Степени на свобода.

2.

Петрович разтърси ръцете им – здраво немско ръкостискане, което продължи малко по-дълго от обичайното. По-възрастният Кренц беше баварец с малка кръгла глава и очевидна слабост към картофените кнедли. По-младият имаше пясъчноруса коса и атлетично телосложение, но ако искаше да ги запази, щеше да му се наложи да води сериозна борба с генетичното си наследство.

– Guten tag, Herren.¹ – Петрович огледа костюмите им и реши, че подобно на него, и те не се чувстват особено удобно в тях. – Добре дошли в Свободната зона.

¹ Guten tag, Herren (нем.) – Добър ден, господа. – Б. пр.

– Благодаря – отвърна по-младият мъж. Той огледа доковете, които бяха празни, с изключение на самотния контейнер, току-що свален от един кораб на кея. – Ваше ли е това?

– Да. Извинявайте, че се наложи да ви разкарвам чак дотук, но в момента имиграционният ми статут е малко несигурен.

– Да, разбирам. – Мъжът се поколеба. – Как да ви наричам?

– „Петрович“ ще свърши работа, хер Кренц. Колкото и да са ви уверявали в противното.

– Доктор Петрович, в такъв случай. – Той погледна към баща си. – Готови сме да ви демонстрираме системата където пожелаете. Включили сме матриците за пет- и петнайсетметровите устройства – най-големите, които можем да използваме без предварително подготвени основи.

– Какво ще кажете за това място? – Петрович сви рамене. – Удобно е като всяко друго.

Последва момент на объркване, докато двамата германци разговаряха на родния си език.

– Мислехме, че ще имаме по-голяма публика. Соня Ошикора, може би. Някой друг от Пълномощната власт на Свободната зона.

– Господа, мандатът на властта на Свободната зона изтича след две седмици. Ако тази демонстрация беше за тях, щяха да са тук. Но не – това е демонстрация за мен. – Той потърка носа си. – Това проблем ли е?

– Аз… nein². Не, искам да кажа.

² Nein (нем.) – не. – Б. пр.

– Знам какво искате да кажете. Отворил съм обемист онлайн речник и програма за граматична проверка и мога да си преведа почти всичко, което казвате, независимо дали ще е на хохдойч, мандарин или навахо. – Петрович постави ръката си върху дългата дръжка на контейнера. – Ще продължим ли?

Вътрешността на контейнера – чиито размери бяха почти като на стария му домик – беше пълна с щайги и денкове, а в задната му част бяха подредени варели с разтворител и обемни черни бали с гранулиран полимер. Докато Петрович разглеждаше, двамата германци започнаха да разстилат голямо пластмасово фолио върху песъчливата повърхност на кея.

Той беше гледал видеоматериалите на компанията. Беше виждал снимки на крайния продукт. Онова, което искаше повече от всичко, бе да го види със собствените си очи.

Петрович извлече навън шейната с генератора и включи индустриалния вентилатор. Кренц-старши го наблюдаваше.

– Технологията ви е позната, да?

– Горе-долу знам какво да правя. Сигурно щях да се справя и сам, да построя всичко, но накрая щях да съм допуснал същите грешки, които вие вече сте оправили. Нямам време за грешки, хер Кренц.

– Страхувате се? – Той изпръхтя като бик. – Вие?

– Знам, че репутацията ми ме изпреварва. Но всъщност не съм такъв. – Той погледна към Кренц. – Просто съм понесъл много дини под една мишница.

– Не е моя работа да ви задавам въпроси. – Кренц провери нивото на гориво в генератора и потупа с пръст по бутона за запалване. – Имам само един. – Моторът запърпори и мъжът се заслуша в звука му, за да се увери дали работи по правилния начин. – Въп­росът е следният: как ще платите? Никаква Свободна зона, ЕС или ООН. Никаква Ошикора. – Кренц потърка с длан плешивата си глава. – Срещам се със Самуил Петрович. Това е достатъчно за настоящия момент, но аз не съм…

Той се поколеба, търсейки точната дума.

– Благотворително дружество. – Петрович видя, че младият Кренц прикрепя тръби към пластмасовото фолио. Почти бяха готови за запалването. – Не се притеснявайте, хер Кренц. Ако искате пари, аз имам огромен овърдрафт.

– Was?³

³ Was? (нем.) – Какво? – Б. пр.

– Кредит. На стойност два и половина милиарда евро. Би трябвало да стигне.

Кренц продължи да работи, свързвайки пластмасовия калъп към вентилатора чрез гъвкав маркуч. После изведнъж спря.

– Милиарда?

– Да. Няма да ви кажа името на банката, защото може да се изпуснете пред тях и директорът им да възрази. Но компютърът им няма нищо против.

Петрович се пресегна покрай Кранц и натисна прев­ключвателя на вентилатора. Перката разсече звучно въздуха, след което бързо ускори, изпращайки струя въздух през маркуча, и пластмасовото фолио започна да се къд­ри. Устройството постепенно започна да се издува.

– Те ще разберат. Утре. Следващата седмица.

– Кредитът е временен, трябва да се върне до утре. Междувременно, ако вдигнат шум, аз разполагам със списък на всичките им клиенти. – Петрович се усмихна. – Той включва някои доста неприятни хора, затова предполагам, че ако не искат половин Америка да се изсипе на прага им с искане да си получи откраднатите пари, те ще предпочетат да си затраят.

След двайсет минути една лъскава сива полусфера потрепваше, изпъната докрай над доковете. Междувременно двамата Кренц бяха приготвили пълнежа, който започна да се изпомпва по тръбите.

– Колко дълго? – попита Петрович, надвиквайки шума.

– Половин час, за да се напълни – отвърна му младият Кренц. – Пет минути, за да се консервира с ултравиолетова светлина.

– Ако поискам един, знам ли, сто метра в диаметър? Как ще го направите?

– Няма да го направим, не можем…

Петрович отхвърли оправданията му с махване на ръката.

– Науката е мъдра. Това е просто инженерен проб­лем.

– Защо ви е толкова голям? Куполите могат да се свързват, просто трябва да построите повече.

– Трябва ми само един, по-голям от този. С диаметър двеста, може би двеста и петдесет. Разтворът за един стометров би трябвало да е същият като за двеста метра.

– Но, докторе, въздушният калъп ще се срути под тежестта на неконсервирания полимер.

– Да. Но вие не го консервирате в движение, нали? Първо го напълвате, след това го втвърдявате с ултравиолетови лъчи. Какво ще стане, ако втвърдите дъното, докато пълните отгоре? Така Брунелески е строил куполите си. Преди шестстотин години.

– Да, разбирам. Просто казвам, че досега никога не са ни молили да строим нещо толкова голямо. – Младият Кренц се намръщи. – Защо вие го искате?

– Защото – отвърна Петрович – го видях в съня си. А след това, когато намерих време да го потърся, попаднах на компанията ви. Те са абсолютно еднакви. Само са по-малки.

– Но двестаметров купол? Можете да съберете цяло село под него.

– Да. Нещо такова. Заедно с топлообменници, система за рециклиране на отпадъчни води, хидропонна система, система за пречистване на въздуха. Използвате пасивно фотохромно покритие за слънчево време, но няма причина да не използвате вместо това полупрозрачно фотоволтаично. То си е чиста енергия извън електрическата мрежа. Използвайте го за извличането на водород, който да се вкарва в електроцентрала с горивни клетки.

По-възрастният Кренц го прекъсна:

– Хер доктор, защо ви е всичко това?

– Мога да открадна технологията ви. Мога да купя компанията ви. Или поне веднъж мога да постъпя като свястно човешко същество и да търгувам с вас, вместо да ви обера или да ви погълна. Защо да не изчакаме, докато всичко стане готово, преди да обсъдим условията?

Помпата продължи да пълни пространството между двата пласта на калъпа, а ултравиолетовите тръби отдолу започваха бавно да проблясват. Петрович допря длан върху сивкавата стена и почувства топлината на невтвърдената гума. Когато отдръпна ръката си, видя лек отпечатък. Стената се втвърди, запазвайки отпечатъка от дланта му за идните поколения.

Той се обърна. По-възрастният Кренц наблюдаваше старомоден секундомер.

– Трябва да изчакате. Три минути.

Петрович неохотно отстъпи назад, а след като трите минути изтекоха, двамата Кренц започнаха да работят върху калъпа, да разкачват тръбите и да разрязват пластмасовата обвивка с къси, назъбени ножове. Петрович си отбеляза, че калъпите, които щеше да използва, трябва да бъдат за многократна употреба.

Немците откачиха вентилатора и изключиха генератора. След оглушителния грохот настъпи дълбока тишина. В далечината се долавяха различни шумове – тежкият, ритмичен глух звук от машина за набиване на пилони, лекото потракване на къртач на бетон и звуците от улично движение и сирени от другата страна на реката – но нищо не можеше да смути незабавното сваляне на пластмасовата обвивка.

Младият Кренц я хвана от едната страна, баща му от другата и двамата заедно свалиха покривалото на купола. Вътрешният калъп вече беше паднал. Останала беше само една оптична илюзия, игра на светлината.

Материалът беше абсолютно прозрачен: присъствието му се разкриваше единствено от оптичния ефект. Петрович се приближи, протегнал ръката си; той пристъпваше бавно напред, докато върховете на пръстите му не докоснаха гладката, мазна повърхност. Те оставиха отпечатъци, които сякаш увиснаха във въздуха.

– Ёбаный стос.

Той закрачи около купола, наблюдавайки как образите на двамата Кренц се кривят и променят през пластмасовата черупка, докато не се върна в началната точка.

– Това ли искахте? – попита младият Кренц.

Петрович се поколеба, преди да отговори. За миг той отново беше стар и гледаше надолу към обсипаното с куполи крайбрежие, а над него в синьото небе танцуваха слънчеви петна. Той умираше, но не му пукаше.

– Да. – Не му се наложи да си представя как ще изглежда в по-голям мащаб. Вече го беше виждал. – Да се договорим.

Той им предложи пари в брой в замяна на лиценз, достъп до плановете и доставчиците им. Даваше им достатъчно и младият Кренц предположи, че баща му ще приеме сделката, но старият Кренц имаше други идеи.

– Бих ви направил стометров купол. Бих го направил, ако ми покажете как да стане. Да, ние произвеждаме къщи за игра и парници, и куполи за басейни, но вярвам, че можем да ги направим по-големи. Покажете ми как. Покажете ми тези облицовки. Ние сме семеен бизнес: малък и надежден, но не…

– Креативен – прекъсна го младият Кренц.

Той изглеждаше унил, сякаш бе водил този разговор стотици пъти досега.

– Да, да, точно така. Кажете как да строим по-големи и ние ще го направим за вас.

– Няма да искам само един купол. За начало ще са няколко, а после още. Искам да мога да ги правя сам. С малко помощ, разбира се, но искам да е нещо, което малко хора да могат да направят за ден-два. Да не се притеснявате, че смятам да ви бъда конкуренция?

Кренц кимна.

– Хер Кренц, след две седмици ще ми се наложи да си търся друго място за живеене. Когато властта премине в ръцете на органите на Метрозоната, въпрос на часове ще е да ме завлекат пред някой съдия заради една или друга заповед за екстрадиране. Не се интересувам от създаването на „Петрович Индъстрис“, интересува ме собственото ми оцеляване. Така че какво ще кажете за следното – аз ви давам всичко, за което се сетя. Всеки технически детайл от всяко нововъведение, което съм измислил. В замяна вие ще направите същото за мен. Всичко. Без да скривате нищо, за да спечелите конкурентно преимущество, защото конкуренция няма да има. Само вие ще продавате куполите „Кренц“. Смятате ли, че можете да го направите?

– Говорите за… каква беше думата?

– Партньорство. Мисля.

Двамата Кренц се спогледаха, след което погледнаха към дребната фигура, застанала между тях.

– Добре. Къде искате да построите първия?

Петрович се разсмя и продължи да се смее толкова дълго, че дробовете го заболяха.

– Това, господа, не мога да ви кажа.

– Но…

– Защото не знам точно къде.

– Не знаете?

– Още не.

– Как тогава ще продължим?

Петрович пъхна ръце в джобовете си.

– Вървете си у дома. Поръчайте калъпи за стометров купол. Поне една дузина. Съберете всичко, което ще ви е необходимо – аз ще изпратя указания за допълнителното оборудване. След това чакайте обаждането ми. Ако след две седмици се появя по всички новинарски канали с белезници и оранжев гащеризон, ще трябва да приемете сделката за анулирана.

– Ще бъдем или богати, или фалирали. – Младият Кренц осмисляше новината, а старият Кренц се чешеше по главата. – Този избор не ми допада.

– Няма проблем. Ще ви дам два милиона аванс. – Петрович примигна. – Готово. Не ги харчете наведнъж.

Той се запъти към мястото, където бавно се оформяха новите небостъргачи, където крановете бяха най-високи и шумът от строителните работи най-силен, когато младият Кренц извика след него:

– Не искате ли да подпишем нещо? Някакъв договор? Нещо? Каквото и да е?

Петрович се обърна и тръгна назад, като безпогрешно избягваше всички препятствия по пътя си. Това, че не ги виждаше, не означаваше, че не гледа. Обмисли дали да каже на двамата Кренц, че е записал всичко, което се беше случило: всяка дума, всеки жест, всеки детайл от оборудването и химикалите, които са използвали. Реши, че това ще ги ошашка съвсем, а имаше нужда от тях.

– Имам думата ви. Трябва ли ми нещо друго?

– Предполагам, че не. Но е доста необичайно.

– Тази сутрин CNN ме нарекоха душата на световната престъпност. „Юландс Постен“ ме определи само като най-опасния жив човек, което е малко по-добре, но съвсем малко. Да, разбира се, ще подпиша нещо, ако поискате. Или ще държим всичко скрито-покрито колкото се може по-дълго. Вие решавате.

– Значи, действаме, както кажете. Две седмици? Не разполагаме с много време.

– Това се отнася и за мен, хер Кренц.

Петрович хвърли последен поглед към купола, който проблясваше под ниското зимно слънце. Повърхността се охлаждаше и започваше да се овлажнява. Значи, щеше да се наложи да постави обезвлажнители из базата…

Той се обърна отново. Влезе пак в мрежата, оглеждайки се за нещо важно, като остави на клиентския софтуер да контролира вървежа му.

Като че ли целият свят беше решил да се разкъса на парчета и той мислеше, че е единственият, който може отново да го сглоби. Глупава, глупава, арогантна самозаблуда. И въпреки това се беше свързал с двамата незначителни немски инженери в техния тих баварски градец, и те бяха дошли по собствено желание. Никой не им беше опрял пистолет в главите: тактика, с която Петрович беше свикнал и от която му беше втръснало.

Телефонът – виртуалният, в главата му – иззвъня. Той разсеяно прие обаждането, преди да провери номера, преди да го прекара през търсеща програма, която да му каже кой се обажда и откъде. Умът му беше някъде другаде. Това беше грешка, която той не допускаше често.

– Да?

– Със Самуил Петрович ли говоря?

Акцентът беше американски. Лицето, добавено към гласа, събуди някакъв спомен, заровен дълбоко в съзнанието му – то беше гладко избръснато, добре охранено, лице на здрав човек. Така изглеждаше сега, но някога беше натъртено, разранено, ужасено и отчаяно.

– Само да се изясним: името ти не беше Петрович, когато живееше в Санкт Петербург преди четири-пет години. Работеше за мъж, на име Борис. Той ме отвлече…

– Чёрт. Долтън.