се допитваше до него както по професионални, така и по лични въпроси. Още първия път ми направи впечатление, че мъжът е много самонадеян. Според мен не заслужаваше доверие. Веднага щом ни изслуша, предложи решение.

— Имайте само малко търпение. Аз ще убедя съпругата да се откаже. Ако се обичате истински, аз ще поема отговорността и ще предизвикам решение. Проблемът е, че К. има четири деца. Готови ли сте да ги вземете всичките? Или мъжът и жената ще си разделят по две деца? Но това може да се обсъди и по-късно.

Разказах му, че и аз имам дете. Ако децата на К. трябваше да израснат у нас, щях да се отнасям към тях като към мои собствени деца даже ако това означаваше да пренебрегвам сина си. Тогава наистина мислех така.

Много по-късно узнах, че приятелят на К. е говорил и със съпругата му.

— Аз ще се погрижа мъжът ви да се раздели с онази жена.

Той казваше на всички само онова, което те искаха да чуят. Първото ми впечатление се оказа вярно.

Във всеки случай през тези месеци живеех само за К. и бях на седмото небе от щастие. Закопчавах му ризата, връзвах му вратовръзката и му обувах чорапите.

Никога дотогава не бях правила това. Винаги съм имала нужда от силен мъж, на когото мога да се опра. Обичах, когато мъжете правеха нещо за мен. Сега беше напълно различно.

Той беше всичко за мен. Любовта, която изпитвах към него, ме тласкаше всекидневно да му показвам с цялото си тяло колко много означава за мен.

Всеки ден, когато тръгваше на работа, го придружавах до метростанцията Гинза. Когато минаваше през бариерата, изпитвах неописуема тъга, сякаш никога вече нямаше да го видя.

Когато бях омъжена за дипломата, никога не бях помисляла колко важен е статусът на съпругата, но откакто бях с К., непрекъснато се безпокоях, че не съм официално омъжена за него, и се учудвах на еснафщината си.

Беше ми много странно, че тъкмо аз, човек с голямо самоуважение, се съобразявах с колегите му и приемах безропотно нощния телефонен терор. Дори мисълта, че един ден щяхме да се разделим, беше като удар с кама.

Веднъж посетихме „Руикотей“ в Анагибаши с една двойка геолози от GHQ, за да им покажем фойерверките. За да не си създаваме проблеми, се представихме като мистър и мисис К.

Присъстваха много чужденци и всички ме наричаха мисис К.

Малко по-късно на приема в съседното помещение пристигна споменатата вече преводачка и веднага се втурна към нас.

Всички чуха какво каза:

— Тази жена не е мисис К. Тя му е любовница. Защо я наричате мисис К.? Като е довел любовницата си на официален прием, той е проявил неучтивост и към вас. — Всичко това беше казано на добър английски. Бях толкова засрамена и нещастна, че ми се искаше да потъна вдън земя.

Почетният гост мистър Мърфи застана до мен и сложи ръка на рамото ми.

— Няма никакво значение дали му е съпруга, или не. Днес тя беше очарователна домакиня и ние всички я харесваме независимо дали е мисис К., или не — заяви спокойно той.

Младата преводачка се засрами и побърза да се скрие.

През тези дни преживях много неприятности. Когато бях сама с любимия си, бях на седмото небе или безкрайно нещастна. Люлееха ме вълни на щастие и отчаяние. Наистина неописуемо време.

Написах безброй прощални писма (защото не можех да говоря), които смятах да оставя за него в жилището си, но продължих да очаквам трескаво посещенията му и когато заставах насреща му, напълно забравях за писмата. Загърбила всичко друго, приготвях вечеря и разкъсвах написаното с толкова мъка писмо. Това се повтаряше всеки ден. Ако знаеха какво правя, със сигурност щяха да ме обявят за луда.

Понякога К. се тревожеше за децата си и ме молеше за съвет. Обикновено разговорите за децата бяха табу. Макар че по възможност избягвахме тази тема, той ми разказа, че най-голямата му дъщеря настоява да отиде в училище, ръководено от мисионери. Жена му също настояваше да изпратят момичето в това училище.

Познавах директора на мисионерското училище (беше французин) и го помолих да приемат момичето. То беше на дванадесет години и имаше характерните черти на баща си. Достави ми голяма радост, че можах да направя нещо за дъщеря му.

Над сърцето ми беше паднала тъмната сянка на тъгата, въпреки това обичах този мъж повече от всичко на света и понятията като разум и морал бяха загубили смисъла си. От само себе си се разбира, че приемите ми опротивяха, той също не одобряваше работата ми. Започнах да прекарвам цялото си време в чакане и всичко, което правех, беше за него. Живеех само от едната среща до другата и не виждах изход от положението. Нощният телефонен терор ставаше все по-мъчителен. Като цяло ситуацията беше непоносима, но не мислехме за раздяла. Предложих му да открия някакъв магазин, а той да се върне при семейството си. Така вече нямаше да се срещаме у нас, а някъде другаде.

Ден и нощ мислех само за него. Изпитвах съжаление към себе си и си казвах, че ако открия магазин, ще има с какво да отклонявам вниманието си… Това прозрение дойде доста късно, но все пак беше крачка в правилната посока.

Мисълта да открия ресторант или бар беше противна и на двама ни. Затова решихме, че трябва да отворя магазин за кукли. Щяхме да го наречем К, по началната буква на името ми. Вероятно с това се опитвах да вдъхна малко смисъл на празния си живот, който се състоеше само от чакане. Във всеки случай се отдадох с душа и сърце на производството на кукли. За щастие намерихме евтини помещения на улица „Намики“, в седми блок. Баба, мама и синът ми живееха на първия етаж, долу беше магазинът.

Макар и малък, магазинът за кукли беше чудесен. Милата Айко и Йошико, дъщерята на стъкларя Нишимура, чиято работилница беше в Тамура-чо, бяха много приятни момичета. (Йошико беше красавица и привличаше много клиенти.) С тяхна помощ магазинът процъфтяваше. Демонстрирахме как се произвеждат куклите и ги продавахме.

Имахме много чуждестранни клиенти, защото, освен че говорех английски, чужденците ми съчувстваха, че съм останала вдовица и загиналият ми съпруг е бил служител на външното министерство. Когато се разделих с мъжа си, изпитвах дълбок срам да разкажа истината на чужди хора. Затова набързо се превърнах във вдовица.

К. мразеше да му напомнят за децата и поради това изпитваше известна неприязън към сина ми. За да сме сами, аз го оставях под грижите на мама и баба и го виждах само от време на време. Когато открих магазина, бях много щастлива, че отново можехме да живеем всички заедно на първия етаж на къщата.

В магазина винаги беше много весело, защото идваха предимно млади хора. Постепенно стремежът ми да се раздам без остатък изчезна, а тъй като се виждахме само веднъж седмично, жена му се отказа от нощните обаждания. Всичко тръгна на добре.

Жените в три четвърти панталони изчезнаха от Гинза и на тяхно място се настани американската мода. Най-вече се набиваха на очи ярко облечените дами под ръка с американски войници. Дотогава японките избягваха греещи цветове като червено, зелено, жълто и синьо. А сега се разхождаха в центъра на града с тънки летни рокли, сякаш бяха на плажа.

Освен това много млади хора ходеха хванати за ръка и аз съжалявах, че съм се родила твърде рано и не мога да се наслаждавам на тези нови свободи. Когато преди войната се върнах с Ота Казуо в Япония, направихме посещение на учтивост при посредника за женитбата ни. На връщане минахме ръка за ръка през парка на храма Мейджи, когато ни спря полицай.

— Ей, вие! Кои сте?

— Какво има? — учудихме се ние.

— В какви отношения сте?

— Женени сме.

— Щом сте женени, дръжте се прилично. Що за нахалство да се разхождате за ръчичка в тези лоши времена? — изгърмя той. Бяхме много уплашени.

Така беше някога и според мен през последните години светът се бе променил към добро, щом младите можеха спокойно да се разхождат ръка за ръка. В Япония тъкмо навлизаха музикални течения като суинг и джаз в стила на Глен Милър, танцуваха джитърбъг и мамбо, а по-късно рокендрол и ча-ча.

Известни имена на японската джазова сцена бяха Джордж Кавагучи, Накамура Хачидаи и Мацумото Фумио. От Америка идваха плочи на Розмари Клуни, Дайана Шоу, Иърта Кит, Сачмо (Луис Армстронг), Нат Кинг Кол и други. Във всички кина даваха великолепни цветни американски филми.

Японското филмово изкуство също достигна един от върховете си. Появиха се фантастичните черно-бели филми на режисьори като Мизогучи и Оцу, бяха произведени и много хубави цветни филми, най-вече от Сугияма Кохей. Една американска филмова компания покани Сугияма в Америка, за да се учи от техниката му.

В плуването японците бяха винаги на първите места, а носителят на златен медал Фурухаши Хироноши стана известен с името „летящата риба от Фуджияма“. Хашизуме и Танака спечелиха сребърни и бронзови медали. Бяха вдигнати три японски знамена и цяла Япония кипеше от въодушевление.

По времето, когато открих магазина за кукли, на Гинза се появи една напълно нова професия — на човека сандвич.

Преди войната имаше чиндония, които вървяха по улиците в ярки облекла с музикални инструменти като шамисен, кларинети, камбанки и барабанчета и правеха реклама на новооткритите магазини. (Те съществуват и днес.) Носеха сценичен грим и се обличаха като Танге Сазен и Кушимаки Офужи40 или като скитащи артисти. Представленията им бяха като уличен театър.

На тяхно място сега излязоха мъжете сандвич. Те носеха плакати отпред и отзад и се разхождаха с тях по улиците. Понякога раздаваха рекламни листовки, но по-често просто се разхождаха. Разнесе се историята, че синът на един адмирал от императорската флота е започнал работа като мъж сандвич, и вестниците и списанията я отразиха в подробности. Всички говореха и за мъжа, който се бе преоблякъл като Чарли Чаплин и потропваше гордо с огромните си обувки.

На Гинза излезе дори жена сандвич, която се казваше Касуга-сан. Тъй като в един дъждовен ден й заех чадъра си, станахме приятелки и тя ми носеше оризови кракери, които беше изпекла сама.

Айко и Йошико също се сприятелиха с нея. Тя минаваше с плакатите си покрай нас и ни подаряваше известните оризови кракери Сока.

Запознах се още с веселата просякиня Шиодоме Охару. Тя живееше в колиба зад товарната гара и рисуваше чудесни картини.

Никой не искаше да общува с една мръсна просякиня, но аз събирах разни неща за нея и й ги подарявах. Понякога излизах с К. по уличките зад Гинза и Охару, която седеше пред купчина боклук и търсеше нещо за ядене, ме поздравяваше сърдечно:

— Ах, вие ли сте! Защо не ме посетите някой път? Ще ви поднеса чудесни неща за ядене, които изхвърлят от хотел „Дайичи“.

Изпитвах радост от сърдечността й, но и малко смущение.

— На Гинза получаваш оризови кракери от жената сандвич, а в задните улички те заговаря Шиодоме Охару. Явно си много търсена жена — смееше се К. Наистина имах добри приятели сред бедните хора.

Сега, когато живея в Ню Йорк, съм в близки отношения с една негърка, която продава билети за метрото и с един пощаджия италианец. Повечето японци се чудят на такива приятелства, но аз мисля, че ще запазя тази общителност до края на живота си. Явно тя ми е вродена.

Точно срещу магазина ми се намираше издателството на списание „Романс“, за което работеха само динамични млади хора. Между тях бяха Йошида Йошио (мосю Йошида), който по-късно стана редактор на „Чуокорон“, и Харада Отеру, която се омъжи за директора на издателство „Дайичи Шупан Сентър“. Те често посещаваха магазина ми. Тъй като работеха насреща, идваха в обедната почивка или след края на работното време. Айко и Йошико се шегуваха с мосю Йошида и с другите млади редактори и фотографи.

Между тях беше и фотографът Н. Тогава дори насън не си помислях, че този млад мъж ще ми стане съпруг.

Роппа също ни навестяваше през ден. Имахме много посетители от артистичния свят. Веднъж дойде Ичикава Данширо (Масанори), бащата на днешния Енносуке41, и доведе сина си, който приличаше досущ на него.

— Момчето се казва Доккои-боя.

И днес, когато си спомням това дете, не мога да повярвам, че е станало великият Енносуке.

Американците, цивилни и военни, винаги ми изпращаха картички, когато се завръщаха в родината си или ги преместваха другаде, а когато идваха в Токио, непременно се отбиваха при мен. Тези доказателства за добро отношение ни радваха и ни караха да работим още по-добре.

Втората ми сватба

По онова време най-важният промишлен клон на Япония беше въгледобивът. Без въглища другите видове промишленост не можеха да работят. По тази причина профсъюзът на миньорите „Танро“ беше най-могъщият в страната.

Когато открих магазина си и любовната ми мъка поотслабна, във фирмата се заговори, че К. ще стане следващият директор. И двамата бяхме много заети и срещите ни се разредиха още повече.

Въпреки това той продължаваше да владее мислите ми.

Магазинът ми се развиваше добре, бях много доволна от Айко и Йошико. Даже напълнях — дотогава бях само кожа и кости.

Синът ми също се забавляваше с многото млади хора, които ни посещаваха. Докато беше отворено и влизаха клиенти, не му беше позволено да се мотае в магазина и той спазваше забраната. Ала след края на работното време, когато всички заедно пиехме чай, идваше при нас и се радваше на компанията на младежите.

Най-после в сърцето ми се възцари мир. Не се измъчвах така силно, когато не виждах К., защото имах много работа в магазина си.

Изведнъж започнаха да ме следят.

Нямах представа защо. В Индия, малко преди началото на войната, беше нормално да ме следват полицейски агенти, защото бяхме във вражеска страна. Но по каква причина японци вървяха подире ми на Гинза?

По цял ден около къщата ни се мотаеха трима подозрителни мъже. Един стоеше пред магазина ми, вторият на каменната стълба на издателство „Романс“, а третият се криеше зад един телеграфен стълб.

Скоро разбрах причината.

Хората от профсъюза „Танро“ наблюдаваха кога К. ме посещава. Очевидно искаха да го хванат натясно с любовницата му.

Когато един ден се върнах от магазина, от който купувах материал за куклите, мама ме чакаше на ъгъла, бледа като платно.

— Двама напълно непознати мъже проникнаха в къщата ни и си взеха разни неща от хладилника — изплака тя.

Когато влязох вкъщи, един от мъжете, който имаше вид на работник, се обърна към мен на ужасен северояпонски диалект:

— Ей ти, нали ти си метресата на К.?

— Това не е смешно. Аз храня семейството си със собствения си труд, затова ви забранявам да ме наричате метреса.

Бях толкова разгневена, че се разтреперих. Така ми се искаше да му зашлевя един!

— Явно е, че не живее в разкош — промърмори колебливо другият.

— Аз работя и се грижа за две възрастни жени и едно дете. Не мога да си позволя нищо луксозно — отговорих аз с цялата надменност, на която бях способна. — Защо ме шантажирате? Знам, че цял ден стоите навън и ме наблюдавате. Защо не повикате и третия, който ви чака зад стълба? Хайде, ще пием заедно чай.

Двамата ме погледнаха смутено. Инициативата бе преминала у мен.

— Мъжът ми загина във войната и аз трябва да издържам баба, мама и сина си. Затова работя упорито. Няма да ви позволя да ме тормозите!

Двамата подвиха опашки.

— Никой няма да ви види. Знам, че не сте от босовете на профсъюза, затова ви каня на чай. Повикайте колегата си.

Двамата размениха несигурен поглед.

— Това беше добре… ние и профсъюзни босове… ха-ха-ха… — Лицата им се разведриха.

— Моля ви, поднесете чай на гостите. Донесете и сладкиши — подканих мама и баба, които трепереха от страх. — Няма от какво да се страхувате. Мисля, че ще се разберем с тези мъже.

Като мърмореха нещо неразбрано, двамата събуха износените обувки, които досега неучтиво бяха оставили на краката си. После седнаха на местата, които им предложих.

Мама им поднесе чай и те засърбаха доволно. Явно бяха ожаднели от много работа.

— От Хокайдо ли сте? — Двамата се погледнаха и кимнаха. Не бяха млади момчета, а по-скоро застаряващи мъже. Онзи, който стоеше отвън, беше почти старец. Очевидно им беше неловко да го повикат. След малко запалиха цигари. През това време синът ми се върна от училище.

— Имаме гости. Ела тук и кажи добър ден — подканих го аз, той се приближи, поклони се като възпитано дете и поздрави двамата мъже.

— Ти си добро момче — усмихнаха се те. Възползвах се от случая.

— Баща му загина във войната, видяхте и двете стари дами, които вече не могат да работят. Животът ми не е лесен. Смея да твърдя, че е дори по-труден от вашия.

Подарих им оризовите кракери и сладкишите, които бях получила от Касуга-сан (жената сандвич). Явно и те имаха деца, защото ги взеха, благодариха и си отидоха.

Докато бършех следите от кални обувки в кухнята, гневът ме обзе с нова сила и се разплаках. За щастие бях успяла да се справя с тези мъже, но сигурно щяха да дойдат нови и пак щяхме да треперим от ужас. Така ми се искаше да захвърля всичко и да избягам. Мама и баба бяха много уплашени и настояваха да се преместим.

Не е в характера ми да бягам и да се призная за победена, след като не съм направила нищо лошо.

На следващия ден, когато мама взе сина ми от детската градина и двамата се върнаха вкъщи, пред вратата чакаха други съгледвачи, не тези от предишния ден. Въпросите им бяха повече от нагли.

— Това хлапе със сигурност е на К.

— Колко пъти седмично ви посещава К.?

Накрая ми стана смешно. Мама обаче плачеше горчиво и за всичко обвиняваше мен.

— Нима не ти е съвестно? — питаше ме сърдито тя.

Беснеех от гняв, но какво можех да направя? Да отида в профсъюзната централа в Хокайдо? Каква полза? Или в полицията? По онова време профсъюзите изобщо не се съобразяваха с полицията. Членове на комунистическата партия бяха нахлули в двореца с плакати, на които пишеше: „Главното е императорът да има какво да плюска“, и бяха направили големи поразии. Никой нямаше да се застъпи за беззащитна жена като мен.

Тъй като не познаваха ситуацията, съседите ми решиха, че мъжете, които по цял ден наблюдаваха магазина ми и ме преследваха, са полицейски шпиони. Никой не можеше да си представи, че са от профсъюза.

— Каква причина има полицията да преследва дъщеря ви? — питаха те мама. Положението ни се влоши още повече.

Шантажираха ме така, както шантажират всички слаби хора, и това продължаваше ден след ден, а аз не знаех на кого да се оплача. С К. почти не се виждахме, а когато говорехме по телефона, се стараех да не го товаря с моите неприятности. Пък и той не можеше да ми помогне с нищо. По-добре беше да си мълча.

Всеки ден беше изпълнен с тревога и страх и бях много близо до нервна криза. Но поне магазинът процъфтяваше, момчето ми растеше и се развиваше добре.

Имаше и един човек, който ме утешаваше, без да се натрапва, и непрестанно се опитваше да подобри настроението ми.

В неделя водеше момчето ми в увеселителните паркове Тошимаен и Коракуен и двамата се забавляваха чудесно.

Този някой беше младият фотограф Н.

Той беше десет години по-млад от мене. Днес е обичайно жените да се омъжват за по-млади мъже, но преди тридесет и пет години почти нямаше мъж, който да събере смелост да се ожени за десет години по-стара жена, на всичкото отгоре с дете.

Към това се прибавяше и фактът, че той беше едва двадесет и пет годишен, неженен и имаше пред себе си обещаващо бъдеще. Можеше да вземе всяко красиво момиче.

Синът ми беше луд по „големия си брат“ и беше залепнал за него като репей. В дните, когато Н. не идваше, беше потиснат и когато го видеше отново, радостта му беше неописуема. Когато бях „депримирана“, за да употребя модерната дума, Н. знаеше как да ме утешава и окуражава. Скоро и аз започнах да очаквам с нетърпение посещенията му.

Тъй като бях десет години по-голяма от него, изобщо не си помислях, че той може да изпитва към мен нещо повече от съчувствие. Вярвах, че се интересува от двете млади момичета Айко и Йошико.

Дори насън не си представях, че Н. може да бъде влюбен в мен…

Той познаваше жалкото ми положение. Не се оплаквах никому, само на него изповядвах ежедневните си грижи.

— Хайде да се оженим — предложи един ден той. — Така никога вече няма да имаш неприятности.

Тъй като той знаеше колко ме бе измъчила историята с К., помислих, че иска само да ми помогне.

— Не искам да се ожениш за мен от съжаление — отговорих.

— Досега мълчах, но трябва да знаеш, че те обичам. Обичам и момчето ти. Ще бъда много щастлив, ако се оженим. Това ще бъде добре и за детето.

Не можах да сдържа сълзите си.

Реших да бъда искрена докрай и му разказах всичко. Дори това не промени желанието му да се ожени за мен.

Предполагах, че родителите и близките му ще създадат затруднения, но той можа да ги убеди. Мама и баба бяха много изтормозени от историята с К. и приеха с въодушевление раздялата ни. Ала когато чуха за намерението ми да се омъжа за някакъв си неизвестен фотограф, десет години по-млад от мен, се ядосаха още повече и бяха категорично против.

Тъй като дядо ми беше светски човек, баба беше престанала да живее семейно с него още от двадесет и осмата си година и беше свикнала да се смята за съвършена съпруга и майка, която се грижи за домакинството, децата и дори за метресите на мъжа си.

Татко беше осиновен от семейството, за да стане съпруг на мама, и двамата живееха разделени още след двадесет и шестата й година. Мама беше възпитана изцяло в духа на „висшето училище за девици“42 и беше на мнение, че жената е длъжна да се грижи за домакинството и децата, без да мисли за мъже. Затова и мама, и баба бяха убедени, че жена като мен, която се е влюбила в женен мъж, не е наред с главата. А когато разбраха, че Н. ме е „предумал“ да се омъжа за него, както се изразяваха, направо побесняха. Според тях беше пълна лудост да стана съпруга на толкова млад мъж.

Аз се интересувах от мъжете още от най-ранната си младост. Любовта им ме направи зряла жена. Те ме научиха как да се наслаждавам на живота си. (Разказах за това още в първата част на книгата си. Любовта на мъжете ме оформи като личност. Не можех да живея без любов. Това не се е променило и до днес.)

Мама и баба упорито държаха на своето.

— Не ни трябват мъже. Когато жената навърши двадесет години, главната й задача става да отгледа децата си. Ти имаш прекрасен син. Основен дълг на жената е да посвети целия си живот на възпитанието на детето си. Това е и най-голямото й щастие. Не проумяваме защо държиш непрекъснато да имаш мъж до себе си. Много по-хубаво е, когато сме си само четиримата, така е и по-удобно. За щастие имаш работа и можеш да ни храниш. Живеем много добре. Защо искаш да ни натрапиш мъж?

Какво толкова хубаво има да живееш с две баби и едно малко дете и да се изтрепваш от работа, за да ги храниш? Защо се смята, че най-голямото щастие е да посветиш целия си живот на възпитанието на детето си? Това обезличава жената. Но нямаше смисъл да споря с тях, защото не можеха да ме разберат. Колкото и да разговаряхме, те продължаваха да ме наричат „луда“. Реших да сложа край. Аз бях още млада. Не можех да посветя оставащите ми години на издръжката на две упорити старици и едно дете. Исках животът ми да има по-богато съдържание. Нима това беше безумие? Говорехме си, без да се чуваме.

Реших, че на всяка цена ще се омъжа за Н.

Обясних на К., че е дошло времето да се разделим. Само така можехме да запазим добър спомен един за друг. За съжаление взаимното желание и нежната любов бяха угаснали. Външният натиск беше твърде силен и един ден неизбежно щяхме да се намразим. Това беше най-страшното. В момента можехме да се разделим като приятели, но ако страданията ми продължаха, един ден непременно щеше да се стигне до мръсна битка. Сега беше най-удобният случай да се разделим. Казах му също, че смятам да се омъжа и да взема сина си в новото си семейство.

Децата на К. също растяха и той явно споделяше мнението ми, че е дошъл моментът да се разделим. Според мен най-доброто е да се разделиш с любимия, докато още се обичате. Не съм променила мнението си и до днес.

Продадох магазина и построих малка къща в Сангения-чо в Азабу.

В тази връзка трябва да спомена дърводелеца Такахаши. Този изключително честен и почтен мъж и брат му бяха много мили с мен, макар че не разполагах с много пари. Построиха ми солидна и красива къща и взеха пари само за материалите.

Макар че беше много млад, Н. имаше вкус към японската традиция. Пред къщата, скрита зад боядисана в черно дървена ограда, засадихме върба, която се виждаше отвън. Къщата беше от страната на парка Арисугава, малка, но много стилна.

Много ни се искаше да отпразнуваме сватбата си скромно и без шум, но това беше първата сватба на Н. Вярно е, че бях булка с дете, но той беше само на двадесет и пет години и дължеше на родителите и роднините си поне официална сватбена церемония. Ако имахме дете, един ден непременно щеше да ни поиска снимки от сватбата. Решихме да организираме тържеството в паметната зала Мейджи.

Омъжих се официално в бяло сватбено кимоно. Тъй като според будисткия календар неделята обещаваше щастие, залата беше пълна с двойки, които се бракосъчетаваха една след друга като на конвейер. Бях много изненадана.

Тъй като бяхме поръчали най-скъпото тържество, включващо музика гагаку43, сватбата премина под гръмките придворни звуци на жо, вид бамбукова флейта, и хичирики, която може да се сравни с блок-флейта. Американските ни гости бяха въодушевени от видяното.

Аз бях единствено дете и нямах роднини. Мама и баба категорично отказаха да дойдат. Тъй като не е много прилично да не присъства никой от страната на булката, поканих американските си приятели: родителите на полковник Шайра, който пръв щеше да забие американското знаме на Луната44 (те обичаха много и мен, и сина ми), освен това директорката и заместник-директора на „Уошингтън Хайтс“ и един адвокат със съпругата си.

Дойде и дъщерята на старата ми приятелка Коейрио от Шимбаши, която се бе омъжила за Янагия Кингоро. Масако беше съвсем младо момиче. Присъстваха също майстор Секисекитей Момотаро, жена му, магьосницата Шокиокусай Киоко и вентрилокът Ханашима Сабуро. Тъй като денят беше чудесен, празненството се състоя в градината и мина с голям успех. Всички присъстващи артисти показаха изкуството си. Единствената неловкост беше, че докато козметичката на зала Мейджи ме гримираше, камериерката Фуми посочи с пръст една дама в западна булчинска рокля и извика високо:

— Миналия път бяхте облечена като нея, нали?

Понякога показвах на приятелите си албума със снимки от сватбата с първия ми мъж, при която носех западна рокля, и Фуми си го спомни в най-неподходящия момент.

От страна на Н., както беше редно, дойдоха родителите, братята и сестрите и всички роднини. При мен бяха само американците и артистите, което на пръв поглед може би изглеждаше пъстро и екзотично, но все пак ме караше да се чувствам самотна.

За разлика от сватбите, на които всички седят сковано, държат се дълги речи и гостите скучаят, атмосферата на нашата сватба беше ведра и присъстващите се забавляваха чудесно.

Исках да присъства и синът ми, но мама и баба спориха с мен, докато се отказах.

След сватбеното тържество се прибрахме в новия си дом. Детската стая беше точно до нашата спалня. Синът ми беше много щастлив от новото си убежище, защото Н. беше поръчал специален гардероб, бюро и стол, съобразени с неговия ръст.

В старите ни жилища синът ми спеше при баба си и постоянно се оплакваше. Затова сега беше прещастлив, че има собствена стая. Мама и баба бяха твърдо против детето да живее в собствена стая.

С последните си пари направихме тъмна стая, където работеше Н. Аз също бърках проявител и разнасях готовите снимки. Н. взе за помощник младия Ямада Казуо и беше много доволен от прилежанието му.

Синът ми беше най-щастлив от всички. Ходеше по петите на татко си и му подражаваше във всичко. Големият брат се бе превърнал в баща.

Н. беше много привързан към семейните ценности. Често излизахме тримата, ходехме да плуваме или правехме дълги излети. Когато валеше сняг, отивахме в парка Шиба, за да се наслаждаваме на гледката, а за нова година посещавахме храма Мейджи, както изисква традицията.

Когато малкият правеше бели, получаваше без бавене хубаво шамарче по дупето. След това двамата отиваха в банята, сякаш нищо не се бе случило, и си търкаха гърбовете. Това беше най-щастливото време за мен и за момчето ми.

За съжаление мама и баба много скоро се намесиха в хармоничния живот на малкото ни семейство.

Построихме им малка къща точно зад нашата, наехме прислужница за двете семейства, за да не им липсва нищо (две стари жени имат малко домакинство) и им определихме месечна издръжка, за да живеят спокойно.

Ала мама и баба не можеха да понесат, че внукът им всяка сутрин се облича сам за училище, следобед седи сам в стаята си и учи, а нощем спи без надзор.

Докато завърших шести клас, аз спях в стаята на баба. Когато ядяхме риба, тя изваждаше костичките от моето парче със специална пинсета. Естествено е, че искаше да се грижи по същия начин и за правнука си. Като че ли най-неприятно й беше, че тримата се разбираме толкова добре. Сигурно щеше да се зарадва, ако малкият беше отишъл разплакан при нея и се бе разхленчил, че мама и татко не го искат. Баба беше твърдо убедена, че аз не разбирам нищо от възпитание на деца и не правя нищо добро за сина си.

Тъй като къщата ни имаше чудесно разположение, реших да открия малък козметичен салон.

Исках да давам добра издръжка на мама и баба. Освен това Н. желаеше да има кола и му купих форд на старо. По онова време беше изключение фотограф да има собствена кола.

Н. работеше добре и снимките му имаха успех. По поръчка на „Чуокорон“ двамата със Сакагучи Анго45 пропътуваха цяла Япония. Сакагучи пишеше всеки месец по едно есе, а Н. доставяше снимките към него. Серията беше успешна и Н. стана известен на цялата страна.

Той обичаше рози и садеше в градината ни различни сортове. Полагахме за тях най-нежни грижи.

Малкият ми салон процъфтяваше и тъй като двадесетгодишната Токуе, двадесет и четири годишната Киохара и красивите ученички Омо и Пеко (на шестнадесет) живееха и работеха там, винаги беше весело и оживено.

Ходехме заедно на плуване, излизахме с колата, изобщо се забавлявахме чудесно.

Както разказах още в началото, при евакуацията ни помогна много една приятелка на баба от Нумацу. Внучката й искаше да посещава училище за мода в Токио, но по онова време беше немислимо момиче от заможно буржоазно семейство да живее само в столицата. Позволиха й да се запише в желаното училище само след като обещахме, че ще я подслоним в дома си и ще следим за възпитанието й. На неомъжените момичета, които си вземаха самостоятелни жилища или живееха под наем, не се гледаше с добро око.

Разбира се, Н. нямаше нищо против. Приехме момичето с радост. В дома ни имаше и други млади хора и под нашето покровителство тя можеше да осъществи желанието си да следва.

Кинуе беше седемнадесетгодишна, тъкмо завършила училище. Днес, след тридесет и пет години, тя е омъжена за преуспял лекар и е майка на четири деца. Кинуе имаше късмет да си намери чудесен мъж, ръководител на голяма болница. Двете й най-големи дъщери също станаха лекарки…

Кинуе ми е много близка и до днес. Синът ми изпитваше дива ревност, че открито показвах привързаността си към нея.

Кинуе пътуваше всеки ден до училището за мода, което се намираше в Мегуро. В годините след войната градският транспорт беше зле организиран, колите бяха препълнени, а хората безогледни. Бях много загрижена за младото момиче, което не познаваше Токио. Обикновено Кинуе се връщаше с една приятелка, но сутрешното пътуване ме безпокоеше и не смеех да я изпращам сама. Н. предложи да я откарва с колата ни до вратата на училището и това беше огромно облекчение за мен. Веднага писах на родителите й в Нумацу, че могат да бъдат спокойни за дъщеря си.

Кинуе се сприятели бързо с „чичо“ си. В къщата ни цареше хармонична, извънредно весела атмосфера, особено на масата, където сядахме всички заедно.

Една сутрин мама и баба ме повикаха в дома си, защото имали да обсъдят с мен нещо много важно. Изненадах се, но веднага отидох при тях и узнах, че една съседка дошла да ги предупреди. Всички съседи клюкарствали за мен и съжалявали нещастната съпруга. В началото не разбрах за какво говорят.

Десет години по-младият съпруг всяка сутрин излизал от дома си и се качвал в колата с някакво младо момиче. Възрастната съпруга явно била почтена жена и понасяла това положение, без да мърмори. Всички съседи оплаквали участта й.

Ала тъй като не можели да останат равнодушни пред това явно несправедливо отношение към добрата съпруга, решили да говорят с мама и баба.

Гледах ги смаяно. Не можех да повярвам на ушите си.

Най-после разбрах какво ми говореха. Съседите клюкарстваха, защото Н. всяка сутрин качваше в колата си младата Кинуе и я откарваше на училище.

Тази проклета подозрителност е едно от най-лошите качества на японците и според мен почти не се е променила за последните тридесет и пет години. Това ми прави впечатление всеки път, когато идвам от Ню Йорк в Япония. Тогава направо побеснях. Самата аз бях помолила Н. и му бях безкрайно благодарна, че водеше Кинуе на училище…

Почувствах се предадена от мама и баба, които нарочно ме бяха повикали, за да ме поставят в неловко положение.

И в Осака, и в Токио, преди и след войната, това натрапчиво любопитство и тези мръсни клюки, тази еснафска атмосфера ми бяха дълбоко отвратителни. Животът в Япония ставаше все по-непоносим за мен.

Истории от Шимбаши

Колкото повече време минаваше след войната, толкова повече тъжният факт на това първо японско поражение проникваше в съзнанието на народа.

Всеки виждаше страданията на другите, но освен взаимно съчувствие не можехме да направим почти нищо едни за други, защото всеки беше зает да осигури собственото си оцеляване.

Ще дам няколко примера. Преди войната моята колежка К. имаше благодетел, граф, когото много обичаше, и аз често виждах щастливата двойка в Атами и Хаконе. Дребничката, крехка К. пристъпваше с грейнало от радост лице зад грамадния си благодетел.

Скоро след войната графът се разболя. Благородниците, които преди войната живееха далече от света, не успяха да се приспособят към променените условия.

Като млада танцьорка К. имаше успех и се раздаваше напълно. Тъй като се боеше, че е неучтиво да носи на графа пари в брой, тя изпращаше във вилата му ориз, дървени въглища, захар и други храни. Тя наистина носеше духа на гейшите от Шимбаши. Сигурно цялото семейство на графа е оцеляло благодарение на щедрите дарове на красивата, млада К.

Помня и много жени, които заслужаваха съжаление. Един ден ме спря далечна позната, съпруга на капитан.

— Искам да поговоря с вас за съпругата на един загинал морски офицер. Има двама синове, които са в средното училище, и непременно иска да работи. Не бихте ли могли да й намерите работа?

Вдовицата беше много красива и изобщо не й личеше, че има двама синове в средното училище. Според тогавашния обичай тя не носеше грим, а роклята й беше ушита от самата нея. Изглеждаше не по-възрастна от двадесет и пет години и беше много мила.

Ако постъпеше на работа в някоя кантора, нямаше да печели достатъчно, за да изхранва и облича двама подрастващи ученици. Затова дамата бе решила да си потърси работа в чайна. Трябваше да се грижи не само за децата си, но и за бащата на загиналия си съпруг. Бях преживяла същото и изпитвах дълбоко съчувствие към бедната жена, но къде можеше да работи дама с такъв изискан език и маниери? Обикновените чайни не бяха място за жена като нея.

По онова време в Йоцуя съществуваше един много изискан и известен ресторант. Отидох да говоря със собственичката.

— Изпратете ми я. Може би ще я одобря. В нашия ресторант идват много изискани клиенти. Мисля, че имаме нужда от елегантна дама.

Вдовицата — името й беше Йошико — нямаше нито кимоно, нито оби, всичките й дрехи бяха изгорели. Заех й необходимото: бельо, долно и горно кимоно, колан и кордела за оби, и я заведох в ресторанта. Приеха я веднага и радостта й беше огромна.

След пет дни дамата дойде при мен и обясни, че не е подходяща за тази работа и е напуснала. Това ме изненада и побързах да се осведомя в ресторанта.

— Тя наистина беше елегантна и мила — обясни засмяно оками-сан, — но не е свикнала да общува с хора.

Както разбрах, ако някой разчувствал се от виното гост сложел ръка на рамото й и измърморвал нещо от рода на: „Е, хубавичката ми, вие май сте нова тук?“, Йошико отмахвала сърдито ръката му и му заявявала в очите, че не бива да си позволява такива безсрамия. Острите й отговори поставяли гостите в неловко положение и разваляли настроението, което създавало проблеми на оками-сан.

Причината беше, че Йошико е била омъжена за морски офицер. По онова време буржоазните съпруги не умееха да общуват с мъже и се чувстваха омърсени, ако чужд мъж, не техният, сложеше ръка на рамото им. Тогава за първи път разбрах, че има жени, които могат без проблеми да работят като гейши, но има и много други, които са абсолютно неподходящи.

Какво ли е станало с тази дама?

Тя ми бе казала, че не може да печели достатъчно, ако работи в някое учреждение, а трябва да храни голямо семейство. И сега, след повече от тридесет години, си мисля понякога за нея.

Никога не бях помисляла, че след войната Шимбаши ще се промени така драстично. Преди войната там живееха около 1200 гейши, а сега останаха само около една десета от тях. Много бяха предпочели да си останат в местата, където бяха евакуирани, други бяха в лошо здравословно състояние, трети бяха загубили всичко в бомбардировките и пожарите и нямаха желание да работят отново. Дълго време гейшите нямаха необходимите материали, за да се явяват на обществени места с японска фризура и дълго до земята кимоно.

Прислужниците, които преди войната бяха повече от шестдесет, сега се бяха разпръснали по всички посоки и трябваше да мине доста време, докато се върнат. Повечето младежи започнаха работа в приемните на наново откритите чайни.

Когато се върнах в Шимбаши, бях много щастлива да видя, че не всички чайни са изгорели. По-енергичните собственички бяха започнали работа във временни постройки. Тъй като хакоя Хан-чан, който преди войната винаги работеше за мен, беше в приемната на „Юкимура“ и живееше там, аз се чувствах спокойна и сигурна в заведението.

До 1948 година музикантите (изпълнители на шамисен, певци и хористи) и танцьорките се събраха в почти пълен състав. Танцовият театър на Шимбаши реши отново да представи танците азума. Отново се надигнаха протести, изказаха се намерения за забрана на ревюто. Също както преди, когато чайните бяха заплашени от закриване, отидохме да говорим с американските окупационни власти и застъпничеството на високопоставени личности ни позволи да проведем традиционните празненства. През март 1948 година за първи път след войната се състояха танци азума, макар и само за осем дни.

Във всеки случай чайните, домовете за гейши и изобщо всички заведения, които не бяха станали жертва на бомбите, можеха да се смятат за щастливи. Всеки искаше да работи, но щеше да мине още доста време, докато построят солидни домове и започнат отново да произвеждат подходящо облекло. През 1956 година, когато заминах за Америка, възстановяването беше почти приключено.

Там научих, че река Цукиджи е била засипана и са построили магистрала. Преди войната често плавахме с корабчета до Кототои. Все още помня изпълненията на майстор Фукуда Рандос Шакухачи в лунните нощи пред крепостта Шинагава. В Ню Йорк се питах уплашено как ли се е променила местността, след като са засипали реката. След двадесет и девет години, когато се върнах, мястото изглеждаше сиво и безотрадно — точно както се бях опасявала.

Когато заминах за Америка, радиото тъкмо навлизаше във всички домове. Мама и баба слушаха с голямо удоволствие хумористични предавания като „Двадесетте врати“ или „Източник на знания“. На площада пред гара Шимбаши бяха сложили телевизор и всички ходеха да гледат. За мен обаче площадът беше на неудобно място, освен това нямах време. Така че не отидох там нито веднъж. По онова време телевизията все още беше черно-бяла.

През май 1957 година се появих за първи път по телевизията в Атланта, Джорджия, и бях много учудена, като видях колко красиво изглеждаше на екрана светлосиньото ми кимоно. Зарадвах се много, когато скоро след това Япония започна да произвежда цветни телевизори, които по нищо не отстъпваха на американските.

Непосредствено след 1945 година все още имаше много традиционни развлечения. Често водех американски гости в театър кабуки. Познавах повечето пиеси и не беше проблем да превеждам, но когато за първи път след тридесет и седем години представиха отново пиесата „Историята на осемте кучета от дома Сатоми в Нансо“ (Нансо сатоми хаккенден), се обърках. Тогава бях само на тридесет и три години. Отидох при Ичикава Данширо и го помолих да ми обясни действията с всички подробности. Така придобих повече самоувереност като преводачка на кабуки. Ицубо и „Книгата на даренията“ (Канжинчо) караха американците да плачат.

По онова време пиесите, които бяха заклеймени като „реакционни“ или „агресивни“, както и сцените с харакири и кърваво отмъщение, бяха забранени от американските власти. По тази причина театър кабуки не даваше редовно представления и артистите често отиваха да говорят с хората от GHQ. Един американец, познавач на кабуки, ни помогна много да върнем представленията на сцената.

Кихару помага на нуждаещи се

Докато живеех с Н. в Азабу, у нас работеше Кийохара-сан. Тя произхождаше от едно рибарско село в близост до Шимода и беше абсолютно честна и дискретна. Присъствието й внасяше успокоение в дома ни и ми позволяваше да си върша работата, без да се тревожа.

Това се случи в един топъл августовски ден.

— Братовчедка ми и мъжът й ще дойдат утре в Токио и искат непременно да ви кажат добър ден — обясни предишния ден Кийохара-сан и зачака с вълнение пристигането на роднината си от село.

Към обед пристигна млада двойка, която мъкнеше два големи сандъка. В единия имаше пресни морски миди, а в другия зеленчуци. Сандъците тежаха като олово. Макар че беше много горещо, младата жена носеше бебето на гърба си. И двамата бяха мокри от пот.

— Свалете бебето и идете в банята да вземете душ. Омо, бързо донеси студени напитки. — Взех бебето от ръцете на жената. Въпреки лятната горещина то беше увито в дебела наметка. Само милите му кръгли очички гледаха навън. Кожата му беше прозрачнобяла.

— Каква горещина. Бързо изпийте нещо студено.

Бебето се казваше Мичико и беше на седем месеца. Когато го прегърнах и понечих да го развия, младата майка го грабна от ръцете ми и поиска отново да го увие. Погледнах я учудено. Младите се спогледаха тъжно. Нещо не беше наред.

— Дошли са в Токио, за да отнесат бебето в болницата. Това е за трети път — обясни тъжно Кийохара-сан.

На въпроса ми от какво е болна малката, майката безмълвно свали наметката. Бебето нямаше устни. Под нослето нямаше плът, а огромна зейнала дупка. От гърлото ми се изтръгна вик.

Момиченцето имаше чудни очи, но долната част на лицето му беше направо страшна за гледане. Доплака ми се. Бедното бебе имаше най-лошата форма на заешка устна. При безобидната форма е разцепена само горната устна, а тук беше разделена цялата горна челюст и малката не можеше да суче.

В селото се носели злобни слухове. Затова младата майка скрила дъщеричката си вкъщи и не я извеждала на слънце. През седемте месеца след раждането си бебето нито веднъж не видяло синьото небе. Затова и кожата му беше станала почти бяла.

Изпитах силно съчувствие към бедното бебе, но не знаех какво да кажа. Родителите се обърнали първо към лекаря в селото, който ги изпратил при колегата си в Нумацу. И той не могъл да направи нищо и ги препратил към болница в Токио. По онова време пътуването от рибарското село до столицата беше като околосветско пътешествие. До кея, на който спирали корабчетата, трябвало да се придвижат с каруца или с автобус. Оттам продължили с корабче до Нумацу, после взели влак за Токио. През 1950 година беше истинско мъчение да се пътува с малко дете на гърба в препълнените влакове и корабчета.

Като си представих как младите, които не познаваха Токио, са се добрали с много мъки и крайно изтощени до болницата, неволно въздъхнах от съчувствие.

В болницата им казали, че трябва да идат в друго, по-модерно лечебно заведение. На следващия ден отново тръгнали да обикалят града. Младият баща бил рибар и не можел да отсъства дълго от работа, затова останали в Токио само три дни. В болницата трябвало да чакат и нямали представа с кой влак ще могат да се върнат. Накрая пренощували в евтино хотелче в близост до болницата и на следващата сутрин се върнали обратно в селото. Пътуването траяло цял ден.

Днес идваха в Токио за трети път и вече бяха ходили в голямата болница. За щастие бяха успели да говорят със специалист. За съжаление в отделението нямали свободно легло и двамата трябваше отново да се върнат в селото си и да чакат.

— Не можем да ви кажем кога да дойдете отново. Щом се освободи легло, ще ви уведомим — така им казали в болницата. Разочаровани, двамата пренощували в същия хотел и днес, преди да си заминат, дошли у нас.

Смятаха следобед да потеглят за Нумацу, да се качат на корабчето и някъде на следващата сутрин да се приберат в селото си. Мъжът не смееше да рискува работата си. Пътуванията до Токио им струваха много време и пари.

— Един момент. — Осени ме внезапно прозрение. Пред духовния ми взор се появи името „д-р Кавашима“. — Почакайте, хрумна ми нещо. — Скочих и изтичах навън. На нашата улица, малко по-нататък от лявата страна, се намираше болницата „Айику“. Отидох бързо там и разказах на д-р Кавашима тъжната история на малкото момиченце. Докторът изяви готовност да го прегледа веднага. Хукнах обратно и заведох двойката в болницата.

Имахме голям късмет. Благодарение на застъпничеството на д-р Кавашима малката Мичико бе приета веднага в болницата, за голямо облекчение на младите родители.

По онова време болните трябваше да носят футон, чаршафи, одеяла и всичко останало. Отидох до вкъщи и донесох необходимото. Младият баща замина веднага за своето село, за да се върне навреме на работа, но майката остана три дни у нас и в определеното време за свиждане ходеше при бебето си. След това си замина и тя и аз заех нейното място.

Всеки ден ходех при малката Мичико. След няколко дни й направиха операция. Тъй като живеехме наблизо и Кийохара-сан и момичетата се интересуваха живо от съдбата на бебето, Токуе, Омо, Пеко и синът ми посещаваха малката всеки ден. Всички членове на семейството се грижеха за Мичико.

Бебето остана в болницата четири седмици. Родителите го бяха предали в моите ръце и аз се чувствах длъжна да се грижа за него. Като белег от операцията под носа на момиченцето остана червена линия, но устните се затвориха и намесата се оказа напълно успешна.

В деня на изписването пристигнаха и двамата родители. Вече не беше нужно да увиват бебето в одеяло. Малката Мичико се хранеше добре и бузките й бяха порозовели. Настани се усмихнато на гърба на майка си, за да поеме пътя обратно към родното си село, изпроводена от благопожеланията на множеството изпращачи.

Най-много се радвах, че Токуе, Омо, Пеко и синът ми отделиха от джобните си пари, за да купят играчки и лигавничета за Мичико.

Посетих д-р Кавашима и му благодарих с цялото си сърце, че не само е спасил бебето от тъжната му съдба, но и е направил още много хора щастливи.

След това всеки месец получавахме по един голям дървен сандък, пълен с пресни зеленчуци и големи морски охлюви. Младият баща ни ги изпращаше в знак на благодарност. Посрещахме всяка пратка с много веселие, давахме и на съседите.

Междувременно малката Мичико е минала тридесетте. Сигурно е омъжена и има деца. Доколкото знам, вече е много лесно да се мине разстоянието между Нумацу и М. с корабче и имам намерение при следващото си посещение в Япония да посетя Мичико, родителите й и Кийохара-сан.

Скоро след като открих салона в Азабу, в един от свободните си дни посетих старата си приятелка Коейрио. Както вече казах, тя се омъжи за Янагия Кингоро и живееше в Кагуразака. Често й ходех на гости.

Оставах дълго в дома им, защото винаги беше много весело. Този път обаче в стаята лудуваха две малки момчета, които не познавах. По-голямото беше на около пет години, малкото на три. Беше различно отпреди, защото децата си играеха все около нас и разсипваха чая ни.

Към семейство Кингоро принадлежаха големият син Кей (по-късно заедно с Мики Къртис и Хирао Масааки той създаде рок група), който беше в последния клас на средното училище, и дъщерята Мисако. Малкият син се казваше Сатоко и беше осемгодишен, малко по-голям от сина ми. Останах много учудена от присъствието на две непознати малки момчета.

Коейрио ми довери, че се намира в много трудно положение. Майката на момчетата била вдовица, нейна добра позната. Бащата бил ранен във войната, лежал дълго в болницата и преди три месеца починал. Синовете били още малки и майка им не знаела как ще ги изхрани. Нямала и място, където да живее с децата. Отишла в службата за младежта и социалните помощи, но я отпратили, тъй като там се грижели само за сираци. Парите й намалявали и все повече се отчайвала.

Фужико, така се казваше жената, нямала нито роднини, нито близки, от страната на мъжа й останала старата му майка, която едва се прехранвала. Когато опитала всичко, тя купила на децата си голямо количество макарони, за да се нахранят за последен път до насита. След това отишла да се удави с тях в Сумида. Точно в този момент се появила Коейрио.

— Вие сте още млада, винаги можете да умрете. Животът е много ценен, за да го захвърлите. Елате при мен, ще помислим заедно — казала тя и отвела отчаяната жена в дома си.

Затова двете малки момчета си играеха в жилището й. Малкият плачеше често и без причина беше особено шумен.

Кингоро пишеше всичките си пиеси сам и всеки месец ги представяше на младите колеги в групата си ракуго. Напрежението в дома му го бе направило крайно раздразнителен.

— Той открай време не обича децата да плачат и да лудуват — довери ми с нещастно лице Коейрио. — Но ако ги изхвърля, тя ще загуби всяка надежда и ще извърши самоубийство.

Фужико, която беше едва двадесет и шест годишна и имаше красиво бледо лице, помагаше в кухнята.

— Кажи й ти. Приех я в дома си, но така не може да продължава.

Отидох да поговоря с младата Фужико.

— Ако искаш да умреш, решението е твое. Но нямаш право да убиеш и двете си деца. Никой не знае какво им е отредила съдбата и какви задачи трябва да изпълнят в живота си. Какво би казал починалият ти съпруг, ако ги удавиш?

— Права сте. Когато исках да скоча в реката, голямото момче ми каза: „Мамо, не искам да умра“ и се откъсна от мен. Малкият беше вързан на гърба ми и спеше дълбоко, уморен от многото изядени макарони. Затова не каза нищо, но… — Фужико се разхълца неудържимо. — Не мога да работя с двете деца. Навсякъде ми отказват. Нямам изход… Ще умрем от глад. Мисля, че е по-добре, ако последвам мъжа си… — заяви през плач тя.

— Приех я, но мъжът ми става все по-раздразнителен, децата ми също се сърдят. Къде да я пратя? — Коейрио беше напълно безпомощна.

— Тогава ще ги взема у нас — реших аз. И без това домът ни беше пълен, две деца повече или по-малко нямаше да ни затруднят особено. Ако Фужико си намереше работа и жилище, ние щяхме да гледаме децата и тя нямаше да прибегне до безсмислено самоубийство. Още същия ден отведох Фужико и двете й деца у нас.

За щастие тя беше мила, симпатична жена и скоро намери работа и подслон в чайната „Токива“, чийто собственик ми беше познат. Подарих й пълен комплект мои дрехи, който се състоеше от лятно и зимно кимоно със съответните оби. Тя беше млада и красива и работодателите й направиха добра сделка.

Сега за двете момчета.

Аз имах козметичен салон, в който идваха много клиенти. Естествено не беше приятно, че двамата лудуваха там по цял ден. В подножието на хълма, на който беше построена къщата ни, имаше детски ясли. Водех децата всяка сутрин в девет и ги прибирах в пет следобед. Те се хранеха и се къпеха у нас и спяха в моята стая на първия етаж.

Лошото беше, че малкият плачеше непрекъснато. Името му беше Минору и тъй като непрекъснато се дереше, го наричахме ревливия Мино. Никога не говореше нормално, винаги с плачлив глас. С Такаши, по-големия, нямахме проблеми, но Мино непрекъснато ни тормозеше, на всичкото отгоре всяка нощ се напишкваше в леглото. Тъй като вече не беше бебе, произвеждаше цели езера. Пеко и Омо му се караха сърдито, никой не го обичаше. Чувствах се виновна и сама перях мокрите чаршафи.

Синът ми беше много сърдит на Мино, защото се боеше, че съседите ще заподозрат него. Сушах футона си всяка сутрин, но скоро стана целият на петна. Изпробвах различни методи, не позволявах на Мино да поема течности вечер, вдигах го нощем да отиде до тоалетната, но нищо не помагаше. Все пак след време започна да се напикава само веднъж на четири или пет дни… Бях убедена, че щом съм го приела в дома си, съм длъжна да си нося последствията. Мъжът ми беше човек с голямо сърце и никога не ми се сърдеше, каквото и да правех. Бях дълбоко трогната, че когато купуваше нещо на сина ми, купуваше същото и за Такаши и Минору.

Както можеше да се предположи, мама и баба не приеха добре тримата неканени гости.

— Ти си странно същество. Не разбираме защо правиш всичко това. Какви са тези странни предпочитания — ругаеха ме те. Според тях бях напълно полудяла.

Ала като си помислех за времето непосредствено след войната, когато тръгнах да търся мъжа си и пътувах с бебето на гърба на платформата в препълнения влак, а после бях приета така мило от семейство Иида, разбирах, че не мога да остана безразлична към съдбата на другите. Изпитвах огромно съчувствие към Фужико, която беше решила да умре с двете си деца. Не можех да изхвърля от дома си Такаши, който бе казал: „Мамо, не искам да умра“, и Минору, който за първи път в живота си се бе наял до насита с вкусни макарони, преди да загуби живота си. Не можех да се държа, сякаш те не съществуваха.

Синът ми се грижеше за двете деца като голям брат, но ревливият Мино му досаждаше. Ако не намереше играчката си, малкият почваше да реве, ако другите деца не искаха да играят с него, плачеше сърцераздирателно, когато синът ми и Такаши си играеха добре, пищеше от яд. Това дете живееше само за да плаче.

Учителките в детската градина също се чудеха, че малкият непрекъснато плаче. Той си беше роден плачльо.

Големият му брат Такаши беше умно момче и умееше да изразява добре и най-трудни неща. Сутрин, когато запалвах свещената светлина пред домашния олтар и се молех, той заставаше до мен и скръстваше ръце за молитва.

— Мили богове, чичото и лелята ни спасиха. Когато пораснем, ще им се отплатим. Моля ви, мили богове, и вие изразете благодарността си към лелята и чичото — шепнеше той.

— Много е умен за петгодишно дете — казваше Н. Макар че никой не го беше учил, понякога Такаши говореше като дете от театрална пиеса, което много ме учудваше.

За щастие скоро Фужико се запозна с добър мъж, който се съгласи да вземе и децата й и двамата се ожениха. Какво ли е станало с Такаши, който говореше като истински артист от сцената и знаеше какво искат да чуят възрастните, и с Минору, който все ревеше и се напикаваше в леглото? Сигурно са вече мъже на средна възраст…

Към Америка

Бях много ядосана на съседката, която беше разправила на баба и мама, че Н. всяка сутрин извежда от дома ни млада жена и я качва в колата. Още по-ядосана бях на мама и баба. Не можех да разбера как две опитни възрастни дами можеха да приемат сериозно такава гадна клюка и постоянно ме укоряваха.

Защо не можеха просто да махнат с ръка и да забравят? Две стари жени, с голям житейски опит… Гневът не искаше да ме напусне.

Историята започна да се повтаря и накрая съвсем престанахме да се разбираме. Освен това синът ми обичаше баща си повече от всичко на света. Татко му умееше да играе най-добре на влакче и на топка. Винаги когато имахме свободно време, предприемахме нещо заедно. Мама и баба не одобряваха живота, който водехме.

При редките им посещения синът ми не им обръщаше внимание и както обикновено вървеше по петите на баща си. Понякога му предлагаха да сготвят любимото му ядене, но той отказваше невъзмутимо. Предпочитал да вечеря с татко си в градината.

Градината ни беше малка, но често изнасяхме масата навън и организирахме нещо като барбекю, което възхищаваше сина ми. Знаех, че баба и мама са много ядосани, дето синът ми не живее при тях. Давах им достатъчно пари, позволявах им да използват услугите на моята прислужница. Затова не се чувствах виновна.

По това време почти всяка събота у нас нощуваше Фукузава Юкио, приятел на сина ми. Бащата на Юкио беше внук на Фукузава Юкичи46, основател на университета „Кейо“. Майката беше европейка, родена в Гърция и отраснала във Франция.

Работех неуморно, за да издържам двете къщи. Мъжът ми тъкмо започваше да си създава име. Онова, което печелеше, отиваше за бензин и рекламни разходи. Аз имах доходи от козметичния салон, заплата от „Уошингтън Хайтс“ и сравнително високи хонорари от модните ревюта. Освен това давах частни уроци по английски, т.е. работех като лисица с девет опашки, както се казва у нас. От „Уошингтън Хайтс“ ми плащаха в долари, които по онова време имаха стойността на около 36 000 йени. Това съответстваше горе-долу на заплатата на водещ фирмен кадър.

Трябваше да работя усилено, за да издържам двете къщи. Признавам, че понякога харчех с широка ръка. Който е отраснал в „света на цветята и върбите“, не умее да се стиска.

Когато строяхме къщата в Азабу, планът ни беше да я използваме и като фотостудио. Помещението беше толкова просторно, че при фотографиране камерата можеше да се премества в различни позиции. Много артисти и манекени идваха да си правят портрети у нас. Понякога ги обличах в едно от моите кимона и им купувах аксесоари и шалове. Единственото ми желание беше съпругът ми да стане известен.

На първи май 1952 година мъжът ми отиде на митинг пред двореца, за да направи актуални снимки. Когато чухме по радиото, че американски коли са били преобърнати и подпалени, че цари страшен хаос и има много ранени, се разтревожихме за съдбата му.

Надвечер Н. се върна с разкъсана риза и одрани лакти и колене, но иначе здрав и читав. Каза, че е било наистина страшно. Беше силно впечатлен от поведението на една американска фотографка.

Името й беше Маргарет Бърк-Уайт. Стояла невъзмутимо върху един камион, без да обръща внимание на градушката от камъни, с която я обсипвали. Макар че русата й глава била обляна в кръв, тя дори не се навела и продължавала да прави снимки. Скривала се само за да смени филма. Веднага след това се изправяла на камиона и отново започвала да снима. Мъжът ми каза, че като гледал тази смела жена, го било срам да избяга. Едва днес разбрал какво означава професионализъм.

По-късно, когато бях вече в Америка, посетих изложба на Маргарет Бърк-Уайт. Видях фантастични снимки на лешояди, които кълват трупове по брега на Ганг, на хора, които тичат в паника между пламъците на горящите коли на площада пред императорския дворец — демонстрацията, на която беше и мъжът ми. Снимките бяха направени от една четиридесетгодишна жена. Останах възхитена от изкуството й.

Този кървав първи май остави силни впечатления у мъжа ми и намери своето отражение и в работата му със Сакагучи Анго за списание „Чуокорон“. Днес портретите му на жени са между най-добрите в света. Макар че може би звучи странно да кажа такова нещо за бившия си мъж, аз и днес съм абсолютно убедена, че той беше най-добрият от всичките ми мъже.

Бракът ни беше хармоничен, момчето щастливо, момичетата, които работеха за мен, живееха добре и се забавляваха. Единствените недоволни бяха баба и мама. Възгледите ни бяха напълно различни, единението невъзможно. Двете непрекъснато хленчеха и пред мъжа ми.

— Сигурно ще свършим живота си в старчески дом. Вече сме се примирили — твърдяха в един глас те.

Днес това е нещо обичайно, но преди тридесет и пет години се смяташе за жестокост да изпратиш родителите си в старчески дом. Тази проява на неблагодарност се възприемаше като грозна и засрамваща.

Продължавах да работя като кон, излизах на модни ревюта, давах уроци по английски, обслужвах клиентите в козметичния салон и преподавах в „Уошингтън Хайтс“. Всеки ден си лягах с желанието поне веднъж да се наспя както трябва. Но нямах време за почивка, не можех дори да седна и да се отпусна. Никога не хленчех пред мама и баба. Когато пътувах до Киото, Кобе или Осака за модните ревюта, те идваха всеки ден в къщата ни и оплакваха „бедното изоставено дете“. В мое отсъствие можеха да хапят на воля и да правят саркастични забележки.

Не можех винаги да бъдат там, за да служа като гръмоотвод. Често упреците се стоварваха върху главата на Н. Те бяха най-близките ми роднини, но въпреки това не можех да ги понасям. Отвратително е, когато старите хора се озлобят до крайност и се настроят срещу целия свят. А ние си имахме две такива старици! Бях много нещастна, че някога толкова енергичната ми баба и майка ми, която беше една от първите интелектуалки на епохата Тайшо, се бяха превърнали в две стари еснафки и стопроцентови зли вещици.

Родителите и близките на Н. в Йокохама също не бяха по-добри. Жена от света на гейшите, с дете, по-стара от него… най-лошата партия, която е можел да избере. Сигурна съм, че непрекъснато са му натяквали. След време той започна да излиза всяка вечер и да пие. Очевидно имаше проблеми и тъй като беше млад и неопитен, не знаеше как да се справи с тях. Ставах все по-несигурна и нещастна.

Животът ми явно протичаше под мотото „Началото е добро, краят лош“. Не бях сторила нищо лошо, чувствата ми не се бяха променили… Стараех се всичко да върви добре, въпреки това обстановката ме потискаше и натискът непрекъснато се засилваше. Най-после реших, че непременно трябва да намеря изход от положението.

Днес, когато се връщам назад във времето, установявам, че всички неприятни изживявания в крайна сметка са били за добро. Всъщност съм живяла живота на пет жени… За съжаление разбрах това едва след тридесет години, прекарани в Америка.

Битките, в които участниците се замерят с кал, омразата и жаждата за отмъщение са ми отвратителни. Един ден се реших и казах на Н. следното:

— Ако продължаваме така, чака ни катастрофа. Трябва да се разделим, докато се обичаме.

Ала Н. беше млад и твърдоглав и не ми беше никак лесно да го убедя. Самата аз не бях толкова решителна, колкото се представях. След много мислене реших да оставя нещата, както са.

През 1956 година в Ню Йорк се състоя международен панаир. Това беше големият „International Trade Fair“, който се организираше на всеки три години за около две седмици. В новия Колизеум бяха изложени различни стоки от целия свят.

Реших да отида там и да покажа куклите си. Днес в Ню Йорк живеят петдесет хиляди японци, но тогава не бяха повече от петдесет и демонстрацията на японски кукли щеше да бъде необикновена атракция.

— Позволете ми да замина за един месец — помолих баба, мама и Н. Мама отново се впусна в обичайните си обвинения, че съм решила да изоставя на произвола на съдбата две стари жени и едно безпомощно дете.

— Заминавай — съгласи се изненадващо баба. — По-добре е да видиш чуждите земи, докато си още млада. Не е нужно да се ограничаваш в рамките на един месец. Все някак ще се справим. — Нямаше нужда да ми го повтаря.

Продадох къщата в Азабу и купих друга в Ебису. Дадох пристройката под наем на семейство чужденци. Направих така, че баба и мама да живеят от наема, и заминах. Н. си намери ново студио и поне в това отношение заминаването ми не беше проблем за него.

По онова време още нямаше реактивни самолети. Летях с четиримоторната машина на „Нортуестърн Ориентал Еърлайнс“ от летище Ханеда. Полетът до Ню Йорк продължи тридесет и шест часа.

Денят беше необичайно студен. Тъй като не обичам да ме изпращат, тръгнах към летището сама. Ала госпожа Озава, майсторката на кукли, имаше много ученички и всички бяха дошли да я изпратят, затова в автобуса беше много оживено. Групата млади момичета не спираха да бъбрят със звънките си гласчета. Когато изкачихме стълбичката на самолета, вече се смрачаваше. Тогава и през ум не ми минаваше, че ще се върна в Япония едва след двадесет години. Когато се качих в самолета, си пожелах пламенно Н. да не страда и сърцето ми да не се разкъса.

Послеслов към Втора част

Първата част на мемоарите ми завършва с началото на войната. Тъй като много държах да опиша преживяното по време на и след войната, затова реших да продължа. Много искам да напиша и трета част, но в момента Япония ме плаши. С голяма изненада установих, че има неща, които там не мога нито да кажа, нито да напиша. Имах желание да се изразявам по-ясно, но истината за някои събития със сигурност щеше да стане жертва на цензурата. Това щеше да създаде неприятности на издателството. Така някои случки останаха неясни или недовършени… Въпреки това се опитах да опиша колкото се може по-искрено и щастливите, и тъжните събития в живота си. Сигурна съм, че много жени от моето поколение са преживели подобни трудности.

Когато вече не можех да понасям царящите в Япония злоба и тесногръдие, заминах за Америка. Това стана в началото на 1956 година. Така завърши втората ми книга.

Първият том беше филмиран от NHK и се появи на екрана за Новата 1985 година. Ролята на Кихару изпълни Огиноме Кейко. Бях много щастлива, че филмът представи достоверно живота на младата, честолюбива и жизнена Кихару от шестнадесетата й година. Макар че в действителност не бях чак такава красавица…

Моля ви да прочетете благосклонно и следващата ми книга за годините в Америка.

Благодарна съм на господин Китани от Сошиша за добрата съвместна работа. Дължа голяма благодарност и на господин Кезе, господин Кобаяши и госпожа Масуда.

Ню Йорк, 1 юни 1984

Кихару