Сто години самота

Полковник Аурелиано Буендия вдигна трийсет и две въоръжени въстания и ги загуби всичките. От седемнайсет различни жени му се родиха седемнайсет сина, които бяха избити, един след друг само за една нощ, преди най-големият да навърши трийсет и пет години. Измъкна се от четиринайсет покушения, от седемдесет и три засади и от един взвод за разстрел. Оцеля от товар стрихнин в кафето, достатъчен да убие кон. Отхвърли Ордена за заслуги, даден му от президента на републиката. Стигна до главнокомандуващ революционните сили с правосъдна и гражданска власт от едната граница до другата, и стана човекът, от когото най-много се страхуваше правителството, ала никога не позволи да му правят снимки. Отклони пожизнената пенсия, която му предложиха след войната, и преживя до старини от златните рибки, които майстореше в работилницата си в Макондо. Въпреки че винаги се сражаваше начело на своите хора, единствената рана, която получи, си я нанесе той самият, след като подписа Недерландската капитулация, сложила край на почти двайсет години граждански войни. Куршумът на пистолетния изстрел, насочен към собствената му гръд, излезе през гърба, без да нарани никакъв жизнен център. Единственото, което остана от всичко това, бе улица с неговото име в Макондо. Но, както заяви няколко години преди да умре от старост, и на това не се е надявал в предутрото, когато заминал със своите двайсет и един мъже да се присъедини към силите на генерал Викторио Медина.

— Оставяме ти Макондо — това бе всичко, което каза на Аркадио, преди да тръгне. — Оставяме ти го хубаво, гледай да го заварим още по-хубаво.

Аркадио даде съвсем лично тълкуване на препоръката. Измисли си някаква униформа с маршалски лампази и акселбанти, вдъхновена от цветните илюстрации в една книга на Мелкиадес, и окачи на колана си сабята с пискюли на разстреляния капитан. Заложи двата артилерийски впряга пред селището, облече униформи на някогашните си ученици, разпалени от възпламеняващите му възвания, и ги остави да скитосват въоръжени по улиците, за да създават у другоземците впечатление за неуязвимост. Това беше нож с две остриета, защото правителството в продължение на десет месеца не посмя да нападне укреплението, но когато го направи, стовари срещу него такава несъразмерна сила, че смаза съпротивата за половин час. Още от първия ден на своето пълномощничество Аркадио разкри влечението си към обществените разпоредби. Четеше до четири на ден, та да заповядва и нарежда каквото му дойде наум. Въведе задължителна военна служба от осемнайсет години нагоре, обяви, че животните, които ходят из улиците след шест часа подиробед, са за обществено ползване и наложи на пълнолетните мъже задължението да носят червена лента на ръкава. Затвори, под заплаха, че ще го разстреля, отец Никанор в попската къща и му забрани да служи литургия и да бие камбаните, освен за да приветствуват победите на либералите. За да не се усъмни никой в строгостта на неговите намерения, заповяда един взвод за разстрел да се упражнява на площада, стреляйки в плашило. Отначало никой не взе работата сериозно. Това бяха в крайна сметка момчета от училището, които си играеха на възрастни. Но една вечер, когато Аркадио влезе в дюкяна на Катарино, тромпетистът от оркестъра го поздрави с хвалипръцковски туш, който предизвика смеха на посетителите, и Аркадио накара да го разстрелят за неуважение към властта. Които възразиха, той сложи на хляб и вода с пранги на глезените в една училищна стая.

— Ти си убиец! — викаше му Урсула всеки път, щом научаваше за някое ново своеволие. — Когато Аурелиано узнае, тебе ще те разстреляла аз ще се зарадвам.

Но всичко бе напразно. Аркадио продължи да затяга бурмите на една ненужна строгост, докато се превърна в най-жестокия управител, който изобщо е имало в Макондо.

— Сега нека изстрадат разликата — каза веднъж дон Аполинар Москоте. — Това е то раят на либералите.

Аркадио узна. Начело на един патрул той нападна дома, изпочупи мебелите, напердаши дъщерите и отмъкна с тътрузене дон Аполинар Москоте. Когато Урсула, размахала от бяс насмолен камшик и виеща от срам, прекоси селището и нахълта в двора на казармата, самият Аркадио се готвеше да даде заповед за огън на взвода за разстрел.

— Само да си посмял, копеле! — извика Урсула.

Преди Аркадио да смогне да се възпротиви, тя му стовари първия удар с волската жила.

— Само да си посмял, убиецо — викаше тя. — Убий и мене, кучи сине, очи да нямам да плача от срам, че съм отгледала чудовище. — Шибайки го безмилостно, тя го гони чак до дъното на двора, където Аркадио се сви като охлюв. Дон Аполинар Москоте в несвяст стоеше вързан о стълба, където по-рано държаха изпонадупченото от тренировъчните изстрели плашило. Момчетата от взвода се пръснаха, побояха се Урсула да не си изкара от тях. Но тя не ги и погледна. Остави Аркадио със съсипана униформа, ревящ от болка и бяс, и развърза дон Аполинар Москоте, за да го отведе у дома му. Преди да напусне казармата, освободи затворниците от прангите им.

Оттогава насетне тя заповядваше в селището. Възстанови неделното богослужение, преустанови носенето на червени ленти и отмени свирепите разпоредби. Но въпреки твърдостта си, все тъй оплакваше нещастието на своята участ. Почувствува се толкова сама, че подири безполезното другаруване със забравения под кестена съпруг.

— Гледай докъде изпаднахме — казваше му тя, а юнските дъждове заплашваха да съборят навеса от палмови листа. — Гледай празната ни къща, синовете ни разпилени по света, и ние двамата пак самички, както най-напред.

Хосе-Аркадио Буендия, потънал в пропаст от безсъзнателност, беше глух за нейните вайкания. В началото на своята лудост той известяваше с тромави, неотложни латински изрази всекидневните си нужди. В беглите прояснения на своя разум, когато Амаранта му носеше храната, той й казваше най-дотегливите си неволи и кротко се подлагаше на нейните вендузи и лапи. Но по времето, когато Урсула отиде да се оплаква при него, той беше изгубил пълен досег с действителността. Тя го къпеше на части, седнал върху пейчицата, и му разправяше новини за семейството.

— Аурелиано отиде на война, има вече четири месеца, и вест не сме получили от него — казваше тя, докато му търкаше гърба с насапунисана стиска кълчища. — Хосе Аркадио се върна, станал е цяло мъжище, по-висок от тебе, и целият е извезан на кръст-бод, ама дойде само да донесе срам в нашата къща. — Обаче повярва, че забелязва как мъжът й се натъжава от лошите известия. Тогава предпочете да го лъже. — Не вярвай каквото ти казвам — казваше тя и хвърляше пепел върху изпражненията му, за да ги събере с лопатата. — Господ поиска Хосе-Аркадио и Ребека да се оженят и сега са много щастливи. — Стигна до такава искреност в измамата, че накрая тя самата се разтушаваше със собствените си лъжи — Аркадио вече е сериозен мъж — казваше — и много храбър, много хубав момък с оная униформа и сабята си. — Все едно, че приказваше на мъртвец, защото Хосе-Аркадио Буендия вече беше извън обсега на всякаква загриженост. Но тя упорствуваше. Виждаше го такъв кротък, такъв безразличен към всичко, че реши да го пусне. Той не мръдна от пейчицата. Тъй си и остана изложен на слънцето и дъжда, сякаш въжата бяха ненужни, защото някаква власт, стояща над всяко видимо завързване, го държеше вързан о дънера на кестена. Към месец август, когато зимата почваше да се увековечава, Урсула най-сетне можа да му съобщи една новина, която изглеждаше истина.

— Ето че продължава да ни измъчва късметът — каза му тя. — Амаранта и италианецът с пианолата ще се женят.

Амаранта и Пиетро Креспи наистина се бяха задълбочили в дружбата, закриляни от доверието на Урсула, която този път не сметна за необходимо да наглежда посещенията. Това беше едно здрачно годеничество. Италианецът идваше привечер, с гардения в петлицата и превеждаше на Амаранта сонети от Петрарка. Стояха неподвижни в задушавания от орегана и розите пруст, той четеше, а тя плетеше с куките дантела, безразлични към стрясканията и лошите вести от войната, чак докато комарите ги принудеха да се укрият в стаята, Чувствителността на Амаранта, нейната сдържана, ала обвиваща нежност полека-лека бяха изтъкали около годеника една невидима паяжина, която той трябваше физически да отстрани с бледите си пръсти без халки, за да напусне къщата в осем часа. Бяха направили прелестен албум с пощенски картички, които Пиетро Креспи получаваше от Италия. Това бяха образи на влюбени в самотни паркове, с винетки от пронизани сърца и с позлатени панделки, крепени от гълъби.

— Аз знам тоя парк във Флоренция — казваше Пиетро Креспи, преглеждайки картичките. — Протегне ли човек ръка, и гълъбите слизат да кълват.

Понякога пред някой акварел от Венеция носталгията превръщаше в хладни ухания на цветя мириса на тиня и гнили морски мекотели из каналите. Амаранта въздишаше, смееше се, мечтаеше за едно второ отечество с красиви мъже и жени, които говорят детски език, с древни градове, от чието минало величие са останали само котки из развалините. След като прекоси океана да я търси, след като я сбърка със страстта в пламенните опипвания на Ребека, Пиетро Креспи намери любовта. Щастието донесе и преуспяването. Магазинът му тогава заемаше почти цяла пресечка и беше една фантастична зимна градина с копия на камбанарията във Флоренция, които отмерваха часовете посредством концерт на пеещи часовници и пеещи кутии от Соренто, и китайски пудриери, които при отваряне изпяваха петнотни благозвучия, всички музикални инструменти, каквито човек може да си въобрази, и всички дяволии с пружина, които може някой да си представи. Бруно Креспи, по-малкият му брат, стоеше начело на магазина, защото Пиетро не смогваше да се оправи с музикалната школа. Благодарение на него Турската улица с ослепителното си изложение от джунджурии се превърна в мелодичен вир за забравяне произволите на Аркадио и далечния кошмар на войната. Когато Урсула разпореди да се поднови неделното черкуване, Пиетро Креспи подари на храма немски хармониум, основа детски хор и подготви цял грегориански репертоар, който прибави една прелестна нота към невеселия обред на отец Никанор. Никой не се съмняваше, че той ще направи от Амаранта щастлива съпруга. Без да насилват чувствата си, оставяйки се да бъдат влачени от естественото течение на сърцето, те стигнаха до една точка, в която трябваше само да се определи дата на сватбата. Нямаше да срещнат пречки. Урсула дълбоко в себе си се обвиняваше, че с нееднократни отсрочвания е извъртяла съдбата на Ребека, и не беше склонна да трупа угризения. Строгостта на жалейката за Ремедиос бе запратена на второстепенно място от тормоза на войната, отсъствието на Аурелиано, грубиянщината на Аркадио и изгонването на Хосе-Аркадио и Ребека. Пред неотменната близост на сватбата самият Пиетро Креспи бе намекнал на Аурелиано-Хосе, към когото хранеше почти бащинска обич, да бъде считан за негов най-голям син. Всичко караше другите да мислят, че Амаранта се насочва към едно безпрепятствено щастие. Ала обратно на Ребека, тя не разкриваше ни най-малко неспокойствие. Със същото търпение, с което пъстреше покривки за маса и плетеше ненадминати творения от ширити и везеше пауни на кръст-бод, тя изчака, докато Пиетро Креспи вече не можеше да понася неотложните нужди на сърцето. Нейният час дойде със злокобните октомврийски дъждове. Пиетро Креспи махна от скута й кошничката за ръкоделие и притисна ръката й между дланите си.

— Не мога да издържам повече това чакане — каза той. — Ще се оженим идущия месец.

Амаранта не трепна при докосването на ледените му длани. Оттегли ръка като някое изплъзващо се животинче и пак се улови за работата.

— Не бъди наивен, Креспи — усмихна се тя, — и мъртва няма да се омъжа за тебе.

Пиетро Креспи изгуби самообладание. Разплака се без свян, чупеше пръсти от отчаяние, ала не успя да я склони.

— Не си губи времето — това бе всичко, което му каза Амаранта. — Ако наистина ме обичаш толкова, да не си стъпил повторно в тази къща.

На Урсула й се стори, че полудява от срам. Пиетро Креспи изчерпи средствата за умоляване. Стигна до невероятни крайности на унижение. Плака цял следобед в скута на Урсула, която душата си би продала, за да го утеши. Видяха го през дъждовни нощи да се навърта край къщата с един копринен чадър, мъчейки се да изненада някоя светлина в спалнята на Амаранта. Никога не беше се обличал по-добре, отколкото по това време. Неговата августейша глава на измъчен император придоби странен вид на величавост. Додяваше на приятелките на Амаранта, които отиваха да бродират в пруста, с молби да се опитали да я убедят. Занемари търговията. Прекарваше деня в задната стая на магазина и пишеше безумни послания, които пращаше на Амаранта с ципици от листица и препарирани пеперуди и които тя връщаше, без да ги отвори. Заключваше се да свири с часове на цитра. Една нощ пропя. Макондо се разбуди в своеобразен унес, омаяно от ангелска цитра, която не заслужаваше този свят, и от един глас, несравним с нищо на земята по любовния си плам. Тогава Пиетро Креспи видя светлина във всички прозорци на селището освен в този на Амаранта. На втори ноември, ден на всички мъртви, брат му отвори магазина и намери всички лампи запалени, и всички пеещи кутии отхлупени, и всички часовници запънати на един и същи безконечен час, и сред онзи нелеп концерт намери Пиетро Креспи отзад, в кантората, с прерязани с бръснач китки и потопил и двете си ръце в леген с бензое.

Урсула разпореди бдението да се извърши в къщата. Отец Никанор се възпротиви да се отдават религиозни почести и да го погребат в свещена земя. Урсула се опълчи срещу него.

— По някакъв начин, който нито аз, нито вие можем да проумеем, този човек беше светец — каза тя. — Тъй че ще го погреба против вашата воля до гроба на Мелкиадес. — И го стори, подкрепяна от цялото селище, с великолепни погребални почести. Амаранта не напусна спалнята. Чу от леглото си плача на Урсула, стъпките и шушненето на множеството, нахълтало в къщата, воя на оплаквачките, и после дълбокото, миришещо на стъпкани цветя мълчание. Дълго време тя усещаше привечер лавандуловия полъх на Пиетро Креспи, но има сили да не рухне в бълнуване. Урсула я изостави. И очи не вдигна да се смили над нея следобеда, когато Амаранта влезе в кухнята и сложи ръка в жаравата на печката, чак докато я заболя толкова много, че вече усещаше не болка, а зловонието от собствената си изгорена плът. Това бе конски цяр за угризението. Дни наред тя ходи из къщата пъхнала ръка в голяма чаша с яйчен белтък, и когато заздравяха изгарянията, сякаш яйчният белтък беше изцелил и язвите на сърцето й. Единствената външна следа, която й остана от трагедията, бе превръзката от черен бинт на обгорената ръка, която щеше да носи до смъртта си.

Аркадио даде рядко доказателство за щедрост, провъзгласявайки с разпоредба официална жалейка за смъртта на Пиетро Креспи. Урсула изтълкува това като завръщане на изгубената овца. Но сгреши. Бе изгубила Аркадио не откакто облече военната униформа, а открай време. Вярваше, че го е отгледала като син, както отгледа Ребека без предимства и без различия. Обаче Аркадио беше едно самотно и уплашено дете по време на чумата-безсънница, сред печалбарската треска на Урсула, сред бълнуванията на Хосе-Аркадио Буендия, сред затвореността на Аурелиано, сред смъртното съперничество между Амаранта и Ребека. Аурелиано го научи да чете и пише, мислейки си за нещо друго, както би направил някой чужд човек. Подаряваше му дрехите си, за да ги стеснява Виситасион, когато бяха вече за хвърляне. Аркадио страдаше от прекалено големите си обувки, от окърпените си панталони, от женския си задник. Никога не успя да се свърже с някого по-добре, отколкото с Виситасион и Катауре на техния език. Мелкиадес бе всъщност единственият, който се погрижи за него, като го караше да слуша непонятните си писмена и му даваше напътствие за изкуството на дагеротипията. Никой не си представяше колко много плака скришом за смъртта му и с какво отчаяние се мъчи да го съживи в безполезното изучаване на неговите книжа. Училището, където му обръщаха внимание и го уважаваха, а после и властта, с нейните неотменяеми разпоредби и нейната славна униформа, го освободиха от тежестта на старата горчилка. Една вечер в дюкяна на Катарино някой се осмели да му каже:

— Не заслужаваш презимето, което носиш.

Противно на онова, което всички очакваха, Аркадио не накара да го разстрелят.

— За добра чест — рече той — аз не съм Буендия.

Които знаеха тайната на неговото родословие, помислиха при оня отговор, че и той е в течение на нещата, но в действителност Аркадио никога не узна нищо. Пилар Тернера, майка му, която бе накарала кръвта му да кипне в стаята за дагеротипия, беше за него толкова неудържимо влечение, каквото бе изпърво за Хосе-Аркадио и после за Аурелиано. Макар изгубила очарованията си и великолепието на своя смях, той я търсеше и я намираше по дирята от нейния мирис на дим. Малко преди войната, веднъж по пладне, когато тя отиде по-късно от обичайния час да вземе от училището малкия си син, Аркадио я причака в стаята, където обикновено спеше по време на обедната си почивка и където по-сетне натъкми прангите. Докато детето играеше на двора, той зачака в хамака и трепереше от притома, защото знаеше, че Пилар Тернера ще мине оттам. И дойде. Аркадио я сграби за китката и се опита да я набута в хамака.

— Не мога, не мога — каза Пилар Тернера ужасена. — Не можеш си представи колко бих искала да ти угодя, но господ види, че не мога.

Аркадио я сграби през кръста с наследствената си страхотна сила и усети, че светът се заличава при допира с нейната кожа.

— Не се прави на светица — казваше той. — Все едно, всички знаят, че си курва. — Пилар превъзмогна отвращението, което й вдъхваше нейната жалка орисия.

— Децата ще разберат — прошушна тя. — По-добре нощес да оставиш вратата незалостена.

Оная нощ Аркадио я чакаше, треперещ от треска в хамака. Чака, без да заспи, чуваше шумните следполунощни щурци и неумолимото разписание на свирците-дъждовници, все по-убеден, че са го излъгали. Внезапно, когато смутно безпокойствие се бе разложило в ярост, вратата се отвори. След няколко месеца, пред взвода за разстрел, Аркадио отново щеше да изживее загубените из класната стая стъпки, препъванията о чиновете, и накрая, плътността на едно тяло в мрачината на стаята и туптенията на въздуха, изтласкван от едно сърце, което не беше неговото. Протегна ръка и намери друга ръка, с два пръстена на един и същи пръст, която без малко не се удави в тъмнината. Усети плетеницата на нейните вени, пулсирането на нейната неволя и усети влажната длан с линията на живота, пресечена в основата на палеца с един удар от лапата на смъртта. Тогава разбра, че не беше тази жената, която чакаше, защото не миришеше на дим, а на брилянтин от цветчета и гърдите й бяха издути и слепи, с мъжки зърна, и нежността й — безредната нежност на една възбудена неопитност. Беше девица и носеше невероятното име Санта София де ла Пиедад38. Пилар Тернера й бе заплатила петдесет песо, половината от спестеното през целия си живот, за да направи това, което сега правеше. Аркадио я беше виждал много пъти да обслужва магазинчето за хранителни стоки на родителите си и никога не бе се взирал в нея, защото тя имаше рядката добродетел да не съществува изцяло, освен в подходящия миг. Но от тоя ден се сви като коте в топлината на нейната мишница. Тя отиваше в училището по време на обедната почивка, със съгласието на родителите си, на които Пилар Тернера бе платила другата половина от своите спестявания. По-късно, когато правителствените войски ги прогониха от това място, те се любеха между тенекиите с чисто масло и чувалите с ориз в стаичката зад магазина. По времето, когато Аркадио беше назначен граждански и военен началник, им се роди дъщеря.

От роднините единствени узнаха Хосе-Аркадио и Ребека, с които Аркадио тогава поддържаше близки отношения, основани не толкова на роднинството, колкото на съучастничеството. Хосе-Аркадио беше превил врат под брачния хомот. Твърдият характер на Ребека, хищността на нейния корем, упоритото й домогване погълнаха необичайната работоспособност на съпруга, който от лентяй и женкар се превърна в огромно работно добиче. Домът им беше чист и подреден. Призори Ребека то разтваряше от край до край и вятърът откъм гробовете навлизаше през прозорците и излизаше през вратите към двора, като оставяше стените побелели и мебелите загорели от селитрата на мъртъвците. Гладът за земя, тракането на родителските й кости, нетърпеливостта на нейната кръв срещу вялостта на Пиетро Креспи бяха запратени в тавана на паметта. По цял ден тя везеше до прозореца, чужда за безпокойствата на войната, докато керамичните съдини затрептяваха в бюфета и тя ставаше да стопли яденето много преди да се появят мърлявите гончета и после великанът с навои и шпори и ловджийска двуцевка, който понякога носеше елен на рамо и почти винаги връзка зайци или диви патици. Един следобед, в началото на своето управление, Аркадио отиде да ги навести по никое време. Не бяха го виждали, откак напуснаха къщата, но той се показа толкова мил и близък, че го поканиха да сподели гозбата.

Едва когато пиеха кафето, Аркадио разкри подбудите за своето посещение: бе получил донос срещу Хосе-Аркадио. Казваше се, че бил започнал с разораването на своя двор и бил продължил право през съседните земи, събаряйки огради и сривайки чужди колиби и къщи с воловете си, чак докато докопал насила най-хубавите недвижими имоти в околността. Селяните, които не бил прокудил, защото техните земи не го интересували, обременил с налози, които вземал всяка събота с кучетата и двуцевката си. Не отрече. Обосноваваше правото си с това, че заграбените земи били разпределени от Хосе-Аркадио Буендия по време на основаването и смяташе да се докаже, че баща му бил луд още оттогава, тъй като се разпоредил с наследство, в действителност принадлежащо на семейството. Това беше ненужно привеждане на доводи, защото Аркадио не бе отишъл да раздава справедливост. Просто предложи да създаде канцелария, където да се записва собствеността, за да узакони Хосе-Аркадио документите на заграбената земя, при условие че ще упълномощи местното правителство да събира налозите. Споразумяха се. След години, когато полковник Аурелиано Буендия обследва документите за поземлена собственост, намери, че на братовото му име се водят всички земи, които се съзираха от неговия двор — от хълма чак до кръгозора, включително и гробището, и че за единайсетте месеца на своето управление Аркадио е отмъкнал не само парите от налозите, но и ония, които е вземал от селището заради правото да рови умрелите си в недвижимите имоти на Хосе-Аркадио.

Едва след месец Урсула научи онова, което беше вече обществено достояние, тъй като хората го криеха от нея, за да не увеличават страданието й. Започна с подозрения.

— Аркадио строи нова къща — довери тя с престорена гордост на мъжа си, докато се мъчеше да пъхне в устата му лъжица тиквен сироп. Обаче неволно въздъхна: — Не знам защо всичко това ми мирише на лошо. — По-късно, когато узна, че Аркадио не само изкарал къщата, но и бил поръчал виенска мебелировка, потвърди своето подозрение, че той разполага с обществени средства. — Ти си срамът на семейството ни — изкрещя му тя една неделя след черква, когато го видя в новата къща да играе на карти с офицерите си. Аркадио не й обърна внимание. Едва тогава Урсула разбра, че той има шестмесечна дъщеря, и че Санта София де ла Пиедад, с която живееше, без да е женен, пак е бременна. Реши да пише на полковник Аурелиано Буендия, където и да се намира той, за да го постави в течение на работите. Но събитията, които се стекоха в ония дни, не само попречиха на нейните намерения, но я накараха да се разкайва, че го е замислила. Войната, която дотогава не беше нищо друго освен дума за означаване на някакво далечно й неясно обстоятелство, се уточни в една драматична действителност. Към края на февруари в Макондо пристигна старица с пепеляв вид, яхнала натоварено с метли магаре. Изглеждаше толкова безобидна, че патрулите от стражата я оставиха да мине, без да й задават въпроси, като една от продавачките, които често идваха от поселищата на тресавището. Отиде право в казармата. Аркадио я посрещна в помещението, което по-рано бе класна стая и което тогава беше преобразено в своего рода тилов лагер, с навити и окачени за халките хамаци, натрупани из ъглите вързопи, пушки и карабини, и дори ловджийски двуцевки, пръснати върху пода. Старицата се изопна във военен поздрав, преди да обяви самоличността си:

— Аз съм полковник Грегорио Стивънсън.

Носеше лоши вести. Последните огнища на либералната съпротива, според думите му, едно по едно били унищожавани. Полковник Аурелиано Буендия, когото оставил да отстъпва с бой край Риоача, му възложил задачата да говори с Аркадио. Той трябвало да предаде укреплението без съпротива, поставяйки като условия да бъдат зачетени с честна дума животът и имуществата на либералите. Аркадио огледа със състрадателен поглед онзи чудноват пратеник, когото човек би могъл да вземе за някоя старица-бежанка.

— Вие, разбира се, носите някакъв писмен документ — рече той.

— Разбира се — отговори упълномощеният, — че не нося. Лесно е да се проумее, че при сегашните обстоятелства човек не носи със себе си нищо злепоставящо.

Докато говореше, измъкна от корсажа и постави на масата една златна рибка.

— Смятам, че това ще е достатъчно — каза той. Аркадио потвърди, че наистина това беше една от рибките, изработени от полковник Аурелиано Буендия. Но някой може да я е купил преди войната или откраднал и затуй нямаше никаква стойност на пропуск. Пратеникът стигна дотам, че наруши военната тайна, за да удостовери самоличността си. Разкри, че отивал с поръчение в Кюрасао, където се надявал да събере изгнаници от цялото Карибие и да набави достатъчно оръжие и боеприпаси, за да опитал да дебаркира в края на годината. Разчитайки на този план, полковник Аурелиано Буендия не бил привърженик да се дават безполезни жертви в момента. Но Аркадио беше непреклонен. Накара да затворят пратеника, докато установял неговата самоличност, и реши да брани укреплението до смърт.

Не стана нужда да чака дълго. Известията за неуспеха на либералите ставаха все по-определени. В края на март, в една предутрин с преждевременни дъждове, напрегнатото спокойствие на предишните седмици бе разпръснато от неистово изсвирване на тръба, последвано от оръдеен изстрел, който разпердушини кулата на храма. Наистина волята на Аркадио за съпротива беше лудост. Не разполагаше с повече от петдесет зле въоръжени мъже, всеки с по двайсет патрона най-много. Помежду си те, някогашните му ученици, възбудени от високопарни възвания, бяха решили да жертвуват кожата си за едно изгубено дело. Сред бъркотията от ботуши, от противоречиви заповеди, от оръдейни гърмежи, които караха земята да тръпне, сред замаяни изстрели и безсмислени звуци на тръби предполагаемият полковник Стивънсън успя да говори с Аркадио.

— Спестете ми недостойнството да умра в прангата с тия женски дрипи — каза той. — Щом трябва да мра, нека бъде в бой.

Успя да го придума. Аркадио заповяда да му дадат пушка с двайсет патрона и да го оставят с петима души да защищава казармата, а той с щаба си да оглави съпротивата. Не успя да стигне до пътя за тресавището. Барикадите бяха натрошени на парчета и защитниците се биеха на открито по улиците, първо докато имаха боеприпаси за пушките, а после с пистолети срещу пушки и накрая — в ръкопашна схватка. Пред неминуемата близост на поражението някои жени се хвърлиха на улицата, въоръжени с тояги и кухненски ножове. В онази бъркотия Аркадио намери Амаранта, която го търсеше като луда, по нощница, с два стари пищова на Хосе-Аркадио Буендия. Даде пушката си на един офицер, който в суматохата бе останал без оръжие, и се измъкна с Амаранта по някаква странична улица, за да я отведе в къщи. Урсула стоеше на вратата и чакаше, безразлична към залповете, които бяха пробили фасадата на съседната къща. Дъждът преставаше, но улиците бяха хлъзгави и размекнати като разтопен сапун и трябваше да налучкват разстоянията в тъмнината. Аркадио остави Амаранта при Урсула и понечи да се опълчи срещу двама войника, които пуснаха един сляп залп откъм ъгъла. Старите пищови, пазени дълги години в дрешник, не хванаха. Закриляйки Аркадио с тялото си, Урсула се опита да го замъкне до къщата.

— Ела, за бога — викаше му тя. — Стига толкоз щуротии!

Войниците се прицелиха в тях.

— Пуснете тоя човек, госпожо — извика единият от тях, — или не отговаряме!

Аркадио блъсна Урсула към къщата и се предаде. Не след дълго спряха гърмежите и забиха камбани. Съпротивата бе сломена за по-малко от половин час. Нито един от хората на Аурелиано не оцеля от нападението, но преди да умрат, отведоха със себе си триста войника. Последната твърдина бе казармата. Преди да се втурнат срещу нея, предполагаемият полковник Грегорио Стивънсън пусна на свобода затворниците и заповяда на хората си да излязат да се бият по улицата. Изключителната подвижност и голямата точност, с която изстреля своите двайсет патрона от различни прозорци, създадоха впечатление, че казармата е добре защищавана, и нападателите я разрушиха с оръдейни изстрели. Капитанът, който ръководи операцията, се учуди, когато намери развалините пусти и само един мъж по долни гащи, мъртъв, с празна пушка, все още сграбчена в една ръка, изтръгната от рамото. Косата му беше буйна като на жена, навита и прихваната на темето с гребен, а на врата му имаше нарамник със златна рибка, Когато го преобърна с върха на ботуша, за да го освети в лицето, капитанът се смая:

— Лайнар — възкликна той.

Приближиха се други офицери.

— Гледайте къде пък се появи тоя човек — рече им капитанът. — Това е Грегорио Стивънсън.

На разсъмване, след съкратената процедура на военния съвет, Аркадио бе разстрелян пред зида на гробището. В последните два часа на своя живот той не успя да разбере защо бе изчезнал страхът, който Го мъчеше още от детство. Равнодушен, без да се погрижи поне да покаже неотдавнашната си храброст, той изслуша безкрайните улики на обвинението. Мислеше за Урсула, която по това време навярно беше под кестена и пиеше кафе с Хосе-Аркадио Буендия. Мислеше за осеммесечната си дъщеря, която още нямаше име, и за детето, което щеше да се роди през август.

Мислеше за Санта София де ла Пиедад, която предната вечер остави да осолява един елен за съботния обяд, и му домъчня за струйналата върху раменете й коса и за миглите й, които изглеждаха изкуствени. Мислеше за своите си хора без разнеженост, в строга разплата с живота, започвайки да проумява всъщност колко много обича хората, които най-много бе мразил. Председателят на военния съвет подхвана заключителната си реч, преди Аркадио да проумее, че са изтекли два часа. „Дори и да не бяха достатъчни за смъртно наказание доказаните обвинения — казваше председателят, — безотговорната и престъпна дързост, с която обвиняемият е тласнал своите подчинени към безполезна смърт, би била достатъчна, за да заслужи той смъртно наказание.“ В разнебитеното училище, където за пръв път изпита сигурността на властта, на няколко метра от стаята, където позна несигурността на любовта, на Аркадио му се видя смешна дребнавата строгост на смъртта. Всъщност за него от значение беше не смъртта, а животът, и затова усещането, което изпита, щом произнесоха присъдата, не бе на страх, а на носталгия. Не продума, докато не го запитаха коя е последната му воля.

— Кажете на жена ми — отговори той с добре звучащ глас — да кръсти дъщерята Урсула. — Замълча и потвърди: — Урсула, като баба й. И кажете й също, че ако чаканото се роди момче, да го кръстят Хосе-Аркадио, но не заради чичо му, а заради дядо му.

Преди да го поведат на разстрел, отец Никанор се опита да го изповяда.

— Няма за какво да се разкайвам — рече Аркадио и се предостави на взвода, след като изпи чаша черно кафе.

Командирът на взвода, специалист по бързите изпълнения на присъди, носеше име, което беше много повече от една случайност: Капитан Рокс Карнисеро.39 По пътя към гробището, под упоритото ръмене, Аркадио забеляза, че на кръгозора се разпуква една сияйна сряда. Носталгията се разсейваше с мъглата и на свое място оставяше едно огромно любопитство. Чак когато му заповядаха да застане гърбом към зида, Аркадио видя Ребека, с мокра коса и рокля на розови цветя, да разтваря къщата от край до край. Направи усилие тя да го познае. Наистина Ребека погледна случайно към зида и се вцепени от изумление, едва можа да се съвземе и махне на Аркадио за сбогом. Аркадио й отвърна по същия начин. В този миг опушените дула на пушките се прицелиха в него и той чу буква по буква пеещите енциклики на Мелкиадес, усети изгубените стъпки на Санта София де ла Пиедад, девица, в класната стая, и изпита в носа си същата ледена твърдост, която бе привлякла вниманието му върху ноздрите на трупа на Ремедиос. „Бре, дявол да го вземе — успя да помисли той, — забравих да кажа, ако се роди момиче, да го кръстят Ремедиос.“ Тогава, събран в един разкъсващ удар на лапа, отново изпита целия ужас, който го беше измъчвал в живота. Капитанът даде заповед за огън. Аркадио едва смогна да изпъчи гърди и да вдигне глава, без да разбере откъде изтича парливата течност, която изгаряше бедрата му.

— Негодници! — извика той. — Да живее либералната партия!