Старгейт

Епилог„Донесе ми щастие“

Даниел държеше факла в едната си ръка и бележника си в другата. Под негово ръководство Ковалски въртеше тежкия пръстен на Старгейт, като поставяше точните съзвездия по местата им. Щом и последният символ застана на мястото със щракане, странната машина заработи сама. Даниел угаси факлата и двамата се присъединиха към останалите, които ги чакаха в залата с медальона. Тясната стая и просторната Голяма галерия, осветени от факли, бяха изпълнени с наблюдатели. Въпреки че го бяха виждали вече, Даниел, Ковалски и О’Нийл се суетяха в ъгъла като малки момчета, вмъкващи се в киносалон. Картината беше впечатляваща.

Светлината се процеждаше през седемте клапи на пръстена като струи вода, извиращи нагоре противно на гравитацията. Тя бавно запълваше центъра на пръстена, който приличаше на бушуващ басейн, пълен с искряща течност.

Този път най-впечатляващото не беше светлината, а музиката на пръстена. Бяха я чували вече в антисептичния силоз, зад предпазните стъкла и азбестовите врати. Този път застанали в центъра на пирамидата, под мъждукащата светлина на факлите, те разбраха, че музиката на пръстена е нещо повече от високи звукови честоти. Това беше мелодия с бавни вариации и повишаваща се звучност, една рапсодия от дванадесет тона, идваща от естествено създадения синтезатор. Тук, в естественото място на Старгейт, музиката беше наистина невероятна.

Когато мелодията достигна върховната си сила и басейнът от светлина започна да се разлива по ръба на Портата, Даниел изтласка Шаури в безопасност зад вратата. Секунда по-късно дойде и моментът, който американците бяха чакали толкова време. Едно внезапно и мощно енергийно изригване разля светлината из залата, сякаш ги грабна божествена ръка. Дори хората далеч назад в галерията затаиха дъх и отстъпиха пред ужасяващото проявление на мистериозната машина. Когато се подадоха зад ъглите и свалиха ръце от очите си, светлината се беше върнала обратно през пръстена, а енергията беше образувала около периметъра на машината, кръг, подобен на този при атомна експлозия. Енергийната фуния потъна в стените на пирамидата няколко метра зад пръстена.

Американците се надигнаха и влязоха в залата. Беше време да тръгват. Скаара подаде ръка, но този път не понечи да се изкопчи, както първия път, когато О’Нийл стисна ръката му за поздрав. Изобщо Скаара вече не би побягнал от нищо.

Докато се здрависваха, О’Нийл разбра, че тогава и той беше бягал от нещо. Сега обаче, благодарение отчасти и на това момче, нямаше вече да бяга. Той му се усмихна за сбогом.

Когато групата стигна до стълбите, водещи към Портата, Ферети се обърна към Даниел.

— Ей, между другото — каза той, като се мъчеше да надвика върховното бучене на Старгейт — получи ли си обратно онези книги?

— Всъщност, да, едната беше малко смачкана — той изгледа О’Нийл и после пак Ферети — но много ти благодаря.

— Да, и още нещо — Ферети се наведе, за да прошепне заговорнически, — винаги съм знаел, че ще ни върнеш обратно — каза той, като силно преиначи истината.

— Точно така — измърмори сухо големият войник. Той просто протегна ръка и каза на Даниел

— Благодаря.

Даниел кимна за „няма защо“ и се извърна към офицера с черната барета.

— Всичко ще е наред с теб, нали? — каза О’Нийл, въпреки че чудесно знаеше отговора.

Даниел погледна Шаури и се усмихна. Тя в общи линии разбираше за какво говореха. А Даниел му отвърна:

— Да, мисля, че всичко ще бъде наред — и му върна въпроса.

— А с теб?

О’Нийл знаеше за какво го пита и не се свенеше да отговори. Даниел бе до него там в пещерата, когато той бързаше да умре. Но сега беше друго. Сега той мислеше за Сара, да се върне бързо при нея. Може би още не беше късно да се спаси бракът им.

Каквото и да ставаше, О’Нийл беше готов да опита. Да опита и да заживее отново.

— Да, ще се оправя.

И Даниел наистина го предчувстваше.

— Май това място ти пасва, Джексън? Сигурно ще се ровиш из катакомбите през следващите шест месеца?

— Няма ли да дойдете да ме видите?

Когато произнесе тези думи, Даниел изведнъж се почувства странно. Колко небрежно беше поканил приятелите си да го посетят, само на няколко милиона светлинни години. Изумително.

— Какво да ти кажа — извика О’Нийл, решението няма да бъде направено от мен. Това ще зависи от генерал Уест и неговите „началници“.

— Военното разузнаване ли? — попита Даниел.

— Проклета игра на думи — отвърна захилен полковникът.

— Направи ми една услуга, моля те — Даниел му подаде медальона на Катрин. — Кажи й, че ми донесе щастие.

Преди да се е отдал на емоциите си, О’Нийл се обърна, слезе по стълбите и навлезе в Старгейт.

Последваха го Ковалски и Ферети. За миг образите им застинаха върху предпоследното стъпало, преди да потънат в светлината. Всеки път, когато някой минаваше през портата, нагадците ахваха изумени. И така всички си отидоха.

След като войниците ги напуснаха, Скаара, Даниел и Шаури гледаха дълго след тях, докато пръстенът се затвори и в пирамидата пак се възцари светлината на факлите. След това поведоха цялата процесия извън пирамидата, през пустинята, където на хоризонта залязваше третото слънце.

Когато поеха обратно към града, Малка хапка се покачи на една висока дюна. Застанала на фона на луната, тя нададе красив жалостив вой.