Сто години самота

Аурелиано дълго време не напусна стаята на Мелкиадес. Научи наизуст чутовните небивалици от оръфаната книга, обобщението от проучванията на Херман, недъгавия; записките по науката за злите духове, разковничетата за философския камък, столетията на Нострадамус и неговите изследвания върху чумата, тъй че стигна до юношеството, без да знае нищо за своето време, но с основните познания на средновековния човек. По което и време да влезеше в стаята, Санта София де ла Пиедад го намираше унесен в четене. Носеше му призори голяма чаша кафе без захар и по обед чиния ориз и резени пържени банани — единственото нещо, което се ядеше в къщата след смъртта на Аурелиано Втори. Грижеше се да му подрязва косата, да му вади гнидите, да ми преправя старите дрехи, които намираше из забравени сандъци, а щом взеха да му набождат мустаци, занесе му бръснача и кратунката за пяна на полковник Аурелиано Буендия. Никой от синовете му не приличаше толкова на него, нито дори Аурелиано-Хосе, най-вече заради изпъкналите скули и решителната, малко безжалостна линия на устните. Както се случи на Урсула с Аурелиано Втори, когато последният учеше в стаята, Санта София де ла Пиедад вярваше, че Аурелиано си говори сам. В действителност разговаряше с Мелкиадес. Едно горещо пладне, малко след смъртта на близнаците, той видя срещу отблясъка на прозореца печалния старец под шапката с гарванова периферия, сякаш въплъщение на спомена, който стоеше в паметта му много години, преди да се е родил. Аурелиано бе подредил вече азбуката на пергаментите. Тъй че когато Мелкиадес го запита дали е открил на какъв език са написани, не се поколеба да отговори: — На санскритски — рече.

Мелкиадес му разкри, че възможностите да дойде отново в стаята били преброени, но си отивал спокоен към поляните на окончателната смърт, защото Аурелиано имал време да научи санскритски преди годините, които му остават преди пергаментите да навършат един век, за да бъдат разгадани. Не друг, а той му посочи, че в уличката, свършваща в реката, където по време на банановото дружество се гадаеше бъдещето и се тълкуваха сънища, някакъв каталонски мъдрец имаше книжарница, в която се намира един Sanskrit Primer67, който ще бъде изяден от молците след шест години, ако не побърза да го купи. За първи път през дългия си живот Санта София де ла Пиедад остави да проблесне едно чувство и то бе чувство на зашеметяване, когато Аурелиано й поиска да му занесе книгата, която трябвало да намери между Освободения Ерусалим68 и поемите на Милтън69, от дясната страна върху втория ред на лавиците. Понеже не знаеше да чете, тя научи наизуст тоя изчерпателен доверителен разговор и намери пари чрез продажбата на една от седемнайсетте златни рибки, които оставаха в работилницата и които само тя и Аурелиано знаеха къде ги бяха турили през нощта, когато войниците претърсиха къщата.

Аурелиано напредваше в изучаването на санскритския, докато Мелкиадес Ставаше все по-отсъствуващ и по-далечен, изпаряващ се в бляскавата обедна яснота. Последния път, когато Аурелиано го усети, той беше едно почти невидимо присъствие, което мърмореше: „Умрях от треска в плитчините на Сингапур!“ Стаята тогава стана уязвима за праха, за термитите и червените мравки, за молците, които трябваше да превърнат в стърготини мъдростта на книгите и пергаментите.

В къщата имаше какво да се яде. На другия ден след смъртта на Аурелиано Втори един от приятелите, които бяха носили венеца с непочтителния надпис, предложи на Фернанда пари, които бил останал да дължи на нейния съпруг. Оттогава един пратеник носеше всяка сряда кошница с неща за ядене и те напълно стигаха за цяла седмица. Никой не узна, че ония хранителни припаси ги пращаше Петра Котес с мисълта, че продължителното милосърдие е начин за унизяване на оная, която я бе унижила. Обаче злобата й се разсея много по-рано, отколкото тя самата очакваше, и тогава продължи да изпраща храната от гордост и накрая от състрадание. Неведнъж, когато й липсваше смелост да продава билетчетата и хората изгубиха интерес към томболата, оставаше гладна тя, за да яде Фернанда, и продължи да изпълнява поетото задължение, докато видя да минава погребението й.

За Санта София де ла Пиедад това, че намаляха обитателите на къщата, трябва да е било почивката, на която имаше право след повече от половин век работа. Никога не бе се чул ропот от оная безмълвна, непроницаема жена, която пося в семейството ангелските кълнове на Ремедиос, красивата и загадъчната тържественост на Хосе-Аркадио Втори, която посвети цял един живот от самота и мълчаливост да отглежда деца, които едва ли помнеха, че са нейни синове и внуци, и която се грижи за Аурелиано, сякаш бе излязъл от нейната утроба, без сама да знае, че е негова прабаба. Само в къща като онази беше обяснимо, че е спала винаги върху палмова рогозчица, която постилаше на пода в хамбара, сред нощното гръмолене на плъховете, и без да е разправяла никому как една нощ я разбуди страшното усещане, че някой я гледа в тъмнината, а то една усойница се плъзгаше по корема й. Знаеше, че ако бе разказала на Урсула, тя би я сложила да спи в собственото си легло, но беше по времето, когато никой нищо не разбираше, преди да се разкрещят в пруста, защото непосилният труд в хлебарницата, стрясканията от войната и грижите по децата не оставиха време да се мисли за чуждото щастие. Петра Котес, която никога не видя, единствена си спомняше за нея. Стараеше се тя да има сносни обувки за излизане, никога Да не й липсва костюм, дори по времето, когато правеха чудеса с парите от томболите. Когато Фернанда дойде в къщата, имаше поводи да смята, че тя е някаква увековечена прислужница и макар неведнъж, чу да казват, че е майка на нейния съпруг, това й се виждаше толкова невероятно, че по-трудно го проумя, отколкото забрави. Санта София де ла Пиедад изглежда никога не се раздразни от онова подчинено положение. Напротив, създаваше впечатление, че й харесва да ходи по ъглите, без отдих, без оплакване, да поддържа подредена и чиста огромната къща, където живя от моминството си и която, особено по време на банановото дружество, приличаше повече на казарма, отколкото на домашно огнище. Но когато умря Урсула, свръхчовешката грижовност на Санта София де ла Пиедад, страшната й трудоспособност захванаха да се прекършват. Не само защото беше стара и изчерпана, а защото къщата изневиделица се сгромоляса в някаква старческа безизходица. Нежен мъх се изкатери по стените. Когато вече нямаше нито едно необрасло място в дворовете, буренакът разчупи изотдолу цимента на пруста, напотроши го като стъкло и през пукнатините се провряха същите жълти цветенца, които почти преди един век Урсула бе намерила в чашата с изкуствената челюст на Мелкиадес. Без време и без средства да предотврати безчинствата на природата, Санта София де ла Пиедад прекарваше деня в спалните да плаши гущерите, които през нощта пак се намъкваха. Една сутрин видя как червените мравки напуснаха подкопаните основи, прекосиха цветната градина, изкачиха се по перилото, където бегониите бяха придобили землист цвят, и навлязоха чак до дъното на къщата. Опита първо да ги трепе с метла, после с прах против насекоми и най-накрая с вар, но на другия ден те биваха пак на същото място, минаваха все тъй упорити и непобедими. Фернанда пишеше писма до децата си и не забелязваше неудържимото нахлуване на разрухата. Санта София де ла Пиедад продължи да се бори сама, воюваше срещу буренака, за да не влезе в кухнята, изтръгваше от стените огромните паяжинени пискюли, които се размножаваха за няколко часа, остъргваше термитите. Но когато видя, че и стаята на Мелкиадес е пълна с паяжини и прахоляк, макар да я метеше и забърсваше по три пъти на ден и че въпреки чистаческия й бяс, е заплашена от развалините и окаяния вид, който само полковник Аурелиано Буендия и младият военен бяха предвидили, тя разбра, че е победена. Тогава си тури износения неделен костюм, някакви стари обувки на Урсула и чифт памучни чорапи, подарени от Амаранта-Урсула, и сви на вързопче останалото й бельо за две-три преобличания.

— Предавам се — каза тя на Аурелиано. — Това е голяма къща за бедните ми кокали.

Аурелиано я запита къде отива и тя направи неясно движение. Обаче се опита да обясни, че отивала да прекара последните си години при някаква първа братовчедка, която живеела в Риоача. Това не беше правдоподобно обяснение. От смъртта на нейните родители тя не бе имала досег с никого в селището, нито пък бе получавала писма, нито бележки, нито я чуха да говори за какъвто и да е роднина. Аурелиано й даде четиринайсет златни рибки, защото беше готова да замине с единственото, което имаше: едно песо и двайсет и пет сентаво. От прозореца на стаята той я видя да прекосява двора с вързопчето си дрехи, помъкнала крака и изгърбена от годините, видя я да провира ръка през една дупка на вратника, за да пусне мандалото, след като беше излязла. Нито я чуха, нито я видяха повече.

Когато научи за бягството, Фернанда плямпа цял един ден, докато преглеждаше сандъци, скринове и шкафове, вещ по вещ, за да се убеди, че Санта София де ла Пиедад не е отмъкнала нищо. Изгори си пръстите, когато се опита да запали огъня за пръв път през живота си, и трябваше да помоли Аурелиано за услугата да я научи как се прави кафе. С течение на времето той взе да върши кухненските работи. Когато ставаше, Фернанда намираше закуската поднесена и напускаше отново спалнята само да вземе храната, която Аурелиано й оставяше похлупена върху жарава и която тя отнасяше на масата, за да я яде върху ленени покривки и сред свещници, седнала на самотното почетно място край петнайсет празни стола. Дори при тези обстоятелства Аурелиано и Фернанда не споделиха самотата, а продължиха да живеят всеки в своята, като чистеха съответната стая, до като паяжината малко по малко заснежаваше розовите храсти, облицоваше гредите, ватираше стените. По онова време на Фернанда й се стори, че къщата се изпълва с домашни духове. Като че вещите, преди всичко тия за всекидневна употреба, бяха развили способността да променят мястото си със свои собствени средства. Времето на Фернанда минаваше в търсене на ножицата, уверена, че я е сложила в леглото и след като го разбъркваше цялото, намираше я на една полица в кухнята, където смяташе, че не е била от четири дни. Изведнъж в чекмеджето за прибори изчезваха вилиците, а тя намираше шест в олтара и три в мивката. Онова скиторене на вещите ставаше по-отчайващо, щом сядаше да пише. Мастилницата, която слагаше отдясно, се появяваше отляво, пресата с попивателната се загубваше и я намираше след два дни под възглавницата, и страниците, написани до Хосе-Аркадио, се объркваха с тия за Амаранта-Урсула и винаги се тормозеше да не е пъхнала писмата в разменени пликове, както наистина й се случи неведнъж. Един път изгуби перодръжката. След петнайсет дни й я върна раздавачът, който я бе намерил в чантата си и ходеше да търси стопанина от къща на къща. Отначало тя помисли, че това са работи на невидимите лекари, както изчезването на песариите, и дори седна да им пише писмо, с молба да я оставят на мира, но трябваше да го прекъсне и свърши нещо, а когато се върна в стаята, не само не намери захванатото писмо, но и забрави за намерението си да го пише. Известно време мислеше, че е Аурелиано. Взе да го следи, да слага предмети по пътя му, мъчейки се да го изненада тъкмо когато разменя местата им, но съвсем скоро се убеди, че Аурелиано не напуска стаята на Мелкиадес, освен да иде в кухнята или до нужника, и че не беше по подигравките. И тъй накрая повярва, че това бяха палувания на домашните духове и реши да прикрепи всяко нещо за мястото, където трябва да го използува. Върза с дълга връв ножиците за горния край на леглото, поставката за перодръжки и пресата с попивателната хартия за крака на масата и лепна мастилницата върху дъската, отдясно на мястото, където обикновено пишеше. Затрудненията не се разрешиха тъй скоро, защото след няколко часа шиене връвта на ножиците вече не достигаше, за да реже, сякаш домашните духове постепенно я бяха намалили. Същото й се случваше и с връвта на перодръжката, и дори със собствената й ръка, която след като попишеше, не стигаше до мастилницата. Нито Амаранта-Урсула в Брюксел, нито Хосе-Аркадио в Рим узнаха ония незначителни неволи. Фернанда им разказваше, че е щастлива, и в действителност беше щастлива, именно защото се чувствуваше освободена от всякакво задължение, като че ли животът я бе отмъкнал повторно в света на нейните родители, където хората не страдаха от всекидневните неприятности, защото те предварително бяха разрешени във въображението им. Онази нескончаема преписка я накара да изгуби усет за времето, особено след като замина Санта София де ла Пиедад. Беше привикнала да води сметка на дните, месеците и годините, вземайки за отправна точка датите, предвидени за връщането на децата й. И когато последните промениха сроковете веднъж и дваж, датите й се объркаха, обещанията се изгубиха сред хартиите и дните толкова си заприличаха един на друг, че не се усещаха как текат. Вместо да се обезпокои, изпитваше дълбоко доволство от забавянето. Не я тревожеше, че много години след като бе оповестил скорошното даване на вечните обети, Хосе-Аркадио все й пишеше, че чакал да свърши учението по висше богословие, за да подхванел дипломация, защото тя разбираше, че е много висока и осеяна с пречки витата стълба, водеща до стола на свети Петър. Напротив, духът й се възбуждаше при новините, които за други биха били незначителни, както онази, че синът й бил видял папата. Изпита подобна наслада, когато Амаранта-Урсула заръча да й кажат, че науките й се проточили повече от предвижданото време, защото нейните отлични оценки й били дали право на предимства, които баща й не взел предвид, когато направил сметката.

Бяха изтекли повече от три години, откак Санта София де ла Пиедад му занесе граматиката, когато Аурелиано успя да преведе първия свитък. Не беше безполезна работа, но представляваше само първата крачка по един път, чиято дължина бе невъзможно да се предвиди, защото текстът на испански не означаваше нищо: бяха шифровани стихове. Аурелиано нямаше способи да установи разковничетата, които ще му позволят да ги разгадае, но тъй като Мелкиадес му бе казал, че в магазина на каталанския мъдрец се намират книгите, които ще му са нужни, за да стигне до същината на пергаментите, реши да говори с Фернанда да му позволи да иде и ги търси. В стаята, погълната от развалини, чието неудържимо размножаване я бе доразгромило, той мислеше за най-подходящия начин да изрази молбата си, изпреварваше обстоятелствата, пресмяташе най-подходящия случай, но когато заварваше Фернанда да изважда храната от жаравата, а това беше единствената възможност да й говори, трудолюбиво обсъдената молба му присядаше и гласът му се губеше. Единствен път тогава я проследи. Слухтеше за нейните стъпки в спалнята. Чуваше я да отива до вратата, за да получи писмата от децата и да връчи своите на раздавача, и слушаше до най-късни часове в нощта коравото и страстно стържене на перото по хартията, преди да чуе щракването на електрическия ключ и мърморенето на молитви в тъмнината. Едва тогава заспиваше, упован, че идният ден ще му даде очакваната възможност. Толкова се самозалъга с мисълта, че разрешението няма да му бъде отказано, че една утрин отряза косата, която вече стигаше до раменете му, и обръсна разчорлената си брада, сложи тесни панталони и риза с подвижна яка, без да знае от кого я е наследил, и зачака в кухнята Фернанда да иде на закуска. Не пристигна жената от всекидневието, онази с вдигнатата глава и каменна походка, а старица, свръхестествено красива, в жълтеникаво хермелиново наметало, с корона от позлатен картон и немощно държане на човек, плакал скришом. В действителност, откак я намери в сандъците на Аурелиано Втори, Фернанда бе обличала много пъти проядената от молци царска рокля. Който и да беше я видял пред огледалото, прехласната в собствените си монархически обноски, би помислил, че е луда. Но не беше луда. Просто бе превърнала царските премени в машина за спомняне. Първия път, когато си ги тури, не можа да избегне възела, който се сви в сърцето й, и да не се изпълнят очите й със сълзи; защото в онзи миг отново долови мириса на вакса от ботушите на военния, който отиде да я търси у дома й, за да я направи царица и душата й се встъкли от носталгия по изгубените мечти. Почувствува се толкова стара, толкова свършена, толкова далечна от най-добрите часове на своя живот, че дори й домиля за ония, които помнеше като най-лоши, и едва тогава откри колко нужни са повеите на ореган в пруста, и парата на розовите храсти привечер, и дори зверската природа на пришълците. Сърцето й от сплъстена пепел, което бе понесло без вайкалия най-сполучливите удари на всекидневната действителност, се разрони при първите повеи на носталгията. С опустошаването на годините необходимостта да се чувствува тъжна се превръщаше в порок. Очовечи се в самотата. Обаче заранта, когато влезе в кухнята и се озова пред чаша кафе, която й предлагаше един кокалест и бледен юноша с умопомрачен приблясък в очите, смешното я разкъса с едно перване на своята лапа. Не само му отрече позволението, но оттогава помъкна ключовете на къщата в джоба, където пазеше неизползуваните песарии. Това беше безполезна предвидливост, защото да бе искал, Аурелиано би могъл да се измъкне и дори да се върне в къщата, без да бъде видян. Но проточилото се пленничество, неизвестността на света, навикът да се подчинява бяха изсушили в неговото сърце семената на бунтовността. Тъй че се върна в своето затворничество да повтаря и преповтаря пергаментите и да чува до късно през нощта хлипанията на Фернанда в спалнята. Една сутрин отиде, както обичайно, да запали печката и намери в изтлялата пепел храната, която бе оставил за нея предния ден. Тогава надникна в спалнята и я видя простряна в леглото, загърната в хермелиновото наметало, по-красива от всякога, а кожата й превърната в черупка от слонова кост. Подир четири месеца, когато пристигна Хосе-Аркадио, намери я недокосната.

Невъзможно беше някой да си представи човек, по-приличащ на майка си. Носеше костюм от зловещо тъжна тафта, риза с кръгла и корава яка, тънка копринена панделка на пеперудка вместо вратовръзка. Беше смъртно блед, излинял, със замаян поглед и слаби устни. Черната коса, лъскава и вирната, разделена по средата на черепа от права и безкръвна линия, имаше същата изкуствена привидност на косата на светиите. Сянката от добре подкастрената брада върху парафиненото лице изглеждаше въпрос на съвестта. Ръцете му бяха бледи, в зеленяви плетеници от вени и с паразитни пръсти и с халка от плътно злато със златист, кръгъл опал на левия показалец. Когато му отвори уличната врата, Аурелиано не трябваше да гадае кой е, за да разбере, че идва от много далече. Къщата се напои при неговото минаване с благоуханието на цветна вода, която Урсула изливаше на главата му като дете, за да може да го намира из тъмотите. По някакъв начин, невъзможен да се уточни, след толкова годишно отсъствие, Хосе-Аркадио все си беше есенно, ужасно тъжно и самотно дете. Отиде право в спалнята на майка си, където Аурелиано бе изпарявал живак в продължение на четири месеца в жарника на дядото на своя дядо, че да запази тялото според формулите на Мелкиадес. Хосе-Аркадио не зададе никакъв въпрос. Сложи една целувка върху челото на трупа, извади изпод полата джоба с набор, където стояха три още неизползувани песария и ключът на дрешника. Правеше всичко с нежни и решителни обноски, в противовес с унинието си. Извади от дрешника ковчеже, инкрустирано със семейния герб, дъхащо на сандалово дърво, и вътре намери обемистото писмо, в което Фернанда изля сърцето си от безбройните истини, които беше крила от него. Прочете го прав, жадно, обаче без нетърпение, и на третата страница спря и огледа Аурелиано с поглед на второ разузнаване.

— Значи — каза той с глас, в който имаше нещо от остротата на бръснач — ти си копелето.

— Аз съм Аурелиано Буендия.

— Върви си в стаята — рече Хосе-Аркадио.

Аурелиано си отиде и не излезе повторно дори от любопитство, когато чу шума на самотното погребение. Понякога от кухнята виждаше Хосе-Аркадио да броди из къщата, да се дави в своето задъхващо се дишане и след полунощ продължаваше да слуша стъпките му из съсипаните спални. Не чу неговия глас месеци наред, не само защото Хосе-Аркадио не му продумваше, но защото самият той нямаше желание то да се случи, нито пък време да мисли за нещо, различно от пергаментите. Подир смъртта на Фернанда той бе извадил предпоследната рибка и отиде в книжарницата на каталанския мъдрец да търси книгите, които му бяха нужни. Не го заинтересува нищо от онова, което видя по пътя, може би защото нямаше спомени, за да сравнява, а пустите улици и отчаяните къщи бяха еднакви с ония, които си бе представил по времето, когато душата си би дал, за да го види. Сам си бе дал разрешението, което Фернанда му отрече, и то само за един път, с една-единствена цел и с най-малкото необходимо време, тъй че извървя без прекъсване единайсетте пресечки, делящи къщата от уличката, където по-рано се тълкуваха сънища, и влезе задъхан в пъстрото и мрачно помещение, където едва имаше място да се помръдне. Оная книжарница изглеждаше повече бунище за използвани книги, натуряни в безредица по нащърбените от термити лавици, из ъглите, наплъстени с паяжина, и дори в пространствата, които би трябвало да бъдат предназначени за минаване. Върху една дълга маса, също затисната от фермани, собственикът пишеше някаква неуморна проза с лилав, малко безумен краснопис, и то на листове от ученическа тетрадка. Имаше дълга, красива посребрена коса, провесила се върху челото като кичур на какаду70, а сините му, живи и тесни очи разкриваха кроткостта на човек, изчел всички книги. Беше по долни гащи, прогизнал в пот, и не остави писането, че да види кой е дошъл. За Аурелиано не бе трудно да изтръгне между оная приказна безреда петте книги, които търсеше, тъй като бяха точно на мястото, посочено му от Мелкиадес. Без да каже дума, подаде ги заедно със златната рибка на каталанския мъдрец, а той ги огледа и клепачите му се свиха като черупките на мида. „Сигурно си луд“ — каза на своя език, повдигна рамене и върна на Аурелиано петте книги и рибката.

— Вземай ги — рече на кастилски. — Последният човек, който е чел тези книги, трябва да е бил Исак Слепия, тъй че хубаво мисли какво правиш.

Хосе-Аркадио възстанови спалнята на Меме, поръча да изчистят и закърпят копринените завеси и балдахина от дамаск на вицекралското легло и отново пусна в употреба изоставената баня, чието циментено корито беше почерняло от някакъв жилест и грапав каймак. До тия две места се сведе неговата долнокачествена империя, с охлузгани другоземски платове, с подправени парфюми и евтини скъпоценни камъни. В останалата част на къщата единствено сякаш му пречеха светиите от домашния олтар, които един подиробед изгори, докато ги превърна в пепел на огъня, запален сред двора. Спеше до след единайсет часа. Отиваше до банята в разнищена туника с позлатени змейове и чехли с жълти пискюли и там отслужваше един обред, който по тържественост и продължителност напомняше онзи на Ремедиос красивата. Преди да се изкъпе, ръсваше за благоухание коритото със солите, които носеше в три алабастрови буркана. Не се обливаше с кратуната, а цамбурваше в дъхавите води и оставаше до два часа да плува по гръб, приспан от свежестта и спомена за Амаранта. Няколко дни след идването си захвърли тафтяното облекло, което, освен че беше прекалено дебело за селището, бе и единственото, което имаше, и го смени с прилепнали панталони, много приличащи на ония, които носеше Пиетро Креспи в уроците по танци, и риза от изящна коприна, тъкана с нишките на още жива буба, и с началните си букви, извезани върху сърцето. Два пъти седмично изпираше всичките дрехи в коритото и оставаше по туника, докато изсъхнат, понеже нямаше какво друго да облича. Никога не се хранеше в къщата. Излизаше на улицата, когато поотпуснеше следобедната горещина, и не се завръщаше до късна доба. Тогава продължаваше скръбното си лутане и дишаше като коте и мислеше за Амаранта. Тя и заплашителният поглед на светиите под блясъка на нощната лампа бяха двата спомена, които пазеше за къщата. Много пъти, в умопомрачаващия римски август, бе отварял очи насред съня и бе виждал Амаранта да изниква в езерце от разноцветен мрамор, с нейните дантелени фусти и превръзка на ръката, въздигната до съвършенство от томителното въжделение на заточението. Противно на Аурелиано-Хосе, който се опита да задуши онзи образ в кървавото блато на войната, той се мъчеше да го държи жив в тресавище от похотливост, докато залъгваше майка си с безкрайната измишльотина за папското призвание. Нито на него, нито на Фернанда никога не им хрумна да помислят, че тяхната преписка беше размяна на заблуди. Хосе-Аркадио, който напусна семинарията още щом пристигна в Рим, продължи да подхранва небивалицата за богословското и каноническо право, за да не постави в опасност баснословното наследство, за което му говореха бълнуващите писма на майка му и което трябваше да го изтръгне от немотията и глухотата, които споделяше с двама приятели в една мансарда на „Трастевере“71. Когато получи последното писмо на Фернанда, наложено й от предчувствието за неизбежно близка смърт, набута в куфара сетните отпадъци от своя лъжлив блясък и прекоси океана в трюм, където преселниците се трупаха като добичета за кланица и ядяха студени макарони и червясало сирене. Преди да прочете завещанието на Фернанда, което не беше нищо повече от изчерпателно и закъсняло повторение на неволи, раздрънканите мебели и буренакът в пруста вече му бяха посочили, че се е наврял в капан, от който никога няма да излезе, завинаги заточен за диамантената светлина и памтивековния въздух на римската пролет. В изтощителните безсъния на астмата той отново и отново мереше дълбочината на своето нещастие, докато обхождаше мрачната къща, където старешките превземки на Урсула му внушиха страха към света. За да бъде уверена, че няма да го загуби из тъмнотите, тя му бе отредила един ъгъл в спалнята, единственият, където можеше да бъде в безопасност от мъртвите, които бродеха из къщата още от привечеряване. „Каквото и лошо нещо да направиш — казваше му Урсула, — светиите ще ми го кажат.“ Плахите нощи на неговото детство се сведоха до онзи ъгъл, където стоеше неподвижен до времето за лягане, потейки се от страх върху един стол без облегалка, под бдящия и леден поглед на светиите-издайници. Това беше безполезно мъчение, защото по онова време вече се ужасяваше от всичко, което го заобикаляше, и бе подготвен да се плаши от всичко, което ще срещне из живота: уличните жени, които погубвали кръвта; жените от къщата, които раждали синове със свинска опашка; петлите за бой, които предизвиквали смъртта на мъже и угризения на съвестта за цял живот; огнестрелните оръжия, които само като ги докоснеш, те осъждат на двайсет години война; несполучливите начинания, които само водели до разочарование и лудост, и всичко, изобщо всичко, каквото господ-бог е създал с безкрайната си доброта и което лукавият е извратил. Когато се събуждаше, смазан от чекръка на кошмарите, яснотата на прозореца и ласките на Амаранта в коритото и насладата, с която го пудреше с копринена възглавничка по краката, го освобождаваха от ужаса. Дори и Урсула биваше различна под сияйната светлина на цветната градина, защото там не му говореше за страшни работи, а му търкаше зъбите с въглищен прах, за да има сияйната усмивка на папа, и му режеше и лъскаше ноктите, за да се удивляват поклонниците, които ще надойдат в Рим от всички краища на света, на чистотата на папските ръце, когато той им даде благословия, и го сресваше като папа и го мокреше с цветна вода, за да имат тялото и дрехите му благоуханността на папа. В двора на Кастелгандолфо72 той бе видял папата да произнася от един балкон една и съща реч на седем езика за тълпа поклонници и единственото, което действително бе привлякло вниманието му, беше белотата на неговите ръце, които изглеждаха сякаш киснати в белина, ослепителният приблясък на неговите летни дрехи и далечният му лъх на одеколон.

Почти година след завръщането в къщата, след като бе разпродал, за да яде, сребърните свещници и гербоукрасеното цукало, на което в решителния час бяха златни само инкрустациите по герба, единственото развлечение на Хосе-Аркадио беше да събира деца от селището, за да играят в къщата. Появяваше се с тях по време на следобедния сън и ги караше да скачат на въже в градината, да пеят из пруста и да правят маймунджилъци по мебелите в гостната, докато той ходеше между групите и даваше уроци по добро държане. По това време бе износил тесните панталони и копринената риза и използваше обикновени дрехи, за еднократно преобличане, купени в магазините на арабите, но още поддържаше унилото си достойнство и папските обноски. Децата превзеха къщата, както сториха в миналото другарките на Меме. До късна доба се чуваше как търчат, пеят, танцуват и топуркат, тъй че къщата приличаше на някакъв разюздан интернат. Аурелиано не се обезпокои от нашествието, докато не отидоха да го дразнят в стаята на Мелкиадес. Една заран децата блъснаха вратата и се уплашиха пред видението на смрадливия и рунтав човек, който продължаваше да разгадава пергаментите върху работната маса. Не посмяха да влязат, но продължиха да се навъртат край стаята. Надзъртаха с шушукане през цепнатините, хвърляха живи животни през капандурите, веднъж заковаха отвън вратата и прозореца и Аурелиано половин ден се мота, докато ги изкърти. Развеселени от безнаказаността на своите палувания, четири деца друга сутрин влязоха в стаята, докато Аурелиано беше в кухнята, готови да разрушат пергаментите. Но щом докопаха жълтеникавите свитъци, някаква ангелска сила ги повдигна от пода и ги държа вдигнати във въздуха, докато се завърна Аурелиано и им отне пергаментите. Оттогава насетне повече не го дразнеха.

Четирите най-големи деца, които носеха къси панталони, въпреки че вече надзъртаха в юношеството, се грижеха за личния вид на Хосе-Аркадио. Пристигаха по-рано от другите и посвещаваха утрото да го бръснат, да му правят разтривки с топли кърпи, да му режат и лъскат ноктите на ръцете и краката, да го парфюмират с цветна вода. Неведнъж се пъхаха в коритото, за да го насапунисат от главата до петите, докато той плуваше по гръб и мислеше за Амаранта; После го избърсваха, напудряха го по тялото и го обличаха. Едно от децата, което имаше руса и къдрава коса и очи от розови стъкла като зайците, обикновено спеше в къщата. Бяха толкова здрави връзките, които го свързваха с Хосе-Аркадио, че го придружаваше в безсънията му на астматик, без да говори, и блуждаеше с него из потъналата в мрачини къща. Една нощ видяха в спалнята, където спеше Урсула, някакъв жълт отблясък през встъкления цимент, сякаш някакво подземно слънце бе превърнало пода на спалнята в стъклопис. Не трябваше да палят крушката. Стигна им и това да повдигнат изпочупените плочи в ъгъла, където винаги стоеше леглото на Урсула и където отблясъкът беше най-силен, за да намерят тайното подземие, което Аурелиано Втори се умори да търси в безумието на разкопките. Там стояха трите брезентови чувала, завързани с медна тел, и вътре в тях — седемте хиляди двеста и четиринайсет жълтици, които все тъй светлееха като жарава в тъмнината.

Намирането на съкровището бе като лумване на огън. Вместо да се завърне в Рим с непредвижданото състояние, което беше неговата узряла в беднотията мечта, Хосе-Аркадио превърна къщата в упадъчен рай. Смени с ново кадифе завесите и балдахина в спалнята и накара да поставят плочи на пода в банята и кахлени плочки по стените. Долапът на трапезарията се изпълни със захаросани плодове, шунки, туршии и неизползваният килер отново се отвори, за да складира вина и ликьори, които самият Хосе-Аркадио получаваше на гарата в сандъци, белязани с неговото име. Една нощ и четирите най-големи деца устроиха веселие, което продължи до зори. В шест часа заранта излязоха голи от спалнята, изпразниха коритото и го напълниха с шампанско. Цамбурнаха се ведно и заплуваха като птици, литнали в позлатено небе от дъхави мехури, а Хосе-Аркадио се носеше по гръб, настрани от веселието и с отворени очи възкресяваше Амаранта. Остана тъй, вглъбен, предъвкващ горчивината на своите двусмислени наслади, дори след като децата се умориха и вкупом отидоха в спалнята, където изтръгнаха кадифените завеси, напукаха в безредието сърцевидното огледало от планински кристал и разпердушиниха балдахина на леглото в усилието си да налягат един през друг. Когато Хосе-Аркадио се върна от банята, намери ги заспали на купчина, в една корабокрушенска спалня. Разгневен не толкова от разрушенията, колкото от отвращението и съжалението, което изпитваше срещу самия себе си в отчаяната празнота на пиршеството, той се въоръжи с бича от незаплетени конопени върви на църковен кучкар, който пазеше в дъното на сандъка заедно с метален пояс с шипове и други железарии за мъчение и покаяние, и изгони децата от къщата, виейки като луд, и ги шибаше безмилостно, както не би направил и с глутница койоти. Беше съсипан, притиснат от задуха, който продължи няколко дни и му придаде вид на предсмъртник. На третата нощ от изтезанието, победен от задушаването, той отиде в стаята на Аурелиано да го помоли за услугата да му купи от някоя близка аптека прах за вдишване. Тъй Аурелиано направи второто си излизане на улицата. Само две пресечки трябваше да измине, че да стигне до тясната аптека с напрашени витрини и фаянсови буркани, белязани на латински, където едно момиче с безмълвна красота на нилска змия му продаде лекарството, което Хосе-Аркадио бе написал на хартия. Второто виждане на пустото селище, едва осветявано от жълтеникавите крушки по улиците, не пробуди у Аурелиано повече любопитство, отколкото първия път. Хосе-Аркадио беше почнал да мисли, че е избягал, когато го видя наново да се появява, малко задъхан от бързането, повлякъл нозе, които затварянето и липсата на движение бяха направили слаби и несръчни. Толкова безсъмнено беше неговото равнодушие към света, че след няколко дни Хосе-Аркадио наруши обещанието, което бе дал на майка си, и го остави свободен да излиза, когато поиска.

— Няма какво да правя на улицата — отвърна му Аурелиано.

Тъй си и остана затворен, унесен в пергаментите, които малко по малко разгадаваше и чийто смисъл обаче не успяваше да изтълкува. Хосе-Аркадио му носеше в стаята резени шунка, захаросани цветя, оставящи пролетен дъх в устата, а на два пъти по чаша хубаво вино. Не събудиха любопитството му пергаментите, които считаше по-скоро че са някакво развлечение, достъпно само за посветените, но вниманието му бе привлечено от рядката мъдрост и необяснимото познаване на света, които притежаваше онзи отчаян роднина. Тогава узна, че е способен да разбира писмен английски и че между пергамент и пергамент е изчел от кора до кора, като някакъв роман, шестте тома на енциклопедията. Отначало е това си обясни обстоятелството, че Аурелиано може да говори за Рим, сякаш с години е живял там, но съвсем скоро разбра, че има познания, които не бяха енциклопедически, като цените на предметите. „Всичко се знае“ — бе единственият отговор, който получи от Аурелиано, когато го запита как е получил ония сведения. Аурелиано, от своя страна, се изненада, че Хосе-Аркадио, погледнат отблизо, е толкова различен от образа, който си бе създал за него, виждайки го да се лута из къщата. Беше способен да се смее, да си позволи от време на време някоя носталгия по миналото на къщата и да се загрижи за окаяната обстановка, в която се намира стаята на Мелкиадес. Онова сближение между двама самотника от една и съща кръв беше много далеч от приятелството, но позволи и на двамата да понасят по-добре бездънната самота, която едновременно ги разделяше и свързваше. Хосе-Аркадио тогава можа да прибегне до Аурелиано, за да оправи някои къщни работи, които силно го дразнеха. Аурелиано, на свой ред, можеше да сяда да чете в пруста, да получава писмата на Амаранта-Урсула, които продължаваха да идват с вечната си точност, и да ползва банята, откъдето го бе прокудил Хосе-Аркадио още с пристигането си.

В едно горещо предутро и двамата се разбудиха, обезпокоени от настойчиви хлопания по външната врата. Беше тъмен старец, с големи зелени очи, които придаваха на лицето му някакво призрачно лъчене, и с пепелен кръст върху челото. Опарцаливените дрехи, скъсаните обувки, вехтата раница, която носеше на рамо като единствен товар, му придаваха вид на просяк, но държането му издаваше достойнство, в пълно противоречие с неговия облик. Стигаше човек да го види веднъж, дори в полузрака на гостната, за да разбере, че тайната сила, която му позволява да живее, не беше инстинктът за самосъхранение, а навикът за страх. Беше Аурелиано Амадор, единственият оцелял от седемнайсетте сина на полковник Аурелиано Буендия, който търсеше отдих в дългото си и смутно житие на беглец. Удостовери самоличността си, помоли да му дадат подслон в онази къща, която в своите нощи на обезправен бе възкресявал като единственото безопасно прибежище, останало му в живота. Но Хосе-Аркадио и Аурелиано не го помнеха. Помислиха, че е някой скитник, и го изхвърлиха на улицата с блъскане. И двамата тогава видяха от вратата края на една драма, която бе започнала преди Хосе-Аркадио да се помни. Двама полицейски агенти, преследвали Аурелиано Амадор години наред, душили следите му като песове през половината свят, изникнаха между бадемовите дървета на отсрещния плочник и с маузери дадоха два изстрела, които продупчиха точно пепелния кръст.

В действителност, откак изгони децата от къщата, Хосе-Аркадио чакаше вести за някой презокеански кораб, който да тръгва за Неапол преди Коледа. Беше казал това на Аурелиано и дори бе направил сметки да му остави една търговийка, която да му позволи да живее, защото кошничката с хранителни продукти вече не пристигна след погребението на Фернанда. Обаче и онази последна мечта нямаше да се изпълни. Една септемврийска утрин, след като пи кафе с Аурелиано в кухнята, Хосе-Аркадио вземаше всекидневната си баня, когато нахлуха през отместените керемиди четирите деца, които бе изгонил от къщата. Без да му дадат време да се брани, наскачаха облечени в коритото, сграбчиха го за косата и държаха главата му потопена, докато на повърхността престана предсмъртното бълбукане и мълчаливото и бледо тяло на делфин се плъзна до дъното на уханните води. После отнесоха трите чувала злато, които само те и тяхната жертва знаеха къде бяха скрити. Това бе толкова бързо, методично и грубианско действие, че наподобяваше военно нападение. Аурелиано, затворен в стаята си, не разбра нищо. Следобеда, натъжен поради отсъствието му в кухнята, той търси Хосе-Аркадио из цялата къща и го намери да се носи в дъхавите огледала на коритото, огромен и подпухнал и още мислещ за Амаранта. Едва тогава разбра колко много бе започнал да го обича.