Старгейт

21Троянският кон

Според стандартните процедури при товарене всички работоспособни хора в Нагада се свикваха при ямата. Работеха спокойно два-три часа, като никой не изкачваше единайсететажната стълба повече от два пъти. Когато натовареха количките, една малка група отнасяше рудата до пирамидата и я пращаше през Звездната порта. Привечер, когато се завръщаха, градът беше готов за празника на Текфаалит, бележещ края на четиридесетдневния работен цикъл.

След благодарствени песни и молитви към щедрия Ра следваше улично шествие. Празнуващите ходеха от къща на къща, където предлагаха и получаваха храна и напитки. Само в този ден от месеца се пиеше вкусната табаа, сладка напитка, приготвяна от ферментирали пустинни растения. Приета в по-големи количества, тя предизвикваше опиянение и жителите на града гледаха да погълнат достатъчно. Към полунощ половината град вече беше пиян до козирката, а веселбата по улиците продължаваше обикновено до следващата сутрин.

Днес обаче не беше обикновен Текфаалит. В течение на хиляди години Ра предугаждаше ходовете на поданиците си. Той можеше да бъде рязък, но знаеше и как да бъде внимателен. Днес бяха допуснати по-малко от хиляда работници, които пъплеха нагоре-надолу по стълбата, подкарвани усърдно от най-садистичните надзиратели на Ра. Но не страхът от пазача караше работниците да се подчиняват, а вярата в митовете, които слушаха от раждането си (затова Ра можеше чрез един човек да контролира много).

На гърба му висеше дългото, подобно на жезъл оръжие, ала любимият му инструмент беше коженият камшик. Той непрекъснато замахваше към фелахите, нетърпелив да достави товара на господаря си колкото е възможно по-бързо. Някои от по-възрастните работници бяха припаднали от преумора, но бяха доста далече от острия поглед на гвардееца с ястребов шлем.

Високо горе на скалите стояха четири едри мастаджа, впрегнати в четири коли и готови да се отправят към пирамидата. Всяко едно от косматите животни беше старателно измито и изчеткано, украсено с пищни молитвени наметки, малки звънчета и дълги плетени гирлянди от сухи пустинни цветя. Раздрънкалите дървени вагонетки зад тях събираха към един тон кварц, който работниците насипваха с чували, и бяха почти пълни. По традиция пълнеха първата количка с най-големите късове, обикновено не по-големи от орехи. Последната, най-тежка количка се пълнеше с кварцов прах.

Из прашната кариера бяха пръснати шест павилиона за обработка. Тези работилници бяха обозначени с малък обелиск, издигащ се през брезентовия покрив на обширна палатка. Там необработеният кварц се отсяваше, сортираше по размер и чистота и се чистеше. Пазеха се дори и най-малките гранулки, които смесени с други материали даваха ценни сплави. Фелахите пълнеха чувалите с минерала и ги отнасяха по горещия пясък до гигантските стълби, които разсичаха като бразди склона на скалата. Изкачването им не беше лесна работа. А изкачването им с 50 килограма товар на гърба при 40-градусова жега беше не само изморително, а и много опасно. И тъй като повечето нагадци бяха принудени да се върнат обратно в къщи, тези, които останаха да работят, трябваше да изкачват стените по много пъти.

Внезапно един от работниците залитна и припадна близо до мястото, където се беше установил Хоросът. Явно беше повален от жегата, докато чакаше реда си в основата на стълбата. Някои от работниците около него се опитаха да му помогнат да се изправи, но преди да успеят, Хоросът си проправи път до тях като крещеше на човека да се изправи и да работи.

Щом се приближи достатъчно, снажният младеж плесна с камшика си падналия човек през гърба и разсече дебелата му дреха. Работникът се опита да се надигне, но отново се свлече в пясъка, с което вбеси Хороса. Богът с ястребова глава измъкна от ножницата назъбен кинжал, готов да даде на останалите мрачен урок.

Но в последния момент миньорът се извърна чевръсто по гръб и насочи към Хороса дулото на пулс-пушка, оръжието, което Ра бе връчил на Даниел. Втрещен, Хоросът зяпна изтощения работник. Полковник Джек О’Нийл от американската морска пехота методично отвори пушката за стрелба и като следеше гвардееца с поглед скочи на крака. Същевременно неколцина от заобикалящите ги „миньори“ измъкнаха пушки изпод дрехите си и ги насочиха към Хороса.

Пръстите му бавно отпуснаха дръжката на камшика, който падна на земята. Ковалски мина зад него и взе пулс-пушката от гърба му.

От върха на скалата, извисяващ се над тях, се чу пронизителният вик на Касуф. Ужасен, той дотича до ръба на урвата, високо над разигралата се сцена. Като разбра какво се е случило, изпадна в пълна паника, като ръкомахаше и крещеше. Стотици изненадани миньори започнаха да наобикалят парцаливите командоси и затворника им, явно в недоумение какво да правят.

Това, което казваше възрастният човек, очевидно имаше въздействие. О’Нийл видя, че Шаури, Скаара и другите аматьори от групата гледат нагоре и слушат. А той знаеше, че възрастният човек се опитва да сплаши всички и да ги накара да се подчинят. Трябваше да се действа бързо.

— Джексън — извика О’Нийл — какво казва тоя? Даниел се заслуша за минутка и се опита да преведе патетичните високопарности на Касуф.

— Казва, че ще докараме нещастие на хората му … ъ, клане — че Ра ще убие всеки, който не се подчинява. И … Сега им казва да не ни подпомагат… да не гневят боговете.

— Да не гневят боговете, а?

О’Нийл погледна с презрение Хороса. Небрежно измина малкото разстояние помежду им и се взря в златната плочка на врата на голямата ястребова маска. Стоеше лице в лице с това всяващо страх, непобедимо божество, но не изглеждаше впечатлен. Вниманието на всички отново се насочи към него.

Тогава, също така небрежно, както се беше приближил, О’Нийл обърна гръб на воина с ястребова глава, но остана съвсем близо до него. Знаеше, че хората му ще предотвратят всеки неразумен опит на Хороса. О’Нийл поклати глава в израз на недоумение.

— Тоя не е никакъв бог!

Обърна се, насочи пушката в гърдите на Хороса и натисна спусъка.

Изстрелът попадна в рицарската плака на бронираните му гърди и го отхвърли назад, все едно го е блъснал камион. Той се строполи на няколко метра по-нататък.

— Нгааа!

Касуф изкрещя така сякаш той беше уцелен. Крясъкът премина в протяжен вопъл, който се разля над тълпата хора. Тъй като не знаеха какво да очакват, Ковалски, О’Нийл и Браун следяха тълпата с насочени пушки. Никой от хората в урвата не можеше да повярва на това, което беше видял. Само преди няколко дни бяха понесли гнева на Ра, свити безпомощно, докато градът им беше разрушен и изгорен заради престъпление, много по-малко от това. А сега това брутално чудо, това невъзможно, немислимо престъпление се случи без предупреждение пред очите им. Някои от миньорите веднага паднаха на колене и по примера на Касуф започнаха пламенно да се молят. Но повечето бяха твърде вцепенени и объркани от това, на което станаха свидетели, за да реагират.

О’Нийл беше поел по пътеката на войната. Обърна се към хората си и изстреля команда.

— О кей, отиваме при вагонетките. Сега!

В следващата секунда вече си проправяше път към основата на скалата, като разбутваше тълпата.

Даниел усещаше, че нещо не е наред. Докато вървеше зад другите, той се вглеждаше в стреснатите лица около себе си. Изплашени и крайно объркани, те избягваха погледа му. Очевидно не разбираха какво се е случило. Без да знае защо, той си даваше сметка, че е наложително те да разберат, че става въпрос за убийство на един тиран.

— Чакайте малко! — извика той. Изтича до отпуснатото тяло на Хороса и развъртя копчето в основата на шлема. Богато украсените метални плочи плавно се отдръпнаха и се прибраха в яката на златния нагръдник.

Под маската се показа съвсем обикновено лице на тъмнокож воин, — гологлавият младеж, който беше надзиравал клането в Нагада. Ако се изключеха бронята и уджатът — Окото на Ра, татуиран на рамото му, на вид той би могъл да принадлежи към което и да е семейство от древния град.

Даниел го подпря да седне, като го изложи на показ пред миньорите.

— Вижте боговете си! — изкрещя той на египетски достатъчно силно, за да надвика Касуф. — Той е човек като всички вас.

След малко по редиците на работниците се понесе развълнувана глъч и заглуши гласовете и на Касуф, и на Даниел. Беше впечатляващо. Даниел наблюдаваше как воалът на илюзиите пада от очите на тези изнурени хора. С известна театралност Даниел бутна отпуснатото тяло в прахта. Нарами пулс-пушката, която Ковалски му беше дал, и затича да настигне взвода.

Повечето нагадци вече бяха твърдо на негова страна. Мнозина от тези, покрай които минаваше, го поздравяваха и окуражаваха. Обнадежден, Даниел крачеше бодро. Знаеше, че се е справил доста добре.

Мерна и сияещото лице на Шаури, която го гледаше гордо. Но щом погледна отново към Хороса, по лицето й премина ужас. Викове от тълпата го предупредиха за приближаващата опасност.

Изстрелът на О’Нийл беше засегнал само бронята. Беше повалил мъжа в безсъзнание, но сега той бе дошъл на себе си и се беше докопал до една миньорска кирка. И докато Даниел се отдалечаваше, гвардеецът се бе надигнал зад него с кирката.

Без да се замисля, Даниел насочи оръжието си и стреля. За втори път в живота си натискаше спусък, но уцели точно където трябваше — под бронирания нагръдник, в незащитения корем на войника. Снарядът го изхвърли във въздуха в ужасяващ полет. Главата му се удари в ъгъла на една подпорна стена и при тази гледка дори лицата на професионалните войници се изкривиха. Ако преди хората бяха стреснати, сега буквално се вцепениха. И най-вече Даниел, който стоеше и стискаше пушката в ръце.

— Не е толкова лесно, а?

О’Нийл слезе обратно по стълбата и пое пушката от разтрепераните ръце на учения.

Набе се беше сетил да подменят водещия мастадж от кервана с доставката с мърлявото животно, спасило Даниел и О’Нийл от пясъчната буря — геройство, което й спечели място в тяхната група. Преди да я впрегнат във водещата каруца, момчетата направиха каквото можаха, за да подобрят нейния определено грозноват външен вид с дрънкулки и гирлянди.

Щом изкачи стълбата, О’Нийл даде заповед за тръгване. Скаара предаде нареждането на другите овчари. С подсвирквания и викове те подкараха мастаджите. Въпреки че каруците бяха препълнени с тежка руда, мощните животни ги теглеха с лекота. О’Нийл очакваше те едвам да престъпват в пясъка, а се оказа, че трябва да подтичва край последната каруца.

В сянката на обелиска Даниел забеляза гневния Касуф, който държеше Шаури за ръкава на дрехата й. Явно я мъмреше за участието й в това, което смяташе за самоубийствена лудост.

Ковалски избърза, за да настигне кервана, но Даниел се замота, наблюдавайки сцената със смесени чувства. Шаури играеше незаменима роля в плана, който бе помогнала да съставят; групата имаше нужда от нея. От друга страна опасността беше огромна. Възможно бе всички да загинат — факт, за който овчарчетата май не си даваха сметка. Даниел поемаше риска, защото искаше да спаси Земята от Ра. Но трябваше ли Шаури да рискува живота си за планета, която до преди един месец не би могла и да си представи.

Момичето явно се измъчваше от виковете на Касуф. Научена да се подчинява сляпо, особено на този човек, който бе не само неин баща, но и главен старейшина и патриарх на народа й, сега тя не можеше да мръдне. Когато вдигна поглед и видя Даниел, набра кураж да се опита да обясни защо трябва да отиде до пирамидата, но това разпали още повече гнева на Касуф.

Много преди Шаури да се роди, Касуф проповядваше безпрекословно подчинение на Ра и отклоняваше стадото му от пагубни конфликти. Той беше сред малцината, които познаваха тайната история на древните въстания и знаеше за трагичния завършек на всяко едно от тях. Хората му си мислеха, че са вкусили докрай отмъстителността на Ра, когато Хоросите наказаха града, но старецът знаеше по-добре колко убийствено студенокръвен би могъл да бъде богът на слънцето. За Касуф сякаш бе дошъл края на света, небесата се срутваха. И в този момент Шаури му изглеждаше единственото, над което още имаше власт. Нямаше да допусне тази невежа девойка да му казва как да се отнася към неговия безпощаден бог.

— Шаури.

Щом чу, че Даниел я вика, тя взе решение веднъж завинаги. Полека измъкна ръката си от хватката на Касуф. В крайна сметка бе по-силна физически от него. Касуф отстъпи, втрещен от този акт на неподчинение.

Без злоба, Шаури му каза, че е по-добре да умреш прав отколкото да живееш на колене. Това бяха тежки думи за стареца, когото обичаше толкова много, но тя се обърна и се затича да настигне Даниел.

Докато я чакаше, Даниел внезапно си спомни формулата на властта, която Ра безгрижно му бе разкрил: Мит, Вяра, Навик.

Хората в мината, станали свидетели на сблъсъка и на убийството, видяха измамността на съществената част от управляващия Мит — безсмъртието на боговете. Това сериозно подрони тяхната Вяра. Но като се сети за Касуф, Даниел си даде сметка че Навикът, веднъж установен, отмира най-трудно.

Ра се настани в креслото и се взираше в безкрайната пустиня през огромния прозорец на пирамидата. Разсеяно галеше черната котка, излегнала се върху ръката му. Беше я нарекъл Хатор в чест на бога, който на времето спаси владенията му, като ги потопи в кръвта на въстаниците. До Земята бяха достигнали противоречиви версии за тази история, няколко години преди Старгейт да бъде „Запечатана и заровена завинаги“. Даниел познаваше добре кървавата история, записана на папируси и издялана върху камъни, но винаги я беше смятал просто за още един епизод от египетската „митология“.

Момчето-цар, гологлаво и с кафеникав цвят на кожата, забеляза кервана, който се виеше през морето от пясък. Загледа се за известно време. Нищо не отличаваше този от останалите безброй кервани, които беше наблюдавал. И все пак нещо го накара да се усмихне едва забележимо. Даде си сметка, че е доволен от това, че светлокожият с очилата беше избягал. Така всичко ставаше по-интересно. Дори съществуваше възможност той да е сред доставчиците, несъмнено дегизиран като фелах.

Като се поклащаше леко, Ра се унесе. След малко настроението му бе коренно различно. Извика заповедно и след секунда двама Хороси коленичиха пред него с наведени глави в очакване на нареждания.

Заповяда на почти еднаквите на вид войници да отнесат заловеното американско оръжие до портата Старгейт, преди да посрещнат пратката. Щом изпратеха товара, щяха да задействат бомбата и да я пуснат след него. Като двойка келнери на досаден банкет те прекосиха тронната зала, като крепяха големия поднос, натоварен с разглобения ядрен експлозив.

Преминаха през тронната зала и пристъпиха върху медальона, обвит в черните ръце на Хнум. Ра погледна Анубис и вдигна вежди — явно очакваше нещо. Ра играеше садистична игра със слугите си, особено когато беше ядосан или уморен — обичаше да ги кара да отгатват желанията му. Грешният отговор най-често означаваше сурово и болезнено наказание. В този случай Анубис имаше достатъчно информация, за да познае.

Той натисна скъпоценния камък, който се намираше върху кварцовата броня на китката му и активира медальона. Когато кръглата стена от небесносиня светлина се затвори около Хоросите и товара им, те леко бяха пренесени в долната зала с другия медальон.

Младият Скаара сега бе начело на операцията. По време на дългия им преход през пустинята момчето и О’Нийл седяха върху купа кварц и водеха дълга дискусия относно стратегията, която да приемат. Дискусия, простираща се отвъд компетентността на техния преводач Даниел. След като ги бе научил на някои основни думи, на Даниел не му оставаше друго освен да слуша как се ръсят идея след идея. С жестове и 25 общи думи момчето и полковника се разпростираха върху всеки детайл, като от време на време спираха дискусията си, за да обяснят по нещо ново и на останалите.

Още преди да стигнат входа на пирамидата, те усетиха, че са наблюдавани. Преди нещо да се вкара в пирамидата, трябваше да се спази много строг протокол. Религиозните хора от Нагада бяха много стриктни в спазването на ритуалите, дори и когато пирамидата бе празна. Скаара беше участвал, а като син на Касуф дори предвождал подобни церемонии. Но този път това щеше да става под контрола на самия Ра и в съпровода на четирима непосветени чужденци. Всяко грешно или непривично действие щеше да предизвика подозрение.

Щом се събраха в подножието на рампата, Скаара коленичи и запя със силен и ясен глас:

— Атема ен-Ре. Халам аана т йон шакном, асар Атем Ре. (Ра, на теб, който идваш от висините, поднасяме плодовете на труда си. О, свещено слънце. О, Ра)

Когато приключи с молитвата, той се извърна към Набе, за мнението му. Ексцентричният му приятел кимна в знак на одобрение. Песента му хареса.

— Какво е това — Скаара забеляза нещо под дрехата на Набе.

— Кое какво е? — Набе се правеше на ударен.

— Под дрехата ти, това е зелената шапка, нали? Набе не знаеше какво да отговори, затова направи нервна гримаса. Всички му казваха, че не може да вземе каската, но той не искаше да я оставя в пещерата. Сега разбираше от тона на Скаара, че е направил голяма грешка.

В следващия миг налудничавият поглед на Набе се изпълни с ужас, когато погледна към входа на пирамидата над рамото на Скаара. Трима Хороси излязоха на платформата в горния край на рампата, всеки със смъртоносен жезъл в ръка.

Вцепенен, Скаара за миг си представи какво ще стане с тях, ако пазачите открият любимото съкровище на Набе. Като не знаеше какво точно да направи, Скаара заповяда на доставчиците си да коленичат в знак на почит към боговете…

След като престояха доста дълго в тази поза, Скаара стана и се зае да разследва мастаджа на Даниел. Докато подаваше юздите на Набе, той му прошепна:

— Ако намерят шапката, свършено е с нас.

Глупавият Набе не осъзнаваше, че каската може да го обвърже с бягството, запланувано от Скаара и момчетата.

Отстрани висяха тежките въжета на каруците. По команда на Скаара първата група забулени с качулки миньори хванаха въжетата на първата каруца и я затеглиха нагоре по наклона.

Щом потеглиха, се появи още един неочакван проблем. Ревнивият мастадж на Даниел започна да вие жално. Набе зашепна успокоително на пременения звяр, опитвайки се да го укроти. Но каквото и да правеше, животното не преставаше. Никой от закачулените работници не се обърна да види какво става, защото се страхуваха да не ги разкрият.

— Фаал — изкрещя главният Хорос и внимателно се взря в хората от първата количка.

— Хасим ни кхаан суф! — Без да се двоумят, работниците простряха ръце напред.

Все още изпълнен с подозрения, войнът с ястребовия шлем направи няколко крачки към тях, като гледаше право в Набе, който обясняваше нещо на разгневения мастадж. Той успя да успокои животното и се зазяпа разсеяно встрани от рампата, но все още привличаше вниманието на пазача. Скаара беше почти сигурен, че войникът ще заповяда на малоумния му приятел да се обърне и всичко ще отиде по дяволите. Пазачът слезе още няколко метра, но внезапно насочи вниманието си към първата каруца, където шестимата работници стояха вдървени с наведени глави. Той обиколи вагонетката, преди да им даде знак да я избутат напред покрай останалите стражи с шлемове.

Щом пазачът се обърна и тръгна обратно нагоре по рампата, всички отдъхнаха облекчено. Скаара хвърли поглед на Ковалски и Ферети, които стояха боси до каруцата. Те също го погледнаха и кимнаха изпод качулките си. Докато първата каруца потъваше в сянката на преддверието, мастаджът направи последен опит да влезе в контакт с Даниел — избухна в пронизителен рев.

Главният Хорос хвърли още един поглед към животното, а после изсъска заповедта си към останалите стражи. Те моментално се обърнаха и влязоха вътре, докато предводителят им наблюдаваше реакцията на хората при обелиските. Миг по-късно и той последва каруцата в мрака.

— Знаех си, че идеята за Троянския кон не е особено добра — прошепна Ферети на Ковалски, нервен и притеснен, както винаги. — Да влизаме ли навътре?

— Все още може да стане работата — отвърна Ковалски.

Вътре тримата Хороси обкръжиха вагонетката. Шефът изрева някаква заповед, но никой не се отзова. Той се доближи до първия от работниците и дръпна качулката му. Отдолу се показа лицето на едно червенокосо овчарче. Той блъсна момчето на земята и се запъти към следващия. Сграбчи качулката и тогава Шаури изпищя, защото грубата ръка на мъжа отскубна цял кичур от косата й. При вида на жена и тримата войници се спогледаха слисано.

Но тази изненада не беше нищо в сравнение със следващата. Изпод купчината с кварц изскочиха Даниел и О’Нийл, вдигнаха пушки и започнаха да стрелят. Овчарите също бяха наизвадили пушки и безброй куршуми засвистяха и зарикошираха наоколо. За жалост и Даниел, и О’Нийл бяха взели на прицел началника и въпреки че надупчиха незащитените от броня части на тялото му, дадоха шанс на другите двама да се прикрият и да отвърнат на огъня.

Червенокосото момче направи отчаян опит да се измъкне през вратата, но един от взривовете, изпратен след него от войниците на Хорос, го уцели в главата и го уби мигновено. Даниел изскочи в ничията зона между вагонетката и колоните и успя да избута част от стрелящите напосоки момчета зад прикритието на голямата купчина кварц.

— Всички вътре, бързо — изкомандва Ковалски и се втурна нагоре по рампата, когато видя, че един огромен каменен блок се спуска да затвори вратата. Той беше бърз, но не достатъчно, за да премине. Като видя, че няма шанс, той забави ход и хвърли поглед през рамо. Тогава видя Набе да се носи с учудваща бързина и каска в ръка. Ковалски се поколеба за миг, докато момчето се изравни с него, после изтръгна каската от ръката му и я запрати като фризби към вратата, която се затваряше.

Попадение!

Каската заседна под вратата и въпреки че изпука под тежестта й, я задържа леко отворена.

— Откъртете дъски от каруците. Ще повдигнем вратата с тях.

Ковалски сигурно бълнуваше, тя сигурно тежеше няколко тона. Но Ферети не се поколеба и незабавно се присъедини към него. Двамата започнаха да къртят от каруците дъски от по метър и половина.

О’Нийл беше изчезнал. Преди секунда беше там, но когато Даниел се огледа след затихването на стрелбата, него вече го нямаше. В Преддверието бе тъмно и злокобно спокойно. Между колоните се процеждаха снопове слаба светлина, които превръщаха коридора в шахматно осветено пространство. Даниел, неопитен във военните дела, се почувства сигурен. Нямаше стрелба, Шаури бе до него. Помисли си, че войниците са забелязали, че са в намален състав и са се оттеглили. Все пак му мина през ума, че Хоросите може да използват затишието, за да заемат нови позиции. И тогава разбра колко уязвими са в момента, застанали в средата на широкия коридор. Незабавно привлече вниманието на нелепия си батальон и им нареди да се оттеглят зад колоните. Войниците на Ра очакваха точно тази грешка.

Момчетата се събраха в най-тъмното място между колоните. Заедно със защитата от стените дойде и опасността от светлината, идваща от прозорците. Вече не бяха невидими. Като шепнеше заповеди, Шаури, разположи момчетата около колоните и определи кои подстъпи да наблюдават. Щом заеха позиции, те затаиха дъх и зачакаха.

Както бе предположил Даниел, войниците не бездействаха. Под светлината, идваща от процепа под подпряната с каската на Набе врата един от тях стъпи на издадения корниз в долния й край. Като се прокрадваше внимателно по тесния ръб, той зае удобна позиция само на метри от осветените части на коридора. Въпреки че момчетата се взираха внимателно, войникът беше изчислил, че светлината, идваща отстрани, ще го направи незабележим.

Той стигна до края на корниза и скочи съвсем близо до първата колона. Залегна между стената и колоната и започна да наблюдава групата. Едно от момчетата гледаше право в него, но не го забеляза. От тази позиция гърбът на Даниел беше чудесна мишена.

Много бавно той повдигна жезъла си и се прицели. Шаури се огледа още веднъж с някакво предчувствие. От кварцовия камък, вграден върху оръжието на войника проблясна тънък лъч светлина. Писъкът й накара всички да подскочат, дори и Хороса. Точно това трепване спаси Даниел, защото изстрелът префуча на милиметри от главата му. Хоросът стреля още веднъж, но само за да си пробие път, после бързо достигна до колоната, зад която се намираше групата.

Даниел почувства, че смъртта го дебне на една ръка разстояние. Шаури вече бе избутала и последното овчарче зад следващата колона. Даниел беше облегнал гърба си в стената и с върховно напрежение на нервите следеше за най-малкото движение.

Понеже знаеше, че бронята му го пази дори от мощните пулс-пушки, гвардеецът се придвижи още малко напред. Секунда преди да изпълзи зад ъгъла, се разнесе гръм, който го порази отзад и го запрати като празна бирена кутия в центъра на коридора.

В това време Даниел беше така напрегнат, с толкова повишен адреналин, че едва дишаше. Едно от момчетата се подаде зад ъгъла и го попита дали е добре. Даниел-не отговори, дори не погледна момчето. Той знаеше, че в тъмното е останал да дебне поне още един убиец. А сигурно и още много други вече слизаха по медальона от пирамидалния космически кораб, намиращ се точно отгоре.

— Хайде на три! — Ковалски погледна момчетата — едно, две, три, бутай.

Групата от Ковалски, Ферети и шест пастирчета напрегна сили и забута дървените дъски. Сантиметър по сантиметър, бавно вратата започна да се издига. Когато беше повдигната на десетина сантиметра над шлема, Ковалски усети, че тежестта върху раменете му се увеличава. Скаара беше напуснал мястото си и вече се промъкваше под вратата.

— Не, още не! — С издути вени на челото, Херкулесът Ковалски видя как главата и раменете на Скаара изчезват под вратата. — Разкарайте го оттам, по дяволите! — изрева той.

В този момент Набе също коленичи и протегна ръка под вратата, за да прибере очуканата си скъпоценност. Той показа щастливо каската на Ковалски и отново зае мястото си.

— Остави я пак там, трябва ни там! — Викаше и сочеше с брада Ковалски. — Върни я пак там!

Набе или не разбираше, или се правеше на ударен. Сложи каската на главата си и продължи да тласка вратата.

Като примигваше в тъмното, Скаара затърси приятелите си. Забеляза една фигура да се промъква в сянката. Подсвирна сигнала, който използваха от деца. Шаури бързо се обърна и го видя. После се втурна към останалите момчета и им нареди да тичат към вратата. Когато се обърнаха да видят за какво говори Шаури, овчарчетата забелязаха и Скаара, който им махаше като луд. Те нервно се спогледаха, за да решат кой да тръгне пръв. Най-сетне едно момче се завтече със все сили към отвора. Щом тръгна, и другите мигновено се спуснаха след него. Преди още да си помисли да ги последва, Шаури усети Даниел да я дърпа за ръката. Бе съзрял един от вражите силуети да тича към вратата. Даниел и Шаури се залепиха за колоната. Войникът не успя да стигне момчетата, които избягаха през отвора, и се извърна назад. Чуваше се скърцането на бронята му.

Тежестта на вратата се увеличаваше, а Ковалски и Ферети вече бяха доста уморени. Те продължиха да напъват, но вратата постепенно се спускаше надолу. Скаара помогна на последното от момчетата да изпълзи. Ковалски тъкмо се канеше да нареди да пуснат вратата, когато Скаара изпълзя обратно вътре.

— Върни се — изкрещя му Ковалски, но Скаара беше далеч.

— Не мога повече — изпъшка Ферети.

— Продължавай да държиш.

— Не мога, много е тежка, да му се не види!

— Дръж още! — гласът на Ковалски беше настойчив.

Даниел и Шаури затаиха дъх, когато войникът премина покрай тях и се отдалечи. За известно време в безопасност, Даниел отдъхна и прегърна Шаури.

Незабелязан досега, вторият Хорос се доближаваше отзад. За разлика от другите, той се бе спотайвал търпеливо. Беше достатъчно близо, за да стреля, но искаше да приближи толкова, че да е сигурен в попадението си.

Той бавно се прицели в русата глава на Даниел. С рязко движение, той плъзна ръка надолу към пушката и зареди. Даниел чу шума, но преди да успее да реагира във въздуха се разнесе ужасна експлозия. За нещастие на войника обаче не неговата пушка беше изгърмяла. Изстрелът го удари в гръб, повали го и го простря на земята.

Когато димът се разнесе, ясно се откроиха очертанията на О’Нийл с оръжие в ръка. За пръв път в живота си Даниел бе щастлив от срещата си с военния с черната барета. О’Нийл им изшътка да запазят мълчание. Докато се разиграваше тази сцена, откъм вратата се разнесе вик. Скаара крещеше с цяло гърло.

О’Нийл се просна на земята, преди някой да успее да мигне и преди лазерният заряд да отнесе главата му. Скаара бе забелязал стоящия в засада Хорос тъкмо на време. Онзи беше очаквал появата на О’Нийл.

Даниел и Шаури отскочиха на една страна, докато О’Нийл се претърколи на другата. Изстрелите, които не улучиха О’Нийл, сега се насочиха към Скаара и се забиха във вратата зад гърба му. Тя се сгромоляса с трясък.

Когато реши, че Скаара е мъртъв, О’Нийл бе обзет от бяс. Същият бяс, който не бе успял да преодолее, откак синът му загина по същия ненужен и жесток начин. Сега Хоросът трябваше да плати за смъртта на двете момчета. Той тръгна в настъпление, сред бясна стрелба, решен да убива или да умре.

Гвардеецът, притихнал като спокойна вода, чакаше сгоден случай. Двадесетина метра преди О’Нийл да стигне до него той стреля.

Поради интуиция или късмет, полковникът усети изстрела в полет и залегна тъкмо навреме. Така смъртоносният заряд не го засегна, а само разкри местоположението на врага му. Полковникът се превъртя и прониза ястреба между очите. Шлемът му отхвръкна назад и повлече останалата част от него някъде в тъмното.

— Хайде, О’Нийл.

Даниел изтича на светло. Шаури беше на крачка зад него, стиснала пистолета, който Ферети беше изритал под вратата.

Когато ги видя, О’Нийл се опомни. Да отмъщава за Скаара не беше част от мисията му. Опита се да потисне чувствата си и да тръгне към Старгейт, но не стигна далеч.

Извърна се рязко и отиде до падналия Хорос, измъкна пистолета си и нанесе пет съкрушителни удара в незащитения му кръст.

— Така е добре — каза той, като приключи — да се омитаме.

Отвън Ковалски изглеждаше като най-потния и вбесен човек на света. Като хвана току-що изпълзелия Скаара за глезена, той вдигна 14-годишното момче във въздуха, докато лицата им не се срещнаха.

— Не го прави никога вече! — Всяка дума се забиваше като стрела в момчето.

Изстрелът беше съборил подпорите на вратата. Без Ковалски тя щеше да се сгромоляса стремително върху Скаара, но подполковникът в последния момент успя да го издърпа за глезена.

Все още увиснал във въздуха, Скаара посочи нагоре и извика:

— Удаджет — самолети.

Като двойка кръжащи кондори, самолетите се изстреляха от върха на пирамидата и се понесоха към незащитения взвод.

— Разпръсни се! Бързо — Ковалски знаеше, че ще има жертви. Докато бригадата търсеше прикритие, Ковалски се облегна на вратата и замаха с ръце, сякаш насочваше пилотите. Надяваше се, че изстрелите им ще отворят проход в пирамидата.

Безшумните изтребители изстреляха по няколко ракети към платформата, достатъчно близо, за да затрупа Ковалски с каменни шрапнели, но и достатъчно далеч, за да засегнат вратата. Знаеха какво искаше да постигне той.

Щом самолетите се извисиха в лупинг, за да подготвят следващия си удар, той побягна с все сила към обелиските.

— Още два! Залягай! — провикна се Ферети от един изкоп близо до вратата.

Докато тичаше с всички сили по каменния наклон, Ковалски погледна през рамо. Наистина, от отсрещния край на гигантската постройка към тях се носеха трети и четвърти самолет. Щом го забелязаха, и двамата стреляха едновременно. Докато ракетите се носеха със свистене из въздуха, Ковалски кривна встрани и направи един изумителен скок към дюните, тъкмо преди голяма част от рампата да бъде отнесена от експлозията.