Степени на свобода.

10.

Той постепенно започна да усеща чуждо присъствие в тъмното. Не се опитаха да го застрелят, да го удушат или да го намушкат, затова предположи, че са приятелски настроени; освен това, за да стигнат до него, трябваше да минат през стаята на Валентина, а той никога досега не я беше хващал да спи.

В леглото и под килимите се криеха кабели, той беше инсталирал аларми, които щяха да го събудят, ако случайно изключеше себе си от захранването при въртенето си в леглото. В акумулатора му все още имаше енергия, затова той се зачуди какво ли го е обезпокоило. Не беше време за ставане. Оставаха му още час и петдесет и три минути от електронно предизвиканата кома.

Усещаше аромата й. Точно това беше причината: уханието на Маделин беше проникнало до съзнанието му.

– Откога си тук?

– Пет-десет минути. Часове наред обикалях с мотора, но не можах да се сетя къде другаде да отида.

– Точно това съм аз. Последното убежище.

Петрович се претърколи настрани, лявата му ръка тупна тежко на матрака пред него.

– Сам, недей. Не съм в настроение.

– Ами добре. И аз не съм. – Той отвори очи и използва софтуера, за да усили зрението си. Маделин седеше с гръб към стената, протегнала крака напред и почти докосваща леглото с токчетата си. В ръката си държеше пистолета, който бе видял за последно преди доста време. – Мислех, че си го изгубила.

– Уонг ми го изпрати. Някой се опитал да му го продаде и той го разпознал. Казал им, че ако не му го оставят, ще ги предаде на властите на Метрозоната.

Тя подхвърли в шепата си пълнителя на своя „ватикански специален“ и започна да брои патроните.

– Уонг ми липсва. Никой не може да пържи нещата до смърт като него. Не спирах да се надявам, че е преминал отсам реката, но очевидно бизнесът там, където се намира сега, върви добре. Или може би просто ни отбягва.

– Мисля, че е второто. Но пък не мога да го виня. Домът му беше направо потрошен от ракетата, която удари Клапам А.

– Ако това може да те утеши донякъде, искам да ти кажа, че днес не си изгубила никаква ядрена бомба.

Тя пъхна пълнителя на мястото му.

– Не ми трябва съчувствието ти.

– Не е имало никаква бомба. Била е фалшива. Цялата история с контейнер нула е била едноактна пиеса, в която ние сме изпълнявали главните роли. Ако не бяхме клъвнали толкова сериозно, сигурно щяхме да забележим промените в декорите.

Тя помълча известно време.

– Сигурен ли си?

– Няма как да сме по-сигурни.

– Ние?

– Обичайните заподозрени.

– Какво каза Соня, когато й съобщи новината?

– А. – Той се хвана за таблата на леглото и се надигна. – Реших, че не е особено добра идея да й съобщавам. Така че тя не знае.

Маделин въздъхна.

– Никога няма да се откажеш да пазиш по някоя тайна, нали?

– Опитвам се с всички сили да ги издавам, но не се получава. Но пък си имам причини за това.

– Същите като преди?

– Имаш предвид, че не искам приятелите ми да бъдат проследени и избити? Да. До голяма степен. – Петрович придърпа шалтето до брадичката си, излагайки белите си глезени на студения въздух. – Редно е да предположа, че който ни е направил постановката, е искал да ни накара да си затваряме устата, ако не му сътрудничим. И разбира се, това включва и теб.

Тя прибра автоматичния пистолет в кобура на кръс­та й, събра коленете си и ги обгърна с ръце.

– Тогава защо не каза на Соня? Не смяташ ли, че би трябвало да знае, че когато на сутринта получи списък с искания, поддържани от заплахата от ядрено оръжие, тя просто може да им се изсмее в лицата и да каже на всички, че животът продължава?

Петрович размърда пръстите на краката си.

– Май изпускаш най-важното, Мади.

– Не съм в настроение за игри, Сам. – Тя облегна главата си на стената и леко я наклони на една страна, така че бледата й шия засия под светлината. – Кажи ми.

– А ако тя вече знае?

Главата й се вдигна рязко.

– Какво? Да не си полудял? Тя не би ти го причинила.

– Да видим какво ще ни донесе утрото. – Той се протегна. – Ще взема да ставам вече.

– Сам! Не може наистина да си мислиш такива неща за Соня. Тя – Маделин видимо се насили да произнесе следващите думи – те обича.

Петрович измъкна краката си изпод завивките и се зачуди какво ли е направил с панталоните си.

– Не мисля, че тя би позволила на това да застане на пътя й към нещо, което ужасно много желае. Освен това смятам, че останалите ще ти бъдат много благодарни, ако намалиш малко децибелите. Часът е два и половина през нощта.

Панталоните му бяха проснати на пода близо до вътрешната баня, ботушите му бяха до прозореца, а осакатеният му шинел беше метнат върху един стол. Изобщо не беше обърнал внимание къде е захвърлил панталоните, а за да съблече тениската, щеше да му се наложи да търси помощ.

Той обиколи стаята, събирайки дрехите си и влачейки кабели след себе си. Въпреки че не беше светнал лампата, остро усещаше пронизващия поглед на Маделин.

– Знам само – рече той, – че според Соня съм го нап­равил аз и ще се опита да ме арестува – очевидно не чрез теб. Биха могли да са остатъците от ЦРУ клетката на Маса, със или без нейното знание. Би могла и да си ти.

Тя ахна приглушено.

– Стига де. Не ми казвай, че не би организирала нещо подобно: разполагаш с контактите, възможности­те, уменията. Валентина? Ще трябва да се съюзи с Маса, защото те двете никога не се разделят, но пък в комбина биха осъществили някой подобен сценарий. Може би единствената, за която смятам, че няма нищо общо с това, е Люси, и пак не съм съвсем сигурен.

Тя се изправи и се надвеси над него, докато той се опитваше да напъха втория си крак в крачола на панталона. Изобщо не беше толкова лесно, колкото го помнеше.

– И защо ми е да направя нещо такова? Какво ще спечели който и да е от нас?

– Не съм казал, че ти си го направила. Просто смятам, че си способна. Всъщност това е един вид комплимент. – Той се намръщи: едва ли беше комплимент, но не си върна думите назад. – И защо ли? От какъв хуй да знам? За какво му е притрябвала на някого една фалшива атомна бомба?

– Дори не си сигурен в това. Просто предполагаш. – Отегчена от несръчните му опити да се облече, тя отблъсна ръцете му настрани и му вдигна панталоните. – Засега онова, което знаеш, е, че някъде там има една истинска бомба.

– На това му викам чушь собачья. Някой е проникнал в контейнер нула много преди да се появим ние, но въпреки това какво намерихме вътре? Точно каквото търсехме.

Чорапите му бяха пъхнати в кончовите на ботушите, но нямаше начин да успее да ги обуе. Той изсъска, вбесен от собственото си безсилие.

Маделин коленичи на пода до краката му и ядосано тръсна чорапите, които се бяха вкоравили на топки.

– Кога за последен път си ги сменял?

– И без това няма кой да застава толкова близо до мен, че да ги усети, нали?

– Млъквай и си изпъни пръстите. И къде си тръгнал по това време на нощта?

Петрович изсумтя, докато тя нахлузи един по един чорапите на краката му, разкривайки две големи дупки на петите.

– О, Сам.

– Това ми е единственият чифт. Пък и какво ти пука? Ти ме изостави, забрави ли?

– Пука ми, че понамирисваш. Пука ми, че имаш само един чифт чорапи. Пука ми, че някакво копеле ти счупи ръката и първата ти мисъл беше да я ампутираш, за да можеш да я замениш с лъскав метал.

– Но не го направих, нали? – Той напъха краката си в ботушите. – Вместо това над главата ми е надвиснало това говно и вече дори не мога да обувам собствените ми ёбаные панталони.

– Нито пък да си връзваш връзките. – Тя хвана връзките на левия му ботуш и започна да ги намотава около кукичките. – Та къде отиваш сега?

– Навън.

– Навън ли?

– Навън – повтори твърдо той. – Ако искаш, може да дойдеш с мен.

– И защо да искам? На всичкото отгоре не виждам какво правя.

Тя отвратено пусна връзките и се изправи. Блъсна се няколко пъти в стените, преди да успее да намери ключа за лампата.

След като я светна, стаята се разкри пред очите й в цялото си празно, занемарено великолепие. Макар да беше част от луксозен апартамент в луксозен хотел, в килима край ремонтираните прозорци се забелязваха набити стъкълца, по стените висяха надрани тапети, завесите бяха надупчени като дантела, над тоалетната масичка висеше пукнато огледало. Кошчето за боклук беше препълнено с празни бутилки от водка, а едно полупълно шише се мъдреше до мръсна чаша на шкафчето.

Маделин поклати глава, след това се върна при леглото. Коленичи отново, за да продължи със заниманието си, а Петрович вече можеше да види, че по обръснатата част на главата й, от двете страни на гривата от заплетена коса, е набола къса четинка.

– Сестра Мари ти праща много поздрави.

Маделин изпусна връзката и й се наложи да започне отначало.

– Тя тук ли е?

– Дошла е заедно с досадниците от Инквизицията. Опитаха се да ме сгащят в болницата – не говорих с тях, но разговарях с нея. Останах с впечатлението, че иска да се видите.

– Знам къде са отседнали. – Маделин се прехвърли на втория ботуш. – В Йезуитската къща на Маунт Стрийт.

– Чёрт. Това е точно зад ъгъла. – Близостта им го накара да се почувства неудобно. – Нарочно ли са го направили?

– Нямам представа. Повечето кардинали от Конгрегацията са йезита; настаняват се там по подразбиране всъщност. – Тя приключи с нанизването на връзките и го тупна по крака. – Готов си.

– Благодаря – промърмори той.

Маделин повдигна глава, за да го погледне.

– Ако смяташ, че някой се опитва да те убие, защо излизаш сам навън? Предполагам, че ще си сам, защото никой друг не се е надигнал да се облича.

Той се излегна настрани и бръкна под възглавницата си. Извади пистолета, който Валентина му беше дала по-рано, и го пъхна в колана си.

– През последните единайсет месеца – откакто излязох от болницата, оборудван с новите си очи – всяка нощ, приб­лизително по това време, се захващам с една работа.

– Такава, която не изисква излизането ти от хотела?

– Такава, която изисква да не ме виждаш, че излизам от хотела. – Той промуши лявата си ръка през дупката в шинела и загърна тялото си в него. – Знам, че ме наблюдаваш. Знам и кога ме наблюдаваш. Може би това е причината да нямаш представа къде отивам и с какво се занимавам.

Той се облегна на раменете й, за да се надигне от мат­рака, и взе куриерската си чанта. Преметна дръжката й през врата си и тя изпъкна на гърба му.

– А сега искаш да дойда с теб? Защо точно сега?

– Защото вече не си началник на охраната на Свободната зона и не си задължена от закона да докладваш за нарушаването на резолюции Три осем седем две и Три девет три шест на ООН.

Той бръкна под тениската си и се изключи от тока; пусна конекторите на пода и ги изрита настрани с ботуша си.

Тя притисна ръка към устата си.

– Какво си направил?

– Все още не съм. Затова трябва да излизам всяка нощ. Мисля, че ще свърша навреме. – Той потупа чантата си с ръка. – И ако не дойдеш с мен, никога няма да разбереш какво възнамерявам да направя.

Тя се дръпна назад, отпускайки се върху токчетата си, и се изправи.

– Хайде тогава. Води.

Петрович си позволи едно доволно изсумтяване и угаси лампата. Той можеше да компенсира със зрението си липсата на светлина; Маделин не можеше. Затова се блъсна в гърба му.

– Това съм аз.

– Извинявай.

– Защо не можеш да виждаш в тъмното като нормалните хора?

– Очилата ми за нощно виждане останаха при мотора.

– Това не се брои, пък и вече няма значение. Хвани ме за ръката.

Тя не можа да я намери, затова Петрович хвана нейната, дори само за да й попречи да се размахва наоколо. Почувства кожата й върху своята. Тя го опари, но той в никакъв случай не изпитваше желание да блокира тази болка.

Отвори вратата към останалата част на апартамента. Люси имаше своя стая, а Маса спеше на едно реквизирано армейско походно легло, скрито зад параван. Валентина се беше изпънала на дивана, завита с одеяло. Калашникът й беше подпрян с дулото нагоре до открехнатия прозорец и отворените й очи отразяваха и най-слабия проблясък на светлина.

Петрович й махна с ръка и Валентина примигна. Досега нито веднъж не го беше попитала какво прави и той осъзна, че това не е от безразличие, а израз на доверие, което не можеше да се купи с пари.

Когато излязоха в коридора, лампите доловиха движението им и светнаха. Двамата още се държаха за ръце, което ги накара да се почувстват неловко. Той не знаеше дали ще му е по-трудно да я пусне, или да продължи да я държи.

Тя взе решение вместо него. Стисна леко ръката му и я пусна.

– Вече не сме деца.

Но той се чувстваше точно като дете и се чудеше дали изобщо някога ще порасне. Накрая й обърна гръб и тръгна не към асансьорите, а към аварийното стълбище в дъното на коридора. Бутна вратата и затрополи надолу по студените бетонни стъпала. След като беше слизал толкова много пъти сам, сега звукът от следващите го стъпки му прозвуча странно.

Той подмина табелката, указваща приземния етаж, и продължи надолу към мазето, през пералното помещение, складовата база и електрическите табла, централното отопление и помпите, по тесния коридор, под чийто таван минаваха тръби; той беше толкова нисък, че Маделин беше принудена да върви наведена.

Петрович крачеше решително към заключената врата, която им преграждаше пътя, като междувременно ровеше в чантата за ключовете.

– Минем ли през нея, внимавай къде стъпваш. Малко е хлъзгаво. – Той отвори вратата и в лицата ги удари миризмата на застояла вода и кал. – Ще свикнеш.

Когато навлезе в тъмното пространство, тя отново го улови за ръката; калта жвакаше под краката й.

– Къде се намираме?

– В подземния паркинг на ъгъла на Хайд Парк.

Той се спря, за да настрои зрението си, след което я поведе, джапайки в локвите сред морето от отломки към някакво скеле, което като че ли поддържаше единия от ъглите на тавана. То беше покрито с накъсан син найлон, който Петрович отметна встрани, след което бутна Маделин вътре.

Стената отзад също беше покрита с найлон. Той го повдигна и влезе в пещера с неравни стени, която не би трябвало да се намира там. Найлонът се спусна зад гърбовете им.

Той беше монтирал лампи навсякъде и когато защипа клемите на кабела към акумулатора, те примигнаха и светнаха; редицата от светлини продължаваше някъде навътре и се изгубваше от погледа. Петрович беше изкопал тунел, достатъчно голям, за да може през него да мине наведен човек.

– Делата мои всички със завист погледнете⁵ – изрецитира той, понеже не се сети какво друго да каже.

⁵ Цитат от „Озимандий“ на Пърси Шели, превод Илия Люцканов. – Б. пр.

За миг Маделин се спря и се огледа, ококорена от изненада.

– Ти ли си направил всичко това?

– Да.

– И защо не съм разбрала за него, по дяволите?

– Защото много ме бива да си прикривам следите. Колоните, които поддържат тунела, включих към една поръчка, осветлението направих от резервни части, антигравитационните кофи, които използвах за изнасяне на изкопаната пръст, направих сам. Взех назаем няколко лазерни нивелира, за да коригират посоката ми и да ми показват докъде съм стигнал.

Раменете й увиснаха.

– Но аз съм шеф на сигурността.

– Беше – поправи я той и й подхвърли една жълта работническа каска. – Сложи си я. Аз просто не трябва да забравям да се навеждам.

– Не може да си свършил всичко това собственоръчно. Просто е невъзможно.

Петрович се наведе и погледна надолу в тунела.

– Ами щом не съм аз, може би някой магьосник го е направил.