Старгейт

12„Толкова по въпроса за комуникацията“

Десетки хиляди дрипави, мръсни хора се трудеха в организирани големи групи, в дружини от по двеста човека и повече. Някои от тях работеха по тесните тераси, изсечени в ослепително белите скали, други на калното дъно на тази колосална минна галерия. Всичко говореше за ужасна човешка мизерия. В убийствената следобедна жега миньорите се катереха на всички страни, като пристъпваха по тесни тераси, изсечени във варовиковите скали. В дъното на долината, където подпочвените води им пречеха да стигнат по-надълбоко, работеха в млечнобялата кал. На няколко места по периметъра на вдлъбнатината с формата на стадион имаше големи хлътвания — там, където меките стени бяха поддали и се бяха срутили в калното дъно, заравяйки всичко по пътя си.

О’Нийл оглеждаше сцената през бинокъла си. Малки деца на не повече от седем-осем години работеха редом с мъжете. Основната им задача очевидно беше да пренасят торби с нещо като руда или въглища по мрежа от тесни пътеки, които се виеха като вени до върха на клисурата. Но най-драматичният начин за влизане или излизане от този каньон — дело на човешка ръка, бяха въжените стълби. Стотици такива изплетени на ръка стълби висяха навред между отделните нива, но на половин километър от екипа двайсетина от тях достигаха невероятна дължина и свързваха дъното на кариерата със стена, издадена на сто метра по-нагоре. Неравни по дебелина и с изпочупени стъпала, те изглеждаха опасно запуснати. Независимо от това всичките се люлееха напред-назад под тежестта и движението на четиридесет-петдесет момчета едновременно — някои от тях се катереха с товарите си, а други ги подаваха надолу.

Това бяха хора с тъмен цвят на кожата. Едните работеха голи до кръста, а другите носеха дебели роби от раменете до глезените. Като се имаше предвид силната жега, гардеробът им беше доста причудлив. И което беше още по-лошо, главите им бяха покрити с качулки или шалове, увити като на бедуините в Сирия или Йордания.

Минната кариера се простираше на около три километра навътре в долината. От мястото на екипа работниците изглеждаха като мравки, пълзящи навред по повърхността на долината, една работна група от поне сто човека работеше на около хвърлей под войниците. При работата им се вдигаха облаци бял прах, който бе толкова гъст, че изглеждаше невъзможно да се диша. Хората бяха покрити с прахоляк и приличаха на неземни прашни призраци.

Екипът беше зашеметен, загубил ума и дума. Смятаха, че са подготвени за всичко. Триметрови извънземни с огромни розови глави нямаше да ги изненадат и наполовина колкото това, на което попаднаха: човешки същества. През екипа премина вълна на разпознаване. Внезапно осъзнаха, че са сродни с тези хора. Дори О’Нийл направи нещо напълно необичайно за него. Щом установи, че работниците не са въоръжени, той подаде бинокъла на Браун, който явно изгаряше от нетърпение да погледне.

Умът на Даниел запрепуска бясно. Човешки същества тук, на другия край на познатата вселена? Каква беше връзката? Можеха ли тези хора да бъдат потомци на земни жители? Или, още по-обезпокоително, възможно ли бе ние да произхождаме от тях? За всеки отговор на Даниел изникваха хиляди въпроси.

Всичко се промени в мига, когато един от работниците вдигна поглед и срещна този на Даниел. Викът му накара сто глави да се обърнат към върха на дюната. След това работата в долината спря като дълга верижна реакция и хилядите глави се обърнаха да видят какво става. Онези, които стояха достатъчно близо, съзряха четирима мъже в зелени дрехи на фона на огромната стена бял пясък.

Ковалски и Ферети инстинктивно насочиха пушките си за стрелба и понечиха да отстъпят нагоре по хълма на подобри позиции. О’Нийл им даде знак да свалят оръжието и гледаше как го зяпат любопитните миньори. В нарастващата тълпа нямаше заплаха, но нямаше и знак, че са добре дошли. Нито една от страните не знаеше какво да предприеме.

— Изтегляйте се — реши Ковалски. После се поправи. — Да се изтеглим ли, сър?

— Какво ще постигнем с това? — каза О’Нийл след кратък размисъл. — По-добре да отидем и да се запознаем със съседите. — Той тръгна надолу по склона.

— Какво прави сега, по дяволите? — Браун знаеше много добре какво прави той.

— Дайте да тръгнем след него — каза Ковалски и се изправи.

Двадесет хиляди очи се вторачиха в странните посетители, които слизаха надолу към долината по една от стените. Някои гледаха вцепенени по скалите, оставили сечивата си на земята. По неравното дъно на долината продължаваха да се стичат хора, тълпящи се да видят първите непознати пътешественици в цялата им история. Докато слизаше надолу в клисурата, Даниел имаше чувството, че нещо го поглъща.

Начело вървеше О’Нийл. Той наблюдаваше как тълпата става все по-голяма, но за щастие не забеляза признаци на враждебност. Хората изглеждаха миролюбиви и любопитни. Но в начина, по който се стичаха от всички страни, имаше нещо причудливо. О’Нийл не можеше да разбере точно какво странно имаше в поведението им. Той се взря в тълпата с най-ледения си поглед, като нарочно се опитваше да ги сплаши. Но когато видя, че това не е необходимо, следващата му стъпка бе да разговаря.

— Джексън, ела тук. — Той направи знак на египтолога да се приближи. — Разговаряй с тях.

— Какво? Как точно смятате, че…

— Просто намери начин и говори с тях, Джексън. Даниел се поколеба, но след това се престраши. Пред очите на изучаващите го внимателно миньори той бавно подмина О’Нийл и слезе до основата на скалата. Приближи се до един от миньорите — мършав мъж с черни зъби, и произнесе историческите първи думи между двете коренно различни култури:

— Ъъъ… здравейте?

Мъжът се обърна и нервно се изсмя. Отделянето му от останалите очевидно никак не го радваше.

— Аз съм Даниел. Даниел — повтори той, като се сочеше. — А вие?

Празни погледи.

Даниел опита с официален поклон по японски. Този път имаше по-голям успех. Няколко от мъжете най-отпред тромаво отговориха на жеста му. Беше начало.

— Ессалат имана — каза много официално Даниел, като се поклони още веднъж. Миньорите вдигнаха вежди и се спогледаха. Очевидно не говореха арамейски. Превключвайки, Даниел се опита да говори древноегипетски — език, който през последните 1700 години не е бил чуван на земята. Тъй като никой не знаеше как се произнасят словесните еквиваленти на йероглифите, Даниел можеше единствено да пробва напосоки.

— Некет сеннефер адо ни — обяви той. — Идваме в мир.

Миньорите продължиха да го зяпат с учтив интерес, но очевидно без да го разбират. Той опита няколко леки вариации във вокалната структура на изречението, но и това не помогна. Или не разбираха древноегипетски, или той не знаеше да го говори.

Изпробва няколко по-малко вероятни възможности. Поздрави тълпата на берберски, омотски, староеврейски и хадийски. Но нищо не помагаше. Моментът беше силно обезсърчаващ за Даниел. Беше прекарал целия си живот в изучаване на тези езици и достигна такива нива на съвършенство, които далеч надхвърляха обикновеното им използване. Сега му бе дадена невероятната възможност да ги използва наистина и откри, че не стават за нищо.

Даниел погледна нагоре към горещите слънца в размисъл за следващия си ход и започна разсеяно да си играе с медальона около врата си, когато изведнъж един от близкостоящите мъже изпадна в пълен амок и започна неистово да крещи. Викаше нещо на останалите миньори, а на лицето му беше изписан животински ужас.

— Натуру я я! Натуру я я! — не спираше да крещи той, докато отстъпваше свит от страх, сякаш Даниел всеки момент щеше да започне да го бие с камшик. Всички започнаха да падат на колене колкото се може по-бързо и „заеха позиция“, като заровиха лица в пясъка в поза на жалко покорство. За няколко секунди думите „натуру я я“ бяха повторени във всяко кътче на минната кариера и накараха многохилядното множество миньори да се проснат по лице в белия пясък. Даниел се запрепъва назад.

— Какво, по дяволите, им каза? — запита го О’Нийл.

— Нищо. Казах само здравейте.

— Дявол да го вземе. Казах ти да общуваш с тях.

— Как? — Даниел посочи угодничещите маси.

— Ох, да му се не види, Джексън, просто комуникирай. Загубил търпение, О’Нийл огледа тълпата, после се приближи наслуки към първия попаднал му човек — момче на петнайсетина години. Издърпа момчето на крака с една ръка, а другата протегна за поздрав. Момчето не разбра, затова О’Нийл сграбчи ръката му и енергично я раздруса с думите:

— Здравей. Съединени Американски Щати. Полковник Джек О’Нийл.

Момчето изглеждаше така, сякаш беше изпаднало в мъртвешко вцепенение. Беше толкова обезпокоено и объркано, че всеки момент щеше да се разплаче. Когато видя това, О’Нийл пусна ръката му и го остави да побегне, изплашено до смърт.

— Големият комуникатор — коментира сухо Даниел.

— Полковник, вижте вляво — Ковалски привлече вниманието им към нещо, което се движеше към тях по дъното на долината. Идваше още едно такова подобно на мамут животно, но това беше добре натимарено, със сребърни украшения и грижливо сресана козина. На гърбавия си гръб то носеше украсено с балдахин седло, чийто пътник бе скрит зад драпираните завеси на прозорците. Докато се приближаваше в раван, животното пореше безмълвната тълпа като царска лодка, плъзгаща се между водни лилии.

До него вървеше същото момче, което стисна ръката на О’Нийл, и говореше възбудено на закритата носилка. Изведнъж Завесата на прозореца беше издърпана и ездачът ядосано изкрещя нещо на момчето, което незабавно се дръпна назад.

Животното пристигна, съпроводено от малка свита, която включваше и няколко жени. Войниците предположиха, че ги чака среща с някой от надзирателите на това предизвикващо жалост предприятие, и застанаха в подходящи пози. Но когато вратичката се отвори, от животното удивително пъргаво слезе слабичък старец. Беше облечен в тъмночервена роба, различна от тези на останалите. На главата си имаше шал, вързан като шаловете на бедуините в Средния изток. Сивата му брада бе грижливо оформена.

Докато се приближаваше към групата, изражението му издаваше сериозност и съсредоточеност. Той се приближи направо към Даниел и без предупреждение падна на колене и започна да произнася бързо нещо като катехизис или молитва. Говореше скоростно, на сантиметри от краката на Даниел, който се обърна към спътниците си и попита:

— Какво прави този?

— Не знаем, пресвети господарю — каза Ковалски с насмешка и подигравателен поклон. Очевидно тези хора смятаха Даниел за нещо, което той не беше.

Даниел се наведе и се вслуша в дългата молитва на стареца. Думите по звучене напомняха омотски или берберски. А даже и хадийски. Каквото и да беше, Даниел не можеше да го разпознае. Изведнъж, също толкова неочаквано колкото почна, молитвата свърши. Старецът се изправи на крака и всички в долината сториха същото. Той направи знак на жените да излязат напред. Две от тях го направиха, понесли вода в пръстени чаши.

По-младата жена се приближи до Даниел и му подаде парче много мек плат. После вдигна кана да полее вода. Дали искаше да намокри кърпата? Той я протегна към нея в шепата си. Тя вдигна един пръст и направи знак „не, махни я.“ Когато Даниел най-сетне разбра какво трябваше да направи, беше прекалено късно. Погледна момичето в очите и красотата й, невъзможно магнетичните й очи, му подействаха като електрошок. Главата му се завъртя като самолет в опашен свредел и го връхлетя дежавю. Но как може да имаш дежавю за някого, за когото си абсолютно сигурен, че никога не си виждал? Може би това бе първият признак на слънчев удар. Трябва да е изглеждал странно, защото девойката се пресегна с кърпата и избърса челото му. Даниел беше изненадан от нескритата нежност на жеста й, от грижовността, с която тя избърса челото му с мократа кърпа.

Тя отново протегна каната и този път Даниел, загледан в очите й, знаеше какво да направи. Той събра шепи и ги подложи под водата, която тя му наля, а след това я изпи, докато я гледаше многозначително.

Девойката, около 20 годишна и ужасно свенлива, пристъпи към Ковалски. С разочарование Даниел отбеляза, че тя избърса челото му по същия начин. Беше просто част от някаква церемония. Старецът отново му заговори. Той се опита да се съсредоточи. Изведнъж му дойде идея.

Даниел разкъса опаковката на един полуразголен шоколадов десерт и го подаде на стареца да го опита. Човекът разбра какво прави Даниел, но очевидно се опасяваше да вкуси екзотичното кафяво вещество. За него, както и за човешките същества навсякъде, непознатата храна изглеждаше отблъскваща и потенциално отровна. След известно колебание той посегна, взе десерта и отхапа малко. Тревожните му очи се разшириха от съсредоточеност, докато дъвчеше. После внезапно цялото му лице грейна в усмивка.

— Бонивае — каза той.

— Бонивае — изрече Даниел, изпълнен с трепет, че общува.

— Бонивае — повтори старецът, ентусиазиран от новия вкус.

— Какво означава това, по дяволите? — прекъсна ги Ковалски.

— Нямам представа — отговори развълнувано Даниел. Като сочеше и ги приканваше, мъжът с червената роба използваше езика на знаците, за да покани гостите си да отидат някъде отвъд високите стени на кариерата.

— Канят ни някъде.

— Къде?

— Откъде да знам? Някъде в тази посока. Отрядът се обърна към О’Нийл за разрешение. Но той още не беше го взел. Наблюдаваше стареца като ястреб, дебнещ за някаква измама. Не искаше да попадне в капан.

135

Старецът изглеждаше озадачен от мълчанието. Той повтори поканата с по-отчетливи, по-широки жестове. Даниел се опита да убеди О’Нийл.

— Нали търсим следи от цивилизация? Добре, сега явно сме попаднали право в целта. Ако искаме да открием символите за Старгейт и да се върнем вкъщи, ще трябва да отидем с тях. Това е най-добрата ни възможност.

О’Нийл не помръдваше от мястото си, безизразен като тухлена стена. Въпреки че това бе доста убедителен аргумент, той знаеше, че Даниел е по-ентусиазиран да играе роля на археолог-аматьор и не се интересува от друго. Не беше убеден, докато Браун не добави допълнителна информация.

— Той вероятно е прав, сър. Отчетох някои показания за това, което копаят. Добиват същия кварц, от който е направен Старгейт.

— Добре тогава. Друга възможност няма — заключи О’Нийл. — Обадете се в базовия лагер по радиостанцията. Кажете им да охраняват района, докато се върнем.

Излязоха от кариерата по широка зигзаговидна пътека. Старецът водеше керван от десет хиляди човека. На върха на пътя имаше още два обелиска, отбелязващи входа. Даниел изтича напред и тръгна редом със стареца, за да проучи маниерите и облеклото му.

Името му беше Касуф и въпреки че според етикета трябваше да върви сам напред, той искаше да научи нещо повече за посетителите, затова позволи на Даниел да се движи редом с него. Не беше сигурен дали са богове, но при спада на производството в кварцовите мини напоследък не искаше да поема никакви рискове. Виждаше, че оръжията им са много модерни, а обноските им не бяха съвсем дружелюбни. Бяха опасни в много отношения. Богове или не, Касуф не искаше да рискува, затова реши, че е най добре да се държи с тях все едно, че са.

Този, който вървеше до него, този с очилата, който кихаше толкова често, изглеждаше дружелюбен и миролюбив. И много приказлив. Касуф слушаше внимателно бърборенето на младия мъж, но не разбираше нищо.

Даниел никога не беше срещал толкова затруднения при общуването през целия си живот. Чувстваше, че е на ръба да избухне, затова си пое дълбоко дъх и няколко минути повървя редом със стареца в мълчание. Горе-долу единственото нещо, което научи преди да се върне при войниците, бе, че огромните товарни животни се наричат мастаджи.

За всяко от тези пъноглави животни се грижеше по един юноша, различен на вид от работниците. По-чисти и по-млади от тях, пастирчетата имаха поразителни прически — дълги страховити къдри, висящи от избръснати почти до голо глави. До Касуф вървеше като че истинският водач на пастирите, същото момче, което преди няколко минути неволно се ръкува с О’Нийл.

Името му беше Скаара. Беше хубаво слабичко момче, което вървеше с изпънати назад рамене и високо вдигната глава. Беше ядосан на себе си, задето избяга от О’Нийл преди малко, и решен отсега нататък да бъде безстрашен.

Керванът се виеше из пустинята. Изминаха цял километър, преди белезникавият кварцов прах около минната кариера да отстъпи пред естествената почва на планетата, същият силициев двуокис, който войниците откриха около пирамидата. Колко ли века бяха изсичали парчета кварц от огромните стени на кариерата и ги бяха качвали по стълбите торба по торба, за да се получат тези странни бели дюни.

Даниел продължаваше с опитите си. Като се върна в редицата, той започна да вади душата на миньорите около себе си и да им задава въпрос след въпрос, все неразбираеми. Искаше да научи имената на разни неща, с надеждата, че може да попадне на някоя лингвистична следа, която да го научи да говори езика им. Направо подскачаше надолу по пътеката, безкрайно заинтересуван от всичко около себе си, но имаше две неща, които го разсейваха: ходофобията му се обаждаше, като го караше да киха през две минути; и разбира се, момичето.

Тя беше само на няколко крачки зад него и Даниел не спираше да си измисля поводи, за да се обърне. Всеки път, когато погледите им се срещнеха, и двамата поглеждаха нервно встрани. По средата на опита му да изкопчи от объркания миньор до себе си нещо за земеделието им, Даниел усети, че някой го докосва по едно доста интимно място. Настръхнал, той се извъртя и откри зад себе си същото отвратително чудовище, което го беше влачило през пустинята. Сега животното се опитваше да демонстрира привързаност. — Махай се — Даниел замахна срещу животното. То издаде звук, напомнящ на блеенето на десеттонна коза. Всички, които бяха достатъчно близо, за да видят случката, я сметнаха за доста забавна. Избухнаха в смях, но никой не се смееше по-силно от едно странно на вид пастирче. То беше по-ниско от останалите и черепът му имаше чудата форма. Над кроманьонските му вежди главата му беше издута, сякаш нещо се опитваше да излезе отгоре. Големите му конски зъби бяха толкова криви, че приличаха на бели томахавки, забити в червена мишена. Името му бе Набе.

— Мастадж — ухили се широко момчето.

Както животното начело на кервана редом до Касуф, така и това, което се опитваше да се гушне на Даниел, се наричаха мастадж. Имаше обаче голяма разлика между гордото животно, което пристъпваше тържествено отпред, и лигавото, зловонно чудовище, досаждащо на Даниел.

Керванът зави и пое надолу по една дълга долина със стръмни скалисти чукари отдясно. След двадесет минути стигнаха до проход в скалите. Даниел погледна назад и видя, че хиляди хора все още се спускаха в редица от последното възвишение към долината. Касуф ги поведе нагоре по склона към прохода между хълмовете. Когато стигна на върха, той спря и извика Даниел отпред, за да му посочи едно място отвъд следващата дълга долина.

В далечината Даниел видя високите стени на огромна крепост, град. Това бе древното поселище на тези хора, издигащо се като остров в безкрайния пясъчен океан. Изпълнен със страхопочитание, Даниел се обърна и извика на войниците:

— Виждам град.

Когато О’Нийл изтича напред, за да разузнае обстановката, Даниел отново имаше време да открие с поглед момичето в тълпата. За секунда те се погледнаха право един в друг, после се престориха, че забелязват нещо друго. Тази размяна на погледи не остана незабелязана за Касуф.

— Прибери си езика — сгълча го О’Нийл, като дойде на върха на хълма. Огледа обстановката, после слезе обратно при хората си. Обясни им, че ще влязат в оградения град един по един, на интервали от 10 крачки: Браун, после Ковалски, после Джексън, после той. Ковалски знаеше, че в този ред О’Нийл щеше да пожертва хората си, ако се окажеше, че е засада.

Когато О’Нийл отиде да обясни последователността на Даниел, Ковалски се обърна към Браун.

— Щом влезеш, погледни нагоре и назад. Аз ще бъда на две крачки зад теб.

Когато стигнаха на двеста метра от града, възрастният — Касуф, направи знак за нещо. Една от жените му донесе дълъг животински рог. Старецът го доближи до устните си и изсвири съобщение за града. Редица високи врати се отвориха между двете главни кули. Кулите, високи към трийсет метра, бяха направени от същия материал като останалата част от града — масивен сламеножълт камък. Крепостната стена, която ограждаше града в двете посоки с дължина от няколкостотин метра, беше неравна и съвсем малко по-ниска от кулите — с големината на шестетажна сграда. Касуф бе изпратил няколко момчета напред, преди О’Нийл да успее да ги спре, тъй че когато Браун стигна пред портата, на входа вече се тълпеше група любопитни зяпачи.

Още преди да мине през вратата Браун знаеше, че ако тези хора им бяха устроили засада, нямаше начин да я избегнат. Вътре в града имаше високи сгради, сгъчкани по тесни улички. Навсякъде гъмжеше от народ. Навред по горните етажи на сградите, свързани с мрежа от мостчета, беше наблъскано със зрители, които може би криеха оръжия под дългите си роби.

През последните няколко минути Даниел бе връхлетян от нов пристъп на кихане, с което привличаше удивените погледи на вървящите до него, а сега и на хората, наблюдаващи от полегатите сиви покриви. За да засили неудобството му, мърлявият му приятел — мастаджът, го побутваше с мазния си нос, просейки си още вкусотии. Когато се приближи към вратите, достатъчно широки за десет души рамо до рамо, разстоянието между него и момичето намаля. Сега вървяха буквално един до друг и Даниел усети някаква гореща вълна да облива лицето му. Помъчи се да се сети нещо подходящо, което да й каже, и тъкмо се канеше да отвори уста, когато мастаджът пак го побутна с муцуна в една чувствителна област. Даниел бързо извади последния шоколадов десерт от джоба си. Преди да му махне обвивката, го размаха пред муцуната на животното.

— Малка хапка — обясни му той и обели десерта. Големите месести устни обаче посегнаха и го захапаха целия.

— Малка хапка казах! — Но животното вече дъвчеше щастливо. — Сега престани да ме закачаш. Зад себе си Даниел чу гласа на О’Нийл:

— Казах ти да не го храниш.

Миньорите, които вървяха наоколо, подхванаха думите „Малка хапка“ и започнаха да ги повтарят на глас. Смърдящият мастадж имаше ново име.

Мъките на Даниел свършиха, когато едно от момчетата издърпа мастаджа за юздите към едно оградено място до самите градски стени. Животното издаваше горестни стонове, задето го разделят от новия му хранител.

Когато вдигна поглед нагоре, Даниел почувства едновременно изумление и безпокойство. Това не беше град за човек, страдащ от клаустрофобия. Неравните стени се възвисяваха над тях, докато вървяха по централната улица. От двете страни между сградите се виеха тесни улички. От всеки ъгъл, от прозорци и мостчета, струпани по вратите и надвесени от терасите, жителите на града се тълпяха да ги гледат с огромно любопитство. Екипът сега се намираше изцяло във властта на тези хора, за които не знаеха почти нищо.

Когато влязоха стотина метра навътре в крепостта, стигнаха до широк открит площад, където Касуф беше спрял да ги изчака. Докато площадът се пълнеше с хора, Даниел разглеждаше сградите наоколо. Основният строителен материал беше камък — големи, изкуствено издялани блокове, Но най-учудващият елемент, беше дървото. Паянтовите стълбища, които се изкачваха несигурно отстрани на сградите, дъсчените пасарели, свързващи горните етажи и вратите към многобройните жилищни помещения — всички бяха направени от чепато розово дърво. Около прозорците и по корнизите на сградите в камъка бяха врязани сложни геометрични орнаменти. Но Даниел никъде не откри нещо, което да прилича на надпис.

Касуф се качи на малка платформа и вдигна жезъла си, за да въдвори тишина в тълпата. Когато това стана, той се обърна към посетителите и започна да нарежда нещо, което също прозвуча като молитва. Щом свърши, той посочи с жезъла си някакъв покрит предмет, окачен между две сгради. В този момент един мъж на скелето дръпна покривалото. Когато то падна на земята, Даниел се взря в предмета в пълно изумление.

С плетеница от дебели въжета под арката беше закачен огромен златен диск, към четири метра в диаметър. На повърхността му беше изобразено точно копие на медальона на Даниел — този, който Катрин беше открила в Египет. Щом огромният диск се показа, целият град падна на колене като една голяма човешка вълна, и се поклони на посетителите. Гледката беше величествена.

— Мисля, че ни смятат за богове — произнесе със запъване Даниел.

— Какво според теб може да ги е навело на тази мисъл?

Той погледна огромния диск, а след това и по-малкото му съответствие, висящо на врата на Даниел. Посегна и хвана в ръка древното съкровище като придърпа Даниел към себе си. Полковникът го погледна подозрително.

— Какво точно означава този символ? — попита заплашително той.

Сигурен беше, че Даниел знае много повече от това, което казва.

— Това е знакът на Ра, египетски бог на Слънцето.

Докато обясняваше това, Даниел усети, че стомахът му се свива. — Изглежда, че го почитат. Сигурно мислят, че той ни праща тук.

Удовлетворен, че Даниел казва истината, О’Нийл пусна медальона.

От платформата Касуф изнасяше нещо като реч, като често-често сочеше към екипа. Някъде по средата на речта радиостанцията на Браун рязко се включи. Сигналът беше толкова далечен, че Браун си сложи слушалката и увеличи звука докрай. През пукота на електростатичните смущения чу нещо, което звучеше като гласа на Ферети.

Случи се толкова бързо, че ги свари почти неподготвени. Отначало Ферети беше заповядал на екипа да слезе от билото и да се скрие. Бързо осъзна грешката си и се закатери обратно нагоре по хълма. Грабна късовълновото радио и като коленичи, покрил глава с куртката си, закрещя колкото се може по-силно в микрофона. Опитваше се да предупреди останалите от екипа. От оглушителния шум наоколо — висок, пищящ вой — едва чуваше собствения си глас.

— Трябва да напуснем базовия лагер!! Повтарям: трябва да напуснем базовия лагер!! — крещеше той.

Както беше клекнал, усети, че нещо се стоварва отгоре му. Беше Поро, който се препъваше сляпо по върха на възвишението.

— Да тръгваме — изкрещя той на Ферети, — да се махаме оттук.

Ферети кимна. Трябваше да се върнат обратно в пирамидата или бяха загубени.

— Обади се, базов лагер. Не те разбираме — каза настоятелно Браун в микрофона. — Повтори, базов лагер! — Вниманието на всички беше вече насочено към драмата на крещящия в радиостанцията Браун. Каквато и церемония да се опитваше да спази старецът, усилията му бяха напълно осуетени.

Обезсърчен, Браун се отказа. Погледна О’Нийл и каза:

— Няма смисъл. Има някакви смущения в сигнала. От върха на крепостната стена, близо до главната порта, прозвуча плътен сигнал от рог. Миг по-късно се чу и втори рог и през града се понесе нисък тръбен звук. Всички глави на площада се обърнаха в едно натам. Нещо не беше наред.

О’Нийл взе мигновено решение.

— Тръгваме незабавно обратно. Да вървим. Ковалски и Браун скочиха на крака и тръгнаха, преди Даниел да успее да попита защо.

Първият импулс на О’Нийл беше да изостави Даниел, да го зареже там сам, та да му го върне. Но в следващия миг се обърна и повлече Даниел за ръкава на якето по тясната уличка. Пътят за портата беше запречен от поне хиляда човека. Докато войниците се блъскаха напред, отвсякъде се пресягаха ръце да ги спрат, а хората правеха отчаяни опити да им обяснят нещо неотложно. Казваха на войниците да не си тръгват.

Отначало О’Нийл ги разблъскваше учтиво, но твърдо. Но като видя, че шепа мъже затварят главните порти, той се затича като обезумял, като разчистваше пътя пред себе си, удряйки напосоки всички, които му се изпречеха на пътя. Мъжете, които затваряха портата, не обърнаха внимание на рева на О’Нийл. Току-що бяха залостили вратата с първата от трите напречни греди, когато О’Нийл пристигна на входа заедно с двамата си войника.

— Отворете вратата! — заповяда гръмогласно той и им показа какво иска с жест.

Всички започнаха да говорят едновременно, като размахваха ръце и сочеха над стената към пустинята. Ясно беше, че няма да им съдействат, затова О’Нийл повика Ковалски.

— Мислиш ли, че можем сами да вдигнем тази греда?

Ковалски му хвърли поглед, който казваше „с лекота“. Застанали рамо до рамо, те представляваха страховита гледка, и двамата по-високи и по-мускулести от тези слаби и изпити мъже. Никой здравомислещ човек нямаше да се противопостави на тези двамата. И въпреки това, докато вървяха към портата, един от пазачите сграбчи О’Нийл за китката.

— Не го прави! — изкрещя Даниел.

О’Нийл вдигна пушката над главата си и стреля три пъти във въздуха.

Всеки от трите изстрела разтърси тълпата. Никога преди това не бяха чували пушечни изстрели и инстинктивно застинаха от ужас. Всички замръзнаха по местата си, зашеметени и уплашени. Касуф, следван от двама градски старейшини, настигна екипа и нервно излезе пред тълпата, за да види какво става.

— Ша шай ти ю — извика старецът.

— Браун, помогни на Ковалски да отвори тази врата. О’Нийл зорко следеше тълпата, готов да стреля по следващия, който помръдне.

Даниел беше сигурен, че О’Нийл всеки момент ще започне да стреля срещу хората. Нямаше представа защо полковникът се е побъркал и се опитва да настрои срещу себе си тези странни пустинни хора. Да си тръгнат, преди да са проучили града, мислеше си той, би било самоубийствена грешка. Все още се нуждаеха от знаците за Старгейт.

— Ша шай ти ю. Ша шай ти ю. — Пастирчето Скаара, което с нежелание се здрависа с О’Нийл в кариерата, пристъпи много бавно пред тълпата. О’Нийл вдигна пистолета си и се прицели между очите му.

— Ша шай ти ю — продължи да повтаря тихо то. Приближи се до мъжа с черната барета с вдигнати пред себе си разтворени ръце, като внимаваше да не изглежда заплашително или да показва страх. Свикнал да се оправя с големите мастаджи, Скаара знаеше как да се доближи до подплашено животно. О’Нийл дръпна предпазителя, но момчето продължаваше да се приближава, като повтаряше същите думи и сочеше наблюдателните постове по горния край на стената. О’Нийл хвърли бърз поглед към пътеката върху дебелите стени. Около десетина човека ги наблюдаваха отгоре и някои от тях му помахаха да се качи. Момчето посочи полковника, после нагоре към стените, а след това погледна през събраните си като очила палци и показалци.

— Иска да погледнеш от другата страна на стената — преведе Даниел за О’Нийл.

— Знам какво иска.

О’Нийл се обърна към Ковалски, преди да последва момчето нагоре по стълбата.

— Убий ги, ако се опитат да направят нещо. След като се огледа за последно, О’Нийл влезе след Скаара в една от кулите, възправящи се от двете страни на портата. Те се заизкачваха по вито, тясно стълбище, построено за по-дребни хора от американския войник. Излязоха на каменната пътека в средата на двойната стена на града. Като застана така, че екипът му да може да го вижда, О’Нийл дълго-дълго гледаше от другата страна на стената.

— Какво има, полковник?

На Ковалски не му харесваше да стои в неведение, когато държеше хиляди хора на мушката.

През пустинята като приливна вълна се носеше огромен кафяв облак, широк колкото хоризонта, който се приближаваше към града. О’Нийл усети как вятърът на върха на стената се усилва.

— Пясъчна буря. Приближава се насам — извика той. Скаара посочи отвъд стената и научи О’Нийл на думата за пясъчна буря: „Ша шай ти ю“

— Отлично! — каза саркастично Даниел. — Това щеше да бъде отличен повод да застреляме всички!

Внезапно добил увереност в правотата си в морално отношение, Даниел отиде при войниците и натисна пушката на Ковалски към земята.

— Не ме бутай, Джексън — предупреди го подполковникът.

О’Нийл се наведе над парапета и извика:

— Ще трябва да останем тук, докато отмине бурята.

Ферети осъзнаваше, че сигурно е твърде късно, но трябваше да опита. Повлякъл петнадесеткилограмовата радиостанция, той тръгна с мъка да си пробива път през бурята, препъвайки се по дългата рампа към пирамидата. Поривите, които вдигаха тон след тон пясък, бяха достатъчно силни, за да го пометат от рампата към дюните, ако загубеше равновесие. Вдигна фланелката пред лицето си, за да се защити от прахоляка. Примижал, за да не влиза пясък в очите му, той се движеше все по-бавно, тъй като го беше страх да не стъпи встрани от рампата.

Мина през високия отворен вход и зави зад ъгъла, като обърсваше ситния пясък от очите си. Щом изранените му и плувнали във влага очи се избистриха, той включи радиото.

— Ало, ало Браун, как ме чуваш?

Докато последните членове на базовия отряд на Ферети влизаха със залитане, той вече се връщаше обратно навън в бурята в опит да улови сигнала вън от каменните стени.

След около минути му се стори, че чува гласа на Браун през пукота от смущения, но не можеше да е сигурен. Бурята виеше прекалено силно. За всеки случай, ако Браун го чуваше, Ферети закрещя в предавателя, опитвайки се да ги предупреди за бедствието, което се приближаваше към тях. След няколко минути той се оттегли по-навътре в подобното на пещера убежище. Оставил радиото колкото се може по-близо до вратата, той завъртя копчето за звука докрай и сложи каската си отгоре, за да го предпази от праха. С хрущящ между зъбите си пясък Ферети влезе навътре при останалите от екипа.

Нямаха представа дали разузнавателния отряд е намерил безопасно убежище при „хилядите хора“, за които им беше казал Браун по радиото, или се задушават някъде из пустинята. Но всички усещаха, че шансовете им да оцелеят в тази мисия постепенно намаляват. Седяха в полукръг с лице към входа, гледаха как тъмният вятър носи пясъка навън и никой не проговаряше.

След малко Фриймън стана, изключи радиото и го дръпна няколко метра по-навътре от входа.

— Хабиш батериите — каза той на Ферети. В тая буря няма да хванем никакъв сигнал. Трябва да пробваме пак, като отмине.

— Това е страшно, братче, много страшно — поклати глава Ферети. — Две години съм бил в Саудитска Арабия и никога не съм виждал такова нещо.

Искаше да се изрита сам. Ако не беше хвърлил торбата с книги по Даниел, ако имаше малко повече самоконтрол, нямаше сега да седи безпомощно тук и да си представя как екипът на О’Нийл се задушава някъде до смърт. Знаеше също, че без Даниел статистическата вероятност да се приберат вкъщи е равна на една голяма нула. Бяха в капана на някакъв кошмар и той Лично беше заковал пироните по ковчега.

— Нещо не ми е ясно. Защо просто не се опитаме сами да включим Старгейт? Дали е чак толкова трудно? — предложи прагматикът Райли.

— Ей, това е идея — Ферети подбели нагоре очи, а след това обясни защо няма да стане. Ако завъртиш това нещо в обратен ред, ще се рематериализираме някъде в безкрайния вакуум на откритото пространство. Имаш ли представа колко хиляди милиони шибани комбинации има по това колело?

— Не. Колко? — попита кисело Фриймън. Ферети започна да пресмята наум, но след това забеляза, че Фриймън му се хили насреща.

— Затваряй си устата, Фриймън.

Войниците отново се умълчаха, приковали поглед в големия правоъгълник на входа. Приличаха на част от древна сюрреалистична драма — публиката, чакаща в огромна каменна зала да влязат артистите.

На няколко километра от тази необичайна сцена, отвъд тътена и съскането на вятъра, по хоризонта започна да се изкачва продълговат астероид, който ставаше все по-ярък с падането на нощта. Тази безформена перла беше луната на планетата. Изведнъж тя бе засенчена от триъгълно очертание, което се движеше по небето. Няколко секунди по-късно сянката се плъзна и изчезна.

Последната светлина на последното слънце бързо гаснеше зад плътната завеса на носения из въздуха пясък. При това светлината на сцената в предверието започна да намалява, очертанията на радиостанцията се разтвориха и потънаха в настъпващата нощ.

Войниците чуха, че нещо се приближава откъм входа. Всички насочиха пушките си натам. Чуваше се непогрешимият звук на метал, дрънчащ върху друг метал. Каската на Ферети вибрираше върху радиото. В следващия миг цялото оборудване, а след това и целият под на пирамидата започна да се тресе.

— Земетресение! Само това ни трябваше, земетресение!

— Не е земетресение, — надвика боботенето Фриймън, като потърси убежище между колоните.

Друсането и шумът ставаха все по-силни.

Един летателен апарат с формата на пирамида кръжеше над бурята и бавно се снижаваше. Ярки лъчи прорязваха нощното небе около него. Тази летяща пирамида се приземяваше на площадката отгоре на голямата пирамида на земята.

Разгънаха се дълги механични подпори, които се насочиха надолу като ноктите на орел, докато триъгълният кораб се снижаваше точно над върха на огромната каменна постройка. Подпорите за приземяване се застопориха в гнездата си. Това бе обяснението, което поколения учени не успяваха да намерят, отговорът на загадката на голямата пирамида, наречена Хуфу. Била е построена като площадка за кацане на точно този вид летателно средство.

Щом кацна благополучно, части от бронираната повърхност на гигантския космически кораб се задвижиха. Започнаха да се отварят и разгъват огромни участъци от външните стени. Като сложно техническо оригами той започна да се превръща от космически кораб в последен етаж на пирамидалния дворец.

Преди да завърши дългата и сложна трансформация, в пирамидата се усети ново присъствие. Дълбоко навътре в зданието, където в пода и в тавана бяха вградени еднаквите медальони, между двата диска заструи синя светлина, която ги свърза един с друг. Лъчът се разшири и постепенно се оформи като затворена светеща тръба.

Разтреперани, с насочени на всички страни пушки, войниците шепнешком се питаха какво да правят. В същото време по тъмните коридори бързо се приближаваше нещо. Ферети запали една шашка и точно се канеше да я хвърли към входа, когато чу шум зад себе си.

Обърна се точно навреме, за да види надвесеното над него същество с глава на чакал. Твърде късно беше да направи нещо друго освен да ахне.