Стоманена целувка

26.

Половин час след полунощ Ейб Бенкоф изпи последната глътка от брендито си и изключи епизода на „Момчетата от Медисън Авеню“ по телевизията, до края на който оставаха десетина минути. Той харесваше сериала, защото работеше в рекламна агенция, една от най-големите в Среден Манхатън, но когато Рут я нямаше, не му беше толкова забавно да го гледа. Щеше да запази епизода на видеото, докато тя се върне от дома на майка си в Кънектикът вдругиден.

Петдесет и осем годишният Бенкоф седеше на кожения си фотьойл в апартамента си в Мъри Хил. Тук имаше много стари къщи с апартаменти, но той и Рут намериха един тристаен в сграда само на шест години. И мотивиран продавач. Това съвпадна с повишаването на Ейб в партньор в „Дабъл Ю Джей & Кей Уърлдуайд“, което означаваше премия. Която се превърна в предплата. И пак беше по-скъп, отколкото можеха да си позволят. Децата обаче ги нямаше и Рут каза: „Да го купим“.

И го взеха.

Апартаментът беше страхотен за купони. И се намираше близо до неговата и нейната работа — издателство на Таймс Скуеър.

Да не споменаваме, че беше супермодерен. Ейб и съпругата му бяха похарчили хиляди за обзавеждане и уреди, неръждаема стомана, стъкло и абанос. Кухнята беше последна дума на модата. Печка и фурна от матирана стомана и други допълнителни неща.

Тази вечер обаче Ейб само притопли в микровълновата фурна пилето „а ла генерал Цо“, което бе купил от „Дунан Хост“ малко по-нататък по улицата. Ястието съдържаше доста калории, но той имаше много работа в този ден, беше се прибрал вкъщи късно и нямаше сили, нито желание да приготви нещо по-здравословно.

Генерал Цо от провинция Хунан ли беше, запита се Бенкоф, надигна се сковано от креслото и събра чиниите. И ако не беше, би ли се обидил, че е почетен с ресторант с име, различно от мястото, където е роден?

Или „Хунан Хост“ беше собственост на тайванци, корейци или някоя предприемчива двойка от Лаос?

Всичко е маркетинг, както много добре знаеше Ейб Бенкоф, но име като „Камбоджанска звезда“ например можеше да озадачи и обезкуражи някои клиенти. Или пък „Експрес Пол Пот“. Той се усмихна на тази проява на лош вкус.

Ейб занесе чиниите, приборите и чашата в кухнята, изплакна ги и ги сложи в съдомиялната машина. Тръгна, но после спря и се върна. Пренареди чиниите и приборите така, както би искала Рут. Всеки от тях ги нареждаше по различен начин. Той мислеше, че неговият подход е правилният — острите краища надолу — но не си заслужаваше да води този спор. Все едно да се опитва да убеди демократ да гласува за републиканец и обратно.

Изкъпа се, облече пижама, взе книгата от нощното шкафче и си легна. Нагласи будилника да звъни в шест и половина сутринта, като си мислеше за фитнес клуба. Подсмихна се и го нави за седем и половина. Отгърна на трийсета страница на трилъра, прочете пет параграфа, обърна се на другата страна и заспа.

Точно четиридесет минути по-късно Ейб Бенкоф се задъха, събуди се и седна в леглото.

Беше напълно буден, потеше се и се задушаваше от онова, което изпълваше стаята.

Газ!

Стаята се изпълваше с газ за готвене! Онази смрад на развалени яйца. Печката се беше повредила. Махай се оттук! Обади се на 911. Но първо излез.

Ейб затаи дъх, инстинктивно посегна към лампата на нощното шкафче и я запали.

В следващия миг се вцепени и пръстите му се вкопчиха в бутона. Да не си се побъркал? Лампата обаче не запали газта и не взриви апартамента, както си бе помислил в момент на смразяваща паника. Ейб не знаеше какво може да се случи, но електрическата крушка очевидно не беше достатъчна. С трепереща ръка той угаси лампата, преди да се нагрее.

Добре, помисли си Бенкоф и стана, опасността не са експлозиите — още. Но ти ще се задушиш, ако не излезеш навън. Веднага. Облече халата си. Зави му се свят. Свлече се на колене и започна да диша бавно. Смрадта още се усещаше, но по-ниско долу, близо до пода, не беше толкова противна. Каквото и да имаше в природния газ, той, изглежда, беше по-лек от въздуха и на нивото на земята Ейб можеше да диша почти нормално. Той си пое няколко пъти дъх и после се изправи.

Стисна телефона си и тръгна през тъмния апартамент. Намираше пътя благодарение на осветлението навън, което струеше през високите три метра прозорци, непокрити със завеси. Съпругата му беше настояла да не слагат завеси и макар че яркият блясък и липсата на уединение не му пречеха много, сега Ейб мълчаливо ѝ благодари за това. Беше сигурен, че ако прозорците бяха закрити, можеше да се спъне в тъмнината, да прекатури някоя лампа или мебел, метал върху камък… и да предизвика искра, която да запали газта.

Успя да стигне до дневната. Миризмата се засилваше. Какво ставаше, по дяволите? Спукана тръба? Само в неговия апартамент ли или на целия етаж? Или в цялата сграда? Той си спомни репортажа за апартамент в Бруклин, където експлозия на газопровод беше изравнила със земята пететажна сграда и убила шест души.

Главата му се замайваше все повече. Щеше ли да припадне, преди да стигне до външната врата? Трябваше да мине през кухнята, откъдето вероятно изтичаше газта. Там изпаренията щяха да са най-силни. Може би щеше, да успее да отвори прозорците на дневната — в момента беше пред вратата — и да вдъхне повече чист въздух.

Не, продължавай да вървиш. Най-важното е да се измъкнеш навън!

И не се обаждай на пожарната сега. Телефонът може да възпламени газта. Хайде, върви. Бързо.

Виеше му се свят все по-силно.

Каквото и да се беше случило, Ейб се радваше, че Рут не е вкъщи. Беше чист късмет, че тя бе решила да остане в Кънектикът след деловите си срещи.

Бенкоф благодари на бога за това. На неопределен бог. Не беше стъпвал в църква от двайсет години. Реши да отиде в петък — ако се измъкне оттук.

Той излезе в коридора и залитайки, се отправи към външната врата. Спъна се, изпусна телефона, грабна го и продължи да пълзи напред. Щеше да излезе навън и да затръшне вратата. Да задейства алармата, да предупреди другите обитатели и да се обади на 911.

Седем метра, шест.

Изпаренията в предния коридор на апартамента не бяха толкова силни, тъй като се намираше далеч от печката. Пет метра, четири.

Човек на думите и цифрите, добре запознат със света на офисите, сега Бенкоф беше станал войник, който мислеше само как да оцелее. Ще успея. По дяволите, ще успея.

27.

Линкълн Райм се събуди от жужащия си телефон. Беше шест часът и седемнайсет минути сутринта.

— Отговори — подаде команда той на устройството. — Да?

— Райм, има още една жертва — каза Амелия Сакс.

— На Неизвестния заподозрян 40 ли?

— Да.

— Какво се е случило?

— Експлозия на газ. В Мъри Хил. Изглежда, че е саботирана готварската печка — един от продуктите в списъка, който откри Родни.

— И жертвата е била във втория списък, на купувачите?

— Да. Купил си нова печка пред две години. Информацията за покупката беше в данните.

Линкълн натисна бутона да повика Том.

— Жертвата е Ейб Бенкоф — продължи Сакс, — петдесет и осем годишен, директор счетоводството на рекламна агенция. — Тя спря за момент. — Изгорял е до смърт. Рон търси данните му. Аз отивам там да направя оглед на местопрестъплението.

Те прекъснаха разговора. Райм се обади на Мел Купър и го повика да дойде в дома му да чакат и после да анализират онова, което щеше да намери Сакс в жилището на Бенкоф.

Том дойде за сутрешния тоалет и след десетина минути Линкълн беше долу в дневната. Той обърна инвалидната си количка под кос ъгъл, насочи я към табла̀та с уликите и отново прочете откритията от предишните местопрестъпления, обезпокоен, че са пропуснали нещо, което би могло да им подскаже да очакват това нападение.

Мъри Хил…

Луксозна печка…

Експлозия на газ…

Да правиш обосновано предположение къде може да нанесе удар извършителят, съдейки по следи от минали престъпления, рядко води до успех. По принцип зависи от това кои места е посетил заподозреният, планирайки удара, неволно пренасяйки следи оттам на друго местопрестъпление, където са намерени. Повечето серийни убийци и рецидивисти не са толкова услужливи.

Неизвестният заподозрян 40 обаче имаше любопитен дневен ред и действаше с такова странно оръжие, че изглежда проучваше нещата един-два дни или повече предварително, за да бъде сигурен, че ще успее с убийството.

Райм мрачно си помисли, че смъртта на Бенкоф може би е пълна противоположност на случая „Бакстър“. Тогава Линкълн имаше твърде много улики и ги беше анализирал твърде внимателно. Може би в случая с Неизвестния заподозрян 40 беше пропуснал някаква улика на предишните местопрестъпления, която би могла да го насочи към апартамента на Бенкоф като място на бъдещо нападение. Райм почувства онази изнервяща празнота, която беше изпитал, когато научи за смъртта на бизнесмена. Неудобството и вината, които бяха станали причина за решението му да сложи край на кариерата си като криминалист.

Това затвърди решението му. Той нямаше търпение да приключи с този случай. И можеше да се върне към живота си в цивилния свят. Усмихна се на тази двойно задължаваща дума.

Телефонът му пак избръмча.

Той погледна екранчето.

— Ало?

— Гледах новините — каза Джулиет Арчър. — Пожарът в Мъри Хил. Повредила се е печка. Нашето момче ли е било?

— Така изглежда. Тъкмо щях да ти се обадя. Свободна ли си?

— Всъщност вече идвам.

Мисля за болката.

Закусих в леглото веднага щом се събудих в Челси. Изядох един сандвич — „Болоня“ — и сега ям втори.

Часът е седем без десет сутринта.

Уморен съм след всичката работа снощи. Опитах се да заспя, но не можах. Бях твърде развълнуван.

Болка…

Изучавам тази тема заради скорошните си начинания. Научих, че има различни видове болка. Например невропатична, поради увреждане или дисфункция на периферната или централната нервна система (когато удариш вътрешната страна на лакътя си). Не е непременно мъчителна. По-скоро трънлива и дразнеща.

Друг вид болка е психогенната или соматоформното разстройство. Дължи се на околни фактори и стрес и някои физиологични стимули. Например мигрените.

Но най-често срещаната в ежедневния живот болка е физиологичната или ноцицептивна. Изчанчена дума за този вид болка, бих казал, която изпитваш, когато не улучиш гвоздея с чука и удариш палеца си. Две чудесни категории на ноцицептивната болка предоставят богато поле за действие на познавачи като мен. Сещам се за Тод Уилямс — удар с тъп предмет. Или разрязване с трион пасвател (използвах го неотдавна). Другата е от стърчащата през плътта на Алиша лъчева кост, която съпругът ѝ, със замъглено и от уиски съзнание, беше извивал и дърпал.

Има и термална ноцицептивна болка. Може да е от измръзване, но най-лошата е от изгаряне, разбира се. Премръзнали крайници. Огънят те кара да пищиш и да пищиш, и да пищиш.

Имах доста добра видимост в последните минути на моята жертва. Наблюдавах го през цялото време от отсрещната страна на улицата, терасата на покрива на порутена пететажна сграда без асансьор. Лесно беше да го виждам през големите прозорци.

Събуди се и като пълен кретен запали лампата на нощното шкафче. Разтревожи ме. На този етап не бях сигурен дали в апартамента има достатъчно газ, за да стане онова, на което се надявах.

Минута по-късно обаче той вървеше към вратата, а после пълзеше.

Убедих се, че има достатъчно газ, и чувствайки се малко перверзно, щракнах копчето, когато той беше само на три-два и половина метра от външната врата и спасението беше близо.

Само че не беше, разбира се.

Една елементарна команда през облака и печката с вградено устройство „Кул Смарт Делукс“ се съживи. С единайсет хиляди долара и нещо можеш да си купиш изключително отзивчив уред.

Жертвата ми се превърна в сянка сред пламъците, гърчеше се и залиташе, когато пушекът я обви. Зърнах я да се търкаля по гръб, да трепери и да размахва ръце и крака и после димът я скри от погледа ми.

Поне си беше готвил вкусни неща в модерната фурна.

Щом свърших работата си, тръгнах и се върнах тук да поспя, изпълнен със зареждащо с енергия задоволство.

По-късно Народният пазител ще напише още едно послание до пресата, за да напомни, че крайното консуматорството е лошо нещо. Дрън-дрън. Не е необходимо да се изразяваш добре и да си умен в манифестите си, след като си изгорил някого.

Претъркалям се, сядам уморено по пижама на ръба на леглото и се замислям за натоварения ден, който ми предстои.

Имам планове за друг нещастен Безочлив.

Ноцицептивна болка…

Имам планове и за Червенокоска. Сега знам всичко, което ми трябва, за навиците ѝ. Планът би трябвало да е добър и със сигурност ще ми достави удоволствие.

Имам малко свободно време и влизам в Стаята с играчките.

Когато изработвам миниатюра, първо правя чертеж. След това се съсредоточавам върху всяка част на предмета, който правя. Крака, чекмеджета, плотове, рамки — всичко. И първо се залавям с най-трудната задача. Например да издялаш крака на мебел от XVIII век е много трудно. Дълги и източени, но и сложни, с извивки, завъртулки, ъгловати. Правя ги от дървени блокчета.

Заглаждам внимателно с острие и шкурка. След това идва сглобяването. В момента държа легло от епохата на крал Едуард за клиент на „Американ Гърл“. Бащата е адвокат в Минеаполис. Знам това, защото на чека му до фирмата ми пише „адвокатска кантора“. За малко да не си свърша работата, защото Алиша ми разказа за неприятностите, които е имала с адвокати след ситуацията със съпруга ѝ. Тя не беше направила нищо лошо и човек би си помислил, че всичко ще мине добре за нея. Но не. И то благодарение на адвокатите. Трябва обаче да си изкарвам прехраната, а мисля, че на нея не ѝ пука. Все едно, не ѝ казвам.

Надничам през лупата и сглобявам съставните части. Знам, че ще се вместят, защото ги измерих два пъти. Шегувам се. Два пъти мери, един път режи. Стара поговорка. Всъщност ги измерих десетина пъти.

Мебели, като житейски уроци.

След час леглото е почти готово и аз го оглеждам известно време под кръга светлина на лупата. Иска ми се да нанеса още финални щрихи, но засега се въздържам. Много неща се съсипват, защото занаятчията не знае кога да спре (житейски урок, както казах). Аз обаче знам кога да спра. След няколко дни, когато лакът отдавна е изсъхнал и загладен, ще увия леглото в опаковъчно фолио с балончета и стиропор и ще го изпратя.

Докато оглеждам предмета и върша последна довършителна работа, пускам MP3-плейъра. Сега само слушам. По-късно ще запиша на хартия този откъс.

Изключвам MP3-плейъра, вдъхновен да действам. Сядам пред компютъра, включвам се в поредица от виртуални частни мрежи и се отправям към някоя затънтена страна, за да използвам прокси.

Облягам се назад и затварям очи. След това, воден от Народния пазител, започвам да пиша.

Мобилният телефон на Ник Карели изжужа.

Адвокатът му.

Когато постъпи в полицията, идентификацията на обаждащия се беше още в детството си. Сега беше повсеместна и Ник реши, че това е най-важното изобретение през последните сто години.

— Здравей, Сам.

— Ник. Как я караш? Приспособяваш ли се добре?

— Както може да се очаква.

— Да, хубаво. Намерил съм ти едно заведение. Отиди да го разгледаш. Изпратил съм ти по имейла адреса и договора. Предварителен е, затова може да се потрудим още. Ресторантът е малко отдалечен, но това няма да навреди. Печалбата е по-голяма близо до Хайтс и хипстърите, но ти не можеш да си го позволиш.

— Страхотно. Благодаря. Чакай малко. Ще го проверя още сега.

Ник влезе в интернет и видя заведението — в солиден, работнически и стремящ се към подобрение квартал в Бруклин — и името на собственика.

— Той там ли е сега? — Ник отново почувства наелектризиращо напрежение и си спомни девиза на Амелия: Когато се движиш, не могат да те хванат.

— Да, там е. Току-що говорих с адвоката му. — Сам замълча за момент. — Виж, Ник, сигурен ли си, че искаш да го направиш?

— Вече си ми изнасял тази лекция.

— Да. Щеше да е хубаво, ако беше слушал.

— Много смешно.

— Ресторантите са сред най-големите бездънни ями за пари в историята. Този е свестен, осигурява приличен доход и има лоялни клиенти. Знам, защото съм ходил там. Съществува от двайсетина години, собственикът е имал сериозни намерения. И все пак ти не си ръководил фирма досега.

— Ще се науча. Може да наема собственика да наглежда нещата, да ми бъде консултант. Той има интерес заведението да работи и да преуспява. — Предложението беше собственикът да получи цената от продажбата плюс дял от оборота. — Той сигурно изпитва сантиментална привързаност към ресторанта, не мислиш ли?

— Да, предполагам.

— За мен е късно да влизам в играта, Сам. Трябва да оправя живота си. Ами другото, за което те помолих?

— Проверих три пъти. Няма дори намек за престъпна дейност. Собственикът, семейството му, служителите. Нямат криминални досиета. Чисти са и пред данъчните власти. Имали са няколко ревизии без нито една забележка. И работя по въпроса за разрешителното за алкохол.

— Чудесно. Благодаря ти, Сам. Направо съм психясал.

— Ник, намали темпото. Звучиш така, сякаш си готов да подпишеш договора още днес. Не искаш ли поне да опиташ лазанята?

28.

Амелия Сакс се върна в къщата на Райм с оскъдни улики. Два кашона от мляко, съдържащи половин дузина хартиени и найлонови пликчета с доказателства.

Проклетият заподозрян продължаваше да изгаря разни неща и да изпепелява улики. Водата беше най-лошият природен замърсител на местопрестъпления. Огънят беше номер две.

Сакс даде кашоните на Мел Купър, който беше облякъл лабораторна престилка върху бежовия си кадифен панталон и бялата риза с къси ръкави. Беше си сложил и хирургична шапка и ръкавици.

— Това ли е всичко? — попита той, поглеждайки към вратата. Вероятно си мислеше, че други криминалисти носят още улики.

Гримасата ѝ беше красноречива. Нямаше да пристигне нищо друго.

— Коя е жертвата? — попита Джулиет Арчър.

Рон Пуласки погледна записките си.

— Петдесет и осем годишен директор на счетоводството на рекламна агенция. Доста високопоставен. Ейб Бенкоф. Направил е няколко известни телевизионни реклами. — Младият полицай ги изброи. Райм, който не гледаше телевизия, не беше гледал рекламите, но разбира се, беше чувал за клиентите: компании за хранителни стоки, лични продукти, автомобили, въздушни линии. — Началникът на пожарната каза, че чак след седмица ще знаят по-конкретно какво се е случило, но неофициалната версия е, че е имало изтичане на газ от котлона и фурната на „Кук Смарт“, газова печка с шест котлона и електрическа фурна. С помощта на „Дейта Уайз“ можеш да я включиш дистанционно — и котлоните, и фурната. Контролерът е предназначен предимно да ги изключваш, когато излизаш някъде или пък си мислиш, че си ги забравил включени. Но работи и по обратния начин. Извършителят е изключил запалката и след това е пуснал газта. Шефът на пожарната каза, че газта е текла близо четиридесет минути, като се има предвид мащабът на експлозията. После извършителят отново е включил запалката и е взривил жилището. Бенкоф е бил на около четири метра от външната врата. Изглежда се е опитвал да избяга. Газта вероятно го е събудила.

— Имало ли е някой друг в апартамента? — попита Арчър.

— Не. Бенкоф е бил женен, но съпругата му е извън града, в командировка. Имат две големи деца. Никой друг в сградата не е пострадал.

Сакс започна да пише информация за това местопрестъпление на отделна бяла дъска.

Телефонът ѝ избръмча и тя отговори на обаждането. Последва кратък разговор и Амелия затвори и повдигна рамене, когато видя въпросителния поглед на Райм.

— Още един репортер. Пита за изявлението ми пред медиите — за актуализациите на сигурността, които „Микросистеми“ са изпратили на клиентите си. Историята се разчу бързо. — Сакс беше доволна. Слухът за опасностите от продуктите с вградени контролери „Дейта Уайз 5000“ явно се разпространяваше. И според репортажите хората обръщаха внимание. — Дори ако фирмите не инсталират актуализациите на сигурността на Чаудари, поне можем да се надяваме, че клиентите им четат вестници и стоят офлайн или изключват уредите си — добави тя.

Компютърът на Линкълн излъчи сигнал за постъпваща новина по информационния обмен.

— Той е изпратил още една част от манифеста.

— Откачалка — измърмори Мел Купър.

Уместна диагноза.

— Щом пази хората, защо ги убива?

— Убива само онези, които купуват или инсталират скъпи продукти — подчерта Райм.

— Не разбирам каква е разликата — каза Арчър, която внимателно прочете изобличителната реч, и добави: — Щом има познания в областта на философията, за табула раза, тогава сигурно е чувал за Джон Лок. Той отново се прави на не толкова интелигентен и умишлено прави грешки — „не знам кого“, излишна употреба на главни букви.

Райм се засмя на думата „излишна“ и без много да се интересува от профила, каза:

— И така, установихме, че заподозреният умишлено пише тук-там на лош английски. Нека погледнем уликите. Къде намери тези неща, Сакс?

Тя, изглежда, беше претърсила две места, защото донесе два кашона.

— Огледах набързо апартамента на Бенкоф. Тъй като е използвал дистанционно управление, не е било необходимо заподозреният да бъде близо до жертвата. Той знае от списъка кой има интелигентен контролер. Въпреки това взех няколко проби, в случай че е влизал в дома на Бенкоф и е добавил катализатор.

Всяко от прозрачните найлонови пликчета за веществени доказателства, което посочи Амелия, имаше етикет, на който пишеше от коя стая е взето. Съдържанието беше няколко супени лъжици пепел.

Купър започна да прави хроматографски и спектрографски анализ. Докато апаратът работеше и той отбелязваше резултатите, Сакс продължи:

— Аз обаче си мисля за метода на действие. Той е искал да гледа в апартамента, да се увери, че жертвата е там.

— И спомнете си забележката на Родни, че заподозреният е „свястно“ чудовище — добави Арчър. — Може би е искал да се увери, че няма деца, дошли на гости. Или не желае да нарани победни хора, онези, които не купуват скъпи продукти.

— Може би — каза Амелия, макар Райм да видя, че тя се съмнява. Той беше склонен да се съгласи със Сакс по този въпрос. Неизвестният заподозрян 40, изглежда, не страдаше от морални скрупули. — Мисля, че по-скоро е искал да наблюдава жертвата. Открих едно място, откъдето е можел ясно да вижда какво става в апартамента на Бенкоф. Покривът на сградата на отсрещната страна на улицата. Съсед е видял висок, слаб човек да излиза от преддверието точно след експлозията. Бял мъж с раница, облечен в гащеризон като работник. И с бейзболна шапка. Събрах някои микроследи от мястото, където вероятно е стоял.

— Как се е качил там? — попита Линкълн.

— Можел е да се покатери по аварийната стълба, която не се вижда много ясно, но е предпочел главния вход.

— Каква е ключалката на апартамента? — попита Арчър, като отново открадна въпроса на Райм.

— Стара сграда. Стара ключалка. Лесно се разбива. Няма счупени прозорци, нито следи от инструменти. Взех улика от преддверието, но… — Сакс повдигна рамене.

— Книгата на Линкълн — рече Джулиет. — Умните извършители минават по маршрути, където има много пешеходци и вероятността да се изолира използваема следа намалява логаритмично. Затова е влязъл оттам.

Това е очевидно, помисли си Райм. Съжаляваше, че е включил това в текста.

— Какво имаме от покрива? — нетърпеливо попита той.

— Парченце стъкло — отговори Арчър, която беше приближила инвалидната си количка до масата с уликите и гледаше прозрачен найлонов плик, където, изглежда, имаше само пепел.

— Изсипи го, Мел.

Купър го направи.

— Пак не го виждам — измърмори Линкълн.

— Няколко са — поправи се Джулиет. — Две, не, три парченца.

— Да не би да имаш микроскопско зрение?

Арчър се засмя.

— Господ ме е надарил с добри нокти и отлично зрение. Горе-долу това е всичко.

Не спомена какво ѝ е отнел.

С помощта на очила с лупи Купър откри и извади парченцата стъкло и ги сложи под микроскопа. Образът се прожектира на екрана.

— Стъкло от прозорец, как мислите? — попита Джулиет.

— Да — отговори Райм. Той беше анализирал хиляди стъкълца през годините, докато извършваше огледи на местопрестъпления — от малки, разпръснати от куршуми, падащи тела, камъни и автомобилни катастрофи, до по-големи парчета, умишлено и старателно превърнати в ножове. Ръбовете и гладките страни на късчетата, които беше събрала Сакс, не оставяха съмнение, че са от прозорец — и не на автомобил, защото предпазното стъкло беше много различно, а от жилищна сграда. Линкълн спомена това.

— Горе вдясно има някакъв дефект — подчерта Купър.

Приличаше на мехурче.

— Старо и евтино стъкло — отбеляза Райм.

— И аз мисля така. Отпреди седемдесет и пет години? Може би и по-старо.

Съвременните стъкла бяха почти съвършени.

— Сравни ги с контролните проби. Къде са те, Сакс?

Тя посочи няколко плика, в които имаше микропроби от части на покрива далеч от мястото, където беше стоял заподозреният. Купър започна да ги сравнява под микроскопа.

— Няма други стъклени частици.

И в офиса на Тод Уилямс нямаше. Заподозреният беше влязъл през задната врата. Нямаше и в жилището на Бенкоф. Откъде бяха пренесени?

— Нещо друго?

Купър трябваше да изчака, за да анализира пробите с газовия хроматограф и масспектрометъра. Той още чакаше резултатите от пепелта, която беше събрала Амелия. След няколко минути те бяха готови. Мел прочете обобщените данни.

— Няма катализатор.

— Това говори, че по всяка вероятност извършителят не е влязъл с взлом и не е разлял бензин или керосин в апартамента.

— И без това беше малко вероятно — обади се Джулиет.

— Защо го казваш? — попита Сакс.

— Предчувствие. Извършителят като че ли се гордее, че използва контролера, за да убива. Знам ли. Би било някак неелегантно да добавя бензин.

— Може би — каза Амелия.

Райм беше съгласен с Арчър, но не каза нищо.

— Изследвай другата улика. От наблюдателния пост на покрива.

Половин час и повече Купър анализира различни проби. Хроматографът отделяше съставните части, а масспектрометърът ги идентифицираше.

Линкълн наблюдаваше нетърпеливо. Мел най-после ги изброи: дизелово гориво. Неопределена търговска марка. Два вида пръст, характерна за бреговата ивица на Кънектикът, река Хъдсън, Ню Джърси и Уестчестър Каунти.

— Няма ли от Куинс с два въпросителни знака? — иронично подхвърли Райм. Джулиет му се усмихна. Амелия забеляза това и пак се обърна към бялата дъска, на която записваше какво са открили.

Мел Купър продължи да изброява. Следи от няколко безалкохолни напитки: „Спрайт“, обикновена и диетична кока-кола, всичките разредени в различна степен, което означаваше, че са дошли от различни източници — чаши, съдържащи лед, тъй като човекът не беше пил направо от бутилката или кутията. Бяло вино с високо съдържание на захар. Типично за евтино вино или шампанско.

В дневната настъпи тишина, нарушавана само от потракването при охлаждането на газовия хроматограф. Апаратът работеше, като подлагаше пробите на температури около петдесет градуса по Целзий по-високи от точката на кипене на най-малко летливия елемент в пробата. С други думи, огнен ад.

Телефонът на Сакс иззвъня. Тя отстъпи встрани, за да отговори на обаждането, и застана в ъгъла на дневната с наведена глава. Накрая кимна и на лицето ѝ се изписа облекчение. После затвори.

— Събрана е Комисията по балистика — обясни тя и Райм си спомни, че Сакс беше стреляла в мотора на ескалатора, опитвайки се да спаси живота на Грег Фромър. — Капитан Мадино каза, че съставът е добър. Униформени и патрулни полицаи. Ще напиша доклад с обяснения и това ще бъде всичко.

Линкълн се зарадва за нея. В Нюйоркската полиция имаше толкова много правила и формалности, че можеха да затрупат полицай, който се опитва да си върши работата.

— Тук има и нещо друго — каза Купър. — Следи от каучук, амоняк и влакна, вероятно от хартия — хартиена кърпа за ръце. — Той прегледа дълъг списък на микроматериали.

— Силикон за уплътняване на прозорци — разсеяно каза Райм.

— Откъде знаеш? — попита Арчър, която се беше втренчила в трудните за произнасяне наименования на веществата, дълги по три реда.

Линкълн обясни. Преди години имаше случай, в който съпруга беше прерязала югуларната вена на съпруга си с острия ръб на парче стъкло, което беше измъкнала от прозореца на мазето. Докато той спял, тя прокарала стъклото през югуларната му вена и кръвта му бързо изтекла. След това измила стъклото, сложила го обратно на прозореца и го уплътнила със силикон. (Стратегията ѝ беше никакво оръжие на убийство, тоест нож или друго острие, да не бъде проследено до нея, но беше пропуснала да почисти блузата си от следите от силикона, който беше използвала върху стъклото след убийството. Полицаите намериха стъклото за пет минути и тестът с луминол потвърди наличието на кръв.)

Сакс отговори на още едно обаждане. Реакцията ѝ беше загадъчна. Очите ѝ се стрелкаха от прозореца до пода и тавана в стил рококо. За какво ли става дума, запита се Райм.

Амелия затвори, направи гримаса и се приближи до Линкълн.

— Съжалявам. Майка ми.

— Добре ли е?

— Да, но са изтеглили по-напред едното от изследванията ѝ. Лицето ѝ остана разтревожено. Райм знаеше, че тя се раздвоява между разследването и единствения жив член на семейството си.

— Сакс, върви.

— Аз…

— Тръгвай. Трябва да отидеш.

Без да отрони нито дума повече, Амелия излезе от дневната. Линкълн се вгледа в нея, а после бавно се обърна и се втренчи в предизвикателните табла̀ с улики.

Арчър също четеше внимателно написаното.

— Повече въпроси, отколкото отговори — измънка тя.

Добре дошла в света на криминалиста, помисли си Райм.

29.

„Суини Тод: Бръснарят демон от Флийт Стрийт“, това се казва предизвикателство.

Джо Хеди, дърводелец в театър „Уитмор“ на Таймс Скуеър, си мислеше за успешната нова постановка на пиесата на Стивън Зондхайм преди година. Той и другите сценични работници и осветители трябваше да направят функциониращ бръснарски стол — е, поне да работи дотолкова, че да се отваря по подадена команда, така че клиентът да се вмъкне в дупката отдолу, след като бръснарят демон от Флийт Стрийт пререже гърлото му.

Работиха няколко месеца, за да направят стола да функционира безупречно — и да създадат чудесен готически Дикенсов декор.

Но декорът сега? Проклета детска игра. Направо скучна.

Хеди донесе няколко чамови дъски в работилницата зад театъра на Четиридесет и шеста улица и ги хвърли на бетонния под. Задачата му за тази пиеса беше да изгради голям лабиринт, в който щеше да се шмугва плъх — шейсетсантиметрово холограмно изображение — в различни моменти на пиесата, която беше за някакво семейно събиране, караници и други такива щуротии. Нито едно прерязване на гърло през целите два часа. Хеди прочете сценария и реши, че малко кръв би я направила по-интересна.

Дизайнерката на декорите обаче искаше лабиринт и щеше да получи лабиринт.

Хеди беше едър мъж с буйна прошарена коса. Нареди дървените парчета в последователността, в която ги беше нарязал, и сковано се изправи. Изпъшка. Той беше на шейсет и една години и се беше пенсионирал. Със съпругата му се бяха преместили тук, след като беше работил тридесет и шест години на поточна линия в Детройт. Беше страхотно да живеят близо до децата и внуците. Е, донякъде. Хеди обаче още не беше готов да окачи инструментите и зет му уреди тази работа. По принцип Джо беше шлосер механик, но беше сръчен и театърът го нае веднага за дърводелската работа по декорите. Работата много му харесваше. Имаше само един проблем — дървото тежеше много повече, отколкото преди двайсет години. Странно е как става така.

Той разгърна чертежите за лабиринта на масата, а после извади стоманена рулетка от колана си и молив, подострен със сгъваем нож, от джоба си, и ги сложи до чертежите. Намести на носа си очилата за четене и започна да разглежда схемите.

Театърът беше един от по-хубавите на Бродуей, а работилницата му определено беше сред най-добрите в Манхатън — с площ двайсет на двайсет метра, южната страна заредена с повече дърво от повечето складове за дървени материали. До западната стена бяха натрупани сандъци с гвоздеи, гайки, болтове, пружини, винтове, шайби и какво ли не още, ръчни и малки електрически инструменти, работни плотове, бои и малко кухненско пространство. В средата, монтирани на пода, бяха големите електрически уреди.

Денят беше приятен и огромните двойни врати — достатъчно грамадни, за да се внасят по-големите декори — бяха отворени към Четиридесет и шеста улица. Вътре повяваше лек ветрец, разнасящ миризми, които Хеди харесваше — газове от автомобили, парфюми, пушек от тлеещите въглени на улични сергии за ядки и претцели. Движението беше хаотично и хора, облечени във всевъзможни стилове, непрекъснато минаваха покрай вратите, движейки се във всички посоки. Джо беше започнал да се привързва към Детройт, но сега обожаваше Манхатън, въпреки че живееше в Парамъс, Ню Джърси.

Обожаваше и работата си. В хубави дни като днешния, когато вратите бяха отворени, минувачите понякога спираха и поглеждаха вътре, любопитни да видят как се правят декорите. Един от дните в живота на Хеди, в които той се бе чувствал най-горд, беше, когато някакъв човек го повика на вратата. Дърводелецът очакваше въпрос за някой инструмент или за декора, по който работеше, и се изненада, когато човекът му поиска автограф. Много му харесали декорите в новата постановка на „Кралят и аз“ и искаше Джо да подпише програмата.

Хеди стопли вода в микровълновата фурна, изсипа вътре нескафе от „Старбъкс“ и отпи от течността, докато си водеше записки какви разрези трябва да направи. Той погледна към тезгяха, за да се увери, че необходимият аксесоар е подръка — шумоизолиращи слушалки. Непременно трябваше да си ги сложи заради машината в средата на работилницата.

Големият циркуляр „Айони“ беше най-новата придобивка. Повечето работа в правенето на декори на Бродуей е дърводелска — рязане, поставяне на рамки, сглобяване и боядисване — и „Айони“ бързо се превръщаше в основния инструмент за тези задачи. Машината тежеше сто тридесет и шест килограма и имаше сферични остриета с назъбени ръбове, остри като зъби на акула. Стоманените дискове можеха да се сменят и бяха с различна дебелина, големина и форма на зъбците. По-дебелите, по-големи зъбци бяха предназначени за по-груби рамки, а по-тънките и по-фините — за довършителна работа. Зловещите дискове се въртяха с 2000 оборота в минута и пищяха пронизително като мотори на реактивен самолет.

Хеди обичаше циркуляра. Инструментът прерязваше и най-дебелото дърво, все едно разкъсваше вестник, и имаше компютърен чип, който запаметяваше настройките и размерите на последните петдесет извършени задачи.

За да нареже дъски с размери шейсет сантиметра на метър и двайсет за основата на лабиринта, Хеди взе тежко, назъбено острие от лавица на стената. Преди обаче да махне диска, поставен на „Айони“, и да го замени с друг, трябваше да изключи електрическото захранване. Машината беше свързана с електрическата инсталация на театъра, тъй като моторът ѝ, задвижван от 8 конски сили, изразходваше 220 волта и много ампери.

Производителят препоръчваше, преди да се сменят остриетата, да се изключи електричеството от главното табло, но тук, в театъра, не го правеше никой от работниците, тъй като таблото беше в мазето. Може би обаче корпорацията „Айони“ знаеше, че потребителите не винаги изключват главното табло, и затова самият циркуляр имаше два бутона за изключване. Единият беше прекъсвачът на самото устройство, а другият включваше и изключваше въртенето на диска. Беше малко неудобно да протегнеш ръка надолу, към основата на машината, да намериш прекъсвача и да го щракнеш, но Хеди нямаше да смени дисковете, без да го направи. Инструментът беше опасен като гилотина. (Той беше чул за нещастен случай, в който помощник паднал до работещ циркуляр „Айони“, и инстинктивно протегнал ръка да се подпре. Ръката му закачила острието и мигновено била прерязана между китката и лакътя. Горкият човек не почувствал болка първите десет секунди. Толкова бързо станало срязването.)

Ето защо Хеди протегна ръка надолу и щракна превключвателя.

И после, само за да провери, Джо пак включи електричеството. Нищо. Изключи го, хвана диска с лявата си ръка, задържа го неподвижно и започна да отвинтва винтовете, с които дискът беше прикрепен за вала. Радваше се, че е взел досадните предпазни мерки. Хрумна му, че ако машината случайно се включи, не само ще загуби пръстите на лявата си ръка, но внезапното завъртане може да смаже дясната.

Две хиляди оборота в минута.

След пет минути обаче острието беше сменено благополучно. Хеди включи електричеството и се приготви да среже първата дъска.

Нямаше съмнение в ефикасността на циркуляра, който много улесняваше живота на дърводелците. От друга страна, Хеди трябваше да признае, че не очаква с нетърпение да прекара следващите няколко часа, като сменя дискове и реже дъски за лабиринта.

Истината беше, че проклетият циркуляр го плашеше адски много.

Сервитьорката флиртуваше с него.

Ник предположи, че тя е на около тридесет и пет години. Имаше хубаво лице със сърцевидна форма, черна като катран коса, завързана стегнато на опашка, с къдрици, които само чакаха да се измъкнат. Униформата ѝ беше тясна, плътно прилепнала за тялото. С дълбоко изрязано деколте. Това беше нещо, което Ник щеше да промени, ако стане собственик на ресторанта. Искаше персонал, който би се харесал на семейства. Въпреки че дъртаците в квартала сигурно си падаха по гледката, която предлагаше Хана.

Той ѝ се усмихна, но не по начина, по който правеше тя, а учтиво и официално, и попита за Виторио. Хана отиде някъде, върна се и каза, че той ще дойде след няколко минути.

— Седнете и изпийте още едно кафе. — Тя пак кокетничеше.

— Черно, моля. С едно кубче лед.

— Ледено кафе?

— Не. Горещо кафе, но с едно кубче лед вътре.

Ник седна в сепарето до прозореца, където го заведе Хана, и огледа заведението. Видя му се хубаво. Веднага го хареса. Щеше да махне протрития линолеум, да свали тапетите и да боядиса стените. Може би в тъмночервено. Помещението имаше много прозорци и добро осветление и цветът нямаше да го затъмни. Щеше да намери стари пейзажи на Бруклин, ако може.

Ник обичаше квартала. Хората не знаеха, че Бруклин е бил самостоятелен град до 1898 година, когато е бил погълнат и станал част от Ню Йорк. Всъщност Бруклин е бил един от най-големите градове в страната (и все още беше най-големият градски район). Ник смяташе да намери и гравюри на брега и на Проспект Парк. И може би портрети на известни бруклинчани. Уолт Уитман. Определено трябваше да има негов портрет. „Когато минавах покрай Бруклин с ферибота“, стихотворението. Е, добре, щеше да намери и гравюра на ферибот. Бащата на Амелия, който също беше от Бруклин, му беше казал, че Джордж Вашингтон и колониалните войски са се сражавали тук с британците (но загубили битката и отстъпили към Манхатън благодарение на замръзнала река). Джордж Гершуин. Предполагаше се, че Марк Твен е кръстил героя си Том Сойер на пожарникар герой от Бруклин. Ник щеше да намери портрети на всички тях. Може би рисунки с мастило. Те бяха страхотни. Класика.

Но нямаше да окачи портрета на родения тук Ал Капоне.

Някой се приближи до него и Ник стана.

— Виторио Джера — каза дебел мъж със смугла кожа и болнав вид. Костюмът му беше твърде широк и Ник се запита дали ресторантът не се продава заради влошеното здравословно състояние на собственика. Вероятно. Косата на Виторио беше прошарена, а прическата му — безупречна.

— Ник Карели.

— Италианец. Откъде е семейството ви?

— От Флетбуш, Бруклин.

— Ха!

— Дошли са отдавна. От Болоня — добави Ник.

— Имаме италиански блюда в менюто.

— Чух, че лазанята ви е хубава.

— Така е — отговори Джера. — Но яли ли сте някога лоша лазаня?

Ник се усмихна.

Сервитьорката донесе кафето.

— Нещо за теб? — обърна се тя към Виторио.

— Не, благодаря, Хана.

Тя се обърна и тръгна.

Джера сключи набръчканите си пръсти и наведе глава.

— Е, аз съм Вито.

— Интересувам се от ресторанта ти, Вито.

— Имал ли си ресторант?

— Храня се в тях. Цял живот.

Е, през по-голямата част от живота си…

Дебелият мъж се разсмя.

— Не е за всеки.

— С това искам да се занимавам. Винаги съм искал. Квартално заведение. Хората да се застояват тук. Да общуват. Дружеска атмосфера. И каквото и да се случва с икономиката, човек трябва да яде.

— Всичко това е вярно, но се иска много работа. Усилена работа. — Джера го огледа. — Макар че не приличаш на човек, който се бои от работа.

— Не се боя. Получих договора от адвоката ми и го прегледах. Вижда ми се добър. Каква цена искаш? Имам малко пари. Наследих ги от майка си, когато тя почина…

— Съжалявам.

— Благодаря. Преговарям и с две банки. Сега стигнахме до същината. За цената. Ще се пазарим малко и съм сигурен, че ще стигнем до споразумение.

— Разбира се. Плащаш колкото поискам и се споразумяваме. — Виторио говореше полушеговито, полусериозно. Това беше бизнес.

Ник се облегна назад и уверено заяви:

— Преди да продължим нататък, трябва да ти кажа нещо.

— Добре.

— Лежал съм в затвора.

Вито се наведе напред и внимателно се вгледа в него, сякаш току-що беше казал, че кожата му е найлонова.

Ник продължи да го гледа в очите и да се усмихва.

— Обвиненията бяха въоръжен обир и нападение. Не съм го направил. Никога не съм извършвал престъпление. Работя, за да докажа невинността си, и мисля, че ще бъда оневинен. Може да ти покажа доказателството след няколко дни, а може и да отнеме повече време. Но искрено се надявам, че ще осъществим сделката.

— Не си го направил. — Това не беше въпрос, а подкана да продължи.

— Не. Опитвах се да помогна на някого и се заплетох в системата.

— Не можеш да получиш разрешително за алкохол, а това е една трета от доходите ни.

— Адвокатът ми действа за разрешително. Смята, че ще успее. Когато ме оневинят, няма да има проблем.

— Не знам, Ник. Всичко това е ново за мен. Аз съм собственик от двайсет години. Създал съм си име.

— Да, разбирам. — Ник говореше уверено, защото се чувстваше уверен. — Но адвокатът ми каза, че мога да поискам оправдателна присъда от съда, пълно реабилитиране.

— Трябва скоро да продам ресторанта, Ник. — Вито вдигна ръце с дланите нагоре. — Имам проблеми. Здравословни. — Той огледа помещението, където имаше трийсетина редовни клиенти. Един мъж поиска сметката. Джера повика сервитьор да го обслужи. — Персоналът е проблемът. Идват и заминават и не се явяват на работа или се държат грубо с клиентите. Крадат. Трябва да ги уволниш. Ти си като баща и училищен директор едновременно. О, те се опитват да те оберат.

— Сигурен съм. Бизнес като всеки друг. Трябва да си на върха. Мислех си да те наема за консултант за известно време.

— Знам ли. Закъсах със здравето. Съпругата и дъщеря ми се грижат за мен. Тя ще се върне у дома. Голямата ми дъщеря. Трябва да си почивам повече. Има професионалисти. Консултанти.

По хранителната индустрия. Струват скъпо, но в твоя случай идеята може да е добра.

— Знам, но си помисли, Вито. С удоволствие ще ти плащам. Дори няма да е необходимо да идваш тук. Аз ще идвам при теб два пъти седмично.

— Виждаш ми се свестен, Ник. И не беше нужно да ми казваш за миналото си. Ако кандидатстваше за готвач, щях да прочета препоръките ти. Договаряме се, ти идваш да приключим сделката, а моята единствена грижа е да получа чек. Ти обаче беше откровен с мен. Но искам да ти кажа, че трябва да си помисля.

— Не очаквам друго. И, Вито, цената?

— Да?

— Колко искаш? Вероятно ще мога да платя.

— Не те бива много за търговец.

— Познавам хубавото, когато го видя. Добре, помисли си. Но може ли една услуга?

— Каква?

— Не продавай ресторанта на друг, без да ми дадеш възможност отново да защитя бизнес офертата си. Дай ми този шанс.

Джера се втренчи изпитателно в него.

— Добре. Ще ти се обадя. А, и Ник?

— Да, Вито?

— Хареса ми, че не се заигра с Хана. Малката ми дъщеря. — Той кимна към чернокосата сервитьорка с тясната униформа. — В това отношение ти събра точки. Ще си помисля, Ник. Ще го обсъдя със семейството си. Ще ти се обадя.

Двамата стиснаха ръцете си.

— А сега имам един друг въпрос, Вито.

— Разбира се, синко. Какъв?

Ник се облегна назад и се усмихна.

30.

— Не знам, Ами.

Сакс наля черен чай и погледна озадачено майка си.

Бяха се върнали от прегледа — рентген и електрокардиограма за предстоящата след няколко дни операция — и седяха в слънчевата кухня на къщата на Амелия в Каръл Гардън. Роуз живееше и тук, и в собствената си къща на шест преки оттам. Когато трябваше да отиде на преглед, ѝ беше по-лесно да остане тук, тъй като лекарят ѝ и болницата, където щяха да ѝ поставят байпас, бяха наблизо. И щеше да се възстановява тук след операцията.

— Не знам за Ник. — Роуз взе сувенирната чаша от Нюйоркската полиция и добави мляко в чая си. Амелия допиваше кафето си от „Старбъкс“. Хладко, както го обичаше Ник. Тя го притопли и седна срещу Роуз.

— Появата му беше шок за мен. — Сакс се вгледа изпитателно в майка си, която беше с пола и блуза, чорапогащник и златна верижка на тънкия си врат. Както винаги, Роуз се беше издокарала за доктора, сякаш отиваше на църква. — Все още не съм сигурна какво да мисля.

— Как е изкарал там, в дранголника? — Роуз имаше чувство за хумор. Беше го развила на по-късен етап от живота си.

— Не говорихме за това. Нямаше причина. Вече нямаме нищо общо помежду си. Той е като непознат. Не говоря за лични неща с продавачки или с някого, когото срещна на улицата. Защо да говоря с него?

Амелия усети, че обяснява твърде много и говори твърде бързо. Роуз, изглежда, също забеляза това.

— Дано нещата за него се оправят — приключи разговора Сакс. — Трябва да отида пак при Линкълн. Не сме разследвали извършител като този досега.

— Домашен терорист ли е? Така пише във вестниците. И чу ли онзи репортаж по телевизията? Хората вече не се качват на ескалатори и асансьори. Един мъж получил инфаркт, докато изкачвал десет етажа в офис сграда в Среден Манхатън. Нямал доверие на асансьора.

— Не. Пропуснала съм го. Умрял ли е?

— Не.

Още една жертва на сметката на Неизвестния заподозрян 40.

— Какво искаш да взема за вечеря? Почакай. Сали ще идва ли?

— Тази вечер не. Ще играе бридж.

— Искаш ли да отидеш? Мога да те закарам до тях.

— Не. Не ми се ходи.

Амелия се замисли за времето, когато майка ѝ и баща ѝ бяха кралицата и кралят на кварталния бридж клуб. Какви времена бяха… Лееха се коктейли, половината пушеха като комини и играта за последните няколко ръце беше забавно абсурдна благодарение на безбожни стратегии, съчинени в алкохолно опиянение. (Амелия се радваше на тези нощни купони, защото можеше да се измъкне и да се мотае с другите хлапета в квартала и дори да се поразходи с колата или да спретне някоя гонка. По собствените си признания навремето Амелия Сакс беше лошо момиче.)

На вратата се позвъни. Тя се приближи и погледна през шпионката.

Аха.

Открехна вратата.

— Здравей — каза на Ник Карели. Гласът ѝ прозвуча предпазливо и той се усмихна нерешително.

— Минавах оттук и видях колата ти.

Амелия отстъпи назад в коридора. Той беше с черни джинси, светлосиня официална риза и морскосиньо спортно сако. За Ник Карели това беше издокарване. Носеше голяма пазарска торба и Сакс долови миризма на лук и чесън.

— Не мога да остана — каза той и ѝ подаде торбата. — Купих обяд за теб и за Роуз.

— Не се обади.

— Не. Бях наблизо. В един ресторант.

— Ами… — Сакс наведе глава. — Благодаря, но…

— Най-хубавата лазаня в града.

„Но“ не се отнасяше за храната. Амелия не беше сигурна накъде искаше да го насочи. Тя погледна торбата.

— Снощи направих пробив — заговори по-тихо Ник. — В папките, които ти ми даде. Открих следа. Човек, който, мисля, може да потвърди, че нямам нищо общо с кражбата.

— Наистина ли? Пише го в материалите от разследването? — Сакс не знаеше какво да каже. Неочакваната му поява я беше разтърсила.

— Но трябва да се разровя още. Сякаш отново съм ченге.

Амелия се намръщи.

— Ник, той замесен ли е?

— Не знам. Може би. Но както ти казах преди, използвам един приятел от училище, за да открие подробности. Той е свестен и няма криминално минало. Не е имал неприятности с властите.

— Радвам се, Ник. — Чертите на лицето ѝ омекнаха.

— Ам… Амелия, виж, майка ти тук ли е?

— Да — отговори след кратко мълчание Сакс.

— Може ли да ѝ кажа здрасти?

— Не съм сигурна, че идеята е добра. Казах ти, че тя не се чувства добре.

— Достатъчно добре съм, за да кажа здрасти, Ами — извика глас от коридора.

Те се обърнаха и видяха слабата, жилава фигура на Роуз в коридора, осветена в гръб от големите еркерни прозорци на отсрещната стена.

— Здравей, Роуз.

— Ник.

— Мамо…

— Донесъл си обяд?

— Само за вас двете. Аз не мога да остана.

— Ние не сме дами, които обядват — бавно каза Роуз и Амелия се запита дали майка ѝ ще предприеме атака, но Роуз добави:

— Ние сме дами, които вечерят. Ще го запазим за довечера. — Тя погледна емблемата на торбата. — „Виторио“. Знам го. Добър ресторант.

— Лазаня, телешко „Пиката“, салата и чеснови хлебчета.

Роуз пак погледна обемистата торба.

— Ей, Ник, къде са останалите петима, които ще дойдат да вечерят с нас?

Той се засмя. Амелия се опита да се усмихне.

— Ела в дневната. Имам сили да разговарям, но не мога да стоя права много дълго.

Роуз се обърна.

О, не! Поведението ѝ беше дяволски странно. Амелия въздъхна и ги последва в дневната. След това отиде в кухнята, сложи храната в хладилника и се зачуди дали да поднесе кафе на Ник, но реши, че ще отнеме много време, докато го направи и после изчака да изстине, за да е по вкуса му. Искаше посещението му да бъде кратко. Върна се и завари Роуз на нейния фотьойл, а Ник — на голяма възглавница пред дивана, сякаш сядането на мебел без облегалка на гърба свидетелстваше за краткотрайността на престоя му. Амелия остана права за момент, а после издърпа стол от масата, сложи го близо до майка си и седна. С изправени рамене, леко приведена напред. Зачуди се какво би казала за позата ѝ и за посланията, които изпраща, приятелката ѝ от Калифорния Катрин Данс, следовател с умения за анализ на езика на тялото.

— Ами ми каза за брат ти и че ти си поел отговорността за престъплението. Че се опитваш да докажеш невинността си.

Роуз никога не пазеше в тайна историите, които ѝ бяха разказали. Амелия често си мислеше колко е хубаво, че майка ѝ общо взето не е запозната със социалните мрежи. Роуз щеше да бъде източник на милиони слухове, разпространяващи се в интернет.

— Точно така. Открих няколко следи. Надявам се да успея. Може и да не стане, но пак ще продължа да се опитвам. Роуз, Амелия ми каза, че от време на време живееш при нея. Затова дойдох тук днес, не само за да донеса обяд. Искам да ви се извиня. И на двете.

Роуз се втренчи в очите му, но Ник не извърна поглед. Амелия си помисли, че той е олицетворение на спокойствието, човек, който най-после признава нещо тежко и болезнено и му олеква.

— Най-трудното, което съм правил, беше да прекъсна връзката си с Амелия… и с теб. Да не ви кажа истината за Дони. Не можех обаче да рискувам да се разчуе, че той е бил замесен, не аз. Амелия може да ти разкаже подробностите, ако искаш, но дълбоко в душата си знам, че човекът, с когото се е забъркал Дони, водачът на бандата, щеше да го убие, ако не бях поел вината. Фактически нямаше доказателства срещу мен. Страхувах се, че ако кажа на някого какво се е случило в действителност, отдел „Вътрешни разследвания“ или прокурорът ще се досетят, че лъжа. Нямаше да се наложи да търсят много далеч, за да намерят Дони. Той беше… — Гласът на Ник потрепери. Той се прокашля, за да изчисти гърлото си. — Дони беше само хлапе, което не можеше да се грижи за себе си. Натресе се в цялата бъркотия и се забърка с лоши хора. — Очите му се навлажниха.

— Дони беше добро момче — бавно каза Роуз. — Не знаех, че е имал проблеми.

— Той искаше да се оправи, но… пристрастяването е лошо нещо. Трябваше да направя повече. Включих го в няколко програми, но не проследих както трябва какво става с него.

Роуз Сакс нямаше навика да утешава хората, да ги потупва по ръката и да казва: „Стига, стига, направил си каквото си могъл“.

Тя само кимаше със стиснати устни, сякаш искаше да каже: „Да, трябвало е да направиш повече, Ник. Тогава нямаше да отидеш в затвора. И Дони можеше още да е жив. И нямаше да разбиеш сърцето на дъщеря ми“.

— Роуз, ти може би не искаш да имаш нищо общо с мен. — Ник се усмихна тъжно и погледна Амелия. — Вероятно и ти. И напълно ви разбирам. Исках само да ви кажа, че трябваше да взема решение и да избера брат си пред Амелия, теб и десетки други хора. За малко да не го направя и да го хвърля на вълците, но размислих. Много съжалявам. — Той стана и протегна ръка.

Роуз бавно я стисна и каза:

— Благодаря ти, Ник. За някои хора е много трудно да се извинят. А сега, чувствам се малко уморена.

— Разбира се. Тръгвам си.

Сакс го изпрати до вратата.

— Знам, че не очакваше това, но трябваше да го направя. Като в дванайсетте стъпки в програмата за лечение на „Анонимни алкохолици“. Да си призная и да се извиня. — Ник повдигна рамене. — И Дони би го направил, ако беше стигнал толкова далеч.

Той я прегърна спонтанно. За миг. Но Амелия усети, че ръката му трепери, когато докосна гърба ѝ — точно там, където беше счупен прешленът на Линкълн Райм. Тя отстъпи назад. И за момент се зачуди дали да го попита какво е открил и каква е загадъчната следа, но после се отказа.

Проблемът не е твой, напомни си сама.

Тя затвори вратата и се върна в дневната.

— Това беше странно — отбеляза Роуз. — Като говорим за вълка.

Амелия се зачуди на избора на думи на майка си. Притопли кафето си, изпи го и изхвърли картонената чаша.

— Не знам. — Възрастната жена поклати глава.

— Аз му вярвам, мамо. Ник не би ме излъгал.

— О, и аз му вярвам. Мисля, че е невинен. Нямах предвид това.

— А какво?

— Решил е, че навремето е направил грешка. Трябвало е да избере теб.

— Той определено се старае да се реваншира. Защо? Проблем ли е това?

— Защо Ник се свърза точно с теб за помощ?

Подвеждащ въпрос. Амелия не ѝ беше казала, че Ник е поискал помощ от нея, нито беше споделила с майка си, че се е въвлякла в законното, но морално съмнително усилие да изтегли и да му даде материалите по случая му. Беше ѝ казала само, че Ник твърди, че е невинен, че му вярва и че той работи по въпроса да го докаже.

— Няма ли процедура — адвокати или комисии, които да преразгледат случая му и да го оневинят?

Амелия отговори на това, което всъщност питаше майка ѝ.

— Мамо, Ник ще продължи по своя път. Аз ще продължа по моя. Това ще бъде всичко. Вероятно няма да го видя отново.

Роуз се усмихна.

— Разбирам. Може ли още малко чай?

Амелия отиде в кухнята и минута по-късно се върна с голяма чаша пресен чай. Тъкмо я подаваше на майка си, когато телефонът ѝ избръмча. Тя го извади от джоба си, погледна екранчето и отговори на обаждането.

— Райм?

— Имаме попадение, Сакс. В реално време. Неизвестният заподозрян 40 е на Таймс Скуеър. Може би в момента дебне мишена. Тръгвай веднага. Ще ти кажа повече по пътя.

31.

Сакс караше с бясна скорост на север по магистрала „Франклин Делано Рузвелт“ към Таймс Скуеър.

Движението не беше натоварено, но шофьорите бяха ужасни.

Всички се стрелкаха ту в едната, ту в другата лента. Последицата от грешка в този танц можеше да бъде сблъсък на стомана със стомана със скорост около шейсет и пет километра в час. Потенциално кървави и осакатяващи, ако не и фатални.

Телефонно обаждане. Амелия натисна бутона на високоговорителя.

— Казвай.

— Ето какво знаем, Сакс. Чуваш ли? Какъв е този шум?

— Сменям скорости.

Звукът беше като на реактивен самолет, който завива, като се приземява.

— Ето какво знаем — продължи Линкълн Райм. — Разгледахме уликите. Ти си намерила грим на едното местопрестъпление. Идентифицирахме търговската марка. Театрален грим „Стар Бленд“. И пръст от Кънектикът, Лонг Айлънд, Харлем и Ню Джърси, всичко това от два отпечатъка от стъпките на заподозрения. Дизелово гориво. Безалкохолни напитки в чаши и евтино вино или шампанско.

— Туристи в Театралния квартал! Автобуси от други градове и напитки в антракти.

— Точно така. Той или живее, или работи на Таймс Скуеър. Или пък харесва театъра… или планира друго нападение.

— Какво е попадението?

— Веднага щом Арчър и аз се досетихме…

— Арчър?

— Джулиет. Стажантката.

— Аха. — Жената в инвалидната количка с красивите очи и божествените нокти. Споменаването на фамилното ѝ име бе объркало Сакс.

Движението по магистралата оредя и тя пак настъпи газта.

— Веднага щом се досетихме, че става въпрос за Театралния квартал, се обадих на ЦКН.

В Центъра за комуникации и наблюдение на Нюйоркската полиция, който се намираше в подобно на пещера помещение без прозорци в Главното управление, десетки полицаи наблюдаваха монитори, захранвани от двеста хиляди камери, разположени на различни места в града. Имаше твърде много екрани, на които да следят някой заподозрян из целия град, и алгоритмите не помагаха, когато нямаш лицево разпознаване, а само „висок и слаб и вероятно носи бейзболна шапка и раница“.

Райм обаче обясни, че с уликите, сочещи към сравнително малък район, където има много камери, един полицай се съсредоточил върху Таймс Скуеър и преди десетина минути забелязал мъж, отговарящ на профила на Неизвестния заподозрян 40.

— Къде точно?

— На Бродуей и Четиридесет и втора улица. Отивал на север. Изпуснали го в магазин на Четиридесет и пета улица, на запад. Може да е излязъл през задния изход. На запад от Бродуей има много по-малко камери. Още не са го засекли.

Сакс рязко смени лентите и изпревари цистерна с бензин. В кръвта ѝ бушуваше адреналин.

— Мел се обади в Мидтаун Норт — продължи Райм. — Шест души отиват към кръстовището. Както и тактически отряд. — Линкълн не можеше да изпраща полицаи по задачи, но Мел Купър беше детектив и имаше пълномощието да го прави, въпреки че специалността му беше криминалистиката. — И Пуласки отива с екип към Дванайсета и Четиридесет и четвърта улица.

Полицейският екип щеше да огледа на запад със Сакс, а Рон Пуласки и хората му щяха да се отправят на изток.

— Съдейки по уликите, имаш ли някаква друга идея накъде по-точно може да е тръгнал?

Райм не отговори. Разговаряше с някого. Вероятно с Купър.

Не. Сакс чу женски глас. Джулиет Арчър.

След това настъпи мълчание.

— Райм?

— Какво?

— Попитах дали в уликите има нещо, което сочи къде е той или къде отива?

— Не можахме да определим откъде са някои неща. Счупените стъкла, силиконът. Хартиените кърпи. Може да са откъде ли не. Хумусът е от Куинс или пренесен оттам. Има и изкуствен тор, и хербициди, но на Бродуей няма тучни пасища. Нямам нищо против да разсъждавам, но не искам да гадая. Не, на този етап ще трябва да се задоволим само с издирването му по улиците.

— Продължавай да търсиш — каза Амелия. — Ще ти се обадя, когато отида на мястото.

Сакс прекъсна разговора, преди Линкълн да успее да отговори, зави, излезе от магистралата и се отправи на запад.

Кръстовища. Проклети кръстовища.

Настъпваше ту съединителя, ту спирачката и присвиваше очи срещу проблясващата синя лампа на таблото.

Натискаше клаксона с едната си ръка, сменяше скоростите с другата и после хващаше волана с двете.

Вдясно — чисто. Вляво — чисто. Карай! По-бързо!

Тя повтори процедурата пет-шест пъти и само два пъти лудешкото движение в Манхатън я принуди да качи колата на тротоара, въпреки че три пъти беше на сантиметри да откачи бронята на автомобил, изпречил се на пътя ѝ.

Шейсет и пет километра в час не беше състезателна скорост за Амелия Сакс, макар да изглеждаше така, докато тя си проправяше път през централен Манхатън.

Интересно, помисли си Сакс, когато стигна до чиста отсечка. Неизвестният заподозрян 40 се подвизаваше в района на баща ѝ. Херман Сакс бе патрулирал по улиците около Таймс Скуеър години наред, съсредоточавайки се главно върху Дюс, Четиридесет и втора улица, много преди тя да се превърне в днешния тематичен парк „Дисни“. На Амелия ѝ липсваха дните на кината на открито, където може да отидеш с колата си, както вероятно биха липсвали и на баща ѝ.

Мобилният ѝ телефон избръмча.

Тя отговори на обаждането.

— Сакс.

— Амелия, обажда се Боби Килоу, патрулен полицай. Капитан Райм ми даде номера ти. Във връзка с твоя заподозрян.

— Помня те, Боби.

Килоу беше енергичен млад патрулен полицай с херувимско лице от Мидтаун Норт, с когото Сакс работеше от време на време в дните, преди да стане детектив. Той вероятно си беше все същият, макар и вече не толкова млад.

— Казвай.

— Намирам се на Четиридесет и седма улица и оглеждам. Няколко души мислят, че са го видели тук. През последните пет минути.

Четиридесет и шеста улица минаваше през сърцето на Театралния квартал и свързваше една река с друга.

— Къде точно?

— През няколко сгради на запад от Бродуей. Вмъкнал се в магазин за сувенири. Изглеждал подозрително. Гледал през прозорците, сякаш мислел, че го следят. Така каза продавачът. Когато се уверил, че е чисто, излязъл навън и тръгнал на запад.

— Аз…

— Какво беше това?

Моторист със скутер, разсеян като онези в Рим, премина в нейната лента, за да види кой ще спечели надпреварата между „Форд Торино“ и „Веспа“.

Сакс успя да овладее волана, въпреки че едва не се блъсна в боклукчийски камион.

— Боби, описание на заподозрения?

— Тъмносиньо или черно дълго яке без лого, джинси, бейзболна шапка в червено или зелено — според свидетелите. Тъмна раница.

— Добре. Ще бъда там след пет минути.

Всъщност Сакс стигна за три минути и спря на пресечката на Бродуей и Четиридесет и шеста улица до три патрулни коли от Мидтаун Норт. Кимна на Боби Килоу. Да, лицето му беше ангелско като преди. Тя познаваше и някои от осемте полицаи, които стояха наблизо, и ги поздрави.

Хищниците вече се събираха и туристи снимаха с мобилните си телефони.

Нейният телефон изжужа. Обаждаше се Рон Пуласки.

— Здравей, Рон. Къде си? На позиция ли си?

— Да, Амелия. — Младият полицай обясни, че е с екип от четирима патрулни и шестима полицаи от силите за бързо реагиране. Те бяха на Четиридесет и шеста улица, близо до река Хъдсън.

— Ние сме на Бродуей. Тръгнете на изток, към нас. Ние ще вървим на запад. — Тя описа заподозрения и добави, че той вероятно живее или работи тук. Ако беше така, появата му означаваше, че ще го познаят съседи, продавачи или сервитьори.

— Ако той е тук, за да дебне жертва, тогава нещата се променят. Можем само да се надяваме, че ще попаднем на него, преди да стане късно.

Те затвориха и Сакс инструктира полицаите пред себе си. Обясни, че не могат да бъдат сигурни коя е мишената, освен че е човек, който използва или е близо до продукт с вграден контролер, който заподозреният ще саботира със смартфона или таблета си.

— Не знаем дали е въоръжен — добави Амелия. — Но е използвал чук.

— Той е убиецът с ескалатора, нали?

— Да.

— Какви други продукти би взел на прицел?

Тя им разказа за готварската печка на Ейб Бенкоф и за дългия списък с продукти, който Тод Уилямс беше изтеглил за него, онези с вграден „Дейта Уайз 5000“.

— Може да са електрически уреди, бойлери, кухненски неща, тежко оборудване, инструменти и може би превозни средства. Както и медицинско оборудване. Ще избере нещо зрелищно, за да привлече внимание. Ако видите нещо, което може да отреже ръка, да ви ощави или да ви смаже до смърт, допуснете, че има вграден контролер и че нашият заподозрян се готви да натисне копчето.

— Господи — промълви едното ченге. — Съпругата и децата ти са в кухнята и пекат курабии и печката може да се взриви?

— Нещо такова. Хайде, да започваме.

Те тръгнаха на запад и друг полицай измърмори:

— Чудя се защо ли е избрал този район?

За Сакс отговорът беше очевиден. Тук имаше стотици магазини, ресторанти и театри, всичките с извисяващи се билбордове с висока разделителна способност, които подтикваха или примамваха минувачи и туристи да харчат до забрава.

За всеки, който критикуваше консуматорството, Таймс Скуеър беше най-доброто ловно поле в света.

32.

Полицаите със Сакс се разделиха на два екипа, тръгнаха на запад от двете страни на улицата и започнаха да търсят.

В похвата им нямаше нищо сложно. Само питаха дали някой е виждал висок, слаб мъж с бейзболна шапка, тъмно яке, джинси и раница. Напредваха бавно. Тротоарите бяха пълни с пешеходци и улични търговци.

И естествено, си пазеха гърба.

Бяха нащрек за всичко, което може да се обърне срещу тях. Може ли заподозреният да е манипулирал двигателя на тази кола да експлодира или да се възпламени? Може ли да подаде команда на онзи боклукчийски камион да се стрелне напред? Ами градската инфраструктура? На един-два метра под краката им минаваха милиони волтове електричество и тонове свръхнагрята пара.

Навсякъде имаше продукти.

Отвличаха вниманието им.

Сакс не забеляза нищо, но един полицай ѝ каза, че преди десетина минути е видял мъж, отговарящ на описанието на заподозрения, да стои в края на тротоара и да гледа таблета си. Между Седмо и Осмо авеню. Не правел нищо друго. Свидетелят — собственикът на магазин за сувенири в Театралния квартал — го забелязал само заради необикновената му външност.

— Имаш ли представа накъде е тръгнал?

— Не, детектив — отговори полицаят.

Сакс се огледа отчаяно наоколо.

— Може би това е зона на прицел. Да се съберем там.

След няколко минути те се събраха на мястото, където беше забелязан заподозреният, и продължиха да търсят. Никой друг не го беше видял. Затова тръгнаха на запад. Бавно. Оглеждаха ресторанти, магазини, автомобили, камиони, театри. Нищо.

Рон Пуласки се обади от западния край на Четиридесет и шеста улица и докладва, че не са забелязали нищо. Той и хората му продължавали на изток. Сега двата издирващи екипа бяха на около осемстотин метра един от друг.

Докато се приближаваха към Осмо авеню, Сакс видя театър и срещу него — голям строеж. Вятърът донесе до нея дразнещ звук — бръмчене на мощна електрическа машина. Лека-полека шумът стана много силен, пронизителен писък, който раздразни слуха ѝ. Стори ѝ се, че звукът идва от строежа на небостъргача. Десетки работници заваряваха и зачукваха стоманеното скеле. Но не, звукът се чуваше от две големи отворени врати. Задкулисното пространство на театър, работилница, където дърводелец режеше дъски, за да сглоби декор за пиеса. Слава богу, работникът носеше шумозаглушители на ушите — такива, каквито си слагаше Амелия, когато стреляше на стрелбището. Оглушителният вой на циркуляр може да увреди незащитените тъпанчета на ушите. Когато дърводелецът спре да реже, Сакс или някой друг от издирващия екип щеше да отиде да го попита дали е виждал заподозрения.

Преди това обаче тя и полицаите с нея минаха през пролуката в двуметровата ограда от шперплат около строителния обект. Сградата щеше да бъде висока тридесет или четиридесет етажа. По-голямата част от стоманените конструкции и подовете бяха готови, но имаше само няколко стени. На земята бяха струпани тежки строителни съоръжения и станции за инструменти и материали. Сакс навлезе по-навътре и попита един кльощав работник с незапалена цигара в устата къде може да намери управителя или бригадира. Той отмина, без да каже нищо.

Минута по-късно към нея се приближи едър мъж с каска на главата. Беше очевидно недоволен.

— Здравейте — каза Амелия на работника с вид на началник и му показа полицейската си значка.

Вместо да ѝ отговори, той се намръщи и се обърна към друг, по-млад работник, не онзи, който го беше довел.

— Ти ли ги повика? Още не съм казал да ги викаш.

— Никого не съм викал, шефе.

— Кой ги повика? — изкрещя шефът, огледа работниците наблизо и почеса големия си корем, увит в силно опъната карирана риза. От пролуките между копчетата стърчаха косми.

Сакс стигна до логичното заключение.

— Някой е щял да се обади на полицията?

— Да, но… — отвърна той, оглеждайки се наоколо за изкупителна жертва.

Помощникът му кимна към шефа и каза на Сакс:

— Иги, той е Иги. Искаше да се увери, че има причина, че не е фалшива тревога. Фирмата не иска ченгета, извинете, полицаи на строежа. Изглежда зле.

— Какъв мислите, че е проблемът? Защо някой е щял да се обади на полицията?

Мислите на Иги се върнаха при тях.

— Влизане без разрешение. Стори ни се, че някой се промъкна вътре. Не сме сигурни. Искахме да проверим, преди да се обадим. Щяхме да се обадим, но първо искахме да проверим. Не искахме да губим времето на никого.

— Висок и слаб ли беше? С тъмно яке и джинси? Бейзболна шапка?

— Не знам. Познавате ли го? Защо?

— Можете ли да разберете дали е забелязан такъв човек?

— Да, предполагам.

— Предполагате, че е бил той или че ще разберете?

— Аха.

Сакс се втренчи в него.

— Този човек е издирван във връзка с убийство, Иги. Можете ли… — Амелия нетърпеливо вдигна длан.

— Хей, Клай! — извика Иги.

Към тях се приближи друг работник, който криеше цигара зад гърба си. Тази беше запалена.

— Да?

— Онзи задник, когото си видял да се мотае наоколо?

Сакс повтори описанието.

— Същият. — Той глуповато стрелна очи към шефа си. — Не се обадих, Иги. Ти не искаше никой да се обажда и аз не се обадих.

Мамка му. Амелия извади предавателя от колана си и повика своя екип и този на Пуласки незабавно да дойдат на строежа.

— Имате ли представа накъде отиде? — попита тя.

— Може да е горе — отвърна Клай. — Беше близо до западния асансьор. — Той посочи извисяващата се към небето стоманена конструкция на сградата.

— Има ли хора, които го търсят? — попита Сакс. Не виждаше други работници.

— Ние правим железните конструкции — каза бригадирът, което вероятно означаваше, че очевидно има други работници.

— Повикайте ги и проверете дали са го видели.

Иги заповяда на заместника си да го направи. Човекът се залови със задачата и започна да се обажда по уоки-токито си.

— Откъде другаде може да излезе от обекта? — попита Амелия. Стените бяха от два метра и половина шперплат с бодлива тел отгоре.

Иги потърка каската си, сякаш се почесваше по главата.

— Има изходи на Четиридесет и седма улица. Или тук, но на този, главния, вероятно биха го забелязали. А никой не го е видял, иначе щяха да ми кажат.

Сакс изпрати двама полицаи на изхода на Четиридесет и седма улица.

— Кажете на хората си да не използват асансьорите — каза тя на шефа Иги.

— Те не могат да слязат…

— Заподозреният може да ги е повредил.

Той отвори широко очи от почуда.

— Господи! Наистина ли?

Адютантът на Иги приключи с разговора и каза:

— Може би е бил там горе, на един от по-ниските етажи. Висок мъж. Никой не е сигурен дали той не работи за някой подизпълнител или друго.

Това изглеждаше най-вероятната мишена. Кабините на асансьора бяха разнебитени и монтирани от външната страна на скелето. Нямаше да е трудно контролер „Дейта Уайз“ да изключи автоматичните спирачки. Работниците щяха да се стоварят на земята с бясна скорост.

— Спрете асансьорите — извика Иги. — Всичките. И кажете на момчетата горе да не ги използват, докато не ги проверим.

Добре. Това щеше да… Но после Сакс си помисли: „Почакай. Не. По дяволите, къде ми беше умът? Не, не, греша. Разбира се! Спомни си метода му на действие. Той няма да саботира строежа. Дошъл е тук да гледа мястото, което ще атакува. Нуждае се от небостъргача като наблюдателен пост. Също както не е бил в апартамента на Бенкоф, а на отсрещната страна на улицата, за да наблюдава жертвата. Също както беше в «Старбъкс», за да гледа ескалатора, когато капакът за поддръжка се отвори и погълна Грег Фромър“.

И така, какво искаше да види заподозреният от металното скеле тук?

И после Сакс осъзна, че е настъпила пълна тишина.

Пронизителното бръмчене на циркуляра в работилницата на театъра отсреща беше спряло. Амелия си обърна и бързо излезе през пролуката в оградата, която опасваше строежа. Тя видя, че дърводелецът хваща зловещото на вид острие с едната си ръка и държи гаечен ключ в другата. Циркулярът изглеждаше нов и модерен.

И със сигурност имаше вграден „Дейта Уайз 5000“.

Дърводелецът беше мишената! Неизвестният заподозрян чакаше човекът да изключи циркуляра, за да смени острието, и после, въпреки че работникът мислеше, че е в безопасност, машината щеше да заработи и да пререже ръката му или да запрати неприкрепения си въртящ се диск към корема или слабините му и може би чак на улицата да удари някой минувач.

Сакс хукна към отсрещната страна на улицата. Спираше колите с вдигната длан и изкрещя към отворените врати на театъра:

— Дръпни се от циркуляра! Махни се оттам! Машината ще се включи!

Човекът обаче не я чуваше заради шумозаглушителите на ушите си.

Амелия стигна до входа на работилницата.

— Спри!

Мъжът не реагира.

Циркулярът и жертвата на Неизвестния заподозрян 40 бяха на десетина метра от нея. И тогава Сакс забеляза, че кабелът на машината излиза от стената вдясно от нея, само на няколко крачки. Нямаше обаче контакт. Кабелът изчезваше в стената.

Нямаше време. Заподозреният, някъде високо в строежа, може би я беше видял и в момента хакваше контролера на циркуляра, за да включи острието и да среже ръката на нищо неподозиращия дърводелец. Вдясно от Сакс имаше работен тезгях, отрупан с инструменти, сред които голяма болторезачка. Дръжката беше дървена. Амелия не беше сигурна дали дървото е добър изолатор, когато става въпрос за 220 волта, които циркулярът несъмнено използваше, но нямаше друг избор.

Тя грабна болторезачката от тезгяха, захвана кабела между острите зъби, стисна дръжките и затвори очи, когато във въздуха около нея се разхвърчаха искри.

33.

Движа се колкото мога по-бързо по пълните с хора тротоари и се отдалечавам от театъра и онези, които искат да ме спрат, да ме тикнат в затвора и да ме отнемат от Алиша. Далеч от брат ми. От моите миниатюри.

Безочливи! Проклети Безочливи!

И Червенокоска, разбира се.

Най-лошата Безочлива от всички. Много съжалявам, че имах по-добро мнение за нея. Мразя я, мразя я. Сега я мразя.

Трябва да призная обаче, че не се изненадах много, когато я видях на строежа, докато стоях на третия етаж и оглеждах зоната на убийството — работилницата зад театъра.

И все пак как се беше досетила за нападението в театъра?

Разбира се, не беше гадала.

Полицаите в днешно време са умни. И имат модерна техника. ДНК, пръстови отпечатъци и така нататък. Може би са открили някоя следа, която съм оставил там, когато идвах преди това да подготвя днешното нападение. Или може би са ме забелязали. Може да се каже, че имам отличителен вид. Маркуч. Бастун.

По дяволите.

Сега вървя на запад. С наведена глава и прегърбени рамене, за да намаля малко ръста си.

Питам се дали да запазя маскировката си. Откраднах каска и работно яке „Кархарт“ от строежа, преди да се кача на третия етаж, за да се заловя за работа. Не знам дали някой видя Върнън, заварчика, но мисля, че е по-добре скоро да захвърля маскировката. Може би в тоалетните в метрото. Не, на метростанциите има камери. Полицията сигурно ги следи усърдно. Ще отида в „Мейсис“, където има тоалетна, и ще напъхам дрехите в кофа за боклук.

Ново яке. И шапка, разбира се. Може би мека шапка. Хипстърски вид. Късо подстриганата ми руса коса е доста отличителна.

Ще се върна в Стаята с играчките колкото мога по-бързо. В утробата. При стрелкащите се насам-натам пъстроцветни рибки. Нуждая се от спокойствие и утеха. Ще накарам Алиша да дойде. Кажа ли ѝ да дойде, тя ще го направи.

Аз съм, Върнън?

Хвърлям поглед назад. Никой не ме следи. Аз…

Ох!

Болка отстрани в тялото ми. Сблъскал съм се с някого. Отначало изпитвам паника, защото мисля, че е ченге и ще извади белезници и ще ме арестува. Но не. Хубав мъж с атлетично телосложение, облечен в делови костюм. Излиза от „Старбъкс“ и говори в слушалката с микрофон в ухото си.

— Господи, мършав скапаняк! Внимавай къде вървиш — ядосано възкликва той.

Втренчвам се в лицето му, което е зачервено от гняв. Мога да го определя единствено като „вбесен“.

Красив е. Малък нос, хубави вежди, солидно телосложение. Държи пред себе си безценната си чаша кафе от „Старбъкс“ не като за наздравица, а като пистолет, с който се готви да стреля.

— Ако беше разлял кафето върху мен, щеше да ти струва скъпо, смахнато зомби. Ризата ми струва повече, отколкото ти печелиш за един месец. Адвокат съм. — Той отминава и продължава да говори по телефона. — Извинявай, скъпа. Някакъв кльощав кретен, сигурно болен от СПИН, мисли, че тротоарът е негов. Прибирам се. Ще бъда у дома след двайсетина минути.

Сърцето ми блъска в гърдите, както прави винаги след среща с Безочлив. Той развали деня ми, развали седмицата ми.

Иде ми да изкрещя, да се разплача.

Не си правя труда с тоалетната в „Мейсис“. Събличам якето „Кархарт“ и махам каската. Хвърлям ги в контейнер за боклук. Както и памучните ръкавици с телесен цвят. Отново си слагам шапката на „Сейнт Луис“. Не, избери друга, казвам си. Ровя в раницата си и изваждам черна „Найки“. Слагам си нея.

Иде ми да изкрещя, да се разплача.

Лека-полека обаче тези чувства преминават, както обикновено става, и се заменят с друго желание.

Да причиня болка. Да нараня жестоко някого.

Искрите не бяха чак толкова внушителни. Пет-шестсантиметров оранжев пламък, придружен от скромен облак пушек. Ако беше сцена от филм, режисьорът сигурно щеше да поиска да се преиграе и да повика пиротехник по специални ефекти да умножи десет пъти каскадата.

Превключвателят обаче изгоря и работилницата, ако не и целият театър, потъна в мрак. Сакс не пострада и не получи нито едно изгаряне от искрата.

Тя показа полицейската си значка и направи знак на дърводелеца, който се беше обърнал и я гледаше стъписано. Местоположението на Неизвестния заподозрян 40 все още не беше установено. Човекът свали шумозаглушителите от главата си и започна да задава въпроси. Амелия вдигна пръст, за да му покаже да почака, и внимателно огледа работилницата. Напомни си, че беше стигнала до заключението, че театърът вероятно, но не непременно, е целта на нападението, затова инструктира другите полицаи да се разделят на екипи и да продължат да претърсват улицата и строежа, където знаеха, че е бил заподозреният.

Няколко минути по-късно телефонът ѝ избръмча. Обаждаше се Килоу, нейният кръглолик, добродушен приятел.

— Амелия, на строежа съм. Помощник-бригадирът намери няколко работници, които са видели нашето момче. Бил е тук, на третия етаж. В южната страна. Видели са го да излиза.

Третият етаж, южната страна. Идеална видимост към дърводелеца и циркуляра.

— Ясно. Накъде е тръгнал?

— Почакай. — Килоу се обади след минута. — Четиридесет и седма улица. Носи кафяво яке „Кархарт“ и каска. Продължаваме да търсим.

— Прието. Дръж ме в течение…

— Видели са го — прекъсна я гласът на Рон Пуласки. — Някой го е забелязал на Четиридесет и осма и Девета улица. Вървял на север. Преследваме го. Няма друго.

— Не го изпускайте, Рон. Той сигурно е захвърлил якето „Кархарт“ и каската. Търсете висок, много слаб мъж. Раницата ще е на гърба му. Той носи там чука или други оръжия и онова, с което манипулира „Дейта Уайз“. Телефон или таблет.

— Разбрах, Амелия. Добре.

По дяволите. Бяха толкова близо. Сакс изскърца със зъби и показалецът на лявата ѝ ръка започна да човърка кожичката около палеца ѝ. Почувства болка и си каза да престане. Не спря. Проклети нерви.

Дърводелецът слезе долу. Светлините в театъра блеснаха. Амелия научи, че името му е Джо Хеди. Тя го попита дали е видял някого, който отговаря на описанието на заподозрения, в театъра или около него.

Той се замисли.

— Не, детектив. За какво става дума?

— Има убиец, който използва уреди, за да убива хора. Той саботира ескалатор…

— Онази история по новините? — попита Хеди.

— Да. И готварска печка. Предизвика изтичане на газ и после я запали.

— Да, чух за това. О, боже!

— Намерил е начин да хаква интелигентни контролери и да манипулира продукти. Бил е на строежа отсреща и ви е наблюдавал. Мисля, че се е готвел да включи циркуляра, докато сте държали острието.

Хеди затвори очи.

— Машината да се включи, докато ръката ми е върху острието? Господи! Това са две хиляди оборота в минута. Реже дървото като масло. Щях да загубя ръката си. Вероятно кръвта ми щеше да изтече. Това е дяволски откачено.

— Така е — съгласи се Сакс. Докато си водеше записки, телефонът ѝ отново иззвъня. Беше Пуласки. — Извинете, трябва да отговоря на обаждането — каза тя на Хеди.

Той кимна и отиде в кухненското пространство на работилницата, извади пакет нескафе на плота и сложи голяма чаша вода в микровълновата фурна. Ръцете му трепереха, докато изпълняваше тези елементарни задачи. Сакс не можеше да го обвини.

— Изпуснахме го, Амелия — докладва Пуласки. — Разширихме търсенето до Петдесет и втора улица и надолу до Трийсет и четвърта. Не го видяхме.

Тя въздъхна.

— Продължавай да ме информираш.

— Разбира се, Амелия.

Сакс затвори и Хеди се обърна към нея.

— Но защо аз? Нещо свързано с профсъюза ли е? Бях много години в профсъюза на автомобилните работници в Детройт и тук пак членувам в профсъюза, но вече никой не ги закача.

— Не е лично — отговори Сакс. — Извършителят е нещо като битов терорист. Наранява хора, които притежават или използват луксозни модерни продукти, за да предаде посланието си. Твърди, че те разчитат твърде много на тях и харчат прекадено много пари. Това е посланието му. А защо тук? Кой знае? Може би заради страстта към забавленията на Таймс Скуеър. — Тя се усмихна леко. — А може би заради цените на билетите на Бродуей.

— Смахната работа. — Хеди погледна таймера на микровълновата фурна и после пак се обърна към Сакс. — И още нещо.

— Да?

Дърводелецът погледна циркуляра.

— Казахте, че той хаква контролери.

— Точно така.

— Циркулярът има само бутон за включване и изключване. Не може да се задвижва дистанционно.

— Но може да качва данни за диагностика, нали?

— Не. Има чип, който запаметява настройките на последните извършени задачи. Това е всичко.

Микровълновата фурна звънна. Хеди тръгна към нея и посегна да я отвори.

Сакс се намръщи.

Не!

Докато той отваряше фурната, Амелия се хвърли към него и го блъсна силно. Двамата паднаха на бетонния под на работилницата в мига, в който керамичната чаша във фурната експлодира и разпръсна стотици парчета сред облак от гореща пара.

34.

— Добре ли си? — попита Фреди Каръдърс.

Ник се върна на дивана, след като му отвори да влезе. Днес Фреди особено много приличаше на крастава жаба.

По телевизията даваха „Съдия Джуди“.

— Не мислиш, че гледам това, нали? — каза Ник. — Но обичам шоу програмите. И „Дискавъри Чанъл“. Когато влязох в затвора, имаше петдесет канала, а сега са седемстотин.

— Но само десетина са хубави. И Ес Пи Ен и Ейч Би Оу. Само тях гледам. И сериалът „Теория за Големия взрив“. Смешен е.

Ник поклати глава.

— Не го знам.

— Не отговори на въпроса ми.

— Какво?

— Добре ли си?

— Има и хубави, и лоши дни. И всичко помежду. Днешният ден не е толкова скапан като други.

— От това би станала хубава книга за самопомощ. „Житейски наръчник за не толкова скапани дни“.

Ник се разсмя и заряза темата. Не обясни, че най-скапаните дни са онези, когато не може да прогони мисълта, че животът го е прецакал и че нищо от случилото се не е било по негова вина. Не беше честно. Често говореше за това на психотерапевта в затвора. Доктор Шарана.

„Животът е несправедлив.“

„Да, може и да е такъв. Но да поговорим за това как може да се справиш.“

— Ти не си бил в затвора — каза той на Фреди. — Затворът те пренастройва, сякаш имаш часовник в стомаха или в мозъка си и циферблатът се сменя и животът спира. И когато излезеш, настъпва хаос. Уличното движение, хората. — Ник кимна към телевизора. — Телевизионните програми. Всичките тези канали. Всичко. Може да ти дойде в повече. Като смес, твърде богата на въглерод.

Това обаче го накара да млъкне, защото се замисли за Амелия Сакс, която беше експерт по настройването на карбуратори и можеше да накара и най-опърничавия да прави каквото тя иска.

— Четох една книга, когато бях малък — рече Фреди.

— Книга?

— Да. „Странник в странна страна“. Един извънземен идва на Земята. Не е завоевател и не избива хората с лъчево оръжие. Историята не беше такава. Извънземният можеше да променя усещането си за време. Отиваш на зъболекар, ускоряваш нещата и посещението преминава за секунди. Правиш ли любов, забавяш времето. — Фреди се засмя. — Бих могъл да използвам това. Е, понякога.

— Пишеше го в книгата?

— Не, нито за зъболекаря, нито за секса. Романът е класически. Научна фантастика, но класическа.

— Странник…

— … в странна страна.

Ник хареса идеята.

— Да, така е. Всичко препуска с бясна скорост, след като излязох от затвора. Дори малко ме плаши. Там вътре прочетох много неща, но тази книга не съм я чувал. Ще я прочета. Искаш ли бира?

Фреди оглеждаше стаята. Ник я поддържаше подредена като килията си. Чиста. Излъскана. Прибрана. И почти толкова оскъдно обзаведена като килията. Смяташе да наеме кола и да отиде до „Икеа“. Мечтаеше да пазарува там. Фреди погледна часовника си.

— Трябва да тръгнем след малко, но добре, една бира. — Изглежда му олекна, че приключиха със сериозния разговор.

Ник донесе две бутилки „Будвайзер“, отвори ги, седна и подаде едната на приятеля си.

— В пандиза имаше ли алкохол? — попита Фреди.

— Можеше да се намери къркане. Скъпо, но адски гадно. Вероятно отрова.

— Къркане ли го наричат?

Въпросът, изглежда, му се стори забавен.

— Да, там, където бях. Повечето затворници взимаха оксикодон или перкоцет. Лесно ги внасяха. Или си ги купуваха от някой надзирател.

— Стой настрана и от двете.

— Да. Веднъж се сбих за някаква тъпотия. Много ме болеше. Счупиха ми пръст. Лекарят в медицинския център ми каза, че може да ми даде няколко хапчета, но аз отказах. Мисля, че искаше пари.

Съдия Джуди опяваше за нещо. Ник изключи телевизора.

— Е, кой е човекът, който може да ми помогне? — попита той.

— Казва се Стан Вон. Не го познавам добре, но ми гарантираха за него.

— Вон. Какъв е, германец ли? — Ник отново се сети за Амелия.

— Не знам. Може би евреин. Пак може да е германец. Не знам.

— Къде ще се срещнем с него?

— В Бей Ридж.

— Знае ли кои са Дж. и Нанси?

— Не съм сигурен, но той каза, че онова, което знае, ще те насочи в правилната посока.

— Не е пуснат под гаранция, нали?

— Не. Проверих.

— Иначе не трябва да се срещам с него.

— Чист е — увери го Фреди.

— И никакви оръжия.

— Казах му. Абсолютно.

Ник помнеше живота си в затвора и живота си като патрулен полицай.

— Какво ще иска в замяна?

— Вечеря.

— Това някаква парола ли е?

Фреди повдигна рамене.

— Ядене.

— И това е всичко? — учуди се Ник. — Аз си мислех, че ще поиска поне петстотин кинта.

— Не. Правил съм услуги на шефа му. Затова няма да му даваш пари. Някои хора искат само вечеря, когато правят нещо за теб. Има и нещо друго. Знам ли. Нещо интимно. — Ник го стрелна с поглед и Фреди се ухили. — Не, не такава интимност. Искам да кажа, че по-скоро върши добро дело. — Той изпи последните глътки от бирата си. — Или пък, кой знае, може просто да е гладен.

— Нищо ми няма. Само леко изгаряне. Бях под линията на огъня — отговори Сакс на въпроса на Райм за състоянието ѝ и показа лявата си ръка, където парата от микровълновата фурна беше близнала кожата ѝ, която беше леко зачервена. Беше махнала пръстена си със синия камък, за да я намажат с някакъв мехлем. Спомни си за него, извади го от джоба си и внимателно го сложи на пръста си. Сви и разпусна пръстите си и кимна. — Чудесно. — Превръзката на ръката ѝ беше малка. — Е, какво се случи? — Въпросът ѝ беше отправен към Джулиет Арчър, която подаде гласова команда и приключи с някакъв телефонен разговор. Те, разбира се, знаеха, че заподозреният е увеличил мощността на микровълновата фурна, но нито Линкълн, нито Амелия бяха наясно как е възможно това да създаде бомба.

— Говорих със специалиста по потребителските стоки на производителя на микровълновата фурна. — Стажантката кимна към телефона. — Според него заподозреният вероятно е използвал „Дейта Уайз“, за да манипулира контролния панел и да увеличи мощността — много, може би четиридесет-петдесет пъти. Течността вътре се е свръхнагряла. Когато дърводелецът е отворил вратичката, външният въздух е бил много по-студен и е изпарил течността вътре и влагата в порцелановата чаша. Всички керамични съдове поглъщат течности до някаква степен. Чашата е експлодирала като ръчна граната. — Арчър посочи с глава екрана. — Ако прегрееш нещо, това може да се случи дори с микровълнови фурни, които не са манипулирани, само че изисква време. За около шейсет секунди нашият заподозрян е предизвикал високомощна реакция, която инак може да настъпи след петнайсет минути.

Райм нямаше представа, че такъв обикновен, използван почти от всички уред може да е толкова опасен.

Телефонът на Амелия изжужа и тя прочете съобщение.

— Той е публикувал още едно послание. — Сакс натисна няколко клавиша и на монитора до тях се появи имейл.

Линкълн стигна до заключението, че от посланието не може да се извлече нищо, освен че той продължава да се преструва на по-невеж, отколкото е в действителност.

Вия…

Нищо освен най-същественото от високопарното му бръщолевене: че планира още атаки.

— Експлодираща микровълнова фурна… — каза Мел Купър. — Ще привлече внимание.

Това вече се беше случило.

След публикуването на първата статия, написана от репортера, с когото беше разговаряла Сакс, се бяха появили куп репортажи и новинарски истории, които търсеха опасности в продукти от „Интернетът на нещата“. Някои автори и водещи на предавания изказваха мнението, че продажбата на интелигентни уреди и оборудване скоро ще спадне рязко, хората ще започнат да ги връщат и няма да използват продукти, които може да се обърнат срещу тях.

Райм, Сакс и екипът може и да предпазваха евентуални мишени, но и Неизвестният заподозрян 40 печелеше победи във войната си срещу консуматорството.

Амелия и Линкълн проведоха още един разговор с Виней Чаудари от „Микросистеми“ и той им каза, че всеки от клиентите на компанията отново е получил актуализация за сигурността, която ще попречи на някой да хакне мрежата и да поеме контрола върху продукта. Главният изпълнителен директор лично беше изпратил писма или се беше обадил да им напомни колко е важно да актуализират данните.

Освен това той беше наредил кодът на всички бъдещи продукти да бъде модифициран, за да осигурява автоматично актуализиране от сървъра на „Микросистеми“.

— С какво друго разполагаме? — попита Райм и погледна пликовете с улики, които Сакс беше донесла от местопрестъплението на Таймс Скуеър.

— Богато на контакти място — отговори Амелия. Имаше предвид мястото, където заподозреният беше избягал от строежа, след като бе препрограмирал микровълновата фурна — отсрещната страна, на Четиридесет и седма улица, където беше използвал железен лост, за да разбие катинар и верига. В криминалистиката „богато на контакти“ е всяко място, където заподозреният извършва множество или изискващи време дейности, за да остави повече улики, отколкото по време на случаен или кратък сблъсък. Например мястото, където жертва или полицай се бори с извършителя, убиецът разчленява труп (това изисква време и усилия) или беглец нахлува през добре защитена врата или прозорец.

— Пръстови отпечатъци?

— Стотина — отвърна Сакс. Вече ги беше изпратила чрез ИАСРО. Имаше няколко попадения, но отпечатъците принадлежаха на хора, арестувани отдавна за дребни нарушения — работници, наети от строителната фирма, или доставчици.

— Отпечатъци от стъпки?

— Да. Единият съвпада с неговите. Има малко микроследи от влакна.

— Какво е? — Райм приближи инвалидната си количка до Мел Купър, който гледаше през оптичния микроскоп. Малко увеличение. Линкълн беше забелязал, че новаците в лабораториите по криминалистика често допускат грешката да увеличат максимално образа. Това обикновено не води доникъде. Ако искаш по-голямо увеличение, винаги може да използваш сканиращия електронен микроскоп.

— Още стърготини — каза Купър, поглеждайки екрана.

— Взех ги от строежа, от мястото, където той е стоял, но са различни от грубо изрязаните частици в останалата част на строежа — обясни Сакс. — Тези са много по-фини. Много сходни с махагона от предишното местопрестъпление. Отново от шкурене. И дървото е друго.

Линкълн ги огледа.

— Предполагам, че е орех. Не, сигурен съм. Клетъчната структура и цветна температура. Пет хиляди градуса по Келвин.

Купър се съгласи с него.

— Претърси ли работилницата на театъра? — обърна се Арчър към Сакс.

— Не.

Райм забеляза, че Амелия я погледна изпитателно. Очите ѝ се спряха за миг на златната гривна с келтски символи на лявата китка на Джулиет, която беше пристегната с ремък за облегалката за ръце на инвалидната количка. Сакс отново насочи вниманието си към дъската с уликите.

Настъпи мълчание.

— Той може да е влизал вътре преди нападението да провери каква е търговската марка на микровълновата фурна — добави Арчър. — Знаем, че е бил в Театралния квартал.

— Не беше необходимо да я претърсвам — разсеяно отговори Амелия, разглеждайки частиците от стърготини.

Джулиет погледна Линкълн.

— Не мислиш ли, че… — започна тя, очевидно поставяйки под съмнение решението на Сакс.

— Работилницата има видеокамера. Записите се изтриват на два дни. В нюйоркските театри има много крадци на сувенири. Накарах охранителната фирма да прегледа записите. Заподозреният не е заснет на съществуващите записи… и мият подовете всяка вечер — обясни Амелия.

— О, аз…

— Въпросът беше логичен — отвърна Сакс. — И в един идеален свят с неограничени ресурси бих направила оглед на работилницата. Трябва да изследваш всички вероятности.

Райм вероятно би казал на някого да претърси работилницата, но Амелия беше права за ресурсите. Пък и нямаше намерение да застава на страната на една жена срещу друга.

— Мел? Какво друго? — попита той.

Купър откри още микроследи и ги разгледа.

— Още стъкълца, вероятно от същата партида като преди, и още силикон.

— Какво има в онова пликче?

— Частица от нещо…

— Дай да видя.

Купър я сложи под микроскопа и образът се появи на екрана. Приличаше на мъничка матова рибена люспа. За нея беше залепнала частица от махагоновите стърготини.

— Мога да я изследвам с газовия хроматограф — предложи Купър, — но няма достатъчно, за да запазим за съда.

— Ще имаме достатъчно доказателства, за да повдигнем обвинение срещу заподозрения — заяви Райм. — Но първо трябва да го намерим. — Той кимна на Мел. — Изследвай я.

Купър пусна частицата през газовия хроматограф и масспектрометър и след няколко минути погледна компютърния екран.

— Амониев роданид и дициандиамид, урея, колаген.

— Някакво лепило — каза Линкълн. — Обзалагам се, че се използва в дървообработването.

— Да — потвърди Купър, след като намери количествата на откритите вещества в базата данни. — Течно прозрачно лепило „Бонд-Стронг“. Използва се предимно за музикални инструменти, но го употребяват и дърводелците от всяка област.

Арчър се наведе напред с каменно изражение и се втренчи в пликовете с уликите.

— Музикални инструменти ли прави? Какво ще кажете?

Райм се съмняваше.

— Това е рядко хоби или професия. Ако е така, той вероятно е и музикант. Но не сме намерили следи, които предполагат това. Няма колофон, нито конски косми от лък на цигулка или виолончело. От тях често падат косми. Няма миниатюрни стърготини от магаренце на цигулка. Няма втвърдени клетки или мъртва тъкан, отронили се от кожа на пръсти.

— Музикант ли си, Линкълн? — попита Арчър.

— Никога не съм докосвал музикален инструмент.

— Тогава откъде знаеш всичко това?

— Струва си да познаваш инструментите на занаята на потенциални извършители и потенциални жертви. Това свежда до минимум времето, от което се нуждаеш да търсиш източници. Може от това да зависи дали ще арестуваш заподозрения, или ще правиш оглед на следващото му местопрестъпление. Затова съм склонен да мисля, че нашият заподозрян прави мебели или се занимава с фино дърводелство. Но дали това е хобито или професията му? Не знам. И какво по-точно прави с лака, лепилото, шкурката и екзотичните дървета? Продължавай, Мел.

— Частица от растение. От дръжка или лист.

Райм го разгледа и се засмя.

— Въпреки че се подготвяш усърдно, Арчър, понякога нямаш представа какво си открила. Изпрати снимка на клетъчната структура и цветната температура на Изследователското дружество по градинарство, Мел.

Купър изпрати по имейла снимките на пробите.

— Анализът би трябвало да е готов след един-два дни — прочете той отговора.

— Накарай ги да побързат — троснато каза Линкълн. — Спешно е, въпрос на живот и смърт. Не ми пука дали някой пише докторска дисертация за венерината мухоловка. Нашето искане е приоритетно.

Купър изпрати още един имейл и после пак насочи вниманието си към пликовете с улики.

— Добре, ето друго. Частица пластмаса с нещо напечатано на нея. Твърде малка е, за да се различат букви.

— Покажи я.

Райм погледна екрана и веднага видя, че това е изолатор от кабел.

— Нашето момче е работило по електричеството. Кабелът е срязан с макетен нож. Какво ще кажеш, Сакс?

Амелия обаче гледаше телефона си и четеше съобщение.

— Значи не е професионалист — обади се Арчър.

— Защо мислиш така?

— Професионалистът би използвал стрипващи клещи, не макетен нож.

— Да, добре. Но нека кажем, че той вероятно не е професионалист. Може да се е наложило да остави вкъщи колана с инструментите си и е имал само остър макетен нож, за да свърши работата. Или непрофесионалист с два въпросителни знака?

Джулиет се усмихна. Купър започна да пише.

— Това беше шега — каза Линкълн и погледна таблицата. Имаше твърде много загадки. Той реши да помоли за анализ външен експерт и да поръча да качат дигитализираните записки и снимки на сигурен сървър, а после да изпрати линка на човека, когото имаше предвид. Минута по-късно пристигна съобщение.

„Да, добре. Утре.“

Неуважението му се стори забавно, но се подразни, че ще трябва да чака, и написа: „Добре, предполагам“, като си помисли: На харизан кон зъбите не се гледат… Райм рязко завъртя инвалидната си количка към входа на дневната, когато чу стъпки. Беше Рон Пуласки, който имаше ключ и си беше отворил.

— Къде се губиш, новобранец? Арестува ли вече Гутиерес?

— Трябваше да се срещна с един човек да ми каже следа. Можеше да почакам, но реших, че е по-добре да се срещна с него сега. Да приключа тази вечер. И…

— Чудесно, чудесно. Амелия каза, че си претърсвал Таймс Скуеър. Какво откри?

— Неизвестният заподозрян се е измъкнал през задната страна на строежа.

— Знаем. Кажи ми нещо, което не знам.

— Бил е с яке „Кархарт“, от онези кафявите, които носят строителите. И каска. Но сигурно ги е захвърлил. Огледахме района, но не ги намерихме. И не видяхме никой, отговарящ на неговото описание. Нямаше нищо и на камерите за наблюдение в метрото и в оперативния център. Мисля, че се е качил на автобус в северна или в южна посока. Седнал е, за да не се забелязва толкова много високият му ръст. Изпратих съобщение на Пътната полиция. Полицаите ще разпитат всички шофьори, за да проверят дали са видели някой, отговарящ на описанието. Някои автобуси имат видеокамери. Ще прегледат и тях.

— Добре. Какво казаха работниците на строежа?

— Двама души са го видели, но казаха само, че е висок и кльощав. Имал нещо като таблет.

— Неговото оръжие. Това е използвал, за да саботира микровълновата фурна. — Райм дръпна назад количката си и продължи да гледа дъската с уликите. — Мислете, всички. Разсъждавайте. Отговорът е тук. — Очите му уловиха погледа на Арчър. Тя го гледаше и се усмихваше. Линкълн си помисли, че по същия начин беше започнал лекцията си в колежа онзи ден. — Да го открием.

35.

Беше хладна пролетна вечер.

Приятна. Ник Карели и Фреди Каръдърс вървяха по Пето авеню в Бей Ридж. Минаха покрай магазин за принадлежности за йога и „Шотландски поли под наем“, който привлече вниманието на Ник. Той го погледна отново. Да, така се казваше магазинът.

Оттук се виждаше част от короната на Веразано. Страхотен мост. След като го арестуваха, Ник мислеше да се хвърли от него. Но мислите и действията са две много различни неща. Щеше да разстрои твърде много брат си и майка си. Щом безумното импулсивно желание премина, той съжали, че дори си го е помислил.

— Там — посочи Фреди.

Една пряка по-нататък. Кафене „Бей Вю“10. Заведението изглеждаше свястно, въпреки че името му лъжеше. Кафенето гледаше на изток, встрани от залива. И не предлагаше гледка към никаква вода — пристанище, океан, канал или локва.

— Трябвало е да го кръстят кафене „Залив някъде наблизо“.

— Какво? — попита Фреди и после схвана. — Добре го каза. Ха!

Кафенето беше чисто вътре. Ник се огледа наоколо, видя къде стоят сервитьорите, каква е касата, къде се намира кухнята, вратите, през които се влиза в нея, как изглежда дъската с менюто, колко сервитьори и помощници има — и дали говорят английски като пръв, втори или трети език. Или дали изобщо го говорят. Къде държат храната. До задната стена бяха наредени големи консерви доматен сос. Празни ли бяха? Само декоративни?

Ник знаеше, че има да учи много за ресторантьорския бизнес, но изпитваше приятно чувство от тази перспектива. Искрено се надяваше Виторио Джера да се съгласи да приеме предложението му.

Фреди го потупа по рамото и го насочи към сепаре в дъното, където седеше слаб мъж с джинси, черна тениска и кафяво спортно сако на карета и пиеше „Сам Адаме“ направо от бутилката. Не използваше изстудената чаша, която му беше донесла сервитьорката, и по празната халба се бяха образували капчици вода.

— Стан, аз съм Фреди.

— Здрасти.

— Това е Ник.

Стиснаха си ръцете и Ник седна срещу Вон, чиято гъста черна коса се нуждаеше от шампоан и подстригване. От ръкостискането Ник усети, че дясната му длан е мазолеста, и се запита каква ли е професията му. Кокалчетата на пръстите му бяха зачервени. Може би беше боксьор. Имаше яки мускули. Ник ченгето наблюдаваше и забелязваше тези неща. На Ник затворника му се налагаше да го прави. Нямаше намерение да зарязва този инстинкт сега, когато не беше нито едното, нито другото.

Той се премести до Фреди, който обаче каза:

— Трябва да проведа няколко телефонни разговора. Ще се върна след пет-десет минути. Оставям ви да си поговорите, момчета.

— Какво ще ядеш? — попита Ник.

— Все ми е едно. Бургер. Вие си поръчайте. Не ме чакайте. — Фреди извади телефона си и се отправи към предната част на ресторанта, като набираше номер. Усмихна се, когато заговори с човека, на когото се обади. Някои хора го правят, усмихват се или се мръщят, когато говорят по телефона, въпреки че човекът от другата страна на линията не ги вижда.

— Значи ти и Фреди се познавате отдавна? — Вон четеше менюто толкова съсредоточено, че сякаш щяха да го изпитват за него.

— От училище.

— От училище. — Гласът на Вон загатваше, че това е загуба на време. — Караш ли коли, Ник?

— Аз… Имаш предвид като професия ли?

Стан се засмя.

— Не, само караш ли коли?

— Мога да карам, но нямам кола.

— Сериозно?

— Да.

Вон отново се засмя, сякаш това беше най-смешното нещо на света.

— Ти каква кола имаш? — попита Ник.

— О, все едно. — Стан отново се залови да чете менюто.

Ник също го прегледа и се зачуди кое ястие ще приготвят най-бързо, за да си го поръча. Искаше срещата да приключи скоро.

Не беше заради странната личност на Вон. Е, донякъде и заради това. Но предимно защото въпреки проверката на Фреди инстинктът на Ник нашепваше, че Стан може би е замесен в нещо незаконно или пък онзи, за когото работи, е замесен и единият или и двамата имат криминално досие. Това беше забранена зона за Ник, нарушаване на освобождаването му под гаранция от затвора. Той не искаше да пита Вон, защото ако отговорът е положителен, тогава щеше да знае със сигурност. А искаше да каже на надзорника си, че не е имал представа.

Най-добре беше да получи информацията за Дж. и Нанси, да купи на Стан най-хубавата пържола в менюто и да млъкне, за да го остави да я изяде колкото може по-бързо. И после да се разкара оттам.

Въпреки че бързаше обаче, имаше ритуали, които трябваше да бъдат спазени. Те разговаряха за спорт, за квартала, за бизнес, дори за проклетото време. Вон непрекъснато се смееше на неща, които според Ник не бяха смешни.

— Строят небостъргач там, където по-рано беше светският клуб „Рицарите“. Представяш ли си?

Това заслужаваше буен смях.

Ник улови погледа на сервитьорката и тя се приближи към тях.

— Готови сме.

Стан си поръча салата, допълнителен дресинг „Хиляда острова“ и пиле с пармезан, а Ник — бургер.

— Леко суров.

Вон се втренчи изумено в него и се ухили.

— Не се ли тревожиш, че ще има червеи и други боклуци?

Ник събра цялото си търпение и отвърна:

— Не, не се тревожа.

— Както искаш.

— Без пържени картофи — добави Ник.

Стан примигна и се облегна назад.

— Ти си луд, мамка му. Пържените картофи тук са страхотни, най-хубавите. Наистина.

— Тогава ще си взема.

— Няма да съжаляваш. Донеси му и салата. Той се нуждае от салата. Със същия дресинг. — Вон се обърна към Ник и се ухили.

— Самѝ си го правят. Може да го наречеш „Две хиляди острова“, толкова е хубав.

Ник се усмихна студено и поръча същото и за Фреди.

— И две бири.

— За мен същата, Луси — каза Стан, макар на табелката на гърдите на сервитьорката да пишеше, че името ѝ е Кармела.

— Благодаря ти, че се срещна с мен — каза Ник.

— Шефът ми е длъжник на Фреди. — Вон заговори тихо. — Забелязал ли си, че той прилича на жаба?

— Не.

— Прилича. Е, радвам се, че мога да помогна. Само че не съм сигурен доколко ще бъда полезен.

— Знаеш ли „Фланиган“?

— Миналия месец свърших една работа там. Бива ли те да поправяш разни неща?

— Горе-долу. Електричество. Водопровод.

— Водопровод? — Вон се засмя. — Аз поставям рамки. И слагах рамки там, във „Фланиган“. Старецът ми даде премия. Много мило. Каза, че това са най-хубавите рамки, които е виждал. Както и да е, започнах да идвам тук. Запознах се с някои хора, барманите, персонала. — Той не си направи труда да говори тихо. — Свестни са. Като нас. Не са от разни други страни, каквито виждаш в много заведения. — Стан кимна към Луси/ Кармела.

Ник изпита импулсивно желание да измие ръцете си.

— Та както казвах, опознах хората тук. Харесва им да общуват с мен. Имам дар слово. От баща си. Затова поразпитах и събрах две и две. За онова, което питаше Фреди. Съставих списък. Може би там е човекът, когото търсиш. Има няколко души, чиито имена започват с Дж. Нищо за Нанси. Но всичките имат кучки, за които са женени или които чукат. Ха, или и двете. Ето. — Вон бръкна в джоба си, отмятайки настрана сакото си.

Боже! Ник хлъцна.

Вон носеше оръжие.

Показала се беше дървената ръкохватка на малък пистолет. Вероятно калибър 38 мм.

Господи, лоша работа. Фреди беше казал, че няма начин Стан Вон да носи пистолет.

Може би Вон беше забравил. Или излъгал.

Ник взе мръсния, мек лист хартия.

— Добре ли си?

Ник не беше в състояние да каже нищо. Той се огледа наоколо. Никой друг не беше видял патлака.

— Да. Не съм ял цял ден. Умирам от глад.

— А, добре. Яденето пристига.

Сервитьорката донесе салатите, обилно напоени с дресинг. Ник обаче нямаше апетит.

Вон го погледна и на висок глас каза:

— Коя дума завършва на „ане“ и означава сношение?

Кармела го чу. Ник знаеше, че шегата е за нейна сметка.

— Не знам — отговори той.

— А ти, Луси? — попита Вон и сервитьорката се изчерви. — Той изрева: — Ха! Отговорът е общуване! Схващаш ли?

Тя кимна и се засмя учтиво.

Ник започна да дъвче бързо и се задави.

— По-спокойно. Ще се задушиш и ще умреш… Видя ли? Тя не разбра вица. Не знаеше, че „сношение“ означава и „общуване“. Така общувам с тях.

Господи, седя срещу човек с пистолет. Не, идиот с пистолет.

На Ник не му оставаше нищо друго, освен да се надява за най-доброто.

Той с отвращение изяде няколко залъка, докато преглеждаше имената, които му беше дал Вон. Джаки, Джон, Джони. Бяха общо десет.

— Списъкът не е малък — дъвчейки каза Стан. От устата му покапа дресинг.

— Не. Добър е. Благодарен съм ти. — Имена, няколко адреса и фирми. Нищо не се набиваше на очи. Трябваше да направи още проучвания, но това си го знаеше предварително.

— Според моите момчета — и момичета — тези типове се навъртат във „Фланиган“. Или поне по-рано са ходели там. Не казват с какво се занимават. Схващаш ли? Траят си. Мълчат.

— Да, ясно.

Вон налапа още салата.

— Нали каза, че си гладен? — ухили се той.

— Да, така е. — Ник сдъвка още един залък и го преглътна, полагайки усилия да не повърне. А щяха да му донесат и проклет хамбургер.

Той пъхна списъка в джоба на джинсите си.

И тогава видя човека навън.

Мъж с костюм, който не му стоеше много добре. Прошарена коса. Синя риза, закопчана догоре, вратовръзка. Къса подстрижка. Минаваше покрай ресторанта и гледаше вътре с безразлично изражение на лицето. Спря, присви очи и надникна през стъклото.

Не… О, не… Моля те, Боже.

Ник наведе глава и се втренчи в салатата си.

Още една молба.

Още една молитва.

Не получи отговор.

Вратата на ресторанта се отвори и затвори и Ник чу и усети, че едрият мъж тръгна към сепарето. Право към тях.

Мамка му.

Нямаше значение дали Ник ще погледне новодошлия. Той и без това се беше отправил към тях. Ник реши, че е по-добре да погледне към него. Така щеше да изглежда по-малко виновен. Той го направи и се вгледа в лицето му, като се постара да изглежда равнодушен. Не можеше да си спомни името му, но това нямаше значение, защото знаеше как си изкарва прехраната този човек.

— Виж ти, моят стар приятел Ник Карели.

Мъжът кимна.

Вон го изгледа.

— Как я караш, Ник? Освободиха те от системата, нали? Какво се случи? Престанал си да правиш свирки на надзирателите с хубавите си устни?

Стан преглътна огромен залък от салатата и рече:

— Разкарай се, задник. Ние тук…

Полицейската значка се спря на трийсетина сантиметра от лицето на Вон.

— Какво правите?

Вон, който би получил задължителната една година затвор заради пистолета дори ако нямаше предишни присъди, млъкна и наведе глава над салатата си.

— Извинявай, не знаех. Ти само го тормозиш. Освободили са го от системата? Какво искаш да кажеш?

Стан, разбира се, сигурно се беше досетил, но искаше да надуе балона на невинността си.

Детектив Винс Кал — Ник си спомни името му — отново се обърна към набелязаната си жертва.

— Не ми отговори. Какво правиш тук, Ники?

— Стига, детектив. Остави ме на мира…

— Или да ти дам трети шанс да отговориш на въпроса.

— Вечерям с приятел.

— Надзорникът ти знае ли за това?

Ник повдигна рамене.

— Ако попита, ще му кажа какаото иска да знае. Винаги му казвам. Това е само вечеря. Защо ме тормозиш?

— Свързваш се със старите си приятели, а?

— Виж, не закачам никого. Излежах си присъдата. Сега съм порядъчен гражданин.

— Не, лошите ченгета никога не стават порядъчни. Един път бил ли си лош, винаги оставаш лош. Както няма бивша курва. Тя може да се откаже от бизнеса, но винаги ще си дава гъза за пари. Прав ли съм?

— Искам само да си намеря работа и да продължа с живота си.

— Как е човекът, когото преби, Ник, и заради когото те арестуваха? Чух, че имал мозъчно увреждане.

— Престани, моля те. — Ник нямаше намерение да се оправдава и да обяснява, че е невинен. Ченге като Кал никога нямаше да повярва и това щеше да го раздразни още повече.

Кал се обърна към Вон, който се беше съсредоточил прекадено усърдно в салатата си.

— И кое е приятелчето ти? Как се казваш?

Стан преглътна. На лицето му беше изписано виновно изражение.

— Джими Шейл.

— С какво си изкарваш прехраната, Джими?

— Имаш ли право да питаш това?

— Мога да те питам и колко чекии правиш нощем. Мога да те питам къде обича да го целуваш любовникът ти. Мога да те питам…

— Предприемачество и строителство.

— За кого?

— Няколко фирми.

— Повечето хора, които питам, ми дават точен отговор. Казват „Хелмсли“ или „Франклин Дивелъпмънт“. А ти казваш няколко фирми.

— Полицай…

— Детектив.

Вой се облегна назад и се втренчи студено в него. Очите му излъчваха омраза.

— Полицай детектив, факт е, че работя за много хора. Защото съм добър в работата си и много хора ме искат. И изобщо не съм доволен от начина, по който ми говориш.

— Нима? И защо трябва да се грижа да си доволен, Джими?

Ник си мислеше, че най-лошото, което може да се случи, е ченгето да открие пистолета на Вон, да го арестува и надзорникът му да разбере, че са били заедно, а после да има изслушване в съда и отново да го вкарат зад решетките за нарушение на освобождаването му под гаранция. Положението обаче ставаше още по-лошо. Вон можеше да реши, че Кал го притиска твърде много, и да изпразни пет куршума в тялото на детектива. Не, четири в тялото му и един в лицето, в случай че носи бронежилетка.

— Виж, детектив, хайде да се успокоим — опита се да го вразуми Ник. — Аз съм…

— Млъкни, Карели. — Кал се наведе към Вон. — Ти, задник. Дай да видя документите ти за самоличност.

— Документите ми за самоличност. Разбира се. — С онова странно ухилване на лицето Стан избърса дебелите си устни с кърпата за хранене и отново я сложи на коленете си, а след това посегна към джоба си. — Ще ти покажа шибаните си документи за самоличност.

Боже, той щеше да извади пистолета си. Кал беше мъртъв.

Ник също.

Той прецени ъглите. Седеше навътре в сепарето и не можеше да скочи и да избие пистолета от ръката на Вон. А ако изкрещеше на Кал, че Стан е въоръжен, щеше да признае, че знае.

Вон започна да се изправя. Ръката му беше близо до патлака.

— Детектив! — извика Ник.

В същия момент предавателят на колана на Кал изпращя и се чу глас:

— До всички екипи. Код 10-30. Извършва се кражба на автомобил. Четвърто авеню 418. Бей Ридж. Двама чернокожи мъже на двайсет и няколко години, вероятно въоръжени. Сребриста тойота. Последен модел. Регистрационният номер не е известен.

— Мамка му. — Ченгето погледна през прозореца. Адресът беше на отсрещната страна на улицата. Той извади предавателя от колана си. — Детектив 7875. На мястото на 10-30 съм. Бей Ридж. Изпратете подкрепления. Край.

— Прието, 7875. Моторизираните полицаи са на път. Ще пристигнат след четири минути. Край.

Ник не чу остатъка от разговора. Детективът се отправи към изхода, сложил ръка на оръжието си. Бутна вратата, зави наляво и се скри от погледа му.

Фреди влезе с наведена глава още преди да се затвори вратата и се втурна към тях.

— Хайде, момчета. Изчезвайте. Веднага! — Той хвърли две двайсетачки на масата. Вон изскочи от сепарето, Ник хукна след него и двамата последваха Фреди през кухнята и задната врата. Излязоха на смърдяща, пълна с боклуци уличка. — Насам.

— Ти ли се обади, Фреди? — попита Ник.

— Трябваше да направя нещо. Положението не изглеждаше добре. Трябва да се чупим оттук. Той ще разбере, че обаждането е било фалшиво, след около пет минути.

— Ще проследят номера ти — каза Вон.

— Телефонът е с предплатена карта. Да не мислиш, че съм вчерашен?

Те минаха през някакъв заден двор и продължиха да вървят на запад.

— Да потърсим нелегално такси — рече Фреди. — Да няма брояч. Какво се случи, по дяволите?

— Ченгето ме позна — отвърна Ник. — Започна да се заяжда с мен. Всичко щеше да е наред… но твоето момче има пистолет.

— Е, и? — предизвикателно попита Вон.

Фреди разгневено се обърна към него.

— Какво? Казах на Арт, никакви оръжия. Точка. Моят човек тук току-що излезе от затвора.

— Не знаех. Арт не ми каза нищо. Само, че трябва да се срещна с някакъв непознат в Ридж. Не съм глупав.

— Достатъчно си глупав, за да изкараш една година в „Райкърс“ заради патлака. Как мислиш, че щеше да ти се отрази?

— Добре, добре.

— Каза ли му името си?

— Не — отговори Ник. — Но онзи ще се върне да те търси, Вон. И знае как изглеждаш. Познава и мен. Изхвърли патлака. Още сега. Във водата.

— Тези неща струват пари — рече Стан.

— Не — каза Фреди. — Не ти вярвам. Дай ми го. Аз ще го изхвърля.

— Пич…

— Искаш ли да се обадя на Арт?

— Мамка му. — Вон му даде пистолета. Фреди го взе с няколко хартиени кърпички.

— Чист ли е? — попита Фреди.

— Да, да, не може да бъде проследен.

— Взе ли списъка, Ник?

— Да.

— Благодаря ти, Вон, но сега се разделяме.

— Не получих вечерята си.

— Господи.

Стан направи гримаса и тръгна по тъмния тротоар.

— Отивам до залива да се отърва от това. — Фреди потупа джоба си, където беше сложил пистолета.

— Благодаря ти… Ти си най-добрият.

— Как ти се вижда списъкът?

— Все е нещо. Добро начало. Трябва само да свърша малко детективска работа.

— По дяволите, ти беше детектив. Няма да е трудно.

— Благодаря, Фреди. Длъжник съм ти — леко се усмихна Ник.

Фреди докосна челото си, сякаш козируваше, и се отправи на запад, към брега, където щеше да хвърли пистолета в пролива. Няколко минути по-късно Ник намери нелегално такси. Имаше ги в изобилие в крайните квартали, тъй като там трудно се намираха редовни таксита. Той седна на задната седалка и въздъхна дълбоко. И после телефонът му иззвъня. Ник изпадна в паника, защото си помисли, че детективът от ресторанта го вика в участъка, но след това видя името на екранчето.

Почувства присвиване в слабините, но различно от онова, което току-що беше изпитал.

Отговори на обаждането.

— Амелия. Здравей.

36.

Райм и Арчър седяха на инвалидните си колички пред дъските с уликите. Бяха сами.

Разсъжденията, догадките и предположенията бяха продължили няколко часа — няколко изключително непродуктивни часа — и после екипът прекъсна работата си за през нощта. Пуласки и Купър си тръгнаха. Сакс беше в коридора и говореше по телефона. Гласът ѝ беше тих и Линкълн се зачуди с кого разговаря. Лицето ѝ беше сериозно. Въпросът с произведения изстрел в мола изглеждаше решен в нейна полза. Какво друго би могло да бъде?

Тя приключи разговора и се върна в дневната. Не обясни нищо. Не свали пистолета си. Явно пак щеше да нощува в Бруклин. Взе сакото си от закачалката.

— По-добре да тръгвам.

Тя погледна Арчър и после отново Райм и сякаш се накани да каже нещо.

— Говори. Какво има?

Сакс се двоумеше. И после взе решение, грабна чантата си, преметна я през рамо и кимна за довиждане.

— Утре ще дойда рано.

— Ще се видим тогава.

— Лека нощ, Амелия — каза Джулиет.

— Лека нощ.

Сакс тръгна по коридора и Линкълн чу, че външната врата се отвори и затвори.

Той отново се обърна към Арчър. Заспала ли беше? Очите ѝ бяха затворени. И после се отвориха.

— Отчайващо — каза тя, гледайки дъската.

— Да, твърде много въпроси без отговори. Тази гатанка не е лесна.

— Досети ли се за отговора? На нашата?

— Буквата „м“.

— Не провери ли? Не го ли потърси? Не, ти не би си послужил с измама. Ти си учен. Най-важната част в решаването на задачата е процесът. Отговорът е нещо почти второстепенно.

Това беше вярно.

— Но аз не говоря за разследването — добави Джулиет. — Всичко е отчайващо.

Тя имаше предвид живота на хората с недъзи. И беше права. Всичко отнема повече време, другите се държат с теб като с домашен любимец или малко дете, много неща в живота ти са недостижими — в много повече отношения, отколкото само втори етажи и тоалетни. Любов, приятелство, професия, в която иначе би бил безупречен. Списъкът продължаваше до безкрайност.

Той беше забелязал, че Арчър се бори с телефона преди малко, опитвайки да се обади на брат си да дойде да я вземе. Телефонът беше на високоговорител, но не разпознаваше гласовите ѝ команди. Джулиет се отказа и използва тъчпада с дясната си ръка, ядосано набирайки цифрите. Гривната ѝ с келтски символи подрънкваше при всяко движение. Челюстите ѝ трепереха, когато приключи.

— Влизаш в ритъм — каза Райм. — И се учиш, планираш и поемаш пътя, където свеждаш до минимум отчаянието. Не е необходимо да отправяш излишни предизвикателства към себе си. Повечето магазини са достъпни, но научаваш кои имат тесни пътеки между щандовете и стърчащи краища и ги отбягваш. Такива неща.

— Имам да уча много. — Арчър, изглежда, се чувстваше неудобно от темата. — О, Линкълн, ти играеш шах.

— Играех. Не съм играл отдавна. Как разбра? — Той наистина имаше шахматна дъска и фигури, но сега играеше онлайн.

— Имаш книгата на Вукович.

„Изкуството на атаката“. Райм погледна към лавицата с книги. Беше в далечния ъгъл, където държеше личните си книги, не учебниците по криминалистика. Не можеше да прочете заглавието на гърба оттук. Помнеше обаче, че зрението и ноктите на пръстите са сред дарените от Бога сили на Джулиет.

— Когато бяхме заедно, бившият ми съпруг и аз, често играехме. Блиц шахмат. Това е разновидност на бързия шахмат. Всеки играч има две минути за ходовете си.

— За всеки ход ли?

— Не, за цялата игра, от първия до последния ход.

Оказваше се, че освен любител на гатанките Арчър е фен и на езотерична разновидност на шаха. Да не говорим, че беше на път да стане и дяволски добър криминалист. Линкълн не можеше и да иска по-интересен стажант.

— Никога не съм играл по този начин — отвърна той. — Обичам да имам време, за да обмисля стратегията си. — Шахът му липсваше. Нямаше с кого да играе. Том нямаше време. Сакс нямаше търпение.

— Играехме и вариант с ограничени ходове — продължи Джулиет. — Целта беше да победиш в двайсет хода или по-малко. Не успеем ли, губим и двамата. Хей, ако искаш да поиграем някой път… Не познавам човек, който да си пада по шаха.

— Може би. Някой път. — Райм гледаше дъските с уликите.

— Брат ми ще дойде чак след петнайсетина минути или повече.

— Чух.

— Не мога да скрия две фигури зад гърба си и да те накарам да избереш черната или бялата — гласът ѝ придоби престорена напевност, — но няма да мамя. Намислила съм си едно число от едно до десет. Четно или нечетно?

Линкълн я погледна. Отначало не разбра.

— Не съм играл от години. Пък и нямам шахматна дъска.

— На кого му трябва дъска? Не можеш ли да си я представиш?

— Играеш наум?

— Разбира се.

Той млъкна.

— Четно или нечетно? — настоя Арчър.

— Нечетно.

— Числото е седем. Ти печелиш виртуалния жребий.

— Ще играя с белите фигури.

— Добре. Аз предпочитам защитната стратегия… Обичам да разучавам противника. Преди да го смажа от бой.

Златната гривна изтрака върху тъчпада, когато пръстите ѝ насочиха инвалидната количка към Райм. Джулиет спря на три крачки от него.

— Няма ограничения за времето, така ли? — попита той.

— Не, но играта трябва да завърши с шах и мат или наравно, в който случай печелят черните фигури, в двайсет и пет хода или по-малко. Иначе…

— Губим и двамата.

— Да. А сега… — Тя затвори очи. — Представям си дъската. Ти? Линкълн продължи да гледа лицето ѝ, луничките, тънките вежди, леката усмивка.

Арчър отвори очи. Той бързо отмести поглед, затвори очи и облегна назад глава. Ясно си представи заредената шахматна дъска и се замисли.

— Пешка от e2 на e4.

— Черна пешка от e2 на e5 — каза Джулиет.

Райм си представи хода.

— Бял кон от страната на царя на f3 — каза той.

— Черен кон от страната на царицата на c6. Представяш ли си го ясно?

— Да.

Арчър определено беше агресивна. Линкълн беше доволен. Тя не се колебаеше. Нямаше обсади и заобикаляне.

— Бял офицер от страната на царя на c4 — каза Райм.

— Черен кон от страната на царицата на d4 — веднага отсече Джулиет.

Сега конят ѝ беше между офицера и пешката на Линкълн. Той се запита колко ли хода са изиграли.

— Шест хода — каза Арчър, несъзнателно отговаряйки на въпроса му.

— Белият кон взима черната пешка на e5.

— А, да, да. Черна царица на g5 — каза Джулиет, придвижвайки най-силната си фигура в средата на полето. Уязвима позиция. Райм се изкушаваше да отвори очи и да види изражението ѝ, но предпочете да се съсредоточи.

Съзря възможност.

— Белият кон взима черната пешка на f7.

Той беше в позиция да вземе топа ѝ. И да се спаси от царя ѝ, защото фигурата се пазеше от офицера ѝ.

— Черната царица взима бялата пешка на g2.

Райм се намръщи. Налагаше се да изостави тактиката си в горния десен ъгъл на дъската. Дръзките ходове на Арчър преместваха атаката на неговата територия, а повечето му фигури дори не бяха в игра.

— Белият топ от страната на царя на f1 — каза той.

— Черната царица взима бялата пешка на e4 — заяви Джулиет с весел глас. — Шах.

Все още със затворени очи, Райм ясно видя накъде води това, подсмихна се и каза каквото трябваше.

— Бял офицер от страната на царя на e2, за да блокира шаха.

И нямаше изненада, когато Арчър обяви:

— Черен кон от страната на царицата на f3. Шах и мат.

Райм огледа мислено дъската.

— Четиринайсет хода, мисля.

— Точно така — потвърди Джулиет.

— Рекорд ли е това?

— О, не. Побеждавала съм в девет хода, а бившият ми съпруг — в осем.

— Играта беше елегантна. — Външно Линкълн Райм, изглежда, умееше да губи, но вътрешно беше изпълнен с твърда решителност това да не се повтаря. — Ще има ли скоро реванш?

След като се упражни.

— С удоволствие.

— Но сега — барът е отворен! Том!

Арчър се засмя.

— Ти ме учиш на криминалистика. Учиш ме как да бъда продуктивен инвалид и смела. Но мисля, че ме учиш и на някои лоши навици. Ще се въздържа.

— Няма да шофираш. Е, не точно. — Райм кимна към мотора „Сторм Ароу“ на инвалидната ѝ количка, който вдигаше единайсет километра в час.

— По-добре съзнанието ми да е ясно. Тази вечер ще видя сина си.

Том наля „Гленморанджи“ на Линкълн. На вратата се позвъни. Болногледачът отвори и доведе брата на Джулиет, който ги поздрави весело. Изглеждаше готин тип. Райм не бе прекарвал много време с него, но Ранди явно беше опората, от която щеше да се нуждае сестра му в живота си като парализирана.

Тя насочи количката си към сводестия изход на дневната.

— Утре ще дойда рано — повтори Джулиет думите на Амелия.

Линкълн кимна.

Тя излезе. Брат ѝ я последва.

Вратата се затвори. Том се върна в кухнята и Райм изведнъж осъзна колко е тихо в стаята. Изпита странно чувство. „Празнота“ беше думата, която му дойде наум.

От кухнята се чуваше потракване на метал, дърво и керамика и звук на течаща вода, но не и човешки гласове. Това не беше характерно за Линкълн. Обикновено не му пукаше за тази проява на самота.

Той отпи от уискито и долови мирис на чесън, месо и затоплен вермут.

И на нещо друго. Някакво ухание. Привлекателно, успокояващо. А, парфюмът на Сакс.

След това обаче си спомни, че тя не употребява парфюм. Защо да предоставя на извършителя улика за позицията си в евентуална престрелка? Не, уханието сигурно беше от парфюма на Джулиет Арчър.

— Вечерята е сервирана — каза Том.

— Идвам — отвърна Райм и излезе от дневната, подавайки команда на тъчпада да изключи осветлението. Запита се дали гласово контролираната система на осветлението в къщата му има вграден „Дейта Уайз 5000“.

37.

— Само по едно набързо.

— Не, скъпи.

— Двайсетина минути — настоя съпругът ѝ. — Арии каза, че има ново шотландско уиски. От остров Скай. Не го бях чувал.

Щом Хенри не беше чувал за някое уиски, това беше нещо уникално.

Те бяха приключили с вечерята. Джини се изненада, че той похвали пилешкото ѝ фрикасе (макар че добави: „По-добре от миналия път, скъпа“), и тя изми чиниите.

— Ти отиди — каза му Джини.

— Каръл иска и ти да дойдеш. Те започват да си мислят, че не ги харесваш.

Наистина не ги харесвам, помисли си тя. Докато Джини и Хенри бяха преселници в Горен Ийст Сайд, Арии и Каръл бяха родени продукти на този западнал квартал. Тя намираше тези съседи за арогантни и превзети.

— Не искам да ходя. Трябва да почистя тук. И да поработя върху проекта.

— Само за тридесет-четиридесет и пет минути.

Близо два пъти повече, отколкото преди малко.

Разбира се, това беше нещо повече от съседско посещение. Арии беше шеф на малка техническа фирма и Хенри го искаше за клиент на адвокатската си кантора. Съпругът ѝ не го признаваше, но за нея беше очевидно. Знаеше също, че той обича тя да го придружава, докато се опитва да спечели хора като Арни — и не защото беше умна и забавна, а заради онова, което случайно го чу да казва на един колега адвокат, когато не знаеше, че тя е наблизо: „Да приемем истината, потенциален клиент се колебае. При кого ще отиде? Разбира се, че при адвоката със съпруга, която си фантазира, че чука“.

Последното, което искаше Джини, беше да се събере на чашка със семейство Басет. Той вероятно щеше да я накара да опита уискито, което, колкото и да беше скъпо, за нея имаше вкус на сапун за миене на съдове.

— Но ние току-що сложихме Труди да си легне.

Двегодишната им дъщеря често се будеше и понякога беше невъзможно да я накарат да заспи в по-ранен час. Тази вечер обаче беше заспала в седем.

— Имаме „Бавачката“.

— И все пак знаеш, че не обичам да я оставям сама.

— Четиридесет и пет минути, един час. Само колкото да им кажем здрасти. Знаеш ли, че „уиски“ обикновено се употребява и за шотландското, и за ирландското уиски, но само шотландското може да има на етикета си думата „скоч“?

Хенри беше много добър в отклоняването от основната тема.

— Сериозно, не може ли да пропуснем, скъпи?

— Не — раздразнено заяви Хенри. — Казах им, че ще отидем. Върви да облечеш нещо.

— Нали само ще изпием по една питие? — каза Джини и погледна джинсите и памучната си блуза, но после осъзна, че е отстъпила. Хенри обърна красивото си лице към нея (да, да, те бяха идеална двойка).

— Ами заради мен, кукличке. Моля те. Облечи онова малко синьо нещо.

Рокля „Готие“. Нещо.

Той ѝ намигна прелъстително.

— Знаеш, че ми харесва.

Джини отиде в спалнята и се преоблече, надникна в стаята на дъщеря им, която спеше, ангелче със златисти къдрици, и после безшумно се приближи до прозореца, който гледаше към тиха странична улица. Увери се, че прозорецът е заключен, въпреки че го беше проверила по-рано, и спусна щорите. Труди можеше да се събуди от гукане на гълъб на перваза, но да проспи сирена на пожарна или пронизителен клаксон. Искаше ѝ се да целуне момиченцето или да докосне лицето му, обградено с руси къдрици, но това можеше да го събуди и да развали импровизираното им събиране. Хенри нямаше да бъде доволен.

Разбира се, ако детето се събудеше, това би било извинение за Джини да не ходи на гости.

Да или не?

Тя обаче не можеше да използва дъщеря си в заговор срещу съпруга си. И все пак се усмихна и си помисли: „Планът беше добър“.

Пет минути по-късно те бяха горе, в слабо осветения коридор, и звъняха на вратата на семейство Басет. Отвориха им, допряха бузи за поздрав, стиснаха си ръцете, размениха си любезности.

Каръл Басет беше с джинси и тениска. Очите на Джини се плъзнаха по дрехите ѝ и после се насочиха към Хенри, но той пропусна многозначителния ѝ поглед и придружаващата го гримаса на тънките ѝ устни, намазани с гланц. Мъжете се отправиха към бара, където беше вълшебната отвара, и — слава богу — Каръл очевидно си спомни, че Джини пие само вино, и сложи чаша пино гри в ръката ѝ. Чукнаха чаши, отпиха и отидоха в дневната, която предлагаше изглед към Сентръл Парк. На Хенри му беше неприятно, че семейство Бенет, новодошли в жилищната сграда, бяха решили да се преместят в квартала точно когато се освободи този апартамент. Жилището на Хенри и Джини гледаше към Осемдесет и първа улица.

Мъжете се присъединиха към половинките си.

— Джини, ще опиташ ли малко?

— Разбира се, че ще опита. Тя обожава шотландско уиски.

И „Палмолив“ е любимата ми марка, помисли си Джини и каза:

— Вече пия вино. Не искам да развалям изживяването.

— Сигурна ли си? — попита Арни. — Струва сто долара бутилката. И това е защото моят човек ми сключи сделка. Сериозна сделка.

— Той ни намери бутилка вино „Шато Петрус“ само за хилядарка — тихо каза Каръл с ококорени очи.

Хенри се изсмя.

— Шегувате се!

— Честен кръст.

Джини забеляза, че съпругът ѝ погледна към мястото, където Каръл се прекръсти. Вярно, тя беше с тениска, но прилепнала за тялото ѝ и ушита от тънка коприна.

— „Петрус“. Беше божествено. За малко не се изпразних. — Арни се престори на шокиран от собствените си думи. — И чуйте само: подкупихме управителя да ни позволи да го вкараме в „Романи“. Там не позволяват да се внася вино отвън, да знаете.

— Не знаех — престори се на изумена Джини. — О, боже.

— Да. Такъв ресторант — добави Арни.

Двойките седнаха и разговорът преминаваше от тема на тема. Каръл попита за Труди и в кое училище смятат да я запишат (Джини научи, че това не е толкова странно, колкото изглежда; родителите в Манхатън трябваше да планират отрано образованието на децата си). Семейство Басет бяха няколко години по-млади — в началото на трийсетте — и в момента само мислеха за деца.

— Догодина звучи добре — продължи Каръл. — Имам предвид за зачеване. Ще бъде удобно време. Фирмата ще въвежда нови правила за отпуска по майчинство. Един приятел от отдел „Човешки ресурси“ ми каза за това. Предупреди ме, че не е трябвало да ми казва, но да почакам със забременяването. — Каръл се изсмя палаво. — Нещо като търговия с вътрешна информация! — Тя се вгледа в лицето на Джини, за да види дали е разбрала нецензурната шега.

Много смешно, помисли си Джини.

— Трябва да се откажа от виното — добави Каръл. — Това ще бъде трудно.

— Няма да ти липсва. Само осемнайсет месеца.

— Осемнайсет?

— С кърменето.

— А, това ли? В днешно време не е задължително, нали?

Мъжете говореха за работа и за Вашингтон и през цялото време разглеждаха чашите си, сякаш кехлибарената течност вътре беше кръв от еднорог.

Каръл стана и каза, че иска да се изфука с новата гравюра, която си е купила от „любимата“ си галерия в Сохо. От колко галерии ли купува, зачуди се Джини.

Двете прекосяваха дневната, когато неочаквано се чу мъжки глас.

— Здравей, мъниче.

Всички застинаха на местата си и се огледаха наоколо.

— Каква си сладка малка петуния.

Баритоновият глас се разнасяше от бебефона на Джини, поставен на масичката за кафе. Тя изпусна чашата с виното, която падна на пода и се разби на стотици парченца, и се втурна към апарата „Самсунг“.

— Не беше кристал „Уотърфорд“ — каза Арни. — Не се тревожи…

— Какво е това? — попита Каръл и кимна към бебефона.

Хенри и Джини го наричаха „Бавачката“ — свръхмодерен монитор за бебета. Микрофонът беше до креватчето на Труди и достатъчно чувствителен, за да долавя дишането и сърдечния ритъм на детето.

Долавяше и гласовете на всеки в стаята.

— Идваш с мен, сладурче. Познавам един човек, който иска да ти даде нов дом.

Джини изпищя.

Двамата с Хенри хукнаха към вратата, отвориха я и побягнаха по коридора, следвани от семейство Басет.

— Заключи ли проклетия прозорец? — ядосано изкрещя Хенри.

— Да, да, да!

— Спи, мъниче.

Мислите на Джини се въртяха като торнадо в главата ѝ. По лицето ѝ се стичаха сълзи и сърцето ѝ вибрираше в гърдите. Тя вдигна бебефона и натисна бутона на микрофона. Системата работеше двустранно.

— Полицията е тук, негоднико! Да не си посмял да я докоснеш. Ще те убия, ако я пипнеш.

Последва мълчание. Натрапникът вероятно беше забелязал бебефона. Той се засмя.

— Полиция? Сериозно? Гледам през прозореца вдясно от Труди и не виждам нито едно ченге. По-добре да тръгвам. Съжалявам, малкото ви съкровище все още спи. Ще трябва аз да кажа сбогом вместо нея. Чао, мамо. Чао, татко.

Джини изпищя отново.

— Бързо! Бързо! Отвори вратата!

Хенри се засуети с ключовете и тя ги грабна от ръката му и го блъсна настрана. Отключи вратата и я бутна. Мина през кухнята, грабна първия касапски нож от поставката и се отправи към стаята на дъщеря си. Отвори вратата и запали лампата на тавана.

Труди се размърда леко, но не се събуди.

Хенри нахлу вътре миг по-късно и двамата огледаха малката стая. Нямаше никого. Прозорецът беше заключен. И в дрешника не се криеше никой.

— Но…

Джини даде ножа на съпруга си, взе детето си и го притисна до гърдите си.

Дойдоха и Арни и Каръл. На лицата им се изписа облекчение, когато видяха момиченцето.

— Той тук ли е? — с треперещ тас попита Каръл и се огледа наоколо.

Арии, който беше предприемач по високите технологии, взе бебефона от масата до креватчето на Труди и поклати глава.

— Не, не е тук. Може да е на стотици километри. Хакнал е сървъра. — Той върна устройството на масата.

— Чува ли ни сега? — извика Джини, грабна бебефона и го изключи.

— Това не винаги прекъсва връзката — каза Арни, изключи го от контакта и добави: — Някои го правят само за да тормозят хората. Понякога, ако има видеомонитор, правят снимки или видеозаписи на деца и ги качват в интернет.

— Що за извратеняк би направил такова нещо?

— Не знам. Само знам, че са много. Искаш ли да се обадя на полицията?

— Аз ще се погрижа за това — отговори Джини. — Само ви моля да си тръгнете, ако обичате.

— Скъпа… — започна Хенри и погледна приятелите си.

— Веднага — тросна се тя.

— Да, разбира се. Много съжаляваме — каза Каръл и с искрена загриженост прегърна Джини.

— И не се тревожи за винената чаша — добави Арни.

След като те си тръгнаха, Джини отново взе ножа и носейки на ръце все още спящата Труди, провери всяка стая. Хенри вървеше до нея. Да, всички прозорци бяха заключени. Никой не беше влизал.

Джини се върна в спалнята, седна на леглото, избърса сълзите си и притисна до себе си дъщеря си. Вдигна глава и видя, че съпругът ѝ набира три цифри на мобилния си телефон.

— Недей. — Тя се надигна, грабна телефона от ръката му и прекъсна обаждането.

— Какви ги вършиш? — сопна се той.

— Телефонът ще позвъни след малко. 911 ще върнат обаждането. Кажи им, че си набрал номера по погрешка.

— Защо да го правя, по дяволите?

— Ако аз говоря с тях, тъй като съм жена, те ще помислят, че става въпрос за домашно насилие и може да изпратят някого. Трябва да им кажеш, че е било грешка.

— Да не си полудяла? — разбесня се Хенри. — Ние искаме да изпратят някого. Хакнаха уред в дома ни. Копелето развали вечерта ни.

— Полицаите няма да чуят, че сме оставили дъщеря си сама, за да отидем да пием някакъв прехвален алкохол с двама идиоти, защото ти искаш нов клиент. Наистина ли мислиш, че идеята е добра, Хенри?

Телефонът иззвъня. На екранчето не се изписа номер. Джини го даде на съпруга си и се втренчи гневно в очите му.

Той въздъхна и прие обаждането.

— Ало? — вежливо попита Хенри. — О, много съжалявам. 911 е номер едно на бързото ми избиране и го натиснах неволно. Исках да се обадя на майка си. Тя е номер две… Да, казвам се Хенри Сътър… — Той каза адреса им, очевидно в отговор на друг въпрос. — Искрено съжалявам… Благодаря ви, че се обадихте. Лека нощ.

Джини влезе в стаята на Труди и с една ръка задърпа креватчето ѝ към стаята за гости.

— Тази нощ ще спя тук.

— Мисля, че трябва да…

Тя трясна вратата.

Сложи дъщеря си в креватчето и леко се усмихна, че момиченцето е проспало суматохата. Съблече роклята си за хиляда долара и ядосано я захвърли в ъгъла на стаята, а после легна в леглото, без да намаже с овлажняващ крем лицето си и да измие зъбите си, и угаси лампата. Знаеше, че за разлика от дъщеря си, щеше да ѝ бъде трудно да заспи. Ако изобщо заспи.

Това обаче не я притесняваше. Имаше да мисли за много неща. Най-важното беше какво ще каже утре на адвоката, с когото бе разговаряла два пъти за възможността за развод. До тази вечер Джини беше протакала. Утре щеше да му каже да действа колкото може по-бързо, безмилостно и брутално.

38.

Непрофесионално, предполагам.

Понякога обаче правиш неща за себе си. Защото трябва. Отдалечавам се от кафенето в Горен Ийст Сайд, близо до апартамента на Хенри и Вирджиния Сътър, където седях половин час. Бях на отсрещната страна на улицата. Страхотна сграда, уверявам ви. Не мога да си представя да живея на такова място. Вероятно не бих искал. Там живеят красиви хора. Аз няма да съм добре дошъл.

Да правиш неща за себе си.

Всичко беше доста лесно. Посещение при Безочлив за отмъщение. Само проследих Хенри до дома му от „Старбъкс“ на Таймс Скуеър, където се сблъскахме днес следобед.

Ако беше разлял кафето върху мен…

Научих адреса му и съпоставих нотариалните актове със снимки от агенция МПС. И разбрах кой е. Господин Хенри Сътър. Женен за Вирджиния. Затрудних се малко. Данните от проучването не показваха, че те притежават нещо с вграден „Дейта Уайз 5000“ на „Микросистеми“. След това обаче надникнах във Фейсбук. Хенри и Джини, предпочитаният от нея ник, бяха постнали снимки на двегодишната си дъщеря. Тъпаци… Но това беше добре за мен. Бебетата в града имат бебефони. И, да, елементарното сканиране на къщата разкри айпи-адреса и търговската марка. Проникнах в мрежата, след това пуснах „Пас Брейкър“ на таблета си и за нула време бях вътре. Слушах лекото дишане на Труди и измислях сценарий за разговора ми с малката, който със сигурност щеше да разруши душевното спокойствие на мама и татко в близко бъдеще.

(Отваря се един цял свят на възможности. В края на краищата, не съм женен за идеята „Дейта Уайз 5000“. Има и други добри опции.)

Продължавам да вървя с големи крачки. Минавам покрай входа на метрото. Пътят до Челси е дълъг, но се налага да използвам „теглещата кобила“ (израз на майката на майка ми, въпреки че едва ли е виждала кобила от плът и кръв или е вървяла повече от няколкостотин крачки от колата до супермаркета „Пиши Уигли“ в Индиана). Проклетите камери за наблюдение. Навсякъде са.

Ами вечеря? Чудя се. Два, не, три сандвича. След това ще работя по новия си проект за миниатюра — лодка. Обикновено не ги правя. Много хора изработват макети на лодки и кораби (както и на самолети и влакове — транспортът е широко застъпен в тази област). Питър обаче каза, че хареса лодки. Затова ще му направя скиф „Уорън“. Класическа гребна лодка с движещи се напред-назад гребла.

И после може би ще дойде Алиша. Напоследък е разстроена. Миналото ѝ я преследва. Вътрешните белези се изострят. Правя каквото мога, за да я накарам да се почувства по-добре, но понякога не знам.

Отново се замислям колко много се забавлявах преди малко и си припомням лицето на Хенри по-рано през деня, подигравателно, презрително и красиво, след като се сблъскахме пред „Старбъкс“.

Смахнато зомби…

Браво, Хенри, хубава реплика. Умна. Но аз си мисля за една по-хубава.

За онзи, който се смее последен.

— Здрасти.

Амелия Сакс влезе в апартамента на Ник Карели.

— Старият ми харесваше.

— Оттук се виждат само тухли, не кленове и люляци. Но като се има предвид всичко останало, не е зле.

— Имаш телевизор.

— Гледам някои полицейски предавания. Ти гледаш ли ги?

— Не.

В момента Сакс имаше твърде много работа, за да гледа телевизия.

— Трябва да направят предаване за теб и Линкълн.

— Предложиха му. Отказа.

Тя му даде големия кашон, който беше донесла. Там бяха някои от личните му вещи от времето, когато бяха живели заедно: училищни годишници, пощенски картички, писма, стотици семейни снимки. Беше му се обадила да му каже, че е намерила тези неща в мазето си и че той може би си ги иска.

— Благодаря. — Ник отвори кашона и прерови съдържанието му. — Мислех, че си ги изхвърлила. Хей, виж. — Той ѝ показа снимка. — Първата ни семейна почивка. На Ниагара.

Класическа фотография — четиричленното семейство на фона на водопада и дъжд от искрящи капчици вода. Ник беше на десет, а Дони — на седем.

— Кой я е правил?

— Някакви други туристи. Спомняш ли си снимките тогава? Трябваше да дадеш да ги проявят.

— И винаги си напрегнат, когато ги взимаш от фотостудиото. Дали са фокусирани, дали не са осветени.

Ник кимна и продължи да рови.

— О, виж! — Той извади програма.

Най-отдолу беше написана датата, на която Ник се беше дипломирал. На корицата имаше печат: Отдел „Подготовка“. Подготвяме най-добрите.

Усмивката му помръкна.

Сакс си спомняше церемонията за своето дипломиране. Това беше единият от двата случая в живота ѝ, когато носеше бели ръкавици. Другият беше на полицейската церемония в памет на баща ѝ.

Ник остави програмата в кашона и за момент я погледна с копнеж. Затвори кашона и попита:

— Чаша вино?

— Добре.

Той отиде в кухнята, върна се с бутилка вино и бира и ѝ наля шардоне.

Мирисът, потракването на метал в стъкло и лекото докосване на пръстите му донесоха друг спомен.

Амелия го прогони. Напоследък често се замисляше за миналото.

Тя отпи от виното с аромат на дъб, а той — от бирата, и после ѝ показа апартамента, въпреки че нямаше много за гледане. Беше взел някои мебели от склада, където ги държеше. Избра няколко неща, други взе назаем от братовчеди, а трети купи евтино. Книги. Няколко кашона с документи. И папките от делото „Народът на щата Ню Йорк срещу Никълъс Дж. Карели“. Листовете бяха разстлани върху масата в кухнята.

Сакс огледа снимките на семейството му, поставени в рамки. Хареса ѝ, че Ник ги е сложил на полицата над камината, за да ги виждат всички. Тя беше прекарала много време с майка му и баща му и изпитваше удоволствие от компанията им. Присъства на погребението, когато почина бащата на Ник. Замисли се и за Дони. Той живееше в Бруклин, недалеч от брат си. След като арестуваха Ник, Амелия се беше опитала да поддържа връзка с останалите членове на семейството му, особено с майка му. Лека-полека обаче контактът отслабна и накрая прекъсна напълно, както често се случва, когато опорната точка на общата връзка между двама души изчезне — или единият от тях отиде в затвора.

Ник ѝ наля още вино.

— Само малко. С кола съм.

— Коя ти харесва повече — ториното или камарото?

— Предпочитам шевролета, но той се превърна в куб от метал.

— По дяволите, какво се случи?

Сакс му разказа за мъжа, който работеше във фирма за събиране на данни и беше нахлул в живота на жертвите си, включително в нейния. Беше направил така, че да приберат с паяк красивото ѝ камаро и да го пресоват за отпадъци.

— Хванахте ли го?

— Да. Линкълн и аз.

Последва мълчание и после Ник каза:

— За мен беше удоволствие да видя Роуз. Не съм сигурен дали тя ми повярва. За брат ми и какво се случи в действителност.

— Говорихме после. Вярва ти.

— От онова, което ти ми каза преди, мислех, че тя изглежда болна. Но ми се стори много добре.

— Има жени, които не излизат от дома си, без да се „накипрят“, както се изразява тя. Здравият тен на лицето ѝ се дължи на козметиката „Мейбълин“.

Ник отпи от бирата си.

— Ти ми вярваш, нали?

Амелия наклони глава настрана.

— За Дони и всичко останало. Така и не ми каза.

Сакс се усмихна.

— Нямаше да ти дам досието, ако не ти вярвах. И нямаше да съм тук сега.

— Благодаря ти. — Той наведе глава към килима, който беше протрит там, където вероятно се бяха забивали токовете на обувките на някой тежък човек. Амелия си спомни, че когато навремето седяха на същия този диван, на облегалката имаше покривка, и съдейки по формата, сега беше същата. Ник отмести кашона със спомените.

— Как върви разследването? Онзи тип, който си играе с уредите? Между другото, това е доста извратено.

— Разследването? Бавно. Извършителят е умен. — Амелия въздъхна — В днешно време във всичко има контролери. Нашият човек от отдел „Компютърни престъпления“ каза, че след няколко години ще има двайсет и пет милиарда продукта с вградени контролери.

— Вградени?

— Интелигентни контролери. Готварски печки, хладилници, бойлери, алармени системи, монитори за наблюдение на дома, медицинско оборудване. Всичките с компютри с безжична връзка или блутут. Той може да хакне пейсмейкър и да го изключи.

— Господи.

— Видя какво се случи с ескалатора.

— Вече се качвам и слизам по стълбите. — Ник, изглежда, не се шегуваше. — Четох във вестника статия за онова, което прави този тип. И как компаниите трябва да настроят сървърите си или нещо подобно. В облака. За да не му позволяват достъп. Не всички го правят. Чете ли статията?

Сакс се засмя.

— Аз съм отговорна.

— Какво?

— Не си играех на журналист. Дадох информация на един репортер. Има актуализация на сигурността, която ще попречи на заподозрения да хаква контролерите. Но изглежда не всички я инсталират.

— Не видях пресконференция на Главното управление на полицията.

— Ами аз не споделих какво съм направила. Ако бях минала по официалния ред, щеше да отнеме много време.

— Някои неща в полицията никога не се променят.

Сакс вдигна наздравица за това.

— Домашен тероризъм? Това ли е идеята му?

— Така изглежда. Нещо като Тед Казински11.

Ник замълча за момент и сетне попита:

— Как е той?

— Кой?

— Приятелят ти. Линкълн Райм.

— Жив и здрав е, доколкото позволява състоянието му. Винаги има рискове. — Тя му разказа за някои от тях, включително потенциално фаталната дисрефлексия — рязко повишаване на кръвното налягане, което може да доведе до удар, мозъчно увреждане и смърт. — Но той се грижи добре за себе си. Прави упражнения…

— Какво? Как?

— Нарича се функционална електрическа стимулация. Електроди в мускулите…

— „Петдесет нюанса сиво“… О, по дяволите, съжалявам. Това беше неуместно.

Амелия се усмихна.

— Линкълн не се интересува много от масовата култура, но ако знаеше за какво се разказва книгата или филмът, щеше да се засмее и да рече: „О, да, по дяволите“. Приема с чувство за хумор състоянието си.

— Трудно ли е за теб?

— За мен? Да. Не съм чела книгата, но гледах филма с една приятелка. Беше отвратителен.

Ник се засмя.

Сакс предпочете да не говорят повече за Райм и за нея. Стана, наля си още вино и отпи. Почувства топлина около лицето си. Погледна мобилния си телефон. Беше двайсет и един часът.

— Откри ли нещо? — попита тя и кимна към материалите по делото му.

— Няколко добри следи. Солидни. Но все още имам много работа. Странно, да докажеш, че си невинен, е също толкова трудно, колкото и да изградиш солидно обвинение срещу извършител. Мислех, че ще е по-лесно.

— Внимаваш, нали?

— Моят приятел, за когото ти казах, върши повечето подготвителна работа. Аз съм непробиваем.

Това се говореше за него, когато Ник работеше в полицията. Сакс помнеше, че той беше не само добро ченге, но и поемаше рискове. Правеше всичко, за да спаси някоя жертва.

Двамата много си приличаха в това отношение.

— Искаш ли… — започна Ник.

— Какво?

— Вечеря? Яла ли си?

Амелия повдигна рамене.

— Може да хапна нещо.

— Има само един проблем. Не съм ходил в „Хол Фудс“12.

— В „Хол Фудс“ ли пазаруваш?

— Само веднъж. Почувствах потребност да похарча осем долара за плодова салата.

Сакс се засмя.

— Имам замразено къри във фризера. От „Д’Агостино“. Не е лошо.

— Да, но се обзалагам, че ще е по-хубаво, ако го стоплим. — Амелия си наля още една чаша вино.

Какъв е този шум?

Шейсет и шест годишният печатар, на когото скоро предстоеше да се пенсионира, беше в коридора на сградата, в която живееше, прозаичен блок на няколко десетилетия, типичен за тази непривлекателна част на Ню Йорк. Залиташе след няколко питиета в „Сади“. Наближаваше полунощ. Мислеше си, че Джоуи от бара е кретен, с всичките му приказки за политика и други щуротии, но поне не те обижда, ако кажеш, че ще гласуваш за този или онзи. Беше забавно да спори с него.

Но спомените му за вечерта и четирите или петте питиета избледняха, когато забави крачка, спря и се заслуша в звуците, разнасящи се от апартамента, покрай който минаваше.

Едуин Бойл се наведе към вратата.

Телевизор.

Трябваше да е телевизор.

Но дори с новите апарати и новите звукови системи, този телевизор звучеше различно от неговия. Звукът не беше същият, а сякаш беше на живо.

Освен това по телевизията и във филмите звуците на двойка, която прави любов, бяха или кратки, или звучни и мелодични (и обикновено имаше музикален съпровод), или продължаваха безкрайно като в порнографски филм.

Това сега беше истинско.

Бойл се ухили. Хората се забавляваха.

Той не познаваше добре човека, който живееше в този апартамент. Изглеждаше свестен, макар и сдържан и мълчалив. Не беше от онези, които ходеха в „Сади“ и говореха за политика. Имаше вид на частен детектив. Поне като тези във филмите. Печатарят не познаваше истински частен детектив.

Сега жената шепнеше нещо. Ритъмът беше по-бърз.

И мъжът казваше нещо.

Бойл се зачуди: ако направи запис, на кого може да го изпрати?

Е, разбира се, на стария мръсник Томи от резачния отдел. Или на Джинджър от счетоводството. Тя все говореше за секс и свалки. Или на Хосе от отдел „Пратки“.

Бойл извади телефона си, приближи се безшумно до вратата на съседа и записа шоуто. Усмихна се.

Кой друг би го оценил?

Щеше да си помисли, но беше сигурен, че тази вечер няма да изпрати записа на никого — не и след няколко часа в „Сади“. Можеше да го изпрати по погрешка на бившата си съпруга или на сина си. Утре, на работа.

Съседът най-после ускори темпото и после приключи. Чу се продължителна въздишка — от него или от партньорката му.

Бойл изключи записващото устройство на айфона си, прибра го и препъвайки се, отиде до апартамента си. Опита се да си спомни кога за последен път беше спал с жена, но не можа. Това правят с теб питиетата. Сигурен беше обаче, че е било по време на последната президентска администрация.