Сто години самота

В шемета на последните години Урсула бе разполагала с много оскъдни затишия, че да отдели внимание на папското образование на Хосе-Аркадио, когато последният трябваше да бъде приготвен набързо и да отиде в семинарията. Меме, сестра му, поделена между сковаността на Фернанда и горчивините на Амаранта, стигна почти по същото време до предвидената възраст, за да бъде изпратена в колежа на монахините, където да направят от нея виртуоз на клавесина. Урсула се чувствуваше измъчена от сериозни съмнения относно сполучливостта на способите, с които бе закалила духа на вялия чирак за божи наместник, ала не хвърляше вината върху своята препъваща се старост, нито върху черните облаци, които едва й позволяваха да съзира очертанията на предметите, а върху нещо, което тя самата не успяваше да определи, но което си въобразяваше смътно като някакво напредващо изтъркване на времето. „Сегашните години вече не идват като предишните“ — обичаше да казва, усещайки, че всекидневната действителност й се изплъзва от ръцете. Преди, мислеше си тя, децата се бавеха много, докато пораснат. Само като си припомнеше цялото онова време, което бе нужно, за да тръгне с циганите Хосе-Аркадио, най-големият, и всичко онова, което се случи, преди да се завърне нашарен като кобра й говорещ като звездоброец, и нещата, които се случиха в къщата, преди Амаранта и Аркадио да забравят езика на индианците и да научат кастилския. Човек трябваше да види що слънце и що нощен вятър понесе горкият Хосе-Аркадио Буендия под кестена; и колко трябваше да оплаква смъртта му, преди да отнесат умиращ един полковник Аурелиано Буендия, който след толкова война и след толкова страдания заради него още не навършваше петдесет години. Някога, след като прекараше целия ден в правене на карамелови животинчета, все още й оставаше време да се заеме с децата и да види по бялото на очите, че им трябва преварка от рициново масло. Сега напротив, когато нямаше нищо за вършене и ходеше с Хосе-Аркадио, обкрачил ханша й, от разсъмване до вечерта, лошокачественото време я бе принудило да оставя нещата наполовина. Истината е, че Урсула се съпротивяваше на старостта, дори когато вече бе изгубила сметката на възрастта си и пречеше навсякъде, и гледаше да се бута във всичко, и досаждаше на другоземците с постоянното си питане дали не били оставяли в къщи, по време на войната, някакъв гипсов свети Йосиф да го пазели, докато отминел дъждът. Никой не узна с положителност кога взе да губи зрение. В последните години, когато вече не можеше да става от леглото, все още изглеждаше просто победена от грохналостта, ала никой не откри, че е сляпа. Тя го бе забелязала преди раждането на Хосе-Аркадио. Отначало помисли, че е някаква преходна слабост и скришом пиеше сироп от костен мозък и си слагаше пчелен мед в очите, но съвсем скоро почна да се убеждава, че непредотвратимо тъне в тъмнините, и то до такава степен, че никога не получи ясна представа за изобретяването на електрическата светлина, защото когато поставиха първите крушки, само успя да долови приблясъка. Никому не каза, тъй като би означавало да признае на всеослушание своята безполезност. Запъна се в мълчаливо изучаване на разстоянията до вещите и на хорските гласове, за да продължи да вижда с паметта, когато вече не й го позволяват сенките на пердетата. По-късно щеше да открие непредвидената помощ на миризмите, които се откроиха в мрачините с много по-убедителна сила, отколкото обемите и цвета, и я спасиха окончателно от срама да се откаже. В тъмнината на стаята тя можеше да вдене игла и да ушие илик и знаеше кога млякото ще кипне. С такава безпогрешност научи мястото, където се намира всяко нещо, че тя самата забравяше понякога, че е сляпа. Веднъж Фернанда вдигна къщата на глава, защото бе изгубила брачната си халка, и Урсула я намери върху една лавица в спалнята на децата. Просто докато другите ходеха безгрижно навсякъде, тя ги дебнеше с четирите си сетива, за да не я изненадат никога, и след време откри, че всеки член на семейството повтаря всеки ден, без да си дава сметка, едни и същи обиколки, едни и същи действия, и че почти повтаря едни и същи думи по едно и също време. Само когато излизаха извън тая дребнава закостенялост, те се излагаха на опасността да загубят нещо. Тъй че когато чу Фернанда, изумена от загубата на халката, Урсула си припомни, че единственото различно нещо, което тя е направила онзи ден, бе да простре на слънце рогозките на децата, защото Меме предната нощ беше открила дървеница. Понеже децата присъствуваха на чистенето, Урсула съобрази, че Фернанда е сложила халката на единственото място, където те не могат да я достигнат: лавицата. Фернанда, напротив, я търси единствено по преходите на всекидневната си обиколка, без да знае, че диренето на изгубени неща е спъвано от закостенелите навици и че затова е трудно да се намерят.

Отглеждането на Хосе-Аркадио подпомогна Урсула в изнурителната задача да се държи в течение на най-незначителните промени в къщата. Когато разбираше, че Амаранта облича светците в спалнята, тя се преструваше, че учи детето да различава цветовете.

— Хайде да видим — казваше му тя, — разкажи ми с какъв цвят е облечен свети архангел Рафаил.

По този начин детето й даваше сведенията, които й отказваха очите, и много преди то да замине в семинарията, Урсула вече можеше да различава по направата различните цветове на дрехите върху светиите. Понякога ставаха непредвидени произшествия. Едно следпладне Амаранта везеше на пруста с бегониите и Урсула се препъна в нея.

— За бога — възропта Амаранта, — гледайте откъде вървите.

— Ами че тъкмо ти — каза Урсула — си седнала, където не трябва.

За нея това беше вярно. Но оня ден започна да проумява нещо, което никой не бе открил — че в течение на годината слънцето полека-лека недоловимо променя своето положение и ония, които сядаха в пруста, трябваше малко по малко да променят своето място, и то без да си дават сметка. — Оттогава насетне Урсула само трябваше да помни датата, за да знае точното място, където е седнала Амаранта. Макар че треперенето на ръцете й ставаше все по-доловимо и тя не можеше да се справя с тежестта на ходилата, никога другите не видяха дребничката й снага на толкова много места в едно и също време. Беше почти толкова грижлива, както някога, когато носеше върху гърба си цялата тежест на къщата. Обаче в непроницаемата самота на своята грохналост тя разполагаше с такова ясновидство да изследва и най-незначителните събития в семейството, че за пръв път видя истини, които нейните някогашни занимания не й бяха позволили да види. По времето, когато подготвяше Хосе-Аркадио за семинарията, вече бе преповторила безкрайно изчерпателно живота на къщата от основаването на Макондо и беше променила напълно мнението, което винаги бе имала за своите потомци. Осъзна, че полковник Аурелиано Буендия не бе изгубил обичта към семейството поради загрубяването от войната, както тя си мислеше по-преди, ами че никога не е обичал никого, дори и своята съпруга Ремедиос или неизброимите еднонощни жени, които минаха през живота му, и още по-малко — синовете си. Прозря, че той не бе вдигнал толкова войни от идеализъм, както всички вярваха, нито пък от умора се бе отказал от неизбежната победа, както всички вярваха, а че бе спечелил и загубил поради същата причина — от чиста и греховна надменност. Стигна до заключение, че оня син, за който живота си би дала, е просто негоден за обич мъж. Една нощ, когато беше в корема й, тя го чу да плаче. Това бе толкова ясно ридание, че Хосе-Аркадио Буендия се разбуди до нея и се зарадва при мисълта, че детето ще бъде коремоговорител. Други хора предрекоха, че ще бъде гадател. Тя пък потръпна от увереността, че онова дълбоко измучаване е пръв белег на страховитата свинска опашка, и се помоли богу да остави създанието да умре в корема й. Ала умствената яснота на нейната грохналост й позволи да види, и то не веднъж, че плачът на децата в корема на майката не е предвестие на коремоговорене, нито за гадателска способност, а безпогрешен знак на неспособност за обич. Онова обезценяване на образа на сина с един удар пробуди цялото състрадание, което му дължеше. Амаранта пък, чието коравосърдечие я плашеше, чиято съсредоточена горчивина я огорчаваше, в последното преразглеждане на нещата й се изясни като най-нежната жена, която някога е съществувала. И с жалостиво ясновидство проумя, че несправедливите измъчвания, на които бе подложила Пиетро Креспи, не бяха наложени от воля за мъст, както всички вярваха, нито пък бавното мъченичество, с което провали живота на полковник Херинелдо Маркес, е било определено от лошата злъч на нейната горчилка, както всички вярваха, а че и двете действия бяха борба до смърт между безмерна обич и непобедима подлост и накрая бе възтържествувал ирационалният страх, който Амаранта винаги бе изпитвала от собственото си измъчено сърце. По това време Урсула взе да споменава Ребека, да я възкресява с една стара обич, възбудена от късното покаяние и внезапното възхищение, след като бе разбрала, че само тя, Ребека, която никога не бе се хранила от нейното мляко, а от пръстта на земята и от варта по стените, която не бе носила в жилите си кръв от нейните жили, а непознатата кръв на непознатите, чиито кости все тъй похлопваха в гроба, Ребека, оная с нетърпеливото сърце, с необуздания корем, единствена беше имала необузданата смелост, която Урсула бе желала за своето племе.

— Ребека — казваше тя, опипвайки стените, — колко несправедливи сме били с тебе!

В къщата просто вярваха, че бълнува. Особено откак й щукна да ходи с вдигната дясна ръка като архангел Гавраил. Фернанда обаче си даде сметка, че има някакво слънце от ясновидство в тъмата на онова бълнуване: тъй като Урсула можеше да изрече без запъвания колко пари са били изхарчени в къщата през последната година. На Амаранта й хрумна подобна мисъл един ден, когато майка й поклащаше в кухнята тенджерата със супата, и отведнъж каза, без да знае, че я слушат, че мелничката за царевица, която купиха от първите цигани и която бе изчезнала още преди Хосе-Аркадио да обиколи шейсет и пет пъти света, е в дома на Пилар Тернера. Също почти стогодишна, ала непокътната и пъргава въпреки невъобразимата дебелина, която плашеше децата, както някога смехът й плашеше гълъбите, Пилар Тернера не се изненада от досещането на Урсула, защото нейният собствен опит започваше да й показва, че една зорка старост може да бъде по-налучкваща, отколкото предсказанията с карти.

Но когато Урсула си даде сметка, че не бе й стигнало време да заздрави призванието на Хосе-Аркадио, остави се да бъде замаяна от смайването. Взе да допуска грешки, мъчейки се да види с очи неща, които предусетът й позволяваше да види с по-голяма яснота. Една заран изсипа върху главата на детето съдържанието на мастилницата, вярвайки, че е цветна вода. Причини толкова бъркотии с инатенето да се пъха във всичко, че се почувствува разстроена от повеи на лошо настроение и правеше усилия да отхвърли мрачините, които най-сетне я оплитаха като някаква паяжена нощница. Тъкмо тогава й хрумна, че нейната тромавост не е първата победа на грохналостта и тъмнината, а грешка на времето. Мислеше, че преди, когато господ не правеше с месеците и годините същите клопки, които правеха турците, отмервайки ярд памучен перикал, нещата бяха различни. Сега не само децата растяха по-бърже, но дори и чувствата се изменяха другояче. Едва що Ремедиос красивата се бе изкачила духом и тялом на небето, и вече незачитащата никого Фернанда мънкаше по ъглите, че била отнесла чаршафите. Едва що бяха изстинали телата на Аурелиановците в гробовете и вече Аурелиано Втори отново бе подпалил къщата, пълна с пияни, които свиреха на акордеона и се обливаха в шампанско, сякаш не бяха умрели християни, а кучета, и сякаш онази лудница, която бе струвала толкова главоболия и толкова карамелови животинки, е предопределена да се превърне в пагубно бунище. Припомняйки си тези неща, докато стягаше сандъка на Хосе-Аркадио, Урсула се питаше дали не е за предпочитане да легне най-подир в гроба и да хвърлят земя отгоре й и питаше господа, без страх, дали наистина той вярва, че хората са направени от желязо, за да понасят толкова мъки и изтезания; и с това питане и питане полека-лека подбутваше собственото си умопомрачение и чувствуваше неудържимо желание да се отпусне и разплямпа като другоземец и да си позволи накрая един миг бунтовност — толкова пъти копнения и толкова пъти отлагания миг да пъхне примирението си в миша дупка и най-подир да се изхрачи на всичко и да измъкне от сърцето си безкрайните купища мръсни думи, които бе трябвало да преглъща в продължение на цял век от съобразявания.

— Мамка му! — извика.

Амаранта, която започваше да пъха дрехите в сандъка, помисли, че я е убол някой скорпион.

— Къде го? — запита разтревожена.

— Кое?

— Онова животно! — поясни Амаранта.

Урсула тури пръст върху сърцето си.

— Ей тука — каза тя.

Един четвъртък, в два часа след пладне, Хосе-Аркадио замина за семинарията. Урсула винаги щеше да го възкресява в спомените си такъв, какъвто сито въобрази при раздялата, вял и трезвомислещ и без сълза да пророни, както тя го бе научила, задушаващ се от горещина в дрехата от зелено сукно с медни копчета и колосана пеперудка на яката. Остави трапезарията просмукана с острото ухание на цветна вода, която тя му сипваше върху главата, за да може да следва дирята му из къщата. Докато трая прощалният обед, семейството прикри нервността си с ликуващи изрази и приветствува с пресилено въодушевление остроумията на отец Антонио-Исабел, но когато отнесоха подплатения в кадифе сандък със сребърни ъгли, сякаш бяха изнесли ковчег от къщата. Единственият, който отказа да участвува в прощаването, бе полковник Аурелиано Буендия.

— Това е последната щуротия, която ни липсваше! — изсумтя той. — Един папа!

След три месеца Аурелиано Втори и Фернанда отведоха Меме в колежа и се върнаха с клавесин, който зае мястото на пианалота. По това време Амаранта започна да плете собствения си погребален покров. Банановата треска беше отшумяла. Старите жители на Макондо бяха притиснати от пришълците и с мъка се държаха за някогашните си оскъдни средства, но все пак бяха предоволни заради убеждението, че са оцелели от корабокрушение. В къщата все тъй посрещаха поканени на обед, но в действителност не се възстанови някогашното всекидневие, докато не си замина, след години, банановото дружество. Настъпиха обаче коренни промени в открайвремешното чувство за гостоприемство, защото тогава Фернанда налагаше своите закони. Урсула беше запратена в мрачините, а Амаранта унесена в изработването на покрова, и някогашната възпитаничка за царица имаше свобода да подбира сътрапезниците и да им налага скованите предписания, които й бяха внушили нейните родители. Строгостта й направи от къщата крепост на вкиснати обичаи в едно селище, сгърчено от простащината, с която другоземците пропиляваха лесните си богатства. За нея, без повече усуквания, почтените хора бяха ония, които нямаха нищо общо с банановото дружество. Дори Хосе-Аркадио, деверът й, бе жертва на нейната неравноправна ревност, защото в първоначалното объркване той отново продаде на търг великолепните си петли за бой и се хвана надзирател в банановото дружество.

— Да не е стъпил повторно в този дом — рече Фернанда, — докато мъкне крастата на другоземците.

Притеснението, наложено в къщата, бе такова, че Аурелиано Втори се почувствува окончателно по-удобно при Петра Котес. Първо, под предлог да облекчал бремето на своята съпруга, той премести пируванията. После под предлог, че животните губели плодовитост, премести оборите и конюшните. Най-сетне, под предлог, че в къщата на държанката не било толкова горещо, премести малкото писалище, където оправяше своите работи. Когато Фернанда осъзна, че е вдовица с жив мъж, вече беше прекалено късно, за да се връщат нещата в предишното състояние. Аурелиано Втори само се хранеше в къщата и единствените благоприличия, които продължаваше да спазва, като спането при съпругата, не стигаха да убедят никого. Една нощ по невнимание утрото го завари в леглото на Петра Котес. Фернанда, противно на онова, което той очакваше, не му направи ни най-малък упрек, нито изпусна и най-леката въздишка на озлобеност, но още същия ден прати в къщата на държанката двата му сандъка с дрехи. Прати ги посред бял ден с наставления да ги носят насред улицата, тъй че всичко живо да ги види, вярвайки, че заблуденият съпруг не ще може да понесе срама и ще се върне в кошарата с наведена глава. Но онази самоотвержена постъпка бе само още едно доказателство колко зле познаваше Фернанда не само нрава на своя мъж, но и естеството на едно общество, което нямаше нищо общо с онова на нейните родители, защото всеки, който видя да минават сандъците, си каза, че в края на краищата това е закономерният завършек на една история, чиито съкровени подробности знаеха всички, и Аурелиано Втори отпразнува подарената свобода с тридневна веселба. За още по-голяма изненада на съпругата, докато тя подхващаше една лоша зрелост със своите влачещи се сенчести одежди, със старовремските си медальони и неуместна гордост, държанката сякаш щеше да се пръсне в една втора младост, напъхана в пищни костюми от естествена коприна и с очи на тигрица, пламнали от извоюваната победа. Аурелиано Втори пак й се отдаде с пламенността на юношеството; както преди, когато Петра Котес го обичаше не защото е той, а защото го бъркаше с неговия брат близнака, и спеше и с двамата едновременно, мислейки си, че господ-бог й е отредил сполуката да има мъж, който умее да люби за двама. Толкова напираща беше възобновената страст, че неведнъж те се споглеждаха в очите, когато се готвеха да се хранят и без да си кажат нищо, похлупваха чиниите и отиваха да умрат от глад и любов в спалнята. Вдъхновен от нещата, които бе видял в беглите си гостувания при френските матрони, Аурелиано Втори купи на Петра Котес легло с епископски балдахин, сложи копринени завеси на прозорците и покри тавана и стените на спалнята с големи огледала от планински кристал. Тогава го видяха по-веселбар и по-смахнат от всякога. С влака, който пристигаше всеки ден в единайсет, той получаваше сандъци и сандъци шампанско и бренди. На връщане от гарата домъкваше на стъкменото пируване всичко живо, що срещнеше по пътя си, местно или другоземско, познато или непознато, без никаква разлика. Дори изплъзващият се сеньор Браун, който само продумваше на чудноват език, се остави да бъде съблазнен от изкушителните знаци, които му правеше Аурелиано Втори и няколко пъти се напи до смърт в дома на Петра Котес и даже накара свирепите овчарски кучета, съпровождащи го навсякъде, да танцуват тексаски песни, които той самият предъвкваше наслуки в такт с акордеона.

— Дръпнете се, крави — викаше Аурелиано Втори в пароксизма на празненството. — Дръпнете се, че животът е кратък!

Никога не бе имал по-хубав вид, нито го бяха обичали повече, нито е бивало по-буйно плоденето на неговите животни. Колеха се толкова говеда, толкова прасета и кокошки в безкрайните пирове, че пръстта на двора почерня и се разкаля от толкова кръв. Онова беше едно вечно изхвърляне на кости и карантии, бунище от остатъци, и трябваше да се горят цели купища динамит по всяко време, за да не изкълват лешоядите очите на гостите. Аурелиано Втори стана дебел, теменужен, като костенурка, последица от апетита, който едва можеше да се сравнява с тоя на Хосе-Аркадио, когато се върна от обиколката на света. Славата на безмерната му хищност, на огромната способност за прахосничество, на безпримерното му гостоприемство прехвърли границите на тресавището и привлече най-опитните лапачи по крайбрежието. Отвсякъде пристигнаха чутовни чревоугодници да участвуват в ирационалните надлапваници по вместимост и издръжливост, които се уреждаха в дома на Петра Котес Аурелиано Втори бе непобедимият ядач до онази нещастна събота, когато се появи Камила Сагастуме, тотемична самка, известна по цялата страна с доброто име Слоницата. Двубоят продължи чак до разсъмване във вторник. В първите двайсет и четири часа, след като бяха омахали една телица с юка, няме и печени банани, а освен туй и сандък и половина шампанско, Аурелиано Втори беше уверен в победата. Изглеждаше по-въодушевен, по-жизнен, отколкото невъзмутимата противничка, притежателка на очевидно по-професионален стил, но тъкмо поради това не толкова вълнуващ за пъстрата публика, препълнила къщата. Докато Аурелиано Втори ядеше с ръфане, мръснословещ от жажда за победа, Слоницата подбираше месото с изкусността на хирург и го ядеше, без да бърза и дори с известна сладост. Тя беше исполинска и набита, ала над великанската й снажност преобладаваше нежното на женствеността и имаше толкова красиво лице, толкова изящни и добре гледани ръце и толкова неотразим професионален чар, че когато Аурелиано Втори я видя да влиза в къщата, подхвърли тихо, че би предпочел да не провежда състезанието на масата, ами в леглото. По-късно, когато я видя да излапва задния бут на телицата, без да наруши нито едно правило от най-добрата етикеция, сериозно подметна, че онова изящно, омайно и ненаситно хоботно е в известен смисъл идеалната жена. Не грешеше. Славата на трошикости, предшествуваща Слоницата, бе неоснователна. Тя не беше смилачка на волове, нито брадата жена от гръцки цирк, както се разправяше, а директорка на академия по пеене. Научи се да яде, когато вече беше уважавана майка на семейство и търсеше начин децата ида се хранят по-добре, и то не чрез изкуствени дразнители на апетит, а чрез пълно спокойствие на духа. Нейната теория, доказана на практика, се основаваше върху основното положение, че човек, комуто всички въпроси на съзнанието са напълно уредени, може да яде безспир, докато го надвие умората. Тъй че от нравствени съображения, а не от спортен интерес, тя заряза академията и домашното огнище, за да се състезава с човек, чиято всеизвестност на велик безпринципен ядач бе обиколила страната. Щом го видя още първия път, тя разбра, че не стомахът ще погуби Аурелиано Втори, а характерът. В края на първата нощ, докато Слоницата беше все тъй безстрашна, Аурелиано Втори се изтощаваше от толкова говорене и смях. Преспаха четири часа. Когато се събудиха, всеки изпи по един сок от петдесет портокала, по осем литра кафе и трийсет сурови яйца. На второто разсъмване, след много безсънни часове и след като бяха олапали две прасета, един грозд банани и четири сандъка шампанско, Слоницата се усъмни, че Аурелиано, Втори, без да съзнаваме открил начин, но по абсурдния път на пълната безотговорност. Значи, беше по-опасен, отколкото тя си мислеше. Обаче когато Петра Котес занесе на масата два печени пуяка, Аурелиано Втори беше на една стъпка от задръстването.

— Ако не можете, не яжте повече — рече Слоницата. — Наравно сме.

Каза го от все сърце, разбирайки, че и тя не може да изяде вече нито хапка поради угризението на съвестта, че предизвиква смъртта на противника. Но Аурелиано Втори го изтълкува като ново предизвикателство и нагълта от пуяка доста повече, отколкото позволяваше неговата невероятна вместимост. Изгуби свяст. Падна ничком в чинията с кости, забълва парчета кучешка пяна през устата и се задави в предсмъртни хъркания. Сред мрачините усети, че го хвърлят от най-високото на една кула към някаква бездънна пропаст и в последното лумване на умствена яснота съзна, че в края на онова несвършващо падане го чака смъртта.

— Занесете ме при Фернанда — можа да каже.

Приятелите, които го оставиха в къщата, помислиха, че е изпълнил обещанието на съпругата си да не умре в леглото на държанката. Петра Котес бе намазала с боя лачените чепици, които той искаше да носи в ковчега, и вече търсеше някой, който да ги отнесе, когато отидоха да й кажат, че Аурелиано Втори бил вън от всякаква опасност. Наистина, възстанови се за по-малко от седмица, а след петнайсет дни празнуваше с безподобна веселба събитието на своето оцеляване. Продължи да живее в дома на Петра Котес, ала навестяваше Фернанда всеки ден и понякога оставаше да се храни в семейството, като че ли съдбата бе обърнала положението и го бе оставила за съпруг на държанката и за любовник на съпругата.

Това бе почивка за Фернанда. В досадите на изоставеността единствените й развлечения бяха упражненията на клавесин през време на обедния сън и писмата от децата. В подробните вести, които им пращаше всеки петнайсет дни, нямаше нито ред истина. Тя криеше от тях мъките си. Прикриваше тъгата на една къща, която въпреки светлината върху бетонните, въпреки задухата в два часа след пладне, въпреки честите празнични повеи, които идваха от улиците, все повече и повече заприличваше на грамадната колониална къща на нейните родители. Фернанда се рееше сама сред три живи призрака и мъртвия призрак на Хосе-Аркадио Буендия, който понякога отиваше да седне е някакво инквизиторско внимание в полузрака на стаята, докато тя свиреше на клавесина. Полковник Аурелиано Буендия беше една сянка. Откак за последен път излезе на улицата да предложи на полковник Херинелдо Маркес войната без бъдеще, той напускаше работилницата само да иде по малка нужда под кестена. Не приемаше вече посещенията, освен тия на бръснаря през три седмици. Хранеше се каквото му занесе Урсула веднъж на ден и макар че продължаваше да майстори златни рибки със същата страст, както преди, спря да ги продава, щом узна, че хората не ги купуват като скъпоценности, а като исторически светини. Бе направил в двора клада с куклите на Ремедиос, които красяха спалнята му от деня на неговата женитба. Бдящата Урсула разбра какво вършеше синът й, ала не можа да му попречи.

— Каменно сърце имаш — каза му тя.

— Това не е работа на сърцето — каза той. — Стаята се пълни с молци.

Амаранта тъчеше погребалния си покров. Фернанда не разбираше защо пише случайни писма на Меме и дори й праща подаръци, а не иска и да проговори за Хосе-Аркадио. „Ще умрат, без да узнаят защо“ — отговори Амаранта, когато тя й зададе въпроса чрез Урсула, и онзи отговор пося в сърцето й една загадка, която никога не можа да изясни. Висока, надменна, саблено корава и студена, винаги облечена в изобилни пенливи фусти и с благопристоен вид, който устояваше на годините и лошите спомени, Амаранта изглежда носеше върху челото си пепелния кръст на девствеността. Всъщност носеше го на ръката, върху черната превръзка, която не сваляше дори за спане и която тя самата препираше и гладеше. Животът й минаваше в бродиране на покрова. Човек би рекъл, че тя везе денем и развезва нощем, и то не с надеждата да разгроми по тоя начин самотата, а тъкмо напротив, за да я поддържа.

Най-голямата грижа, която преживя Фернанда в своите години на изоставеност, беше да не би Меме да отиде за първата ваканция и да не завари Аурелиано Втори в къщата. Задръстването сложи край на онова опасение. Когато Меме се върна, родителите й се бяха договорили не само момичето да вярва, че Аурелиано Втори си е все тъй опитомен съпруг, но и да не забележи тъгата на къщата. Всяка година по два месеца Аурелиано Втори изиграваше ролята си на примерен съпруг и вдигаше веселия със сладоледи и препечени питки, които радостната и палава ученичка оживяваше с клавесина. Беше видно още тогава, че е наследила съвсем малко от характера на майката. Изглеждаше по-скоро второ издание на Амаранта, когато последната не познаваше горчивината и вдигаше на глава къщата с танцовите си стъпки на дванайсет, четиринайсет години, преди тайната й страст по Пиетро Креспи да изкриви окончателно посоката на нейното сърце. Но обратно на Амаранта, обратно на всички, Меме все още не разкриваше самотническата орис на семейството и изглеждаше изцяло съгласна със света, дори когато се заключваше в гостната в два часа подиробед да се упражнява с неотстъпна дисциплина на клавесина. Виждаше се, че й харесва къщата, че прекарва цяла година в мечти за девичата врява, която предизвикваше нейното пристигане, и че не беше много далече от веселбарското призвание и гостоприемните безчинства на баща си. Първият признак на това бедствено наследство се разкри през третата ваканция, когато Меме се появи в къщата с четири монахини и шейсет и осем съученички, поканени по собствено хрумване и без никакво предизвестие, за да прекарат една седмица подомашному.

— Какво нещастие! — завайка се Фернанда. — Това създание е ужасно като баща си!

Наложи се да поискат легла и хамаци от съседите, да установят девет смени на масата, да определят разписания за банята и да намерят четирийсет табуретки на заем, та момичетата в сини униформи и мъжки чепици да не подхвръкват по цял ден насам-натам. Поканата бе цял провал, защото шумните ученички едва свършваха да закусват, когато вече трябваше да почват смените за обеда, и после за вечерята и цялата седмица можаха да направят само една разходка до насажденията, Привечер монахините биваха изтощени, неспособни да се помръднат и дадат още една заповед, а навалицата от неуморни млади момичета все още беше по двора и пееше блудкави школски химни. Един ден насмалко не премазаха Урсула, която се запъваше да бъде полезна тъкмо където най-много пречи. Друг ден монахините дигнаха врява, защото полковник Аурелиано Буендия се изпика под кестена, без да го е грижа, че ученичките били на двора. Амаранта без малко да посее суматоха, защото една от монахините влезе в кухнята, когато тя подсоляваше супата, и единственото, което й дойде наум, бе да пита какво били ония шепи бял прах.

— Арсеник — каза Амаранта.

През нощта на своето идване учащите така се заплетоха в стремежа си да отидат донужника преди да легнат, че в един часа след полунощ още влизаха последните. Фернанда тогава закупи седемдесет и две цукала, но само успя да превърне нощното затруднение в утринно, защото още от разсъмване пред нужника имаше дълга редица момичета, всяко с цукалото си в ръка, чакащо ред да го измие. Макар неколцина да пострадаха от треска и на някои да се заразиха ухапванията от комари, по-голямата част показаха несломима съпротива срещу най-мъчителните препятствия и дори по време на най-голямата горещина тичаха из градината. Когато най-сетне си отидоха, цветята бяха изпотрошени, мебелите изпочупени и стените покрити с надписи и рисунки, но Фернанда им прости поразиите, облекчена от заминаването. Върна взетите на заем легла и табуретки и прибра седемдесет и двете цукала в стаята на Мелкиадес. Заключената стая, около която някога се въртеше духовният живот на къщата, оттогава стана известна като стаята с цукалата. За полковник Аурелиано Буендия това беше най-подходящото име, защото докато останалата част от семейството продължаваше да се учудва, че стаята на Мелкиадес е неприкосновена за праха и разрухата, той я виждаше превърната в бунище. Все пак не изглеждаше, че го интересува кой е правият, и ако узна за участта на стаята, то бе, защото Фернанда минаваше напред-назад и смущаваше работата му цял ден следобед, за да прибере пукалата.

Из ония дни Хосе-Аркадио Втори отново се появи в къщата. Отминаваше по пруста, без да поздрави никого, и се заключваше в работилницата да разговаря с полковника. Макар че не можеше да го види, Урсула обследваше потракването на надзирателските му ботуши и я изненадваше непреодолимото разстояние, което го делеше от семейството, включително от брата-близнак, с когото в детството разиграваше остроумни игри на обърквания и с когото нямаше вече никаква обща черта. Беше източен, тържествен и имаше замислен вид и тъга на сарацинец, и зловещ отблясък по лицето с цвят на есен. Той най-много приличаше на майка си, Санта София де ла Пиедад. Урсула се упрекваше заради склонността си да го забравя, когато говореше за семейството, но щом отново го усети в къщата и забеляза, че полковникът го приема в работилницата през работно време, отново проучи старите си спомени и потвърди вярването, че в някой миг от детството се е разменил с брата близнак, защото тъкмо той, а не другият, трябваше да се нарича Аурелиано. Никой не познаваше подробностите от неговия живот. По едно време се узна, че не живеел на определено място, че развъждал петли в дома на Пилар Тернера и че понякога оставал да преспива там, но почти винаги прекарвал нощта из стаите на френските матрони. Живееше наслука, без чувства, без стремежи, като някаква блуждаеща звезда из планетната система на Урсула.

По същество Хосе-Аркадио Втори не беше член на семейството, нито пък би могъл да бъде на някое друго още от далечната предутрин, когато полковник Херинелдо Маркес го заведе в казармата не да види разстрел, а да не забрави за цял живот тъжната и малко подигравателна усмивка на разстреляния. Онова не беше само най-старият му спомен, но и единственият от неговото детство. Другия — за един старец със старовремско елече и шапка с гарванова периферия, който разказваше чудеса пред ослепителен прозорец, той не успяваше да постави в никаква епоха. Беше някакъв неуверен спомен, изцяло лишен от поучения или носталгия, противно на спомена за разстреляния, който в действителност бе определил посоката на неговия живот, и със стареенето се завръщаше в паметта му все по-ясен, като че ли отминаването на времето полека-лека го бе приближило. Урсула се помъчи да използува Хосе-Аркадио Втори, за да накара полковник Аурелиано Буендия да напусне своето затворничество. „Придумай го да отиде на кино — казваше му тя. — Макар да не му харесват филмите, поне ще има възможност да подиша чист въздух.“ Но скоро си даде сметка, че той е толкова безчувствен за нейните молби, както би могъл да бъде полковникът, и че те бяха обковани от една и съща непроницаемост за чувствата. Макар че нито тя, нито някой друг никога не узна за какво говореха в дългите заключвания в работилницата, тя проумя, че двамата са единствените членове на семейството, които изглеждаха свързани от родство.

Истината е, че и Хосе-Аркадио Втори не би могъл да изкара полковника от неговата заключеност. Ученическото нахълтване бе прехвърлило пределите на търпението му. Под предлог, че съпружеската спалня се намирала на произвола на молците, въпреки унищожаването на вкусните кукли на Ремедиос, той окачи хамак в работилницата и тогава взе да я напуска само за да иде на двора по нужда. Урсула не успяваше да скърпи с него що-годе разговор. Знаеше, че не поглежда чиниите с ядене, а ги слага на края на тезгяха, докато довърши рибката, и не го засягаше дали супата лоясва и дали месото изстива. Закоравяваше, все повече и повече, откак полковник Херинелдо Маркес отказа да го последва в една старческа война. Заключи се с резе вътре в самия себе си, а семейството накрая взе да мисли за него като за мъртвец. Вече не видяха у него човешко отношение до единайсети октомври, когато излезе на входната врата да види шествието на някакъв цирк. Онзи работен ден бе за полковник Аурелиано Буендия еднакъв с всички други през последните му години. В пет часа сутринта го разбуди врявата на жабите и щурците от външната част на зида. Ръменето упорствуваше още от събота и не бе имал нужда да чуе ситното му шушнене по листата на градината, защото тъй или иначе, беше го усетил в студа на костите си. Беше, както винаги, загърнат във вълненото одеяло и с дългите гащи от суров памук, които продължаваше да носи от удобство, макар че заради прашната им отживялост той самият ги наричаше „готски гащи“. Обу тесните панталони, ала не си стегна вървите, нито сложи върху яката на ризата златното копче, което носеше винаги, защото имаше намерение да се изкъпе. После закачули одеялото на главата си, среса с пръсти струйналия мустак и отиде по малка нужда в двора. Оставаше толкова много до изгрев слънце, че Хосе-Аркадио Буендия все още дремеше под прогнилия от ръменето палмов навес Той не го видя, както не беше го видял никога, нито чу няколкото неразбираеми думи, които му отправи видението на неговия баща, когато се пробуди стреснато от струята гореща пикоч, изпръскала обувките му. Остави къпането за по-късно, не поради студа и влагата, а заради потискащата октомврийска мъгла. На връщане към работилницата долови мириса на фитил от печката, която палеше Санта София де ла Пиедад, и почака в кухнята да се свари кафето, за да отнесе своята голяма чаша без захар. Санта София де ла Пиедад го попита, както всяка сутрин, какъв ден от седмицата е и той отговори, че е вторник, единайсети октомври. Видя неустрашимата жена, позлатена от сиянието на огъня, която сякаш нито в този, нито в никой друг миг от своя живот не съществуваше напълно, и си спомни отведнъж, че един единайсети октомври, в разгара на войната, го пробуди грубата увереност, че жената, с която бе спал, е мъртва. Беше вярно, и той не забравяше датата, защото и тя го бе запитала един час преди това какъв ден е. Въпреки възпоминанието и тоя път не си даде сметка до каква степен го бяха изоставили предзнаменованията и докато се вареше кафето, продължи да мисли от чисто любопитство, ала без ни най-малка опасност от носталгия, за жената, чието име не узна никога и чието лице не видя приживе, защото бе стигнала до хамака му, препъвайки се о тъмнината. Обаче в празнотата на толкова жени, които пристигнаха в неговия живот по един и същи начин, той не си спомни, че тъкмо тя, в безумието на първата среща, за малко не потъна в собствените си сълзи, и че само един час преди да умре, се бе заклела да го обича до смърт. Вече не помисли за нея, нито за никоя друга, след като влезе с димяща чаша в работилницата и запали светлината да преброи златните рибки, които пазеше в тенекиена съдина. Бяха седемнайсет. Откак реши да не ги продава, продължи да изработва по две рибки на ден, а когато достигаше двайсет и четири, отново ги претопяваше в тигела, за да почне да ги прави отново. Работи цяла сутрин, погълнат, без да мисли за нищо, без да осъзнае, че в десет часа дъждът усили и някой мина пред работилницата, викайки да затворят вратите, за да не се наводняла къщата, и без да съзнава дори самия себе си, чак докато Урсула влезе с обяда и загаси светлината.

— Какъв дъжд! — рече Урсула.

— Октомври — рече той.

Казвайки това, той не вдигна поглед от първата за деня рибка, защото изработваше рубините на очите. Едва когато привърши и я сложи при другите в съдината, взе да сърба супата. После изяде, съвсем бавно, мръвката месо, сготвено с лук, белия ориз и резените пържени банани — всичко заедно в една и съща чиния. Апетитът му не се променяше нито при най-добрите, нито при най-суровите обстоятелства. Свършил обяда, изпита неспокойството на безделието. От своего рода научен предразсъдък никога не работеше, нито четеше, нито се къпеше, нито правеше любов, преди да са изтекли два часа за храносмилане, и това беше толкова вкоренено вярване, че неведнъж той забави военни действия, за да не подложи войската на опасностите от някое задръстване. Тъй че легна в хамака, вадейки калта от ушите с ножче за острене на моливи, и след няколко минути заспа. Присъни му се, че влиза в празна къща с бели стени и го разтревожи досадата, че е първото човешко същество, влязло в нея. В съня си припомни, че е сънувал същото предната нощ и много нощи през последните си години, и узна, че със събуждането образът се е изтрил от паметта му, защото оня завръщащ се сън имаше добродетелта да не бъде спомнян, освен вътре в самия сън. Наистина след миг, когато бръснарят подвикна пред вратата на работилницата, полковник Аурелиано Буендия се разбуди с впечатлението, че неволно е проспал няколко кратки секунди и че не е имал време да сънува нищо.

— Днес не — каза той на бръснаря. — Ще се видим в петък.

Имаше тридневна брада, прошарена с бял мъх, ала не смяташе за необходимо да се бръсне, щом в петък щеше да се подстригва и можеше да направи всичко наведнъж. Лепкавата пот от нежелания следобеден сън съживи в подмишниците му белезите от слепите циреи. Дъждът бе престанал, но слънцето все още не се показваше. Полковник Аурелиано Буендия звучно се уригна, което възвърна на небцето му киселината от супата и което бе като заповед за организма да наметне одеялото и да отиде в нужника. Там остана повече от необходимото време, приклекнал върху плътната вкисналост, която се изкачваше от дървения сандък, чак докато навикът му посочи, че е време да поднови работата. По време на клечането отново си припомни, че е вторник и че Хосе-Аркадио Втори не е идвал в работилницата, защото беше ден за плащане в чифлиците на банановото дружество. Този спомен, както всички други през последните години, го отведе, ни в клин, ни в ръкав, да мисли за войната. Спомни си, че полковник Херинелдо Маркес някога бе обещал да му намери кон с бяла звезда на челото и че никога после не стана дума за това. После се отплесна към разпръснати случки, ала ги възкреси, без да ги окачествява, тъй като, не можейки да мисли за друго нещо, бе научил да мисли ледено безстрастно, та незаличимите спомени да не нараняват никакво чувство. На връщане от работилницата видя, че въздухът започва да изсъхва и реши, че моментът е добър да се изкъпе, но Амаранта го бе изпреварила. И започна втората рибка за деня. Изработваше опашката, когато слънцето се показа с такава сила, че яснотата изскърца като платноходка. Измитият от тридневното ръмене въздух се изпълни с хвърчащи мравки. Осъзна, че му се иска да иде по малка нужда, а се стиска, докато досглоби рибката. Отиваше към двора, в четири и десет, когато чу далечните медни инструменти, бумканията на тъпана и ликуването на децата и за пръв път от младини насам съзнателно стъпи в един капан на носталгията и съживи чудното следпладне с циганите, когато баща му го заведе да види леда. Санта София де ла Пиедад заряза работата в кухнята и изтича към вратата.

— Това е циркът — извика тя.

Вместо при кестена полковник Аурелиано Буендия отиде също до входната врата и се размеси със зяпачите, които се любуваха на шествието. Видя облечена в злато жена върху темето на слон. Видя тъжна едногърба камила, видя облечена в холандско платно мечка, която тактуваше на музиката с черпак и тенджера. Видя смешниците да правят маймунджилъци на опашката на шествието и видя отново лицето на своята жалка самота, когато всичко отмина и не остана нищо друго освен светлото пространство на улицата и пълният с хвърчащи мравки въздух, и няколко зяпачи, надзъртащи в бездната на неизвестността. Тогава отиде при кестена, мислейки си за цирка, и докато пикаеше, помъчи се да продължи да мисли за цирка, ала вече не намираше спомена. Свря глава между раменете като пиленце и остана неподвижен, опрял чело о ствола на кестена. Семейството не научи чак до другия ден, в единайсет по обед, когато Санта София де ла Пиедад отиде да изхвърли боклука в задния двор и й направи впечатление, че лешоядите се спускаха.