Сто години самота

Полковник Херинелдо Маркес пръв долови празнотата на войната. В положението си на граждански и военен началник на Макондо той водеше два пъти седмично телеграфни разговори с полковник Аурелиано Буендия. Отначало онези допитвания определяха хода на една война от плът и кръв, чиито съвършено ясни очертания позволяваха всеки момент да се установи безпогрешно точката, в която тя се намира, и да се предвидят бъдещите й насоки. Макар че никога не се оставяше да го замъкнат в областта на откровенията дори и най-близките му приятели, полковник Аурелиано Буендия запазваше тогава свойския тон, който позволяваше да бъде разпознат от другия край на линията. Много пъти той продължи разговорите отвъд предвидения срок и ги остави да се реят към разисквания от домашно естество. Полека-лека обаче, и то със засилване и разпростиране на войната, образът му се заличаваше в един свят от недействителност. Точките и чертичките на неговия глас ставаха все по-далечни и несигурни и се събираха и съчетаваха в думи, които постепенно губеха всякакъв смисъл. Полковник Херинелдо Маркес тогава се ограничаваше да слуша, подтиснат от впечатлението, че е в телеграфен допир с някакъв непознат и друг свят.

— Разбрано, Аурелиано — слагаше край с ключа. — Да живее либералната партия!

Накрая изгуби всякакъв досег с войната. Онова, което някога бе действително занимание, неудържима страст на младостта му, се превърна за него в далечен отклик — в празнота. Единственото му прибежище бе шивалнята на Амаранта. Посещаваше я всеки подиробед. Обичаше да съзерцава ръцете й, докато тя къдреше пяна от ризол на ръчната шевна машина, въртяна от Ремедиос красивата. Прекарваха дълги часове, без да продумат, доволни от взаимното си присъствие, но ако Амаранта се задоволяваше да поддържа вътрешно жив огъня на своето преклонение, той не знаеше какви са тайните кроежи на онова неразгадаемо сърце. Когато се разчу вестта за неговото завръщане, Амаранта се бе задушила от мъчителна притома. Но когато го видя да влиза в къщата, размесен с шумната свита на полковник Аурелиано Буендия, смазан от суровостта на изгнаничеството, състарен от възрастта и забравата, мръсен от пот и прахоляк, умирисан на стадо, грозен, лявата му ръка в кърпа, вързана през врата, тя усети, че й прималява от разочарование. „Боже мой — помисли си тя, — не тоя чаках аз.“ На другия ден обаче той отново дойде в къщата, избръснат и чист, с дъхащи на лавандулов одеколон мустаци и без окървавената кърпа през врата. Носеше й един молитвеник със седефени корици.

— Колко странни са мъжете — рече тя, защото не намираше какво друго да каже. — Цял живот се борят против поповете, а подаряват книги с молитви.

Оттогава, дори и в най-опасните дни на войната, той я посещаваше всеки подиробед. Много пъти, когато не присъствуваше Ремедиос красивата, той въртеше колелото на шевната машина. Амаранта се чувствуваше смутена от постоянството, предаността, покорството на онзи облечен в толкова власт мъж, който обаче снемаше оръжията си в гостната, че да влезе беззащитен в шивалнята. Но четири години той настояваше в любовта си, а тя все намираше начин да я отхвърля, без да го нарани, защото, макар че не успяваше да го обикне, вече не можеше да живее без него. Ремедиос красивата, която изглеждаше безразлична към всичко и за която другите мислеха, че е бавноразвиваща се, не беше безчувствена към такова преклонение и се намеси в полза на полковник Херинел до Маркес. Амаранта изведнъж откри, че онова дете, което тя бе отгледала, което едва напълваше за девичата възраст, беше вече най-красивото създание, виждано в Макондо. Почувствува да се възражда в сърцето й злобата, която някога изпита срещу Ребека, и молейки бога да не я замъкне чак до крайността да пожелае нейната смърт, прогони я от шивалнята. В онова време полковник Херинелдо Маркес започна да усеща гнусотията на войната. Прибягна към запасите си от убедителност, към своята огромна и потисната нежност, готов да се откаже заради Амаранта от една слава, която му бе струвала пожертвуването на неговите най-хубави години, ала не успя да я придума. Един августовски подиробед, угнетена от непоносимата тежест на собственото си вироглавие, Амаранта се заключи в спалнята да оплаква чак до смъртта своята самота, след като даде окончателен отговор на упорития си претендент:

— Завинаги да се забравим — му каза тя, — вече сме премного стари за тия работи.

Онзи следобед полковник Херинелдо Маркес прибягна до телеграфно повикване на полковник Аурелиано Буендия. Това бе най-безличен разговор, който нямаше да направи никакъв пробив в застоялата се война. Когато свърши, полковник Херинелдо Маркес огледа безлюдните улици, обистрената вода по бадемовите дървета, и се видя изгубен в самотата.

— Аурелиано — тъжно каза той с ключа, — дъжд вали в Макондо.

Настана продължително мълчание по линията. Изведнъж апаратите заподскачаха от безмилостните знаци на полковник Аурелиано Буендия.

— Не ставай мухльо, Херинелдо! — изрекоха знаците. — Естествено е да вали през август.

Толкова време не бяха се виждали, че полковник Херинелдо Маркес се обърка от нападателността на онзи отговор. Но подир два месеца, когато полковник Аурелиано Буендия се върна в Макондо, объркването се превърна в изумление. Дори Урсула се изненада колко много се е променил. Пристигна без шум, без свита, загърнат в одеяло въпреки горещината, и с три любовници, които настани в една и съща къща, където прекарваше по-голямата част от времето си, изтегнат в хамака. Едва-едва прочиташе телеграфните съобщения, които известяваха за обичайни действия. Веднъж полковник Херинелдо Маркес поиска указания относно опразването на някаква погранична местност, която заплашваше да се превърне в международна разпра.

— Не ме тревожи за дреболии — заповяда му той. — Посъветвай се с божието провидение.

Това беше може би най-решителният момент от войната. Земеделците-либерали, който изпърво подкрепяха революцията, бяха подписали тайни съюзи със земевладелците-консерватори да не допуснат преразглеждането на документите за собственост. Политиците-изгнаници, които се разпореждаха с войната, бяха отхвърлили на всеослушание свирепите решения на полковник Аурелиано Буендия, но изглежда и това подронване на неговата власт не го разтревожи. Не прочете повторно стиховете си, които заемаха над пет свезки и които тъй си и стояха забравени в дъното на сандъка. Нощем, или по време на следобедната почивка, викаше в хамака някоя от жените и получаваше от нея едно привично удовлетворение, а после спеше с каменен сън, несмущаван и от най-малкия признак на загриженост. Тогава само той знаеше, че неговото зашеметено сърце е осъдено завинаги на неизвестност. Отначало, опиянен от славата на завръщането, от невероятните победи, той бе надзърнал в пропастта на величието. Нравеше му се да държи край десницата си Малборския херцог45, неговия велик учител по военни изкуства, чиято премяна от тигрови кожи и нокти будеше почит у възрастните и учудване у децата. Именно тогава реши никое човешко същество, дори и Урсула, да не приближава до него на по-малко от три метра. В средата на тебеширения кръг, който неговите адютанти очертаваха щом пристигнеше някъде и в който само той можеше да влиза, решаваше с кратки, безпрекословни заповеди съдбините на света. Когато за пръв път след разстрелването на генерал Монкада се озова в Манауре, побърза да изпълни последната воля на своята жертва и вдовицата получи очилата, медальона, часовника и халката, ала не му позволи да прекрачи прага.

— Не влизайте, полковник — каза тя. — Във вашата война може да заповядате вие, но в моята къща заповядвам аз.

Полковник Аурелиано Буендия не даде никакъв признак на злоба, но неговият дух намери покой само когато личната му стража ограби и направи на пепел къщата на вдовицата.

— Пази сърцето си, Аурелиано — казваше му тогава полковник Херинелдо Маркес. — Жив се скапваш.

По онова време той свика второ всеобщо събрание на главните бунтовнически военачалници. Намери какви ли не: идеалисти, славолюбци, авантюристи, озлобени към обществото, в това число и углавни престъпници. Имаше дори един бивш консерваторски деец, укрил се в метежа, за да се измъкне от съдене за злоупотреба с парични средства. Мнозина не знаеха и за какво се бият. Сред оная шарена тълпа, чиито различия в мненията за малко не предизвикаха вътрешен взрив, изпъкваше едно зловещо име: генерал Теофило Варгас. Беше чист индианец, див, неграмотен, надарен с потайна злост и с призвание на месия, което възбуждаше у мъжете някакъв безумен фанатизъм. Полковник Аурелиано Буендия проведе всеобщото събрание с цел да обедини бунтовническото командуване срещу извъртанията на политиците. Генерал Теофило Варгас изпревари неговите намерения: за няколко часа разпердушини обединението на най-опитните командири и докопа главната власт.

— Звяр е, с него трябва да внимаваме — рече полковник Аурелиано Буендия на своите офицери. — За нас тоя човек е по-опасен и от министъра на войната.

Тогава един съвсем млад капитан, който винаги се беше отличавал със своята срамливост, предпазливо вдигна показалец:

— Много просто, полковник — каза той, — трябва да се убие.

Полковник Аурелиано Буендия не се обезпокои от студенината на предложението, а от начина, по който то изпревари с част от секундата неговата собствена мисъл.

— Не се надявайте аз да дам тая заповед — каза той.

Не я и даде наистина. Ала след петнайсет дни генерал Теофило Варгас от засада с мачети бе съсечен на парчета и полковник Аурелиано Буендия пое главното командуване. Същата нощ, когато неговата власт бе призната от всички бунтовнически групировки, той се събуди стреснат и се развика да му донесат одеяло. Някакъв вътрешен студ, който стържеше костите му и го мъчеше дори под жарещото слънце, му пречеше да спи добре месеци наред, докато това се превърна в навик. Опиянението от властта започна да се разлага в повеи от неудоволствие. Търсейки лек против студа, накара да разстрелят младия офицер, който предложи убийството на генерал Теофило Варгас. Заповедите му се изпълняваха преди да бъдат дадени, даже преди той да ги е намислил, и винаги отиваха много по-далече, отколкото той би дръзнал да ги разпростре. Залутан из самотата на своята огромна власт, започна да губи посока. Дразнеха го хората, които възторжено го приветствуваха в победените селища, защото му се струваха същите, които възторжено приветствуваха неприятеля. Навсякъде срещаше юноши, които го гледаха със собствените му очи, които говореха със собствения му глас, които го поздравяваха със същото недоверие, с което той ги поздравяваше, и които казваха, че били негови синове. Почувствува се разпилян, повторен и по-самотен от всякога. Беше убеден, че собствените му офицери го лъжат. Скара се с Малборския херцог. „Най-добрият приятел — обичаше да казва тогава — е току-що умрелият.“ Умори се от неизвестността, от омагьосания кръг на онази вечна война, която го заварваше винаги на едно и също място, само че все по-стар, по-свършен, все по̀ без да знае защо, нито как, нито докога. Винаги имаше някой извън тебеширения кръг. Някой, който се нуждае от пари, чийто син има магарешка кашлица, или който иска да иде и да заспи завинаги, защото вече не може да понася в устата си лайняния вкус на войната, но който обаче се изпъва мирно със сетните си запаси от енергия, за да докладва: „Всичко е наред, господин полковник.“ И тъкмо това наред бе ужасяващото в оная безконечна война: че не се случваше нищо. Сам, изоставен от предзнаменованията, бягайки от студа, който трябваше да го преследва чак до смъртта, повлиян от най-старите си спомени, той подири последното убежище в Макондо. Дотолкова се бе запуснал, че когато му известиха за пристигането на комисия от неговата партия, упълномощена да обсъди кръстопътя на войната, той се обърна в хамака, без да се събуди напълно.

— Заведете ги при курвите — каза той.

Това бяха шестима адвокати със сюртуци и капели, които понасяха с корав стоицизъм лютото ноемврийско слънце. Урсула ги покани да отседнат в къщата. Прекарваха по-голямата част от времето заключени в спалнята, на непроницаеми тайни сборища, а привечер помолваха за свита и акордеонен състав и наемаха за своя сметка дюкяна на Катарино.

— Не ги безпокойте — нареждаше полковник Аурелиано Буендия. — В края на краищата аз знам какво искат.

В началото на декември дългоочакваната среща, предвидена от мнозина като едно безконечно пререкание, се разреши за по-малко от половин час.

В горещата гостна, край видението на пианолата, покрита с бял чаршаф като мъртвец, полковник Аурелиано Буендия този път не седна вътре в тебеширения кръг, очертан от неговите адютанти. Зае стол сред политическите си съветници и, загърнат във вълненото одеяло, мълчаливо изслуша кратките предложения на пратениците. Те искаха, на първо място, той да се откажел от проверката на документите за поземлената собственост, за да си възвърнел подкрепата на либералите земевладелци. Искаха, на второ място, да се откажел от борбата срещу църковното влияние, за да получел поддръжката на католическия народ. Искаха, най-после, да се откажел от стремежите си за равноправие между незаконнородените кеца и законнородените, за да се съхраняла целостта на домашните огнища.

— Ще рече — усмихна се полковник Аурелиано Буендия, когато четенето свърши, — че се борим само за власт.

— Това са тактически преустройства отвърна един от делегатите. — Засега същественото е да се разшири обществената основа на войната. Пък после ще видим.

Един от политическите съветници на полковник Аурелиано Буендия побърза да се намеси.

— Това е нелепост — каза той. — Щом тия преустройства са добри, значи добра е консерваторската управа. Ако с тях ще успеем да разширим народната основа на войната, както казвате вие, значи тая управа има широка народна основа. Ще рече, накратко, че в продължение на почти двайсет години ние сме се борили срещу чувствата на нацията.

Щеше да; продължи, но полковник Аурелиано Буендия го прекъсна с един знак.

— Не си губете времето, докторе — каза. — Важното е, че от тоя момент ние се борим само за власт. — Все тъй усмихнат, той пое документите, които му връчиха пълномощниците, и се приготви да ги подпише.

— Щом е тъй — заключи, — нямаме никакво неудобство да не приемем.

Неговите хора се спогледаха изумени.

— Простете, полковник — кротко рече полковник Херинелдо Маркес, — но това е предателство.

Полковник Аурелиано Буендия задържа във въздуха натопеното перо и стовари върху полковника цялата тежест на своята власт.

— Предайте ми вашите оръжия — заповяда той.

Полковник Херинелдо Маркес стана и сложи оръжията си върху масата.

— Представете се в затвора — заповяда му полковник Аурелиано Буендия. — Оставате на разположение на революционните съдилища.

После подписа тържественото изявление, връчи документите на пратениците и им каза:

— Ето ги вашите хартии, господа. Халал да ви са.

След два дни полковник Херинелдо Маркес, обвинен в държавно предателство, бе осъден на смърт. Тръшнат в хамака, полковник Аурелиано Буендия беше безчувствен към молбите за милост. В навечерието на разстрела, нарушавайки заповедта да не го безпокоят, Урсула го посети в спалнята. Забулена в черно, обгърната в странна тържественост, тя остана права през трите минути на свиждането.

— Знам, че ще разстреляш Херинелдо — каза тя спокойно, — и нищо не мога да сторя, за да попреча. Но те предупреждавам едно: щом видя трупа, кълна се в костите на баща си и майка си, в паметта на Хосе-Аркадио Буендия, кълна се пред господа-бога, ще те измъкна, където и да се навреш, и със собствените си ръце ще те убия. — Преди да напусне стаята, без да чака никакъв отговор, тя отсече:

— Същото щях да направя, ако се беше родил със свинска опашка.

Оная несвършваща нощ, докато полковник Херинелдо Маркес възкресяваше мъртвите си следобеди в шивалнята на Амаранта, полковник Аурелиано Буендия драска часове наред по коравата черупка на своята самота, мъчейки се да я разчупи. Неговите единствени щастливи мигове след отколешния подиробед, когато баща му го заведе да види леда, бяха протекли в златарската работилница, където времето му минаваше в сглобяване на златни рибки. Трябваше да предизвика 32 войни и трябваше да наруши всичките си договори със смъртта, и да се въргаля като свиня из бунището на славата, за да открие почти с четирийсет години закъснение предимствата на простодушието.

На разсъмване, съсипан от мъчителното бодърствуване, той се озова в стаята с прангата един час преди изпълнението на присъдата.

— Свърши се преструвнята, наборе — каза той на полковник Херинелдо Маркес. — Да си вървим оттука, преди да те доразстрелят комарите.

Полковник Херинелдо Маркес не можа да подтисне презрението, което му вдъхваше онова отношение.

— Не, Аурелиано — отвърна той. — По си струва да съм мъртъв, отколкото да те видя превърнат във фатмак.

— Няма и да ме видиш — рече полковник Аурелиано Буендия. — Обуй си обувките и ми помогни да свършим с тая лайняна война.

Като го каза, и през ум не му минаваше, че по-лесно е да се започне една война, отколкото да се свърши. Нужна му бе почти едногодишна кървава строгост, за да принуди правителството да предложи на бунтовниците благоприятни условия за мир, и още година, за да убеди своите привърженици в изгодата да ги приемат. Стигна до невъобразими крайности на жестокост, потушавайки бунтовете на собствените си офицери, които отказваха да празнуват победата, и накрая се опря на неприятелски сили, за да ги покори.

Никога не е бивал по-добър войн, отколкото тогава. Увереността, че най-сетне воюва за собственото си освобождение, а не за отвлечени идеали, за лозунги, които политиците могат да обърнат и тъй и иначе според обстоятелствата, му вдъхна буйно въодушевление. Полковник Херинелдо Маркес, който се бори за провала с такава убеденост и с такава преданост, с каквито преди се беше борил за победата, го упрекваше за ненужното му безразсъдство.

— Не се тревожи — усмихваше се той. — Да умреш е много по-трудно, отколкото човек си мисли.

В неговия случай бе вярно. Увереността, че денят му е насрочен, го облече в загадъчна неприкосновеност, в безсмъртие до определен срок, което го направи неуязвим за опасностите на войната и му позволи накрая да извоюва едно поражение, много по-трудно, много по-кърваво и скъпо, отколкото победата.

За почти двайсет години война полковник Аурелиано Буендия много пъти си бе в къщи, но вечното бързане да пристигне и замине, военната пищност, която го придружаваше навсякъде, чутовният полъх, който позлатяваше присъствието му и към който не остана безчувствена дори самата Урсула, накрая го превърнаха в чужд човек. Последния път, когато беше в Макондо и взе една къща за трите си държанки, в неговата собствена го видяха не повече от два-три пъти, когато смогна да приеме покани за обяд или вечеря. Ремедиос красивата и близнаците, родени в разгара на войната, едва го познаваха, Амаранта не успяваше да отъждестви образа на брата, който прекара юношеството си майсторейки златни рибки, с тоя на митическия войн, който бе поставил между себе си и останалото човечество триметрово разстояние. Но когато се чу за близостта на примирието и си рекоха, че той се завръща превърнат отново в човешко същество, изтръгнат най-сетне за сърцата на своите, семейните чувства, потънали от толкова време в летаргия, възкръснаха по-силни от всякога.

— Най-после — каза Урсула, — пак ще имаме мъж в къщи.

Първа Амаранта подозря, че са го изгубили завинаги. Седмица преди примирието, когато той влезе в къщата без свита, предшествуван от двама боси ординарци, които оставиха в пруста с бегониите сбруята на мулето и сандъка със стиховете — единствен остатък от някогашния му императорски багаж, — тя го видя да минава пред шивалнята и го повика. Полковник Аурелиано Буендия изглежда се затрудни да я познае.

— Аз съм Амаранта — Каза тя в добро настроение, щастлива от неговото завръщане, и му показа ръката с черната превръзка. — Гледай.

Полковник Аурелиано Буендия, й очерта същата усмивка, както и първия път, щом я видя с превръзката в онова далечно утро, когато се върна в Макондо осъден на смърт.

— Ужас! — каза той. — Как минава времето!

Наложи се редовна войска да пази къщата. Завърна се изтерзан, оплют, обвинен, че бил направил войната още по-сурова, само и само да я продадял по-скъпо. Тресеше го треска и студ и мишниците му бяха пак покрити от слепи циреи. Преди шест месеца, когато чу да се приказва за примирие, Урсула разтвори и помете съпружеската спалня и окади ъглите с благовонна Мира, мислейки, че той ще се завърне готов да старее бавно-бавно сред мухлясалите играчки на Ремедиос. Но в действителност през последните години той беше платил на живота последните си вноски, включително и тая за остаряването. Минавайки през златарската работилница, която Урсула бе подготвила с особена грижовност, той дори не забеляза, че ключовете са поставени в катинара. Не долови мъничките и сърцераздирателни разрушения, които времето бе нанесло в къщата и които подир едно тъй дълго отсъствие биха се сторили цяло нещастие на всеки човек, запазил живи спомените си. Не го заболя от изпокъртеното по стените, нито от мръсните паяжинени повесла из ъглите, нито от праха на бетонните, нито от плетениците, които термитите бяха прояли по гредите, нито от мъха върху рамките, нито от другите дебнещи клопки, които носталгията му залагаше. Седна в пруста, загърнат в одеялото и с неизути ботуши, сякаш едва чакаше да спре дъждът, и тъй си остана цял подиробед, загледан как вали върху бегониите. Тогава Урсула разбра, че няма да го имат за дълго в къщи. „Ако не е войната — помисли си тя, — може да бъде само смъртта.“ Това бе едно толкова ясно предположение, толкова убедително, че тя го отъждестви с предзнаменование.

Същия ден, на вечеря, предполагаемият Аурелиано Втори надроби хляба с дясната ръка и изсърба супата с лявата. Братът-близнак, предполагаемият Хосе-Аркадио Втори, надроби хляба с лявата ръка и изсърба супата с дясната. Толкова точна беше съгласуваността на техните движения, че не изглеждаха двама братя, седнали един срещу друг, ами някакво огледално устройство. Зрелището, което близнаците бяха замислили още щом осъзнаха, че са еднакви, бе повторено в чест на новодошлия. Но полковник Аурелиано Буендия не го забеляза. Изглеждаше толкова чужд към всичко, че дори не забеляза Ремедиос красивата, която мина гола към спалнята. Урсула бе единствената, която дръзна да смути неговата отвлеченост.

— Ако пак ще си вървиш — рече му тя насред вечерята, — поне се опитай да запомниш как сме изглеждали тази нощ.

Тогава полковник Аурелиано Буендия разбра без учудване, че Урсула е единственото човешко същество, успяло да проумее неговата нищожност, и за пръв път от много години се осмели да я погледне в лицето. Кожата й бе напукана, зъбите проядени, косата повяхнала и безцветна, а погледът замаян. Сравни я с най-стария спомен, който пазеше за нея, от следобеда, когато го озари предзнаменованието, че една тенджера о врящ бульон щеше да падне от масата — и я намери разбита. В миг откри одраскванията, брадавиците, ударените места, язвите и белезите, който бе оставил по нея над половин век катадневен живот, и потвърди, че тия поражения не събуждаха у него дори чувство на милозливост. Тогава направи сетно усилие да подири в сърцето си мястото, където се бяха скапали неговите чувства, и не можа да го намери. Някога поне изпитваше някакво объркано чувство на срам, когато заварваше по собствената си кожа мириса на Урсула и не веднъж почувствува своите мисли, докоснати от нейната мисъл. Ала всичко това бе сринато от войната. Самата Ремедиос, съпругата му, беше в оня миг размазаният образ на някоя си, която би могла да бъде негова дъщеря. Безбройните жени, които позна в пустинята на любовта и които пръснаха семето му из цялото приморие, не бяха оставили никакви следи в неговите чувства. Повечето от тях влизаха по тъмно в старта и си отиваха преди зората и на другия ден биваха само малка досада в телесната памет. Единственото чувство, надделяло времето и войната, беше онова, което бе изпитал към брат си Хосе-Аркадио, когато и двамата бяха деца, но то не се основаваше на любовта, а на заговорничеството.

— Простете — извини се той пред Урсула. — Там е работата, че тая война свърши с всичко.

В следващите дни се зае да разруши всякаква диря от минаването си през света. Опрости златарската работилница дотолкова, че остави само безличните предмети, подари дрехите си на ординарците и зарови оръжията си на двора със същото чувство за покаяние, с което баща му закопа копието, убило Пруденсио Агилар. Запази само един пистолет, и то с един куршум. Урсула не се намеси. Разубеди го един-единствен път, когато без малко не унищожи дагеротипа на Ремедиос, който се пазеше в салона, осветяван от вечна лампа.

— Този портрет отдавна не ти принадлежи — рече му тя. — Той е семейна светиня.

В навечерието на примирието, когато в къщата вече не остана нито един предмет, който да позволи някому да си спомня за него, той отнесе в пекарнята сандъка със стиховете тъкмо когато Санта София де ла Пиедад се канеше да запали пещта.

— Разпалете я с това — рече той и й подаде първия свитък пожълтели хартии. — По-добре гори, защото са много стари работи.

На Санта София де ла Пиедад, мълчаливата, снизходителната, която никога не се възпротиви и на собствените си деца, й се стори, че онова е нередна постъпка.

— Важни хартии са тия — каза тя.

— Нищо подобно — каза полковникът. — Това са неща, който човек пише за самия себе си.

— Тогава — каза тя — изгорете ги самичък, полковник.

Не само го стори, но и насече сандъка с брадвичката и хвърли треските в огъня. Няколко часа преди това Пилар Тернера му беше на гости. След като толкова години не бе я виждал, полковник Аурелиано Буендия се учуди колко много е остаряла и надебеляла и колко много е изгубила от великолепието на своя смях, но се учуди също и на дълбочината, която е постигнала в разчитането на картите.

— Устата си пази — му рече, а той се запита дали миналия път, когато му го каза, в разцвета на славата, не бе съзряла изненадващо прибързано неговата съдба. Малко след това, когато личният лекар му доизтърбуши слепите циреи, той го запита, без да проявява някакъв особен интерес, кое е точното място на сърцето. Лекарят го прислуша и после, с оцапания в йод памук, очерта едно кръгче върху гръдта му.

Вторникът на примирието осъмна хладен и дъждовен. Полковник Аурелиано Буендия се появи в кухнята преди пет часа и изпи обичайното си кафе без захар.

— В един подобен ден ти дойде на света — каза му Урсула. — Всички се поизплашиха от твоите отворени очи.

Той не й обърна внимание, защото си мислеше за войсковите приготовления, за изсвирванията на тръби и командите, които съсипваха зората. Макар че след толкова години война те трябваше да му изглеждат свойски, тоя път изпита същото подкосяване в коленете и същото настръхване на кожата, които бе изпитвал на младини в присъствието на гола жена. Помисли си объркано, накрая уловен в капана на носталгията, че може би ако беше се оженил за нея, щеше да бъде мъж без войни и без слава, занаятчия без име, едно щастливо животно. Това късно потръпване, което не влизаше в неговите предвиждания, вгорчи закуската му. В седем часа сутринта, когато полковник Херинелдо Маркес отиде да го търси, придружен от група бунтовнически офицери, завари го по-меланхолен от всякога, позамислен и самотен. Урсула понечи да наметне върху раменете му ново одеяло.

— Какво ще си помисли правителството — каза му тя. — Ще си въобрази, че си се предал, защото вече не си имал и одеяло с какво да си купиш.

Но той не го прие. Вече на вратата, виждайки, че дъждът продължава, остави я да му сложи някаква стара филцова шапка на Хосе-Аркадио Буендия.

— Аурелиано — рече му тогава Урсула, — обещай ми, че ако там някъде те споходи лош час, ще мислиш за майка си.

Той й очерта някаква далечна усмивка, повдигна ръка, протегнал всички пръсти, и без да продума нито дума, напусна къщата и се опълчи срещу виковете, хулите и ругатните, които трябваше да го преследват чак докато излезе от селището. Урсула тури мандалото на вратата, решена да не го маха цял живот. „Тука вътре ще изгнием — помисли си тя. — На пепел ще станем в тая къща без мъже, ама няма да направим удоволствие на това гадно селище да ни види, че плачем.“ Цяла заран тя търси някакъв спомен за своя син, из най-потайните си кътчета, и не можа да намери.

Подписването стана на двайсет километра от Макондо, под сянката на исполинска сейба, около която щеше да се основе по-късно селището Нерландия.

Пълномощниците на правителството и партиите, както и бунтовническата комисия, сложила оръжие, бяха обслужвани от шумна група послушнички в бели раса, които наподобяваха орляк гълъбици, уплашени от дъжда. Полковник Аурелиано Буендия при стигна върху изкаляно муле. Беше небръснат, измъчваше го повече болката в слепите циреи, отколкото огромният провал на неговите мечти, защото бе стигнал до края на всякаква надежда, отвъд славата и носталгията по славата. Съгласно разпореденото от него самия, нямаше музика, нито ракети, нито ликуващи камбани, нито ура, нито някаква друга проява, която би могла да промени печалния облик на примирието. Някакъв пътуващ фотограф направи единствената му снимка, която би могла да се запази, но бе принуден да унищожи плаките, без да ги прояви.

Тържеството трая само необходимото за поставянето на подписите време. Край грубата маса, сложена в средата на окърпена циркаджийска палатка, където насядаха делегатите, се събраха последните офицери, останали верни на полковник Аурелиано Буендия. Преди да вземе подписите, личният пратеник на президента на републиката се опита да прочете на глас протокола за предаването, ала полковник Аурелиано Буендия се възпротиви.

— Да не си губим времето с дребнавости — каза той и понечи да подпише документите, без да ги чете. Тогава един от неговите офицери строши сънотворното мълчание в палатката.

— Полковник — каза той, — молим ви да не бъдете първият, който ще подпише.

Полковник Аурелиано Буендия отстъпи. Когато документът обиколи цялата маса, сред една тъй ясна тишина, че биха могли да се разчетат подписите по скрибуцането на перото върху хартията, първото място все още стоеше празно. Полковник Аурелиано Буендия понечи да го запълни.

— Полковник — каза тогава друг от неговите офицери, — все още имате време да не се излагате.

Без да трепне, полковник Аурелиано Буендия подписа първото копие. Не беше доподписал последното, когато на вратата на палатката се появи бунтовнически офицер, повел за оглавника муле, натоварено с два сандъка. Въпреки невръстната си младост, той имаше суров вид и търпеливо изражение. Беше ковчежникът на революцията в областта на Макондо. Извършил бе мъчително седемдневно пътуване, влачейки примрялото от глад муле, за да стигне навреме за примирието. С влудяващо благоприличие той разтвори сандъците и занарежда върху масата, една по една, седемдесет и две златни тухли. Никой не помнеше за съществуването на това състояние. В безредието през последната година, когато главното командуване се разхвърча на парчета и революцията се изроди в кърваво съперничество между главатари, беше невъзможно да се установи някаква отговорност. Златото на бунта, отлято в блокчета, които после бяха покрити с печена кал, остана извън всякакъв надзор. Полковник Аурелиано Буендия накара да включат седемдесет и двете златни тухли в описа на предаваното имущество и закри тържеството, без да позволи речи. Слабоватият юноша тъй и си остана пред него, вперил в очите му спокойните си очи с жълтеникав цвят на сироп.

— Нещо друго? — запита го полковник Аурелиано Буендия.

Младият полковник стисна зъби.

— Разписката — каза той.

Полковник Аурелиано Буендия му я издаде собственоръчно. После взе чаша лимонада и парче сладкиш, раздавани от послушничките, и се оттегли в палатката, която му бяха приготвили, ако иска да почине. Там си свали ризата, приседна върху ръба на нара и в три и четвърт стреля с пистолета в йоденото кръгче, което неговият личен лекар му бе изрисувал на гърдите. В същия час в Макондо Урсула отхлупи тенджерата с мляко върху огъня, недоумявайки защо ли се бави толкова много да се подвари, и я намери пълна с червеи.

— Убили са Аурелиано! — възкликна тя.

Погледна към двора, подчинявайки се на една привичка на своята самота, и тогава видя Хосе-Аркадио Буендия, изквасен, тъжен от дъжда и много по-стар, отколкото когато умря.

— Убили са го предателски — уточни Урсула — и никой не е сторил милостта да му склопи очите.

Надвечер тя видя през сълзи стремливите и светещи портокаловоцветни кръгове, които прекосиха небето като хала, и си помисли, че това е знак на смъртта. Все още стоеше под кестена и хлипаше върху коленете на съпруга си, когато донесоха полковник Аурелиано Буендия в скоравеното от засъхналата кръв одеяло и с разтворени от гняв очи.

Беше вън от всякаква опасност. Куршумът бе следвал толкова чист полет, че лекарят провря през гръдта и извади откъм гърба натопена в йод връв.

— Това е върхът на моето изкуство — каза му той удовлетворен. — Тази е единствената точка, откъдето е могъл да мине куршум, без да нарани никакъв жизнен център.

Полковник Аурелиано Буендия се видя заобиколен от милозливи послушнички, които подемаха отчаяни псалми за вечния упокой на душата му, и тогава се разкая, че не е стрелял в небцето си — както бе предвидил да го стори — само и само за да надхитри предсказанието на Пилар Тернера.

— Да имах още власт — рече той на лекаря, — щях да накарам да ви разстрелят без съд и присъда. Не защото ми спасихте живота, а защото ме направихте смешен.

Неуспехът на смъртта за няколко часа му възвърна изгубената почит. Тъкмо които съчинила измишльотината, че продал войната за едно помещение, чиито стени били изградени от златни тухли, определиха опита за самоубийство като честна постъпка, а него провъзгласиха за мъченик. После, когато отхвърли Ордена за заслуги, даден му от президента на републиката, и най-свирепите му съперници се извървяха през стаята да го молят да не признавал условията на примирието и да вдигнел нова война. Къщата се напълни с подаръци за изглаждане на обидата. Трогнат от масовата подкрепа на някогашните си другари по оръжие, полковник Аурелиано Буендия не отписа възможността да им угоди. Напротив, по едно време изглеждаше така въодушевен от мисълта за нова война, че полковник Херинелдо Маркес помисли, че само чака повод да я провъзгласи. Повод наистина се намери, когато президентът на републиката отказа да отпусне военни пенсии на някогашните бойци, либерали и консерватори, докато всяко дело не бъдело проверено от нарочна комисия, а законът за отпускане на сумите — одобрен от Конгреса. „Това е безобразие — прогърмя полковник Аурелиано Буендия. — Че те ще умрат от старост, докато чакат пощата.“ За пръв път напусна люлеещия се стол, който Урсула му купи за оздравяването, и обикаляйки из спалнята, продиктува едно изрично послание до президента на републиката. В тая телеграма, която никога не се отпечата, той разобличаваше първото нарушение на Нерландския договор и заплашваше да обяви война до смърт, ако отпускането на пенсиите не бъде разрешено в петнайсетдневен срок. Толкова справедливо бе неговото становище, че то позволяваше да се очаква присъединяването дори на някогашните бойци-консерватори. Ала единственият отговор на правителството бе да усили военната стража, поставена пред вратата на къщата с предлог, че я охранява и да забрани всякакви посещения. Подобни мерки бяха взети из цялата страна спрямо други опасни главатари. Това бе толкова навременна, сурова и действена мярка, че два месеца след примирието, когато полковник Аурелиано Буендия бе изписан, неговите най-решителни подстрекатели бяха мъртви или изселени от отечеството, или погълна ти завинаги от администрацията.

Полковник Аурелиано Буендия напусна стаята през декември и беше достатъчно да хвърли само един поглед из пруста, за да не помисли вече за война. С една жизненост, която изглеждаше невъзможна за годините й, Урсула отново бе подмладила къщата.

— Сега ще видят коя съм — рече тя, когато узна, че синът й ще живее. — Няма да има по-хубава къща, нито по-отворена за цял свят от тая лудница.

Накара да я измият и боядисат, смени мебелите, възстанови градината и пося нови цветя и разтвори врати и прозорци да влезе чак в спалните ослепителната яснота на лятото. Възвести края на многобройните застигащи се жалейки, а тя самата подмени старите строги костюми с младежки дрехи. Музиката на пианолата отново развесели къщата. Като я чу, Амаранта си спомни за Пиетро Креспи, за здрачната му гардения, за неговия лавандулов мирис и в дъното на повяхналото й сърце разцъфна една чиста, пречистена от времето злоба. Един подиробед, мъчейки се да сложи в ред стаята, Урсула поиска помощ от войниците, които охраняваха къщата. Младият началник на стражата даде позволение. Полека-лека Урсула им определяше нови и нови задачи. Канеше ги да се хранят, подаряваше им дрехи и обувки и ги учеше да четат и пишат. Когато правителството прекрати охраняването, един от тях остана да живее в къщата и служи дълги години. На Нова година, влуден от презрението на Ремедиос красивата, младият началник на стражата осъмна мъртъв от любов под нейния прозорец.