Старгейт

6„Бинго!“

Хванал с две ръце голямата табла с гореща столска храна, Ковалски се пресегна и завъртя топката на вратата с крак. Направи няколко опита, преди да я отвори. Вътре в стаята с пълна сила гърмеше египетската опера на Верди „Аида“. Без да разсипе и капка, той влезе в стаята на заден ход. Но когато вратата се затвори, разбра, че го е загазил.

Лампата беше загасена и в стаята цареше пълен мрак. През последните дванадесет дни Даниел беше успял да направи просторния си кабинет също толкова разхвърлян и мръсен, колкото беше и апартаментът му в Ел. Ей. Колкото повече се обезсърчаваше, задето не можеше да преведе външния кръг с йероглифи, толкова по-зле ставаше в стаята. Съсредоточен върху въпроса как да не изпусне горещата храна, Ковалски беше достатъчно разумен да не тръгва да се препъва из хаоса.

— Джексън! Ей, Джексън, вечеря! Запали лампата бе, братче!

Музиката спря в средата на кресчендото. След миг лампата светна. Пред стената, на която беше закрепен покривният камък, пехотинците от персонала бяха издигнали за Даниел скеле от две нива на колелца, за да може лице в лице да изучава чудовището отблизо. На горната дъска на скелето се виждаше единствено ръката на Даниел, стискаща дистанционното.

— Добро утро, подполковник — разнесе се гласът му.

— Вече е почти осем вечерта — изпъшка Ковалски. През последните няколко дни беше започнал да възприема Даниел като истински трън в задника. С немалко отвращение той попита: — Защо не изчистите малко тук?

— Тази информация е засекретена.

— Ох, стига, професоре — Ковалски замете с крак камара пликчета от чипс и обвивки от шоколадови десерти, за да направи място за таблата. Съобщи на Даниел, че отива в града и го попита дали има нужда от нещо.

Даниел се превъртя по корем и провеси крака от скелето:

— Да. Можете ли да ми вземете един пункт за справка. И ако може малко контекст. Не, сериозно, Ковалски, оставете ме само десет минути насаме с проклетия портиер. Сигурен съм, че той знае повече за онова, което се е намирало под този покривен камък, отколкото аз.

Ковалски въздъхна все едно казваше „хайде, пак се почна.“

— Това може и да е така — каза той, знаейки, че наистина е, — но персоналът на портала има допуск.

— Вижте, подполковник — тонът на Даниел стана неприятен, — вие искате да ви разгадая този ребус. Искате да Дешифрирам текста на този камък, който никой друг не е Успял да разчете. Но не желаете да ми дадете информация, за да си свърша работата.

— Имате ли проблеми с храната тук? — попита Ковалски, като вдигна недокоснатия обяд на Даниел и го подуши.

— Какво ще кажете за това — на Даниел му дойде поредната блестяща идея. — Какво ще стане, ако някой анонимно ми пъхне под вратата нерегистрирано копие от доклада? Никога няма да разберат кой го е направил. Няма дори да разберат, че го имам! Просто ще разгадая това нещо тук и можем да си отидем вкъщи щастливи и доволни.

— Джексън, направете ми тази голяма услуга и ме оставете на мира. Знаете, че съм подвластен на най-строги заповеди.

Даниел примигна. Опитите му да направи и най-малък пробив в бронираната пластинка, която Ковалски сигурно си беше имплантирал на челото, отново се проваляха. За него умът на военния беше също такава неразгадаема загадка като външния кръг йероглифи. И двете неща му идваха в повече.

Той се изправи, и седна на скелето.

— Тогава не изпълнявайте заповедите!

Да не изпълнява заповедите ли? Ако Даниел беше войник, Ковалски вече щеше да му е наредил да тръгне към затвора за 30 дни арест. Но той беше цивилен и Ковалски трябваше да го преглътне. Онова, което най-вече го дразнеше у Даниел, не беше военен въпрос, а нещо човешко. В ума си Ковалски беше наясно, че тях двамата не само ги деляха светлинни години, но и че работеха при трудни условия. Като осъзна това, той направи опит да се държи по начин, който отчиташе и уважаваше различията им. Но Даниел, който не можеше да се контролира толкова и бе по-малко зрял, се държеше все по-надменно и снизходително с Ковалски, колкото повече се вкисваше от това, че не можеше да разчете йероглифите. Ковалски, който беше наясно със способностите си, знаеше, че не е мозъчен хирург. Но не беше и идиот и не обичаше да се държат с него като с такъв.

Високият войник поклати глава с отвращение: „Сигурно е трудно винаги да си най-големият умник в стаята“.

После, като задигна пържените картофи от таблата на Даниел, се отправи към вратата.

В мига, в който вратата се затвори, Даниел тръгна да слиза от скелето. Беше решил, че тази нощ е настъпил часът. Нямаше да ги остави да го заключат в една стая с най-модерните изобретения за дешифриране и най-интересният археологически проблем на неговото поколение, а после да му откажат решаващата информация, от която се нуждаеше, за да го разреши. Той грабна празната кана за кафе и тръгна надолу по коридора. Нощният пазач Хигинс вдигна поглед от бюрото си към Даниел.

— Какво става, докторе?

— Как я караш, Хигинс? — Даниел се престори, че се прозява и се затътри покрай пазача — към водните запаси. Но щом зави зад ъгъла, Даниел се затича. Стигна бегом до канцеларията на полковник О’Нийл в другия край на коридора. От джоба на изпомачканата си синя престилка той извади една нокторезачка и се захвана с електронното устройство на вратата на О’Нийл. След като оголи жиците, той извади пилата за нокти и я сложи напреко на механизма за включване. Приспособлението даде на късо и изгърмя с лек електрически пукот. Сърцето му думкаше като тъпан. Даниел хвана дръжката, отвори вратата и влезе. Ето, сега вече го беше направил. Унищожаване на правителствено имущество. Сега нямаше връщане назад. Той затвори вратата след себе си.

Канцеларията беше горе-долу толкова уютна, колкото кабинетът на заместник-директора в гимназията на Даниел. Зад утилитарното метално бюро имаше нетапициран метален стол. На бюрото компютърът на О’Нийл беше оставен на програма за запазване на екрана и произвеждаше психидилични образи. Даниел отвори високите секретери в ъгъла, но с изключение на няколко телефонни указателя за местността, те бяха напълно празни. До секретерите в стената беше вграден тежък сейф с височина от около метър. Нокторезачката на Даниел не беше от същата класа, затова той се премести до бюрото и седна. Бързото претърсване не му донесе почти нищо. Имаше спретнато подредени канцеларски материали, снимка на О’Нийл с жена му и сина му в нечуплива рамка и библия в най-долното чекмедже, която вероятно си вървеше с бюрото. Дали О’Нийл не беше предвидил взлома на Даниел и систематично бе отстранил всички улики от кабинета? Или просто и със себе си се чувстваше толкова неловко и не на място, колкото и с останалите? Като последна надежда Даниел удари по шпацията на компютъра и извика основното меню. Той изписа думата „питане“ и компютърът му даде списък с опции. Слезе на персонал и накара машината да намери О’Нийл, Джек полковник.

Компютърът в стаята на Даниел бе прототип 586, а машината на О’Нийл беше от онези, които и семейство Флинтстоун сигурно са имали из къщи. Загубил търпение, той огледа стените за някакви указания. Имаше карта на Съединените щати, карта на звездите в северното и южното полукълбо и плакат, озаглавен „Метричната система.“ За нещастие на крадеца това бе най-скучният кабинет, в който някога беше стъпвал. Точно тогава видя пазача, или поне силуета му като изрязан на матовото орнаментно стъкло. Хигинс спря при повредената ключалка и дъхът на Даниел секна. След миг часовият продължи към тоалетните. Даниел прецени, че има две минути, докато той се върне.

Когато погледна пред себе си, на екрана беше изписано следното:

О’Нийл, Дж. полковник в оставка две години — върнат на действителна служба един месец.

Странно. Какво толкова важно имаше в покривния камък, че да върнат О’Нийл от оставка? И защо точно него? Какво имаше у О’Нийл, което да накара мозъчният тръст в канцеларията на генерал Уест да реши, че той е най-квалифициран за тази работа?

Даниел потърси в компютъра още няколко пъти, но всеки път единственият отговор беше: Секретно — достъпът отказан. За ум като този на Даниел, който процъфтяваше от прилива на нова информация, това бяха едва ли не най-обезсърчителните думи, които можеше да си представи. Утре ще дойдат в кабинета му и най-малкото ще го уволнят. В най-лошия случай — той дори не искаше да мисли за всички неприятности от правен характер, в които можеше да се забърка. Но независимо от това което щяха да му сторят ВВС или морската пехота, знаеше, че лошата му и без друго репутация сред колегите сега вече е на път към следователя по смъртните случаи.

Той побутна леко вратата и надзърна навън. Беше чисто, но Даниел не помръдна. Нещо не беше в ред. Той отново затвори вратата и се доближи до стената. Какво правеше О’Нийл с карта на съзвездията, със звездна карта? „… един милион години на небето…“ Един продължителен миг той се взираше в диаграмата, докато умът му бавно набираше скорост, след което запрепуска като прегряла парна машина, докато не се сблъска с идеята. Той буквално зяпна. Без да знае какво друго да направи, той се пресегна и откъсна картата от кабърчетата, после бързо напусна кабинета. Вече бе преминал половината разстояние към компютъра си, когато последният лъч светлина проблясна през затварящата се врата върху празната кана за кафе на бюрото.

Ослепително-бялата светлина на компютърния скенер преминаваше по повърхността на картата на О’Нийл върху набързо разчистената маса, дигитализираше знаците й и ги въвеждаше в компютъра. Даниел работеше като шесторък демон — беше в състояние на пълна концентрация. Надвесен над клавиатурата, той изолира няколко от главните съзвездия, после раздели екрана и започна да ги сравнява едно по едно с мистероглифите, които вече беше вкарал на диска. Съсредоточи търсенията си върху Орион заради това, че се виждаше и от северното, и от южното полукълбо. Два от символите на покривния камък бяха сходни, но не съвсем. Даниел се облегна назад и погледна изящната статуетка от 1400 година пр.н.е., която бе поставил върху компютъра, единственият му свидетел.

— На прав път ли сме?

Тя не каза нищо, но Даниел се изправи на стола и въведе няколко нови параметри, които му позволиха да завърти съзвездията като триизмерни предмети. Почти веднага откри силна прилика между Орион и един от загадъчните символи във вътрешния кръг. Същият символ се явяваше и в елипсовидния картуш в центъра на камъка. Но сходството не беше абсолютно. По-малките звезди, свързани със звездата Бетелгиус и образуващи „лъка на ловеца“, ги нямаше. А Ригел не беше свързан със Сириус по традиционния начин.

Тези думи: „по традиционния начин.“

Даниел се изправи, отиде при библиотеката в другия край на стаята и направи нещо, което не му се беше случвало от години. Направи справка с творбата на професор Бъдж. Като отвори на приложенията отзад на книгата, той откри друга карта на съзвездията, различна от първата. Усмихнат, той отново седна. Погледна още веднъж екрана, после книгата, после в очите на египетската си съучастничка.

— Бинго!